Барбара Паркър
Подозрение за измяна (17)

17.

Лекарят, който пристигна след малко, даде на Карън приспивателно. Погледна Гейл и й предписа същото.

На следващата сутрин Антъни предложи да се преместят в дома на дядо му за няколко дни. Беше близо, къщата бе позната и вече бе разговарял с Ернесто и Дигна, които биха ги приели на драго сърце. Люлката щеше да бъде отстранена, а мястото под нея — застлано с чимове, за да няма нищо, което да им напомня за случилото се, когато се върнат.

Гейл реши, че така е най-разумно, и помоли Айрин да вземе Карън при себе си през деня, а двамата с Антъни пренесоха необходимите дрехи и лични принадлежности в къщата на Малагуеня авеню. Гейл се чувстваше объркана и несигурна, но се надяваше това да отмине, щом се завърнат у дома и Карън се възстанови.

 

 

Върна се на работа в петък и малко след десет часа Дейв пристигна да вземе парите.

Предишния ден Гейл бе намерила време да се обади на адвоката, нает от „Мариот“ за сключването на сделката. Джеф Барлоу я помнеше, но не знаеше, че е бившата съпруга на Метзгър. „Светът е малък“, бе казал той. Гейл дойде рано на работа, за да изготви споразумението, което Дейв трябваше да подпише, и изпрати копие на Барлоу за одобрение. Адвокатът шеговито отбеляза: „Жалко, че моята бивша не е толкова щедра“. Увери Гейл, че след окончателното подписване на документите в два часа в понеделник ще изпрати чек в кантората й за сумата сто двадесет и пет хиляди долара.

Лин и Мириам станаха свидетелки, когато Дейв подписа споразумението, и отново излязоха. Гейл не им бе казала нищо за заема.

Извади чековата си книжка от чекмеджето на бюрото, отдели горните три чека, написа върху първия името на Дейвид Метзгър, добави бележка „Олд Айлънд Клъб“ и подпис и му го подаде.

Дейв остана загледан в листа няколко мига, преди да го вземе.

— Толкова се тревожа за Карън, че това вече не ми се струва важно. — Сгъна чека и го прибра в портфейла си. — Има ли нови сведения от полицията, откакто разговаряхме?

Беше му се обадила още същата вечер, защото не желаеше да узнае за инцидента от телевизионните новини. До къщата бяха пристигнали няколко екипа с камери, разбрали бог знае откъде. Обстоятелствата бяха интригуващи: тиха уличка в Гроув, дете в шок, обезглавено коте, липсваща глава. Снимаха улицата, къщата и насочиха обективите си към входа. До празната люлка защракаха фотоапарати, докато Антъни не нареди на репортерите да напуснат двора. Помоли полицаите да не споменават за другите инциденти и те засега се съобразяваха с желанието му.

Мириам и Лин едва смогваха да вдигат телефоните. Повечето обаждания бяха от приятели, но звъняха и непознати особняци. Една старица я увери, че ще се моли за Карън, друг глас я обвини в извършване на сатанистки ритуали, трети предложи пречистване на къщата от зли духове.

Гейл каза на Дейв:

— Ще разговарят с двама души. С хлапето на съседите, които навярно ще изпитват още по-голяма „симпатия“ към мен след това, и с майстора, който дойде да поправи климатика. Казва се Чарли Дженкинс. Миналото му е малко съмнително, но не мисля, че би убил домашен любимец в къщата, където е работил преди час. Би било глупаво.

— Психопатите невинаги са умни — отбеляза Дейв. — Слушай, мислех си, какво ще кажеш да изпратим Карън при родителите ми?

Живееха в малък апартамент в Делрей Бийч на около осемдесет километра по крайбрежието. Гейл отвърна, че според нея би било прекалено.

— Карън е в пълна безопасност при семейство Педроса.

— Докога? Възнамерявате да се върнете в къщата си, нали? Не е в безопасност в Маями, Гейл. Мама и татко биха се радвали да им гостува. Знаеш, че ги обича, а рядко я виждат, откакто се разведохме. На тяхната улица е открита занималня, а кварталът е пълен с деца. Сградата има плувен басейн и спортна зала.

— Антъни ще наеме бодигард. Няма начин Бозо да се доближи.

— Бозо. Как ти звучи… Тъмният ангел на смъртта? — Дейв се изправи, твърде нервен, за да стои седнал. — Не искаш да се разделиш с нея. Държиш да наложиш своето решение. Както винаги.

— Не е така! — Гейл тръгна след него към другия край на офиса. — Бозо… който и да е той… би я открил по-лесно в малък град.

— Не и ако не знае къде е!

Гейл въздъхна и каза:

— Ще се поболея от тревога.

Дейв я погледна, протегна ръка и обгърна шията й.

— Зная. И аз не искам да я изпращаме далеч оттук. Но няма да замине за Аляска. Стига се за един час. Бихме могли да пътуваме заедно.

Тя се засмя.

— Не мисля. — Облегна се на него за миг. — Нека изчакаме. Да видим какво ще стане.

— Да чакаме? Докато онзи стори с нея същото, което…

— Престани! — Гейл извърна глава. Пое си дъх. — Опитвам се да не мисля за това. Не го сънувам само благодарение на успокоителните, които ми предписа докторът на Ернесто Педроса. Без тях навярно бих се побъркала.

Дейв сложи ръка на рамото й и леко го притисна.

— Добре. Ще почакаме. Но не твърде дълго, нали?

Тя кимна.

Дейв се върна до бюрото й, за да вземе своето копие от споразумението, което Гейл бе запечатала в плик.

— Благодаря за това — каза той. — Обещах на Карън да посетим заедно всички заведения „Олд Айлънд Клъб“, когато отворят. Попита ме дали ще стана богат. — Дейв се усмихна. — Казах й: „Принцесо, татко вече е богат, щом има теб. Но двамата истински ще се забавляваме“.

Гейл отвърна на усмивката му.

— Радвам се, че успях да помогна. Наистина.

— Отдавна трябваше да повярваш в мен. — Бързо я целуна по устните, преди тя да се отдръпне. — Да се видим в понеделник, а? Ще ти се обадя след подписването и лично ще донеса чека.

Помаха й с плика и отвори вратата.

Гейл излезе да го изпрати. Той спря до Мириам, която не бе виждал от година, и весело я поздрави. Усмихна се на Лин и я предупреди да не позволява на Гейл да я товари с твърде много работа.

Когато най-сетне си тръгна, Мириам каза:

— Никак не се е променил.

— Хубавият тен прави чудеса.

Гейл взе писмата от Мириам, която ги бе подредила. Когато се върна в офиса си, чековата й книжка все още стоеше на бюрото. Прелисти я и пресметна наум баланса. Бяха останали по-малко от осем хиляди. Клиентката по делото „Цимерман“ очакваше парите си днес, 28650 и дребни. Лекарите също настояваха за своето възнаграждение, но не знаеха, че вече е постигнато споразумение по делото. Налагаше се Гейл да обясни на мис Цимерман причината за забавянето.

Рискът й се струваше нищожен. Дейв бе прав. Така се правеше бизнес. Но досега не се бе решавала на подобна постъпка. Някои адвокати го правеха често и нагло. Гейл четеше списъците с имената им в графата „Дисциплинарни наказания“ на юридическия бюлетин. Този адвокат бил временно лишен от правото да упражнява професията, онзи — отстранен за злоупотреба с парите на клиентите си. Мисълта, че няма да извлече никаква полза от тази сделка, донякъде я успокояваше. Внуши си, че не го е направила за Дейв, а заради Карън.

Прибра чековата си книжка в долното чекмедже.

Номерът на Тереза Цимерман бе в компютъра. Гейл натисна бутона за автоматично избиране, вдигна слушалката и зачака. Прозвуча сигнал „свободно“. Прегледа пощата и откри това, което търсеше — пакет от Хари Ласко. Мириам го бе отворила и бе оставила съдържанието вътре.

— О, да! Хари, обичам те.

Беше й изпратил копия от писма, повечето на испански. В горната част се четяха номера на факсове. Навярно няколкото страници с цифри представляваха приходите и разходите от казиното. Бележката за допълнителни разноски бе напечатана на испански. Беше отбелязана сумата 3200000 долара на името на мнима карибска компания. Хари бе написал инициалите си, Х. Л. Друго дружество, наречено „Жълта роза“, бе получило 1050000. Само човек от Тексас би измислил подобно име. Сякаш за да потвърди предположението й, Хари бе добавил инициалите на Уендъл Суийт. Купувачът бе компанията „Инверсионес Венецоланос“, притежавана или ръководена от Рикардо Молина от Каракас. Гейл отново прелисти факсовете. Единият бе адресиран до Р. Молина в „Комодор Клъб“, Маями.

Сградата й бе позната. Висока, лъскава и твърде скъпа, точно до Брикел авеню в центъра. Много южноамериканци имаха апартаменти в Маями.

Гейл се запита дали Молина познава Уендъл Суийт. А дали би се съгласил да говори? Защо не? Сделката бе приключила.

Стресна се, когато чу гласа на Тереза Цимерман по телефона. Намести слушалката.

— Тереза, ало. Обажда се Гейл Конър. Исках да ти съобщя нещо във връзка със споразумението. Ще има малко закъснение.

Обясни й, че поради проблем в кантората й сумата ще бъде прехвърлена на фирмената й сметка след два дни, за което поема цялата отговорност.

Писмата се бяха плъзнали по обемистия кафяв пакет под купчината. Гейл забеляза адреса на подателя: Адвокатска кантора „Ферер & Куинтана“. Мириам не го бе отворила, защото някой, Антъни или секретарката му, бе напечатал до името й „лично“ и го бе подчертал. Вътре имаше нещо с форма на кутия.

Задържа слушалката между брадичката и рамото си, обърна пакета и го разлепи.

— Но ще ти напиша чек в понеделник, ако е удобно.

Антъни рядко й изпращаше подаръци в кантората, но Гейл видя кутия шоколадови бонбони в луксозна златиста опаковка, вързана с червена панделка. Не откри бележка.

Мис Цимерман заговори и отклони вниманието й. Не, не бе удобно да й изпрати чека в понеделник. Настояваше да дойде веднага, за да го вземе. Твърдеше, че парите са й необходими незабавно.

Гейл потръпна. Чекът от сделката с „Мариот“ щеше да бъде разписан в понеделник следобед.

— Всъщност, ще можеш да получиш парите си едва във вторник — каза тя. — Ако желаеш, ела тогава, за да ти връча чека лично.

Вторник? Мис Цимерман й напомни, че бе обещала да й даде парите днес.

— Не, не съм обещавала. Казах, че вероятно ще бъдат налице, но не е сигурно. — Гейл свали панделката от кутията. Прекъсна гневната реплика на клиентката си: — Искрено съжалявам за забавянето. Няма проблем, уверявам те.

Повдигна капака и се намръщи, щом зърна снимка на стаята на Карън. Беше цветна, тринадесет на осем сантиметра, и се виждаше незастланото легло и разхвърляни по пода дрехи. Гейл я извади и откри още две снимки, а под тях — мека хартия на бели и златисти ивици, с която бяха покрити бонбоните.

Чу Тереза да я пита дали задържа парите й, за да прибере лихвата за няколко дни, и да нарича подобна постъпка възмутителна. Гейл каза:

— Не, просто… — Хартията изшумоля в ръцете й, когато я отмести. — Просто… — Краката й се подкосиха и се подпря на бюрото. — Извинявай. До вторник. Обади се тогава.

Два пъти изпусна слушалката, преди да я остави на мястото й. Отдръпна се от кутията. Почувства гадене и залитайки се отправи към тоалетната.

 

 

Час по-късно, когато пристигнаха детективите, Гейл ги покани в офиса си. Не бе влизала там след ужасяващото откритие. Спря се на прага, а Мириам и Лин застанаха зад нея. Ладу и Новик се приближиха към бюрото.

По-възрастният повдигна салфетката с химикалката си.

— По дяволите!

— Трябва да го вземем — отбеляза Новик.

Ладу се наведе и смръщи късия си нос.

— Пликът е добре запечатан.

— Прозрачно тиксо — каза Новик. Попита Гейл дали има кашон. Мириам донесе един. Той постави златистата кутия вътре и го затвори. — Ще проверим за отпечатъци, макар и да не се надявам да открием. — Сложи кашона до вратата и погледна трите жени на прага. — Мис Конър? — Гейл влезе и детективът се усмихна на секретарките й. — Ако обичате, не я свързвайте с никого няколко минути.

Гейл вдигна опаковката.

— Не е от кантората на Антъни. Трябваше да забележа. Етикетът с адреса е бял. На техните има фирмен знак с имената Ферер и Куинтана. Това означава нещо, нали? Човекът, който го е изпратил, знае кой е Антъни и къде работи.

— Не е трудно да се открие. — Сержант Ладу подреди снимките в редица на бюрото. Ръцете му бяха червени и месести. — Погледнете отблизо. Можете ли да кажете кога са направени?

Гейл ги разгледа една по една.

— Не, за съжаление стаята често изглежда така. Чарли Дженкинс би могъл да ги направи преди два дни. Излязох да търся Карън и го оставих сам в къщата за около половин час.

Новик каза:

Но споменахте, че дъщеря ви е видяла котето живо, след като си е тръгнал.

— Възможно е да се е върнал. Говорихте ли вече с него? Бях сигурна, че не го е сторил той, но сега…

— Отидох до апартамента му — осведоми я Ладу. — Хазяинът казва, че живее сам. Не беше у дома, но отново ще го потърсим.

Гейл си спомни нещо и взе едната от снимките.

— Не. Не са направени в сряда следобед. Тогава стаята й беше чиста и подредена. Казах й да я разтреби и тя го стори. После излезе.

Детективите се спогледаха.

— Някой друг се е промъкнал в къщата ми да прави снимки. Господи, не зная кога. Как е влязъл? Не мога да повярвам.

Новик попита:

— Освен вас и годеника ви кой има ключ?

— Ключ? Майка ми. — Гейл се замисли. — Секретарката ми Мириам. Карън носи един в раницата си. Никой друг. Почакайте. Чарли Дженкинс е идвал у дома и по-рано. Поправи някои неща преди месец и го повиках отново миналата седмица. В понеделник. Да. Лин Добърт, администраторката ми, влезе с ключа на Мириам и го пусна, защото нямах възможност да се прибера. Другите два пъти бях вкъщи, но не и миналата седмица.

— Бихме ли могли да поговорим с мис Добърт? — попита Новик.

— Да, разбира се.

Гейл я повика по интеркома.

Когато Лин влезе, тя й напомни за миналия понеделник, деня, в който се бе обадила Джейми Суийт и трябваше някой да посрещне майстора, Чарли Дженкинс.

Сивите очи погледнаха първо детективите, а после Гейл. Лин зачопли нокът и каза, че си спомня.

Сержант Ладу застана точно пред нея.

— Мис Добърт, когато бяхте в дома на мис Конър, непрекъснато ли наблюдавахте Чарли Дженкинс?

Тя кимна и правите й коси се полюшнаха.

— Държах го под око, както ме помоли мис Конър.

Гейл каза:

— Лин, не се безпокой. Не го обвиняваме в нищо. Възможно ли е да се е качил горе, без да забележиш? Например, докато си била в тоалетната?

— Щях да чуя — отвърна тя. — Подовете в къщата са с дъски.

Ладу попита:

— През цялото време ли стояхте при него?

— Всъщност… сега си спомням, че се разходих до беседката, но когато се върнах, все още беше в кухнята.

— Защо отидохте до беседката?

— Защото… исках да я разгледам. Бях виждала такива само на снимки.

— Колко време останахте там?

— Не зная. Пет минути. Може би повече. Не зная.

Ладу кимна.

— Добре.

Лин шепнешком попита Гейл:

— Какво е направил Чарли?

— Не сме сигурни. — Гейл отвори вратата. — Благодаря ти.

Ладу извади ръцете си от джобовете, върна се до бюрото и събра снимките.

— Трябва да тръгваме, но понеже обещахме да ви държим в течение…

Посочи към канапето. Гейл седна в единия край, а детективите — на креслата.

— „Екзотик Гардънс“. Обадихме се и попитахме за цветята, които получихте в понеделник. Показаха ни разписка, подписана с името Рене Конър… сестра ви.

— Жена ли ги е платила?

— Може би. — Той вдигна ръка. — Бихте могли да поръчате букет от името на господин еди-кой си. Не знаем коя продавачка е приела поръчката, а казаха, че нямат време да проверят. Можем да извадим снимка на Чарли Дженкинс от паспортните регистри и да я покажем, но честно да ви кажа, ние разследваме убийства и другите неща остават на заден план.

— Разбирам. — Гейл попита дали от ФБР биха могли да помогнат. — Влиза в правомощията им, нали? Използвана е федералната пощенска служба.

— На теория да. Но практически биха се отзовали само в два случая: първо, ако дъщеря ви беше отвлечена, и второ, ако случаят бе особено важен за репутацията на бюрото. — Той разпери ръце и ги отпусна на облегалките. — Новик, какво искаше да й покажеш?

— Саймън Янси. — Извади от джоба на спортната си риза лист хартия и го разгъна. — Миналата година Янси се е преместил в Уинтър Спрингс, близо до Орландо. Обадих се там. Участъкът е малък и помнят случая. — Новик й подаде копие на статия от „Орландо Газет“. Наведе се напред и опря ръце на бедрата си. — Това е от декември. Янси бил пиян и се спречкал с жена си. Застрелял нея и двамата им синове, а после и себе си. Децата починали, но майката оживяла, въпреки че във вестника не се споменава за това. Изглежда точно преди Коледа е бил уволнен от работа.

Ужасена, Гейл прегледа набързо статията, дълга две колони и половина.

„Семейна трагедия: мъж застрелва съпругата си, децата и себе си. Уинтър Спрингс… късно във вторник вечерта съседите чули изстрели… Янси работел на строеж… Рита Д. Янси, двадесет и осем годишна… синовете Тимъти и Джейсън, на три и пет години… всяко от момчетата простреляно два пъти в гърдите… Майката на Янси твърди, че синът й е бил в депресия, откакто семейството загубило дома си в Маями поради неизплатена ипотека…“

— Господи!

Гейл пусна изрезката в скута си.

Новик каза:

— Вината не е ваша.

— Както казахте, за всичко има причина.

Очите му издадоха съчувствие.

— До това са довели поредица неволи. Не сте ги причинили вие.

— Да. — Тя бавно сгъна листа. — Поне можем да зачеркнем един човек от списъка.

Ладу погледна часовника си и стана от креслото.

— Трябва да тръгваме.

Гейл се изправи.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Новик вдигна снимките.

— Искате ли ги? — Гейл поклати глава. Той ги пъхна в празен плик и каза на Ладу: — Денис, аз ще нося това, а ти вземи кашона. По-едър си от мен.

— Шегаджия.

Ладу се приближи и го взе.

Гейл ги изпрати. В коридора каза на детектив Новик:

— Бащата на Карън иска да я изпратим при родителите му в Делрей. Мислите ли, че има сериозен повод за безпокойство? Антъни ще наеме охрана, когато се върнем на Клематис стрийт.

Ладу се обърна.

— Някой е отсякъл главата на котето й, а после ви я изпраща в запечатан плик. Снимките са неговият начин да ви предупреди, че може да стори същото и с нея.

— Хей — укорително прошепна Новик.

— Съжалявам, мис Конър — каза Ладу. — Не сте ме питали, но ако бях на ваше място и имаше къде да изпратя дъщеря си, бих го сторил… ако не за друго, поне за собствено успокоение. Когато арестуваме злодея, ще се върне при вас жива и здрава.

Новик погледна Гейл.

— Помислете.

— Вече реших — отвърна тя.

— Бих ви посъветвал и да смените ключалките си.

— Разбира се. — Отвори входната врата на кантората и излезе с тях.

— Имам още един въпрос.

Двамата се обърнаха. Ладу носеше кашона под мишница.

— Рикардо Молина. Венецуелец, с апартамент на „Брикел“. Мисля, че притежава казино в Аруба. Това име говори ли ви нещо?