Тасмина Пери
Любовта не се купува (7)

5.

Десетгодишната Кейт Болкън тревожно стискаше въжето за теглене с все сили и притеснено се усмихваше на сестрите си, застанали зад нея на кея. Краката и затрепериха, докато с клатушкане пристъпяше из ледената вода, в очакване двигателят да изреве и да оживее. Присви очи, ослепителният блясък на слънцето на Лазурния бряг се отразяваше в морето, докато гледаше към баща си, седнал в лодката пред нея. Тя не искаше да кара водни ски. Не беше добър плувец и откритата морска шир я плашеше, но ако имаше нещо, от което да се бои повече, това беше баща й.

— Готова ли си? — извика й той, като се извърна от руля, за да й помаха, а бръмченето на двигателя все повече се усилваше. Тя кимна, краката й се разтрепериха, когато лодката потегли с рев. Съсредоточи се. Стегни крака. Изправи се. Бризът бръсна морскосиния й бански, докато нестабилно се крепеше върху водата. Вече се движеха бързо. Вълните се разплискваха около краката й, а боровете покрай брега се превърнаха в неясни очертания върху гранитното скалисто крайбрежие на Кап Фера зад тях. Но тя се крепеше. Караше водни ски.

Кейт хвърли поглед към кея, за да се усмихне гордо на сестрите си. Изведнъж дясното й коляно поддаде. Прекалено бързаш, татко. Тя извика, но грохотът на двигателя удави думите й. Телцето й подхвръкна нагоре, лицето й се удари във водата и тя бе повлечена напред. Спри, татко, моля те, спри! Но лодката продължаваше все по-бързо. Вкопчи се за въжето, твърдо решена да не се пуска, но тялото й потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в морето и водата заслепи очите й.

Помощ! Моля ви, изграчи тя, докато се бореше за въздух. Най-сетне двигателят стихна. Лодката описа елипса около нея, въжето се отпусна и ето го баща й. Кейт кашляше и плюеше, струи солена вода. Една космата, загоряла от слънцето ръка се протегна от лодката, но беше твърда и гневна и остави тъмночервени подутини на рамото й.

— Нищо не правиш както трябва, а?

Леко почукване по вратата събуди Кейт от съня й.

— Може ли да вляза?

Кейт разтърка очи, докато Вениша влизаше в стаята, миниатюрно помещение в кулата на замъка, все още украсено с кретон в сиво-виолетово от времето, когато обитателката му наричаше Хънтсфорд свой дом. Сестра й седна на юргана и на Кейт й се стори, че преживява дежа вю. Сцената беше обичайна за четирите Болкън — една от сестрите да се промъкне посред нощ, за да даде утеха на друга, или да се прокрадне навън към навеса за лодки край езерото, за да избяга от крясъците, подигравките и неодобрението. Навесът беше единственият пристан в техните бури. Вениша, най-голямата, се чувстваше длъжна да занесе бонбони и нещо газирано и да успокои пострадалата от бащиния гняв. При все че Осуалд нарочно ги изпрати в различни пансиони, за да прекъсне връзката между тях, близостта им оцеля и когато пораснаха, сестрите Болкън все още се търсеха във време на беда — единствено те разбираха действителното си положение.

— Плачеш.

— В съня си — отвърна Кейт и избърса бузата си.

Заля я вина, тя седна с изправен гръб и се облегна на възглавницата.

— Както и да е, остави ме мен. Как е Серина? — попита тя бързешком. Кейт беше изтичала до горната площадка на стълбите, когато чу бъркотията, но остави Вениша да сложи пияната им емоционална най-млада сестра да си легне. — Съжалявам, че те оставих сама.

— Не се тревожи — усмихна се Вениша и й подаде чаша какао. — Опъна жартиерите веднага щом я оставих. С ефектно падане, естествено.

— Падане ли? — попита Серина и повдигна едната си вежда. — По-скоро разплискване. Беше се наляла до козирката. Не бях я виждала пияна, а пък толкова зле — никога.

— Е, не се изненадвам. Изглежда е пресушила бара на самолета от Египет.

— Толкова е тъжно, нали? За нея и Том. Не съм очаквала да стане така. Пак ще се съберат, нали?

Вениша сви рамене.

— Май по-добре е да оставим те да решат.

Забеляза зачервените очи на Кейт и сложи ръка на рамото й. Да загуби работата си за Кейт беше все едно да загуби любим.

— Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на татко. Тази вечер се държа като идиот.

Кейт повдигна рамене.

— От тридесет години се опитвам да постигна това, но той явно притежава дарба да кара околните да се чувстват отвратително.

— В такъв случай браво на Колинс, че ти добави четири дози уиски в какаото. Като го изпиеш, ще се почувстваш по-добре. — Приближи се до нишата на прозореца и запали свещта, оставена там. — Докато се усетиш, ще си намериш друга увлекателна работа.

Кейт поклати глава.

— Не. Всички примамливи места в „Ел“, „Вог“ и „Харпърс“ наскоро бяха заети. И в крайна сметка — наистина искам да работя като редактор. Не смятам, че на този етап от кариерата ми е добре да тръгвам надолу по професионалната стълбица.

Тя се сви и потъна сред пухкавите възглавници, чувствайки се нищожна и малка. Вдигна очи и на приглушената, кехлибарена светлина на свещта Вениша й заприлича на някого.

— Приличаш на мама — тихо промълви Кейт.

— Не ставай глупава. Няма как да я помниш.

— Има. Понякога ми се струва, че е пред очите ми.

Кейт беше на седем, когато майка им почина от мозъчен кръвоизлив само месеци след раждането на Серина. Както се печеше на слънце в градината в къщата в Кадоган Гардънс, докато Кейт щастливо тичаше боса наоколо, изведнъж я заболя глава и преди да се усетят, си бе отишла. Това беше краят на безгрижното им детство. Четирите момичета попаднаха под непреклонната власт на Осуалд. Гувернантката им госпожа Уилямс ги отгледа в сянката на един тиранин.

Все пак Вениша бе права, каза си Кейт; спомените й за Маргарет Болкън бяха мъгляви, едва доловимият дъх на парфюм, допирът на мекия й пуловер, а от лицето — единствено пълните устни, с които тя целуваше Кейт, когато я слагаше да спи. Спомените нахлуваха в най-неочакван момент, а тази вечер, когато Вениша се наведе, за да остави чашата с какао на пода, майка им отново напомни за себе си. Кейт често се питаше какъв ли би бил животът им, ако тя все още беше до тях.

Изведнъж почувства силна умора и придърпа юргана до брадичката си.

— Може ли да поговорим за това утре?

Вениша кимна и напусна стаята.

Въпреки че стените на замъка бяха дебели близо метър, Кейт съвсем ясно чуваше воя на зимата отвън. Лежеше по гръб в полумрака, опитвайки се да прочисти мислите си, но тук, в юношеската й стая, това й бе непосилно. Тя се опитваше да забрави за работата си и неудобното положение, в което изпадна на вечеря, но мислите й блуждаеха назад, към едно друго време, друга злочестина, друга вечеря, на която баща й я беше унижил пред светските си приятели. Онази вечер преди четиринадесет години Кейт се бе върнала у дома за края на седмицата от училището в абатството Уайком, за да донесе новината, че не е приета в Оксфорд.

— Виждате ли? Създал съм пасмина глупачки — беше й се присмял Осуалд пред избраните гости, дошли да ловуват през уикенда. — Явно съм се заблуждавал, че Кейт има някакъв мозък. Е, другите ми дъщери поне хващат окото.

С това чашата преля. През годините след смъртта на майка й Кейт някак се беше размила, бе загубила всякакво значение в очите на баща си. Не беше най-голямата като Вениша, нито най-умната като Камила, нито най-красивата като Серина. От този момент тя разбра, че й остава да разчита само на себе си. След онзи уикенд Кейт не се върна вкъщи в продължение на шест и половина години. Ако не я вижда, баща й няма и да я обижда, реши с основание тя.

Оттогава насетне през почивните дни Кейт оставаше в училището или отсядаше у приятелки. През великденските ваканции учеше изкуство във Флоренция, а през летните преброди с раница на гръб Мароко, Египет и Испания. Не постъпи в Оксфорд, нито в Бристол — втория университет, който си бе избрала. Вместо това се записа да учи литература в „Браун“ в Роуд Айлънд, либерална институция от Бръшлянената лига, която насърчаваше творческите способности и свободната изява. Елитът от Източния бряг, който считаше, че аристократичната кръв е дар божи за университета, я обичаше — тя се срещаше с потомци на Астор, Вандербилт и Рокфелер, прекарваше ваканциите в Хамптънс, Аспен или Палм Бийч. Похарчи всяко пени от нищожния фонд под попечителство, оставен от майка й, за такси за обучение и тоалети от Медисън Авеню, но в замяна се сдоби с огромно самочувствие, връзки и вяра в себе си. Работеше като стажант във „Венити феър“ и „Ню Йоркър“ и шест години по-късно се върна в Англия по-силна, по-стройна, по-образована и със светли кичури, изпъстрили кафеникавочервената й като на Джон Барет^[1] коса, което означаваше, че вече щяха да описват и нея като хубавица.

Избърса очи и издуха нос в смачканата хартиена кърпичка, която беше пъхнала под възглавницата си. Стига, каза си твърдо тя, достатъчно самосъжаление за една вечер. Взе от малкия рафт до леглото овехтяло томче на „Мадам Бовари“, но не можа да се съсредоточи.

Не стига, че я уволниха, но както следобед научи от личната си помощничка, вече я изтикваха отвсякъде. Преди две седмици бяха помолили Сейди да резервира билет до Париж за дефилетата за влака под Ламанша на Никол Валънтайн. Някой е знаел още тогава, че Кейт няма да я има, за да заеме мястото си на първия ред…

Тя не спираше да мисли за думите на Филип Уочорн, казани по време на вечерята:

„Гонили са ме от работа четири пъти, преди да стигна твоята възраст. Тогава реших, да вървят по дяволите. Ще действам самостоятелно“.

Както беше увита в юргана, Кейт се надигна от леглото и придърпа тъмновиолетовата си чанта върху матрака. Вътре имаше черна пластмасова папка, пълна с бележки, снимки от модни фотосесии и груби скици за списанието. Разгърна я и издърпа макет на корица с прекрасна фотография на Серина, изтегната в хамак. Елегантно изписаното заглавие гласеше „Пясък“. Това беше любимата й работа. На един летен коктейл на списания „Алианс“ преди осемнадесет месеца Кейт подхвърли идеята на тогавашния управителен директор. Сесил Брадли, предшественикът на Уилям Уолтън, не бе по-различен от другите акулите в борда на директорите. Приятен, приветлив мъж, преминал шестдесетте, Брадли обаче бе впечатлен от вежливото отношение на Кейт към всички в компанията, от житейския й опит в Ню Йорк и от репутацията й на редактор с творчески подход. Беше я заговорил на чаша „Пимс“^[2] под горещото августовско слънце и я бе помолил да предложи концепцията си за ново женско списание. Проектът нямаше да се смесва с другата й работа, предупреди я той с намигване. Но ако тя успееше да изготви своето предложение до срещата на борда през октомври, той щеше да опита да му даде зелена улица.

Кейт бе във възторг. Това беше мечтата й. Нощ след нощ два месеца поред тя внимателно проучваше английските и международни издания, търсеше ниша в пазара, отделяше снимки, провокиращи въображението, изготвяше списъци на фотографи, които щяха да работят за нея. И на знаменитости, които Серина щеше да привлече. От маркетинговото проучване, поръчано от „Класа“, знаеше, че пътешествията и модата са все по-силно застъпени в най-продаваните списания. „Пясък“ щеше да предложи възхитителен стил на живот за разполагащите с пари, но не и с време двойки. Предлагайки по-малко мода от „Вог“ и повече лайфстайл от „Конде Нает Травълър“, „Пясък“ щеше да изобилства от екзотични ваканции, почивки, съчетани с пазаруване в модни магазини, фантастични дрехи и великолепно вътрешно обзавеждане. Щеше да има класа и да носи блясъка на една отминала епоха.

При мисълта за яркото слънце Кейт почувства студ. Включи мъничкия електрически калорифер в ъгъла на стаята, който започна да бълва струи топъл въздух. Запали още една свещ за повече светлина, пресуши какаото с алкохол и разстла фотографиите върху леглото, поглаждайки макетните скици, които художественият редактор — нейната приятелка Каръл Шели, бе изготвила в замяна на една чанта от „Шанел“. Бяха красиви, артистични, впечатляващи. И напълно безполезни.

Кейт си спомни как две седмици преди октомврийския срок й съобщиха, че намаляват броя на директорите в компанията. Сесил Брадли и неколцина по-възрастни членове бяха пенсионирани и на тяхно място се появиха преуспелите, загрижени за пазара и парите членове като Уолтън. Разпратеният до всички имейл гласеше, че заради „рационализиране и преструктуриране“ на компанията всякаква нова дейност временно ще бъде спряна.

Прерязаха живеца на Кейт. За кратко се бе замислила дали да не предложи „Пясък“ на друга компания, но когато й предложиха да редактира „Класа“, тя приюти скъпоценния си макет под леглото в кутията с други папки. Този следобед отново го освободи от тъмницата и си направи списък от компании — „Емап“, „Конде Нает“, „Таим Уорнър“ — на които да го предложи. Но в ума й отекваха думите на Филип Уочорн: защо не опита сама да му вдъхне живот? Джан Уенър бе започнал да издава „Ролинг Стоун“ от кухнята си, подобно на Тайлър Брюле с модното си списание „Уолпейпър“. Конкуренцията напоследък беше много по-сурова, а съдбата никога не е била благосклонна към дребния издател, но защо пък да не опита?

Приятно чувство трепна в гърдите й. Ентусиазирана, Кейт измъкна празен лист и напрягайки очи на мъждивата светлина, започна да си изготвя план: какви срещи да организира, да пресметне разходите за проучване, с кои рекламни директори да говори. Трябваше да обмисли и трънливия въпрос за финансовата подкрепа. Знаеше, че няма смисъл да се обръща към баща си. След четиридесет и пет минути се почувства изтощена. Приближи се до нишата на прозореца, за да духне свещите, и с препъване се върна в уютното легло с балдахин сред непрогледния мрак, опипвайки пътя си в тъмнината. Трябваше да свикне.