Тони Стронг
Убийство в Оксфорд (6)

Четири

Тери хвърли празната бутилка от шампанско. За момент беше тихо, а след това проехтя експлозията от счупеното стъкло в металния контейнер. Тя винаги е обичала купчините с бутилки. Беше пресметнала, че само два типа хора ги използваха: тези, които бяха стиснати и изхвърляха бутилките от каберне Совиньон, като ги стискаха до последно, и такива като нея, които изпитваха удоволствие от трясъка и от тъпия звук на метал.

Засега се отказа да търси чия е котката. Мо се отегчаваше и трябваше да използват микробуса до края на деня, докато беше техен. Трябваше й бяла боя, така че съчетаха пътуването си с отиване до един от магазините „Направѝ си сам“, а после до паркинга, където бе видяла контейнерите за бутилки. Кашоните с празни бутилки, разхвърляни под навеса, бяха влажни и щяха да се разпаднат, докато ги носеше към колата. Вече няколко минути тя хвърляше бутилките в контейнера една по една. Накрая загуби търпение и започна да се цѐли в отвора му от разстояние. Младият мъж, който внимателно разпределяше бутилките от чантата си на кафяви, зелени и прозрачни, я изгледа с възмущение.

— Бяла, с бледолилав оттенък — каза Мо развеселено, като излезе от супермаркета с количка боя. — Това е боята за една лесбийка, която иска да доминира като теб.

Чу се трясък. Студентът беше изпуснал една бутилка, докато опулено ги слушаше. Той ги погледна учудено и коленичи да събира остатъците парче по парче.

— Сега къде? — попита Мо, щом Тери се качи в колата. Мо настояваше да шофира. Тери се чувстваше като строител и без малко да отвори прозореца и да подсвирне на някоя домакиня.

— При приятелката ти — предложи Тери. Мо имаше една приятелка лесбийка в Оксфорд, която държеше кафе в женския център и беше купила няколко снимки от последната й и изложба. Покани я да й се обади непременно, щом дойде в Оксфорд.

— Защо не?

Те караха мълчаливо.

— Мисля си за котката — каза Мо.

— Какво?

— Ветеринарят мисли, че може да е в резултат на травма или стрес.

Беше неделя и ветеринарните кабинети бяха затворени, но накрая се свързаха с един по телефона. Той не им помогни кой знае колко. Канибализмът беше едно от нещата, които се случват понякога. Можеше да спре, щом котенцата започнат да растат. Трябваше да оставят котката да почине и да не я стряскат.

— Видя ли бучките под козината й?

— Какви бучки?

— Когато я галих, напипах корички на рани. По стомаха, точно над зърната й. Помислих, че са от други котки, но изведнъж ми се стори, че…

— Какво ти се стори? — попита Тери.

— Може да са от изгаряне с цигара. Някой я е изтезавал.

 

 

Женският център се намираше в една стара пожарна в центъра на града и се състоеше от книжарница, свързана с кафенето на приятелката на Мо Лизи. Нямаше много хора. Няколко групи жени закусваха и четяха неделните вестници.

Снимките бяха окачени по цялата стена. Тери ги погледна и почервеня.

— Защо не ми каза, че са точно тези — изсъска тя на Мо. Почувства как всички погледи се насочват към нея.

— Не си ме питала. Успокой се, никой няма да те познае.

Това беше истина. В частната си работа, точно обратно на комисионните, които взимаше от реклама, Мо се опитваше да бъде женският Мейпълторп. Голото тяло на снимките в кафенето на Лизи беше красиво, в бяло и черно, леко осветено и отпечатано на много фина хартия. Но снимките също бяха с определена тематика. Всички бяха от серията, която Мо наричаше „невротична гола серия“. Главата на модела беше отрязана и фотографиите бяха отпечатани в червеникавокафяви тонове, така че не можеше да се каже дали беше бял или чернокож. Всъщност моделът беше Тери.

Тя си зададе въпроса как от толкова много градове тези фотографии са попаднали именно тук. Предпочиташе да са навсякъде другаде, но не и тук. Мо беше продала доста фотографии и тя трябваше да се радва за нея, а освен това някой не я познаваше. Но тя бе сигурна, че нямаше да е чест гост на женския център.

Мо извика сервитьорката и попита дали Лизи е на работа.

Момичето се усмихна.

— Разбира се. Тя е в кухнята. Но ако сте репортери, нима да иска да се види с вас.

— Предай й за Мо Доусън. Фотографката.

След няколко минути Лизи се появи. Беше млада и слабичка американка. Тери си помисли, че не прилича на лесбийка и веднага се укори за глупавата мисъл. По какво си личеше, че тя самата е лесбийка. Мо ги запозна и поръча кафе. Тя направи комплимент на Лизи за изложените картини, но не спомена за ролята на Тери в тях.

— Толкова са красиви. Всички ме питат откъде съм ги купила — каза Лизи.

— Наистина ли? Ако искаш, ще ти пратя няколко визитни картички. Обещавам ти процент.

Лизи изведнъж посърна.

— Ако работи още кафето.

— Защо? На мен ми се струва, че то процъфтява.

— Проблемът е другаде. — Двете бяха озадачени и тя попита: — Нали не живеете тук? Затова и няма как да сте чули, че сме заподозрени в убийство.

Мо хвърли поглед на Тери.

— Да не би да говориш за убийството в Осни?

— Да. Значи вече сте чули.

— Тери купи къщата, където е извършено.

— Купила си къщата — касапница?! Доста смело.

— Тя е хубава къща — каза Тери. — Не мисля, че съм направила кой знае какво. — Но тя осъзнаваше, че беше го направила. Ако не беше агентът за недвижими имоти. Ако знаеше, че убийството е тема номер едно в града, едва ли щеше да я купи.

— Ти как си замесена? — попита я Мо.

Лизи въздъхна.

— Толкова глупаво. В полицията получили писмо, чрез което ни свързват с убийството, защото е написано върху хартия, която ние продаваме. Като че ли клиентите ни са толкова глупави, че да убият някого и да не забележат, че оставят улика за полицията.

— По какво се различава тази хартия? — попита Тери.

— Рециклирана е и не е избелвана, затова не се среща често. На всяка страница отдолу е написано, че се продава в помощ на Фонда за защита на женските права.

— Какво общо има това с Женския център? Всеки може да намери такава хартия.

Лизи вдигна рамене.

— Предполагам, че нямат нищо друго да се хванат.

— Имаше ли следствие? — попита Тери. — Длъжни са да обявят информацията, с която разполагат.

— Започна следствие, но полицията го отсрочи. — Тя изгледа Тери. — Ти си доста наясно с процедурата.

— Знам, че нямат право да те тормозят без причина — поясни Тери.

— Освен това чухме, че имат психолог да ги съветва, някакъв професор от университета, важна клечка. Вероятно си мисли, че ако полицията продължи да ни притиска, все нещо ще изкопчи. — Тя огледа кафето, пълно с хора. — Тези, които виждате тук, не са клиенти, а идват от солидарност. Много любезно от тяхна страна, но рано или късно ще им писне да ги заплашват и ще отидат другаде. Слухът, че сме замесени обиколи града и вече ни нападнаха.

— Вас ли нападнаха?

Лизи поклати глава.

— Не, счупиха само няколко прозореца. После намерихме надписи със спрей. Видя ли надписа „Кафенето на Лизи“? Първият, който смених.

— Доста остроумно за малко градче — вметна Тери. — Прилича повече на студентска шега.

Лизи я погледна изненадано.

— Имаш право. Не бях се сетила.

Глъчката в заведението утихна за малко, но пак се засили. Жените не обърнаха никакво внимание на тримата, които влязоха в кафето. Полицаят, полицайката и мъжът с кожено яке, демонстративно отидоха до бара, а после влязоха в тоалетните. Набързо огледаха всяка от тях, после минаха покрай масите и тръгнаха към вратата. Точно когато бяха до Тери, една жена от съседната маса извика:

— Имаш хубава униформа, сладурано. Някой път може да изпробваме белезниците ти.

Избухна смях. Полицайката се изчерви, но продължи да върви невъзмутимо.

— Това беше глупаво — рече Лизи.

— Така ли ви притесняват? — попита Мо, когато полицаите излязоха, изпратени от яростно възмущение.

— Така. Понякога спират клиентите на излизане, разпитват ги или ги претърсват за наркотици. Адвокатката ми подаде официално оплакване. Тя е страхотна. Клиентка ни е и не взема пари за услугите си. Но очевидно, че не правят нищо, за което не са упълномощени. Вероятно ще чакаме, докато не попаднат на следа. Или докато не убият някой друг.

Тя говореше спокойно, но в приведените й рамене се долавяше напрежение. — Според мен убиецът е мъж. И то доста объркан. Жена не може да извърши подобно нещо.

— Защо? Как е извършено убийството? — попита Тери.

— Нима не знаеш? — Лизи беше изненадана. — Бил е промушен с поялник.

— Да не мислиш за същото, като мене? — попита я Мо.

Тери кимна утвърдително.

— Котката. Изгарянията. Почакай, Мо…

— Къде е бил промушен? — Мо попита Лизи.

— Имаш предвид къде в къщата или къде по тялото?

— Къде по тялото?

Лизи направи гримаса.

— Ако си психопат, има само едно място, в което да вкараш нагорещен поялник. — Тя кимна. — В задника.

 

 

Котката се беше излегнала, потриваше лапи и чистеше останалите котенца, сгушени под нея; те бяха малки като мишлета с невиждащи очи. Бяха само две. Още едно беше изядено, докато бяха навън.

— Ето, виж раните — посочи Мо. Тя опипа с пръст козината на котката и откри кафяв кръг от засъхнала кръв с диаметър от половин сантиметър. — Усещаш ли подутините под козината й? Вече са зараснали, но са били дълбоки рани.

— Дали са от изгаряне?

— Кой знае. Може и да са белези от пиявици. Но защо са толкова много и как са попаднали там? Кърлежите по овцете причиняват същото, но не съм чувала котка да е хванала кърлежи.

— Откъде знаеш толкова много за това? — попита Тери.

— Израснала съм на село. Не се учудвай. Защо мислиш, че съм толкова яростна гражданка? Когато като дете си наблюдавал как расте тревата и най-интересното събитие в седмицата е било пътуването до Смит, пазарът в Камдън ти изглежда като рай.

Тери потрепери. Чудеше се къде в нейната тиха къща е лежало тялото със забит поялник. Ами да. В стаята на първия етаж. Тази, която е без килим. Полицията щом е приключила, го е изнесла навън и го е изгорила.

— Поялник — изрече Тери на глас. Даже не можеше да си го представи.

— Да. Също като Едуард Трети.

— Втори. Едуард Втори — поправи я Тери.

— Няма значение. Но символизмът не е характерен за откачена психопатка-феминистка. Ти как мислиш?

— Не знам — каза Тери. — В пиесата на Марлоу, Едуард е убит по нареждане на кралицата, защото я изоставил заради Гейвстън. — Тя въздъхна. — Хората свързват нажежения ръжен с неговата хомосексуалност, но всъщност е елементарно да убиеш човек по тоя начин, когато не искаш другите да разберат причината за смъртта му. Раната е почти невидима.

— Тери — каза Мо предпазливо — не трябва ли да отидеш в полицията?

— Защо? Може да са само изгаряния от цигара, каквато беше първата ти мисъл. Не сме сигурни, че тези рани имат нещо общо с маниака на поялници. Освен това, как котката ще помогне на полицията? Показания не може да даде. Може да ни я отнемат. Помисли.

Мо не отговори.

Тери се ядоса и удари с юмрук по стената.

— Нямам нищо общо с това. Това е моят дом. Не знам нищо за никакво убийство. Не искам да знам нищо. Искам да ме оставят на мира.

— Звучи добре — каза Мо. — Ще боядисваме ли?

Тази вечер беше последната на Мо в Оксфорд. Следващата сутрин тя щеше да се върне с микробуса в Лондон. Предстоящата раздяла ги натъжи, те станаха непохватни и се умълчаха. Тери предложи да спрат да боядисват и да излязат, но Мо предпочете да боядисва. На Тери й се стори, че тя предявява претенции към къщата. Нямаше нищо против. Заедно боядисаха стълбището и половината спалня. После Тери отиде да купи нещо за ядене.

Когато се върна, Мо срамежливо й подаде голям пакет, увит във вестник.

— Това е подарък за теб. По случай новата къща.

— О, Мо — Тери се почувства неловко. Тя дори не се беше сетила да вземе нещо на Мо. Отвори го. Беше една от снимките, които Мо й беше направила, майсторски кадър на едното й рамо, отпечатан на сребристочерна хартия в семпла рамка. Тери се изненада сама от себе си, когато започна да плаче. Дали от благодарност, от вина, че зарязва приятелката си, или от носталгия по дома, който вече го нямаше, тя не можа да разбере.

 

 

Тази нощ опитаха да се любят, но не се получи. Никоя от тях не усещаше желанията на другата и накрая стана ясно, че нямаше смисъл. Липсата на страст между две жени не можеше да се симулира, нито да се прикрива.

Тя се събуди посред нощ. Мо я нямаше, но през вратата се процеждаше светлина. Стана да я потърси.

Мо боядисваше в спалнята, която бяха ремонтирали наполовина; беше гола и яростно размахваше четката нагоре-надолу. Хвърчаха пръски боя, а самата тя цялата беше бяла с бледолилав оттенък.

Като чу Тери, тя се обърна. Очите й бяха зачервени и подути. После пак се обърна към стената и продължи да боядисва.

Тери застана зад нея. На пода лежеше чисто нова четка. Тя я взе и я разопакова. После нежно погали с нея гърба на Мо. Мо застина. Потрепери и затвори очи. Тери движеше четката по гърба й, като се опитваше да намери мястото: между раменете й, което щеше да я накара да се извие в дъга. Тя движеше четката по продължение на ребрата й, а с външната й част докосваше гърдите й. Мо опря ръце на стената и отпусна цялата си тежест върху тях, като някой, когото претърсват за оръжие. Тери продължи да движи ръката си в бавен и равномерен ритъм. Когато докосна всяка част от тялото на Мо, тя продължи по задната част на бедрата й. Усещаше възбудата на приятелката си, пикантното й познато ухание започна да я възбужда. Остави четката на пода и проникна в нея с пръсти.

Тери я притискаше отзад и я накара да се наведе, докато се опитваше да достигне и улови гърдите й. Използва тласъците си, за да отърка бедрата на Мо в прясната хлъзгава боя. После допря ръка до клитора й и я остави там, докато ритмичните движения свършиха своето. Никога не се бяха любили така. Беше силно и страстно и съвсем неочаквано. Като стенеше и скърцаше със зъби от удоволствие, Мо свърши. Това накара и Тери да свърши. Двете се свлякоха до стената, смееха се и крещяха. Телата им бяха хлъзгави от боята и потта им.