Еди Маринов
Замислен

Замислен, гледам към стената,

стреснат, виждам там лице,

първо бавно изплува главата,

после протяга към мене ръце.

 

Сърцето ми бързо започва да бие,

стомахът трепери, ушите пищят,

търся кътче, където да се скрия

от бледия, сив и мъглив непознат.

 

Не мога обаче да мръдна — от страх

и ето че стига до мен и посяга

с две ръце нежни, сякаш от прах,

докосва ме, аз спирам да бягам.

 

Красива, започва да става реална,

добива форма, която открива жена,

която познавам — и роклята бална,

но черна, усмивката, бялата коса.

 

Тя влиза във мене, душата си слива

със моето тяло и с мойта душа,

и после пак тръгва, далече отива,

вече е моя, не знам само къде и кога.