Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (5)

4

Вечерта на Празника на пълната луна ресторантът „Фаунтън Корт“ бе претъпкан с чакащи посетители, които се изтичаха през вратата като драконова опашка. Арт и Рут си проправиха път през тълпата.

— Извинете. Ние сме с резервации.

Вътре в салона жужеше от разговорите на стотина радостни хора. Децата барабаняха с пръчиците за хранене върху порцелановите чаши за чай и стъклените за вода. Келнерът, който заведе Рут и Арт до техните маси, трябваше да надвиква дрънченето на чиниите, които се сервираха и прибираха от масите. Докато Рут го следваше, тя вдъхна смесените ухания на дузина предястия. Поне храната щеше да е добра тази вечер.

Рут беше избрала „Фаунтън Корт“, защото той бе един от малкото ресторанти, в които майка й изобщо не беше поставяла под съмнение приготвянето на ястията, отношението на келнерите или чистотата на купите. Първоначално Рут бе резервирала две маси за нейните роднини и приятели, както и за двете момичета и родителите на Арт, които щяха да дойдат от Ню Джърси. Тя не беше предвидила бившата жена на Арт — Мириам, съпруга й Стивън и двете им момченца Анди и Бойрегард. Преди седмица Мириам се беше обадила на Арт с молба.

Щом научи каква е молбата, Рут се заинати:

— Няма място за още четирима души.

— Знаеш я Мириам — увещаваше я Арт. — Тя никога не приема „не“ като отговор. Освен това сега е единственият шанс нашите да я видят, преди да заминат за Кармел.

— И къде ще седнат? На друга маса?

— Винаги можем да се сгъстим на повече столове — отвърна Арт. — Това е просто вечеря.

Специално това събиране за Рут не беше „просто вечеря“. То бе техният китайски ден на благодарността, фамилна среща, чийто домакин тя беше за първи път. Дълго бе мислила как да го организира, какво би трябвало да означава, какво е значението на семейството, не само кръвните роднини, но и онези, които бяха обединени от миналото и щяха да останат заедно през годините, хора, на които бе признателна, че ги има в живота й. Искаше да благодари на всички празнуващи за приноса им към нейното чувство за родство. Мириам щеше да й напомня, че миналото невинаги е било добро, а бъдещето е несигурно. На Арт обаче тези думи биха му прозвучали дребнаво, а Фия и Дори щяха да си помислят, че Рут се държи подло.

Без повече възражения Рут направи промени в последния момент: обади се в ресторанта да смени броя на гостите. Преразпредели местата. Поръча допълнителни порции за двама възрастни и две деца, които не са особени любители на китайската кухня. Рут предполагаше, че придирчивостта на Фия и Дори към непознатата храна идва от майка им.

Първи в ресторанта пристигнаха родителите на Арт.

— Арлин, Марти — посрещна ги Рут. Вежливо се разцелуваха по двете бузи. Арлин прегърна сина си, а Марти леко го удари с юмрук два пъти по рамото и сетне по челюстта.

— Ще ме нокаутираш — рече Арт, подхващайки техния обичаен диалог между баща и син.

Семейство Кемънс изглеждаше безупречно в елегантните си дрехи и се открояваше на фона на навалицата от неофициално облечени клиенти. Рут носеше ръчно боядисана с восък индонезийска блуза и плисирана пола. Забеляза, че Мириам бе облечена като Кемънс, в дизайнерски тоалети, които се гладят професионално и се чистят химически. Мириам обичаше родителите на Арт, а те я обожаваха, докато Рут усещаше, че към нея те никога не бяха изпитвали обич. Въпреки че с Арт се запознаха, след като разводът бе почти приключил, Марти и Арлин вероятно я приемаха като натрапница, като причина Мириам и Арт да не се помирят. Рут бе почувствала, че Кемънс се надяват тя да е само кратък преход в живота на Арт. Никога не знаеха как да я представят. „Това е Артовата… ъ-ъ, Рут“, казваха те. Бяха мили с нея, разбира се. Поднасяха й чудесни подаръци за рождения ден, шал от копринено кадифе, „Шанел 5“, лакиран поднос за чай, но нищо, което би могла да подели с Арт или да остане за неговите момичета — или за бъдещи деца, тъй като, що се отнася до това, тя не можеше да дари Кемънс с други внуци. Мириам, от друга страна, бе родна майка на техните внучки, пазителка на ценните вещи за Фия и Дори. Марти и Арлин вече й бяха предали семейните ценности, кристала и мезузаха^[1], целуван от пет поколения на фамилията от времето, когато са живели в Украйна.

— Мириам! Стивън! — възкликна Рут, полагайки усилие да звучи въодушевено. Здрависаха се, а Мириам набързо я прегърна и махна на Арт през масата.

— Радвам се, че дойдохте — рече неловко Рут и се обърна към момчетата: — Анди, Бойрегард, как сте?

По-малкият, който бе на четири, я поправи с тънко гласче:

— Сега се казвам Бумър.

— Страшно мило от твоя страна, че ни покани — Марти рече на Рут с възторжен изблик. — Надявам се, че не сме те затруднили.

— Ни най-малко.

Мириам разпери широко ръце към Марти и Арлин и се завтече да ги прегърне горещо. Тя носеше зеленикавокафяв костюм с огромна надиплена яка. Медночервената й коса бе подстригана в строга прическа тип „паж“. Рут си спомни откъде идваше името на прическата. Мириам приличаше на онези пажове от ренесансовите картини.

Появи се братовчедът й Били, когото другите сега наричаха Бил, а след него се тътреха втората му жена Дона и четирите им събрани от двата брака деца, на възраст от девет до седемнайсет. Рут и Били се залюляха в прегръдка. Той я потупа по гърба, както правеха мъжете със своите приятели. В детството Рут го смяташе за кльощав досаден хлапак и грубиян, но тези черти се превърнаха в лидерски качества. Днес оглавяваше компания в областта на биотехнологиите и нашишкавя от благополучието.

— Боже, колко се радвам да те видя — възкликна той. Рут в миг се поуспокои за събирането.

Сали, винаги най-общителната, влезе шумно, подвиквайки имената на гостите и вряскайки, следвана от съпруга си и двете си момченца. Тя беше авиоинженер и пътуваше по целия свят като вещо лице към адвокатски кантори, само към ищци. Инспектираше обстоятелствата и местата на катастрофи с предимно малки самолети. Непрестанно бърбореше, беше весела и дружелюбна, не я плашеха хората или новите приключения. Съпругът й Джордж бе виолончелист в симфоничния оркестър на Сан Франциско, беше тих, но с радост вземаше инициативата в свои ръце, когато Сали му подадеше реплика за импровизация. „Джордж, кажи им за кучето, дето изскочи на сцената в Стърн Гроув и се изпика върху микрофона и извади от строя цялата озвучителна система.“ После Джордж повтаряше дословно разказаното от Сали.

Рут вдигна поглед и мярна Уенди и Джо, които се озъртаха в тълпата. Зад тях беше Гидиън, спретнато облечен и в идеален вид както обикновено, държейки в ръка скъп букет от тропически цветя. Когато Уенди се обърна и го видя, тя се усмихна с фалшива радост, а той се престори на не по-малко въодушевен. Веднъж го бе нарекла „натегач, който ще си изкриви врата, оглеждайки се през рамото ти за важни клечки, за да си дърдори с тях“. Гидиън й беше казал в замяна, че е „простакеса, която въобще не е способна да проумее защо не е прилично да удостоява всички на масата с потресаващи подробности за менструалните си проблеми“. Рут си мислеше да не ги кани и двамата, а само единия, но в един глупав момент на смелост реши, че те ще трябва просто да се разберат помежду си, дори ако получи киселини в стомаха, докато ги гледа.

Щом зърна Рут, Уенди помаха с две ръце и после двамата с Джо спокойно прекосиха салона на ресторанта. Гидиън вървеше на сигурно разстояние зад тях.

— Намерихме място да паркираме точно отпред! — похвали се Уенди. Вдигна да покаже талисмана си, пластмасово ангелче с лице на брояч на паркинг. — Казвам ви, всеки път помага!

Беше подарила едно ангелче на Рут, а тя го бе поставила на таблото, но непрекъснато получаваше фишове за неправилно паркиране.

— Здрасти, захарче — поздрави Гидиън с обичайния си сдържан тон. — Изглеждаш бляскаво. Или е от пот и вълнение?

Рут, която му бе казала по телефона, че Мириам ще се натресе на събирането, го целуна по двете бузи и му прошепна къде седи бившата на Арт. Гидиън вече й бе предложил да влезе в ролята на шпионин и после да й докладва всички ужасии, които Мириам ще наприказва.

Арт се приближи до Рут.

— Как върви?

— Къде са Фия и Дори?

— Отидоха да потърсят някакъв компактдиск в „Грийн Епъл Анекс“.

— Пуснал си ги да ходят сами?

— Магазинът е нагоре по улицата и казаха, че след десет минути се връщат.

— А къде се бавят още?

— Може би са ги отвлекли.

— Изобщо не е смешно.

Майка й казваше, че не е на хубаво да се говори така. Тъкмо в този момент влезе Лулин, дребничкото й тяло контрастираше с по-едрото телосложение на Гаолин. След няколко секунди дойде и чичо Едмунд. Рут понякога се чудеше дали баща й щеше да изглежда така — висок, с приведени рамене, с корона от гъста бяла коса и широки отпуснати движения на ръцете и краката. Чичо Едмунд имаше склонност да разказва лошо вицове, да утешава изплашени деца и да раздава борсови съвети. Лулин често казваше, че двамата братя изобщо не си приличат, бащата на Рут бил доста по-красив, по-умен и много честен. Единственият му недостатък бил прекалената му доверчивост, може би и разсеяността, когато силно се концентрирал, също като Рут. Когато дъщеря й не й обръщаше внимание, Лулин често преповтаряше обстоятелствата, при които е загинал баща й.

— Твой тати вижда зелена светлина, вярва онази кола спре. Тряс! Прегазва, влачи го между две пресечки, още толкова, никога не спира.

Майка й каза, че е починал заради проклятието, същото, заради което Рут си счупи ръката. И понеже тази тема се споменаваше многократно, когато Лулин бе недоволна от дъщеря си, като малка Рут си мислеше, че проклятието и смъртта на баща й са свързани с нея. Сънуваше периодично повтарящи се кошмари за ранени хора в кола без спирачки. Винаги проверяваше по няколко пъти спирачките, преди да потегли.

Макар салонът да бе обширен, Рут видя, че Лулин й се усмихва радостно с майчинско обожание. От това сърцето й се сви, бе едновременно щастлива и тъжна да види майка си в този специален ден. Защо отношенията им не бяха такива винаги? На колко ли още събирания като днешното щяха да присъстват?

— Честита Пълна луна — поздрави Рут, щом майка й се приближи до масата. Даде й знак да седне до нея. Леля Гал зае мястото от другата страна на Рут и тогава останалите членове на фамилията се разположиха по местата си. Рут видя, че Арт е до Мириам на другата маса, която бързо се оформи като некитайския сектор.

— Ей, ние да не би да сме в бялото гето, а? — подхвърли Уенди. Тя седеше с гръб към Рут.

Когато най-накрая се появиха Фия и Дори, Рут си помисли, че не е редно да им се кара пред майка им и пред Арлин и Марти. Двете момичета помахаха на всички.

— Здравейте — поздравиха те, а сетне изгукаха: — Здрасти, Буби и Попи — и се хвърлиха на вратовете на баба си и дядо си. Момичетата никога не прегръщаха Лулин по свое желание.

Вечерята започна със смайващи ордьоври, наредени върху „мързеливата Сюзън“, както Лулин наричаше въртящия се поднос върху масата. Възрастните се удивяваха и ахкаха, децата викаха: „Умирам от глад!“.

Келнерите сервираха ястията, които Рут беше поръчала по телефона: сладко желирана риба „фениксова опашка“, вегетарианско пиле, направено от парчета тофу, и рибено желе, любимото на Лулин, подправено със сусамово олио и поръсено с кубчета кромид лук.

— Кажете ми — обади се Мириам, — животно, зеленчук или минерал е това?

— Ето, мамо — каза Рут, поднасяйки платото с рибеното желе, — първо ти си сложи, защото си най-голямото момиче.

— Не, не — рече машинално Лулин. — Сложи си на теб.

Рут пренебрегна ритуала на първия отказ и напълни чинията на майка си с подобни на юфка лентички от рибеното желе. Лулин веднага започна да яде.

— Какво е това? — Рут чу Бумър да пита на другата маса. Той се намръщи при вида на потрепващата купчина с рибено желе, която се въртеше върху „мързеливата Сюзън“.

— Червеи! — пошегува се Дори. — Опитай ги.

— Уфф! Махни ги! Махни ги! — изпищя Бумър.

Дори се превиваше от смях. Арт подаде на Рут цялото рибено желе и тя почувства, че я свива стомахът.

Сервираха нови ястия, кое от кое по-странно, съдейки по изражението на некитайските лица. Тофу с мариновани зеленчуци. Морски краставички, любимите на леля Гал. И лепкави оризови пайове. Рут си мислеше, че децата ще ги харесат. Беше се излъгала.

По средата на вечерята Ники, шестгодишният син на Сали, рязко завъртя „мързеливата Сюзън“, мислейки, че може да я метне като летяща чиния, и чучурът на чайника цопна в една чаша с вода. Лулин изскимтя и подскочи. От скута й капеше вода.

— Ай-я! Защо правиш това?

Ники скръсти ръце и в очите му бликнаха сълзи.

— Няма нищо, зайче — утеши го Сали. — Извини се и следващия път я завърти по-бавно.

— Тя беше злобна към мен — намуси се Ники по посока на Лулин, която сега си чистеше полата със салфетка.

— Миличко, Стара леля просто се изненада, нищо повече. А пък ти си толкова силен — същински бейзболен играч.

Рут се надяваше, че майка й няма да гълчи повече Ники. Спомни си как Лулин изброяваше всички случаи, в които Рут е разливала храна или мляко, питайки на глас невидими сили защо дъщеря й не се е научила да се държи добре. Рут погледна Ники и си представи каква ли щеше бъде, ако имаше деца. Сигурно и тя щеше да реагира като майка му, неспособна да сдържи подтика си да се кара на детето, докато то не се почувства победено и не се разкае.

Поръчаха още питиета. Рут забеляза, че Арт пие втора чаша вино. Изглежда, водеше оживен разговор с Мириам. Пристигнаха други блюда, точно навреме, за да се разсее напрежението. Патладжан соте с пресни листа от босилек, крехък самур, овалян в чеснови резенчета, китайският вариант на полента, задушена в пикантен сос от месо, едри черни гъби, глинен гювеч във формата на лъвска глава с кюфтета и оризово фиде. Дори „чужденците“, съобщи Лулин, харесват яденето. Леля Гал се наведе към Рут и извисявайки глас в шума, рече:

— Двете с майка ти хапнахме много вкусни неща в Сун Хонконг миналата седмица. Но за една бройка да идем в затвора!

Леля Гал обичаше да подхвърля шокиращи истории и сетне да чака слушателите да се хванат на въдицата.

Рут се включи в играта.

— В затвора?

— О, да! Майка ти влезе в шумен спор с келнера, каза, че вече е платила сметката — леля Гал поклати глава. — Келнерът имаше право, още не беше платена. — Тя потупа Рут по ръката. — Спокойно! По-късно, когато майка ти не гледаше, аз платих. И както виждаш, размина ни се затворът и ето ни тук! — Гаолин взе още няколко хапки, облиза се, после отново се наведе към племенницата си и прошепна: — Дадох на майка ти един голям плик с корени от женшен. Те са добър цяр при объркване. — Тя кимна, а Рут кимна след нея в отговор. — Понякога ми звъни от станцията на метрото да ми каже, че е пристигнала, а аз дори не знам, че ще идва! Няма нищо лошо, разбира се, винаги е добре дошла. Но в шест сутринта? Аз не съм ранно пиле! — Изкиска се тя, а на Рут й се зави свят и се засмя престорено.

Какво й имаше на майка й? Депресията можеше ли да причини подобно объркване? Следващата седмица, когато бе насрочено повторното посещение при доктор Хуей, щеше да го обсъди с него. Ако той предпишеше на майка й антидепресанти, може би тя щеше да склони да ги взима. Рут съзнаваше, че трябва да ходи по-често при майка си. Лулин много пъти се оплакваше от самотата и очевидно се опитваше да запълни някаква празнота, като ходеше от време на време на гости на Гаолин.

В затишието преди десерта Рут се изправи и произнесе кратко слово.

— С напредването на годините осъзнавам колко голямо е значението на семейството. То ни напомня за важните неща. Онази връзка с миналото. Общата фамилна шега за това да бъдеш Янг^[2], макар и да остаряваш. Традициите. Фактът, че не можем да се отървем един от друг, независимо от усилните ни опити. Ние сме свързани заедно във времето чрез костите, споени с лепкав ориз и пудинг от касава. Благодаря на всички за това, че сте такива, каквито сте.

Тя пропусна поименните почитания, тъй като нямаше какво да каже за Мириам и нейната компания.

След това Рут раздаде опаковани кутии с лунни кейкове и шоколадови зайчета за децата.

— Благодаря ти! — извикаха те. — Супер!

Най-сетне Рут малко се поуспокои. Все пак идеята да бъде домакин на вечерята беше добра. Въпреки неловките моменти събиранията бяха важни, ритуал, съхраняващ това, което е останало от семейството. Не й се искаше да се разделя с братовчедите си, но се опасяваше, че отиде ли си по-старото поколение, роднинските връзки щяха да се прекъснат. Трябваше да направят това усилие.

— Още подаръци — обяви Рут и подаде няколко пакетчета. Беше открила много хубава стара снимка на Лулин и Гаолин като момичета, обградили майка си. Извади негатив от оригинала, сетне поръча снимки в размер осем на десет инча и ги постави в рамки. Имаше желание това да бъде символична почит към семейството й, един подарък, който ще остане в бъдещето. И наистина, всички, получили подаръци, възкликнаха одобрително.

— Страхотно — отбеляза Били. — Хей, деца, познайте кои са тези две сладурани!

— Виж ни колко сме хубавки — въздъхна умислено леля Гал.

— Ей, лельо Лу — пошегува се Сали, — имаш вид на депресарка на тази снимка.

Лулин отвърна:

— Това, защото мама току-що умряла.

Рут си помисли, че майка й не е разбрала правилно Сали. „Депресарка“ не беше в речника на Лулин. Тяхната майка бе починала през 1972 г. Рут посочи снимката:

— Виждаш ли? Майка ти е тук. А това си ти.

Лулин поклати глава.

— Това не моя истинска майка.

Рут трескаво разсъждаваше, опитвайки се да си обясни какво искаше да каже Лулин. Леля Гал изгледа учудено племенницата си, като вирна брадичка в знак, че запазва мълчание. Останалите се смълчаха и свиха загрижено вежди.

— Това е Уайпо, нали? — Рут се обърна към леля Гал, мъчейки се да запази равнодушие. Щом Гаолин кимна, Рут радостно рече на майка си: — Е, ако това е майката на сестра ти, би трябвало да е и твоята.

Лулин изсумтя:

— Гаолин не моя сестра!

Рут чу как пулсът й бумтеше в главата. Били се прокашля в неприкрит опит да смени темата.

Майка й продължи:

— Тя моя родственица.

Всички избухнаха в смях. Лулин изрече финала на виц! Разбира се, те наистина бяха родственици, етърви, омъжени за двама братя. Какво облекчение! Майка й не само че бе права, тя беше умна.

Леля Гал се обърна към Лулин и се намуси с престорено раздразнение:

— Защо се държиш толкова лошо с мен, а?

Лулин търсеше нещо в портмонето си. Извади малка фотография и я подаде на Рут.

— Ето — рече на китайски. — Тази жена тук, тя е моята майка.

Студени тръпки полазиха Рут. Фотографията беше на Лулиновата бавачка, на Бао бому, скъпата леля.

Тя бе облечена с жакет с висока яка и странна шапчица, която изглеждаше като направена от слонова кост. Беше неземно красива. Очите й раздалечени и извити нагоре, имаше прям и дързък поглед. Сводестите й вежди подсказваха буден ум, сочните устни — чувственост, считана за непристойна по онова време. Очевидно фотографията бе направена преди инцидента, при който лицето й обгоряло и се сгърчило в неизменна грозота. Когато Рут се взря по-отблизо в снимката, изражението на жената изглеждаше дори още по-необичайно тревожно, сякаш провиждаше бъдещето и знаеше, че то е прокълнато. Това бе лудата жена, грижила се за Лулин от нейното раждане, напълнила главата й със страхове и суеверия. Майка й беше казала, че когато била на четиринайсет, бавачката й се самоубила по ужасяващ начин, „твърде лош за разправяне“. Както и да го била сторила бавачката, тя успяла да й внуши, че вината е нейна. Скъпата леля бе причината Лулин непоклатимо да вярва, че никога не би могла да бъде щастлива, да очаква винаги най-лошото, да се терзае, докато то не я сполети.

Рут спокойно се опита да насочи майка си към логиката.

— Това е била бавачката ти — придума я внимателно тя. — Вероятно искаш да кажеш, че тя наистина ти е била като майка.

— Не, точно тя родна майка — настояваше Лулин. — Тази тук мама на Гаолин — Тя показа снимката в рамка.

Замаяна, Рут чу, че Сали пита Били как е минала ски ваканцията в Аржентина миналия месец. Чичо Едмунд подкани внука си да опита от черните гъби. Рут продължи да се пита: Какво става? Какво става?

Усети, че майка й я тупа по рамото.

— Аз също имам подарък за теб. Рано рожден ден, давам ти сега — бръкна в чантата си и извади обикновена бяла кутия, завързана с панделка.

— Какво е това?

— Отвори, не питай.

Кутията бе лека. Рут развърза панделката, отвори капака и пред погледа й проблесна нещо сиво. Беше огърлица от перли с неправилна форма, всяка с големината на гумено топче. Изпробване ли беше това? Или майка й действително бе забравила, че Рут й я подари миналата година? Лулин се ухили многозначително — о, да, щерка й не може да повярва на щастието си!

— Най-хубави неща вземи сега — добави Лулин. — Няма нужда чака, докато аз мъртва — извърна глава, преди Рут да успее да й ги върне или да й благодари. — Така или иначе, това не струва много. — Потупа се по кока, опитвайки се да си натъпче гордостта обратно в главата. Рут неведнъж бе виждала този жест. „Ако някой перчи, че дава щедро, би казала майка й, това всъщност не щедро.“ Доста от съветите й бяха свързани с това изобщо да не показваш какви са в действителност мотивите ти във всяко едно отношение: при надежда, разочарование и особено в любовта. Колкото по-малко показваш, толкова по-истински са чувствата ти.

— Тази огърлица от дълго време в моето семейство — Рут чу майка си да казва.

Вгледа се в мънистата, спомни си кога ги видя за пръв път в един магазин на Кауай. „Таитянски черни перли“, пишеше на етикета, двайсетдоларова стъклена дрънкулка, която носиш, за да не се потиш през тропическите слънчеви дни. Влюбени отскоро, с Арт бяха ходили на острова. После, като се върна вкъщи, тя се сети, че е пропуснала рождения ден на майка си, дори не беше й минало през ума да й се обади, докато пиеше май — тай^[3] на плажа. Бе сложила в кутийка евтиното украшение, носено два пъти, и подарявайки на майка си нещо, което е прекосило океана, тя се надяваше, че ще остави у Лулин впечатление, че е мислила за нея. Майка й допусна грешка тъкмо в откровеността си, като наблегна, че огърлицата „не струва много“, тъй като криво разбираше скромността, с която искаше да подчертае, че подаръкът е доста скъп и че истинските перли са доказателство за дъщерната обич. Носеше огърлицата навсякъде и Рут започваше да я измъчва вина, щом дочуеше майка си да се хвали пред приятелките: „Виж какво ми купила дъщеря ми Лути“.

— О, много са красиви! — прошепна Гаолин, поглеждайки към това, което Рут държеше в ръката си. — Я да ги видя — и преди Рут да се опомни, леля й грабна кутийката. Присви устни. — Хм — отрони тя, проучвайки джунджурията. Леля Гал беше ли я виждала преди? Много ли пъти Лулин я бе носила у тях, фукайки се колко е ценна? А дали Гаолин през цялото време бе знаела, че огърлицата е фалшива, че Рут, добрата дъщеря, също е фалшива?

— Дай да я видя — рече Сали.

— Внимателно — предупреди Лулин, когато синът на Сали посегна към перлите. — Не пипай. Струва скъпо.

Скоро перлите обикаляха от ръка на ръка и на другата маса. Майката на Арт ги разгледа с доста критично око, като ги претегли в ръка.

— Наистина са чудесни — рече на Лулин с подчертано натъртване.

Мириам просто отбеляза:

— Безспорно мънистата са големи.

Арт им хвърли бърз поглед и си прочисти гърлото.

— Ей, има ли ти нещо?

Рут се обърна и видя, че майка й я гледа вторачено в лицето.

— Нищо — смънка Рут. — Просто малко съм уморена, струва ми се.

— Глупости! — отсече майка й на китайски. — Виждам, че нещо се е загнездило в теб и не може да излезе.

— Внимание! Шпионски разговор! — извика Дори от другата маса.

— Нещо не е наред — настояваше Лулин. Рут се изуми, че майка й е толкова схватлива. Може би й нямаше нищо в края на краищата.

— Проблемът е, че жената на Арт… — прошепна накрая Рут на китайски с американски акцент. — Щеше ми се да не я беше канил.

— А! Виждаш ли, бях права! Знаех си, че има нещо. Една майка винаги знае.

Рут си прехапа силно устната.

— Хайде, хайде, не се тревожи повече — утеши я Лулин. — Утре поговори с Арти. Накарай го да ти купи подарък. Би трябвало да е нещо скъпо, за да покаже, че те цени. Да ти купи нещо такова — майка й докосна огърлицата, която бяха върнали на Рут.

Очите й пареха от задържаните сълзи.

— Харесва ви? — попита гордо Лулин, превключвайки на официалния английски. — Това истински неща, да.

Рут вдигна нагоре огърлицата. Видя как тъмните перли блестят, този подарък, изплувал от дъното на океана.