Владимир Набоков
Прозрачни неща (17)

17.

Сега ще обсъдим любовта.

Какви силни думи, какви оръжия са скрити в планините, на удобни места, в специални скривалища в сърцето на гранита, зад стоманени покрития, така нашарени, че да наподобяват околните скали! Но когато го обземеше желание да изрази любовта си, в дните на краткото ухажване и след женитбата, Хю Персон не знаеше къде да намери думите, които биха я убедили, които биха я разчувствали, които биха накарали непреклонните й тъмни очи да плувнат в бисерни сълзи! Затова пък нещо неволно изпуснато, без да е търсен ефектът на болката или баладата, или пък някоя изтъркана фраза ненадейно отприщваха щастлив истеричен изблик у тази нещастна жена с изсъхнала душа. Съзнателните опити се проваляха. Ако, както се случваше понякога в най-сивите часове на деня, той, без ни най-малко сексуално намерение, прекъснеше четенето си, за да влезе в стаята й и да я приближи на четири крака, изпаднал в екстаз, неописуем, неувиснал на дървото ленивец, който, обзет от обожание, вие на възбог, тогава хладната Арманд му казваше да се изправи на крака и да престане да се прави на глупак. Най-страстните слова, които можеше да измисли — принцесо моя, любима моя, живот мой, животно мое, мой ненагледен звяр — само я вбесяваха.

— Защо бе, мъжо — питаше го тя, — защо не можеш да ми говориш нормално, човешки, както един джентълмен говори на дама, защо ми правиш тия клоунски изпълнения, защо не можеш да се държиш сериозно, и естествено, и правдоподобно?

Любовта, отговаряше й той, е всичко друго, но не и правдоподобна, истинският живот е абсурден, селяндурите се присмиват на любовта. Опитваше се да целуне подгъва на полата й или да захапе ръба на панталона й, извивката на стъпалото й, големия пръст на побеснялото й ходило — и докато пълзеше в нозете й, немузикалният му глас мълвеше сълзливи, екзотични, редки и най-обикновени безсмислия и смислия, в случая в собственото му ухо, като и най-простото обяснение в любов се превръщаше в нещо като пошло птиче представление, изпълнявано единствено от мъжкаря, докато женската изобщо не се виждаше наоколо — дълъг източен врат, после превит врат със забита човка, после пак изпънат право нагоре. Всичко това го караше да се срамува от себе си, но не можеше да се спре, както тя пък не можеше да разбере, защото в такива моменти той никога не успяваше да изрече правилното слово, правилния слоган.

Той я обичаше въпреки нейната непривлекателност. Арманд притежаваше много дразнещи, макар и не непременно редки черти, всяка една от които той беше приел като абсурдни ключове към хитра главоблъсканица. Тя наричаше майка си, и то в лицето й, скотина, ще рече „добитък“ — без, разбира се, да си дава сметка, че никога повече няма да я види, след като замине с Хю за Ню Йорк и дойде смъртта. Обичаше да организира прецизно планирани празненства и без значение колко отдавна това или онова светско събитие се е състояло (десет месеца, петнайсет месеца, или дори по-рано, преди женитбата й, в къщата на майка й в Брюксел или Вит), всяко тържество и тема на разговор оставаха завинаги запечатани под звънливия скреж на подредения й ум. Тя си представяше тези събирания в ретроспекция като звезди върху булото на вълнообразното минало и виждаше гостите си като свободни окончания на собствената си личност — уязвими същности, които от този момент нататък трябваше да закриля с носталгичен респект. Ако се случеше Джулия или Джун да подхвърлят небрежно, че никога не са се срещали с изкуствоведа Ш. (братовчед на покойния Чарлс Шамар), въпреки че и двете — и Джулия, и Джун — бяха присъствали на партито, както това беше ясно регистрирано в ума на Арманд, тогава тя ставаше страшно зла, изобличавайки грешката с презрително провлачен говор, и се кълчеше като в кючек, добавяйки: „В такъв случай вие трябва да сте забравили също така и малките сандвичи от «Пер Игор» (някакъв много специален магазин), които тогава толкова ви харесаха.“ Хю никога не беше виждал толкова злъчен нрав, толкова морбидно amour-propre^[1], толкова егоцентричен характер. Джулия, която караше ски и кънки с нея, я наричаше мило създание, но повечето други жени я критикуваха и в телефонните разговори помежду си имитираха дребните й жалки номера, с които нападаше и се отбраняваше. Ако се случеше някоя от тях да каже „малко преди да си счупя крака…“, тя на мига изчуруликваше победоносно: „Като малка съм си чупила и двата!“ По някаква окултна причина използваше ироничен и общо взето доста неприятен тон, когато се обръщаше към съпруга си в присъствието на други хора.

Имаше странни капризи. По време на медения им месец в Стреза, и то през последната им нощ (от офиса му в Ню Йорк настояваха да се върне незабавно), тя реши, че последните нощи са статистически най-опасните, когато в хотела няма аварийна стълба, а техният наистина изглеждаше леснозапалим, и то по стария непоправим начин. По една или друга причина телевизионните продуценти са на мнение, че няма нищо по-фотогенично и по-вълнуващо от един хубав пожар. Арманд, която гледаше италианските телевизионни новини, беше много разстроена или се преструваше на разстроена (много обичаше да се прави на интересна) от подобно бедствие, видяно по местния канал — малки пламъчета, сякаш флагчета по пистата за слалом, и големи пламъци като ненадейно изскочили демони, пръски и струи, които се пресичаха във водни дъги като във фонтани стил „рококо“, и безстрашни мъже в лъскави мушами, които направляваха няколко на брой съвършено объркани операции сред фантасмагория от дим и разруха. Онази нощ в Стреза тя настоя да изрепетират (той по шорти, тя в пижама ала Чудо-Юдо) едно акробатично бягство сред бушуващия мрак, като се спуснат надолу по богато украсената фасада на хотела от техния четвърти етаж до втория, и оттам до покрива на верандата сред мятащите се, протестиращи дървета. Хю се помъчи да я разубеди, но напразно. Буйното момиче му отвърна, че като истински експерт-катерач тя е наясно, че това може лесно да се осъществи, като се използват всевъзможните орнаменти, издадените напред первази и тук-там малките балкони с перила, които да им послужат за опора на краката при внимателно спускане. Тя заповяда на Хю да осветява пътя й отгоре с електрическото фенерче. Освен това той трябваше да не се отдалечава от нея, за да й помогне при нужда, като я задържи вертикално във въздуха, докато тя се опитва да напипа с голото си стъпало следващата опора.

Въпреки силните си горни крайници, Хю беше изключително несръчен антропоид. И страхотно оплеска целия подвиг. Заклещи се на един външен корниз точно под техния балкон. Фенерчето му заигра на лудешки пресекулки по малка част от фасадата, преди да се изплъзне от ръката му. Извика към нея от мястото, на което едва се крепеше, умоляваше я да се върне. Под него един прозоречен капак се отвори рязко. Хю успя да долази обратно на балкона си, като продължаваше да крещи името й, макар да бе почти убеден, че тя вече се е убила. В крайна сметка обаче тя беше открита в стая на третия етаж, където той я завари добре завита с одеяло невъзмутимо да пуши, просната по гръб на леглото на някакъв непознат, който пък седеше на стол до въпросното легло и четеше списание.

Сексуалните й странности го озадачаваха и угнетяваха. По време на пътешествието им се примиряваше с тях. После, когато със своенравната си невеста се върна в собствения си нюйоркски апартамент, те се превърнаха в нещо обичайно. Арманд обяви, че трябва редовно да правят любов някъде около времето за чай, в гостната, както и върху въображаема сцена под непрекъснатия акомпанимент на неангажиращ разговор, като и двамата събеседници са прилично облечени — той трябваше да носи най-добрия си костюм за работа с вратовръзка на точки, а тя — елегантна черна рокля, затворена около врата. Допускаше се малко отстъпление пред човешката природа, тоест частите на долното бельо можеха да бъдат леко разтворени, дори разкопчани, но много, много дискретно, докато прекъсване на непринудения им разговор беше абсолютно неприемливо — нетърпението бе обявено за непристойно, разголването за чудовищно. Вестник или пък книга, изоставена върху масичката за кафе, прикриваха подобни приготовления, тъй като той трябваше да се държи прилично на всяка цена, да, бедничкият Хю, тежко му, ако само премигнеше или вземеше да се върти неспокойно по време на действителния полов акт. Но далеч по-лошо от мъчителното издърпване на разтегливи долни дрехи в хаоса на прищипания му чатал или при хладния допир с гладките й като броня чорапи, бе задължителното условие да се води лек разговор за познати, или политика, или прислуга, или зодиакални знаци, а междувременно, при пълна забрана за видима проява на възбудимост, неудържимото дело трябваше да бъде тайно доведено до конвулсивен край в изкълчена полуседнала поза върху крайно неудобен тесен диван. Посредствената потентност на Хю може би нямаше да издържи на това изпитание, ако тя успяваше да скрие от него по-добре, отколкото предполагаше, собствената си разпаленост, която извличаше от контраста между фикционалното и фактическото — един контраст, който, в крайна сметка, се родееше с артистичното изящество, особено ако си припомним обичаите на някои народи в Далечния изток, на практика пълни идиоти в много други отношения. Но това, което преди всичко го крепеше, беше онова очакване, а то винаги се оправдаваше, на шеметния екстаз, който постепенно идиотизираше чертите на лицето й, независимо от усилията й да поддържа празното дърдорене. В известен смисъл предпочиташе обстановката в гостната дори пред по-неестествения декор в онези редки случаи, когато тя искаше да я обладава в леглото, заврени под завивките, докато тя говори по телефона и клюкарства с приятелка или пък баламосва някой непознат мъж. Капацитетът на нашия Персон да прощава всичко това, да намира благовидни обяснения и така нататък, го прави много симпатичен в нашите очи, но освен това, понякога, уви, предизвиква и сподавен смях. Например, той твърдеше, че тя отказвала да се съблече гола, защото се стеснявала от нацупените си гърди, както и от белега по бедрото й, останал след една скиорска злополука. Глупавият ни Персон!

Дали му е останала вярна през месеците на брака им, прекаран в греховната, разпусната, весела Америка? По време на първата им и последна зима там тя на няколко пъти беше ходила да кара ски без него в Авал, Квебек или Чут, Колорадо. Докато пребиваваше сама, той си беше забранил да се измъчва от мисли върху такива баналности на изневярата, като това, че може да е ходила хваната за ръка с някой тип или да му е позволила да я целуне за „лека нощ“. За него подобни баналности бяха също толкова мъчителни, колкото и едно необуздано сношение. Докато тя се намираше далеч от него, стоманената врата на неговия дух оставаше здраво залостена, но едва завърнала се със загоряло, грейнало лице, с фигура по-стегната и от тези на бордовите стюардеси с техните сини сака и плоски копчета като лъскави златни жетони, и нещо зловещо се разтваряше в него, и цяла дузина смели спортисти се стълпяваха наоколо и я разтваряха във всички мотели на ума му, въпреки че всъщност, както ние знаем, тя се беше наслаждавала на всеотдайно сливане с не повече от дузина първокласни любовници в продължение на три от отсъствията си.

Никой, най-малко пък родната й майка, можеше да проумее защо Арманд се беше омъжила за един толкова обикновен американец с не много солидна работа, но сега трябва да сложим край на нашата дискусия за любовта.