Владимир Набоков
Прозрачни неща (3)

3.

Докато търсеше скрин, в който да сложи нещата си, Хю Персон, един поначало подреден човек, забеляза, че средното чекмедже на старото писалище, заточено в тъмния ъгъл на стаята и служещо за подставка на лампа без крушка и без абажур, наподобяваща скелета на счупен чадър, не беше прибрано докрай от предишния наемател или от прислужника (всъщност от нито един от двамата), тоест от последния, който е проверявал дали е празно (никой не беше проверявал). Моят добър Хю се опита да го намести; отначало то отказа да помръдне, но после, противодействайки на едно случайно подръпване (което не можеше да не се възползва от енергията, натрупана при няколкото предишни опита) изскочи навън и от него изпадна молив. Той го огледа за кратко, преди да го върне на мястото му.

Не беше някакъв шестостенен красавец от вирджинска хвойна или африкански кедър с името на производителя, изписано със сребрист варак, а съвсем прост, кръгъл, технически безличен стар молив от евтин чам, боядисан в мръсномораво. Оставен бил там по погрешка преди десет години от дърводелец, на който, още не огледал, още по-малко пък поправил старото писалище, внезапно му се наложило да излезе да потърси инструмент, какъвто така и не намерил. Сега внимавайте.

В работилницата, и много преди това в селското училище, моливът вече бил намалял от острене до две трети от първоначалната си дължина. Оголеното дърво на заострения му край било потъмняло до оловновиолетово и така по окраска заприличало на тъпия край на графита, като само убитият му блясък го отличавал от дървото. Нож и месингова острилка били работили доста върху него и, ако е необходимо, бихме могли да проследим сложната съдба на стърготините, всяка от тях морава от едната страна и потъмняла — от другата, още когато били пресни, ала сега вече сведени до атоми на прахта, чието разпространение нашироко, нашироко ви вдъхва стаена паника, но нали човек трябва да стои над тези неща и затова бързо свиква с нея (има и по-големи ужаси). Общо взето бил приятен за дялкане, тъй като бил със старомодна направа. Ако се върнем назад във времето (но не чак толкова назад, че да стигнем до рождената дата на Шекспир, тоест годината, в която е бил открит графитът за моливи) и оттам отново подхванем историята на нещото в посока „сега“, ще видим как графитът е бил стриван до фин прах, след което млади момичета и старци го смесвали с влажна глина. После тази маса, този пресован хайвер се поставял в метален цилиндър със синьо око — един сапфир с пробита в него дупка, през която се изстисквал хайверът. Трябвало да се точи във вид на непрекъсната апетитна нишка (вижте го само нашия малък приятел!), която сякаш запазвала формата на храносмилателния тракт такъв, какъвто е у земния червей (гледайте, гледайте, не се отплесвайте!). След което вече се нарязвала според изискванията за дължините специално на тези моливи (зърваме резача, стария Елайъс Бороудейл, и тъкмо се каним да проследим ръката му по време на този оглед, когато спираме, спираме и се отдръпваме, бързайки да идентифицираме този индивидуален сегмент). Нека го видим как се пече, как се вари в мазнина (кадър с блеещия донор на мазнината, жертва на касапина, кадър с касапина, кадър с овчаря, кадър с бащата на овчаря, някакъв мексиканец) и после се вкарва в дървото.

Сега, да не губим от поглед това безценно парче графит, докато подготвяме дървената му част. Ето го и дървото! Точно този бор! Първо се отсича. Използва се само стъблото, обелено от кората. Чуваме воя на новоизобретения електрически трион, виждаме дървесните трупи, които се сушат и рендосват. Ето я и дъската, която ще се превърне във външната обвивка на молива в сянката на чекмеджето (все още незатворено). Разпознаваме присъствието му в дънера, разпознаваме дънера в дървото, и дървото в гората, и гората в света, който Джак построи.^[1] Разпознаваме това присъствие по нещо, което ни е съвършено ясно, но е безименно и така невъзможно да бъде описано, както не може да бъде описана усмивката на човек, който никога не е виждал засмени очи.

Ето така цялата малка драма от химически чистия въглен и отсечения бор до този скромен инструмент, до това прозрачно нещо, в миг се разгръща пред погледа ни. Уви, самият солиден молив, същият, който Хю Персон хваща за малко, все още някак ни се изплъзва! Но той няма да ни се изплъзне, о, не!