Владимир Набоков
Прозрачни неща (19)

19.

Ето ни обратно в Ню Йорк и това е тяхната последна вечер заедно.

След като им поднесе превъзходна вечеря (като че прекалено пищна може би, но не и преобилна, тъй като нито един от двамата не беше много яшен), дебелата Полин, тяхната femme de ménagé^[1], която си деляха с белгийския художник от луксозната мансарда точно над тях, изми чиниите и си тръгна в обичайния час (девет и петнайсет минути или нещо подобно). Тъй като притежаваше дразнещия навик да поседне за малко пред телевизора, Арманд винаги я изчакваше да затвори вратата след себе си, преди да го включи за собствено удоволствие. И сега го пусна, погледа малко, смени канала, после ликвидира картината, като изсумтя с отвращение (нейните предпочитания и непредпочитания в това отношение бяха лишени от всякаква логика; беше в състояние да гледа една-две програми със страстна последователност или пък точно обратното — да не се доближава до телевизора цяла седмица, сякаш искаше да накаже това прекрасно изобретение за лошото му поведение, с което само тя беше наясно; Хю предпочиташе да не обръща внимание на нейните неясни вражески вендети с актьори и коментатори). Отвори книга, но ето че се обади жената на Фил да я покани на следващия ден на едно затворено предварително представление на лесбийска пиеса с изцяло лесбийски състав. Разговорът им продължи двайсет и пет минути, като Арманд прибягваше до конфиденциален шепот, а Филис говореше така гръмко, че Хю, който седеше пред кръглата масичка и коригираше куп шпалти, можеше, при добро желание, да чуе и двете страни на този плиткоумен порой. Но вместо това той се задоволи с резюмето, което му направи Арманд, когато отново се върна на малкото сиво плюшено канапе до изкуствената открита камина. Както се беше случвало и преди, около десет часа на горния етаж изведнъж започна някаква грозна тупурдия от тътрене, трополене и стържене — кретенът отгоре влачеше по пода тежката си непонятна скулптура (каталогизирана като Pauline anide) от средата на студиото си до ъгъла, който заемаше нощем. Вместо отговор Арманд както винаги погледна гневно към тавана и процеди, че ако той не бил толкова дружелюбен и отзивчив съсед, отдавна да се е оплакала на братовчеда на Фил (който се явяваше управител на сградата). Когато спокойствието отново се възцари, тя взе да си търси книгата, която беше държала преди да звънне телефонът. Съпругът й винаги изпитваше прилив на особена нежност, която го караше да се примирява със скучната и сурова грозота на онова, което не много щастливите хора наричат „живот“, и това се случваше всеки път, когато доловеше у спретнатата, енергична и трезвомислеща Арманд красотата и безсилието на човешката разсеяност. Ето че откри обекта на нейното патетично издирване (стоеше върху лавицата със списания до телефона) и като й го подаде, успя да докосне с бленуващи устни слепоочието й, както и кичур руса коса. После се върна обратно към шпалтите на „Тралатации“, а тя към книгата си — френски туристически пътеводител, в който бяха изброени много ресторанти, отбелязани с вилици и звездички, но не и достатъчно много „приятни, тихи хотели с удобно местоположение“, отбелязани с три и повече кули, а понякога и с малка червена пойна птичка на клонче.

— Какво страхотно съвпадение — обади се Хю. — Един от неговите герои в доста вулгарен абзац… между другото, как трябва да бъде, „Савоа“ или „Савой“?

— Какво е съвпадението?

— О! Един от героите дава съвет за гума „Мишлен“ и ето какво казва: необозрима е разликата между „кондом“ в Гаскон и „маце“ в Савоа.

— „Савой“ е хотел — отвърна му Арманд и се прозя два пъти, първия път със затворена уста, втория с отворена. — Не знам защо се чувствам толкова уморена — добави, — но знам, че тия прозевки са спътници на съня. Тази вечер възнамерявам да пробвам новите си хапчета.

— Опитай да си представиш как се носиш със ските надолу по писта с много пухкав сняг. Като по-млад играех мислено тенис и това ми помагаше, особено когато си представях нови, много бели топки.

Тя не помръдна от мястото си, остана така умислена още малко, след това огледа помещението, удостоявайки го с червената нишка на вниманието си, и влезе в кухнята да си вземе чаша.

Хю обичаше да изчита коректурите по два пъти — първия за грешките на набора, втория за достойнствата на текста. Вярваше, че резултатът е по-добър, когато очната проверка предшества умствената наслада. Сега извършваше втората и макар да не се взираше за грешки, все пак случайно откриваше по някой пропуск — негов или на печатаря. Освен това си позволяваше да поставя питанки — с крайно притеснение и нерешителност — в полето на втория екземпляр (предназначен за автора), относно някои индивидуални особености на стила и правописа, надявайки се великият човек да разбере, че не неговата гениалност, а просто граматиката е поставена под въпрос.

След дълги консултации с Фил беше решено да не се предприема нищо по отношение на рисковете, свързани с евентуалното оклеветяване и произтичащи от искреността, с която Р. описва комплицирания си любовен живот. За това той беше „платил веднъж със самота и угризения, а сега съм готов да платя и в брой на всеки глупак, който се почувства засегнат от историята“ (съкратен и опростен цитат от последното му писмо). В една предълга глава с доста по-развратен характер (въпреки високопарните слова), отколкото у пошлите модни писатели, които обичаше да критикува, Р. описваше майка и дъщеря, които гощават младия си любовник с ефектни милувки на ръба на планинска скала над живописна пропаст, както и на други, не толкова опасни места. Хю не познаваше госпожа Р. достатъчно добре, за да прецени нейното сходство с матроната от книгата (увиснали гърди, отпуснати бедра, мечешко грухтене по време на сношението и така нататък); но виж, дъщерята, по гальовност и гъвкавост, по задъханото й шептене, както и по много други черти, които той не познаваше, но които пасваха на образа й, беше със сигурност Джулия, въпреки че авторът я беше издокарал с руси коси и определено бе принизил евразийското излъчване на красотата й. Хю четеше с интерес и внимание, но през прозрачността на текстовата тъкан продължаваше да коригира, както се случва и с други от нас — да поправя сбъркана буква тук, да отбелязва курсив там, като окото, както и гърбът му (главният орган на истинския читател) по-скоро си сътрудничеха, отколкото да си пречат. Понякога се чудеше какво наистина може да означава дадена фраза — какво по-точно трябва да се разбира под „околище“ или как изглежда, да речем, „баланска слива“, дали пък да не сложи главно „б“ и да вмъкне едно „к“ след „л“-то? Речникът, който използваше у дома, не беше така изчерпателен в сравнение с огромната изпокъсана тухла в редакцията, и ето сега се озадачаваше от такива красиви неща като „цялото злато на кю дървото“^[2] и „пъстри небриси“^[3]. Беше поставил въпрос и пред средната думичка в името на един епизодичен герой, „Адам фон Либриков“, тъй като немската частичка като че не съответстваше на останалата част от името; или пък цялата комбинация представляваше хитра главоблъсканица? Най-накрая задраска въпросителната, но от друга страна пък върна обратно онова „царуване на Кунт“ в друг абзац: една скромна коректорка преди него беше предположила, че буквите в последната дума са разменени и тя трябва да се коригира на „Кнут“ — разбира се, и тя, като Арманд, имаше руски произход^[4].

Нашият Персон, нашият читател не беше много сигурен, че одобрява пищния просташки стил на Р.; но все пак, в най-добрата си форма („сивото сияние на обладаната от облаци луна“) той беше дяволски емоционален и изразителен. Освен това в един момент се улови как се мъчи да установи, опирайки се на измислените факти, на каква възраст и при какви обстоятелства писателят е започнал да прелъстява Джулия — дали е било в детството й, когато я гъделичкал във ваната, целувал я по раменете, а после, един ден, завита в голяма хавлиена кърпа, я отнесъл в леговището си, както това е описано в романа по толкова възхитителен начин? Или пък е флиртувал с нея като първокурсничка в колежа, когато са му били платени две хиляди долара, за да прочете пред огромна аудитория от тегави тоги някой от своите разкази, публикуван неколкократно преди това, но наистина чудесен? Колко е хубаво да имаш точно такъв талант!