Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гейл Конър и Антъни Куинтана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suspicion of Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Подозрение за измяна

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ивелина Иванова

ISBN: 954-459-750-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2020

История

  1. — Добавяне

13.

Мезонетът на Дейв бе едно от дванадесетте жилища в П-образна сграда с паркинг в средата и широки веранди отзад. Високата желязна ограда и електронният портал осигуряваха на обитателите известна защита от градските престъпници, които се подвизаваха в покрайнините на Коконът Гроув.

Карън щеше да нощува при баща си, а сутринта щяха да гледат тенис турнира. Бе донесла сака и ракетата си. По краткия път от дома на семейство Педроса бе разпуснала косите си от сложната прическа, която й бяха направили в магазина на Лола Бенитес, и ги бе вързала на конска опашка, както обикновено.

Гейл натисна звънеца. Никога не бе прекрачвала прага на апартамента на Дейв. Когато идваше да остави или да вземе Карън, виждаше само коридора с теракота на пода и двата велосипеда вътре.

Входната врата се отвори и Дейв протегна ръце.

— Хееей, моята принцеса пристигна. — Целуна Карън и й стори път да влезе. Каза тихо на Гейл: — Една сервитьорка от клуба ще я наглежда за малко.

Вътре седеше тъмнокосото момиче на име Вики, което Гейл бе видяла зад бара в „Олд Айлънд Клъб“. Тогава бе облечена с тениска с тропически изглед, а сега — с прилепнало боди и къси панталони. Погледна Гейл с тъмните си очи под високи вежди. Стана от табуретката, взе ключовете за колата и чантичката си от плота в кухнята.

Дейв каза на Карън, че с майка й трябва да поговорят. Обеща по-късно да я заведе в яхтклуба и предложи сега да отиде с Вики да погледат видео в апартамента й. Карън не прояви любопитство и това наведе Гейл на мисълта, че е ходила там и друг път.

— Чао, мамо.

Протегна ръце за прегръдка.

— До утре, скъпа. Приятно прекарване.

Гейл проследи с поглед дъщеря си и жената с мускулести крака със загар. Вратата се затвори след тях.

Дейв се върна в коридора и каза:

— Не спя с Вики.

— Не съм те питала.

— Но си го помисли.

Гейл сви рамене.

— Добре, помислих си го.

— Е, сега знаеш истината. Искаш ли да пийнеш нещо? Сода? Бира?

— Само вода. И две болкоуспокояващи таблетки, ако имаш.

— Разбира се. — Покани я да седне. — Извинявай за разтурията. Бях зает в клуба и не успях да разтребя. Добре дошла в скромния ми дом.

— Уютен е.

— Старая се.

Гейл остави чантата си на плота и продължи към хола. Освен в трапезарията, където бе сложена теракота, подът бе застлан с мокет в неутрален цвят като в повечето жилища, давани под наем. Масичката бе отрупана със спортни списания и вестници. Срещу големия диван с кожена тапицерия имаше телевизор с огромен екран, а зад затъмнените стъкла от двете му страни примигваха светлините на стереоуредба.

В единия край бяха стълбите към горния етаж.

Какво ли правеше тук? Какъв бе животът му на тридесет и шест годишен ерген? Гейл се досети как прекарва времето си. Приближи се към вратата за верандата и забеляза газовата скара, която бе очаквала да види там. Навярно канеше приятелите си да гледат мачове и печеше ребра на нея, като преди това ги топеше в бира, за да станат крехки. Предположи също какво има в хладилника и бе сигурна, че ще зърне в кошчето за смет сгъната кутия от пица с чушки и гъби.

На горния етаж бяха двете спални. Гейл не знаеше как изглежда стаята на Карън, но си представяше тази на Дейв. Ако леглото бе застлано, чаршафите под юргана несъмнено бяха измачкани. Може би в нощното му шкафче имаше няколко презерватива, но никакви еротични играчки или порнографски видеофилми. Двата му официални костюма висяха в гардероба, прибрани в калъфи, а панталоните и ризите все още не бяха разопаковани, след като ги бе взел от химическо чистене. Имаше десетки тениски с изгледи от места, които бе посещавал, или с рекламни емблеми на любими отбори. Знаеше и каква форма са добили обувките му — след продължително носене дългите му пръсти образуваха издутини в кожата. Гардеробът бе изпълнен с лек мирис на пот от дрехите, които небрежно хвърляше вътре, когато реши, че може да ги поноси още, преди да ги изпере. Някога Гейл бе мърморила заради този навик, но по-късно се бе предала. Тя имаше отделен гардероб, своя тоалетка и едната половина от полицата до огледалото в банята.

Дейв обичаше да почиства здравите си едри зъби в леглото, докато гледаше новините по телевизията, след което изключваше телевизора с дистанционното управление и оставяше конеца за чистене на нощното шкафче, за да го изхвърли сутринта, ако се сети. После угасяше лампата. Когато бяха женени, нейната лампа оставаше включена по-дълго и когато най-сетне затвореше папките си, той вече бе заспал. Беше свикнала да не обръща внимание на неизхвърления конец, а Дейв — да спи на светло. Ако все още бе буден, се приближаваше към нея и слагаше ръка на ханша й. „Уморена ли си?“ През последните месеци на брака им отговорът толкова често бе „да“, че накрая бе престанал да пита. А по-рано, когато отношенията им бяха сравнително добри, се любеха по навик и всичко бе предсказуемо. Желанието й да опита нещо различно го смущаваше.

Дали някога й бе изневерявал през дванадесетте години на брака им? Гейл не мислеше, че се е случвало, но дори и да бе имал връзки с други жени, те бяха мимолетни и незначителни. Дейв бе по-привързан към къщата им от нея. Държеше в гаража червен железен шкаф с инструменти. Рафтовете бяха отрупани с наръчници за обновяване на дома, градински лейки и торове. В двора нямаше червеи, дървеници, плесен или плевели. Веднъж сам инсталира напоителна система, а след това застана в средата на градината и каза на Гейл да натисне ключа. Сложи ръце на кръста си и зачака. Широките му рамене имаха приятен загар, а мускулите на краката му изпъкваха над покритите с кал маратонки. Помпата се задейства и през тръбите към пръскачките потече вода. После целият двор се изпълни с въртящи се в кръг или полукръг струи и слънчевата светлина образува дъги над тревата и цветните лехи. Дейв закрачи по калта с отвертка и гаечен ключ в ръце и докато нагласяше главите на пръскачките, стана вир-вода, но сияеше от задоволство.

Желанието му да прекрати брака им я бе изненадало, но не и пътуването до Карибите, защото Дейв бе мечтател по натура. Гейл имаше по-практичен ум. Знаеше колко струва всичко, колко дългове е натрупал и какво трябва да стори, за да промени положението. За дванадесет години се бе захващал с пет различни неща, а яхтклубът бе последното фиаско. Мечтите му се бяха оказали неосъществими. Бе заминал за Карибите, за да избяга от всичко. Но се бе завърнал. Уверяваше я, че се е променил, но Гейл се съмняваше. Твърдеше, че не спи със сервитьорката Вики, но това означаваше само, че в момента не са в интимни отношения. Навярно са имали връзка. Нима иначе жена с екип за джогинг би се съгласила да забавлява дъщеря му в апартамента си в прекрасен съботен следобед?

Дейв донесе от кухнята чаша вода, в която потракваха бучки лед. Сложи кана с кафе на масата и й подаде две таблетки.

— Това е ибупрофен. Не бива да пиеш аспирин на гладен стомах. Не бях сигурен дали си обядвала. Силно ли е?

— Кое?

— Главоболието ти.

Тя преглътна хапчетата с вода.

— Не толкова.

— Изглеждаш зле.

— О, благодаря.

— Да разтрия ли врата ти?

Беше го правил, когато болката й бе толкова силна, че сковаваше скулите й. Едрите му пръсти бяха силни и умели. Но Гейл не искаше да я докосва.

— Добре съм — каза тя и се засмя. — Беше… интересна седмица.

Той събра изсветлелите си вежди. Явно очакваше обяснение. Хрумна й да му каже за Антъни. Преди време споделяха всичко и Дейв винаги я изслушваше. Понякога не можеше да й даде отговора, който й бе нужен, но слушаше.

Гейл каза:

— Донесох снимката.

— Добре. Дай да я видя.

Последва я до масата в трапезарията, където тя извади от чантата си малък кафяв пакет. Отвори го. Дейв застана с ръце на кръста и въздъхна, подготвяйки се да види това, което Гейл вече му бе описала по телефона. Взе белия плик, повдигна капака и погледна цветното копие. Стисна зъби и сви устни, сякаш бе вкусил нещо блудкаво. Преглътна.

Най-сетне остави снимката на масата и Гейл отново зърна цветовете на фона на дървената плоскост. Синьото небе и дърветата. Дрехите на децата. Червените шорти на Карън. И огромния черен револвер насочен към главата й. Трите прави линии, очертаващи траекторията на куршума, няколкото леки щриха пред дулото, наподобяващи дим, и пробива в черепа й.

Дейв рязко се обърна и пристъпи към плъзгащите се врати с гръб към стаята. Тихо подсмръкна и учестеното му дишане издаде, че едва сдържа сълзите си.

— По дяволите!

Тя бавно сгъна копието и го прибра в плика. Вече по-спокоен, Дейв се обърна и леко се покашля.

— Какво казаха полицаите?

— Няма никаква следа. Пликът е обикновен, а и всеки би могъл да направи цветно копие на снимка. С мама докосвахме хартията безброй пъти и не могат да се снемат отпечатъци. Може би дори не е оставил. По кутията от боята също нямаше. Предполагаме, че двете случки са свързани. Както и телефонните обаждания. — Гейл уви плика в кафявата хартия. — Вероятно ще получим още снимки. Писма, обаждания. Какво ли не. Имало е случаи на тормоз, продължаващ месеци. Години.

— Господи.

— Казаха, че ако изпрати още, бихме могли да се възползваме. Да открием кой е. — Гейл прибра пакета. — Искаш ли копие?

— Не. Задръж го. Не искам да го виждам тук. — Дейв въздъхна. — В безопасност ли е тя, Гейл? Какво да сторим, за да я предпазим?

— Не й позволявам да излиза често. Никога не я оставям сама. Той има пистолет, а и сложихме алармена инсталация. Не мислим, че някой ще се опита да проникне у дома. Полицаите казват, че обикновено убийците не предизвестяват за намеренията си.

Дейв замислено обиколи стаята.

— Бихме могли да я изпратим при родителите ми за останалата част от лятото. Какво ще кажеш?

— Няма да й хареса.

— Не ме интересува дали ще й хареса.

— Искам я тук, Дейв. Не желая да бъде далеч от погледа ми. Тревожа се дори сега, докато е с Вики.

— Няма от какво да се боиш. Тя живее на съседната улица.

Обсъдиха кой би могъл да е злосторникът. Ядосан клиент. Съсед. Дори не изключиха възможността да е човек, когото и Дейв познава. Или някой от познатите на Антъни Куинтана, предположи Дейв. Или самият Антъни.

Гейл го изгледа гневно.

— Защо не? Получаваш тази снимка, а след малко той ти съобщава, че ще живее при вас.

— Твърдиш, че може да я е изпратил Антъни? Странно. Той предполага, че си ти.

— Ако наистина му е хрумнало, значи този човек е луд. Наистина луд.

Обмислиха какво да кажат на Карън, ако се повтори, но не стигнаха до решение. Може би нямаше да се случи отново. Най-добре бе да изчакат.

Гейл го помоли да й покаже спалнята на Карън.

— Бих искала да видя как изглежда.

— Разбира се.

Поведе я към стълбите.

Беше малка слънчева стая, точно срещу неговата, с отделна баня. В къщата на Клематис стрийт, със старите дъски на пода и дебелите стени, Карън бе започнала да мечтае за по-модерна обстановка. Тук имаше легло с балдахин, а над тоалетката висеше огромен плакат от филма „Титаник“. Навсякъде се виждаха плюшени играчки, а светлината, която проникваше през множеството кристални топчета, окачени на рибарска корда до прозореца, образуваше дъги, които затанцуваха из стаята, когато Гейл ги залюля.

— Красиво е. — Приглади дантелената покривка и взе от леглото плюшено мече. — Едно съседско момче я е целунало. Каза ли ти за това? На четиринадесет години е. Изглежда симпатично, но тя не искала и му беше ужасно сърдита.

— На четиринадесет! Трябва да поговоря с бащата на това хлапе.

Гейл поклати глава и се усмихна.

— Виждала съм я да го гледа, но той естествено не й обръща внимание. Карън казва, че си имал приятелка, която била на тринадесет.

— Толкова бързо расте — каза Дейв.

Гейл почувства тежест в краката, седна на един нисък стол до леглото и затвори очи.

— Добре ли си?

— Напоследък не мога да спя. — Той застана до нея и докосна косите й. Гейл каза: — Не зная какво да правя, Дейв. Опитвам се да си внуша, че няма от какво да се страхувам, но като че ли се залъгвам.

Притисна рамото й.

— Зная. И аз съм изплашен. Трябва да заловят това копеле.

— Мисля, че целта му е да навреди на мен, а не на Карън. Някой иска да страдам. Но нямам представа кой или защо. Ако знаех какво съм сторила, щях да помоля за прошка. Дори бих му платила, а ако не иска пари, бих изпратила писмо с прочувствени извинения. Първия път каза по телефона: „Здравей, кучко, време е да умреш“. Не преставам да се питам какво съм направила. — Гейл се засмя. — Накара ме да надникна в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Какви грехове съм извършила, та някой иска да ми причини такова страдание?

— Грехове? Какво говориш? Може би си нахокала някого. Или си препречила пътя му с колата си. Или го прави просто за забавление. На този свят има луди хора.

— Не. Твърде лично е.

Погали тила й и тя не го отблъсна. Навън чуруликаха птици, а през прозореца влизаше светлина, от която по килима все още пробягваха дъги.

— Отдавна не съм правил това — каза Дейв.

Гейл понечи да стане.

— Не, стой. Все още сме приятели, нали? Поне това. Гейл, няма да те нападна. Имай ми доверие.

— Не биваше да идвам тук — каза тя.

— Напротив. Това е най-смущаващото в цялото положение. — Наведе се и допря устни до върха на главата й. Задържа ги няколко мига и пръстите му нежно се плъзнаха по слепоочието й. Усети топлия му дъх в косите си, когато каза: — Знаеш ли, откакто се върнах, посещавам психоаналитик. Аз. Преди време не бих повярвал, но помага. — Потупа я по рамото и се изправи. — Толкова си напрегната — каза той. — Хайде, позволи ми да те разтрия. Помниш ли, когато веднъж се прибра у дома след натоварена седмица в съда и беше толкова зле, че едва движеше главата си?

— Наркотик — засмя се тя. — Имам нужда от силен наркотик.

— Нуждаеш се от медитация и йога.

— Дейв, не ми казвай, че си започнал да се занимаваш и с йога.

— Имам един видеофилм. Брои ли се? — Прокара палци по гръбнака й. — Опитвам се да преосмисля доста неща. Например брака ни. Зная защо имахме проблеми. Ти беше… и все още си силна жена и не знаех как да постъпвам. Винаги си печелила повече от мен и това донякъде ме безпокоеше. Бях събрал у себе си много гняв. Не към теб, а по-скоро към мен самия. Разбираш ли какво искам да кажа? Когато подадох иска за попечителство над Карън, целта ми беше да ти докажа, че мога да бъда добър баща. Добър човек. И че ще постигна успех в бизнеса.

Дейв спря, заобиколи и седна на леглото на Карън с лице към Гейл.

— Искаш ли да чуеш една добра новина?

— Да.

— Другата седмица ще сключа сделката, която очаквах. Не ти казах от кого е офертата. От „Мариот“. Хотелиерската компания.

— Не.

— Нали ти казах, че е златна мина? — Той доволно се засмя. — Искаха името, а аз го притежавам. Сега ще открият „Олд Айлънд Клъб“ във всеки курорт на „Мариот“ във Флорида и на Карибите. Бях решил да го запазя в тайна, докато не бъда сигурен.

— Дейв, това е чудесно. Поздравления. Фантастично е.

— Ще ми донесе несънувани приходи. Ще мога да си позволя къща с голям двор и басейн. И място в пристанището, защото искам да купя нова яхта. Или катер. Какво мислиш?

— Аз ли? — Изведнъж Гейл осъзна, че му е нужно одобрението й. — Идеята за яхта ми се струва добра. Но не харчи твърде много, преди да си спечелил.

— Разбира се, че няма. Ще бъде инвестиция. Бих могъл да организирам разходки за клиентите. С Карън ще пътуваме, където поискаме. — Но за няколко секунди радостният израз на очите му помръкна, сякаш някой внезапно спусна завеса. Хвана ръката й и докосна годежния пръстен. — Ще се справя и с това.

Тя дръпна ръката си.

— Време е да тръгвам.

Когато стана, Дейв я прегърна и устните му потърсиха нейните, но Гейл извърна глава.

Той потърка чело в рамото й.

— Преди два дни отвърна на целувката ми. Защо пожела да се качим тук? Знаеш защо. — Притисна я по-силно. — Знаеш кое е правилното решение, но се боиш да го признаеш. Трябва отново да бъдем семейство. Ти, аз и Карън. Тя има нужда и от двама ни.

— Престани.

Напрегна сили и го отблъсна.

По лицето му изби руменина и очите му заблестяха.

— Днес почти реших да се обадя на адвоката си и да се откажа от делото за попечителство, но нещо ме възпря.

Гейл го изгледа с изумление.

— Но когато излязохме от кабинета на Фишмън, каза, че ще се разберем.

— Е, промених решението си. Някой трябва да помисли за дъщеря ни. — Дейв хвана ръката й. — Бракът ти няма да трае дълго. Съжалявам, че ти го казвам, защото не искам да те видя нещастна, но е неизбежно. Иска ми се да знаех някакви магически думи, с които да те накарам да се събудиш. Не мога да се боря срещу него, за да те спечеля. Господи. Навярно би ме застрелял. Но той ще те загуби. По един или друг начин. Все едно дали ти ще го напуснеш, или ще си намери друга, и когато това се случи, се надявам… моля се да помниш едно. Че те обичам.

 

 

Гейл стигна с кадилака до сенчестия парк край брега и спря с включен двигател и климатик. От време на време от боровите дървета политаха иглички и кафяви клонки, които се удряха в покрива и се плъзгаха надолу по стъклата. Погледа един човек, който играеше с кучето си на „Фризби“. Минаха няколко колоездачи. Никой не тичаше в тази горещина. Тя заплака и потърси в жабката салфетка, но откри само старателно сгънати карти, малко фенерче и наръчник за автомобила. Използва вече мократа си носна кърпа, след което наклони кожената седалка назад. Чувстваше световъртеж и се питаше дали не полудява.

Замисли се какво да каже на Антъни.

Нищо.

Как щеше да обясни закъснението си?

„Извинявай“, и нищо повече.

Ако се ядоса, щеше да му напомни за собственото му държане, когато, заслепен от ревност, й бе хвърлил ключовете.

За нищо на света нямаше да сподели какво й е казал Дейв. Би било невъзможно да предвиди внезапните му противоречиви хрумвания. Но вече разбираше, че не са съвсем неоснователни. Дейв искаше да уреди живота си. С Гейл. За нейно удивление, нежният допир на пръстите му до тила й бе събудил неумолимо желание.

Не за първи път щеше да премълчи истината от Антъни. Беше я попитал дали някога й е хрумвало отново да се събере с Дейв. Зададе й този въпрос, след като се бяха любили в дома на дядо му. Достави й наслада, а после пожела да се увери, че няма причина да се съмнява във верността й. И тя го излъга. Кой не би постъпил така в подобен момент?

С тази лъжа бе предотвратила неизбежна кавга. Не желаеше да нарани чувствата му. Всъщност дори не бе излъгала, а просто бе избегнала отговора на един безсмислен въпрос. Поне така й се струваше тогава.

Няколко месеца след като бе започнала да се среща с Антъни, скоро след окончателното подписване на документите за развод, Дейв се бе появил в дома й късно вечерта. Беше пиян. Искаше да се върне, да опитат отново, и когато Гейл каза „не“, той заплака.

„Върви си у дома, Дейв“.

„Вече нямам дом“.

„За бога, ще събудиш Карън“.

„Гейл, не ме отблъсквай. Нуждая се от теб. Не мога да живея без теб“.

Възстанови в съзнанието си случките от онази нощ. Спомни си как бе отишла до входната врата и я бе отворила. Трябваше да му каже да си отиде. Спокойно, но без колебание: „Дейв, моля те, върви си“. И след малко шумът на пикапа му да заглъхне на тихата улица.

Но не бе станало така. Бяха се качили в спалнята й. Защото искаше да бъде сигурна. Или се страхуваше да не го нарани. Или просто по навик. Не бе трудно да прекара нощта с него, а след това да го отпрати. Преди разсъмване му каза, че не може да остане, и той си тръгна, без да възрази: На следващия ден му се обади. „Всичко свърши, Дейв“.

Естествено после не призна истината на Антъни. Тя би помрачила щастието им. Вече знаеше колко е горд и ревнив. Истината или начинът, по който би я приел, несъмнено щеше да се отрази на отношенията им.

Гейл оправи грима си, продължи към „Коръл Гейбълс“, сви по Малагуеня стрийт и паркира зад железния портал на Педроса. Беше се забавила повече от два часа.

 

 

Антъни гледаше последните минути от мача на „Марлинс“. Прие извинението й с обичайното повдигане на рамене и вежди и присвиване на устни. Изчакаха мачът да свърши и се сбогуваха с роднините му, повечето от които също се канеха да тръгват.

Щом излязоха от алеята, Гейл сложи слънчевите си очила.

— Помислихме дали да не изпратим Карън при родителите на Дейв в Делрей Бийч.

— Казах ти, че няма да й се случи нищо лошо. Ако искаш бодигард, ще наема.

— Не се боиш от нищо, нали?

Той я погледна, но остана безмълвен.

Слънчевите лъчи проникваха между клоните над тях, през балдахина от яркочервени цветове и свежи листа. Зад следващия завой навлязоха в тъмен тунел от фикусови дървета. Когато стигнаха до знака „Стоп“ в края на улицата, той попита:

— Люби ли се с него?

Кратката й въздишка прозвуча почти като смях.

— Полудял ли си? Не. Не сме се любили. Дори не сме се целували. Показах му цветното копие и поговорихме за него, за Карън и какво да правим.

Антъни каза:

— Извинявай. Въпросът беше ужасен, но ми хрумна, защото зная какво иска той.

— Въобразяваш си.

— Не. Видях как те гледа. — Гейл бе доволна, че е със слънчеви очила, но те не се оказаха пречка за проницателния му поглед. — Ако бях на негово място — каза той, — бих искал да си върна обичта ти. Бих намразил мъжа, с когото си обвързана, и бих сторил всичко възможно, за да те спечеля отново.

— Е, Дейв не е като теб, нали?

— Не ти ли минава през ум… дори за миг… че може той да го е сторил? Дейв е единственият човек, който би могъл да снима децата с камера, и никой да не намери това за странно. Именно снимката те отведе при него.

— Моля те, престани.

— Значи не ти е хрумвало? — Тъмните очи я изгледаха изпитателно. — Питам се какво ли ти е казал? Как би успял да ти въздейства? „За дъщеря ни е най-добре да живее с мама и татко в една къща“. Това ли бяха думите му? Навярно да. Аз бих се опитал да използвам майчинските ти чувства. Може би дори си забравила, че Дейв прекара седмици далеч от Карън, без дори да й се обажда.

— Антъни, стига — процеди тя през зъби.

Той погледна в огледалото за обратно виждане и натисна газта. В събота следобед движението в тази част на „Коръл Гейбълс“ не бе натоварено. Дългите му пръсти забарабаниха по волана и пръстенът му проблесна на светлината.

— Какво друго бих казал, ако бях на негово място? Че имам нужда от теб? Да. Така би се изразил.

Гейл го изгледа гневно.

— Но Антъни Куинтана не би употребил тези думи, нали?

— Права си. Аз те желая, обичам те. Но не съм зависим от теб. Това е разликата. Той се нуждае от теб, защото е неудачник. Нуждае се от парите и ума ти. През дванадесетте години на брака ти е разчитал единствено на теб.

— Щом мислиш така, не би трябвало да се съмняваш в превъзходството си — каза тя. — Всъщност Дейв е на път да постигне голям успех. След седмица ще подпише договор с веригата хотели „Мариот“. Очевидно сделката е доста изгодна и се радвам за него.

— Чудесно. Ако му провърви.

— Ще успее, въпреки че ти със сигурност се надяваш да се провали.

Антъни погледна през страничното стъкло и зави надясно. Продължиха по булевард „Гранада“, край който се редяха луксозни къщи.

— Не се ли питаш защо е решил да ти каже за тази сделка, която ще му донесе много пари? За да те убеди, че може да те издържа. Иска да го потупат по гърба като послушно куче. Хората обичат кучетата, защото никога не отправят предизвикателства и не противоречат на господарите си. „Хайде, Дейв, донеси пръчката, бъди добро момче“.

— Млъкни, Антъни.

— Какво още каза? Сигурно, че съм кубинец, а всички латиноамериканци изневеряват на жените си?

Когато юмрукът й се стовари върху рамото му, колата за миг се отклони встрани.

— Казах, млъкни! Дейв никога не е бил толкова глупав, ревнив и избухлив като теб. Ревността не е привлекателна черта. Не се чувствам поласкана. Ако искаш да бъда нещастна и да те напусна, продължавай да се държиш така!

Мълчаливо изминаха останалата част от пътя. Гейл гледаше през прозореца. Беше толкова напрегната, че от мускулите на шията надолу по гръбнака й пробягваха болезнени тръпки.

Когато стигнаха до къщата на Клематис стрийт, Антъни провери пощата и откри още един бял плик с името й. Отвори го далеч от нея и лицето му застина.

Гейл настоя да й покаже съдържанието и той го стори.

Сякаш видя себе си отдалеч — как полита към пода и Антъни я хваща. Повърна в банята на долния етаж, от което почувства бодеж в гърлото. Антъни й помогна да се качи в спалнята. Пожела да се обади на Дейв и той й донесе телефона. Накара Дейв да обещае, че няма да извежда Карън от дома си, докато решат какво да й кажат.

Около два часа сутринта се събуди разтреперана. Малката лампа бе включена. Антъни я бе облякъл в нощницата й.

— Ела.

Притегли я в прегръдката си.

В съня си бе видяла ножа от снимката. Някой разрязваше Карън на парчета и нежната плът се отделяше от костите й. Ножът се забиваше в нея, пресичаше мускулите и артериите, разкъсваше все още неразвитите й гърди. Кървави струи обливаха дългите й коси, изпълваха устата й и се надигаха в прерязаното гърло. Картината изчезна твърде бързо, за да й причини болка, но ужасът при вида на обезобразеното тяло, извадените вътрешности и проблясващото острие бе достатъчно мъчителен.

Антъни я притисна към себе си.

— Гейл, добре ли си? Карън е добре. Обадих се на полицията, за всеки случай. Нищо няма да й се случи. Кълна се.

Целуна я и още веднъж я увери, че дъщеря й е в безопасност.

Най-сетне тя заспа.