Джеймс Патерсън
Джак и Джил (1)

I.

Сам Харисън се измъкна ловко от сребристосиния форд аеростар, който бе паркирал на Кю стрийт в изискания квартал на Вашингтон Джорджтаун. „Съвсем основателно разни истории и игри на ужаса се радват на такава популярност — мислеше си той, докато заключваше колата. — Не страшните случки, които обичахме да си разправяме като деца край лагерния огън, а онези от действителния живот, които напоследък са навсякъде около нас. Сега аз самият изживявам подобна история. На път съм да се превърна в част от ужаса. Колко е лесно! Колко безкрайно, невъобразимо лесно е да преминеш отвъд и да потънеш в мрака!“

В продължение на две дълги седмици той бе дебнал и следил Даниел Фицпатрик. Бе вършил своята работа в Ню Йорк, Лондон, Бостън и накрая тук във Вашингтон. Тази вечер щеше да убие американския сенатор. Хладнокръвно, ритуално — в стил екзекуция. И никой нямаше да разбере защо. Никой нямаше да разполага със следа, която впоследствие да носи някакъв смисъл.

Това бе първото и най-важно правило от играта, наречена „Джак и Джил“.

В много отношения тя представляваше класически модел на дебнене на знаменитости. Той се убеди в това още щом зае своя пост срещу номер 211 на Кю стрийт.

И все пак, ако някой си направеше труда да се задълбочи, в известно отношение моделът бе уникален. Дейността, която му предстоеше, бе по-предизвикателна от това тайно да брои скандалния брой коктейли гленливет, които сенатор Фицпатрик изпиваше в „Монокъл“ — любимия си бар във Вашингтон. Това бе най-истинската форма на лудост. Сам Харисън го знаеше. Беше си чиста лудост. Той не смяташе, че е луд. Вярваше само в играта на случайността.

После на по-малко от трийсет метра от другата страна на лъсналата от дъжда улица се появи и самият Даниел Фицпатрик. Съвсем по разписание. Или поне достатъчно близо до определения час.

Той проследи с поглед как сенаторът сковано се измъкна от двуместен блестящ тъмносин ягуар, модел 1996 г. Носеше сиво палто с копринен шал в индийски десен. Беше в компанията на слаба елегантна жена в черна рокля и небрежно преметнат през ръка шлифер „Бърбъри“^[1]. Тя се засмя на някаква реплика на Фицпатрик, отмятайки назад глава като красив буен кон. Хладната нощ погълна струйка от горещия й дъх.

Дамата бе поне двайсет години по-млада от сенатора. Сам знаеше, че това не е съпругата му. Дори и да спохождаше в леглото законната си половинка, Дани Фицпатрик го правеше доста рядко. Блондинката вървеше с леко накуцване, поради което двамата изглеждаха още по-интригуващи. Всъщност запомнящи се.

Сам Харисън се напрегна докрай, за да постигне максимална концентрация. Мери два пъти, ако трябва и пет пъти. За последен път отбеляза подробностите. Бе пристигнал в Джорджтаун в единайсет и петнайсет. Изглеждаше така, сякаш бе част от луксозния, привлекателен, модерен квартал, където се намираше Кю стрийт. Видът му бе абсолютно подходящ за ролята, която си бе избрал.

Изключително съществена роля в изключително важен епизод — един от най-важните в историята на Америка. Или на сцената на американския театър, би казал някой.

Водеща мъжка роля, естествено.

Специално за целта се бе издокарал с професорски очила с рамки от черупка на костенурка. Иначе не носеше очила. Нямаше нужда от тях.

Косата му бе светлоруса. В действителност нямаше нищо общо с този цвят. Беше се нарекъл Сам Харисън. Всъщност името му не беше Сам. Нито Харисън.

За специалния повод същата вечер внимателно бе подбрал тоалета си — меко черно поло от кашмир, черни панталони с ръб и маншет и светлокафяви боти. В действителност не бе толкова претенциозно, самовлюбено конте. Гъстите му коси бяха подстригани късо и самият той напомняше на Кевин Костнър в „Бодигард“ — един от филмите, които далеч не се радваха на одобрението му. Носеше малка черна цилиндрична чанта, която се полюшваше като палка, докато крачеше бързо към номер 211. Вътре в чантата бе сложил портативна телевизионна камера.

Възнамеряваше да заснеме колкото се може повече от предстоящото събитие. То бе етап от историята в процеса на нейното съграждане. Наистина представляваше жива история — Америка в края на века, Америка в края на една епоха, краят на Америка.

В дванайсет без четвърт той влезе в кооперация 211 през един сумрачен служебен вход с остър мирис на амоняк, прах и гнилоч. Изкачи се на четвъртия етаж, където сенаторът държеше в столицата апартамент с функциите на кабинет и любовно гнездо.

Стигна до вратата на Даниел Фицпатрик — апартамент 4J — в дванайсет без десет. Съвсем навреме. Дотук добре. Всичко се развиваше по предварителния план.

Точно пред него полираната махагонова врата внезапно се отвори.

Той се озова лице в лице с блондинката, която изглеждаше слаба, елегантна и очевидно се поддържаше добре. Всъщност във вида й имаше нещо простовато, което не личеше от разстояние. Беше дамата, слязла от синия ягуар заедно с Фицпатрик. Жената, която накуцваше.

Ако не се смяташе златната шнола в косите й — малка лъвица, придобивка от екскурзия до Музея на модерното изкуство в Ню Йорк — и златната огърлица, тя бе чисто гола.

— Джак — прошепнаха устните й.

— Джил — отвърна той с усмивка.