Джули Гарууд
Ангел-хранител (7)

Седма глава

Дамите чакаха мъжете във фоайето. Голяма, пъстра, сиво-бяла раница лежеше на пода между тях.

Кейн се опита да я повдигне, но само поклати глава:

— За бога, Джейд, нито един кон няма да може да носи този товар. Горкото животно ще се срине под тежестта й.

Той коленичи, отметна капака и надникна вътре. Последва тихо подсвирване:

— Това си е цял проклет арсенал! — каза той на Лайън. — Кой натъпка всичко това тук?

— Аз — отговори Кристина. — Само няколко оръжия, които сметнах, че ще са необходими на Джейд да защити и двама ви.

— Оръжия, от които Джейд ще се нуждае, за да ме защити? — изгледа я той невярващо. — Лайън, да не би жена ти да ме обиди току-що?

Приятелят му кимна, докато се усмихваше:

— Определено, Кейн. Също така би трябвало да се извиниш сега и да забравиш за това.

— И защо, за бога, трябва да се извинявам?

— Ще спести време — обясни Лайън, като полагаше усилия да не се разсмее. Кейн изглеждаше наистина озадачен.

— Женитбата те е размекнала — измърмори той.

— Мек като масло — съгласи се другият с широка усмивка.

Кейн отново насочи вниманието си към раницата и започна да вади ненужните вещи от нея.

Двете дами възклицаваха тревожно, докато той хвърляше на пода няколко дълги ножа, два пистолета и една тежка, зловещо изглеждаща верига.

— Тези няма да ви трябват, Джейд. А и вие сте прекалено плаха, за да ги използвате.

Тя вече бе започнала да събира оръжията от пода.

— Оставете ги тук, мой малък воине.

— О, така да бъде — измърмори тя. — И спрете да използвате тези гальовни думи, сър. Запазете ги за другите жени в живота си. Не съм ви нито скъпа, нито любима и със сигурност не съм вашият воин. Не ме гледайте с такова невинно изражение, Кейн. Кристина ми разказа всичко.

Той все още се опитваше да разбере за какво му говори.

— Да не би във вашето объркано съзнание думата „войн“ да е гальовна?

— Разбира се, грубиян такъв! — отвърна тя. — Няма да настоявам да ми се извините за това, че ме нарекохте побъркана, само защото най-вероятно все още сте разстроен от новината, че градската ви къща е изгоряла.

На Кейн му се прииска да изръмжи от отчаяние. Извади всичко ненужно от раницата, след което отново я закопча.

— Благодаря ти за положените усилия, Кристина, но предполагам, че всички тези оръжия може да ти потрябват, за да пазиш Лайън. Да тръгваме, Джейд — нареди й той. Взе раницата с една ръка и сграбчи ръката й с другата. Стисна я толкова силно, че я заболя.

Но това нямаше значение, тъй като бе изключително доволна от себе си. Бе успяла да разкаже историята си, така че едновременно да накара Кейн да й повярва и да го обърка. Изражението му издаваше, че в момента му бе изключително трудно да мисли.

Позволи му да я повлече към задната врата. Конярят на Лайън бе подготвил и довел два коня за тях. Точно преди Джейд да излезе през вратата, Кристина протегна ръце към нея и силно я прегърна.

— Бог да е с вас — прошепна тя.

Кейн привърза раницата към гърба на коня си и след това я настани върху другия. Тя махна за сбогом, докато двамата излизаха през задните порти.

Джейд отново хвърли поглед през рамо и се опита да запечата в съзнанието си усмивката на Кристина, както и намръщеното лице на Лайън, защото бе убедена, че нямаше да ги види вече.

Новата й приятелка бе споменала думата „съдба“ повече от веднъж. Тя вярваше, че двамата с Кейн са предопределени един за друг. Но Кристина нямаше представа за истинската ситуация. Затова Джейд се страхуваше, че когато Кристина разбере истината, няма да иска да я види отново.

Беше й много тежко да мисли за това. Наложи си да се съсредоточи върху единствената причина, поради която бе тук сега. Нейно задължение беше да защити Кейн, докато Нейтън се върне. Това беше всичко. Съдбата й беше предрешена преди години.

— Стой по-близо до мен, Джейд — каза й Кейн през рамото.

Тя веднага приближи коня си до неговия. Очевидно бе избрал обиколен маршрут, за да напуснат Лондон. Минаха през предградията, а след това се върнаха обратно по стъпките си, за да се убедят, че никой не ги следи.

Поеха по пътя на север цял час след като бяха излезли от града.

По принцип, не би трябвало да им отнеме повече от три часа да стигнат целта си, но заради предпазливостта на Кейн, когато излязоха на главния път бяха изминали едва половината от разстоянието.

Джейд разпозна местността.

— Скоро ще стигнем до каретата на Нейтън, ако не са я преместили — каза тя.

Оказа се, че е по-далеч, отколкото си спомняше. Яздиха около половин час без да видят и следа от каретата, затова Джейд реши, че вече някой я бе преместил.

Тогава, след още един остър завой, най-накрая я забелязаха отстрани на тясната клисура.

Кейн не продума. Изражението му, обаче, бе мрачно докато минаваха покрай нея.

— Е? — попита тя.

— Добре де, напълно е унищожена — отговори й той.

Усети гнева в гласа му и се разтревожи, че обвинява нея за случилото се.

— Само това ли ще кажете? — попита тя. Смушка коня си и се изравни с неговия, за да види лицето му. — Не ми повярвахте, нали? Затова сте ядосан.

— Вече ви вярвам — сряза я той.

Измина една минута преди да осъзнае, че няма да й каже нищо повече.

— И? — попита го, с надеждата да получи извинение.

— И какво?

— Нищо повече ли няма да кажете? — настоя тя.

— Бих могъл да добавя, че веднага щом открия копелетата, които са сторили това, ще ги убия — отговори той с тих, смразяващ глас. — И след като умрат ще подпаля телата им, за да съм сигурен, че ще горят в ада. Да, бих могъл да го кажа, но това само ще ви разстрои, нали Джейд?

Докато говореше, тя го гледаше с широко отворени очи. Изобщо не се съмняваше, че би изпълнил без колебание заканата си. Тя потръпна от ужас.

— Да, Кейн. Бих се разстроила да го чуя. Не можете просто така да убивате хората, независимо колко сте им ядосан.

Той рязко дръпна юздите и закова коня си точно до нейния. След това се пресегна и я сграбчи за врата. Бе толкова изненадана, че не направи опит да се отдръпне.

— Аз се грижа за това, което си е мое.

Реши да не спори с него. Изглеждаше така сякаш би я удушил, ако го направи. Просто го гледаше и чакаше да я пусне.

— Разбирате ли какво ви казвам? — настоя той.

— Да — отговори тя — Защитавате това, което ви принадлежи. Разбрах.

Кейн поклати глава. Тази невинна девойка всъщност се опитваше да го успокои. Внезапно той рязко я придърпа към себе си и я целуна. Настойчиво. Обсебващо.

Почувства се по-объркана от всякога. Кейн се отдръпна и се взря в очите й.

— Време е да разберете, Джейд, че ще бъдете моя.

— Време е да разберете, Кейн, че няма да принадлежа на никой мъж.

Изглежда го бе вбесила. Тогава, за части от секундата, изражението му омекна и нейният мил закрилник се появи отново. Джейд почти въздъхна от облекчение.

— Трябва отново да изоставим главния път — каза той, нарочно сменяйки темата.

— Кейн, искам да разберете…

— Спрете да спорите — прекъсна я мъжът.

Тя кимна и понечи да смушка коня си надолу по склона, когато той пое юздите от ръцете й и я премести в скута си.

— Защо трябва да яздя с вас? — попита тя.

— Защото сте уморена.

— И откъде знаете?

Той се усмихна за първи път от дълго време:

— Знам.

— Така е, изморена съм — призна тя. — Кейн, дали конят на Лайън ще ни последва? Приятелят ви ще се разстрои много, ако се изгуби.

— Ще ни последва — беше отговорът му.

— Добре — съгласи се тя. След това обви ръце около кръста му, допря лице до гърдите му и прошепна — Миришете толкова хубаво.

— Вие също — каза й той.

Звучеше така все едно мислите му бяха някъде другаде. От друга страна, явно бе решил да избере най-трудният маршрут през гората. Джейд се примири с това неудобство цели десет минути, след което попита:

— Защо усложнявате пътуването ни толкова много?

Кейн повдигна още един ниско провиснал клон преди да й отговори.

— Следят ни.

Твърдението, изречено толкова категорично, я шокира така, както би я шокирало ако някой непознат да я ощипе по дупето. Но веднага след това извика възмутено:

— Не е вярно! Щях да забележа!

Опита се да се отдръпне от него, за да може да погледне през рамото му и да се убеди сама, но Кейн не й позволи дори да помръдне.

— Всичко е наред — каза той. — Все още са далеч.

— Откъде знаете? — попита тя. — Преследват ни още след като излязохме от Лондон, така ли? Не, разбира се, че не. Със сигурност щях да ги забележа. Колко човека предполагате, че са? Убеден ли сте в това?

Той я стисна, за да я накара да млъкне.

— Да, убеден съм — беше отговорът му. — Следят ни от около три, може би четири мили. По-конкретно, откакто прекосихме границите на имението ми. Мисля, че са шест или седем човека.

— Но…

— Забелязах ги последния път, когато се върнахме по следите си, за да ги прикрием — обясни й той търпеливо.

— Аз също бях там, ако си спомняте — възпротиви се тя, — но не видях никого. — Звучеше ядосана. Кейн не знаеше как да си обясни реакцията й. — Далеч ли е къщата ви?

— На около петнадесет минути разстояние — отговори й той.

Не след дълго стигнаха до една полянка в гората. Джейд се почувства като в страната на чудесата.

— Много е красиво тук — прошепна тя.

От двете страни на покритата с тучна трева поляна течеше тесен поток, лениво спускащ се по склон, до който се намираше малка колиба. През клоните, ограждащи това парченце от рая, се процеждаше слънчева светлина.

— Вероятно пазачът на дивеча е вътре — предположи тя. — Може би той ще ни помогне да заловим онези негодници.

— Колибата е изоставена.

— Тогава ще трябва сами да ги хванем. Всичките ли пистолети извадихте от раницата?

Не й отговори.

— Кейн? Няма ли да спрем?

— Не! — отговори й той. — Ще минем по прекия път.

— Друго място ли сте избрали да ги причакаме?

— Първо ще ви заведа вкъщи, Джейд. Не искам да поемам никакви рискове докато сте с мен. Сега наведете глава и си затворете устата. След малко нещата ще загрубеят.

Тъй като пак се беше намусил, тя направи това, което й бе казано. Усещаше брадичката му да се опира до върха на главата й докато притискаше лицето си в основата на врата му.

— Някой ден бих искала да се върна отново тук — прошепна тя.

Не обърна внимание на забележката й. И изобщо не беше преувеличил, като каза, че нещата ще загрубеят. Веднага щом излязоха на открито, Кейн подкара коня си в див галоп. Джейд почувства като че ли отново лети във въздуха. Само че не беше съвсем същото усещане, както когато полетя в Темза, защото сега закрилникът й я държеше здраво.

Който и да стоеше зад това предателство, бе изпратил хора в имението на Кейн, за да го причакат. Джейд се безпокоеше да не попаднат в засада, когато наближат главните постройки. Молеше се хората й да са там, за да могат да поемат те битката.

* * *

Тъкмо щяха да стигнат до билото и прикритието на дърветата, когато се чуха първите пистолетни изстрели. Джейд не знаеше как да защити гърба на Кейн. Опита се да се извърти в ръцете му, за да види откъде идва заплахата, докато инстинктивно бе разперила дланите си върху раменете му в опит да го предпази.

Изстрелите идваха от югоизток. Точно когато бе успяла да се намести върху лявото му бедро, проехтя още един изстрел.

— Не мърдай! — докато Кейн й нареждаше в ухото какво да прави, тя усети пареща болка от дясната си страна. Изпъшка леко и се опита да погледне към кръста си. Имаше чувството, че все едно я е ударил лъв с лапа, с извадени нокти. Но почти веднага болката започна да отслабва. Чувстваше само дразнещо парене отстрани и тя реши, че някой от клоните през които препускаха, я бе одраскал. Мястото изтръпна и тя реши повече да не мисли за тази незначително драскотина.

— Почти стигнахме у дома — каза Кейн.

Бе толкова разтревожена, че забрави да се преструва на изплашена.

— Пази си гърба, когато наближим къщата — нареди му тя.

Той не отвърна на заповедта й. Пое по пътеката, водеща право към конюшните. Хората му сигурно бяха чули пукотевицата, защото поне десет от тях вече тичаха към гората със заредени пушки.

Кейн изкрещя на главния коняр да отвори вратите и влетя вътре. Конят на Джейд ги последва в галоп. Главният коняр сграбчи юздите и вкара кобилата в първото отделение преди още маркизът да успее да свали младата жена на земята.

Хватката му около кръста й накара болката отново да се върна. Тя прехапа долната си устна, за да не му се разкрещи.

— Кели! — изкрещя Кейн.

Нисък и набит мъж на средна възраст с руса коса и буйна брада, дотърча веднага.

— Да, милорд?

— Остани тук при Джейд! — заповяда той. — Залости вратите и не ги отваряй докато не се върна.

След това се опита да яхне отново коня си, но Джейд го сграбчи за палтото и рязко го дръпна.

— Да не сте откачили? Не можете да излезете обратно навън.

— Пуснете ме, скъпа — каза той. — След малко се връщам.

Той свали ръцете й от себе си и нежно я побутна към една от клетките. Обаче Джейд нямаше никакво намерение да се отказва и го хвана здраво за реверите.

— Но, Кейн — изплака тя, докато той отново се опитваше да се освободи от ръцете й. — Те искат да ви убият.

— Знам, скъпа.

— Тогава защо…

— Защото смятам аз да ги убия пръв.

Осъзна, че не е трябвало да бъде толкова откровен с нея, веднага щом тя обви ръце около кръста му и стисна изненадващо силно.

И двамата чуха още два изстрела, докато той се опитваше да се откопчи от ръцете й.

Кейн предположи, че хората му са овладели положението. Джейд се молеше нейните хора да са се намесили навреме и да са прогонили злодеите.

— Затвори вратите след мен, Кели! — извика Кейн след като бързо се метна на коня си и го смушка с шпорите си.

Минута или две след като той бе излязъл, се чу още един изстрел. Младата жена се втурна покрай главния коняр към малкото квадратно прозорче и погледна навън. След като не видя тялото на Кейн, проснато на поляната насред локва кръв, тя започна да диша спокойно отново.

— Няма абсолютно нищо, за което да се тревожа — измърмори тя.

— По-добре се махнете от прозореца — прошепна Кели зад гърба й.

Тя не му обърна внимание, докато той не започна да я дърпа за ръката.

— Милейди, моля ви, изчакайте маркиза на по-безопасно място. Елате да седнете ето тук — продължи той. — Господарят ще се върне скоро.

Тя не можеше да седи. Както и не можеше да спре да крачи напред-назад и да се терзае. Молеше се Матю и Джъмбо да са се погрижили за натрапниците. Двамата бяха едни от най-верните й хора. Бяха обучени много добре, Черния Хари се беше погрижил лично за това.

Кейн беше виновен за всичко, реши тя накрая. Със сигурност нямаше да се тормози толкова сега, ако той не се беше оказал толкова различен от човека, за когото тя бе чела в досието му. Изглежда в него живееха две съвършено различни личности. О, тя знаеше, че всичко написано за него в досието бе истина. Началниците му го бяха описали като студен и методичен човек, когато мисията му изискваше да взима хладнокръвни решения.

Но мъжът, с когото се бе запознала не беше студен или безчувствен. Тя заложи на вродения му инстинкт да бъде закрилник, но вярваше, че въпреки това ще й бъде трудно да го убеди. Той изобщо не беше труден за убеждаване. Оказа се грижовен човек, който вече я бе взел под крилото си.

Проблемът, разбира се, беше в това противоречие. А Джейд не обичаше противоречията. Това го правеше непредсказуем. А непредсказуем означаваше опасен.

Вратите внезапно се разтвориха. Кейн бе застанал, а зад гърба му се виждаше все още запъхтяния и покрит с пяна кон.

Тя изпита такова облекчение, че той е в безопасност, че коленете й омекнаха. Всеки мускул в тялото й я заболя. Наложи й се да седне на стола, който Кели бе донесъл, преди да проговори:

— Значи сте добре, все пак? — успя да попита накрая.

Кейн си помисли, че изглежда така като че ли всеки момент ще се разплаче. Усмихна й се, за да я успокои, след което поведе коня си навътре в конюшнята. Подаде поводите на коняря и с едно махване на ръката, отпрати хората, които го бяха последвали. След това небрежно се облегна на стената до нея. Преднамерено се опитваше да я накара да повярва, че не се е случило нищо необичайно.

— Всичко вече беше приключило, когато стигнах до гората.

— Всичко беше приключило? Но как така? — попита тя. — Не разбирам.

— Явно са променили намеренията си — каза той.

— Не е необходимо да ме лъжете! — извика тя. — И спрете да се държите така все едно обсъждаме реколтата. Кажете ми какво стана!

Той въздъхна дълбоко.

— Битката беше почти приключила, когато стигнах там.

— Кейн, спрете да ме лъжете! — настоя тя.

— Не ви лъжа — възропта той.

— Тогава спрете да говорите несвързано — нареди му тя. — Вие сте този, който мисли логично, помните ли?

Никога преди не му беше говорила с такъв тон. Боже, звучеше като някой командир. Кейн се усмихна.

— Проклет да съм, но по-странно нещо не бях виждал — призна той. — Хванах двама от тях и продължихме да търсим останалите, но когато стигнахме до мястото, те бяха изчезнали.

— Избягали са?

Той поклати глава.

— Личеше си, че е имало битка.

— Тогава сигурно твоите хора…

— Бяха с мен — прекъсна я той.

Джейд скръсти ръце в скута си и сведе поглед, за да не може да види лицето й. Страхуваше се, че няма да може да прикрие облекчението или задоволството си. Матю и Джъмбо се бяха справили чудесно.

— Прав сте, наистина е странно — съгласи се тя.

— Но доказателствата за битка бяха на лице — продължи той, наблюдавайки я внимателно.

— Доказателства? — прошепна тя. — Какви доказателства?

— Отпечатъци от стъпки… кръв по листата — отговори той. — Имаше и други следи, но не открихме нито едно тяло.

— Мислите ли, че може да са се скарали помежду си?

— Без да издадат звук? — попита той невярващо.

— Нищо ли не чухте?

— Не! — Кейн стоеше все така облегнат на стената с поглед, вперен в Джейд.

Тя отвърна на погледа му. Мина й през ума, че може би все още преценяваше информацията, която бе научил през последните няколко часа, но странното изражение върху лицето му я тревожеше. Внезапно си припомни една история, която Черния Хари обичаше да й разказва за удивителните, непредсказуеми мечки гризли, скитащи се из пустошта на Америка. Животните били изключително коварни. Според Хари, че те били в действителност много по-умни от ловците. Много често примамвали хората в капан или ги нападали в гръб. Нещастният, нищо не подозиращ ловец обикновено умирал преди още да разбере, че на практика от преследвач се е превърнал в преследван.

Дали Кейн беше толкова лукав колкото една гризли? Тази възможност я смрази.

— Кейн, плашите ме, когато ме гледате така — прошепна тя. — Неприятно ми е, когато се мръщите.

Тя закърши ръце, за да подчертае тази лъжа.

— Вече съжалявате, че се забъркахте в тази каша, нали? Не мога да ви виня, сър — каза Джейд с мелодраматичен тон в гласа си. — Ако останете с мен, накрая ще се самоубиете. Аз съм като котките — кимна тя с глава. — Нося лош късмет на хората. Просто ме оставете тук в плевнята, а вие се приберете в дома си. Когато се стъмни, ще си тръгна обратно към Лондон.

— Струва ми се, че отново ме обидихте — провлачено изрече той. — Вече ви обясних, че никой не може да докосва това, което ми принадлежи.

— Аз не ви принадлежа, така че… — рязко каза тя, донякъде раздразнена, че той не се е впечатлил от малкия й театър. Не трябваше ли вече да се е втурнал да я утешава? — Не можете просто така да решите, че аз… О, няма значение! Чувството ви за собственост е прекалено силно развито, нали?

Той кимна.

— Такъв съм си по природа, Джейд, и вие ще бъдете моя.

Звучеше напълно решен това да се случи. Тя смело срещна погледа му.

— Не само че грешите, сър, но сте и ужасно упорит. Обзалагам се, че никога не сте споделяли играчките си с другите деца.

Дори не му даде време да отговори на това твърдение:

— И все пак, не исках да ви обидя.

Той я изправи на крака. Обви с ръка раменете й и я поведе към вратата.

— Кейн?

— Да?

— Не можете да продължавате да ме защитавате.

— И защо така, скъпа моя?

— Един баща не бива да изгуби и двамата си синове.

Тази жена определено не вярваше в способностите му особено много, помисли си той. Но пък звучеше толкова изплашена, затова той реши да направи изключение.

— Да, така е — отвърна й. — Брат ви също не би трябвало да изгуби единствената си сестра. Слушайте ме внимателно сега. Не съжалявам, че ме въвлякохте във всичко това и нямам никакво намерение да ви изоставя. Аз съм вашият закрилник, помните ли?

Тя изглеждаше изключително сериозна.

— Вие не сте само мой закрилник. Вие се превърнахте в мой ангел хранител.

Преди дори да успее да й отговори, тя се надигна на пръсти и го целуна.

— Не трябваше да правя това — каза тя, усещайки, че се изчервява. — Обикновено не показвам чак толкова много привързаността си, но когато съм около вас… ами, установих, че ми харесва да ме прегръщате. Наистина ми е странна тази внезапна промяна в мен. Мислите ли, че може да съм развратница?

Той не се засмя. Тя изглеждаше толкова откровена, че той не искаше да нарани чувствата й.

— Радвам се, че ви харесва да ви докосвам. — Спря се точно пред вратата и сведе глава да я целуне. — Аз пък установих, че обожавам да ви докосвам. — Устата му превзе нейната. Целувката беше продължителна и упойваща. Езикът му потърка меките й устни, докато не се разтвориха и се вмъкна с мързелива настойчивост между тях. Когато се отдръпна от нея, на лицето й отново бе изписано невероятно изумление.

— Докато яздехме насам, се опитахте да направите и невъзможното, за да ме предпазите, нали?

Тя беше толкова изненадана от въпроса му, че не можа да измисли никакво правдоподобно обяснение.

— Какво съм направила?

— Опитахте се да ме защитите — отговори той. — Когато разбрахте, че изстрелите идват от…

— Не съм — прекъсна го тя.

— И онази нощ, когато се хвърлихте отгоре ми и паднахме на земята, вие всъщност спасихте живота ми — продължи той, все едно не го беше прекъсвала.

— Не го направих заради това! — възкликна тя. — Бях изплашена.

Изражението му не издаваше какво мисли.

— Ако се случи още веднъж, обещавам да стоя далеч от вас — нападна го тя. — Моля да ме извините, ако се държа нелогично, Кейн. Разбирате ли, досега не ми се бе случвало да ме преследват или да стрелят по мен, или… знаете ли, не се чувствам много добре в момента. Да, определено ми е лошо.

Отне му малко време, за да разбере, че бе сменила темата.

— Главата ли ви боли, скъпа? Трябваше да помоля Кристина да се погрижи за тази цицина.

Младата жена кимна.

— Боли ме и главата, и стомахът, а също и тук отстрани — уведоми го тя и се отправи към входа на къщата.

Джейд изпитваше облекчение, че малките й болежки бяха отклонили вниманието му. Огледа се наоколо и за първи път забеляза колко е красив пейзажът. Когато завиха зад ъгъла, тя рязко спря.

Алеята изглеждаше така все едно нямаше край. От двете й страни се извисяваха множество дървета, от които, по преценка на Джейд, болшинството бяха поне стогодишни. Високо над покритата с чакъл алея, надвисналите им, преплетени клони образуваха очарователен балдахин.

Къщата бе триетажна и бе построена от червени тухли. Редицата от бели колони пред нея й придаваха величествен вид. На всеки един от високите, продълговати прозорци се виждаха бели драпирани завеси, закрепени към стената с еднакви черни ленти. Входната врата също беше боядисана в черно и дори от мястото, където се намираха, бе очевидно вниманието, с което е бил избран всеки един детайл.

— Не сте ми споменали, че сте толкова богат — обяви тя. Раздразнението от този факт си личеше в гласа й.

— Не се лишавам от удобства — отговори той леко пренебрежително.

— Удобства? Тази къща може да си съперничи с Карлтън Хауз^[1].

Внезапно се почувства не на място като риба на сухо. Бутна ръката му от раменете си и продължи:

— Не харесвам богати мъже.

— Много лошо — отвърна той, смеейки се.

— И защо да е много лошо?

Кейн се опитваше да я накара да продължи напред. Беше се спряла в подножието на стълбите и се взираше в къщата като че ли тя представляваше някаква заплаха за нея. Можеше да види страха в очите й.

— Всичко ще е наред, Джейд — каза. — Не се страхувайте.

Тя реагира на думите му все едно току-що бе обидил семейството й.

— Не се страхувам — каза му високомерно и го изгледа свирепо.

Скастри го инстинктивно — как смее да я обвини в такъв грях, но бързо осъзна грешката си. По дяволите! Предполагаше, че се страхува. А сега Кейн отново я гледаше с онова неразгадаемо изражение върху лицето.

Никога не би допуснала тази грешка, ако не се намираше в такова окаяно състояние. Господи, болеше я!

— Обиждате себе си, като казвате, че се страхувам — обясни му тя.

— Аз какво?

— Кейн, ако още ме е страх, това би означавало, че ви нямам никакво доверие, нали? — Неочакваната й усмивка отвлече вниманието му. — А и що се отнася до това — добави тя, — преброих единадесет въоръжени мъже. Предполагам, че работят за вас, след като все още не са се опитали да ни застрелят. Всъщност, фактът, че вече сте взели мерки за сигурността ни, е достатъчен да ме успокои.

Усмивката й стана още по-широка, защото предположи, че отново я мисли за побъркана. След това се спъна. Този път не бе трик, за да отвлече вниманието му. Наистина се препъна и щеше да падне на земята, ако Кейн не я бе хванал.

— Краката не ме държат — обясни тя припряно. — Не съм свикнала да яздя толкова дълго време. Кейн, махнете ръката си от кръста ми. Причинявате ми болка.

— Кое ли не ви причинява болка, скъпа? — попита я той с тон, изпълнен със смях. И все пак от очите му струеше нежност.

Тя се опита да се престори, че е възмутена.

— Не забравяйте, че съм жена все пак. Самият вие казахте, че жените са слаби. Затова ли сега изглеждате толкова самодоволен сега, сър? Защото потвърдих възмутителното ви мнение?

— Когато ме погледнете така, явно забравям колко ме обърквате. Имате най-красивите очи, скъпа. Мисля, че вече знам как би изглеждал зеленият огън.

Бавното му секси намигване й подсказа, че се опитва да я обърка. Закачаше се с нея. Когато се наведе да целуне върха на главата й, тя едвам се сдържа да не изпусне една доволна въздишка и забрави за всичките си болки.

Тогава входната врата се отвори и привлече вниманието на Кейн. Той я смушка лекичко и тя се обърна точно когато на входа се появи висок, възрастен мъж.

Изглеждаше досущ като страховита готическа фигура. Джейд предположи, че това е икономът на къщата. Беше облечен целият в черно, с изключение на бялото шалче, разбира се, и строгите му маниери напълно съответстваха на официалното му облекло. Слугата изглеждаше все едно е бил топнат в леген за колосване, а след това оставен да изсъхне.

— Това е моят иконом Стърнс — обясни Кейн. — Не му позволявайте да ви изплаши, Джейд — добави, когато тя пристъпи, за да е по-близо до него. — Изпадне ли в някое от своите настроения, става наистина плашещ.

Чувството на привързаност, което усети в гласа на Кейн й подсказа, че изобщо не се страхува от него.

— Ако Стърнс ви хареса, а аз съм сигурен, че точно така ще стане, ще ви защитава дори с цената на живота си. Той е най-лоялният човек, когото познавам.

Мъжът, за когото говореха, слезе по стълбите с горда крачка. Когато стигна до господаря си, той сковано се поклони. Джейд забеляза посребрените му слепоочия и реши, че е някъде между петдесет и пет и шестдесетгодишен. Некрасивото му лице и прошарена коса й напомняха за чичо й Хари.

Веднага го хареса.

— Добър ден, милорд — поздрави Стърнс преди да погледне Джейд. — Добре ли мина лова?

— Не съм ходил на лов — отвърна Кейн.

— Значи пистолетните изстрели, които чух, са били само за упражнение?

Слугата не си бе направил труда да погледне към господаря си, докато изричаше въпроса си, а продължаваше да изучава Джейд.

Кейн се усмихна. Поведението на Стърнс го забавляваше изключително много. Слугата му трудно допускаше да бъде смутен или объркан, но сега очевидно се чувстваше точно така. Кейн знаеше, че в момента полага неимоверни усилия да запази непоклатимото си присъствие на духа.

— Преследвах хора, а не дивеч — обясни господарят му.

— И имахте ли успех? — попита Стърнс с тон, който издаваше, че отговорът изобщо не го интересува.

— Не — отговори Кейн. Той въздъхна очевидната липса на внимание от страна на иконома му. И все пак му беше трудно да вини човека, че е омагьосан от Джейд. И с него се бе случило същото. — Така е, Стърнс, много е красива, нали?

Икономът рязко кимна и с усилие на волята погледна към господаря си.

— Така е, милорд — съгласи се той. — Но все още не мога да преценя какъв е характерът й. — Той скръсти ръце на гърба си и кимна леко към Кейн.

— Ще откриеш, че характерът й е също толкова привлекателен — отвърна Кейн.

— Милорд, никога преди не сте водили дама у дома.

— Не, не съм.

— И тя е наша гостенка?

— Да — отвърна Кейн.

— Дали не си въобразявам повече отколкото би трябвало?

— Не, Стърнс, не си въобразяваш — поклати глава Кейн.

Икономът повдигна вежди и отново кимна.

— Крайно време беше, милорд — каза Стърнс. — Да наредя ли да приготвят една от стаите за гости или дамата ще се настани във вашите покои?

Тъй като този греховен въпрос бе зададен с толкова сух и прозаичен тон, а и защото все още се чувстваше оскърбена от невъзпитаното им поведение, докато я обсъждаха все едно не е там, на Джейд й отне известно време, за да разбере обидните им намеци. Едва когато напълно осъзна какво точно предлага Стърнс, тя успя да реагира. Отдръпна се от Кейн и пристъпи към иконома.

— Тази дама ще получи собствена стая, добри човече. Стая със солидна заключалка на вратата. Ясно ли се изразих?

Стърнс се изпъна като струна.

— Разбрах ви чудесно, милейди — обяви той. Въпреки че гласът му бе изпълнен с достойнство, тя ясно видя веселите искрици в кафявите му очи. Това беше поглед, с който досега бе удостояван само Кейн. — Самият аз ще проверя резето — добави икономът, като многозначително погледна работодателя си.

— Много ви благодаря, Стърнс — отвърна Джейд. — Разбирате ли, имам много врагове, които ме преследват и няма да мога да си почина пълноценно, ако се тревожа, че някои определени джентълмени могат да се промъкне в стаята ми посред нощ, за да ми облекат нощницата. Можете да разберете това, нали?

— Джейд не започвайте… — поде Кейн.

— Кейн предложи да ме заведе при майка си и баща си, но аз не можех да приема това, Стърнс — продължи тя, пренебрегвайки грубото прекъсване на закрилника си. — Не искам да въвличам скъпите му родители в тази жалка история. Когато някой е преследван като бясно куче, то този някой няма време да се тревожи за репутацията си. Не сте ли съгласен сър?

Икономът премигна няколко пъти докато слушаше обясненията на Джейд, след което кимна, когато тя го дари с очарователния си, очаквателен поглед.

В далечината проехтя гръмотевица.

— Ще подгизнем целите, ако се забавим още малко тук навън — каза Кейн.

— Стърнс, искам да изпратиш Паркс да доведе лекаря, преди да се е разразила бурята.

— Кейн, това наистина ли е необходимо? — попита Джейд.

— Да, необходимо е.

— Болен ли сте, милорд? — попита икономът, а погледът му издаваше очевидната загриженост.

— Не! — отговори господарят му. — Искам Уинтърс да прегледа Джейд. Преживяла е доста премеждия.

— Премеждия? — попита Стърнс, като отново се обърна към Джейд.

— Той ме хвърли в Темза — обясни тя.

Слугата само повдигна вежди при това твърдение. Младата жена кимна, изключително доволна от очевидния му интерес.

— Не това преживяване имах предвид — измърмори младият мъж. — Джейд има доста неприятна цицина на главата. Затова е леко замаяна.

— О, това ли — възрази Джейд. — Вече почти не ме боли или поне не толкова, колкото тук отстрани — добави тя. — Не искам лекарят ви да ме опипва. Няма да го позволя.

— Ще ви прегледа — отговори Кейн — Обещавам ви, че няма да ви опипва. Аз няма да му позволя.

— Страхувам се, че Уинтърс няма да може да дойде, госпожице — прекъсна ги Стърнс. — Изчезнал е от известно време.

— Изчезнал?

— От малко повече от месец — обясни Стърнс. — Да потърся ли друг лекар? Майка ви се обърна към сър Харуик, когато не успя да открие Уинтърс. Доколкото знам, е доволна от услугите му.

— На кого са били необходими услугите на сър Харуик? — попита Кейн.

— Заради баща ви, въпреки че той буйно протестираше — обясни икономът. — Много е отслабнал и това силно разтревожи майка ви и сестрите ви.

— Той тъгува за Колин — каза младият мъж с рязък, уморен глас. — Надявам се Господ да му помогне да излезе от това състояние по-скоро. Добре, Стърнс, изпрати Паркс за Харуик.

— Няма да пращате Паркс за лекаря — заповяда му Джейд.

— Джейд, сега не е моментът да сте противите.

— Милейди, какво ви се е случило при това злополучно премеждие? Да не би някой да ви е ударил по главата?

— Не — отговори срамежливо и сведе поглед към земята. — Паднах. Моля ви, Стърнс, не се безпокойте заради мен — добави тя, когато го погледна и съзря съчувствения му изражение. — Това е само една малка, незначителна цицина. Искате ли да я видите? — попита, като отметна косата от слепоочието си.

Движението отново я накара да почувства болката отстрани, но този път не успя да я прикрие.

Икономът изглеждаше изключително заинтересуван от нараняването й, както и изключително загрижен. Кейн стоеше отстрани и наблюдаваше как слугата му изведнъж се превърна в камериерка. Заеквайки, той изрази цялото съчувствие, на което беше способен, и когато Джейд се облегна на ръката му и двамата заизкачваха стъпалата, Кейн остана назад, взрян в тях.

— Трябва да си легнете веднага, мила госпожице — обяви Стърнс. — Как се случи така, че паднахте, милейди, ако бих могъл да си позволя дързостта, да ви попитам?

— Изгубих равновесие и се претърколих чак до края на стълбището — отговори тя. — Беше изключително несръчно от моя страна!

— О, не! Убеден съм, че изобщо не сте била несръчна — бързо вметна икономът.

— Много мило да го кажете, Стърнс. Знаете ли, болката не е толкова силна сега, но тази тук отстрани… ами, сър, не искам да ви притеснявам или да си помислите, че се оплаквам непрекъснато… Господарят ви вярва, че не правя нищо друго освен да се оплаквам и да плача. Точно това бяха думите му, сър. Да, той каза…

Кейн я настигна и я хвана за раменете.

— Дайте да видим какво ви има на кръста. Свалете си палтото.

— Не — отговори тя, докато влизаше във фоайето — Само ще го раздразните.

Слугите се бяха подредили в редица, в очакване да поздравят господаря си. Джейд мина покрай тях с грациозна походка, облегната на ръката на Стърнс.

— Сър, стаята ми в предната част на къщата ли е? Много се надявам да е така, защото бих искала да виждам през прозореца чудесната гледка към алеята и гората отвъд нея.

Заради жизнерадостния тон на гласа й, Кейн реши, че тя преувеличава за силата на болката си.

— Стърнс, заведи я горе и я настани, докато аз се погрижа за някои неща тук.

Не изчака отговор, а се обърна и отново излезе навън през вратата.

— Намерете Паркс и му кажете да доведе лекаря — извика икономът от върха на стълбището. После се обърна към Джейд.

— Недейте да спорите повече, милейди. Изглеждате ми ужасно пребледнели. Също така не мога да не забележа, че ръцете ви са студени като лед.

Младата жена бързо издърпа ръката си от неговата. Не беше осъзнала, че се бе държала за него, докато изкачват стълбите. Стърнс, разбира се, го беше забелязал. Горкото момиче явно наистина бе изтощено, защото в действителност вече трепереше.

— Слънцето скоро ще залезе. Ще вечеряте в леглото си — добави той. — Наистина ли господарят ми ви хвърли в Темза? — попита, когато видя, че тя се кани да оспори решението му.

Тя се усмихна.

— Да, наистина. И все още не се е извинил. Изхвърли също и торбата ми. Сега съм бедна като църковна мишка — добави тя, като гласът й отново беше жизнерадостен. — Благодаря на Бога, че лейди Кристина ми зае някои от красивите си тоалети.

— Не ми изглеждате особено натъжена от настоящето си затруднено положение — отбеляза икономът. Той отвори вратата на стаята и отстъпи назад, за да може тя да влезе вътре.

— И каква полза има да се отчайвам? — попита тя — О, Стърнс, каква чудесна стая. Златният цвят ми е любим. Покривката на леглото копринена ли е?

— Сатенена — усмихна се Стърнс, като усети ентусиазма в гласа й. — Мога ли да ви помогна да си свалите палтото, милейди?

Джейд кимна.

— Бихте ли отворили прозореца първо? Малко е задушно тук. — Тя се отправи към прозореца, опитвайки се да прецени разстоянието до гората. Матю и Джъмбо щяха да очакват сигнала й след като мръкне. Щяха да очакват на някой от прозорците да се появи запалена свещ — знакът, за който се бяха уговорили предварително и който щеше да означава, че всичко е наред.

Джейд се обърна, когато Стърнс започна да сваля палтото й.

— Ще го занеса да го почистят, милейди.

— Да, моля — каза тя. — Мисля, че има малка дупка от едната страна, Стърнс. Може ли да помолите да го закърпят?

Възрастният мъж не отговори. Джейд вдигна погледа си към него.

— Да не би да ви е лошо? — попита тя. Стори й се, че кожата на лицето му внезапно бе позеленяла. — Седнете, Стърнс! Не ми се обиждайте, но изглеждате така като че ли всеки момент ще припаднете.

Той поклати глава, когато тя го бутна да седне на стола до прозореца. Най-накрая икономът успя да си възвърне гласа. И се разкрещя с пълно гърло, за да призове господаря си.

* * *

Кейн беше точно в подножието на стълбите, когато чу вика на Стърнс.

— Сега пък какво е направила? — промърмори си той. Прелетя през фоайето, където всички слуги отново бяха строени, махна им разсеяно и се втурна нагоре по стълбите.

Когато стигна до вратата на стаята, се закова на място от гледката, която се разкри пред очите му. Стърнс правеше отчаяни опити да се измъкне от креслото. Джейд се опитваше да го задържи на място, подпряла ръка на рамото му, докато му вееше с една тънка книжка, която държеше с другата си ръка.

— Какво за бога… Стърнс? Лошо ли ти е?

— Прималя му — обяви Джейд. — Кейн, помогнете ми да го преместим на леглото.

— Погледнете страната й, милорд — запротестира Стърнс. — Скъпа госпожице, бихте ли престанали да махате нагоре-надолу с тази книга пред лицето ми? Кейн, погледнете тук отстрани.

Младият мъж разбра преди Джейд. Той бързо се приближи до нея, завъртя я настрани и когато видя кръвта, просмукала се в бялата й блуза, му се прииска също да поседне.

— Мили Боже! — прошепна той. — О, скъпа моя, какво се е случило с вас?

Джейд ахна, когато видя за какво говори. Сигурно щеше да падне, ако той не я държеше.

— Скъпа, не разбрахте ли, че кървите?

Изглеждаше объркана.

— Не, не разбрах. Мислех си, че ме е одраскал някой клон.

Стърнс се изправи от другата й страна.

— Изгубила е доста кръв, милорд — прошепна той.

— Да, така е — съгласи се господарят му, като се опитваше да не звучи прекалено обезпокоен. Не искаше да я изплаши още повече.

Ръката му трепна, когато внимателно повдигна дрехата от кръста й. Тя забеляза това.

— Зле е, нали? — попита шепнешком.

— Не гледайте към раната, скъпа — каза той. — Боли ли?

— В момента, в който видях кръвта, започна дяволски много да боли.

Джейд забеляза, че в дрехата на Кристина има дупка.

— Съсипали са хубавата блуза на приятелката ми — извика тя. — Направо са я пробили. Само погледнете тази дупка, Кейн. Точно с размерите на… на…

— Пистолетен изстрел? — предположи Стърнс.

Кейн беше успял да махне блузата и вече разпаряше долната й риза с ножа си.

— Започва да губи съзнание — прошепна Стърнс. — По-добре я сложете на леглото преди да е припаднала.

— Няма да припадна, Стърнс. Също така, би трябвало да ми се извините, че дори сте си го помислили. Кейн, моля ви, пуснете ме. Не е прилично да ми късате дрехите. Сама ще се погрижа за раната.

Изведнъж Джейд отчаяно искаше да изгони двамата мъже от стаята си. Още от момента, в който видя нараняването, стомахът й започна да се бунтува. Чувстваше се замаяна и й беше трудно да стои на краката си.

— Е, Стърнс? — попита тя. — Ще ми се извините ли, или не?

Но преди още икономът да бе успял да отговори, Джейд каза:

— Проклятие! Май все пак ще припадна.