Еди Маринов
Колко съм уморен от самотата

Колко съм уморен от самотата!

Поглеждаш ме в очите — два свята,

някога били един, сега съвсем различни,

и все пак — еднакво нетипични…

 

Аз бях ти, ти беше мене,

денят бе сив, нощта бе ден,

сълзи, усмивки, кръв и пот деляхме…

А днес? Сега и тук пред себе си признахме:

 

Обичам те, прекрасна моя,

обичам те, любими мой,

мечтата ми обаче вече не е твоя,

сънят ми вече не е твой…

 

Ти се обърна, аз затворих вратата,

умрях и се родих в нощта,

живях, сънувах през деня,

заспивам… Пак съм уморен от самотата…