Барбара Паркър
Подозрение за измяна (6)

6.

— Уреди го, Сам. Ако се стигне до процес, поемаш голям риск… Защото имаме четиридесет и една годишна стюардеса, майка на три деца, със скъсан менискус. Не може да кляка и дори да стои права повече от час. Съдебните заседатели ще изпитат съжаление към нея… Петдесет? Няма начин. Нужни са ни поне сто. Най-малко. — Докато говореше, Гейл прегледа купчината писма на бюрото си. Не бе намерила време за това в петък.

С напевен тон колегата й обясни защо клиентите му, автомобилна застрахователна компания, не би трябвало да платят повече от петдесет хиляди долара заради едно ранено коляно. Явно не вярваше в това, което говори.

Гейл забеляза администраторката на прага и й даде знак да влезе.

— Нуждае се от артроскопична операция и рехабилитация. С двадесетгодишната й кариера е свършено.

Лин бе донесла няколко чека за подписване. Застана до бюрото и изчака Гейл да довърши разговора си.

— Обади ми се скоро, защото съм готова да подам оплакването… Страхотно. Тогава ще поговорим. — Гейл се завъртя на стола си и затвори. — Слава богу. Мисля, че ще постигнем споразумение по делото „Цимерман“.

— Поздравления.

— Да видим. Ако ни дадат сто… — Гейл прегледа разпечатката на разходите по делото. — Една трета, плюс възстановената сума… Това прави около тридесет и осем хиляди долара. Знаеш ли какво, Лин? Някога делата за телесни повреди ме амбицираха. Преди да открия собствена кантора. — Свали капачката на химикала си. — Сега просто питам дали има застраховка. — Лин я погледна изненадано и тя каза: — Пошегувах се. Честна дума.

— Аха.

Лин Добърт не притежаваше духовитостта на постоянната й секретарка Мириам Руиз, но работеше усърдно и рядко се оплакваше. Бизнесът бе потръгнал добре и се бе наложило да наеме още една помощничка, но и разходите не бяха малко.

Върху чековете бе отбелязан номерът на фирмената сметка на Гейл А. Конър, адвокат на частна практика. Първият бе за застраховка срещу злоупотреба, следващият — за дължима сума към Юридическия съвет. Вноска по изплащането на компютърната техника. Медицинска застраховка. Наем и такса за паркинг. Лин старателно ги подреди един върху друг. Обикновено Гейл не прекъсваше работата си, за да подписва чекове, но Мириам сърдито й бе напомнила, че закъснява с повечето сметки. Комисионата по едно споразумение се бе забавила с три седмици и щеше да я получи едва в сряда. Гейл не обичаше да просрочва плащания, но през целия месец не й вървеше. Разпореждането на съдията по делото „Суийт“ не я удовлетворяваше. Ако получи сумата за „Цимерман“, щеше да спаси положението… за известно време.

Интеркомът забръмча и Гейл вдигна слушалката. Мириам й съобщи, че се обажда Чарли Дженкинс.

— Кой? А, да! — Гейл се завъртя и натисна десния бутон. — Мистър Дженкинс, радвам се да ви чуя. Помните ли ме? Живея на Клематис стрийт в Гроув, миналата седмица поправихте сифона ми, а по-рано тоалетното казанче… Да, имам друга повреда. В кухнята няма ток. Нали казахте, че предлагате и електро услуги?

Увери я, че умее всичко.

Чарли Дженкинс, едър мъж с къса черна брада, бе минал с микробуса си покрай къщата на Гейл преди месец и бе забелязал състоянието й. Беше казал, че работи за семейство Кабрера, които живееха наблизо. „Занимавам се с всичко — дърводелство, електрически уреди, водопроводни услуги“. Гейл се бе поколебала и бе отвърнала, че ще се обърне към фирма, но той бе извадил визитна картичка и я бе уверил, че ще вземе по-малко пари, а ще свърши работата не по-зле. Беше се усмихнал и на бузите му се бяха появили трапчинки. „Освен това говоря английски“. Гейл бе пъхнала визитката в едно чекмедже и бе забравила за нея, докато една неделна сутрин не успя да намери квалифициран водопроводчик, който да поправи тоалетното казанче срещу приемлива сума. Днес бе оставила съобщения на двама техници за своя проблем в кухнята, но никой от тях не се бе обадил. Затова отново бе позвънила на Дженкинс.

— Бушоните?… Не, проверих всичките… Мисля, че цялата инсталация трябва да се смени, но точно сега ми трябват само хладилникът и лампите в кухнята… В пет часа, ще се прибера най-рано тогава… Добре, довиждане. Благодаря. — Затвори и взе следващия чек. — Снощи Карън слезе долу за малко мляко и — ссст!

— Трябва да внимавате с тока — каза Лин. — Том се опита да сложи още един контакт в мъжката тоалетна и доста пострада.

Гейл се засмя.

— Ще внимавам. — Интеркомът отново звънна. — Да, Мириам?

Джейми Суийт бе чула съобщението й. Втора линия.

— Благодаря, свържи ме. — Гейл покани Лин да седне за малко. — Джейми, Гейл е на телефона. — Каза й, че е разговаряла с Антъни Куинтана през уикенда. — Отговори, че засега не можем да се срещнем с Хари. Иска първо да предаде признанията му на прокуратурата. Мисля, че е твърде предпазлив, но Хари е негов клиент и има право. Не се безпокой. Все още имаме време.

Гейл чу приглушен детски смях, след което Джейми каза строго:

— Рики, остави това! Извинявай, Гейл. — Рики бе най-малкото от трите й деца. Тихо се долавяше някакво шоу по телевизията, но гласът на Джейми го заглуши. — Стой там, докато говоря по телефона. — Чу се шум от стъпки и Джейми каза малко смутено: — Съжалявам, спомена нещо за Хари…

— Да, ще можем да разговаряме с него едва след седмица.

— Няма значение. — Прозвуча въздишка. — Не зная дали има смисъл да безпокоим Хари. Не зная.

Гейл чу смеха и аплодисментите на публиката от телевизора.

— Джейми?

— Тук съм. Уендъл дойде вчера да донесе издръжката.

— В забраната за свиждания се казва, че трябва да я изпраща по пощата, а не да я носи лично — напомни й Гейл. — Надявам се да не ти е създал неприятности.

— Не, никакви. Само поигра с децата. Поправи горската им къщичка. Всичките плувнаха в пот и Беки напръска баща си с маркуча. Смееха се и тичаха. После Боби дойде и ме попита: „Мамо, може ли татко да остане за обяд?“.

Гейл учудено се засмя.

— Джейми, не бива да позволяваш на бившия си съпруг да се застоява в дома ти.

— Но той се държа мило и децата искаха да остане. Гейл, кълна се, че пак беше предишният Уендъл.

— Този предишен Уендъл те пребиваше.

— Е… поговорихме за това. Той заплака. Едва повярвах на очите си. Аз също плаках, Гейл. Каза, че много му липсваме…

— Джейми, престани. Не виждаш ли какво прави? В петък го притиснахме в съда и сега се опитва да отърве кожата. Уверявам те, че не се е променил благодарение на някакво чудо.

— Но той не е толкова лош. Иначе не бих останала с него.

— Търпяла си, защото имаш три деца и си необразована. Уендъл Суийт е ловък манипулатор. — Чу се дрънчене на тенекия от телевизионната реклама на консерви с риба тон. — Не падай в капана. Вече доказахме, че е излъгал за доходите си. Бои се какво друго ще открием. Парите, които е укрил. Страхува се, че ще се наложи да даде част от тях на теб и децата.

Джейми Суийт зарида.

— О, Джейми! Съжалявам. Да видим какво ще ни каже Хари, а? После ще прегледаме документите на Уендъл. Следващия път, когато дойде, не му позволявай да стои повече от минута. Кажи само: „Здравей, Уендъл, ето ти децата. Гледай да ги върнеш у дома навреме“. Най-добре е някоя приятелка да бъде при теб, когато пристигне. Ако иска да ти каже нещо, нека се обади на адвоката си, а той ще се свърже с мен. Такъв е редът. Джейми?

Беше напрегната и гласът й прозвуча като писък.

— Толкова съм уморена от това, че едва издържам.

— Зная. Самата аз преживях развод, трудно е. Трябва да бъдеш смела. Ако му позволиш да се върне, ще стане още по-лошо. Хайде, Джейми. Не се предавай сега. Всичко ще се оправи.

Гейл продължи да я убеждава, докато Джейми обеща да каже на Уендъл, че адвокатката й е забранила да говори с него. Най-сетне затвори.

— Клиенти — каза тя. — Понякога ти се иска да им изкрещиш: „Събудете се!“.

— Решила е отново да го приеме?

Лин стана от едното кресло срещу бюрото на Гейл.

Гейл се завъртя към компютъра си.

— Не. Джейми Суийт иска само всичко да приключи, а в миналото така е решавала проблемите. Правела е каквото й каже. — На монитора се появи файлът „Суийт“. Гейл напечата кратка бележка, след това набра кода за „телефонни разговори с клиента“. Две десети от час. Щеше да добави това към сметката си. — Едва ли ще получа тези пари — промърмори тя.

— Ако се съберат — каза Лин, — се обзалагам, че той няма да плати адвокатските хонорари. Ще се наложи да заведеш дело.

— Боя се, че си права. Свърших работа за над двадесет хиляди. Според Уендъл и сто долара са твърде много. Хората нямат представа колко трудности ни създават, а после се оплакват, че струва твърде скъпо. — Насочи показалеца си напред като пистолет. — Стой настрана от клиентката ми, негоднико, не злоупотребявай с търпението ми. — Погледна Лин. — Отново се пошегувах.

— Така и предположих.

Лин й подаде последния чек, изчака да го подпише и го сложи върху останалите. Ноктите й бяха изрязани и без лак. Носеше на ръката си само венчална халка и евтин часовник. Идваше на работа скромно облечена, с панталони и пуловер, а русите й коси се спускаха прави до лицето й. Не слагаше друг грим, освен малко руж на високите си, почти славянски скули. Преди два месеца, когато Мириам я бе срещнала в кафенето, Лин бе временна служителка в някаква агенция, а Гейл се нуждаеше от още една помощничка. Но заплатата на втората секретарка бе започнала да се отразява на приходите й.

Лин попита:

— Гейл? Има ли някакъв проблем да дойда в четвъртък вместо в петък? Възпитателката на Томи каза, че имат нужда от няколко родители, с които да заведат децата в зоопарка.

— Провери графика — отвърна Гейл. — Предполагам, че ще може.

Лин имаше три работни дни в седмицата, но понякога ги променяше, в случай че се наложи да отсъства. Ако работеше в „Хартуел Блек енд Робин“, където графикът и правилата стриктно се спазваха, не биха й позволили това.

— Трябва да доведеш момчетата някой ден. Бих се радвала да се запозная с тях.

— Обещавам. Но са големи палавници.

— Лин, почакай. — Тя спря до вратата и се обърна. — Имало ли е напоследък някакви странни обаждания, някой да е затварял, без да каже нищо, или да е оставял съобщение, без да се представи?

Лин отвори широко очи.

— Не. Да не би да ти се е случило нещо подобно?

Гейл сви рамене.

— Не тук. Имах две странни обаждания у дома.

Предишната вечер на екрана на телефона отново се бе появил надпис „уличен автомат“. Този път не бе вдигнала. Беше предупредила Карън при никакви обстоятелства да не отговаря. Антъни бе позвънил веднъж от къщата на дядо си, а след това се бе обадила майка й. Иначе нощта бе преминала спокойно.

— Какво казаха?

— Всъщност… нищо, което би си струвало да повторя. Мисля, че е било детска шега. Не бива да обръщам внимание.

— О, не постъпвай лекомислено. Хората са луди, особено в Маями. Възможно е някой да те дебне. Том не ми позволява да излизам, след като се стъмни, и винаги проверява дали вратите са заключени. Една съседка беше намушкана в дома си от някакъв тип, който я проследил. Трябва да се обадиш на полицията.

Гейл кимна. Безспорно Лин Добърт бе твърде черногледа. Излезе с чековете, които бе донесла.

Гейл остави химикалката си на бюрото, отново се обърна към телефона и набра номера на Джейми Суийт. Отговори телефонен секретар, което за миг я изненада. Остави съобщение:

— Здравей, Джейми, отново е Гейл. Просто исках да се уверя, че си добре. Ако чувстваш нужда да поговориш с мен, моля те, не се колебай да ми позвъниш, независимо колко е часът.

Помълча секунда-две и се опита да си спомни подходяща мъдрост, но безполезно. Затвори и се засмя на себе си, когато се сети за съвета на Шарлийн Маркс да не става твърде близка с клиентите. „Не ги покровителствай и не завързвай приятелства“. Спазването на професионална дистанция не бе толкова трудно, когато се занимаваше с търговски съдебни спорове в луксозната кантора в центъра на града.

Чу щракване и извърна глава. Мириам бе влязла и бе затворила вратата след себе си. Прекоси помещението, подскачайки на високите си токове, и къдриците й се полюшнаха под шнолата, с която бяха прихванати. Гривните на ръцете й се удариха една в друга със звън, а златните обеци се завъртяха. Явно нещо я бе ядосало.

— Qué pasa?^[1] — попита Гейл.

Секретарката държеше няколко листа, които затрептяха, когато протегна ръка да й ги покаже.

— Погледни това. Виж какво е направила. Написала е номера на „Саут Маями Моторс“ вместо на „Саут Маями Хардуер“. А току-що се обадих на куриера! Това трябва да се подаде в съда днес следобед.

— Добре, кажи й да го поправи.

— Защо си го дала на Лин?

— Ти беше в обедна почивка, Мириам, а изглеждаше съвсем просто.

— Все още не е усвоила системата — каза Мириам. — Толкова е мудна.

— Не е мудна, а неопитна.

Устните с яркоалено червило се разтвориха, сякаш да изрекат ново оплакване, но вместо това прозвуча дълга въздишка.

— Права си.

Мириам бе едва двадесет и две годишна, но бе работила като секретарка на Гейл в „Хартуел Блек“ цели три години. Гейл я бе примамила в частната си кантора с обещания за по-висока заплата и повишение. Мириам заслужаваше всеки цент, но приемаше старшинството си твърде сериозно.

— А, има едно съобщение.

На розовата хартийка, която Мириам припряно й подаде, бе отбелязано, че Елена Годой би могла да я чака пред „Лола Бенитес Котюр“ в десет сутринта в събота. Молеше я да се обади.

 

 

Гейл остави бележката до телефона.

— Елена Педроса Годой е братовчедка на Антъни. Иска да ми помогне да избера сватбена рокля.

Мириам се усмихна лъчезарно като дете.

— Нямам търпение да я видя. Каква ще бъде?

— Бяла не би подхождала за втора женитба. Навярно в пастелен цвят, дълга до глезена. С тоалета на Карън ще бъде по-трудно. Дали ще се съгласи да облече рокля?

— Ще изглежда прекрасно.

— Моето малко цвете — каза Гейл. — Ще кумува един от племенниците на Антъни.

— Кой ще донесе „hadas“?

Гейл бавно повтори:

— „Адас“?

— „Hadas“, с леко „х“. Това е нещо като… пари. Дребни монети.

— Никога не съм чувала.

— Нима? След размяната на халките младоженецът подарява на булката „hadas“. Тя протяга ръцете си ето така, а той отваря малка кутийка, изважда монетите и й ги подава. Жестът означава: „Винаги ще се грижа за теб. Всичко, което притежавам, е и твое“. Това е обичай на всяка кубинска сватба, а мисля, че и на всяка испанска.

Гейл се усмихна.

— Чудесно е. Не зная дали би било уместно за мен и Антъни, но ми харесва. Мили боже. Трябваше вече да сме избрали словата за церемонията, но сме толкова заети! Може би ще бъде традиционна клетва. Каква беше твоята сватба, Мириам?

— Жалко, че тогава не те познавах. Щях да те поканя!

— Мириам облегна стройното си тяло на ръба на бюрото.

— Венчахме се в „Инглезия Сан Лазаро“ в Хиалея. Бях с дълга сатенена рокля с воал, а Дани — с бял смокинг. Имахме „lazo“^[2], а майките ни окичиха раменете ни с „mantilla“^[3]. След това се возихме в бяла лимузина до тържествената зала. Трябва да ти покажа видеозаписа! Дойдоха всичките ни роднини и приятели, имаше диджей и огледална топка на тавана! — Тя се засмя. — Първият танц беше с баща ми. „Papi“^[4] през цялото време се усмихваше. После ме предаде на Дани и танцувахме заедно. Беше толкова съвършено. Празненството продължи до един през нощта, а после отседнахме в хотел на Маями Бийч. — Тихо се захили и закри устните си. — О, господи, Дани беше толкова уморен, че заспа! Любихме се едва на разсъмване, слънцето се издигаше над океана и чувахме вълните и чайките.

— Звучи вълшебно — каза Гейл.

— Така беше. Знаеш ли, Берто бе заченат през медения ни месец. Беше истинска изненада. Дани казва, че иска да ме заведе на Хаваите. Може би тогава ще имаме близнаци! — Мириам взе ордера, за който се бе оплакала по-рано. — Най-добре е да се заема с това, преди да пристигне куриерът.

Косѝте заподскачаха над гърба й, докато се отдалечаваше по коридора. Тракането на високите й токове по теракотата постепенно заглъхна.

Гейл остана загледана след нея. Мириам и Дани бяха благословени, за разлика от Уендъл и Джейми Суийт, чието семейство бе прокълнато от самото начало. След провала на собствения си брак Гейл бе решила, че не може да стори нищо, за да го спаси, защото страстта бе изчезнала. Със съпруга й вече не бяха влюбени, а просто деляха едно жилище. Докато с Антъни…

Гейл затвори очи и опря брадичка на юмрука си. Не би могла да избяга от него. Да го изостави… Не можеше да си представи. Или той да я напусне. Никога. Помнеше думите му, изречени с толкова непоколебима увереност, докато седеше на ръба на леглото в онази стая в дома на дядо си. „Ще намеря начин да те задържа“. Беше я погледнал с тъмните си очи. Тя се бе засмяла, но знаеше, че ако бе протегнал ръце към нея, отново би се любила с него.

Погледна часовника и подскочи. Вече бе три и половина. Следобедът почти бе отминал.

Какво следваше? Да прегледа писмата от свои колеги, читатели на „Бизнес Ревю“, във връзка със свободния офис. Едното бе от току-що дипломиран юрист, който искаше да работи като помощник в кантора. Подателят на следващото бе шестдесетгодишен мъж, съгласен да практикува на непълно работно време. Повечето бяха интелигентно написани, с приложени трудови биографии, и всичките до едно бяха изпратени от юристи, желаещи да бъдат наети на работа. На заплата. Обявата ясно гласеше: „Свободен офис в адвокатска кантора“. Отчаяние сред представителите на гилдията, твърде много юристи. Гейл бе доволна, че има връзки. Ако частната й практика не потръгне, лесно би намерила работа. Но щеше да бъде просто длъжност, а не неин собствен бизнес.

Бързо набра на компютъра официално писмо, в което благодари за проявения интерес, и нареди на Мириам да добави адреси и поименни обръщения и да изпрати копие на всеки от кандидатите. Прозвуча сигналът на интеркома и Гейл вдигна слушалката, без да отмести поглед от екрана.

— Да?

Лин й съобщи, че отново се обажда Джейми Суийт.

Гейл бе очаквала Джейми да се вслуша в съвета, който й бе дала в края на последния им разговор, но бързо разбра грешката си. Хленчейки, жената й каза, че Уендъл току-що си е тръгнал. Качили се горе да поговорят насаме с надеждата да се сдобрят. Вместо това се скарали. Той казал, че не би се стигнало дотук, ако адвокатката не пълнела главата й с глупости. Започнал да й крещи, че е отнела децата му и се опитва да съсипе живота му, да отмъкне парите му като долна уличница, каквато е била, преди да се запознае с него. В отговор тя извикала да напусне жилището й и Уендъл я ударил.

— Господи, Джейми, добре ли си?

— Устната ми е разцепена, но сама съм си виновна. Нахоках го, нарекох го с обидни имена.

— Не си виновна! Искам да се обадиш на полицията. Ще уведомим съдията за това.

— Не, Гейл! Моля те, недей.

— Джейми…

— Не мога… не мога повече така. Ако не мислех за децата, щях да се самоубия, кълна се.

— Джейми, моля те…

— Би ли могла… Гейл, не искам да те безпокоя… но можеш ли да дойдеш у дома да поговорим? Моля те. — Джейми заплака. — Не зная какво да правя.

— Разбира се. Разбира се, че ще дойда.

Огледа бюрото си и се опита да прецени кое да остави и кое да вземе със себе си. Прелисти бележника си. След малко имаше среща с друг клиент. Можеше да я отложи. Пъхна няколко папки и портативния компютър в куфарчето си, задържа слушалката между брадичката и рамото си и заговори спокойно, колкото можеше:

— Джейми, не искам да се тревожиш. Идвам след малко. Имаш ли чай? Добре. Приготви малко, ще пийнем и ще поговорим. Ще бъда при теб след петнадесет минути. Ако Уендъл се върне, не го пускай.

— Няма да се върне. Казах му, че ако го видя отново, ще го застрелям.

— Тръгвам веднага — увери я Гейл. Прибра още няколко папки в куфарчето и грабна чантата си. Беше четири и петнадесет. Трябваше да се обади в занималнята на Карън и да й каже да се прибере с автобуса. Щеше да си бъде у дома около пет и половина. Гейл се съмняваше, че ще успее да стигне дотогава, но Карън имаше ключ и щеше да я почака вътре. Антъни трябваше да дойде в шест и половина, за да ги заведе на кратко свиждане с дядо си, а после щяха да вечерят в ресторант. Това означаваше, че Гейл не бива да се застоява дълго при Джейми Суийт. Щеше да я успокои, може би да повика някоя съседка да остане при нея, а след това да си тръгне.

Мириам преснимаше нещо на копирната машина. Лин работеше зад матовото стъкло, което отделяше чакалнята. Двете я погледнаха озадачено и Гейл им разказа какво се е случило.

Преди да излезе от кантората, се сети за техника.

— По дяволите. — Върна се и помоли секретарките за услуга. — Ще пристигне в пет, не мога да отменя уговорката.

След кратко обсъждане и сравняване на личните си планове за следобеда, Лин се съгласи да вземе ключа на Мириам от къщата на Гейл и да го посрещне.

Гейл каза:

— Ще му платя, когато пристигна, между пет и половина и шест часа. Би ли наглеждала и Карън?

Лин стана и нервно преплете пръсти.

— Внимавай, Гейл. Какво ще правиш, ако Уендъл се върне? А ако е въоръжен?

— Ще го застрелям с револвера на Джейми.