Джули Гарууд
Ангел-хранител (6)

Шеста глава

Джейд изтри сълзите с опакото на ръката си.

— Някак са успели да разберат истинската ви самоличност — прошепна тя. — Когато дойдох в онази кръчма, мислех, че сте Пейгън… но те явно са знаели от самото начало, Кейн. Защо иначе ще подпалват градската ви къща?

Мъжът пристъпи към нея и обгърна с ръка раменете й. Отново я заведе в гостната.

— Монк никога не би им казал — заяви той. — Не знам как биха могли… няма значение. Джейд, не искам никакво увъртане повече. Трябва да знам всичко.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Лайън последва двойката в салона. Затвори вратата след себе си и седна на мястото си, което беше точно срещу канапето. Кейн нежно придърпа Джейд да седне до него.

Младата жена погледна към Лайън.

— Мислех, че сме им се изплъзнали снощи, когато скочихме в Темза. Може би, ако кажете на Пери да се престори, че продължава да търси Кейн, който и да го следи ще предположи, че вие не знаете къде сме.

Според домакина им, това бе чудесна идея и той веднага се съгласи и излезе да намери слугата. Веднага след като Лайън напусна стаята, Джейд се обърна към Кейн.

— Сега разбирам, че не мога да остана с вас. Ще ви убият в опитите си да стигнат до мен. Опитах се да не ви харесам, сър, но се провалих, и ще се разстроя много, ако нещо ви се случи.

Направи опит да си тръгне след като завърши речта си, но Кейн не й позволи да помръдне. Прегърна я още по-силно и я придърпа по-близо до себе си.

— И аз се опитах да не ви харесвам — прошепна и я целуна по темето, преди да продължи. — Но и аз се провалих в това си начинание. Изглежда ни е съдено да останем заедно, мила.

Гледаха се известно време, преди Джейд да наруши тишината:

— Не е ли странно това, Кейн?

— Кое? — прошепна също толкова тихо той.

— Току-що загубихте градската си къща, двамата се намираме в голяма опасност, а единственото, което искам, е да ме целунете. Не е ли странно?

Той поклати глава. Вдигна ръка и хвана брадичката й.

— Не — отговори. — И аз искам да ви целуна.

— Наистина ли? — Очите й се разшириха от изумление. — Не е ли това…

— Най-странното нещо на света? — прошепна навеждайки се към нея.

— Да — въздъхна тя до устните му. — Най-странното нещо на света.

Устата му превзе нейната и сложи край на приказките. Джейд незабавно обви ръце около врата му. Кейн я принуди да разтвори устни, побутвайки я лекичко по брадичката и когато тя го направи, езикът му се плъзна в устата й.

Искаше да я вкуси само за миг, но целувката бързо излезе от контрол. Устните му се впиваха в нейните с жадна настойчивост. Не можеше да й се насити.

— В името на… Кейн сега не е време да…

Лайън стоеше на вратата докато изричаше тези половинчати изречения. После влезе и се отправи към стола си. Забеляза, че Кейн нямаше желание да прекъсне целувката, но Джейд, от друга страна, се отдръпна от него с учудваща бързина.

Беше почервеняла като домат, когато погледна към домакина. Тъй като той й се усмихваше широко, тя сведе поглед към скута си. Едва тогава осъзна, че е притиснала ръката на Кейн към гърдите си и мигновено я бутна настрани.

— Самозабравяте се, сър — обяви тя.

Кейн реши да не й припомня, че тя първа бе повдигнала въпроса за целувката.

— Мисля, че е крайно време да чуем историята й — нареди Лайън. — Джейд? — обърна се към нея с доста по-мек тон той, когато разбра, че гръмкият му глас я е стреснал. Боже, изглеждаше толкова плаха. — Защо не ни разкажете за първия пожар?

— Ще опитам — каза тя с все още гледайки надолу. — Но споменът за него все още ме кара да потрепервам. Моля ви, не ме мислете за слаба жена. — Тя се обърна и погледна към закрилника си. — Изобщо не съм такава.

Лайън кимна.

— Разкажете ни тогава — помоли я той.

— Джейд, преди да ни разкажете за пожара не е ли по-добре да ни кажете малко повече за себе си.

— Баща ми се казваше граф Уейкърфийлд. Сега брат ми Нейтън носи тази титла, както и още много други. Баща ми умря, когато бях на осем. Помня, че се бе отправил към Лондон да се види с някого. Бях в градината, когато дойде да ми каже довиждане.

— Как го помните след като сте била толкова малка? — попита Кейн.

— Татко беше много разстроен — отговори тя. — Изплаши ме и вероятно това е причината да си го спомням толкова ясно. Крачеше напред-назад с ръце скръстени на гърба му и не спираше да повтаря, че ако нещо се случи с него, Нейтън и аз трябва да отидем да живеем при приятеля му Хари. Настояваше толкова много да запомня това, което ми казваше, че сграбчи раменете ми и здраво ме разтърси. Аз, обаче, се интересувах много повече от дрънкулките, които щеше да ми донесе, когато се върнеше у дома. — Гласът й бе изпълнен с тъга, когато добави: — Бях толкова млада.

— И все още сте млада — възкликна Кейн.

— Не се чувствам така — призна тя и изпъна рамене преди да продължи. — Майка ми е починала, когато съм била още бебе и затова изобщо не си я спомням.

— Какво се случи с баща ви? — попита закрилникът й.

— Умря при инцидент с карета.

— Значи е предчувствал, че това ще се случи? — попита Лайън.

— Не, имаше врагове.

— И вие смятате, че сега враговете на баща ви преследват вас? От това ли се страхувате? — поинтересува се домакинът им.

Тя поклати глава.

— Не, не! — изстреля. — Видях как убиват човек. Убийците успяха добре да ме огледат. Причината да ви разкажа за баща си е, че вие ме помолихте да ви кажа нещо за себе си. Да, Лайън, точно това бяха думите ви.

— Простете ми — каза той отново. — Не исках да правя прибързани заключения.

— Какво стана след като баща ви умря? — попита Кейн. Изведнъж се почувства в много по-добра позиция от добрия си приятел, защото Лайън сега изглеждаше напълно озадачен и смутен. Приятно му бе да види, че не само той се чувства объркан, когато Джейд бе наоколо. Проклет да е, наистина бе много приятно.

— След погребението Хари дойде да ни вземе. Когато лятото свърши, той изпрати Нейтън обратно в училище. Знаеше, че баща ми би искал брат ми да завърши образованието си. Аз останах с чичо. Е, не ми е истински чичо…, а всъщност вече го чувствам като баща. Както и да е, той ме заведе на острова си, а там винаги е толкова топло и спокойно. Чичо Хари бе много добър с мен. Разбирате ли, така и не се ожени, а аз му бях като дъщеря. Разбирахме се чудесно и все пак брат ми много ми липсваше, защото през всичките тези години Нейтън дойде да ме види само веднъж.

Тя спря за миг и хвърли поглед изпълнен с очакване към Кейн, който нежно я подтикна да продължи.

— И после какво се случи?

— Върнах се в Англия, за да се видя с Нейтън, разбира се. Също така исках да посетя бащиния си дом отново. Брат ми бе направил някои промени в него.

— И? — попита Лайън, когато тя отново млъкна.

— Посрещна ме в Лондон и веднага се отправихме към имението му в провинцията. Прекарахме една чудесна седмица заедно, опитвайки се да наваксаме пропуснатите години. След това се наложи да замине по някакъв личен въпрос.

— Знаете ли какъв е този въпрос? — поинтересува се Кейн.

Тя поклати глава.

— Не съвсем. Пристигна пратеник с писмо за Нейтън. Брат ми много се разстрои, когато го прочете. Каза ми, че трябва да замине за Лондон и че ще се върне след две седмици. Негов близък приятел бил в беда. Само това ми каза. Нейтън е почтен човек и никога не би обърнал гръб на приятел в нужда, а и аз никога не бих го накарала да го направи.

— Значи, вие останахте сама? — попита Лайън.

— О, Господи, не. Къщата беше пълна със слуги. Лейди Брайърс… добра приятелка на баща ми… ами, тя бе наела персонала и дори бе помогнала на Нейтън с ремонта на къщата. Разбирате ли, тя искаше да ни отгледа и дори възнамеряваше да подаде молба в съда за попечителство, но после Хари ни отведе. Тя така и не бе успяла да ни открие. Веднага щом приключи всичко, ще трябва да я посетя. Не бих посмяла да го направя преди това, защото е много вероятно да подпалят и нейния дом, ако…

— Джейд, пак се отклонявате от темата — възкликна Кейн.

— Така ли?

Той кимна.

— Извинявам се. Докъде бях стигнала?

— Нейтън отпътувал за Лондон — напомни й Лайън.

— Да — продължи тя. — Сега осъзнавам, че направих нещо много глупаво. На острова можех да излизам и да се прибирам, когато пожелаех. Никога не се бе налагало някой да ме придружава. Забравих, че в Англия нещата са различни. Тук всички трябва да заключват входните си врати. Виждате ли, бях толкова нетърпелива да изляза навън, че не гледах в краката си. Токът на ботите ми се закачи в една от халките, придържащи килима на стълбището, докато слизах. Хубаво се прекатурих и ударих главата си в една от топките на парапета.

Спря, в очакване някой от тях да изрази съчувствието си, но и двамата мъже само продължаваха да я гледат напрегнато. Осъзна, че няма да кажат нищо. Изгледа ги раздразнено заради проявената липса на състрадание, след което продължи:

— След около час след падането, главата ми спря да пулсира и аз излязох да се поразходя. Скоро забравих за болката, и тъй като денят бе прекрасен, загубих представа и за времето. Тъкмо щях да вляза да разгледам красивата църква, когато чух суматохата и точно тогава видях как хвърлят горкия човечец от покрива.

Тя пое дълбоко дъх.

— Изпищях и хукнах да бягам — поясни тя. — Но се изгубих и накрая се озовах на възвишението, точно над гробовете на родителите ми. Тогава отново видях мъжете.

— Същите мъже? — попита Лайън. Беше се наклонил напред върху стола и бе подпрял лакти на коленете си.

— Да, точно тях — отвърна Джейд. Звучеше объркана. — Явно бяха решили, че не си струва да ме преследват и очевидно бяха много… заети.

— Какво правеха? — попита Кейн.

Не му отговори веднага. Сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Ръцете й стискаха неговите сега, но се съмняваше, че тя осъзнава този издайнически жест.

— Копаеха — каза тя накрая.

— Разкопаваха гробовете ли? — попита Лайън, невярващ на ушите си.

— Да.

Кейн не реагира по никакъв начин. Лайън изглеждаше така, като че ли не й вярваше. Стори й се странно, че когато лъжеше и двамата мъже й вярваха, а сега, когато им казваше чистата истина, не й вярваха.

— Това е самата истина — обърна се тя към домакина им. — Знам, че звучи странно, но знам какво видях.

— Добре — обади се Кейн. — Какво се случи след това?

— Ами, отново се развиках — отговори тя. — Знам, че не е трябвало да вдигам никакъв шум, защото отново бях привлякла вниманието им. Бях толкова ядосана, че не мислех трезво. И тримата мъже се обърнаха към мен. Този с хубавите дрехи държеше пистолет. Странно, но не можах да помръдна, докато не се чу изстрела. След това хукнах като светкавица. Хъдсън, икономът на Нейтън, работеше нещо в библиотеката. Разказах му какво се бе случило, но докато ме успокои достатъчно и научи цялата история бе станало прекалено тъмно, за да ходим да търсим мъжете. Трябваше да изчакаме до сутринта.

— Уведомихте ли властите?

Тя поклати глава.

— И тогава стана малко объркано — призна Джейд. — На следващата сутрин Хъдсън и още няколко силни мъже отидоха да потърсят тялото на човека, който видях да хвърлят от покрива. Хъдсън не ми позволи да отида с тях, защото все още бях много разстроена.

— Разбира се, че сте били разстроена — съгласи се Кейн.

— Да — въздъхна тя. — Когато Хъдсън и мъжете се върнаха се опитаха да бъдат също толкова внимателни колкото сте вие сега, Кейн, но все пак трябваше да ми кажат истината.

— Каква истина?

— Не бяха успели да открият тялото. А и гробовете не бяха пипани.

— Тоест те вярваха, че вие всъщност само сте си…

— Въобразила всичко, Лайън? — прекъсна го младата жена. — Да, мисля, че точно това си помислиха. Естествено, тъй като са на служба при Нейтън, не посмяха да ми кажат, че явно… съм си изгубила разсъдъка, но това ясно си личеше по изражението на лицата им. Веднага реших да се върна при гроба и да проверя сама. Предната нощ валя много силно и имаше бурен вятър, но въпреки това по земята нямаше следи от разкопаване.

— Може би точно са били започнали да копаят, когато сте ги прекъснали — предположи Кейн.

— Да, тъкмо започваха — потвърди Джейд. — Никога няма да забравя лицата им.

— Какво се случи после? — подтикна я той да продължи.

— През останалата част от деня се опитвах да разбера какви са били мотивите им. След това помолих Хъдсън да не безпокои брат ми с този проблем. Излъгах го, като му казах, че със сигурност отблясъците от залязващото слънце са ми изиграли лоша шега. Икономът се успокои, но, разбира се, все още бе притеснен от факта, че бях паднала и ударила главата си.

— Джейд, не би ли могло да е било само вашето…

— Въображение ли? — попита Кейн. Той поклати глава. — Поне пет човека ни преследваха снощи. Не, не е само въображението й.

Младата жена изгледа Лайън подозрително.

— Не ми вярвате, така ли?

— Вече ви вярвам — отговори й той. — След като снощи са ви преследвали, значи наистина сте видели нещо. Какво се случи след това?

— Реших да не се предавам — каза му тя. Опита се да сключи ръце в скута си и чак сега осъзна, че е стиснала ръката на Кейн. Бързо я отблъсна от себе си. — Понякога съм много упорита. Затова още на следващата сутрин се отправих отново към мястото в търсене на доказателства.

Лайън се усмихна на Кейн.

— И аз бих направил абсолютно същото — призна той.

— Кога точно стана това? — попита Кейн.

— Вчера сутринта — обясни тя. — Оседлах един кон, но така и не можах да стигна до гробовете на родителите си. Те застреляха коня докато го яздех.

— Те, какво? — почти изкрещя закрилникът й.

Джейд остана много доволна от изумлението му.

— Убиха един от най-добрите коне на Нейтън — повтори, кимайки утвърдително. — Не мога да ви опиша колко ще се разстрои брат ми, когато научи, че любимият му жребец е мъртъв. Това ще му разбие сърцето.

Кейн посегна към ленената си кърпичка, когато реши, че отново ще се разплаче.

— И после какво стана? — попита той.

— Полетях към земята, разбира се. Истински късмет, че не си счупих врата. Само леко се натъртих. Със сигурност вече сте забелязали синините по раменете и ръцете ми, когато се вмъкнахте снощи в спалнята ми.

Обърна се, за да погледне Кейн и зачака отговора му.

— Не съм — прошепна той. — И не съм се промъквал в стаята ви.

— Как може да не сте видели синините?

— Не гледах към раменете ти.

Джейд усети, че отново се изчервява.

— Е, там е трябвало да гледате — измънка тя. — Един джентълмен веднага би ги забелязал.

Кейн изгуби търпение.

— Джейд, дори и евнух не би…

— Искате ли да чуете останалото, или не?

— Продължавайте — отговори той.

— След като застреляха коня, аз се затичах към къщата. Не разбрах дали са тръгнали след мен, или не. Бях много разстроена. Никога преди това не ми се бе случвало подобно нещо. На острова водех много спокоен живот.

Като че ли очакваше тяхното потвърждение.

— Със сигурност е било така — отзова се Кейн.

— Намерих Хъдсън и му казах какво се бе случило. Усетих, че му бе трудно да ми повярва. Горкият човек не спираше да се опитва да ме накара да изпия чаша чай. Този път обаче, имах доказателство.

— Доказателство? — учуди се закрилникът й.

— Мъртвият кон, човече — извика тя. — Внимавайте, моля.

— Разбира се — отвърна той. — Мъртвият кон. А Хъдсън извини ли ви се, когато му показахте този мъртъв кон?

Тя задъвка долната си устна, гледайки го втренчено почти цяла минута. Най-накрая отговори:

— Не точно.

— Как така не точно?

Въпросът бе зададен от Лайън, затова Джейд се обърна към него.

— Знам, че ще ви се стори трудно за вярване, но когато стигнахме до мястото, където конят падна… ами, вече беше изчезнал.

— Не, не ми се струва невероятно — каза провлачено домакинът им и се облегна назад в стола си. — А на теб, Кейн?

Приятелят му се усмихна.

— Не повече от всичко останало, което чухме.

— Хъдсън настояваше да се върнем в конюшните — продължи тя. — Беше убеден, че конят сам се е върнал у дома и ще го намерим там.

— И предположението му оказа ли се вярно? — попита Кейн.

— Не. През останалата част от сутринта мъжете претърсваха цялото имение, но така и не го намериха. Все пак откриха пресни следи от каруца по пътя на юг. Знаете ли какво се е случило според мен? Смятам, че са натоварили коня в каруцата и са го отнесли. Какво мислите за тази възможност?

Речта й звучеше толкова пламенно и той съжали, че ще се наложи да я разочарова.

— Явно не сте съвсем наясно колко точно тежи един кон, Джейд. Повярвайте ми, необходими са повече от трима мъже, за да го вдигнат.

— Трудно — прекъсна го Лайън, — но не и невъзможно.

— Вероятно животното е имало само повърхностна рана и е избягало — предположи приятелят му.

— Повърхностна рана? Точно между очите? Съмнявам се — простена тя отчаяно. — Нейтън много ще се разстрои, когато научи за къщата и за каретата си.

— Къщата му? Какво е станало с къщата? — измърмори Кейн. — По дяволите, Джейд, иска ми се да разказвате нещата последователно.

— Вярвам, че най-накрая стигна и до пожара — предположи Лайън.

— Ами изгоря до основи — отговори тя.

— Кога изгоря къщата? — въздъхна уморено Кейн. — Преди или след като бе убит коня?

— Почти веднага след това — обясни младата жена. — Хъдсън нареди да ми приготвят каретата на Нейтън, защото бях решила да ида в Лондон и да намеря брат си. Беше ми писнало от начина, по който слугите му се отнасят с мен. Отбягваха ме и ме гледаха странно, а и знаех, че той ще ми помогне да разреша тази загадка.

Тя не забеляза, че бе повишила тон, докато Кейн не я потупа по ръката и каза:

— Успокойте се, мила, и довършете разказа си.

— И вие ме гледате точно като Хъдсън… о, добре, ще продължа. Бях вече на път за Лондон, когато кочияша изкрещя, че къщата на Нейтън е в пламъци. Бе забелязал пушека, издигащ се над хълмовете. Разбира се, веднага се върнахме обратно, но докато стигнем… ами, вече беше прекалено късно. Наредих на слугите да отидат в градската къща на брат ми.

— И тогава отново тръгнахте към Лондон? — попита Кейн, който несъзнателно галеше Джейд по врата. Харесваше й твърде много, за да му каже да спре.

— Поехме по главния път, но на един завой видяхме, че те вече ни чакаха там. Кочияшът толкова се изплаши, че избяга.

— Копеле! — отбеляза Лайън, а приятелят му кимна в съгласие.

— Не го виня — защити го Джейд. — Беше уплашен. Хората правят… странни неща, когато са изплашени.

— Някои наистина го правят — потвърди Кейн.

— Кажете ни какво се случи след това, Джейд? — попита Лайън.

— Онези залостиха вратата на каретата и я подпалиха — отговори тя. — Успях да се измъкна през прозореца, защото рамката беше разклатена. Нейтън похарчи толкова много пари за тази карета, но тя се оказа не чак толкова здрава. Лесно успях да изритам пантите от гнездата им. Не мисля да казвам за това на брат ми, защото ще се разстрои… освен ако, разбира се, не си поръча нова от същата работилница.

— Пак се отклонявате от темата — напомни й Кейн.

Маркизът се усмихна.

— Напомня ми за Кристина — призна той. — Джейд, бихте ли потърсили съпругата ми вместо мен? Смяташе да ви приготви някои неща в една торба за из път.

Тя се почувства така, като че ли бяха отменили смъртната й присъда. Стомахът й се бе свил. Имаше усещането, че изживява целия онзи ужас отново.

Затова побърза да излезе от стаята.

— Е, Кейн? — попита Лайън, когато останаха сами. — Какво мислиш?

— Снощи наистина ни преследваха няколко човека — напомни Кейн на приятеля си.

— Вярваш ли на тази история?

— Наистина е видяла нещо.

— Не това те попитах.

Кейн бавно поклати глава.

— На нито една проклета дума — призна той. — А ти?

Лайън също поклати глава.

— Това е най-нелогичната история, която някога съм чувал. Но, по дяволите, ако казва истината, трябва да й помогнем.

— А ако не? — попита Кейн, предварително знаейки отговора.

— В такъв случай, по-добре си пази гърба.

— Лайън, нали не мислиш…

Другият не му позволи да довърши мисълта си.

— Ще ти кажа какво мисля — прекъсна го той. — Първо, не си обективен. Не те виня, Кейн. И аз реагирах по отношение на Кристина по същия начин, по който ти сега реагираш на Джейд. Второ, тя е в опасност и сега ти също си в опасност. Това са единствените факти, които можем да приемем за истина.

Кейн знаеше, че приятелят му е прав. Облегна се назад в канапето.

— А сега ми кажи какво ти подсказва интуицията.

— Вероятно всичко това има нещо общо с баща й — предположи Лайън, присвивайки рамене. — Ще проуча какъв е бил граф Уейкърфийлд. Сигурен съм, че Ричардс ще може да ми помогне.

Кейн понечи да възрази, но после промени решението си.

— Няма да навреди — каза той. — Но започвам да се чудя, дали брат й не стои зад това. Не забравяй, Лайън, че Нейтън бил заминал за Лондон, за да помогне на приятел в беда и тогава е започнало всичко.

— Ако приемем, че казва истината.

— Да — съгласи се приятелят му.

Лайън въздъхна дълбоко.

— Искам да те питам още нещо. — Гласът му бе приглушен, но настойчив. — Вярваш ли й?

Кейн впери поглед в другаря си за една дълга минута преди да отговори:

— Ако търсим логика в тази странна ситуация…

Лайън поклати глава.

— Ценя много инстинктите ти, приятелю. Отговори ми.

— Да — отговори Кейн с усмивка. За първи път в живота си загърбваше здравия разум. — Вярвам й и бих й поверил живота си, но не мога да ти дам дори и една логична причина за това. Звучи ли ти логично, Лайън?

Приятелят му се усмихна.

— Аз също й вярвам. Но нямаш и най-малката представа защо й вярваш, нали?

Лайън звучеше доста снизходително. Кейн повдигна вежда в отговор.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Вярвам й само защото ти й се доверяваш — обясни маркизът. — Инстинктите ти никога досега не са те подвеждали. Спасявал си ми живота неведнъж и то само защото съм се вслушвал в думите ти.

— Все още не разбирам какво искаш да кажеш — припомни му Кейн.

— Повярвах на Кристина — обясни Лайън. — Почти от самото начало. Кълна ти се, че това бе сляпа вяра. И естествено трябваше да се потрудя малко, за да я спечеля, но сега се налага да подкрепя съпругата си. Кристина, както знаеш, има някои доста странни възгледи, но този път напълно съм съгласен с нея.

— И за какво?

— Смятам, скъпи приятелю, че наистина си срещнал съдбата си. — Той се разсмя тихичко и поклати глава. — Господ да ти е на помощ, Кейн, защото тепърва ще трябва да се бориш за нея.