Ханс Хас
Светът под водата

Раждането на човека-риба

Ако обитателят на сушата иска да се превърне отново в амфибно същество, той ще се изправи пред същия проблем, както предните му, когато от водата се заселили на сушата: той ще трябва да разреши въпроса за дишането. Днес в повечето книги за леководолазния спорт и леководолазната техника аквалангът се окачествява като начало и изходна точка на модерното спускане под вода. Това може да е правилно дотолкова, доколкото чрез този уред гмуркането се е популяризирало по целия свят: аквалангът беше първото съоръжение, което стана търговски обект. Но не е точно така — всъщност спускането под водата започна с друго съоръжение. А това е важно, тъй като междувременно развитието на водолазната техника е „свърнало“ отново именно към тази друга, първа конструкция. Защото да се достигнат дълбочини над 100 м — днес вече 300 метра при продължителност на престоя долу до шест часа — беше възможно само чрез по-нататъшното усъвършенстване на този най-начален автономен плувен апарат.

За леководолаза съществуват две възможности за удължаване на късия интервал между две вдишвания, а предварителното условие е да носи със себе си съответен запас от въздух. Човек може да диша дълго под вода, ако носи на гърба си нормален сгъстен въздух в бутилки и вдишва от тях посредством намаляващ налягането клапан. След това водолазът изпуска продишания въздух във водата. Можеш да носиш със себе си само нужния за организма кислород. В този случай издишаният въгледвуокис, който е отрова за организма, трябва да бъде абсорбиран посредством съответни химикали. Леководолазът вдишва практически все един и същ газ; нищо не се изхвърля във водата. Този тип съоръжение се нарича „дихателен апарат със затворен цикъл“. Издишаният въздух не се губи, а само се пречиства; изразходваният кислород се попълва и вдишалият газ отново се връща в устата на леководолаза. Както се вижда, вторият тип е по-сложен. Всяко от двете съоръжения си има своите плюсове и минуси, които решително са повлияли върху развитието на подводното плуване.

През есента на 1940 г. се завърнах от първата си презокеанска експедиция към Уест Индия, а още през пролетта на 1941 г. посетих завода „Дрегер“ в Любек, който тогава — както и днес — се ползваше в Германия със също такова добро име, както в Англия — фирмата „Зибе и Горман“, която от 1837 г. насам произвежда водолазни съоръжения. Немският „папа“ на водолазите (и автор на излезлия тогава наръчник за спускане под вода) бе главният инженер Херман Щелцнер, много симпатичен мъж, който беше не само изтъкнат теоретик, а бе натрупал особено много опит и като водолаз-професионалист. Ние двамата се сближихме от първия миг, а господин Хайнрих Дрегер прояви силна лична заинтересованост, така че аз получих всестранна подкрепа. Седяхме заедно около масата и разисквахме основни въпроси.

— Можем да ви доставим съоръжения от двата типа — заяви Щелцнер, — но трябва добре да помислим кое ще бъде най-целесъобразно за вас. Всъщност един дихателен апарат със затворен цикъл имаме вече тук. Ако пожелаете, може да го изпробвате. Конструиран е като спасителен уред за екипажи на подводници. Ако някоя подводница не може да изплава отново нагоре, тогава мъжете го препасват и така могат да изплуват догоре от значителна дълбочина.

Разбира се, нямаше нужда да ми се казва два пъти, веднага изпробвах това устройство в опитния танк на завода „Дрегер“. То беше учудващо малко — нещо като жилетка, която се навлича и пристяга. На колана бе прикрепена 0,6-литрова бутилка, съдържаща чист кислород с налягане 200 атмосфери.

— По моя преценка можете да стоите един час на десет-петнадесет метра дълбочина, ако не се занимавате с прекалено тежка работа.

Бутилката имаше автоматичен клапан за дозиране и през тънък маркуч течеше определено количество чист кислород в поставена около главата торба, прикрепена към тръбната част на жилетката. От тази торба водолазът вдишваше през гофриран маркуч с мундщук, а през друг маркуч издишваният въздух се връщаше отново в торбата. Този въздух минаваше през намиращия се в торбата патрон с атемкалк^[2]. Торбата можеше да се отвори и после отново да се затвори херметически, за да се напълни патронът с нов атемкалк преди гмуркане.

— Това, разбира се, не бива да забравяте! А също така е важно, когато подготвяте апарата, най-напред да изсмучете от торбата всичкия останал въздух. Както знаете, нормалният въздух за вдишване съдържа 78 процента азот, а той трябва да се елиминира в дихателен апарат със затворен цикъл. В уреда вие дишате чист кислород, а полученият въгледвуокис непрекъснато се абсорбира.

— А защо не бива да има азот в дихателния газ?

— Първо, защото при вдишване на азот има опасност от кесонна болест: трябва да спазвате точно определеното време за изплуване на повърхността, в противен случай може да получите емболия. В кръвта ви ще се образуват азотни мехурчета, англичаните ги наричат „бендз“. И, второ, съществува опасност от аноксия^[3].

Това, което неспециалистът не знае, е, че не липсата на кислород затруднява дишането и издишването, а насищането на кръвта с отровния въглероден двуокис. Когато човек спре да диша и получи задух, това не означава, че в кръвта няма достатъчно кислород. Нашият организъм работи така, че особени вътрешни сетивни органи реагират на увеличаването на въглеродния двуокис (CO2) в кръвта. Достигне ли съдържанието на въглеродния двуокис известна доза, тогава тези сетивни органи извършват чрез централната нервна система, рефлекторно, едно дихателно движение.

— Вие разбирате за какво става въпрос. Ако по някаква причина в дихателната торба е останал само азот, спокойно продължавате да дишате, без да изпитвате ни най-малко неприятно чувство. Нали атемкалкът абсорбира непрекъснато получения въглероден двуокис — дишането ви въобще не се затруднява — и въпреки това в кръвта не влиза пресен кислород. И само след няколко минути това вече е предизвикало увреждания в мозъка, които не се лекуват. Вие умирате от аноксия. Тъй като и до днес нямаме никаква възможност да измерим по някакъв начин колко процента кислород се съдържат в газовата смес — искам да кажа, във водолазния апарат; на сушата можем да установим това — трябва целият азот да се елиминира преди потапянето. Вие трябва да изсмуквате от дихателната торба всичко, а и да изкарвате всичкия въздух от белите си дробове. Щом се придържате към това, не може да ви се случи нищо. Дишането на чист кислород до известна дълбочина е напълно безвредно.

— До каква дълбочина?

— Е, по този въпрос още не сме на едно мнение. Бяха проведени вече редица опити с животни. Така например плъхове и кучета понасяха чист кислород при 5 атмосфери свръхналягане — това отговаря на 40 метра дълбочина във водата — от два до шест часа. В монографията ми „Водолазна техника“ можете да го прочетете. С човек такива опити, естествено, бяха правени само докато се появяваха при него опасните симптоми. Капитан-лейтенант Бройтигам и нашият майстор по гмуркане Готлебсен дишаха в камерата за налягане 90-процентов кислород при 3 атмосфери свръхналягане — което отговаря на 30 метра дълбочина под водата — в продължение на 29 минути, после Бройтигам загуби съзнание. Самият аз прекарах в морето на 25 метра дълбочина със 70 процента кислород 80 минути, след това получих в ухото странно чукане и прекратих опита. Тогава работата ми във водата се състоеше само в обикаляне насам-натам. Но трябва да имате предвид, че подводното плуване навярно ви уморява по-малко, значи, вършите по-малко работа, отколкото ние, които сме в скафандър. Според една американска публикация Бенке, Шоу и някои други смятат за напълно възможно да се издържи при покой половин час на 30 метра дълбочина, като се вдишва чист кислород. Проф. Хедерер от Тулон обаче, който ми съобщи тези данни, смята това вече за опасно. Ако питате мен, така, по усет, бих казал: „Безопасната граница с този апарат е 20 метра дълбочина.“

И до днес още не е съвсем изяснено защо кислородът става отровен при по-високо налягане. Една приемлива, но спорна теория се основава на това, че всяка течност под по-високо налягане отделя газове, значи, същото е и с кръвта. Докато нормалното транспортиране на кислород от белите дробове до клетките се извършва чрез червените кръвни телца, при такова високо налягане кръвната течност сама би се наситила с толкова разтворен кислород, че клетките вече биха получили достатъчно от него и червените кръвни телца не биха могли да се освободят от своя кислород. Но те имат и допълнителна задача: при връщането си към белите дробове да откарват насъбралия се в тъканите въглероден двуокис. При натовареността с кислород те не биха могли да извършват това. Следователно не би имало възможност отровният въглероден двуокис да бъде откарван — по този начин кислородното отравяне практически би било отравяне с кислороден двуокис.

— А ако употребявам сгъстен въздух…?

— В такъв случай просто можете да издишвате във водата. Тогава ще ви е необходим голям запас от въздух, значи, ще трябва да носите на гърба си две големи бутилки. Такъв апарат също можем да ви изработим. Чрез изменяне на нашия водолазен автомат, при който правилното налягане се наглася на две фази, навярно това ще се постигне лесно. През 1919 г. конструирахме подобен апарат за японците и с него бе достигната дълбочина над сто метра. По принцип обаче достатъчно е модернизирането на конструирания още през средата на миналия век от Рукайро и Денайруз акваланг…

Спрях се на дихателен апарат „със затворен цикъл“. За нашите цели той имаше решаващи предимства. Беше толкова малък, че можеше да се помести в кожена чанта, а чист кислород се намира навсякъде, понеже се използва при всички заваръчни работи. Можехме да го прелеем от големите бутилки; освен това Дрегер ни доставяше и предпазна помпа, така че можехме да нагласим съдържанието на малките бутилки с налягане 200 атмосфери. Трябваше да носим със себе си само съответно количество атемкалк (за 100 часа престой под водата — около 80 килограма), което винаги можехме да изпратим предварително с кораб. Особено важно ми изглеждаше, че този апарат не предизвиква никакъв шум под водата. В двата дихателни маркуча бяха поставени два клапана, които съвсем лекичко щракаха, това беше всичко. За наблюдение на животни това ни изглеждаше по-подходящо, отколкото редовното издишване на въздух във водата. А що се отнася до границата на дълбочината, отначало 20 метра ни бяха предостатъчни. В кораловите рифове животът се развива точно на тази дълбочина. Ако само снимахме или наблюдавахме, според всичко казано, навярно бихме могли да достигнем и 30 метра.

— Едно удобство при употребата на апарата със затворен цикъл — каза Щелцнер — е възможността вместо чист кислород да се вдишва смес от хелий и кислород. В момента хелий едва ли може да се намери, всички източници са в САЩ. При нас може да се получи по скъпа технология от въздуха. Но дано един ден да свърши тази война, а дотогава ние можем да изработим и сигурно работещ дозировъчен клапан, който според дълбочината да ви дава добра хелиево-кислородна смес. С устройство, в което азотът е заменен с хелий, при правилна дозировка навярно ще можете да се гмуркате до 250 метра дълбочина, а може би още по-дълбоко. Мошини има вече патентован спасителен апарат с хелий и кислород, който работи с три привързани към пояса бутилки. Него обаче не бих ви препоръчал — тази работа ще стане интересна едва когато се намери начин съдържанието на кислород в газовата смес да се проверява постоянно. Но без съмнение той има бъдеще — техниката напредва много бързо.

Щелцнер почина само година по-късно; неговите предсказания междувременно се сбъднаха. Това, което той не можа да предвиди, беше, че този необходим технически напредък ще постигнем при изследването на космоса, тоест при опитите да стигнем до Луната.

В Дрегеровия спасителен апарат за водолази — наречен още „контра-дробове“ — не одобрявах две неща, но получих съгласие те да бъдат изменени според моето желание. Първо, неподходящо за нашите цели беше да се слага дихателната торба около главата като спасителен пояс. За да се осигури при гмуркането правилно разположение на центъра на тежестта, тя трябваше да се намира на гърба. Второ, нямах доверие в автоматично дозиращия клапан. При нас не се налагаше да изплуваме от подводница нагоре, ние работехме на различни дълбочини ту с по-малко, ту с по-голямо напрежение. С това автоматичната дозировка нямаше да се справи.

— Просто ще я махнем — казах аз. — Стига ми едно бутонче. Няма ли достатъчно въздух в дихателната торба, натискам копчето — и мога да регулирам подемната си сила според дълбочината.

През пролетта на 1942 г. изпробвах апарата край о-в Егина в Гърция. Преди нахлуването на германските войски там били изхвърлени пръчки барут от крайбрежните оръдия в морето. Сега барутът лежеше на 20 м дълбочина. Морето бе прозрачно. Отначало се привързвах със спасително въже към лодката и се спусках без затруднения надолу. След това се отказах от въжето, гмурках се и изплувах на няколко пъти, пренесох десетки такива пръчки на повърхността. След това ги запалихме на брега. Когато въздухът не е изолиран, барутът не експлодира, а изгаря в буен пламък. „Хубаво начало за една нова епоха“ — си казах.

Три месеца по-късно ние, шестима мъже, натоварени с голям багаж, се завърнахме отново в Гърция. Тогава Егейско море беше военна зона и германската флотилия съвсем не бе във възторг от нашата дейност. Чрез публикациите си обаче бях станал известен и си бях създал много приятели. Както после узнах, дори Хитлер прочел книгата ми „Сред корали и акули“. Във всеки случай ние срещахме не само кисели физиономии, а намерихме и влиятелни приятели, готови да ни помогнат. Йорг Бьолер и Алфред фон Вурциан, които ме придружаваха и при експедицията ми към Карибско море, взеха отново участие. След известни трудности в началото получихме разрешение да използваме в продължение на няколко месеца някогашния изследователски кораб на Виенския университет — „Университас“, който служеше сега като почивен кораб за офицери. Веднага след това получихме за два месеца кораба „Султана“, чудноват плавателен съд, който поради това, че беше много тесен, вече се бе преобръщал, бе потъвал и бе ваден два пъти от морето.

Първото изследователско спускане под вода с новия водолазен апарат извършихме на 12 юли 1942 г. край малкия остров Ари Рониси в Евбейския залив. Този пръв мой час на истинско превръщане в амфибно същество ме порази. От изумление стоях на 15 метра дълбочина, изопнат отвесно с главата надолу, премятах се, стрелвах се като полудяла хищна риба през рибните ята, които изплашено и със страхопочитание образуваха шпалир. Стигнах до скала, където нещо бяло танцуваше нагоре-надолу. Това беше примамка, спусната от някой рибар, който някъде горе се клатушкаше в лодката си и се опитваше да примами някакъв октопод вън от скривалището му. Той гледаше през кръглата тръба надолу, но още не ме забелязваше. Застанах мирно и го наблюдавах. В тъмна цепнатина видях очите на октопода; скоро се показа едното пипало, което жадно се протягаше към въртящата се примамка. Примамката веднага се измести. Октоподът я последва — така рибарят успя да го изкара от дупката му. Кожата на малкия октопод се оцвети: беше възбуден. Изведнъж той се стрелна напред и сграбчи примамката. Рибарят горе дръпна връвта, но не достатъчно бързо. Избухна мастилен облак и се разля из водата — и когато тя отново се избистри, опънатата връв водеше направо под скалата. Октоподът бе успял да побегне в дупката си. Той впрочем висеше още на връвта, но това не улесняваше с нищо рибаря. Заплувах нататък, за да помогна на рибаря. Опитах се да измъкна октопода: за съжаление направих това много несръчно и куката се измъкна. Видях как горе две лица се показваха едно след друго в кръглата далекогледна тръба. Рибарите гледаха надолу към едно същество, каквото досега никога още не бяха виждали. Махнах им с ръка…

Още при това спускане под вода преодолях двадесетметровата граница. Чувствах се неописуемо добре. Понеже риболовът тук ставаше с динамит, в горните слоеве имаше малко риба; тук долу по склона обаче видях дебели зъбати костури и цяло стадо едри риби-сенки — изглеждаха като нарисувани върху раздвижена от лек бриз завеса. Всичко ми изглеждаше недействително и прекрасно. По-късно изучих много точно, на свой гръб, тези симптоми на настъпващо отравяне с кислород. Те са подобни на дълбочинното опиянение при дишане със сгъстен въздух. Загубват се нормалните задръжки, изпада се в чудно настроение. Една малка ниша в скалата, пъстро обрасла с корали, гъби и други формации, приличаше на малък олтар. Още по-встрани, в цепнатина, бе застанал зъбат костур, тежък сигурно шест килограма. Ако имах харпун, той нямаше да ми избяга. С острието щях да го изтласкам в най-потуления ъгъл и после чисто и просто щях да пробода тялото му. Пред китния олтар се обрекох, че никога няма да ловя риба, когато съм с водолазни прибори. Крайно недостойно е. Като човек-риба превъзхождаш твърде много животните. Признавам, че съм нарушавал понякога този обет, но само тогава, когато кухнята го е изисквала.

Изплувах отново горе. Сякаш в някакъв блажен полет се завърнах на горния свят. През следващите седмици плувах с филмовата камера сред огромни скатове — морски лисици, които на 20 метра дълбочина се намъкваха в пясъка и за които аз не съществувах. В началото имахме само един уред и аз се гмурках винаги сам. Моите другари използваха водолазен шлем или ме наблюдаваха отгоре. Край о. Гиура в Северните Споради претършувахме скалните дупки за тюлени — тук би трябвало да има тюлени; при това открих една подводна пещера. Беше с огромни размери и след като очите ми свикнаха с мрака, видях, че тя прилича на странно украсен индийски храм. Украсата се състоеше от сюнгери, корали, бриозои, варовикови водорасли — една тогава още съвсем неизвестна симбиоза на безразборно оплетени един в друг, буйно растящи организми. Край о. Пелагониси се натъкнахме на подобна, по-лесно достъпна пещера и откъртихме многобройни едри скални отломъци с всичките здраво сраснати с тях животински и растителни формации. Поставени в няколко дузини заварени ламаринени бидони и в много напълнени със спирт стъкленици, тези сбирки стигнаха по-късно до Берлин, където в природонаучния музей трябваше да бъдат грижливо изследвани. Но дотам не се стигнало: тези първи документи на една още неизвестна пещерна фауна се загубили, когато се водели боевете за Берлин. Незасегнато обаче остана нашето филмово завоевание, което превърнахме в пълнометражен документален филм: „Хора и акули“. Последната, пета част, от филма показваше как акули — малки и големи — след барутните взривове се втурваха сред сребристия дъжд от ранени или зашеметени риби и ги налапваха „на едри залъци“. Заснет през 1942 г., този филм още буди интерес. Междувременно с друго съоръжение заснехме на филм обстановката под вода след такава експлозия, и то най-напред в канала между островите Скиатос и Скопелос и после по крайбрежието на о. Санторин. Макар риболовът с динамит да беше строго забранен, тамошните рибари усърдно го прилагаха. За съжаление, този скандален лов и до днес е широко разпространен.

По време на тази четиримесечна експедиция преживяхме две премеждия. Когато край Трикери на двадесет метра дълбочина се занимавахме със събиране на материал, явиха се смущения в зрението ми. Това ми се случваше за втори път; първия път изплувах веднага по-нагоре и симптомите изчезнаха. Този път останах долу и се наблюдавах сякаш съм опитно зайче. По-разумно щеше да бъде да изплувам нагоре, да се привържа със спасително въже и едва тогава да започна героичния си експеримент. Но отравянето с кислород вече оказваше влияние върху действията ми. Не можех да виждам части от зрителното си поле. Обзе ме мъчително чувство на страх… Повече не усетих нищо. Загубил бях изведнъж съзнание. Само съм успял да се отблъсна оттам, така съм станал по-лек от водата и съм се понесъл нагоре. Спасили ме, а когато се събудих, бях загубил паметта си. След един ден полека-лека тя се възвърна.

Второто премеждие се случи към края на експедицията. Водата бе станала твърде студена, но въпреки това си наложих да направя още няколко снимки. Дишането ми чувствително се ускори — и този път изпаднах в несвяст. Резултатите от нашите проучвания се публикуваха като подлистник от декември 1942 г. нататък в седмичника „Берлинер илюстрирте“, а след това в „Сигнал“, който излизаше в голям тираж във всички окупирани тогава от Германия области, на съответния език. През 1943 г. работих в Зоологическата станция в Неапол и към дисертацията си „Растежът на ретепоридите“ прибавих една глава, в която разглеждах подробно възможността за подводно плуване с кислороден апарат със затворен цикъл. С тази си работа през април 1944 г. се дипломирах, но тя бе публикувана едва след войната, през пролетта на 1947 г. в „Zoologica“ („Зоология“), издадена от Швайцербарт, Щутгарт. Излязлата през същата година в Швейцария моя книга „Хора и акули“ бе издадена през 1948 г. и в САЩ и Англия, а също — във Франция, Италия, Испания и в други страни. Споменавам това, защото в тази нашумяла и широко разпространена книга описах всички подробности на това действително начало на спускането под водата, при което приборът се използваше както за научни, така и за филмови цели.

През 1943 г., приблизително по същото време, когато изследвах ретепоридите в Синята пещера на Капри, Жак Кусто изпробва своето съоръжение със сгъстен въздух. Той бе минал по друг път и също бе намерил всичко, което му е било нужно, почти готово конструирано. Френският инженер Емил Ганян измислил в Париж редукционен клапан за горелки на светилен газ, който с малки изменения точно съответствал на дадените изисквания при гмуркане със сгъстен въздух. Първите преживелици на Кусто, по-късно публикувани в книгата му „Светът на мълчанието“, приличаха на моите. Той също бил извън себе си от възторг, виждайки се превърнат в рибоподобно същество. И също навлязъл в пещера, по чийто свод били накацали многобройни лангусти. Откъснал две от тях, заплувал нагоре и ги предал на съпругата си Симон, която плувала на повърхността и идвала към него. Един седнал върху скала рибар — също така изненадан, както моят ловец на октоподи — видял с учудване как госпожа Симон изплувала с тези прекрасни лангусти.

Тогава имаше глад във Франция. „Можете ли да ми ги пазите?“ — рекла морската нимфа и се спуснала отново под водата. Изплувала още на два пъти, с още по две лангусти. „Задръжте си едната — казала тя най-подир, — толкова лесно ги намирам.“ Предполагам, че очите на човека са се опулили също както тези, които видях през далекогледа на рибарите, когато бях в пещерата на октоподите.

След войната Кусто и Ганян изкараха „акваланга“ на пазара. През 1950 г. той стигна до САЩ и скоро бе използван от спортните леководолази в целия свят. Когато войната свърши, аз вече бях загубил почти всичко и едва през есента на 1949 г. можех да започна отначало с единствения останал ми апарат. Заминах за Порт Судан в Червено море, където никой още не се бе спускал под водата. През 1950 г. се завърнах в същия район с група от шестима души — участваше и една жена, Лоте, която стана по-късно моя съпруга. В продължение на пет доста напрегнати месеца снимахме там филма „Приключения в Червено море“, който на състоялото се през 1951 г. във Венеция биенале получи първа награда в групата на пълнометражните документални филми. Филмът бе продаван после в целия, свят, а приходите от него ми дадоха възможност да съоръжа изследователския кораб „Ксарифа“. И при първата експедиция с този кораб през 1953 г. към Карибско море и към Галапагоските острови използвахме главно нашите дихателни апарати със затворен цикъл и едва след това преминахме към употребата на апарати със сгъстен въздух. С кислородните апарати сме прекарали общо 2000 часа под вода в Егейско и Червено море, край Азорските острови, в Карибско море и край бреговете на Галапагос, като се придържахме към допустимата граница от 20 метра дълбочина. Жена ми извърши над 250 доста трудни спускания под вода.

Двата смъртни случая, които имахме, не се дължаха на апарата. Загиналият в Червено море Клаус Висел страдаше от порок на сърцето, което поради жегата и преумората доведе до спиране на сърдечната дейност само на два метра дълбочина. Лейтенант Джими Ходжиз загина в Карибско море вследствие на аноксия. Това беше през великденските празници; той демонстрираше пред посетители на борда кислородния апарат. Погрешно сметнал, че дихателната торба е изсмукана докрай. Гмурнахме се заедно, всеки самостоятелно вършеше работата си; намерих го после с изплют мундщук, безжизнен, на дъното. Изплувах с него нагоре, но беше вече мъртъв. Той загуби живота си, подлагайки се на опасност, която се появява при кислородните апарати и за която Щелцнер толкова настоятелно ни беше предупреждавал.

Щом леководолазните съоръжения станаха търговски артикули, неизбежно бе да се появят и конкуренти с подобни апарати. Самият аз никога не изкарах на пазара нашия кислороден апарат, но в Италия имаше подобни прибори, използвани през войната от военни плувци. Когато се говореше много преувеличено за опасността от отравяне с кислород, което ние много добре познавахме от нашата многочасова работа с него, и кислородните прибори по всевъзможен начин бяха хулени, аз не предприех нищо, за да окуража спортните леководолази. Днес в специалната литература за леководолази, употребяващи чист кислород, за допустима граница на дълбочина са посочени седем метра, което според всички наши опити е прекалено предпазливо. Напълно споделям мнението, че тези апарати не са подходящи за спортните леководолази, но бих искал да посоча, че на тази дълбочина те не са ни изневерявали и са ни служили отлично. На тях, а не на акваланга се пада честта за въвеждането на подводното плуване в масовата практика; както в областта на изследванията, така и при снимането на филми и при фотографирането под вода благодарение на тях бяха извършени успешно обширни работи. Самият аз нерядко съм се спускал до 25, дори до 30 метра дълбочина, но, разбира се, не всички организми реагират еднакво. Освен това познавах у себе си много точно симптомите на приближаващата се опасност.

Междувременно дойде и времето да се сбъдне предвиждането на главния инженер Щелцнер. Благодарение на космическите изследвания се конструираха сензори, с които е възможно да се определи съдържанието на кислород в газовата смес. Пуснатият в продажба в САЩ „електроланг“, след който по-късно последваха други, още по-усъвършенствани леководолазни съоръжения, очевидно представлява по-нататъшна разработка на нашия, въведен през 1942 г., кислороден апарат. Леководолазът получава нужната за съответната дълбочина, точно регулирана с компютър хелиево-кислородна смес. С тези апарати стана възможно спускането на дълбочина до 300 м, с престой под водата до 6 часа. Външно те се различават от нашите кислородни апарати само по това, че се носят съответно в по-големи бутилки, също както при акваланга, на гърба. Дихателната торба се намира отпред на гърдите.

Ако се има предвид еволюцията, всеки водолазен апарат представлява изкуствен орган, който се оформя — не чрез диференциране на клетките, а посредством интелектуални действия — от чужд на нашето тяло материал. Но все пак водолазните апарати не бива да се наричат „изкуствени дробове“, защото с тези функционални единици нашите бели дробове нито могат да се заместят, нито да се облекчат напълно. По-скоро те представляват прибавени към тялото газови съдове — сродни с всички онези животински и растителни органи, в които се натрупват нужните за тялото вещества. При модерните апарати с хелий и кислород компютрите (за по-сигурно, обикновено те са два) представляват допълваща нашата централна нервна система единица. Сензорите, които установяват съдържанието на кислорода, са допълнителни вътрешни сетивни органи; компютрите заместват ганглийните клетки, като степенуват и преработват постъпващите от сензорите съобщения и след това регулират целесъобразно дозировката.

Развитието на човека-риба

Морето блести, лодката се люлее. Двама мъже помагат на третия да пристегне с ремък най-различни уреди към тялото си. Той се върти, кълчи се, става безформена фигура. най-накрая си надява маска на лицето, държи я здраво с едната си ръка и се пльосва по гръб във водата. Изчезва под вълните. След това се появява пак, подават му още един прибор. Поема го и изчезва отново във водата…

Всеки нов орган, който помага на едно живо същество да завладее други области — тоест пренася развитието на живота в още неоткрити пространства, — изисква автоматично набавянето на допълнителни органи. Когато първите риби с придобити бели дробове се заселили на сушата и се движели като на кокили, те притежавали само новия дихателен орган като приспособление към новото пространство. При по-нататъшното развитие се добавили крайници, лапи, нокти; косми за топлинна изолация, подвижна глава; специализирани инструменти за хранене и хващане — приспособления, чрез които се осъществяват все повече жизнени възможности, стига се до все по-високи постижения и се завладяват нови и нови „екологични ниши“.

Освен маската и плавниците първите леководолази с плувни съоръжения имаха тъкмо само този новоконструиран дихателен апарат. Но и тук започна много бързо по-нататъшното му развитие, което в края на краищата зависеше от това, как ще функционира. При растенията и животните е могло да се стигне до подновявания и подобряване само чрез постепенни изменения в наследствената маса; при изкуствено създадените органи на човека тава става значително по-бързо. Новообразуванията или подобренията могат да станат за седмици, дни и часове и да бъдат предавани по-нататък устно или писмено. Появи ли се нужда от нов уред, от ново съоръжение — тоест от нов изкуствен орган, — това означава „пазар“, източник на приходи за промишлените предприятия и за индустрията, „плячка“, която те подушват веднага и започват да произвеждат и предлагат.

Това се отнася преди всичко за подводната маска: тя представлява изкуствен орган за подобряване видимостта под водата. Срещаме я в десетки изработки — „фабрикати“, — според формата на главата; напоследък — с мека подплата по носа, за да може при потапяне на големи дълбочини ръката по-лесна да стисне ноздрите и чрез едновременно надуване на гръдния кош с въздух да се балансира налягането. След водолазната маска трябваше да се развие и шнорхелът, който в началото се пъхаше под ластика на маската, но скоро бе съединен с него. Произвеждат се маски, които са свързани с един или два шнорхела; някои покриват само носа, някои — и устата. Има шнорхели дори с клапан отгоре, които при гмуркането се затварят: особено сполучливи са тези, които се затварят със сложена в кутия топка за пинг-понг. Такъв шнорхел беше от значение не само при свободното гмуркане, а и при гмуркане с апарати със сгъстен въздух и се пласираше добре. Когато бутилките са изпразнени и в тях няма вече никакъв въздух, а човек изплува на повърхността, те го теглят чрез тежестта си под водата, така че в устата му влиза вода, особено когато има вълни. Шнорхелът, който гмуркачът носеше със себе си, беше първото разрешение на този често пъти твърде критичен проблем. Мундщукът се изплюва и шнорхелът се взема в уста. По време на гмуркането той може да бъде пъхнат встрани под ластика на маската — или заедно с водолазния нож да се пристегне към подбедреницата. Когато се използват водолазни бутилки, необходимо е съоръжение за прикрепването им, освен това за намаляване на подемната сила е нужен и колан с оловни тежести, който при нужда бързо може да се хвърли. Подобно на предпазния колан в самолета коланът трябва да има тока, която с едно движение да се отваря. От друга страна пък, закопчалката трябва да бъде така сигурна, че да не се отваря сама. При апарати със сгъстен въздух изниква въпросът за нуждата от две токи: една за закопчаване на презраменния ремък на бутилките и една за колана с тежестите. При нашия кислороден апарат това беше по-просто. Тежестите бяха зашити в жилетката и никога не ставаше нужда да бъдат изхвърляни. Искаше ли човек да бъде по-лек, достатъчно беше да се натисне клапанът и веднага в дихателната торба влизаше повече кислород. Сега заедно с апаратите със сгъстен въздух се навлича още и предпазна жилетка, която изпълнява същата функция. Тя прилича на спасителен пояс, който се препасва и — ако се окаже нужно — се надува или с уста, или чрез малък патрон за сгъстен въздух. По този начин става възможно да се определи тарата на бутилките под водата: в зависимост от това, дали са пълни или празни, те имат различно тегло. Завърне ли се леководолазът отново на повърхността, предпазната жилетка държи главата му над водата. А това изисква една трета тока — нужна именно при препасването на спасителната жилетка. Най-напред се прикрепя апаратът: първата тока идва отпред на корема. След това — спасителната жилетка: втората тока — също на корема. Трети се поставя оловният колан: третата тока — отпред на корема. Немалко нещастни случаи се дължат на тази сложност. Понякога леководолазът си слага най-напред колана и след това апарата. А ако после изпадне в затруднение, той не може да хвърли колана.

Предпазната жилетка изисква и други „изкуствени органи“. Тя е важна, съществена помощ, но може и да стане причина за смърт в резултат на разкъсване на белия дроб или на емболия. Ако леководолазът попадне в затруднение, той трябва да надуе предпазната жилетка през отвора на бутилката с налягане: тя ще го издигне нагоре; но намиращият се в нея въздух се разширява все повече и повече. Колкото водното налягане намалява, толкова повече се надува тя като готов за спукване балон. Ето защо тя трябва да има предпазен клапан за изпускане на въздуха. А освен това е нужно и приспособление, с което да може да се изпуска въздух ръчно. Изплуващият от голяма дълбочина леководолаз трябва да внимава за две неща. Той трябва да изпуска през устата си разширилия се в дробовете въздух — в противен случай се получава разкъсване на белите дробове. Второ, според престоя си под водата и дълбочината трябва да почива на предписаните дълбочини, за да се получи декомпримиране^[4]. Предпазната жилетка не трябва да пречи на това. Много водолази са загинали, защото изпадайки в паника на голяма дълбочина, са натискали копчето на бутилката със сгъстен въздух и са се понасяли като стрела нагоре. В резултат на това са получавали скъсване на белодробните съдове или кесонна болест. Трите неща: апаратът със сгъстен въздух, оловният колан и предпазната жилетка трябва да се препасват към тялото в определена последователност, а предпазната жилетка се нуждае и от добавъчни прибори. Най-важната съставна част от апарата със сгъстен въздух е дихателният автомат. При първите модели той се завинтваше направо към горния край на бутилките и идваше зад главата. В ламаринената капсула се намираха редукционните клапани — с две степени — и от капсулата се вдишваше посредством гофриран маркуч. Издишваше се през втория, който от другата страна на главата се връщаше отново към капсулата. Тези маркучи трябва да са дълги, за да може леководолазът да движи свободно главата си. Тъй като редукционният клапан реагира на дълбочината, на която се намира, положението на леководолаза влияе на съпротивлението при дишането. Ако той плува хоризонтално, тогава клапанът се намира по-високо от белите дробове и се получава по-ниско налягане. Следователно трябва, макар и срещу известно съпротивление, да се всмуква въздух. Обърне ли се обаче по гръб, става обратното, клапанът идва по-ниско, той се намира под по-голямо водно налягане от дробовете. При всяко вдишване въздухът просто нахлува със съскащ звук в устата. Ето защо при по-новите модели се премина към преместване на втория редукционен клапан от гърба към мундщука. Устата и „белите дробове“ се намират по-близо и реагират по-добре на налягането. И затова тези апарати притежават по-голям мундщук, в който се намира вторият редукционен клапан. Така при дишането се получава по-малко съпротивление, и то практически във всяко положение. Вместо гофрираните маркучи тук се използва тънък, устойчив маркуч, а издишваният въздух излиза направо през мундщука. Неудобство: при снимане на филми това може да попречи на видимостта и може да докара въздушни мехури пред камерата. Предимство: наличността само на един маркуч вместо на два позволява на главата да се движи значително по-свободно.

Следващият изкуствен орган: предпазваща от охлаждане втора кожа. Най-напред бе изработена от гума, по-късно — от по-подходящ материал: неопрен. Има два типа: „сух“ и „мокър“ неопренов костюм. Мокрият се състои от панталон (къс или дълъг) и жакет (с къси или дълги ръкави). Той приляга плътно към тялото, не е непромокаем; въпреки това предпазва добре от охлаждане. Подходящ е за спускане във вода с температура до 16 градуса. Навлизащата между костюма и кожата вода се стопля от тялото и по този начин представлява добър изолиращ слой. Друга изолация дават и съдържащите се в неопреновата тъкан въздушни мехурчета. Но с увеличаване на дълбочината те се сплескват от налягането на водата. Това пък има две различни последици: първо, с увеличаване на дълбочината се намалява противоохлаждащият ефект, загубва се подемната сила, понеже сплесканите въздушни мехурчета в неопреновата тъкан дават само слаба подемност. С водолазните бутилки се получава обратното. Сгъстеният въздух става по-тежък; колкото повече се диша от него, толкова повече се увеличава подемността нагоре. Със сплескването на неопреновата тъкан загубата на подемността — възлизаща на 2–4 кг — надминава получената чрез опразване на бутилките подемност. А това е било причина за гибелта на не един леководолаз. На по-голяма дълбочина леководолазът изведнъж започва да се чувствува сякаш дърпан от магическа ръка надолу, става неспокоен, диша по-бързо, поддава се на паника — прави грешки. Тук се проявява още едно предимство на предпазната жилетка, която може да послужи и за балансьор на теглото. Ако леководолазът се гмурка по-надълбоко и неопреновият костюм се сплесква повече, тогава с вдухване на въздух в предпазната жилетка може да се уравни добавъчното тегло.

При „сухите“ леководолазни костюми никаква вода не влиза между кожата и костюма. Обикновено те са изработени като комбинезони с непромокаем цип или се състоят от две части, които могат да се съединяват посредством пояс. С такива костюми, към които най-често е прибавена и плътно прилягаща гумена шапка, снабдена понякога дори с маска, човек може да се потапя и в най-студената вода, тоест и в полярни морета и замръзнали езера. И при тези костюми подемността намалява с увеличаване на дълбочината, но някои могат същевременно да се използват и за регулиране на подемността. Ако те притежават съответен клапан, в тях може да се вкара въздух. В такъв случай предпазната жилетка става излишна. Разбира се, тогава пък трябва да има клапан за свръхналягане, за да не се надуе леководолазът при изплуването като балон, и освен това още едно устройство за изпускане на въздух с ръка, когато при изплуването нагоре трябва да се правят почивки на декомпресионните стъпала. Както се вижда, подводният плувец има да съблюдава много неща. Той трябва да се научи напълно спокойно и умело да манипулира с изкуствения въздушен запас, който носи със себе си, и с предпазващото кожата облекло.

Карикатура на подводен ловец. Подводното ловно куче, също снабдено с нужния въздух, придружава господаря си („Лайф“, август 1954 г.).

Подводният Матерхорн. На около дванадесет мили от калифорнийския бряг се издига стръмният връх на подводна планина. Американските водолази са покорили този самотен връх — откъм горната му страна.

Скалният връх е обрасъл с пищни морски анемони и вместо облаци го забулват риби

Приличащите на джунгла гори от водорасли покрай калифорнийското крайбрежие са същинско „Елдорадо“ за риби и леководолази. Днес обаче съществуването им е сериозно застрашено от отпадъчните води на крайбрежните градове.

В „Сините дупки“ по крайбрежието на Бахамските острови се срещат подводни пещери със сталактити.

Облечени в непромокаеми „сухи“ костюми, хората-риби навлизат през пробита в леда дупка под ледената покривка на замръзнали езера и полярни морета.

Но обикновено ръцете не са свободни. Ако гмуркачът иска да ловува и носи със себе си харпун, то и при спускането под водата, и при плуването трябва да внимава да не убоде собствената си ръка. Особено трябва да се внимава, когато харпунът е с пружина или ластик, да не се удари в нещо и без нужда да задействува. В някои случаи вместо риби са били харпунирани колеги-леководолази. Или когато човек носи със себе си камера… Обикновено тя се окачва с клуп около врата. Тогава клупът трябва да бъде под дихателните маркучи; обърне ли се леководолазът в някоя пещера по гръб, тогава при апаратите с гофриран маркуч има опасност клупът да притисне маркуча. Снабдена ли е камерата със светкавично устройство, работещо с крушки, трябва по някакъв начин и те да се носят. Днес най-често те се прикачват на малки гумени халки към лоста на светкавичния рефлектор; ние обикновено ги поставяхме в прикрепената към камерата висяща мрежа. Малките крушки, които имат подемност, плават над камерата като блестящи гроздове. За записки си служехме с алуминиева плочка, върху която може да се пише с обикновен молив и под водата. Понеже моливът е от дърво, той се издига нагоре и затова аз го прикрепях с къса връвчица към плочката, а нея пък завързвах здраво към китката на лявата си ръка. Моливът се издигаше над плочката; потрябваше ли ми, посягах към него като към някоя пеперуда. Както мрежата с крушките, така и моливът може, когато се плува под скали или през пещери, да се закачи някъде или да се преплете с дихателната тръба. Ако леководолазът събира миди или нещо подобно, той заканва на колана си обикновено и мрежа за тях; когато пък трябва да тегли харпунирана риба, заканва и връв с напречно поставен метален щифт на края. Металният щифт се вдява през устата и хрилете на рибата, после застава напречно и така плячката се нанизва на връвта. Тъй като кръвта може да примами акулите, целесъобразно е връвта да е по-дълга. Или пък гмуркачът тегли на дълга връв подир себе си плаващия на повърхността буй, към който после привързва рибата. Ако буят представлява обръч с прикрепена на него мрежа, леководолазът може да слага в нея и други събрани предмети или камерата. В някои страни, например в Югославия, има предписания от властта всеки леководолаз да влачи подир себе си буй. Така от лодките може да се следи къде точно се намира той и не се налага да се наблюдават издигащите се от водата въздушни мехури, които при по-силни вълни и по-голяма дълбочина на гмуркане често пъти много трудно се забелязват.

Други органи, от които леководолазът се нуждае, са подводният часовник и дълбокомерът — функционално погледнато, това са изкуствени сетивни органи. Подводните часовници обикновено имат халка, на която гмуркачът може да отбележи времето на спускането си под вода. Значи, едно устройство в помощ на нашата памет. Подводният часовник и дълбокомерът също се слагат на китката на ръката; ако на лявата ръка се носи плочката за писане, тогава по-добре е тези два уреда да се поставят на дясната китка. най-накрая от значение е и напечатаната на пластмасово фолио таблица за изплуване, която показва на леководолаза точния декомпресионен режим. Тя също се закачва близо до китката и представлява едни вид рецепта за извършваните действия, значи, единица, която подкрепя координиращата дейност на нашите ганглийни клетки. В Италия е изобретен декомприметър, който изглежда като часовник или дълбокомер и показва на водолаза колко време му е нужно за излизане на повърхността. Ако леководолазът носи освен това компас и лампа, необходими за работа в мътна или тъмна вода, тогава неговото генетично, състоящо се от клетки тяло се допълва със значителен брой единици, които, също както телесните му органи, извършват определени работи — но, от друга страна, те трябва да бъдат задействани, насочвани и координирани.

При всички висши животни управлението и координирането на телесните органи се извършва посредством клетъчното устройство на гръбначния и на главния мозък. Нужните за това „рецепти“ или са вродени (такива има и за вътрешните функции), или трябва да бъдат създадени чрез заучаване и упражняване. При гмуркача това важи за всички добавъчни единици. Но при увеличаване на дълбочината намалява дееспособността точно на този орган. При дишането на сгъстен въздух на дълбочина 40 или 50 метра положението става вече критично. Тогава може да се усети така нареченото дълбочинно опиянение, което прилича на опиване е алкохол: човек изпада в повишено настроение, намира всичко за напълно естествено и прекрасно, отпуска се, загубва задръжки, страх и предпазливост. Когато се спусках край един от външните рифове на Малдивските острови с изследователска цел до 80 метра дълбочина, си бях написал предварително на алуминиевата плочка какво поред трябва да извърша долу. Като последна точка написах: „Изплувай отново нагоре.“ Това звучи като виц, но е истина. Точно тогава се забравя — и опитни леководолази са загубвали живота си по този начин. Виждаш например под тебе нещо интересно — и хайде! Защо не — още малко по-надолу? А после изведнъж е свършено, край. Централният орган, който трябва да управлява естествените и изкуствените органи, вече не е в състояние да действува, изключил се е. Не един, оплакван от близките си леководолаз е загинал във весело настроение, в състояние на пълна хармония със себе си и окръжаващия го свят и без да се страхува. Той загубва съзнание и се понася надолу към морските простори. Направляващият го орган престава да функционира. Човек се връща към първоизточника на живота — и така умира.

Преживявал съм това състояние неведнъж — и смятам, че никой друг не го е описал по-добре от смелата биоложка Юджини Кларк. Освен в многобройни експедиции в тропическите морета тя е участвала и в проучването на „сладководните кладенци“ в района на Флорида. На повърхността тези малки езерца имат диаметър от 50 до 100 метра и приличат на спусната към големи дълбочини отвесна тръба, която често долу се разширява. Някои от тях се разклоняват и водят към странични пещерни системи — възникнали през последния ледников период, когато поради издигането на полюсните шапки морското равнище е спаднало с около 100 метра. Тогава те са се намирали на сушата и са били удобно убежище за първобитните хора. И затова изследването им представлява голям интерес за археолозите. В книгата си „The Lady and the Sharks“ — „Жената и акулите“ — Юджини описва как през 1955 г. влязла с Бил Ройъл, един опитен леководолаз, в дълбокия 65 метра „Малък солен извор“ и преживяла дълбочинно опиянение. Там водата била така мътна, че леководолазите едва се виждали един друг. Видимостта била по-малка от метър. Привързана към въжето, Юджини заплувала след Бил надолу. Скоро станало съвсем тъмно: „Достигнах тинесто дъно, което бе при допир като кадифе. Изведнъж Бил изчезна. След това видях ръка, подаваща се от тинята. Тя държеше въжето. Милиони мънички черни точици играеха в светлинния сноп на лампата ми. Ръката не се движеше. Само малко се очертаваше привързаният към китката на ръката дълбокомер. «А, да, това е ръката на Бил — си мислех аз след доста силно напрягане на мисълта. — И Бил е мъртъв» — така заключих. Тази мисъл не ме потискаше особено. По-скоро изпитвах спокойна, почти мила тъга. Постарах се да докосна ръката му — както веднъж в една голяма църква, когато някакъв мъж пред мен се сбогуваше с лежащия в ковчега мъртвец. Но не усетих никакво докосване. И изведнъж почувствувах, че ме обзема едно ритмично преживяване, което все повече и повече ме завладяваше; имах приятното чувство, че очаквам бебе и точно губя съзнание. Ритъмът се превърна в глас, какъвто вече бях чувала. Той каза: «Вдишвай дълбоко, а сега ние всички заедно ще се отдалечим.» Гласът всъщност казваше само «вдишвай дълбоко!» Беше точно същото преживяване, което изпитах в родилната клиника на болницата в Бъфълоу, когато родих първото си дете и чрез навлизащия в маската газ полека-лека загубих съзнание. Изведнъж ми стана ясно, че нещо не е в ред с мислите ми, че е невъзможно да имам бебе. Аз се намирах под водата и бях на път да изпадна в несвяст. Погледнах нагоре да видя дали Бил Стивънз не се намира над мене. Той не се виждаше никъде, а от движението главата ми се замая. Дойде ми на ум думата «азотна наркоза» и аз сложих ръцете си върху мундщука и го стисках конвулсивно. Очевидно си спомнях за нещо, което бе останало в паметта ми, когато съм чела за азотната наркоза — леководолазът смята, че трябва да извади мундщука от устата си и че може да диша без него. Лявата ми ръка държеше все още въжето. «Не бива да го изпускам» — си казвах аз. Започнах да се измъквам по въжето нагоре, колкото бързо ме носеха плавниците. Чувствах странно ритмично чукане в главата си, мислех, че всеки миг ще загубя съзнание. Предполагам, че съм затворила очи, понеже нямам никакви оптични спомени за следващите секунди. Дори не знаех, че нося със себе си лампата, но навярно съм я държала в дясната си ръка, с дръжката до въжето, когато по него изплувах нагоре…“

След това Юджини си възвърнала способността да мисли нормално. Както се оказало, дотук всичко било в ред. Въпреки че Бил Стивънз още не се виждал, той се намирал на сигурно място. Ръката, която видяла да се подава от тинята, не била ръка на мъртвец. Бил Ройъл, свикнал като опитен леководолаз с дълбочинното опиянение, бил потънал съвсем в тинята на дъното на кладенеца и ровел с другата си ръка да търси вкаменели останки, каквито се намирали тук. В такива ситуации и аз съм имал подобни мисли. Светът, проблемите, подробностите — всичко това се отдалечава. Фройд говори за нагон на човека към смъртта — хипотеза, която днес не може да се възприеме. И все пак в този момент човек е добре разположен към смъртта, към края. Защо да има болка и радост? Вярващият будист жадува за края на „самсара“, за пъстрите възприятия, които го отвличат от същественото. Неговата цел, нирваната, е едно приятно „нищо“. До такива усещания може да се стигне и чрез някои дроги. Човекът, който търси все нови и нови по-приятни усещания, може би един ден ще „култивира“ по изкуствен начин това дълбочинно опиянение. Вредни последици очевидно то няма да има.

Една втора, още по-голяма опасност носим като наследство от нашето животинско минало. Тази опасност се нарича „паника“. При всички висши животни паниката се появява, когато те попаднат в критични конфликтни ситуации и техните вродени или придобити реакции в поведението не са вече достатъчни, за да се справят с положението. Ако в някой зоопарк антилопите изпаднат в паника, те хукват към решетките и се избиват сами. Целият опит, всичкият „разум“ у тях изчезва. Действията им вече не се управляват от външната кора на мозъка, а от центровете, които възбуждат слепия инстинкт за бягство. Придобитите по пътя на еволюцията най-стари реакции противодействат тогава така силно, че просто се изключва всяка по-висша дейност. Почти всеки леководолаз с известен опит е преживял подобно нещо. Проявява се примитивното „животно в човека“. Всички алтернативи отпадат. Паническото поведение взема връх — дори ако води направо към смъртта.

Когато през 1953 г. в Карибско море край о. Бонайре правехме изследвания с нашата „Ксарифа“, се сблъскахме с този феномен. Георг Шеер, един от придружаващите ни биолози, се спусна с апарат със сгъстен въздух на дълбочина не повече от 15 или 18 метра, където с длето откъртваше корали. Поставяше ги грижливо в кофа, която използвахме за колекциониране. След като бе приключил със записването на бележките си, той изплува с пълната кофа нагоре. Междувременно обаче от излезлия внезапно вятър котвата на нашата лодка се бе изтръгнала от дъното и лодката бе отнесена доста далеч. Шеер се намираше сега на повърхността с изпразнени бутилки: в едната си ръка държеше пълна с корали кофа. А лодката изведнъж бе изчезнала. Предпазни жилетки тогава нямаше. Една вълна шибна вода в устата му, той се закашля, извърна се, за да намери лодката; и изпадна в паника. Практически тя се изразяваше в това, че той продължаваше да държи кофата, която го теглеше надолу. Гълташе вода, давеше се. За щастие, Айбл-Айбесфелд и аз бяхме наблизо и можахме да му помогнем. Със сила дръпнах кофата от ръцете му и я оставих да потъне. Всичко мина благополучно — но би могло да свърши и другояче.

Друг път, по време на същата експедиция, „Ксарифа“ се намираше на котва до рифа, където извършвахме снимачни работи с големи прожектори. Главният електрически кабел беше дълъг почти 4500 метра и се крепеше от привързани към него стъклени топки, плаващи на повърхността. Той водеше към нашата лодка, в която се намираше голямо разпределително табло — а от него идваха тънките странични кабели, дълги 120 метра, които захранваха носените от леководолазите прожектори. За нещастие — пак в резултат на порива на вятъра, — котвата се изплъзна от доста стръмния риф, а вятърът понесе „Ксарифа“ нататък в открито море. Към нея посредством дългия кабел бе привързана помощната лодка, а към нея чрез тънки кабели — прожекторите и леководолазите. Прожекторите също бяха снабдени със стъклени топки за намаляване на тежестта, но въпреки това доста тежаха. На рифа обаче това нямаше никакво значение. Стигнехме ли веднъж с тях до морското дъно, обслужването им беше лесно. Но сега корабът се носеше — и ние всички с него — нататък по бездънното море. Нормално за един прожектор ни трябваха двама леководолази; този път обаче Лоте висеше сама на единия. Видях я как потъва с него все по-надълбоко, макар с все сила да удряше с плавниците си. Тя винаги е имала амбицията да ни докаже, че под водата жената не отстъпва на мъжа, и това навярно е било главната причина за отчаяните ѝ усилия. След това се поддаде на паника. Притекох ѝ се на помощ тъкмо навреме. Трябваше с все сила да разтворя вкопчената ѝ в скобата на прожектора ръка — също както при Шеер. Тя бързо изплува нагоре и всичко беше отново в ред. Иначе навярно щеше да се удави.

Наскоро в Лос Анджелиз говорих с Том Еброу, опитен леководолаз и „заместник-следовател при смъртни случаи“ в града. Той ми разказа, че вземал особено присърце изясняването на многобройните, твърде загадъчни злополуки при гмуркане. В този район обикновено има по двама загинали на месец. Той се опитвал да изследва случаите с помощта на точен анализ на ситуацията и с компютър. Резултатът никак не ме изненада: около 50 процента от всички случаи се дължат на паника. В такова мъчно поддаващо се на влияния състояние се извършват съвсем неразумни действия.

— Установили сме в много случаи, че попадналият в затруднение водолаз просто не е в състояние да хвърли оловния колан. Изказванията на водолазите бяха приблизително такива: „Направо бях пред удавяне, разбери, че трябваше да направя всичко, за да се задържа на повърхността!“ Питах хората: „Ако бяхте в състояние да си откопчаете колана, въпреки че сте държали ръцете си горе — щеше ли да ви бъде възможно?“ „Да, тогава сигурно! — беше отговорът. — Но когато се давиш, не си в състояние да пуснеш ръцете си долу и да откопчаеш оловния колан. Макар и да знаеш, че е нужно. Просто не можеш да го направиш. Невъзможно е!“

Еброу се мъчи да намери разрешението с някакво техническо устройство, чрез което при нужда да се хвърли оловният колан, макар ръцете да са вдигнати нагоре. „Може би чрез бутон! Във всеки случай факт е, че на практика хората се давят, защото не са в състояние да спуснат ръцете си долу.“

Тук мога да разкажа и за нещо, което се случи на мен самия, една от най-страшните случки, които някога съм преживявал. Беше през 1939 г., войната бе избухнала и голям брой немски кораби потърсиха убежище в неутралното пристанище на Вилемстад на о. Кюрасао. Холандската полиция ни даде заповед да нощуваме на тези кораби, които бяха привързани един към друг с вериги и образуваха цял остров. През деня можехме да се гмуркаме по крайбрежието, да ловуваме, да правим снимки, колкото щем, но през нощта бяхме заточени на палубата. Страхуваха се да не би да сме шпиони и да се намираме във връзка с немски подводници. Дори Рузвелт в една от своите „речи край камината“ направи намек, който се отнасяше до нас.

Една нощ дойде корабният бръснар и ни помоли за помощ. Той искал да прекара контрабанда до сушата гърнета с бои в малко кану, но то се обърнало и боите лежаха сега на дъното. А авансът за този товар отчасти вече бил изгулян с момичета — с една дума, ние бяхме единствените, които можехме да му помогнем. Йорг Бьолер, Алфред фон Вурциан и аз тръгнахме в полунощ нататък. По бански гащета, с харпуни на рамо. Дежурните полицаи бяха свикнали на какви ли не наши приумици, значи, можехме да ги уверим в това, че искаме да отидем на нощен риболов. Бръснарят ни придружи по кея и ни показа точно мястото. На около 30 метра от кейовата стена се бил обърнал с лодката, значи, там трябвало да се намират съдовете с бои. Пристанището беше около 8 или 10 метра дълбоко. Бе тъмно като в рог, нямаше луна, само звездите блещукаха. Заплувахме нататък: във водата заблестяха също звезди. Този ден имаше фосфоресценция на морето. Беше пълно с едноклетъчни Noctiluca, раздвижехме ли ръцете си, морето веднага заблестяваше. Където и да движех ръцете си, водата светваше с хиляди искри. Понеже нямах никаква представа какво може да се намира на дъното на пристанището — и скришом си мислех за някакъв гигантски октопод, който ме дебне там, — движенията ми ставаха по-бавни. Изведнъж около мен стана светло. Многото малки светлинки се отразяваха от плоското пясъчно дъно. Образуваха над него висока около 1,5 метра зона, в която, както при изкуствено осветление, виждах доста добре. Забелязах три от кофите, грабнах две с едната си ръка, а третата — с другата. Отблъснах се отдолу. Стана тъмно около мен, после — отново светло. Тежестта беше прекалено голяма и се смъкнах отново надолу в осветената зона. Изпуснах едната кофа и заплувах с другите две нагоре. Държах ги здраво с лявата си ръка и плувах с дясната. С плавниците удрях, колкото можех, по-силно. Ушите ми започнаха да свистят. Не знаех издигам ли се нагоре, или не. Навсякъде около мен блестяха искри, но по нищо не можех да разбера движа ли се нагоре, или не. Задушавах се. Мислите ми бяха подобни на тези на Юджини Кларк. Кънтеше около мен като в някаква болница, в главата ми проблесна мисълта: защо не пуснеш двете кофи? Беше чудновато, но просто не беше вече възможно. Практически имах само още една „воля“, само едно насочване. То гласеше: Нагоре! Гребях със свободната си ръка, удрях отчаяно с плавниците. После загубих съзнание. Когато се събудих, лежах на тъмния кей с вкус на машинно масло в устата. Нагълтал бях вода. Йорг ме видял, като изплувах за малко, но веднага съм потънал отново. Той се спуснал след мен, успял да ме хване и да ме измъкне на повърхността. Заедно с Алфред ме замъкнали на сушата. Като в смъртно вцепенение лявата ми ръка държала дръжките на двете кофи с боя. Това именно означава паника.

В състояние на паника се случват най-много злополуки. Не акули и октоподи застрашават водолаза — най-голямата опасност се крие в самия него, в собствената му глава, в собствения му гръбначен мозък. Там се намира истинският враг. И затова е толкова важно чрез правилна тренировка да придобиеш сигурност, да бъдеш подготвен за всяка евентуалност, за да не настъпи у теб паника. Многото изкуствени органи, които водолазът прибавя към своите естествени, трябва да бъдат целесъобразно обслужвани, направлявани, координирани. А това изисква упражняване.

Накрая искам да спомена още една преживелица на Паоло Куерзола, италиански търговски представител при посолството в Токио, който е отличен, опитен леководолаз. Заедно с трима приятели той се спуснал под водата близо до токийския залив, където теченията са много силни. Партньорът му, американец, се изморил при спускането и не успял да се върне срещу течението към лодката. Понеже и Паоло не можел да го върне дотам, решил заедно да се оставят на течението да ги носи. И двамата хвърлили оловните си колани. „Мислех си, че щом другите изплуват, ще ни забележат и ще ни приберат с лодката.“ Но когато другите двама изплували, Паоло и американецът вече били далеч, извън тяхната видимост. Приятелите чакали половин час и след това алармирали крайбрежните власти чрез пазача на фара, който пък тъкмо бил отишъл да лови риба и трябвало да търсят и него. Паоло и приятелят му се били привързали с връв един към друг и се оставили да ги носи течението. Те плували така, че след осем или девет часа трябвало да минат покрай един нос. Настъпила нощта. Намирали се вече 14 часа във водата. Видели светлините на няколко кораба, но никой не ги чул. Най-после един кораб ги чул и ги прибрал. Куерзола ми разказа: „През цялото време аз си забранявах да мисля за това, което би могло да се случи, ако не ни намерят!“ Разказвам историята именно заради тази негова забележка. Удивителната сила на Паоло се крие в това, че той си е забранил да се впуска в мисли, които биха могли да го накарат да изпадне в паника.

Паниката може да представлява опасност за хората и в ситуации над водата. Под водата обаче тя е най-страшният враг. Всеки, който иска да се спусне под водата, трябва да запомни едно: вроденият ни начин на поведение не е приспособен към живот във водата. Престоят под вода е нещо ново и чуждо на човека. Затова първата и най-важна задача на учителя-водолаз се състои в това, да подготви учениците си за всяка евентуалност. Спокойствието, невъзмутимостта е най-важното оръжие за човека-риба. В сравнение с внезапното превключване към архаичния образец на поведение всичко останало е второстепенно. От опасността от дълбочинно опиянение и декомпресионни злополуки при новите кислородни апарати може да ни избави компютърът. Самият той не е подвластен на никакво дълбочинно опиянение, замества хладно и машинално нашия мозък, смесва нужните за нас газове. Опасността от паника обаче не може да се изключи чрез какъвто и да е изкуствен орган. Леководолазите от навигацията на САЩ минават през така наречената „Hell Week“ — „адска седмица“, през която инструкторите правят всичко, за да унищожат психически новобранеца. Тази седмица издържа само малък процент леководолази. Същото важи по принцип и за цивилния сектор. Само този, който вече от нищо не се изненадва, само този, който с желязна невъзмутимост борави с органите си, е и в най-тежките ситуации неуязвим срещу най-големия подводен враг — паниката.

Дона Акватика

Наскоро в Лос Анджелиз бях на гости у Джак Маккени, редактор на списание „Skin Diver“^[5], и Пат, неговата жена ми сложи на възглавницата в стаята за гости статия, отпечатана на цяла страница във в. „Los Angeles Time“. Беше рецензия за книгата „The Descent of Woman“ („Произходът на жената“) от Илейн Моргън, книга, за която вече бях чувал. Пат искаше на всяка цена да си я купи и се интересуваше от мнението ми по тези основни положения. Тя ги смятала за много ясни, убедителни. Тогава тъкмо бях на път за Бали, където заедно с Айбл-Айбесфелд трябваше да подготвя труд по изследване на поведението на човека, и ѝ обещах да обсъдя с него отделните точки.

Касае се за някаква идея, която през 1960 г. английският биолог сър Алистър Харди публикувал в „New Scientist“. В книгата си „Голата маймуна“ Дезмънд Морис я споменавал накратко и така Илейн Моргън, домакиня, занимаваща се и с писателство, се заинтересувала от нея. Според тази теория човекът веднъж вече се бил превърнал в морско същество — разбира се, не с помощта на изкуствени органи. През време на прехода от маймуната към първобитния човек нашите предци уж живели в продължение на около десет милиона години като водни животни.

Според мен този преход от маймуната към човека се изтъква днес прекалено много. Дали е протекъл точно така, или другояче, той безспорно представлява интерес, но в края на краищата си остава само детайл. Днес вече не можем да се съмняваме в този произход, но това, което според мен е много по-важно, е обстоятелството, че заедно с маймуните и останалите бозайници ние произхождаме от влечугите, а те — от земноводните. И че ако се върнем още по-назад, и акулите се числят към нашето родословие, а още по-назад — и червеите, и най-подир — едноклетъчните. Това казах на Пат при сутрешната закуска.

„Е, това — да — отвърна тя. — Но разликата между животното и човека все пак е огромна. Смятам, че Илейн Моргън има право, като казва, че еволюцията винаги се е разглеждала по отношение на мъжа. Във всеки случай бих искала да чуя как вие оборвате отделните твърдения. Тогава с удоволствие ще бъда готова да се занимая с гущерите и червеите: акулите и без това ме интересуват.“

Преди да тръгна към летището, си купих книгата. Както книгата на Дезмънд Морис и тя беше оформена според сегашния вкус на читателите и също бе станала бестселър. Заглавието нарочно се придържаше към Дарвиновото „The Descent of Man“^[6]. Докато Харди се занимаваше само с възможността да е имало воден период при нашите човешки предци, Илейн Моргън отиваше малко по-далеч. Създаването на човека не е станало чрез мъжката водна маймуна, а чрез женската водна маймуна. На женския пол се паднала честта да бъде носител на пробуждащата се интелигентност. Не държах много на хипотезата на Харди, но реших да я разгледам като мисловен модел заедно с Айбл-Айбесфелд. Все пак би било любопитно, си мислех, ако днешното настъпление в морето не е било първото, тоест ако морето вече веднъж е определяло съдбата ни.

През време на прехода от маймуната към първобитния човек преди 1,5–2 милиона години, в така наречения плиоцен, е имало един извънредно сух период, от който са били засегнати и девствените гори на Африка, дърветата оредели, между тях се разпространявала саваната. Пригодените да живеят по дърветата в гъстите гори маймуни загубили жизненото си пространство. За тях нямало вече достатъчно храна. При тези обстоятелства — в биологията се говори за „селекционен натиск“ — шанс да преживеят имали само маймуните, способни да си търсят храна в саваната. Още по-рано маймуните често се движели по земята на задните си крака — поне на късо разстояние: в саваната гази способност придобила значение. За да открият плячка или врагове, важно било да виждат по-надалече през високата трева. Придвижването на задните крака — така се предполага днес — имало обаче две твърде съществени последици. Първо: главата се носела сега от гръбначния стълб, а нужните дотогава за тази цел вратни мускули станали излишни. Така тилът могъл да се разшири, а мозъкът — да се увеличи. Второ: предните крака, използвани още при маймуните за най-различни действия, се освободили за боравене с инструменти и оръжия. Предполага се, че този прадед се е специализирал да убива бързоноги животни чрез хвърляне на камъни. Козината обаче му пречела, била прекалено топла и затова закърняла. Освен това се предполага, че към сексуалното отношение между мъжкия и женския партньор се добавила и вторичната функция на по-тясна връзка помежду им, тоест сексът не служел само за създаването на потомство, а и свързвал по-тясно ловуващия мъж с жената, която оставала в някое скривалище на ордата да наглежда и възпитава децата си. Човешкото дете се нуждае от продължително гледане, докато порасне, докато стане индивид, способен сам да се грижи за себе си. А за да се осъществи тази закрила на потомството, партньорите, тоест групата, трябва здраво да се сплотят. Свързаният с толкова наслада полов акт, така се предполага, е бил подходящо средство, за да гарантира продължителността на партньорството.

Алистър Харди — и последователката му Илейн Моргън — виждат този преход малко другояче. Те се основават на това, че от този период не са намерени още никакви вкаменелости, и като обяснение допускат, че този период изобщо не е протекъл в саваната. А смятат, че с настъпването на сушата и оредяването на горите няколко маймуни са намерили убежище в крайбрежния район на Атлантическия океан — една отворена за тях „екологична ниша“, — в която открили и храна, и закрила от едрите хищни котки. В плитката, стигаща до гърдите вода в крайбрежната зона те се хранели с миди, раци и други морски животни — и били необезпокоявани от хищните котки на саваната, както и от акулите на дълбокото море. Газейки в достигащата до гърдите им вода, те постепенно свикнали да се движат на задните си крака. Непосредствено до мидите се намирали камъни и, естествено, те открили, че с тях може да разчупват миди. Илейн Моргън, която взема особено присърце положението на жената, посочва, че мъжките първочовеци (или късните маймуни) с големите си кучешки зъби, приличащи на глиги, можели добре да разчупят мидите (също и бронята на раците) — това женските не можели да правят, понеже не притежавали такива зъби. Следователно по принуждение те трябва да са направили откритието на „служещия“ камък и употребата на оръдията води началото си от женските водни маймуни. Мъжките партньори пък им подражавали. Поради живота във водата това междинно стъпало между маймуните и човека се загубило, изчезнала и козината — както при останалите бозайници, които се завърнали във водата, като хипопотама, кита, морската крава. По-късно, след около 10 милиона години, когато започнало отново да вали, тези употребяващи оръдия маймуно-човеци се върнали на сушата и станали ловци в саваната. Но истинският преход се извършил през този период от 10 милиона години в морето.

За да се запознае човек по-отблизо с този проблем, първо трябва да има предвид, че и голям брой други сухоземни животни повторно са се завърнали към живота във и под водата. От бозайниците това са били китовете, тюлените и морските крави, от птиците — пингвините, от влечугите — крокодилите, водните костенурки и водните змии. И сред охлювите и насекомите е имало много, които се завърнали във водата; имало такива и сред растенията. Във всеки случай — което е важно — това развитие се извършвало не просто доброволно, а защото някъде имало още едно „свободно място“, което би могло да бъде заето.

Според религиозната представа всяко животно и всяко растение представлява определено творение на небесната воля. Но от всичко, което науката досега знае и е открила, става ясно, че жизненият процес се е разпространил като огън, пренасян все по-нататък от организми, способни сами да се поддържат, да се увеличават и размножават, тоест да се разпространяват. Там, където това не е било възможно, процесът спрял, където са съществували условия, той продължил. Свободни предвидени места — „екологични ниши“ — е имало винаги там, където живо същество, снабдено с нужните устройства, е можело да си намери храна и да се размножава. В течение на размножителния процес се създавали отново форми, които въз основа на леко изменили се свойства намирали подслон в друга, още незаета, „екологична ниша“.

Такова сухоземно растение, което заради подобни наследствени изменения се завърнало отново в морето, е например морската трева (зостера). Тя се среща по песъчливото морско дъно — където има водорасли. Но защо точно там се е разпространило толкова много това завърнало се от въздушния свят растение?

Отговорът е прост. Нормалните водорасли не могат да се развиват върху пясъка — там не могат да се закотвят, нито да се защитят от затрупващия ги наносен пясък. Ето защо те се срещат само там, където скалите или загиналите корали км дават здрава основа. През еволюцията възникнали обаче и такива растения, способни да се разпространяват на сушата и там да развиват корени, с които да изтеглят вода от почвата. Това било предпоставката, да могат да виреят; и колкото по-силни били корените, толкова по-добре се разпространявали тези растения. При някои почви се налагало корените да се спускат дълбоко надолу, за да проникнат през пролуките между камъните или чакъла до водата. Вторичната им функция се състояла в това, да се развият като закрепващи към почвата органи; едва тогава се улеснявало образуването на дръжки и стебла. След тази степен на развитие за такива растения изведнъж се освободила в морето (и в други води) една още неизползвана „екологична ниша“. Върху песъчливата и тинеста почва, където дотогава не могло да вирее нито едно водно растение, те растели добре. Благодарение на здравите си корени, проникнали дълбоко в почвата, те можели да се закотвят там здраво, да носят по стеблата си листа, които се издигали над опасната зона на подвижния пясък.

При бозайниците, които се завръщали в морето, положението било подобно. И те придобили на сушата — под „селекционния натиск“ на тамошните условия — функционални особености, които използвали при завръщането си в морето, за да станат там конкурентоспособни, та дори да превъзхождат другите. Това се дължало на топлата кръв. Докато студенокръвните — или по-точно „смесено студено-топлокръвните животни“ — са зависими от дадената температура и при студ движенията им стават доста бавни и лениви, всички топлокръвни носят в себе си „вътрешна печка“. Това предимство открива и за животните в морето нови възможности. С това те превъзхождали, особено в студените зони, рибите, които при по-ниска температура реагират вече бавно. Разбира се, поради голямата топлинна загуба във водата бозайниците трябвало съответно да се изолират. Дебелият слой мазнина при китовете ни дава функционалния „отговор“ на този въпрос. После трябвало по възможност да получат отново удължена телесна форма и да превърнат крайниците си в плавници. Повторно образуване на хриле чрез наследствени изменения (мутации) очевидно не е било възможно. В замяна на това пък морските бозайници развили различни приспособления, които им позволили да задържат дишането си „доста дълго“ — да прекарат по възможност по-дълго с взетия на повърхността запас от въздух. Кашалотът може да остане под водата до 90 минути, морският лъв — до 15 минути, видрата — до 5 минути.

При птиците тази екологична ниша се заема от пингвина — птица, превърната във водно животно. И тя получила по-удължена форма и чрез слой мазнина също запазила телесната си топлина, крайниците ѝ се превърнали отново в плавници; не успяла само да придобие отново хриле.

Най-интересните, завърнали се в морето животни са костните риби (всички сегашни риби с изключение на скатовете и акулите), чието съществуване, едва ли е известно някому, се дължи на това, че известно време са живели и на сушата. Още в началото на развитието, когато някои от живеещите в крайбрежната зона предци благодарение на силно изпълненото си с кръв меко небце развили първични бели дробове (които след това все повече се надипляли и увеличавали повърхността си, като ставали и по-дееспособни), една част от тези първи сухоземни гръбначни животни се завърнала отново в морето. Дълго време се е предполагало, че плувният мехур е изходната точка за образуване на дробовете (тоест, че от плувния мехур са се развили белите дробове); от точни изследвания обаче се установи, че е станало тъкмо обратното. Чрез закърняването на първичните дробове се е получил плувният мехур на днешните костни риби. И тук също се отразявало придобитото в друга жизнена сфера предимство. Заобиколена от мускули, тази торбичка могла да послужи под водата като регулатор на подемната сила. При хрущялните риби — акули и скатове — такъв орган липсва. Очевидно не им е било възможно чрез изменения в наследствената „рецепта“ да стигнат до такова устройство. В замяна на това пък по околен път чрез нагаждане към сушата се получило подходящо за там приспособление — както при морската трева, която на сушата постепенно развива корени. И така цялата група костни риби, която населява днес всяко ъгълче на моретата, езерата и реките, представлява съобщество, завърнало се след краткото посещение на своите предци на сушата отново в морето. И костенурката Terrapene, която е деликатес за нас, произхожда, както всички водни костенурки, от сухоземната костенурка, чиито предци пък от своя страна произхождат от морето. Но тази костенурка не живее вече в морето, а се е преселила отново на сушата. Това може да се установи ясно и по нейната форма, а и по други белези.

Който мисли върху такива и подобни процеси, реконструирани чрез продължителни и старателни изследвания, не може да не разбере, че пътят на еволюцията не е предварително определен. Както е при огъня, който се разпространява винаги там, където може да се „подхранва“, така е и при процеса, който наричаме „живот“ и който се разнася чрез така наречените „живи същества“. Натам, където може да стигне до структури, които в известна сфера са способни да съществуват и да се размножават — нататък ще потече и той. По този начин е възможно да се постигне напредък по най-странни околни пътища или случайности.

Размишлявайки в самолета върху всичко това, погледнах ръката си, която така добре може да държи молива, да ме почесва по главата или да извършва плувни движения под водата. Този универсален инструмент, който е бил така важен за създаването на човека, както и нашата увеличаваща се интелигентност, ние усвоихме по околен път, когато животът на предците ни е протичал в катерене. За да се хващат те здраво за клоните, е трябвало да се развият срещуположните им палци. Сигурно те не се развили с цел човекът да свири днес на пиано или да пилотира самолет…

По принцип е било напълно възможно нашите пра-прадеди да са усвоили и други своеобразни качества по някакъв странен околен път — според Харди и Илейн Моргън чрез един междинен период в морето. На практика все пак ми беше трудно да си представя този излет на маймуните, траещ 10 милиона години. Мислех си за вълните и прибоя, за рибите с отровни шипове по плавниците, за пукнатините, в които може да попадне кракът, за морските таралежи. Мислех за палещото слънце и постоянно мократа кожа, от което се получава слънчево обгаряме — както и за нараняванията от острите подводни скали, за което по-подходящ би бил кожух с къс косъм, отколкото голата кожа. Както всеки плувец знае, само след няколко часа престой във водата кожата омеква и става безчувствена — наранява се лесно. Мислех си за нощта и за нуждаещото се от закрила малко. И в тропиците става неприятно студено, когато се плува кучешката; а през нощта акулите навлизат доста навътре в плитчините. Мислех си за бурите и теченията. При най-добро желание не успях да съгласувам видението на Илейн Моргън с така добре познатата ми действителност на крайбрежната зона. Докато майката търсела миди и ги разчупвала, детето играело в плитчините. Вярно, това е възможно на добре защитено място, през летния отпуск. Но по тропическото крайбрежие с вълни и течения, нощем, когато откъм сушата те заплашват хищни котки, а откъм морето — акули, тази нарисувана с толкова приятни пастелни багри картина все пак ми изглежда невероятна. Реших в Бали да изиграя ролята на адвокат на дявола.

Така се случи, че Айбл-Айбесфелд и аз бяхме настанени в бунгалото, където шест месеца преди това Кусто бе вписал името си в книгата за гости. За да характеризира впечатленията си, той бе добавил само: „Heureux“^[7]. Разбира се, и ние двамата бихме се изразили така. И ние се чувствахме щастливи в тази вълшебна околност, с прекрасен изглед към морето, с толкова мили хора наоколо, без телефон и без поща, с интересна задача пред нас; и най-после — отново сами, както през време на пътешествието ни с „Ксарифа“.

Седяхме на удобни столове на терасата, а отвъд ниската стена — блестящото синьо море; около нас — палми и цветя, а пред нас върху масата — две чаши със специално балийско питие.

— Крайбрежният пояс не е никак благоприятен за примати — рече Айбл-Айбесфелд. — В Япония има макаки, които в крайбрежната зона търсят раци, но те винаги могат да се оттеглят в горите край брега, където им се предлага богата растителна храна. Що се отнася до сухи райони, знаеш колко сух е крайбрежният район, понеже там поради нагряването на земята валежите са много малко. Трябва да имаш предвид, че приматите се нуждаят от прясна вода…

— Може би край устията на реките…?

За поддържане на вида е необходимо да има популация от няколкостотин екземпляра, а за едрия примат храната в крайбрежните зони е недостатъчна. Бързо биха изяли мидите, морските таралежи, морските звезди, а да ловят риба е почти невъзможно.

— В саваната по-добре ли е?

— Естествено, понеже там могат да обикалят обширни области. Там ще намерят под всеки камък скорпиони. Както ни е известно, павианите се развиват там прекрасно — а живеят само в пущинаци. Ако крайбрежието изобилстваше с толкова храна, там би имало специализирани крайбрежни животни. Но точно такива няма да намериш. Те или са се прехвърлили изцяло във водата, като например морските видри, тюлени или делфини, или в най-добрия случай крайбрежието представлява допълнителен източник за набавяне на протеин.

— Тогава нямаше да има нужда от никакъв селекционен натиск, за да се стигне до изправения вървеж или да се загуби окосмеността…

Илейн Моргън си представя, че детето или е пълзяло в плитчината, или се е хващало за дългата коса на жената — именно затова тя е станала толкова дълга. Първобитните жени имали големи гърди — каквито маймуните нямат, — за да може детето да стига до зърното; голямата задница на жената представлявала приспособление за сядане върху острите крайбрежни камъни, върху чакъла. Заради пясъка и подобни предмети влагалището се дръпнало назад, хименът предпазвал зародиша от навлизането на пясък. Заради всичко това се оказало нужно мъжкият пенис да се удължи, за да достигне целта си… С това Илейн Моргън засяга и една от най-интересните, вълнуващи за хората точки в труда на Дезмънд Морис. По-нататък: човешките сълзни жлези били приспособление за отделяне на сол. Силният агресивен нагон на човека се дължал на това, че при половото сношение отпред мъжкият прачовек е трябвало да положи пра-жената по гръб, което било в противоречие с вродения ѝ модел на поведение и срещу което съответно се противяла. Това било причина за често липсващия при жената оргазъм, въпрос, по който днес толкова много се говори, а и за „любенето“, което се развило именно като особен способ за успокояване на обърнатата по гръб жена — всичко това навярно е станало на сушата, — за да я успокоява и въпреки това да ѝ въздейства да се съвокупи.

— Особено слаб е аргументът за изправения вървеж — каза Айбл-Айбесфелд, след като поискахме да ни се донесе по още едно питие, — По-добре би било женската да плува с четири крака, а детето би могло да се държи здраво на гърба. Или то би могло да плува встрани и да се държи за косата ѝ. Но при изправен вървеж вълните все още ще се плискат върху тебе, а когато хлътнеш в първата дупка, вече си с детето под водата и се измъкваш кихащ и кашлящ оттам. Остави едногодишно или двегодишно дете да цапа в плитчината: на пясъчен плаж при спокойно море — може, но пък по пясъчния бряг няма да намериш храна. А колко е неприятно да газиш през плитък коралов район, знаем добре. Детето дори няма да умее да си затисне нослето. Всеки път ще влиза солена вода в носа му.

Не по-малко слабо аргументирана е и загубата на космите. Точно в плитката вода със стърчащи остри корали и бодливи таралежи една къса космена покривка, както при тюлените, би била най-добрата защита. А също и против обгарянето на кожата от слънцето, както и против охлаждането на тялото при по-дълъг престой във водата. Да не се забравят периодите, в които трябва да се прекарва върху крайбрежните скали.

— А какво мислиш за празнината от 12 милиона години между появата на проконсула и австралопитека? — запитах аз. — Не е ли наистина очебийно, че от този дълъг период още не са намерени никакви вкаменелости?

Айбл-Айбесфелд вдигна рамене:

— Такива празнини винаги е имало, но те стават все по-кратки. Преди да се е знаело за проконсула, празнината е била по-голяма, а преди да е бил открит австралопитекът, празнината е била още по-голяма. Това не е сериозен аргумент — по простата причина, че при реконструкцията на фосилните звена разполагаме само със случайни находки. А ако тази теория е правилна, тогава сигурно биха се намерили зациментирани в рифовете зъби. Зъбите се запазват много добре и рифовете са много подходящи за складиране. Антрополозите вече са претърсили там навсякъде.

— А мисълта, че женската гръд се е развила като приспособление, за което малкото дете да се държи…

— … е също толкова малко убедителна, както твърдението на Морис, че се е извършило вече едно превръщане. Това той е взел от Виклер, който го е констатирал само там, където съвсем ясно е могло да се установи последователно еволюцията.

— Морис твърди, че когато първобитният човек се ориентирал при половото сношение към позата „лице срещу лице“, при женската маймуна липсвали закръглените части на задницата като възбуждащ сексуален фактор. Тогава се стигнало до подобно оформяне на предната страна на жената с аналогично въздействие… тоест до развиване на също така закръглените женски гърди.

— Това просто се е харесало на Морис — и той го прехвърля върху човека. He is jumping to conclusions^[8]. Ако приликата беше по-голяма, може би щях да се съглася. Но помисли само за някое девойче как, когато остарее, гърдите му ще висят надолу. Тогава наистина не може да се говори за прилика. Същото се отнася и до обяснението на Илейн Моргън. Тя допуска една необходимост, която всъщност не съществува. Маймуната-майка не седи на едно място, а малкото не се покатерва с мъка по козината ѝ нагоре, за да бозае, а напротив, малките маймунчета биват крепени, прегръщани и повдигани нагоре. Само в зоопарковете има затруднения при орангутаните, защото неопитната майка от малка е израснала на затворено и не се е научила как се държи дете. И при окосмените маймуни майката също трябва да крепи своето малко.

В краткия си трактат Алистър Харди пише: „Грациозната фигура на мъжа — или на жената! — е крайно очебийна, когато се сравнява с тромавата фигура на маймуната. Всички закръглености на човешкото тяло притежават красотата на добре оформена лодка. Човекът наистина има аеродинамична форма…“

Илейн Моргън стига дотам да смята, че човешката реч се дължи на живота във водата. В саваната би се развил говор със знаци — във водата обаче това не било възможно. Тук е имало възможност да се разбират помежду си само чрез викове, вдигайки глава над водата — и така се дошло до членоразделната реч.

От гмуркачите, познаващи крайбрежията в тропиците, навярно само неколцина ще се съгласят с теорията на Алистър Харди и обиграната в говоренето английска домакиня. Дори твърдението, че биолозите разглеждали еволюцията на човека от мъжко гледище, не е вярно. Еволюция може да има навсякъде, където се създадат предимства за развитие на живота, а се възпира навсякъде, където се явят неизгодни обстоятелства. В центъра на процеса винаги стои въпросът за набавянето на енергия и на материя; към това се прибавя — което е много важно — проблемът за увеличаване или размножаване на дадена жизнена структура. Тъй като при човека детето остава дълго време безпомощно и се нуждае от грижи, съгласуването на действията на родителите, тоест на групата, е от голямо значение. Ако нашите предци бяха живели повече от 10 милиона години в морето, тогава сигурно щяха да се създадат приспособления, които днес за нас, леководолазите, биха били от полза. А и инстинктивният страх от водата едва ли щеше да бъде така силно развит — и нямаше да бъдем изложени на толкова големи опасности, когато изпаднем в неподдаващата се на контрол паника.

Това, че чрез газене в достигаща до гърдите вода се е стигнало до изправен стоеж, е крайно невероятно, дори не може да се съгласува с практическия опит. Защото всеки леководолаз знае колко голямо е водното съпротивление, когато искаш да се движиш по този начин. На плиткото съвсем автоматично започваш да плуваш или да лазиш; когато водата стане по-дълбока, тогава съвсем не се върви изправено, а се плува на повърхността; а ако човек иска да стигне до дъното, тогава се гмурка.

Човекът и акулата

Край островите Принс ъв Уейлз в Торесовия проток, южно от Нова Гвинея, търсач на бисерни миди скочил от едномачтов ветроход в морето. Дали е сторил това, изпълнявайки професионална задача, или само да се поразхлади, не е известно — във всеки случай този скок го довел до доста необичайно положение. Главата на Трийкъл, така се наричал човекът, се оказала направо в отворената паст на акула-чук, която може би вече е гълтала най-различни предмети, хвърляни от корабите зад борда. Главата на Трийкъл обаче акулата не могла да отхапе. А той запазил присъствие на духа до такава степен, че посегнал пипнешком към очите на животното — които при акулата-чук са разположени на двата края на чуковидната ѝ глава. Намерил едното око и го натиснал. След това акулата изплюла главата му. Трийкъл успял да се върне на кораба. Той надживял това премеждие — и оттогава насам се показва на панаири срещу пари. Двата реда остри зъби на акулата са оставили от двете страни на шията и на брадата му поразителни белези.

На други се случва и по-лошото. По крайбрежията на Австралия и Южна Африка стават многобройни злополуки, завършващи със смърт. И другаде акулите се смятат за „кръвожадни зверове“… Толкова повече се изненадва всеки подводен плувец, който сам се запознава с подводния свят и се гмурка край прословутите тропически брегове. Ако изобщо може да зърне акули, той по-скоро ги опознава като плашливи и съвсем неагресивни животни. Грациозно и елегантно се появяват те — наслада за очите, която обикновено изчезва бързо. Задаваният всеки път от хората плах въпрос: „Не смятате ли, че тук може да има акули?“ — включва факти, които практически не съществуват. С всеки такъв въпрос сякаш се допуска, че самата близост на акулите вече представлява опасност, или още по-натуралистично изразено — че човек представлява за акулите лакомство, за което те жадуват и върху което веднага се нахвърлят, щом се мерне пред очите им.

Няма нищо по-погрешно от това. Когато през 1939 г. се гмуркахме с Йорг Бьолер и Алфред фон Вурциан в Карибско море, хората ни смятаха за самоубийци. Бяхме първите, които се спускаха под вода по тези пълни с акули крайбрежия и се запознахме много обстойно с „тигрите на морето“. Почти всеки ден виждахме големи и малки екземпляри, имали сме общо не по-малко от 500 срещи с тях. Особено рано сутрин или през късните следобедни часове те доплуваха от открито море в нашето зрително поле, кръжаха около нас, но обикновено се държаха на почетно разстояние. Факт е, че спрямо човека акулите почти винаги показват боязливост. Да се приближиш към тях, за да ги заснемеш, съвсем не е лесно. Това установих и през следващите експедиции в Червено море, към Големия бариерен риф на Австралия, в Индийския океан, в Пасифика. По всички тези места туземците разказваха едни и същи страшни истории, а към нас акулите се приближаваха в съвсем редки случаи. Нападения на акули — макар да съм ги предизвиквал нарочно — почти не съм преживявал в продължение на 20 години. А и безброй многото леководолази, които оттогава насам последваха примера ни, направиха същите опити. За човека-амфибия проблемът не гласи: как да държа акулите на разстояние от себе си? А гласи: къде бих могъл изобщо да срещна акули? Как все пак мога да се приближа до тях?

Виктор Копълсън, австралийски лекар, който в книгата си „Shark Attack“^[9] дава доста обширен обзор на случилите се досега нападения на акули, пише: „Като имам предвид множеството хора, които днес навсякъде по света по различни причини навлизат във водата, броят на доказаните нападения и смъртни случаи е толкова малък, че те могат да се приемат за злощастни съвпадения.“ В Британска Колумбия Safety Council — Съветът за безопасност — посъветвал действащите там 10 000 спортни леководолази да носят жълти или червени гумени костюми, понеже се оказало, че много по-малка е опасността да бъдеш нападнат от акули, отколкото подводните плувци да се харпунират един друг. Леководолазите със сиви плувни костюми често пъти биват смятани за тюлени, а тези с акваланги — за малки китчета. Който иска да научи истината, нека погледне в специалните списания за подводен спорт. Подбирам тук само два съвсем произволни примера. Така през юни 1972 г. немски водолаз описва в сп. „Делфин“ своите опити в Карибско море: „Що се отнася до опасността от акули, в която се кълнат и във Флорида, бих искал да отбележа, че през петседмичния си престой тук не съм зърнал нито една акула, камо ли да заснема акула.“ А две страници по-нататък опитен учител по гмуркане разказва за своя престой по крайбрежието на Синайския полуостров: „Преди няколко месеца тук беше голяма група италиански леководолази. Те носеха динамит и съдове, пълни с кръв и вътрешности, за да примамват с тях хищници. Въпреки това през триседмичния си престой те не видяха нито една акула.“

На какво се дължи, че всички тези опити толкова малко са проникнали в съзнанието на хората? Според мен това се дължи на характерната черта на човека да се радва не само на красивото, а и на страшното. Съобщенията във вестниците, романите, филмите, в които се разказва за кървави нападения на акули, са популярни, донасят печалби. Публиката на подводни филми — а оттам и разпространителите на филми — просто изпитват разочарование, ако от време навреме не се появи на екрана, съпроводено от заплашителна музика, страшилището акула. При един от моите собствени филми, благодарение на които бях финансирал първата си експедиция с „Ксарифа“, това ми бе поставено просто като условие. Всеки гмуркач, който има да разказва за нападения на акули, намира охотно слушатели и съвсем автоматично става герой. Джон Д. Крейг, американски леководолаз, по професия филмов продуцент, твърдеше: „Всяка акула напада човека, когато е гладна или раздразнена, или са налице и двете неща заедно.“ Това просто е невярно. При първите си посещения в тропиците край островите Зелени нос Кусто бил обезпокояван от акули в открито море, вследствие на което очевидно получил шок. В своя книга после той писа, че колкото по-добре се опознават акулите, толкова по-малко се знае за тях. Човек никога не може да предскаже какво ще направи акулата в следващия миг. И тази басня също бе възприета от много хора и нерядко тя стана главното, което някой експерт е научил.

В един американски филм две стари моми обвиняват пред съда героя на филма, това беше Гари Купър, че бил „pixilated“^[10] и затова трябвало да бъде поставен под опека. С това двете жени искат да кажат, че е нещо откачен. На защитника му обаче хрумва да ги запита кого другиго смятат също за „откачен“. Те веднага заявяват: „Естествено, всички. С изключение на нас двете.“ „Значи и господин съдията също?“ „Да, и той е откачен.“ След това човекът е оправдан. И на акулите се приписва, че от тях може да се „очаква всичко“. Естествено, изненади има, но те са толкова редки и определено не могат да послужат за охарактеризиране на животните. Ето защо бих искал да отговоря на ефектното пророкуване на Кусто: „Колкото по-основно се изучават акулите, толкова по-добре ги опознаваме.“

Поведението на акулите — както и на всички останали видове животни — се управлява от инстинкти, възбуждани от оптични, акустични, обонятелни или други ключови дразнения. Конрад Лоренц говори за „парламент на инстинктите“, в който според „настроението“ в момента ту един, ту друг управлява поведението. На практика това ще рече, че животните един път са предразположени към един, после към друг дразнител, тоест активно го търсят. Едно гладно животно реагира най-напред на онези ключови дразнители, чрез които разпознава плячката си, а полово възбуденото — преди всичко реагира на поведението на половия си партньор. При акулите съществуват четири групи основни дразнители, които ги родят към плячката.

Сътресенията във водата, тоест трептенията от налягането, които акулите възприемат от голямо разстояние. Това може да се наблюдава, когато близо до отвесни рифове се хвърля котва или когато някой скочи във водата. Често пъти не минават повече от няколко секунди и акулите вече се появяват в зрителното ни поле. Но обикновено се държат на значително разстояние, кръжат веднъж, дваж и след това, ако няма други дразнения, изчезват веднага. Както писах в първите си дописки, те се държат като „полицаи“, които искат да проверят „какво става“. Касае ли се за експлозия с динамит, при която рибите биват парализирани и убивани, тогава се добавя и визуалното дразнене и ако това се повтаря често, те се хвърлят да налапат рибите и вече ги свързват с детонацията. Когато през 1942 г. в Гърция се гмуркахме бързо след експлозии на места, където често се ловеше риба с динамит, бяхме учудени колко бързо се появяваха акулите. Нормално като се гмуркаш там, никога не можеш да видиш акула, но по тези места разбрахме, че все пак има екземпляри, дълги над четири метра. Акулите реагират особено силно на онези водни трептения, предизвикани от мятаща се наранена или намираща се в друга беда риба. Въз основа на това ключово дразнене акулата често се устремява направо към мятащата се риба. Както всички въдичари знаят, уловената в тропиците риба трябва да се изтегля веднага навън, в противен случай може да се изтегли само главата ѝ от водата. Останалата част доплувалите набързо акули вече са излапали. За подводните ловци това означава много сериозна опасност — такова преживяване имахме за пръв път през 1939 г. — и по този начин може да се случи злополука. Прицелната точка на тези нападения, разбира се, е рибата, но държи ли подводният ловец рибата в ръката си, тогава, естествено, може и той да бъде захапан.

Преди да стане редактор на сп. „Skin Diver“, Джак Маккени бил три години учител по водолазен спорт във Фрийпорт на остров Гранд Бахама близо до Флорида. През цялото време, така ми разказа той, видял само около 15 акули. През последната седмица отишъл с приятеля си на лов за риба. Било следобед, след 3 ч., и те харпунирали няколко риби. Изведнъж се появила сива акула. Джак: „Носех със себе си камерата и си мислех: чудесно, най-после ще направя хубава снимка!“ Но акулата отново се отдалечила. Джак харпунирал още една риба — тогава акулата се върнала и посегнала към нея. „Можах да чуя как зъбите ѝ скърцаха върху желязото и си мислех: Ами сега! Тя се приближи направо нагоре към мене, аз имах само харпуна, който хвърлих срещу главата ѝ. Отдалечи се и пак се върна. Третия път не я улучих и тя сграбчи харпуна — ей на толкова разстояние от ръката ми.“ Джак показа около двадесет сантиметра. „Замалко не получих сърдечен удар!“ През това време приятелят му изпуснал мрежата с рибата. Появили се още две сиви акули. „Тази, която държеше харпуна ми в устата си, навярно смяташе, че не съм много вкусен. Тя отплува надолу и вниманието ѝ бе насочено изцяло върху мрежата с рибата. Междувременно ние изплувахме на сушата.“

Ето защо харпунирането на по-едри риби в райони, където се срещат акули, е доста опасно. Дори в Средиземно море се случиха вече нападения, едно от които завърши особено трагично. Италианският пионер-леководолаз и изтъкнат подводен фотограф Маурицио Сара на 2 септември 1962 г. харпунирал при Терачина край италианското крайбрежие няколко едри зъбати костури и бил смъртоносно наранен от акула. И друг случай:

През лятото на 1964 г. Ал Гидингз и Френч Ле Рой, двама отлични американски леководолази, се гмуркали край Форлонските острови, северно от Сан Франсиско. Били ръководители на спортни леководолази, които се спускали на групи под водата. Харпунирали голям брой риби. Изведнъж Ал Гидингз, който точно вземал камерата си от лодката, чул пронизителни викове и видял как някой се мята насам-натам на повърхността. Заплувал бързо, колкото можел в тази посока — и за голяма своя изненада видял, че това не бил някой от учениците, а другарят му Ле Рой. Една акула го била наранила. Морето било гладко и точно когато пристигнал там, зад Рой се подавала от водата грамадна опашна перка. Ал Гидингз: „Както Ле Рой след това ми призна, това бил най-страшният за него миг. Защото в очите ми прочел това, което аз виждах.“ Голямата акула сграбчила още веднъж крака на Ле Рой и го дръпнала под водата. Когато Рой отново изплувал нагоре, Ал Гидингз хванал другаря си отзад за бутилките на акваланга, защото Ле Рой удрял сега като луд около себе си. Гидингз запазил спокойствие, успял да му откопчае оловния колан и домъкнал Ле Рой обратно до лодката. Той очаквал всеки миг ново нападение — но то не последвало. Изтеглили Ле Рой на палубата. От горната част на бедрото му липсвал доста голям къс. На раната бил поставен турникет и по радиото бил повикан вертолет. Самата акула никой не видял, защото Ле Рой вече се намирал на повърхността, когато неочаквано бил нападнат отзад; Ал Гидингз пък, когато му се притекъл на помощ, загубил гумената си маска. И тук харпунираните риби безсъмнено са привлекли голямата акула и от миризмата на кръв тя е станала агресивна.

Миризмата на кръв е второто ключово дразнене, на което акулите реагират с хващане на плячката. През 1957 г. заедно с Айбл Айбесфелд изучавахме край Малдивските острови най-подробно този процес. На един стръмен склон, където знаехме, че има акули, заклахме риби и ги скрихме между коралите. Минаха около пет минути, докато миризмата на кръв се разпространи дотолкова, че да примами намиращите се извън зрителното ни поле акули от вътрешността на морето. Те изглеждаха възбудени, движеха се бързо и търсеха с муцуни ниско над коралите източника на кръвта. Обикновено направо се насочваха към скритото място. Колко целенасочено акулата преследва жертвата си под въздействието на тези обонятелни ключови дразнители показват случаите, когато на помощ на нападнати къпещи се са притичвали смели хора и са измъквали ранения от водата. Самите спасители почти никога не са били ранявани. Нападащата акула продължавала да хапе — ако изобщо хапела — само наранения вече човек. При нашите експерименти също стигнахме до аналогични изводи. В началото бяхме предпазливи, но скоро забелязахме, че скритите в коралите кървящи риби сякаш ни закриляха. Насъбрали се бяха вече десетина акули, биеха се за плячката — и изобщо не се интересуваха от нас. Спокойствието, с което тогава филмирахме, е най-доброто доказателство затова, колко сигурно се чувствахме. Айбл-Айбесфелд впрочем заяви, че акулите се държали към него по-агресивно — може би защото той харпунираше рибите и ги смъкваше от харпуна, и по ръцете му бе останала миризма на кръв.

Тези наблюдения са от значение за корабокрушенците. В райони, където се срещат акули, ранени, кървящи хора несъмнено са изложени на опасност да бъдат нападнати, особено в тропическите води. Онези, които не са ранени и се намират недалеч от тях, няма защо да се отчайват. И да се случат в близост нападения, това съвсем не значи, че непременно те ще бъдат следващата жертва.

Във връзка с това показателно е съобщението на лейтенанта-летец А. А. Рединг, който паднал със самолета си източно от о-в Уолис в централния Тихи океан и дрейфувал 16 часа в открито море. Когато самолетът се ударил о водната повърхност, той загубил съзнание, но радистът му Е. Х. Алмънд го измъкнал от самолета. Не успял обаче да прибере спасителната лодка; двамата се завързали един към друг с въже. Алмънд бил само по къси панталони. „След около половин час — така разказва Рединг — около нас плуваха акули. Мина час, но нищо не се случи. Изведнъж Алмънд ми каза, че усетил как нещо се блъснало в десния му крак и го заболяло. Казах му да се покатери на гърба ми и да извади крака си от водата, но преди да успее да направи това, акулите отново го нападнаха. За секунда и двамата бяхме завлечени под водата.“ Сега пет акули ги обикаляли, а водата червенеела от кръв. Рединг продължи: „Той ми показа крака си. Ухапан беше не само десният му крак, но и лявото му бедро беше страшно разкъсано. Той обаче не изпитваше особено силни болки, само аз усещах как всеки път, когато акулите го улучваха, тялото му потреперваше. Най-подир сграбчих бинокъла си и започнах да удрям по плуващите покрай нас акули. Само след няколко секунди те отново ни нападнаха. И пак ни потопиха, но този път бях разделен от Алмънд.“ Една акула ударила Рединг по дясната скула, но не му станало нищо. Той още виждал как акулите блъскали другаря му насам-натам; главата му вече се намирала под водата. След това заобиколеното от акули тяло се понесло нататък. „От време навреме усещах някоя акула до краката си…“ Така Рединг дрейфувал няколко часа до след полунощ и бил прибран невредим от патрулна лодка. И други съобщения от корабокрушенци и свалени летци звучат приблизително така. Като се помисли, че акулите са хищни животни и притежават страшни зъби, човек по-скоро би трябвало да се чуди колко колебливо използват това свое оръжие. В случая с Рединг и Алмънд навярно е имало значение и това, че Алмънд бил с къси панталони. Рединг не бил нападнат. Очевидно при него е липсвала миризмата на оголена кожа, за да реагират доплувалите толкова бързо акули нападателно.

Други ключови дразнители, които предизвикват агресивни действия, може би се дължат и на оптични възприятия. Твърдението, че акулите имат слабо зрение, след щателни изследвания се оказа погрешно и днес вече не се смята, че тези животни са слепи за цветовете. Както се твърдеше, негрите били по-рядко нападани, отколкото светлокожите хора. Но проведените от американския биолог Хобсън експерименти в атола Ениветок дали при три различни вида акули обратен резултат. От сал спуснали в морето две еднакви примамки, едната обаче била боядисана по-тъмно — и то с багрилно вещество, което, както предишните опити показали, не привличало акулите. При 172 опита, общо в 72 процента от случаите, първа била нападната тъмната примамка, а при ясно, безоблачно слънчево небе — дори в 82 процента. Намиращият се на дъното в акулоубежището наблюдател заявил, че при съществуващите обстоятелства черната примамка се откроявала по-добре на фона. Акулите се приближавали срещу течението все по определена посока откъм дълбоката вода. Във всеки случай тези резултати показват, че и оптичните впечатления играят роля. Ако предизвиканата от колебанията в налягането или от миризмата акула доплува до обекта на такова разстояние, че да може да го вижда, тогава решаващи за поведението ѝ стават и такива дразнители. А натъкне ли се акула случайно на гмурец, който не стимулира с кръв или шаваща риба настроението ѝ за нападение, тогава тя се държи обикновено далеч от него, разглежда го, може би кръжи около него и после продължава да плува по своя път.

Последното, меродавно за агресивността, ключово дразнение е вкусът на нападнатия обект. Хобсън държал четири дена риби в етилов алкохол и след това ги плакнал три часа в морска вода. После спускайки ги от сала, ги предложил едновременно с нормални, големи колкото тях риби на акулите. Във всички случаи и двете примамки били налапвани — а рибата, която нямала нормален вкус, била изплювана. След като акулите са реагирали на водните трептения, на миризмата и на оптическите дразнители, в края на краищата вкусът решава дали хищникът действително ще захапе плячката и ще я глътне. В по-стари съобщения се твърди, че акулите поглъщали всичко и че в стомасите им били намираш дори четки и други подобни предмети. Това може да е така, когато налапват изхвърляните от кораби остатъци в морето, но не може да се приеме за правило. Когато Хобсън предлагал на акулите изработени от дърво или друг материал риби, те само ги докосвали с муцуната си и се отказвали от тях.

Като се има предвид всичко казано, какво трябва да направи гмурецът, ако някоя акула се приближи, когато в момента не се лови риба? (Това става само в изключителни случаи.) Често се препоръчва човек да се държи спокойно: така постъпват и гмурците за бисерни миди. Тук положението е същото, както при среща със сухоземни хищни животни. Това, което не се движи, не предизвиква интерес, дори при очебийна форма или окраска. Още през 1939 г. в зоната на Карибско море бяхме установили, че приближаващите се акули могат да бъдат накарани да бягат, когато се плува направо срещу тях. Този метод може да не допада на всекиго, но действува отлично. И много големи, дълги повече от четири метра акули съм обръщал в бягство по този начин. Тук се касае за същата реакция, която показват и сухоземните хищници. Едно бързо и целенасочено приближаващо се тяло предизвиква реакция за бягство — човек също постъпва така.

Друго „оръжие“, което открихме по онова време, е намерило място в хумористични списания. Случайно установихме, че акули, които след харпуниране на риба се втурваха светкавично бързо към нас, можеха да бъдат изплашени от силен вик във водата. Когато по-късно изследвах смъртта на австралийския премиер Харълд Холт, който през 1967 г. изчезна край Мелбърн в морето, се натъкнах в къщата му на сложена в рамка карикатура. Тя показваше как той плува под водата и крещи на акула, която носеше надпис „данъкоплатец“. Под карикатурата бе написано: „Но нея не можеш да уплашиш с крясъци!“ В Червено море, в Индийския океан и в Тихия океан сме наблюдавали същия ефект и при тамошните рифови акули, пък и много известни леководолази, като например Джим Оуцъл, Рон Кларк, Родни Ионклаас, Р. X. Бъртън и други, са потвърдили нашите опити. Уоли Гибинз, един от най-старите и най-безстрашни пионери на подводния спорт в Австралия, се специализирал в харпунирането на акули, като завързал заобления край на харпуна посредством по-дълго въже с плаваща по повърхността автомобилна гума. Харпунираната акула влачела тази гума след себе си, изморявала се, а подводните плувци я следвали. Това, че Гибинз и придружителите му нерядко са били нападани, се разбира от само себе си. Гибинз пише: „От поведението на акулата ясно проличава кога работата става сериозна. Според моя опит най-добре е тогава да останеш на мястото си, да изчакаш, докато акулата се приближи до тебе на метър и три четвърти, и после изведнъж да протегнеш ръцете и краката си и да закрещиш. Колкото по-близо е акулата, толкова по-ефикасен е викът.“ Това съвпада точно с нашия опит. Но ако някой се опита да изплаши чрез крещене плуваща на десет метра от него акула, едва ли ще успее.

Разбира се, още през 1942 г. установихме, че има и изключения. В Гърция след експлозия с динамит приближаващите се бързо акули изобщо не реагираха на виковете. Във всеки случай причината беше тази, че животните бяха свикнали на по-големи шумове. Също толкова малко може да се очаква акулите, които се намират близо до обществени плажове, където често се вика във водата, или пък плуващите подир корабите акули, свикнали с шума на витлата, да реагират на виковете. При употреба на леководолазни апарати мундщукът пречи на викането и заглушава звука. При апарати със затворен цикъл, които са безшумни, това има по-малко значение, отколкото при апаратите със сгъстен въздух, от които редовно излизат въздушни мехури във водата. И тези мехури, които се появяват изведнъж едновременно с викането (при носене на мундщук те излизат от ъглите на устата), могат да засилят ефекта. В по-стари съобщения за гмуркане често се споменава, че акулите се плашели от въздушни мехури.

Подводен лов на малки щуки по крайбрежието на Кюрасао в Карибско море през 1939 г.

Филмиране на рогат скат на 20 м дълбочина край Скиатос през лятото на 1942 г.

Посещение на потънал преди 60 години кораб в Червено море.

Разузнаване с кислороден апарат („контрадробове“) в кратера на Санторин.

Първите леководолазни съоръжения „Скуба“ използвахме през 1942 г. в Егейско море. Това бяха дихателни апарати със затворен цикъл.

Подводни звукозаписи с хидрофон за изкуствено примамване на акули.

Модерният електроланг дава възможност при потапяне да се стигне до 300 метра дълбочина и престоят долу да се увеличи на 6 часа. Той представлява усъвършенстван модел на нашите апарати със затворен цикъл.

Апаратите със сгъстен въздух имат предимството, че лесно се манипулира с тях. В училището за леководолази се упражнява сменянето на мундщука („дишане с другар“).

В Средиземно море търсачи на корали се спускат за около 8 минути с апарати със сгъстен въздух на повече от 100 метра дълбочина. Дългото време за декомпресиране прекарват, увиснали на въжето, в четене на криминални романи.

Японските плувкини „ама“, които се гмуркат без дихателен апарат за миди ейбълоун, завързани с въже и натоварени с тежести, стигат до дълбочина повече от 40 метра.

Днес за работа на дълбочина до 300 метра се конструират малки подводни лодки. Снимката показва изработения от фирмата „Брукерфизик“ прототип на подводната лодка „Мермайд“.

През 1953 г. установихме край Азорските острови, че живеещите в открито море белоперести акули изобщо не реагират на викове. Същото наблюдавахме при рядката бяла акула и при тигровите акули. Филип Кусто писа в съставената заедно с баща си книга за акули, че съветът акулите да се подплашват чрез викове бил „престъпен“. По това мога само да кажа, че освен нас мнозина са наблюдавали този ефект — разбира се, със споменатите току-що уговорки.

Както всяко друго животно, и акулите могат да се държат по неочакван начин. Така някой път ни се е случвало акули — дори съвсем малки, — без всякаква видима причина, внезапно да доплуват до нас. Останеш ли тогава спокойно на мястото си — и жена ми се придържаше към това правило, — акулата от само себе си променя посоката. Това очевидно не беше истинско нападение — но какво тогава искат те? Според мен тук става въпрос за територията. Нашествениците биват плашени, пропъждани от района, в който ловуват. И тук Хобсън е натрупал поучителни знания. В повечето случаи той наблюдавал как акулите правели заплашващи движения срещу зъбати костури и малки щуки, които искали да им оспорват плячката — а също и срещу леководолази. Той нарекъл това „Warning passes“^[11].

Напълно изненадваща реакция наблюдавали двамата американски леководолази Рон Чърч и Джеймз Стюърт край Ла Йола по крайбрежието на Южна Калифорния. Двамата плували в рифов канал, когато откъм брега една акула се вмъкнала точно между тях. Животното най-напред се насочило към Рон, който го заснел, после към Джими — сетне се изплашило, заплувало малко нататък, върнало се, после се втурнало направо срещу Стюърт и го захапало за ръката. Тази акула била дълга не повече от два метра.

Както се установи чрез изследвания при сухоземни животни, такива неочаквани реакции се явяват, когато някой нагон не може да бъде отреагиран или когато два нагона се блокират взаимно и животното изпадне в конфликтна ситуация. Тогава може да се дойде до „прескачане на едно действие в друго“. Като че ли енергията на смутеното инстинктивно поведение се прехвърля в друга посока. Тогава животното извършва действия, които не са мотивирани от дадената ситуация.

Още в първите си книги обърнах внимание на това, че акулите са доста чувствителни, дори нервни. Юджини Кларк, която десет години ръководеше във Флорида института по изучаване поведението на акулите, направила при експериментите си наблюдение, което подкрепя доста нагледно моето мнение. За да изпробва при опитите си в открит воден резервоар интелигентността на акулите, дресирала две женски и едно мъжко животно да блъскат с глава една дъска всеки път, щом се спускала надолу, която пък чрез механизъм задействувала звънец. Акулите получавали храната си при дъската — и после на все по-отдалечени места. Двете акули — едната дълга два метра и половина, другата три метра — привикнали на тази процедура и звънецът редовно звънвал. „После един ден — пише Юджини Кларк, — без много да му мисля, взех решение с трагична последица.“

Тъй като въпросът, дали акулите са слепи за цветовете, или не, все още беше спорен, тя боядисала бялата дъска в жълто. Когато дъската се спуснала надолу, мъжката акула се втурнала по обичаен начин към целта, спряла обаче на 60 сантиметра разстояние, отпуснала гръдните си перки надолу и изскочила заднишком от водата. Останалите в аквариума акули плували като луди насам-натам, блъскали се. „От тази преживелица акулата никога вече не се оправи. Отказваше да приема всякаква храна, по какъвто и начин да ѝ се даваше. Дори вече не се приближаваше към спусната дъска и след три месеца умря.“

Друго едно наблюдение на Кларк е не по-малко поучително. На 27 юли 1958 г. акула, дълга 1,80 м, ухапала недалеч от института осемгодишно момче, на което след това трябвало да бъде ампутиран кракът. Както тя установила, злополуката станала в съвсем плитка вода, в лагуна, в която била попаднала акулата. При силен отлив тя вече не могла да се върне през пясъчната бариера отново в морето. Тази конфликтна ситуация, така смята Кларк, станала повод, когато акулата забелязала в мътната вода светлите крака на момчето, да заплува към обекта и да го захапе. Този случай може донякъде да се сравнява със случая, когато акулата атакувала Джим Стюърт — който пък смята, че блестящата му маска е станала отключващият фактор.

Един вид акула, която с право може да се нарече „акула убиец“, със сигурност рано или късно ще бъде изтребена от човека. Това е бялата акула (Carcharodon). Поради поведението си, съвсем различно от поведението на останалите видове акули, това животно действително е опасно за човека — и поради това, както изглежда, е обречено да загине. Бялата акула обитава откритото море и идва само от време навреме към крайбрежието. Колко рядко се появява този вид акула се вижда от това, че Питър Гимбъл, Рон Тейлър и Стан Уотърмън, които снимали филм за бялата акула, трябвало да кръстосват половин година между Африка и Австралия и да заколят безброй животни за стръв, докато най-после успели да примамят един екземпляр от дълбините.

Един причинен от бялата акула смъртен случай е имало на 14 юни 1959 г. близо до института Скрипс край Ла Йола. Жертвата, Робърт Пампърин, 33-годишен, бил страстен подводен ловец и гмуркач. Заедно с по-малко опитния си другар той се гмурнал за миди ейбълоун, които се откъртвали с плосък железен прът от дъното. Прътът се пъхва бързо под отворената раковина, преди да може да се затвори отново и да се закрепи върху скалата. Пампърин влачел зад себе си надута автомобилна гума, на която висяла торбата, където слагал мидите. Бил по розови бански гащета, имал черна маска и сини плавници. Двамата се спуснали от един скалист нос и се отдалечили на около 50 метра от брега. Тук партньорът му, който не умеел толкова добре да се гмурка, решил да работи на по-плитко място. Бил на разстояние около 18 метра от Пампърин, когато изведнъж го чул да вика за помощ. Бързо извърнал глава и видял как Пампърин бил изхвърлен от водата — маската си вече бил загубил. След това тялото изчезнало под водата. Бързо заплувал в тази посока, поглеждал надолу — видимостта била само около седем метра. За голям свой ужас видял грамадна акула, според него — дълга повече от шест метра. Животното държало в муцуната си Пампърин през средата на тялото, в коремната област, разтърсвало го насам-натам и удряло силно с опашната си перка. Опитал се с викове и движения да изплаши животното: напразно. След това загубил акулата от погледа си и заплувал, колкото можел по-бързо към брега, за да алармира за случилото се. Конрад Лимбо, ръководител по гмуркане в института Скрипс, веднага пристигнал на мястото с деветима доброволци. Претърсвали в продължение на четири часа и половина с водолазни апарати околността, но без успех. По-късно един хеликоптер открил на повърхността плаващ син плавник. Автомобилната гума на Пампърин с две миди ейбълоун в торбата също била намерена да плава в морето. Конрад Лимбо, може би най-опитният аквалангист на САЩ по това време, установил, че наскоро преди случилото се в този район били харпунирани риби. На 14 юни 1950 г. близо до пристана на рифа Санганеб в Червено море — единадесет мили североизточно от Порт Судан — самият аз бях атакуван от бяла акула. Този екземпляр беше дълъг четири метра и се приближи към мене спокойно и машинално. Понеже снимах на филм друга, по-малка акула, забелязах животното едва когато беше непосредствено до мене. Намирах се на стъпалото на отвесна рифова стена, където на около 15 метра дълбочина бях застанал върху издаден напред корал. За да примамим акули, бяхме разсекли риби на парчета и ги хвърлихме от края на рифа в морето. Когато забелязах животното, беше вече късно, за да посегна към копието, което висеше над мен, прикрепено с примка към рамото ми. Изкрещях силно, колкото можех, но акулата не реагира. Оставаха ми само ръцете, за да се предпазя от голямата ѝ глава. Трябва да кажа, че животното не показваше никаква възбуда. Масивният, светлосив колос плуваше по-скоро бавно и точно покрай стената, направо срещу мене — така, сякаш съм някакъв къс месо, което искаше да налапа. Когато муцуната му се намери непосредствено пред мен, ударих с юмрук зад устата му в областта на хрилете. Акулата се извърна, направи кръг. Неочаквано насоченото срещу нея движение бе предизвикало реакция за бягство. Спокойно тя се приближи отново право към мен. Нито по-бавно, нито по-бързо. Междувременно обаче имах време да посегна към копието си: ударих я с острието по главата. Тя промени посоката. Сега пък започна да ме атакува другата акула, която преди това бях филмирал и която досега беше само любопитна, но съвсем не агресивна. Тя беше дълга може би три метра и също искаше къс месо от мене — един пример за това, как се предава настроението и как увличащо въздейства ловът. Беше невъзможно да се отбранявам на две страни и побягнах толкова бързо, колкото плавниците ме носеха нагоре покрай стената, където тримата ми сътрудници, между тях и Лоте, висяха горе на ръба и бяха наблюдавали цялата случка. Бягството ми накара и двете акули също така бързо да ме последват. Имахме обаче щастието точно сега да е дълбок отлив — над рифовата плоча имаше само около 50 см вода. Четиримата се приютихме в тази плитка зона — там животните не можеха да ни последват. Видимо възбудени, те плуваха непосредствено до ръба насам-натам — след това се успокоиха и изчезнаха от погледа ни.

При бялата акула вродените реакции навярно са по-другояче развити, отколкото при останалите. Това може да се дължи, от една страна, на големината на тези животни, а от друга — на живота им в открито море. При този вид хищници едва ли е нужно да се диференцират предизвикващите ключови дразнения, а задържащите механизми за предпазливо приближаване към чужд обект при тях са излишни. Както се вижда от фосилни находки на зъби, измрелите предци на този род акули навярно са достигали фантастичната дължина от над 25 метра. Според реконструкциите устата им трябва да е била толкова голяма, че човек би могъл да стои изправен в нея. За такъв мощен хищник практически всяко срещнато в океанските простори животно било сигурна плячка. С това би могло да се обясни защо тази акула — за разлика от крайбрежните акули — се държи така „автоматично“ и без колебание се приближава до чуждото за нея същество, до човека, и го напада.

Други видове акули, на които в Австралия и в Южна Африка се дължат доказани нещастни случаи, са тигровата акула, акулата мако, синята акула и акулата чук. Те също достигат особено големи размери, но рядко могат да бъдат видени близо до крайбрежието. В сравнение обаче с процента на ставащите днес на сушата автомобилни произшествия, опасността от акули е много по-малка. За да бъдат предпазени къпещите се на масово посещаваните плажове в двата района, бяха построени наблюдателни кули; забележи ли се оттам някоя по-голяма акула, започва да звъни предупреждаващ звънец. С прътове, на чиито върхове има взрив, подводните ловци са убили през последните десет години — особено край австралийските брегове — голям брой акули, между които и екземпляри със значителни размери. Твърде ефикасни се оказаха и тънките найлонови мрежи с големи дупки. Акулите не ги забелязват, завират главите си в тях, омотават се и най-подир загиват. Предполага се, че 90 процента от уловените по този начин животни са били безобидни акули. Все пак: докато по-рано в Австралия от акули са загивали двама души годишно — което с оглед на стотиците хиляди плувни, гмурци и попаднали в прибоя хора представлява крайно малък процент, — сега в големи участъци акулите са изтребени. Акулата като призрак-страшилище, пазена грижливо във вестници, филми и приключенски книги като реквизит, се представя все още с успех пред публиката. Досега това беше възможно, но днес, когато спортните леководолази така масово напредват в морето, положението се е променило. Това, което донася на единия печалба, може да вкара другия в опасност, та дори да му струва живота.

Защо го, както вече споменах, паниката представлява най-голямата опасност за гмурците, а тази реакция се подготвя от страха. В този смисъл една погрешна информация — бих искал да дам на Филип Кусто още един отговор — е не само опасна, а наистина „престъпна“. В заснетите от него и баща му филми навсякъде около акулоубежищата, в които се намираха леководолази, бяха инсценирани същински кланета. След това с едромащабни кадри се показва как примамените акули — не може и да се очаква нещо друго — жадно нападат. Така се запечатва у хората образът на акулата като „кръвожаден убиец“ и с това не на последно място се удовлетворява желанието на публиката. Опасността от такива номера се състои в това, че — също както и сухоземните хищници — на проявения от човека страх и на бягството му акулите реагират с интерес и готовност да нападат плячката. Докато при сегашния ни опит почти няма опасност за леководолазите, дори ако понякога в зрителното им поле се мерне някоя по-едра акула; но паникьосването може просто да привлече тези животни и дори да събуди нападателния им инстинкт.

Затова е важно и да се противопоставяме на триковите снимки. Така например сп. „Лайф“ публикува на 10 юни 1968 г. обширен репортаж, който съвсем убедително показва как леководолаз бил захапан от акула през гърдите. В Германия това беше препечатано в сп. „Щерн“, в Англия — в „Уикенд мейл“. Според това съобщение злополуката се случила при снимане на филм край Ислас де Мухерес по мексиканското крайбрежие. Получих оттам писма, че нито една дума не била вярна и както след това се установи тези снимки били направени за реклама на филм. Една мъртва акула била прикрепена в съответно положение към леководолаза, като същевременно от една торбичка била излята червена боя. Дюи Бъргмън, американският леководолаз и ръководител на организация за подводни пътувания, употреби цяла година, за да изясни случая — и най-накрая сп. „Лайф“ бе принудено да признае измамата в сп. „Скин Дайвър“.

Редакторът писа: „Това, което смятахме за изключителен фоторепортаж, се оказа фалшификация…“ Характерно е обаче, че в собственото си списание „Лайф“ никога не спомена това; не се спомена то и в „Щерн“, и в „Уикенд мейл“. Филмът обаче, при снимачните работи на който уж се била случила злополуката, донесъл благодарение на тази публикация големи печалби.

И във филма за бялата акула на Питър Гимбъл леководолазите бяха показани в акулоубежище, заобиколени от голям брой примамени с кръв акули. Похвално за този филм е, че след това се показваше как водолазите — Рон и Валъри Тейлър, Стан Уотърмън и самият Гимбъл — излязоха от акулоубежището и съвсем спокойно заплуваха сред дузина възбудени акули, потупваха ги по носа и не се плашеха от тях. При опитите с хранене на акули, които провеждах с Айбл Айбесфелд без акулоубежище, ние установихме същото, тоест, че животните напълно съсредоточават вниманието си към източника на кръвта. Не бих искал да омаловажа изключителната смелост на споменатите леководолази — защото при снимачните работи са се събрали много повече акули; освен това те са правили снимките в открито бездънно море. При всички тези филми обаче трябва да се изтъкне, че при такива устроени за акулите пиршества се касае за съвършено нетипични, за изкуствено създадени ситуации, които в никакъв случай не могат да служат като информация за нормалното поведение на акулите.

Едно съоръжение, което всеки гмурец би трябвало да носи със себе си, е дълъг около 1,30 м прът, със средно остър връх, който може да се прикрепи с примка към рамото. Яви ли се действително необичайният случай някоя акула да се окаже натрапчива, тогава животното може да бъде пропъждано с него. В заключение обаче мога да повторя, че водолазът, който по тропическите крайбрежия се спуска под водата, ако не харпунира по-едра риба, не трябва да се страхува от акули. По-скоро ще се случи да не види нито една.

Изследване с плавници

Почти безразлично е откъм коя точка се приближаваме към тайната „живот“. Ако човек проявява достатъчно интерес и постоянство да не изпусне из око тази точка, това ще го води крачка по крачка все по-дълбоко в една проблематика, която — чрез многото специални науки — днес е разпределена в сто „чекмеджета“, всяко едно от които в крайна сметка съдържа пак същото.

Допреди тридесет и четиридесет години науката за живота в морето все още се ограничаваше главно върху това, което се е изваждало с мрежи или други уловни прибори от дълбочините. Ако всяко животно и всяко растение наистина представляваше изолирано, отделно творение — както например Линей е смятал, — тогава по този начин, както и чрез аквариумни наблюдения биха се получили изчерпателни сведения за живота в морето. При такъв начин на разглеждане е съвсем безразлично дали човек се е спуснал сам надолу и е хванал там животното, или то е попаднало с помощта на мрежа в неговите ръце. Организмът остава един и същ независимо дали е изваден отдолу с мрежа или с ръка — сега става възможно той да се изучава подробно и точно в лабораторията. Откакто обаче се наложи еволюционната теория, нещата изглеждат другояче. Щом организмите не представляват отделни създания, а моментни точки на развитие вътре в извършващата се еволюция, тогава не е достатъчно даден организъм да се сецира в лабораторията или поведението му да се изучава в неестествена обстановка. Щом „видовете“ не представляват нещо окончателно и ясно отделящо се, тогава всяка форма и всяко поведение ще може да се разбере само чрез изучаване на съответната заобикаляща организма среда. С този метод на разглеждане се запознах при следването си в университета, особено чрез грандиозния труд „Структура и живот на животните“ на Рихард Хесе и Франц Дофлайн. С Хесе се запознах лично в Берлин. Беше благ старец с бяла брада, точно както човек си представя природоизпитателя. Моите подводни снимки много го заинтересуваха и той използва една от тях за новото издание на споменатия труд. Той смятаме непосредствения контакт с животните за извънредно важен. Писалището му бе отрупано с купища малки картончета, на които записваше всяка получена информация и по определена схема класираше картончето веднага на съответното място в картотеката си. Десетките малки листчета с данни, които аз можах да му дам, стигнаха до един или друг отдел на голямата му картотека. По-късно на остров Капри се запознах и с Юкскюл, който също подкрепяше намерението ми: Само чрез непосредствени наблюдения сред природата на морското дъно могат да се разберат съществените взаимовръзки там, иначе се стига до погрешни заключения, чиито предпоставки човек сам е създал.

Тогава се видях изправен пред безброй проблеми, но в края на краищата трябваше да реша откъде да започна първите си проучвания. Случайността ми помогна да не се блъскам да търся решение и ме заведе в една област — значи, към едно „чекмедже“, — която безспорно беше една от най-сухите и безинтересните: систематиката.

В подводните пещери, които през 1942 г. изучавахме в Северните Споради, сред пъстрата растителност по мрачните стени, странно оформени сюнгери, корали и други здраво закрепени организми, се натъкнах и на някакво кораловидно образувание — то ми се видя най-красивото и най-нежното, което някога съм виждал. Имаше вид на роза, изработена от най-фин тюл. При това структурата му беше твърда, очевидно от варовик, но доста тънка и чуплива. Понеже в тези пещери нямаше силни течения, само тук са могли да се развият образувания с толкова изтънчена нежност и красота. Няколко седмици по-късно, когато се гмуркахме в протока край Трикери, открих и там подобни формации — междувременно узнах, че се касае за бриозои, на немски „Moostierchen“^[12]. Тук структурата беше значително по-груба и по-здрава. Листата на тези морски рози бяха много по-дребни, по-груби и по-силно накъдрени. Дупчиците в тази дантелена тъкан бяха по-малки. Под бинокулярната призмена лупа можах ясно да различа как се е дошло до тази разлика. Дупчиците бяха образувани от растящите по тях полипи, по-точно от техните черупки, в които полипите можеха да се прибират. Отделните дупчици бяха образувани от множество такива черупки. При намерените в пещерите екземпляри имаше дву или триредови образувания, а отворите им, оформящи цялата мрежа, бяха доста големи. Тук обаче отворите бяха мънички, а черупките — на четири и пет реда, едни до други. Бяха ли това различни „видове“ или въпреки разликата във външността им те принадлежаха към един и същ вид? Тук имаше силно течение — там водата беше съвсем спокойна; това ли водеше до образуването на толкова различно изглеждащи животински формации, или се касаеше за организми с нееднакви наследствени рецепти, с различаващи се вродени „архитектурни“ закономерности? С това стигнах до една от онези безбройни точки, от които може да се хвърли поглед към тайната „живот“. И така определих вече окончателно темата на дисертацията си — тя представляваше исторически интерес, тъй като беше първото изследване, извършено с помощта на автономни леководолазни съоръжения.

Също като Бьолер и Вурциан аз имах щастието да бъда освободен от военна служба заради следването и по моя молба полагащото се на дружеството „Кайзер Вилхелм“ (по-късно преименувано в дружество „Макс Планк“) работно място в Зоологическата станция в Неапол бе предоставено на мен. Поради военното положение аз бях единственият чужденец в института и работех отчасти в лабораторията, отчасти на Капри, където в прочутата Синя пещера се натъкнах отново на същите организми. Междувременно узнах научното им наименование: това бяха „ретепоридите“. Но горко на биолога, който би сметнал, че с това вече се е приближил към същественото! Защото имената не представляват нищо, освен етикети върху създадените от самия човек „чекмеджета“.

С бинокъл, пинцета, тънък скалпел и други научни прибори аз се носех плавно към мрака на Синята пещера и можех да разучавам съвсем подробно условията на околната среда, която при тази високоразвита група животни влияеше върху образуването на варовиковите им черупки. Там, в Неапол, където имаше вече силни бомбардировки, изследвах с помощта на микроскоп фини разрези и т.нар. структурни образувания в най-малки подробности. Тогава бях сам със себе си и с този проблем — и много щастлив. Всяка вечер преброждах нощния Неапол до пансиона „Каза Дорн“, където бях на квартира. Междувременно американците бяха стигнали вече южно до Неапол; ден след ден се колебаех да се откъсна ли от тази среда, а с това и от самия себе си. Все пак успях да се измъкна невредим със сбирките си, преди още американските войски да навлязат там. През следващата година в Берлин получих за твърде обширната си работа оценката „Summa cum laude“ — отличен, — но когато поисках да отида за дипломата си, университетът бе разрушен през нощта от бомби. От стоманения шкаф, изхвърлен през прозореца от пожарната команда и забил се като бомба в меката почва на тревната леха, след като вратата бе освободена с лопата, деканът извади както дисертационната ми работа, така и дипломата ми. Доколкото бе изобщо възможно при военно положение, работата ми предизвика интерес, защото аз сведох закономерността в растежа на тази група животни към основните математически закони. При животните и растенията едва ли някой е успял да направи това досега.

Ако работех само в лабораторията, никога не бих могъл да стигна до такива резултати. Тогава животът ми просто бе раздвоен. От една страна, използвах най-усилено определения за следването ми срок, а същевременно правех всичко, за да печеля пари. Защото междувременно разбрах, че новият изследователски метод на автономно подводно плуване изисква непременно специално съоръжен кораб като база за учените, които трябва да бъдат обучени в спускане под водата; а също така, че и тук, както при всяка нова идея и нов метод, ще са нужни пет или десет години, докато бавният апарат на държавното финансиране най-подир вземе решение да улесни такъв проект. Чрез дописките си в седмичника „Берлинер илюстрирте“ бях станал известен и изнасях много сказки преди всичко в Германия и Австрия, но и в други неутрални страни. Само в Берлинския планетарий съм говорил пред пълен салон не по-малко от 200 пъти, винаги следобед и вечер, а в неделни и празнични дни дори и преди обед. Веднага след тази поредица успешни спектакли заехме „Дойчландхале“ за два последователни дена и местата в тази най-голяма зала, побираща 20 000 души, и двата пъти бяха разпродадени. Тогава печелех от сказка средно по 600–1000 марки, някой път — и значително повече.

Освен това продавах на публиката подводни снимки с моя автограф за по 1 марка броя, дузината — за 10 марки. И така се събираха на сказка от 100 до 200 марки. Към това прибавях и доходите от първите ми три книги; пълнометражният филм „Хора сред акули“, който бяхме заснели в Гърция, впрочем беше вече готов, но бе пуснат по екраните едва след войната. Всеки спечелен по този начин пфениг влагах в свободна от данък банкова сметка, парите можеха да бъдат използувани само за покупка и съоръжаване на изследователски кораб. От тези пари аз самият изтеглях по 300 марки месечно за прехрана.

Още през 1943 г. успях да осъществя намеренията си. От граф Феликс фон Лукнер купих прочутия кораб „Зеетойфел“^[13], с който той бе извършил последното си околосветско пътешествие. Този известен морски герой от Първата световна война, изключителен характер, през това време стана истински мой приятел, който хранеше към мен бащински чувства. Когато при покупката на кораба — а и по-късно при следващата — бях решил да взема ветроход, именно влиянието на Лукнер беше за мен меродавно. На склонността му към романтика аз откликнах с готовност. Заедно с него съоръжих кораба за новата специална задача. На него имаше спални и работни помещения за шестима учени; обзаведохме го с всички съоръжения, нужни за спускане под вода и за подводна фотография. В началото на 1944 г. корабът бе готов за път — това, което единствено липсваше, беше мирът. Що се отнася до целта на първото пътуване, всичко беше изяснено; и по тази точка Лукнер бе оказал значително влияние. Любимото му място бяха Галапагоските острови — за мен като биолог, естествено, те също представляваха най-голям интерес. Защото именно там — при изследователското пътуване на „Бийгъл“ — Дарвин бе натрупал онези впечатления, които накрая бяха довели до учението за произхода на видовете. И тъй като при тези, намиращи се точно на Екватора самотни острови студената вода на идващото откъм Антрактика Хумболтово течение се смесва с топлите екваториални течения, наоколо се срещат близо едно до друго полярни и тропически живи същества: тюлени и пингвини — но и корали. Понеже намиращият се в Хумболтовото течение изобилен планктон не понася сблъскването с топлата вода, загиналите организми непрекъснато падат като лек дъжд към дълбочините. И затова морето тук е особено богато на риба.

Имах известно съмнение по отношение на прозрачността на водата и си бях запланувал на път за там най-напред да поработя усилено в Карибско море, по възможност край Кюрасао и Бонайре. Освен това възнамерявахме да спрем в Атлантика, край Азовските острови, за да се доберем там под водата до кашалоти, най-едрите хищни животни в света. Определено бе Лукнер да бъде капитан при това пътуване. Разбира се, пак той идеше да подбере и екипажа.

Но стана другояче. При свършването на войната „Зеетойфел“ бе конфискуван от съветските войски и от Шчечин, където се намираше, корабът бе откаран за Щралзунд. Там се губеха следите му. Понеже бях австриец и според следвоенното право корабът ми не представляваше германско имущество, възнамерявах да потърся правата си — но това нямаше смисъл, докато не се установеше къде всъщност се намира корабът. Един завърнал се в родината си войник разправял, че го видял край полското крайбрежие; от друг източник чухме, че в ГДР бил използван като учебен кораб на една младежка организация. Но всички тези съобщения не доведоха доникъде. Като летящия холандец се изпари първият екипиран с автономни леководолазни съоръжения кораб за подводно изследване и никога вече не бе видян. По-голямата част от приборите не се намираха на борда, но те се загубиха при бъркотиите в края на войната. Остана ми един-единствен леководолазен апарат, който пазех грижливо като част от тялото си. В Цинкенбах на езерото Волфганг използвах времето си, за да напиша две книги. Бях без пари, не притежавах дори паспорт. По-късно се преместих във Виена, открих малък институт, припечелвах отново пари със сказки, а филмът ми се появи сега по екраните. Но едва към края на 1949 г. можах да започна отначало.

Междувременно Жак Кусто намери в страната-победителка, Франция, по-благоприятни условия. Още към края на войната той ме уведоми за собствените си интереси и работи; възнамерявахме да се срещнем, но това не се осъществи. След приключване на окупацията на Франция от Германия той заедно с Филип Тайе и Фредерик Дюма създаде в Тулон „Група за подводно изследване“, която после бе поставена под управлението на френския флот и се занимаваше преди всичко с изпробването на акваланга и възможностите за използването му и по-нататъшното му развитие. Най-напред се касаеше за прочистването на пристанищата от пречещите останки на потънали кораби и за обезвредяване на мини; покрай това се изучаваше как човешкото тяло реагира на налягането в по-големи дълбочини и на подводните експлозии. Изпробваха се тайни подводни оръжия и се заснеха на филм, екипът на Кусто имаше възможност да си създаде при флота най-добри възможности за работа и за развитие. На „групата“ скоро бе даден на разположение бившият германски кораб „Ели Моние“, най-напред под командата на Тайе. Аз и Кусто преследвахме съвсем аналогични цели — само с тази разлика, че интересът му бе повече от „техническо“ естество и той имаше предвид общото разпространение на автономното подводно плуване. Интересуваше се от подводна археология, разузнаваше и пещери в сладки води, в Англия и Америка изнесе на пазара конструираните от него съоръжения, служещи както за военноморски, така и за спортни цели, засне край корабни останки високохудожествения филм „Epave“^[14], a когато край островите Зелени нос Огюст Пикар провеждаше първите си водолазни опити с батискаф, френският флот му даде на разположение „Ели Моние“ и екипът на Кусто помогна, колкото му бе възможно, при опитите. В този район — това беше през есента на 1948 г. — Кусто влязъл в допир с тропическата морска фауна и плувайки с Дюма в открито море, попаднал на дълбокоморски акули, които твърде много ги обезпокоявали. Двамата се били отдалечили доста от кораба и се намирали в опасно положение. Това преживяване, смятам, е оставило трайни впечатления у него и е решаващо за по-късните му изказвания за акулите.

От само себе си се разбираше, че флотският офицер Кусто иска да има собствен кораб. Докато моят интерес бе насочен преди всичко към морската биология — и нуждата от кораб винаги стоеше пред мен само като средство към целта, — той се стремеше да има кораб, който да се използва по възможност многостранно, и да може постоянно да бъде финансиран от поръчките за подводни спускания. По-късно Кусто ми разказа как майсторски успял да убеди три различни френски министерства заедно да го подкрепят. Най-подир намерил един англичанин, който му помогнал при финансирането.

През 1951 г. Кусто постигна целта си и екипира „Калипсо“, бивш миночистач, като водолазен и изследователски кораб. Той дал да се монтира от долната страна на кораба канал за влизане, така че при лошо време водолазът да може да излезе от кораба през този изход и да се върне отново през него. На носа на кораба монтирал наблюдателна кабина, която после при снимането на филми се оказала много практична. През 1951 г. „Калипсо“ предприе първото си пътуване в Червено море, където аз до това време бях предприемал две експедиции.

През ноември 1969 г. заминах най-напред за Порт Судан, където британският комисар Бил Кларк ме посрещна много сърдечно и ме настани при себе си. Беше страстен въдичар и проявяваше голям интерес към моите планове. Това, че исках да плувам из тези води и при това да остана жив, малко го учуди, но като истински спортсмен, какъвто бе, той ме остави да правя каквото си бях намислил и ми помагаше, с каквото можеше. За мен тази експедиция бе една от най-прекрасните, защото бях в морето съвсем сам и носех отговорност само за себе си. Наех едно малко корабче и от него се гмурках край околните рифове — най-напред в района на Порт Судан, после и край рифовете пред Суакин и край Мохамед Гул. Както бързо установих, ситуацията тук не беше по-различна от тази в Карибско море. И тук опасността от акули много се преувеличаваше. Поведението им не беше различно от поведението на „колегите“ им в оня район. Кораловите рифове се оказаха още по-разкошни — тук липсваха меките люлеещи се горгони, в замяна на това пък, особено в дълбочините от над десет метра, имаше великолепни, също меки, кожести корали. Докато в Карибско море ветриловидните корали бяха зеленикави или жълтеникави, тези тук пламтяха яркочервени. Архитектурата на някои рифове, които изследвах, просто ме караше да затаявам дъх. Между кулите и зъберите имаше места, където външните рифове се спускаха като отвесни стени надолу. Едва на тридесет или четиридесет метра дълбочина — аз се придържах точно към границата за гмуркане от 20 метра — те минаваха в по-малко стръмни сипеи. Точно пред Порт Судан, само на няколко мили разстояние, лежаха корабни останки: на италианския кораб „Умбреа“, който при започването на войната се самопотопил. Макар да лежеше само от десет години под водата, навсякъде по корпуса му вече се бяха настанили корали. Веднага разбрах, че такива корабни останки ще представляват интересни обекти за бъдещите изследвания. Тук много лесно можеше да се определи скоростта на растежа при отделните видове корали: освен това се намираха и редки видове корали, каквито на околните рифове нямаше. Плуващите свободно над останките ларви имаха възможност да се закрепят и да се завият там, докато по живите рифове, както и по камъните и на пясъка това бе по-трудно. Открих после и останките на още един кораб, който лежеше там повече от 60 години и бе обрасъл с корали, сякаш бе розовият храст от приказката за спящата красавица. През шестте седмици на престоя си тук се спусках под водата с кислороден апарат, а в плитчините се гмурках много пъти без него.

Стана ми ясно, че най-добрият ми шанс да съоръжа отново изследователски кораб би бил един успешен филм. От австрийските и германските официални служби след войната нищо не можех да очаквам. Прекалено много други, по-належащи проблеми стояха сега на преден план. Но за да заснема филм, се нуждаех от неколцина сътрудници, подходящо транспортно средство и сложна екипировка. Такова нещо обаче бих могъл да финансирам единствено чрез добри снимки. Понеже бях първият човек-риба, който проникна в Червено море към рифовете, притежавах и изключителен шанс. Трудностите, засечките, неблагоприятните атмосферни условия не ми бяха спестени, но въпреки това успях да направя хубави снимки. Много сполучливи бяха снимките на скатове-мантии, които тогава се смятаха особено легендарни животни. Аз се приближавах толкова близо до тях, че можех да заснема и вътрешността на огромните им уста. Риби-лоцмани се разхождаха в нея — това беше истинско съвместно съжителство. Те чистеха редките зъби на великаните, прочистваха устната им кухина от паразити.

Сметката ми излезе вярна. Тези снимки се изпращаха от Виена по целия свят. Особена помощ ми оказваше Лоте, най-напред — сътрудничка в малкия ни институт, а по-късно — моя съпруга. Ако нашият филм „Приключения в Червено море“, заснет половин година по-късно, т.е. от март до септември 1950 г., бе удостоен на биеналето във Венеция с първа награда и след това бе показан почти във всички страни на света, то на нея се падаше значителен дял от този успех.

Плавателният съд, който тогава използвахме в Червено море, в никакъв случай не можеше да се сравни със загубения „Зеетойфел“. Това беше едно стогодишно суданско дау, живописно едномачтово корабче без мотор, използвано досега за лов на бисерни миди и миришещо съответно. Този кораб не представляваше нищо друго, освен голям изтърбушен корпус с малък бак, върху който ние, петимата мъже и Лоте, се настанихме, колкото бе възможно, удобно, с предна палуба, която беше за екипажа, състоящ се от осмина араби.

Съсредоточихме усилията си главно върху филма, но въпреки това исках да напредвам по малко и в изследователската си работа. Тъй като в Карибско море видяхме как акулите се примамват чрез мятащи се риби, хрумна ми, че това би могло да се използува в практиката и при риболов. Ако запишем на магнитофон шума от мятането им и с подводен високоговорител го излъчим в морето, би могло акулите да бъдат примамени към определена точка. Те могат тогава да се ловят по общоприетия начин със стръв или мрежи или с помощта на електрически ловен метод.

Но това далеч не беше всичко. Направените наблюдения засилваха все повече мнението ми, че рибите са извънредно чувствителни към водните трептения, те ги възприемат посредством особени органи, разположени на „страничната им линия“, с които в мътната и тъмна вода те не само можеха да се ориентират, а и да се разпознават помежду си. Само по този начин хищните риби бяха в състояние да намерят през нощта плячката си, само така бе възможно в мътната и тъмна вода да се намерят партньори по пол и другари от групата. Навярно по този начин би било възможно да се примамят към определено място и други риби — или рибните ята да бъдат насочвани посредством разпръскването на шума от ятото, а после, пак чрез високоговорител, ятото да бъде насочвано към приспособлението за улов.

Исках да патентовам тази идея в различни страни. На „Ел Чадра“ — един стар ветроход — построихме магнитофонна уредба и инсталирахме генератор за задвижването ѝ. Подводни микрофони и високоговорители ни бе изпратила една виенска фирма, която ми даде и техник за из път. Опитите обаче излязоха несполучливи. Първата трудност се оказа в това, че нашият капитан не искаше да пристава край външните рифове, където бихме могли да харпунираме по-големи риби и с тях да примамим акули. Към това се прибави и фактът, че при нашата записваща и излъчваща техника някои работи още не бяха в ред. Три години по-късно подновихме на „Ксарифа“ тези опити в Карибско море при далеч по-добри условия. Но и там времето ни беше доста запълнено със снимането на филм, върху който предварително бяхме направили ипотека, тъй като главно от него финансирахме пътуването си. Тогава се случи и трагичната смърт на Джими Ходжиз. След това се отказах от опитите — оставих ги за по-късно, когато щяхме да имаме време всецяло да се посветим на тази работа, време, което за съжаление никога не дойде. Междувременно в Майами Грубер и Мирберг доказаха, че поне що се отнася до акулите, концепцията ми е била вярна. Постигнаха се успехи в примамването на акули и както Мирберг неотдавна ми съобщи, той можел дори между два високоговорителя, които били пускани в морето на известно разстояние от различни кораби, буквално да гони акулите насам-натам. Близо до всеки звукоизлъчвател стоял на пост в акулоубежище леководолаз; така било възможно да се наблюдава добре ходът на опитите. Щом от единия високоговорител се излъчвали трептения, акулите се втурвали бързо към него; след това той бил изключван и трептенията се излъчвали от другия — сега животните бързали нататък.

Неотдавна се стигнало до съдебен процес заради един малък уред, който примамвал риби. Това нещо струва само 9,9 долара и представлява капсула, от която може да се излъчват светлинни импулси, благоуханни вещества, преди всичко обаче изкуствени вибрации. Както фирмата съобщава в проспектите си, уредът TR VII, наречен „фиш кол“ (повиквач на риби), бил изпробван в ръководения от Кусто „Център за съвременно изследване на морето“ и проспектът показва направена там снимка на висящ във водата инструмент, с риби, доплували любопитно непосредствено до него — „а преди включването на апарата не е имало нито една риба наблизо“. В рекламата си и преди всичко по телевизията американската фирма споменава за тази положителна преценка, а с това и името на Кусто — и така се дошло до спора. Кусто, от когото нито е било поискано разрешение, нито пък получил хонорар, завел дело срещу фирмата за 5 милиона долара обезщетение…

След няколко години аз се отказах от претенциите си за моя патент в тази област. Разноските се бяха увеличили прекалено много, при това тогава не виждах никаква възможност скоро да има резултат.

При първото си пътуване към Червено море през 1951 г. „Калипсо“ имал на борда си учени от различни специалности, които се намирали под ръководството на Пиер Драк, френски биолог. Експедицията работила най-напред няколко месеца по египетското и суданското крайбрежие, след това се прехвърлила на другата страна, край рифовете пред Саудитска Арабия. Постигнали интересни резултати — Кусто описва това, както и следващите пътувания с „Калипсо“ в книгата си „Живото море“. Той говори там за основната ориентация на учения, която — както установихме и ние — често пъти го прави значително по-сигурен и по-смел леководолаз, отколкото отговаря на физиката му и на спортното му обучение. Изцяло зает с увличащи го изследователски проблеми, той няма време за колебания и разсъждения, които затрудняват не един леководолаз. Кусто разказва за Драк: „С лице към рифа той се оставяше да потъва бавно надолу и за пръв път видя живи същества, които познаваше само от книгите или препарирани, обезобразени и избледнели в стъклениците с формалинов разтвор. Той се озова в позната и същевременно нова сфера и скоро се отдалечи от нас. Изпитвах неприятно чувство и заради него направих знак на Дюма. Спогледахме се двамата и се разбрахме, че трябва да внимаваме много за него.“

Кусто продължава да разказва, че после все пак му доскучало да играе ролята на телохранител и започнал да разузнава пропастите, пещерите и склона на рифа Шаб Сулейман. Тогава забелязал акули: „Като се спущах по-надолу, те се извръщаха така бързо, че докато се стараех да не ги изгубя от очи, ми се зави свят. В която и посока да погледнех, аз виждах една или две от тях, а сега започнаха да се приближават. Няколко доплуваха направо до мене с безразлични очи и след това се оттеглиха отново.“ На 45 метра дълбочина, така разказва той, видял да плуват над него цяла дузина, а отдолу още няколко в бледи контури. Той заплувал обратно към Драк: „Най-едрата акула от плуващите наоколо групи, животно, дълго приблизително три метра и половина, се беше насочила като че ли предпазливо към професора. Бях на разстояние девет метра от Драк, а акулата се доближи към глезена му. Да видиш човек, който с любов разглежда рифа, докато една акула Carcharhinus подушва краката му, е ужасно. Втурнах се към него и заръмжах толкова силно, колкото можех през мундщука. Но нямах никаква надежда, че това ще бъде поне малко ефикасно. Драк не чуваше нищо. Когато се намирах на три метра от тях, голямата акула се преметна тромаво и отплува. Потупах Драк по рамото и се опитах да му обясня със знаци какво се е случило. Той ме погледна строго и се обърна отново към рифа. Не искаше да бъде смущаван. Хладнокръвието на учения ми подействува заразително. При всичко случило се изведнъж изпитах странно чувство на сигурност. Спуснах се по-надолу облекчен и ободрен.“

Ще се отнася до акулите, разказът изглежда малко разкрасен, но същността на такива епизоди е точно такава. Когато в Карибско море заведох Айбл-Айбесфелд и Шеер за пръв път под водата, бе същото. Не можех да ги задържа и двамата. Макар че в каската на Шеер бе влязла вода, а при Айбл-Айбесфелд мундщукът не стоеше както трябва и в устата му влизаше вода, това им беше съвсем безразлично. Шеер изпразни маската ей така, между другото, сякаш го е правил вече сто пъти. Айбл гълташе водата и продължаваше да плува. (И при това спускане се появи, макар не цяла глутница, все пак една акула. Тя не душеше ничия пета — обаче се приближаваше целенасочено и любопитно, на два пъти направи кръг на разстояние три или четири метра и после остана известно време в границата на видимостта.) Не можах да ги накарам да изплуват нагоре, докато кислородният манометър не показа точно нула. При това те имаха различни интереси, обектите, които искаха да разглеждат, бяха на разстояние 30 метра един от друг. Най-разтревоженият бях аз. Като подплашена квачка сновях ту при единия, ту при другия. Във всеки случай факт беше, че времето, необходимо, за да се придобие сигурност, практически нямаше никакво значение за тях. Не се нуждаеха от него. Защото това, което ги интересуваше, не им позволяваше да отделят време, за да помислят за себе си и с това да изпитат несигурност.

Благодарение на успеха, който имаше филмът „Приключение в Червено море“, и на още един филмов спектакъл можах отново да екипирам тъй желания експедиционен кораб. „Ксарифа“ беше значително по-голям от кораба „Зеетойфел“: 50 метра дълъг и 8 метра широк, тримачтова шхуна, построена по поръчка на американския „крал“ на шевни машини Сингър като луксозна яхта, пригодена и за воден спорт. После тя минала през няколко ръце и през войната била използвана в Дания за пренасяне на въглища. Тежкият 60 тона оловен кил отдавна го нямаше, липсваха и мачтите. Отзад на палубата бе поставен по-високо мостикът — общо взето, жалка картина. Но най-ценното, стоманеният корпус, с изискано красива линия, бе запазено. Успях да купя кораба на сравнително ниска цена; за щастие, имах само смътна представа колко ще ми струва да го възстановя в първоначалното му състояние и да го съоръжа за нашите цели. За този път към Голготата вече разказвах в друга книга. Противно на мнението на всички разумни търговци в края на краищата наистина успях. Междувременно Лукнер бе остарял — но духът му остана бодър и от самото начало той даваше своя принос в това начинание. Проблемът бе дали да се установя отново на ветроход (550 м2 площ на ветрилото). Защото ветроходният кораб е значително по-бавен и има малко място за надстройки на палубата. От друга страна пък, а това беше всъщност главният аргумент, ни интересуваха преди всичко тропическите морета и трябваше да бъдем подготвени да работим с месеци в райони, където не можехме да си набавим допълнително гориво. Със спомагателния двигател все пак имахме възможност да развием скорост от шест възела, а носехме гориво за 4000 морски мили. Големите пасажи през Атлантическия, Индийския или Тихия океан възнамерявахме да изминем по време на пасатите или мусоните с опънати ветрила. С ветрилата и с двигателя можехме да достигнем скорост 12 възела.

Корабът бе обзаведен с просторни спални и работни помещения за осемте пътуващи с нас учени техници и допълнително — за дванадесетчленния екипаж. Първото ни пътешествие през 1953/54 г. за осем месеца ни отведе — точно според първоначално изработените планове — към Азорските острови, в Карибска море и към Галапагоските острови. Посетихме и малкия Кокосов остров, където били скрити няколко значителни съкровища, и там, в морето, видяхме много интересни неща. Докато през 1955 и 1956 г. обработвахме резултатите от пътуването си, „Ксарифа“ се използваше за туристически сафари в Червено море. През 1957/59 г. предприехме едногодишна експедиция в Индийския океан, главно към Малдивските и Никобарските острови. Тази експедиция също бе изключително успешна — научните резултати в различните специални области бяха анализирани в повече от 200 публикации.

Междувременно в други страни, особено в САЩ, започнаха да се провеждат подобни експедиции, автономното подводно плуване се наложи навсякъде като метод на изследване. Днес просто от само себе си се разбира, че във всяка морско-биологична станция професорите и студентите се спускат с акваланги под водата.

Лов с камера

Всеки, който за пръв път се гмурка с маска, поглежда с учудване собствените си ръце. До китките те са значително по-къси, по-дебели, а от китките надолу са грамадни. Опиташ ли се да посегнеш към нещо, не посягаш достатъчно. Това се дължи на пречупването на светлинните лъчи, а същият оптически ефект се получава и при всяка поставена в бокс камера, с която се фотографира от въздуха.

Друг проблем представлява прозрачността на водата и смесването на по-топла с по-студена или на солена със сладка вода. При всяко речно устие и при извиращи от морското дъно сладководни извори се явява този своеобразен феномен. В зоната на смесването човек вижда всичко изкривено, сякаш гледа през вълнообразно, намазано с олио желатиново фолио. Подобно нещо става и край спускащите се отвесно рифове — например в Червено море. През деня водата над плитките рифови плата се нагрява до 35°, а понякога дори до 40° С, а след това, при настъпващия отлив, тя се стича като водопад през рифовия кант надолу. Там, където падащата надолу топла вода се смесва с по-хладката вода от дълбочините, човек плува като през облаци, в които видимостта е съвсем слаба. И при слоевете на по-големи дълбочини, където изведнъж се навлиза в по-студена вода, се среща този феномен. И тук камерата реагира така, както окото.

От друга страна пък, камерата може да намали значително ефекта от мътната вода. При фотографиране в такава вода снимките изглеждат нормално, почти като снимките, направени на сушата в мъгливо време, но под водата чрез технически трикове фотографското изображение може да получи такава острота, каквато човешкото око не може да възприеме. С филтри и специални обективи може да се постигнат чудеса.

Модерният лов с камера под водата е едно от най-интересните и най-обаятелните занимания, които могат да съществуват. Като дебнеща птица се носиш сред такива пейзажи, каквито би могъл да видиш само насън. За човек с усет на художник тук се откриват мотиви с неземна красота и колкото повече се вглъбяваш в детайлите, толкова по-ярко изпъкват те. А ловът на риба с камера е още по-вълнуващ, но, разбира се, и по-труден, отколкото с харпун. Тук не е достатъчно да се приближиш до обекта и да натиснеш спусъка: много често трябва да преследваш дълго животните, докато попаднат точно във визьора. Често течението те отнася или вълните те люшкат; може да се блъснеш в някоя скала или в корали, да се убодеш на морски таралеж, да се опариш; трябва да си готов за най-смешните извивания на тялото си, докато животното застане в търсената поза пред камерата, да изчакваш упорито, докато ловният ти обект най-после се извърне така, както желаеш. Ако по-късно снимката бъде публикувана, само малко хора си представят с каква мъка е била направена тя. Но този труд, макар свързан с толкова много неприятности, си заслужава. Човек става непосредствена част от девствената природа, той едновременно гледа, изучава и твори. Ловът, вземането на надмощие над рибите (с това подводният спорт е започнал), днес трябва да бъде ограничен, а по възможност — дори забранен, в противен случай крайбрежията ще опустеят. За съжаление, на много места това вече е станало. Ловът с камера тук, долу, не е само занимание, а нещо много повече. Това проличава съвсем ясно от факта, че почти всички изтъкнати леководолази след година или две сменят харпуна с камера.

Изглежда, че за всеки човек идва момент, в който той изживява истинска криза. Моята криза като фотограф започна, без да подозирам, когато край един скалист бряг — тогава още без леководолазна екипировка — се спуснах плавно в морето. То ме прие топло и ласкаво, както винаги, и аз с висяща на шията камера заплувах над плитките рифове — нататък към по-дълбоката вода. Нежни рогови корали, прострели светлозелените си клончета като фини копринени нишки във водата, ме канеха да ги запечатам на снимка. Пред мене една риба-рогатка се люлееше насам-натам, оглеждаше ме — почти учудена, че не я фотографирам. Но този път исках да запазя всички снимки за невероятния рибен свят край външния риф. За да стигна до него, трябваше да преплувам известно разстояние през доста дълбока вода, после видях как той изплава косо под мене. Най-високата му точка се намираше на дълбочина дванадесет метра: един дълъг източен гръб, осеян с безброй риби. Тъй като тук успоредно на брега минаваше доста силно течение, те стояха изправени, като движеха равномерно опашните си перки, с глави, обърнати в една посока. Знаех точно какво ще стане през следващите мигове. Като по команда ударна част от едри сребристи джекове^[15] щеше да заплува нагоре към мене — като ескадрила от бомбардировачи. Ако се гмурнех надолу към тях, тогава щяха да се приближат на около два метра от мен и после като на истински парад всички едновременно щяха да се обърнат кръгом. Това бях преживявал тук често, но никога не бях го заснемал. Освен това върху този риф се мяркаше дълга над два метра еврейска риба — когато се спусках надолу до нея, тя се изправяше и с големи опулени очи и махащи гръдни перки бавно се приближаваше нагоре. Този път исках да заснема и нея. А най-подир тук имаше една акула-чук, дълга сигурно четири метра. Когато Йорг, Алфред и аз бяхме тук последния път, аз я заснех от голямо разстояние. Тя плуваше на голяма дълбочина точно под нас: на снимката бе излязла, за съжаление, много малка и сред многобройните горгони не се различаваше особено ясно, Йорг и Алфред ловуваха някъде в плиткото, а аз се взирах надолу като дебнеща хищна птица. Джековете се забавиха. Нагласих блендата на камерата и проверих дали разстоянието отговаря. Стрелката показваше два метра, значи, имах добър фокус за разстояние между метър и половина и четири метра. Горе няколкократно поемах дълбоко въздух и издишвах; гмурнах се и заплувах по диагонал надолу. Почти носен от течението, плувах към рифа, върху който, образувайки цяла възглавница, се бяха настанили стотици малки щуки. На обичайното си място бе застанала еврейската риба, а аз заплувах по-нататък, все по-нататък — бях стигнал вече доста надълбоко. Рибата едва сега ме забеляза, извърна се, видя, че идвам, и се насочи срещу мене. Останал бях почти без въздух. Стадото малки щуки се раздели на две; стиснах зъби, оставих се да бъда довлечен малко по-близо. Във визьора ми еврейската риба ставаше все по-голяма — отлична снимка. Натиснах. Но като че ли нещо не беше в ред — не чух щракането. Бързо, колкото ми позволяваха плавниците, изфучах отново нагоре. Очите ми сълзяха, не виждах много ясно: обърнах камерата наопаки, погледнах през прозорчето на непромокаемия бокс. Почти се бе напълнил с вода! Смътно видях как сега отляво ме последва цялата рота джекове. Доплака ми се. Понеже беше особено хубав ден, бях малко избързал на брега и очевидно не бях затворил достатъчно добре капака на бокса. Гуменият уплътнител сигурно се беше подвил. Моята скъпа камера плаваше сякаш във вана. В рекорден темп, задъхан, заплувах кроул обратно към сушата. Там развинтих, по най-бързия възможен начин винтчето на скобата, която притискаше капака на бокса. Какво, за бога, да сторя сега? От тази камера зависеше дали експедицията ще успее, или ще пропадне: загубех ли я, тогава всичките ми планове отиваха по дяволите. Нито можеше да се купи тук друга камера от този тип, нито пък имахме пари за това. По шосето се задаваше автомобил, спрях го и скочих в него. Още веднъж видях как Йорг, който се гмуркаше по-нататък, си показа главата навън и учудено гледаше подир мене. Слязох при първата къща във Вилемстад, втурнах се вътре и помолих за вода. Най-първо изплакнах камерата с прясна вода. Отворих я, филмът беше съвсем слепен; измъкнах го и го захвърлих. Вода бе влязла и в обектива. Живеещите в къщата възрастни съпрузи, беловлас негър и възпълничка мулатка, наблюдаваха какво правя. Дали да ми услужат с олио? Разбира се, те имаха олио! Намерихме стара консервена кутия, достатъчно голяма, за да се побере в нея камерата. Напълнихме я с олио. Обещах, че ще им го върна. В него сега лежеше камерата — и бъдещето на по-нататъшната ми фотографска дейност.

После ми бяха необходими няколко дена, за да разглобя камерата парче по парче. Навсякъде лакът се бе олющил, всичко бе слепено на топка. И кой може да си представи поне донякъде от колко малки колелца и пружинки се състои ротационният затвор! Без специален ключ, само с малка отвертка, прекалено големи клещи и извит тел — това бяха инструментите, с които работех — вниквах парче по парче във вътрешностите на този механизъм. Изведнъж една част се разхлаби и няколко мънички пружинки се разпръснаха наоколо. След дълго търсене ги намерих в цепнатините на пода. Но как бяха наредени — как изобщо функционираше този механизъм?

Когато година по-късно се завърнахме отново в Европа, предадох камерата в музея на фирмата-производителка. Бях сглобил две части една към друга съвсем другояче, не така, както трябваше. Но въпреки това механизмът работеше! Големият проблем сега бе: как да установя дали при моя механизъм скоростите на затвора бяха 1/10, 1/100 или 1/250 от секундата? Естествено, трябваше да зная това, иначе щях да експониран всичко погрешно. В отчаянието си намерих изход и от това положение. Поисках назаем стар грамофон, монтирах на външния ръб на грамофонната плоча джобно фенерче със светеща нагоре лампичка, измерих с хронометър точно колко пъти се завърта за 30 секунди и фотографирах отгоре пътя на джобното фенерче. Тогава на снимката светлината се виждаше като сектор от кръга и от дължината му можах да изчисля моето време за експозиция. Смятам, че тази седмица значително е допринесла да се пристрастя толкова много към подводната фотография. През следващите месеци знаех при всяка снимка, до най-последните подробности, какво става в камерата. Първата непромокаема обвивка за камерата бях поръчал година преди това само и само защото приятелите не ми вярваха какви подводни преживелици съм имал. Исках това, което съм видял и преживял, да мога и да докажа. Сега обаче страстта към фотографиране съвсем ме завладя, а към това се добави и далеч по-интересното и обаятелно снимане на подводни филми.

Всъщност камерата не представлява второ око, а допълнение към собствения мозък, към собствения език. Външно това техническо приспособление може да изглежда като око, но функцията му е друга. С помощта на снимката подобряваме паметта си, можем да запечатаме до най-малките подробности възприетите впечатления и после да ги анализираме. И този отпечатан на хартия спомен да тикнем всекиму под носа; и всички запечатани на снимката подробности ще минат непосредствено в неговите представи. Колко бавен е нашият език! Колко бедна е тази форма на съобщение. И още нещо: както на снимката, така и във филма можем да запечатаме най-същественото в някое преживяване, в някое впечатление, символа на дадена ситуация и да го предадем на друг мозък. При снимката — неподвижна като образ — тази възможност е ограничена; в замяна на това пък при филма — чрез подреждане на кадрите, чрез монтажа и синхронизирания шум, музиката и другите ефекти — може да се пресъздаде в чуждия мозък есенцията на онова, което си преживял в продължение на месеци. С помощта на тези средства кинооператорът, монтажистът и режисьорът могат да изправят пред фантазията ни друг свят, свят, какъвто обикновено не съществува — една съвкупност от преживелици и впечатления, освободени от всички повтарящи се и маловажни подробности. Тъкмо в това се крие особеното обаяние. Не само да се запечата видяното, а и да се изобрази това, което сме разбрали. Именно непосредственото предаване на чувства, познания, изводи, взаимовръзки, което е невъзможно да се изкаже с думи.

Този специален инструмент за подобряване на паметта ни и за допълване на възможностите за информация трябва да се справя под водата със съвсем друга ситуация в сравнение със ситуациите на сушата. Споменатото вече пречупване на светлината е причината, поради която нормалното нагласяваме на фокус не подхожда за под водата. Филмирам ли например обект на разстояние четири метра, трябва да наглася фокуса на три метра. По-късно монтирах една камера „Ролеймарин“, с която стана възможно да се фокусира във водата върху матово стъкло. Така тази трудност отпадна! Това, което беше на фокус на матовото стъкло, се появява после на фокус и върху филма. Особено сполучлива се оказа тази специална система за снимките отблизо, при което рязкостната дълбочина е много намалена.

Едно затруднение: цветовете не отговарят на действителните. Водата филтрира червените и жълтите сектори на слънчевата светлина, така че на дълбочина пет или осем метра всичко се вижда само в зелени, кафяви и преди всичко в сини тонове. Истинските, „действителните“ цветове на рибите, коралите и сюнгерите могат да се видят само при изкуствена светлина. При фотографирането се употребява светкавица, а при филмирането — по-големи или по-малки прожектори. Там, където попадне техен лъч — особено в дълбочините над двадесет метра, — човек се натъква постоянно на нови изненади. Тогава се явяват фантастични симфонии от багри. И като биолог се питаш: Защо? За какво служат тези цветове, които никое морско животно не може да види? Нараниш ли се на някой корал на дълбочина от четиридесет метра, бликналата кръв е сива, дори черна. Никаква следа дори от червеникаво. Разглеждаш ли на тази дълбочина домат, също ще го видиш черен. Изплуваш ли с него бавно нагоре към повърхността, можеш да наблюдаваш как постепенно става кафяв, жълтеникав, после се появява първият слаб червеникав оттенък и едва под повърхността доматът става яркочервен. При снимките със светкавица на голяма дълбочина или в пещери почти никога не се знае предварително какво ще се види на снимката после. В момента, когато щракаш светкавицата срещу заобикалящото те синьо и зелено, всичко изглежда забулено и червено, но това трае само секунда. Нерядко едва след месеци, когато си се прибрал от експедицията отново у дома и дадеш за експониране добре съхраняваните в хладилника филми, ще разбереш какво си заснел. Тогава се показва скритата истина. Някои от най-красивите цветни снимки, заснети от подводни фотографи, са им се удали съвсем случайно. В момента на снимането всичко е изглеждало мрачно.

През 1953 г. успяхме с големи подводни прожектори да заснемем за пръв път скритата красота от багри в Карибските коралови рифове. По-късно към тези сцени от нашия пълнометражен документален филм „Акция Ксарифа“ сър Артър Бенджъмин написа симфонична музика — библейската фраза „Да бъде светлина!“ навярно е минала през ума на всеки, който е чул тази сентенция. Особено под надвисналите корали багрите изпъкнаха така ярко и с такава наситеност, сякаш цяла вечност са чакали най-после да блеснат в истинското си великолепие. Във филма винаги показвахме най-напред картината такава, каквато нормално се явява пред окото, тоест в синьо, зелено, сиво, черно, а после придвижвахме прожектора по-близо и тогава се извършваше тази учудваща промяна. Две години по-късно в Червено море Кусто засне за филма си „Светът на мълчанието“ подобни кадри — в потънал кораб, чиито останки бяха обрасли с корали. Освен това той направи там и много ефектни снимки с леководолази, които плуват с подводни факли към дълбочините.

Въпросът, какъв смисъл имат цветовете, които остават скрити в дълбочините, още не е изяснен; за това има различни теории, но те всички не са достатъчно убедителни. По начало работата е там, че при различните живи същества не всичко трябва да има „смисъл“ — или както казва биологът, да има „селекционна стойност“. Не всяка структура непременно трябва да допринася за това, в „борбата за съществуване“ живото същество да бъде по-пригодено, т.е. да може по-лесно да си намира храна, да се отбранява по-добре и да се размножава по-добре. При измененията на наследствената маса — „мутациите“ — често се развиват някои други, по-маловажни характерни особености. Щом не пречат много, тоест не намаляват съществено силата на дадения вид, тогава те могат да се запазят в него — през хиляди поколения, като странично явление без същински „смисъл“.

Естествена пречка за подводната фотография е често явяващата се размътеност на водата. При черно-белите снимки тук спомага жълтият или оранжев филтър, с който се премахва разсейващата се синя светлина. Картината изглежда после по-ясна, отколкото окото я е възприело. Друг начин, който може да се използва при черно-белия и при цветния филм, е употребата на широкоъгълни обективи, каквито са създадени и много често използвани за подводна фотография. В изключителни случаи те имат ъгъл на обхват 180° — наричат се „рибешко око“ и дават много изкривен образ в перспектива, но ефектен кадър, обкръжен с тъмен ореол. Други широкоъгълни обективи с по-малък обхватен ъгъл могат да бъдат оптично така добре коригирани — но струват съответно и по-скъпо, — че перспективата изглежда съвършено нормална. Обектите, които се снимат с такава оптика например от 3 метра разстояние, изглеждат в кадъра, сякаш са заснети от десет-двадесет метра разстояние. Тогава и слоят вода между обектива и обектът е по-малък, а водата изглежда значително по-прозрачна, отколкото е била всъщност. Почти всички снимки с леководолази в коралови ландшафти или с подводни превозни средства се снимат с такива специални обективи. На добър фокус се виждат леководолазите, които като мушички се носят из простора и се получава впечатление за водна прозрачност, каквато там почти няма. Защото при най-благоприятни условия видимостта може да бъде най-много 50 метра — а и тогава всичко, по-далечно от 20 метра, изглежда доста бледо и разфокусирано.

През първите години на подводната фотография всички се стараехме да правим снимки на фокус. Що се отнася до мен, когато изнасях сказките си със светлинни картини, направих откритието, че мъгливите и неясни снимки често пъти предизвикваха по-голям ефект. Защо ли? Очевидно те даваха повече място на фантазията, тъй като по-добре отговаряха на мрачните и чудовищни представи, които обикновеният човек има за подводния свят. До 1948 г. не бе възможно да се продаде нито една снимка на списание „Лайф“, ако тя не беше ясна, сякаш гравирана с игла. По-късно това се промени основно. Както при снимките над водата, така и при подводните, все по-популярни ставаха неясните, мъгливите, разфокусираните. И при снимането на филм по този начин могат да се получат силни ефекти. Неясната снимка буди нашето любопитство — мозъкът се мъчи да я разгадае. И така зрителят следи филма с повишено внимание и му е приятно, когато замъглените контури полека-лека започват да се подреждат и едва накрая се стигне до развръзка на загадката. Подобно нещо става при снимането на пътуване в мътна вода. При вещо боравене с кинокамерата зрителят следи напрегнато как от небитието се появяват все нови и нови фигури, в началото мъгливи и тайнствени, после все по-чисти и по-ясни контури. Една смесица от чувство на напрежение и тягост придружава после пътя на камерата. Наистина, особено под водата човек никога не знае какво се крие зад следващата скала, какво го дебне зад следващия ъгъл. Затова мътната или тъмна вода е нещо обезпокояващо и неприятно и за леководолаза. При това проникване в неизвестното зрителят сякаш взема пряко участие.

С Курт Хиршел се спуснахме край рифовете на Сингапур и попаднахме в течения с доста мътна вода и със скорост четири-пет възела. Когато се гмуркахме от определена точка, лодката трябваше да ни прибира обикновено на една или две мили разстояние от мястото, където се бяхме гмурнали. Тук успях да направя най-сполучливите снимки при плувания в мътна вода. Течението ни носеше край рифовете, така че използвах плавниците само за управление. Придържахме се непосредствено до много причудливо оформени корали, „летяхме“ със скорост на бърз влак. Понеже филмирах със задвижвана с електричество камера, можех да снимам сцени, които траеха почти три минути. Просто оставих камерата да бръмчи, а течението ме носеше из мрачния ландшафт, покрай отвесни коралови кули, из урви и през „планини“, срещу приближаващи се слисани костенурки, които веднага изплашено се отклоняваха, през огромни ята малки и по-големи риби. Веднъж изневиделица се появи и голяма акула, която надзърна любопитно в моя обектив; пътешествието ми продължаваше.

Когато през 1940 г. в Германия публикувах първите си подводни снимки с риби, известната тогава хамбургска зооложка Ерна Мор писа в списание „Цоологишер гартен“: „Трябва да кажа, че една добра, ясна снимка, направена в аквариум, която ни показва нужните подробности, има далеч по-висока научна и дидактична стойност, отколкото тези придобити в морето познания за природата, дори и да са били постигнати при опасност за живота.“

Разбира се, на моите снимки не можеше да се преброи всеки лъч на перката и всяка люспа — въпреки това тази преценка бе не само злобна, а просто погрешна. Защото изследването на природата отдавна вече не се ограничава с това, да се откриват нови видове и по възможност да се описват най-точно, а се опитва да схваща всяко живо същество — като продължител на жизнения процес — въз взаимодействието му със заобикалящата го среда. Видовете не са нещо постоянно, а в продължение на цялата история на Земята непрекъснато са се променяли, приспособявали са се към все по-нови условия на околната среда и към нови жизнени възможности — така е протичала по-нататък еволюцията, така се е дошло до създаването на нови структури. Само ако наблюдаваме животното в неговата естествена среда, можем да узнаем защо то е точно така оформено, а не другояче, защо реагира точно по този определен начин. Следователно изследването в естествена среда е решително важно, а фотографията като документално средство е от голямо значение. Макар едва след завръщането си да се насочих към изучаване на зоологията, тези първи снимки вече дадоха не едно указание с важна научна стойност.

Така те неоспоримо доказаха колко погрешни са били даваните дотогава в стандартните научни трудове илюстрации на разни видове риби. В естествената си жизнена среда много от тези риби „носят“ съвсем друга окраска в сравнение с тези толкова красиво изработени цветни табла. Причината е съвсем ясна: цветните рисунки обикновено са правени по мъртви или държани в басейн риби. При много видове риби окраската се изменя учудващо. Застаналата спокойно над дъното баракуда има тъмни напречни ивици, а щом отплува — те веднага се загубват. Някои сребристи малки щуки, когато се умъртвят, придобиват великолепен червен цвят. При рибите-куфари наблюдавах как по време на любовната игра те ставаха яркосини. Заснех голяма плоска рогова риба в четири съвсем различни окраски.

Цветовете, които тогава фиксирах на снимката, разбира се — поради разсейващото действие на водата, — бяха само донякъде точни. Едва при по-късната употреба на фотосветкавица стана възможно да се предаде истинското оцветяване на отделните видове риби — при това пак би могло да се спори дали отговаря напълно на критериите за автентичност. Защото те показват животното не такова, каквото се представя на останалите обитатели на жизненото му пространство. В дълбочините, където не се излъчва червеният цвят, животните също не могат да възприемат този цвят. Така истинската окраска се предава по-добре чрез цветни снимки без изкуствено осветление. Но и тук от настроението на животното в момента зависи какъв цвят или окраска ще бъдат „типични“ за дадения вид. Гладната риба може да има по-друга окраска от нахранената, необезпокоената — по-различна от уплашената или от рибата, подготвила се за мръстене, а множество риби се приспособяват чрез мимикрия към цвета и формата на даден фон. За да бъдеш точен, би трябвало да заснемеш всички тези различни „дрехи“, които носи един и същ вид при различни обстоятелства; а трябва да се има предвид и това, че при някои видове окраската се променя доста много с напредване на възрастта. Тук за подводния фотограф, който има биологични интереси, се открива широко, крайно увлекателно поле за работа.

"Ксарифа" и „Калипсо“. При експедициите на двата изследователски кораба бе изпробван и усъвършенстван методът на подводно плуване за научни цели. Докато финансираната c частни средства „Ксарифа“ работеше главно в тропическите области (Карибско море, Галапагоските острови, Червено море, Индийски океан), съоръженият с помощта на френския флот „Калипсо“ стигаше дори до Арктичните води.

Щом някоя риба в рифа застане спокойно, разпери хриле и отвори уста, „рибите-чистачки“ започват да я чистят от паразити.

За рибата прилепало е естествено да плува, прилепена непосредствено до тялото на по-големи риби, където е защитена от хищници. Тук тя се е заблудила и плува с кораб.

Сгушила се до гърба на безобидна риба, рибата морска игла се добира по този начин близо до малки рибки, които преследва. Тук тя „язди“ погрешно хищна риба.

Рибата-лист от о. Фиджи притежава необикновено защитно средство за живота си сред водораслите.

Медуза със силно удължена навън стомашна дръжковидна част и разклонени „устни ръце“, с които лови микроорганизми.

Морска крава на „паша“. Морска крава, ранена от корабно витло. Обитаващите предимно мътните лагуни морски крави са застрашени от изтребване.

Морската видра хваща с предните си крака по-големи камъни и с тях разчупва мидите. Употребата на инструмент в случая не може да се сравнява с употребата на оръдия на труда при човека. Това не е проява на интелигентност, а вродено поведение, добито чрез изменения в наследствената маса.

Друго разбиране, което се наложи много бавно, е това, че движенията и начините на поведение на определен вид са не по-малко типични от формата на тялото или на органите му. У животните са вродени намиращи се в мозъка управляващи механизми, които подобно на автоматично работещите машини направляват съответно координираните движения. Главните движения за акция и реакция животните не учат като малки, те са дело на клетъчни структури, изградени от генетичния код (наследствената маса), също както например главата, очите или люспите. Аз измислих специална филмова камера, за да мога да запечатам на кадър при различни видове риби тези типични за рода плувни и перкови движения — камера, която смятах за мое лично „тайно оръжие“ и затова никога не бе пусната в продажба. За да се заснемат такива бързи диференцирани движения и да могат по-късно точно да се анализират, трябваше да снимам с цайтрафер и едромащабно. Употребата на цайтраферно устройство е възможна при всяка по-добра филмова камера, но когато снимачният обект е голям (при едромащабни снимки), фокусът вече се нагласява трудно. В такъв случай рязкостната дълбочина се намалява доста; отдалечи ли се рибата само на два сантиметра, трябва отново да се фокусира чрез метражната скала на обектива; в противен случай ще се получи неясна снимка. Освен това не можех да доплувам прекалено близо до рибите — от една страна, те не позволяваха това, от друга — защото смущавах нормалния им начин на движение. Ето защо използвах телеобектив с допълнителна оптическа приставка и така най-сетне успях да снимам от метър и половина разстояние перки — едро, в целия кадър. Тогава обаче се появи ново затруднение. При такива снимания камерата трябва да се държи извънредно стабилно, понеже при най-малкото движение в заснетия от далечно разстояние кадър се получава люлеене, което много пречи впоследствие на екрана. И така поръчах за камерата „Арифлекс“ подводен бокс, чийто център на тежестта във водата беше оптимален и при който можех и там да нагласявам фокуса, като едновременно гледам и през обектива. Тъй като не биваше да има никакво люлеене, дадох да се монтира на дясната ръкохватка лост, посредством който електрически мотор, свързан с метражната скала в бокса, непрекъснато регулираше обектива наблизо или надалеч. Зъбните колелца въртяха регулиращата гривна в едната или другата посока. Упражнявах се в продължение на седмици и се научих да „свиря“ на този лост като на пиано. Затруднението обаче беше в това, всеки път да се установи дали животното се приближава или се отдалечава. Трябваше да държа обекта си постоянно „на фокус“. Тъй като през време на снимането аз гледах във визьора и маската ми беше притисната към намиращото се на задната страна на бокса стъкло, виждах винаги само това, което „виждаше“ моята оптика, а препятствията отляво и отдясно оставаха скрити. Плувах ли подир рибите, много често се блъсках в един или друг корал; плувах ли съвсем слепешката, виждах пред себе си само силно увеличената перка. Дори с риск да бъда сметнат за побъркан, трябва да кажа, че това бяха най-красивите и най-омайните часове, които преживях под водата. По време на снимането — и при по-късното разглеждане на филмите — откривах детайли, които иначе едва ли бих забелязал. Но в природата, колкото повече човек вниква в подробностите, в дребното, толкова по-учудващи и по-разновидни неща може да види. За получаването на тези снимки понякога бе нужно физическо свръхнапрежение, защото те изискваха тялото да се приспособява към водата, към всяко течение, към всяко движение.

Оттогава до днес фотографирането и филмирането под вода са постигнали голям напредък; пуснати са в продажба вече 100 различни вида подводни боксове за камери. Самият аз изработих бокс за апарата „Лайка“; той обаче отдавна е надминат от „Никонос“, който представлява вече не само поставена в бокс камера, а самата камера е херметически затворена и може да се използува както над, така и под водата. Но камерата „Ролеймарин“, конструирана от мен и техниците на фирмата „Ролейфлекс“, достигна изключителен успех. Тя бе пусната в продажба през 1953 година и — практически неизменена — се употребява до днес от почти всички професионални подводни фотографи. Това беше първата камера с фокусиране върху матово стъкло, със светкавица, с наставна леща и други технически предимства. Едва отскоро камерата „Хазелблад“ създаде боксове, които в това отношение са още по-усъвършенствани.

Френският пионер леководолаз и техник Димитри Ребиков конструира подводна електронна светкавица, чиято особено силна батерия се използува същевременно за теглене на водолаза под водата, като той се държи за торпедовидното ѝ тяло. Тази комбинация от светкавица и скутер той нарече „торпила“. Кусто конструира камери, които човек може да тика на дръжка пред себе си и да манипулира с тях като с пушка. Да не говорим за това, с колко много камери се отправя американският подводен фотограф Джери Грийнбърг на лов за снимки. „Когато се спускам под водата — казва той, — често пъти оставям да висят на въже от лодката осем — десет камери. Така мога да си взема точно тази, която ми трябва, без да има нужда да изплувам отново нагоре.“ С голям успех Харълд Е. Еджъртън се специализира в конструирането на автоматично работещи дълбокоморски камери, които се спускат със съответни кабели в дълбочините. Подводни телевизионни камери били употребявани от английския флот още през 1951 г. при търсенето на потъналата подводница „Афрей“. През 1957 г. за пръв път употребихме за океанографски работи в тропиците такава екипировка заедно със синхронизиран телевизионен приемник, с който на борда можехме да правим технически безупречни телевизионни снимки, без да се получават интерференции.

Много от ценните за науката документални снимки се дължат на крайно търпеливото чакане и наблюдение, но не по-малко и на щастлива случайност. Това важи например за удостоените с награди снимки на сепии по време на копулация, които е успял да направи изтъкнатият италиански подводен фотограф Паоло Курто край Рас Филу по крайбрежието на Сомалия.

— Необикновено впечатление ми направи животът на рибите, това беше при първия ми престой в тропиците. И още през първите дни видях тези сепии, и то в съвсем плитка вода, само на три или четири метра дълбочина, върху скалите.

— Много ли бяха?

— Да, но откровено казано, не ме интересуваха. Не се движеха, не се помръдваха от мястото си. Продължих да плувам по-нататък и направих редица други снимки — лодката се намираше на около 500 м от мен. Заплувах към нея, смених филмите и отново се върнах, но не заради сепиите, а защото исках да се прибера на плажа. Работех с две камери „Ролеймарин“ и за мой късмет бях заредил и двете. И изведнъж ги видях отново — но сега окраската им беше съвсем друга. Бяха на двойки.

— Колко?

— Шест или седем — смятам: шест. И тогава започнах да снимам, снимка след снимка. Не всички станаха сполучливи, но все пак повечето бяха добри. Поведението на сепиите беше чудновато. Изненада ме това, че те изобщо не се бояха от мен, а някои пък отплуваха поединично… Но аз имах щастието да бъда с две напълно заредени камери. И това ми донесе първата награда на „Премио Сара“.

Подобна сцена с ята сепии Филип Кусто е запечатал на лента една нощ край калифорнийското крайбрежие. Това също е бил звезден час, удал му се съвсем случайно. Той се намирал на борда на „Калипсо“, чиито прожектори осветявали безбройните животни. Водата там е доста студена, Филип и един от другарите му си навлекли набързо неопреновите костюми и се спуснали с камерите под водата. „Животните се бяха насъбрали така масово, че едва виждах на половин метър. Сред тях имаше и акули, които не ни обръщаха никакво внимание. Когато една, без да иска, се блъсна в нас, тя се извърна и отплува в друга посока. Непрекъснато се тъпчеха с тези сепии, които често им висяха на муцуните. Движещите се бавно нататък двойки се държаха с пипалата си многократно прегърнати, прозрачните им, фосфоресциращи тела рефлектираха с ритмично движение светлината на прожекторите. Понякога две или три животни се вкопчваха едно в друго като корабокрушенци от някой сал. Единични животни плуваха направо през тези групи, увиваха пипалата си дори около главите и ръцете ни, а и около камерите и прожекторите, които носехме.“

Спокойната и съсредоточена работа на асистента при сменянето на филма — дори ако всички останали са крайно възбудени — може да се окаже решаваща за успеха на снимането. Много зависи и от собственото ти спокойствие и овладяване. Край Лос Рокес, риф пред венецуелското крайбрежие, ми бе останал само един празен кадър в камерата. Доплува великолепна акула — вдигнах камерата, но видях баракуда, която се приближаваше от другата страна. Боях се да не изпусна снимката с акулата, но същевременно се надявах, че може би ще уловя и двете животни — двата най-страшни морски разбойника — на една снимка. Стиснах зъби и оставих акулата да плува покрай мене. Тя направи кръг, а оттатък пък баракудата се обърна и се насочи направо към нас. Сърцето ми биеше до пръсване. Отдясно сега идваше акулата, а отляво — баракудата, сякаш си даваха среща. Разбира се, знаех, че баракудата ще промени посоката, но въпреки това изчаках, докато двете животни се показаха с цялата си дължина в кадъра. После щракнах. В следващия миг животните се извърнаха и всяко заплува по своя път. Трудно мога да опиша с какво чувство на триумф се прибрах в лодката.

Както за съжаление навсякъде, така и при подводната фотография често се „помага“ до известна степен… на истината. Немалко от най-ефектните снимки, показващи човека и акулата в един и същ кадър, са правени с животни, държани пред камерата или движени изкуствено, докато откъм фона доплува въоръжен с копие и камера леководолаз. В това отношение при производството на игрални филми няма никакви задръжки. Всяко действие в края на краищата е „представление“, значи, важен е не начинът, по който е създадено, а постигнатият ефект. През 1915 г. измисленият от Уилямсън и използван най-напред в собствения му филм гигантски калмар, изработен от каучук и управляван от седящ в него човек, и днес често се използва в Холивуд като реквизит. Той беше героят на толкова сполучливия филм „20 000 мили под водата“ и на много други филми. Повечето от кадрите за игрални филми, които представят леководолази край останките на потънал кораб, борби под водата, любовни сцени и т.н., обикновено не се снимат в морето или в езерата, а в аквариуми. При такива подводни снимки се прилага техниката на обратна проекция. Едната страна на аквариума е направена от млечно стъкло, върху което се прожектират плуващите зад него риби, акули и др. Този движещ се фон се филмира после заедно с развиващото се действие и ако всичко е направено сполучливо, трикът не личи.

Когато Джон Хюстън снимаше филма по прочутия роман на Херман Мелвил „Моби Дик“ и трябваше да покаже в кадъра драматичния лов на белия кит от капитан Ахаб, ние тъкмо бяхме направили първите си подводни снимки на кашалоти край Азорските острови и Хюстън ни покани на гости в Елстрийт в Англия: там се намираха студиите, където се снимаше този филм, за който се изразходваха огромни парични средства и материали. В няколко грамадни зали бяха построени части на гигантския Моби Дик, които посредством специални железни конструкции можеха да бъдат извивани и люляни. Самите ние наблюдавахме как се снимаше сцената, в която капитан Ахаб, застанал върху набодения с безброй харпуни гигантски кит, бясно забива още един харпун в тялото му. От тавана на залата се стичаше цял водопад, изкуственото грамадно тяло се носеше насам-натам пред широка синя панорама, докато Грегъри Пек, като капитан Ахаб, демонстрираше лудешките си фокуси. Във филма после всичко изглеждаше наистина съвършено. Хюстън пожела да му прожектираме всички наши снимки и обръщаше голямо внимание на това, дали неговите изкуствени китове (той имаше и по-малки), които се управляваха електронно и плаваха в басейна, действително приличаха в анатомичните си детайли на китовете, заснети от нас.

Няколко години по-късно, когато Де Лаурентис снимаше големия филм „Библията“, той се обърна към мен с молба да използва някои мои снимки. Тогава имах обигран агент, който постави условие, освен договорната цена на метър да ми се заплати и един минимум от 1000 английски лири. По-късно Лаурентис използува само една-единствена сцена с китове в началото на филма. Тя трае шест-осем секунди и изплатената според договора сума навярно беше една от най-високите, плащани за няколко метра филмова лента.

Днес сме отишли толкова напред, че се конструират свободно движещи се кинокамери, които се управляват автоматично от повърхността като подводниците и са снабдени с прожектори и телевизионни очи. С такива роботи скоро ще бъде възможно да се седи на борда на кораб, пред телевизор, и само чрез натискане на клавиш да се управлява движещият се из дълбочините изкуствен орган. С човека той е свързан безжично: по радиото; върти се и се обръща по желание или ляга на дъното; включва или изключва осветлението, прави снимки отблизо и отдалеч, преследва рибите в най-дълбоките, леденостудени бездни; разучава останките на потънали кораби или състава на морското дъно и като вярно куче донася своя дневен труд горе: сведения за науката и за морската икономика — или материал за нереални мечти.

Сухият колега

Макар новороденият човек-риба досега да е прониквал сравнително рядко по-дълбоко от 150 метра в морето, и то с помощта на управляваните с компютър американски хелио-кислородни дихателни апарати, на нас вече ни е известно точно как изглежда всяко късче от огромните морски бездни, устройството на дъното, какви са температурите там, какви течения се образуват и още много други подробности. Дължим това на един колега на човека-риба и на неговата дейност. Той е изучил всичко това, без дори да се измокри. За придвижваната от човека еволюция в развитието на живота той е далеч по-характерен от гмуркащия се човек и е започнал своята работа много по-рано.

Един от най-изтъкнатите представители на това съсловие, а същевременно и въодушевен леководолаз е работещият в Майами океанограф Робърт Дийц. При последните проучвания, които доведоха до такива нашумели нови познания, той е взел решаващо участие.

Само допреди сто и петдесет години хората едва ли са имали представа за дълбочината на големите океани. Те ги смятали за неизмеримо дълбоки, може би изобщо — за бездънни. През 1521 г. в района на островите Туамоту в Тихия океан Магелан наредил да се снадят шест въжета — така се получило въже от около 800 метра; след това завързали тежест на единия край и го спуснали дълбоко в океана, обаче не стигнали до дъното. Френският астроном Лаплас направо преценил дълбочината на океаните на 20 000 метра, други пък смятали, че навярно те са толкова дълбоки, колкото са високи планините на сушата. През 1854 г., когато вследствие на земетресение в Япония се образували огромни вълни (цунами), американският геодезист А. Д. Бейк направил изчисления с помощта на формулирания нов закон, според който скоростта на тези големи вълни зависи от дълбочината на водата. Най-външните вълни цунами стигнали до Сан Диего приблизително след 12 часа: от това той изчислил, че дълбочината е от 14 000 до 18 000 фута, което много точно отговаря на средната дълбочина на Тихия океан: 16 000 фута.

Всъщност едва през втората половина на миналия век, когато били полагани първите презокеански кабели за пряка връзка между Англия и САЩ, проблемът за морските дълбочини станал актуален. Сега било важно да се получат точни данни за морското дъно, и то не само за дълбочината, а и за релефа му, за теченията там долу, за температурата, солеността на водата и за още много други неща. Благодарение на този, предизвикан най-напред от практически съображения интерес се стигнало до съоръжаването на океанографски кораби, а и до прочутата експедиция „Чалинджър“, която три и половина години, от 1872 година насетне, изследвала дълбочините на световните морета и била финансирана за тази цел.

Използваните тогава лотове, мрежи, термометри, уреди за измерване на морските течения били много примитивни. Нерядко корабните офицери закачали към тях бутилка шампанско, за да я изстудят в студената вода на 1000 или 2000 метра дълбочина. Оттогава насам технологията е станала далеч по-прецизна и сега към инструментариума на един океанографски и изследователски кораб принадлежат най-съвършени хватателни, ловни и измервателни уреди, с чиято помощ могат да се установяват във всякаква дълбочина температурата, солеността, химичните свойства, теченията и други данни, и при възможност — да се ловят обитаващите тези води животни. Изобретеният от Александър Бел през 1920 г. ехолот улесни много безкрайното дотогавашно измерване на дълбочините в открито море. С помощта на забити в морското дъно сонди стана възможно да се получават все по-дълги профили от наслоените една върху друга утайки, което пък даде възможност да се направят ценни заключения за първичния живот и климатичните колебания. Чрез подводни експлозии, ехото от които се измерва, могат да се правят изводи за дебелината на утаечните слоеве и за якостта на лежащите под тях скални пластове. Днес най-модерно съоръженият специален кораб „Гломар Чалинджър“ представлява плаваща сондажна кула с просто невероятни възможности. С помощта на ехорепери корабът автоматично се фиксира на определена точка над дъното — така че се задържа там и при буря и течение — и може със сондажното си устройство да стигне до 6000 метра дълбочина в грунда. Най-голямата пробита на такава дълбочина дупка е дълбока не по-малко от 1000 метра. Като плаващ мостик с гигантско жило този създаден от човека изкуствен орган прониква далеч във вътрешността на дълбокото морско дъно и изнася на повърхността утаечни и скални материали, точно така, както те лежат едни върху други.

Както показаха тези изследвания, долу, под безкрайния морски хоризонт, всичко изглежда съвсем другояче, отколкото първоначално се е предполагало. Като се започне от формата на континентите. Край бреговете морското дъно се спуска постепенно надолу до към 200 метра дълбочина. Тези простиращи се около континентите платформи се наричат „континентален шелф“. След това следва съвсем стръмен склон до 4000 метра дълбочина. Никоя планина на тоя свят — с изключение на южния фронт на Хималаите — не може да се мери с тези огромни стени. В случай че морето пресъхне, континентите биха стърчали над морското дъно като гигантски плочи, които не се поддават на изкачване.

По протежение на тези склонове има — както показаха измерванията с лота — спускащи се отвесно надолу пропасти, чиито размери често пъти поставят в сянка прочутия Гранд каньон. Такива бездни се намират предимно при устията на по-големи реки — но и на други места. Естествено, човек се пита как са възникнали, какви сили са ги оформили. Както междувременно се установи, това са потоци от тиня, които в продължение на милиони години са се врязвали също така дълбоко в морското дъно, както потоците и реките горе — в сушата. Тези лавини достигат скорост до 33 метра в секунда, т.е. 119 км в час. Това, че лавините от тиня действително имат такава сила, пролича на 18 ноември 1929 година след едно силно земетресение южно от Нюфъндлънд. Там имало поставени на различни дълбочини презокеански кабели и всички те били скъсани. Най-напред отдали това на земетресението. Щателното проучване разкрило изненадващ факт. Понеже било възможно да се установи точно по кое време са се скъсали отделните кабели, сиреч кога е била прекъсната минаващата през тях телеграфна връзка, могло да се докаже, че повечето кабели не са се скъсали по време на самия земетръс, а един след друг през следващите 13 часа, и то толкова по-късно, колкото по-дълбоко са се намирали. С това се доказало, че предизвиканата от земетръса тинеста лавина по пътя си към дълбочината е късала един след друг кабелите.

По-рано се е смятало, че дъното на океана представлява съвършено пуста площ, върху която от първични времена, та досега, като вечен снеговалеж, плавно падат седименти. Такива дълбокоморски долини действително съществуват и се срещат главно там, където през каньоните се движат тинести лавини. Тогава тинята се разстила далеч наоколо. Общо взето, тези пусти зони заемат само незначителна част от дълбокоморското дъно. Характерен за морското дъно е профил, който няма равен на себе си горе на континентите: безбройни планински вериги с гигантски размери се издигат тук, огромни вулкани и бездни с непредполагаема от никого дълбочина браздят дълбокото морско дъно. Минаващите покрай Филипинските и Марианските острови „гребени“ имат дължина от няколко хиляди километра и се врязват 4000 метра дълбоко в морското дъно. До най-дълбокото известно днес място в Марианската падина, наречена „падина Чалинджър“, вече е проникнало човешко плавателно средство: батискафът „Триест“ с Жак Пикар и офицера от морския флот на САЩ Дон Уолш на борда. Също „сухи колеги“, които все пак се спускат под водата. Тук човекът си е създал съответни брони, които противостоят на дълбочинното налягане, и подходящи двигателни средства като изкуствено допълнение на генетичното тяло.

Какво означават тези падини, се питаха океанографите. И какво преди всичко означава онази особено странна падина, която е дълбока приблизително два километра и минава точно по гребена на най-голямата дълбокоморска планина — на „средноокенския хребет“?

Тази планина е изобщо най-мощната геологична формация върху нашата планета. Започва край Исландия, спуска се най-напред на юг и продължава като голяма крива с формата на буква S точно между Африка и Южна Америка, достигайки близо до Антарктида. Тук се извива в дъга на изток, заобикаля южния край на Африка, прекосява в източна посока Индийския океан, минава южно покрай Австралия, после направо през южния Тихи океан, за да се насочи най-сетне отново на север и да завърши близо до Калифорния. Общата дължина на тази планинска верига възлиза на повече от 75 000 километра. В Атлантическия океан тя е широка средно 150 км; множество нейни върхове се издигат на 3000 метра над морското дъно и все още остават на 1000 метра под водната повърхност. На някои места обаче върховете на тези вериги се издигат над водата — така например Азорите, които са ни известни като острови. Пико Алто, най-високият им връх, измерен от морското дъно, достига 9000 метра.

И точно по гребена на тази безкрайна планинска верига минава ров, дълбок най-често 2000 метра, който може да се проследи по целия хребет. Какво означава това? Познанията, придобити на сушата, на континентите, не могат да помогнат, защото никъде по тези стръмно извисяващи се късове земя няма поне едно подобно образувание…

Намереното едва през последното десетилетие обяснение за този улей, а също — за гигантските океански падини, реабилитираха един германски геофизик, който през 1915 година разви хипотеза, смятана от повечето хора за налудничава.

Алфред Вегенер взема доктората си през 1905 г. в Берлин. През 1909 г. се хабилитира за преподавател по астрономия, метеорология и космическа физика в гр. Марбург. По-късно ръководи катедри по физика — най-напред в университета в Хамбург, после в Грац. Вегенер бил умен и същевременно безразсъдно смел. Още през 1906/08 г. той предприема изследователско пътешествие към Източна Гренландия. През 1912/13 г., след като презимува по същото крайбрежие заедно с още един учен, успява да прекоси Гренландия; при това за пръв път били проведени наблюдения върху континенталния лед. Той написва учебник по „Термодинамика на атмосферата“, след това следва оспорваният му труд „Възникването на континентите и океаните“ (1915 г.). Това, което се твърди в труда му, разбира се, е било смело, заставало е дръзко срещу „обикновеното мислене“. Но още преди него на някои учени, между които е и Франсис Бейкън, направило впечатление сходството на бреговата линия на африканския и на южноамериканския континент. Изрежат ли се с ножица от някой атлас, те могат да се нагласят така един към друг, както плочките за игра „мозайка“. Вегенер заявява, че континентите не са стабилни, а, дрейфуват като кораби върху земната повърхност. Докато същинската земна мантия, която се вижда на дъното на океаните, се състои от тежък скален материал — предимно от силиций и магнезий (наречен „сима“), континентите се състоят от по-лек материал: от вулканични скали и кристалинни шисти (наречен „сиал“). Според хипотезата на Вегенер скалните блокове на континентите се местят върху истинската мантия на земното кълбо, върху подложката от сима. Първоначално, предполага той, сиалната кора обвила земното кълбо, но после се разцепила от едната страна, а на другата се събрала, така че там се натрупала голяма надебелена земна маса: целокупност от днешните континенти. Тази суша, представляваща едно цяло, Вегенер нарекъл „Пангея“; тя била заобиколена от Тихия океан. После преди около 200 милиона години този огромен блок се разцепил на няколко части: Южна Америка се откъснала от днешна Африка, към юг дрейфували Антарктида и Австралия, които тогава още били свързани помежду си, на източната страна се отворила широка пукнатина, там се образувала Предна Индия, която също се отдалечила от Африка. Този процес продължавал: Антарктида и Австралия се отделили една от друга и се движели самостоятелно, докато Северна и Южна Америка се отдалечавали все повече от Африка, от Европа и от Азия. По този начин възникнали на едната страна Атлантическият океан, а на другата — Индийският океан и Червено море. Тихият океан станал значително по-малък.

Теорията на Вегенер била осмивана от мнозина, а повечето учени направо я отхвърляли. Както Дийц ми разказа, по онова време в Чикаго имало професор, който само като чуел за хипотезата за континенталния дрейф, така се нервирал, че за няколко дена изгубвал спокойствие. Друг виден професор в Станфорд публикувал научен трактат с не твърде научно заглавие: „Континенталният дрейф: една басня“.

Идеята за тази теория може би е хрумнала на Вегенер в Гренландия, докато наблюдавал големите, бавно движещи се ледени блокове. Главното затруднение, което срещнал, било как да се обясни това странно придвижване. Трябва да действат невероятно мощни сили, за да могат да бъдат изместени такива огромни маси. Той обосновал това като „бягство от полюса“ и „западен дрейф“ на земните блокове. Това, че такива измествания действително е имало, показват ясно геологичните и биологичните съгласуваности по бреговата линия, която първоначално е била съединена.

През 1930 година Вегенер почина по време на експедиция в Западна Гренландия. На 1 ноември той тръгнал от станцията „Айзмите“ към крайбрежието, но умрял от изтощение при зимното пътуване с шейна. Така той не дочака неговата хипотеза да бъде призната.

Отговор на въпроса за силите, които изместват континентите, дава онази тайнствена падина, която минава по гребена на под-морските планински гиганти. Това е пукнатина, през която от вътрешността на Земята непрекъснато изтича лава. Цялата тази планинска верига се е образувала именно от тази цепнатина, като изтичаща лава се е натрупвала високо нагоре и се е стичала от двете страни надолу. Но откъде знаем днес това толкова точно? Океанографите са намерили едно много добре обосновано доказателство. Когато лавата се втвърдява, малко преди да застине напълно, съдържащите се в нея мънички частици железни съединения се ориентират като магнитни игли към магнитното поле на Земята. Те представляват, така да се каже, „замръзнал компас“. Сега е установено, че северният и южният магнитен полюс сменят местата си на всеки 500 000 години. Ако лавата се втвърди 500 000 години по-късно, тогава замръзналите в нея магнитни игли сочат към противоположната страна. Възрастта на скалите пък може да се определи много точно чрез радиоактивно разпадане. Изследването на скални проби отляво и отдясно на падината, извадени на дневна светлина с „Гломар Чалинджър“, показаха, че в редовни интервали магнитната посока се изменя, което показва, че морското дъно отляво и отдясно на цепнатината е било изтласкано на двете страни от изтичащата лава и започнало да се движи по-нататък като конвейер. Сравнението с конвейера е подходящо, тъй като горният слой на морското дъно в сравнение с гъстотечния център е сравнително тънък (само около 20–40 км). Според днешната представа континентите, също както островите и подводните планини, дрейфуват върху големи плочи като на „конвейери“. За това съществуват три възможности — първо, ръбовете им се плъзгат един покрай друг; второ, те се отдалечават един от друг — тогава от образувалите се между тях пукнатини излиза нова лава; трето, те се движат един срещу друг — тогава една плоча се вмъква под другата.

Още Вегенер си представял, че Хималаите са се образували, когато индийската континентална плоча се вмъкнала под азиатската. Също и останалите планински образувания на континентите се обясняват с континенталните дрейфове.

Докато по-рано се смяташе, че при изстиването си Земята се свивала и кората ѝ се набръчквала като на изсъхнала ябълка, сега се разбра, че големите планински вериги се намират винаги на онази страна на континенталните плочи, по посока на която плочите са дрейфували. При срещане на съпротивление при придвижването си тези планини се издигали нагоре.

Доскоро геологията се занимаваше главно с издигането и снижаването на земната кора. Колко незначителни са те в сравнение със страничните измествания, Дийц показва в своите най-ранни изложения с примери от Бахамските острови. Чрез изучаването на извадените със сонди пластове от органични останки бе установено, че през последните 140 милиона години тази платформа е потънала с около 6 километра; а същевременно благодарение растежа на коралите растяла на височина и по този начин останала на повърхността. През същия промеждутък от време обаче според днешните изчисления платформата се е придвижила 5000 км на север. Първоначално се намирала в района на остров Асеншън в централната част на Атлантическия океан близо до екватора.

Днес Антарктида се смята за единствената континентална плоча, която почти не се движи. Австралия едва преди 55 милиона години се е откъснала от Антарктида. Сега както Австралия, така и Индийският субконтинент се движат в северна посока. Южна Америка дрейфува на запад, Северна Америка — също, само няколко градуса в северна посока. Африка се движи на север и същевременно се извърта в посока, обратна на часовниковата стрелка. Европа и Азия се въртят по посока на часовниковата стрелка, като че Англия е стигнала от тропиците до северен климат, докато Япония се е движела на юг. Средиземно море става по-тясно, Тихият океан — по-малък, Атлантическият и Индийският океан стават по-големи. Дълбоките падини в Тихия океан, като например онази, в която се спуснал батискафът „Триест“, са места, където едната плоча изчезва под другата.

Особен проблем за океанографите представляваха безбройните вулкани, с които е осеяно дъното на Тихия океан. Досега са открити над хиляда, които се издигат на повече от 1000 метра над морското дъно. Най-високият измежду тях е Хавайският остров — измерен от морското дъно нагоре, той е 10 000 метра висок и следователно е най-високата планина на земята. Някои други вулкани, достигащи водната повърхност, са станали атоли.

Както Дарвин съвсем правилно е отгатнал, те са се образували — поне в този район — при потъването на островите, които са били заобиколени от коралови рифове. Островът изчезнал постепенно, заобикалящият го пръстеновиден риф обаче продължавал да расте със същата скорост все по-нависоко и най-сетне останал самотен рифов пръстен. Голяма главоблъсканица създаваха подводните вулкани, които стигат най-много до 1000 метра под повърхността, а отгоре са съвсем плоски, като че ли някога върховете им са стърчали над водата и чрез ерозии са се изравнили. През ледниковите периоди морското равнище е спаднало, както знаем, със 100–200 метра, тъй като много вода под формата на лед се е разпространила на континентите. Но никога не е образуван толкова лед, та да спадне морското равнище с 1000 метра. От вътрешността на земята също постоянно идва вода, но все пак тя не е достатъчна, за да се обяснят такива различия в равнището. Как тогава се е стигнало до тези изравнени отгоре вулкани? Плоските им върхове не се намират на еднаква дълбочина, но всички са успоредни с повърхността.

Едно приемливо обяснение гласи, че твърдата кора на земната мантия е доста тънка на морското дъно. А тези вулкани трябва да тежат много. Конверсионни смущения в земната вътрешност могат да доведат дотам, някой път един, после друг район да се сгорещяват повече и с това кората да става съответно по-тънка и по-малко издръжлива на тежести. Значи, допустимо е, тези конуси след образуването си да са се „побили“ от собствената си тежест; за това говори и появата на вдлъбнатини около цоклите на такива вулкани.

Особено интересна, така ми заяви Дийц, била сравнително младата възраст на всички тези подводни вулкани в Тихия океан. „Нито един от тях няма повече от 225 милиона години, а от това възниква въпросът: къде са онези, които би трябвало да са се образували през по-раншните периоди, тоест преди 300–600 милиона години? За разлика от планините на сушата те едва ли са изложени на ерозия. Днес ние предполагаме, че следите им са били заличени, когато «конвейерите» на морското дъно полека-лека са ги мъкнели нататък, докато в края на краищата изчезнали в бездните на големите дълбокоморски падини. Два такива вулкана край залива Аляска говорят в полза на това. Те са се приближили почти до Алеутската падина. Това са «гайоти», тоест плосковърхи вулкани. Единият се намира непосредствено до падината, равният му връх е наклонен с 8 градуса към нея; този наклон е явно доказателство, че пътува навътре в падината. Другият се е наместил вече дълбоко долу в средата на бездната и очевидно се намира точно пред изчезване. Върхът му сега е на 1400 сажена дълбоко — дълбочина, в която нормално вече не се намират гайоти.“

Само преди петдесет години нашите континенти се смятаха за нещо абсолютно постоянно, останало такова, каквото е било в най-древни времена — също както преди 150 години отделните видове животни и растения са се смятали за нещо сътворено „наведнъж“ и неизменчиво. Тази представа, вкоренена дълбоко в човешкото съзнание, сега се срути. За това не малко е допринесъл и „сухият ни колега“.

Към неизвестното

В един от първите си броеве, от ноември 1954 г., списанието „Скин дайвър“ публикува психоаналитичен тест, с цел да бъдат обхванати всички онези леководолази, на които новият спорт се е отразил отрицателно. Той гласеше:

„1. Изглежда ли ви вашата съпруга понякога като ейбълоунов^[16] стейк?

2. Движи ли се лостът за управление на колата ви по подобие на харпун?

3. Нахлузвате ли в банята, преди да се къпете, плавниците си и изпитвате ли непреодолимо желание да се потапяте?

4. Случва ли ви се вместо кърпа за ръце да вземете подводната си пушка и с нея да стреляте по образа в огледалото?

5. Когато тръгвате на работа, носите ли леководолазния си екип под костюма?

6. При подмяна на автомобилна гума опитвате ли се да я очистите от люспи и от косми?“

Ако на всички въпроси се получи отговор „да“, авторът предлагаше два съвета: а) „Откажи се от гмуркането“; б) „Умри“. Той добавяше още, че навярно „пациентите“ по-скоро биха избрали втория изход.

Този, който веднъж се е увлякъл в спускането под вода, не може да се откъсне от него. Спомням си, че съпругите на неколцина мои приятели се държаха резервирано към мен, защото ме смятаха виновен за психическата промяна у своите съпрузи и за разклатеното положение на браковете си. Междувременно някои от съпругите, тоест от приятелките, са се приспособили към новото положение, приемат го като естествено явление — или се гмуркат и самите те. Защото нито с добри думи, нито с интриги може да се постигне нещо срещу тази „лудост“.

Междувременно тази страст към гмуркането е обхванала няколко милиона души. Едва ли има още крайбрежие, където да няма ентусиазирани спортисти-леководолази; дори на сушата почти всяко селище си има своите гмуркачи, които разузнават близките езера, реки или подводни пещери и усърдно спестяват пари, за да могат през отпуската си да заминат на море. Като че ли няма вече ъгъл, защитен от хората-риби, никоя цепнатина, никоя пещера не е достатъчно дълбока или тъмна за тях. Изглежда, че те най-много си приличат с алпинистите, които също, за един особен вид преживяване, излагат живота си на опасност — без конкретна и видима причина. И те всъщност покоряват не стръмната стена или планинския връх, а собственото си „аз“.

През първите години в развитието на подводния спорт онова, което привличаше с такава магическа и примамлива сила, бе неизвестното. Спускащите се отвесно надолу скали и пещерите им — те бяха овладявани метър по метър; кораловите рифове — никога не се знаеше какво се крие зад следващия ъгъл; горите от водорасли — в тях се проникваше като в джунгла; корабните останки — нямаше водолаз, чието сърце да не се разтупти, когато влизаше в някой корабен корпус, в някогашните му коридори, в някогашните каюти. И всяко срещнато ново животно беше предизвикателство, нова гатанка за решаване.

Вълните и теченията бяха най-големите препятствия. Но пък: точно в тези трудности се криеше една хипнотизираща, притегателна сила. В Кюрасао стояхме пред стръмния северен бряг, където почти винаги се разбиваха гонени от североизточния пасат метър високи вълни. С плавници на краката, маска на главата, с камера около шията или с харпун в ръка стояхме върху острите като игли, надвиснали скали и накрая се осмелявахме да скочим. Това беше сравнително лесно — по-трудно бе след това да се доберем отново до сушата. Сред прибоя проучвахме вълните, изчаквахме подходящата вълна, оставяхме се на нея да ни носи нагоре, хващахме се здраво за скалата и се покатервахме, колкото можехме по-бързо нагоре — или следващата вълна ни помиташе отново надолу.

През 1942 година в протока на Евбея открихме на дълбокото 12 метра дъно праг, под който се намираше вдлъбнатина. В нея се бе развила фауна от сюнгери и бриозои, до които искахме да се доберем. Практически имаше само един-единствен път за там. Придвижихме се с кораба малко нататък, срещу течението, закотвихме се там, привързахме се с въже и по котвената верига слязохме надолу. Както при буря, водата бушуваше край нас. Стигнахме долу, оставихме котвената верига и бяхме понесени като бърз влак над дъното нататък; когато стигнахме до прага, гмурнахме се бързо през канта надолу — и се озовахме в съвсем тиха вода. Тогава вече имахме дихателни апарати и спокойно можехме да разглеждаме пещерите. После изплувахме отново нагоре към течението, но се държахме здраво за въжето и от лодката ни изтеглиха нагоре заедно с нашия съд за колекциониране.

В Австралия, при Големия бариерен риф, стигнах с Лоте до отвърстията в крайните рифове „Рибън“, където при отлив и прилив морето с неудържима сила се втичаше или изтичаше там. Да се плува срещу това течение или само да се задържи човек на това място бе невъзможно. Ето защо закотвихме лодката над рифовата плоча, в която имаше водещи надолу дупки. Гмурнахме се през тях и навлязохме в спокойната вода на разклонена пещерна система, която на десет метра дълбочина се вливаше край откоса в един от тези канали. Там стояхме на входа, съвсем настрани от течението, докато риби и акули се носеха с голяма скорост покрай нас. По същия път и по котвената верига се прибрахме отново в лодката.

На Кантон, един атол в Тихия океан, Лоте и аз успяхме да минем през високия един метър прибой и да стигнем до външния склон. Там, на рифовата плоча, водата е само метър дълбока, но застанал на ръба, човек се изправя пред стена от бушуващи вълни, висока три метра. По цвета обаче можеше да се различи къде има улеи, по които водата се връща отново в морето. С дихателните апарати, камерата и с харпуните скочихме в един от тези улеи. Две отвесни вълни минаха с тъп грохот над нас, докато насрещното течение в канала ни повлече под тези големи вълни в морето. Там водата беше тиха: видимостта бе добра, виждаха се красиви корали, леко раздвижено море. Но и връщането трябваше да стане през тези канали. А сега течението беше срещу нас! По дъното на улея трябваше да се хващаме здраво за издатините и вдлъбнатините в скалата, докато водата с все сила искаше да ни смъкне маските от лицата и високите вълни с тътнеж се мятаха пред нас. Да бъдеш грабнат от такава стръмна вълна, особено когато си натоварен със съоръжения, е опасно за живота. Тя те върти с неимоверна сила и те хвърля срещу скалите.

Щом достигнахме благополучно края на нашия канал, изчакахме под водата подходящия момент, бързо се понесохме нагоре, изкатерихме се на плочата и се затичахме, колкото можехме по-бързо, още няколко крачки нататък, за да се измъкнем от обсега на следващата висока вълна. Когато няколко години по-късно проучвах залива Чевиът, където австралийският премиер Харълд Холт беше изчезнал безследно, трябваше да се справя с прибойни вълни, високи шест и дори осем метра, и с течения, от които можеше да се очаква всичко. На това място аз също за малко не загинах. В нито един от тези случаи нямаше конкретни мотиви да се впусне човек в опасност. Нито златото, нито парите бяха примамка. Всички тези действия, преценени нормално, бяха неразумни.

През 1971 година Джийн Баскович, председател на много активен калифорнийски клуб на подводни плувци, открил върху морска карта стърчащ до 40 метра под повърхността игловиден риф. По-късно рифът бе наречен „Матерхорн II“. От едната страна той се спуска само 300 м, а от другата страна — цели 2000 м дълбоко надолу. Рибарите знаели за този подводен планински връх и го наричали „Скрития риф“. Но трудно можело да бъде открит. Организирани бяха няколко експедиции, в които участвува и Джак Маккени. При първата експедиция рифът, който е разположен на около 20 мили от Санта Барбара в открито море, не бил открит, а при втората — водата била така мътна, че нямало смисъл да се слиза долу. Едва при третото пътуване, в което участвали 20 леководолази, успели да направят „първото обхождане“, което в случая започнало от върха надолу. Скалата, действително приличаща по форма на Матерхорн, била пищно обрасла с морски анемони и милиони риби се тълпели около нея. Веднъж една малка щука била застанала на върха, а далече горе във водата се появили два морски лъва, които игриво заплували надолу. „Някак си странно беше, че този Матерхорн не е покрит със сняг, а с яркочервен слой живи организми, всеки от тях — отделен индивид с уста и стомах. Сигурно бяха милиони. Ако се сравнява с кафявите водорасли келп, които образуват същински катедрали край Каталина, с тюленовите скали край Санта Барбара или с истинския лов на лангусти или миди ейбълоун, това място може би няма да задоволи напълно подводния плувец. Но за всички онези, които търсят нови впечатления, тук се открива гледка, при която действително ще изпитат благоговение.“

В една от своите класически книги Уилям Бийб описва как на Галапагоските острови наблюдавал от кораба изригването на вулкан на остров Изабела. Той наредил корабът да се придвижи колкото може по-близо до потока втичаща се в морето лава.

„Бесният вятър, който фучеше навътре към сушата, заглушаваше всичко: съскането и рева, клокоченето и пращенето. Беше битка, борба във вселената между огъня, водата, земята и въздуха. Скоро след като бяхме навлезли в зеленикавата вода, покрай нас мина черна вълна риби, стадо или по-право цяла тълпа едри риби-тон, които, блъскайки се една о друга, с все сила се бяха устремили към по-хладната вода, като движенията им явно издаваха страх. Непосредствено до стълбичката на бордовата стена се носеше голям калмар; беше дълъг около 90 см и по-скоро мъртъв, отколкото жив; пипалата му се движеха съвсем слабо. Ярки багри преливаха по тялото му. И малки риби — с корем, обърнат нагоре — плуваха край нас, и морски червеи, които се въртяха и обръщаха.“ После Бийб зърнал нещо, което най-напред сметнал за шрапнелоподобен снаряд. „При приближаването забелязахме, че това са птици-фрегати и водорези, които пикираха надолу, но не се потопяваха във врящата вода, а едва я докосваха. След това покрай нас преминаха труповете на две лястовици-буревестници и един потапник-буревестник: някои все пак трябваше да заплатят лакомството с живота си. Най-печална беше съдбата на възрастен морски лъв, който изскочи изведнъж нагоре непосредствено до брега. Той прескочи няколко пъти през врящата вода, описвайки два и половина-три метра широка дъга и накрая, очевидно заслепен от болки, се насочи направо към огнената червена делта на лавата.“

Кой би повярвал, че някой човек-риба ще се осмели да погледне това зрелище отдолу? Но и това се е случвало. Американският геолог Джеймз Муър изследвал с подводната си камера формациите от лава на морското дъно, на дълбочина над 2000 метра; интересувала го приличащата на „възглавница“ структура на отделните буци. Той се обадил по телефона на Лий Тепли, който работел във фирмата „Локхийд“ като физик и също бил страстен леководолаз. На Хавайските острови точно тогава изригвал вулканът Улду Калдера. Дали не би искал под водата да заснеме на филм как лавата се втича в морето? Тепли се колебаел: „Какво става с лавата под водата?“ Муър: „Е, нали точно това искаме да разберем.“ Тепли предложил за придружител Ричърд Григ, опитен водолаз, който бил спечелил вече няколко награди за гмуркане в прибоите. Групата отлетяла със самолет за Хило на Хаваите. На другия ден те се приближили с лодка до мястото, където лавата се втичала в морето. Тепли: „Понеже според мен човек, който е с ума си, тук не би влязъл във водата, смятах, че на другия ден може би морето ще бъде по-спокойно. Очаквах този ден с известна загриженост.“

И все пак Тепли и Григ после се спуснали под водата. Тепли: „Бяхме на 20 метра дълбочина под много раздвижена повърхност. Косо над нас две реки от лава се стичаха в морето. Докато тиках тежката снимачна камера пред себе си във водата, стараех се да остана на еднаква височина с Рик. Състоящият се сега от черен лавен пясък склон бе покрит с по-големи късове, които току-що бяха застинали; те се търкаляха по склона надолу. Заснех на филм това, а и всичко, което би могло да представлява интерес. По-долу върху намиращото се на 30 метра пясъчно дъно забелязах във визьора коралов риф. Той бе заобиколен от цял облак риби. Когато се приближих, видях, че в дупката под коралите се намират не по-малко от пет лангусти и две мурени. През сипещия се надолу червен пясък филмирах и рифа — последното убежище за всички тези животни, които навярно скоро щяха да бъдат погребани под лавата.“ Върху пясъчното дъно той открил и тръба от лава с диаметър един метър. На сушата тръбовидните образувания не били рядкост, но как са се образували тук, под водата, било наистина загадъчно. Тепли се занимал малко по-дълго с този въпрос и изведнъж установил, че е сам, въздухът му бил на привършване, а мъртвото вълнение го носело към врящата вода. Все пак той запазил самообладание и съобразил, че водолазното съоръжение струва 200, а камерата — 4000 долара. И така, хвърлил уредите и с големи усилия се добрал с камерата и ценните снимки отново до лодката.

При друго спускане под водата той успял да филмира как от близката лавена стена внезапно се изляла огненочервена лава. Започнало съскане и реване, изведнъж водата станала много гореща, но бързо се охладила отново. Той продължил да снима и дори не се сетил, че е заснел образуването на една от онези давени възглавници, от които Муър се интересувал. Година и половина по-късно направил при същия вулкан още снимки и успял да запечата на филм и образуването на лавена тръба. Когато лавата се изляла от едно отвърстие в друго, ръбовете се втвърдили така, че се получила тръба, която ставала все по-дълга. После тя се отчупила и се търколила надолу по склона.

Веднъж Тепли се намирал толкова близо до червения лавен поток, че видял как той тече „непосредствено покрай плавника му“. За поведението на морските животни той не дава в съобщението си никакви други подробности. Разбира се, що се отнася до богатството на животни, Хаваите по никакъв начин не могат да се сравняват с Галапагоските острови. А рибите навярно вече са избягали от зоната, в която Тепли и Григ са филмирали. Освен това главният интерес на двамата бил насочен към лавата.

През 1968 г. заминах за Мексико, където щях да изнасям беседи; на летището ме посрещнаха членовете на два клуба леководолази, които на две групи бяха застанали на 50 метра едни от други; и от двата клуба получих почетна значка и клубно знамение. Както се оказа, те враждували помежду си — такова нещо може да се случи дори и в голямата общност на леководолазите. Едната група ме покани да се изкача на висок вулкан, на върха на който имало две езера: в тях някога толтеките хвърляли жертвените си дарове. Втората група имаше частен самолет и искаше да ме заведе към островите де Мухерес. Вечерта, на състоялата се в университета сказка, имах щастието да се видя отново със стар приятел, който случайно се намираше в гр. Мексико и присъстваше на беседата ми — Тур Хейердал. Той бе на мнение да се изкача на вулкана. Понеже времето ми беше ограничено, отказах се от разходката със самолет и заминах с десетина мексикански леководолази, почти всички придружени от жените си, към вулкана. На върха му са разположени едно „слънчево“ и едно „лунно“ езеро. При настъпване на засуха толтеките се изкачвали на угасналия конус, поднасяли дарове на боговете и молели за дъжд. Изгаряли топки от копалова смола^[17] или ги хвърляли в свещеното езеро. Там се гмурнахме и ние. Водата беше кристалночиста, тинестото дъно лежеше на 20 метра дълбочина. Заплувахме надолу и започнахме да ровим в тинята. По този начин гмурците от клуба вече бяха изкарали наяве някои неща, но както с радост установих, все още се намираше нещо там.

Щом се приближеше човек до тази тиня, вече беше забулен в облак, в който не можеше да види ръката си пред очите. Тинестият слой бе съвсем мек и точно толкова дълбок, че като се вмъкнеш в него, можеш да достигнеш с пръсти истинското дъно. Пръстите ми скоро докопаха някакъв кръгъл предмет, веднага след това още един продълговат, с връх. Леководолазите ме бяха снабдили не само с нужните съоръжения, но и с голяма кошница за колекциониране и тя скоро се напълни с няколко големи предмета. Едва когато отново се завърнах от мрака на тинестия облак към дневната светлина, можах да разгледам намереното. Бяха големи колкото юмрук топки, яркожълти, слепени от по-малки плоски парченца смола. Заостреният предмет представляваше макет на вулкана; както узнах, бях намерил най-красивия досега предмет от този вид. Яркожълтият цвят по-късно избледнява и топките загубват силния си аромат. Една от тях и сега лежи тук пред мене, докато пиша; до нея стои почти също толкова голяма топка от кварц. Тя пък произхожда от Олдоуейската клисура и някога е служела за съвсем друга — в края на краищата все пак подобна — цел. Топките от кварц, на възраст над един милион години, нашите предци са хвърляли срещу газели. Те са изработени грубо, пригодени са за човешка ръка и може би представляват първия „изкуствен орган“ изобщо. Това се отнася и за топките от копалова смола: и тяхната форма е пригодена към големината на човешката ръка. И двете са метателни обекти, едната — за убиване на газели, другата — … за изпросване на дъжд. Сега лежат тук без функция, сговорно, една до друга.

В сравнение със съкровищата, които сър Едуърд Томпсън е извадил от жертвения кладенец на Чичен Ица, моите находки, разбира се, имат нищожна стойност. Там, на полуостров Юкатан, са били маите, които принасяли жертви на едно божество — също бог-дъждоносец. Той се наричал „Чак“, но не се задоволявал с копал, а държал на млади, окичени със злато девойки. Францисканският монах и владика от Мерида Диего ди Ланда съобщил за тези жертвоприношения, но неговите изложения дълго време лежали в мадридския архив, без никой да им обърне внимание. Никой не ги смятал за сериозни. Томпсън обаче ги открил и заминал да търси този кладенец, който представлявал спускаща се отвесно надолу пещера във варовика. Това било през 1885 г. Томпсън веднага разбрал, че без съответни съоръжения едва ли ще може да постигне нещо. Успял да намери парични средства за набавяне на багер, върнал се отново тук и с един грък — гмуркач за сюнгери — се спуснал със скафандър в тинята. И тук най-напред се показали топки от копал, след това обаче — и златни украшения, нефрит, глинени съдове, оръжия, прибори. Освен това — скелети на млади девойки. Както се разказва, тези съкровища Томпсън заплатил с кесонна болест, вследствие на която получил парализа. Десетилетия по-късно спортни леководолази подновили изследванията. Американецът Ед Линк докарал със себе си багер, който да изсмуче тинята. Монтирани били кранове; в работите участвали учени от Мексико и САЩ. И пак най-напред се появил копал, после — глинени съдове, после — статуетки, очевидно изработени от гума. „Едни от първите гумени предмети в света“ — извикал възторжено един учен. После била намерена дървена фигура и, което е най-интересно, тя била изработена от художник не на маите, а на толтеките. В работата били включени и водолази, но мътната вода ги затруднявала.

През 1967 г. започнала работа с още по-голям замах, с помпи и водолази. Томпсън бил извършил доста основно претърсването и въпреки това в кладенеца били останали все още много ценни предмети. Наяве излезли скъпоценности от злато, сребро, корали, кристали, скъпоценни камъни, резби от раковина, изписани глинени предмети и не на последно място — десетки сандали от злато. Извадени били общо 250 скелета на деца. Индианците от околността се чудели как бог Чак търпи всичко това, без да възразява. Но все пак той не бил толкова равнодушен. Не след дълго починали ръководителят на експедицията, шефът на мексиканската водолазна група, директорът на Мексиканския национален музей и главният финансист на предприятието.

Моята топка от копал още не ми е донесла беда. Боговете на толтеките сигурно смятат това присвояване за не толкова важно. Изглежда, всичко, което е под водата, интересува човека-риба. Дунав, символът на родния ми град Виена, има в горното си течение, така да се каже, една слаба точка. В „Брюл“, между Имердинген и Мьоринген, реката изчезва в доста големи дупки и цепнатини. Още римският географ Страбон предполагал, че водата тече по подземни пътища на юг и на 13 километра по-нататък, в така нареченото „Аахенско гърне“, отново излиза на повърхността, и като приток на Рейн се влива в Боденското езеро. През 1877 г. чрез оцветяване на водата с багрилно вещество било потвърдено това предположение.

Сега е ред на човека-риба. Група спортни леководолази от Дармщат и водолазна група от Синген предприели настъпление към една водеща от Аахенското гърне подводна клисура, широка 2–4 метра и висока около 8 метра. Тогава един 23-годишен леководолаз загинал в пещерата, навярно вследствие на преохлаждане. По-голям успех имал Йохан Хазенмайер, който напук на всички правила се гмурнал сам. Стоманен кабел на макара го свързал с човек, който стоял горе на пътеката над извора. Върху шлема на водолазната си екипировка Хазенмайер имал монтирани четири джобни фенерчета. Температурата на водата била 10 градуса, видимостта — 1,5–2 метра. След като слязъл около 30 метра надолу в тъмната шахта, зърнал една пъстърва. След още 20 метра се натъкнал на змиорка. С предпазната жилетка Хазенмайер можел да тарира подема си; той носел със себе си два апарата със сгъстен въздух, всеки от които съдържал по 2500 литра. Докато размотавал грижливо „нишката на Ариадна“, той продължавал да напредва в тъмнината. Изминал малко разстояние отвесно надолу, после през скално стъпало стигнал в „мрачен тунел“, „дюза“, в която течението било извънредно силно. Според компаса пътят водел на север, в пещера, която се разширявала бутилкообразно. Сега течението станало по-слабо. Дълбочината била 17 метра. „Без да спирам, с равномерни удари на плавниците се носех през просторен, силно пресечен, но в мътната вода напълно непрогледен коридор.“ На 110 метра дълбочина стигнал до разклонение. Единият вход бил тесен, с тинесто дъно и той избрал него. Според контролата досега бил изразходвал едва 15% от носения въздух. Лампите и въжената макара били в ред. Въпреки това започнал да изпитва страх! Преодолял го и продължил да плува. Два пъти цепнатината на входа се стеснявала до ширината на раменете му. Сега дълбокомерът показвал само още 2,5 метра водна дълбочина, дъното бързо се издигало. Но радостта му била прибързана. Никъде не можел да открие отвор, през който да се измъкне. „Питах се ще мога ли да се измъкна от тези изпълнени с мрак и мътна течаща вода ходове.“ Той заплувал обратно, опитвайки се да мине през намиращата се на 14 метра по-дълбоко пещера. „В зависимост от силата на течението стените са или гладки и изкорубени от корозия, или груби и разядени.“ Насрещното течение се засилило. Той имал чувството, че някъде е пропуснал някакво разклонение. Вече 305 метра от стоманеното му въже били размотани. Коридорът свършвал в задънена улица. Хазенмайер бил тръгнал само преди половин час. Сега се случило нещо, което показало колко опасна е такава самостоятелна акция. „Като пипах в раздвижената тиня, всъщност без да виждам, скъсах водещия обратно тел!“ Пипнешком той претършувал стена след стена, търсейки в тъмнината и в течението тънката нишка, която да го отведе обратно, и най-после я намерил — бил се отдалечил на 20 метра. По тела той заплувал обратно. На 100 метра от изхода решил да направи още един опит и да мине в друга, труднопроходима поради течението шахта. Рискувал, опипвал педя по педя стената. Течението се засилило, загубил контакт с дъното. Може би тук имало изсмукващ отвор за нагоре? Неочаквано стигнал до главния коридор, където пак се натъкнал на тела. След едночасово подводно плуване се върнал към дневната светлина. Гордото му резюме: „Дългата 300 метра пещера на Аахенското гърне е най-дългата проучена досега подводна пещера.“

Дунав още не е разгадан, но това, че Страбон е бил прав, сега е още по-правдоподобно, отколкото преди. Човекът-риба, представляващ със своите крайности почти патологичен случай, сигурно няма да отстъпи. Може би ще има още жертви, но по-нататъшния тайнствен път на просмукващите се води на Дунава сигурно ще бъде разгадан.

През 1960 г. канадският химик Джордж Дж. Бенджъмин открил по крайбрежията на бахамския остров Андрос под морското дъно пещерни системи. Те имат кръгли отвори в морското дъно, често пъти са заобиколени от коралови пръстени, така че от самолет изглеждат като миниатюрни атоли. Тези дупки водят отвесно към дълбочините, където се разклоняват. При прилив и отлив периодично се образуват силни течения, веднъж към отверстието, после пък оттам — навън. Понякога водата затихва за 20 минути. Когато престане да се влива в отвърстията, за водолаза е дошло подходящото време за настъпление. В спокойната вода той може да плува и после, когато водата отново започне да излиза нагоре, тя сама го изнася от дълбочината на повърхността. Както Джак Маккени ми показа на снимка, пред входовете обикновено се събират големи стада риби, в самите пещери има зъбати костури, малки щуки, лангусти и разни рачета; на едно място били струпани морски лилии, каквито никога още не бил виждал. Пещерите са се образували през ледниковия период, когато морското равнище се намирало по-дълбоко и общата рифова банка била по-високо над водата. Както при карстовите пещери и тук дъждовете и просмукващата се вода са измили варовиците, докато се образували пещерите. В някои от тези пещери се срещат и красиви сталактити и сталагмити.

„Това е истински лабиринт, в който човек лесно може да се загуби, с отвесни пропасти, с лъжливи пътеки и шахти — както в швейцарското сирене.“ Макар че входовете на тези „Сини пещери“ понякога са на разстояние само 100 метра един от друг, Бенджъмин никога не успял да намери връзка между две от тях. Веднъж той и придружаващият го водолаз се натъкнали в един тунел на две акули, които се изплашили от рефлекторите, побягнали обратно и тъй като това било задънена улица, после панически се втурнали към леководолазите и профучали между тях… Макар животните да били дълги само по два метра, положението наистина било опасно. „Често пъти хората ме питат какво смятам, че ще намеря в тези пещери, и защо се излагам на опасност, да ги изучавам“ — пише Бенджъмин в дописката си до „Нашънъл джиографик магъзийн“. „Надявам се, че допринасям малко нещо за общото опознаване на света, освен това привличат ме вълнуващото приключение и просто неописуемото преживяване — кракът ти или плавникът да стъпи на място, където преди тебе никой човек още не е бил. Всичко това крие за мен тая притегателна сила, която вече десет години ме държи в плен. От деня, когато се гмурнах за пръв път в една от тези пещери, нещо ме тегли просто с непреодолима сила в черните гърла.“

Подобно обаяние изпитват все повече леководолази, които проникват под ледената покривка на замръзнали води. В много клубове на леководолази спускането под леда е станало любимо занимание през зимата. В леда се пробиват с кирки две дупки и през тях изчезват облечени в черни костюми фигури с плавници и бутилки със сгъстен въздух. Ако слънцето грее и няма сняг върху ледената покривка, тогава видимостта е сравнително добра; иначе човекът-риба навлиза тук в мрачен и зловещ свят. При тази дейност, която се извършва не само като чист спорт, а вече е допринесла за някои интересни в биологично отношение наблюдения, съществува все пак опасност дихателният автомат да замръзне. При еднофазните автомати това се случва по-лесно, отколкото при новите двуфазни модели. По въпроса, дали леководолазът да употребява осигурителни въжета, или не, има различни мнения. Така например опитният, гмуркащ се под леда водолаз Холгер Тайхел пише в списание „Делфин“: „При нас важи желязното правило: никой леководолаз да не се спуска под леда сам и без осигурително въже.“ Херман Грул, който в това „студено изкуство“ се чувствува като у дома си, писа в същото списание: „Не държа много на осигурителното въже. Когато повече леководолази плуват с осигурителни въжета насам-натам, винаги има оплитания.“

За да привикнат към безтегловността, астронавтите в САЩ тренират под водата на големи опитни басейни. Подобно на „акванавти“, и те навлизат в зони, където обичайната гравитация загубва своето действие.

Около 70 процента от земното кълбо са покрити с вода — слой, дебел средно 4000 метра. Животът е дошъл от морето и едва по-късно е завоювал издигащите се като острови континенти. Човекът е осъзнал този процес и е разбрал, че живее върху едно кълбо.

Хора-риби „на долната страна на земното кълбо“. В подводния свят човек по-лесно може да си представи относителността на „горе и долу“ и това, че Земята има кълбовидна форма.

Кълбоглавият делфин произхожда — както всички останали китове — от сухоземни животни, които отново са се приспособили към живота във водата.

Приличащите на медузи салпи са хордови животни и следователно са по-близкородствени с човека, отколкото медузите. Някои видове се размножават чрез пъпкуване и прищъпване, така че — както се вижда от снимката — образуват верижноподобни колонии.

Рогова риба в Индийския океан. Необичайната форма на тялото и окраската на тази коралова риба са резултат от приспособяване към живота сред рифовете.

Особено интелигентни и привързани към човека са игривите делфини. Те обичат да научават разни номера и очевидно им прави удоволствие, когато хората им ръкопляскат.

Дори под ледената покривка на Антарктида са проникнали подводни плувци с непромокаеми „сухи“ костюми и с достатъчно вълнено бельо под тях. В протока Мак Мърдоу, близо до остров Рос, американците поддържат изследователска станция. Там дебелината на леда е 1,5–2 метра. Недалеч от станцията в ледената покривка зее пукнатина, която тюлените не допускат да замръзне, като с горните си зъби винаги огризват образувалия се през нощта лед.

Чарлтън Рей и Майкъл де Камп са прекарали там няколко месеца, за да изучават поведението на тюлените над и под водата. Според техните данни животните се потапяли до 600 метра дълбочина и можели да задържат дишането си 45 минути. Особено женските често се приближавали без страх под леда до водолазите и се вглеждали съвсем отблизо в маските им. Подобно преживяване имаме и ние с Лоте в мрачните води на Галапагоските острови с женски морски лъвици. Както Джон Бънт и Ч. К. Лий от университета в Майами установили, под ледената покривка има особено много планктонни водорасли. Въпреки дебелината на ледения пласт и снежната покривка, която лежи обикновено върху него, все пак в дълбочината прониква достатъчно светлина, за да се произвежда енергия чрез фотосинтеза.

Разгадан е и друг, досега неизвестен феномен. Върху обикновено вълнообразната долна страна на ледената покривка има образувания, които висят надолу като сталактити. Вътре те са кухи и се състоят от множество ледени плочици. Образуват се по следния начин: Когато на долната страна на блока се натрупа отново лед, отделяният солен разтвор капе надолу, а около него се оформят тънки фини пластинки и кристали. Водата в кухините на нежните висулки има съответно доста по-голямо съдържание на сол.

Край Шпицберген в Северния Ледовит океан Бруно Вайлати и един мексикански леководолаз успели за пръв път да се приближат под водата до бяла мечка. Както показваха снимките, животното плува само със задните си крака; въпреки това то се придвижва много ловко и бързо под водата, по-бързо от човека, но не може да стои повече от една минута под вода. Двамата водолази проследили мечката между ледените блокове. Вайлати носел кинокамера, а колегата му — фотокамера. Вайлати: „Ние бяхме така залисани в нашата работа, че забравихме най-елементарните предпазни мерки. И така се случи, че нашият фотограф, мексиканецът Рамон Браво, се приближи премного до звяра и с щракането на светкавицата го изплаши. Сега преследваният стана преследвач. Рамон се опитваше да избяга, но мечката веднага го настигна и хвана за плавника. Може би заради лошия вкус на гумата или защото Рамон я блъсна в носа с другия крак, мечката веднага се отказа от плячката си и се отдалечи — точно така! — сякаш тази атака беше само демонстрация и предупреждение.“

Ако човек бъде нападнат от бяла мечка, най-добре е веднага да заплува по-надълбоко. Защото животното не може да се потапя повече от пет метра.

Нощното море, нощните езера, нощните води силно привличат спортния леководолаз. Още в първата моя книга (1939 г.) споменах за намерението си да отида през нощта, с прикрепена към главата лампа, на подводен лов. Всъщност други са правили това далеч по-рано от мен. Откровено признавам, че нощното гмуркане все още ми внушава страх. Първото спускане осъществихме през 1954 г. в Карибско море, където се гмуркахме с 5-киловатови лампи с рефлектори край един риф. От по-раншните ми чести спускания познавах този риф като петте си пръста, но през нощта всичко беше променено. Виждахме само тесния конус, който рефлекторите осветяваха; иначе около нас беше тъмно като в рог. Познавахме добре поведението на акулите през деня, но той можеше да знае какво ще се зададе през нощта от дълбочините? Лоте се държеше близо до мен. Отдалечихме се на около 20 метра от хората с рефлекторите и макар да бяхме на по-голямо разстояние от светлината, видимостта ни беше по-добра, можехме да виждаме по-добре. След това заплувахме с рефлекторите покрай рифовете и разглеждахме рибите, които спяха спокойно, легнали на дъното. До някои се приближихме толкова близо, че ги докосвахме с ръка. Някои други морски обитатели, които никога не можехме да зърнем през деня, сега бяха напуснали своите скривалища и се движеха пъргаво над дъното.

Едва ли днес има леководолазен клуб, който да не организира редовни нощни излети; на тях са направени много изключително интересни наблюдения и снимки. Тук се проявява разликата в характерите. Що се отнася до мене, щом не мога да виждам ясно около себе си, фантазията ми почва да работи прекалено силно. Навярно не съм единственият, комуто се случва това.

Подобно усещане имам в мътна вода. Веднъж, като плувах в Карибско море и влачех подире си няколко харпунирани риби към брега, две акули, привлечени от миризмата на кръвта, плуваха по петите ми. Тъй като винаги съм изпитвал към тези изящни животни нещо като симпатия, това ми даваше чувство на сигурност, което животните очевидно почувствуваха. Оставях ги да се приближат съвсем до рибите, след това удрях веднъж с плавниците или пък отдръпвах пред носа им хапката. На около 50 метра от брега морето стана съвсем мътно. Беше отлив и от лагуната изтичаше тинеста вода, а течението я отнасяше нататък покрай брега. Това промени изцяло положението, акулите се появяваха непосредствено до мен, зад мен, пред мен — може би донякъде аз съм си внушавал това. Обичайната ми сигурност отиде по дяволите. Бързо, колкото можех, преплувах с нарастващо безпокойство тази мътилка. Акулите го почувствуваха веднага, станаха нагли, посягаха към рибите. Най-после достигнах скалите, добрах се с плячката си невредим до сушата, но това, което току-що беше забавна игра, ме остави с шок, от който доста време не можах да се съвзема.

Не много отдавна посетих островите по крайбрежието на френска Гвиана, където някога са се намирали прословутите затвори (баньоси). Там снимах филм за съдбата на Драйфус, който бил заточен невинен и прекарал там четири години, и за авантюристичното бягство на Хенри Шарьер, който в своята нашумяла книга „Папийон“ твърди, че избягал от Дяволския остров върху чувал, напълнен с кокосови орехи. За да проверя това, скочих на същото място от скалите в морето и оставих чувала да ме носи нататък. А този район около Кайена се смята за „пренаселен“ с акули; според придобитите си познания в останалите морета можех да предполагам, че и тук доста се преувеличава. Всички умрели от острова затворници — над 10 000 души — са били погребвани на определено място в морето, в канала между островите Роял и Сен Жозеф; там ги хвърляли в морето и акулите ги изяждали, което, разбира се, е за вярване. Когато плувах сега в тези води и се потапях, попаднах неподготвен в проблематична за мен ситуация. Поради вливането на Амазонка малко по на юг водата там е така мътна, че не можех да виждам от китката надолу протегнатата си ръка. От трупания толкова години опит знаех, че тук положението ще е същото, както другаде в тропиците. И въпреки това не можах да надвия страха си — тъй като нищо не виждах. Най-подир събрах сили, заплувах и се гмурнах точно на онова място, където преди години са хвърляли труповете в морето. Абсолютно нищо не ми се случи, а и както ми разказаха в болницата на Кайена, през последните 20 години само веднъж имало едно незначително нараняване от акула. Според мен баснята за опасността от акули е била разпространявана нарочно от управата на затвора, за да не смеят затворниците да бягат.

Друга бариера за хората-риби е радиоактивно заразената вода. През 1046 г. на атола Бикини бяха взривени 23 атомни бомби; след това влизането в района беше строго забранено поради радиоактивността. През 1972 г. американският биолог Ерик Фрийзий предприе първата подводна експедиция в този район. С гайгерови броячи и подводни камери водолазите се спуснали до потопените тогава кораби: американския самолетоносач „Саратога“, японския военен кораб „Нагато“, германския крайцер „Принц Ойген“. Ето изненадата на експедицията:

Този район, който целият свят смятал за загубен вследствие на извършените опити, не се оказал изоставен, заразен и запустял, а напротив, станал за рибите рай, какъвто Фрийзий никога още не бил виждал. В дългата 22 мили лагуна — гробница на 78 кораба, в която те лежат спокойно и величаво — били намерили убежище морски организми, които сега растели върху тях или живеели в тях. За подводния фотограф тук се откривали най-прекрасните мотиви, каквито би могъл да пожелае. И така жизнената сила на морето преодоляла тогавашното заразяване; и понеже на никого не било разрешено да лови риба там, получило се същинско „Елдорадо“ за рибите, единствена по рода си подводна зоологическа градина.

Подводни плувци са изследвали старите канални системи под град Брюксел, други пък са слизали през сондажни дупки под арабската пустиня и са проучили подземните реки. С опасните големи косатки леководолазите установиха приятелство под водата. Първият човек, който се хвана за голямата манта и бе теглен от нея, беше Лоте; по-късно Ева Кроп стана специалистка в този необикновен спорт. Човек трябва да се гмурка отгоре направо върху животното и да се държи здраво за беззъбия горен ръб на муцуната му. Ние и не само ние сме яздили китови акули; леководолази са плували съвсем близо до разни китове и са се държали за тях. Юджини Кларк обичаше стари и добродушни морски костенурки да я влачат по морското дъно. Нейният колега Стан Уотърмън е запечатал това върху чудесни филмови кадри.

Нека да приключим тази глава с две случки, в които леководолазите са се „проявили“ при особено тежки ситуации. Героиня на първата е Валъри Тейлър — съпругата на Рон Тейлър, един от най-добрите леководолази в света. При снимането на филма за бялата акула заедно с Рон, Стан Уотърмън и Питър Гимбъл тя плувала в облаци кръв, които забулвали убития кит. Многобройни акули отхапвали късове от трупа му и всичко това се снимало едромащабно. От време навреме водата се избистряла, после четиримата изчезвали отново в огромни облаци от кръв. Валъри разказва: „Изведнъж почувствувах акула, която хрупкаше по мен. Усетих муцуната ѝ, зъбите ѝ. Муцуната ѝ се плъзгаше по крака ми, по тялото, проверяваше дали съм подходяща да ме лапне. Очевидно неопреновият костюм не бе по вкуса ѝ. Държах се съвсем спокойно и тя ме остави на мира.“ Сигурно Валъри, също като Лоте, която в подобни ситуации запазваше хладнокръвие, принадлежи към най-смелите жени-водолази.

Втората случка звучи толкова невероятно, че човек би могъл да се усъмни в достоверността ѝ. Въпреки това аз смятам, че е възможно да се е случило точно така, както Виктър Копълсън разказва в книгата си „Shark Attack“. Мястото на случката са островите Туамоту. Героят е гмуркач за бисери с малко необуздан темперамент. Човекът търсел на дъното бисерни миди, когато внезапно 6-метрова акула се насочила към него. Той побягнал под един корал, акулата го последвала. Тогава той успял по някакъв начин да я възседне и с пръстите си се хванал здраво за двата ѝ хрилни отвора. А това не било никак глупаво, тъй като по този начин муцуната ѝ не можела да му направи нищо. Акулата се изплашила от неочаквания ездач и навярно поради недостига на въздух изскочила от водата, опитвайки се да се отърси от човека. Но той се държал много здраво. Сега акулата се втурнала с все сила срещу брега, така че се понесла през пясъка нагоре до сушата. Туземецът слязъл от гърба ѝ и залитнал няколко крачки по плажа. Бил съвсем изподраскан, кръв течала от няколко рани: пострадал бил доста от грубата кожа на акулата. Във внезапен порив той се обърнал, приближил се до акулата и с все сила я ударил по муцуната. В този миг акулата отворила уста и отхапала дясната му ръка.

Опасност и смърт

Доколко е опасно всъщност гмуркането? От какво действително имат да се боят хората-риби в просторните морета? Колко голям е рискът да останеш завинаги долу в сравнение с шанса да преживееш в този свят нещо ново и прекрасно и невредим да се завърнеш отново на земята?

Това, че акулите не са най-страшният ни враг, вече казахме. И за това, че най-голямата опасност се крие не в морето, а в самите нас, също споменахме. Днес в училищата за подводно плуване се провеждат дву или триседмични курсове, след това ученикът получава диплома със съответна оценка и има чувството, че горе-долу умее да се гмурка. Донякъде това е вярно, тъй като той е запознат с най-важното, теоретично е обучен и е извършил толкова и толкова подводни упражнения. Но най-ценният съвет, който бих могъл да дам на всеки начинаещ човек-риба, е да не надценява такова обучение и получаването на диплома. Леководолаз не се става за една седмица, пък и дори за месеци. Човек трябва да е направил твърде много спускания под водата, трябва да се е сблъскал там долу с различни ситуации, с много затруднения, докато тялото му най-после се приспособи към подводния свят. Една от действително големите опасности е самонадценяването. Това, което се нуждае от по-дълго време, за да се пригоди към чуждия елемент, е нашето подсъзнание; това са онези дялове на нашия мозък, които много мъчно се поддават на контрола на разума. Едва когато те са станали „водолази“ — и човекът наистина е станал водолаз.

Съществуват безброй възможности спокойствието им да бъде смутено под водата. Маската не приляга достатъчно добре, стъклото ѝ се изпотява, човек може да се закашля и устата му да се напълни с вода, да получи спазми, някъде да се закачи, да не намери резервния лост. Може да се изплашиш от някакво докосване, да се блъснеш с глава о някоя скала, понеже не виждаш. Явяват се мъчнотии с камерата, с харпуна, с мрежата за колекциониране. Не разбираш какво иска да ти каже със знаци другият водолаз. Забравил си да отбележиш върху въртящата се гривна на часовника времето на спускането. Не си спомняш декомпресионния режим. Ядосваш се на това, което върши колегата ти. Течението те е грабнало и те носи нататък, изпитваш страх да не загубиш ориентация или пък другарите си, не намираш лодката. Виждаш нещо необикновено, слиза ти се по-надолу, но същевременно се двоумиш. Искаш да направиш впечатление и прекаляваш. Опитваш се да си спомниш нещо, което горе си имал предвид, но сега не ти идва на ум. Зъзнеш. Водолазният костюм не ти приляга добре. Носиш една оловна тежест по-малко или в повече, не ти се изплува отново нагоре и ти е все едно дали си по-лек или по-тежък. При работа се стига до недоразумения… и прочее, и прочее.

Всичко това само по себе си не е страшно — и все пак може да те доведе до смъртта, просто само защото се вълнуваш и без да искаш, дишаш по-бързо. При ускореното дишане обаче дробовете не могат да се проветряват достатъчно добре. Дишането е плитко, обмяната на газовете не се извършва правилно, в дробовете се концентрира въглероден двуокис. Чувстваш се недобре, замайва ти се главата, продължаваш да правиш грешки. Ако си преминал определената дълбочинна граница, умствените функции са вече засегнати. А само това е достатъчно да те доведе до внезапен припадък или панически рефлекси.

Ето защо е важно човек да е здрав и преди спускане под водата да се чувствува действително добре. В противен случай по-добре е да се откаже — дори суетността му да пострада. Щом в учебниците си за спускането под водата Пуле и Баренку изрично се занимават с въпроса, при какви обстоятелства човек би трябвало да се откаже от гмуркането, значи, това съвсем не е излишно. Аз споделям напълно тяхното мнение; като поводи за отказване те посочват: преумора, смущения в храносмилането, прекалено дълги слънчеви бани, повишена телесна температура, за жените — мензиса, после „морално неразположение“ (ядове, разправии, неспокойствие, нервност, припряност, вълнение). Буквално се казва: „Ето защо целесъобразно е да се провери дали желанието за гмуркане е по-голямо от страха.“ А френският физиолог по гмуркане Шуто казва: „Човек никога не бива да се срамува да бие отбой; никой — освен глупците — няма да му се смее.“

След всички досегашни големи подвизи, при всички постигнати резултати това може да изглежда незначително и банално, но всеки опитен леководолаз знае, че не е така. 50% от зачестилите напоследък смъртни случаи биха могли да бъдат избягнати, ако на преден план бе стоял не драматичният, а естетичният аспект на гмуркането. Безсъмнено морето си има различни коварни страни, но не по-малко коварства се крият в управляващия „блок“ на нашата централна нервна система, защото тя не е „програмирана“ за подводна дейност и затова процесът на приспособяване не е съвсем прост и лесен.

Динамичният темп на нашето време увеличава опасността. Тъй като все повече възможности ни привличат, времето не стига: правиш нещо прибързано, работиш, а мислите ти вече са отлетели другаде. При гмуркането подготовката в лодката, доброто поддържане на съоръженията са решаващо важни за по-нататъшните дейности под водата. Една на пръв поглед незначителна небрежност може да има само след час фатални последици.

До многобройни смъртни случаи се е стигало, когато леководолази са изплували на повърхността далеч от лодката, течението ги е отнасяло, а те са се опитвали да викат за помощ при бурно и силно развълнувано море. Били са изтощени, в устата им е влизала вода, не са успявали вече да си махнат колана с оловните тежести и дихателните съоръжения — и са се удавяли. Днес предпазната спасителна жилетка, която се използва почти навсякъде, изключва тази опасност, а има и други предимства — но и тя може да причини смърт.

Предимства: Ако човек още със самото влизане във водата иска да се спуска надълбоко, може да плува на повърхността със средно надута жилетка, дишайки с шнорхела до мястото на потапянето, с което се икономисват въздух и усилия. Там той изпуска въздуха от жилетката и се отправя към дълбочините. Иска ли после — например при филмиране — да получи пълна безтегловност, може чрез леко надуване на жилетката да тарира подемността на всяка дълбочина. А щом стигне след това отново на повърхността, достатъчно е да натисне копчето и той ще бъде понесен, като от спасителен пояс, нагоре и без трудност може да доплува с шнорхела до лодката.

За опасността вече споменахме: Когато леководолазът изпадне в паника и натисне копчето, предпазната жилетка го отнася със скорост на бърз влак към повърхността. Тогава смъртта може да го покоси по три начина: вследствие на кесонна болест, спукване на дробовете или белодробна емболия.

Първата опасност се явява тогава, когато подводният плувец, е бил на такава голяма дълбочина, че при изплуването би трябвало да декомпримира. Изфучи ли вместо това като балон нагоре, в тъканите му се образуват азотни мехурчета и той получава така наречените „бендз“. В такъв случай трябва, колкото може по-бързо, да бъде свален пак надълбоко, за да може при предишното налягане газовите мехурчета да се разтворят отново. При следващото издигане нагоре той трябва да спазва предписания декомпресионен режим. Намира ли се наблизо декомпресионна барокамера^[18], там той може да бъде поставен отново под налягане, като след това последва същият режим.

Останалите две опасности при такова внезапно изстрелване нагоре обикновено са още по-сериозни. Ако въпросният водолаз затвори конвулсивно, което при шок често се случва, гласовата цепка — както прави всеки гмуркащ се гол водолаз, когато задържа дишането си, — тогава разширяващият се въздух не може да излезе от дробовете и се получава свръхналягане — особено през последните десет метра под повърхността, където обемът се удвоява. По този начин се стига до спукване на капилярите в белите дробове, от устата на водолаза бликва кръв, обикновено той потъва веднага отново надолу и може да бъде прибран само мъртъв. Втората възможност: не се стига до спукване, но до прекомерно разширяване на белите дробове — тогава въздухът започва да навлиза в кръвта. От това се получава, приличаща съвсем на „бендз“ емболия. Така се обяснява защо дори в басейна може да се стигне до състояния, които приличат на кесонна болест. В курс по подводно плуване в един от берлинските закрити плувни басейни участниците имали за задача да се гмурнат с дихателните апарати със сгъстен въздух до дъното на дълбочина до 5 метра, да ги свалят там и да изплуват без тях нагоре, да се гмурнат отново, да си сложат апаратите и да останат там. При изплуването после нагоре един от участниците останал буквално да виси на метър под повърхността. „Той се гърчеше, мяташе, сякаш си прави шега с останалите.“ Но работата се оказала съвсем сериозна. Поради спазми на гласовата цепка при изплуването нагоре водолазът получил разширение на белите дробове и въздухът проникнал в съдовата система — и се наложило веднага да бъде лекуван от лекар.

И затова всеки леководолаз трябва да помни много добре: когато изплува нагоре, да държи гласовия си процеп отворен, за да може оттам да се отстрани получилото се свръхналягане в дробовете. В английския морски флот моряците се обучават да излизат от подводницата без гмуркач-спасител в 30 метра висока кула, напълнена с вода. Изплуването нагоре става от шлюза в дъното на кулата; аз също съм го правил. И тук желязното правило гласи: Устата да се държи отворена. През целия „полет“ нагоре от устата излиза непрекъснато въздух. Същото може да се наблюдава и при изплуването с дихателен апарат. В никакъв случай не бива да се задържа дишането; трябва да се диша равномерно. Предпазната жилетка не бива да се надува в дълбокото. Това не е нейното предназначение. Ако все пак това се направи — човек се излага на смъртна опасност.

Често пъти леководолазите — както неопитните, така и опитните — надценяват силите си. Ето един от многото примери: През юни 1942 г. двама германци се гмуркали по крайбрежието на Халкидическия полуостров в Гърция. Видимостта била добра, те слезли до дъното на дълбочина повече от 30 метра и започнали да събират миди. С доста усилия измъкнали пет големи миди, забодени в пясъчното дъно, сложили ги в мрежа и двамата заедно искали да ги изнесат нагоре. Единият от тях получил затруднение в дишането, направил знак на другаря си, пуснал мрежата и забързал към повърхността. Оттам доплувал до лодката, свалил апарата си и с шнорхела заплувал обратно до мястото, за да помогне на приятеля си. Но никъде не го открил. След това отишъл за друг апарат, гмурнал се отново до дъното, но и там не могъл да намери другаря си. Уведомената веднага полиция също не успяла. Едва през следващите дни водолази-професионалисти намерили загиналия на 45 метра дълбочина. Мрежата с мидите била привързана към китката му. От преумора леководолазът очевидно е загубил съзнание. Познат на загиналия ни съобщи следните подробности: „Той бе на 24 години, малко не виждаше добре, имаше високо кръвно налягане и много лабилно кръвообращение.“

Жертва на преумора станал и Енио Фалко — един от най-известните италиански леководолази. През 1959 г. той се спуснал с нормален апарат със сгъстен въздух до 131 метра дълбочина и с това поставил неофициален световен рекорд. По-късно Фалко се ориентирал към гмуркане (с търговска цел) за корали. След едно спускане до 80 метра, докато при изплуването декомпримирал, изведнъж силна въздушна струя достигнала до повърхността. През далекогледа екипажът на лодката видял как Фалко увиснал безжизнен на въжето, а дихателният маркуч се люлеел свободно във водата. Когато го извадили на повърхността, могли само да установяват настъпилата смърт. Тъй като това било второто му спускане през този ден, предполага се, че е получил сърдечен инфаркт.

Като особена предпазна мярка във всяко училище за водолази се упражнява „дишането на смени“. Двама водолази трябва да дишат от един и същ апарат: всеки всмуква по три пъти от мундщука и го подава на партньора си. Когато в действителност се случи леководолазът да бъде затруднен с дишането, той дава знак на колегата си и се прикрепва към него за „снабдяване“ с въздух. Двамата трябва спокойно и със самообладание да изплуват непосредствено един до друг нагоре, при което мундщукът редовно да минава от едната в другата уста. В няколко известни ми случая това е имало отлични резултати, в други пък е довело до трагичен край. Така двама немски археолози — Хелмут Шлегер, директор на германския археологически музей в Рим, и неговият асистент Удо Граф — загубили по този начин живота си на 9 юни 1969 година. Край остров Липари бяха открити на 60–90 метра дълбочина останките на античен кораб и двамата, придружени от още един свой сънародник, Карл Пройс, се спуснали на това място под водата, за да извършат там измервания. Само след няколко минути на дълбочина 80 метра — разказвал после Пройс — Шлегер доплувал възбуден при него с два свободни дихателни маркуча във водата (мундщукът липсвал) и го помолил за въздух. Пройс му дал мундщука, но Шлегер очевидно вече бил нагълтал премного вода и не можел да се справи. Според Пройс Шлегер му върнал мундщука, но веднага го дръпнал от устата му и не искал да му го даде. И този мундщук също се откъснал от дихателния маркуч, но Пройс все пак успял да го пъхне в устата си и избързал, колкото можел, нагоре към повърхността, където повикал за помощ. За да декомпресира, веднага го снабдили с друг апарат и го спуснали отново надолу на 20 метра дълбочина. През това време един италиански водолаз търсел Шлегер и го намерил мъртъв на 80 метра дълбочина. Двадесет минути по-късно, също на 80 метра дълбочина, бил намерен и Граф. И при него мундщукът бил отделен от маркуча за издишване. Какво се е случило в началото между Шлегер и Граф на тази дълбочина, където азотната наркоза действува вече доста силно, навярно никога няма да се разбере. Във всеки случай произшествието показва как при изпадане в паника по начало добрият метод на заемообразното дишане може да доведе до катастрофа. По-късно Ралф Вестфален, който за малко сам не станал жертва на „заемообразното“ дишане, писа по този повод в си. „Делфин“: „Ето защо смятам, че в повечето случаи при неизправни апарати е най-добре веднага да се изплува нагоре, вместо да се плува до партньора, да се предизвиква паника и партньорът да бъде изложен също на опасност. На тези, които критикуват това предложение, бих казал, че една опасна ситуация не може да се симулира в упражнения, колкото и много да са те.“ Във връзка с това той предлага в програмата за обучение да бъде застъпено по-сериозно упражняването да изплуваш нагоре при нужда и добавя: „Вълшебните думи «Никога не се гмуркай сам!» не бива да успокояват дотолкова, че щом има наблизо партньор, леководолазът да се чувствува вече съвсем сигурен.“

Може би от тези примери и дискусии вече става ясно колко по-важни при настъплението към подводния свят са психологичните обстоятелства, които много повече решават въпроса за живота и смъртта, отколкото някое отровно жило или широко отворена муцуна на акула.

Най-важно е спокойствието, разсъдливостта, себеовладяването — качества, които в опиянението от новите преживявания трудно могат да се запазят. В Югославия има нареждане всеки леководолаз или отделни групи леководолази да влачат подире си жълт балон с диаметър 50 сантиметра. С това се цели лодките да не застрашават изплуващите нагоре подводни плувци; да се улесни търсенето на отнесените от течението; и най-сетне властите имат по този начин възможност да не допуснат водолазите да търсят без разрешение амфори. Не без основание това пробудило ревността и гнева на германските леководолази, защото те никъде не могли да намерят такива балони. После прибягнали до боядисани в червено-бяло буйове, с диаметър 30 сантиметра. Неудобствата скоро се „проявили“. „При разположените пред крайбрежието острови — разказваше един от леководолазите — имаше на места доста силни течения. При една от групите, състояща се от начинаещи леководолази, този, който влачеше буя, се омота във въжето, изпадна в паника и започна да съблича под водата всичко, което имаше върху себе си. За щастие, друг го хвана за косите и пъхна отново в устата му изпуснатия от него мундщук на автомата. Ето от това се вижда, че буят не служи само за сигурност, а може да доведе и до злополука. След това ни беше нужно доста време, докато намерим по-голямата част от екипировката. Не успяхме да открием само колана с оловните тежести — това не е чудно при водорасли, високи 30 сантиметра, и неравно скалисто дъно.“

В гъсталаците от водорасли по калифорнийското крайбрежие много леководолази са намерили смъртта си, оплетени в гигантските растения, които като истинска джунгла стигат до повърхността. Някои водолази, връщайки се към брега с опразнени дихателни апарати, са били оплитани като от пипала на полипи, изпадали са в паника и са се удавяли. Харпунира ли се в тези разкошни подводни гори някоя риба, тогава около нея мигновено се струпва огромна маса растения, от която човек трудно може да я изтръгне. При мътна вода и течение сериозна опасност за леководолаза представляват и остатъците от рибарски мрежи и откъснати въдичарски влакна — особено когато са от безцветен найлон. В Япония и в много други райони са загивали леководолази, омотани или попаднали в клупове, от които не са могли да се освободят.

През 1938 г., когато ловувах все още без дихателен апарат покрай югославското крайбрежие, един такъв клуп за малко не стана фатален за мене. Придружителят ми Бьолер харпунира някаква по-едра риба, която побягна в една цепнатина и под скалата се бе замотала съвсем. Заплувах надолу и с голямо търпение успях да оправя влакното. Тогава можех да задържам дишането си три и в краен случай дори четири минути. Най-после освободих рибата и я помъкнах нагоре. Въздушният ми запас почти се беше свършил, а се намирах още на три метра под повърхността — и изведнъж нещо ме задържа. Част от влакното висеше все още долу в скалите и без да забележа, около крака ми се бе образувал клуп. Под влиянието на първия си импулс дръпнах (глупаво!) силно, колкото можех, и с това затегнах възела още по-здраво. Ножът си бях оставил на брега, а се оказа, че и Йорг няма нож. Ако той се бе опитал да ми помогне, навярно щях да се удавя. С крайно самообладание се залових да развържа стегнатия здраво възел. Гръдният ми кош започна вече да се движи конвулсивно, всичко се завъртя около мене… но в края на краищата развързах възела, разтегнах клупа и се освободих. И тук една дреболия за малко щеше да има фатални последици. При модерното плуване много труден е въпросът, как да се разбират водолазите помежду си. Тъй като техническите фонографи, с които вече си служат водолазите-професионалисти, не са достъпни за леководолазите-спортисти поради високата им цена и сложност на съоръжението, през 1970 г. на състоялия се в Барселона конгрес бяха разработени от CMAS (Световна конфедерация за подводна дейност) няколко международни знака, които сега се преподават навсякъде. Има такива за „Въздух не ми стига“, „Всичко е наред“, „Моля, отвори резервата ми“, „Остани, където си“ и пр. Колко лесно една грешка в съобщението може да доведе до смъртта на леководолаза, показа особено трагичната злополука, случила се на 29 март 1960 г. в Южна Франция в района на Рона. Жертва стана най-известният тогава леководолаз Конрад Лимбо, който като биолог се занимаваше с изследване на калифорнийските водораслови гъсталаци, а в института „Скрипс“ в Ла Йола пръв въведе подводното плуване с научни цели. По нареждане на правителството той имал работа във Франция и при това пътуване искал да посети и един приятел в Лугано. Тогава, на път за там, му хрумнало да се отбие в мистериозната под водна пещера на Порт Миу край Каси, в която се влива малка река, чиито начало и течение и досега не са открити. Придружен от френския леководолаз Пудвин, който добре познавал пещерата, той заминал за там. От лодката заплували през подводния отвор, който водел към пещерната система. В една подводна катедрала, там, където рекичката се смесва с морската вода, Лимбо искал да направи снимки със светкавица и помолил французина да му помогне. След това, за да бъдат свободни ръцете му, оставил лампата си върху една скала 4 метра по-надълбоко в средата на пещерата, на няколко метра от мястото за снимки, и я загасил. След приключване на работата двамата щели да плуват обратно. Но преди това Пудвин отишъл да прибере лампата от скалата, което Лимбо очевидно не знаел, понеже Пудвин плувал след него. Когато французинът заплувал обратно — така поне гласи официалната версия, — Лимбо плувал, без двамата да се виждат, покрай него нататък, в обратна посока. Пудвин изплувал от пещерата навън. Надявал се, че ще намери Лимбо на изхода, а когато Лимбо не дошъл, се върнал в пещерата и го търсил, докато резервният му въздух се свършил. След това още един французин се спуснал в пещерата, търсил половин час, но никъде не могъл да открие Лимбо. По-късно американецът бил намерен, мъртъв в една отдалечена шахта: двата цилиндъра за въздух, били опразнени до последна капка.

При това слизане под водата са допуснати няколко грешки: на първо място — не е било използвано никакво спасително въже. И по въпроса за връзката между тях някои работи остават неизяснени. Официалната версия гласи: „Причината за нещастието се дължи навярно на това, че професор Лимбо, много опитен леководолаз, не е намерил за нужно да се придържа към предпазното правило, което предписва на всеки леководолаз, който посещава непознат район, да остане на мястото си, докато неговият водач не му покаже пътя.“ Без съмнение, това е така; тук се е получило и крайно трагичното неразбиране помежду им. Понеже познавах добре Лимбо — в Санта Моника, когато на един фестивал ми бе връчена награда, ние прекарахме една вечер заедно, — мога да си представя доста точно последния му час. Лимбо беше спокоен, разсъдлив, трудно можеше да загуби самообладание… След като вече е станала грешката и не са се разбрали, той сигурно с цялата си предпазливост е претършувал участък по участък пещерната система за спасителния изход. В този случай, убеден съм в това, до последния дъх у него не е имало паника. Сигурно Лимбо е пестил чрез напълно спокойно поведение ценния въздух, продължавал е систематично да търси, докато е наближил краят му — тогава той мислено се е сбогувал с жена си и петте си деца.

В Япония Тецу Тагучи, ръководител на японското сдружение на леководолазите, ми разказа подобен случай, при който един от двамата леководолази, с които се е случило това, спасил живота си благодарение на разсъдливостта си. Той трябвало да извърши проверка на долната страна на огромен танкер. Корабът се намирал в 20 метра дълбока вода, а газел на дълбочина 17 метра, така че между морското дъно и корабното дъно оставали само 3 метра разстояние. При съвсем мътна вода двамата заплували под танкера, който имал гигантски размери, заблудили се и въздушният им запас се свършил. Единият от двамата загинал, вторият обаче успял да стигне отново до повърхността. Дошло му на ум пипнешком да търси заваръчния шев на корабното дъно. Намерил го и невъзмутимо го проследил — докато другият очевидно е плувал в кръг. Хладнокръвното обмисляне помогнал на леководолаза да спаси живота си.

Измежду хората-риби има, както и сред хората на суша, доста, които не са съвсем в ред. Те са в състояние да рискуват живота си, въпреки че не може да се нарекат смели, защото смелостта се състои в съзнателно преодоляване на страха, който съвсем естествено е свързан с опасността. Към тази категория трябва да бъде причислен и американският адвокат Хоуп Рут — 52 годишен. През декември 1953 г. той пожелал да счупи световния рекорд, който тогава бил все още под 100 метра, за спускане под вода с апарат със сгъстен въздух. Опитът бил проведен от лодка без осигурително въже в открито, почти бездънно море. За да се изчисли по-точно дълбочината, в лодката имало ехолот. Подводни фотографи и репортери от списание „Лайф“ придружили Рут. Когато стигнал на около 20 метра дълбочина, той се спрял погледнал нагоре. След това заплувал към тъмносинята бездна. Джери Грийнбърг, един от фотографите, го последвал още малко, направил няколко снимки, докато Рут ставал все по-малък и по-малък и най-подир изчезнал. В лодката започнали да ръкопляскат бурно, когато телетайпът на ехолота записал преминаването на досегашната рекордна дълбочина. На 130 метра Рут спрял за малко — иглата чертаела водоравна линия върху книжната лента. За възторг на седящите в лодката той се спуснал още 18 метра надолу. Спрял отново, но само за малко и продължил да слиза все по-дълбоко, достигнал 150 метра, дори 200 метра. После уредът престанал да регистрира. Изглежда, че на 148 метра дълбочина Рут е загубил съзнание и никога вече не бил видян.

През 1971 г. рекордът на спускане под водата с апарат със сгъстен въздух беше 132 метра. Този път един мъж и една жена поискали да го счупят и да стигнат 145 метра дълбочина: Арчи Фостър и Ан Гъндърсън. Със сгъстен въздух това е вече истинска лудост! Опитът бил проведен край остров Андрос. Този път за сигурност били поставени на пост няколко водолази на различни дълбочини. Онзи, който стоял най-дълбоко, ги видял да плуват покрай него и да стигат целта си. После ги изгубил от очи. Те също никога вече не били видени.

Има леководолази-спортисти, които като че ли магическа сила ги тегли с аквалангите им в дълбочините над 80 метра. Немалко са намерили смъртта си по този начин — например Едвин Фелс, професор и ординариус към университета в Мюнхен. Неговите спортни другари го окачествиха като изключително сигурен, макар „много краен“ леководолаз. Той загина през юли 1971 г. в Щарнбергското езеро на дълбочина между 80 и 100 метра. Един от приятелите му после заявил, че интересът му бил насочен всецяло към големите дълбочини и най-много обичал да се спуска под водата там, където поради разсеяната светлина не можел да види ръката пред очите си. Бих искал да предоставя на някой психоаналитик обяснението за мотива на това странно увлечение. В подобни случаи отежняващо е обстоятелството, че такъв човек представлява опасност не само за себе си, но и за другите, които му се притичват на помощ или са изпратени по-късно да го търсят. Има случаи, които те карат да настръхнеш и които обикновено се премълчават от другарство; но би трябвало да се потърси отговорност от съответните лица и те да си носят последиците. В едно от нашите сафари с кораба „Ксарифа“ в Червено море участваше и млад швейцарец, за когото не съществуваха разум и съобразяване с другите. Още при едно от първите спускания той се обяви за самостоятелен и заплува в прекалено голяма дълбочина. Там долу веднага изпаднал в затруднение и нашият учител по водолазно дело Джиги Стюърт-Товини, отличен и крайно сигурен леководолаз, за малко не загуби живота си, за да спаси неговия. При това имаше силно течение и той по неволя трябваше да изостави другите участници в групата сами. Накрая швейцарецът лежеше бледен като смъртник и безжизнен на палубата — неприятна гледка за учениците-леководолази, които би трябвало да бъдат запознати с морето и чудесата му.

Подобен случай имало през 1969 г. на Коста Брава. Този път бил френски леководолаз, който просто изоставил другарите си и се спуснал под водата, после се показал на повърхността, крещейки, и почти веднага загубил съзнание и потънал. Другарите му с големи мъки успели да го приберат и да го пренесат до брега. Лежал върху скалите агонизиращ, когато извиканите от един испанец двама германци-леководолази пристигнали на местопроизшествието. Нямало никакво съмнение, че човекът имал нужда от бърза медицинска помощ. Натоварили го на лодка, подпирали по пътя главата му, после го мъкнали нагоре по плажа, съблекли му водолазния костюм и го натоварили на лека кола. „Ние пътувахме с мокри бански гащета, боси, без лични паспорти и без нито един пфениг.“ Пътували по лоши пиринейски пътища, през някакъв препълнен курорт. Първият лекар не посмял да направи много. „След три инжекции всички пръстеновидни мускули (сфинктери) на пострадалия се бяха отпуснали и той, а и лекарят изглеждаха поуспокоени — ние също.“ Съвсем наложително било да продължат по-нататък до намиращата се на 19 км болница. Но и там никой не помогнал на двамата да се пренесе изпадналият в безсъзнание човек: „Никой не бил «компетентен». Било точно обедна почивка, нямало лекар, персоналът не бил обучен да слага кислородни маски. Най-после дошъл лекарят и му сложил още 18 инжекции.“ Резултатът: леководолазът е жив, но има парализа на лявата страна, което навярно се дължи на недостига на кислород в мозъка. Но се надяват, че и парализата ще отзвучи. Лекарят ни каза: „Но вие дойдохте в последния момент!“ Преди да се случи нещастието, гмуркачът споделил следното с другарите си: „Аз живея своя живот и зная, че няма да остарея; не се боя от нищо. Участвам в автомобилни състезания, а тук ще се науча и да се гмуркам. Ако е ударил моят час, е, добре, нека да удари!“

Други злополуки стават вследствие на лоша подготовка, липса на организация в лодката, лошо поддържане на съоръженията, самонадценяване и очебийна глупост. Има десетки случаи, когато по някакъв начин харпунът е задействувал и леководолазът се е наранил сам или пък е наранил друг в крака или корема. При много смъртни случаи другарите на пострадалия разправят след това как геройски са се стараели да му помогнат. Твърде често истината е изглеждала съвсем другояче: мъртвите вече не могат да разказват. Оказването на помощ също трябва да се упражнява, а това е особено трудно, защото намиращият се в нужда човек обикновено съвсем се побърква и излага на опасност и живота на спасителя си. В чуждата среда — водата — телесни и психически дефекти могат да доведат до особено лоши последици. Който не е действително здрав, не бива да се гмурка! Трябва да бъдат в ред особено сърцето, белите дробове и ушите. Запушена ли е евстахиевата тръба, може да се стигне до спукване на тъпанчето, което пък води до смущения в равновесието. Известният германски спортист Клаус Висел, който участваше в експедиция „Ксарифа“, имаше компенсиран порок на сърцето; това той коректно ми съобщи преди тръгването на експедицията. Той каза; „Лекарят ме предупреди, че с това заболяване мога да умра още утре или да стигна до осемдесетгодишна възраст — във всеки случай аз поемам цялата отговорност.“ Понеже бе особено способен леководолаз, взех го със себе си — по-късно съжалявах. Горещината и хобито му да снима риби на малка дълбочина, където вълните са най-силни, доведоха до внезапната му смърт.

Преди да се тръгне на подводно плуване, необходимо е да се избягва прекаленото ядене и употребата на алкохол. Що се отнася до дълбочинното опиянение, всеки леководолаз трябва сам предпазливо да провери на каква дълбочина се явяват симптомите и какво въздействие оказват върху него. В планинските езера трябва да се има предвид, че на по-големи височини наляганията са други и затова е нужен друг декомпресионен режим. Това също е било причина за смъртни случаи. Особено опасен враг на човека-амфибия е студът. При преохлаждане дишането се ускорява, без да може да се контролира, а понякога — самият аз го преживях — толкова бързо се изпада в безсъзнание, че вече нямаш време да мислиш за опасността.

При зареждане на бутилките също се е стигало до нещастия. Веднъж един човек избягна последиците от експлозия само защото малко преди това бил повикан по телефона. Преди спускане във вода трябва да се провери дали резервният лост е в правилно положение; не един леководолаз е изпадал в сериозни затруднения, когато е искал да дръпне резервата — и е установявал, че веднъж вече я е дръпнал. Тогава твърде мъчно може да се стигне до повърхността без въздух. Там пък има опасност да попаднеш във витлата на някоя профучаваща отгоре моторница. Човек трябва внимателно да се вслушва в съответните шумове. През 1968 г. в Неаполския залив италианският студент по медицина Лелио Сандули попаднал под корабче с подводни криле и загубил едната ръка и крака си. За щастие, капитанът забелязал случилото се, обърнал бързо корабчето и успял да измъкне тежко ранения от водата. Има предписание лодките, от които се гмуркат леководолази, да бъдат снабдени с отличителен флаг; но засега това не се взема много под внимание. При това хората често пъти изплуват на повърхността доста далеч от лодката.

Трябва да се прибавят още и нещастните случаи, които направо могат да се нарекат „куцузлук“. Гюнтер Хенце, известен учител-леководолаз, се намирал във вътрешността на пещера, когато, без да иска, натиснал клапана на предпазната жилетка. Тя се надула като балон и го повдигнала нагоре в едно такова неудобно положение, че едва могъл да се освободи оттам. Край Гранд Кеймън в Карибско море разбрах, че дори при най-голямо внимание човек все още не е достатъчно предпазлив. Там се гмуркахме с Лоте и дъщеря ни Мета до корабни останки, които, разчупени на много части, лежаха на морското дъно. Занимавахме се с филмиране, фотографиране и не забелязахме, че на повърхността вали пороен дъжд. Съвсем неочаквано през водата профуча огромен предмет и падна на няколко метра от Мета върху дъното. Беше корабна котва. Заради силния дъжд няколко наблизо закотвени кораба трябвало да сменят мястото си — и тази котва за малко не падна върху главите ни. Подобен непредвиден инцидент се случи през 1972 г. в Алпнахер Зее Швейцария. Както навсякъде по света, подводните клубове с особено удоволствие се поставят в услуги при научни изследвания. В този случай хидрографската лаборатория при Цюрихския висш технически институт искала да извади седиментни проби от различни дълбочини на езерото, за да проучи замърсяването на водата. За тази цел била построена миниатюрна въжена линия на езерното дъно и леководолазите трябвало да помогнат при прекарването на въжетата през направляващите ролки на спуснатите долу бетонни блокове. Почти нямало видимост, но въпреки това всичко вървяло по точно изработения план. На 30 метра дълбочина при последния блок настаненият там спортист-леководолаз вдянал кабела и закрепил карабината за него, докато стоящият на пост останал в тъмнината непосредствено до него. След като карабината била прекарана, леководолазът А изтеглил въжето нагоре. Но някъде имало съпротивление. За да може по-добре да дърпа въжето, леководолазът А надул предпазната си жилетка. Изведнъж почувствувал толкова силно дърпане, че карабината се измъкнала от ръката му. Предпазната жилетка го изтеглила с голяма скорост на повърхността, където взел от лодката лампа и отново заплувал надолу. За голям свой ужас той се натъкнал на другаря си, който висял безжизнен в един телен клуп под водата. Въжето се било оплело в апарата му и го дръпнало надолу — това именно било съпротивлението. Затова Б свалил апарата и заплувал с предпазната жилетка нагоре — без да забележи, че един телен клуп се е увил около китката му и се е затегнал, когато вече се отдалечил на разтег едно въже. Б бил освободен с трескава бързина и изкаран на повърхността, но вече бил мъртъв.

В сравнение с всички тези опасности, жертва на които са станали толкова много леководолази, опасностите, които грозят леководолазите от страна на морските обитатели, могат да се нарекат просто нищожни. Тук има морски таралежи и огнени корали, с които рано или късно всеки се запознава; тук има многобройни риби, миди и морски звезди с отровни бодли. Но това не са нападателни оръжия, а винаги само оръжия за отбрана. Който иска да се гмурка, особено в тропиците, може да се запознае с всички тези животни от книгите. Остави ли ги на мира, и те ще го оставят на мира. Но, разбира се, ако се харпунира бодлив скат, тогава не можем да му се сърдим, че се възползува от бодлите си; когато се харпунира баракуда, не бива да се чудим, ако ни захапе. Темата за акулите вече разгледах подробно. Опасността да бъдеш сериозно нападнат от морски животни сигурно е — статистически погледнато — не по-голяма от тази, да бъдеш прегазен на улично кръстовище, когато преминаваш на зелена светлина.

От две отровни животни обаче човек наистина трябва да се пази: от каменната риба и от морската оса. Първата е опасна, защото не помръдва от мястото си и е толкова добре маскирана, че човек не я забелязва. Настъпиш ли я или седнеш върху нея — например при филмиране, — тогава тя само изправя гръбните си бодли, които съдържат извънредно силна отрова. В такива случаи добра помощ оказва тояжката за акули. Преди да се посегне към нещо или да се седне, с нея се почуква върху коралите. Ако това, по което сме почукали не е скала, а каменна риба, тя отплува. Второто животно, „морската оса“, е напълно прозрачно. Среща се в Северен Куийнзлънд и в Тиморско море. Отровата ѝ предизвиква само за няколко минути смърт. През 1949 г. Лоте и аз си бяхме избрали точно тези води за нашето сватбено пътешествие. Каквото и да ни убодеше — а там има много мънички хапещи медузи, които са съвсем безобидни, — все се питахме какво ли ще ни донесат следващите минути. Междувременно животното бе идентифицирано и получи научното наименование Chiroflex fleckeri. Срещу отровата му вече има серум, но той трябва да се слага веднага; има и ваксина. За щастие, животното се среща доста рядко.

Водните змии също внушават страх: по тропическите брегове на Австралия се срещат към 50 вида. Но аз не вярвам, че нападат, без да бъдат предизвикани. Бен и Ева Кроп, Валъри и Рон Тейлър са заснели много от тези змии. Рон ги ловял само с градинарска ножица. Щом доплували до него, той им отрязвал главите. Според Бен Кроп те нападат само тогава, когато човек се приближи много близо до животните през брачния им период.

Що се отнася до опасността от калмари, никога не съм вярвал, че тя съществува. Още Гай Гилпатрик ме бе предупредил да не плувам много близо до скални цепнатини. Би могло да се случи част от пипалата на някой октопод внезапно да се стрелнат напред, докато с останалите той се крепи в цепнатината. Плувал съм покрай безброй цепнатини и съм виждал много октоподи — но никога не ми се е случвало подобно нещо. Толкова повече бях учуден, когато Гюнтер Хенце ми разказа, че през 1967 г. край Сент Анджело на остров Ишия двама японци загубили живота си заради калмар, тежък 14 килограма. По-късно спортисти-леководолази намерили двамата мъртви под една скала. Хенце: „Очевидно, имали са намерение да стрелят по него, единият заплувал надолу, пъхнал ръката си в цепнатината и тогава животното го хванало. Вторият искал да помогне, мушнал ножа или ръката си навътре — той също бил сграбчен.“ „Вярна ли е тази история?“ „Абсолютно вярна. Точно пристигнах там, когато извлякоха двамата навън. После самият аз застрелях сепията.“ „Беше ли ранена?“ „Не беше ранена. Беше съвсем здрава.“

Неотдавна Йоханес Лаумен съобщи от Йордания: „Веднъж, без да мисли много, един от нас пъхна ръката си в малка цепнатина, от която стърчеше краят на пипалото на сепия, но се оказа, че това бил «представителен» екземпляр, който така здраво хвана ръката му, че трябваше тримата да го дърпаме, за да го освободим.“ Значи, все пак понякога, при известни обстоятелства, и октоподът може да бъде опасен, но, разбира се, само когато бъде обезпокоен, т.е. при отбрана.

Доказано е обаче, че баракудите в някои случаи са нападали хора и са ги наранявали смъртно. Такива неща са се случили например през 1923 г. в Бали и през 1952 г. край Кин Уест. Опасни за леководолазите могат понякога да бъдат и едрите еврейски риби, които ги сграбчват за краката и не ги изпускат.

Общо взето обаче — и това искам да повторя, — истинската опасност за човека-риба не са морските „колеги“, а е самият той.

Спускането в дълбините — прогрес и трагедия

Арне Цетерстрьом е роден през 1917 г. Син е на директор във флота и израства в Стокхолм, където завършва Висшия технически институт като инженер. Още от момче се интересува от водолазния спорт. Военната си служба отбива в шведския военноморски флот като подводничар. Там скоро започва да се занимава с проблема, как би могъл да бъде спасен екипажът на подводница, претърпяла авария на голяма дълбочина, тоест да бъде изваден на повърхността. Участващият заедно с него в експериментите военен морски лекар го охарактеризира като „обаятелен млад мъж и гениален конструктор“. В своя малка работилница Цетерстрьом изобретява разни допълнителни уреди за плуване под водата: компенсираща налягането подводна лампа; предпазен клапан за подводен шлем, който под името „цетерстрьомов клапан“ се използва и до днес; дихателна маска, която се слага под шлема и плътно приляга. Чрез нея при дишането с нормален въздух се избягва насищането с въглероден двуокис вътре в шлема и така се икономисват около 50 процента от въздуха. След това Арне работи четири години в Кралския технологически институт в Стокхолм в тясно сътрудничество с шведския флот. И тук главният му интерес е насочен към развиване на нов метод за спускане на големи дълбочини с помощта на специална газова смес.

Както вече споменах, проблемът за слизането на по-големи дълбочини е свързан с физиологичните процеси вътре в нашия организъм. Увеличаващото се налягане съвсем не смачква човека, както мнозина все още смятат; тялото ни се състои преди всичко от вода, а водата не се свива. Дори на дълбочина 1000 или 2900 метра, където налягането достига вече от 100 до 200 атмосфери, нашето тяло не би се деформирало. Свива се само затвореният в съответните съдове въздух — преди всичко въздухът в нашата дихателна система (в белите дробове, трахеята, устната кухина, синусите и пр.), евентуални газове в червата и най-подир — въздухът в някой кух зъб.

Първите водонепропускливи кутии за нашите фотокамери бяха изработени от дебела месингова ламарина — и на 20 метра дълбочина вече виждахме как се вдлъбват вследствие на налягането. Самите ние обаче не чувствахме нищо при това налягане. Ако въздухът в дихателната система се намира под същото налягане, както в заобикалящата ни вода, тогава и на дълбочина 60 метра и повече не се усеща никакво налягане върху тялото. Днес това е известно на всеки леководолаз-спортист.

Затрудненията се състоят във физиологията на обмяната на веществата — и това Цетерстрьом обобщи в публикуваната в „Teknisk Tidskript“ през 1945 г. научна статия, която по отношение на яснотата и нагледността едва ли ще бъде надмината от друга.

Въздухът, който дишаме, се състои — като се абстрахираме в дадения случай от съдържанието на водна пара в него, — от 78 процента азот и 21 процента кислород. Останалият един процент съдържа следи от въглероден двуокис и озон, а също — разни химически инертни газове (аргон, неон, хелий, криптон, ксенон). При нормално положение през алвеолите на белия дроб, които имат обща повърхност 80 квадратни метра и стените им са много тънки, се предава на обвиващите ги кръвоносни съдове нужният за клетките в организма кислород. Съдържащото се в червените кръвни телца желязно съединение — хемоглобинът — свързва по химически начин кислорода и го предава отново на клетките. Тогава той поема насъбралата се въглена киселина — като чрез образуване на един бикарбонат я транспортира обратно в алвеолите, където тя отново се предава на вдишвания въздух и с него ние я издишваме. При повишено налягане всички течности поемат разтворените газове. При азота това става опасно. Защото той преминава не само през алвеолите в кръвта, а чрез кръвта преминава и в тъканите. Азот поемат предимно мастните тъкани, в двойно по-голяма концентрация, отколкото самата кръв и другите тъкани. Изплува ли водолазът бързо нагоре, налягането се понижава; тогава в тъканите и в кръвта се образуват газови мехурчета; това води до водолазната болест (бендз), а тя не е нищо друго, освен емболия. Газовите мехурчета блокират кръвните пътища — стига се до парализи, а в тежки случаи — и до смърт. За да се избегне това, водолазът трябва да спазва „режима на декомпресията“ и в зависимост от престоя във водата и от дълбочината постепенно да се върне отново към нормалното налягане.

Друго неприятно свойство на азота е това, че при повишено налягане има наркотизиращо въздействие, което е подобно на опиване с алкохол. От 50-метрова дълбочина надолу то почва да става опасно; на 70–90 метра водолазът почти не е в състояние да извършва и най-проста работа. И трето неудобство при дишането на нормален въздух под повишено налягане се състои в това, че в по-голяма дълбочина компримираният съответно въздух се „сгъстява“ още повече, така че вдишването и издишването изискват все по-големи усилия. На 90 метра дълбочина дишането при пълен покой е все още възможно, но при най-малкото напрежение то така се затруднява, че може да доведе до колапс.

Ето защо най-напред трябва да се отдели азотът с вредните му свойства. Първа възможност: да бъде заменен с кислород, тоест да се диша чист кислород. Както пише обаче и Цетерстрьом, тогава дълбочинната граница става 20 метра. Затова именно азотът трябва да се замени с друг газ. Въпрос може да става само за газове, по-леки от азота, за да не се сгъстяват много на по-голяма дълбочина: към тях спадат водородът, инертните газове хелий и неон, и метанът. Метанът обаче се изключва, понеже при налягане оказва много силно наркотично въздействие. Тъй като неонът трудно се добива, отпада практически и той. Много подходящ е хелият, но в ония дни в Швеция той не можеше да се намери, тъй като само в САЩ се добиваше в по-големи количества. И така остана само водородът — при него са налице подобни благоприятни предпоставки, но има и неудобството, че заедно с кислорода образува водородно-кислороден избухлив газ, чрез зарядите на който се образува вода.

Междувременно стана известно, че щом във водородно-кислородната смес кислородът не надвишава 4 процента, няма опасност от избухване. Това беше изходната точка на Цетерстрьом. При нормално атмосферно налягане 4 процента кислород не са достатъчни за човешките нужди, но в дълбочина от 30 метра надолу 4 процента стигат, понеже тогава кислородът е съответно компримиран, 4-те процента отговарят там на четворно по-голямо количество, което е съвсем достатъчно за снабдяването на тъканите с O2. Изводът: съществуваше възможност за спускане под водата с водородно-кислородна смес. Водолазът трябваше да диша от две различни бутилки. Най-напред до 30 метра дълбочина той трябваше да диша нормален сгъстен въздух; оттам надолу можеше да премине към дишане на газова смес, състояща се от 4 процента кислород и 96 процента водород.

Затруднение обаче представляваше това, че водолазът не може да премине веднага от едното към другото дишане. При допира на водородно-кислородната смес с нормалния атмосферен въздух се образува избухлив водородно-кислороден газ: водолазът, така да се каже, експлодира. И затова истинският проблем бе как да се мине от едната към другата смес. Цетерстрьом разреши въпроса чрез трета бутилка, напълнена със смес от 4 процента кислород и 96 процента азот. На практика процесът бе следният: до 30 метра дълбочина водолазът дишаше от първата бутилка, съдържаща обикновен сгъстен въздух. Там трябваше да направи почивка и да превключи на втората бутилка, съдържаща смес от кислород и азот. От нея вдишваше, докато се изчерпа намиращият се още в дробовете му (21 процента) кислород. След това вече не съществува пречка за превключване на третата бутилка със смес: от кислородо-водород. Опасността от експлозия е преминала.

Нужния за третата бутилка водород Цетерстрьом произвеждаше сам в специално устройство на борда на кораба, като го отделяше от амоняка. Тогава се получават 75 процента водород и 25 процента азот. И затова третата бутилка на Цетерстрьом съдържаше не идеалната смес от 4 процента кислород и 96 процента водород, а точно 4 процента кислород, 72 процента водород и 24 процента азот. Тъй като азотът при това разредяване няма никакво наркотично въздействие, това изменение беше без значение.

Първият опит Цетерстрьом провел от военния кораб „Белос“. Той стигнал до 40 метра дълбочина. Всичко функционирало отлично. Но на тази дълбочина вече се оказало, че връзката с повърхността е затруднена. Както при потопяването с хелия, се установило, че звуковите вълни в новата газова смес се разпространяват по-бързо; така звуковите честоти се увеличават и говорителят не може да бъде разбран. Една друга неприятност Цетерстрьом открил в по-високата топлопроводимост на водорода: бързо му станало студено.

Вторият опит, пак от същия кораб, се състоял на 14 декември 1944 г., този път вече на дълбочина 110 метра. В действителност „Белос“ бил закотвен във води със съответната дълбочина и Цетерстрьом бил спуснат надолу върху дървена платформа, висяща на телени въжета, с лебедка, от задната част на кораба. Отдясно и отляво на платформата имало парапети, за които той се държал. За да се избегне извъртяването или отнасянето на платформата, тя била свързана с предната част на кораба с още едно въже. По телефона Цетерстрьом давал нарежданията си. При спускането надолу на 30 метра дълбочина трябвало да се спре за малко, докато той се прехвърли от първата бутилка към втората и според предвиденото време към третата, след това платформата била пусната на 110 метра дълбочина. Цетерстрьом се чувствал там долу отлично. Както после заявил, съпротивлението при дишането било „незначително и наркотизиращото въздействие практически — нула“. По изработената от Цетерстрьом декомпресионна таблица — пак съобразно заповедта му — бил изтеглен на етапи нагоре, за да декомпримира съответно и на 50 метра дълбочина да премине от третата бутилка през втората отново към първата — значи, към нормалния въздух. И този път всичко вървяло отлично.

С това бе доказана приложимостта на Цетерстрьомовия метод за спускане под водата. Сега водолазът можел да извършва полезната си работа без затруднения в дишането на дълбочина повече от 100 метра, като същевременно не бил изложен на никакво наркотизиращо въздействие. Това ще рече, че на тази дълбочина той можел да мисли напълно ясно. Откриха се съвсем нови перспективи за спасяване на екипажа на всяка катастрофирала подводница, а това представляваше триумф на човешкия изобретателен гений. Следващият опит Цетерстрьом възнамерявал да извърши на дълбочина 150 метра, тоест само 26 метра под тогавашния световен рекорд за водолази с шлем.

Опитът се състоял на 7 август 1945 г. Цетерстрьом бил тогава на 28 години, баща му се намирал също на борда на кораба. За да може при съществуващото течение платформата да се задържи водоравно, към нея било привързано още едно добавъчно въже, което се управлявало с помощта на прикрепена към носа лебедка. И този път в началото всичко вървяло според плана. Цетерстрьом достигнал предвидената дълбочина от 150 метра и според изпратените нагоре сигнали се чувствал там съвсем добре. Изтеглянето на платформата обратно нагоре ставало също според неговите нареждания. На първото, изчислено от него стъпало изпълнил предвидената декомпресия, след това дал сигнал да бъде изтеглен нагоре на 50 метра дълбочина. Кой всъщност е бил виновен за несполучливото маневриране над водата, едва ли някога ще се установи. Денис Йостерлунд, един от най-добрите шведски водолази, на когото дължа запознаването с много подробности за Цетерстрьом и за неговата работа, написа към доклада на свой приятел, който също е бил на борда, следния коментар: „Според мнението на очевидеца, при тази водолазна акция е имало твърде много началници. Поради неясните заповеди платформата била издигната прибързано от 50-метрова на 10-метрова дълбочина.“ Какво в действителност се случило? Намиращият се на бака екипаж изтеглил, както било наредено, платформата на 50 метра под повърхността. Но човекът, който се намирал на носа на кораба и обслужвал лебедката на водещото въже, продължил да извива въжето и издигнал платформата до 10 метра дълбочина, макар да се чувствало все по-голямо съпротивление. Платформата, значи, е била съвсем наклонена. По този начин Цетерстрьом не могъл нито да спази режима на декомпресията, нито да мине от бутилка 3 през бутилка 2 към дишането с нормален въздух. На дълбочина 10 метра 4-процентовият кислород е бил недостатъчен за него. Според съобщението на споменатия очевидец той бил вече мъртъв, когато го изнесли на палубата. При аутопсията се установило, че е умрял от остър недостиг на кислород и от тежка емболия.

С това, от една страна, бе поставен нов световен дълбочинен рекорд и отново бе доказана годността на един нов водолазен метод, а същевременно бе взето решение засега той да не се прилага. Оттогава насам никога вече не се приложи спускането под вода с водород. Тъй като след войната хелий можеше отново да се набави, нямаше и непосредствена нужда от водород. Между впрочем и хелият спада към суровините, които в недалечно бъдеще ще станат дефицитен продукт — не само поради растящата, нужда от него за дълбоководни плувания, а и поради използването му за индустриални цели. Разузнавателни балони и луминесцентни лампи се пълнят с него, нужен е при преработката на титанова руда, за заваряване на алуминий и неръждаема стомана, за вкарване на гориво в ракетните дюзи, за производство на лазерни лъчи; преди всичко обаче в атомната индустрия — за реакторната система и за охлаждане на свръхпроводими генератори на бъдещето. Тъй като освен това се смята, че на дълбочина над 1000 метра и хелият има наркотично въздействие, каквото водородът при още по-голямо налягане не притежава, то не е изключено в недалечно бъдеще водолазната техника отново да се върне към метода на Цетерстрьом — ако това отдавна вече не се прави при опитите на различни лаборатории на военноморския флот.

Духовитият писател Джеймз Дугън писа в книгата си „Man explores the Sea“^[19] (1956 г.): „Кратката експериментална дейност на Цетерстрьом доведе до цяла редица смели мисли за възможността един ден човек да диша вода. Цетерстрьом дишаше смес от водород и кислород, а водата се състои почти изключително от тези два елемента. Дали не би могло в човешкото тяло да се трансплантира хирургическо приспособление за дишане на вода, с което би се приключил жизненият цикъл, когато той, произхождащ от морето, отново се върне в морето.“

Аз лично смятам, че тази мисъл е повече поетична, отколкото осъществима. По-нататък на друго място, във връзка с изказалите от Кусто мисли от подобен характер, ще се върна още веднъж към това.

Не по-малко драматично протекоха експериментите на швейцареца Ханес Келер през 1953–1963 г. Те сякаш изведнъж направиха безсмислени всички дотогавашни изгледи за спускане в дълбочините. При рекордното спускане на 305 метра дълбочина на 3 декември 1962 г. Келер беше 28-годишен, също колкото Цетерстрьом при последния си водолазен опит. Ханес Келер, с когото се сприятелих, е строен човек, у когото спортни амбиции почти не личат. Той има съвсем различен характер в сравнение с характера на Цетерстрьом. Обича разнообразието и е правил опити в различни дейности — винаги с успех. Веднъж ми каза буквално: „Удоволствие ми доставя да осъществявам идеи. Да живееш, това за мене значи да минаваш през най-важните, интензивни преживявания — това между другото значи да рискуваш. Обикновеното градско съсловие не ми допада, но нямам и нищо против него. Работата е там, че аз живея, както на мене ми се харесва; другите смятат, че съм луда глава.“

Най-напред Ханес Келер бил професор по математика във Винтертур, покрай това се проявил и като отличен пианист. После под влиянието на един приятел се насочил към леководолазния спорт — а това го сближило с Алберт Бюлман, професор по физиология в Цюрихския университет. Бюлман, чист теоретик, застъпваше теза, от която Келер извънредно много се интересуваше. Ставаше въпрос за дотогава от никого неоспорвано и предавано от един водолазен физиолог на друг убеждение, че на по-голяма дълбочина азотът става отровен и причинява така нареченото дълбочинно опиянение. Бюлман се базираше на факта, че при едночасов престой на 30 метра дълбочина в организма се разтваря далеч повече азот, отколкото при само няколкоминутен престой на 90 метра дълбочина. Въпреки това на 30 метра не се получава дълбочинно опиянение, а на 90 метра — веднага. Тук нещо не беше в ред. Азотът изобщо не можеше да бъде причина за този феномен.

Теорията на Бюлман гласеше, че състоянието на опиянение трябва да се дължи на нещо друго, на първо място — на съдържащите се 21 процента кислород във въздуха, който нормално дишаме. На 90 м дълбочина това количество би трябвало вече да е компримирано десеторно и да действува върху организма подобно на чист кислород в дълбочина под 20 метра. Тогава в кръвта би се разтворил толкова много кислород, че червените кръвни телца не биха могли да изпълняват функцията си. Така погледнато, дълбочинното опиянение нямало да бъде азотно, а кислородно отравяне. А това би могло да се докаже лесно — и Келер веднага се поставил на разположение. Във водолазен звънец, който по липса на парични средства бил изработен от обикновен варел за минерални масла, през ноември 1959 г. той се потопил с дихателен апарат, съдържащ смес от 5 процента кислород и 95 процента азот в Цюрихското езеро на 120 метра дълбочина, където престоял 4 минути. Ако азотът действително притежавал наркотичен ефект, тогава тази по-висока концентрация би трябвало да предизвика още по-силно опиянение. Ако, напротив, този ефект се дължал на кислорода, който от 21 процента бил намален само на 5 процента, тогава не би трябвало да се стигне до дълбочинно опиянение.

Смелият експеримент на Келер подкрепя теорията на Бюлман. И на 120 метра дълбочина не настъпило никакво опиянение.

С това обаче — според мнението на Бюлман — феноменът бил изяснен само наполовина. Всъщност тук било важно още едно обстоятелство. Както вече бе споменато, на по-голяма дълбочина тежките газове, като азота и кислорода, се сгъстяват извънредно много и трудно биват транспортирани от дихателната мускулатура навътре и навън. Съпротивлението на алвеолните стени е съответно голямо — освен това се предизвикват турбулентни явления, които увеличават съпротивлението. Както при астматичен пристъп това води най-подир до недостиг на въздух, като дишането става бързо, спазматично. С това турбулентните явления се увеличават още повече. Резултат: В тънките белодробни съдове вече не става достатъчна обмяна на газовете и се стига до насищане с въгледвуокис, който не може по нормален начин да се оттича. Така според Бюлман и по тази втора причина дълбочинното опиянение всъщност би трябвало да е отравяне с CO2. Първо, чрез пре-големия натиск на кислорода би се парализирала функцията на червените кръвни телца и с това би се попречило на транспорта на CO2 в кръвта; второ, чрез турбулентността и хиповентилацията намиращият се в алвеолите CO2 не би могъл да бъде издишан. Следователно, за да не се получават при работа на по-голяма дълбочина наркозни състояния, би било нужно не само да се намали съдържанието на кислород, но и да се замени азотът с друг, по-лек газ.

Едно куриозно съвпадение: Цетерстрьом беше намалил съдържанието на кислород на 4 процента, за да не се образува избухлив газ. И той на дълбочина 150 метра също не почувствувал никакво дълбочинно опиянение — смятал обаче, че причината за това е заменянето на азота с водород. Сега се оказало, че това било във връзка с ниското съдържание на кислород и освен това — с малкото съпротивление при дишането, което дава водородът. Въпреки теоретично погрешните предпоставки той стигнал до желания резултат.

И друг проблем занимавал Бюлман — декомпресионният режим, който твърде много затруднява потапянето в дълбочините. Всички тогавашни таблици се базираха върху направените през 1909 г. от английския физиолог Халдейн заключения. Това, че те невинаги се оказваха верни, доказаха разни нещастни случаи; затова към тези стойности се добавяха емпирично още някои други за по-голяма сигурност и така се бяха получили доста различни таблици за декомпресия при френския и при американския военноморски флот. Още Халдейн казвал, че това се дължи на факта, че при налягане отделните тъкани на човешкия организъм не се насищат еднакво бързо с газове. По този въпрос Бюлман извършил грижливи изследвания. Те показали, че някои тъкани — например мозъкът, бъбреците и черният дроб — се насищат много бързо с газове и при намаляване на налягането ги отделят също така бързо, докато други органи с по-малко кръвоносни съдове, като мускулите, мастните тъкани или ставите, се насищат постепенно и отделят газовете съответно по-бавно. „Полувремената“ — времето, в което тъканите се насищат наполовина — имали големи разлики, както например стойностите 5 и 120. Този фактор трябвало да се вземе под внимание за правилната декомпресия, а това означава, че за по-слаби хора изчислението трябва да се прави по-другояче, отколкото за пълните. Други фактори, които трябвало да се имат предвид, били още свойствата на различните газове. Сега можел да помогне математикът Келер. Двамата заредили не по-малко от 25 000 статистически стойности в компютъра на IBM в Цюрих и по този начин изготвили 400 различни дълбочини на потапяне или престой долу. По този въпрос Бюлман пише: „Цялото спускане под водата с времетраенето на потапянето, продължителността на престоя долу, сложността на работата, плуването и пр. и накрая изплуването отново нагоре трябва да бъде предварително точно програмирано и след това контролирано не от самия водолаз, а отгоре, от повърхността. Ако се случи нещо непредвидено и ако има промени във времето, те трябва да бъдат установени при престоя долу и взети под внимание според значението им за декомпресията. Водолазът вече не е единственият актьор и «звезда», а част от колектив, чиито членове имат да изпълняват точно определени задачи.“

На 30 юни 1960 г. в сп. „Лайф“ бяха поместени всички тези снимки надве страници фолио и след това се препечатаха в „Щерн“ и в „Уийкенд мейл“. При по-точни проверка се установи, че това са трикови снимки за реклама на филм.

Косатката (китът-убиец) се смята за много нападателна. Поведението и спрямо човека-риба обаче е боязливо, дори дружелюбно.

Две истински нападения на акули.

Поле с амфори на 50 метра дълбочина

Американският подводен фотограф Джери Грийнбърг и неговият склад от подводни камери. Преди да слезе под водата, той спуска от лодката голям брой камери, вързани на въжета.

Истинската рецепта остана в дълбока тайна и едва през 1965 г. Келер и Бюлман я откриха в едно съвместно съобщение. Тя се състои преди всичко в това, че преди потапянето на по-голяма дълбочина трябва да се диша приблизително един час чист кислород. В нормално състояние тъканите на човешкия организъм са силно наситени с азот, тъй като той се съдържа в обикновения въздух, който дишаме; разтвореното количество азот може да се отстрани чрез дишането на кислород. А това представлява вече важен напредък, тъй като по този начин насищането с газове, които могат да предизвикат емболия, се забавя. За потапянето се използват газови смеси с малко съдържание на кислород, което при увеличаване на дълбочината още намалява, а главната им съставка е лекият газ хелий. При изплуването нагоре обаче се употребяват смеси от по-тежки газове (азот или аргон), след което на последното декомпресионно стъпало се диша отново чист кислород.

На 4 ноември 1960 г. в лабораторията на френските военноморски сили в Тулон бе проведено първото зрелищно спускане под вода. Тук по инициатива на Филип Тайе била построена барокамера; в нея можело да се произвежда налягане до 45 атмосфери, което отговаря на дълбочина от 450 метра. Дотогава тази възможност била малко използвана, всички опити се ограничавали само до 100 метра дълбочина. В долната, напълнена с вода част от барокамерата с високо налягане Келер се потопил с дихателните си съоръжения и разни бутилки. В горната, отделна част се намирала група френски лекари. По команда на Бюлман налягането в долната барокамера за 10 минути било повишено на 25 атмосфери, което отговаря на невероятната дотогава дълбочина на потопяване 250 метра. В горното отделение екипът бил поставен също така бързо под налягане, отговарящо на 60 метра дълбочина. Там царяло тягостно мълчание, тъй като смятали Келер за обречен на смърт. Швейцарците изрично били поели цялата отговорност върху себе си. Бюлман поддържал с Келер връзка по телефона: той се чувствал добре. Сега налягането било сравнително бързо намалено; след около 8,5 минути налягането в долното отделение на камерата било същото, както в горното (6 атмосфери), така че било вече възможно да се отвори вратата, водеща от камерата на Келер към голямата камера, в която се намирал френският екип. Келер се покатерил много пъргаво нагоре и само след 6 минути се отправил към шлюза, откъдето след 30 минути излязъл отново на дневна светлина. А французите, които били само в „симулирана“ дълбочина от 60 метра, декомпримирали по своята таблица още 30 минути.

При следващия, проведен действително под водата опит — в езерото Лаго Маджоре край Брисаго, — взел участие и репортерът на сп. „Лайф“ Кенет Маклийш. По-късно той написал подробен репортаж в списанието. Както при опитите на Цетерстрьом, така и тук двамата водолази, облечени достатъчно топло с няколко костюма един върху друг и след като дишали дълго чист кислород, били спуснати, стоейки върху платформа, в леденостудената и съвсем тъмна вода на езерото. Сменяването на газовата смес осем пъти — четири пъти при потапянето и четири пъти при излизането — Келер изпълнявал според дадените по телефона указания на Бюлман. За 7,5 минути двамата водолази стигнали до 220 метра дълбочина и така бил надминат с повече от 40 метра тогавашният рекорд от 180 метра, поставен от английския военноморски водолаз Джордж Ууки. Докато Ууки се нуждаел от 12 часа за декомпресията, двамата се завърнали на повърхността за по-малко от 45 минути. На най-дълбоката точка Келер написал на табелката: „Cold, but oho!“^[20], а Маклийш написал в отговор: „Congratulations.“^[21] След това двамата нарисували своите инициали върху лявата и дясната половина на задничето на малката морска нимфа от пластмаса, която носели със себе си там долу. Докато преминавали декомпресионните стъпала, отгоре им пуснали музика. Когато накрая вече им станало студено, двамата запели в хор Марсилезата.

По повод на тези сензационни за целия свят резултати Келер и Бюлман получили от разни американски служби — от навигацията, от нефтената компания „Шел“, от фирмата „Дженеръл моутърз“ и други финансова подкрепа. Сега Келер реши да докаже, че с този метод може да се достигне сензационната дълбочина от 1000 стъпки (330 метра). Това е, средно взето, най-голямата дълбочина на континенталния шелф, обширната площ на който отговаря приблизително на площта на цяла Африка. Ако този опит се увенчаваше с успех, тогава практически за човека би се отворил път към тази огромна, толкова важна за добиването на суровини и храна област.

Малко преди провеждането на този опит, който трябваше да стане на 3 декември 1962 г., ние всички се срещнахме в Лондон на състоящия се тогава Световен конгрес на леководолазите. Междувременно Келер бе поръчал подводна транспортна камера за двама човека, снабдена в долния си край, както барокамерите, с херметично затварящ се люк. Опитът трябваше да се извърши в Калифорния, западно от Каталина. От специален кораб, „Юрийка“, предоставен от Шел, подводната камера, носеща името „Атлантис“, щяла да бъде спусната на дъното, дълбоко малко повече от 1000 стъпки. Там Келер заедно със своя спътник щял да отвори вратата на пода на камерата и да плува 5 минути под капсулата насам-натам. Един швейцарски и един американски флаг щели да бъдат вдигнати там долу на дъното под светлината на прожектори. За спътник бе избран английският журналист и леководолаз-любител Питър Смол, наш добър приятел. Заедно с Келер той вече бе направил в Цюрих проба в барокамера. Тогава двамата останали в нея 5 минути: под налягане 30 атмосфери — едно невероятно постижение — и след това само за 3 часа били върнати на нормално налягане.

Питър Смол наскоро се бе оженил и Мери, неговата колкото красива, толкова и енергична жена, имаше, така поне ми се струваше, пръст в решението му. Точно казано: При един по-дълъг разговор с Питър имах чувството, че сърцето му го караше да прави повече, отколкото по интуиция му се искаше. С това не искам да кажа, че се е страхувал, но му липсваше поразяващата невъзмутимост на Ханес Келер. Различни обстоятелства очевидно вече не му даваха свобода да избира. Един английски всекидневник му бе предложил значителен хонорар, но при условие, че той лично ще напише репортажа. Мери виждаше в него героя — така че той нямаше изход. Заедно с нашия приятел Хеберлайн, с Питър и Мери, Ханес Келер и неговата жена, японка, прекарахме една весела вечер и пихме наздравица за успеха. Но аз имах лошо предчувствие. Питър беше истински англичанин, не издаваше чувствата си. Аз обаче го познавах — а познавах и нас, леководолазите, достатъчно добре, за да го разбера. На сбогуване той ми обеща още, че ще изпрати от Калифорния книгата на Гилпатрик „The Complete Goggler“^[22], която сп. „Скин дайвър“ преиздало. И не го забрави. Но когато книгата пристигна във Виена, току-що бяхме получили страшната вест за смъртта му…

Преди решаващия опит на 3 декември бяха вече извършени няколко опита на малка дълбочина. В Лондон Херман Хеберлайн, който познаваше Келер вече доста време от швейцарския подводен клуб „Глаукус“, бил поканен от него да отиде в Калифорния. Така той участвал при спускането на дълбочина от 50 до 70 метра, където обаче имало две засечки. Най-напред не могла да се намери водолазната му гумена шапка и той отказал да се потопи без нея. Водата покрай калифорнийските брегове е много студена, а Хеберлайн се радвал, че ще излезе от капсулата и ще плува на дъното. Втората засечка: когато звънецът стигнал до долу, оказало се, че дихателният апарат на Келер е съвършено празен. Затова Келер помолил Хеберлайн да му услужи с апарата си. Хеберлайн ми разказа: „Тогава напълно се обърках, понеже толкова много се бях радвал, че най-после ще разгледам морското дъно на такава дълбочина. Ние се спуснахме долу с обикновен сгъстен въздух, не със смесен, понеже беше само опит. Келер изскочи нагоре и след около 15 минути се върна отново. Аз пък държах главата си с маската във водата, но единственото, което виждах, беше една празна бирена кутия.“ Във водолазния звънец при изкачването Хеберлайн почувствувал изведнъж силен бодеж отзад в надбъбречната област и след малко вече не можел да движи краката си. Когато най-после люкът отново бил отворен, над дясното око нещо го проболо. „Сякаш греда се беше забила там.“ Както Бюлман установил, това било от кесонната болест. Веднага го завели в барокамерата, където прекарал 10 часа. След това четири дена лежал на легло. „Не можех нито да уринирам, нито да отида в клозета, нищо не функционираше.“ След няколко дена полека-лека започнал отново да се движи. Тогава Хеберлайн беше към петдесетте и не твърде слаб. От решаващо значение за злополуката може би е била душевната възбуда (първо се ядосал заради плувната шапка, после защото не успял да плува под водата). За Питър Смол той ми разказа: „Преди 1 декември той тренираше как да борави със съоръжението и странно — тогава трепереше. Това ми направи доста лошо впечатление — не той лично, а обстоятелството, че беше възбуден. Това у него ме учудваше.“

На 1 декември бил извършен предварителният опит с Питър Смол. Келер се спуснал с него в подводната камера до 100 метра дълбочина; двамата плували цял час под камерата по дъното. Това вече означавало ново постижение. Хеберлайн си спомни: „Потапянето мина добре и когато после се прибрах на кораба, отидох в каюткомпанията; срещу мен седеше Питър Смол. Изведнъж започна да глади лакътя си с лявата ръка. Понеже самият аз имах вече едно премеждие, веднага го, запитах: «Питър, да не би да имаш бендз?» Той ми отговори, че не е много сигурен. Повикаха Бюлман, който го прегледа, и Питър бе заведен в барокамерата.“ След това Келер писа в доклада си: „Обикновено за това нещо не бихме го лекували, защото такава лека болка не е опасна и се случва доста често след по-продължителни престои в дълбочините. Но с оглед на предстоящия опит на дълбочина от 1000 стъпки все пак искахме да го поставим в барокамерата, за да бъдем сигурни, че той е напълно в ред. Важно е обаче да се установи, че тази процедура няма нищо общо със смъртоносната злополука.“ В понеделник, 3 декември, се провел дълго подготвеният експеримент. В 10 ч. 30 мин. „Юрийка“ се намирал над равно дъно, където морето е точно 1000 стъпки дълбоко. Нямало нужда корабът — специален сондажен кораб — да хвърля котва, понеже автоматично бил фиксиран с витла над мястото. Келер и Бюлман обмислили всичко предварително с математическа прецизност. Всички команди били уточнени, както при старта на някоя космическа ракета. Взели решение как да се постъпва в непредвидени случаи. Вътре в камерата се намирали кранчетата за отделните газови смеси — не по-малко от пет. Различавали се по цвят: синьо, зелено, бяло, червено и черно. В камерата Келер и Смол носели дихателни апарати със затворен цикъл и по всяко време можели бързо да напълнят бутилките оттам. Самата подводна камера била свързана с кораба чрез 100-метров шланг, с който камерата можела да се постави под налягане от повърхността. При спускането на камерата по-надълбоко, шлангът се изваждал от съединителя и се прикрепял към стоманеното въже; изкачи ли се после отново на тази височина, връзката за налягането можела пак да се възстанови. Както в капсулата, така и на долния изход били монтирани телевизионни камери. Преди спускането надолу Келер установил, че една от главните бутилки на газоподаващата система не била плътно затворена. Предвидено било всеки от водолазите да носи със себе си дихателен запас за 5 минути, който чрез натискане на тръбата към едно от кранчетата бързо можел да се допълни. Келер ми го обясни така: „Преди опита ситуацията беше следната: газовите запаси в бутилките бяха оскъдни. В замяна на това пък екипът беше в отлична форма. Времето също беше идеално. Лично аз изпитвах голям страх и желание изобщо да не се потапям. Знаех, че никога всичко не е идеално. Опит при съвършени условия за стартиране няма. Никога. Има само задоволителни стартови условия… И именно затова реших да направя опита.“

Това, което трябвало да се вземе също под внимание, било извънредно голямото напрежение — не на последно място и по финансови причини, — в което се намирали Келер и екипът му. А при необходимостта да се пази в тайна газовата смес и въпреки това да се организира всичко, сигурно не е било лесно. Не може и не бива такива моменти (когато се отнася за постижения, извършени за пръв път в дадена област), после — когато човек е седнал удобно в креслото си — да се преценяват дълбокомъдрено и свръхкритично. Заради нехерметичността на онази бутилка времето на акцията било намалено, но в края на краищата не се е предвиждало нищо друго, освен да отворят долу люка, да плуват няколко метра по-надолу, да забият знамената в дъното и да се приберат горе. Келер: „Грешка беше изобщо да отиваме долу, до морското дъно, и да се опитваме да плуваме свободно. Трябваше само да отворя вратата, да направя крачка надолу и нищо друго — освен да се прибера после горе. Тогава смятах, че съм длъжен да преодолея геройски страха си и да извърша всичко наведнъж. Беше въпрос на честност спрямо самия себе си…“

Както разказа на репортера на в. „Сатърди ийвнинг поуст“, когато стигнал долу, той напълнил отново апарата на Смол, а също и своя. Тъй като заради нехерметично затворената бутилка с хелий налягането спаднало, решил да действува бързо. С помощта на Смол отворил люка в дъното и с краката напред се спуснал долу. До дъното имало не повече от два метра. Възнамерявал бързо да забие там флаговете, но големите знамена се омотали под люка в дихателната му тръба, покрили маската му и той не могъл да види нищо. Минали две минути, докато се освободи, пуснал знамената да паднат долу и забързал, колкото можел, през люка отново нагоре. Заедно със Смол той затворил люка; това също била изморителна работа. Сега трябвало да напълни отново бутилките, но нямал вече сили да стори това. Само успял да отвори клапаните за сгъстения въздух, за да се изтика водата от камерата — тя стигала до колене, — после отворил маската си и издърпал дихателната тръба от устата си. Веднага след това загубил съзнание.

Горе следели всичко на екрана. Наредили на Смол по телефона също да отвори маската си, но от уплаха той просто бил вцепенен. Стоял неподвижно. После и той се строполил — и изчезнал от зрителното поле на екрана. Веднага дали команда да се изтегли подводната камера нагоре. Когато достигнала 100 метра, заедно със стоманеното въже на повърхността се показал и шлангът. Закрепили го и през него бил вкаран газ в камерата. Сега обаче се оказало, че тя не е херметично затворена, някъде се губело от налягането. При това положение не било възможно камерата да бъде вдигната по-високо, защото двамата, изпаднали в безсъзнание, щели да бъдат погубени.

В случай на нужда било предвидено Дик Андерсън, един от най-опитните аквалангисти в света, и Крис Уитакър, млад англичанин, студент, приятел на Питър Смол, да се спуснат надолу. Те заплували в студената вода към камерата. Андерсън проверил люка отдолу, но го намерил затворен. И никъде другаде не забелязал да изтича газ. Двамата се върнали отново горе. Уитакър бил със спасителна жилетка без специален изпускателен клапан. Командите зазвучали пронизително през палубата. Уитакър имал кръв в маската си. Извадил ножа си, разрязал жилетката и се покатерил на борда. Сега обаче на водолазите било съобщено, че в капсулата все пак нещо не е в ред, все още тя губела от налягането. Трябвало да я прегледат още веднъж. Андерсън искал да се потопи сам, един от офицерите казал на Уитакър да остане горе. Но Крис заявил, че Питър му е приятел и той трябва да се спусне надолу, Андерсън ми разказа: „Младежът не беше много силен и бе доста изтощен. Той свали оловния си колан и го взе в ръка. Кимнах му. При нужда би могъл да пусне колана и тогава да се издигне нагоре. Спуснахме се отново надолу. Щом достигнахме камерата, дадох на Крис знак да остане върху нея и да чака. Заплувах надолу пак към този люк. Разполагах с предостатъчно въздух и можех да разгледам нещата спокойно. По-късно се твърдеше, че един плавник се бил заклещил там и аз съм го отрязал — хубава история, но чиста безсмислица. Капакът беше легнал плътно, но като го разгледах внимателно, открих, че имаше малка пролука. Нещо малко се бе пъхнало там. Опитах се да го стигна с ножа. После, просто разкрачен на стълбичката, натиснах с гръб силно, колкото можех, нагоре. Повторих това доста пъти. Най-подир люкът очевидно се уплътни. Когато изплувах до горната страна, Крис бе изчезнал. Реших, че той вече е изплувал нагоре, защото не можах да го открия никъде. Когато стигнах до повърхността, попитаха ме къде е Крис Уитакър…“

Какво е станало с Уитакър, навярно никога няма да бъде изяснено. Може би е изпаднал в безсъзнание и е бил отнесен от течението, може би при изплуването е погледнал надолу, блъснал се е в корабното дъно и е потънал. Неколцина водолази претършували после района; трупът му не бил намерен.

Междувременно капсулата била вдигната на борда. Келер дошъл отново на себе си. Видял Смол да лежи в безсъзнание, разрязал костюма му, проверил му пулса и очните рефлекси. Той бил жив. Говорил по телефона с Бюлман, чул от него какво се е случило. По-късно Смол се събудил, помолил го за нещо за пиене, двамата разговаряли. След това Смол говорил по телефона с Бюлман. После заспал отново. Междувременно „Юрийка“ под „пълна пара“ забързал с подводната камера към военноморското пристанище на Лонг Бийч. Когато Келер отново проверил пулса на Смол, установил смърт. Шест часа след нещастието капсулата била отворена. Трупът бил вдигнат оттам. Келер сам се измъкнал от капсулата, нищо му нямало. А защо така се е случило с Питър Смол? По моя преценка, просто защото той далеч не беше така годен, далеч не така сигурен в себе си — защото може би той съвсем не е искал да извърши всичко това. Какво може да постигне човек, когато действително е решил да го стори, показват много примери. И как лошо може да се отрази страхът и паниката, това също е известно на всеки опитен водолаз. Според Келер Смол е трябвало само да отвори маската, както е направил самият той. Ако вместо Питър Смол спътник на Келер бе Дик Андерсън, тогава сигурно не би се стигнало до загубата на човек. Нещастни обстоятелства принудиха Питър да изпълни една задача, която в края на краищата не бе по силите му.

Жена ми и аз се тревожехме за Мери. Имах чувството, че трябва по някакъв начин да ѝ помогнем. Обадих ѝ се по телефона в Англия. Тъй като бях ангажиран, за съжаление не можех да отсъствам. Скоро след това чух, че се е самоубила.

Невероятното постижение на Келер не бе накърнено от тази трагедия — също както не се накърняват и други, изкупени чрез жертви пионерски постижения. Загубата на двамата му приятели беше за него страшно сътресение, но все пак той скоро продължи отново дейността си. Днес е консултант на няколко големи, занимаващи се с морска техника фирми.

Шел подкрепи щедро по-нататъшните му работи. Неговата подводна камера беше подобрена и днес се използва за търговски цели. Той изработи декомпресионна изчислителна линийка за леководолази-спортисти, нова позиционна система за магнитна лента, нов вид електрическо управление на обработващи машини. Заедно с главния си конструктор измисли за леководолазите плътно прилягащ към тялото костюм за спускане в големи дълбочини; това доведе двамата до идеята да проектират такива костюми и за скиорите. С тези костюми в Сапоро бяха спечелени девет медала, с тях бе постигнат и световен рекорд при ски-състезания — 184 километра в час.

На един любител на музиката, швейцарския пианист Жан-Жак Хаузер, Келер помогнал по особен начин. Поразен от неговия универсален талант, той организирал кампания в пресата за концертна вечер, която се състояла на 16 април 1968 г. в големия салон на Концертната зала в Цюрих при разпродадени билети. Обявено било, че концертът ще бъде изнесен от руски пианист на име Антоний Сергеевич Тартаров, който бил открит като нямо дете-чудо в Украйна от еврейски пианист и изучен от него; живеел в Париж — и там попаднал на неизвестни ръкописи на Моцарт, Бетховен и Лист; тъй като не можел да ги вземе със себе си, щял да ги възпроизведе по памет.

Тартаров — всъщност приятелят му Жан-Жак Хаузер — се явил и пожънал голям успех. Уж Моцартовите и Бетховенови сонати той импровизирал майсторски и аплодисментите били бурни. След това на подиума се явил Келер и обяснил блъфа. С това той искал да докаже на публиката, че тя не може да преценява правилно, че цени повече името, а не истинските способности на изпълнителя.

Това, разбира се, няма нищо общо с подводния свят, но все пак е свързано с мъжете, които имат идеи и смелост. Още много такива особняци ще трябва да се появят, за да разкъсат здраво закотвените отживелици — за да поведат по нови, неизминати още пътища човешкото развитие.

Потънали съкровища

На около 75 километра южно от Сан Диего, близо до Пунта Банда, има разсед от вулканичен произход, покрай който извират горещи извори: едни излизат на повърхността на сушата, а други — под водата. Робърт Дийц, когото интересуват всички явления от подобен род, заминал за там и посетил един от излизащите от морското дъно горещи извори. Мястото се намирало на около 200 метра от брега, отвъд ограждащите крайбрежието водораслови гъсталаци, приблизително на 40 метра дълбочина. Там почвата била покрита с чакъл и пясък. „Ареалът обхваща 2–3 акра, а чудното е това, че най-напред не се забелязват никакви пречупвания на светлината. Излизащата от земята гореща вода се смесва веднага с морската, така че непосредствено над дъното се образува тънка хлъзгава зона. Докоснеш ли пясъка, той е горещ, бръкнеш ли с ръка малко по-дълбоко, веднага температурата достига 60 градуса. Като ровех там, се натъкнах на малки заоблени камъни, които при пипане бяха съвсем гладки. Взех няколко със себе си и докато плувах нагоре, те започнаха да блестят — на дневната светлина изглеждаха като камъчета самородно злато.“ От направеното веднага изследване се оказало, че това е чакъл, покрит с особен пирит. От горещите извори камъните се обвиват с този златен пласт — едно ново откритие, на което геологът се зарадвал толкова много, сякаш се бил натъкнал на истински златни залежи.

Майк Уилсън, който заедно с Артър Кларк и Родни Йонклаас изследвал цялото крайбрежие на Цейлон (Шри Ланка), през 1961 г. край рифа Грейт Басиз, който е разположен на шест мили пред южния бряг на острова, направил подобно откритие, но превръщаемо в парична стойност. Там той снимал подводен филм, в който две момчета играели главните роли. Тогава тримата се натъкнали на два малки стари топа от бронз, които, излъскани от вълните, чудно блестели. Тогава едното момче посочило към близката скала, където също блестяло нещо. Майк заплувал нататък и започнал да чопли с нож — показали се няколко сребърни монети. Оказало се, че цялата скала била покрита с пласт от сребърни монети. Там наблизо Майк намерил цели купчини от такива здраво слепени една към друга монети. Те още имали формата на чувалите, в които били съхранявани на борда на кораба, потънал тук около 1710 г. Щастливите откриватели изнесли 70 кг такива монети на сушата.

Две години по-късно трима испанци — Фредерик Малагелада, Рафаел Падрол и Жавие Сарда — се гмуркали по крайбрежието на Сичес, където преди 300 години била водена морска битка. С един от корабите — „Крус дел Сюр“ — тогава трябва да е потънало и голямо съкровище. Тримата плували близо до брега и изследвали няколко пропасти в скалите, чието дъно било покрито е чакъл и пясък. В една от тези пропасти Малагелада разчистил чакъла и се натъкнал на зеленикаво оцветени шайбички. Това били стари сребърни монети! Макар силно разядени, на тях можели да се разпознаят изображения на лъвове и замъци около кръста, символа на Ерусалим. На някои било гравирано: „Филип IV“. Започнали трескаво да търсят. Такива монети били пръснати навсякъде под чакъла. Тримата обръщали с лостове камъните — под един от тях пясъкът имал ръждив цвят. Отстранили горния пясъчен слой: тук лежали сребърни монети на няколко пласта. След това Малагелада забелязал една особено плоска отгоре скала: „Когато заплувах натам, от движението на плавниците ми се вдигна лежащият върху скалата пясъчен слой — и изведнъж видях стотици монети, слепени, изглежда, чрез окисляване една за друга!“ Те стояли в дървен шкаф, който междувременно отдавна бил изгнил. „Върнахме се на брега за чували, а след това товарите бяха така тежки, че едва успяхме да ги домъкнем до повърхността.“ Намереното съкровище се състояло от над 3000 монети — но доста загадъчно е, защо те са намерени толкова близо до брега. Оттогава насам трескаво се търсят по-навътре в дълбочините истинските останки на „Крус дел Сюр“.

През годините на изследователските ми пътешествия с „Ксарифа“ постоянно получавах писма от сдружения на търсачи на съкровища, които все ме уверяваха, че имат в ръцете си всичко, за да стигнат до несметни богатства, с изключение на малко капитал и един кораб. Една от тези иманярски групи твърдеше, че знаела точно къде капитан Кид е скрил легендарното си съкровище. Някакъв колекционер си бил купил от наследството на пирата писалище; в него, в тайна преградка, той скрил късче от картата, върху която било отбелязано местонахождението на съкровището. Чрез сложна детективска работа той успял да открие още някои мебели, притежавани от Кид, и в тях намерил останалите части на картата. При всички тези предложения се касаеше за стойности, които надминаваха най-малко милион долара. Може би бе грешка, че в началото интересът ни беше всецяло насочен към рибите и коралите. Във всеки случай можах да установя, че Англия е свърталище на такива иманяри. Всеки мечтае да има същия успех, както Уилям Пит, който към края на XVII век действително намерил край Бахамските острови кораб със съкровища, станал богат човек и получил благородническа титла. Много такива кораби със съкровища лежат просто под носа на англичаните. Едно място, което заслужава особено внимание, са островите Сили, разположени пред югозападния край на Англия, върху рифовете на които са се разбивали голям брой кораби. Човек, комуто наскоро провървяло там, е англичанинът Рекс Кауън — 45-годишен, адвокат, женен, баща на три деца. През 1966 г. той се отказал от адвокатската си практика, станал ръководител на ателие за модерна фотография, а работел и като журналист. След това се присъединил към група гмурци за съкровища, хвърлили око на кораба „Холандия“, който на 13 юли 1743 г. с товар от 129 700 сребърни гулдена на борда, според днешната им стойност — над 2 милиона фунта, потънал край Гънър Рок пред острова Сейнт Агнес. Кауън: „Веднага разбрах, че това е подходяща работа за мен и че бих искал да работя заедно с тези мъже.“ Макар че дотогава никога не се бил спускал под вода, той станал отговорник на предприемчивата група. Ръководител на водолазния екип бил опитният капитан-лейтенант Джак Гейтън. Но издирването на останки от кораб е далеч по-трудно, отколкото мнозина си го представят. По-старата литература е пълна със съобщения за изваждания, които често са се увенчавали с успех едва след пет или десет години. И сега работите щели да продължат три години. Тъй като около този риф водолазите не намерили нищо, което да прилича на корабни останки, решили да купят протонен магнитомер — който чрез изменения в магнитното поле показвал скритите под почвата метални предмети. Кауън: „През 1970 г. парите започнаха да не стигат и настроението ни видимо се влоши.“ През следващата есен настроението спаднало вече на нула. Потапянето там също не е толкова лесно, понеже водата е студена и най-често не е много прозрачна, има течения и времето обикновено е всякакво друго, но не е приятно. „За да ни насърчи малко, Зърлинд, жена ми, отишла при гадател и го попитала кога ще открием кораба.“ Без да се колебае, той казал: „На 16 септември.“ Кауън: „Никой от нас не повярва на това, но продължавахме да търсим.“

И наистина на въпросния ден магнитомерът издал тъй дългоочакваното жужене. Наскоро след това били намерени топ и котва, на които можел да се разчете надписът „Холандия“. Тази находка не останала в тайна; естествено, сега пристигнали и други лодки с още водолази. Кауън обаче предварително бил преговарял с холандското правителство и срещу заплащане на налог от 25 процента в случай на успех получил правото върху находката. И така останалите заинтересовани били изпъдени оттам, а при една от тези групи станало нужда да се действува по съдебен път. След неспирни трудности водолазите стигнали действително до монетите. На 18 април 1972 г. съкровището било продадено в Лондон на търг при Сотби и водолазите получили 100 000 фунта стерлинги. Търсенето им струвало 22 000 фунта, към това се прибавили още холандското участие и английските данъци… Кауън: „Все пак за нас остана достатъчно за един приятен живот.“ Запланували са вече да търсят и други съкровища.

Как чрез упоритост при търсенето на съкровища може да се стигне до целта, показва прочулият се по този начин американски архитект Кип Уагнър. Той обичал за отмора да обикаля по белите пясъчни плажове на източното крайбрежие на Флорида. Съдбоносен за него станал ураган, който през 1955 г. опустошил много райони. Както писа Уагнър след това, толкова добре познатият му плаж северно от Вероу Бийч след бурята станал просто неузнаваем. Отмити били части от пясъчния бряг, всичко било покрито с чакъл, дървен материал, водорасли. Между няколко парчета от дъски Кип забелязал нещо да блести, но прекалено ярко, за да бъде мида. Вдигнал го. Било четириъгълно късче сребро — стара монета. Такива доста често били намирани в пясъка, сам той притежавал към четиридесет от тях. Били стари осемреалови монети, всички с дати отпреди 1715 година. И затова сегашната находка не била нещо необичайно — и все пак необичайна. Защото бурята натрупала върху плажа нов пясъчен слой, водорасли и останки от дървен материал, което означавало, че монетите идвали очевидно от морето. Сега Уагнър се сетил за една стара легенда, според която някъде по тоя бряг през 1715 г. — пак от ураган — била потопена натоварена със злато и сребро испанска флотилия. Тогава общата стойност била изчислена на 14 милиона пезети. В този съдбоносен за него миг архитектът се превърнал в търсач на съкровища. Уагнър заминал за Севиля и там започнал да рови обемистите архиви. „Дадох да направят копия от няколкостотин протокола, съдържащи подробности за станалата през 1715 г. голяма катастрофа.“ Тогава след нещастието една спасителна команда успяла да извади около четвърт от богатството. На брега бил построен укрепен сал, който се пазел от войски срещу подвизаващите се в околността много дейни пирати. Уагнър си рекъл: „Ако намеря останките от този форт, тогава ще узная и мястото, където по-навътре в морето се намира корабът с пезетите.“ Сега той обходил далеч наоколо храсталаците на плажа и на едно място открил някаква съмнителна вдлъбнатина и няколко могилки. „Обзе ме треска! Реших да направя първата инвестиция в акцията за изваждане на съкровището и за 15 долара купих от стари военни запаси един още добре работещ минотърсачен уред.“ Движейки уреда пред себе си като прахосмукачка, той претършувал храсталаците. Откритата вдлъбнатина се оказала празна, но на друго място изведнъж в слушалката се чул виещ шум, който показал, че там има метал. „Запретнах се веднага да копая в ронливия пясък… и намерих ресорите на задната ос от стар Форд.“ Оттам извадил и стари железни кани, пружини за легла и други подобни неща. Сега се преместил да търси малко по на север и там веднага намерил стара корабна кука и гюлле. Без да копае повече, изследвал с минотърсача околността и си направил скици на всички места, където звънвало желязо. Без съмнение, той бил открил построения на времето укрепен склад! Няколко стари корабни секири, които изкопал от пясъка, били последното потвърждение. Скоро след това заедно със свой приятел Кип кръжал със спортен самолет над плиткия морски район, точно пред този бряг. И те действително зърнали във водата голяма продълговата сянка, нещо елипсовидно, от което на еднакви разстояния встрани стърчали пръчковидни образувания. Той бил убеден, че това могат да бъдат само лежащите там топове. А тъмната зона в средата по всяка вероятност образували служещите за баласт камъни. Всичко останало от построения от дърво галеон, естествено, отдавна било изгнило, тоест било отнесено от течението. Още на другия ден двамата се отправили с лодка към мястото. За щастие, водата била прозрачна. Търсили известно време — и ето Уагнър вече открил първия топ. Топът бил покрит с цяла кора от варовик и яркозелени водорасли растели буйно върху него. Точно както се и предполагало, камъните за баласт заемали голяма площ и наоколо били групирани общо 18 топа. Мястото било открито!

Но всъщност сега започнала истинската работа за вдигането на останките, която продължила осем години. Уагнър получил от властите официален лиценз за изваждането на находката. Според съществуващия закон във Флорида този, който намерел съкровище, трябвало да предаде 25 процента от намереното; останалата част можел да задържи. Уагнър ангажирал няколко водолази и купил подходяща за работа лодка, дълга 13 метра. Първите резултати били по-скоро оскъдни. Сега Уагнър инсталирал смукателна помпа — с нея по-лесно бил отстраняван пясъкът. Кораловите блокове били взривявани. В началото само тук-там се показвала някоя монета, после изведнъж — две буци сребърни монети по 25 кг едната. Злато обаче още не били намерили. През есента на 1962 г. видимостта била така лоша, че се наложило да прекратят работата за по-дълго време. Рекс Стокър, член на водолазния екип, и Уагнър, за да запълнят времето си, претършували с металния детектор пясъчното крайбрежие. Изведнъж Стокър, силно възбуден, затичал по брега надолу, като дърпал нещо омотано около ръката си и крещял. Уагнър помислил, че го е ухапала някоя змия. Но както се оказало, Стокър бил увил около ръката си златна верижка, състояща се от стотици подобни на цветчета брънки. Тя тежала почти 250 грама. Като придатък верижката имала голям, колкото палец, златен дракон. Опашката му служела за чистене на уши, а на корема му стърчало шишче, което, когато се издърпвало навън, служело за „клечка за зъби“. Ако се духнело в устата на дракона, се чувало пронизително изсвирване.

Тази верижка била най-ценният предмет, намерен сред останките на кораба — а същевременно означавала преход от сребърния към златния период на тази акция. Още през следващото лято първата златна монета се появила на повърхността. В съобщението си до „Нашънъл джиографик магъзийн“ Уагнър изтъква, че златото наистина е благороден метал, тъй като дори за 250 години солената вода не е могла да го повреди. Същия следобед открили още седем жълтици. До големия обрат обаче се стигнало едва две години по-късно, когато Уагнър успял да привлече към своя екип един от най-старите и най-вещите водолази: Мел Фишър, който донесъл със себе си свръхчувствителен подводен магнитомер; едва с помощта на този уред била открита истинската съкровищница в корабния корпус. Уагнър: „Изведнъж пясъчният облак се очисти, а пред нас лежаха (просто не можехме да повярваме!) повече от 1000 златни дублона! Оттогава насам сме намерили двойно повече и освен това — хиляди сребърни монети…“

Стойността на цялата плячка възлиза на повече от един милион долара. „Но пък когато си спомня за нашите дългогодишни усилия — пише бившият архитект, — тогава паричната стойност ми се струва почти без значение. Истинското съкровище, което намерихме, се състои за мене в това, че историята, миналото, сякаш ни е подала ръка.“ Освен злато и сребро от морското дъно можели да бъдат изтръгнати наистина учудващи предмети. Най-много търсачите били изненадани, когато намерили стар, изработен преди повече от 250 години китайски К‘анг-ши-порцеланов сервиз, който бил съвсем запазен. „Просто ирония на съдбата: разбит от мъртвото вълнение голям кораб, чиито тежки дървени стени са се строшили — а този фин, нежен порцелан останал запазен в цялата си красота! Докато стигне дотук, той е обиколил почти цялото земно кълбо с търговски керван и на шхуна — до един търговец на Филипините, оттам — с пътуващ веднъж в годината през Манила галеон за Акапулко, оттук — вероятно върху гърба на мулета през планините до Вера Крус, където бил натоварен именно на този галеон, запратен после от урагана на морското дъно, където е стоял повече от два и половина века невредим в безспирното мъртво вълнение — и сега е стигнал отново в човешки ръце!“ Кип Уагнър основал дружество за изваждане на съкровища от морското дъно. С архитектурата се простил завинаги.

Но може би най-учудващата находка на съкровище през последно време станала край бреговете на Норвегия; само за няколко дена тя донесла на откривателя си почти същото богатство, което — дългогодишното търсене на Кип Уагнър. Тук изиграла роля случайността, която станала съюзник на човека-риба.

Това се случило през 1972 г., героите са един норвежец и двама шведи, които искали само да прекарат приятно отпуската си край морето. Ейстойн Крон Дале, 26-годишен, бил търговец и обичал да се гмурка; Бенгт Олоф Густафсон, 30-годишен, искал да събира морски охлюви; Стефан Персон, 27-годишен, бил учител по биология и се интересувал от въпросите по защита на морето. И през миналите две лета тримата се спускали заедно под водата; този път заминали за Аалезунд и били поканени от местния подводен клуб на излет с лодка. Така 25 човека се отправили към група скалисти острови, разположени навътре в Атлантика; температурата на водата била само седем градуса, те се гмуркали малко, после бутилката с „Аквавит“ минавала от ръка в ръка. На другата сутрин се появила буря. Крон Дале, който междувременно бил поел руля, избрал като удобно убежище един залив до фара „Квалиесет“. Там закотвили лодката, но нямало много желаещи за гмуркане. Така се случило, че най-подир под водата се спуснали само тримата. Персон се интересувал от обширните гори от вид водорасли, които ставали високи около метър и половина. Изведнъж той стигнал до място, което всред люлеещата се джунгла се оказало съвсем голо; всъщност представлявало голяма дупка. „Там не растеше нищо“ — разказа той по-късно. Дъното било покрито с кръгли плоски камъни, големи колкото монети от пет марки. Като разгледал по-внимателно тези камъчета, Персон просто не повярвал на очите си. Всички тези камъчета били монети! По тях той могъл да разчете надписите „Фил“ и „Хисп“, а когато изтъркал една монета с ръкавицата си, показала се и годината — 1652. „Тук, върху това малко празно място, не повече от десет квадратни метра, лежаха хиляди, дори десетки хиляди такива монети. Когато се взрях още, открих, че на няколко места блестеше нещо светложълто — златни монети!“

Междувременно другите двама открили топ, доплували до него и също застинали от учудване, като видели монетите. Нагребали по няколко шепи в торбите и заплували обратно към кораба, но никому не казали нито дума. След това отново се спуснали под водата, но не могли да намерят мястото. На другата сутрин, след като се прибрали с лодката на клуба в Аалезунд, наели моторница и пак се отправили към островите. След отчаяно търсене най-после намерили мястото. Сега привързали към топа найлонова торба за маркировка.

Следващата акция се състояла в точно изучаване на норвежките закони. Както установили, според влезлия през 1953 г. в сила закон в случай, че бъдат открити находки от злато и сребро, представляващи художествено-исторически интерес, на този, който ги е намерил, се полага стойността на метала плюс десет процента от античната им стойност. Като разбрали това, тримата отишли с чувалите си в полицията и както му е редът, съобщили за находката. Като подплашени птици се явили представители на пресата, телевизията, юристи. Отговорният полицейски чиновник на Аалезунд решил, че би трябвало да се позволи на тримата водолази да продължат изваждането на находката. И така те заминали отново за там и под полицейски надзор изгребали от пясъчното дъно още злато и сребро. Няколко дена по-късно Крон Дале казал на един журналист: „Така сме свикнали сега със златото и среброто, както рибарят с херингите.“ Сега се разбрало, че хората от околността отдавна са знаели — още от дедите и прадедите си — за това съкровище. То било потънало заедно с холандския тримачтов кораб „Акерендам“, който на 8 март 1725 г. при буря се разбил в стръмните крайбрежни скали. Тогава били спасени четири сандъка, петият обаче изчезнал. През лятото на 1971 г. членовете на подводния клуб в Осло — 40 души — търсили този безследно изчезнал сандък, но не открили нищо. Подводният бог оказал предпочитание на отпускарите. Общата стойност на находката била оценена на два милиона марки; след удържането на държавните такси, все пак останали по 500 000 марки на човек, а общата каса на тримата за тази отпуска била 2000 марки.

На този, който иска да узнае къде в морето се намират още съкровища, препоръчвам книгата на Джон С. Потър „The Tresure Diver‘s Guide.“^[23] B този обширен, наскоро преиздаден справочник (предговорът е написан от Кип Уагнър) грижливо са отбелязани не само съкровищата, които се намират на морското дъно, а и онези, които никога не са потъвали: тоест споменати са многото фалшиви легенди за кораби, уж натоварени със съкровища, които са станали причина за значителни напразни инвестиции. Междувременно в Германия Ханс Волф Ракл и Хано Ролф Гнуцман се специализираха в тази тематика и постоянно съобщават в статиите или книгите си за многобройните кораби с товари от злато и сребро, които все още очакват щастливия си откривател. Изглежда, че най-големите скрити сред скали, корали, под пясък и тиня ценности се намират в Карибско море и край бреговете на Бразилия и Еквадор. Защото през XVI и XVII век тук са плавали галеоните на испанците и португалците, които превозвали през Атлантическия океан за родината си изтръгнатото от инките и ацтеките или обменено злато и сребро. Голям брой от тези тежко натоварени ветроходни кораби са потънали при бури или са се натъкнали на рифове. Тъй като в тези води постоянно имало опасност от пиратски набези, корабите се събирали един или два пъти през годината в пристанището на Хавана и после били конвоирани от военни галеони през Атлантика. Въпреки това през 1628 г. флотилия със съкровища била пленена от холандски военни кораби, през 1657 г. английски военни кораби унищожили една флотилия в пристанището на Санта Крус, а през 1702 г. — още една в залива на Виго. При всички тези морски битки доста голяма част от оспорваното злато стигало до морското дъно — според днешна преценка на стойност 1,5 милиарда марки. Не било по-различно положението и по старите търговски пътища край китайското и индийското крайбрежие. Към това се прибавят и потъналите през миналото столетие кораби.

Имаше и професионални предприятия, които се занимаваха с изваждането на находки и които работеха по стария метод — сега обаче в тези акции се включва навлизащият все по-дълбоко в морето човек-риба.

През следващите 50 години сигурно някой ще попадне — случайно или запланувано, по лесен или по труден начин, на плитко или на голяма дълбочина — на значителни съкровища.

Тези съкровища обаче крият не само злато, сребро, скъпоценни камъни и пр., а и научна информация с неоценима стойност. Морското дъно с право се нарича най-големият музей на света. На сушата следите от миналото обикновено са заличени или силно повредени; но това, което като корабен товар е потънало на морското дъно и е затрупано там от тинята и пясъка, се е запазило от разграбване, пожари и земетресения. Днес се разраства нов клон на науката: археологията се спуска под водата.

Кусто беше първият, който се зае с голяма акция в областта на подводната археология. Скоро след Втората световна война, когато благодарение на акваланга спортните леководолази можеха да се спускат на големи дълбочини, в Средиземно море бяха открити твърде много места, където от пясъка и тинята стърчаха безброй гърла на амфори. Тук очевидно на дъното лежаха антични кораби. Някога гърците и римляните са използвали такива амфори за пренасяне на вино, масло, зърнени храни, както и на лешници, консервирана риба и други продукти. Потънел ли някой от тези кораби, дървото изгнивало, а амфорите оставали. Днес в Средиземно море вече са известни стотици такива амфорни полета. Едно от първите бе открито през 1952 г. на шестнадесет километра от Марсилия, край малкия остров Гран Конглуе. Фредерик Дюма, който се интересувал от антични предмети, насочил Кусто натам. В книгата си „Живото море“ Кусто разказва: „Съгласих се в продължение на два месеца с «Калипсо» да разкрия потъналия на 40 метра дълбочина античен кораб. Колко наивен ми изглежда сега този наш план! Защото потъналият кораб щеше да ни отнеме цели пет години и един човешки живот! Той щеше да доведе нашата експедиция почти до разорение и да ни принуди да основем първото поселище на този остров.“

Археологическият отдел при френското министерство на образованието отпуснал щедра помощ — разбира се, от един доста скромен държавен бюджет. Участие в това взели и националното географско дружество, префектурата на областта около устието на р. Рона и градското управление на Марсилия. Пристанищните учреждения и търговската камара също добавили нещо, същевременно леководолази от различни краища на Франция доброволно се поставили на разположение. Албер Фалко, който оттогава насам винаги придружава Кусто, бил също между тях, но поради много строгата система на социална осигуровка във Франция той не успял да постъпи на кораба като матрос, понеже на лявата му ръка липсвали три пръста, които бил загубил при експлозия на мина. Кусто обаче уредил тая работа.

Следващият проблем се състоял в това, че в продължение на столетия върху корабните останки падали големи скални блокове от острова; интересното е, че въпреки голямото им тегло те не са нанесли повреди. Кусто: „Намерихме скала, тежка най-малко два тона, която лежеше върху горния ръб на останала здрава амфора.“ За отстраняване на тези блокове били използвани товарни кораби с кранове. Според първите преценки древният кораб трябва да е бил дълъг 28 метра и широк 8 метра; това се потвърдило после при точните измервания. Шестнадесет водолази, работещи на смени, изкарвали на повърхността най-напред амфорите. „След всяко спускане долу мъжете си почиваха по три часа, за да се освободят от насъбралия се в организма им азот и да съберат нови сили. Така на морското дъно всяка двойка се сменяше почти веднага с друга двойка. Горе на повърхността човек ги извикваше да изплуват, като след изтичане на определеното време гръмваше с пушка във водата.“ Насъбралото се множество от зяпачи не би дало друго обяснение на тази работа, освен че тук се търси съкровище.

Научното ръководство било възложено на археолога Беноа, Жак Пикар също взел участие в работите. Извадените артефакти^[24] сочели, че корабът е потънал през I век преди нашата ера. „След като бе разчистена рохкавата маса от мястото, където бе потънал корабът, продължихме да копаем с ръце, за да стигнем до следващия пласт. Древните предмети като че ли бяха циментирани за дъното. Един месец след започване на работата наредих на «Калипсо» да се инсталира пневматична земесмукачка, задействувана от огромна помпа. Земесмукачката изсипваше на палубата всичко в железен кош с много ситна мрежа, в който археолозите преглеждаха остатъците.“ Манипулацията с дюзата долу при останките била трудна, напрегната и опасна. Извадени били парчета от фини съдове от Кампания; между тях се намирала и запазена цяла винена чаша. Колкото и внимателно да работели водолазите долу с тръбата, неизбежно било да се счупят доста неща. После Кусто решил да се действува по-бавно, „без оглед на по-големите разходи или напрежението, което по този начин се удължи…“ Сега хората се натъкнали на амфори, запечатани със смола и напълнени с някаква течност: очевидно вино. Кусто: „Не можех да устоя на изкушението да не пия от това 2200-годишно вино. Алкохолът се бе изпарил, но виното нямаше солен вкус.“ Изглежда, това бил кораб, натоварен с червено вино.

Един от най-големите проблеми бил вятърът мистрал, който често духа в този район. „Ние се бяхме борили да получим океанографски изследователски кораб, с който да разузнаваме всички морета, а сега този стоеше тук, закотвен над гроба на потънал старинен кораб.“ Най-подир Кусто решил да основе на острова водолазна станция и да „освободи“ кораба. И този път помощ оказали учреждения, институции, клубове и различни фирми. Върху съвсем голия остров била построена станция; редица водолази все още предлагали сътрудничеството си от чист идеализъм. Между тях бил и Жан-Пиер Сервенти, който при стеклите се обстоятелства загубил тук живота си. Заради честите тежки бури била построена нова, по-солидна площадка върху по-висока скала. Смукателната тръба изваждала сега черни, огладени камъни, очевидно от вулканичен произход. А когато излизали наяве баластни камъни, те пък насочвали изследователите към произхода на кораба. Най-после стигнали до лежащите най-дълбоко, още запазени дървени части, а се появили отново и някогашните съдове.

Зимата минала, дошла нова пролет. Най-после на 15 май 1953 г. бил достигнат корабният кил. Междувременно всички получени находки доказвали, че крайното му пристанище е било Марсилия. Намереният печат „SES“ разкрил после и името на собственика на кораба: Маркос Сестиос. Той живял на остров Делос. Разкрили се интересни подробности за тогавашното време. Тук Кусто несъмнено е извършил значително пионерско дело. По-късно той пише: „Направихме голяма тактическа грешка. Вместо да започнем системно от горния край или от бака, както го наричахме, и след това да разкопаваме надолу, ние се нахвърлихме върху цялата корабна гробница и по този начин заличихме археологичната картина.“ Срещу тази грешка, която била избягната при следващата подводна работа, стоял обаче по-големият плюс на добрата воля и на научния успех. Пионерите на развиващата се сега подводна археология — Фредерик Дюма, Нино Ламболия, Герхард Капитен, Питър Трокмортън, Джордж Бас и много други — можеха да се учат от този придобит с големи трудности опит.

Отдавна практикуваният от археолозите на сушата метод да не се докосва някой предмет, докато не е точно заснет и оразмерен, започна да се прилага стриктно при следващите подводни операции. Във всички краища на света, особено в Средиземно море, леководолази се натъкваха на все нови и нови гробища на антични кораби. Най-богатото място Питър Трокмортън открил през юни 1958 г. Показал му го турски капитан на моторница за търсачи на сюнгери. Мястото се намира на западната страна на островна група, разположена точно пред кръговидния скалист нос Яси Ада, и представлява истински капан за кораби. Защото само на около 100 метра пред този, изглеждащ по-скоро безобиден, нос една подводна скала стига до 5 метра под повърхността. В книгата си „The Lost Ship“^[25] Питър Трокмортън пише: „Когато от най-високия остров погледнах към острова Яси Ада, стана ми ясно защо са потънали там толкова много кораби. Всеки предпазлив моряк би трябвало да си каже, че е по-разумно да заобиколи цялата островна група, отколкото да мине между малките острови. Ако иска през този сезон, когато вятърът мелтем го носи, да плава за Родос или Халикарнас, тогава наистина е по-уместно да се държи на дистанция от Псеримос или Кос и да се придържа близо до Яси Ада. Тъй като почти всички егейски острови имат доста стръмен релеф, ясно е, че трябва да се плава една кабелна дължина по-далеч от брега — там морето обикновено е сурово и затова, докато капитанът се опомни, този коварен риф вече е разпрал търбуха на кораба.“ Както Трокмортън установил, край този риф лежали върху спускащото се полегато дъно не по-малко от шестдесет разбити кораба.

През 1961 г. един американски университет изпратил на това място група археолози под ръководството на Джордж Ф. Бас, които да проведат заедно с Трокмортън разкопките на първия от тези кораби — избрани били останките на византийския кораб от VII в. Корабът лежал на 34 метра дълбочина, работите продължили четири години, извършени били 3575 спускания под водата. Този път на амфорната могила била издигната метална рамка с план-квадратна мрежа, а движещата се по релси подводна камера заснела с фотометрична точност всяка педя от почвата. И тук използвали земесмукачка. Освен 900 амфори, с които и този кораб пренасял вино, били извадени оръжия, инструменти, готварски съдове за ядене и други предмети, между които разпятие, кадилник за тамян и ръчна везна. Намерени били 36 златни и 32 сребърни монети.

За да не бъдат отнесени разкритите дървени части, водолазите ги приковали с островърхи спици от велосипедни колела към дъното. Така станало възможно този път да се установят най-точно и формата, и стилът на кораба. Котвите били плътно покрити с морски организми, цели каменни буци се образували около тях, докато ръждата разяла всички метални части. В този случай реконструкцията не била трудна. Прерязали образувалите са по котвата камъни през средата, а кухините запълнили — и старата форма била възстановена напълно.

На друго място гмурци за сюнгери завели Трокмортън до развалините на кораб, който се оказал най-старият от откритите досега. Той бил от бронзовия период и бил потънал преди около 1200 години пр. н.е. И тук подводните археолози работили с месеци и най-добросъвестно. Върху произхода и значението на някои от намерените на този потънал кораб предмети учените и днес си блъскат главите. Някои от поддържаните досега мнения за тогавашните условия се оспорват „благодарение“ именно на тези находки. Това увеличи още повече интереса към новата наука: разполагащите с големи финансови възможности американски институти за археологични изследвания отпускат сега значителни суми за по-нататъшни проекти.

През 1967 г. Джордж Бас се върнал отново с много хора и техника към корабния капан на Яси Ада. Не по-малко от 60 сътрудници взели участие в тази завършила успешно голяма експедиция, която бе оправдана благодарение на богатите идеи и технически талант на Бас. Върху малкия гол остров били построени жилища и работилници за учените и техниците. За още по-добро фотографическо измерване — този път бил избран римски кораб — Бас поръчал да се конструира двуместна подводница: „Ашъра“; както при геодезични измервания от самолет, тя се движела бавно над останките и в безброй снимки запечатвала всичко. Друго подводно превозно средство пренасяло учените-водолази удобно и на сухо от дълбоките води към повърхността. Вместо да висят зъзнещи във водата, те можели да прекарат декомпресионното време в четене на вестници и игри на карти вътре в този „асансьор“. Освен това на дъното била поставена „подводна телефонна кабина“: водолазите можели да плуват в монтиран върху скеля водолазен звънец от плексиглас, да дишат в него нормално, да разговарят помежду си и да телефонират догоре. Използвани били подобрени металотърсачни уреди и огромни надуващи се балони улеснявали издигането на по-големи товари.

„Ашъра“, която можела да се потапя до 180 метра, била използвана и за търсене на други, лежащи на по-голяма дълбочина останки. През 1963 г. недалеч от Яси Ада била извадена с мрежа от 100 метра дълбочина бронзова статуетка, представляваща малко негърче, но рибарите пропуснали да отбележат чрез пеленгуване точното място. Теглените над дъното телевизионни камери също не били в състояние да открият мястото, както и теглената от кораб над морското дъно миниподводница, в която седял наблюдател. Видимостта там долу била лоша и така търсенето се забавило много и станало нерентабилно. Бас намерил по-добро разрешение: наредил вместо миниподводниците корабът да тегли зад себе си монтиран във водонепроницаем корпус ехолот, който претършувал в район, широк 400 метра, равното пясъчно дъно. Щом бъдела регистрирана някоя издатина, „Ашъра“ се потапяла към тази точка. Успехът не закъснял. На едно място били открити останки от кораб с гигантски размери, и то на над 100 метра дълбочина. Освен това били открити и други подобни могили, в които вероятно има останки от потънали кораби. Благодарение на междувременно постигнатото потапяне с по-дълъг престой във водата и тези „надзъртания в нашето минало“ скоро ще бъдат възможни.

Колко богати са резултатите, които модерната подводна археология е успяла да постигне през последните години, показва наскоро издаденият от Бас сборник „История на мореплаването — основана на подводната археология“, излязъл вече и в немски превод. Въз основа на изтръгнатите от морското дъно находки авторите, които лично са участвали в разкопките, вече работят върху историята на мореплаването от древни времена насам. Следващите десетилетия ще ни дадат възможност чрез специализирали се в това поле хора-риби да се запознаем с още много интересни неща от миналото на човека.

Мистерии

Когато човек прелиства разкошно илюстрованите съобщения от стари времена, ще се натъкне на загадки, изплували от тайнствени бездни, на морски божества, които профучават в колесници от миди, на страшни чудовища, поглъщащи лодки и кораби, на урагани, които сякаш в пъстроцветен дъжд изсипват хиляди морски животни върху корабите, на безброй нежни нимфи. Описаната от Одисей Сцила живеела в пещера на висока скала, покрай която корабите трябвало да плават, за да минат през протока. От другата страна ги дебнела Харибда: не по-малко опасен водовъртеж, който завличал в дълбините. Освен дванадесетте „ловни ръце“-пипала Сцила имала и шест дълги шии с по една ужасна глава, чиято уста имала три реда зъби. Когато Одисей плавал покрай нея, тя протягала шиите си към кораба и с всяка уста грабвала по един от неговите хора. Като погледнал назад, Одисей видял как те висели високо горе във въздуха и макар мъжете да били „най-смелите и с най-силни ръце“, те крещели и стенели. Сцила ги вдигала и ги изяждала в своята пещера. Според Конрад Геснер през 1530 г. във Венеция била донесена от Турция змия със седем глави и показвана там пред публиката. След това я изпратили на краля на Франция, където била оценена на 6000 дуката. Но Геснер, който през 1598 г. написал прочутата „Книга за рибите“, прибавя, че на този, който разбира природата, му се струва, че това тяло не ще да е било истинско, а измислено.

Наред с тези и други митични същества винаги отново се е появявал и тайнственият, видян от кораби „морски змей“. Списъкът на такива съобщения от капитани и екипажи, които със собствените си очи са видели чудовището, е далеч по-голям, отколкото повечето хора знаят. В някои случаи капитаните променяли посоката на кораба си, за да разгледат „това нещо“ отблизо. Както например онзи капитан от двумачтовия ветроход „Уилсън“, който през 1718 г. на път за Норфък забелязал недалеч от нос Хенри нещо, което сметнал за корабни останки. Той наредил да се спусне лодка във водата, но след това разбрал, че отпреде им било някакво грамадно змиевидно същество с голяма глава, по негова преценка, дълго повече от 50 метра. Колкото можел по-бързо, той се върнал отново на кораба и продължил пътя си, „за да избегне последиците, които би могло да предизвика едно сблъскване на животното с кораба“. Приблизително по същото време пред доста важното по онова време рибарско пристанище Глостър, разположено на крайбрежието на Масачузетс, в продължение на две седмици от водата се показвало подобно грамадно животно и дузина хора го наблюдавали. Понякога то изплувало само за няколко минути на повърхността, друг път — за повече от 2 часа. Както преценявали, животното било дълго 20–25 метра, то имало дълга шия и глава „като на кон“. Комитет на „Параходното дружество“ провел тогава редица допитвания. Матю Гафин, дърводелец, се приближил с лодка на 10 метра от странното животно. „Прицелих се с ловната си пушка в главата му и гръмнах. Веднага след изстрела животното се извърна към нас и аз помислих, че ей сега ще ни нападне. То обаче се потопи, преплува под кила ни и на 100 метра от първото място излезе отново на повърхността.“ Две години по-късно край близкото селище Нахант, недалеч от брега, отново се появило змиевидно животно; дължината му била пресметната на около 18–25 метра. Областният шериф Джеймз Прайс бързо се отправил към това място. По-късно той пише в доклада си: „Зная как изглеждат китът, акулата, северният кит, афалата и други животни, но тук решително се касае за нещо съвсем друго. Водата беше съвършено спокойна и въздухът — чист. Полека-лека се бяха насъбрали над 200 души любопитни. С една дума: по нашето крайбрежие има едно странно морско същество.“ Друг очевидец заявил: „Рибар съм от младини, но подобно нещо никога не съм виждал.“

Първите по-точни подробности за легендарния морски змей съобщил капитанът на британската фрегата „Дийдълъс“, от която на 6 август 1848 г. той зърнал животното. Това се случило в Южния Атлантик; военният кораб бил на път от нос Добра надежда за остров Св. Елена. Било 17 ч., екипажът точно се хранел, когато младшият офицер забелязал необичайното явление. Веднага рапортувал на дежурния старши лейтенант Дръмънд, който се разхождал на кърмата с капитан Питър М‘Куий и навигационния офицер Барнит. „След като вниманието ни бе привлечено към това — пише М‘Куий в доклада си до адмиралтейството, — ние установихме, че пред нас се намира гигантска змия, която държеше главата и шията си на метър и четвърт над водата. Виждаха се най-малко 18 метра от дължината на животното, но очевидно онази част от тялото му, с която се движеше, не се виждаше. Ние не забелязахме да се образуват нито отвесни, нито хоризонтални вълни. Животното плуваше бързо и така близо до подветрения борд, че ако това бе някой мой познат, без друго щях да различа с просто око чертите на лицето му. През цялото време, през което го виждахме, то не се отклоняваше нито на косъм от своя югозападен курс, като се придържаше към скорост 10–15 морски мили в час.“ Според описанието му животното нямало люспи по тялото си, „а нещо, което наподобяваше конска грива или снопче водорасли и се развяваше насам-натам“. За главата на животното М‘Куий съобщава, че „тя приличаше безсъмнено на змийска“. Тъй като тримата офицери и четирима човека от екипажа наблюдавали това животно съвсем отблизо в продължение на пет минути, те преценили, че дължината му била около 30 метра — този доклад не може да бъде сметнат за басня. Въпреки това няколко вестника нападали М‘Куий и го осмивали.

За това може би е допринесло обстоятелството, че три години по-рано някой си д-р Алберт Кох изложил на Бродуей в Ню Йорк един много сполучливо сглобен 34-метров скелет на „морски змей“. Както обаче естествениците бързо установили, всичко било измама. Кох сглобил скелета от прешлените на често намиращия се в Алабама измрял вид кит, базилозавър, а за глава използвал части от вкаменена глава. Кох нарекъл своя „морски змей“ Hydrarchos Sillimanni и до момента, когато била открита измамата, изложбата му носела хубав доход.

През 1892 г. в труда си „Големият морски змей“ холандският зоолог А. С. Аудеманс се постарал да събере всички — общо 123 — излезли дотогава съобщения за морското чудовище и да ги разгледа критично. Както установил, това появяващо се животно притежавало дълга и тънка шия с глава на змия, която се подавала високо над водата, четири къси крака с големи плавници и дълга опашка. По структура приличало на отдавна измрелия мозазавър. Аудеманс обсъдил всички 23 хипотези, към кой животински вид би могло да се причисли това животно; между тях била и тази, че може би се касае за носени от вълните дървета, водорасли или за летящи над водата птици. Според неговата собствена хипотеза обаче грамадното животно би трябвало да се причисли към рода на тюлените.

През следващата година животното все още било виждано и две срещи с него, станали през Първата световна война, заслужават да се споменат. На 30 юни 1915 г. германската подводница „U-28“ под командата на капитан-лейтенант Георг Гюнтер фон Форстнер потопила на шестдесет морски мили пред югозападния край на Ирландия английския кораб „Айбиъриън“. Около 25 секунди след потопяването му станала подводна експлозия, при която едно ясно видимо, дълго 20 метра, приличащо на крокодил животно изхвръкнало във въздуха. Освен от Форстнер това зрелище било наблюдавано и от петима офицери и матроси. Това се случило при ярко слънце, наблюдението траяло 10–15 секунди. Както всички очевидци единодушно заявили, животното било подхвърлено на 20–30 метра височина и се „мятало“.

Второто съобщение е направено от капитан Дийн, комендант на английския военен кораб „Хилъри“, който на 22 май 1917 г. кръстосвал край Ирландия. Бил прекрасен пролетен ден — гладко като огледало море и блестящо слънце, — когато на неголямо разстояние от десния борд се появило дълго, източено тяло със стърчаща високо нагоре гръбна перка. Капитан Дийн дал нареждане корабът да се обърне и да се насочи към животното, което сега бавно се раздвижило и се плъзнало покрай „Хилъри“ на около 20 метра разстояние. „Животното вдигна два или три пъти глава, сякаш искаше да ни разгледа внимателно. От тила до гръбната перка по тялото му не се виждаше над водата нищо, но личеше, че има змиевидна шия, защото, когато гледаше подир нас, животното извръщаше главата си в полукръг.“ Капитанът помолил двама офицери да преценят дължината на шията. „Всеки трябваше да напише отделно предполагаемата цифра.“ Първият офицер я определил на 8,5 метра, навигационният офицер — на 4,5 метра, а самият Дийн — на 6 метра. „Тогава не изпускахме нито една предоставила ни се възможност да се упражняваме в бой с подводници. Тук наистина имахме удобна мишена пред очите си.“ И така животното послужило за прицел на три леки оръдия. Първите два залпа не улучили животното и то изобщо не обърнало внимание на стрелбата. След това попадението било точно. Морското чудовище се преметнало и изчезнало бързо.

Сигурно е ясно, че се отнасям по-скоро скептично към морските приключенски истории. От друга страна обаче, от гледище на естествените науки нищо не е невъзможно, щом не се докаже убедително противното. От 1933 г. насам постоянно се появяват съобщения за „Неси“, чудовището на Лох Нес; възможно е — или не — те да са продиктувани от интересите на местната туристическа пропаганда. Погрешно обаче би било, струва ми се, ако не се обърне внимание на докладите на тримата коменданти на военни кораби М‘Куий, Форстнер и Дийн. В издадената през 1935 г. от капитаните P. T. Гулд и фон Форстнер книга „Среща с морски чудовища“ се говори и за различни, изхвърлени на сушата останки от исполински животни. Особено трябва да се изтъкне случаят с животното, което на 28 февруари 1934 г. било изхвърлено край Шербур. То било дълго 7,5 метра, имало 1,5 метра дебело туловище, тънка дълга шия и плавници. Един експерт го определил като морска крава, което сигурно не е вярно, друг го взел за останки от акула-пилигрим, което ми изглежда също невероятно. Приликата с рисунката, направена от Форстнер веднага след наблюдението му, във всеки случай заслужава внимание.

Морето сигурно крие още доста изненади. Когато през 1938 г. край Коморските острови бе извадена първата риба-ръкоперка на повърхността — животно, добре известно от вкаменелостите, но смятано за измряло преди 69 милиона години, — никой не беше подготвен за такова нещо. При приспособили се към живота във водата „заври“ — например при плезиозаврите — дихателните органи били разположени на горната страна на главата, така че когато поемали въздух, почти не се забелязвали на повърхността. Че такива животни са се запазили до наши дни, това ми изглежда твърде невероятно — от друга страна пък, обратното не е доказано. Аргументът, че поради големия шум от корабите с дизелови двигатели днес те попадали по-рядко в зрителното поле, не може да се отхвърли напълно. Когато Огюст Пикар поръчал своя батискаф, предвидил той да бъде съоръжен със специално оръдие-харпун за случайни дълбокоморски чудовища. А Артър Кларк предложи да се спусне огромна мрежа в открито море и когато стигне долу, да хвърли оловните си тежести и после, издигайки се бързо нагоре, да събере всичко, което попадне в обсега ѝ. Но и това би могло да се сравни с търсене на игла в купа сено.

Много драматични истории се разказват за гигантски октоподи, които издърпвали цели кораби в дълбините и с които спускащите се да търсят корабни останки водолази се борели на живот и смърт. Особено голяма свобода на фантазията си е дал Виктор Юго. Докато тигърът само изяждал човека, гигантският октопод буквално го изсмуквал. В такива случаи нямало спасение. Да бъдеш изяден жив, това било страшно, но да бъдеш „изпит жив, това би било неизразим ужас“. Юго навярно смятал, че октоподът, също като вампир, изсмуквал със смукалата си жертвата.

Американският водолаз Хари Е. Рийзънбърг нарисувал към своите разкази, представени за действителни случки, не по-малко страшни картини. Така например той разказва как веднъж, когато бил на дъното при някакъв кораб със съкровище, исполински полип протегнал към него пипалата си, които били толкова дълги, че не можел да види техните губещи се в тъмнината окончания: „Смукалата на тези страшни «ловни ръце» бяха големи колкото чинийки за чаша. Очите на морския звяр светеха като студено, замръзнало стъкло, те бяха огромни и така втренчени, че кръвта ти се смразява. Страшната, приличаща на кука уста бе прилепнала до главата като човката на лешояд-великан…“ После той с помощта на байонета си се справил с чудовището.

Междувременно много леководолази-спортисти са търсили край корабни останки подобни гиганти, но положително е, че няма животни с такива размери. Най-едрите са били срещани в студените води при Пъджит Саунд край канадския бряг, където между водолазите и животните съществуват доста необичайни бойни отношения. Най-едрите октоподи достигат тегло от 50 кг, а размахът на пипалата им все пак е 6–8 метра. Но те са съвсем безобидни. Борбата с тях се състои в това, да се извади такъв октопод невредим от дупката му; това представлява истинска спортсменска борба. Победител е този водолаз, който изнесе животното на повърхността. В лодката го измерват и после отново го пускат на свобода. Нараняването на животното означава нарушаване на правилата на играта.

Другояче стои въпросът с десетокраките сепии, калмарите, които са значително по-големи. Това е установено от намерените в стомаха на кашалоти части от пипалата им и от случайно изхвърлени на брега екземпляри. Осем от пипалата са сравнително къси, останалите две обаче са особено дълги, с по едно разширено смукало накрая. С тях сепиите хващат плячката си. Калмарите са дълбоководни животни и живеят на 200–600 метра дълбочина, вероятно понякога и на по-големи групи. Кашалотите се спускат в тези зони, откриват ги със сонарната си система, гонят ги и ги побеждават. През 1933 г. уловеният по новозеландското крайбрежие исполински калмар от рода Architeutis имал обща дължина 22 метра. Ако се съди по късовете, намерени в стомаха на уловени кашалоти, калмарите могат да достигат на дължина до 25 метра, като самото тяло е дълго 10 метра. Най-големите смукала, намирани досега, имали диаметър 25 см, най-големите очи — диаметър 40 см. Следователно те са най-големите зрителни органи, каквито живо същество някога е развило. С такива чудовища рано или късно утрешният човек-риба ще се срещне, аз обаче не бих искал да присъствам на тази среща. Да стигне такъв гигантски калмар до брега или дори да се скрие в някой потънал кораб е абсолютно невероятно. С това той по начало се различава от октопода. Докато октоподът винаги прекарва времето си в дупки и други прикрития, калмарът е животно, специализирало се да улавя плячката си при свободно плуване. „Родина“ на такива големи видове са тъмните бездни на дълбините.

Крайно преувеличени са и съобщенията за Саргасово море, което Колумб пръв прекоси. Там кафявите водорасли не са толкова гъсти, за да потъне кораб в тях и екипажът да умре от глад. Според стари моряшки легенди стотици останки от кораби уж висели в тези увивни растения и духовете на удавените витаели там долу. Така стои и въпросът със старото поверие, че потъващите към дъното кораби стигали на известна дълбочина и там оставали да висят. Това погрешно мнение се дължи на представата, че с увеличаване на дълбочината подемната сила се променя. Това обаче не е вярно, защото водата не може да се смачква, така че за телата с еднакъв обем се получава на всяка дълбочина една и съща подемност. В книгата на Жул Верн „20 000 левги под водата“ неканените гости на капитан Немо гледат през големия прозорец на подводницата един такъв свободно висящ във водното пространство кораб: „Осветен от призрачната светлина на «Наутилус», пред нас във водата висеше корпус на кораб, потънал може би едва преди няколко часа. В такелажа лежаха три мъжки трупа, четвъртият мъртвец стоеше до кормилото. На вратата на кормилното помещение бе застанала мъртва жена с вдигнати нагоре ръце. В ръцете си държеше дете. Лицето на кормчията беше сериозно…“

Както е известно днес, корабите винаги потъват до дъното; ако то е на голяма дълбочина, те стоят там обикновено изправени. При потъването центърът на тежестта се намира отдолу, а мачтите служат тогава за кормило. Стигне ли корабът до тинята на дълбокото морско дъно, там той намира меко легло.

Въпреки това съществуват обекти, които висят свободно във водата. Доста усамотено и скрито между стръмни планини и гори е разположено много често споменаваното езеро Топлиц. По време на последната световна война бе създадена германска военноморска станция, в която изпробвали разни тайни оръжия. Между тях била (може би малцина знаят) и една стартираща под водата ракета, тоест предшественица на днешната ракета „Поларис“. През последните дни на войната в 70 метра дълбокото езеро освен различни уреди били потопени и 40 сандъка; носел се слух, че в тях имало злато. Едно германско илюстровано списание изразходвало за проучването доста пари. С помощта на телевизионни камери и друга техника били извадени няколко от тези сандъци. Те съдържали английски банкноти по десет фунта — още едно „тайно оръжие“ на германската стратегия: Англия трябвало да бъде наводнена с тях и по този начин да се наруши равновесието в нейната валута. В извадените сандъци те били добре подредени на пачки и преброени. С германска точност върху всеки бандерол имало подпис на контролния орган. Намокрени били само горните банкноти, а вътрешните били още използваеми. В Англия положително биха вървели. Те били предадени на австрийските власти и унищожени от тях. Няколко години по-късно, все още с илюзията, че ще се намерят злато и тайни документи, един германец изпратил към Топлицкото езеро водолаз на име Егерер. Водолазът се опитал да достигне през нощта до намиращите се на 60 метра дълбочина сандъци, да ги отвори или да ги изнесе на повърхността. Смелостта на човека била наистина удивителна, но онзи, който му възложил тази задача, носи голяма вина. Егерер никога вече не се появил на повърхността. След това австрийските власти решили да се прочисти езерното дъно — което също струвало доста разходи на човешка сила, както и материални разходи. Наяве излезли само няколко сандъка с фалшиви фунтови банкноти, но не били открити нито злато, нито представляващи политически интерес документи. В замяна на това пък главният полицейски съветник Холер, който ръководел акцията, ми разказа за един феномен, който направил на всички силно впечатление. Приблизително на половината дълбочина на мътното и съвсем тъмно езеро висели, както водолазите и телевизионните камери установили, големи дървета. По клоните и стеблата лежала тиня, навярно с това се балансирала подемността им. Щом камерата или водолазът се приближавали към тях, те се раздвижвали призрачно. Тинята падала долу, някои дървета се изправяли. Дали, когато Егерер с лампата си е плувал решително надолу към студената бездна, е видял това явление, никой никога няма да узнае. И днес още има слухове, че на дъното лежат компрометиращи документи. След всичко онова, което узнах, смятам, че езерото не крие повече тайни, отколкото легендарното Саргасово море.

По северното крайбрежие на о-в Ява се подвизавала една богиня на име Ниай Лоро Кидул. През IX или X век тя се влюбила в яванския принц Сулан Соло, който обаче не се съгласил да я последва в подводното царство. Тогава тя се озлобила; преди всичко не можела да търпи мъже със зелени бански гащета. Наскоро по това крайбрежие изчезнал дипломат, който носел такива гащета. В луксозен хотел, построен на брега, има резервиран за богинята апартамент, който стои празен. По плажа мъртвешки глави предупреждават плувците за нея. Понеже и красиви девойки биха могли да предизвикат ревността на богинята, те също са застрашени. Една девойка била намерена там мъртва, със завряна в пясъка глава.

А има я и тайнствената Атлантида, която според Платон вследствие на земетресение и поройни дъждове за едно денонощие потънала в морето. За нея съществуват най-различни хипотези (според едни тя се е намирала пред американските брегове, според други — в Камерун, край Хелголанд, край о-в Крит или Сицилия). Днес най-приемливата хипотеза гласи, че Атлантида се е намирала докъм 13 000 години пр. н.е. в района на Азорските острови, тоест над Средноатлантическия хребет, където е имало силни издигания и снижавания на релефа. При полагането на трансатлантическия кабел било доказано, че 500 мили северно от Азорските острови между 1898 г. и 1923 г. морското дъно се е издигнало повече от 1000 метра. Така че не е изключено тук, в дълбочините, да лежат останките на легендарната страна.

Благодарение на техниката и изследванията много подводни мистерии и химери бяха развенчани. И пак чрез техниката и изследванията са открити много нови мистерии и загадки — макар не толкова „обаятелни“, но все пак също толкова интересни. В това отношение светът е станал, поне за природоизпитателя, не по-малко романтичен, а подводното пространство — дори повече, отколкото сушата. Винаги се открива нещо ново, загадъчно. Така например всяка година от края на август до средата на ноември огромни стада лангусти — по още неизяснени причини — се отправят на път през Бахамските плитчини. Докато обикновено животните се крият старателно под коралите и в дълбоките цепнатини на стръмно спускащите се надолу скали, те изведнъж тръгват в безкрайни редици през плитката вода. Учудващо е това, че маршируват една след друга като някоя дълга гъсеница: всяка лангуста държи главата си непосредствено над опашката на движещата се пред нея. По този начин се образуват редици от по 20–30 бройки; според Хернкинд и Къмингз, които са ги заснели така, те се придвижват също толкова бързо, колкото плуващ леководолаз. Често пъти няколко такива „гъсеници“ се движат една до друга. Ако до тях се приближи човек, групата се струпва, без обаче да побягва, или образува затворен кръг — както някоя осигуряваща се от всички страни фаланга. Щом като гмуркачът се отстрани, лангустите формират отново редиците и процесията продължава. Накъде? Джак Маккени наблюдавал това пътешествие на няколко метра и установил, че животните очевидно пътешестват към стръмнините, покрай които минава богатият с храна Гълфстрийм. За лангустите се знае, че живеят на 200–500 метра дълбочина. Дали тази миграция става през брачния им период, или е свързана с търсенето на храна, още не е изяснено.

Веднъж в Кюрасао бях учуден от една риба, която заплува към доста голяма акула и започна упорито да я ръга в гърба. Междувременно ние разбрахме, че разни видове риби без страх плуват до акулите и се отърсват по грубата им кожа от паразитите.

Край полуостров Лагос Мослайтнер открил на морското дъно големи каменни тръби, чийто произход и до днес не е изяснен.

В австралийските води Уейд Доук се натъкнал на 20 метра дълга пихтиеста маса, най-малко с 80 см диаметър; снимката на това бяло, гладко, грамадно образувание бе публикувана през август 1972 г. в сп. „Скин дайвър“. Както се твърдеше, касаело се за колония от салпи (Pyrosoma), състояща се от стотици хиляди подредени тръбовидно индивиди. При разглеждане на този гигантски „колбас“ изглежда чудно това, че салпите са хордови животни и следователно, както рибите и лъвовете, се числят към нашите близки родственици. Друга мистерия: как при дълбоководните животни се образува толкова разпространената „студена светлина“? Ако знаехме отговора, може би щяхме да можем да икономисваме при технически енергиен режим несметни милиони. Или: какво означават тези прекрасни багри и краски на някои морски охлюви, които така добре отговарят на нашето естетическо чувство? Тези животни притежават такива примитивни зрителни органи, че е невъзможно да различават цветовете и краските у своя партньор — освен това често са обвити с варовиков слой. Какво тогава означава този „лукс“? И защо се среща при толкова много видове?

Още два загадъчни феномена: с ехолота са установени морски дъна, които изобщо не съществуват. За по-сигурно те били нанесени на картите, но според направените след това точни измервания дъното се намирало в действителност значително по-дълбоко. По-подробни проучвания показали, че в почти всички морета има рефлектиращи слоеве, които се движат много тайнствено нагоре и надолу. Така край Сан Диего били установени не по-малко от четири различни, точно разграничени слоя, които през деня лежали един върху друг на 200–800 метра дълбочина. През нощта се издигали по-нагоре и се разпръсвали, а сутринта отново ясно се забелязвали. Нито телевизионните камери, нито мрежите и подводните превозни средства могли да допринесат за изясняване на тази мистерия. Днес се предполага, че горният слой се състои от дребни планктонни рачета, по-долният слой — от по-големи скариди (Euphasidae) и третият — от риби лампиони (Myctophidae). Освен това — като независим феномен — онези калмари на 200–500 метра дълбочина, които често пъти плуват така на гъсто един до друг, че ехолотът ги отбелязва като компактен слой. Друго загадъчно образуване на слоевете било открито от военноморския флот на САЩ при използването на подводни подслушвателни съоръжения за своевременно откриване на подводници. Някои току-що засечени подводници „внезапно изчезвали“. Както изглежда, те са попадали в „зоната на мълчанието“, защото нищо вече не се чувало от тях. След по-точна проверка било установено, че в морето съществуват слоеве с различна звукопроводимост, които се застъпват там, където студените и топлите слоеве лежат един до друг. Ако подводницата се потапя в по-долен, студен слой, тогава звукът не прониква в лежащия над него топъл слой, а на граничната линия се отразява като от огледало. Така се образуват звукови „канали“, в които подводницата може да „изчезне“. Те са от значение и за китовете, защото им дават възможност вътре в такива „канали“ да поддържат помежду си връзка през хиляди мили.

Когато човек се занимава с природата и с живота, удивителното е това, че разкриването на почти всяка тайна води автоматично до нови загадки. И затова няма защо да съжаляваме за старите мистерии; почти всички те са плод на човешката фантазия. Новите обаче са „действителни“ — и представляват просто една необятна джунгла от проблеми, в която днешните изследвания проникват от стотици различни посоки.

Подводен калейдоскоп

Подводният свят стана изходна точка за истински паноптикум на човешката дейност, която днес достигна до гротескни крайности. Подтикван от стремежа си към рискове и от любопитство, а успоредно — и от възникващите търговски интереси, човек комбинира новото с общоприетото и създава нещо изключително, сензационно, което му доставя мечтаното разнообразие.

В областта на спорта бяха основани клубове. А това доведе до устройване на състезания. Измислени бяха спортни дисциплини, които днес се упражняват интензивно особено в източните страни: подводно плуване без дихателен апарат на разстояние 50 метра за мъже и 25 метра за жени; с дихателен апарат — до 800 метра; щафетни плувания. За тях се използват плавници, дълги до един метър, с които се развиват невероятни скорости. Разстояние от 50 метра при мъжете се изминава почти за 13 секунди. При плуване по повърхността с тези плавници се постигат невиждани досега ефекти. Държейки ръцете си встрани, плувецът се издига като лодка с подводни криле от водата, при което съпротивлението съответно намалява: ето защо 50 метра могат да се преплуват за 10 секунди! А в СССР са изработени големи моноплавници, с които плувецът се движи като делфин.

В мътните води на езерата се провеждат състезания по подводно ориентиране — индивидуални или отборни. Отборните се състоят от по четирима човека, които на определено място трябва да разменят уредите си, а също — да пренасят товари на известно разстояние. Оценка се дава както за скоростта, така и за точното изпълнение. Освен слаломно плуване през обръчи и препятствия в Япония е измислено и състезание, в което отборите се състоят от двама плувци, снабдени само с един дихателен апарат (тоест постоянно трябва да си разменят мундщука). Особено популярни са смесените отбори от младежи и девойки. В ГДР са създадени и отборни игри: един вид „борба за топката“, в която отборите се стараят да изтръгнат топката един от друг. Реферът следи от повърхността играта и със секундомер отчита в кой от двата отбора топката е била по-дълго време.

Във ФРГ и Швеция има точни правила за станалото много популярно подводно ръгби. За подводни врати служат метални кофи с оловни тежести; пластмасовата топка има диаметър 15 см и е напълнена със солена вода, така че подемността и е слаба. Всеки отбор се състои от 10 играчи с маски, шнорхели и плавници. Докосването на водолазните уреди е забранено, забранено е и хващането за гушата; иначе при тази дисциплина се играе безмилостно. Геймът трае 20 минути и не по-малко от трима рефери следят играта. Не са редки изподраскванията, счупванията на кости и други наранявания на играчите. Във ФРГ този спорт има вече 2000 активни привърженици и всяка година се устройва състезание за „Златната топка“. Образувани са вече и женски отбори.

Направени бяха опити с подводен бейзбол и подводен хокей. А през 1955 г. Англия инсценира в Уембли първата подводна боксова борба: без плавници, без маски и без дихателен апарат; и съдията трябва да изплува всяка минута на повърхността, за да поема въздух. Предвидените 12 рунда от по 3 минути траели общо 4 часа и смятам, че е останал само този опит. Организирано беше и подводно колоездачно състезание.

Първият опит за подводно ходене на дълго разстояние проведох през 1937 г. в Стария Дунав край Виена. На главата си имах водолазен шлем, а в лодката, която се движеше по повърхността над мен, до помпата седеше човек. Имах намерение да прекося този приличащ на езеро ръкав на Дунав по дъното; но не носех със себе си компас и се ориентирах по положението на слънцето — и така обикалях в голям кръг. През април 1955 г. във водите на Флорида Джинджър Стаили постави световен рекорд по подводно плуване на далечно разстояние: 12,6 километра. Бутилките били сменяни по пътя, без той да изплува.

Когато през 1952 г. при свободно гмуркане — значи, без дихателен апарат — Раймондо Бухер достигна дълбочина 39 метра, това ни изглеждаше рядко постижение. До 1960 г. Америко Сантарели повиши този рекорд на 46 метра, а не след дълго започна двубоят между Енцио Майорка, който през 1964 г. достигна 54 метра, и Жак Майо, който се подготвя за спускане под водата с упражнения на йогите и само година след това достигна 60 метра. Двамата продължаваха надпреварата помежду си. Днес Майорка държи рекорда с просто невероятната дълбочина 78 метра. През 1972 г. бе съобщено за западногермански гмуркач, който преодолял 81 метра, но се оказа, че това е груба измама, която много навреди на немската спортсменска чест. При жените Джулиана Треглеани стигна 45 метра.

Тъй като не държа много на такива рекорди, макар че всеки плувец заслужава похвала, позволявам си да дам още следните данни:

Във Франция неотдавна при „симулирано потапяне“ в барокамера едно прасе на име Рафаел, тежко един центнер, постигнало нов дълбочинен рекорд, като прекарало 17 часа под налягане, отговарящо на не по-малко от 1100 метра дълбочина. След това било декомпримирано за 74 часа — и се радва на добро здраве.

Членовете на многобройни подводни клубове прекарват Бъдни вечер под водата, като занасят елха, украсена с електрически крушки, на нощното дъно. В Хавай има подводен клуб, на който на Великден „подводното зайче“ скрива из рифовете 240 шарени яйца. Този, който открие най-много от тях, се почита особено. Един от подводните клубове в Южна Швеция празнува традиционния празник на Санта Лучия под водата, а леководолазната група при Атомния изследователски център в Карлсруе устройва всяка година предколедно плуване, при което два отбора преплуват с балони един срещу друг известно разстояние и победител става онзи отбор, който унищожи колкото може повече балони на противника, а от своите прокара по възможност повече невредими до целта. А че след това се пирува порядъчно, се разбира от само себе си.

По-сериозна става работата в училищата за леководолази, където се изучават полезни подводни дейности, с които досега са се занимавали класическите водолази с по-тежка екипировка. Подводните сондажи за нефт, монтирането на подводни конструкции, изваждането на потънали кораби и други професионални подводни работи днес вече стават специалност на подводни плувци. Като че ли се създават нови занаятчийски клонове: подводни тенекеджии, подводни оксиженисти, подводни дърводелци, подводни зидари, подводни бетонджии, подводни фугини и други. В САЩ, където има най-много такива техникуми, много актуален стана въпросът за истински „harassements“^[26], тоест как водолазите да бъдат подготвени по най-подходящия метод за всяка изненада и просто да се „инжектират“ против паниката, без да бъдат претоварвани.

Много популярен метод на тренировка е да се затворят на ученика кранчетата на бутилките, да се смъкне маската от лицето му, да се оплете в мрежа, да се остави да стои с главата надолу, да му се разкопчае оловният колан. При обучаването на военноморските водолази се отива още по-далеч в тези мъчения, но и в цивилния сектор се прилагат такива брутални методи, че се повдигна въпросът, дали по този начин не се убива самоувереността на учениците.

За плувците, които носят очила, е измислена специална маска, а за плувците със зъбни протези — специален мундщук. За удобно придвижване във водата има десетки модели едноместни или двуместни торпеда или подводни шейни. За предпазване при спускането в тъмна вода е конструиран уред, който непрекъснато излъчва далеч наоколо видими светкавици; срещу акули — тояжка с кух връх и патрон с въгледвуокис, от който улученото животно се надува и става безопасен балон. Ралф Шамлин, конструкторът на това оръжие, ми разказа за електронен декомпример, върху който работи сега и който скоро ще излезе на пазара. Той се състои от електронен часовник, който дава разлика най-много една минута за година, както и от електронен дълбокомер и от компютър, който запечатва важни данни и после дава нареждане за изплуване. Това нещо се носи на китката. При изкачването светват цифри, които показват кога и за колко време трябва да почива водолазът. Промени ли се режимът на изплуването, тогава е нужно само да се смени пластинката в програмата. Още не се знае колко ще струва всичко това, но се предполага, че цената му ще е около 395 долара. Но това още не е всичко. Чрез радиовълни с високи честоти или чрез монтиран предавател всички данни могат после да бъдат предавани на кораба, където друг уред ще ги провери, както и данните на всички водолази, намиращи се точно по това време под водата.

Ако рибите можеха да мислят, навярно биха се чудили какво е всичко това, което идва все по-често при тях във водата.

В канала Наруто на японското крайбрежие се намира един наистина страшен водовъртеж. Никой леководолаз не смее да се приближи до него. Фирмата, която произвежда пералните „Уцушио“, си измислила за реклама следното: от водовъртежа трябва да изплава като особена изненада нейното шлагерно произведение. Това обаче създало на кинооператорите доста трудности. Тъй като пералнята се оказала много лека, тя била напълнена с бетон, така че когато бъде спусната от вертолета, да потъне във водовъртежа. Разбира се, водите послушно я всмукали в дълбочината. После пералнята била изтеглена отново нагоре. Но всичко вървяло наопаки. Похабили общо 50 перални, докато в края на краищата все пак успели. След това по телевизията, при предаването на реклами, се виждало как от водовъртежа като богинята Аврора изплава пералнята „Уцушио“.

Понастоящем цените за земите под водата са още доста ниски и навярно затова в Женева на дъното на р. Рона бе построен първият в света подводен паркинг. Той представлява 4-етажна стоманобетонна постройка, издигаща се от речното дъно.

Има вече и подводен ресторант: той се намира в един от японските подводни природозащитни паркове. Друг скоро ще краси северния бряг на сейшелския остров Махе, недалеч от мястото, където от десетки години насам се търси някакво старо пиратско съкровище. В случая цялата постройка ще бъде изработена в Англия, после като плавателен съд — взета на влекало до Сейшелските острови и там пусната на 9 метра дълбочина. В Мюнхен се намира много елегантен подводен бар, в който се седи и танцува в помещение на два етажа, докато през люковете се вижда как акули непрекъснато плуват около бара. Както собственикът ми разказа, веднъж при него дошъл създателят на тази идея с малък модел и той се влюбил в това хрумване. Разбира се, тази любов му струвала после два милиона марки.

Днес подводна полиция и подводни детективи има вече почти във всички по-големи страни. Дейността им, протичаща твърде често в каналите с нечиста вода, положително не е завидна. Търсенето на разложени трупове, хвърлени пистолети или други предмети се извършва пипнешком, като се бърка с ръце в калта. През 1972 г. в Испания след сурова тренировка стотина подводни полицаи постъпили на служба на морското дъно, за да турят край на подводните кражби на антични ценности. Понеже там водата обикновено е прозрачна, тяхната работа е значително полека. Първото арестуване под водата извършил старши полицаят Дейвид Арчър през 1969 г. в пристанището Сейнт Питър на разположения в Ламанш английски остров Гърнзи на 15 метра дълбочина. Злосторникът бил някой си Дейвид Кемторн Лий, 32-годишен, който без разрешение събирал вид молюски, ценени като деликатес и наричани „морски уши“. „Според съществуващия открай време на остров Гърнзи закон това е позволено само през първите четири дена след пълнолуние — съобщава Арчър. — Като научих за това, нахлузих водолазната си екипировка и заплувах по морското дъно нататък, където скоро открих човека да откъртва с кука мидите от скалата. Доплувах отзад до него и го потупах по рамото. Когато изплувахме и двамата на повърхността, казах кой съм и го заведох в участъка.“ Глобата била 20 фунта стерлинги и конфискуване на ловните прибори.

Немалко хора вече са се венчали под водата. В някои случаи свещеникът, кумовете и гостите са се спускали във водолазни костюми на дъното.

Първата водоустойчива книга издаде известният английски орнитолог Питър Скот, син на прочутия полярен изследовател, който е и отличен художник-график. Книгата е отпечатана на полиетиленова хартия и е определител за рибите в Карибско море.

Що се отнася до акулите, то Юджини Кларк е установила, че стават „кротки като агънца“, когато им се инжектира етилов спирт. Ако ни се намира подръка, и водката ще свърши същата работа.

В Калифорния погребението на мъртвец струва между 120 и 180 долара, което все пак е скъпо. Но тези разходи могат да се намалят на 25 долара, ако човек се обърне към „Телъфейз съсайъти“. За двадесет и четири часа всичко е уредено: „Вие можете да се посветите на духовното естество на смъртта, вместо да се занимавате с тленното.“ Покойникът бива изгорен и пепелта — потопена от лодка в Тихия океан. Още по-модерно действува погребалното предприятие „Летящи погребални директори на Америка“. Тук пепелта се хвърля във водата от самолет. „Този метод се предпочита все повече, понеже у калифорнийците е вродена обичта към океана и към чистия въздух.“ Близките на покойника получават след това удостоверение, в което пише, „че пепелта на покойника е била присъединена към елементите на Седемте вечни морета“.

Всъщност този начин на погребване не е лоша идея за този, който обича морето. Когато при нашата първа експедиция в Карибско море се гмуркахме там, Йорг, Алфред и аз имахме девиз: „Пепелта — в морето!“ Обещахме си един на друг, ако се наложи, да го направим.

Подобно обещание поискал японският спортен водолаз Нишийма от своя приятел и другар по подводно плуване Ватанабе. „Ако умра, бих искал да бъда погребан на някое красиво тихо място на морското дъно.“ Това било през 1968 г. Една година по-късно той загинал при автомобилна злополука: паднал с товарна кола в езеро. Ватанабе заминал веднага за това място и извадил катастрофиралия. По японски обичай след изгарянето на тялото пепелта се слага в скромна урна с цвят на пръст. В случая Ватанабе набавил плътно затварящ се капак. След това се отправил с урната към остров Ошима, където водата е прозрачна и морското дъно — много красиво. На 40 м дълбочина той открил подходящо място. Поставил урната в цепнатина между камъните така, че едва ли би могло да ѝ се случи нещо. След година Ватанабе се върнал отново тук: той намерил всичко, както го бил оставил. Жената и дъщерята на загиналия посещават постоянно това място и хвърлят цветя в морето.

Под председателството на Джулиана Треглеани в Италия се състоя първото подводно ревю: седналите около маса членове на журито, както е обичайно, вдигнали бели табелки с номерата на избраните. Всички били екипирани с акваланги, включително фотографите, които снимали манекените. Те пък, плувайки свободно около масата на журито, показвали последните бански костюми.

Джулиана Треглеани, не само изключителна леководолазка, а и много красива жена, наскоро след това загина при автомобилна катастрофа.

Неотдавна в Сидни в огромен аквариум бил проведен шахматен турнир под вода. Защо под водата? Организаторът заявил: „При нормални шахматни шампионати човек едва изчаква края. Но тук играчите са принудени да бързат. Всеки от тях е снабден с въздух само за един час — ако не му стигне, губи играта.“ За подводни стрелци с лък има вече подводни стрелбища, жонгльорите също са се проявявали под водата.

Когато през 1975 г. дадохме нашата „Ксарифа“ назаем на италианска фирма за снимане на филма „Съкровищата на Ромел“, в цената бе включено и моето съдействие като леководолаз. Така стана, че най-напред снимах в Червено море нужните за филма акули и веднага след това — главната изпълнителка Дон Адъмз при подводен танц. Сред многото риби и корали това беше колкото симпатично, толкова и привлекателно разнообразие.

Не ми е известно дали е имало вече и спиритични сеанси под водата; не можах да открия и съновник, в който да се тълкуват сънища, пренасящи човека в подводното пространство. Единствените насоки намерих у Фройд. Касаеше се за съня на някаква жена. Тя стояла на морския бряг и наглеждала малко момченце, което нагазило във водата. Най-подир водата го покрила дотолкова, че жената можела да вижда само главата му как се движела по повърхността нагоре-надолу. След това сцената се преместила в препълнено с хора фоайе на хотел… Според Фройд този сън бил фантазия, свързана с раждането на дете. Както в сънищата, така и в митологията, казва Фройд, излизането на детето от околоплодната течност би могло да се тълкува в обратен смисъл — детето нагазва във водата. Това ми изглежда доста отвлечено, но цитирам буквално: „Изплуването и потапянето на главата във водата напомнило на пациентката движенията на детето, които тя усещала през време на бременността си. Мисълта за нагазващото във водата момче събудила в нея мечта: виждала сама себе си как го измъква от водата, завежда го в детската стая, измива го и го облича и най-после — как го завежда у дома си.“ При всичкото си почитание към Фройд аз не разбирам това.

Неотдавна върху коралов риф, разположен на около 450 километра югозападно от остров Тонга, бил направен опит да се основе държава. При прилив рифът изчезва съвсем под водата и американска изследователска фондация предложила на някой международен концерн да се анексира това безстопанствено място, което от време на време е сухо, и да се разработи като нов данъчен оазис. Идеята се харесала и на рифа била основана новата „Независима република Минерва“. Като символ за влизане във владение на рифа били закотвени няколко светещи буя. Същевременно започнали да насилват пясък и чакъл. За това обаче узнал и кралят на Тонго, Тау-фа‘ахау Тупоу IV. Той не се колебал дълго, заминал лично за там и наредил да се вдигне на рифа знамето на Тонго. Според списание „Нюзуик“ тук възниква съвсем нов въпрос, понеже досега не е имало такъв прецедент: някой да създаде от нищо държава. От юридическо гледище случаят положително е интересен. Ако някой ден се стигне до построяването на плаващи градове, тогава жителите му, особено когато са стотици хиляди или може би дори милиони, без друго биха могли да поискат да имат свой представител в ООН.

Английският лекар Джон Бетс доста изплашил всички леководолази, като заявил, че от единадесетте деца на военноморските водолази десет били момичета. От това той заключавал, че водното налягане уврежда „по някакъв начин“ създаващата мъжки деца сперма, а тази, която създава момичета, не се засяга. Що се отнася до самия него, той бил страстен леководолаз и имал 8-годишна дъщеря и момчета-близнаци на 15 години. Съпругата му обаче подкрепя неговата теория: двете момчета се родили, преди той да се бил запознал с подводния спорт. За да събере статистически данни, Бетс се обърнал към Е. Р. Крос, който в сп. „Скин дайвър“ отговаря на зададени въпроси. След това били разпратени хиляда въпросника, на които се получили 166 отговора, но 115 идвали от неженени леководолази без деца, други 17 водолази не дали точни данни кога са започнали да се гмуркат. Така останали само 34 използваеми отговора: 16 водолази имали повече момчета, 13 — повече момичета, в 5 случая броят на едните и другите бил равен. И така, леководолазите, които желаят да имат син поне според статистическите издирвания няма защо да се страхуват от леководолазното си занимание.

През октомври 1968 г. потъна построената за научни цели малка подводна лодка „Алвин“, тъй като при спускането във водата забравили да затворят единия люк. Тримата членове на екипажа се спасили, „Алвин“ обаче потънала на дълбочина 1540 метра. Измина една година, докато успеят да я извадят на повърхността. В нея намерили запазени припасите на водолазите — два термоса със смесен бульон, няколко сандвича и ябълки. Голямо било учудването им, че нищо не се било развалило! Бульонът бил още много вкусен, ябълките — също така пресни, както преди, хлябът на сандвичите, разбира се, съвсем размекнат, парчетата салам само отгоре — малко по-сивкави, но отвътре — розови и пресни. Това дало повод да бъдат изследвани в океанографския институт в Уудзхоул. Както експериментите показаха, това се дължало не на студа, а на налягането. Така се откриват нови перспективи как и къде да се запазят хранителните продукти пресни. Това, че в подводното пространство не съществуват сериозни препятствия и за секса, навярно са разбрали практически любовните двойки от Адама насам. Тъй като в наши дни тази тема придоби толкова голямо значение и се използува за комерчески цели, не липсват упътвания за съответните възможности на водолазите. В опитен танк от навигацията на САЩ, така ми бе разказано, имало подводен асансьор, в който от време на време инструкторите канят заинтересованите от нови преживявания дами. Твърде необичаен е един пасаж от романа на Джеймз Джоунз „Вдовицата Мейкър“, чиято идея-фикс се състои в странния и блян да мастурбира в известна подводна пещера на Ямайка. Това впрочем не си заслужава да бъде споменавано, ако в митологията няма паралелен случай. За раждането на балинезийския бог Баруна съществуват различни легенди. Една от тях гласи, че бог Шива се спуснал под водата, като мислел за своята жена-любимка — и така семето му се изляло във водата. Една риба го изяла и родила Баруна.

Първият подводен Христос бе издигнат край Сан Фрутуозо по италианското крайбрежие. Това последва и по други крайбрежия, издигат се също и подводни мадони.

С помощта на особени широкоъгълни обективи („рибешки очи“) могат да се получат ясни снимки и при лоша видимост. Тук снимката на японски подводен булдозер и плуващият над него водолаз изглежда направена от разстояние 20 метра — в действителност обаче камерата бе приближена на 2–3 метра до обекта.

Леководолаз се приближава с камера „Ролеймарин“ до тропическа риба-куфар. Истинските цветове на морските животни могат да се запечатат на снимка само с помощта на светкавица.

Сепии при чифтосване, заснети от ненадминатия италиански фотограф Паоло Курто. Едромащабни снимки на морски животни са възможни само при употреба на матово стъкло с нормални обективи или с телеобективи. Тук е използвана камера „Ролеймарин“.

Натюрморт с рогови корали и заселили се върху тях морски анемони, заснет от Исусео Накамура. Нежността в композицията и изразителността на детайла издават окото на фотографа, обиграно в класическата японска традиция.

Портрет на зъбат костур с две риби-гоби и млада дългопера бърнеста риба.

Витлото на американския военен кораб „Аркънзъс“, потопен заедно с много други кораби при проведения през 1962 г. атомен опит в атола Бикини.

За да се изследва дали има телепатични въздействия на по-големи разстояния, в подводницата „Наутилус“ били взети малки зайчета, докато майката на животните останала на сушата. Дълбоко под водата едно след друго зайчетата били заклани — същевременно се измервали мозъчните импулси на майката. Регистрирани били „ясни удари“.

Според Копълсън през миналия век край залива Сейнт Лорънс се случило следното: голяма акула атакувала там лодка, в която се намирал един индианец с жена си и децата си. Когато животното така силно блъснало лодката, че тя за малко не се обърнала, индианецът взел най-малкото си дете и го хвърлил във водата — така се отървали от акулата.

Барокамерите, конструирани за лечение на пострадалите при декомпресии, се оказаха много подходящи и за лекуване на пациенти с болно сърце, слабо кръвообращение, а и за импотентни.

Както неотдавна една германска домакиня писа в сп. „Делфин“, подводната маска може да се използва добре и в кухнята: за предпазване на очите при рязане на лук.

Храна от морето

Артър Кларк, известен със своите утопични романи, пише в книгата си „В морските глъбини“ следното: „Докато прочетете тази книга, броят на хората на Земята ще се е увеличил толкова, че с тях би могъл да се засели малък град.“ Сегашното увеличаване възлиза на около 100 000 души на ден. За годината това нрави към 35 милиона. За 2000-та година се очаква населението на света да нарасне на 7 милиарда.

Днес в твърде много книги се говори, че за „благото на човечеството“ се правело това и онова, за да няма глад в света. Но понеже в земеделските области добивът може да се увеличи само донякъде, естествено е интересът да се насочва все повече към морето — „което може да изхрани всички“. Аз също мисля, че от морето можем да получим значителни количества храна — но с това не се решават по същество проблемите.

Според мен е късогледство да се събужда световната съвест, като се посочва, че има толкова много гладуващи хора, вместо да се изтъкне ясно за какво всъщност се касае. А именно, че трябва да бъде ограничена — ако е нужно и чрез налагането на санкции — досегашната свобода да се създават произволно много деца.

В наши дни еволюцията е стигнала до важна повратна точка. В продължение на три милиарда години за всички структури, които продължавали да предават по-нататък жизнения процес, е имало две основни предпоставки: първо, те трябвало да бъдат в такова състояние, че да приемат повече енергия, отколкото им е нужна за този процес — в противен случай това автоматично би спряло развитието. Второ, те трябвало да бъдат в такова състояние, че с помощта на получената енергия да си набавят вещества за увеличаване и умножаване на собствената си структура. И затова едно по възможност силно размножаване винаги и без изключение е било от полза. Само така се продължава животът; само така е могло да се стигне до изменения и евентуални подобрения в дадената наследствена маса — тоест до по-висше развитие. Сега обаче еволюцията стигна до точка, където този абсолютен критерий изведнъж изгуби значение и дори поставя под съмнение цялото по-нататъшно развитие. Превъзходството на човека и създадените от него по-големи жизнени структури така са се увеличили, че като се има предвид пространственото ограничение на нашето земно кълбо, този процес среща навсякъде бариери. Съживената от човека материя, всички изкуствено създадени структури са нараснали толкова много и управляващите ги центрове (именно хората) така са се намножили, че размножаването, смятано досега за естествено предимство, изведнъж ни заплашва като проклятие и зла съдба.

Нашият проблем няма да се реши в морето, а над водата, от самия човек. Под натиска на реалността трябва да бъде преодоляно дълбоко вкорененото убеждение, че произволното размножаване било наше старо, неоспоримо право. При това положението не е еднакво във всички страни. Но като имаме предвид днешните си знания, лесно можем да пресметнем колко хора могат да живеят задоволително в дадена географска област. В резултат на това в бъдеще ще се наложат нужните ограничения — които не са по-малко важни и би трябвало да са също така строго наложени, както онези да не се убива и да не се краде. Контролът на раждаемостта е предпоставка за по-нататъшното ни развитие, а дори за нашето по-нататъшно съществуване.

Трябва да се повдигне още един въпрос, щом се занимаваме с проблема „храна от морето“. „Право“ за такова разкриване на ресурси ние не притежаваме — сами си го вземаме. Понеже общото жизнено развитие напредва така, че винаги по-силният изтиква по-слабия и това се отнася както за растенията, и животните, така и за нужните на човека структури за препитаване, за заводите и държавите — напредването към морето отразява напълно явленията в природата. Не е нужно да ни гризе съвестта — но би трябвало да бъдем разумни, да преследваме действително нашите интереси и да не постъпваме така, че в края на краищата да се получи обратното.

По принцип положението под водата е същото, както на сушата. Ако искаме да увеличим добивите на храна от морето, тогава по начало са нужни същите мерки. Има три главни дейности, залегнали в досегашното увеличаване на добива на храна. Първо: унищожаване („разчистване“) на естествената растителност и изкуствено засаждане на полезни растения. Второ: защита на тази агрикултура чрез ограждане, борба с вредители в самия обработваем участък. Трето: отглеждане на такива растения и животни, които да подхождат на вкуса ни и да дават по-добри добиви. Освен това може да се стигне до интензификация и интеграция на това стопанство например чрез торене, сменяване на посевен материал, съгласувано използване на почвата според нуждите и възможностите за транспорт до потребителя. Още като студент през май 1943 г. писах в статия под надслов: „Колония море“: „По отношение на морето ние все още сме номади. Докато разработваме земята и разкриваме богатствата ѝ, ние грабим в морето там, където е по-лесно, но никъде няма още селяни на морето.“ Дадох практически насоки, които тогава бяха доста критикувани, и завърших с думите: „Мизерията и гладът ще ни принудят да търсим пътища, за да обработваме в бъдеще планомерно и безкрайно богатата морска нива. Някой ден и във водата ще сеем, ще отглеждаме и ще прибираме реколта.“

Според днешните схващания писаното тогава от мен съвсем не е утопия. Неотдавна Ц. П. Айдил писа в книгата си „Exploring the Ocean Worlds“^[27], че по този въпрос винаги е имало различни мнения. Така през 1883 г. прочутият английски биолог Томас X. Хъксли заявил, че рибните богатства били неизчерпаеми, което твърде много насърчило хищното им експлоатиране. Но в началото на XX век се оказало, че този хранителен източник — поне в районите с интензивен риболов — бил ограничен, а след Първата световна война трябвало да се наложат строги ограничения върху риболова. Както Айдил пише, и това било преувеличено: „амплитудата на защитните мерки отишла прекалено много в другата посока…“ И затова след Втората световна война риболовът отново се увеличи. Към ООН бе създадена международна организация под името ФАО, която между другото чрез съответна информация и компетентна помощ улесни риболова и развъждането на морски животни в целия свят.

И все още мненията са различни. Като съобщава своите данни, по-скоро с известна предпазливост, Айдил заявява, че добре поддържани ферми за развъждане на миди могат да дадат 3,3 пъти повече органично сухо вещество, отколкото едно добро пасище, използвано за скотовъдство. За някои водорасли се твърди, че от тях могат да се получават за година до 50 генерации и че за разлика от сухоземните растения, те могат да се използват почти 100-процентово и при съответно отглеждане съдържат до 88 процента белтъчини или до 75 процента масленост от общото си тегло. От друга страна, известно е, че откритото море не дава дори една десета от дохода, който дава плодородната земя — разбира се, тук се има предвид само водната повърхност, а не и това, че площта на океаните има под себе си пространство, дълбоко средно 4000 метра, което е пълно с живот. Както на сушата се намират плодородни почви и пустинни области, така и в морето има повече или по-малко плодородни зони. Като се вземе всичко това под внимание, моите тогавашни преценки са били по-скоро плахи и както по-рано, така и сега остава открит основният проблем, който Артър Кларк наскоро обобщи в една фраза: „Около 20 000 години човекът е стопанисвал земята. През идните 20 000 години той ще трябва да се научи да стопанисва морето.“

Както на сушата, така и в морето основата на целия живот са растенията, чието жизнено пространство се ограничава в горните слоеве, до които могат да проникнат слънчевите лъчи. Повечето от тези растения са микроскопично малки: това е растителният планктон. Сегашният количествен прираст на тези растителни организми, които до голяма степен определят съдържанието на кислорода в нашата атмосфера, се преценява на около 400 милиарда тона в мокро състояние на година. Когато на сушата обработваме нива, ние трябва да я прекопаваме или да я орем, чрез което влезлите по-дълбоко в почвата минерални соли (нитрати, фосфати) отново стигат до повърхността. В океаните това не става толкова лесно. Тук измрелите организми потъват в няколко хиляди метра дълбоки бездни. На други места пък тези соли се изнасят от теченията отново нагоре. Студената вода е по-тежка от топлата и затова под леда на полюсните шапки охладените водни маси постоянно потъват надолу и се движат над дълбокоморското дъно към Екватора. Ето защо кислородът стига и до най-големите дълбочини — така че животните могат да живеят и там. От друга страна, в някои зони дълбочинната вода се вдига отново нагоре: там морската повърхност сякаш се разорава, растителността може да се развие по-интензивно, а с нея пък се хранят съответно много животни. И ветровете, духащи от сушата към морето, отнасят крайбрежните водни слоеве нататък, така че покрай бреговете излиза нагоре богатата на минерали дълбочинна вода. Идващи отдолу силни течения има по бреговете на Перу и Югозападна Африка (с това се обяснява изобилието на риба там). Както научният колектив на германския изследователски кораб „Метеор“ установи през 1970 г., понякога дълбокоморската вода се издига в отделни гигантски „капки“ нагоре — в дадения случай край Дакар тази капка заемала площ, дълга осем морски мили и широка две мили. Понеже по-солената вода тежи повече от по-слабо солената, образуват се движещи се нагоре и надолу течения. Когато в топлите райони водата се изпарява, солеността на останалата вода се увеличава, така че тя потъва по-надолу и на нейно място идва водата от по-дълбока зона. В района около Екватора на дълбочина 150 метра бе открито мощно течение, което от Гилбъртовите острови се движи със скорост три възела по протежение на повече от 20 000 километра — до Галапагоските острови. Когато се срещне със студеното Хумболтово течение, там се образуват идващи отдолу нагоре течения. Резултат: още един добре „разоран“, изключително богат на риба район.

Микроскопичният растителен планктон служи за храна на също много дребни организми — животинския планктон, с който се хранят рибите, — а те от своя страна биват изяждани от по-големи риби. При всеки такъв процес се губят средно девет десети от органичното вещество. Това ще рече, че десет грама растителен планктон са нужни, за да се „произведе“ един грам животински планктон; рибите, които се хранят с животински планктон, трябва да изядат десет килограма от него, за да образуват един килограм телесно вещество — и така нататък… Колкото по-дълга става „хранителната верига“, толкова по-голяма е загубата на вещества. Ако един кит се храни с малки рачета, които ядат растителен планктон, тогава съотношението ще бъде 1:99; храним ли се обаче с риба тунец, чиято храна са херинги, които пък ядат дребни рачета, тогава веригата се удължава с две звена и ние използуваме първичната растителна храна само в съотношение 1:9999. И затова икономически най-изгодно би било, ако направо се храним с планктон.

С огромния си улов на аншоа Перу стои днес на челно място сред всички страни, занимаващи се с лов на морски животни; през 1970 г. уловът достигал вече 12 600 милиона тона. След Перу идват Япония, която по-рано стоеше начело в риболова, СССР и Китай. Все по-голямо значение придобива производството на рибено брашно, което съдържа почти 80 процента белтъчини и може да се използва отлично като храна за животни и за торене. Изследователски кораби разузнават нови райони за улов: така корабът „Валтер Херинг“ откри между Южен Уругвай и Северна Патагония, на дълбочина 300–500 метра голямо изобилие от морски щуки, като при улов можело да бъдат изтеглени на борда до 42 тона риба за час. На 400–600 метра дълбочина ехолотите на много кораби са регистрирали съпротивления, от които може да се заключи, че там има огромни струпвания на морски животни. Чрез спускане на автоматични кинокамери в дълбочината се установило, че това са гигантски калмари — същите, които кашалотът преследва. Досега не бе възможно те да бъдат използвани като търговски обект, освен по околен път, чрез лова на кашалоти. За да се установи миграцията на някои видове риби, към перките им биват прикрепваше малки капсули, в които е монтиран ултразвуков предавател. Така става възможно да се проследи пътят им. В много случаи някои видове риби са разселвани в нови райони: или там, където рибата е много намаляла от интензивния лов, биват пускани млади риби, за да се развъдят отново. Още през 1880 г. бил направен опит алсите, които принадлежат към херинговите риби, да се преселят от източното крайбрежие на САЩ в западното — и само след осем години от тази риба се получил в новия ѝ район значителен улов. Зарибяването с млади риби се оказало особено успешно в реките и заливите, докато по откритите крайбрежия не се стигало до забележими подобрения.

В риболовната техника човекът открай време е внедрявал сполучливи хрумвания и хитрости. И днес още туземците от Нова Гвинея и Северна Австралия завързват опашките на рибите прилепало (Echineis remora) c връв и щом наблизо има костенурки, ги пускат да плуват към тях. По инстинкт прилепалото бързо се придвижва до костенурката и със смукателния диск на главата си се прилепва към бронята ѝ. Така туземците се добират до костенурката. В района на о. Малта рибарите използват малки салове, които оставят да дрейфуват далеч от брега в открито море. Млади доради („ламбуки“)^[28] се събират — следвайки също свой вроден инстинкт — под сала и могат да бъдат внимателно уловени с мрежи. Използваната днес за промишлен риболов техника е не по-малко рафинирана. Така например ловенето на скариди с тралове, теглени от риболовен кораб, става доходно само през нощта, понеже през деня животните се крият в пясъчния грунд. С движещо се пред трала устройство, което разпръсква електрически импулси, те биват прогонвани от скривалищата си и по този начин уловът може да приключи за едно денонощие. Също чрез импулси рибите биват принудени да доплуват до електрод, откъдето смукателна тръба ги всмуква и изсипва на борда. Оттам по конвейери се прекарват до преработвателната инсталация на риболовния кораб. Електрическото поле може да се нагласява така, че да се привлекат само риби с определена големина. Понеже те са като парализирани, не се мятат насам-натам. В тялото им се образува по-малко млечна киселина и това ги прави по-вкусни. С подобна тръба, управлявана от малка подводна лодка, риболовците по крайбрежието на Юкатан възнамеряват да изсмукват лангустите от дупките им. От самолети се открива къде има струпване на риби и след това промишленият кораб се отправя натам. Върху направените от сателити снимки се разпознава по цвета на водата количеството на планктона в морето; така също може да се заключи дали там има струпвания на риба. Откакто бе установено, че пронизителните звуци, които делфините издават, карат рибните ята да плуват по на гъсто, руските риболовни кораби при изстрелването на мрежите изпращат чрез хидрофони именно такива пискливи звуци; чрез тях се предотвратява бягството на единични риби и по този начин се стига до по-богат улов. Съветските риболовци твърдят също, че ловели риба вече с малки подводни лодки, като откривали рибните стада със сонари и хидрофони, след това опъвали мрежи между тях и от двете страни ги вкарвали в тях. Стара моя идея, която публикувах през 1941 г. и за която все още смятам, че един ден ще се приложи, е примамването и изкуственото образуване на стада чрез разпръскване на съответни, получени чрез водното налягане трептения. Вече е установено, че акулите могат да бъдат примамени по този начин. Навярно и при разни видове риби и морски бозайници ще бъде възможно чрез предаване на зова на партньора по пол те да бъдат примамени в определен район — или чрез предаване шума на стадата да се образува изкуствено стадо около предавателя и после — както при мишеловеца на Хамелн — да бъдат отправени към съответното ловно приспособление (мрежа, електрическо поле или нещо подобно).

Докато всичко това — с изключение на разселването на отделни видове риби — все още представлява номадска работа, покрай бреговете отдавна се е развила истинска водна култура. В различни краища на света в морските заливи в отделни малки езерца се развъждат морски животни или водорасли. Във „валисите“^[29] по италианското крайбрежие се развъждат змиорки и се получава добив — 60 кг от декар годишно. В индонезийските рибарници от хранещите се с водорасли риби се получава добив от 60 до 280 кг на декар. В Сингапур в държавните опитни рибо-развъдници са получени 350 кг скариди от декар; за две години инсталацията била амортизирана. В Тайван са развъждали до 850 кг риба на декар!

От значение обаче е характерът на почвата. Тинестата глина се оказала най-подходяща. Също така от значение е между водораслите и растителния планктон — хранителната база на водните обитатели — да се поддържа равновесие по време на развитието им. Поощряването на едното може да ограничи развитието на другото. На това съотношение може да се повлияе благоприятно чрез оптимална дълбочина на езерцата и торенето им. Чрез шлюзове, отварящи се отгоре или отдолу, могат да се използват приливите и отливите — като от едната страна докарват хранителни вещества и млади риби в рибарниците и заливите, а от другата страна — като пред изтичаща се вода — се закрепят мрежи за улова. По японското крайбрежие се държат риби и раци в закачени под салове плуващи кафези. Стриди също се развъждат с помощта на такива закотвени салове, от които висят въжета и телове и към тях се прилепват ларвите им. На Гранд Кеймън в Карибско море видяхме много модерна и доходна ферма за костенурки, където животните се държат в големи пластмасови басейни. Водорасли се отглеждат вече отдавна — в Япония като хранителен продукт, в други страни — за добиване на суровина за лекарства и като торове. Още преди 35 години японски водолази са засаждали водорасли край разположения пред Долна Калифорния о. Седрос и после редовно са ги косили. В САЩ вече се произвеждат специални товарни лодки („келпокосачки“), които окосяват един метър над дъното порасналите високо кафяви водорасли и ги пренасят с конвейери на палубата. В Съветския съюз в Баренцово и Азовско море и в част от Черно море се създават площи за водораслови култури и понастоящем се готви изработването на жътварска машина с дистанционно управление. При проведените в Америка опити се получиха от 4 до 16 тона суха маса на декар годишно. В Дортмундския институт по хранителна физиология „Макс Планк“ се отглеждаха в пластмасови сандъчета микроскопични зелени водорасли, които се центрофугираха и после се сушаха. При топло време от тези сандъчета се събираха по три реколти на седмица. Получените от водорасли белтъчини на прах могат да се използуват и като храна за хората; по този начин би могло за една година да се получат 40 тона суха маса от водорасли — това представлява приблизително десет пъти по-висока хранителна стойност в сравнение със средна оризова или житна реколта. Сега се правят опити да се създаде не много скъпа инсталация с лесно обслужване — особено за развиващите се страни, където недостигът на протеин е взел критични размери.

Дори при морските ферми по крайбрежията осигуряването на собствеността играе важна роля. Мидите остават на мястото си, скаридите или рибите обаче могат много бързо да се преместят в съседната ферма. Следователно сградите или насипите се оказват нужни не само, за да не избягат животните, но и от правни съображения. С това вече се повдига въпрос, който има важно значение за по-нататъшното разработване на всяко истинско морско стопанство. Особено в открито море трудно могат да бъдат издигнати огради — а това би могло да стане причина настъплението към морските простори да повлияе решително върху развитието на човечеството. Необходимостта морето да бъде превърнато в културна област наистина би могла да принуди нациите на единодушие, за което иначе няма кой знае какви предпоставки. Както често пъти е ставало, разногласията се преодоляват при появата на общ неприятел или при възникването на въпрос, който трябва да бъде разрешен взаимно. Принципът на конкуренцията, основният двигател на досегашната еволюция, би могъл да бъде елиминиран само чрез засягащ цялото човечество важен и решаващ за нашия живот и нашето съществуване проблем. Технически и политически трудният въпрос да се издигат в морето огради би могъл да стане благодатен за нас. Впрочем мирът и единството отдавна се възхваляват единодушно, но въпреки това не сме се приближили много към този идеал. Необходимостта от единен фронт срещу морето би могла да допринесе, ние — в дванайсетия час — все пак да стигнем дотам и да отърсим от себе си белезниците на вродената си агресивност срещу ближния.

Днес не липсват предложения за култивиране на морето в голям мащаб. Добра възможност за това би могло да бъде използването на съществуващите заливи и „езерца“, в които да се направят съответни преградни приспособления и шлюзове. Някой си американски експерт по водни култури (Палмър) твърди, че една „водораслова нива“, по размери шест пъти по-голяма от Боденското езеро, би могла при съответна обработка да даде водорасли за изхранване на цялото население на нашата планета. Уместно е да погледнем малко скептично на тази прогноза. В замяна на това пък заслужава да се помисли дали би могла да се изпомпи от морето богатата на минерали дълбочинна вода в атоли и там да се създадат подводни култури. Според приблизителни пресмятания един-единствен атол, на големина колкото атола Куайалейн, би могъл чрез водна култура да произвежда достатъчно животински протеин, за да се изхранят десет милиона души. Друг проект на бъдещето е създаването на изкуствени острови от порест бетон или синтетични материали, които после, транспортирани в открито море, да се съединят там на пръстени и да бъдат закотвени към подводни планини. В такива басейни биха могли да се отглеждат и водни култури в голям мащаб.

Японският архитект Кийодори Кикутаке от двайсет години вече се занимава с план за построяване на плаващи градове. Основна единица при тях са 100-метрови кухи, напълнени с въздух, бетонни подпорни конструкции. Подобно на изследователския кораб „Флип“ те трябва да се пренесат в хоризонтално положение до определеното място и там да се потопят на съответна дълбочина във водата, като се изправят отвесно, за да служат за устои в морето. Върху тях се издига платформа, а върху нея — фабрика, която произвежда още такива колони. Там расте платформата, издига се на 20 метра над морското равнище и по този начин дори при буря не могат да я достигнат и най-високите вълни. Тъй като колоните „лежат“ на дълбочина 80 метра, платформата няма да бъде засегната от мъртвото вълнение и от повърхностните течения. Първата такава конструкция вече се изгражда в Хавай: върху нея ще бъдат построени сгради за мострен панаир. Кикутаке възнамерява да построи плаващи градове за по 1–2 милиона души. Аргумент срещу тази идея е, че засега на сушата все още има достатъчно място за градове. С това обаче човек може да се съгласи само отчасти, тъй като при разпръснатото заселване днес на сухоземната природа се нанасят все повече и повече щети; освен това при плаващите градове би могло да се прилага тримерното разширяване, което на сушата е невъзможно.

В Япония имах случай да разговарям с Кикутаке; значителни възможности за неговите проекти виждам преди всичко във връзка със създаването на морски култури. Между колоните, които стигат до 80 метра дълбочина, биха могли да се опънат мрежи и да се създадат аквакултури. Биха могли да бъдат построени по-плитки тераси на известно разстояние около плаващата платформа, която пък в район с оптимален климат би могла да се закотви. Още през 1962 г. на един лондонски конгрес беше представен проект за инсталиране на атомни реактори на морското дъно, които чрез произвежданата топлина да предизвикат образуване на течения нагоре към повърхността и по този начин — изкуствено торене. Такива атомни реактори, подредени около плаващ индустриален град, биха представлявали база за доходно морско стопанство. Дори отпадъците от града — след предварителна преработка — биха могли да се включат в този цикъл на торене. Докато на сушата може да се култивира само един слой от почвата, под водата биха могли да се създадат няколко стопанства едно над друго. Морските животни — скариди, риби, миди — могат да се отглеждат и на значителни дълбочини, а чрез съответна селекция и тук могат да се получат — както на сушата — видове, отговарящи на изискванията на хората.

Освен нужната храна (и дишането) вторият решаващ фактор за морските организми е този, да бъдат защитени. Идеята за създаването на изкуствени рифове и с това на нови възможности за прикрития на животните вече се приложи опитно. По разни крайбрежия бяха потопени бракувани автомобили и автомобилни гуми — и там действително се заселиха риби и раци. Пред океанографския институт в Монако бяха закотвени в морето „подводни обори“ от бетон и сега се проучва как ще се заселят в тях морски обитатели. При това сградите получават още една функция. Те не само пазят собственическите права и пречат на животните, които трябва да дадат поколения, да избягат, а служат и като защита от хищници.

Изкуственото торене, ограждането, създаването на прикрития — това са най-важните проекти за бъдещата икономика. Обстоятелството, че такива проекти не могат да бъдат осъществени от отделни фирми или държави, е едно на ръка. От известно време в шведските реки се пускат млади сьомги, които оттам се придвижват към морето, а после, напълно развити, плуват отново по реките нагоре. По този начин шведските рибари увеличиха добивите си, но много от пуснатите в реките риби, които стигнали до Балтийско море — впрочем то е международно, — били уловени там от рибари от друга народност. Този пример е достатъчен да поясни за какво става въпрос. За да може морето да се използва, необходими са големи инвестиции, които едва ли някоя държава би подарила на друга. Само ако човечеството успее да се откъсне от мисълта за национална конкуренция, бихме могли да напредваме в тази посока.

Артър Кларк, който покрай писателската си дейност е и страстен леководолаз, в книгата си „The Deep Range“^[30] обрисува картината на бъдещото международно стопанисване на морето. „Шеф“ на предприятието е световна служба за изхранване, която развъжда планктон в голям мащаб — и китове в определени райони. Тук въпросът за оградата е решен чрез инсталиране на ултразвукови предаватели на морското дъно, които насочват трептенията към повърхността — една невидима стена, чието преминаване не се харесва на китовете. Малки подводни лодки пазят животните и ги защищават от случайно нахлули косатки. По косатките се стреля с отровни стрели.

Човек е склонен да гледа леко на утопиите, но в случая с Кларк това положително не е правилно. През 1945 г. той публикува в специализираното списание „Wireless World“^[31] статия, озаглавена „Extraterritorial Relays“^[32], в която излага основната идея на осъществената по-късно информация чрез спътниците. Когато неотдавна посетих Кларк в Коломбо, той ми показа статията, която наскоро бе написал. Заглавието ѝ бе: „Как загубих един милиард долара“. (Кларк пропуснал да патентова своята идея, а за статията получил 40 долара хонорар.)

У Жул Верн капитан Немо пуши пура от собственоръчно отглеждан морски тютюн. Мляко, масло и сирене получава от млякото на кит, което „издоява“ от женските животни — три тона от една-единствена крава-кит. Дали наистина ще се стигне дотам, остава висящ въпрос. Но отглеждането на планктон и на китове сигурно може да се осъществи. Също — и развъждането на подходящи риби и мекотели. За улов и за контролиране биха могли да се конструират кораби-роботи, за преработката — плаващи фабрики, които да произвеждат трайни продукти.

Предпоставка за всичко това обаче е едно глобално споразумение. Докато го нямаме, по неволя си оставаме номади на морето.

Суровини от морето

Това, което важи за храната на хората, важи и за суровините, от които се нуждаем. Те стават все по-оскъдни. Всички изкуствени уреди и устройства, с които можем да увеличим милион пъти силата на нашето голо тяло, ние създаваме преди всичко от неорганичен материал. Така че човек принадлежи по произход само към животинския свят — функционално обаче има далеч по-голямо сходство с растенията. Те също изграждат функционалните си части, тъканите и органите си — жизненото си тяло — от неорганични вещества. Животните не могат да правят това и разчитат само на органични градивни материали, които „изяждат“, като ги изтръгват от други живи същества. С появата на човека в еволюцията е започнал нов период на развитие. Тялото ни, състоящо се от клетки, се нуждае все още от същата храна, от която са се нуждаели животните — наши предшественици; всички допълнителни изкуствени органи, които създаваме и чрез които постигаме онези способности, които всъщност ни правят човеци, се изграждат също както при растенията от неорганичен материал.

Разбира се, между нас и растенията има съществена разлика: когато те загиват, тяхната субстанция се използва от други живи същества — от тревопасните, от гнилостните бактерии и др. Ако обаче създадените от човека изкуствени органи — инструменти, оръжия, машини, индустрия — се износят, материалът им може само донякъде да се използва за нещо, тоест — да продължи да служи на жизнения процес. Повечето неща стават неизползваем брак: отпадъци от строежи, корозиран метал, неизползваеми пластмаси и др. Последица: много от нужните ни суровини започват да стават оскъдни. Човечеството се увеличава много бързо, индустриализацията расте светкавично. По предварителни изчисления запасите от мед на сушата ще стигнат само за още 50 години. За много от останалите суровини се предвижда подобно изчерпване. И за това развитието се насочва по принуждение към морето, търси там суровини. Още повече че в океаните се намират огромни запаси.

Най-големи запаси съдържа самата морска вода. От няколко милиарда години насам се извършва все един и същ кръговрат. Водите се изпаряват на повърхността, образуват се облаци, дъжд, водата се просмуква или се стича по скалите надолу — връща се отново в морето. При това водата разтваря много вещества или носи частици от тях със себе си и транспортира всичко това в морето. Там те остават във водата или потъват постепенно на дъното. А за какви количества става въпрос, показва най-добре едно сравнение: Ако бе възможно всички разтворени в морето вещества да се утаят на сушата, те биха я покрили с пласт, дебел 50 метра. Главно участие в това вземат елементите натрий, магнезий, хлор, калций, сяра, бром, стронций и флуор. Досега в морската вода са доказани още 69 от общо 92-та срещани на земята елемента. Навярно и останалите се съдържат в нея, макар и много разредени. Стойността на златото, което се съдържа във всяка кубическа миля морска вода, се преценява на 100 милиона долара, а обемът на морето възлиза на 330 000 кубически мили. В морето се съдържат почти сто пъти повече сребро, почти хиляда пъти повече уран, калай и мед, отколкото злато. Големият проблем се състои само в това, как да се изтръгнат тези богатства от морето. Те биха могли да осигурят по-нататъшното развитие на човека за десетки хиляди години.

До днес освен готварска сол човекът е успял да получи от морската вода по промишлен начин само бром и магнезий. Към това се прибавя и добивът на йод, но само като микроелемент (0,000005 процента), който се натрупва в клетките на кафявите водорасли. И други организми имат способността да концентрират известни елементи в клетките си за противодействие на осмотичното налягане. Така например стридите натрупват мед, някои видове раци — кобалт, някои туникати^[33] — ванадий. А ванадият се съдържа в морската вода в толкова малки количества, че наличието му било установено едва чрез изследване именно на тези туникати. Те притежават способност да го натрупват в концентрация 1:50 000. Днес в много химически лаборатории се работи върху това да се анализира „технологията“ в тези организми, за да може по подобен начин да се добиват метали в промишлеността. Другата възможност е да се отглеждат организми, способни да извършат тази дейност. И така, не е изключено бъдещата морска икономика да има за цел не само да получава храни, но и да експлоатира разтворените в морето вещества.

Често финансирането на научни експедиции се осъществява по странни обиколни пътища. Проведената след Първата световна война с толкова успех германска експедиция „Метеор“ бе осъществена само благодарение на обстоятелството, че във Версайския мирен договор се предвиждаше Германия да заплати репарация от 132 милиарда марки, изключително в злато. Шведският физик Арениус, носител на Нобелова награда за принос в химията през 1901 г., изказал твърдението, че във всеки кубически метър морска вода се съдържат около 6 милиграма злато. Въз основа на това германският химик, носител на Нобелова награда, Фриц Хабер, бил натоварен да открие метод за добиване на злато от морската вода и да проучи морските райони, където водата съдържа най-много злато. При експедицията, която продължила четири години, Хабер направил няколко хиляди анализа, но никъде не намерил дори приблизително такава стойност, каквото Арениус посочвал. Експедицията „Метеор“ изследвала в Южния Атлантик релефа на морското дъно, проучила тамошните системи на теченията, донесла в родината си извънредно ценни резултати от измерванията — само истинската си тайна цел тя не постигнала.

Нагледна представа за скритите в морската вода вещества може да получим от всеки коралов риф. Малките помпи, които изграждат тези огромни постройки, си набавят, строителния материал — варта — от морската вода. Най-величественият, уникален строеж в света, Големият бариерен риф на Австралия, е дълъг 2000 километра, откъм външния си край е висок 2000 метра и широк — между 20 и 150 километра!

Най-важни обаче за бъдещето на човека и за продължаващото чрез него жизнено развитие навярно няма да бъдат разтворените в морето вещества, а самата вода: тоест получаването на сладка вода от морето. Както се вижда при морските бозайници, едно бивше сухоземно животно може чрез специално приспособление на секреторните си органи да се справи и със солената вода. От растенията това могат да правят мангровите дървета. Теоретично следователно би било мислимо за изхранването на хората да се отглеждат подходящи сухоземни организми, които могат да се задоволят със солена вода и по този начин днешните пустинни области биха могли да се превърнат в култивирани земи. По-близко до мисълта обаче е обезсоляването на морската вода, което вече се практикува по различни методи. Дори в области, където досега е имало достатъчно вода, снабдяването с нея става все по-трудно заради силното разрастване на индустрията. За производството на един-единствен тон стомана са нужни 15–20 тона прясна вода, за един тон целволе — дори 600 тона. За напояването на земеделските култури един тон прясна вода би трябвало да струва не повече от 10 пфенига, а питейната вода — не повече от 50 пфенига. При сегашното положение на техниката обаче такива стойности могат да се постигнат само когато има съоръжения с много висок всекидневен капацитет. Ето защо засега те все още са много скъпи, за да се приложат в слабо развитите страни.

Друго изненадващо решение е идеята за преместването на айсберги от Гренландия или Антарктида в безводни области. През 1893 г. край разположените пред аржентинското крайбрежие Фолклъндски острови бил забелязан дрейфуващ айсберг, който имал дебелина около 400 метра, дължина — над 150 километра и обща площ — колкото целия остров Корсика. „Тук се намираше компактен блок от прясна вода, по-голям от всички швейцарски езера накуп, далеч от мястото, където се е образувал — пише Дийц. — Каква благодат би било, ако такава дрейфуваща планина се закара по Хумболтовото течение, да напоява безводните брегове на Северно Чили, или ако такъв айсберг се завлече до Пърт, за да напоява сухите пустини на Австралия!“

Как обаче би се отразило това върху тамошния климат, е друг въпрос, който не бива да се подценява.

Междувременно човекът, близък по функциите си до животните и растенията едновременно, откри със своите управлявани от разстояние органи много по-големи богатства в морските дълбочини. Така учените, участвали в прочутата експедиция „Чалинджър“ (1872–1876 г.), извадили с дълбочинните си тралове грудковидни образувания, и то — най-различни. Първият вид бил намерен над континенталния шелф: образуванията били светлокафяви, повърхността им изглеждала като лакирана; съдържали обикновено вкаменелости и до 30 процента фосфор. Тези конкреции имали диаметър от 5 до 8 сантиметра, някои били големи само колкото лекарствено хапче. По-късно били намерени и конкреции, тежки до един центнер. Вторият вид произхождал от 4000–5000 м дълбочина. Тези образувания изглеждали като черни картофи, имали диаметри от 3 до 6 см и се състояли от метална руда. Тъй като съдържали най-много манган — над 50 процента, — били наречени манганови конкреции. Понеже съдържат значително количество желязо, както и далеч по-важните за индустрията метали: мед (до 1,9 процента), никел (до 1,6 процента) и кобалт (до 2 процента), сега те се наричат „рудни конкреции“. Значението на двата вида се оцени напълно едва в наши дни, откакто с помощта на фото- и телевизионни камери стана възможно да се проучи цялото находище. При това се установи, че в много морски райони рудните конкреции покриват дъното на много мили. За днешната икономика те представляват просто невъобразими стойности и затова се правят големи държавни и частни инвестиции за техническо съоръжаване, което ще даде възможност да се извадят на повърхността тези разпръснати по морското дъно богатства.

Фосфатните конкреции имат обикновено елипсовидна форма, със заоблени издатини, често и с вдлъбнатини, в които се заселват дребни животни. Някои от тези образувания са толкова красиви на цвят и по форма, че биха могли да намерят място в някоя минерална сбирка. Има ги по подводните тераси, които се издигат над континенталния шелф, често пъти — в зони, където откъм сушата се вливат по-големи реки или където се смесват студени и топли течения. Те са от органичен произход. Там, където загиват повече морски организми, се разтварят фосфатни съединения; ако бъдат изнесени от възходящи течения нагоре, те наторяват, както вече бе казано, морето и засилват образуването на планктон. Попаднат ли такива разтворени колоидни частици върху лежащи на дъното обекти — това са често пъти останки от животни, — те се наслояват върху тях и по този начин се образуват конкрециите, които нарастват, слой след слой. Интересно е това, че техният външен вид е в зависимост от мястото на находката. Специалистът може по цвета и формата им да определи откъде произхождат.

Най-големите известни досега находища се намират пред западните брегове на САЩ. Според направените в участък от 6000 квадратни мили приблизителни пресмятания те възлизат там общо на около един милиард тона. Подобни богати залежи са открити и пред Южна Калифорния, Днес се предполага, че такива находища има над шелфовите зони във всички океани. Ако това отговаря на истината, сегашните нужди от изкуствени торове ще бъдат задоволени за повече от хиляда години.

Първият опит за експлоатация с помощта на големи смукателни тръби се оказал несполучлив поради непредвидени причини. Посредством телевизионни снимки една фирма от Лос Анджелиз открила върху разположената на 40 мили пред Сан Диего коса богати находища и получили от американското правителство правото да ги експлоатира. В началото всичко вървяло добре. С помощта на два специални кораба и един сал били извадени на повърхността големи количества конкреции. След това обаче от смукателната тръба изтрополил съвсем друг предмет — неексплодирала още граната! Продължили да изваждат конкрециите, но извадили още две гранати — една от тях експлодирала. Както се установило, при военноморски маневри точно този район бил избран за обстрел и между рудните конкреции лежали много неизбухнали гранати. По тази причина акцията трябвало да бъде преустановена, а фирмата поискала от правителството да ѝ бъде върната сумата, дадена за наема.

Както бе споменато, конкрециите съдържат минерали; те са наслоени като люспи на лук на пластове около зъби на акули, ушни кости на китове и други вкаменелости. Двадесет години след експедицията „Чалинджър“ Александър Агасиц установил по време на експедиция с кораба „Албатрос“, че доста значителни количества такива конкреции лежат дълбоко на морското дъно.

Благодарение на подводните снимки и подводната телевизия днес знаем, че на 3000–6000 метра дълбочина те покриват в огромни количества равното дъно от червена глина в дълбокоморските басейни. Тъй като там почти не се отлагат утайки, те лежат обикновено съвсем открити и се забелязват ясно върху снимките. В Тихия океан била установена компактност от 5 до 25 кг на квадратен метър, на места — и по 50 килограма. В южния Тихи океан съветският изследователски кораб „Академик Курчатов“ открил компактна руда, която възлизала на 75 килограма на квадратен метър, а по фланговете на подводните възвишения — находища на няколко пласта от по 200–300 килограма на квадратен метър.

Процентното съдържание на металите се колебае според района. Рудните конкреции в Атлантическия океан съдържат значително повече желязо от тези в Тихия океан, в замяна на това пък — много по-малко мед и никел. Според днешните пресмятания общите запаси на рудни конкреции възлизат на: от 10 000 до 100 000 милиона тона, като се има предвид, че за една година се образуват нови 10 милиона тона. Като се сравни това с досегашния световен добив на руда, който през 1971 г. възлизаше на 471,7 милиона тона, става ясно, че човек едва ли ще може и в бъдеще да изразходва тези запаси за изработване на изкуствените си „органи“.

Как се образуват, рудните конкреции? Предполага се, че лавата, която излиза от цепнатините по дъното, изветрява постепенно, металните частици се разтварят във водата и носени от морските течения, се разпростират по дълбокоморското дъно. Към това се добавя още и разтвореният във водата материал, който произхожда от, „подронването“ на континентите. В наслояването около подходящи обекти могат да вземат участие и бактерии. В различни институти се правят опити да се разкрият тези загадки, за да може същият процес, по възможност още по-интензивно, да се извършва и по изкуствен начин. Работи се също върху методи за рентабилна експлоатация. Спускащите се в дълбочината машини ще трябва да събират със съответни приспособления разпръснатите конкреции и после да ги изкарват със смукателната тръба нагоре. Неотдавна швейцарски техник демонстрирал специално устройство, с което се опростява значително изпомпването. Според изчислението му, ако това устройство работи 4800 часа на година и изважда по 140 тона рудни конкреции на час от 5000 метра дълбочина, един изкаран на повърхността тон би струвал кръгло 17 марки. Тъй като стойността на метала е между 150 и 200 марки, това би имало нужната рентабилност.

Междувременно „великите сили“ започнаха да се надпреварват в разкриването на тези, засега още безстопанствени суровини. Във ФРГ няколко големи предприятия са се обединили в „Стопанско обединение за морска промишлена техника“, което енергично действува да получи за своите проекти по-големи дотации от федералното правителство. Докато през 1971 г. в САЩ за изследване на моретата и за морска техника са изразходвани 1897 милиона марки, а в Канада — 248 милиона, Федералната република е предоставила само 65 милиона марки. За времето от 1972 г. до 1975 г. във Федералната република бяха предвидени общо 700 милиона марки, докато дотациите за електронно обработване на информация възлизаха на 2,2 милиарда, а за космонавтиката — над 3 милиарда. Днес навсякъде из океаните са на път изследователски кораби със задача да откриват най-надеждните рудни полета. Германският кораб за изследване на суровини „Валдивия“ извърши през 1972 г. проучвания в района между Хавайските острови и Калифорния, при които откри рудно поле, дълго 150 км и широко 130 км. Освен общоприетата техника тук бе използван и нов изследователски уред — бумерангов грайфер. Той се хвърля от кораба във водата, потъва на морското дъно, взема оттам проба с точно определена големина и автоматично я изнася на повърхността. Цялата манипулация трае около два часа и половина, а когато грайферът излезе на повърхността, го намират чрез радиолокатори. Данните, получени от грайфера и от други проучвателни уреди, се обработват от компютър. Съдържанието на ценни метали в откритото поле е сравнително високо. Разбира се, корабът „Валдивия“ бе наблюдаван постоянно от американската конкуренция. И така предсказанието, което направих преди повече от тридесет години в статията си „Колония море“, сега се сбъдна. Но в юридическо отношение нещата стоят по-лошо, отколкото в дните на златната треска. Защото никой изследовател на морски находища, никой колонизатор на морски дълбини, не знае днес със сигурност дали други хора също не са открили неговия периметър. И възможности за предявяване на „искове“ засега няма.

Същото важи и за останалите природни богатства в морските дълбини. Така при океанографските измервания в Червено море под дълбочинната граница от 2000 метра бяха открити горещи извори с много висока температура. Там водата достига температура до 56°С и е особено богата на минерали и соли. Причината за това са пукнатините в земната мантия — те са част от обхващащата цялото земно кълбо разседна система, на която се дължи и дрейфуването на континентите. Според океанолозите преди около десет милиона години Африка и Арабия са били още съединени, после се разкъсали и сега се отдалечават една от друга. От образувалия се на дъното в средата на Червено море разсед излиза лава, а има и горещи извори, които са богати на разтворени метали. Западногерманският кораб „Метеор“, английският „Дискъвъри“ и американският „Чейн“ проучили няколко такива места (каквито би трябвало да има още много покрай минаващите по океанското дъно пукнатини в земната мантия). И тук се намират големи подземни богатства без законни собственици. Според американски преценки наслоената в Червено море „рудоносна тиня“ съдържа 130 милиона тона руда. Стойността ѝ, особено при съдържанието на мед, цинк, сребро и злато, се преценява на около милиард и половина долара.

Други суровинни залежи се намират в шелфовите зони; там има струпани метали, които се наричат „наносни метали“. Желязо се добива от морското дъно пред японското крайбрежие; в шелфовите зони на Тайланд, Малайзия и Индонезия багери изкарват калай от, дъното. Днес някои от тези наносни минерали почти задоволяват световните нужди. През 1968 г. в австралийските крайбрежни зони са получени 93 процента от световното производство на рутил (изходен материал за получаването на титанов метал и титанов двуокис) и 83 процента от световното производство на циркон (нужен за производството на атомни реактори и турбини и в керамичната промишленост). В залива Карпентерия, също в Австралия, пред най-големия в света бокситен рудник се намират вторични залежи, образували се от речни наноси в морето, които може би ще се използват по-добре, отколкото тези на сушата. „Черният пясък“ край източните брегове на Аляска съдържа значителни количества злато и платина и също е донесен от реките в морето. Още от 1962 г. насам край бреговете на Южна Африка се добиват диаманти от натрупан върху морското дъно чакъл, дори се предполага, че там долу, под водата, се намира най-богатото находище на диаманти в света. Добивът се преценява на не по-малко от 35 милиона карата. В червената тиня от дълбокоморското дъно — това е установено чрез нефтените сондажи — се съдържа повече радий, отколкото в урановата смолиста руда и останалите, съдържащи радий скали на сушата. За производството на лекарства от голямо значение се оказаха тропическите архипелази с многото си отровни животни и растения, от които се получават биодинамични вещества. Запланувани са дори подводни рудници, входът към които щял да бъде на морското дъно във формата на водонепропускащ шлюз, до който работниците щели да бъдат превозвани с подводници.

Може би някои неща, които днес се пишат във връзка с добивите на суровини от морето, са преувеличени, утопични или прекалено оптимистични. Общо взето обаче, няма защо да се съмняваме в значението на суровинното пространство „море“ за по-нататъшното развитие на човечеството. Това, което днес звучи все още утопично, утре може да бъде осъществено благодарение на усъвършенстващата се технология.

Че това е от по-голямо значение за по-нататъшното разгръщане на живота, отколкото получаващото далеч по-големи дотации изследване на Космоса — по това едва ли може да се спори сериозно. Както Дийц пише, разходите за всяка ракета, изпратена до Луната, са по-големи от стойността на толкова килограма злато, колкото тежи самата ракета. „Ето защо в никакъв случаи не можем да очакваме, че транспортът на суровини с ракети някога ще се рентира.“ Дийц добавя: „Значението на пробите, взети от повърхността на Луната, и научните данни не бива да се подценяват, но от друга страна, човек не може да живее само с научни открития.“ Днес все по-настоятелните искания да бъдат предоставени повече държавни средства за „разработване на морето“ безспорно са основателни.

И все по-нарастващата енергийна нужда води човека към морето. След като през 1946 г. в Мексиканския залив бяха извършени първите сондажи за нефт на морското дъно, сондажната техника се е развила неимоверно много. Днешните сондажни острови за нефт представляват най-скъпите и най-сложни съоръжения, които изобщо човек някога е създал. Досега във водата са направени само малък брой сондажи по-дълбоко от 200 метра; рекордът е 420 метра. Но че все пак е възможно да се извършват от водната повърхност сондажи и на големи морски дълбочини, показа корабът „Гломар Чалинджър“ чрез океано-геоложките си изследвания. Тогава като „вторичен продукт“ в шелфовата зона бяха открити няколко нефтени находища.

Според американски изчисления, разкритите до днес нефтени находища под континенталния шелф заемат площ, която отговаря на около 15 процента от досега известните нефтени райони на сушата. Тъй като в най-младите наслаги съдържанието на нефт често пъти е много високо, предполага се, че под шелфовите зони се намират още по-големи находища. Досега нефтената промишленост е инвестирала около 10 милиарда долара за под-морски сондажи и се смята, че през идните десет години за тази цел ще се употребят още 25 милиарда долара. А според предположенията днес най-богатите нефтени находища се намират в подножието на континенталните склонове, където от падащите непрекъснато по тях надолу тинести маси са се натрупали особено много утайки във вид на гигантски призми.

Днес има вече „полупотопяващи се“ нефтосондажни острови, които плават свободно в морето, и там, където работят, те се потопяват толкова дълбоко, че плувните им тела остават под водата, където вече не са изложени на морското вълнение. Работните платформи са издигнати върху кухи колони, високо над водата. Сондажният остров „Оушън дрилър“, който има форма на „V“, през 1964 г. издържал ураган с 15 метра високи вълни. Друг такъв остров „Блу уотър риг №2“ издържал сондажи в Атлантическия океан при 7–8 метра високи вълни, без да му попречи клатушкането и люлеенето. Но няма съмнение, че бъдещето принадлежи на движещите се под водата сондажни кораби, които се закотвят направо на морското дъно. Може да се очаква, че именно такива съоръжения ще се създадат през идните двадесет години. Тогава за работниците ще се построят на дъното общежития и гигантски товарни подводници ще превозват добития нефт от построените също на морското дъно огромни резервоари. Независимо от времето и от вълните нефтът ще може да бъде транспортиран в гигантски, приличащи на цепелини пластмасови тръби по подводен път — дори под ледената покривка на Северния полюс — до съответното местопредназначение.

В своя роман „20 000 левги под водата“ Жул Верн пише през 1869 г., че подводницата „Наутилус“ се движела с добита от морето електрическа енергия. Капитан Немо обяснява на своите гости и пленници как в бунзеновите батерии сменял цинковите плочи с пръчки готварска сол. „А готварската сол?“ Да, нея той получавал от морската вода с помощта на каменни въглища, които добивал от подводни каменовъглени мини. Забележителното е това, че посочените от Жул Верн размери на „Наутилус“ (дължина 94 метра и ширина 8 метра) отговарят почти точно на днешните американски атомни подводници (дължина 110 метра, ширина 9 метра). И те се движат с електричество — разбира се, не с бунзенови батерии, а с атомна сила. Запланувани са вече и подводни рудници. Атомните подводници дори могат да останат под водата, колкото искат: през 1960 г. такава подводница обиколи целия свят за 83 дни и 10 часа, без да изплава през това време на повърхността. Според една създадена в днешни дни прогноза бъдещите термоядрени реактори ще работят с деутериев окис („тежка вода“), от който в морската вода се съдържат 0,0015 процента — количество, което никога няма да бъде изчерпано. Тук би се създал колкото постоянен, толкова и евтин и дори без вредна радиация енергичен източник, от който чрез разширено изпарение би могло да се извършва по икономичен начин напояване на сухите области по континентите.

Навярно най-учудващ — с нашите сегашни средства, разбира се, още неосъществим — е проектът, който известният астрофизик Фриц Цвики изложи на една сказка през 1948 г. Тук става въпрос планетата Венера, чиято обемна маса е с около 20 процента по-малка от обемната маса на нашата Земя, да бъде насочена с помощта на атомна сила в по-отдалечена от слънцето траектория. Тогава нейната повърхност щяла да стане съответно по-студена, водните пари биха се превърнали в дъжд и по този начин в нашата Слънчева система би се създала втора, подходяща за живи същества планета. Така би станало възможно да се разпространи и там животът… да се развива и там човекът.

Големият кръговрат завършва във водата. Растенията изграждат структурите си посредством неорганична енергия от неорганична материя, животните заграбват едното и другото от растенията или от себеподобните си. Създадените от човека структури, в които самите ние сме само един вид управляваща зародишна клетка, по-нататък се образуват до голяма степен от неорганичен материал, задвижван от неорганична енергия. Все по-нарастващата енергийна нужда може в края на краищата да бъде задоволена само от морето. Така започналият с толкова прости структури живот води през особено комплексни структури отново обратно в морето.

Морето — в опасност

Често употребяваното сравнение с човека, която сам реже клона, върху който седи, за съжаление подхожда и за днешното развитие на човечеството. Ние усърдно работим с „триона“. Чрез отпадъците, които създаваме, ние рушим части от природата, от която решително зависим. Чрез целенасочени действия, от които имат полза само малцина, се стига до противодействия, които нанасят чувствителни щети на мнозина. Науката отдавна вече предупреждава, че могат да се очакват такива преплитания на причини и следствия. Но ученият е безсилен, защото в най-добрия случай може да даде препоръки, но не може да вземе решения. Засега това могат да направят политиците, но те са склонни да мислят само за близкото бъдеще. Да бъдеш политик е професия, която зависи от постигнатите резултати. А резултати, които в момента са непопулярни, струват скъпо и в най-добрия случай ще могат да бъдат ползвани след няколко избирателни периода, поради което не са много интересни. Кой би искал да посади дръвче, което по-скоро ще пречи на съвременниците, а с плодовете му по-късно ще се гордее някой друг? При това този проблем е съвсем нов и тепърва ще трябва да навлезе постепенно в нашето обществено съзнание.

Проблемът за отпадъците едва ли е имал някакво значение през двадесетте хиляди години от историята на човешкото заселване — а през трите милиарда години преди това изобщо не е съществувал. Отделяне на „шлаки от обмяната на веществата“ е имало при всички организми, а — като неотменна последица — и мъртви тела. Те не са отежнявали жизненото развитие, а са били дори от полза. (Повечето отделяния от организма, както и всяко мъртво тяло, съдържат използваеми вещества и енергия — представляват възможна храна.) Развили се специализирани организми, които от тези мъртви отпадъци получавали храна: бактерии, едноклетъчни, но също и многоклетъчни животни и растения. (От един труп могат да останат, най-много черупки, кости, бодли и нещо подобно, а те смущават по-нататъшния процес толкова малко, колкото разпръснати наоколо камъни. Всичко друго е от „полза“, остава като съставна част на жизнения поток, само сменя мястото си.)

После се появил човекът, създал си изкуствени органи, подчинил „колегите си“ — животни и растения. Това, което отделял, наричано с латинското наименование „фекалии“, оставял някъде из околността. Те се разлагали там, подпомагали развитието на растенията и на животните. По-късно, когато човекът се заселил за постоянно на едно място, изкопавал специални ями и после с насъбралото се там наторявал още по-богато нивите си. Последвали канализацията, която обикновено чрез реките стигала до морето. И тук действали „разложителите“. Казва се, че реките се самопречистват, но самите реки нямат нищо общо с тази дейност. Тя се извършва от живеещите във водата организми, на първо място — пак от едноклетъчни и от бактерии. Симпатично свойство на реката обаче е това, че нито една течаща нататък капка не се връща обратно. Те са отлични извозвачи на нечистотии, работата им е доброволна, не струва нито грош. А морето? В началото едва ли някой се е замислял за самопречиствателната му сила. В тези необятни ширини и дълбочини сигурно е имало място за неограничени количества отпадъци.

Още едно гледище: изкуствените органи, които човекът най-напред създавал, били изработвани от дърво, кожи и други органични материали — метал, пластмаса и пр., които функционално се изхабявали и рядко можели да се употребяват след това за нещо друго. Такъв материал вече не бил използваем, не се връщал в жизнения процес. Той се произвеждал някъде, употребявал се и се износвал — значи, отпадал от жизнения процес. Отпадъците, които чрез потоците и реките стигали в морето, ставали все по-разновидни.

С тези отпадъци разложителите можели само донякъде да се справят. Бацилите, които заедно с фекалиите на човека попадали в морето, поради силното си разреждане обикновено не причинявали там никаква вреда. Ако обаче стигнели до плитчини, естуари^[34] и заливи, където циркулацията на водата е много слаба, тогава се случвало мидите и раците да ги натрупат във филтрите си, през които минава храната им. Това водело после до заболяване на хората, които се хранели с тези животни. Налагало се да се забранява употребата им, дори плажовете трябвало да бъдат затваряни. Тук самопречистването на морето вече не функционирало. Така се получило например през 1947 г. в Хузум и Куксхафен, където след употреба на морски рачета плъзнали тифусни и паратифусни епидемии. Подобно нещо се е случвало и по много други крайбрежия. В Европа и в САЩ започнали да изследват водата в морските бани по-грижливо. Ако днес в 100 милилитра вода се намират повече от 100–1000 бактерии от съдържащата се винаги в човешките изпражнения бактерия Escherichia coli, тогава влизането във водата се забранява.

Още една отрицателна последица: съдържащите се в нечистите води разграждащи продукти (нитрати, фосфати) представляват за морските зони, в които попаднат, извънредно силни торни вещества. Поради това там растителният планктон се размножава изключително много. Измиращите индивиди падат в непрекъснат дъжд към дълбочините, където гнилостните бактерии ги поемат и разлагат. За това разлагане обаче е нужен кислород. Особено в морските басейни, където водата не циркулира, съдържащият се в тях кислород бързо се изразходва. Образува се гниеща тиня, зоната става неподходяща за живите организми. Риби, раци и миди измират. Образува се абиотичен, наситен с лошо миришещ сероводород район — последица от прекалено силното наторяване.

Днес в рекламните кампании на производителите на перилни препарати става дума за това, чий фабрикат прави бельото по-бяло. Сега препаратите съдържат вече до 40 процента фосфорни соли; това влияе отрицателно в две посоки. От една страна, фосфорните руди ще станат в бъдеще дефицитни, понеже находищата им са ограничени; освен това те попадат чрез мивките и каналите в реките и в морето, където предизвикват свръхнаторяване (Eutrophie): прекалено силно образуване на планктон, премного изразходване на кислород при разлагането на измрелите организми, драстично изменение и застрашаване на нормалната флора и фауна. Заплашващите ни „ред тайдз“, небивали натрупвания на едноклетъчни, които в южните морета са червени на цвят, също имат връзка с такова свръхторене. Докато в стари времена те са били рядко явление, сега се наблюдават много често: във Флорида — вече всяка година. Тези едноклетъчни при обмяната на веществата отделят продукти, които действат като отрова. От тях рибите загиват и стават негодни за консумация. И понеже и мидите, и раците ги натрупват в организма си, стават — отскоро и в Северно море — опасни за човека.

За да се предотвратят такива, а и други — сега вече явни — злини, се наложи отпадъчните води в гъсто населените области да се пречистват предварително. Това се извършва в големи басейни, където се подсилва дейността на микроскопично малките разложители. Като избитък остава „утайката на филтрираната отпадъчна вода“. Тя може да бъде преработена в хумус — или да се извозва с кораби по-навътре в морето и там да се изсипва зад борда. Това се нарича „ферклапен“. На три мили по-навътре от териториалната зона е вече „ничия земя“ — и там никой не може да го забрани. Потъващата на дъното тиня уврежда живеещите там организми. Тя все още е богата на органични вещества и може да стане причина за прекомерното поглъщане на кислород от бактериите и с това — за образуване на мъртви зони.

В пристанищните градове отпадъчните води се отвеждат с тръби колкото е възможно по-навътре в открито море. Тъй като градовете се разрастват все повече, непрекъснато се увеличават и отпадъчните води — независимо от това, дали са предварително пречистени, или не. Понеже прясната вода е по-лека от солената, има опасност отпадъчните води накрая на тръбата да се издигат на повърхността. Затова те биват смесвани със солена вода. Отрицателни последици се появяват — все повече и повече. Някои по-приспособени към новото положение организми се размножават свръхестествено, в замяна на това измират твърде много други видове. По калифорнийското крайбрежие се е стигнало до измиране на огромните водораслови гори, които растат от 10 до 30-метрова дълбочина нагоре; както показаха изследванията, отпадъчните води благоприятстват небивалото размножаване на морските таралежи, които, както изглежда, прегризват висящите свободно във водата въздушни корени на водораслите. Напоследък леководолази проведоха голяма акция срещу морските таралежи и се опитаха да залесят отново разредилите се или напълно изчезналите подводни гори. Те дават убежище и храна на много видове риби и други морски обитатели. Без тях крайбрежието ще опустее. Поради подобно преплитане на причини и следствия загиват водорасловите ливади в обширни райони на Средиземно и Адриатическо море.

Леководолаз и октопод — импресия от Рон Кларк. В студените води на Пъджид Саунд, на границата между САЩ и Канада, се срещат октоподи с пипала до 5 метра. Леководолази-спортисти водят „спортсменски“ борби с тях.

Акула бобегонг тъкмо нагълтва скат.

Кадри от филмова лента, на която Рон Тейлър е заснел бяла акула — единствения действително опасен вид акули. Леководолазите с право ги наричат „гълтачни машини“.

Валъри Тейлър с водна змия. Ухапването от тези змии може да бъде смъртоносно, но те нападат водолазите само при самоотбрана.

С помощта на тези едри мрежи акулите се изтребват в много крайбрежни области на Австралия и Южна Африка.

Морски лъв напада. За да защитят територията си, тези морски бозайници нападат понякога и леководолази.

Най-коварният враг на човека-риба е каменната риба. Убождането с бодлите на гръбната и перка е смъртоносно.

Край Ровин на Адриатическото крайбрежие кафявите водорасли измират поради замърсяване на морето. Виенски биолог, чиято специалност са червеите, си направил труда да преброи живеещите по тези водорасли микроорганизми. По големите водорасли той намерил 40 000, между тях 1200 от интересуващите го червеи. Тези колонии микроорганизми изчезват заедно с водораслите. Върху някои дъна, където предишната фауна и флора са напълно унищожени, сега се разпространяват сините водорасли и образуват върху дъното слизест килим.

На плажа край Ливорно е построена фабрика, която отвежда варовиковите отпадъчни води в морето. Човек би помислил, че това е безвредно. Но не е така. Извънредно финият варовиков прах се наслагва върху пясъчното дъно и запушва дупките между отделните пясъчни зърна. Това обаче означава смърт за съвсем дребната, но крайно богата на видове придънна фауна, която живее в тези дупки в пясъка. Тя пък от своя страна служи за храна на придънните риби, които с муцуните си ровят из пясъка и ловят тези организми. Сега морето наоколо е чудно синьо, но морското дъно е съвсем мъртво. Отпадъчните води от книжните и целулозните фабрики съдържат лигнин и целулоза, които също се отлагат на дъното, а се разпадат много бавно. И тук се образуват мъртви райони от морското дъно, и тук смъртоносен килим унищожава богатото някога жизнено пространство.

При производството на боксит се получава като отпадъчен материал червена тиня, която, ако се хвърли по-далеч от брега в морето, не причинява големи щети на дъното. Изглежда, че придънните животни се заселват в напластяващия се там слой и по този начин придънната флора до голяма степен се запазва. При потъването на тинята надолу обаче се получават увреждания у планктонните веслоноги рачета. Както бе установено от изследвания в биохимичния институт на Хелголанд, смъртността при тези млади животни — планктонен хранителен източник на много риби — се оказала осем пъти по-голяма. В източно Средиземно море пък египетският улов на сардина е намалял рязко; докато през 1965 г. той възлизал на 18 000 тона, през 1968 г. бил едва 500 тона. Очевидно водата там е обедняла на хранителни вещества. Но защо? Чрез Асуанския язовир богатата на хранителни вещества нилска тиня бива задържана, тя не се излива вече в Средиземно море. Това, което е от полза за селяните, които обработват наторяваните чрез този язовир ниви, се оказва във вреда за крайморските рибари.

В някои индустрии като отпадък се получават отровни вещества, които най-напред се отвеждаха в реките и в морето. Смяташе се, че при силното си разреждане те няма да пречат. Но въпреки това на някои места са причинени значителни щети. Три варела с ендосулфан, изпразнени в Рейн, станаха причина да измре голямо количество риба. Подобни случаи има и в други реки. Виновниците бяха издирени, платиха обезщетение, а властта издаде разпоредби. Далеч не толкова „на ачик“ обаче различни европейски фирми потапят отпадъци, запечатани във варели, в морето. През 1963 г. и 1969 г. само от английски фирми на дъното на Северния Атлантик са били изпратени не по-малко от 40 000 варела със соли на циановодородната киселина, арсеник и други отровни вещества и още 38 000 варела с хлорирани въглеводороди. Какви ще бъдат последиците, когато тези варели — и навярно милиони други, за които не се знае нищо — се пробият, не може да се предвиди. Същото важи и за потопените след двете световни войни в Балтийско море контейнери с иприт и други бойни газове.

Отровни тежки метали, които попадат в морето с промишлените отпадъци, са преди всичко живакът, оловото, цинкът, медта. Живакът се натрупва в жълтъка на яйцата на водните животни, рибите го натрупват особено много в черния дроб и в бъбреците, но и в мускулите, в далака и в мозъка. В японски залив на западния край на остров Киушу, където населението се храни главно с риба, се появило странно заболяване. Най-напред помислили за инфекциозен менингит: симптомите били изтръпване на устните и на крайниците, смущения в сетивната дейност и неуравновесен вървеж. Някои от заболелите тичали като пияни насам-натам, не били в състояние изведнъж да се спрат или да се извърнат. Едва три години по-късно при изследванията било установено, че отпадъчните води от намиращата се наблизо фабрика са съдържали метилов живак — отрова, от която само 30 милиграма са достатъчни, за да загине котка. Концернът успял да попречи на властите да вземат мерки срещу него. Но когато 5 години по-късно — и 12 години след първото заболяване, вследствие на което умрели четиридесет и трима души — около друга химическа фабрика се появило същото заболяване (30 случая, пет от които смъртоносни), се стигнало до съдебни процеси и в края на краищата властите трябвало да вземат съответни мерки.

Силноотровно за човека е и оловото. В някои райони съдържанието на олово в морето вече се е увеличило петдесет пъти над нормалното. В черния дроб на уловените край Лос Анджелиз морски костури е било установено значително по-високо съдържание на олово, отколкото в черния дроб на костурите, уловени край перуанското крайбрежие. Някои миди натрупват хиляди пъти повече цинк. Други видове миди пък чрез натрупване на големи количества мед причиняват сериозни отравяния на хората, които ги консумират.

Преди да се построи завод за титан на р. Долни Везер, поискали мнението на експерти дали би могло, както се практикува край Ню Йорк и по холандското крайбрежие, да се закарат отпадъчните продукти (железен сулфат и сярна киселина) с танкери в Северно море до място с водовъртежи и там да се потопят. Отговорът не бил категоричен. Все пак на завода бил определен район за потопяването, 11 морски мили северозападно от п-в Хелголанд. От 1969 г. насам всекидневно в Северно море се изхвърлят средно по 1750 тона отпадъци. Според най-грижливи проучвания досега не са доказани щети — макар че при лабораторни изследвания такива отводни води при разреждане 1:50 000 увреждат планктонните водорасли, хайвера и ларвите на риби. В една статия на Герлах в сборния труд на проф. Гжимек „Животът на животните“ се изброяват многото вредни отпадъчни води, които се вливат отвсякъде в Северно море. Герлах добавя: „Според всички тези данни всъщност за изминалите сто и петдесет години би трябвало в Северно море отпадъчните води да са взели връх, но както по-рано, така и сега то е един от най-богатите на риба райони в света. И понастоящем няма никакви данни, че под влияние на отпадъчните води рибното «население» е намаляло. Значително по-плиткото и по-малко проветриво Балтийско море, напротив, е сериозно застрашено, макар в него да се вливат по-малко промишлени отпадъчни материали. Според данните на ФАО то се смята днес за най-замърсеното море в света“. Както не бива да бъдат омаловажавани станалите вече щети, така не трябва да се подценява и самопречистващата сила на морето. Неотдавна публично изказаното твърдение, че морето било загубило вече 40 процента от жизнената си сила, трябва да се нарече безобразие — от една страна, защото никой не е в състояние да направи такава преценка за световните морета, от друга, защото такова изказване навярно е десеторно преувеличено. Няма съмнение, че замърсяването на морето крие опасност, но с паника не можем да ѝ се противопоставим; трябва да се справим с нея единствено чрез съответни изследвания и с участието на обществеността. Два типични примера показаха вече ясно, че такава опасност не липсва; и двата — в района на Северно и на Балтийско море. Когато холандците проектираха да направят „голям канал за отвеждане на отпадъчни води в устието на р. Емс с капацитет, еквивалентен на 24 милиона жители“ — против проекта се водеше енергична борба с оглед на очертаващите се последици. И когато през 1971 г. товарният кораб „Стела Марис“ напуснал пристанището на Ротердам, за да потопи западно от Норвегия 60 тона отпадъци от една химическа фабрика, корабът преживял непредвидена одисея. „Когато това стана известно — съобщава Герлах, — скандинавските правителства протестираха срещу намерението потопяването да се извърши непосредствено до важен риболовен район. След това «Стела Марис» била отправена към едно място южно от Исландия; по пътя корабът искал да се отбие в Торсхавън на Фарьорските острови, за да вземе въглища. На това упорито се противопоставили рибарите от Торсхавън; да натовари въглища в Сторноуей на Хебридските острови не позволило английското правителство; а в случай че корабът навлезе в ирландски води, Ирландия го заплашила, че ще изпрати военен кораб срещу него. Без да изпълни задачата си, корабът се прибрал на 26 юли 1971 г. отново в Ротердам. Там варелите ще стоят складирани, докато се построи инсталация за изгаряне на специални отпадъци.“

От чисто техническа гледна точка днес вече биха могли да се обезвредяват всички промишлени отпадъци. Спънка за това са само разходите. Ако в една страна наредбите са по-строги, отколкото в друга, тогава фирмите, принудени да построят такива инсталации, не биха могли да бъдат конкурентоспособни спрямо чуждите фирми. Проблем от световно значение са станали познатите под името „пестициди“ препарати за борба с вредителите. Най-известното средство е ДДТ, изнамерено от швейцарския химик Паул Мюлер, за което през 1948 г. той бе удостоен с Нобелова награда. В началото то даваше отлични резултати преди всичко в борбата с насекомите, които пренасят причинителите на маларията и на сънната болест. Благодарение на тяхното изтребване обширни области станаха годни за живеене и стотици хиляди хора бяха спасени от смъртта. После обаче се оказа, че този и подобни нему препарати унищожават не само вредителите, а и полезните насекоми. Жертва на пестицидите стават и хранещите се с насекоми птици, дори бозайници. Освен това се установи, че често пъти при вредителите много бързо се създават устойчиви родове — мутанти, на които отровата вече не действува и които се размножават също интензивно. В интересната малка брошура „Околният свят през 2000-та година“ се привеждат два показателни примера: В една долина в Перу за борба против вредителите на памука били използувани ДДТ, ВНС и токсафен. През първата година успехът бил неоспорим — добивът се увеличил от 494 кг на 728 кг на хектар. През следващите пет години отровите обаче постепенно губели силата си и се появили нови вредители. През шестата година, въпреки интензивното прилагане на тези средства, добивът спаднал на 332 кг, тоест под първоначалните си количества. По какаовите плантации в Северен Борнео (о. Калимантан) приложили ДДТ и четири други пестицида, но и тук скоро масово се появили нови видове насекоми. И в този случай химичната борба с насекомите била преустановена.

Сензация беше, когато американски учени откриха големи натрупвания на пестициди в организма на антарктически риби, в пингвини, тюлени и морски птици — и то на хиляди километри далеч от мястото на употребата им. Подобни натрупвания били открити после и на останалите континенти в миди, риби, птици и морски бозайници. Световното производство само на ДДТ се преценява на повече от 100 милиона тона годишно. Обикновено отровата се пръска от самолета над нападнатите от вредители райони и така не само чрез реките, а и чрез вятъра и дъжда стига в морето. Днес се предполага, че по този начин приблизително една четвърт от общото количество използвани пестициди — освен ДДТ, преди всичко по-късно полученото ВСР — попадат в морето. Там тези отрови се натрупват в растителния и животинския планктон — и то в концентрация 1:250. Живеещите от тези организми рачета поемат отровите с храната, натрупват ги и така те се предават от организъм на организъм, като се акумулират все повече и повече. Ето пример за такава „хранителна верига“: При рачета е измерено съдържание на ДДТ = 0,04 милиграма на килограм телесно тегло (ppm), при дребни риби то е вече 0,23 ppm, при хищните риби, хранещи се с дребни рибки — 0,207 ppm, при речната рибарка — от 3,15 до 6,40 ppm. Колкото по-дълголетна е рибата, толкова по-продължително може да натрупва отровата — толкова по-високо е нейното съдържание в тялото ѝ. При морския орел-рибар са измерени стойности до 14 ppm, при кормораните — дори над 26 ppm. Общо може да се стигне до 2000-кратна концентрация на отрови. Край Лос Анджелиз една от най-големите фабрики за ДДТ всекидневно изхвърля няколкостотин килограма брак и подобни на ДДТ материали в морето. Тук в рибите било установено ДДТ до 57 мг на килограм мускулно месо и до 1026 мг в черния дроб. В тялото на млади пингвини била измерена концентрация до 2600 мг. В 1 кг мазнина на калифорнийските морски лъвове се съдържали 911 мг такива вещества.

При морските птици съдържанието на ДДТ влияе върху обмяната на калция; последица от това е образуването на по-тънки яйчни черупки. При мътенето те се чупят и зародишът загива. През 1962 г. на остров Анакапа край Санта Барбара е изследвана гнездяща колония кафяви пеликани — в 300 гнезда били намерени само 12 нормални яйца. През 1970 г. в същата колония е имало само една-единствена млада птица като резултат от 552 опита за мътене.

Особено опасно е въздействието на отровите върху растителния планктон. Лабораторните опити, както и опитите на открито показаха, че при тези дребни растения само няколко хилядни ppm блокират вече поемането на въгледвуокис от водата и по този начин пречат на фотосинтезата. Това е въпрос, който заслужава най-голямо внимание. Защото растителният планктон произвежда повече кислород, отколкото всички растения на сушата, и същевременно представлява основата на целия живот в морето. Ако тази невидима, висяща под водната повърхност маса от микроорганизми бъде сериозно застрашена, просто не можем да си представим последиците. Това ще сложи окончателно край на надеждата да се получат по-големи количества храна от морето. А намаленото производство на кислород автоматично би имало за последица увеличаване на въглеродния двуокис в атмосферата и оттам — повишаване на температурата. Тогава, както през междуледниковите периоди, ледът на полюсните шапки би се стопил и нивото на океаните би се покачило. Всички разположени край морските брегове градове и по-ниските местности ще се наводнят.

В статиите, в които се пише за опасността, застрашаваща морето, обикновено за проблем № 1 се изтъква така наречената „нефтена чума“, каквато например бе причинена след драматичните събития с танкерите „Тори Каньон“ и „Пасифик Глори“ през 1970 г. „Тори Каньон“ се натъкна близо до островите Сили на риф, а „Пасифик Глори“ експлодира край английското крайбрежие. И в двата случая огромни количества натурален нефт изтекли в морето, замърсили бреговете и причинили смъртта на повече от 50 000 птици. Перата на птиците били сплъстени и при опитите си да ги очистят, те се отравяли. При водоплаващите птици зацапването с нефт намалява и нормалната изолация срещу студа; те измръзнали и не можели нито да летят, нито да се гмуркат. Загинали също пингвини, тюлени и китове преди всичко поради слепване на очите и ноздрите им.

В борбата с нефта се използваха детергенти^[35], които пък се оказаха далеч по-вредни за морската фауна, отколкото плаващият на повърхността нефт. В случая „Тори Каньон“ англичаните употребили разтворители, които превърнали нефта в емулсия, французите — креда, която увличала нефта надолу. И двете средства се оказали несигурни. Емулсията масло-вода се оказа отровна за множество морски организми, а потъващите с кредата нефтени петна унищожават колониите на придънните организми. Носеният на повърхността натурален нефт по начало се разлага само чрез бактерии. В тропиците това става дори много бързо — за 2–3 седмици, докато в арктичните води са нужни няколко месеца, дори години. По тази причина днес съществуват сериозни опасения, че не бива да се прокарват; нефтопроводи в полярните морета или да се отправят огромни танкери към тези зони.

Колкото и скандални да са такива катастрофи с танкери — не на последно място и поради причинените щети на крайморските курорти, — те не представляват най-важният проблем. В своята прекрасна книга „Програма за надживяване“ Фредерик Вестер прави кратък преглед, според който само 1,5 процента от замърсяването на океаните се дължи на продукти на петрола. Далеч по-голям източник на замърсяване е разпространеното по всички морета корабопочистване. До неотдавна беше нещо обичайно превозващите нефт кораби да почистват цистерните си от катранените утайки в открито море, при всички кораби и мазната вода от трюмовете се изпразва там. По този начин, както и чрез лошо уплътнени нефтопроводи и сондажни инсталации, в морето се „влива“ 10–15 пъти повече нефт. Други огромни количества идват по реките от домакинствата и от промишлеността. Така например във водосборната област на река По живеят 8–9 милиона души — можем да си представим колко остатъци от зехтин постъпват само на това място в Адриатическо море от домакинствата. В много области се образува обширна тънка маслена ципа, която пречи на газовата обмяна, или мънички маслени капчици, които покриват повърхността. Потъващите на дъното и търкалящи се там мазутни топки се заселват от разни организми и, изглежда, причиняват сравнително малко щети. Най-голям дял петролни продукти обаче (според американски пресмятания) попада в морето от въздуха. През 1972 г. в Монреал Алкън публикува научно изследване, според което общото количество на попадналите в морето през 1969 г. отпадъци от горивни масла се преценява на 14 000 милиона тона — от тях не по-малко от 9000 милиона тона са дошли в морето чрез вятъра и дъжда, тоест по въздуха.

Тъй като по същия начин в морето стигат и изхвърляните от комини и автомобили газове и горивни остатъци, към „нефтената отрова“ може да се прибави още и опасността „въздушна отрова“. Тя вреди на човека не само на сушата, а все повече и по пътя към морето. Само от ауспуховите тръби на автомобилите в морето попадат количества олово, които засега възлизат на половин милион тона годишно.

Друго, което застрашава морето, са радиоактивните отпадъци от атомната енергетика, която се използва за мирни цели: отчасти те биват складирани в изоставени рудници и в пещери, а до неотдавна не малка част от тях бяха депозирани във варели на морското дъно.

Получените при атомните реактори и в другите видове промишленост горещи отпадъчни води причиняват в естествените живи съобщества изменения, подобни на измененията при отпадъчното „свръхторене“. Произвежданият днес в големи количества опаковъчен пластмасов материал също замърсява морските райони: например в Саргасово море силните водовъртежи го концентрират с нефтените остатъци, което пречи на проникването на светлина в морето, а това вреди на растежа на водораслите.

Списъкът на замърсяванията и на нанесените щети би могъл да се допълни още значително. За щастие, не липсват и усилия за справяне с този проблем и за вземане на съответни защитни мерки. След първия международен конгрес по въпросите на замърсяване на морето, състоял се през 1959 г. в Бъркли, САЩ, последваха много други. Така през 1971 г. правителствените делегации на граничещите със Северния Атлантик държави изготвиха конвенция, междувременно вече ратифицирана, според която се забранява да се изсипват в открито море персистентни хлоровъглероди, живак, кадмий, предизвикващи рак материали и пластмаси; за всяко потопяване на такива материали се изисква разрешение от правителството.

А контролът? На първо място той е в компетенцията на пристанищните власти, които трябва да бъдат уведомявани за всички излизащи от пристанището товари. Освен това навярно ще се наложи и контрол от страна на международната морска полиция, сиреч чрез сателити.

Нашият обзор обаче не би бил изчерпателен, ако не се засегне и въпросът, какво всъщност разбираме под толкова актуалното днес понятие „защита на околната среда“ — било на сушата, било под водата. На пръв поглед изглежда, че понятието „околна среда“ е идентично с понятието „жива природа“. Разбира се, не е така. Може би е важна някаква уговорка, щом се стремим да постигнем разумно разрешение на нашите проблеми — включително и на тези на света под водата.

Споменатата вече брошура „Околният свят през 2000-та година“ може да послужи за пример, как човек (включително почти всеки биолог) е свикнал да мисли по това. На първите 30 страници се разглежда допуснатото за съжаление изтребване на толкова и толкова видове животни, после веднага следва обяснението как пестицидите се оказали само донякъде подходящи за борбата срещу вредителите и че „биологичната борба с вредителите“ е далеч по-ефикасен метод. Посочват се три възможности: първо, унищожаване на вредителите чрез увеличаване на техните неприятели или паразити; второ, борба с тях чрез специални бактерии и вируси; трето, препоръчва се „методът на самоунищожаването“, т.е. вредителите, да се направят безплодни чрез радиоактивни облъчвания, без да се променя естественото им поведение или половият им инстинкт. После се казва буквално: „Ако стерилните животни се събират с живеещи на свобода, то при популацията не се получава потомство. Женските снасят неоплодени яйца. Така чрез няколкократно използване на стерилните животни вредният вид намалява с всяка генерация все повече и повече и постепенно бива изтребен.“ С диаграма, се показва как би могло да се стигне дотам само в, продължение на четири генерации.

Докато в първата част на книжката се прави, упрек за изтребването на толкова и толкова птици и бозайници, след това се обяснява как други живи същества биха могли да бъдат възможно най-ефикасно изтребени.

Самият аз съм биолог и също съм на мнение, че — в интерес на човека — такива методи са за предпочитане пред употребата на пестициди. И напълно понятно е, че в това развитие не може да се измени нищо, че то е напълно в „смисъла“ на еволюцията, в „смисъла“ на природата. Защото в този процес винаги се налага по-силното, по-подходящото, а ние сме носители и брънка на този процес. Погрешно обаче ми изглежда да се борави със стойности, които не могат да бъдат прилагани и с които ние лъжем сами себе си. Нито има „добри“ и „лоши“, нито „ценни“ и „малоценни“ животни. Птиците и бозайниците са живи същества и стоят на много високо стъпало на организация — тоест според модерния начин на излагане, те са с „високо съдържание на информация“. В този смисъл би могло да се застъпи становището, че те са по-ценни, и следователно да се оправдае изтребването на низшите животни с по-малко съдържание на информация. Това обаче не отговаря на истината. Защото за продължаването на еволюцията нерядко много важни са се оказвали по-малко специализираните организми — без тях навярно изобщо не би се стигнало до човека. Освен това отровните змии и москитите, срещу които се борим, са животни с високо информационно съдържание, докато други низши организми, например квасните клетки, квасните гъбички, ние „поддържаме“, колкото можем, защото те ни помагат при производството на бира.

Това, което искам да кажа, е следното: ние сме по-силни, налагаме волята си, служим си в наша полза с другите организми. Против това не може да се каже нищо, защото е съвсем естествено. Опасно е обаче, когато си внушаваме, когато обосноваваме морално-етични действия, които не могат да бъдат морално-етично обосновани. Ако искаме да намерим разумно равновесие, тогава се нуждаем и от разумно равновесие с природата. Трябва най-напред да докажем, че ние сме поне с една йота по-ценни от някое животно, от някое растение. За такова доказателство обаче липсва — поне от природонаучно гледище — критерий. Ако пристъпваме с безпримерна безогледност към всички вредни за нас или пречещи ни организми, това е, по логиката на по-силния, наше естествено право. Но би трябвало да сме наясно и да отговаряме открито за това, което вършим.

„Опазването на околната среда“ изобщо и по-специално „опазването на морето“ са извънредно важни въпроси, от които сигурно зависи и нашето бъдеще. Но трябва да имаме предвид, че ние наричаме „околна среда“ само това, което ни служи и което отговаря на интересите ни. Това познание едва ли ще промени вещо в хода на нещата, но все пак ще ни помогне да преодолеем надменността, която ни отдалечава от всички останали организми, към чийто кръг в края на краищата принадлежим и ние.

За и против подводния лов

Подводният лов, както го практикуваха през 1935 г. американецът Гай Гилпатрик и неколцина негови приятели по бреговете на Френската Ривиера, беше много почтен спорт. Да се приближиш под водата с обикновено копие на известно разстояние до рибите и след това с бърз удар да ги промушиш е извънредно трудно. Най-напред човек трябва да се научи безшумно да се потапя и да се приближава по възможност с бавни и незабележими движения до боязливата плячка; при забиване на копието трябва предварително да се прецени реакцията на животното. Когато през 1937 г. самият аз станах ученик на Гилпатрик, имаше само няколко десетки такива усърдни подводни ловци. Те упражняваха своя спорт поотделно или на групи.

Тогава ги нямаше нито плавниците, нито обичайната днес плувна маска. Ние си слагахме водонепропускливи очила, които се произвеждаха от една френска фирма и бяха подобни на тези, които носеха търсачите на бисерни миди. Те се поставяха плътно към всяко око поотделно, а в основата на носа бяха свързани с ширит. Ако стъклата не бяха съвсем успоредни, тогава под водата всичко се виждаше двойно. Вече на осем или десет метра дълбочина те притискаха болезнено очните кухини. Измисленото от Гилпатрик копие беше дълго три метра, отпред имаше железен прът с подвижен остър връх, който, привързан на връв, висеше на дървена дръжка. Връвта образуваше клуп, който бе вдянат през ластика. При улучване на рибата върхът се отделяше от пръта и се забиваше в тялото и; посредством връвта рибата висеше на дръжката и можеше да бъде издърпана нагоре — при условие, че не е по-силна и не тегли гмуркача подире си.

На въдичарите гледахме с презрение. Седнали удобно на сушата, те изпращаха скритата хитро в примамката кука надолу във водата или влачеха подире си една не по-малко коварна тенекийка, която се въртеше и блестеше и върху която хищните риби се нахвърляха. Ние, напротив, се приближавахме до рибите очи срещу очи, те ни виждаха, всяко предимство беше на тяхна страна. Тук наистина всичко зависеше от сръчността. Често пъти преследвах половин час и повече някоя плуваща под мене риба, проучвах поведението ѝ и изчаквах подходящия момент. И макар после при спускането по-надълбоко и при дебненето да чувстваш недостиг на въздух, трябва да си наложиш желязна воля и да се въоръжиш с търпение. А когато най-сетне стигнеш достатъчно близо, явява се вторият проблем. При изпращането на копието ти трябва с цялото си тяло да се хвърлиш като пружина напред. Понеже повечето риби реагират светкавично, при удара трябва да се пресметне и тяхното движение.

В книгата си „Съвършените очила“ — това бе първата, излязла през 1938 г. в Ню Йорк книга за подводен лов — Гилпатрик споменава и за едно мое приключение, което му описах в едно кафене на плажа. Край нос Мирамар бях попаднал на едри риби бонито, бях промушил едната, а тя просто ме влачеше зад себе си. Гилпатрик пише: „Аз бих прерязал връвта или бих изпуснал харпуна, но австриецът беше от по-твърд материал и той не я изпусна.“ По-късно срещнах Гилпатрик още веднъж в Калифорния, но после чух, че поради неизлечимо заболяване на жена му от рак той, заедно с нея, сложил край на живота си. Той беше спортсмен и весел човек, който с дейността си раздвижи огромна лавина.

Две години по-късно, през 1939 г., когато аз, Бьолер и фон Вурциан се гмуркахме в Карибско море край рифовете, се натъкнахме с нашите копия на истински ловен рай. Никой от нас няма да забрави това време! Зад всеки риф дебнеше опасност, мамеше ново приключение. Бяхме си построили палатки в усамотени места и се хранехме предимно с това, което улавяхме. Харпунирах бодлив скат, тежък 40 килограма, и ние тримата, като се сменяхме при изплуването нагоре и поемането на въздух, го мъкнахме към повърхността и после до сушата. Хващахме за опашките спящи акули-бавачки и се оставяхме да ни теглят над коралите. Най-добър ловец бе Йорг. Той забиваше така внезапно и силно харпуна, че чувахме раздвижването на водата като тъп удар. Алфред пък обичаше риби, които го ядосваха. Той можеше да чака с часове край някое коралово образувание, в чиято пещерна система се е скрила риба. Пред нашата палатка си бяхме направили кресла и маса от коралови плочи. Там седяхме след лова, ядяхме лангусти и наблюдавахме как слънцето залязва зад хоризонта.

Съвсем понятно е, че в книгите си разказвах с толкова въодушевление за това ловуване. Тогава не подозирах ни най-малко, че то ще допринесе до голяма степен за развитие, чието разрастване междувременно ме накара да се обявя против него. Това, което при нашия лов ни пленяваше, положително не бе убиването. Бе по-скоро предизвикателството — да предприемеш нещо, на което досега никой не се е осмелявал, да се проявиш в трудна и опасна дейност. Нерядко пощадявах рибите, щом видех, че не са равностойни противници. Само когато ни трябваше риба за тигана, тя ставаше ловен обект. Иначе рибите бяха за нас по-скоро приятели, противници, които уважавахме, с които мерехме сили.

Гилпатрик писа в книгата си: „После бе изнамерен стрелящ харпун. С двуметрова тръба с пружина и пистолетна дръжка можеше да се изстреля на няколко метра стоманена стрела, дълга 1,30 м.“ И добавя: „Дори в церемониален марш можеш да се доближиш непосредствено до рибата. Изведнъж стана излишно всяко търпеливо чакане, сръчност и познаване на рибите. С тази пушка всеки новак може да виси на повърхността и да си набавя плячка, без да си намокри дори косъм.“

Изобретателят на тази първа прашка, разбира се, бе негов добър приятел, Алек Крамаренко, един от най-добрите гмуркачи в основаното от него дружество „Сериозни гмуркачи“. Това навярно е накарало Гилпатрик да каже по-късно на друго място: „Макар в друга глава да изказах съжаление, че се стреля безогледно по риби, за да се убиват по този начин повече, все пак признавам, че подводните пушки, прашки и подобни смъртоносни оръжия имат своето оправдано място при спортното гмуркане.“ Когато след време остареел, щял да остави патериците си и все още би могъл да убие първия перконосец, който се мернел пред очите му.

Ние също бяхме изправени пред този етичен проблем. В Кюрасао се срещнахме с холандския инженер Мейеринк, който бе конструирал подобен инструмент за стреляне по риби в плитчините. В книгата си „Трима ловци на морското дъно“ описах първата ни реакция: „Ако някога сме показвали характер, това бе, когато категорично отхвърлихме този гърмящ инструмент на господин Мейеринк. Макар че той ловеше повече риба, ние все пак искахме да останем верни на нашия прост харпун. Само с него подводният лов ни изглеждаше почтен. Една прашка означаваше техническо предимство, което би направило нашия спорт неспортсменски. Не, ние искахме да останем верни на нашия харпун!“ Но няколко месеца по-късно все пак капитулирахме. Междувременно бе избухнала войната и не можехме, както бяхме запланували, да се завърнем у дома. И така изкарвахме препитанието си от риболов и продажба на корали. Господин Мейеринк се завърна от Холандия и при сбогуването ни подари техническия си шедьовър. В посочената книга споменах за състоялия се между нас тримата разговор. Тъкмо бяхме решили да опитаме да се върнем в родината си през САЩ, Япония и СССР.

— А пари? — запитаха Йорг и Алфред.

— Ще ги спечелим — отвърнах тържествуващо. — Ще продаваме риба! Сега вече не става въпрос за спорт, а да се спечелят по възможност повече пари.

— … значи, със стрелящия харпун… — допълних аз и двамата засияха така, както може да сияе някой, който макар и да има характер, може да стане безхарактерен.

— Да, със стрелящия харпун.

Подаръкът на Мейеринг и обстоятелствата направиха от нас доста безогледни ловци. Сега често се връщахме от морето с риби, тежки 50 или 80 кг, които продавахме скришом на ресторантите — скришом, защото като чужденци нямахме право да печелим пари. „Нашите доходи бяха толкова добри, че скоро поръчахме още един стрелящ харпун.“

Нещо подобно описва и Гилпатрик: „Човекът, който използваше стрелящия харпун на Крамаренко, само за един сезон убиваше повече от 700 риби. Това представлява изключителен рекорд и е далеч повече, отколкото ние някога сме убивали с ръчното копие.“

При по-късните си експедиции аз се върнах отново към ръчното копие — доколкото изобщо съм ловувал. Минавах за особняк. Стрелящите харпуни завладяваха света. Най-първият харпун е бил изобретен още от коменданта льо Прийор, първия френски пионер-леководолаз. По времето на Гилпатрик той, снабден с бутилки със сгъстен въздух, вече крачел по морското дъно и с подводната си пушка „Наутилус“ убивал риби от далечно разстояние. С барутен патрон той изпращал стрели, които летели на 20-метрова далечина. Това оръжие обаче не било усъвършенствано по-нататък. Вместо него на пазара се появиха безброй модели прашки, които изпращаха стрелите с пружини или ластик. Пред днешния леководолаз вече не стои алтернативата: ръчно копие или стрелящ харпун, а — стрелящ харпун или подводна камера. Мнозина — включително и аз — разбрахме, че ловът с камера е далеч по-вълнуващ, отколкото ловът с копие.

През 1960 г. се насочих към други изследователски работи, продадох си кораба и изоставих за цели десет години подводното плуване. Когато после отново се спуснах под водата, бях учуден от промяната, която бе настъпила там. Местата за гмуркане, които още добре си спомнях, бяха запустели. Подводният лов бе станал мода. Днес той се упражнява от стотици хиляди, ако не и от милиони хора. Край много брегове рибите са, може да се каже, изтребени или са се оттеглили в по-големи дълбочини. В много райони сега се лови и с акваланг.

Особено очебиеща бе промяната в рифовете около о. Таити. Там снимах за телевизионна серия филм по разказ на Джеймз Морисън, един от метежниците на „Баунти“, филм за „Ноа-ноа“ на Гоген и за днешния Таити. Думите на Морисън бяха в пълен контраст с това, което видях тук. Той пише: „Рифовете изобилстват с най-различни риби, които изглеждат прекрасни, а и за ядене са чудесни. Навсякъде блестят необикновени багри, а тия необикновени багри не са нищо друго, освен чудесни риби.“ А сега аз плувах из лунни пейзажи, в които далеч наоколо не се мяркаше нито една риба, по-голяма от пет сантиметра. Нямаше нито една от великолепните рифове риби. Виждах екипирани с акваланги подводни ловци с мънички рибки на връвта. Заснех ги. Една малко по-голяма риба диодон, която открих след дълго плуване насам-натам, ме забеляза от 20 метра разстояние и побърза, колкото малката ѝ опашка ѝ позволяваше, да побегне от мен.

И на други места за спускане под вода преживях същия шок. Макар че съществуват обширни райони — по-специално в тропиците, — където турист още не е припарил, където от самолетите не слизат запалени ловци с цяла връзка стрелящи харпуни. При сегашното положение обаче ясно се вижда докъде ще стигне това развитие — докъде трябва да стигне.

Под впечатление на случилото се след завръщането си съставих един манифест. Ако спортистите водолази не желаят по своя вина да загубят базата си, трябва да предприемат нещо против това нарастващо унищожение, което се дължи отчасти и на моите собствени книги и филми. Някогашният почтен спорт отдавна се е превърнал в непочтен. Превърнал се е в безогледно клане и се пропагандира още повече от фирмите, които продават стрелящи харпуни. Вече малки деца плуват навсякъде по крайбрежията и стрелят с харпуни по всичко, което плува.

Какво обаче би могло да се направи срещу тези все по-нарастващи пълчища от усърдни подводни ловци? Биха могли да се създадат резервати — а това е вече направено, но не е достатъчно. Такъв резерват представлява нещо като зоопарк. Под водата не може да се наложи и норма на отстрел. На сушата може да се определи колко елена или слона в даден район могат да бъдат отстреляни, но по морските брегове едва ли е възможно да се издават позволителни за зъбатия костур или бодливия скат. Кой ще контролира това? Аз виждам само една възможност: пълна забрана на тези оръжия, които улесняват прекалено много риболова. Всеки лов с акваланг е абсолютно непочтен и поради това трябва да бъде забранен. Освен това би трябвало по начало да бъдат забранени всички механични подводни оръжия: друг изход според мен няма. Леководолазите, с които говорих, споделяха — макар най-напред колебливо — мнението ми. Те казваха: „Но за собствената ни тенджера би трябвало все пак да можем да ловим и по-нататък.“ Аз не мисля така. С ръчното копие — да, евентуално — с ръчните прашки, които се употребяват в Хавай. Според мен такъв поврат би могъл да се осъществи само чрез усилията на спортните леководолази. И така отправих моя манифест до тях.

През есента на 1971 г. бях поканен от Германския подводен клуб в Берлин на филмов фестивал. Хорст Ласковски, много дейният председател на клуба, на когото бях изпратил моя манифест, заяви спонтанно, че сега ще го съобщи на всички. Той, както повечето членове на клуба, бил на моя страна. Така и стана после. Ласковски бе измислил още нещо, особено ефективно за пресата. Въпреки ледения студ осемдесет членове на клуба, облечени в неопренови костюми и с плавници, се отправиха в марш към берлинския зимен стадион, раздаваха листовките с манифеста и символично замразиха харпуните си върху леда. Същия ден основахме „Дружество за борба срещу механичните подводни оръжия“, накратко VBMU. Членове-учредители бяха швейцарският адвокат и спортен леководолаз Херман Хеберлайн, който години наред се застъпваше за опазване на морето, Йенс Петер Паулсен, председател на Германския спортен подводен клуб, леководолазът Лудвиг Силнер, Хорст Ласковски, Айбл-Айбесфелд и самият аз.

— Особено активно трябва да действаме — каза Силнер — срещу състезанията за световно първенство по подводен лов, които се провеждат под егидата на CMAS. Това е скандално. При последното състезание, което се състоя в Чили, първенството спечели човек, който изби към 500 килограма риба. На това отгоре тези хора са толкова наивни, че искаха да участвуват в олимпийските игри.

— Ние единствени никога не сме взимали участие в тях — каза Паулсен. — Германският съюз на спортните подводни плувци е бил винаги против. А и социалистическите страни. Но с италианците и французите изобщо не може да се говори. Естествено, тук голяма роля играят и търговските интереси.

CMAS е върховна организация, в която са включени съюзи на спортистите-леководолази от много страни. Следователно Кусто, дългогодишният ѝ президент, беше истинският покровител на тези състезания. Към всичките му старания за опазване на морето като че ли това никак не подхождаше. Вечерта на тържеството прожектирах филма за Таити и след това прочетох манифеста си, както и една телеграма до Кусто с молба да се противопостави на състезанията за световно първенство по подводен лов и да въздейства върху CMAS да не се подпомагат повече такива забавления. Не ни бе за няколкото риби, които тогава се убиваха — в съотношение с професионалния риболов това беше нищо, а за символичния характер на тези забавления. В самото начало на леководолазния спорт нямаше какво да се възразява против такива първенства, те се устройваха навсякъде и се смятаха за състезания като всички други. Но междувременно всичко се промени. Ако самите леководолази не се решат на съответни акции, тогава по крайбрежията всичко ще бъде безвъзвратно избито, а идните поколения няма да могат да се наслаждават на чудесата на подводния свят. Да се мисли за търговските интереси е добре, но тук промишлеността сама си вреди. Защото с изчезването на рибата гмуркането ще загуби много от обаянието си, а кой ще купува тогава подводни камери, дихателни прибори, маски, шнорхели, леководолазни костюми и пр.?

Господин Берган, най-големият производител на такива артикули във ФРГ, подписа манифеста още същата вечер. Подписаха го и мнозина други и се включиха в нашата акция. Подписаха го дори най-известните леководолази. В Австралия — Рои Тейлър, Бен Кроп, Джон Хардинг, Ървин Рокмън; в САЩ — Стан Уотърмън, Ал Гидингз, Джак Маккени, Пол Цимаулиз, Джери Грийнбърг и други. Франция ни зарадва особено с присъединяването на Филип Диоле, Италия — на Виктор де Санктис. Това, че Бернхард Гжимек и Жак Пикар се присъединиха към нас, се разбира от само себе си, а и Световната фондация за защита на дивите животни прояви интерес. Но за да има успех това движение — а ние се надяваме да има, — то трябва да бъде представено преди всичко от спортните леководолази. Затова се радвахме, че от всички страни, в които беше публикуван манифестът, получихме купища писма и подписи.

За съжаление, при CMAS нямахме никакъв успех, както и при Кусто. Световните шампионати по подводен лов, които при днешните обстоятелства би трябвало да отпаднат, все още се насърчават и устройват.

Разбира се, що се отнася до запустяването на крайбрежията, вината не е само в подводните ловци. Както Пол Цимаулиз убедително ми обясни, в много области, например навсякъде около Ямайка, опустяването на рифовете се дължи и на други неща. В големите риболовни кошове, които туземните рибари поставят, се ловят и значителни количества коралови риби. Понякога тези кошове се изпразват само веднъж в седмицата, когато половината от уловените риби отдавна са умрели и изгнили.

Друга причина за запустяването е употребата на хлоракс.

Това е перилен препарат, какъвто там можете да си купите навсякъде. Туземците го занасят долу в рифа и с него умъртвяват всичко наоколо. Всички риби излизат зашеметени от скривалищата си, загиват дори коралите далеч наоколо. Това се вижда ясно, защото мъртвите корали са снежнобели.

— Туземците употребяват ли дихателни съоръжения?

— Понякога да, понякога не. Но този начин на риболов е също така гибелен, както онзи с механичните харпуни.

Друга причина е хвърлянето на динамит, разпространено по много брегове. Чрез експлозиите не само се избиват рибите наоколо, но се уврежда и потомството. Още през 1942 г. видяхме в Гърция последиците от това. Тогава — също както са днес — крайбрежните зони на Егейско море останаха почти без риба. За да се намерят по-едри риби, трябваше да се търсят по-дълбоки зони, още незасегнати от това зло.

В тропиците отрицателно се отразява и ловенето на коралови риби, които се продават на любителите на аквариуми. Рибите се изпращат в найлонови пликове със самолет и голям процент от тях загиват, преди да са стигнали до местоназначението си. И пестицидите, които се използват за борба срещу москитите, ако попаднат в морето, причиняват увреждания на крайбрежните риби или ги принуждават да се оттеглят в по-големи дълбочини.

В крайна сметка и модерната ловна техника на професионалните рибари оказва влияние, но тук може да се разчита единствено на „контрола“ на разума. Защото, ако рибарите унищожават своите собствени рибни наличия, с това те унищожават и поминъка си. Подводните ловци обаче се появяват някъде, за да утолят ловната си страст, а после изчезват завинаги от тоя край. На тях им е безразлично какви последици ще имат действията им. Китове, манти, еврейски риби и други великани са избивани само и само от желание да се предизвика възхищението на околните. Това трябва да се предотврати на всяка цена, тъй като тъкмо тези животни се размножават много бавно и затова много бързо могат да бъдат изтребени.

Постигнати са вече и някои успехи. Така по инициатива на английския биолог Питър Вайн в целия район на Сейшелските острови подводният риболов бе забранен, а в Судан — значително ограничен. Там е разрешено на лодка и група подводни ловци да носят един-единствен харпун, колкото да уловят риба за едно ядене. Пълна забрана се прилага в Карибско море, на остров Бонайре; на Бермудските острови също е забранена употребата на механични подводни оръжия, а в Мексико са издадени нареждания за опазване на рибата. В много страни — например в Израел, край Ейлат — има природозащитни паркове, където леководолазите могат да се любуват на напълно непокътната рифова фауна. Край Антигуа на дъното на подводния резерват дори са поставени табелки и стрелки, които показват пътя на подводния плувец и му обясняват какви риби може вероятно да срещне тук и там. Аз обаче съм на мнение, че би трябвало да бъде обратното: не паркове за рибите, а паркове за леководолазите. Ловът с уреди би трябвало по начало да бъде забранен; в замяна на това пък определени зони биха могли да се предоставят за действително почтен лов с ръчен харпун.

Най-трудно ще се наложат такива защитни разпоредби навярно в Италия. В иначе хубавото списание „Mondo Sommerso“ („Потънал свят“) във всеки брой се публикуват снимки на убити гигантски риби. Италианците обичат лова и известни леководолази като Луиджи Фераро и Раймондо Бухер се застъпват най-енергично за подводния лов. Там още е позволен ловът с акваланг. Папа Павел VI определи за италианските подводни ловци дори светия-закрилник. Първоначално бил предвиден пророк Йона, но папа Павел VI избрал после вместо него не друг, а самия апостол Павел. Страхувам се, че в тази страна ще бъдат издадени нужните закови едва тогава, когато по крайбрежията няма да шава нито една опашна перка.

Приятелят делфин

Почти точно преди две хиляди години в района на днешния Неапол живеел беден човек, чието момче всеки ден трябвало да извървява дълъг път до училище. Пътят му минавал покрай залив, преграден от морето с вълнолом, дълъг километър и половина; това място тогава наричали Лукринийско море и то било прочуто с богатствата си от риба и стриди. В този залив попаднал някак си делфин и тъй като делфините са много задружни животни, навярно му липсвали съродствениците му. Когато делфинът виждал момчето, доплувал по-близо до него и между двамата постепенно се завързало приятелство. Ако делфинът случайно се намирал на другата страна на залива, достатъчно било момчето да извика: „Симо! Симо!“ — и животното веднага доплувало. Момчето го хранело с парченца хляб. Веднъж момчето нагазило във водата и изведнъж му хрумнало да се качи на гърба на приятеля си. Симо му позволил това и ако може да се вярва на Плиний, на когото дължим това описание, делфинът всеки ден пренасял момчето през залива и му спестявал дългия път. След училище го връщал обратно. Така продължило няколко години, после момчето се разболяло и умряло. Дълго след това делфинът се появявал на мястото, където бил взимал момчето на гърба си. Личало колко му било тъжно и тежко, че не намира вече приятеля си. Той също умрял. „Никой не се съмнявал, че е загинал от разочарование.“

И други истории от древността разказват за подобни случаи — Плиний Млади също съобщава в едно писмо до поета Канин за такова приятелство между момче и делфин. Това се случило по африканското крайбрежие близо до Хипо — малко селце, разположено край лагуна, която била свързана с морето чрез плавателен канал. При прилив и отлив водата нахлувала и изтичала мощно в нея. Тук момчетата си измислили състезание: кой при настъпващия отлив ще стигне, носен от течението, най-далеч в открито море. Веднъж към едно от момчетата, което плувало много далеч в морето, се приближил делфин, покръжал около него, след това се потопил — така се твърди в разказа — под него и „го взел на гърба си“. Носил изплашеното момче доста навътре в морето, после го върнал отново при приятелите му. На другия ден делфинът пак се появил — момчето още не се било съвзело от уплахата и побягнало. Тогава, „сякаш искал да покаже миролюбието си“, делфинът започнал да прави фокуси: скачал високо, потапял се, отново скачал нагоре, като се завъртвал около „оста“ си. Това се повтаряло всеки ден и момчетата полека-лека престанали да се страхуват, докосвали го и най-подир момчето, което той веднъж вече носил на гърба си, го възседнало. И тук се стигнало до приятелство между това момче и делфина. Това, разбира се, било голяма сензация и от всички краища на провинцията прииждали хора, да се уверят лично в истинността на това необичайно зрелище. Според тогавашния обичай селото трябвало да гощава всички тези неканени гости — и това, което днес би представлявало атракция за туристи и би било добре дошло, предизвикало полека-лека негодувание у местните жители. Спряно било язденето върху делфина. Трябва още да се спомене, че се появил друг делфин, който не позволявал на никого да го възседне, а изпълнявал само функцията на придружител и зрител.

Това, че тези две съобщения от древността са сигурно малко украсени и преувеличени, но не са само басни, се вижда от случката, станала през 1956 г. край гр. Опономи в Нова Зеландия. Началото поставило — това е само предположение — едно момче, което стреляло с пушка по делфини и което се хвалело, че убило един от тях. Наскоро след това рибарите забелязали самотен делфин, който обикалял около лодката им и доста доверчиво се приближавал към тях — те предположили, че убитото от момчето животно е било майка на този самотен млад делфин. Започнали да примамват животното и единият от рибарите разбрал, че на делфина му е приятно да го чешат с греблото или метлата, която рибарите носят със себе си за почистване на лодката след улова. Малко по малко делфинът свикнал да придружава лодката до пристана.

През следващото лято делфинът, който още при първата си поява привлякъл много любопитни и бил наречен с името на градчето „Опо“, направил първото си запознанство с къпещите се, които се забавлявали на плажа. Отначало животното, дълго все пак 2,5 метра, се държало боязливо на разстояние от тях, но скоро започнало да се приближава — като предпочитало децата. Не минало много време и то започнало да позволява да го погалват и се научило да играе с гумена топка. Топката много му харесвала. Делфинът я тикал с нос пред себе си, подхвърлял я във въздуха, светкавично скачал към мястото, където падала и я хващал. След това се сетил да я натиска с корема си под водата така, че когато я пускал, тя отскачала нависоко и когато падала от въздуха надолу, той я отмятал с опашката си настрана. Освен това обичал да играе с бирени шишета. Както забелязали наблюдаващите го хора, той не обръщал внимание на шишетата, които му хвърляли. Интересували го само тези, които откривал сам на морското дъно. Той ги вдигал с муцуната си, изкарвал ги на повърхността и успявал дори да жонглира с тях на носа си над водата. Друга игра пък измислили децата — и Опо играел с тях. Те се хващали за ръце и образували голям кръг: Опо се потапял в кръга и кръжал по вътрешната му страна. Особено се бил привързал към едно четиринадесетгодишно момиче на име Джил Баркър, което отлично плувало и обичало повече да стои във водата, отколкото на сушата. Антъни Алпърз, който в книгата си „Делфини“ описва подробно случилото се в Опономи, запитал момичето как се е дошло до това приятелство.

— Смятам, всичко се дължеше на това — отговорило то, — че винаги бях нежна с Опо и не се втурвах буйно към него, как то правеха къпещите се. Той обичаше да го галя. Колкото и хора да имаше във водата, щом ме зърнеше, той обръщаше гръб на всички и плуваше само с мен.

Особено интересна е следната част от разказа:

— Нужно беше само да разкрача краката си и Опо вече се задаваше, плуваше между краката ми и ме понасяше на гръб малко по-нататък. После ме връщаше отново и ме оставяше.

Най-подир Опо дори позволявал момичето да слага съвсем за малко и други деца върху гърба му.

По-нататък ходът на историята е трагичен. Един американски филм показал как хора се мъчели със седмици да спасят затрупан в пещера делфин. Пристигнали любопитни хора, построени били павилиони за продаване на закуски, къмпинги, набързо импровизиран хотел, дори бар за танцуване — и хората се стараели да задържат заврелия се в дупката делфин по възможност по-дълго там долу жив.

По същия начин заспалото дотогава малко градче Опономи преживяло изведнъж същинско туристическо нашествие. Заприиждали любопитни от всички краища на Нова Зеландия: павилионите за закуски, чайните, квартирите никнели като гъби. (Друг прочут делфин, „Пелоръс Джак“, който в протока Кук между Уелингтън и Нелсън придружавал на известно разстояние — от входа към протока на Адмиралтейския залив до прохода Френч край о-в Д‘Ървил — в двете посоки всички кораби и представлявал голяма атракция за пътуващите пасажери, все пак живял 24 години.) Покрай входното шосе за Опономи била поставена голяма табела с надпис: „Добре дошли в Опономи, но моля, не се опитвайте да стреляте по нашия жизнерадостен делфин!“ Правителството изготвило набързо закон за обща защита на делфините. Един хотел в Опономи решил да пристрои ново крило, за да задоволи по-лесно непрекъснато увеличаващия се наплив от туристи. Но в същия ден, когато законът за защита на делфините влязъл в сила — на 8 март 1956 г., — Опо умрял. Той бил намерен на 8 километра от пристанището в плитчина, заклещен в цепнатина в скалите. Очевидно при ловене на риба в плитките вирове животното било изненадано от отлива и се опитало на всяка цена да стигне през този тесен процеп обратно в морето. Има и други версии. Рибарите в този район употребяват при риболов експлозиви. Може би чрез ударната вълна на взрива Опо е загубил съзнание и така е бил изненадан от отлива.

Всяка от тези случки представлява изключение, защото делфините се държат обикновено боязливо. Неведнъж съм се опитвал да се приближа до тях, но винаги без успех. Ако човек пътува с моторница, тогава често пъти те изплуват изведнъж пред него, приближават се жизнерадостно и плуват непосредствено пред носа на лодката. Изглежда, че това много им допада и отговаря на нуждата им от игра. Много пъти скачах с камерата зад борда направо до такива делфини — резултатът бе все същият: повече не ги виждах. Преди още мехурите да се разпръснат и да мога да виждам под водата, те бяха изчезнали в безкрайната синева на бездната. Когато делфините спят, те висят неподвижни непосредствено под повърхността, очите им тогава са затворени, опашната перка виси леко надолу. Както е наблюдавано в делфинариумите, те поемат от време на време автоматично въздух и понякога отварят рефлексивно очи. Веднъж се приближих предпазливо до такова стадо заспали делфини, висящи във водата — горе на повърхността бях забелязал неподвижна тризъба перка и сърцето ми биеше до пръсване, когато заплувах към това тайнствено явление нататък в открито море. Най-после забелязах първите леки контури и видях, че това е група плътно висящи един до друг във водата делфини, толкова близо до повърхността, че гръбните им перки се подаваха навън от водата. Те се събудиха и се стрелнаха отвесно надолу в дълбочините. Кусто, който си бе построил отпред (на носа) на своя „Калипсо“ наблюдателна кабина, можеше оттам да изучава съвсем спокойно играта на животните пред кораба и да я запечата в прекрасни филмови кадри. Те показват колко силно е изразена у тях нуждата от игра, един устрем да премерят силите си, да се занимават с нещо. Междувременно някои леководолази са успели да се приближат под водата до делфини. На Вилфрид Бьомелайт, немски леководолаз и ръководител на туристическо предприятие, му се удала тази рядка възможност край Коморските острови в Тихия океан: „Спуснах се съвсем бавно във водата — разказваше ми той, — изобщо не съм се движил. Другите винаги се опитват да плуват с плавниците, колкото може по-бързо, за да стигнат до тях — но това е чиста глупост. Животните са много боязливи, веднага изчезват.“ Както ми обясни, това се случило в открито море оттатък външния риф: „Бяха над сто. Още предишния ден ги бяхме забелязали от доста далеч и на другия ден се отправихме отново натам, защото предполагахме, че ще бъдат пак на същото място — и наистина те се зададоха. Минаха покрай мене на разстояние метър и половина: все по осем, беше странно. Все по осем делфина заедно. Тогава отскочиха нагоре, после се спуснаха отново под водата, потопиха се на около 50-метрова дълбочина. Там водата беше съвсем прозрачна. След тях веднага идваше следващата група: пак осем, които също изскочиха от водата и след това се потопиха на 50 метра. Всичко съм заснел.“ Запитах го дали е бил сам в лодката. „Не, но във водата се спуснах сам. Другите влязоха по-късно във водата, когато разбраха, че не ми се е случило нищо, нали една формация идваше след друга. След това те се опитаха да плуват подир делфините или да ги пресрещнат, но това смути формациите, така че животните направиха голяма дъга около нас. Но мене изобщо не ме забелязаха. Защото не се движех…“

Открай време се твърди, че делфините идвали на помощ на корабокрушенците и им помагали да стигнат до сушата. Най-известната история от този род е оная за прославения поет и певец Арион, когото пирати хвърлили зад борда и един дружелюбен делфин го закарал до сушата. През 1948 г. по крайбрежието на Флорида жената на някой си адвокат се къпела сама на частен плаж. В дълбоката до кръста вода тя попаднала в силно течение, от уплаха крайниците ѝ просто се схванали, нагълтала доста вода и едва не се удавила. Както после разказвала, изведнъж почувствувала „силен удар“. Човек, който наблюдавал сцената и дотичал, разправил после, че жената се носела като мъртва във водата и грамадно лъскаво животно, което той сметнал за акула, я тикало пред себе си до брега. Във всеки случай не се виждал никакъв човек-спасител. Но на известно разстояние един делфин си играел във водата.

Към такива разкази се отнасям по-скоро скептично, но както историята за певеца и поета Арион, така и тази за жената всъщност може да се е разиграла точно така или по подобен начин. Напълно погрешно е обаче да се смята, че такива спасителни „акции“ на делфините са съзнателни действия на интелигентност или човеколюбив. Делфините живеят на групи, дишат въздух и имат съответно развити инстинкти — вродени инстинкти за действие. Те се проявяват най-напред при раждането на малкото делфинче. Като побутва малкото с глава, майката се грижи то да стигне веднага на повърхността, за да поеме въздух. В случай че малкото се роди мъртво, е наблюдавано как делфините-майки тикат с часове мъртвото делфинче с муцуната си все нагоре към повърхността. Същата е реакцията и когато някое животно от стадото е ранено. На виковете му останалите идват на помощ, тикат го нагоре към повърхността, където може да поеме въздух. Човек и днес още е свикнал да разглежда такива процеси като етични и да смята, че делфините го имат за приятел и брат. Но модерното изследване на поведението въз основа на многобройни експерименти е установило, че такива вродени действия не трябва да бъдат разглеждани от перспективата на човешките чувства. Не тъче ли паякът паяжината си или не отваря ли катеричката много изкусно ореха — не че някой я е научил, а въз основа на вроден инстинкт (същият като при делфините, само с разликата, че с тази си дейност животните не помагат пряко на човека). Това, че безпомощно носещият се в морето човек може да предизвика у делфините вродената им реакция да помогнат на другаря си от стадото, е съвсем възможно. Тъй като тези животни — както се оказа в делфинариумите — са изключително интелигентни и обичат да учат, възможно е дори да бъдат обучавани в спасяване на корабокрушенци. Доколкото ми е известно, вече се правят такива опити за дресиране.

Друго твърдение, което на много хора изглежда невероятно, е това, че делфините помагали на рибарите, като им вкарвали рибни стада в мрежите, за което рибарите им се отплащали „с част от улова“. В района на Ним, в провинцията Нарбон, където през определено годишно време се придвижват огромни стада мрени, още в древността се дошло до такава взаимна дейност. При отлив рибите плували навътре в морето, където силното течение пречело на рибарите да опъват мрежите си. Когато мрените пристигали, цялото население бързало към брега и всеки викал с все глас делфините. Повечето пъти северният вятър отнасял виковете им далеч в откритото море и делфините пристигали веднага и пъдели мрените обратно, така че рибарите могли „да ги гребат с лопати в лодките си“. Край Евбея в Гърция рибарите запалвали през нощта силно горящи огньове в месингови тигани. Това примамвало рибите — но и делфините, които идвали да гонят рибите към крайбрежието, където в плитчината лесно могли да бъдат хванати с тризъбеца. И край Амити пойнт в Куийнзлънд австралийските аборигени се съюзили с делфините. Тук също се касаело за мрени; щом се забележели ятата им, мъжете тичали надолу към морето и с копията си удряли по особен начин върху водата. Хийбър Лангмън, директорът на музея в Куийнзлънд, който проучил тези съобщения, заяви: „У мен няма съмнение, че тук е създадено отношение на истинско доверие и че аборигените познават афалите си… В залива има предостатъчно делфини, но аборигените ловят риба с тяхна помощ само на това място.“ Подобно нещо съобщава и Алпърз за рибарите на Амазонка и на Иравади.

В Ним на делфините — така гласи преданието — рибарите се отплащали за помощта „с напоено във вино хлебно тесто“. Това сигурно е само разкрасяване, каквото се среща в повечето стари съобщения. Впрочем смятам, че такова взаимодействие е съвсем възможно — неотдавна Кусто го наблюдава при туземците на о. Мавритания и успя да го запечата на филм. И тук се касае по-малко за акт на интелигентност, отколкото за вродено поведение. Делфините ловуват на стада, като често пъти обкръжават рибните пасажи от няколко страни. Дали в този процес партньори са друга група делфини или група хора, не е толкова важно за предизвикването на това поведение. Имат ли животните при това и някаква полза, получават ли възнаграждение, тогава те го запомнят и в бъдеще реагират на познатите им сигнали. Вярвам, че и в модерния риболов един ден делфините ще играят подобна роля.

Колко интелигентни и ученолюбиви са делфините, показаха много ясно серийните филми на Флипър. И всеки, който за пръв път посещава един от огромните делфинариуми, остава учуден от предразположеността на тези животни към дресура и от видимото удоволствие, с което показват своите постижения. Те играят баскетбол, скачат през горящи обръчи, обръщат лодки, правят въздушни скокове, лягат на сушата — реагират на едва забележими движения на ръката и на акустични сигнали. В Майами видях как те, скачайки пет метра високо, отхапваха половината от цигарата, която намиращият се горе на кулата пазач държеше в устата си. Няма да бъде чудно, ако военноморските командвания на „великите сили“ се заинтересуват от евентуално включване на тези животни в акции като „помощници на хората“^[36].

При „Сий лаб II“ бе изследвано по какъв начин един дресиран да работи с хората делфин би могъл да бъде в помощ на акванавтите в тяхната дейност — дали не би предпочел да използва случая да се завърне отново на свобода в обширното море. Делфинът, който се обучавал в това, се наричал Тъфи и надминавал с постиженията си, особено с послушанието си, всякакво очакване. Уилям Кауфман, един от акванавтите, съобщава: „Първия ден, когато го донесохме в станцията, плуваше любопитно и малко възбудено насам-натам между нас, поставените на дъното уреди и нашето обиталище. Той се държеше така, като че ли искаше най-напред да опознае терена и да поздрави всеки от нас поотделно. После се включи в нашия екип. Изглежда, че не го привличаше нищо, за да предприеме по-големи разходки към свободното море — той лесно би могъл да изчезне завинаги. Напротив: остана близо до нас. Разбирахме се с него преди всичко със знаци и скоро връзката ни функционираше отлично. Очевидно му правеше удоволствие да разнася за нас инструменти…“ Той носел пощата на акванавтите нагоре, на повърхността, и после надолу, пренасял нужните инструменти, придружавал водолазите при работата им. Важно е да се отбележи, че Тъфи бил напълно развито животно.

Това е важно, защото тук проличава истинската родственост с човека, на която досега не се обръщаше внимание. Това, че мозъкът на делфина не само е също толкова голям — или по-голям — от този на човека и че освен това в кората на големия мозък те имат съвсем сходни гънки, е общоизвестно и често пъти е било посочвано. Някои древни народи вярвали, че делфините са заточени в морето хора, които трябва да изкупят прегрешенията си в предишния живот чрез добри дела в морето. Но истинското, действително важното родство на делфините с хората се състои в това, че при тези животни вроденият инстинкт на любопитство не изчезва при достигането на половата зрелост, а се запазва до старостта. Също както човекът, така и делфинът остава „отворен за света“.

С течение на еволюцията, на жизненото развитие, поведението на животните било най-напред също така вродено, както телесната структура, тоест формата на органите и тяхната съгласуваност. Способността за индивидуално учене дошла постепенно като плюс в развитието. Така например въпреки сложното си телесно развитие насекомите са, що се отнася до поведението, до голяма степен „автомати“. Способностите, от които се нуждаят, са били „закотвени“ още в наследствената рецепта и могат да се разширят сравнително малко чрез индивидуално учене. Истинската повратна точка е настъпила едва при висшите гръбначни. Всички бозайници са „животни, способни да се учат“. Неизменчивите, вродени насоки на поведение при тях са значително закърнели: новороденото идва на белия свят „неготово“. И затова то се нуждае от закрила, от гледане. Под грижите на родителите или на стадото то трябва чрез непосредствено сблъскване с околната среда да изгради в мозъка си нужните за живота „рецепти за поведение“. Докато излюпилата се пчела не се нуждае от научаване на сложните двигателни координати на летенето, малкият бозайник — също като човешкото бебе — най-напред е съвсем безпомощен. Предимства: чрез индивидуалното изграждане на нужните норми на действие и противодействие учещото се животно ще се приспособи по-добре към околната среда, то няма да реагира толкова машинално, може да се приспособи и към променливи обстоятелства. Неудобство: то се нуждае от съответно по-дълга закрила, тъй като през време на ученето не е способно да се защищава, нито да търси само храната си. Освен това едно такова живо същество трябва да има развит особен инстинкт, който постоянно да го подтиква да се „разправя“ активно с околния свят. Той се нарича „инстинкт за игра“ — и ние можем да наблюдаваме тази проява както при малкото котенце, така и при детето. Те всички разузнават, пипат, вземат в уста, в ръце, опитват всяка възможна стойка, начин на движение и реакция. Този процес невинаги е приятен за родителите, но той е решаващо важен инстинкт. При детето обаче, както изтъкна Конрад Лоренц, се установява заслужаваща внимание разлика в сравнение с родствените му бозайници. Докато при вълка, кенгуруто или лъва този „инстинкт за игра“ изчезва с достигането на половата зрелост, при човека не е така. Развитият лъв или вълк е „готов“ — той разполага с всички управления на поведението, от които се нуждае, той като че ли се е „наместил“ в заобикалящата го среда и вече не проявява никакъв стремеж да излезе оттам и да развива нови начини на поведение. Другояче стои въпросът при човека. Ние оставаме през целия си живот „отворени за света“. Ние оставаме до напреднала старост „любопитни“ и дори се стремим да се занимаваме с нещо ново. Това намира израз в четенето на вестници и романи, което отдавна вече не ни е потребно, проявява се в магическата сила, с която ни привличат театърът, киното и телевизията, в интереса, който всеки проявява, когато се случи нещо ново, в стремежа да се опознават чужди страни, да се изпитват нови ситуации. Без този инстинкт не би имало научни изследвания и изкуство, не би имало постоянно изпробване на нови жизнени възможности, никакъв стремеж към завладяване на все нови жизнени пространства. Ако губехме тази „отвореност за света“ с достигане на половата си зрелост, тоест на шестнадесет или осемнадесет години, тогава от нас никога не би могло да стане това, което сме днес.

Наричайки човека „любопитно същество“, Лоренц е обрисувал ясно един много важен наш отличителен белег.

В това отношение делфините очевидно са ни родствени. И те, дори когато са достигнали половата си зрелост, обичат да научават нещо ново, да се справят с нови ситуации. Като се приближават до корабите и играят пред носа им, те вършат нещо, което сигурно не им е от полза за набавянето на храна. Нееднократно е било изказвано мнението, че при делфините, а навярно и при китовете има условия те да се развият в нещо човекоподобно; това може би е (в известен смисъл) вярно. Причината, поради която от тези животни никога не е могло — и не ще може — да стане нещо човекоподобно, се дължи на това, че те не притежават крайници, подходящи за произвеждане на инструменти и за боравене с тях. С крайниците си те не са в състояние да си служат с копие или чук, а още по-малко с молив. Само с муцуната си те не могат да създадат изкуствени органи и по този начин да разширят тялото си и да го направят годно за извършване на специални дейности.

Може да се каже обаче, че съществува друга предпоставка за по-висше развитие, което да прилича на човешкото: това е способността им да общуват, да говорят. Всеки, който някога се е намирал в близост до делфини, си спомня тяхното свирене и къркане; междувременно чрез наблюдения в аквариумите бе установено, че те издават твърде много различни и диференцирани звуци не само в слуховия, но и в ултразвуковия диапазон. Някои от тях служат за ориентация — както при прилепите. Животните изпращат трептения, по чиито отражения възприемат околните предмети. По този начин могат да се ориентират отлично и в мътни и тъмни води. Опитите с тънки найлонови мрежи показаха колко силно реагира този акустичен усет за ориентация. Доколко останалите многообразни звуци, които те издават, могат да се нарекат истински говор, доскоро беше спорен въпрос. В тази област американският изследовател проф. Джон Лили проведе грижливи изследвания, зарегистрира и анализира безброй звуци, направи големи усилия да разшифрова „езика на делфините“, а от друга страна — да научи делфините на английски. Тези и други изследвания обаче показаха, че очакванията не се оправдават. По интелигентност делфините не могат да се сравнят — поне що се отнася до образуването на понятия — с най-висшите примати. Съпрузите Гарднър успяха да докажат, че чрез много търпеливи напътствия ние сме в състояние посредством знаци с ръце да постигнем при шимпанзетата дори комплексни изяви — и то измислени и изработени от самите нас. Делфините не могат това. Лили действително, можа да идентифицира към четиридесет различни техни звуци с определено значение, но истински диалози, както първоначално се смяташе, очевидно те не водят помежду си.

Поле от манганови конкреции бе открито на дълбочина 5100 метра през 1972 г. от експедицията „Валдивия“ на 650 мили югоизточно от Хавайските острови. Снимката бе направена чрез спускане на камера в дълбочината; висящата на въжето тежест при докосване на дъното автоматично задействува спусъка за снимка със светкавица.

Морските бездни са заселени с организми и в най-големите дълбочини. Тази чудновата риба (Bathyphterois viridensis) беше заснета от подводницата „Дийп стар“ в 1200-метрова дълбочина.

Капитан Кусто, директор на Океанографския институт в Монако, в разговор с принц Рение и принцеса Грейс Патриция.

Ханес Келер, швейцарец, е първият човек, който достигна смятаната до тогава за недостижима дълбочина: 330 метра. Преди интересът му да се насочи към леководолазния спорт, той бил учител по математика в град Винтертур.

Ханс Хас в разговор с японския архитект Кийонори Кикутаке, който проектира плаващи градове.

Останки от гигантското животно, изхвърлено на 28 февруари 1934 г. на брега край Шербург. Животното прилича на многобройните описания на легендарния „морски змей“. На снимката се виждат ясно гръдните перки и шията на животното.

Този, който в навигацията на САЩ иска да стане леководолаз, трябва да издържи „адската седмица“: той бива подложен на най-страшни телесни и душевни изтезания — например безпощадна работа по някое тинесто крайбрежие.

Английският леководолаз, комендантът Л. П. Краб, се опита да приближи под водата до съветския крайцер „Орджоникидзе“, намиращ се на котва в пристанището на Портсмът и загина там.

Спускането на водолазния звънец „Атлантис“ на 3. XII. 1962 г. с Ханес Келер и Питър Смол на борда. При това историческо настъпление Смол намери смъртта си.

Създаваните по целия свят делфинариуми, в които делфините показват своите номера, бяха остро критикувани от американския биолог Джон П. Лили. На снимката: X. Хас, който в много океанариуми се е гмуркал между делфини и е изследвал поведението им.

Все пак фантазията на доста писатели получи стимул за утопични разсъждения на тази тема. В романа на Робер Мерл „Денят на делфина“ се разказва за един професор, който работел в департамента на военноморското командване и експериментирал с делфини. Чрез създаването на тясна връзка между едно женско и едно мъжко животно той успява да постави мъжкия делфин в тежка конфликтна ситуация и да го накара да образува първите изречения. Така се разбрало, че те са способни да говорят, и двата делфина започнали да учат английски. Много забавно е описана в книгата пресконференцията, която професорът после устройва с двете животни. По журналистически маниер разпитват двете животни най-напред за маловажни работи, после за религията и мнението им за виетнамската война, за САЩ и президента. По-нататък професорът е отстранен от работа с делфините от началството му в навигацията и дори за известно време е задържан под арест. По-късно получава делфините обратно, но те отказват да говорят с бившия си учител. Едва след много усилия той спечелва отново доверието им и най-подир узнава какво са преживели те. Във Виетнам били дресирани да разпознават кораби по шума и миризмата и да поставят мини под тях. В началото това им било забавно и те го правели с удоволствие. След това били изпратени при кораб, към който единият от тях трябвало да прикрепи мината, която носел, но „ремъкът“ не се откопчал. По този начин и той останал привързан към мината и кораба. Женският делфин успял да прегризе „презрамките“, а мъжкият освободил женския от неговата мина. Подводницата, която ги изпратила, била изчезнала — и делфините разбрали, че са били пожертвувани. Корабът експлодирал — двата делфина се завърнали по обиколни пътища в базата си.

Книгата завършва с думите на единия делфин: „Човекът не е добър. Ние искаме да си останем в морето.“ Това е обвинение, което вече многобройни вестници бяха отправили към навигацията на САЩ. Дори „официозите“, като например „Уолстрийт джърнъл“ (9 май 1972 г.), публикуваха в изчерпателни статии сведения, че във Виетнам са били използвани делфини за убиване на вражески леководолази и за поставяне на магнитни мини към вражески кораби. Понеже това ме интересуваше, писах на един приятел в Майами, който, смятах, знае нещо по тази работа; той обаче отсъствал и вместо от него получих отговор от асистента му: той си позволил да препрати моето запитване до пет места, които биха ми дали сведения. След седмица получих цял куп дебели писма, между които и едно от офицера по обществени въпроси при Центъра за военноморски изследвания и усъвършенстване на военноморския флот на САЩ в Сан Диего. Това писмо бе най-дебелото. В него между другото пишеше: „Днес обществеността се идентифицира толкова много с делфините и афалините, че всеки човек реагира твърде емоционално, когато се твърди, че тези животни са лошо гледани. Като последица от това използването им в някаква дейност е подложено почти непрекъснато на барабанен огън от страна на пресата.“ Малко по-долу се казваше: „В остро противоречие със сензационните твърдения на пресата никакви избухливи оръжия, отварящи се ками или други подобни не са били използвани за военни действия.“ Вестник „Уолстрийт джърнъл“ публикува и следното изказване на същата служба: „Ние се отнасяме към тези животни с истински алтруизъм. Впрочем кой е луд да изпраща делфин, обучението на който струва 40 000 долара, на самоубийствена мисия, когато има други, далеч поевтини начини да се постигне същото?“

По-късно, когато бях в САЩ, имах възможност да вляза във връзка с няколко официални и неофициални меродавни източника.

Факт е преди всичко, че водените първоначално в Сан Диего занимания по дресура са били прехвърлени в Хавай. На двете места се занимавали най-грижливо с тези животни, изучавали още по-внимателно, отколкото в океанариумите, поведението им, телесните им функции, как им се отразява държането на затворено и тренировката, възможностите да се създадат на животните оптимални условия и как да се постигне най-широк контрол над поведението и състоянието им. Без да бъда циничен, намирам, че всичко това е първата предпоставка за всяко запланувано въздействие върху волята.

Експерименти са правени не само с делфини, а и с морски лъвове и кълбовидни китове, които в някои съобщения се поставят на по-висше стъпало по дееспособност от делфините. Ето първия успех: морски лъвове и китове са били дресирани така, че да донасят торпили от морското дъно. Кълбоглавите китове и оркасите ги превъзхождат в това отношение, тъй като морските лъвове могат да се използват само на дълбочина до 152 метра, а китовете — до 487 метра. Други китове достигат до дълбочини повече от 900 метра. В повечето европейски информационни емисии по телевизията бе показан разрешен от военноморските сили филм за едно такова участие. Най-напред на екрана се вижда как китът се храни в аквариума и как се радва на живота си. След това му преписва един вид презрамъчен ремък, а следващият кадър вече показва как той, завързан с въже, плува редом с военен кораб в морето. Щом стигнат до мястото на действието, го викат и той отваря послушно огромната си уста. От борда му подават голям, приличащ на клещи уред и той го хваща с устата си. Следващият кадър е заснет под водата: върху равното морско дъно се вижда торпила. Китът се появява със странните клещи с удължител, плува към торпилата и я удря с клещите. След това клещите се затварят автоматично и се отделят от удължителя, който китът държи в устата си. Надуват се автоматично балони и торпилата изплава нагоре. Едновременно с филма в пресата се появява съобщение, че в торпилата е монтиран звукопредавател, чиито сигнали се възприемат от морските лъвове и от китовете. Така че за тях не е трудно да намерят торпилата.

Втора задача — именно тази, която беше предмет на спорове: защита на военен кораб срещу вражески леководолази, които трябва да прикрепят бомби към него. Към това може да се прибави, че за тази дейност делфините са особено подходящи. Както могат да нападат акули и да ги убиват чрез силни удари, така те са способни и да се справят с плуващи леководолази. Със своите звукоулавящи органи те ги възприемат от далечно разстояние дори нощем. Дали за да убиват хора, делфините се нуждаят от монтирано на главата им острие, както някои вестници твърдят, остава под въпрос. В предаване на телевизионната компания CBS междувременно бе уточнено, че във Виетнам изобщо се е действало по друг начин. Щом обучените плувци усетели вражески боеви плувци, задействали алармената уредба и след това принуждавали водолазите да изплуват на повърхността, където били пленявани. Джеймз Фицджерълд, който е тренирал с делфини, заяви във в. „Херълд трибюн“ (от 20 февруари 1973 г.): „Когато се опитвахме да навлезем в района, те ни откриваха веднага и ни избутваха с носа на повърхността точно до мястото, към което трябваше да ни закарат — и то без всякакво затруднение.“ А работещият с него водолаз добавя: „…На практика те ни направиха така беззащитни, че можеха да ни отправят в каквато и да е посока.“ Изглежда, че дотук използването им е било потвърдено и официално. Но аз съм водил разговор и с току-що завърнал се от Виетнам американски леководолаз, който на въпроса ми, дали са били обучавани делфини за убиване на вражески аквалангисти, отговори: „Не споменавайте моето име… но са го правили.“

Тук трябва да признаем, че открай време животните са били използвани за военни цели — например много коне са намерили смъртта си в боевете — и че изобщо човек прави с животните каквото си поиска. Като си помислим например за модерните методи, прилагани в птицефермите (помещенията за развъждане и хранене на птиците приличат на промишлено предприятие), или за безброй животни, които биват жертвани за научни изследвания, наистина не е толкова страшно, че ще умрат няколко делфина. Когато се касае за военни действия, реакцията е съвсем естествена: Щом толкова хора трябва да загинат, защо тогава да се щадят животните? Ако майката на матрос, който служи на военен кораб, бъде запитана би ли предпочела някой делфин да изпадне в опасност или момчето ѝ да бъде вдигнато с този кораб във въздуха, знае се какво би отговорила тя. Офицерът за обществени връзки в Сан Диего сигурно е прав, че по въпроса за делфините се е вдигнал такъв шум в пресата само защото делфините са ни крайно симпатични, защото чрез серийните филми за делфина Флипър, децата и възрастните са се привързали към тези животни, защото ги чувстват много близки. Ако ставаше въпрос за жаби, змии, крокодили или лешояди, които трябва да пренасят бомби или бактерии, това едва ли би смутило някого. Факт е: ние сме крайно несправедливи, нямаме никакви неутрални норми спрямо животинския свят.

Ето, Лоренц посочва защо жабешката кожа предизвиква у нас отвращение. Човек притежава много смислен вроден рефлекс, поради който кожа, покрита с гноясали рани, предизвиква у нас реакция на отвращение. Понеже хора с такава кожа по начало са болни, реакцията има биологична стойност или по-точно стойност на подбор. И тъй като жабите имат подобна кожа, ние ги ненавиждаме. Нашата симпатия към малкото дете се дължи на неговата „миловидност“ — и тук Лоренц можа да покаже, че тази реакция се предизвиква от известни вродени ключови дразнители. Животни, които възбуждат у нас подобни ключови дразнители, ние намираме за мили, други, които не предизвикват това, не ни трогват.

Спрямо нашите „спътници“ в живота ние не сме нито неутрални, нито обективни, нито справедливи. Това, което ни вреди или ни е симпатично, се унищожава безогледно или се жертва в името на нашите интереси; животни и растения, които имат щастието по една или друга причина да ни „харесат“, да са ни „симпатични“ или „полезни“, ние разглезваме, грижим се за тях и ги закриляме. Този, който се застъпи за мухите це-це, за отровните змии или за причинителите на маларията, в най-добрия случай ще стане за смях.

Все пак при делфините и при всички останали морски бозайници, които днес се обучават от военноморските части на различни страни за изпълнение на специални задачи, въпросът стои малко другояче. Неотдавна във вестниците имаше съобщение, че една от „великите сили“ прекарала чрез дресиран делфин специални уреди в едно пристанище и след седмица го изпратила да ги прибере оттам и по този начин успяла да получи ценни сведения за атомното гориво, което било използвано от вражеските подводници. Какви трябва да бъдат неизбежните последици от такова развитие? Отговорът не е труден. В случай на война или изострящо се политическо напрежение борбата ще се води и с помощта на морските бозайници, та дори те да бъдат изтребени. Нали не са в униформа, никоя от воюващите страни не ще може да разпознае дали появилият се близо до кораба ѝ екземпляр е безобиден, или е обучен за някаква акция. И тъй като всички морски бозайници редовно трябва да изплуват на повърхността, за да поемат въздух, много лесно е да бъдат убивани.

Според мен ние сме достигнали днес до точката, когато трябва да разберем, че нашата бруталност спрямо животните и растенията трябва да има граници, дори по чисто егоистични причини, защото с нашето поведение ние вредим на самите себе си.

Нека „великите сили“ се откажат да обучават морски бозайници за войсковите си поделения. Днес повечето от нужните работи могат да се извършват и чрез технически приспособления. Разбира се, такова отказване ще засегне много учени, които в рамките на военните програми можеха да провеждат и изследвания, за каквито иначе едва ли биха имали на разположение средства.

Целият съвременен свят не е нито отреден ни от бога инструмент, нито играчка. Може би опасността, в която днес попадат толкова симпатичните ни делфини, ще помогне да се стигне до по-сговорчиво и разумно решение на основните въпроси.

Морски туризъм

Интересът на хората към подводния свят, желанието им да се запознаят с него са се повишили застрашително особено през последните десет години. Това, разбира се, е тясно свързано с комерчески интереси. Области, които само преди 20 години трябваше да си извоюваме чрез мъчителни експедиции, днес туристическите бюра, които работят с чартърни самолети, правят леснодостъпни за нас. Когато прелиства обявите в списанията „Скин дайвър“, „Делфин“ и други списания за подводен спорт, а и притурките към неделните вестници, човек се чуди колко малък е станал светът. Едва ли има море, крайбрежие, остров, към които да не може да се пътува на достъпни цени; почти навсякъде има вече хотели, които дават под каем леководолазни съоръжения, лодки за излети, учители по гмуркане. Навсякъде, където са създадени условия за спускане под водата, има и станции за пълнене на дихателни апарати, които предлагат и компресори, и разни прибори. Само изброяването на всичко, което се предлага и препоръчва, би заело повече страници, отколкото има тази книга. Започнал е небивал подводен „бум“.

В книгата си „Challenge of the Sea“^[37] Артър Кларк описва подводния туризъм на бъдещето. Хотелът е разположен под водата сред коралови рифове, посетителите гледат през огромните прозорци на бара към действително успокояващ подводен пейзаж. Ако някой желае, опитни подводни екскурзоводи го развеждат из подводния свят. Нещастни случаи няма, организацията е безупречна, всички уреди са абсолютно сигурни. Върху подводна плитчина някъде край рифов склон са седнали подводните туристи, взрени в синьото нищо. Подводен поет използва случая, за да напише едно подводно стихотворение. Ръководителят-леководолаз изкарва подводните коне от конюшните им, „коне“ от технически произход. Трима души могат да седнат върху един. Двата питомни делфина Джим и Джо също участвуват в излета. Сега не с нужно да се удря с плавниците, туристическата група кръстосва моторизирано из рифовете. Покрай стръмен рифов склон тя се спуска на голяма дълбочина. Но няма защо да се страхува човек, дихателният уред автоматично се включва на хелия. Всички се връщат невредими в подводния хотел и отиват да се почерпят заслужено в подводния бар.

Така ли ще бъде? В издадената от издателство „Рийдърз дайджест“ отлична „Книга на океаните“ — която може да се критикува единствено за това, че подводните аспекти на една бъдеща война се описват със същото въодушевление, както всичко останало — се цитира изказването на шефа на западногерманско пътническо предприятие. Той казва: „Ние не знаем какво все пак може да се случи в тази област. Континентите стават все по-многолюдни, местата за отдих — все по-препълнени. Защо някой ден срещу добро заплащане да няма подводни пътувания от континент до континент, с подводни екскурзии, включени в цената? Пътем бихме могли да се отбиваме в морски хотели, в къщи, разположени край заливи или в открито море.“

Що се отнася до фантазията, Артър Кларк лесно не се предава. Още по-малко на някакъв си ръководител на пътническо предприятие. Той пише: „Щом като човек вече върви по тоя път, ще трябва да го върви докрай.“ Ето защо напълно възможно е някога през XXI век екскурзоводът да застане пред туристите в леководолазната си екипировка, която днес не можем да си представим, и да каже: „Дами и господа, намираме се на дъното на Марианската падина. За ваша информация: над нас сега има приблизително 12 000 метра вода… Разрешете ми да се занимаем малко с този гигантски октопод.“

Първото по-голямо подводно сафари се опитах да организирам самият аз през 1955 г. Тогава пред мен стоеше въпросът, как да покрия огромните разходи на „Ксарифа“ през времето, когато обработвахме резултатите от последната ни експедиция? Самото поддържане на „Ксарифа“ струваше около 100 000 марки годишно — съвсем немалка сума, когато трябва да се спечели от частно лице. Ако тогава не се отказах, дължа това на Айбл-Айбесфелд. Той каза: „Имай търпение, немските зоолози стоят зад нас. Ще успеем!“ Не успяхме. Друг, още непостроен изследователски кораб бе предпочетен пред нашия проект, така че грижата продължаваше да тегне върху нас. Изход: трябваше да даваме кораба под наем, докато нямаме нужда от него. Затруднение: той беше прекомерно голям, явиха се много малко интересуващи се. Тогава ни хрумна идея. Защо да не организираме туристически екскурзии в Червено море? Да си призная: тези брегове не бяха особено привлекателни. Пясък, пустинни номади, нищо повече. Но рифовете на Червено море са прекрасни.

Удаде ни се да спечелим за нашия проект много дейното швейцарско пътническо бюро „Куони“. Напечатан бе великолепен проспект. Всяко от предложените пътешествия щеше да трае 14 дена. Тръгване от Порт Тауфик, недалеч от Суец, докъдето може да се стигне с кола от Кайро през нощта за шест или осем часа. През нощта, защото през деня става много горещо. По този начин туристът има възможност най-напред да разгледа Кайро, пирамидите, базарите и други забележителности; след това — нощното пътуване, което също е пълно с романтика. В Порт Тауфик се качва на кораба — ние преустроихме съответно кабините. Защото туристът е по-взискателен, отколкото биологът. После — пътуване в Червено море, гмуркане, посещаване на манастира „Света Катарина“, където Мойсей известил десетте божи заповеди. Близо до Губал имаше два много красиви потънали кораба — единият лежеше в залива и лесно можеше да се стигне до него, а другият — до склон, където минаваше течение, там беше само за напреднали леководолази. Тогава Лоте, Айбл-Айбесфелд и аз обмисляхме какво може да привлече туриста към такова пътешествие. Беше ясно: нужни бяха промени в екипажа. Опитни моряци както по-рано, така и сега бяха необходима предпоставка, но, общо взето, екипажът трябва да бъде вежлив и да носи красива униформа. От голямо значение беше да имаме добър готвач. Не по-малко важна бе публиката. И така реших да поканя за първото пътуване на мои разноски видни хора — а и журналисти, които после да пишат за пътешествието. Избрахме: един много известен немски артист и жена му, италиански принц с компаньонката си, дъщерята на аржентински милионер, млад швейцарец, естествен и прям по природа човек, дъщерята на английски писател и съпруга на кореспондента на агенция „Ройтер“ в Рим, египетски професор; накрая — още един участник, на когото се натъкнахме случайно: на прием, на който бяхме поканени Лоте и аз, той беше тогава американски посланик в Кайро, а същевременно и най-младият генерал в американската армия. И журналистите.

Пътуването протече горе-долу добре. Ние, разбира се, правехме всичко възможно, за да поддържаме доброто настроение на гостите. Една вечер играхме на убийци — игра, която в английските вили е доста популярна. Най-напред теглихме жребий кой ще бъде убиецът и кой детективът, след това затъмнихме кораба и всички плъзнаха из каютите насам-натам. Задачата на убиеца беше да „убие“ едно от лицата, а детективът трябваше да открие кое е то. Един от господата щипел дамите на деликатно място — подозираха, че това бил египетският професор. Друга вечер играхме на една също така харесвана игра. Пускат се раци-отшелници да се придвижват към светлината. Всеки си избира по едно „конче за надбягване“, начертава се линия на палубата и по команда раците се пускат да бягат. Целта е светещата лампа. През деня имаше плуване с шнорхел и гмуркане. Като се има предвид всичко това, всеки остана горе-долу доволен, а журналистите снимаха от сутрин до вечер. За следващото пътуване, в което би трябвало най-после да вземат участие истински гости, които да плащат, се обади само една швейцарка. При другите пътувания беше вече по-добре, но все още бяхме в загуба. При това приятелят ни Пол Галико, особено известен с книгите си в Америка, описа във в. „Сатърди ийвнинг поуст“ надълго и нашироко нашето сафари. Но, разбира се, по свой маниер. В априлския брой на 1956 г. той писа: „Колко прекрасно е Червено море, колко привлекателно е едно пътуване дотам. Където и да стъпи човек, стъпва върху отровна риба, накъдето и да плува, бива ухапван.“ Една пълна с хумор статия, която би трябвало да ни помогне — но никак не ни бе в помощ.

Както вече казах, междувременно положението се бе изменило основно. Тук за наше съжаление малко бяхме избързали с времето. Днес пътуванията в Червено море станаха много популярни, а също — за Коморските и Сейшелските острови, за Мозамбик и крайбрежието на Кения. Никой кораб няма комфорта на „Ксарифа“ и въпреки това всичко върви добре. От американски туристически бюра се предлагат пътувания до Бонайре, Бахамските острови, към австралийския Бариерен риф, до Козумел, Британски Хондурас, о. Ямайка, о. Кеймън, о. Бикини, Кабо ди Сан Лукас, о. Хавай, о. Трук и пр. Това, което най-напред са се опитвали да направят неколцина, срещнали съпротива, сега се раздвижва като лавина.

Нашето първо сафари имаше неочаквани последици. Хенри А. Байроуд, американският посланик, който пътуваше с нас, беше въодушевен въдичар. Под ръководството на нашия учител по гмуркане Стюърт Товини той стана и възторжен леководолаз. Ако добре си спомням, внезапно бе пристигнало известие, че той трябва да се завърне в Кайро. Но на кораба така му харесваше, че остана още един ден — после отлетя с частния си самолет обратно. Този ден се оказа съдбоносен за него. Точно на този ден русите (а не американците) постигнаха споразумение с египтяните относно Асуанския язовир. С това се установи политика, която имаше сериозни последици — изгонването на англичаните, национализирането на Суецкия канал през юли 1956 г. Всичко това се решаваше тогава; Байроуд беше преместен. Така първото подводно сафари имаше световно-политически последици.

Междувременно колелото се въртеше. (За всичко трябва време.) Пазарът за подводен туризъм бе открит — и днес се експлоатира. Казвам го в най-добрия смисъл на думата. Почти във всяко крайбрежно селище, където е възможно гмуркането, има станция за пълнене на бутилки със сгъстен въздух, спортни магазини за всичко, от което се нуждае леководолаз, обикновено — и учители по подводно плуване, дори училища. Има хотели, които организират подводни екскурзии, други са се специализирали да посрещат изключително запалени гости-леководолази. Един хотел в Карибско море предлагаше на интересуващите се да разгледат гигантска морска звезда с диаметър 1,5 метра, която обитавала потънал кораб. Тъй като по-късно нямаше вече обява за нея, навярно е умряла. Други обещават добавъчно към удоволствията на подводното плуване всяка седмица и по един коктейл, езда, танци, калипсо, забави в пещери и нощни пикници. Всички предлагат слънце, прекрасен плаж и най-красивите рифове на света. Някои дори изтъкват колко прозрачна е водата, други — че ловът там бил позволен, трети пък — че може да се ходи на лов и за девойки. Една гръцка авиокомпания поиска да привлече американски леководолази в Гърция — макар че там едва ли има риба, а приближаването до антични предмети е забранено. Западногерманска компания е готова да заведе леководолазите в Мексико, в Червено море или дори до Малдивските острови. Една ливанска компания пък предлага като особена атракция комбинацията от подводно плуване и каране на ски; рекламната снимка показва напълно екипиран леководолаз, нарамил ските си. В Карибско море посещението на потънали кораби вече се предлага от всеки по-добър хотел. Но невинаги туристът се връща напълно доволен от излета.

Навсякъде, където туризмът се прехвърля в морето, е важно да се опази подводното пространство. Доколкото ми е известно, първият апел за това е направил Рон Дръмънд през 1952 г, в августовския брой на „Скин дайвър“. „Вече няколко години мисля за това — пише той, — че от голяма полза би било, ако известни райони по всички крайбрежия в света се обявят за «рибни резервати» или «защитени морски градини». Членовете на подводните клубове биха имали възможност да наблюдават рибите и останалите морски животни, без те да бъдат смущавани и без да се плашат от човека … През 1940 г. се носех с лодката си, дълга 10 метра, сред островите в Карибско море и се гмурках, колкото си искам, в кристалната вода; но после туземците момчета започнаха да си служат с харпуни и за шест месеца хилядите риби, които преди това гъмжаха из рифовете, станаха съвсем плашливи. Това е проста истина. Едва ли подводният лов доставя на другиго по-голямо удоволствие, отколкото на мен, но въпреки това признавам откровено — за да дам пример, — че един-единствен ловец може да изтреби за няколко дена всички тези интересни едри риби, които обитават руините на старата баня на Бакуто Бийч във Венесуела, и които, ако се запазят, биха могли да бъдат наблюдавани още дълги години от туристите, посещаващи постоянно това място.“

В Европа Херман Хеберлайн беше този, който извънредно енергично — и при голяма съпротива — се застъпваше за опазване на морето. Има вече няколко по-малки резервата в Средиземно море, други щели да се създадат наскоро. В останалите краища на света — в Япония, на Бахамските острови, на Сейшелските острови, а неотдавна и в Мексико — бе направена крачка още по-напред. Хеберлайн е особено голям противник на това, че в Италия все още е разрешен ловът с акваланги и че там всяко дете може да употребява стрелящи харпуни. Една мурена, която той няколко години отглеждал и наблюдавал в къщата си на о. Сардиния, била убита от един от тези „неделни“ подводни ловци.

Не по-добре се отразява и страстта на подводните туристи към колекциониране. Събира се всяка мида или всеки морски охлюв, всяка красива горгона се откъсва. После на сушата коралите започват да вонят, охлювът често пъти не може да се извади от черупката, започва да се разлага и също мирише. Накрая коралите и мидите се хвърлят. Въодушевените отпускари, хората-риби нахлуват в подводния свят, за да му се наслаждават — и го унищожават.

Сложна ситуация. От една страна, наистина е радващо, че жадуващият за природата човек открива такива прекрасни райони. Само кораловите рифове са чудеса на света, които положително не отстъпват на онези прехвалени през античността чудеса, като например висящите градини на Семирамида или Родоския колос. От друга страна обаче, не бива в никакъв случай да се допусне едно-единствено поколение да има привилегията на тези преживявания, а за идните поколения да остават само запустели останки, които едва ли ще могат да дадат и бегла представа за някогашната красота и многообразие. Това е важно, тъй като тук действително има възможност, след като човек се е отдалечил толкова много от природата, да намери път обратно към нея. Разбира се, на сушата едно ново приближаване до природата е също така възможно, дори понятно. В края на краищата всяка ливада, всяка градина, мъхът, който е обвил скалата, дават възможност за това. Но на сушата така сме свикнали с растенията и животните, че сме ги сместили в специално „чекмедже“ на нашия мозък, съвсем отделно от останалите наши мисли, мотиви и решения. Ако се намираме в гората, в планината, сред непознати пейзажи, тогава впечатленията могат да ни завладеят, но все пак — само вътре в това чекмедже. Експанзивният, разширяващ своята власт с помощта на технически органи човек просто е свикнал по принцип да се откъсва от това, което той нарича „природа“. Независимо дали я обича, или не — тя представлява за него „околния свят“, нещо отделно. Дори „напълно естественото“ противопоставяне на понятието „култура“ и „природа“ пояснява добре това. Както ни учи науката за еволюцията, ние сме също част от жизнения процес — заедно с цялото културно развитие, включително техниката и изкуството. Тези специални дейности по принцип не са нещо откъснато от природата, а само един от нейните безбройни феномени. На сушата обаче, при всички наши заплетени мисловни шаблони, ние още не сме в състояние да преодолеем това в мислите и чувствата си, да „прескочим тая рекичка“. Морето, напротив, ни е толкова чуждо, едно наистина ново преживяване, че тук можем — дори още днес — да прекараме мост към него. Защото тази област на природата, в която навлизаме необременени, тоест с други основни възприятия, няма в мозъка ни още свое отделение. И затова възприетите тук от нас впечатления могат да се свързват далеч по-бързо със съдържанието на всички останали чекмеджета в мозъка ни. Ето защо смятам за възможно — мнозина други също са предсказвали подобно нещо, — че биологията, тоест науката за детайлите на жизнените структури, трябва да придобие по-голямо, дори особено значение за по-нататъшното развитие на човечеството. Факт е, че днес все повече хора не знаят точно какво всъщност искат и защо живеят. Конрад Лоренц, според мен един от най-забележителните и интересни мислители на нашето време, посочва в книгата си „Осемте смъртни гряха на цивилизованото човечество“ няколко фактора, които допринасят за нарастващото недоволство. Един от смъртните грехове е „надбягването със самия себе си“. „Припреният човек — пише той — е тласкан от нещо, а това, което го тласка, може да бъде само страхът.“ Откъде идва обаче този „страх“, който няма нищо общо с днешната ни мощ. Според мен той се дължи на две причини: прекалено голямото предлагане на информация и на достъпни за нас възможности. Двете неща представляват истински напредък, но и двете си имат отрицателни страни. Прекалено многото информация води до объркване и с това по неволя — до повърхностно отношение. Ние просто не можем да се справим с многото, което ни се поднася в непрекъснат поток от нашите близки, чрез вестниците, радиото, телевизията, ние вече не разполагаме с достатъчно време, за да подбираме същественото — или по-точно: да отделим самите себе си. Подобно въздействие има и преголямото предлагане на възможности, целенасоченото събуждане на желания чрез производители, които искат да пласират стоките или услугите си, и затова — съвсем легално — се стараят да предизвикат у нас нужда от нещо. Насила ни се втълпява погрешното убеждение, че ако участваме за определено време в десет пъти повече забавления, ще изпитаме десеторно по-голямо удоволствие. Но както всеки знае, сметката не излиза. Ние направо сме претоварени. Последица: страх или най-малкото — тягостно чувство, което не можем точно да определим.

С морския туризъм това има дотолкова общо, доколкото той е пътят — или може да стане път, — който води обратно към детайла, към ограничаване. На остров Елба посетих отличното училище за леководолази на Валти Гугенбюл, който застъпваше пред мен становището, че Средиземно море предлага на учениците му повече интересни неща, отколкото например Червено море. Защо? Аз плувах с една група и видях колко внимателно всеки ученик се заглежда в яйцето на акула, в горгона или в малък октопод. Тук наблюдението стигаше действително до детайла. В тропиците това сигурно е по-трудно, там в рифовете има толкова много неща за наблюдаване, че човек просто трябва да се изолира, за да не се отвлича постоянно от нещо ново. И там — същото: прекалено много впечатления, факти, от които трябва да се изолираш, ако не искаш да се плъзнеш по повърхността, която, както Лоренц казва, в края на краищата води до „убийствена скука“.

Ето защо е нужна изолация — от една страна, срещу информацията, която като стихиен поток се излива върху нас, а от друга — срещу пораждането на желания, от които други печелят. Това ще рече: да намериш пътя за връщане назад към ценности, от които не трябва непременно някои да печели, към ценности, които човек сам си създава. Разбира се, мнозина ще вдигнат презрително рамене, когато чуят, че това развитие по обратен път трябва да стане точно чрез морския туризъм. Но аз не намирам това за толкова безсмислено. Защото само плажът, слънцето, просторът, морето връщат човека към вътрешното спокойствие и към пробуждането на желания, които не се влияят от никого. Преживяванията под водата могат да допринесат още нещо. Чрез водната повърхност се създава гранична линия. В началото човек е несигурен във водата, чувствува се сам-самичък, преживяването на нещо непознато води до откриване на детайла, детайлът предизвиква интерес. Съвсем до неотдавна щях да погледна на връзката между биологичните и туристическите усилия като на безсмислена. Днес обаче смятам, че тук е възможна истинска симбиоза, че става въпрос дори за партньори, които не само си помагат, а просто се нуждаят един от друг.

Отдавна е ясно, че през отпуската си човек иска да има нещо повече от добра храна и приветлива квартира. Точно защото иска да се откъсне от всекидневието, той се нуждае от разнообразие, и то не само от оптично и емоционално, а и от духовно естество. При пътешествията си твърде често имах възможност да наблюдавам туристи, които прозявайки се от самота и скука, седят без настроение някъде. Клубът „Медитеране“, който може би не е подходящ за всекиго, се намесва тук енергично с нови идеи: тъй като човек има нужда от компания, предлага му се компания. На масата всеки може да седне, където си иска, завързват се познанства, всеки се храни, колкото иска. Предлага се всякакъв вид спорт, спускане под водата — също.

За хора с големи претенции подобно нещо още няма. Както по-рано, така и сега първокласните хотели са високоспециализирани индустриални предприятия, годни само да предлагат на гостите си по възможност по-скъпи услуги.

Ето защо неотдавна поех — заедно с Айбл-Айбесфелд — инициативата да се включа като биолог в това развитие и да осъществя на практика опита за симбиоза между туризма и изучаването на природата. Що се отнася до туристите, ясно ми е какво трябва да се предложи. Градският човек копнее за море и слънце — това вече определя местата. Той иска да има приветлива стая, комфорт, прислуга, добра храна — същевременно обаче не бива да се обещава повече, отколкото може да се изпълни. Младите хора искат да се веселят и да танцуват, възрастните искат някакви инициативи, за да преживеят и те нещо; на жените е приятно от време на време някой да се занимае с децата им. Спортистите искат спорт. Освен това има летовници, които са по-практични и предпочитат собствен апартамент пред хотелска стая. През ваканцията те сами си го използват, а през останалото време може да го дадат доходно под наем. В такъв случай хората си готвят сами — значи, би трябвало да има и супермаркет наблизо.

За да има преживелици в морето, трябва да има най-напред училище за леководолази. То може евентуално да се комбинира с подводен бар, в който останалите гости могат да наблюдават и интересен район в морето: резерват с богата фауна. Да има и делфини. Те са дружелюбни и както обученият от „Сий лаб II“ делфин Тъфи, не показват склонност да бягат от хората. Като нещо специално може да се ангажират изкуствени подводни структури: рифове от пластмаса, подводна къща. Напредналите водолази могат да прекарат тук една нощ под водата, с разходки при прожекторно осветление. За спортистите, които не се спускат под водата, може да има на сушата място за голф, конюшня за ездитни коне и тенискортове. Ако хотелът може да си позволи, набавя си подводна лодка, с която да се развеждат интересуващите се, без да се намокрят, из морските простори. Биха могли да се организират излети по крайбрежието с биолог и клуб, в който да се събират всички. От време на време някоя сказка — за интересуващите се. За останалите — бар и по възможност добра дискотека. Значи, за всекиго по нещо — без обаче хората да бъдат изкушавани да предприемат прекалено много. На известно разстояние от хотела може да се намира малка изследователска станция, която да поддържа подводния парк, да има по възможност безплатни места за студенти, желаещи да се занимават с наука, като се определят за гостите толкова и толкова часа на разположение. Изследователски задачи: изучаване поведението на рибите всред изкуствени структури; естетични феномени именно в тези структури.

Нашите първи опити в тази насока вече се намират в стадий на осъществяване. Първият център ще израсне на испанското крайбрежие в Средиземно море, вторият — в някой тропически район. Опасността, която туризмът представлява за подводните простори, според мен може да бъде преодоляна само като се оказва влияние именно върху него. Само ако успеем да предизвикаме истински интерес върху детайла, можем да привлечем съратници за запазването на подводния свят. Създаваната до днес представа у лаика, че животните и растенията са съвсем точно оформени и оцветени организми и само като добавка могат да се узнаят някои неща за начина им на живот, е колкото повърхностна, толкова и заблуждаваща. Всеки организъм, микроскопично малък или видим за нашето око, означава същевременно разрез през потока на едно развитие, което кулминира вътре в нас и продължава нататък. Толкова необикновено големи са сложните преплитания между причини и следствия: въобще едва тук започва да става интересно. Какво означават наименованията на животните? Създадени от човека обозначения. Смятаното за толкова важно определяне на видовете има много малко общо с модерната биология. От значение е обаче това, че всяко от тези, изглеждащи различни, живи същества не е чак толкова различно от нас, хората, а може би е и единственият ключ към разбирането на човешкото съществуване и към нашата проблематика.

Леководолази по криви пътища

Горещ летен ден в слънчевия юг. Близо до вилата си собственикът и младата му жена се припичат на слънце и се радват на отпуската си. Това, което всеки един от тях в момента мисли, другият не знае — обикновено при човека е така. Жената става, слага си крем и казва: „Ще се повозя пак малко с лодката по-навътре.“ Мъжът, седнал в шезлонга, тъкмо се е задълбочил в борсовите съобщения. Той кима. Жените искат да се припичат голи на слънце, затова жена му често отива с моторницата малко по-надалеч, където не може да бъде наблюдавана от съседните парцели. Както повечето италианци и той е много ревнив — а подозира, че жена му го мами. Няма обаче доказателства. Затова си е ангажирал детектив, който я наблюдава, когато ходи на покупки или посещава приятелките си. Но досега — нищо… Тук, за щастие, няма кантора и неговата жена всецяло му принадлежи. Тя се качва в лодката, включва мотора, отдалечава се само на двеста-триста метра и хвърля котва. Един час яхтата се клатушка там — от време на време съпругът поглежда дали някоя друга лодка не се е приближила до нея. Но тази част от брега е пуста.

Следобед детективът му се обажда по телефона: „Хванахме ги! Дори заснех негодника!“ Усърдният детектив я е проследил и от друго място на брега е наблюдавал случилото се с бинокъл…

Съпругът не можел да забележи, че от другата страна на лодката, която не се виждала, се появил леководолаз и се покатерил през перилото на борда. После и детективът цял час не виждал нищо. На края, преди жената да отплава обратно, мъжът изчезнал по същия начин под водата.

Случаят бил посочен като пример за успешна детективска работа на годишното събрание на италианските детективи в Сейнт Винсент. Героят на нашия разказ напомня японския речен дух Капа, който излизал от време на време от водата, за да се наслаждава на девойки или жени. Това, разбира се, обикновено ставало насилствено. Във всеки случай техниката на незабелязано промъкване под водата се практикува извънредно често и е станала средство за извършването на не едно забранено деяние.

Второ място на действие: малък залив по югоизточното крайбрежие на Япония. През последните години там едно рибарско село се разрасна в доста известен курорт. Има вече няколко хотела, клуб на притежатели на яхти и голям брой дансинги. Освен другите атракции през лятото се организира и състезание с бързи лодки, което е особено популярно, защото се залагат големи суми. Героят на разказа ми, който нарушил закона, притежавал такива лодки. Тъй като бил спортист, никому не направило впечатление, че участвал в курса за леководолази с акваланги. През нощта преди състезанието той се спуснал в пристанището с клещи под водата. Незабелязано доплувал до лодките на двамата си най-опасни конкуренти; при матовата светлина на подводната лампа намерил витлата и ги обработил с клещите така, че повредата да не личи; но едва ли витлото можело да работи нормално. Човекът се върнал отново незабелязано на мястото си в пристанището, преоблякъл се там, върнал се в къщи и отпил сам наздравица за предстоящата победа. Преди състезанието заложил голяма сума за победата си; постигнал я. На двамата победени противници обаче нещо им се сторило не в ред. Дошло се до полицейско следствие и човекът бил задържан. Премията пропаднала, той бил осъден да заплати значителна глоба за нанесените повреди и за измамата.

През март 1970 г. в Сан Франсиско ресторант, намиращ се близо до пристанището, бил ограбен от леководолази. Те влезли след полунощ незабелязано откъм морето в сградата, разбили желязната каса и избягали с плячката от 31 000 долара. Изглежда, че са носели инструментите със себе си в торбички. В подобни торбички след войната се внасяли контрабанда цигари, шоколад, фотокамери и подобни неща от Швейцария през реки и езера в Германия и Италия. Толкова важният за бойците-плувци спорт, който се практикува и днес особено в ГДР и Швеция — ориентировъчно плуване в съвършено тъмна или мътна вода, — се прилага именно при такива „акции“. Снабдени с компас, часовник и спидомер, подводните плувци трябва да открият, без да имат връзка с повърхността, точно определени точки, да ги достигнат и засекат.

По-страшни от открадването на чужда жена или на чуждо имущество, от нанасянето на материални щети или шпионаж са нараняването на ближния и убийството. А под водата има твърде много, дори особено благоприятни възможности за това — благоприятни в смисъл, че престъпниците остават ненаказани.

Най-напред — един куриозен случай, който обаче е твърде типичен за това, което днес започва да се разиграва под водата. Мястото, където се е случило това, е малкият остров Паг по югославското крайбрежие. През лятото на 1972 г. две групи леководолази от различни националности (не югославяни) открили тук едно и също поле с амфори. В Югославия законите са много строги. Всяка находка на антични предмети трябва да се съобщи на властите, нищо не може да бъде докосвано без присъствието на упълномощени археолози. Нито едната, нито другата група имала намерение да се придържа към това и контрагентите влезли (под водата…) в спор за своето откритие. Стигнало се дотам, че леководолазите започнали да стрелят с харпуните си един срещу друг. Двама подводни мускетари били доста зле ранени. Полицията узнала това и двете групи попаднали в затвора.

Далеч по-сериозен и действително трагичен случай имало през септември 1972 г. в една речна пещера във Флорида. Тя се нарича Литъл ривър спрингз и се намира край река Суейн. Както ми разказа Том Маунт, ръководителят на леководолазния отдел при университета в Майами, водата там била съвсем прозрачна. В този район имало много такива подводни пещери, някои от които се разклонявали далеч наоколо и водели много надълбоко — а това привличало американските спортисти-леководолази. Ако човек се спуска от река Суейн към входа на водещата косо надолу пещера, тогава най-напред минава покрай табелка, която дава на леководолаза девет съвета и девет предписания за екипировката му. Трима плувци, които в нашия случай се спуснали там под водата, не обърнали никакво внимание на по-голямата част от съветите. Само единият, Майк Уилямз, бил изпитан леководолаз. По-рано той бил учител по гмуркане в Ню Джързи. С екипировката на леководолаз той скачал с парашут от самолети и бил изследвал голям брой далеч по-опасни пещери. Другите двама, Оги де Грасия и Люис Грауър, били само запалени аматьори. И тримата нямали спасителни въжета, които биха им показали обратния път към входа, откъдето са влезли. Вместо по един фенер на човек и един резервен на колана — тоест общо четири — те имали само два фенера и вместо дихателни уреди с по две бутилки, които да позволяват престой под водата до един час, носели само еднобутилкови уреди, а въздухът в тях бил използван наполовина. След първия си опит да проникнат по-навътре, те се върнали отново в пещерата — без да вземат от колата пълните бутилки. Това, което после се разиграло там, може да се възпроизведе само приблизително. Том Маунт, който прибрал трите трупа, заварил единия от водолазите увиснал с издута спасителна жилетка под свода на пещерата; вторият имал още въздух в танка, третият бил с рана от нож в корема. Възможно е, на Грауър, най-неопитния, най-напред да се е свършил въздухът и той да е изпаднал в паника. Може да е изтръгнал мундщука от устата на свой другар; този е нагълтал вода и в борбата е посегнал към ножа… Във всеки случай тримата намерили там смъртта си. Както Маунт ми обясни, те очевидно се намирали на обратния път: били вече близо до цокъла — на пет метра от високия отвесен комин, който води към реката нагоре. Макар полицията и съдебният следовател да установили върху Грауър рана от нож, родителите на загиналите се споразумели по този въпрос. Бащата на Грауър заявил пред пресата: „Ние се разбрахме, че каквото и да е станало, то е станало в паника и никой не е действително отговорен. Госпожа Грауър сне голям товар от душата ми, когато днес ми се обади по телефона и ми каза, че по тялото на сина ни уж нямало рана от нож.“ Госпожа Грауър каза на журналистите: „Спортистите-леководолази са тясно свързана общност. Те се ценят един друг, имат си доверие и си помагат. Нали трябва да го правят!“

Друг случай, при който не мога да спомена имената на участващите, се разиграл преди няколко години в австрийско езеро. Двама сприятелили се мъже, да ги наречем А и Б, се спуснали с апарати със сгъстен въздух под водата. Двамата били около 35-годишни и двамата живеели в чужбина, а в родния си град се ползвали с не особено добро име заради не много почтената им професия. По-късно А разказал, че получил главоболие — уж от замърсения сгъстен въздух — и затова прекратил престоя си под водата; другият отново се потопил. След това въздушните мехури престанали да се виждат на повърхността. Това било на 20 м разстояние от брега. Тогава той отново препасал акваланга и заплувал в съответната посока; там намерил Б да лежи в безсъзнание, с лице надолу върху 6–8 метра дълбокото дъно. Домъкнал го на сушата, но Б бил вече мъртъв. Свидетели обаче разказвали после, че А доста късно, и то след като хората настояли, се опитал да му направи изкуствено дишане. Резултатът от съдебномедицинската аутопсия гласи: никакво удавяне, смъртта е настъпила поради падане или задушаване. По-късно се намесило и застрахователното дружество, понеже се оказало, че А застраховал приятеля си доста високо, а в случай на смърт сумата от застраховката трябвало да се изплати на него. Подписът върху полицата се оказал фалшифициран. Въпреки това при следващото съдебно заседание А бил оправдан по липса на доказателства. Мой познат, опитен лекар на леководолази, когото застрахователното дружество бе привлякло за консултант, беше обаче уверен, че тук е имало предумишлено убийство. Заедно с колегите си от своя подводен клуб той провел в плувния басейн най-различни опити. „Тогава просто станахме съвършени убийци — разказа ми той. — Ако преди спускането под водата в съоръжението на другия се отвори едно кранче, убийството става още по-бързо. Нужно е само да се хване отзад, да се затвори кранчето и да се натисне жертвата към дъното. Тогава тя се премята няколко пъти. И играта е свършена. Облеченият в «сух» водолазен костюм плувец-жертва не може да стигне с ръка кранчетата на бутилките.“

Краен резултат: Добри времена за лоши леководолази!

Има достатъчно начини да се отървеш под водата от някой неудобен човек. Най-простият е, при пълненето на бутилките тръбата на ауспуха на компресора да се държи пред смукателния отвор — човекът ще загине после от отравяне с въглероден двуокис. Да се дръпне плувец под водата надолу, също не е много трудно за леководолаза, особено когато е с дихателен апарат със затворен цикъл, понеже не се образуват мехурчета. Свидетелите чуват едно изкрещяване и може би виждат как жертвата удря с ръце наоколо… а приемливо обяснение за случката се намира лесно. Не искам да ставам прекалено голям защитник на акулите, но съм уверен, че на тези животни са приписвани доста неща, за които те не са били виновни. През последните петнадесет години имаше немалко случаи, когато леководолаз се е връщал без приятеля си, без жена си или приятелката си на сушата и после е разправял ужасни неща. Рядко е възможно да се провери какво действително се е случило на усамотеното място.

Известен ми е случай, когато мъж, жена му и приятелката му отишли на излет, а се върнали само мъжът и приятелката. Жената станала жертва на акула, така се казало. При друг случай леководолаз се спуснал под водата, а когато изплувал отново нагоре, лодката и седналата в нея компаньонка вече ги нямало. Районът бил претърсен от самолет, но нито лодката, нито жената били открити.

Споменатият вече Дюи Бъргмън, който организира в САЩ подводни екскурзии, ми разказа за един случай, разиграл се в първокласен хотел в Карибско море, където и самият той пребивавал.

Американска съпружеска двойка си взела там учител по подводно плуване, който завел двамата в подводния свят. На известно разстояние от мостчето до хотела мъжът изпаднал в голямо затруднение, очевидно в паника, удрял с ръце и крака около себе си. Учителят му се притекъл на помощ и му струвало доста усилия, докато измъкне мъжа невредим на повърхността и обратно до мостчето. Мъжът бил доста изтощен, когато благополучно се намерил отново на сушата. Сега пък възникнал въпросът: Къде е останала жената? Учителят навлякъл отново акваланга, спуснал се под водата и след известно търсене я намерил безжизнена на дъното. Изнесъл я на сушата — тя била мъртва.

Покойната била пренесена в Америка и погребана там. Тъй като била много високо застрахована, намесило се застрахователното дружество. Изровили трупа и се установило, че жената е умряла от отравяне. Един много рафиниран план за филмова идея на Хичкок за малко не успял. Преди спускането под водата мъжът дал на жена си отрова. Под водата разиграл комедията, за да отвлече вниманието на учителя и да го ангажира. Водолазът дълго време бил отчаян, защото се чувствал виновен за смъртния случай. Както Бъргмън ми съобщи, американецът бил изобличен и осъден.

Ако някой поискаше да скъса със сегашния си живот, например да започне с приятелката си нов живот в някоя презокеанска страна и да остави на семейството си своята застраховка, досега на сушата не бе толкова лесно. Щом трупът на загиналия се намери, застрахователното дружество не плаща нищо. Под водата положението се измени — кой ще може да докаже, че внезапно изчезналият не е бил изяден от акула? Боя се, че нашествието на човека в морето ще постави не едно застрахователно дружество в затруднение.

Други престъпления под водата ние изобщо не поставяме в категорията „престъпление“. Според човешкия начин на мислене този, който убива предумишлено и от користни подбуди, е мръсник, а онзи, който убива на война, според обстоятелствата — герой. С тази двойственост в преценките (която се появява особено след свършването на една война, когато възниква въпросът за вината) ние ще се борим дотогава, докато успеем да премахнем войната.

Във военния сектор все по-голяма роля играят действията под вода. Отбранителните и нападателните органи на „великите сили“ вече са се загнездили в подводната сфера, като използват значителна техника. Началото бе поставено през последната световна война от италианските бойни плувци, които под командата на принц Валерио Боргезе, безстрашни пред смъртта, в безумно смели акции навлизали в силно укрепени военни пристанища — например в Гибралтар — Александрия — и поставяли мини на вражеските кораби. Те използвали първите скутери, които можели да се спускат от подводници направо под водата. Други плувци били закарвани с лодки до определеното място или скачали от самолети във водата, после били прибирани отново или трябвало да се укриват във вражеска страна. Някои от тези акции излезли „успешни“, много от тях станали „жътви“ на смъртта. Подобни действия провели после и германските плувци в Холандия, особено в реките, за взривяване на мостове. Чисто човешки погледнато, тези мъже не могат да не бъдат уважавани за смелостта и решителността им — общо погледнато, тук, както при всяко военно действие, възниква проблематиката, която се свежда до въпроса, каква разлика съществува между индивидуалното и колективното убийство.

Междувременно технизацията на организираното убиване под вода в случай на война е напреднала още и тук машините заместват все повече и повече човека. От години насам, без да могат да се наблюдават от спътници, американските подводници „Поларис“, натоварени с по 16 ракети с далечен радиус на действие, кръстосват безкрайните морски простори. На практика тези превозни средства могат да бъдат снабдявани под водата е всичко необходимо, а и смяната на екипажа може да става долу. Достатъчно е само едно натискане на копче и сгъстеният въздух изхвърля на повърхността снабдените с атомни взривни глави далечни ракети. Там се включва двигателят и автоматично управляван, ги понася през стратосферата до практически всяка желана цел. Както напоследък стана известно, съществуват проекти — или вече са осъществени — такива ракети да се складират на морското дъно, и то на по-големи дълбочини. Подводниците „Поларис“ все пак могат да бъдат открити чрез сонар на далечно разстояние от други подводни превозни средства и да бъдат нападнати. В морските дълбочини ракетите биха се запазили още по-добре. Сериозно се обмисля или е обмислено построяването на подводни крепости на скалисто морско дъно, в които да има нормално атмосферно налягане, тоест нормални условия за живот („ако е нужно, да има не само работилници, болници, а и обори за животни, да има градини, зали за физкултура, кина и пр.“). Тъй като непрекъснато се подобрява и ракетната отбрана, в бъдеще ракетите ще префучават под водата до континенталните плочи и едва тогава, пробивайки всички отбранителни системи, ще се вдигат в стратосферата, ще засичат оттам целта и ще връхлитат върху обекта. Тъй като повечето големи градове на САЩ — Ню Йорк, Лос Анджелиз, Сан Франсиско — са разположени непосредствено до морето, съществува опасност някоя вражеска подводница да постави атомни бомби наблизо там на дъното и по-късно те да бъдат взривени — а това би могло да предизвика приливна вълна, която да залее тези градове и да ги унищожи. Ето защо наоколо, на разстояние няколкостотин километра от брега, ще се закотвят под водата по възможност в непрекъсната верига сонарни уреди, които да регистрират приближаването на всеки кораб и да съобщават това на намиращата се на сушата командна централа. Както всяка риба чрез особената си форма, големина, начин на плуване в движение на плавниците изпраща съвсем определени мелодични трептения в морето, така и корабите се различават по строеж, големина и двигателни средства и следователно предизвикват индивидуални подводни шумове — в уловим и неуловим диапазон, — които се регистрират от технически сетивни органи и с помощта на компютър се анализират според регистрираните трептения. Днес, поне от страна на „великите сили“, се изразходват значителни средства за усъвършенстване на подводното изследване и на подводната технология; и е вярна печалната истина, че то се „дължи“ на военния бюджет.

Нашата планета има определена големина — а с това са поставени граници на жизненото развитие. Да ги осъзнаем ще е в края на краищата по-важно от самия прогрес.

Жилище под водата

Ще се засели ли завръщащият се в морето човек там долу? Ще се създадат ли там градове и комуникации, барове, ресторанти, училища, дансинги, театри, музеи? Ще изтичваме ли по подводните стълбища до подводния си съсед за клечка кибрит или сол — за малко водорасли, малко хрян? Ще се разхождат ли безгрижно по подводните алеи елегантно облечени младежи, за да се харесват на подводните девойки? Ще влизаме ли със страхопочитание — или само от любопитство — в подводни църкви? Ще има ли подводни демонстрации, увеселения, избори?

В началото на човешкото развитие на сушата е стояла колибата, къщата, домът — голямата защитна обвивка, в която тялото се оттегля, за да може необезпокоявано да се нахрани, да си отпочине. Около тези жилища се е развила човешката култура. Сега пред нас се изправя жизнено пространство, над два пъти по-голямо от площта на сушата. Дали и тук жилищата ще станат изходна точка за по-нататъшното развитие? Ще се разпространи ли и тук, около такива защитни обвивки, цивилизация и култура?

Първото настъпление в тази област предприел американският леководолаз Ед Фишър, когато решил да прекара 24 часа под водата в един коралов риф край Флорида. За тази цел той не си построил къща, но въпреки това се настанил удобно в подходяща вдлъбнатина сред корали. Това се случило на 21 август 1954 г., опитът му започнал в 3 ч. следобед. В закотвена съвсем наблизо лодка се намирал помощният екип, който се състоял от седем водолази, двама подводни фотографи и един подводен репортер.

Това, което му било нужно за тези 24 часа, Фишър си занесъл в торба на дъното. Обмислил всичко обстойно и се подготвил добре. Докато фотографите — Джери Грийнбърг и Питър Стакпоул — снимали усърдно, той стигнал на дъното, отворил торбата си и едно по едно извадил: подводна лампа, подводен бележник с мазен молив, една по-голяма плочка за рисуване, сладки и смокини във воднонепроницаем сак, кожени ръкавици, вълнени чорапи, сигнален револвер, навит на руло тел, клещи, надувни балони, мрежи за колекциониране, несесер за шиене, термофор, ръчна помпичка за пиене на вода, чук, длето, торбичка с акулопредпазно средство, пликче с аспирин, няколко въжета и пр. Той носел със себе си и специален харпун и резервни връхчета. Също — надувна гума, която закрепил към коралите. Надута, тя се издигала във водата над тях. Това било приготвеното легло за през нощта. Той можел да се настани удобно в него, макар че носел на гърба си дихателната бутилка.

Първата работа на Фишър била да изследва най-внимателно коралите около своя къмпинг. В един рогов корал той издълбал името си, след това направил точна скица на мястото, което си избрал за живеене. По-късно, когато огладнял, взел харпуна и тръгнал на лов. Уловил една средно голяма млада щука. Очистил я от люспите и я направил на филета. Нарязаното на ивици месо изял, по японски, сурово. В бележника си записал: „Съвършено безвкусно.“ От термоса отпил бульон. Разбира се, за да стори това, трябвало да извади от устата си мундщука на дихателната тръба, но за един опитен леководолаз това било лесно. Когато опразнил едната бутилка, колегите му подали друга и той я сменил с празната. Близо до него винаги се намирал водолаз; такова дежурство било предвидено и за през нощта. Фотографите също се спуснали долу при него, заснемали всичките му действия. Постепенно настъпил мрак, стъмнило се. Тайнствената тъмносиня вечерна светлина се стелела над морския ландшафт. Появили се нощните обитатели на рифа, а тези, които били активни през деня, се оттеглили да спят. Долу Грийнбърг нагласил статива и закрепил върху него светкавицата, която била свързана с камерата посредством 20-метров кабел. Така той успял да направи няколко много ефектни нощни снимки, но при манипулирането, без да забележи, стъпил върху морски таралеж. Предвидено било Фишър да диша през нощта сгъстен въздух, подаван чрез дълъг шланг от три намиращи се в лодката бидона; да не носи бутилките на гърба си му било далеч по-удобно. Но от дългия шланг въздухът имал много неприятен вкус на гума и Фишър взел отново нормалния уред, а шланга използвали придружителите му, които се сменяли на вахта. Настолна лампа, висока метър и половина и захранвана от шест големи батерии, била спусната надолу и поставена до коралите на пясъчното дъно. Тя имала зелен абажур и осветявала пясъка в диаметър от пет метра. През цялата нощ малки риби и прозрачни скариди плували около лампата. Фишър почувствувал студ и затова решил да плува известно време наоколо. При едно сменяне на бутилките той забравил да извади запушалката от мундщука и на няколко пъти трябвало да диша от уреда на колегата си. Това обаче било само нищожна задръжка, която веднага била отстранена. По-късно малка акула преплувала през светлинния сноп. Когато при зазоряване изпратил плочката горе, на нея пишело: „Едва ли ще мога да издържа повече от час.“ Фотографите се спуснали набързо долу и започнали отново да снимат. Това, изглежда, дало на Фишър нов импулс. Очевидно му било студено, ръцете му били набръчкани, но решил все пак да остане още долу. За да минава времето, пускал въздушни мехурчета от бутилката с въглероден двуокис. После се заловил да направи няколко рисунки. Както се разказвало после, в торбата си имал и капан за мишки — какво е искал да прави с него, никъде не е споменато. Петнадесет минути преди 3 часа следобед той заплувал към котвата на лодката и по веригата ѝ се изкачил нагоре до 3 метра под повърхността. Понеже прекарал 24-те часа само на 10 метра дълбочина, декомпресията изглеждала излишна, въпреки това той постоял там 15 минути. След това поискал да се провери дали часовникът му е верен. Оказало се, че е с три минути напред. Изпратили му друг точен часовник и след като изминали тези три минути, той изплувал и се покатерил в лодката. Събличането на неопреновия костюм се оказало много болезнено. Фишър бил съвсем изтощен. Както Грийнбърг разказва, следващите два дена той се чувствал като премазан и болен — „но в края на седмицата отново се спусна под водата“.

Трябваше да изминат само няколко години, за да се стигне до първите истински опити за заселване под водата. Те се родиха от идея, не по-малко оригинална от идеята на Келер и Бюлман. И тя пак бе рожба на запален леководолаз и професионален физик.

Днес в доста публикации „ефектът на насищане“ при гмуркането се обявява за изобретение на Кусто и на екипа му, но това не е така. Автори на тази съвършено нова идея бяха американците Едуин А. Линк и Джордж Ф. Бонд. Щом човек я разбере — тя му се струва съвсем проста. Предпоставката е човешкият мозък да стигне до такова понятие, което „се разбира от само себе си.“

Тук се касае за голямото затруднение, което трябва да бъде преодоляно при настъплението в морето: декомпресията. Наистина, като се използваха смесените газове, спускането на по-големи дълбочини стана възможно — и Келер, и Бюлман успяха чрез рафинирани трикове да намалят значително декомпресионния режим, но все пак леководолазът трябваше да прекара още една фаза на приспособяване към налягането на повърхността, чиято продължителност не зависеше от времетраенето на активната му дейност в по-голяма дълбочина. На Линк и Бонд им хрумнала идеята, че не е нужно постоянно да се връщат на повърхността. Какво би било, така разсъждавали те, ако леководолазът извършва долу работата си, като излиза от потопен на дъното водолазен звънец, където да прекарва като у дома си с дни и дори със седмици? В такова подводно жилище налягането би било същото, както в района на действието му, следователно водолазът би могъл да работи там толкова дълго, колкото иска. Но какво става в такъв случай с декомпресионния режим?

Бонд, който служел във флота на САЩ като лекар, веднага се заловил с опити, за да изясни два изключително важни въпроса. Първо: колко време животните и човекът могат да живеят под по-високо налягане в хелиево-кислородна смес? Второ: какво става с нужното декомпресионно време при по-продължителен престой под водата и при по-високо налягане — увеличава ли се все повече и повече, или остава същото?

Още физиологът по гмуркане Халдейн бе установил, че след известно време тъканите се насищат напълно с газ. Както първата серия експерименти показала, животните и човекът могат да живеят добре по-продължително време при повишено налягане — разбира се, при условие, че дишат подходяща газова смес. А при втората серия се установило, че след 24-часов престой при по-високо налягане всички тъкани на тялото концентрират напълно съответните газове, тоест те „се насищат“ с тях и после е напълно безразлично дали човекът ще прекара един, или двадесет дена под това налягане долу. Нужният декомпресионен режим остава тогава същият.

Това е наистина гениална концепция за гмуркане с насищане, която позволява на човека по-дълъг престой в по-големи дълбочини. В участъка, където трябва да се работи, на дъното се спуска подводно жилище, което отдолу е отворено като водолазен звънец. Тъй като то се пълни догоре с газова смес, отдолу в него не може да влиза вода. Ако това жилище се намира на дълбочина около 100 метра, тогава в него ще има същото налягане, както във водата — тоест 11 атмосфери. Акванавтът се спуска сега надолу към това жилище, където ще живее. Тук ще спи, ще се храни; оттук ще плува до работното си място. По този начин той може да работи, колкото иска, на всякаква дълбочина, тъй като когато се прибере отново в подводния си дом, няма да се е променило нищо по отношение на налягането, следователно той няма да има нужда от декомпримиране. Декомпресията ще стане нужна едва по-късно, когато — след дни и седмици — той поиска да се върне отново на повърхността. Тогава трябва да спазва съответния обменен режим — който е същият, както ако би престоял долу само 24 часа. Това изравняване с налягането над водата става най-добре в спусната във водата декомпресионна капсула. Водолазът, чието тяло е наситено с газ, напуска жилището си и се прехвърля в капсулата, която се затваря херметически, и се изтегля нагоре до кораба. После на борда може да се премести в херметически свързана с нея по-голяма и по-удобна барокамера, където може да лежи в походно легло, да чете вестници, да гледа телевизия, докато измине определеното време. Тук под контрола на лекар постепенно се понижава вътрешното налягане и междувременно се правят нужните корекции в газовата смес.

Предишните опити в танк със свръхналягане Бонд нарекъл символично „Дженесис“ („Генезис“). Първият практически опит по новата концепция бил проведен на 6 септември 1962 г. край Вилфранш по средиземноморското крайбрежие. В 4-метрова алуминиева тръба, която, както водолазната камера на Келер, имала отдолу затварящ се отвор и представлявала едновременно водолазен звънец и барокамера, Робер Стенюи, най-опитният в екипа на Линк, се спуснал на 60 метра дълбочина, където останал едно денонощие. Той дишал смес от 97 процента хелий и 3 процента кислород, плувал с дихателен апарат, който съдържал същата смес, редовно излизал през отворения люк на разходка в морето, извършвал полезни работи, а останалото време прекарвал в тръбата, седнал малко присвит до писалищната маса. Нужното продоволствие му спускали в херметически затворен контейнер по въже надолу и той го прибирал при разходките си. През нощта се опитал да поспи, колкото може, на седалката. Когато след 24 часа получил отгоре нареждане да затвори люка, за да бъде изтеглен отново нагоре и декомпримиран, той се разсърдил — защото първоначално било предвидено да остане две денонощия долу. Едва след това узнал, че един контейнер с хелий се бил загубил, но не му казали, за да не го тревожат.

Междувременно Кусто, който знаел за концепцията на Линк и Бонд, построил подводно жилище, което 12 дена след спускането на Стенюи било използвано за работа под водата край Марсилия. При този свой опит той се задоволил с дълбочина 10 метра, в която двама акванавти — Албер Фалко и Клод Весли — трябвало да прекарат цяла седмица. Акцията била наречена „Преконтинан I“. Подводното жилище също имало цилиндрична форма, но с дължина 5 метра, 2,5 метра в диаметър, тоест било значително по-удобно. За разлика от потопяемата барокамера SDC, в която прекарал Стенюи, „Преконтинан I“ бил поставен хоризонтално върху дъното и затова обърнатият надолу изходен люк се намирал надлъж. На 14 септември 1962 г. двамата акванавти се настанили в това жилище. Поради неголямата дълбочина те дишали обикновен сгъстен въздух, който им бил подаван чрез шланг от сушата. Изолацията от порест каучук и инфрачервени отоплителни лъчи им осигурявала топлина, два телевизора им давали възможност да наблюдават всичко, което ставало „у дома“, имали телефонна връзка с повърхността, а спалните койки, радиото, библиотеката и грамофонът увеличавали комфорта им. Не по-малко от 60 души помощен персонал наглеждали двамата акванавти, които работели всеки ден по пет часа на дълбочина до 25 метра и два пъти на ден били преглеждани от слизащите при тях лекари. Първия ден и двамата още свирели заедно на хармоника, след това Фалко станал раздразнителен, спял лошо, измъчвали го кошмарни сънища. На третия ден написал в дневника си: „Изпитвам страх, голям страх.“ Веели го заболял зъб, но веднага му изпратили зъболекар, за да го лекува. Общо взето, експериментът минал успешно.

Още на следващата година Кусто направил втори опит, като го свързал много сполучливо с филма си „Светът без слънце“. В Червено море, недалеч от Порт Судан, било построено — пак на 10 метра дълбочина — „подводно селище“, състоящо се от звездообразно подводно жилище, което имало няколко комфортни помещения за живеене, подводен гараж за подводното превозно средство „Дениз“, подводен хангар за малки подводници и една по-малка подводна постройка, разположена по-долу на рифовия склон, на 27 метра дълбочина. В наподобяващото морска звезда жилище шестима човека и един папагал живели 30 дена като дишали атмосферен въздух. Двама от тях — Фалко и Веели — после се преместили за една седмица в жилището на склона, откъдето предприемали обиколки на дълбочина до 100 метра. И този експеримент, наречен „Преконтинан II“, имал отличен успех.

Модата и рекламата също се спускат под водата.

Американската филмова звезда Дон Адъмз изпълни в игрален филм египетски подводен танц.

Фотомонтаж от Юрген Клаус: акт, море и космос.

(На фолио.) Тълпа водолази: ужасна представа за бъдещето (Паоло Курто)

"Коралов бог": картина на Дитер Валерт.

Спускащият се под вода човек дири своето минало: етюд на италианския пионер-водолаз Виктор де Санктис.

Средновековно изображение на легендарното спускане под водата на Александър Велики. Според съобщенията край стъкления му кафез минало чудовище — толкова голямо, че повече от един ден затъмнявало видимостта му. Как в тази бъчва е ставало обновяването на въздуха, не се споменава.

През юни следващата година отново дошъл ред на американците. Междувременно изобретателният Линк измислил пак нещо ново — една конструкция, която навярно ще отвори път на много бъдещи подобрения. Вместо компактното подводно жилище — Кусто го бе построил от бетон във форма на морска звезда и то тежеше много тонове — Линк измислил SPID, портативно, надуваемо подводно жилище. То представлява гумена палатка, която може да се свива като колбас и да се спуска с баласт надолу на морското дъно, където после се надува. В района на Бахамските острови тя била потопена на 132 метра дълбочина. Този път двамата акванавти — Стенюи и Джон Линдбърг, син на известния американски летец Чарлз Линдбърг, който пръв прелетя над Атлантическия океан — били спуснати в цилиндрична декомпресионна капсула надолу до палатката. Двамата отворили люка на пода и заплували навътре в палатката, в която имало спални койки, телевизионни камери за наблюдение на акванавтите, инфрачервени отоплителни и други съоръжения. От външната страна на SPID били закачени бутилки с хелий, с прясна вода, сонарни уреди, камери, разни инструменти, както и провизии в херметични контейнери. Докато акванавтите се настанявали в „подводната палатка“ и включвали електрическия кабел, се получили някои повреди. Лампата експлодирала, вентилаторът на уреда за отстраняване на образуващия се въглероден двуокис не работел. Понеже съдържанието на въглероден двуокис застрашително се повишавало, наложило се двамата да се върнат обратно в декомпресионната капсула и да изчакат там, докато осигурителният кораб „Сий стар“ изпрати нужните резервни части долу. После те се върнали отново в палатката и всичко протекло в пълен ред.

Двамата акванавти останали две денонощия на тази голяма дълбочина, събирали проби от дъното и изпълнявали редица задачи, някои от които били доста трудни и изморителни. Консервите, които ядели, много им се усладили, макар че от налягането били силно обезформени. През нощта в снопа светлина, хвърлян от прожектора под отворения люк на пода, се събирали безброй малки рибки. Привлечен от светлината едър зъбат костур няколко пъти се блъснал силно в палатката. През деня той проявявал интерес към плавниците на двамата акванавти и им позволявал да го погалват. И тук срещнали особено затруднение, каквото още Цетерстрьом наблюдавал във водородно-кислородна смес: и в атмосфера, състояща се от 97 процента хелий и 3 процента кислород, гласовете на акванавтите също оставали неразбираеми. За да се разбират с колегите си горе на повърхността, трябвало да напишат всичко на лист хартия и да я държат пред телевизионната камера. Само след първите 24 часа Линк поздравил акванавтите: „Вие сте първите хора, които са прекарали цяло денонощие на 130 метра дълбочина!“ Те останали долу още едно денонощие, което преминало също както първото. После двамата заплували до декомпресионната капсула, затворили люка и били изтеглени на борда и поставени в по-голяма декомпресионна камера. Там останали 92 часа. Най-важното в този исторически експеримент Стенюи обобщил с думите: „двете денонощия, прекарани на тази дълбочина, ние заплатихме — за по-сигурно — с четири денонощия декомпресионен режим. Но да бяхме стояли и две седмици или два месеца долу, декомпресионното време щеше да бъде същото.“ С това новата техника издържа едно изключително изпитание — за бъдещите подводни операции пред пионерите-акванавти се откриват съвсем нови перспективи.

Последваха много други опити в тази насока. Навигацията на САЩ подготвила с американска прецизност спускането на подводна лаборатория: „Сий лаб I“. Тя имала цилиндрична форма, дължина 12 метра и диаметър 3 метра. Била спусната само три седмици по-късно, на 18 юли 1964 г., в района на Бермудските острови на 58 метра дълбочина. В нея, под контрола на Бонд, четирима акванавти прекарали 11 дена, като изпълнявали обширна експериментална и изследователска програма в околните рифове. Опитът трябвало да трае три седмици, но на 11-ия ден се задала буря, която можела да бъде опасна за осигуряващия кораб. Поради това експериментът бил прекратен. Между другото една от научните задачи била да се изпробват акустични и оптични средства за отбрана срещу акули, през тези 11 дена обаче не се появила нито една акула.

През септември 1965 г. били започнати почти едновременно в Калифорния и по френското крайбрежие на Средиземно море още два големи експеримента. Край Ла Хола лабораторията „Сий лаб II“ — сега вече 19 метра дълга и с диаметър 4 метра — била спусната пак на 60 метра дълбочина. Този път три групи от по 10 човека трябвало да прекарат по 15 дена под водата. Край Кап Фера, пак под командата на Кусто, била спусната на 100 м дълбочина кълбовидна двуетажна подводна станция, с диаметър — почти 6 метра, в която после живели шестима акванавти в продължение на 3 седмици („Преконтинан III“). За дейността на акванавтите били изработени обширни програми, които включвали както спасителни работи и монтажи, така и различни научни изследвания. Едновременно с това били подложени на основни изследвания със съответни апаратури почти всички физически функции на акванавтите. Подобно на астронавтите, и акванавтите станали опитни зайчета, с които се занимавали десетина научни сектора. Като венец на всичко това идва участието на астронавта Скот Карпинтър, който по време на експеримента на „Сий лаб II“ се превърнал в акванавт. Единствен той участвал в две последователни серии от тестове и затова прекарал цял месец под водата. За пръв път в човешката история бе осъществено и едно ново техническо постижение — директната връзка между Карпинтър и Гордън Купър, който точно тогава обикаляше земното кълбо с космическия кораб „Джемини 5“. Втори разговор Карпинтър водил с екипа на Кусто, който се намирал на разстояние 6000 морски мили: морски обитател — с морски обитател. Междувременно американците бяха успели да отстранят затрудненията в говора, които се явяват в атмосфера с хелий, като с помощта на технически гласо-изправител направили човешката реч разбираема и в присъствие на хелий. В такива случаи французите употребявали временно инертния газ неон.

Отрицателни резултати: Акванавтите страдали от влагата — получавали обриви по кожата и възпаление на ушите; в атмосфера с хелий страдали от студа — за пръв път им били раздадени загряващи се водолазни костюми, електрически одеяла, но трябвало да си правят и топли душове. Както в окопи, и тук те страдали от теснотията, ставали по-раздразнителни; да пушат било невъзможно, тъй като при три процента кислород пламък не се образува. Хелият се отразява лошо и на някои уреди: телевизионните лампи трябвало да бъдат сменяни всеки ден. Когато излизали от жилището си — „Habitat“^[38], — водолазите се бояли да не се загубят из мътната и тъмна вода. Само завръщането им отново в жилището означавало за тях по-нататъшен живот, защото изплуването нагоре към повърхността би им донесло сигурна смърт.

Положителни резултати: Мъжете (както едните, така и другите) издържали, не се случила никаква сериозна злополука. Успешно били извършени и тежки спасителки работи. При „Преконтинан III“ една фирма за нефт инсталирала на морското дъно близо до подводното жилище пробивна корона за нефт, при която трябвало да се извършат трудни работи. Близо до „Сий лаб II“ пък бил потънал катастрофирал самолет и трябвало да се монтират приспособления за изваждането му. Американците работели на дълбочина до 90 метра, французите — до 125 метра. Леководолазите били много доволни, тъй като за пръв път имали на разположение истински тоалетни. Веднъж любопитен морски лъв надзърнал в „Сий лаб“ през люка в пода. Дресираният делфин Тъфи се оказал сигурен и послушен помощник. Той бързал с вести нагоре към повърхността, донасял надолу инструменти, придружавал леководолазите, завеждал ги обратно до подводното жилище, на сигналите им се отзовавал веднага, донасял им спасително въже.

Не толкова щастливо приключила американската серия със „Сий лаб III“. Лабораторията била потопена край остров Сан Клементе по калифорнийското крайбрежие на 180 метра дълбочина. В нея 12 човека трябвало да прекарат две седмици, като използуват дихателна смес от 2 процента кислород, 6 процента азот и 92 процента хелий. При спускането на тежащата няколкостотин тона къща се оказало, че на едно място не е плътна. Тогава били изпратени двама леководолази с декомпресионна капсула надолу и единият, Бери Канън, заплувал към нея, за да отстрани дефекта. Но той — както с ужас видели горе на екрана — припаднал. Веднага било дадено нареждане на втория леководолаз, също екипиран с управляван с компютър дихателен апарат със затворен цикъл, да прибере изпадналия в безсъзнание Канън. Така и той напуснал декомпресионната капсула, заплувал нататък и прибрал безжизнения си другар с големи усилия обратно. Човекът обаче бил вече мъртъв. При прегледа се установило, че причината била една глупава грешка в организацията. Забравили да напълнят този уред с дихателна вар. Така Канън станал жертва на същата опасност, пред която бяхме изправени винаги и ние с нашите дихателни апарати със затворен цикъл. Получаващият се в дишащия въздух въглероден двуокис не можел да се абсорбира и Канън получил виене на свят. Преди още да успее да доплува обратно, изгубил съзнание — и когато колегата му най-после успял да го прибере, той вече бил издъхнал, сърцето му не издържало. Един действително трагичен случай! Този, организиран по американски и подготвен с щедри средства експеримент се провалил заради една-единствена грешка, преди още да е започнал. Предизвиканият от смъртния случай шок в обществото и в официалните среди бил толкова голям, че — без да било необходимо — цялата акция била прекратена. Държавните субсидии били зачеркнати. Оттогава насам почти във всички морета се спускат надолу в подводни жилища изследователски екипи; те експериментират там със себе си и с околния свят, правят всичко, каквото може да се върши под водата, изучават, събират данни, усъвършенстват екипировките и уредите. Подводни домове спускат Англия, Германия, Италия, Холандия и Австралия, както и Съветският съюз, Чехословакия, Полша, Румъния, България и Куба. При започнатото в САЩ изпълнение на програмата „Тектайт I“ в Карибско море четирима учени живели в продължение на 2 месеца на 12 метра дълбочина; при „Тектайт II“ под водата работели вече 17 изследователски колектива от по 5 души — между които и първият женски колектив — също на малка дълбочина. Всекидневните разходи за всяка от тези операции възлизали на 2,5 милиона долара. Освен други многобройни проучвания изследвано било и поведението на лангустите; прикрепвали на коремчетата им малки предаватели и по този начин проследявали придвижванията им. Един от тези раци изминал за четири часа 240 метра. Първото подводно жилище под леда на едно замръзнало през зимата езеро построил чешкият подводен клуб „Пермон“. Обслужващият екип на сушата мръзнал много повече, отколкото двамата водолази, които прекарали четири дена в него. През 1973 г. под ледената покривка на Арктика, само на 78 мили от Северния магнитен полюс, било построено под ръководството на Джоузиф Макиниз подводно „иглу“ от напълно прозрачен материал, в което няколко леководолази прекарали на смени един месец в пълна тъмнина и наблюдавали под леда, при светлината на прожектори, неимоверно богатия живот в морето. На леководолазите хрумнала забавната идея да се разхождат с главата надолу по ледената покривка. Един от тях, Пол Станг, разказва: „Получава се съвсем сюрреалистичен ефект. Особено защото въздушните мехурчета от маската се насочват в съвсем погрешна посока.“

Опитите с барокамери вече показват, че чрез ефекта на насищане може да се осъществяват по-продължителни престои и да се работи на дълбочина до 600 метра, а според Бюлман и Бонд — евентуално дори до 2000 метра. На практика това означава разширяване на властта, завладяване на целия континентален шелф, на горните зони на склоновете и на купените на много подморски, подаващи се от океанските дълбочини планини. Градове в истинския смисъл на думата обаче — по моя преценка — никога няма да има. Защото да се живее под водата е прекалено неудобно и скъпо. Да се прекара сватбената нощ в разположен дълбоко в морето хотел може да е забавно, а има и хора, които не жалят пари, за да си разнообразят живота. Общо взето, подводни селища ще изникнат само на места със стопанско или военноморско значение. Разбира се, ако леководолазите трябва да работят със седмици или месеци под водата, рано или късно и жените им ще ги последват там. Тогава ще изникнат увеселителни локали, барове, кина, дансинги, а също и църкви. Обмисляно е как би могло такива квартали да станат съвсем автономни: атомен реактор ще ги снабдява с електрическа енергия, ще добива от морето кислород и прясна вода. И за да не се лишат хората от обичайната си храна, в подводни обори ще трябва да се отглеждат сухоземни животни, а растенията от сушата — в изкуствено осветявани подводни градини. Ако искаме да ни излезе по-евтино, могат да се докарват свинско месо и зеле с подводни лодки до подводните селища.

Използването на преносими подводни жилища ще е целесъобразно там, където за определено време трябва да се извършат някои работи на морското дъно. На семинара, който архитект Карл Шванцер и аз водехме във виенското висше техническо училище, студентите имаха доста интересни идеи за конструиране на подобни домове. Скицираха такива жилищни блокове, които можеха да се отварят като чадър, други, които се разгъваха като цвят. Един студент поддържаше идеята железопътен вагон да откарва подводните туристи от родната им гара направо до морското дъно, а там да служи за жилище. Нахвърляни бяха планове на паразитни домове, които да се прикрепят към корпуса или мачтите на някой потънал кораб.

Каквито и да бъдат тези жилища, за тях са нужни съответни превозни средства. Конструираният от Брукер — физик в Карлсруе — подводен плавателен съд „Мермайд II“, при изпитването на който самият аз взех участие като консултант, трябваше да служи именно за такива цели; той представляваше нещо като Фолксваген, тоест едно по възможност евтино и всестранно използваемо подводно средство. То може да плава на дълбочина до 300 метра. Размерът и капацитетът му са съобразени с неговите функции. В едното отделение, където налягането е нормално, двама души се грижат за навигацията; в другото, което служи за декомпресионна камера, има място за двама акванавти, които после напускат кораба през люка на дъното, изпълняват задачите си и след това се връщат в подвижния си дом. През шлюза е възможно да се преминава от едното отделение в другото. Превозното средство има такива размери, че лесно може да се пренесе със самолет до мястото, където ще действува.

Друг по-голям кораб, „Аржиронет“, Кусто е конструирал по подобен принцип: 600 метра дълбочина на спускане под водата, шест души екипаж в отделението с нормално налягане и четирима леководолази в другото — със свръхналягане. За съжаление, осъществяването на идеята, макар и доста напреднало, било прекратено поради големите разходи. В замяна на това пък случайно узнах, че подвижен подводен дом вече съществува и работи усърдно. Той води един вид пиратско съществование и се е специализирал в прибиране на намиращите се в корабни останки съкровища. Незабелязано обикаля из тъмните бездни, засича с модерни локационни уреди съответните обекти, настанява се до тях и тук започва да служи като жилище. Леководолазите излизат от него, пробиват си път със заваръчни горелки към вътрешността на кораба, после се връщат отново в жилището.

Проектирани са подводни станции за по-големи дълбочини и навярно през идните десетилетия и те ще бъдат използвани. Изработената от германския завод „Дрегер“ станция за големи дълбочини „ТК 500“ позволява вече спускане в дълбочини до 500 метра при използване на „ефекта на насищане“. В САЩ фирмата „Дженеръл дайнамикс“ е проектирала пететажна подводна станция за водолази на дълбочина до 2000 м, а „Дженеръл илектрик“ прави опити с кълбовидни стъклени и керамични тела, с които щяло да бъде възможно да се създават „подморски градове“ в дълбочина до 4000 м. Тук обаче се касае за затворени корпуси, които биха могли да послужат само за управляване на работи, извършвани от роботи. Човешкият организъм едва ли ще може да се приспособи към налягането в тези изключителни дълбочини. Но тъй като се предполага, че точно около цокъла на стръмно спускащите се континентални склонове има богати нефтени залежи, може да се допусне, че ще си струва да бъдат създадени и такива заселища и един ден хората лека-полека ще се заселят там.

Подводно право

На кого принадлежи морето? На кого принадлежат богатствата на морето? На кого принадлежат зоните на континенталния шелф — толкова богати на суровини и така подходящи за отглеждане на хранителни култури? На кого принадлежат безкрайните простори на океаните — безмерно богати на суровини, едно огромно пространство за получаване на храна? На кого принадлежи дълбокоморското дъно? А на кого принадлежат потъналите в морето кораби и намиращите се в тях съкровища?

Който иска да намери отговор на тези въпроси, би трябвало най-напред да се запита за правото на сушата. Какво всъщност е правото? Човек ли го е открил? Ако е така, как и откъде е започнало?

… Тогава се гмуркахме в района на Малдивските острови край вълшебни коралови рифове. Морето изглеждаше гладко като огледало. Недалеч оттук, сякаш нарисувана с японска четка върху светлосиня канава, стоеше на котва моята изящна и грациозна „Ксарифа“. Всичките ни учени се бяха спуснали под водата. Ксенофон точно подреждаше лодката. Но къде се е дянал Айбл-Айбесфелд? Потопих се и аз и заплувах покрай образувалите нещо като маса и жив плет мадрепори надолу по склона на кораловия риф. Пъстри риби пресичаха пътя ми. Както ми се струваше, те плуваха безцелно насам-натам. В далечината, във вдлъбнатина на рифовото дъно, може би на 25 метра дълбочина, зърнах някаква фигура. Точно тук бях оставил преди 10 или 12 минути Айбл-Айбесфелд — точно на това място той все още клечеше в същото положение. Седеше и наблюдаваше, правеше върху алуминиевата си плочка линии с молив. Възхитих се от него. И аз обичах морето, рибите, коралите, но нямах това търпение да наблюдавам. Приближих се; той ме забеляза, но това не го смути. През рамото му наблюдавах какво прави. Изглежда, и той беше станал модерен художник. Със спокойни щрихи работеше върху три ъгловати комплекса. Средният приличаше на комета. Макар да разбирах добре новите форми на изкуство, струваше ми се, че творбата му не заслужава вложения в нея труд. Откровено казано, всичко изглеждаше като драскулки на четиригодишно дете.

Той посегна към ръката ми и ме задържа здраво. Направи ми знак да не се движа. Продължаваше да рисува — полека-лека започнах да разбирам какво означава всичко това. Той си беше избрал три риби и не ги изпущаше от очи, рисуваше пътя, по който плуваха. Както се виждаше ясно от рисунката, те оставаха все вътре в определен район в рифа и правеха само незначителни настъпления извън местообитанието си. Това именно означаваха проточените ъгли, единият от които приличаше на опашка на комета.

Изглежда, че някои риби, които плуваха край нас, бяха скитащи, те се движеха произволно из рифа, търсеха храна — но трите, чиито движения той рисуваше тук, притежаваха определена територия. Центърът ѝ бе убежището им — една пещеричка, цепнатина в коралите. И те защищаваха района около нея — разбира се, само от конкуренти, които са хвърлили око на същата плячка. На първо място това бяха себеподобните им.

Неволно се сетих за града. Най-големият съперник и враг за шивача е не съседът му обущар, а шивачът, който работи там наблизо. Според нашите човешки чувства най-близък ни е съседът — или поне би трябвало да бъде. Това е така, докато той не се е заел с определена професия; всеки, който се е специализирал в същата професия, става негов конкурент. Не голото човешко тяло струва нещо, а специализираното в някаква професия тяло. Разширеното тяло. Това може да се сравни с рибите тук в рифа, които веднага, щом техен себеподобен се приближаваше, се втурваха срещу него като срещу най-страшния си враг.

Младите риби от тези видове, които не притежават собствена територия, са изправени пред безмилостна ситуация. Те трябва най-напред да си намерят някъде убежище — някое макар и съвсем малко местенце, което още не е заето и защищавано от по-силен себеподобен. По възможност незабелязано, за да не предизвикат атаките на побратимите; те се опитват да се доберат до някой залък. За да си извоюват свой истински район, трябва да пораснат и да станат по-силни. Тогава, разбира се, и те стават безогледни. Ако там наоколо се намира някой остарял, немощен съродственик, тогава им е излязъл късметът. Те го изгонват. Сега изгоненият се опитва да си намери скрито местенце, откъдето ще може да стигне до някой залък.

Колко прилича всичко това на нашия човешки свят! Колко трудно е за обущаря, шивача, адвоката да завоюват ново място за упражняване на професията. Колко безмилостна е и тук борбата!

Айбл-Айбесфелд наблюдаваше не само отделните територии, той наблюдаваше и сигналите, които служеха за разграничаване, и ритуалите в борбата между себеподобните съперници. Защото тази борба се води по правила, установени по наследство, чрез които се избягва взаимното нараняване на животни от един и същ вид. Ако беше другояче, видът би вредил сам на себе си, тогава не би могъл да носи еволюцията оптимално по-нататък, не би могъл да продължи жизнения процес.

На сушата тези правила на борбата бяха вече наблюдавани. Айбл-Айбесфелд обаче бе първият, който ги изучи в кораловия риф. Пъстрите окраски и разцветки на тези обитаващи определени територии риби имаха свое значение. Те бяха сигнали за себеподобните. Те означаваха: „Внимание, тук съм аз, това е моя територия! Щом приближиш, ще се боря с тебе, тогава ще си изпатиш! Хайде да не си хабим силите, потърси друго място. Рифът е голям!“ Така съродствениците се пръсват из цялата използваема зона: тя бива по възможност най-добре използвана от вида — животът продължава възможно най-добре по-нататък, стигне ли се въпреки това до борба, тогава тя се води по унаследените правила. Победеният дава най-подир — и то пак вроден — сигнал, след който другият престава да го напада. Така победеният може да се оттегли необезпокоявано.

Но и при рибите има разлика между местообитание и „район на действие“. Айбл-Айбесфелд обяснява това в книгата си „В царството на 1000-та атола“: Както използваме общите пътища заедно с други хора, а по някои пътеки вървим само ние и нашите най-близки; както взаимно се търпим в бръснарницата, но си имаме своя собствена баня или спалня — така и рибата разпределя своя район на действие. Тук има пасища и ловни полета, станции за почистване, където рибите се погаждат помежду си, и жилищни пещерички, които ревниво пазят от себеподобните си, а понякога делят с тях. И при нас, хората, всеки си има разправии от този род. Човек отстъпва на някои известни права, а други защищава най-яростно. Следователно и при рибите има „право“?

Да и не. Тук няма никакво право — защото няма по-висша инстанция, която да гарантира това право. Тук няма никакви съдилища, никакви продиктувани от висша власт затвори и наказания. Но все пак съществува право, тъй като по-силният налага своето „право“. Право на какво? — На власт. Власт за какво? — За придобиване на енергия, на материя, за размножаване.

През целия период на еволюцията е било така. От това и само от това е зависело винаги всичко. При растенията. При животните. А после и при човека.

Но трябва да се имат предвид още два предварителни етапа, преди да стигнем до човешкото право: симбиозата и образуването на животински съобщества. Външно различни, те водят по принцип обаче до едно и също. Услуга за услуга — истински договор. За морската анемония, която се е настанила върху черупката на рака-отшелник, ползата е тази, че като я носи насам-натам, той ѝ дава възможност да си намира повече храна. Неговата полза е, че е по-добре защитен — закрила, която не би имал без този партньор. Така стои въпросът и в обществото на животните — работа срещу работа. Обществото (или държавата) закриля животното гражданин, например при мравките. То пък работи за своята държава, допринася полза за обществото.

И при човека е същото. С единствената разлика, че притежаваме интелигентност, самосъзнание, че можем да мислим. При симбиозата и при образуването на общества сред животните това двустранно отстъпено „право“ почива изключително върху неосъзнато, вродено поведение. Тук и там от полза и за двете страни са станали мутации в наследствената маса, които са подобрили изгледите за преживяване — за надживяване — на всеки партньор. При човека, напротив, взаимното отстъпване на правата се дължи на интелигентност, предвидливост, умозаключение. И пак в основата на всичко стои властта. Властта се разпростира. Вождът на ордите, князът, отстъпва известни права на поданиците си — много ограничени права, — срещу което те се ползват от закрилата на неговата организация. Правото е все още произволно, непотвърдено с грамота. После властта на князете и кралете се разпада. Въвеждат се еднакви права, издават се закони, които защищават всекиго. Обществото узаконява едно „право“. В обсега на властта на това, общество правото бива гарантирано, насила наложено и ценено. Естествено, то не отговаря непременно на „правото“ в съседната държава. Стигне ли се до война, тогава „правото“ се смъква отново на по-раншното стъпало, където е било диктувано само от сила. Тогава право има в края на краищата този, който печели. В борбата на французите срещу германците „право“ имаха един път германците, а след това — французите.

И днес не сме стигнали по-далеч. След всяка война има санкции и хубави речи, но както преди, така и след това светът; остава разделен на нации. ООН и ЮНЕСКО се опитват да дадат общи насоки, общо право, обща позиция. Дори и оптимистът е принуден да признае, че в тази точка много бавно се напредва — и то само дотогава, докато участващите имат полза.

И сега идва нахлуването в морето. Твърдата позиция, върху която можем така здраво да стоим, така ясно да защищаваме, не е вече толкова ясна. Тук има огромни пространства, пълни със съкровища и богатства, от които се нуждаем. Те трябва да бъдат разкрити — за което е необходимо да се вложат много сили и голяма енергия. Да се узаконят тук права и да се пазят не е толкова лесно.

При много хора все още е дълбоко вкоренено схващането, че бог е дал на човека права. Но къде са тези права? Кой ги пази? Кой ще се застъпи, ако те бъдат нарушени? Почти никой още не смее да каже, че човешките права не са нищо друго, освен диктат на хората. Диктат, който е разумен за хората, но напълно безсмислен за останалите живи същества, за останалите носители на живот: за подвластните ни животни и растения. Ние ги покоряваме, както си искаме. Това, което ни носи полза, подкрепяме, а което не е полезно за нас, се стараем да унищожим. Никога преди в еволюцията не е имало същество, което да се е намесвало така решително и така брутално в целия останал развой на живота, така егоистично да го е подреждало, преобразявало, оформяло.

В природата силата винаги се е налагала. В рамките на повечето човешки общества съзнателно се закрилят по-бедните, по-слабите, старците, дори това да не е от полза за обществото: лукс, който можем да си позволим. Ние започваме да закриляме от симпатии и състрадание и известни животни и растения — също лукс, който можем да си позволим. Днес обаче се касае и за живота на самите нас. Тъй като прекомерно безогледно сме упражнявали нашата власт, изложили сме на сериозна опасност собствените си интереси. Защита на природата, защита на околната среда? Тук не става въпрос за сантименталности, нито за „милите животинчета и цветенца“ — а за самите нас.

Приблизително в този пункт стоим ние. И изведнъж се оказваме изправени пред един общ проблем, обща задача, обща необходимост. Защото ако човечеството продължава да се увеличава така бързо, положението скоро ще стане много критично за него. И щем не щем, ние ще трябва незабавно да ограничим известни съществени наши права — и то права, които досега никога не са били оспорвани. На първо място нашето „право“ на размножаване. След това нашето „право“ спрямо другите живи същества. На трето място стоят възникналите морски проблеми: В морето се намират огромни богатства и в границите на техническата си мощ ние бихме могли да ги направим достъпни. Предпоставка за това обаче е едно право — право от нов вид, глобално право. Право, което надхвърля националните бариери, право, което не се отнася само за държавите и континентите. Ние живеем върху планета, която се носи из вселената. Две трети от нейната повърхност са заети от море. Тези две трети са още неизползвани. Ако искаме да ги използваме, трябва да сме сговорни, трябва да се откажем да теглим, както на сушата, граници и в океаните.

Намиращите се на морското дъно безброй кораби са рожба на човека. На кого принадлежат те?

Държавите са установили различен правов ред. Ако се касае за находки с историческа стойност, тогава в някои страни находката се дели между собственика и този, който я е намерил, наполовина: 50:50. В повечето случаи обаче според концесията за изваждане на находката, този, който я изважда от морето, може да получи до 80 процента от нея. Ако това са предмети от художествено или историческо значение и не е възможно те да бъдат разделени, тогава може да се продадат на търг, при който държавата си запазва правото за привилегирована покупка. В Гърция, Италия и Испания всички антични находки са държавна собственост. Нарушенията на този монопол се наказват строго. В Италия откривателите на находката получават премия до 25 процента, а в Испания не се дава никаква награда за откриване. Според американското право потъналите с корабите ценности остават за всички времена притежание на собственика на кораба — те просто „чакат“, докато се яви той (или наследниците му). В случай че корабът бъде изваден, собственикът му може в срок от „една година и един ден“, сметнато от привършването на изваждането, да предяви своите претенции. Ако по-стари кораби представляват ценност, държавата може да ги конфискува. Ето защо в САЩ е правилно и целесъобразно предварително да се поиска от държавата или от собственика разрешение за изваждането на кораба и да се уговори размерът на участие. Ако корабът е бил застрахован и ако е платена премия, тогава застрахователното дружество е още един заинтересован партньор.

В английското и американското право важна роля играе и въпросът за митото. В САЩ вносът е безмитен, ако корабът е потънал преди повече от две години преди изваждането. В Англия трябва да се спазват доста сложни наредби, в противен случай не само се конфискува находката, а откривателят трябва да заплати и глоба в двоен размер спрямо стойността ѝ. Това обаче се отнася само за корабни останки, които се намират в крайбрежни райони и над континенталния шелф; в открито море още никой не е успял да извади кораб. Тук възникват проблеми, които трябва да бъдат решени по международен път.

Според Целз (около 200 г. от н.е.) по римското право морето се смятало за всеобща собственост. Срещу понятието „Mare librum“, формулирано през 1618 г. от прочутия застъпник на международното право Гротиус, се противопоставил англичанинът Селдън със своето „Mare clausum“, c което искал да каже, че държавата има право да завладява търговски кораби — по онова време това било важно за Англия, защото тя била най-голямата морска сила. В спора за свободата на моретата през XVII в. се стигнало до правото на страните върху крайбрежните води — на такова разстояние, на каквото може да се „стреля с оръдие“, — по-късно то става зона на териториални води, широка три мили.

След като един подобен опит на Обществото на народите през 1930 г. се провали, комисията за международно право при ООН прокара през 1958 г. четири международни споразумения: за правните аспекти в открито море и в крайбрежните води и за риболова и „запазването на живите съкровища на откритото море“. Най-важната сключена тогава конвенция, „доктрината на континенталния шелф“, гласеше, че всяка крайбрежна държава има изключително право да експлоатира подземните богатства на и под морското дъно в цялата зона на континенталния шелф, тоест до 200 метра дълбочина — и дори в зоната на континенталния склон, доколкото държавата има техническите възможности да го разработва. Още през 1945 г. президентът Трумън завладял за САЩ цялата разположена отпред континентална плоча; тогава и на останалите крайбрежни държави се признало такова разширение в обсега на тяхната юрисдикция. Само част от държавите обаче са ратифицирали досега това споразумение. Някои страни, при които континенталната плоча изведнъж се спуска близо до брега стръмно надолу, са заинтересовани да имат риболовни права на по-големи разстояния от крайбрежието. Още през 1947 г. Перу претендираше за крайбрежна зона широка 200 мили, значи, вместо дълбочинен критерий Перу иска критерий за разстояние; към него се присъединиха Аржентина, Бразилия и още пет други страни. С три мили се задоволяват Япония и Австралия; 6 мили желаят Израел и Хаити; 18 мили иска Камерун, 50 мили — Гамбия и 130 мили — Гвинея.

На 12 октомври 1964 г. в Генуа се състоя тържествен акт, на който присъствали много журналисти. Кусто и италианският пионер-леководолаз Луиджи Фераро като представители на CMAS влезли във владение „в името на човечеството“ на цялото морско дъно — все пак повече от две трети от земната повърхност. CMAS като централна организация на подводните спортни сдружения от 37 страни била „от историческо, морално и техническо гледище най-добре квалифицирана за управляване на това владение“ — се казвало в документа. Един екземпляр бил потопен в морето, а друг бил изпратен до ООН; същевременно организацията била поканена да сътрудничи. Засега CMAS издава само лицензни за водолази. Пресата все пак имала какво да пише — и това било смисълът на цялата работа. В замяна на това от голямо значение беше единодушно приетата на 17 декември 1970 г. от Обединените нации „принципна декларация“, според която всички сфери на морето и морското дъно, намиращи се извън естествените райони на юрисдикцията на крайбрежните държави, са „общо наследство на човечеството“, тоест международно притежание. Разбира се, спорен остава въпросът, как тази сфера ще бъде експлоатирана на практика, дали чрез някоя международна организация или чрез даване на лицензни, и по какъв начин ще се разпределят свързаните с това разходи и по-късно постъпващите приходи — особено с оглед на страните, отдалечени от морето, и с оглед на развиващите се страни. Според географските различия и политическите идеологии тук се застъпват доста противоречиви становища. Подобно на животни около хранилката сега отделни нации спорят как да се използва не по-малко от две трети от повърхността на нашата планета. На международната морска конференция в Сантяго де Чили през април 1974 г. този изключително важен проблем трябваше да бъде дискутиран сериозно.

Може би няма да бъде нецелесъобразно, ако при тези условия въпросите се разглеждат не само от политическа и юридическа, а и от биологическа гледна точка, тъй като може би само по този начин би могло да се направи реална преценка независимо от националните и идеологичните интереси. А за да се избягнат конфликти, е от голямо значение по този въпрос да се постигнат принципни споразумения. Иначе в най-скоро време ще започне частно и държавно пиратство, както в дните на златната треска. Както Артър Кларк пише, бъдещите търсачи на подводни богатства няма да бъдат „сивокоси особняци“, тръгнали със сито и лопата, „а предприятия с огромни капитали, които ще ангажират цели армии от учени и техници“.

Мисълта, че би трябвало всички народи да имат дял от богатствата на морето, е по принцип добра. Тя би могла да бъде началото на глобален патриотизъм на цялото човечество.

Промени в съзнанието

Наскоро при посещението си в Ню Йорк говорих с млада жена, която там отстоява интересите на едно издателство. Седяхме в бара един срещу друг, беше рано следобед, локалът бе почти празен. Моята събеседничка се интересуваше от изкуство, политика, литература, философия — обаче твърде малко от спорт и изследване на природата.

— Ако се интересувам от морето, та дори от шнорхела — каза тя, — то това е може би резултат от незадоволеността, от която страдаме всички, особено в този град. Забелязвам, не само у себе си, как търсим някакъв изход. И затова хората четат толкова природонаучна литература, толкова за неща, които са станали вече утопични. В тях винаги се крие мотивът, да се откъснем някак си от света, с който вече не можем да се справим… В края на краищата това е страх пред страха. Миналата година бях на островите де Мухерес, за да плувам там под водата, и никога в живота си не съм виждала такава красота. Но не беше само красотата — беше нещо повече. За мен това беше бягство. Днес едва ли имаме избор къде да избягаме. Това е, смятам, причината, поради която хората, когато забележат, че в градовете вече не всичко е, както трябва, си вземат шнорхела и отиват да се гмуркат. Всичко е във връзка с това, че днес почти нямаме друг избор…

Във Виена ме посети млад художник — Юрген Клаус, един от първите, които се занимават с такива проблеми. В предислова на книгата си „Планета море“ той пише: „Може да стигнем до една точка — и някои от нашите големи градове вече са се приближили до тази точка, — когато всекидневният живот ще стане всекидневна аларма. Нашето всекидневие: та това е всичко, което притежаваме, чрез което съществуваме, нашата обич, възприятия, комуникации, нашите мисли, съзнание, чувства, учения, доверие. Или не е така? Може ли да стигнем до точка, когато ще настъпи безропотно примирение с живота? Няма да има вече катастрофи, няма да има вече аларма. Една колективна травма: гибел. Колективно парализиране: чакане на смъртта.“

На друго място той пише критично: „Не е ли прекомерно дръзко от страна на един човек на изкуството да смята, че изкуството, дори ако то е променено, би могло да помогне нещо? Не, когато трябва да се създаде друго общество, друга култура, тогава и художникът на свой ред трябва да провери предпоставките за изкуство. Той трябва да бъде готов да поставя под въпрос всичко, което досега е осигурявало изкуството.“

И продължава: „Изкуството, което аз предвиждам на планетата море, изследва и постига познания не in vitro, в епруветка, в обикновените художествени лаборатории. То е тясно свързано с крехката екология на тази планета, от която всеки може да си прави заключения за биологично-умственото състояние на човека. Изкуството в смисъла на тази книга се свежда до новото поведение на човека. То е по-решаващо от всички научни данни, които днес можем да получим от морето.“

Това е силно казано. Но не е ли възможно в края на краищата тези думи да засягат същността? Не се ли нуждаем днес — повече, отколкото от всички изследвания, от цялата техника, цялата икономика, цялата политика — от промяна на съзнанието, която на сушата не бихме могли вече да извършим поради една непреодолима самоувереност.

Запитах Юрген Клаус: „Вие не принадлежите ли към големия брой млади хора, които са недоволни от днешното развитие, които го отричат, но не знаят с какво биха могли да го заместят, и затова търсят някои области, където се надяват да намерят изход? Дали не се уповавате сега на морето така, както други — на наркотичните средства, на йогизма или на индийската философия? И не сте ли влюбен в идеята, че на дъното на това море бихме могли да оздравеем?“

Той кимна: „Да, сигурно се нареждам в редиците на онези, които не са съгласни. Искам обаче да се абстрахирам от концепцията за критика — и да осъществя един вид контракултура. Не се отнася за общо неодобрение. Смятам само, че на първо място трябва да се измъкнем от закостенелите схващания и емоции. Под водата човек е принуден да постъпва другояче. Дори движението е различно. Не мислите ли, че човек би могъл да открие в морето други възможности в биологията си, които на сушата просто не биха могли да се развият?“

Що се отнася лично до мене, дългите години, откакто станах леководолаз, без съмнение са променили донякъде съзнанието ми. Под водата човек се чувствува по особен начин свободен; на сушата това не е възможно. Щом проникнеш, под повърхността на водата, преминаваш като че ли през врата, която води към друг живот — с това и към друг начин на виждане, на мислене. Там долу усещаш такава отдалеченост от човешкия свят, каквато едва ли другаде може да се почувствува. През годините на подводно изследване у мен се събуди интерес към сухоземните организми — просто защото от перспективата на подводния свят ми изглеждаха другояче… именно като същество в емиграция. Моят подводен интерес сякаш се прехвърли в света на сушата и така следваше пътя на еволюцията. Когато по-късно за цели дванадесет години се откъснах напълно от гмуркането и се занимавах само със сухоземните същества, особено — с най-учудващото: човека; когато продадох кораба си и изведнъж се заинтересувах за съвсем чужди на биологията области — организация на производството, обществени науки, право, изкуство и пр., — причината за всичко това бе, че по принцип аз оставах под водата. Защото все пред очите ми беше водната родина, изходната точка на цялото развитие, и просто си бях наложил друг, необичаен начин на преценяване.

През 1960 г. Кусто изнесе сказка върху първите опити, които неговият екип от леководолази по онова време бе извършил в подводен дом. Една „улица“ водела от този дом, който се намирал на 10 метра дълбочина, по стръмното морско дъно до 25 метра дълбочина. Нощем тя била осветявана от лампи. Няколко фотографи заснели как акванавтите Фалко и Веели, които прекарали една седмица в дома, работят нощем под водата на т. нар. „Avenue de Otaries“^[39] и после изплували отново нагоре на повърхността. Кусто, който през това време не се движел и употребил по-малко въздух, останал 10–15 минути по-дълго долу. „Те не ме видяха. Беше съвсем тъмно, те имаха лампи и не разбраха, че съм наблизо. Останах при тях и наблюдавах тези две черни фигури с лампите им в пълната тъмнина; движеха се по своя път, разузнаваха, наблюдаваха рибите, докосваха ги, защото със светлинния лъч можеха да обездвижват животните и да ги докосват с ръка. Те станаха свидетели на разни неща, които самият аз още не бях наблюдавал, и когато аз попаднах в светлинния сноп, само ме погледнаха и продължиха по-нататък, без да ми обръщат внимание. Заплуваха настрана и ми стана тъжно, обзе ме дълбока печал. Почувствувах, че вече не принадлежа към същия екип; те бяха възприели друг манталитет, там бяха у дома си, изпълняваха задачите си, без връзка с надводния свят. Можеха да останат там долу, а аз трябваше да се върна горе. Не принадлежах вече действително към тях…“ Както Кусто после разказва, това му направило толкова силно впечатление, че го довело до принципно нови възгледи.

В същия смисъл Жан-Албер Фьо, друг пионер на френското подводно изследване, писа в книгата си „Подводният човек“: „Възможно е чрез контакта си с морето той да получи неподозиран дар: известна мъдрост, друг начин на мислене, на преценяване и на решаване. Дали няма с това да му бъде отнета част от съзнанието, изградено при старите условия на сушата…“

Херман Й. Грул, немски леководолаз, описва как се спуснал с няколко свои другари под водата в замръзнало езеро — днес в областите, отдалечени от морето, това е много популярен и широко разпространен леководолазен спорт. В ледената покривка се прави с кирка дупка, през която екипираните със „сухи“ леководолазни костюми плувци се спускат под леда. „Първото впечатление е само един зелен здрач; равномерно разсеяна светлина прониква през снега и леда в езерото и осветява слабо дъното. Придънните риби са се заровили в тинята; пъстървите зимуват в пещери и цепнатини в скалите или са се приютили между корени на дървета и клонки.“ Един от водолазите си изчукал ледени плочки от долния пласт лед и ги местел насам-натам. Тъй като ледът е по-лек от водата, когато дръпнеш тези плочки няколко метра в дълбочината, те профучават косо отново нагоре към повърхността. Една забавна игра, която била заснета. Грул: „Оставям камерата и оловния клон горе на повърхността и сега, притискан от подемната сила нагоре, стоя клекнал с главата надолу под леда. С малко упражнение човек може да се изправи и на големи скокове да тича по леда с главата надолу. Игра на антиподи! Примерът ми вдъхнови и другите и скоро всички подскачаха и се пързаляха, стана истинска забава. Дали някой не би ни сметнал за не съвсем нормални?“

В човешката история след пионерските постижения почти винаги следва луксът. Щом веднъж се завладеят нови области и там се осигури база за живот, щом вече се прибира реколта, появява се типичното за човека: стремеж към всичко, което ни доставя щастие и увеличава преживелиците. Нашата палитра от чувства е с огромен спектър: хубава храна, хубаво пиене, общуване, сексуални наслади, културно жилище и културен живот, изкуство, радост от творчество, от игри, власт, чувство на сигурност, шеги, но и доставяща удоволствие злоба, интриги и пр. Докато животните чрез вродените си инстинкти и свързаните с тяхното изпълнение наслади като че ли са „възпирани“, ограничавани, живеещият съзнателно човек тегли чергата към себе си и устройва живота си по възможност така, че да има най-много наслади. Той става специалист в търсене на щастие, в откриване на все нови хитрости, които му доставят положителни усещания. Щом нашата интелигентност ни е създала нужната основа за власт, в днешната действителност — нужните пари, ще я използваме най-напред и главно за това, да активизираме по възможност най-добре спящите у нас способности за щастие. Според смесването на наследствената маса заложбите у отделните хора са много различни. Във всеки случай всеки, търси там, където очаква да получи „щастлив“ резултат.

В служба на този интерес „изкуството“ се е развило като особена техника: да създава нежни чувства на щастие и да ги предава на другите, което после също стана източник на печалби. Би било просто чудно, ако в подводното пространство след покорителя и изследователя не би последвал и художникът, сякаш като професионален манипулатор с щастието. Неговото умение да предлага нови възбудителни ефекти намира и тук богати възможности чрез боравене с чужди чувства да се влияе върху чуждо съзнание. При това между художниците има винаги и такива, които смятат за своя особена задача да проправят път за нови естетически и етични отношения. Повлияването става не чрез разумни аргументи, а чрез предизвикване на емоции. Щом в подводния свят човекът вече съответно се е осигурил и настанил, тогава е дошло време да се появи и подводният художник.

Уилям Бийб, първият учен, който с водолазен шлем е изследвал коралови рифове, писа през 1931 г. тоест по времето, когато човек едва ли би могъл да си представи днешното развитие: „Няма да минат много години и в нашите географски ширини, и в тропика край морския бряг ще се водят разговори, които днес може да изглеждат на повечето хора ексцентрични или най-малкото — подранили. Когато ни дойдат добри приятели на гости, навярно ще ги поканим да си сложат шлемовете и да се спуснат под водата, за да разгледат спокойно новите коралови плантации и лехи, които неотдавна морският градинар е засадил. След някой и друг месец пурпурните и виолетови като лавандула морски анемони може би ще получат първа или втора награда на изложбата на морски цветя в селището. Момчетата няма да оставят майките си на мира, докато не им разрешат да отидат да играят на морски разбойници край корабните останки, които лежат на дълбочина 5 метра там, пред рифа. Спусналите се надолу художници ще ругаят заоблаченото небе, защото наполовина нарисуваната картина на намиращата се 6 метра дълбоко под водата клисура се нуждае от пълна слънчева светлина, за да се разкрие приказната палитра от цветове.“

В същия труд — в прочутата си книга „923 метра под морското равнище“, в която продължава да разказва за историческото си спускане с батисфера в открито море — той дава практически съвети за художника: „Този, който има желание да се занимава долу с живопис, нека да постави на триножника си олово, да направи канавата или животинската кожа водонепропусклива и да сяда с палитрата долу. От време на време навярно ще трябва да отстранява с четката досадни рибки, защото някои бои издават примамваща миризма и понякога палитрата ще бъде покрита от гладна тълпа дребни рибки-палечки.“

Междувременно мнозина са се спускали с триножник под водата. В едно училище за водолази на о. Елба могат дори да се вземат под наем нужните за рисуване с молив или с бои под водата принадлежности. Валти Гугенбюл, ръководителят на това училище, ми разказа: „Направили сме вече много опити: с картони, алуминиево, медно и месингово фолио, а накрая се натъкнахме на водонепропусклива хартия за географски карти, върху която може да се рисува чудесно с мазна креда под водата. Ние употребяваме палитри от изкуствен материал, на които с ластик сме направили приспособление за поставяне на кредите. Проведохме вече редица курсове по живопис, а веселото при това е, че под водата цветовете се променят, следователно променят се и цветовете на кредите. Учудени бяхме какви цветове се получиха, след като картините бяха изнесени от водата отново на кораба.“ Казах на Гугенбюл: „За да се преценят тези картини правилно, би трябвало да се осветят със светлина, отговаряща на цветния спектър на дълбочината?“ „Да, точно така… В началото на хората не им се искаше. Те казваха: «Ние искаме да плуваме под водата, а не да рисуваме!» Тогава един опита, след него още един — накрая станаха шестима или седмина — и после не можехме вече да ги накараме да се приберат на повърхността. Докато имаха капка въздух в бутилката, те не искаха да се откъснат с творбите си от дъното!“

Отдавна вече под водата се спускат и професионални художници, за да търсят там вдъхновение. Една абстрактна творба, рисувана по този начин, например е картината на Гюнтер Валерт „Бог на коралите“, създадена по италианското крайбрежие близо до Леванто.

За подводна музика обаче не съм чул още нищо. Но сигурно е възможно да се произвеждат и в новата среда звуци чрез специални инструменти. В животинското царство има вече предшестващи етапи — преди още първият човек да е пял първата си песен или да е надул първата тръба, птиците вече отдавна са пеели.

Тази подводна музика на животните е открита във връзка с проучвания за военни цели. Изказването на Херакъл, че войната е майка на всички неща, и тук се оказва вярно. Първите подводни микрофони бяха конструирани от военноморски части, за да откриват вражески подводници по шума на машините им. Някои от уловените при това шумове били странни. През пролетта на 1942 г. цялата мрежа от микрофони, принадлежащи към защитната система на залива Чезъпийк южно от Ню Йорк, била извадена от действие поради напълно загадъчни шумове, които се появявали редовно всяка вечер. Те се чували като шум от компресор, когато се разбива бетонна плоча. Както се установило, този шум бил причиняван от риби, които идвали на ята в залива.

По-късно от части на флота били регистрирани голям брой различни шумове в морето — обикновено те произхождали от риби или раци. Така се наложило да се направят специални акустични филтри, които да отделят тези животински шумове, за да могат да се улавят отново шумовете на витлата. Критично обаче било положението с един вид скариди, които с щипките си произвеждали шум, който заглушавал всички акустични уредби наоколо. В този случай флотът на САЩ извлякъл полза от бедата. Територията, където живеели скаридите, била изследвана — и се оказало, че в тези зони американските подводници не могат да бъдат открити от японски подслушвателни уредби. За това д-р Мартин В. Джонсън получи от Националната академия на науките медала „Агасиз“.

Китовете издават звуци, които се чуват особено далеч. При китовете финвал звуците имат честота около 20 Hz и поради винаги еднаквия си ритъм лесно могат да се разпознават. Викът трае една секунда, тогава следва пауза от 12–15 секунди. Дъглъс Уеб от Уудзхоулския институт по океанография изчислил, че по времето, когато все още не е имало шумове, предизвикани от моторни превозни средства, тези викове се чували на разстояние от около 800 км. Тъй като звукът се отразява от повърхността и от морското дъно — и между по-студените и по-топлите слоеве има още по-тесни „звукови канали“, — звукът може да се чува на 5000 км, а може би дори и над 10 000 км разстояние. По този начин животните можели да се намерят през океана.

Сензация обаче представлявал викът на гърбавия кит. В продължение на пет години Роджър и Кати Пейн записвали и анализирали тези викове в района на Бермудските острови. По-късно те били заснети на дългосвиреща плоча под наименование „The Song of the Humpback whales“^[40], която наистина заслужава да се чуе и ни доставя удивително преживяване. В този случай думата вик вече не е на място, защото тези китове пеят и това пеене представлява за човешкия слух голяма наслада. Някои звукови изяви траят до тридесет минути и нито звученето, нито ритъмът могат да се опишат дори приблизително с думи. Какви функции имат тези пеения, още не е установено напълно. Досега само се знае, че се образуват от високи честоти, които не са особено силни, но в замяна на това пак са богато модулирани, както и от по-ниски — монотонни, които се чуват на много големи разстояния. Пейн предполага, че те са предназначени за два различни кръга слушатели: по-високите тонове — за сравнително наблизо плуващи родственици (по време на ухажването), ниските — като сигнали за разпознаване на живеещите далеч една от друга групи. Междувременно един американски композитор е включил тези мелодии в своя симфония.

Първият подводен концерт — но без подводна публика — се състоял още през 1856 г. в Кронщат в Русия. Той бил инсцениран от Вилхелм Бауер, един от най-богатите на идеи изобретатели в областта на подводния свят. (Още през 1839 г. той конструирал в Кил — за пробиване на датската блокада — първата си подводница. Тя била сполучлива, но въпреки това по-нататъшните опити на Бауер били свързани с трудности и несполуки.) Той подготвил подводния концерт в чест на коронясването на цар Александър II. Концертът бил изпълнен от четирима тръбачи, намиращи се в спусната във водата подводница, и от хора, които плавали в лодки над това място; музиката се чувала на 200 метра околовръст.

Подводни концерти за подводни слушатели ще има скоро — просто защото тук може да се постигне необикновено и силно въздействие. Когато през 1950 г. в Червено море записвахме с хидрофони звука от мятането на риби, за да го излъчваме после с подводен високоговорител за примамване на акули, нашият тоноператор ни изненада, като пусна няколко музикални записа. Един виенски валс, симфония от Бетховен, ария от операта „Ловци на бисери“. Оттогава знаем, че тук се открива една форма на особена художествена наслада, която досега не сме изпитвали. Под водата музиката се възприема не само с ушите, но сякаш с цялото тяло. Човек „плува“ в истинския смисъл на думата в музиката, а същевременно тя прониква от всички страни в тялото му. А ако това се случи и във вълшебния свят на коралов риф или може би при настъпващия здрач на морското дъно, тогава музиката усилва още повече тези впечатления. Под водата имаме възможност да подложим нашите тела на въздействието на трептенията, които се намират извън границите на нашите слухови възможности. Приведена в такива трептения, музиката един ден може да бъде поднесена на подводните „слушатели“.

Има вече и наченки на — разбира се, ултрамодерна — подводна скулптура. Крайно своеобразният англичанин Питър Хъчинсън поставил парчета гниеща тиква в найлонови пликове и ги завързал на коралите, лежащи на 15 метра дълбочина. Поради затворения въздух и образуващите се при гниенето газове пликовете се вдигнали нагоре и образували структури, приличащи на медузи.

Какво е искал да постигне, да изрази с това? Хъчинсън обяснява: „Използване на съвсем нова околна среда. Използване на пластични средства в тези нови условия: сила на тежестта — и от друга страна, подемна сила. Използване на свободно пространство — пространство, което не принадлежи никому. Използване на разлагащ се от само себе си материал в положителен контекст. Използване на интересна географска среда и включването ѝ в творбата. Личен опит от творбата, която е преведена само в моя личен стил чрез снимки и други скици, както художникът представя пейзаж, без да посочва кой именно. Бягство от една художествена сцена, която постоянно ни хвърля обратно.“

Далеч по-практичен е дизайнерът Луиджи Колани, който също се опитва да превъзмогне традиционното и да прави планове на подходящи къщи, столове, пътища за живеещите под водата бъдещи хора, а и подводни клозети за подводния свят. Както ембрионът в майчиното тяло заема съвсем определено „естествено положение“, така Колани търси подобно оформяне на околната среда за възрастни, макар да се отклонява изцяло от традиционното.

Архитекти като Ото Пине или Рудолф Бьорнах са проучили възможностите за бъдеща подводна архитектура. И тук се касае за това, какво може да допринесе художникът за прехода към друго равнище на съзнанието.

Юрген Клаус експериментираше най-напред със „съвсем прости“ инструменти край остров Йос в Гърция. „Взехме си метални прътове, които дават необикновено много светлинни отражения, и сега под водата обхващаха пространството — така да се каже, променяха го съвсем.“ Клаус взел под водата и метални топки: „Удивително е как околната среда се отразяваше от всички страни и влизаше в кадъра.“ … Той снимал актове под водата — „така че тялото и околната среда се преплитаха в едно единство“, комбинирал ги — чрез фотомонтаж — с други впечатления. Планирал подводни градини, но от изкуствени структури — „един вид лабиринт, с най-различни отражения, в които може да се объркаш“.

Особената му цел е създаването на „подводен център“ — като противовес на съществуващите институти за изучаване на морето. За Клаус кълбото е идеална форма, затова този център трябва да бъде настанен в плаващи в морето огромни кълба. Според последния му проект и олимпиадата през 1980 г. трябвало да се проведе в такива плаващи кълба: като стадионът се намира в най-голямото кълбо в средата. Към това той прибавя: „Трябва ли тези средища на спортни рекорди да останат и по-нататък въпрос на престиж за една нация? Трябва ли и по-нататък да се злоупотребява с тях, за да се изтъкне една или друга нация? Морето е последната сфера върху нашата планета, която не е разделена на нации, раси, страни и религии.“

Мразеният толкова много от хипитата установен дом той правилно нарече „контейнера, в който живеем“. Много важен е неговият апел към човека — апел за ново, алтернативно мислене, за други начини на изследване, било в областта на естествените науки, на архитектурата или на изкуството. Не по-малко важно му изглежда „човекът да промени отношението си към животното“, тоест да го приеме като партньор. Остане ли си грабител, колонизатор, експлоататор, той няма да има никакви шансове под водата. Тогава планетата действително ще бъде унищожена до 2000-та година. Днес той трябва — и в областта на изследването — решително да се учи отново.

Човекът в морето

Превъзходството на човека се основава главно върху една способност, която не притежават дори най-интелигентните животни. Ние може с нашия мозък, с нашия „ум“ да хвърлим поглед върху причини и следствия, отдалечени в пространство и време. В нашата „фантазия“ можем на практика да съпоставим всяко познание с друго, можем да ги комбинираме, както искаме, можем да се поставим във всяко мислимо положение, просто да го „изпробваме“ предварително.

По този толкова лесен път, който представлява предварителния етап към почти целия човешки напредък, човекът е проникнал в света под водата още в най-ранни времена, подвизавал се там долу и още тогава е преживял хиляди чудеса. За проникването в подводния свят се разказва в приказките и митовете на почти всички народи. Една от най-старите легенди, предадена чрез шумерските писмени плочки, разказва как великият цар и герой Гилгамеш се потопил в морето, за да търси растението на вечната младост. Той го намерил, изнесъл го на сушата и изтощен заспал — тогава една змия му откраднала билката.

На остров Ниутао в Южно море, когато една млада девойка се миела на края на лагуната, чула неясни гласове, които идвали от дълбочината. Тя се навела над водата и видяла на дъното на лагуната хора, които изглеждали също като нея. Те ѝ махали да отиде при тях. Отначало тя се уплашила, но все пак слязла долу. Завели я до едно селище, където тъкмо подготвяли голямо тържество. Трима мъже съпроводили момичето до вожда — и тя узнала, че той иска да се ожени за нея. Той бил изпъдил предишната си жена, която от унижение и срам се превърнала в дърво. Девойката поискала да помогнат на жената и тогава дървото се превърнало отново в жена. „Сега ти си ми сестра и ще заемеш моето място при родителите ми.“ Така и станало. Според друга легенда от същия край под водата съвсем не било толкова приятно, там, долу, се намирал островът на мъртвите. Един човек с трудно изговарящото се име Фалатайтауанга и приятелят му Фалатайтемеа попаднали с лодката си в центъра на циклон и заедно с лодката били завлечени от водовъртежа дълбоко в морето. Когато се свестили долу, те разбрали, че са се озовали на остров, където също живеели хора, които устроили в тяхна чест празненство. От една жена обаче научили, че се намират в царството на мъртвите. Хората на острова не се смеели никога, защото нямали зъби и се срамували от това. А кожата им била също като на рибите. Сега те искали да угоят двамата, за да ги изядат по-късно. С помощта на жената приятелите успели да избягат, като взели и спасителката си на повърхността. Когато били вече в лодката, жената ги помолила да я хвърлят за благодарност три пъти във водата. Те го сторили и така жената оживяла.

В легендите на ескимосите страната на мъртвите също се намира под водата. Един ангакок на име Авго, обут с кожени чорапи и наметнат с дъждобран от съшити сухи черва, посетил света на мъртвите. Както по-късно разказвал, там, долу, човек изобщо не чувствал, че се намира в морето, „само времето беше влажно, като че ли през цялото време ръмеше“. Слънцето било много по-малко, отколкото слънцето на небето и можело да се гледа в него, без да ослепи очите. Той слязъл по склонове, които били „много гладки“ и стигнал до пенлива река, през която можело да се премине само ако се прескача от един остър камък на друг, но те били „целите покрити с мокри водорасли и изглеждали много хлъзгави“. Авго се подвоумил, навярно се е страхувал да не се удави в реката. Най-после преминал реката и така стигнал до страната на мъртвите. Те се опитвали да се изкачат нагоре по стръмен и „много гладък“ склон. „Това беше особено трудно за старите и много от тях стигаха едва до средата и се плъзгаха отново назад.“ Така се мъчели и работели, за да „изчерпят соковете си“. А това траело цяла година, докато „преминат от земното си съществуване към новия живот след смъртта“. Авго срещнал после дядо си, който бил придружен от още по-стар човек — ангакок от най-стари времена. „При един полет на духовете той развил толкова голяма скорост, че загубил едното си око.“ След други преживявания Авго се върнал още същата вечер горе в къщи.

Интересното във всички тези истории е това, че в подводното царство всичко става така, както на сушата.

Японска приказка разказва как рибарят Оруашима посетил богинята на морето Отохиме. Той наблюдавал как две момчета измъчвали една костенурка. Дал на момчетата няколко монети и те оставили животното на мира. На следващия ден, тъкмо когато искал да хвърли мрежата си, чул глас зад себе си — това била малката костенурка, която го поканила да посетят заедно морската царица: той трябвало само да се качи на гърба ѝ. „Но ти си толкова малка!“ — казал Оурашима. Тогава тя започнала да расте, ставала все по-голяма и той се качил на гърба ѝ. Тя го отнесла надолу в морето; след няколко часа се приближила до грамаден портал. Оурашима слязъл, на дъното тук всяка песъчинка била перла. Безброй риби прииждали през портала, за да го посрещнат, риби с всякаква големина, с всякаква форма. „Всички носеха ливреята на богинята, синя, със сребърни ширити.“ Рибарските му дрехи били свалени и той бил облечен в разкошна копринена роба. А краката му обули в кадифени пантофи. Той се изкачил по мраморно стълбище с перила от слонова кост и след като минал през една врата, украсена с изумруди, стигнал в царската зала за аудиенция: огромна, е таван от корали, който се подпирал от двадесет кристални колони. „Многобройни сребърни лампи разпръскваха тук нежна, мека, сияйна светлина.“ Прекрасната богиня, която естествено стояла на диамантен трон, го поздравила любезно и го развела — след богат обед — из градините на своя палат. Между другото тук имало безброй разкошно разцъфнали черешови и сливови дървета и много славеи пеели най-чудни песни. Оурашима останал да гостува — забравял селото си. Но един ден се затъжил за своя дом. За сбогом морската богиня му подарила малка лакирана кутия, но му поръчала да не я отваря. Костенурката го върнала обратно на брега. Междувременно селото съвсем се било променило. Оурашима срещал навсякъде чужди хора. Неговата колиба се била срутила. Когато казал на едного името си, загадката се изяснила. От стари разкази хората си спомнили за него и за неговото изчезване. Седемстотин години били изминали оттогава. При това положение на Оурашима му се отщяло да живее повече. Той отворил малката касетка: един облак го загърнал, косата му станала снежнобяла, крайниците му изсъхнали и той се сгромолясал мъртъв.

Ако Уилям Бийб беше живял в онези далечни времена и тогава беше измислил своите фантастични подводни градини, няколко поколения след това те щяха да бъдат включени може би в света на легендите.

В първата си книга Юджини Кларк разказва за Сиаконг, много ловък водолаз, който ловял с копие край островите Сан Паулу всяка риба, която ѝ била нужна за колекцията, и я донасял на повърхността. Веднъж като плувала под водата, забелязала с ужас, че Сиаконг е попаднал в тридакна — мида-убиец. Дясната му ръка била притисната като в клещи от черупката ѝ. Но и тук този островитянин се оказал истински феномен. Най-напред отчупил от ръба на черупката, пъхнал другата си ръка в мидата и прерязал като с нож големия ѝ свиващ се мускул. След години Юджини Кларк узнала, че този човек, за когото тя можела да разкаже и други героични дела, веднъж се гмурнал от лодката подир костенурка във водата — и никога вече не се върнал на повърхността. Районът бил претърсен от други водолази, но не намерили никакви следи от него. Юджини Кларк пише дословно: „Може би, толкова ловък във водата, Сиаконг е намерил начин да остане завинаги долу и е решил изобщо да не се връща отново на повърхността… Може би той все още плува весело долу сред рифовете, които толкова обичаше, и се забавлява там с костенурки и риби. Кой знае какво ще стане от историята за тайнственото му изчезване, когато един ден днешните деца от Сан Паулу я разказват на внуците си.“

От две десетилетия насам се провеждат безброй опити и се измислят разни устройства, за да се даде на човека възможност да води по един или друг начин живот съвсем като амфибия. Такива размишления са свързани с факта, че в човешкия ембрион в майчиното тяло освен всички останали органи се развиват и белите дробове, но те започват да функционират едва след като детето се роди. Дотогава плодът се храни чрез кръвоносната система на майката, която освен хранителните вещества му набавя и нужния кислород и отстранява получения при обмяната на веществата въглероден двуокис. През първия стадий на това развитие белите дробове още са изпълнени с течност. Опитите с новородени бозайници — плъхове, кучета — са показали, че ако в наркотично състояние се поставят веднага във водата, те могат да стоят потопени 40–45 минути, без да се удавят или задушат, и след това не се проявяват никакви увреждания в по-нататъшното им развитие. Това обаче важи само за новородените. По-стари плъхове или кучета загивали при тези опити — но се оказало, че когато белите им дробове са напълнени с морска вода, те имали по-голям шанс да останат живи.

Затруднението при дишане на вода обаче се състои в това, че нормално тя съдържа само 3% кислород. Франк Гълан, американски изследовател, установил, че при други течности условията са по-благоприятни: силиконите могат да поемат 30% кислород, а течностите, съдържащи флуоровъглероди — дори 60%. В такива течности мишки и кучета оставали живи няколко часа — мишките в най-добрия случай живеели до 15 часа; при преминаването отново към дишане на нормален въздух не били установени никакви увреждания. Тъй като течностите под високо налягане могат да поемат по-голям процент газове, правени са опити с животни при по-високо налягане. Холандският физиолог Йоханес Килстра успявал да запази животните живи 18 часа особено когато съдържанието на сол в течността било нагодено към съдържанието на сол в кръвта. Една бременна кучка, която по този начин дишала 27 минути с напълнени с течност дробове и 45 дена по-късно родила девет здрави кученца, получила в САЩ от НАСА „Орден за заслуги“. Килстра се решил най-подир да направи опит с човек. Американският леководолаз Ф. Фалейчик доброволно се поставил на разположение. За да се избегне прекалено големият риск, била направена „двойна интубация“. Във всяко белодробно крило била вкарана тръба, в едното крило влизал нормален въздух, а в другото — наситена с кислород солена вода. През цялото време на опита Фалейчик останал в пълно съзнание. Според Килстра той имал в напълненото с течност крило същото усещане, както в другата половина.

Всички тези опити са извънредно поучителни, но по този начин положително не може да се създаде човек, който да живее под водата. Когато неотдавна авторът на един обширен труд писа по този въпрос, че тъй като по начало „белите дробове не били нищо друго, освен видоизменени хриле, защо да не са способни да извличат и от водата кислород, както го правят от въздуха?“ — това прозвуча просто наивно. Оказа се, че белите дробове у леководолазите, които на 80 метра дълбочина дишат вече девет пъти по-гъст дихателен газ, вследствие на това са значително претоварени. Сигурно не е възможно да се вкарва и изкарва продължително време течност в този орган. Дихателният орган „хриле“ се различава по принцип от белите дробове по това, че водата преминава през ситно разклонените кръвоносни съдове и по този начин се осъществява обмяната на газовете. За живота на сушата този орган не е подходящ, защото там би се изсушил. На сушата, където въздухът е „по-рядък“, като адекватно разрешение са се развили разклонени, обвити с кръвоносни съдове торбички, които чрез мускули се разширяват и свиват. Дори ако се конструира, както Килстра предложи, специална помпена система и дихателната вода се пречиства и затопля, аз не виждам тук никакви реални шансове.

През 1962 г. Кусто предложи друга възможност: белите дробове да се напълнят с течност, която да не се свива, и чрез операция да се изключи дихателният рефлекс, а обмяната на газове да се извършва от патрон, поставен под мишницата, който да бъде включен към кръвоносната система. Тогава дейността на белите дробове би се изключила съвсем и по този начин човекът би могъл да се движи под водата бързо, колкото иска, нагоре-надолу на 1000 метра дълбочина. Такъв „хомо акватикус“ би могъл да излезе с капсулата си на сушата, та дори да кара там ски; само от време на време капсулата ще трябва да бъде подновявана. Този хомо акватикус, чието съществуване Кусто предсказва за идните 50 години, навярно щял да се роди под водата: „Нужната операция ще се извърши при раждането му в напълнени с вода подводни болници, а тогава долу под водата ще има и театри, и парламенти, а навярно и нови нации.“

В книгата си „В недокоснати дълбини“ изложих вече становището си във връзка с тази идея на Кусто, която предизвика голям интерес в пресата, но според мен тя по никакъв начин не би издържала една сериозна проверка. Артър Кларк пише, че винаги е било рисковано някое твърдение да се смята за невъзможно — но въпреки това в този случай аз бих го казал. Поради учудващия напредък в науката и техниката през последните 50 години днес хората са склонни да приемат всичко, което им се поднася, „все пак за възможно“. В дадения случай обаче не виждам ни най-малкия шанс за осъществяване на тази идея. Подводният хирург би трябвало да смени на тези бебета и цялата кожа — но дори тогава не би могъл да се разреши проблемът за приемане на храната, за нашия нос и за очите ни. Ние сме същества, които дишат въздух, които не могат да се народят тъй лесно към съвсем други условия. Че за постигането на това са нужни значителни органични промени, ние виждаме при делфините и китовете, тоест при бозайници, които действително са се приспособили към постоянен живот във водата. Но бих искал да видя онзи скиор с включена към кръвоносната му система дихателна капсула след първото му падане. Кусто смята, че това развитие „зависело“ от насоката на развитие на природата. И с това не съм съгласен. Започналото с човека развитие върви по пътя на разширяване на генетичното тяло посредством изкуствени органи.

Друг, също едва ли осъществим проект е този, човекът да се снабди — пак чрез операция — с хриле от синтетичен материал, които би могъл да носи като плисирана яка около шията си. И в този случай, разбира се, белите дробове ще трябва да се напълнят с течност, като се изключи рефлексът на дишане. Такива хора с хриле вече могат да се видят в утопични филми — например в американския филм „Създанието на черната лагуна“ и в съветския филм „Ихтиандър“.

Далеч по-интересно е едно устройство, което фирмата „Дженеръл илектрик“ показала за пръв път през 1964 г. Тук се касае за синтетично фолио, което, макар да е водонепропускливо, все пак позволява да се извършва обмяна на газовете. Уолтър Роб, чиито опити често се дават по телевизията, поставил хомяк в направена от тази прозрачна материя, херметично затваряща се кутия и я потопил с намиращото се в нея животно в аквариум. В малкото херметично затворено пространство би следвало — според обичайните представи — животното скоро да изразходва намиращия се там кислород и да се задуши. Но то продължавало да живее жизнерадостно. Разрешението на загадката е: През стените на „затвора“ му влизал кислород от околната среда, а отделящата се въглеродна киселина преминавала през фолиото навън и се смесвала с водата. С това практически били създадени „изкуствени хриле“ на хомяка, които запазили живота му под водата.

Разбира се, веднага се повдига въпросът, дали би могло да се създаде по тоя път хомо акватикус — например с помощта на много голяма подводна маска от изкуствен материал, чрез която да става обмяна на газовете. Това обаче е неосъществимо, защото тя би трябвало да бъде много голяма. Както Роб изчислил, за един човек ще е необходим куб с дължина на страните най-малко 2 метра. Освен това трябва да се има предвид, че засега мембраните са още много чувствителни спрямо колебанията в налягането. Все пак тук се открива възможност ако не за плуващия човек, то може би някога за живеещия под водата да бъде снабдяван с нужните за дишане газове от морето. Но и в този случай вероятността да се осъществи тази идея не е много голяма.

В научнофантастичен роман със заглавие „Пътешествието на акванавтите“ авторът е разрешил този проблем с вълшебната дума компютър. Героят на книгата — естествено професор — и неговият син са облечени в херметично прилягащи към тялото костюми, а към кръвоносната система на всеки от тях е включено специално устройство, голямо колкото табакера. В тази вълшебна кутийка компютри извършват просто всичко наведнъж: не само дишането, а и непосредственото приемане на храна от морето във формата на планктон. Двамата се отправят от Америка пеша по дъното на Атлантическия океан към Европа. При преминаването на Средноатлантическия хребет те преодоляват големи трудности, докато се изкатерят по него. Никъде не се казва защо при този огромен технически напредък е било избрано това трудно придвижване пеша вместо плуване с плавници. Тогава без съмнение би било много по-лесно да се преодолеят високите подводни планински склонове.

Такава кутийка би представлявала все пак едно решение. Ако бъде измислена цигарена кутия, която да осигурява храненето и дишането, тогава би било възможно ако не постоянно, то поне продължително престояване под водата. Дали урината и изпражненията ще минават също през кутията, деликатно се премълчава в книгата.

В днешната литература изкуственото изменение на човешката наследствена маса е станало любима модерна тема на много обсъждания. Лозунгът е „хирургия на гена“. Бестселъри като книгата на Гордън Тейлър „Биологичната бомба на времето“ карат читателя да изтръпне, когато прочете, че скоро ще може да се манипулира с човешката наследствена маса. Тейлър цитира носителя на Нобелова награда Маршал Ниренберг, който казва: „Бих допуснал, че още през следващите 25 години ще успеем да програмираме клетки със синтетична генетична информация. Ако се засилят работите в тази насока, може да се очаква, че през идващите пет години ще се програмират бактерии.“ След това той цитира Жозуа Ледерберг и неговите възгледи върху манипулацията с човешката наследствена маса. С Ниренберг бих се съгласил, но с Ледерберг — не. Незначителни наследствени изменения сигурно ще могат да се постигнат и при човека, но съвсем не това, което се измисля в романите на ужасите. Рецептата на човешката наследственост се състои от отделни, химични команди, чийто брой може да се изчисли — той отговаря на броя на думите в 20-томна енциклопедия с по 1000 гъсто напечатани страници във всеки том. При цялото си уважение към човешкия напредък не виждам никаква възможност да се намесим резултатно в тази нанизана на безкрайни молекулни нишки верига от команди. Дори при бактериите това не е просто, но по принцип е съвсем възможно. При човека трябва да се има предвид преди всичко, че например не чрез заповед № 17 304 се стига до образуване на определена структура, а както е доказано, често много гени действат заедно за образуването на една и съща структура. Не бива да се забравя и това, че за всяко деление на клетки е необходим много сложен механизъм, който без друго играе роля при съществените изменения; че за всяка копулация — и тази необходимост не може да се изключи съвсем — е необходимо да се подреждат правилно все по два комплекта от вишни и ген към ген. Може да не е популярно „да се твърди, че нещо е невъзможно“ — повече се харесва на хората, когато се разпалват смели фантазии, — и все пак аз смятам тази възможност или надежда, или опасност за изключена. Няма да бъде създаден чрез „хирургия на гена“ и човек-риба, с пригодени за под водата очи, нос, бели дробове, кожа и подводна храна. Това е извън линията на природата.

Още един утопичен роман трябва да бъде споменат тук: „Войната с молохите“ от Карел Чапек. Той разказва какво би се случило, ако чрез изкуствени изменения на наследствената маса се създаде интелигентно подводно същество. Това не би бил никакъв „хомо акватикус“, а съвършено друг вид, с който не бихме могли да се чифтосаме. Тогава бихме си създали конкуренти в подводния свят — вместо свободни места за още хора. При Чапек не е създаден генетичен човек-риба, а в морето са открити нов вид интелигентни молохи. Те се използват като работна сила, а накрая и за това — да създават за хората нови острови и нови земи. Намножават се страшно много, научават се да говорят, посещават университетите на хората — най-подир започват война срещу човека. Силни експлозиви разтърсват земята и причиняват безброй жертви. Причината е: Достигнали вече 7 милиарда, молохите се нуждаят от по-голямо жизнено пространство и започват да взривяват континентите. По радиото върховният саламандър съобщава: „Съжаляваме за човешките жертви. Не искаме да ви причиняваме ненужни загуби. Искаме само да опразните морските брегове на местата, които ние ви посочваме. Вашите експлозиви се оказаха ефикасни. Ние ви благодарим.“ Утопия ли е това? Сигурно. Но много разумна, върху която заслужава да се помисли. Самите ние, хората, не можем да се справим с проблема за войната. Но ако ни се удаде — с държавни средства — да създадем нови интелигентни видове, това едва ли ще е изход от нашите проблеми.

При човека еволюцията е стигнала до подобна точка, както при образуването на клетките. Както те не са се развили по-нататък само в различно приспособени едноклетъчни, а са дали освен това и по-големи организми: всички многоклетъчни животни и растения, които и до днес се изграждат от по една отделна клетка — така и човекът започва да създава по-големи жизнени единици: професионални формации и предприятия, заводи, стопанства, в които той е вече само център или специализиран орган. Без съмнение, това разширение на нашето тяло чрез изкуствено създадени органи служи за разгръщането на живота. Все повече „материи“ се включват в процеса и така се увеличава неговата мощ. За нас самите това преминаващо през нас нататък развитие е само до известна степен от полза. Ако сме обременени с премного „добавки“ и трябва да се справяме с постоянно растящия брой допълнителни „слуги“, да поддържаме ред и да държим юздите — тогава ние ще загубим себе си.

Понеже досега разгръщащият се живот винаги е протичал „егоистично“, би било оправдано, ако в тази критична точка на нашето развитие и ние се държим егоистично. Какво всъщност ни принуждава да увеличаваме безсмислено общата биомаса, когато увеличаването на населението, на съоръженията, на индустрията, на националните продукти вече не е в интерес на човека? Днес се е стигнало дотам, че почти всеки използва другия.

Сега е започнало нашествието в моретата — неговите различни аспекти бяха разгледани в тази книга. За нас, хората, то е от значение и може би — преломна точка в еволюцията. Но то едва ли ще разреши истинските ни проблеми. Това разрешение зависи от самите нас — ние трябва да прозрем нашето действително положение. Ако се смятаме и по-нататък за любимци на бога, които могат да правят каквото си искат, тогава развитието, което предаваме по-нататък, накрая ще ни омаловажи съвсем — и един ден то ще се разруши само. Ако, напротив, поставяме развилите се чрез нашето себесъзнание интереси на мястото на естественото, инертно протичащо развитие на живота, тогава имаме възможност и шанс да го спрем, когато вече не ни служи. Не абстрактното братство, абстрактната човещина или националните интереси могат да разрешат нашите проблеми, а познаването на съществуващата за всички ни опасност от общия „враг“. Ако искаме да живеем и да се развиваме като „собствено аз“, трябва да попречим произведените от нас съоръжения и „слуги“ да ни превърнат в роби. Пред нас не се изправя околният свят, ние стоим в нашия свят — и нека знаем, че не всеки напредък е действително напредък. Може би допирът с необятното още непокътнато жизнено пространство — морето, — който по принуждение ще ни изправи в редиците на един общ фронт, ще допринесе най-после да осъзнаем границите на нашите възможности, за да не се саморазрушим.

Манифест I

Подводният лов, който на мнозина от нас доставяше вълнуващи и прекрасни преживявания, за съжаление имаше много отрицателни последици. Вследствие на все по-усъвършенстваните подводни оръжия и все по-големия брой подводни ловци рибните наличия в литоралните зони са силно намалели, а в много райони рибите практически са изтребени. По крайбрежието на Средиземно море това е особено очебийно за всеки, който преди 20 години е посетил района. Опустели са и много от тропическите коралови рифове. Какво да се нрави?

Ние можем да поддържаме становището си, че от значение е само това, което моментът ни предлага: apres nous le deluge — след нас и потоп. Който обаче обича подводния спорт, може би мисли другояче. Унищожим ли рибните наличия, ние унищожаваме и най-привлекателното за леководолаза. Защото да се плува из пусти скалисти морски пейзажи и рифове, колкото и да са красиви те, това е само половин удоволствие. Какво да се прави?

Нека бъде позволено на човек, който е популяризирал този спорт, да изкаже мнението си. Аз съм искрено убеден, че тук може да помогне само крайно драстично средство. Създаването на защитени райони, на „подводни паркове“, е важно, това е отлично начинание, но не е достатъчно. Издаването на ловни позволителни помага малко, а да се разрешава отстрелът на толкова и толкова риби от този или онзи вид е съвсем невъзможно, не може да се контролира, изключено е. Със злото може да се борим само като го изкореним: като се забрани в целия свят употребата на всякакви механични оръжия. На пръв поглед изглежда, че такъв план е неизпълним, че няма изгледи за успех. За производителите и продавачите на оръжия такава мярка би означавала значителни загуби. Но действително ли е така страшно това? Ако се изтребят рибите, водолазният спорт ще загуби много от обаянието си… а търговски погледнато, тогава ще се продават и по-малко водолазни съоръжения, подводни камери и други прибори.

Ние, които обичаме този спорт, би трябвало да поддържаме главното гледище, независимо дали с него са свързани жертви или финансови загуби. Това главно гледище е: този спорт да бъде запазен, да бъде поощряван, да бъде достъпен за все повече нови последователи.

Ето защо каня всеки, който мисли като мене, да се включи в акция за постигането на тази цел:

1. Да поиска от всички организации на подводния спорт в съответния обсег да се откажат от употребата на механични подводни оръжия.

Да въздейства върху производителите, търговците и продавачите на механични подводни оръжия, доброволно да прекратят това производство, тази търговия и продажба.

2. Да настоява законодателните органи във всички страни чрез закони и наредби да забранят производството, търговията, продажбата и употребата на всички подводни оръжия.

Подводният лов само с ръчно копие може засега да бъде разрешен. Такъв лов е труден и в известен смисъл почтен, защото дава на рибите добър шанс да се отскубнат. Но при лова с прашки било с ластик или с пружини, било с оръжие с експлозиви човекът превъзхожда твърде много морските животни. Тази „дегенерация“ на първоначалната ловна форма трябва да се ликвидира, доброволно да се прекрати и забрани.

Виена, 12 юни 1971 г.

Манифест II

От известно време военноморските части на някои велики сили обучават морски бозайници (делфини, морски лъвове, кълбоглави китове и др.) да извършват различни дейности, някои от които са безобидни (търсене на изгубени торпили, носене на съобщения и пр.); други обаче са от военно естество (прикрепване на мини към вражеските кораби, отблъскване или убиване на вражески военни плувци, шпионаж). Неотдавна във вестниците имаше съобщение, че една страна тайно прокарала чрез дресиран делфин специални уреди във военно пристанище, след една седмица го изпратила да ги прибере оттам и по този начин успяла да получи нужните сведения.

От този пример се вижда доста ясно докъде може да стигне това развитие. В случай на война или изостряне на политическото положение борбата ще се води и срещу морските бозайници, дори те ще бъдат изтребени. Нали те не са в униформа, никоя от воюващите страни не ще може да разпознае дали появилият се близо до кораба ѝ екземпляр е безобиден, или е обучен за някаква акция. И тъй като всеки морски бозайник трябва редовно да изплува на повърхността, за да поема въздух, много лесно е морските животни да бъдат избити.

Не на последно място идва и все още дълбоко вкорененото убеждение — основаващо се на стари представи, — че Земята с нейните обитатели е създадена за човека, че ние с право можем да разполагаме с природата, както си искаме. Съмнявайки се основателно в това, науката установи, че не е така. Планетата Земя и всички намиращи се върху нея живи същества очевидно не са били създадени за човека, ние сме просто съставна част от еволюционния процес, чиито първи органични структури са се появили преди около три милиарда години. В рамките на тази еволюция ние сме произлезли от животинския свят, но чрез нашата интелигентност далеч превъзхождаме останалите живи същества. Както в хода на това развитие винаги се е налагало по-силното, по-подходящото, така използваме и ние превъзходството си, за да покорим в наш интерес останалата природа и да си служим с нея. Но колко неразумно от наша страна е да следваме този път крайно брутално, показаха вече пагубните последици от нашата дейност. Днес ние се опитваме чрез мерките за опазване на околната среда да противодействаме на нанесените от самите нас щети.

В този смисъл би трябвало и „великите сили“ да се откажат военноморските им части да обучават морски бозайници. Необходимите акции могат да се извършват и от технически съоръжения. Безсъмнено такъв отказ ще засегне много учени, които в рамките на военните програми могат да провеждат най-подробни изследвания върху тези животни, за което иначе не биха им се предоставили такива огромни средства. Но те ще трябва да се помири с това. Защото чудовищно е да полагаме грижи за животните, да ги обучаваме, а от друга страна, да участваме чрез тази дейност в изтребването им.

18 април 1973 г.