Пол-Лу Сюлицер
Императрицата

1.
Една розова овца и половина

Хана щеше да запази от първите месеци, прекарани заедно с Тадеуш в Америка, ярък и прекрасен спомен. Безкрайно дълго бе мечтала за пътуването, за емигрирането, за пълната промяна в цялото й съществуване! Така както, ако ли не и по-трескаво, хиляди пъти предварително бе изживявала живота си с Тадеуш, беше се силила да предвиди всяка от възможните пречки и бе изграждала правила единствено за себе си. Наистина, понякога я бе спохождало съмнението, че семейното щастие не може да се управлява или да се предвижда като търговска сделка. Макар че… Съмнението бързо биваше разбивано на пух и прах с контраатака: „Аз съм интелигентна и то страхотно, в това няма съмнение; адски съм пресметлива, но какво да сторя? Да се правя, че не съм вече Хана ли? Да се преструвам ли? Би било чисто лицемерие, няма да издържа и три месеца (а дали и толкова!), освен това няма да успея да заблудя Тадеуш, познава ме прекалено добре…

Страхотно откритие направи ти, Хана, когато разбра, че той чете мислите ти почти така добре, както ти неговите, ала макар ясно да съзнава каква мръсница си, продължава да те обича…

И те люби великолепно — само като си спомниш точно как, и се разтреперваш“.

 

 

Обикаляше Ню Йорк по дванадесет часа на ден, разтворила неимоверно огромните си сиви очи, с ненаситно желание всичко да види, всичко да научи. Усещаше замайващата лекота, с която я даряваше всяка минута близо до Тадеуш; зашеметяваше я и фактът, че това бе именно онази Америка, която бе очаквала да види, един нов свят, по-свеж и от пролетните полета на Полша. Бяха се оженили във Виена, в Европа, където тя се чувстваше у дома си, там бяха прекарали първите седмици на своето единение; като цяло бракът не бе променил живота й кой знае колко; той увенчаваше едно тъй дълго чакане, толкова надежди и машинации от нейна страна, тя така добре беше програмирала, според нея, неизбежното му осъществяване, толкова пъти беше си представяла как би трябвало да бъде, че той беше позагубил от емоционалната си сила. Вероятно подобно нещо се случваше с всеки дългоочакван триумф. Ала тя наистина беше изпитала чувството, че животът й отминава и е почти старица…

Но ето че всичко се бе променило: „Стара ли? Ей, Хана, глупачко такава, та ти дори нямаш двадесет и пет години! С Тадеуш ще живеете седемдесет и пет години заедно… Естествено, невинаги ще бъде лесно, ала всеки проблем има поне няколко решения, а ако няма решение, значи няма проблем“.

Самото прекосяване на Атлантика я беше променило; това не беше някаква временна възбуда, тя знаеше, че тази страна е за нея, че с Америка си подхождаха и щяха да си допаднат още повече, виждаше, че страната, със своя кипеж и млада енергия изживява подходящ за нея период.

Самата тя беше нова, чувстваше се обновена във всяко отношение. Никога, през целия си дълъг живот, нямаше да се откаже от Америка, нямаше да отрече удивлението, преживяно през февруари 1900 г.

 

 

Обикаляше Ню Йорк по дванадесет часа на ден.

Обикновено Тадеуш я придружаваше; все още живееха в „Уолдорф Астория“; въпреки първоначалното търсене, доста мудно впрочем, тя не бе открила апартамент, който да я устройва. Под предлог, че иска да пише, той понякога поверяваше на Зеке Сингър задачата да придружава Хана в нейните обиколки. Тъкмо в един такъв ден, когато я беше поверил на девера на Беки, с която се знаеха от Варшава, й се случи нещо странно.

Пожела да отиде на Елис Айланд. Зеке се погрижи да получи необходимите разрешения. Не след дълго се озова в сградата на американските имиграционни служби, на островчето в залива на Ню Йорк, където вкарваха пристигащите. Вкарвам беше точната дума. Всички тези бариери, прегради, безкрайни процедури за разпределяне напомняха с нещо животински клетки. С вида си на изискана дама, с дългите ръкавици от шевро, с шапката с воалетка от Пакен, с роклята и пелерината от Уърт и петстайния апартамент в „Уолдорф Астория“, тя имаше чувството, че посещава зоологическа градина.

Първия ден в продължение на осем часа наблюдава работата на един лекар от Елис Айланд. В началото лекарят никак не беше очарован като научи, че по петите му ще върви някаква лейди от Парк авеню — беше шотландец по произход, червеникаво русоляв и синеок, и никак не беше лош (при други обстоятелства въобще нямаше да се замисля…). Тогава Хана повдигна воалетката си и от упор го простреля с оръдията на сивите си очи, като в същото време му отправи най-омайващата си усмивка: веднага му обясни, че ако преди седем години една щура приумица не я беше запратила в Австралия, сега може би щеше да бъде сред тези хора.

— Привлекателна бях колкото са те. Между другото, освен английски, говоря френски, немски, руски, полски, идиш, иврит, италиански и доста добре испански. Много съм подходяща да ви стана преводачка, от каквато, струва ми се, имате очевидна нужда.

Така през първия ден на острова тя видя край нея да се ниже Европа, от Урал до ирландските поля, от Скандинавия до Сицилия. Страшно бе впечатлена. Никога не си бе представяла подобен гигантски поток, хората пристигаха с милиони. За първи път в живота си се обърна назад и се замисли за изминатия път. Огромният човешки поток, който се точеше пред погледа й, съживи нейните спомени. Нещо повече (тъкмо тук се случи странното), сред хилядите лица тя разпозна най-напред едно, после второ, след това и други. Усещането бе смущаващо. Защото момиченцето, което една сутрин внезапно се появи в кабинета на лекаря, натоварен да проверява здравословното състояние на имигрантите, дребничко дете на седем-осем годинки, невероятно приличаше на Хана, когато беше на тази възраст. Същите огромни сиви очи, поглъщащи цялото лице, същото черно и тъжно облекло, скриващо слабо и сякаш безполово телце, но най-вече същото упорито мълчание и дори, бе си помислила тя, същата осъзната и приета самота. Хана бе потресена. Докато превеждаше на лекаря отговорите на родителите, видя себе си на същата възраст; отново вървеше под палещото лятно слънце на 1882 г., ръка за ръка с Тадеуш, който бе с три години по-голям от нея, десетгодишната, отново изпита благоговейното възхищение, когато той се бе съгласил да бъдат приятели и да играят заедно; ето че на безбрежния руско-полски хоризонт изникнаха Конниците на погрома, видя смъртта на брат си Яша, изгорял жив, и тази на баща си, спомни си мрачните, съвършено непоносими години, докато чакаше да порасне, да се махне, да заживее, да избяга от селото, където бе родена и със сигурност щеше да се задуши, ако не беше Каруцаря от Мазурия, с гръден кош като на бизон и душа на вечен скитник, който я бе измъкнал от бавната агония, когато стана на петнадесет години, и я бе завел във Варшава, бе я защитавал и заради нея дори бе убил в деня, в който…

Той беше там.

Естествено, това не беше истинският Мендел. Този беше по-млад, по-слаб и беше унгарец, хърватин или литовец, но какво значение имаше? Притежаваше широките рамене на Визокер, неговия горд начин да държи главата си изправена, кръшния смях под черните мустаци, животинската гъвкавост, съчетана със сила, а освен това създаваше неоспоримото впечатление, че е от мъжете, които нищо не е в състояние да задържи за дълго, било то любовта на жена или някоя граница, и на които целият свят е точно по мярка.

Първо самата тя, после Мендел… До този момент Хана можеше да си мисли, че е жертва на случайно съвпадение или на собственото си въображение, разбудило призраците. Но през следващите дни в човешкото море се появиха и други двойници — корабите, пълни с имигранти, неспирно пристигаха от Европа и Елис Айланд не се изпразваше. Първият бе сред контингент немци от Прусия и шведи от Далекарлия, тромави и бавни хора, сред които той се открояваше с погледа си на крадец и маниери на прекалено самоуверен негодник; придружаваха го две жени, млади момичета с овчи поглед, той несъмнено бе сводник, Хана би се заклела в това и старата омраза, която бе смятала за забравена, се пробуди и я заля: спомни си как Пелте Вълка я преследваше по улиците на Варшава, а тя кръстосваше като луда до отмала между магазините, които беше открила, и стаята в квартал Прага, където я чакаше Тадеуш. Тогава беше на седемнадесет и бе бременна (Тадеуш не знаеше, а и досега не бе узнал), докато една нощ Пелте Вълка я нападна, искаше да я изнасили и побеснял от съпротивата, която му бе оказала, изпочупи костите й с ритници…

… И тя загуби детето, което чакаше…

… А Мендел уби Вълка и затова го пратиха в Сибир…

— Зеке, не искам този мъж да остане в Америка. Ще платя каквото трябва, ако е нужно да се плати. Но да го отхвърлят. Моля ви, Зеке, умолявам ви…

С това не се свърши, появиха се и други двойници. „Халюцинирам“, мислеше тя, хванала под ръка Тадеуш, който, заинтригуван от захласването й по Елис Айланд, се бе присъединил към нея. От един кораб, идващ от Голуей, се бе изсипал цял род ирландци, които като нищо можеха да бъдат онези Маккена, приели я така радушно, когато, още ненавършила осемнадесет години и с една лира стерлинга всичко на всичко, беше отишла в Австралия.

Само дето Лизи Маккена, най-малкото от децата в семейството, беше почти шест стъпки висока и щеше да се омъжва за Мариан Каден; който все още не знаеше, че ще се жени, напомни й Тадеуш.

— Онзи ден видях и един Мариан. Като изключим отвратителните му зъби, беше си същински Мариан.

Беше зърнала един Пинкош Клоц, Ребека Аниелович, един Лейб Дейтш и още петнадесет-двадесет познати от Варшава, от времето, когато работеше в бакалницата на Клоц — първата спирка след бягството от щетъла. С малко повече въображение едрата жена, опакована в петнадесет фусти, грамадна в сравнение с лекаря на Елис Айланд, която упорито отказваше да се съблече, за да я прегледат (и от която между другото се носеше убийствена миризма), прекрасно можеше да бъде сестра близначка на Добе Клоц. Копата Сено.

„… Все още мъничко се страхуваш от нея, Хана, признай си…“

Тук бе представена не само Полша. Имаше и други двойници, напомнящи други периоди от нейния живот. Тя осъзна, че всъщност пет бяха ясно очертаващите се епизоди, сякаш бе изживяла пет живота: най-напред щетълът, после Варшава, след това Австралия и Нова Зеландия — там започна да трупа богатството си, правейки козметични кремове — Европа, където същото това богатство, „все от тези скапани кремове“, страхотно бе набъбнало.

Най-накрая Америка, където, тя не се съмняваше в това, щеше да заживее нов живот.

— Ох, Тадеуш, много е потискащо, сякаш миналото ми е дошло на среща с мен.

— Какво лошо има в това?

— Няма нищо лошо. Просто бях забравила, че съм направила толкова много неща, че съм се срещала с толкова хора и съм пропътувала толкова километри. Като си помисля, та аз съм живяла адски активен живот.

Той се усмихна от височината на ръста си, а тя поклати глава: добре де, не трябваше да казва „адски“, наистина говореше като каруцарка от Нови Южен Уелс, ще внимава, обещава. Тази вечер бяха поканени на вечеря със самия Джон Дейвисън Рокфелер Младши, бъдещия най-богат човек в света. Поканата за тази изключително престижна среща дължаха на сенатора Маркам, на когото Тадеуш три години бе секретар и благодарение на когото беше получил американско поданство. Младши не впечатли особено Хана: беше много срамежлив и се страхуваше да не постъпи неуместно; в щаба на семейното предприятие, на Бродуей 26, беше започнал като отговорник по пълненето на мастилниците, а първия път, когато бе пожелал да заработи сам, го бяха обрали най-елементарно, говореше се, че загубил милиони долари. Беше доста нисък, около двадесет и шест годишен младеж, тъжен и затворен; отскоро ръководеше библейските курсове в баптистката църква на Пето авеню.

На вечерята, на която присъстваха две дузини гости, възможността за разговор насаме с Младши изглеждаше повече от нищожна, при все това той се състоя. Без Хана да бе направила каквото и да било в тази насока, се озова настанена до него и изведнъж, по още по-необясним начин, откри, че му разказва как тя лично изчислява състоянието си: рисувала овце — които не били съвсем овце, „много съм лява в рисуването“, — овце в различни цветове, в зависимост от това, за кой козметичен салон, фабрика, лаборатория или школа за козметички и продавачки се отнасят… овце на червени точки за мрежата за продажби, свързваща фабриката с веригата от козметични салони и магазини, овце на червени и черни квадратчета за банковите сметки…

— Слагам им и по една опашка, когато предприятието, което изобразяват, започне да носи печалби, тоест, когато не трябва да влагам повече пари в него. Получават по един крак, когато годишните печалби надскочат хиляда долара.

— Толкова крака, колкото хиляди долара е печалбата, след приспадането на всички разходи, така ли?

— Точно така. Две-три от моите овце са странни творения на природата. Една вече има седемнадесет крака, бедната.

Хана се поколеба, но в крайна сметка не сподели, че откак беше дошла в Америка, бе създала нов вид овце. Новородените бяха розови и всяка от тях, с четири крака и опашка като всяка благовъзпитана овца, представляваше един милион долара. Стадото не беше голямо: засега се състоеше от овца и половина.

Тъкмо половината овца я тревожеше, а сравнена с колосалното състояние на Рокфелер, направо й създаваше комплекси.

— Овце! — възкликна Младши.

Изглеждаше повече от заинтригуван, беше ентусиазиран. Нещо повече, на свой ред й довери, че той също винаги е обичал да си води тайни сметки. Така например, преди осем години, когато прекарал като дървар почти година във Форест Хил, едно от бащините си имения, всеки ден отбелязвал в малко тефтерче, с което никога не се разделял, изсечените количества и джобните пари, спечелени от тази дейност; а когато бил още по-млад, водел изключително точна сметка колко минути дневно отделял за молитва всеки член от семейството.

— Сигурно ви се струвам смешен, госпожо Нюман.

— Много съм впечатлена — отвърна Хана и отвори широко очи.

В същото време си помисли: „Боже мили, Хана, та ти разговаряш с един Рокфелер, представяш ли си?“.

Наследникът разказа още как преди три години обикалял Европа с колело и всеки ден отбелязвал не само разходите си, но и изминатите километри и състоянието на велосипеда си. Младши обяви овцете за гениална идея. Усмихна се, нещо, което до този момент почти не му се бе случвало, усмихна се мило, с онова внезапно и много приятно просияване на лицето, характерно за срамежливците.

— Надявам се, госпожо, че ще имам удоволствието да ви видя отново с господин Нюман.

— Аз също, господин Рокфелер.

 

 

Обикаляше из Ню Йорк по дванадесет часа дневно, всеки ден ставаше в зори. С Мариан Каден се бяха договорили един месец да не говорят за работа; тя беше преценила, че този срок ще й бъде достатъчен да се аклиматизира. Искаше да избегне зашеметяващата бързина, с която се бе развихрила в Европа, където, от базите си в Лондон и Париж, последователно бе пуснала пипала и бе отворила козметични салони и магазини във всички големи европейски градове. Беше взела решението си още преди да тръгне за Ню Йорк, искаше да си даде кратък отдих. Та нали все пак беше отскоро омъжена, а и животът с Тадеуш представляваше приключение, на всяка секунда, от което желаеше да се наслади.

Но сега, когато стъпваше по американската земя, дишаше американски въздух…

— Мариан, така няма да стане. В Ню Йорк ние не можем просто да отворим салони, както го сторихме в Рим и Виена, това там са просто филиали.

Не бе въпрос единствено на разстояние, не ставаше дума за това, че между тях и френската фабрика се ширеше цял океан. Как не разбираше той, че са в друг свят, че и двамата трябва да променят начина си на мислене и работа, да се приспособят и да…

Мариан мълчеше. Само я гледаше съвсем спокойно, с онези негови биещи на русо коси, с гладкото лице, което при най-големите зимни студове леко почервеняваше, със светлите, почти безцветни очи, които не изразяваха абсолютно нищо. Трябва да беше около двадесет и три годишен, а бе на тринадесет, когато се запознаха във Варшава, тогава той вече работеше като вол, по шестнадесет — осемнадесет часа дневно, за да издържа семейството си, нямаше баща, но пък имаше невероятен брой братя и сестри, все по-малки от него. Хана му бе помогнала да се махне от Полша. Тъкмо се бе върнала от Австралия, където бе прекарала три години; той бе дотичал при първото повикване, явил се бе на среща, която тя му бе определила от двадесет хиляди километра разстояние. Оттогава той не се учудваше на нищо: че се бе появила след толкова време, че бе забогатяла и възнамеряваше да стане още по-богата, че очевидно разчиташе на него да й бъде помощник и дясна ръка. Последователно бе поискала от него да работи изцяло за нея (в бизнеса, но и в личния й живот, дори го бе помолила да издири нейния Тадеуш), да научи френски, английски и испански (той вече знаеше полски, немски и руски), финанси и всичко, свързано с банките и търговията, как се определя бъдещото местонахождение на даден салон или магазин, как се създават и обзавеждат те, как се набира персонал, как да се облича и да държи прибор за риба.

И той, невъзмутим беше научил всичко.

„По дяволите, почти го насилих — бях страхотно коварна — да вкара за първи път жена в леглото си. Ако не бях аз, сигурно и досега щеше да си ходи пъпчив!“

Тя го погледна. От главата до петите: беше висок над метър и осемдесет.

Ако очите му не бяха отворени, човек можеше да помисли, че спи дълбоко.

— Мариан?

Той повдигна вежди, знак, че я слуша най-внимателно. Но в ледения му поглед не се четеше нищо! Беше безизразен и спокоен като високопланинско езеро. — Лизи, с теб сме жени и нямаме тайни една от друга, можем да си кажем всичко. Хайде, кажи ми, как е Мариан в леглото? Случва ли му се, как да кажа, да се въодушеви в момента на голямата тръпка? Как така това не ме интересува? По дяволите, интересува ме! Въодушевява ли се или не?… Понякога? Какво означава това понякога? Искаш да кажеш, че друг път… Не?… Значи всеки път, така ли? Наистина ли се въодушевява? Страхотно! Не можеш ли да ми го опишеш малко по-подробно? Не? Добре, добре, няма да настоявам.

— Мариан — подхвана тя отново, — не си длъжен да ми отговаряш, но не си ли спечелил други пари, освен тези, които ти давам?

Той запристъпва от крак на крак неочаквано срамежливо и рече:

— Малко.

— На борсата в Лондон ли?

— Не само.

— В Ню Йорк си от шест месеца. Бил си на Уолстрийт и си спекулирал?

— Малко.

— Колко малко? Ако не е тайна…

— Спечелих около сто хиляди долара — изрече най-сетне той с глас, с какъвто би признал удушването на три възрастни дами.

Сто хиляди долара, които, ако Хана можеше да смята (а тя можеше), се бяха прибавили към парите, които той вече имаше. Следователно личното му състояние възлизаше най-малко на двеста хиляди долара. „Най-вероятно дори ги надвишава.“

— Греша ли, Мариан?

— Не много.

— Довел си семейството си, както се разбира?

— Не всички — каза той. — Шест или седем останаха в Европа.

— Мога ли да им помогна по някакъв начин?

— Благодаря, Хана. Не.

Усмихна му се. „Обичам го като брат“, помисли си тя.

— Добре — продължи тя, — значи си намерил място за козметичния салон, който искам да отворя в Ню Йорк.

— На Парк авеню. Всичко е в папката.

— А магазинът?

— На Пето авеню. До бижутерския магазин „Тифани“, за който ми бе споменала.

— Има ли шанс да намериш нещо по-добро?

— Не мисля.

Той кимна с глава.

— Това може да се случи, Хана.

— Кое може да се случи?

— Да чакаме година, че и повече. В момента двете помещения са заети, бихме могли да се надяваме да се освободят едва в деня, когато решиш да се настаниш там.

Беше размислил добре и бе стигнал до същите изводи като нея: би било жалко, дори рисковано, да отворят козметичните салони и магазини на американска земя като обикновени филиали на създаденото в Европа. Но не знаеше как точно да обясни какво изпитва:

— По-добре наистина да изчакаме, да проучим и едва тогава, когато разполагаме с изчерпателни данни за тази толкова млада страна, да изградим и развием нещо ново…

— Много добре се оправяш — засмя се Хана.

Мариан вече не пристъпваше от крак на крак. Гласът му беше спокоен, може би малко глух, ала това бе единственият видим знак за вълнението, което вероятно го беше обхванало. „Променил се е и то страхотно. Повъзгордял се е. Може би благодарение на мен и всичките неща, които го накарах да научи… Или пък винаги си е бил такъв, с великолепния си устрем да успява и предприема, а аз просто съм имала късмет, че го открих преди десет години, без дори да преценя точно качествата му. Дано под привидното си спокойствие е разбрал какво искам аз… и какво иска той. В Америка да опитаме нещо друго, по-добро от това, с което вече успяхме…“

Едно от двете, както казва Мендел. И тя попита:

— Ще ме напуснеш ли, Мариан?

— Да те напусна ли?

— Да не работиш с мен. Напълно си способен и сам да станеш богат. И не само да забогатееш, а да успееш като Рокфелер. Убедена съм, че ще го постигнеш.

Ако беше отговорил веднага, за да засвидетелства верността си, тя щеше да се усъмни. Той обаче не избърза, помисли малко, сините му очи замечтано се зареяха, ала остана сериозен, както само той можеше.

Накрая рече:

— Винаги можеш да разчиташ на мен, Хана. Докато съм жив.

И щеше да удържи на думата си. Дори след като вече щеше да се е издигнал невероятно. През идните петдесет години.

До собствената си смърт, всъщност.

 

 

Тя искаше да скъса с миналото си. Необяснимо защо все още беше под влияние на вълнението, изживяно на Елис Айланд, когато беше решила — и то съвсем убедено, — че е разпознала сред хилядите емигранти, ако не всички, то голяма част от свидетелите на собствения й живот през последните двадесет и пет години на XIX век.

(Защото се бе случило и още едно събитие: освен сватбата й с Тадеуш и пристигането на американска земя, тя бе прекрачила и в ново столетие; всичко бе станало почти едновременно, за няколко седмици.

„Ако става въпрос за завои, аз направих един дяволски остър“.)

Не успяваше да се отърси от всички тези лица. Не беше характерно за нея да е подвластна на нещо до такава степен; нямаше слабост към спомените. Затова с обикновената си решителност тя повика в „Уолдорф Астория“ частни детективи. Хората от агенцията „Пинкертон“ сигурно бяха свикнали повече да се борят със стачници или джебчии по влаковете; исканията на Хана малко ги учудиха, но те доказаха своята ефикасност: само за три дни откриха в Ню Йорк момиченцето с големите сиви очи, в което се бе разпознала. Тя отиде на посочения адрес, намиращ се на мръсна уличка в Бронкс. Тадеуш я придружаваше. Беше настоял, отново заинтригуван — той не намираше чак такава прилика между действителните хора, познавани от Хана, които бе виждал, и преминалите през Елис Айланд.

— Освен ако присъствието ми не ти пречи.

— Съмнявам се шейсетте ми любовника да са решили като мен да дойдат в Америка.

„Защо, за бога, споменах за любовниците си, за тези, които имах, преди да го срещна отново? Той знае, че съм имала любовници — за щастие не шейсет… — знае, но никога не ми е задал дори едно въпросче за тях. Ти ли трябваше да ги споменеш, нещастна глупачке!“

Намериха момиченцето и семейството му в нещо, което не бе дори стая, а подобие на хангар. Бяха разстлали слама направо на земята, беше адски студ, десетина души се бяха скупчили около глинено гърне, поставено на метален триножник над огъня. Приличаше на стан сред нивя, макар наоколо да гъмжеше от милион и половина нюйоркчани. Хората бяха руснаци, идваха от забутано селце на юг от Минск. Докато Тадеуш разказваше на бащата някаква съвършено небивала история как те със съпругата му имали дъщеричка с очи като на неговата, която била умряла, Хана се приближи до момиченцето и го заговори. Няколко минути бяха достатъчни: огромните сиви очи, които толкова я бяха впечатлили при срещата в имиграционните служби, бяха разочароващи. Онова, което бе взела за студено презрение към цялото човечество, се оказа просто срамежливост и почти пълна липса на интелигентност.

Остави на семейството сто долара да посрещнат най-трептящите си нужди и реши, че се е освободила от натрапчивите си мисли.

Но се върна на следващия, а и на по̀ следващия ден. Естествено, нито едно от протежетата й не знаеше пукната дума английски, а всички търсеха работа. Тя им намери такава, отново с помощта на Зеке Сингър, а най-малките записа в училище, като им даде стипендии от по петдесет долара седмично, почти два пъти повече от средната заплата на един работник.

През следващите години не минаваше и месец да не се поинтересува от момиченцето със сивите очи, а когато то се омъжи през 1911 г., тя подари на младото семейство къща и малък хотел, за какъвто си мечтаеха.

Бе все така разочарована от липсата на амбиции, но се бе примирила отдавна.

Най-странно бе, че тридесет години по-късно, в Холивуд, на прием в Бевърли Хилс, Хана щеше да срещне една много известна актриса с великолепни очи и световна слава, която щеше да се доближи и да й каже: „Вероятно не знаете, госпожо Нюман, но цялото ми семейство направо ви боготвори. Мама по цели вечери ми разказваше за вас. Някога сте й подарили хотел, но преди всичко приятелство“.

През следващите седмици, щом агентите на „Пинкертон“ откриеха някого, те с Тадеуш се погрижваха за всеки двойник. Повечето все още бяха в Ню Йорк, само отделни хора се бяха осмелили да отпътуват по̀ надалеч или имаха други причини да го направят. По чисто съвпадение, което много допадна на Хана, без истински да я учуди, онзи, който й бе напомнил за Визокер, се оказа най-големият авантюрист от всички. Детективите го търсиха два месеца. В деня, когато най-сетне го откриха, той тъкмо бе пристигнал в Канзас Сити с намерение да продължи още по̀ на запад, към Калифорния. Беше унгарец и дори по-висок от Тадеуш, който бе почти метър и деветдесет. Смехът му прогърмя, когато Хана, обяснявайки му, че страшно прилича на любимия й брат, му предложи пари или помощ по негов избор. Имаше живи, весели очи на крадец на ябълки, а под черните му монголски мустаци се откриваха великолепни бели зъби. Прие един долар, само един, но сребърен — да му носел щастие — и нищо друго. Хана му даде монетата и му разказа за Мендел, когото той можеше да срещне по широките друми на скитничеството. С Каруцаря били създадени да се разбират. Унгарецът попита да му предаде ли нещо.

„Не!“, отвърна Хана, убедена, че те двамата непременно ще се срещнат. Тя вярваше в тези неща. Малко повече, отколкото в бога.

Сред останалите двойници онзи, който приличаше на Пинкош Клоц, вече сам си беше намерил работа в тухларната в Спрингфийлд, Кънектикът. На покойния Пинкош Мълчаливеца, умрял във Варшава, защото бе пожелал да отмъсти на Вълка за нея, имигрантът приличаше по дребната гъвкава фигурка, почти пълното мълчание и мекия поглед. Беше латвиец от околностите на Рига, с тридесет години по-млад от истинския Пинкош. На Тадеуш му бе нужен половин ден да измъкне от него няколко думи — безкрайно дълго гледа парите, които му предлагаха, сякаш банкнотите бяха напоени със смъртоносна отрова. Най-сетне сподели, че е работил в библиотека, че обича книгите и много добре знае френски. Вероятно беше имал неприятности с политическата полиция на царя. Тадеуш беше убеден в това и тъкмо той предложи да направят Каунас (така се казваше мъжът) книжар. Хана се поколеба. Все пак трябваше да се купят търговски активи и цял склад книги. А къде щяха да намерят магазин?

— Имам предвид един — обясни Тадеуш, който беше близък приятел с всички книжари в Манхатън. — Едно мазе на Деветдесет и първа източна улица.

— Където ще можеш да се криеш в дните, когато стана съвършено непоносима, нали?

— Единственото място, където някога бих могъл да бъда недосегаем за твоите преследвания, е затворът Синг Синг. А сигурно и там не съвсем. Вероятно ще успееш да се промъкнеш предрешена като препоръчано писмо.

Истината беше, че на него щеше да му бъде приятно Каунас да стане книжар, човекът имаше много интересни идеи в областта на литературата.

Хана прие. Реши, че въпросът е приключен. Нищо подобно. Не се оказа лесно да убедят латвиеца, той не разбираше нито какво искаха от него, нито причините за подобна щедрост, беше мнителен. Една вечер, две седмици по-късно, изникна във фоайето на „Уолдорф Астория“ тъкмо когато Хана и Тадеуш се готвеха да излизат. Изглежда, беше чакал часове. Държеше в ръце пакет, благоговейно обвит в руска кожа. Разви го и го подаде на Тадеуш. Вътре имаше стар златен часовник с ланец, целият очукан.

— Ще дам, ако ми дадеш — рече Каунас и дума повече не продума, от което явно трябваше да се разбира, че иска да стане книжар само ако Тадеуш приемеше в замяна часовника на милия му стар татко от Рига, който бил семеен спомен.

Тадеуш го взе и цели два дни се възторгва от тази морална праволинейност.

Не и Хана.

Първо, защото (те с Тадеуш прихваха всеки път само като се сетеха) тя бе платила шестстотинте и петдесет долара търговски активи, а латвиецът направи подарък на мъжа й.

Освен това и най-вече защото, с обичайната си недоверчивост, тя разгледа часовника обстойно, занесе го на проверка в „Тифани“ и откри, че е от мед и струва не повече от долар и петдесет, а тъй като беше произведен в Америка, само по чудо би могъл да бъде на стареца от Рига, на далечния бряг на Балтийско море.

— Така си и мислех, а този тип дори не е евреин! Под невинния си вид този Каунас, точно като Пинкош, прикрива лека склонност към мошеничество. Само дето на Пинкош не можеше да му се има вяра единствено за сиренето; за останалото, да…

Латвиецът се настани на Деветдесет и първа улица. Винаги щеше да прави на Хана и Тадеуш три процента намаление върху книгите, които си купуваха от него. Умря през 1943 г., без да бе произнесъл повече от сто думи годишно.

 

 

Обикаляше Ню Йорк по дванадесет часа на ден. В града дойде пролетта и го окъпа в необикновена мекота. Удивителна за Хана, която винаги си бе представяла Ню Йорк студен и надменен, груб (грубостта му не я плашеше, напротив; беше убедена, че ще си намери място в него).

Щеше да си спомня тази пролет като най-щастливия период в живота си.

Вечер, когато отиваха на някой прием, се движеха в луксозна открита кола с кожен гюрук, теглена от два коня. Денем обаче, особено когато не валеше, и двамата се учеха да карат кола без коне. Бяха й докарали от Франция един „Панхард и Левасор“ с мотор „Даймлер“, тежащ тон и половина, който вдигаше 45 км в час. Приятелят й Луи Рено й се беше заклел, че ще й изпрати чудовището, което подготвяше за състезанието Париж — Бордо, болид, който уж можел да се движи със 100 км в час.

Тадеуш се оправяше по-добре от нея. Независимо че тя беше прекарала десетки часове да разбере механизма на мотора, функционирането на всяка част, различните предимства на отделните видове горива — бензин, спирт, пара и електричество. Нищо не помагаше. Между Тадеуш и скапаната механика имаше някакво много потайно, съвършено отчайващо разбирателство: щом той седнеше зад волана на тази мръсница, колата, тя започваше да мърка като котка. Гадост. А Хана вече беше на четиринадесетата повреда.

— Няма нищо смешно, мръсен поляк! Не можеш да различиш автомобилен мотор от шевна машина!

— За какво ми е? Работи чудесно.

Бяха излезли извън града с две огромни кошници с храна за пикник, приготвена от френския готвач в „Уолдорф“, на задната седалка. През 1900 г. в Ню Йорк имаше малко повече от хиляда и петстотин коли без коне и три или четири гърмящи коли за момент караха редом с тяхната „Панхард и Левасор“, която ги направи смешни с пъргавината си. Беше април, денят беше чудесен, целта на екскурзията бе Таритаун, където, според Младши, Рокфелерови имали великолепно имение на брега на Хъдсън и поляните край рекичката Покантико. Караше Тадеуш (бяха се разбрали тя да кара на връщане). Той отказваше да шофира навлечен с кожено палто и шапка, не искаше дори огромните очила. Твърдеше, че няма нужда от всички тези възприети предпазни мерки. Дори при висока скорост. Дори при 45 км в час.

Пикникуваха.

Тадеуш се огледа около себе си и рече:

— Значи тук ще живеем.

— В Америка?

— За Америка вече е ясно. Ти го реши в деня след пристигането ни, ако ли не и преди това. Не, говорех за Таритаун. Искаш да купиш къща тук, до Рокфелерови?

— Или да построя.

Тя се взря в него объркана. Не беше предугадила нападението. Несъмнено той беше единственият човек на света, който можеше да я изненада.

„И това е съпругът ми, единственият мъж, когото някога съм обичала и ще обичам… но може би тъкмо поради това…“

— Добре, Хана.

— Какво добре?

„Много добре знаеш“, помисли си тя.

— Искаш къща, нали?

— Заклевам ти се, че не съм мислила за това.

Той се усмихна под русите си мустаци:

— Но сега мислиш, нали?

— Сега, да. Нормално е да ми се иска да имаме свой дом. Всъщност може би мъничко съм си мислила за това преди.

— Добре — каза той.

Сведе глава, после я вдигна и се загледа в реката.

— Имам да те попитам още нещо.

— Всичко, което пожелаеш.

„Този път знаеш какво ще те попита.“

— Ще имаме ли деца, Хана?

— Я не ме занасяй! Разбира се.

— Кога и колко?

Все същото благовъзпитано безразличие, сякаш се интересуваше от цената на вестника. „Но най-лошото, Хана, най-лошото е, че ти имаш отговори за всичките му въпроси. И той го знае. Знае, че ти предвиждаш всичко.“

— Три — отвърна тя.

— Момчета или момичета?

— По малко и от двете.

„Да му се не види, помисли си тя, ама че откачен разговор!“

— Две момчета и едно момиче, или обратното?

— Бих предпочела две момчета и едно момиче.

Той кимна, а Хана едва се удържаше да не избухне в истеричен смях, дори, което бе още по-странно за нея, да се разплаче.

Тя подхвана:

— Но ако ти искаш две момичета или още деца…

— Ще се задоволя с една дъщеря и двама сина. А кога ще се родят децата ни? Ако приемем, че ще ги направим заедно, разбира се.

— Ставаш зъл.

— Права си, извини ме. Взимам си забележката обратно.

Тя седна на стъпалото на колата.

— Тадеуш, зная, че съм откачена, но никой не може да каже предварително дали ще има деца, дали ще са момчета или момичета, нито кога ще се родят.

Той най-сетне откъсна поглед от реката и се приближи до нея.

— Но ти си Хана, ти не си обикновена жена.

— За тези неща съм адски обикновена. Прегърни ме, моля те, срам ме е.

Той я прихвана с две ръце за талията (всеки път, когато направеше това, а той го правеше често, тя с гордост констатираше, че дългите пръсти на Тадеуш обхващаха цялата й талия) и я изправи.

Но това не оправи нещата: тя беше метър и четиридесет и осем, а той бе по-висок от нея точно с тридесет и девет сантиметра.

— Прегърни ме!

Той я повдигна, но вместо да я притисне до себе си, я сложи на все още топлия капак на колата.

— Не отговори на въпроса ми, Хана: кога ще стана баща?

— Не мога…

— Хана!

— Мислех си — каза тя най-сетне съвсем тихичко, — че не би било зле да поизчакаме малко. Докато ти, и най-вече аз, станем истински американци.

— Докато се установиш и задвижиш бизнеса си.

— Да, защо? И докато ти напишеш първата си книга, пожънеш с нея невероятен успех и станеш най-великия писател от тази страна на Атлантика…

Замълча за миг.

— Всъщност от двете страни. Защо само от едната?

— Пет години? Десет?

— Две.

Настъпи познатото й мълчание. Тя положи невероятни усилия очите й да се насълзят, но напразно — „определено не съм ревла, а още по-малко ме бива да припадам. Трябвало е да се родя след сто години… Чувствам се страшно глупаво“. По Хъдсън плуваше лодка, виждаха се мустакатите гребци; минаха и две нагиздени двойки. Всички се заглеждаха с любопитство в дребната женичка с тъй светли очи, изящно изваяна в роклята си от Жак Дусе, седнала насред поляната върху капака на кола с мотор, под чадърче с къдрички в същото опушено сиво като очите й.

— Хана?

— Да, любов моя?

— Ще се опитам да пиша на английски, както ти ми предложи.

„Замълчи, Хана!“, заповяда си тя.

Замълча.

Той продължи:

— Ще пиша на английски. Ще трябва да поработя от шест до осем месеца върху езика, не го владея така добре като полския или дори не като френския.

— Да кажем до Коледа — не успя тя да се въздържи.

— Да кажем до Коледа. Наистина ли искаш да купиш или построиш къща тук?

— Тук или на Лонг Айланд. Още не сме били на Лонг Айланд. Според Беки било много хубаво.

— Ще ни трябва нещо и в Манхатън.

— Там ще са канцелариите ми. Бих могла… Бихме могли да купим и един апартамент. Това ще те устройва ли?

— Чудесно — отвърна той с онова нежно и ласкаво, но тъй лъжливо спокойствие, зад което при него можеше да се крие и най-студена ярост.

Не успяваше да откъсне очи от него, гледаше го ненаситно. Никога не е бил толкова красив. Беше на двадесет и осем години и…

И нямаше двойник на Елис Айланд. Всички бяха там, дори самата Хана, но не и той; не се намери нито един имигрант, който да прилича на него. Нямаше смисъл да придава значение на подобни неща, но тя непрестанно мислеше за това. Ако наистина, както тя смътно вярваше, цялото й минало се бе преселило в Ню Йорк, тогава защо Тадеуш го нямаше?

Отсъствието му я притесняваше.

— Прегърни ме, за бога!

Този път той го направи. Тя се притисна в него, вкопчи се в него: — Казвах си, че е страхотно опасно и глупаво, Лизи, повтарях си го непрестанно, знаех, че най-сигурният начин да предизвикаш едно нещастие, е да го очакваш всеки ден, но беше по-силно от мен: ужасно ме бе страх, че предвиждах онова, което щеше да се случи между нас с Тадеуш. Но страхът не ми попречи това да бъде най-щастливият период в живота ми.

Господи, колко бях щастлива…

2.
Равна като кредитна линия в шотландска банка…

Веднага щом пролетта предяви цялата си власт, те заминаха на голяма обиколка из Америка. Тадеуш вече познаваше Ню Йорк и Вашингтон, плюс Вирджиния (от времето, когато беше секретар на сенатора Маркам), както и Бостън и Нова Англия. Но нищо друго, а страната беше огромна. Хванаха на север, по-точно хванаха железницата. Хана натовари на влака и „Панхард и Левасор“-а, и монтьора си Гафуил, препоръчан от Луи Рено.

За себе си водеше камериерка. Почти пряко волята й я бяха убедили да си вземе такава. В Париж и Лондон, а и в Ню Йорк се учудваха, че няма прислужница: жена с нейното положение. „Какво ми е всъщност положението? Аз съм най-обикновена продавачка на кремове!“ Трябвало да има поне една. Мисълта непрестанно някой да й се мотае в полите, а отгоре на всичкото да бърника из тях, дълго караше Хана да настръхва; освен това не разбираше как човек може да прекара живота си да прислужва на другите. Ала Ивон я очарова. Двадесетинагодишната напориста белгийка допадна на Хана, която бе възхитена, очарована, че някой се осмелява да й се сопва.

— Предупреждавам ви, Ивон, в деня, когато започнете да раболепничите, ще ви изгоня.

— Няма опасност — бе отвърнала брюкселката. — Ще се задържим заедно поне сто години. Аз също ви предупреждавам: заговорите ли ми на ти, аз ще направя същото.

Тръгнаха от Ню Йорк на 28 април, посока Бостън. Идеята да отскочат до Монреал и Квебек беше на Тадеуш. В този американски свят, в който Хана се чувстваше толкова добре той все още бе малко като загубен и може би търсеше при франкофоните от Сен Лоран нещичко от европейската и френската атмосфера, по която несъмнено изпитваше носталгия. Към средата на май, след задължителното посещение на Ниагарския водопад, се върнаха в Съединените щати, а после подред минаха през Бъфало, Питсбърг, Кливланд, Детройт и Чикаго. Логично беше да продължат на изток, но Хана избра да тръгнат на юг.

От Сейнт Луис до Скалистите планини, Уичита и Додж Сити, а после Денвър и Солт Лейк Сити.

Нов завой, обратно на север, към Сиатъл и щат Вашингтон.

На 16 август пристигнаха в Сан Франциско по море.

Бяха в града от два дни, когато една сутрин, както си бяха прегърнати с Тадеуш, тя почувства нечие присъствие в стаята им в Ноб Хил.

Отвори очи и видя Мендел.

 

 

„Как можах да си помисля, че може да има двойник? Онзи унгарец беше невзрачна имитация. Мендел е само един!“ Това беше първата съзнателна мисъл на Хана. Тя седна в леглото и го разгледа по-добре: беше още по-едър, отколкото го помнеше, гръдният му кош беше още по-широк, освен това сребърни косъмчета проблясваха в черните му мустаци, а клепачите над продълговатите очи като че ли бяха понатежали. Ала това бяха единствените признаци, че е прехвърлил четиридесетте. Инак си беше съвсем същият.

Дори и дюстабанлийското пристъпване от крак на крак.

— Покрий се, Сополано, гола си.

— Никой не ви е карал да влизате в стаята ни.

— Правилно — отвърна той.

Усмихна се на Тадеуш.

— Как си, студенте?

— Великолепно — отвърна Тадеуш с глава под възглавницата. — А ти?

Двамата заговориха на полски, сякаш тя беше в Австралия. Беше очарована: нищо друго не можеше да й достави толкова голямо удоволствие и повече радост колкото силното приятелство между двамата мъже на нейния живот. Все така седнала в леглото, но вече срамежливо покрита с чаршаф до раменете, тя ги слушаше. Не беше за вярване, човек би се заклел, че се познават от сто години, ако се съдеше по близостта и естествеността на контакта, на каквито са способни само децата.

— Гладна съм, не издържам — каза тя след пет дълги минути.

„Със същия успех щеше да ме чуе и кувертюрата.“

Изкрещя с всичка сила:

— ГЛАДНА СЪМ!

Двамата се обърнаха и я погледнаха така, сякаш бяха удивени, че я виждат там. Мендел седна на леглото, за да му е по-удобно. Лаконично й заявиха, че не разбират какъв е проблемът: защо не отидела да се измие и накипри, вместо да крещи като луда?

Тя се измъкна от леглото гола като червей, опитвайки се да запази достойнство, но двамата грубияни дори не я погледнаха.

„Няма що, страхотно ги вълнувам!“

Тримата прекараха осем дни в Сан Франциско. Ходиха да ядат лястовичи гнезда в Чайнатаун, божествено селище цялото от дърво, посетиха „Боухимиън Клъб“, кацнал над пазара на Калифорния стрийт.

Бяха на екскурзия до Саусалито и Монтерей, Тадеуш искаше да отиде заради Робърт Луис Стивънсън, който бе живял там преди седем години.

Хана се научи да плува.

Всъщност почти нямаше друг избор. Един ден всемогъщият „Панхард и Левасор“, докаран с кораб, ги бе оставил в Стимсън Бей, в подножието на връх Тамалпаис. Хана надали бе направила и няколко крачки по пясъка на пустия плаж, когато двамата мъже предателски се нахвърлиха върху й. Свалиха островърхата й шапка с щраусови пера, воалетката, полите и фустите, ризите, шумолящата тафтена подплата, жартиерите и червените чорапи, високите й островърхи американски ботинки и я оставиха гола или почти, после весело я хвърлиха в развълнуваното море. Оставиха я да понагълта вода и направо глупашки се разреваха от смях. Бясна, тя нарочно се опита да се удави, но те всеки път я изваждаха и я принуждаваха да се задържи на повърхността, докато накрая се реши да плува.

Една вечер в Монтерей отседнаха в странноприемница, чиято съдържателка уж била бившата любовница на генерал Шърман, командира на свирепите щурмоваци по време на войната между Севера и Юга.

— Мисля — неочаквано рече Мендел, — че утре ще си замина.

Тя погледна Тадеуш и разбра, че за него решението не беше ново. „Мъжете винаги се разбират помежду си.“

— Къде отиваш?

В Аляска. Да търси злато. Всъщност него въобще не го интересувало дали ще намери злато, това било без значение за него, тя би трябвало да знае, че трупането на богатство било най-малката му грижа. Искал малко да се поразтъпче, това е. Доста бил пообиколил през тридесетте години, откакто бил напуснал селото си в Мазурия: цяла Русия и част от Европа, на запад (всъщност бил е почти навсякъде в Европа, с изключение на Ирландия, въпреки че нямал нищо против ирландците), Китай и страни с откачени имена като Индонезия, Япония и Филипините, Индия и пустините на Арабия, после Австралия, а сега и Америка.

— Хана, не ме карай да се заседявам в града, да гледам как минават вонящи скапани коли без коне, знаеш прекрасно, че това ще ме убие. Аз съм създаден за простор, за огромни пространства.

Щял да върви до Клондайк. После щял да се поразходи до Мексико, дори и по-нататък, стига само да имало земя, по която да стъпва; никак не обичал корабите. Един моряк от Фриско му бил казал, че дамите в Бразилия имали горещи сърца, да не говорим за останалото.

— Винаги ще знам къде да ви намеря с твоя студент. Нали видя, не ми беше нужно много време да се появя тук. Не ме гледай с тия очи на сова, ако обичаш, и без това съм нежен с теб.

Той замълча, погледна Тадеуш, който, разбрал, стана и ги остави сами.

— Хана, не те питам щастлива ли си с твоя студент. То си личи.

— И така ще продължава да бъде — каза тя.

— Ако умеех да се моля, щях да се помоля. Но винаги съм смятал, че е страшно тъпо да си говориш сам.

— Така ще бъде, Мендел.

— Все още ли си решена да не му се месиш в писането?

— Да. Защо? Говорихте ли за това?

— Не ставай безочлива, Сополано. Твоят Тадеуш по-скоро би пукнал, отколкото да говори с някого за теб. И ти го знаеш. А твоите работи?

— Догодина.

— Защо чакаш?

„Кажи му истинската причина, Хана. Мендел не можеш излъга, дори да искаш.“

— Не искам да загубя нищо от времето с Тадеуш — рече тя. — Нищо. Нито секунда.

Погледна я право в очите и тя видя, че е развълнуван.

— Наистина го обичаш, а?

— Много повече. Милиард пъти повече.

— Страхотно съм щастлив, малката.

„Още малко, помисли си тя, и ще се разрева.“

Той попита:

— Смяташ да плескаш скапаните си кремове по лицата на нещастните американки ли?

— Да — отвърна тя.

Той се престори, че е потресен, но всъщност прикри вълнението, което го бе обхванало. Постави огромната си мечешка лапа върху ръката на Хана:

— Преди колко време те намерих в пламналата нива и те отведох с бруска си?

— Преди осемнадесет години. Бях седемгодишна.

— Ако не беше ти, може би щях да си остана в Полша, знаеш ли?

— Идеята за Австралия беше ваша.

— Виж ми окото! По онова време дори не знаех къде е Австралия. Хана, страшно ви обичам и двамата; ако единият от вас причини мъка на другия, Мендел ще откъсне главата на оцелелия. Какво чакаш, та не му родиш деца?

— Не догодина, а по̀ догодина. Ако мога.

— Работата преди всичко, а?

В този миг очевидно прочете нещо в погледа на Хана, защото веднага добави:

— Извинявай. Имаш ли друго обяснение?

— Все същото: не желая да го деля с никого. Дори и с децата, които би ми направил.

Върнаха се в Сан Франциско с „Панхард и Левасор“-а още същата вечер и тя направи това, което считаше — а то си и беше — огромна жертва: заяви, че има силна мигрена (тя, която в живота си не беше хващала дори хрема!) и желае да си легне рано. А те двамата излязоха заедно, хихикайки като ученици, избягали от час. Всъщност прекара нощта да ги чака, проверявайки ред по ред сметките, които Жана Фугарил, директорката за Европа, й изпращаше навсякъде, където и да се намираше.

Тадеуш се прибра, когато слънцето започваше едва-едва да наднича над залива на Сан Франциско. Беше в пряк и преносен смисъл пиян като поляк. Наложи й се направо да го просне, почти бездиханен, за да го съблече…

… и да се остави да я изнасили. В началото не й се понрави особено много да бъде насилвана, дори от него, но накрая осъзна, че всъщност си струваше.

А Мендел очевидно вече беше заминал, без да й каже довиждане (нарочно) за Аляска.

 

 

Върнаха се в Ню Йорк в края на октомври. След друга продължителна обиколка, която ги бе отвела в Долна Калифорния, а после в Аризона, Ню Мексико, Тексас и Ню Орлиънс; след това се бяха изкачили отново на север през Каролина, Вирджиния, Вашингтон и Филаделфия. „Панхард и Левасор“-ът накрая бе предал богу дух, малко преди Ричмънд. Но все пак беше изминал повече от шест хиляди километра, и то все по каменисти пътища.

Мисълта да продадат колата не се бе понравила нито на Хана, нито на Тадеуш. Затова бяха решили просто да я заровят, да й устроят тържествено погребение. Бяха го направили на следващата сутрин, пред изумените погледи на стотина местни вирджински жители, под звуците на тръба, надувана от един ветеран от битката при Бул Рън (поне така твърдеше той) по време на войната между Севера и Юга, които можеха да събудят и мъртвец.

В Ню Йорк пристигнаха на 26 октомври. Пет дни по-късно вече бяха решили: къщата им щеше да бъде на Лонг Айланд.

На два пъти бяха ходили там и бяха открили чудесен парцел от около три хектара, хълмист (Хана не искаше и да чуе за равно място), залесен, пълен с черни катерички до голямо езеро. Станаха негови собственици за три дни — по този повод Хана получи нагледно доказателство за невероятната прецизност на северноамериканските юристи. Предприемачът се задължаваше (щеше да има един процент неустойка за всеки ден закъснение) да им предостави обитаема къща за Коледа. Жилището щеше да е от дърво, на два етажа и с мазета; щеше да има двадесет и едно помещения, от които девет стаи, един кабинет — библиотека само за Тадеуш, друг кабинет за нея, плюс веранда от двеста квадрата, чиито стъпала щяха да отвеждат до моравата, спускаща се полека към езерото. По него можеха да карат лодка и да се къпят през лятото. Щяха да построят и пристанче, хангар за лодки, и голям салон за игри за децата. Ако имаше деца. „Само това ми оставаше, да съм ялова!“

Защото от десет месеца вече правеха любов, и то как, а нямаше нищо. „Равна съм като кредитна линия в шотландска банка!

Не се притеснявай, Хана, прекалено много се тревожиш, нищо че приличаш на хищна акула. Разбира се, че не си ялова. Разбира се, че не си.“

 

 

Лизи Маккена пристигна три седмици преди Коледа. Връхлетя в Ню Йорк като ураган над Флорида. От желание по-бързо да стъпи на кея едва не скочи през перилата на борда.

— Хайде, казвайте, разкажете ми всичко, до най-малките подробности — гърлено бъбреше тя. — Къде ходихте? Видяхте ли Калифорния? Срещнахте ли каубои? А Бъфало Бил? А индианците, нападаха ли ви индианци? От калифорнийския бряг може ли да се види Австралия? А къщата на Лонг Айланд готова ли е? Как така още не е? Аз пък мислех, че американците строят по тридесет етажа дневно. Кога ще отидем? Това ли е Ню Йорк? Пълно е с чужденци! Къде ви е „Панхард и Левасор“-ът? Виж ти, тук също имали коли без коне! А къде е Мариан? Къде е този глупак, който дори не знае, че трябва да ми поиска ръката, за да му кажа „да“? Защо никой никога не ми отговаря?

Младата австралийка — тя беше на осемнадесет години и половина — като че се бе източила още повече. Беше руса, не особено красива, но с приятна и жива поривистост в цялото тяло и в усмивката. От Европа Лизи беше донесла поне двадесет и четири сандъка с рокли и други дрехи, сигурно при Уърт, Дусе и разни там Пакеновци нищо не беше останало.

— Имах размерите ти, Хана. Естествено, почти половината от купеното е за теб. Исках да ни направят еднакви модели, но те отказаха. Познавали вкусовете ти и твърдяха, че това, което отива на теб, на мен нямало да ми стои. Какво значи това? Дали защото си висока колкото столче за пиано, а пък аз съм с идеални пропорции? Освен ако не е защото съм все още девствена. На осемнайсет години и половина, можете ли да си представите! При всичките тези типове, които се опитваха да ме повалят на някое канапе. Ама и аз съм една глупачка! За какво ми беше този абсолютно безсмислен героизъм? Така и ще си умра девственица! Да, да, смей се… А къде е този глупак Мариан? Къде е?

Мариан Каден се появи още същата вечер. Дойде в „Уолдорф“ да представи на Хана един свой приятел, млад финансист, на име Бърнард Бенда, който видимо му беше връстник. Все едно че нямаше друга причина за посещението му, сякаш беше забравил или не знаеше, че същия ден Лизи пристига от Европа.

Случи се така, че в присъствието на Мариан австралийката сякаш онемя; отваряше уста, ала издаваше само абсолютно нечленоразделни звуци. Поведението й наистина бе удивляващо: Лизи да замълчи беше все едно Хъдсън да спре да тече.

— Не зная какво да направя — каза Хана на Тадеуш (тъкмо си бяха легнали, беше два след полунощ). — Струваше ми се, че е временно увлечение, че тя се мисли за влюбена в Мариан само защото той беше единственото същество с панталони в антуража ми. Но не! В Лондон орди сладки офицерчета напразно се хвърляха в атака, в Париж събратята им ги сполетя същата съдба, изритваше ги като парцали само с по няколко думи, чудя се къде ли се е научила да говори по този начин.

— Аз пък не се чудя, защото знам — отвърна доста неясно Тадеуш, който я бе загърбил и вече бе заел една от любимите си пози за сън: легнал по корем, с глава под възглавницата.

— Не се преструвай, че спиш, мили.

— Не се преструвам, спя!

Тя запали лампата и седна в леглото. „Ама и аз съм една упорита досадница!“ Загледа се в очертанията на голите рамене на Тадеуш, в извивката на гърба му, в издължените мускули и тъй нежната кожа. Приближи се до него и се притисна, допря устни до онова място от тялото му, което обичаше най-много, не че то беше единственото: на тила, там, където се завиваха косите му, от които още не бе се отмил дъхът на дългото им американско пътешествие. „Наистина приличам на невестулка, вкопчена в гърба на кон“, помисли си тя.

— Тадеуш, на всяка цена трябва да узнаем какви мисли се въртят в главата на проклетия Мариан. Най-вероятно никакви. Извън финансите, умът му е като на двегодишен. Ще поговориш ли с него?

— Не! — отвърна Тадеуш с последни сили.

— Ти си мъж, той също, това е много добре. Поговорете си по мъжки.

Мълчание.

„Ще ме убие и ще изхвърли тялото ми през прозореца.“

Тадеуш се размърда. Уж съвсем случайно се отдели от нея, отдръпна се в края на леглото, под завивките. Сгуши се.

Тя го последва и нежно започна да го гали. С устни докосваше кожата му, която настръхна, и нежно се заизкачва към устните му за безкрайна целувка.

— Обожавам това — каза тя. — За какво говорехме?

Вдъхваше аромата на тялото му.

— Хана?

— Да, любими?

— Във Виена да си платила случайно на една хубава госпожица да обезчести Мариан?

— Аз?

— Ти.

— Абсолютна клевета.

— Хана?

— Да, любов моя?

— Аз няма да говоря с Мариан. Ние ще говорим с него. Тоест, както обикновено, ти ще говориш, а аз ще кимам в знак на съгласие.

Тя го изчака да свърши (беше започнал да подухва леко по целия й гръб, по дългата извивка, която стигаше почти до лопатките, дъхтеше с устни, съвсем близо до кожата, беше толкова топло и хубаво). След това се обърна и по чиста случайност устата й се озова точно срещу тази на Тадеуш. В полумрака на съвсем мъничката палатка, образувала се от чаршафа, широко отворените й сиви очи изглеждаха още по-светли и блестящи.

Тя го знаеше.

— Мръсница — рече Тадеуш усмихнат.

После замълчаха.

 

 

Разговаряха с Мариан Каден. Предпазливо като аптекари, дозиращи цианкалий. Опипваха терена, за да разберат дали евентуално или може би Лизи и той, Мариан…

Мариан Мълчаливеца, първият с това име, с гладкото си лице, изразително като необработен карарски мрамор, ги остави добре да се оплетат, като се правеше, че не разбира и най-дебелите намеци.

Най-накрая обаче се усмихна (о, чудо) и съвсем спокойно, с нещо, напомнящо сардонично изхилване — „ще му издера очите“, помисли си Хана, — извади от джоба си годежен пръстен със синьо-бял диамант и обясни, че го бил приготвил от близо година и че да, самият той бил готов да се ожени, защото с приятеля му Бърнард Бенда тъкмо били успели в една малка сделка, и сега мислел, че вече ще има средства да посрещне нуждите на Лизи и техните бъдещи десет деца. Още повече че доколкото знаел, австралийката все пак имала зестра от 125 000 долара — 100 000, дадени от Хана, а останалите от семейство Маккена от Сидни, — пък и му се струвало, че моментът бил подходящ за бракосъчетаване, защото вече бил помислил за място, където те с Лизи биха могли да живеят след сватбата.

— На Лонг Айланд. Наскоро купих там два хектара. Осведомиха ме, че съседите ми се казвали Нюман. Ваши роднини може би?

Плановете за новата къща вече били начертани, трябвало само Лизи да ги одобри; но тъй като все пак мъничко я познавал, смятал, че сигурно нямало да хареса първия проект и затова още отсега имал и друг, който тя несъмнено щяла да приеме, след като отхвърлела първия. Що се отнасяло до децата, числото десет, което бил споменал, било приблизително. Имал чувството, че Лизи щяла да иска дванадесет или четиринадесет. Нямало значение, защото той вече бил записал първия си син в Харвард, като оставил свободно място за малкото име. Макар да мислел, че най-големият щял да се казва Джеймс.

— Други въпроси? — попита Мариан с цялата невинност на света в очите.

— Върви по дяволите! — изкрещя Хана побесняла.

Тадеуш едва си поемаше дъх от смях.

 

 

Къщата на Лонг Айланд, тази на Хана и Тадеуш, несъмнено щеше да бъде готова навреме. Шестимата адвокати на Хана й бяха обещали. Тя извика от Лондон любимия си декоратор на име Хенри, който предпочиташе да го наричат Беатрис, заради любовните му вкусове. Тя очакваше от Беатрис да измисли не само вътрешното обзавеждане на дома й.

— Бих искала най-вече да започнете да мислите какво може да се направи за бъдещите ми салони и магазини в тази страна, но не става дума да се прекопира създаденото вече в Европа. Искам нещо ново и оригинално.

— Нещо американско всъщност. И искате това от един англичанин!

Салонът беше на Парк авеню, а магазинът на Пето авеню, до „Тифани“. Беше се съгласила с избора на Мариан, веднага щом отново се залови за работа след завръщането от обиколката из Съединените щати, която й беше и сватбено пътешествие, и първо проучване на страната. От това, че почти десет месеца не се беше занимавала с предприятието си, освен чрез отчетите на директорките, я бяха засърбели ръцете, както сама бе казала. От десет години почиваше за първи път. Ако не беше Тадеуш, тя никога нямаше да издържи толкова дълго; последните дни не я свърташе на едно място, желанието отново да се включи в състезанието я раздираше.

Беше наясно с трудността на начинанието отвъд Атлантика. При обиколката, по време на която бе посетила повече от сто града, от единия до другия край на страната, окончателно се бе убедила в това: тук беше много далеч от Европа; населението на Америка се състоеше от емигранти, най-често първо поколение, които в родните си страни не са били редовни посетители на улица „Пе“ в Париж, нито на „Редфайн“ или „Люсил“ в лондонския Уест Енд. Това, което ставаше в областта на женската мода (сфера, най-близка до нейната), беше показателно: нито в Ню Йорк, нито в Бостън или Филаделфия нямаше модна къща за висша мода: само няколко шивачки (най-често скрити зад френски имена, които често заблуждаваха) и комисионери.

— Хана, самата вие току-що казахте, че Париж диктува какво е модно и какво не. Не съм съгласен с вас по отношение на обзавеждането: вашето преимущество е, че идвате от Европа, защо да го губите, като се опитвате да направите нещо американско? Ако допуснем, че въобще е възможно.

— Не зная, Беатрис. Ще видим.

— Тъкмо обратното, аз си представям едно чисто европейско обзавеждане. Дори откровено парижко.

— Ще видим. Оставете ми скиците си.

Комисионери редовно прекосяваха Атлантика и купуваха в Париж моделите, които смятаха, че ще подхождат на американските им клиентки, и ги донасяха на брега на Хъдсън, за да могат да ги изкопират, да ги повторят в десетки, дори стотици екземпляри; тук беше царството на ready-made, на конфекцията, където задължителните кръстопътища бяха главно големите магазини (като „Уонамейкър“, както бе отбелязал Мариан в доклада си) и няколко специализирани бутика, често ръководени от събратя на Беатрис, нахлупили барети, та да приличат на французи.

„И на тези хора ще трябва да продавам кремовете си. Много съм далеч още от истината!“ Хана ясно съзнаваше, че е дошла поне петнадесет или двадесет години по-рано. Тук обаче не можеше да постъпи както в Австралия. Толкова беше мечтала за Америка, че един посредствен успех щеше да я вбеси. „Да не говорим как от бързане рискувам да загубя това, което скоро ще бъде най-големият пазар в света.“ Освен това щеше да се наложи да инвестира много, може би дори да стигне до предела на възможностите си, а един провал би я разорил, „би било жалко да стана отново бедна точно когато Тадеуш ще се прочуе като писател; адски по-добре би било и двамата едновременно да станем богати и известни“.

Дейностите й в Европа и в Австралия (въпреки че с обичайната си, малко груба щедрост беше определила голяма част от австралийските приходи за Лизи) й носеха между 250 000 и 300 000 долара годишно. Ако се напънеше мъничко, несъмнено би могла да печели и повече, но тъй като трябваше да мисли за всичко, тя не изключваше опасността един ден онези глупаци, европейците да се сбият помежду си, „ще се насадя страхотно, с всичките ми предприятия в Европа, а аз в Америка!“.

Четвърт милион долара годишно не беше малко нещо. Макар че й се искаше повече. Защото считаше, че средствата, които биха били предостатъчни да открие филиал в Европа, едва ли щяха да й стигнат при американските мащаби.

„Би трябвало да има решение — всеки проблем винаги има поне няколко решения, но…“

Дойде Коледа.

Празникът, който за нея не съществуваше в календара и никога не беше празнувала. Още по времето, когато живееше у семейство Маккена в Сидни, а после и в Мелбърн, Лондон и Париж, многократно я бяха канили да се присъедини към дадено семейство, за да не е сама. Тя винаги беше отказвала. Коледа на 1900 г. беше първата, която посрещаше заедно с Тадеуш. Отдаде се на вълнуващото изживяване със съпруга си, но и в компанията на Лизи и Мариан, вече официално сгодени. Още повече че от Англия пристигнаха добрият усмихнат Поли и съпругата му Естел. Поли си беше все така закръгленичък и розов, въобще не се беше променил, откакто се бяха запознали в Мелбърн. Повече от всякога се опитваше да прикрие находчивия си ум зад вида на леко заекващ лаик; беше донесъл със себе си изчерпателен отчет за всичките й предприятия в Европа: „В края на краищата нали все още съм любимият ви делови адвокат? Освен ако не сте ме заменили с някой от ония американски юристи, за които се говори, че пишат договори от по сто страници, за да продадат една пура?“.

Тя го успокои да не се тревожел, защото трябвало да знае, че щял да бъде главният й съветник и дори нещо повече, неин приятел, докато сам той желаел това, дори тя да наемела и петстотин консултанти отвъд Атлантика.

Всъщност в работата си тя се доверяваше напълно единствено на тях двамата с Мариан.

Трите двойки прекараха една седмица във Върмонт, затрупани от метър и половина сняг. Имаха незабравими преживявания: Тадеуш и Мариан лежаха по долни гащи в пресния нощен сняг, унесени в спомени за Полша, а после си играха като деца — взети заедно, двамата бяха малко над петдесетте, — а Поли Туейтс, мъртвопиян, както само англичанин може да бъде, по английски, тоест запазил пълно достойнство, докато се срина, пя соло Auld Land Syne^[1], с най-екстравагантната шапка на Лизи на главата.

 

 

Върнали се бяха в Ню Йорк. Същият този Поли, съвсем трезв този път, слушаше Хана да му излага плановете си; ококори очи, поклати глава:

— Вие искате да атакувате най-мъжката крепост. Имате много по-голям шанс да станете monsignore^[2] в Рим.

— Не сме в Рим, нито в Париж или Лондон. В Америка сме.

— На Уолстрийт има жени колкото в лондонското Сити и парижката борса… или в Атонския манастир: тоест нито една.

— Четох Конституцията на Съединените американски щати и не си спомням да видях параграф, забраняващ на жените да се занимават с финанси.

— Същата тази Конституция не забранява и на някой кон на зелени точки да забогатее като месарин.

— И ще се учудите, ако видите някой кон да празнува за първия си милион долари, така ли?

— Точно така — рече Поли.

Замълчаха. Тя се разсмя.

— Кон на зелени точки, ох, Поли!

Той също се засмя. После добави:

— Поне действайте чрез адвокати и борсови специалисти. Не е нужно да се знае, че работят за жена… Най-добре би било и те да не го знаят. Така ще спя по-спокойно.

— Бих могла — каза Хана съвсем нацупена — да си пусна дълга брада и да нося железен корсет, който да прикрива моите изпъкналости, където ги имам, и да очертава други, там, където трябва.

Поли Туейтс се изчерви. А тя си помисли: „Аз наистина го обожавам, той е единственият адвокат на света, който се изчервява като девойка, когато се заговори за гащи и за това, което е в тях“.

Независимо от всичко изпитваше лекота. Почивката, която си бе позволила, свършваше, сега отново щеше да се впусне в битката. И то не за някакво си нещастно разширяване на онова, което вече бе направила на два други континента, а срещу едно ново предизвикателство, което отправяше сама на себе си: „Ще стана финансистка. Като…“

 

 

Тадеуш бе започнал да пише. Захвана се веднага след връщането им от голямата обиколка на Америка. Първоначално работеше в „Уолдорф“, в една стая на по-високите и непрестижни етажи, за да не бъде безпокоен. Но много скоро натрупа толкова книги, че стаята се оказа неудобна и тясна. Тъй като къщата на Лонг Айланд не беше завършена, намериха нещо по-подходящо: апартамент на Съливан стрийт, в Гринуич Вилидж; четири сумрачни стаи с прозорци, гледащи към вътрешен двор, с отвратителни розови тапети по стените, от които на човек започваше да му се повдига. Той не се съгласи друг да го обзавежда, отказа Хана да му изпрати някого и се зае сам да пребоядиса всичко в небесносиньо, като дори не свали тапетите. Отклони и всяко предложение за нова мебелировка: масата, трите стола, люлеещият се стол, леглото и стенният часовник, развален вероятно от смъртта на Линкълн насам, му били достатъчни.

Щеше да остане там, докато станеше възможно да се настанят на Лонг Айланд. Ала когато моментът настъпи, не се премести, под предлог, че бил потънал в писане и нямал намерение да прекъсва. После мина време…

Хана не настоя и реши, че е постъпила много умно, като не е настоявала: естествено беше Тадеуш да иска да има свое местенце, свое кътче, където да пише, толкова по-зле за великолепния кабинет библиотека, който му беше направила в къщата на Лонг Айланд. Ако вместо писател беше индустриалец, лекар или адвокат, пак щеше да има свое работно място и тя нямаше да му се бърка. — Лизи, по онова време, а и дълго след това, аз дори не знаех с какви пари разполага той. Така и не се осмелих да го попитам. Често му предлагах пари. Той винаги отказваше. Мило, но ми отказваше. Близо три години беше работил като секретар на Маркам и предполагам, че за това му е плащано. На сватбата ни ми подари златна гривна с изумруди, а за първата ни годишнина започна да ниже огърлицата от черни перли, която знаеш. Реших, че не е беден. Ама че скапан свят, да му се не види! Ако той беше жената, а аз мъжът, никой нямаше да се учуди, че му давам пари.

Не беше прочела и ред, написан от него. Един или два пъти само беше зървала един от ръкописите му. Веднъж остана сама и спокойно можеше да прехвърли няколко страници. Не го направи. „Ако искаше да го прочета, щеше да ми каже.“ Вкопчи се упорито в обещанието, което му бе дала, без да я бе молил: никога, абсолютно никога да не се меси в писателските му работи.

 

 

Къщата на Лонг Айланд беше готова още на 24 декември, но те се нанесоха едва на 2 януари, след връщането от Върмонт. Седмици наред Хана и Лизи, подпомагани от Бети Сингър, в известен смисъл бяха лагерували в двадесетте стаи, миришещи на боя. Бяха избирали тапетите, изпратени от Париж и Лион, после бяха определили как да разположат мебелите, доставени от Лондон.

Около 15 януари, именно благодарение на Беки, която с удоволствие беше поставила на разположение на Хана доста широката мрежа от обществени връзки на семейството на съпруга си, тя нае апартамент от триста и няколко квадратни метра на мястото, където по-късно щеше да бъде построена сградата на „Дженеръл Мотърс“. Седмица по-късно, докато уточняваше с Хенри-Беатрис обзавеждането, тя едва не се преби. Беше се покачила на висока стълба и разглеждаше гипсовите орнаменти на тавана; полетя надолу, удари се в скелето на бояджиите под нея, мина през платната, разпънати от същите тези бояджии, изтъркаля се по петнадесетте мраморни стъпала, които за щастие бяха покрити с плат. Чудо, или по-точно резкият отскок, който тялото й направи, единствено я спаси да не падне в празното пространство на стълбището (парапетът още не беше поставен) и да се размаже осем метра по-ниско на мрамора на долния етаж. Помислиха, че е мъртва, но тя се надигна сама: „Нищо ми няма“, каза тогава, удивена на собствения си късмет.

„Беатрис, ако пророните и думичка пред съпруга ми, ще разкажа на цялото лондонско общество, че на шестнадесет години сте имали връзка с жена!“

Тя наистина се чувстваше неуязвима. До такава степен, че когато няколко дни по-късно установи, че мензисът й закъснява, въобще не го отдаде на падането си: „Бременна съм!“

Но не беше, всичко си дойде на мястото, ала урокът бе запомнен: приемеше ли, че следващата година трябва да роди първото си дете, значи й оставаха петнадесетина месеца да започне и да успее в начинанието си в Америка.

Време беше да се захване за работа, доста бе закъсняла.

 

 

Затова прие първоначално избраните от Мариан Каден сгради. За сградата на Пето авеню, до „Тифани“, сключи десетгодишен договор за наем, който й даваше възможност по-късно да купи помещенията на разумна цена. С другата, разположена само на няколко километра по̀ на юг, нещата също изглеждаха лесни: наистина на мястото имаше тухлена постройка, но тя бе почти изоставена, отделните етажи, с изключение на десетия, бяха необитаеми, на гърба още личаха следите от големия пожар през 1835 г.; очевидно беше обречена на разрушаване.

Проучването, подготвено от Мариан с обичайната му прецизност, беше съвършено ясно: настоящите собственици бяха готови да продават. Мариан лично се бе срещнал с президента на компанията, чиято собственост беше сградата; беше улегнал мъж, притежаваше малка железопътна компания и не се интересуваше от недвижими имоти, още повече че ставаше дума за постройка, разположена на мястото, където днес е центърът на Ню Йорк.

Преди година Мариан беше определил цената, при евентуална покупка, между 160 000 и 180 000 долара. Оценката беше потвърдена от Зеке Сингър, младия девер на Бети, който от своя страна се бе консултирал с най-добрите експерти.

Намерението на Хана беше да купи сградата, да я разруши и на нейно място да построи нова. Там щеше да разположи канцелариите си, а етажите, от които не се нуждаеше, щеше да даде под наем.

Съвсем обикновено нещо…

… За което въобще не можеше да се предположи, че ще предизвика катаклизъм.

… Спрян в последната минута с височайшата намеса не на кого да е, а на федералното правителство във Вашингтон и най-голямата американска, ако ли не и световна банка, за да не се превърне в Големия крах от 1901 г.

Всичко започна на 20 януари.

3.
Мъжът с име като азбука

От два дена в Ню Йорк валеше сняг. Предишната вечер с Тадеуш бяха поканили стотина души и бяха празнували преместването в техния нов и първи общ дом. Хана беше изключително горда (за разлика от Тадеуш, който въобще не се впечатли), че сред тях бе и Рокфелер Младши — за нейно най-голямо учудване той беше приел поканата.

Валеше сняг, но не така силно, та да затрудни движението по улиците. Огромното рено, истинска бомба, способно да вдигне над 100 км в час в умелите ръце на Тадеуш, без никаква трудност ги откара до Манхатън. Спряха на Съливан стрийт, в Гринуич Вилидж, и веднага бяха заобиколени от възхитени зяпачи.

Хана седна зад волана, който мъжът й освободи. Беше почти десет сутринта.

— Няма да забравиш за вечерята, нали? Ще мина да те взема в пет часа.

Той кимна разсеяно, както обикновено, когато беше писал, пишеше или се готвеше да пише.

— Целуни ме.

Устните им се докоснаха. Въпреки студа той не носеше палто и шапка, а върху ризата беше с жилетката от гранатово червена коприна и сакото от английския костюм. Беше гологлав, както обикновено. С малко по-дългите си коси и мустаци в същия рус цвят, той с нещо напомняше Уилям Коди, наречен Бъфало Бил, „само дето той е страхотно по-хубав и по-млад“.

Тя потегли, зави наляво, за да излезе на Бродуей, и бавно подкара на юг, следвана известно време от хлапета, които тичаха редом с реното. Минувачите гледаха учудени. Всичко беше ново: и колата, ръмжаща тихо като голям хищник, и съвсем дребната млада жена зад волана, загърната във великолепно кожено палто от сини лисици, на главата с шапка от същата кожа, с фино триъгълно лице като на египетска котка и светли очи (и тя като Тадеуш се беше отказала от големите очила, които обикновено се слагаха, особено при откритите коли).

На Насау стрийт, в сърцето на квартал Уолстрийт, Мариан беше наел офис от три стаи, които бе населил с една-единствена секретарка, апетитна като пастет, престоял шест месеца на рафта — Лизи наистина нямаше от какво да се страхува.

Когато Хана влезе, четирима мъже се изправиха. Двама от тях тя познаваше, Мариан, разбира се, и Бърнард Бенда, младия финансист с впечатляващ ум. Другите се казваха Джо Ланца и Фред Алферо. Бяха попрехвърлили четиридесетте и имаха хладни погледи на убийци. Но не бяха такива: от общите си ломбардски прадеди бяха наследили невероятната способност да се занимават с пари, вкус и уважение към цифрите и жизненост колкото за цял един свят. Работеха на Уолстрийт от близо двадесет и пет години, единият като floor trader^[3], другият като оператор. Безучастно изслушаха Хана, която им изложи намеренията си: искаше за един месец да й станат гидове, ментори и учители.

Мълчание.

Алферо дори не се допита до другия итало-американец. Завъртя отрицателно глава.

— Казаха ни, че ставало дума за приятел на господин Бенда. Не знаехме, че този приятел е жена.

— Петстотин долара — каза Хана.

— Съжалявам, не.

— Хиляда.

Забеляза леко трепване на пръстите на Ланца и добави:

— Две хиляди. За всеки.

— Има места, където няма да можете да влезете — отбеляза Алферо.

— Зная, в мъжките тоалетни. Но вие ще ми ги опишете.

 

 

Пет часа по-късно тя обикаляше из Уолстрийт — улицата и квартала — с Мариан от лявата си страна и Бърнард Бенда от дясната. От автомобилната си премяна беше оставила само кожената яка, но тя бе достатъчна да привлича погледите.

— Ако бях зебра, щяха да ми обръщат по-малко внимание…

— Вече сме виждали зебри на Уолстрийт — отвърна Бенда през смях. — Доволна ли сте от първия си ден на борсата?

— Много. Мислех, че е по-сложно.

Но не си мислеше точно това. Всъщност беше възхитена. Харесаха й хладната треска, зашеметяващата бързина на размените. Каква невероятна игра! „Колко е досадно понякога да си жена!“ За първи път в живота си срещаше хора, които мислеха бързо като нея, и бе изпитала прекрасно чувство на братство… което не беше взаимно: бяха я гледали като марсианка.

Тя свали ръкавицата от дясната си ръка, изпъна я пред себе си с разтворени палец и показалец, а останалите пръсти сви: „Това е купувам; задържа показалеца си изпънат, сви палеца, но опъна кутрето: Това означава не купувам, не продавам; сви пръстите си, после разтвори показалеца, средния и безименния: Купувам три хиляди; ръката, обърната странично, с изправен палец, кутрето наполовина свито, другите съвсем, означаваше: купувам или продавам на две осми над курса…“.

— Греша ли, Бърнард?

Той погледна елегантните си обувки с гетри, после вдигна глава.

— Нима знаете и да шиете?

Час по-късно Бърнард Бенда вече си беше тръгнал, а тя се озова пред Кълъмбъс Съркъл, там, където се пресичаха Бродуей, Осмо авеню и 59-а улица. Двамата адвокати вече чакаха пред входа и потропваха с крака до смешен малък олдсмобил, който, сравнен с реното, приличаше на туберкулозен паяк.

Събитието стана тъкмо тогава и почти двадесет и девет години Хана редовно щеше да преживява сцената с все същия горчив привкус в устата.

Адвокатите се казваха Харви Стивънсън и Саймън Маркъс, и двамата бяха препоръчани от Саймън Гугенхайм и от сенатора Маркам.

Стивънсън спокойно обясни, че е уредил исканата среща с Дуайър.

— Той Дуайър ли се казва?

— Андрю Бартън Кол Дуайър. Често го наричат A. B. C. D.

— Струва ми се, четох, че президентът на компанията, чиято собственост е сградата, която искам да купя, се нарича Маклейн.

— Маклейн почина преди два месеца, Дуайър му е зет. Госпожо Нюман?…

— Наричайте ме Хана.

— Би било по-добре на първата среща да отидем ние със Саймън — каза Стивънсън с известно неудобство в гласа.

Тя го погледна. Мигом разбра.

— Защото съм жена? Нали?

— Хана… — започна Мариан.

Гневът се надигаше в нея на вълни, всеки път по-опустошителен. За решението, което взе в този миг — после щяха да са й нужни двадесет и девет години да преодолее последиците от него, — несъмнено допринесе нейният избухлив и дори необуздан характер, но и раздразнението, което я обхващаше всеки път, когато й напомнеха, че е жена, сякаш това беше страшен грях („Дори Поли си го позволи!“).

Допринесе и възбудата, която я беше обхванала след посещението на Уолстрийт.

Затова каза:

— Ще отида да се срещна с този господин с име като азбука, сама. Сама!

Мариан и двамата адвокати да я чакали. Ако искали. Ако ли не, да вървели по дяволите.

След това влезе.

 

 

Поне да беше грозен, Лизи! Ако беше нисък, тлъст, лепкав, отблъскващ, с похотлив поглед и потни ръце с мръсни нокти. Но не, и това беше най-гадното, този кучи син беше хубаво момче.

Дуайър беше висок почти колкото Тадеуш, косите му бяха кестеняви и приятно начупени; беше на около тридесет години, а ръцете му бяха идеални: големи, но не прекалено, неспокойни, грациозни и гледани; усмивката беше най-очевидният му чар и се прибавяше към приятелското, но подигравателно пламъче в зениците. При появяването на Хана в кабинета той стоеше прав, по риза („ръцете му бяха доста мускулести“) и се забавляваше да задвижва нещо, което като че ли беше миниатюрен модел на локомотив. Щом я видя, се хвърли към сакото си.

— Мога ли да знам коя сте вие?

— Хана Нюман.

— Адвокатите ми говориха за някой си Х. Нюман.

— Това съм аз.

Той замълча. Оглеждаше я. Все пак я покани да седне, дори й предложи кресло. Но вместо да се върне зад бюрото си или да седне на другото кресло до нея, той застана близо до нея, почти я докосваше, и леко се опря на плота на масата, пълна с умалени модели на влакове.

— Значи вие сте този Х. Нюман?

— Аз съм най-вече онази Х. Нюман, която желае да закупи сградата на Парк авеню, фигурираща в недвижимото наследство от компанията на покойния г-н Маклейн.

— Тъстът ми, който ни причини мъката да ни напусне.

Очите му се смееха, леко иронични. Продължаваше да я изучава.

— Сградата се руши — продължи тя. — Малко й трябва. Не ви служи вече за нищо. А аз ще я използвам. Готова съм да платя сто хиляди долара, в брой.

Видя как едната му ръка се пресегна към кутията с пури, поколеба се, после се отдръпна.

— Можете да пушите колкото искате — каза тя, — димът не ми пречи.

Той обаче не помръдна. Продължи да я гледа. „Та той в момента ме разсъблича“, помисли тя.

— Сто хиляди долара?

— В брой.

— Сградата струва повече. Много повече.

— Струва колкото парцела, на който е построена. Пък дори не и толкова. Разрушаването ще отнеме време и ще струва пари.

Той се усмихна и доста саркастично рече:

— Значи щеше да струва повече, ако я нямаше.

„Не се ядосвай, Хана! Ще изглеждаш пълна глупачка, ако при излизането си трябва да съобщиш на Мариан и онези двамата, дето те чакат на снега, че си провалила сделката, която те щяха да уредят за две минути!“

Тя се изправи — с единствената цел гърдите й да се очертаят добре, човек никога не използва достатъчно козове в играта си — и отправи към Дуайър най-чаровната си усмивка. (Същият този Дуайър сега открито се отдръпна назад, за да може по-добре да прецени овала на гърдите и извивката на кръста й с безсрамие, което дори не се стараеше да прикрие.)

— Точно така — рече тя. — Хуморът ви ми допада, господин Дуайър. Готова съм да стигна до сто и десет хиляди.

Той кимна, като очевидно продължаваше да я разсъблича с поглед — „надали по мен останаха много дрехи…“

— Ако трябва да бъде честен — каза той накрая, — когато влязохте, не ми се сторихте особено хубава. Но се излъгах, нещо, което рядко ми се случва в тази област. Вие сте повече от хубава. Колкото повече ви гледа човек, толкова по-ясно го съзнава. Ето какво ще направим: ще вечеряме заедно тази вечер, а после ако трябва цяла нощ ще обсъждаме сделката. Някои от вашите аргументи, да не кажа всичките, заслужават да бъдат проучени отблизо. След това вие може би ще имате щастието да промените мнението ми, независимо че никога не сключвам сделки с жени. Ще ви чакам в шест и половина.

— Вървете по дяволите! — каза Хана.

 

 

От този миг, от този ден нататък тя изпадна в неописуема ярост. Ярост, каквато никога не бе изпитвала и нямаше да изпита повече.

Но се овладя — какво друго можеше да направи? Излезе на улицата и сама се учуди на спокойствието, с което обясни на двамата адвокати, че сделката е сключена, че Дуайър почти е казал „да“, но след като била размислила, сега пък тя се чудела дали всъщност толкова иска сградата и има ли нужда от нея.

— Инак той е готов да сключи сделката. Благодаря ви за помощта, господа.

Юристите си тръгнаха в своята гърмяща и смешна американска кола без коне.

Те с Мариан се качиха в реното.

Готвеше се да потегли.

— Забрави да запалиш фенерите — отбеляза Мариан спокойно.

— Запали ги ти, какво чакаш?

Той слезе и запали двата газови фенера. Мокрият сняг, който бе валял през последните два часа, бе спрял. Мариан се върна, но не седна до нея. Беше навел глава и пристъпваше от крак на крак, светлите му очи изглеждаха почти безцветни в мрака, който припадаше, фенерите на Едисон един по един се запалваха.

— Нещо се е случило, нали, Хана?

— Не се намесвай в това.

— Той… прояви неуважение към теб ли?

Тя се усмихна насила:

— Ние сме в двадесети век, Мариан. Мъжете вече не проявяват неуважение към дамите, те ги изнасилват. Той не ме изнасили.

Усмивката, която изобрази, започна по някакъв начин вътрешно да я отпуска. Не можеше да уталожи яростта й, но можеше да я охлади и следователно да я направи още по-опасна. „За всеки проблем винаги има много решения.“

В главата й вече бе започнало да се оформя едно такова решение. Е, за момента то не беше кой знае колко ясно, беше си направо идея в зародиш, съвсем, съвсем мъничък кълн.

— Ще се качиш ли, Мариан? Връщам се в Гринуич Вилидж.

Не. Щял да се поразходи малко край Сентръл парк, а после да се прибере в скромната си стая на 58-ма западна улица, за да се преоблече — тази вечер щял да води Лизи в Карнеги Хол, открит преди десет години лично от Чайковски.

Тя подкара реното. Само до преди минути, вярна на навиците си, щеше да профучи с бясна скорост по Пето авеню, с риск да прегази три-четири дузини от онези нюйоркчани, които не сключваха сделки с жени.

Сега не го направи! Беше я обхванало опасно спокойствие.

„За всеки проблем има поне няколко решения, а ако няма решение, значи няма проблем.“

Ето, Хана, това вече е решение!

Зави обратно по Пето авеню и след четири минути високата фигура на Мариан се появи край оградата на Сентръл парк. Спря до него. Той я слушаше, без да продума.

Накрая все пак каза:

— Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Убедена съм, Мариан. Нито дума на Тадеуш, моля те. Нито дума на никого.

 

 

— Компанията — каза Мариан на по-следващия ден — се нарича „Карингтън Фокс“. Това е фирма, която не котира на борсата, тоест стойността на акциите й се определя единствено от годишните печалби и…

— Знам какво е компания, която не котира на борсата, не съм съвсем побъркана. Активът?

— Железопътна линия от Ню Йорк до Олбъни. Част от друга линия близо до Бостън, акции — но те никога не надвишават пет процента — в различни други компании, всичките незначителни, с едно сериозно изключение: „Нордърн Стар Пасифик“. Освен това складове в Ню Йорк и Бостън, плюс няколко сгради, тази, която знаеш, и други, все малки и стари. Те са главно в Ню Йорк.

— Как проклетият Дуайър е станал президент?

— Като се е оженил за дъщерята на собственика Маклейн. Самият Маклейн е бил зет на основателя на компанията Карингтън. Но Дуайър е човек от железницата, работил е като инженер по железопътните трасета в Калифорния и Орегон.

— Откога е във фирмата?

— От три години. Откак е взел госпожица Маклейн, която между другото му е връстница: на тридесет и четири години.

— Сигурно е миришела на мухъл, щом се е омъжила след тридесетте. Имат ли деца?

— Не.

— Всичко е ясно: намъкнал се е в леглото на дъщерята заради поста. Обзалагам се, че е убил тъста си.

— Значи има много дълга ръка, господин Маклейн е починал от сърдечен удар по време на отпуската си в Шотландия.

— Във всеки случай сигурна съм, че този Дуайър има ужасна репутация — каза тя злобно.

Мариан се усмихна.

— Съжалявам. Според информациите, които получих, в миналото му няма нищо. Казват, че е страшно хитър и амбициозен.

— Жалко. Акциите Карингтън?

— Общо сто и шестдесет хиляди. Последна цена: единадесет долара и седемдесет и пет цента. Самият Дуайър държи около двадесет процента.

— Какво значи това „около“?

— Има тридесет и шест хиляди и шестстотин акции.

Мариан прочете в очите на Хана въпроса, който щеше да му зададе.

— По единадесет и седемдесет и пет едната това прави триста петдесет и една хиляди и петстотин долара.

— Няма ли несъответствие между общата стойност на акциите и тази на компанията, при цялото имущество, което тя притежава?

— Малко, но това е често явление при семейния бизнес, чиито акции често са под стойността им главно заради данъците.

— Другите акционери, освен Дуайър?

— Различни са, в зависимост от наследниците. Най-значимият собственик след Дуайър е дъщерята на Джордж Фокс, другият основател, тя е на осемдесет години.

Тълпата около тях шумеше. С всяка измината минута по Уолстрийт ставаше все по-оживено. Хана се беше срещнала с Мариан на входа на така наречения Гараж, където вече бяха паркирани над двеста коли. Беше десет и половина и тя се готвеше за трети пореден ден да слуша обясненията на мъжете, които наричаше ломбардците, натоварени да я учат на борса и финанси.

— Наистина ли искаш двадесет процента от Карингтън, Хана?

— Тридесет и две хиляди акции.

В светлите зеници на Мариан Каден направо можеше да се види как се нижат цифри. Много бързо той каза:

— При цена единадесет и седемдесет и пет те струват триста седемдесет и шест хиляди долара. Но ще трябва да предвидиш повече, ще има разходи, а освен това най-вероятно цената им ще се покачи при изкупуването, което ще направиш.

— Преведоха ми от Лондон еквивалента на петстотин хиляди долара.

— Това са много пари, Хана.

Джо Ланца току-що се бе появил. Днес беше издействал разрешение да заведе Хана в залата за контролиране на борсовите операции, където армия служители за секунди вписваше в огромни регистри и най-незначителните сделки.

— Идвам — каза Хана на итало-американеца.

Тя се обърна към Мариан. Той току-що бе казал: „Това са много пари“. Беше го произнесъл с глух глас, свеждайки глава и леко пристъпвайки от крак на крак, както всеки път, когато беше на противно мнение (тя очевидно беше единственото същество, което успяваше да го притесни).

Лизи, най-удивителното е, че всъщност аз бях съгласна с него. Поставях на карта не толкова този половин милион долара, парите никога не струват повече от онова, което правим с тях. Но да ги дам всичките за една сграда! Бях започнала да мисля денонощно как да си отмъстя на този Дуайър. Мариан ясно виждаше, че се бях поддала на изкушението.

— Тридесет и две хиляди акции, Мариан. Можеш да вдигаш до петнадесет долара за една. Над тази сума ме предупреди.

Тогава той попита дали може да посвети и Бърнард Бенда в тайната на операцията.

Тя се поколеба, после каза „да“.

Безумната машина бе завъртяна. Необратимо.

 

 

На Мариан и Бенда им бяха нужни двадесет и един дена да съберат 32 000 акции. Несъмнено можеха да оперират и по-бързо, но това щеше да наруши дискретността. А те бяха действали така изкусно, че купуването бе минало почти незабелязано, но най-вече бяха успели да не вдигнат много цената: най-високата достигна 13.40 долара.

418 000 долара общо, в това число и разходите.

 

 

Когато преди година и половина Хана беше обяснила на Рокфелер Младши странното си счетоводство с овце, тя беше в състояние да нарисува една и половина розова овца.

Това беше едновременно вярно и невярно.

Беше вярно, защото тя имаше дори малко повече.

Не беше вярно, в смисъл че не разполагаше с милион и половина долара в наличност. За да събере наистина сумата, щеше да е принудена да ликвидира почти всичките си европейски недвижими имоти — повечето от козметичните салони и магазините, както и луксозната къща на Сейнт Джеймс Парк бяха наети.

Беше изчислила стойността им и с обичайната си предпазливост я бе оценила малко по-ниско от действителната — как можеше например да определи цената на патентите си?

През февруари 1901 г., независимо от разходите за купуването на земята на Лонг Айланд, строежа и обзавеждането на къщата, наема за апартамента на Пето авеню, независимо от 100 000 долара, преведени по сметка за Лизи, тя направи все така предпазливо нова оценка.

И получи цифрата 1 675 000 долара.

От тях имаше действително налични милион и сто хиляди.

„Повече, отколкото ще ми трябват. За щастие!“

Отбележи, Лизи, аз наистина бях готова да изстрелям всичките си патрони, ако се окажеше необходимо, и то с единствената цел да докажа на оня тъпак Дуайър, че струвам колкото него. Дали ще получа сградата или не, беше второстепенен въпрос.

Бях луда. Бях загубила най-важното за сделките: мярата.

Контактът с Дуайър бе подновен, не от нея, а от адвокатите. Но не бяха Съливан и Маркъс, изтеглени от битката, защото вече бяха известни на противника. Необходими бяха цялата дипломация и търпение на Поли Туейтс, за да я накарат да приеме подмяната. Тъй като Поли беше осъществил превеждането на половин милион долари, тя се съгласи да го посвети в делото. Той се бори цели два дни, докато я убеди да не се явява лично при Дуайър.

— Хана, никога не съм ви виждал толкова настръхнала. Това не е първият женомразец, който се изпречва на пътя ви, нито ще бъде последният. Успокойте се, за бога!

— Няма какво да намесваме Бог, а аз съм много спокойна.

— Като вулкан, който всеки момент ще изригне.

— Искам скалпа му, Поли.

— В такъв случай наемете професионален убиец, ще ви излезе по-евтино.

Сивите й огромни очи бяха толкова ледени, че той се уплаши:

— Господи, Хана, пошегувах се.

— Все пак идеята за професионалния убиец е добра — каза тя с мрачен вид.

После се усмихна:

— И аз се шегувам, Поли.

Новите адвокати, изпратени на предната линия, се наричаха Уин и Паркс. Те не разкриха пред Дуайър името на клиента, за когото работеха. По-късно Хана щеше да научи, че без да го разкрият, в който и да е момент — аз продължавам да не съм сигурна, че не са го направили, Лизи. — Уин и Паркс бяха дали да се разбере, че техният клиент не е и не би могъл да бъде онази жена, която вече се била срещала с него и му е направила едно първо предложение. Къде се било чуло и видяло жена да се меси в сериозни сделки? Не, лицето или лицата, които представляваха, били повече от сериозни и затова те били натоварени да привлекат вниманието му, на него, Дуайър, върху факта, че той винаги е притежавал по-малко от двадесет процента от „Карингтън Фокс“, „по-малко дори от нашия или нашите клиенти, господин Дуайър, а нашият или нашите клиенти държат, по свои лични причини, сградата на Парк авеню да бъде придобита от госпожа Нюман. Ако не приемете сумата от сто и шестдесет хиляди долара, ще се окажете въвлечен в битка, която е напълно възможно да съсипе компанията ви, но най-вече да унищожи вас“.

Дуайър нищо не каза и поиска три дни да помисли.

Когато чу аргументите, използвани от собствените й адвокати, Хана едва не се задуши от ярост.

— Мариан, тия двама глупаци са отишли да кажат на Дуайър…

— Смятали са, че постъпват правилно, Хана. А може би това ще даде резултат.

— Те почти са му казали, че съм една идиотка. А аз им плащам! Ще ги изгоня, разбра ли! Тези…

Изсипа се мощен порой от обиди на осем езика. За няколко минути тя почти пожела да е мъж, та да може да размаже физиономиите на всички, като се започне с гадния Дуайър и неговото име като азбука. Сети се и нещо друго, което я вбеси още повече:

— Значи са ме представили като някаква ненормалница, с любовник, който е толкова богат, че е готов да купи „Карингтън“ просто за да ми го подари, както би ми подарил диамантена огърлица. Не мога да повярвам.

Мариан я гледаше безучастно. Накрая тя все пак се поуспокои. Малко. Достатъчно, във всеки случай, за да зададе въпроса, който трябваше да зададе.

— Мариан, защо тези идиоти адвокатите — и отбележи, че се изразявам възпитано — са говорили за други клиенти и са намекнали, че Дуайър би трябвало да се страхува от тях? За кого са намеквали?

— За Флинт и Хийли.

— А кои са Флинт и Хийли?

— Банкерът Джон Патрик Флинт и индустриалецът Роджър Хийли.

— Като всички и аз познавам Дж. П. Флинт. Но какво общо има той с тази работа?

— Те с Хийли се обединиха, за да се опитат да получат контрола над всички големи железопътни компании в Съединените щати. В сравнение с тях Дуайър е амбулантен продавач на фъстъци.

— Бих предпочела да пукна от глад, отколкото да си купя от неговите фъстъци.

— Намеквайки, че представляват Флинт и Хийли, Уин и Паркс са се опитали да сплашат Дуайър и да го накарат да мисли, че сделката със сградата е просто дреболия; отвлекли са вниманието му.

А тя си мислеше: „Защо не спреш да се правиш на глупачка, Хана, и не се поуспокоиш? Я вземи да разсъждаваш!“. Попита:

— Твоя ли е идеята, Мариан?

Той запристъпва:

— Повече или по-малко. Двамата с Бърнард обменихме мнение със Стивънсън, Маркъс, Уин и Паркс.

— Но не и с мен. Естествено! Какво щяхте да правите с една глупава жена по време на всички тези мъжки разговори!

Невероятно, но Мариан се изчерви.

— Не е така, Хана. Но още от самото начало ти малко… се поразгорещи.

Тя го погледна свирепо и няколко минути едва се сдържаше да не го изгони завинаги. „Ако не бях толкова глупава и претенциозна да отида сама да се срещна с Дуайър, всичко това нямаше да се случи. Мариан просто се опитва да оправи грешката, която допуснах. Добре. Забрави това, Хана, и прибери самолюбието си в някой джоб.“

— Целели са да накарат Дуайър да помисли, че Флинт и Хийли искат да купят „Карингтън“?

— Ще ни е достатъчно Дуайър да мисли, че има насреща си Флинт и Хийли.

— Вместо някаква си дребна женичка.

— Вместо който и да било друг. Ще бъде по-сговорчив.

Нов кратък изблик на ярост. Който тя овладя като предишния.

— А ако Дуайър се свърже направо с Флинт и другия, за да се оправя лично с тях?

— Няма да го направи. Наясно е с положението.

— Аз обаче не съм наясно.

— Флинт и Хийли имат един конкурент, който също се стреми да получи контрола над железниците. От известно време водят битка. Дуайър е в течение, защото и той също е в железниците. Той…

— Как се казва третият човек?

— Луис Роузън. С Флинт се мразят. Роузън отмъкнал под носа на противниците си две от линиите, които са искали. Оттогава се преследват едни други из цяла Америка, за всяка важна компания, а Дуайър…

— За тях „Карингтън“ важна ли е?

— Ще й се радват като на първия си вагон. И Дуайър го знае. Знае също така, че ще бъде голяма грешка да се свърже с такива едри риби, каквито са Флинт и Хийли, пък и Роузън. Борбата между тримата е битка на титани, да вземе страна в нея би било изключително опасно. Всеки от двата лагера е в състояние да размаже Дуайър с един ритник. Ще стои мирен.

— И ще ми продаде сградата?

— Надяваме се, Хана.

Мариан поклати глава и повтори:

— Надяваме се.

И си тръгна. Тя си възвърна напълно спокойствието, беше изпълнена с омраза, но спокойна. Малката безчувствена машинка в главата й отново започна да щрака.

„Тяхната клопка няма да успее. Надявам се да не успее! Е, може би така аз ще си получа сградата, но няма да съм видяла сметката на онзи кучи син! Освен това, ако отстъпи, няма да е заради мен, я…

Надявам се да не успеят.“

По същото време, заедно с Лизи, се занимаваше със строежа и обзавеждането на къщата, където бъдещото младо семейство Каден (сватбата им беше предвидена за идния месец) щеше да живее след сватбеното пътешествие. За тази къща направиха истинско съзаклятие — намеси се дори Тадеуш: градяха семейния дом на Каденови почти на границата с парцела, купен от Хана. Двете къщи щяха да са почти една срещу друга, от двете страни на езерото. Разделяха ги не повече от четиристотин метра.

— Това като че ли не те радва — отбеляза Лизи.

— Не бъди глупава.

Двете обикаляха около основите, които работниците бяха правили цяла седмица. В тези последни дни на февруари нюйоркската зима си беше възвърнала цялата власт. Предишната вечер бе валял сняг, а сивото небе напомняше, че може би пак ще вали. Първата грижа на Лизи Маккена, още преди да е разбрала дори, че ще живее на това място, беше да разпореди да направят малки дървени къщурки, подслон за черните катерички; за голямо разочарование на девойката нито една от тях не пожела да се възползва от подслона, презрително бяха врътнали опашки.

— Човек ще си помисли, че тези животинки мразят австралийките. Хана, карали ли сте се с Мариан?

— Не.

— С други думи, да. Не забравяй, че съм сгодена за този глупак и ми се случва да общувам с него отблизо, представи си. Не толкова отблизо, колкото бих желала, питам се за какво са му ръцете всъщност. Хана, да не би да не искаш нещо, което той ще направи, или пък искаш нещо, което той няма да направи?

— Гледай си твоята работа. Наистина имаш огромни крака, да знаеш.

— Друг път ще говорим за краката ми. Въпреки че са си много хубави. Освен когато яздя, тогава нещастният ми кон не може да си обърне главата нито наляво, нито надясно — аз стърча отвсякъде. Ако Мариан те ядосва, ще се разведа. Преди да съм се омъжила.

— В нищо не упреквам Мариан.

Погледът на Лизи се снизи с почти тридесет сантиметра.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Да се прибираме. Трябваше да си наметнеш нещо, наистина е много студено, сякаш сме в Полша.

Те тръгнаха обратно към къщата на Нюманови. Беше неделя следобед и както много често, така и този ден, макар къщата да беше още в строеж, имаха двадесетина гости, почти всички дошли да видят Тадеуш. Зад витражите, в лявата част на верандата, безгрижно се движеха силуети, чуваха се тих смях и говор. Хана видя профила на Тадеуш, седнал на една маса — „някой пак го е предизвикал на шах и както обикновено ще получи шамар“. Сред приятелите на съпруга й имаше двама млади мъже, които предишната вечер разпалено им бяха разказвали за Жорж Мелиес; единият се казваше Дейвид Уорк Грифит, а другият, едва двадесетгодишен, имаше женското име (според Хана): Сесил Б. Де Мил.

„В нищо не упреквам Мариан“, беше казала току-що на Лизи. Беше искрена. Бясна, че е прав, но искрена.

Беше неделя следобед. Скоро гостите щяха да си тръгнат за Ню Йорк, а те с Тадеуш щяха да прекарат една спокойна вечер. „Ще се окъпем заедно и всичко ще завърши както обикновено, с римска оргия за двама, перспективата е привлекателна.“

По̀ предишната вечер, в петък, адвокатите Уин и Паркс бяха ходили при Дуайър и му бяха наприказвали куп лъжи. „Ако ги бях оставила в началото, тях или двамата други, може би вече щях да руша скапаната сграда, направо сама щях да я съборя с ритници.“

В понеделник сутринта Дуайър щеше да даде своя отговор.

 

 

Той го даде.

Под необичайната форма на кутия за шапки, донесена от куриер от „Уестърн Юниън“. Хана я отвори. Вътре намери кратко писмо и пакет, увит в копринена хартия. Бележката гласеше: Предайте моите поздрави на господата Дж. П. Флинт и Роджър Хийли… ако един ден се запознаете с тях. Що се отнася до нашата сделка, не съм променил условията си: разтворете си мило краката и аз може би ще ви направя обичайния подарък. Преговарям с жени само в леглото. Подпис: X. Y. Z.

В пакета имаше цял арсенал от мрежи за коса, жартиери, дантелени гащи и телен корсаж, всичките в крещящо червено, което щеше да отива на някоя проститутка от тексаски публичен дом.

Искам да сте с това, обясняваше една втора бележка, закачена за корсажа.

 

 

При други обстоятелства тя би се засмяла. Въпреки че това „разтворете си краката“, което вероятно умишлено беше толкова вулгарно, щеше да я изнерви.

Тя не се засмя и усещането се върна. Истинска омраза, която доводите на Мариан Каден бяха успели за кратко да приглушат. Примесена с нов елемент — задоволството да установи, че бе познала: не бяха успели.

Все пак запази достатъчно самообладание да изчака две седмици с решението си. Все още можеше да спре всичко и тя го знаеше. Можеше да спре дотук, да се опита да забрави мъжа с име като азбука, да се освободи от тази гадна железопътна компания, като продаде купените от нея акции. Вероятно щеше да загуби пари, но поне щеше да си върне голяма част от 418 000 хиляди долара — плюс хонорарите на адвокатите! — които беше вложила в тази налудничава операция. Естествено, Поли Туейтс и Мариан смятаха, че трябва да го направи, превръщаха всичко в печалби и загуби, „нали парите не са техни“.

Въпреки че не парите бяха най-голямата й грижа. Беше искала да се занимава с финанси и други неща, различни от кремовете, беше в Америка, от която очакваше купища чудеса, а беше спряна още на първата крачка, ето това беше най-важното според нея. „Този кучи син несъмнено щеше да каже «да» на всеки мъж, естествено, щеше да се пазари за цената, но аз бях готова да го направя. От мен поиска само да легна. Това е като изнасилване. И какво мога да направя? Да ида да се оплача на Тадеуш или пък на Мариан? Щях да изглеждам доста любопитно, след като винаги съм твърдяла, че мога сама да се справям.

Да не говорим, че въобще не зная как ще реагира Тадеуш. Никога не съм го виждала да се бие, нито пък истински разгневен. С него човек никога не знае.

Или пък Мендел, но той е в Аляска или един Господ знае къде, да копае дупки в земята и да прецежда през сито цели реки, пред взора на семейство гризли, похапващи сурова есетра.

С Тадеуш човек никога не знае. Спокойно би могъл да убие този Дуайър. И хубаво щяхме да се подредим двамата, съмнявам се в Америка затворите да са смесени, а в килиите да има спални.

Стига, Хана, не се прави на идиотка, въобще не ти е до смях. Мръсникът Дуайър е знаел, че ще мълчиш, и тъкмо затова ти се иска да крещиш: разбрал е, че ще те е срам да кажеш на когото и да било.

Долна гадина!“

 

 

В началото на март с Тадеуш отидоха във Филаделфия. По-точно тя го придружи на една изложба на платна на френски импресионисти, организирана от Мери Касат. Като се озова в този така познат и за двамата свят, Хана изведнъж осъзна собствения си егоизъм: беше накарала Тадеуш да живее в Америка, без да се замисли дали щеше да се чувства добре.

— Ако не бях аз, щеше ли да останеш?

— Във Филаделфия ли?

— Прекрасно знаеш, че не говоря за Филаделфия. Иска ли ти се да живееш в Европа?

Бяха в леглото, в един филаделфийски хотел на Честнът стрийт. Вечерта беше купила три платна от Мери Касат. Той запали една от нощните лампи и я погледна, подпрян на лакът, положил глава на дланта си. За пореден път тя изпита чувството, че зад спокойния си и сякаш безразличен вид той безкрайно добре я разбира, че винаги я разгадава, колкото и скришни и добре подготвени да бяха всички нейни стратегии.

— Имаш неприятности, нали, Хана?

— Не разбирам.

— Имаш неприятности в работата си. Не искам да ги споделяш с мен, вероятно няма да мога да ти помогна. Във финансите съм като в механиката, все се питам защо при движение свещите на мотора не загасват от насрещния вятър. Освен това, ако можех да ти помогна, ти щеше да ми кажеш.

„Всичко е разбрал, боже мили!“

— Продължавай!

— Заради неприятностите в Америка, от която очакваше толкова много, си се сетила за Европа, където между другото успя във всичко?

„Той наистина чете мислите ми, това е ужасяващо.“

— Не е за това.

Той поклати глава и се усмихна:

— Може би не е, Хана. А може би е за това. И като знам какви асоциации се раждат в лицемерния ти ум…

— Аз лицемерна?

(Тя се скри зад своята отбранителна линия, зад кокетството и всичко останало; показалецът й очерта устните на Тадеуш.)

— Ти си адски двулична, както би казал един човек, когото познавам. Но не ти се ще да си признаеш, че ти се иска да изоставиш пречките и да се върнеш в Париж или Лондон. Ето защо…

— Ето защо се нахвърлям на теб.

— В известен смисъл.

— Страшно ми се иска да се хвърля върху теб, вярно е. И то не в преносния смисъл. Искаш ли да се върнеш в Европа, Тад?

— Тадеуш.

— Всички тук те наричат Тад.

— Ти не си всички.

Тя затвори за миг очи и, слава богу, както казваха равините, не й се наложи да се преструва, че го желае.

— Вярно е — отвърна тя. — Но не отклонявай разговора, моля те. Отговори на въпроса ми.

(Беше започнала потайничко да се придвижва в голямото американско легло; със змийски бавно приплъзване се бе устремила цялата към него, към голите му гърди и корем.)

— Не зная, Хана. Наистина не зная.

— Можеш да пишеш на английски, не ме убеждавай в обратното, макар никога да не съм чела нещо твое. Ти не ми показваш нищо, както аз не ти говоря за работата си. Сигурна съм, че вече си написал поне три километра редове.

— Въпросът не е в количеството. Доказателството е, че имам жена колкото една шепа.

Тя бе завършила придвижването си; сега лежеше сгушена в извивката на тялото му, с уста, залепена на шията, точно при адамовата ябълка, и се правеше на вампир. Извивката на хълбоците й беше притисната към корема му и от допира на стегнатите му пръсти и бедрото тя се убеди, че не му беше, съвсем не му беше безразлична.

Лизи, изглежда тези неща никога не се казват, човек трябва да ги пази само за себе си, да не си ги помисля, или да ги прави с голям срам. Мен това въобще не ме е интересувало и никога не ме е било срам. Винаги съм се любила с Тадеуш страстно. Дарявах го с всички милувки, за които можех да се сетя, и мисля, че не съм пропуснала почти нищо. Той също не изоставаше в тази област, забележи, дори имаше повече идеи от мен, изобретенията му бяха безкрайни. Взаимно се подсещахме. Един път — на теб мога да го кажа, мисля — го направихме в един асансьор, в някакъв хотел в Чикаго, струва ми се… Между партера и шестия етаж. Е, все пак в асансьора нямаше служител. С един приятен трепет, че вратата можеше да се отвори и някой да влезе. Ей, можеше поне да се изчервиш, австралийски щраус такъв! Гледай я как се смее, върлината му!

— Липсва ли ти Европа, Тадеуш?

— Малко.

„Сигурна съм, че разбра…“

— Какво представлява този Хенри Джеймс, за когото непрестанно говориш?

— Велик писател. Един от най-великите в света.

— Само дето живее в Европа, макар че е американец. Какво не й харесва на Америка? Ами онзи, дето е написал разказа за жабата и приключенията на двете хлапета?

— Марк Твен.

— Нарича се Сам.

— Подписва се Марк Твен.

— И той е писател, така ли?

— Няма съмнение. Ще престанеш ли да шаваш?

— Само ако си махнеш ръката, мръснико… НЕ, НЕ Я МАХАЙ, казах го на шега. Ох, Тадуеш… гад такава, не е честно!

После замълча за доста време. Ала малката машинка отново започна да щрака след краткото си спиране.

— По-близко си до Джеймс, отколкото до Твен, нали?

— Бих искал да е така.

— Сигурна съм, че си два пъти по-добър от Джеймс. Поне.

— Най-малко четири пъти, като си започнала.

— Обичам те.

— Зная.

В този миг беше наистина готова — едва се бе въздържала — да му разкаже за Дуайър. Или ако не да му каже всичко, то поне да му се закълне, че никога друг мъж… Но в известен смисъл щеше да е по-лошо, отколкото ако замълчеше, беше видяла погледа на Тадеуш, когато му каза „обичам те“. Стана за част от секундата, дори по-малко, ала в това кратко време обичайната мечтателност беше изчезнала, бе се показал истинският Тадеуш, винаги нащрек, анализиращ всичко, преценяващ дори мълчанието, забелязващ и най-малкото колебание или промяна в интонацията. Това беше положението, ако беше различен, може би нямаше да го обича.

„Въпреки че понякога е адски трудно.“

— Можем да се върнем в Европа, Тадеуш. Когато пожелаеш.

Знаеше какво ще й отговори. И той отговори:

— Не.

— Искаш да останеш?

Възцари се дълга тишина, от която можеха да й писнат ушите. Най-сетне той каза:

— Възможно е, но само е възможно, нищо повече, аз да направя една обиколка на Европа. Но ще отида сам. Освен ако ти нямаш никаква друга работа. Което не е така. Хана? Наистина ли са сериозни неприятностите ти?

— Ако остана в играта до края, рискувам да загубя и последния си цент. Мога да загубя всичко. Дори бизнеса си в Европа. И в Австралия. Всичко.

— Ще започнеш отначало.

— Бих искала да съм сигурна като теб.

— Сигурна си.

Тя се замисли, но не преставаше да хапе нежно долната му устна и още по-бавно да движи утробата си, в която той все още беше.

— Вярно е.

За по-малко от пет секунди в съзнанието й се занизаха мисли и образи, видя се разорена да скита из Ню Йорк под дъжда… „защо, по дяволите, под дъжда? Защо пък не с боси крака в снега, като си започнала?“ и без никакви други земни блага, освен старата й рокля с тридесет и девет копчета, която влачеше със себе си навсякъде вече повече от десет години. Да скита из Ню Йорк и да започне всичко отначало, както в Сидни, долар след долар, бурканче по бурканче крем, би могло дори да бъде доста забавно.

Тя погледна Тадеуш в очите (тя и не можеше да направи друго: той беше отгоре й и носовете им се допираха).

— Изглежда ме познаваш добре?

— Доста добре.

— И за какво мисля в този момент?

Той се усмихна:

— Е, дай ми все пак пет минути, не съм свръхчовек.

— На какво ще се обзаложим?

 

 

Можеше да се каже, че Бърнард Бенда беше само едно пенсне със златна рамка, кацнало на върха на дългата му слаба фигура. Като се изключеше това, което имаше зад стъклата му: възможно най-острият поглед. Той не беше тръгнал от нищото; баща му, емигрант, дошъл от Прусия, беше служил като лекар в южняшката армия по време на войната между Севера и Юга, а после бе станал професор по обща медицина и хирургия в университета в Кълъмбия — доктор Саймън Бенда беше първият хирург в света, който беше направил успешна операция на апендицита.

Преди три години, по време на испанско-американската война, Бърнард Бенда беше доказал блестящо рефлексите си в областта на финансите: през нощта на 3 юли 1898 г. му се обадил някакъв приятел журналист и му съобщил за американската победа над испанците при Сантяго де Куба. Следващият ден бил 4 юли, националният празник на Америка, следователно неработен, и естествено Уолстрийт била затворена. Това не го обезкуражило, сетил се, че американски акции могат да се купуват и на борсата в Лондон, която била отворена. Наел специален влак и се втурнал от дълбоката провинция на Ню Джърси, където се е готвел да чества спокойно Деня на независимостта, към Ню Йорк. Пристигнал точно навреме, за да се свърже по телеграфа със Сити, в момента, когато там отваряли (в бързината бил забравил да си вземе ключа от офиса и се видял принуден да разбие вратата). През следващите часове френетично купувал на кредит всичко, което се продавало… и след двадесет и четири часа вече препродавал с огромна печалба на американския пазар, побеснял и разтърсен от невероятния скок на цените.

Той погледна Хана.

— Имате ли представа какво ще ви струва това?

— Искам две трети плюс една от акциите на „Карингтън Фокс“. Така, в съответствие с действащите в щата Ню Йорк закони, ще държа контролния пакет при продажбата на каквото и да било от дълготрайните активи на компанията.

— И ще продадете сама на себе си сградата.

— Правилно — отвърна Хана.

— За да можете незабавно да я разрушите и на нейно място да построите нова.

— Схващате ли, Бърнард? Ще работите ли с мен?

Бенда погледна към Мариан.

— Той също, нали?

— Разбира се.

— Не си спомням точния брой на акциите, пуснати от „Карингтън“.

— Мариан! — каза Хана.

— Сто шестдесет и една хиляди деветстотин двадесет и седем — отвърна Мариан.

— И ви трябват две трети плюс една…

— Или сто и седем хиляди осемстотин и осемнадесет. Плюс една правят сто и седем хиляди осемстотин и деветнадесет — рече Мариан. — Вече имаме тридесет и две хиляди. Трябват ни още седемдесет и пет хиляди осемстотин и деветнадесет.

Замълчаха за кратко. После Бенда рече:

— Предполагам, знаете, че такова масово купуване ще вдигне цените.

— Очевидно.

— Погледнато отблизо, това е операция за един милион и половина долара. Те ще се прибавят към вече ангажираните от вас средства. Около четиристотин и двадесет хиляди, струва ми се?

— Разчитам общо на два милиона и двеста хиляди долара — каза Хана.

 

 

Бяха й нужни деветнадесет дни да събере парите. Най-напред вкара в битката — освен първите 418 000, с които купи началните 32 000 акции — около 700 000 долара, които й оставаха.

Трябваха още 1 100 000 долара.

Поли Туейтс се нагърби да ги намери. Но първо дълго умолява Хана да се откаже от тази лудост, докато все още можеше. Като резултат от всичките си усилия получи съгласието на една банка в Лондон на цена, от която го досрамя, но не можеше да направи нищо повече за краткия срок, който му беше дала. Английската банка отпусна сумата при условие че тя ще бъде гарантирана от цялата мрежа от козметични салони и магазини, плюс фабриката и школите.

Плюс патентите.

Плюс къщата на Лонг Айланд.

— Освен това — продължи Бърнард Бенда, — ако приемем, че постигнете целта си, щом треската премине, същите тези акции ще паднат вероятно в най-добрия случай до първоначалната си цена, а може и малко под нея. Ще загубите страшно много пари. А и ще трябва да купите сградата от компанията, в която ще сте просто основен акционер. Тоест, ще платите сама на себе си двете трети. Но ще загубите третата третина или около петдесет-шестдесет хиляди долара. Бих ли могъл да си позволя да отбележа, че това е най-лошата сделка, за която някога съм чувал, и несъмнено ще остане като такава в историята на борсата?

Той се усмихна.

Хана отвърна на усмивката му.

— Бихте могли — отвърна тя. — Само дето се питам защо пропуснахте една интересна подробност.

— Не виждам коя — каза Бенда.

— Причината за вашето участие в операцията. Която и да е добра брокерска къща би могла да свърши работата. Наместо това аз моля, умолявам най-умния мъж на Уолстрийт да ми се притече на помощ.

— Вие ме ласкаете по направо срамен начин — рече Бърнард Бенда.

Свали пенснето си, избърса го изключително старателно и най-после отново го сложи на носа си.

— Вашата лудост най-вероятно е заразна — рече той. — Ето че ми хрумна една направо коварна идея. Нима сме се сетили за едно и също?

Хана обясни своята.

Мълчание.

— Боже всемогъщи! — възкликна най-сетне Бенда. Отново се усмихна на Хана и отбеляза: — Именно от това се страхувах, а днес всичките ми илюзии се стопиха: във финансите жените са точно толкова подли, колкото и мъжете. Надявам се да ми простите за думата „подли“.

— Прощавам ви от все сърце — отвърна Хана.

Всъщност тя беше много доволна от себе си.

 

 

Аз наистина бях много доволна от себе си, Лизи, намирах, че съм дяволски хитра и възхитително умна. Реакцията на Бенда ме омая. Щом Бърнард Бенда, за когото всички единодушно казваха, че е истински гений на финансите, щом един Бенда ме одобряваше и считаше, че съм коварна, как можех да се съмнявам? Лизи, минаха години, Бърнард умря, както и всички останали, освен нас с теб, които сме вече стари жени… Да, знам, по-млада си от мен, но все пак си прабаба, нали така? Минаха години и сега вече аз изпитвам нежност към онази Хана от 1901 г., от която ми се повдигаше и в която ми е малко трудно да се позная: тя беше едно малко, красиво чудовище. Много алчна, страстна, егоистична и в същото време щедра, която освен за своя Тадеуш, бълнуваше само за финанси, тази глупачка, сякаш бяха някакво Елдорадо.

Все още не бях разбрала, че не това е моят път — всъщност аз трябваше да си остана просто една продавачка.

Хана от 1901 г. нямаше късмет, разбираш ли: сред толкова много други хора в Ню Йорк по онова време трябваше да налети тъкмо на Дуайър. Можеше да започне, знам ли и аз, с Бенда или Рокфелер Младши, защо не?… Е, може би не точно със самия Младши, но с някой от безбройните му сътрудници. Щеше малко да поиграе на нюйоркската стокова борса, може би щеше малко да загуби, или да спечели — в нормални условия тя не беше авантюристка, — щеше да се позабавлява, преди да разбере, че имаше да прави нещо по-добро, че не това беше съдбата й.

Но не! Трябваше да попадне тъкмо на Дуайър!

Ако знаеш само как го мразех!

 

 

В началото на април Тадеуш замина за Европа. Ако се сметнеше и времето за пътуване, щеше да отсъства близо два месеца. В дните преди да се качи на „Ла Лорен“ на Главната трансатлантическа компания се случи нещо доста неприятно. Тя пожела да й каже дали разполага с достатъчно пари за разходите по пътуването си. Той отвърна утвърдително. При всеки друг случай тя щеше да се задоволи с този крайно лаконичен отговор. Ала този път думата си казаха неизбежността на тяхната раздяла, както и ревността, която изпитваше само при мисълта за тълпите европейки, особено французойки и италианки, които нямаше да пропуснат да му се хвърлят на врата.

— Тадеуш, не ставай смешен, зная, че нямаш пари, това е смешно. Къде ще спиш? Под мостовете ли?

Искаше на всяка цена да пъхне 20 000 долара в джоба му. Той ги отказа до последния цент с характерното си вежливо и отчайващо спокойствие. Тя се ядоса и избухна. Още повече че както обикновено той запази самообладание.

— Върви по дяволите!

Едва не добави с всичката злъч на света: „Сигурно ще си намериш някоя да те издържа“. Страховитостта на това, което си беше помислила, я смрази и накара да замълчи. Той слезе от реното, с което го бе докарала на пристанището, и тръгна по мостика на „Ла Лорен“. Естествено тя хукна след него. Тичаше като луда по коридорите на първа класа, два пъти сбърка каютата, най-сетне го откри.

Чакаше я, защото, разбира се, бе предвидил какво щеше да направи тя — „ще ме побърка!“. Едроплещест и висок, хванал ръцете си зад гърба, той се бе скрил зад вратата, та когато тя отвори, не го видя и си помисли, че вече е тръгнал да търси някоя красива пасажерка да му подслажда пътуването. Ала той спокойно протегна дългата си ръка, погали я по бузата, разтвори длан: тя зърна възхитителна черна перла.

— Ето, виждаш ли, че имам пари — каза той.

Тя едва не се разплака и се вкопчи в него отчаяно, докато сирените на парахода не я приканиха да слезе на сушата.

Той й писа още същата вечер и на другия ден, първия от пътуването, и през всички останали дни, по едно писмо всеки ден, понякога по две, през цялото време докато го нямаше, и писмата винаги бяха невероятно нежни.

Беше поостанал в Париж. В Германия бе срещнал стар съученик на Рилке от военното училище за кадети в Санкт Пьолтен, някой си Роберт Музил, който е започнал великолепна книга, Хана, макар още да няма двадесет години; ще се нарича „Възпитаникът Тьорлес“ и ще бъде шедьовър.

После Тадеуш обиколи Испания (харесваше я, но не колкото Хана, която я предпочиташе пред Италия), после отиде във Флоренция, където търсеше някакви документи. Мина през Лондон, преди да се върне в Париж, където щеше да приключи престоят му в Европа.

В нито едно от писмата си не й написа „обичам те“.

„Предполагам, че се разбира от само себе си“, мислеше си тя.

Макар че…

 

 

Около средата на април небивалото разграбване на акциите „Карингтън Фокс“ беше в разгара си. Купувачите бяха седем и действаха, без да се познават. Хана, Мариан Каден и Бърнард Бенда не бяха сред тях, никой от тези хора не я познаваше; всичките бяха подбрани от Бенда.

— Да не ликуваме — беше й казал последният. — Тъй като не е идиот по рождение, Дуайър не може да не е разбрал за големите маневри с акциите на компания, на която е президент. Важното е да не се досети прекалено бързо, че вие сте умът и сърцето на операцията, Хана. Най-добре би било, ако го научи, когато ще е прекалено късно, но за това само можем да се надяваме.

Акциите постепенно поскъпваха; в хиляди пъти направените сметки Хана беше предвидила средна цена за акция 18 долара и то не още през първите две седмици на атаката си, а в най-лошия случай след 20 април. Събитията обърнаха наопаки всичките й предвиждания. Още от 7 април, когато бяха събрали едва 58 000 акции (от 107 819, които бяха крайната им цел), средната им стойност достигна 20 долара.

„Следователно моите 1 100 000 долара, измъкнати от английската банка, няма да стигнат“, бе принудена тя да признае.

Нещата продължаваха да се влошават, покачването продължи, на 16 април средната цена стана 21 долара. И продължи да расте.

Няколко дни по-късно вече беше 21.50 долара.

А тя беше достигнала прага на възможностите си. Както и да смяташе и пресмяташе, трябваше да признае очевидната истина: беше изчерпала всичките си запаси за маневриране, а резултатът беше 82 500 акции, не й достигаха 25 000 акции, за да получи контролния пакет от две трети.

Изпила чашата на срама до дъно, тя се обади на Поли Туейтс: извика го на помощ. Той обаче можеше да й предложи единствено 50 000 лири собствени пари.

Тя отказа.

„Почти съм загубена.“

 

 

— Не ми казвай нищо, Мариан!

Той поклащаше глава и пристъпваше от крак на крак както всеки път, когато не беше съгласен с нея, светлите му очи бяха съвършено безизразни и се отделиха от тавана само за да се вторачат във върховете на обувките — но въобще не срещаха погледа на Хана.

— Има нещо нередно — каза той. — Никой на Уолстрийт не говори за това масивно и продължително купуване на акции „Карингтън“, нито един вестник не написа и ред.

— Това не е голяма компания, пък и не котира официално.

— Сигурно това е причината. Само дето всички притежатели на акции, към които се обръщаме, са в течение и отказват да продават или го правят на високата цена. За която са осведомени.

— Мисля, че се досещам — каза тя с огорчение.

Естествено, прекрасно знаеше обяснението на това явление: тя въобще не се съмняваше, че Дуайър действа задкулисно. „Този кучи син няма средства — или пък не желае да се унижава да се бори открито и да се бием за акциите. Затова просто ме принуждава да купувам на високи цени. Като предупреждава потенциалните продавачи. Или дори може би вече е купил преди мен акциите им за 12 или 15 долара едната, а сега ще ми ги продаде със страхотна печалба. Трупа пари на мой гръб, това е върхът!“

— Ще се откажеш ли, Хана?

— Ти как мислиш?

— Никога няма да се откажеш, дори да ти опрат револвер в слепоочието. Хана, мога да ти дам на заем триста хиляди долара. Даже четиристотин хиляди.

За трети път й предлагаше пари.

— Не, Мариан.

— Говорих с някои банкери: биха се съгласили да поемат ипотеката ти от английската банка и то при по-изгодни условия. Биха дали до милион и осемстотин хиляди.

— Но гарант ще ми бъдеш ти. Не. Ако ще се давя, ще се давя сама. Да не говорим повече за това, ако обичаш.

Ново пристъпване.

— Тогава имам друго решение.

— Ако е глупаво като предишните, забрави го.

— Бих искал да купя акции „Карингтън Фокс“ за себе си.

— Сгреших, досега предложенията ти бяха глупави, това е направо откачено.

— Не мисля — отвърна спокойно той.

Замълчаха. Тя го гледаше. „Какво е измислил пак?“ Не се съмняваше, не беше се усъмнила и за секунда в приятелството и дори в обичта, която той изпитваше към нея. Но той знаеше, че тя никога няма да приеме да го провали с лудостта си. Спомни си какво беше казал Бърнард за Мариан: в бизнеса той е най-хладнокръвният и прозорлив човек, който някога е живял в Ню Йорк. „Сантиментален е като гилотина“, бе казал дословно Бенда.

— Така няма защо да ги купуваш, Хана. Разбира се, щом стана акционер, ще гласувам да продадеш сградата на себе си.

Докато казваше това, той дори не се усмихна. Мъжка непроницаемост. Попита го:

— И ще купиш акции „Карингтън“ по двадесет и един долара и четиридесет и пет цента едната?

— Е, не чак за толкова. Но по двадесет долара, да.

— Значи аз ще трябва да ти продам тези акции.

— Не виждам къде другаде бих могъл да ги купя на тази цена.

— В такъв случай продавам на осемнадесет и нито цент повече.

Защото вече прозря какво искаше да направи Мариан, тъй студеният и предпазлив Мариан Каден: той й се притичваше на помощ, като й предоставяше свежите пари, от които имаше спешна нужда и без които още утре щеше да е принудена да спре настъплението… но го направи така, че тя трудно можеше да му откаже. „А сега ще ми обясни, че прави добра сделка за моя сметка и че въобще не трябва да му бъда признателна.“

— Деветнадесет — каза Мариан. — И нито цент по-малко. Това е последната ми цена.

— И колко искаш?

— Петнадесет процента от двете трети: шестнадесет хиляди сто седемдесет и три акции. По деветнадесет долара плюс разходите, това прави… (Притвори клепачи за една-две секунди, колкото да събере наум) триста и седем хиляди четиристотин четиридесет и три долара. Общо.

— Наистина ли имаш толкова пари?

— Малко повече, но не всичките са свободни.

Тя беше абсолютно сигурна, че той не разполага с толкова пари в наличност и си помисли, че в известен смисъл двамата с Лизи се бяха обединили — щеше да получи доказателството за това доста по-късно, когато цялата случка отдавна щеше да е прибрана в чекмеджето.

— Уредил съм проблема — добави той.

— Наведи се, глупак такъв!

Тя го целуна по бузата.

— Все още не си ми казал къде ще заведеш Лизи на сватбено пътешествие.

— Още не съм уточнил всички подробности — отговори той.

— Сигурна съм, че вече знаеш за коя страна, с какво, в кой ден и час с точност до минута ще тръгнете, кога ще се върнете и откъде, как ще бъдеш облечен, с точност до чорапите, и какво ще ядете всеки ден, както и влажността на въздуха…

— Всичко това знам, разбира се, но останалото още не съм уточнил.

„Той направо те будалка!“

 

 

Тя веднага вкара в играта 307 443 долара на Мариан, без разходите. С тази сума и малкото пари, които й бяха останали в късния следобед на 22 април, успя да се сдобие с общо 98 951 акции.

Не достигаха още 8 867. При котировка 21.50 едната това правеше скромната сума от 190 197 долара и 15 цента.

„Имам петнадесетте цента, че и сто деветдесет и седемте долара — обаче има опасност да ми спрат електричеството, защото не съм го платила, — не ми достига останалата сума. Откъде, по дяволите, бих могла да намеря сто и деветдесет хиляди долара? Нямам нищо за продаване на такава цена, освен бижутата и картините. По-скоро бих продала себе си. И какво! Да не си полудяла? Откачи ли?“

Нощта на 22-ри срещу 23-ти беше тежка. Прекара я самотна. Ивон спеше в апартамента на Пето авеню, където бяха обзаведени напълно само няколко стаи. Мина й мисълта, но не за дълго, да зареже всичко, ала веднага яростно я беше прогонила и не можеше да си прости, че въобще бе си помислила подобно нещо. „Всъщност вече е много късно.“ Дори беше престанала да прави сметки на дребно. Не можеше да заспи, обикаляше стаите, най-често празни и отекващи, в които миришеше на прясна боя. Странно — учуди се сама на себе си, — не беше отчаяна. След четири седмици английската банка, която й бе отпуснала заема, щеше да направи опис, както казваха финансистите, тоест, ако не го погасеше изцяло в предвидения срок, щеше да загуби всичко, което бе създавала шестнадесет години.

„Най̀ ми е мъчно за патентите, взех такива предпазни мерки някой да не ми ги открадне, че дори и аз няма да мога да го направя, когато ще трябва да започна всичко отначало.“

„Не се предавай!“

Започна ново писмо до Тадеуш, бързо спря, думите не идваха. „По-бързо ще стане с телеграма: «Ела си, разорена съм, най-сетне ще можем да бъдем щастливи. ПП. Намери пари за храна». Присмивам се на себе си, но какво друго бих могла да направя? Да се обеся?“

На разсъмване най-сетне изигра последната си карта. Измъкна Бърнард Бенда от леглото и след един час той стоеше пред нея…

… Три пъти каза „не“…

… Най-накрая отстъпи, след като тя му беше предлагала акциите по 18 долара, после по 15, по 12 и накрая по 10 долара едната:

— Бърнард, по-добре и от мен знаете, че при цена десет долара правите изгодна сделка. Дори акциите да поевтинеят, щом свърша войничката си, те все пак ще струват повече. Но поставям едно условие: ще поемете писмен ангажимент да не се противопоставяте на продажбата на сградата, когато тримата с Мариан станем притежатели на две трети от компанията.

Той се усмихна:

— Като акционер аз няма да се противопоставя да я купите, но ви предупреждавам, че ще настоявам да го направите на прилична цена.

— Сто и петдесет хиляди е цената, която самият вие определихте като разумна.

Нова усмивка:

— Това беше, когато бях от другата страна на барикадата, във вашия лагер, и разсъждавах от вашата гледна точка. Продавачът неминуемо ще има друго виждане за нещата.

— Колко?

— Сто и осемдесет хиляди.

— Безмилостен, а?

Трета усмивка:

— Това е като партия крикет, изиграна в приятен летен следобед. Постъпвам с вас както бих постъпил с мъж. Макар че, като се замисля, може би щях да принудя един мъж да слезе на девет.

— Нямаше да се съглася. Щях да тропам на вратите на всички нюйоркски банкери и щях да намеря някой, който да се съгласи на десет долара.

Той я гледаше:

— Мисля, че щяхте да го направите.

— Бях готова. Бърнард? Благодаря.

— Няма за какво да ми благодарите. Ние с вас просто направихме една сделка между финансисти. Сега ми се иска да възвърна човешкия си облик: ще ми окажете ли честта и удоволствието да вечеряте с мен?

 

 

Бърнард Бенда купи от нея 20 000 акции по 10 долара. Като приспадна разходите, остана й точно сумата, необходима, за да се сдобие с 8 867-те акции, които й трябваха — по 21.45 всяка. И най-сетне щеше да достигне прословутата граница от две трети.

Тя задейства посредниците и хвърли в битката всичко, което й беше останало.

На входната врата се позвъни. Тъй като Ивон я нямаше, беше й дала свободна вечер, Хана отвори лично и се озова срещу дребна жена на неопределена възраст, позакръглена, с едри, дебели бузи и отблъскващо тънки устни, с жесток и леко ироничен поглед иззад очилата.

Без да продума, тя й подаде плик. Вместо адрес на него беше написано: Мадам Х. Нюман — „мадам“ беше подчертано с две черти. Бележката беше подписана A. B. C. D. и бе кратка: Тази нощ си останете вкъщи и чакайте!

— Какво значи това?

Междувременно жената с жестокия поглед беше влязла. Избра единствения салон, който беше мебелиран, и седна в един фотьойл. Постави чантичката си с фалшиви перли върху коленете и съвсем ясно показа, че не възнамерява да си тръгне.

— Коя сте вие? — попита Хана, която в този момент все още се разкъсваше между пораждащия се гняв и непреодолимото желание да се разсмее.

— Аз съм неговата секретарка, Емили Уотсън.

„Сега се сещам къде съм я виждала: тъкмо тя ме въведе в кабинета в Кълъмбъс Съркъл.“

— Съжалявам, че се запознахме — каза Хана. — Изчезвай оттук, лоена топка такава.

Тънка усмивчица по злите стиснати устни:

— Той ме предупреди, че ще искате да ме изгоните. Трябва само да ви кажа — осем хиляди осемстотин шестдесет и шест акции.

Мълчание. Половин секунда беше достатъчна на Хана, за да разбере: 8 866 без една акция беше броят на акциите, които тя… посредниците трябваше да купят, за да получат двете трети.

Без една акция.

„Скапан боклук!“

— Виждам, че разбрахте — каза Емили Уотсън. — Чета го по изражението на лицето ви. Коя си мислите, че сте, та ще го лъжете! За кого се вземате?

В този момент иззвъня телефонът. Хана вдигна слушалката. Обаждаше се Мариан, който започна да обяснява със спокоен глас, че се е появил проблем, че посредниците са успели наистина да купят недостигащите акции…

… Но не достигала една, без която не можело.

Само една.

— Хана, както можеш да се досетиш, направих проверка. Изчерпахме докрай списъка на потенциалните продавачи, с изключение на самия Дуайър, и нямаме никакъв друг шанс. Естествено, не мисля, че е случайно. Според посредниците…

— В течение съм.

За да произнесе тези три думи й бе необходимо върховно усилие. Това, което изпитваше, не беше бяс, а паниката на животно, хванато в клетка: „Господи, Хана, я се вземи в ръце!“.

— Ще ти се обадя утре — успя да каже на Мариан.

И затвори. През следващата минута беше истински подвиг да накара ръцете си да спрат да треперят. Започна да крачи из апартамента, защото не намираше сили да се изправи очи в очи с другата, която все така седеше във фотьойла и несъмнено се усмихваше; „погледна ли я, ще я убия“…

Влезе в банята и понамокри тила и слепоочията си.

Телефонът отново иззвъня. Отново беше Мариан, който се бе попритеснил от лаконичността й преди малко.

— Гласът ти не звучеше както обикновено. Да не би освен това да имаш неприятности?

— Просто имам нужда да остана сама. С изключение на този дребен проблем всичко е наред. До утре.

Този път успя да контролира интонацията си. Всъщност, полека-лека всичко вече започваше да идва на мястото си. Върна се в салона при Емили Уотсън. „Знаеш какво те очаква, Хана, и няма защо да чупиш главата на тази истеричка.“

— Потекоха ли ви сополите, а? — изхили се Уотсън. — Май ви запушиха устата, а? Жена! Моля ви се…

— Бих искала да ми дадете някакво обяснение, след като…

— Жена и еврейска уличница. Която си въобразяваше, че ще го излъже!

— … след като спрете да цвилите. Едно от двете, Уотсън: или ще ми обясните ясно всичко, или ще ви изхвърля през прозореца. Може да съм по-ниска от вас, но съм доста зла.

— Мръсна еврейска курва!

— Имате ли предпочитания към някой прозорец? Все едно, всичките са на шестия етаж.

„Нали съм великан с ръст метър и четиридесет и осем, помисли си тя, но и дванадесет стъпки да бях висока, проблемът си остава все така неразрешим: с една-единствена акция той ме държи в ръцете си и аз съм направо мъртва. А нямам време да изчакам с милите английски банкери, които умират да ме обезглавят, и с акциите за два милиона долара, които струват колкото хартийки, а надали и толкова…“

Бях притисната, Лизи, както никога досега. Идеше ми да вия.

Но още от самото начало знаех какво щях да направя. След малко повече от петдесет години човек вижда нещата много ясно, дори прекалено ясно, и това не е приятно. Хана от 1901 г. беше страхотна малка мръсница. Какво си мислиш? Една вечер във Филаделфия тя, в известна степен съзнателно, направи така, че Тадеуш да не бъде в Ню Йорк и дори в Америка. Така и не разбрах той дали ми помогна тогава. Беше невероятно потаен по отношение на мен. Ала го нямаше и толкоз.

Искаш ли да знаеш истината? На Хана от 1901 г. малко й се искаше по-отблизо да опознае господин Дуайър. Независимо че бе лудо влюбена в Тадеуш. Зная, че доста е заплетено, но какво да се прави.

До такава степен й се искаше, че до последния момент не знаеше кое от двете решения, за които мислеше, щеше да избере.

 

 

— Сега какво, Лоена топке?

— Ще чакаме — излая Е. Уотсън. — Той каза да чакаме.

Часовете минаваха, а нищо не се случваше. Към девет часа Хана, която умираше от глад (през целия си живот бе имала вълчи апетит, без да пълнее от това), отиде в кухнята и съвсем спокойно приготви, само за себе си, крехко говеждо филе и задушени картофи, залети със сметана. „Аз съм най-лошата готвачка в Америка, но поне няма да бъда опозорена с празен стомах“.

Завърши вечерята си с три огромни парчета ягодова торта, приготвена от Ивон. В един момент, както стоеше облакътена на масата в кухнята, усети нечие присъствие, обърна се и видя Уотсън, която я гледаше с омраза. „Да не би пък да трябваше и да я нахраня?“

— Гладни ли сме, Лоена топке?

Отговор не последва, ала погледът беше почти убийствен.

— Толкова по-добре — продължи Хана игриво, докато лапаше последната хапка торта, — защото няма нищо за ядене; колко жалко! А, да не забравя, Дуайър оправял ли ви е някога? Никога, а? Така си и знаех. Освен ако не обича вонята на кози. Като си мисля, сигурно е много тежко да си с него всеки ден, а той никога да не се е опитвал да ви посегне. Признавам, че за една жена това е направо непоносимо. Като казвам жена, имам предвид изобщо, защото вие…

Съзнателно облиза пръста, с който беше взела последната ягода, търкулнала се в чинийката: „Несъмнено току-що си спечелих «приятелка» за цял живот“.

В единадесет се позвъни на входната врата. Огромен човек с вид на ирландец мачкаше в ръце каскет. Хана сякаш беше безплътна, той потърси с поглед Емили Уотсън и щом я зърна, мълчаливо кимна.

— Тръгваме — отсече секретарката.

 

 

Файтонът, теглен само от един кон, премина край Сентръл Парк, после, без да спира, край офиса на „Карингтън Фокс“ на Кълъмбъс Съркъл. Най-накрая спря пред малка триетажна сграда, където светеше само на втория етаж. Хана отбеляза, че той не потегли, след като двете с Уотсън слязоха.

Качиха се.

Апартаментът беше малък, имаше едва три помещения. Мебелирана беше само стаята, при това съвсем скромно, почти аскетична стая на мъж, ерген. Имаше няколко книги, повечето за влакове, локомотиви, железопътни линии и за славното бъдеще на железниците; няколко обаче бяха посветени на финансовото и банково дело; сред всичката тази техническа литература, съвсем не на място, подобно на проститутка на сбирка на презвитериански пастори, се мъдреше „Жюстин“ на маркиз Дьо Сад, в едно от онези издания на английски, които се предаваха от ръка на ръка. Една вена на челото на Хана започна да пулсира силно: „Усещах аз, че в зелените очи на този господин Дуайър има нещо съмнително“.

— Студено е — каза тя гласно.

— Запалете си сама печката, не съм ви слугиня.

— Не ми пука, аз съм полякиня. И при минус петнадесет се потя. Но мисля за него, бедничкия. Ще му е студено като се съблече гол.

Доводът даде резултат. Скоро Емили Уотсън коленичи и започна да гребе въглища. Хана я гледаше, силно изкушена да я ритне по дебелия задник.

— Той кога ще дойде?

— Когато пожелае. Съблечете се!

В този момент Хана мъничко се огъна. Изведнъж малката победа над Уотсън, която тя бе накарала да запали печката, й се стори последно издигане преди крушението. Малко остана да напусне стаята, апартамента, сградата и да хукне накъдето й видеха очите.

— Съблечете се! — отново заповяда Уотсън, която току-що бе установила, че Хана не е помръднала.

„Това е то, Хана. В този момент ще трябва да избереш. Едно от двете. Първото решение… или второто.“

— Той каза да се съблечете.

— Помогнете ми!

— Няма да събличам някаква си полска курва.

Хана затвори очи. „Успокой се!“

— Ние, дамите от обществото, полякини или не, никога не се събличаме сами. Това прави или някоя слугиня, или пък любовник.

Усмихна се:

— А вие не ми приличате на любовник, Уотсън. — В същото време си мислеше: „Точно така. Виждаш ли, че се справяш, когато запазиш спокойствие?“.

Тази нощ беше с разкроено пролетно манто с три волана и с пелерина на раменете. На главата носеше сладка шапка, цялата в панделки, която завършваше с воалетка.

— Мога да направя само това.

Свали мантото и шапката и започна да сваля ръкавиците си.

— Не сваляйте бижутата си! — разпореди се Емили Уотсън. — Той каза да ги оставите.

Сложи си отново гривната, ала Сара Бернар (златна змия, инкрустирана с нефрит, чиито краища се завиваха навътре по ръката).

— За останалото ще трябва да ми помогнете, германке.

Седна на леглото и протегна краката си, обути в островърхи боти (така стъпалото й номер тридесет и две изглеждаше по-дълго).

— Свалете си ги сама! — изръмжа Уотсън.

— В такъв случай ще спя с тях.

Уотсън отново се предаде.

— Не си сваляйте чорапите!

— Знам: казал е да не ги свалям.

Стана, обърна се и така застави другата да разкопчае роклята й.

Която падна с меко шумолене. Беше с дръзко шпиц деколте — връх на модата в момента, — макар че дантелената платка откриваше съвсем леко шията и едва загатваше гърдите.

Падна и подплатата.

Една, две, три, четири фусти изхвърчаха, после дойде ред на първата от камизолите. Нямаше корсет, разбира се, защото никога не бе носила такъв, нито от новите сутиени, които тъкмо бяха измислили.

— Сваляйте всичко! — каза Уотсън свирепо.

— Глупости дрънкаш, германке!

Измериха се с поглед. Хана се усмихна:

— Явно никога не ви е любил мъж, драга. Те обожават да ни събличат, една голяма част от удоволствието се крие в това, да разголваш партньора си.

— Той каза да свалите всичко. Трябва да сте гола.

— Глупости. Знам по-добре от вас какво иска той.

Нов сблъсък, ала клепачите на Уотсън започнаха да потрепват. „Тя е вече почти извън строя“, помисли си Хана. Която пък бе останала само по къса камизола с квадратно деколте, плътно очертаваща щръкналите гърди, и гащи от алансонска коприна и батиста, завързани на коленете с две наситено червени панделки. А под тях се очертаваха жартиерите, придържащи чорапите.

— Какво друго каза господин Казанова Дуайър?

— Да легнете на леглото.

— Лягам, германке. Друго?

— Да разпуснете косите си.

Легнала по гръб на кувертюрата, Хана вдигна ръце към гребена от слонова кост с дълги зъби, чиято горна част беше във формата на листа и зърна имел. Заедно с няколко фуркета той придържаше големия й кок, който образуваше голяма пухкава корона и откриваше тила.

Ала ръцете й се отпуснаха, без да бяха постигнали нещо.

— Забележка като предишната, германке: ще видите, че ще се прехласне да разпуска косата ми със собствените си ръце. Сега?

— Чакаме.

 

 

Лизи, Хана от 1901 г. имаше две решения. Но още не беше избрала нито едното от тях.

Първото беше да се отдаде на Дуайър. Не, не, не мисли, че беше абсурдно.

Второто бе скрито в десния й жартиер. Чудничък бръснач, с прекрасно режещо острие, дълго почти двадесет сантиметра…

… ала не беше решила как точно щеше да си послужи с него, когато разпаленият Дуайър се наведеше над нея в пълно бойно снаряжение: дали да му пререже направо гърлото или пък да кръцне онова, което се намираше доста по-надолу и с което господата толкова се гордеят.

 

 

След половин час в хоризонтално положение и ръце, скръстени под главата, Хана стана под ледения поглед на другата, която седеше близо до печката и не помръдваше, освен да хвърли малко въглища в нея. Хана отново разгледа книгите и избра Сад. Легна обратно и се зачете. Беше прочела сто страници, когато навън най-сетне се чу бръмчене на автомобил. След това шум от захлопване на порта.

А после стъпки по стълбите, мъжки стъпки. Някой отключи бравата на апартамента. Емили Уотсън стана и отиде в малкото холче в съседство, като затвори вратата на стаята след себе си.

Последва кратък разговор, от който Хана не можа да долови нито дума.

Уотсън се появи отново с диво блеснали от щастие зеници.

— Облечете се! — каза тя. — Той не ви желае. Намира, че двадесет и един долара и четиридесет и пет цента е цена твърде висока за една еврейска курва.

Отвори торбичката си и извади от нея ключ и монета от петдесет цента.

Хвърли ги на леглото.

— Парите са за вас, а ключът е, за да затворите вратата, като си тръгнете. Ако желаете да затворите… тук няма нищо ценно.

Шум от стъпки.

Двамата си отиваха.

Въпреки че си заповядваше да не прави нищо, Хана се примъкна до прозореца. Видя Дуайър, седнал зад волана на една кола, да кани секретарката си да се качи до него.

Тръгна си и файтонът с един кон.

 

 

Двадесет минути по-късно полицаите, които правеха редовната си обиколка, я спряха. Попитаха я какво прави сама край Сентръл Парк с отворен бръснач в ръка.

Тя не им отговори, огромните й сиви очи бяха широко отворени и вперени в една точка.

Накрая, заставена от въпросите, тя се видя принудена да им каже адреса си. Последният, както й облеклото й, което не беше на проститутка, тръгнала да краде, пък и лицето, на което сякаш бе надяната маска, убедиха полицаите. Те я отведоха до дома й и я оставиха на спокойствие, след като им даде бръснача и се увериха, че си отваря вратата със собствен ключ.

На следващия ден най-тежко беше да разговаря с Мариан и Бърнард Бенда сякаш нищо не се беше случило, да издържи заинтригуваните им погледи — беше бледа като смъртник — и да ги слуша как планират контраатаки. Естествено тя нищо не им бе казала. Те смятаха, че просто трябваше да намерят изход от заплетената ситуация…

— Уникална в историята на нюйоркската стокова борса — заяви Бърнард Бенда през смях, с надеждата да я накара да се усмихне.

… при която една-единствена акция можеше да има такова решаващо значение.

Не беше мигнала. Не беше успяла да хапне и трошичка на закуска. Ивон бе останала удивена. Но докато до умопомрачение прехвърляше през ума си всяка секунда от изминалата нощ, чувството й за хумор започна да се възвръща. За момента беше горчиво, но беше въпрос на дни, дори на часове да се оправи. Лека-полека, още един път, малката машинка се задвижи и започна да набира скорост. „Наистина не получих тази скапана акция, не му обръснах и… мустаците дори, вярно е. От друга страна обаче, той не ме е притежавал. Сигурна съм, че не посмя, стегна му се лайното в последния момент — не казвам това да те успокоявам, Хана, и двете знаем, че е истина. Всичко останало, обидите и дори монетката от петдесет цента, е идея на Уотсън, главата си отрязвам.“

Успокояваше се с този безкраен вътрешен монолог дори по време на посещението на Мариан и Бърнард Бенда. Накрая те си тръгнаха притеснени и учудени, че я завариха най-напред разстроена, а след това много разсеяна.

Малката машинка вече се завъртваше с пълна скорост благодарение на прекрасното си равновесие. Хана мислеше. Всеки проблем винаги имаше толкова много решения… до днес това винаги бе действало, нямаше причини сега да бъде различно. Беше просто въпрос на сделка и честолюбие, а от това не се умираше, независимо че унижението беше страхотно.

На закуска беше отказала да хапне, все още пренапрегната, но следобед благоволи да отговори на Ивон, че малко чай и няколко сухара…

Когато обаче леката закуска бе сервирана, тя сякаш видя кълбо отровни змии.

— Каква е тази гадост? Я махни това и ми донеси нещо сериозно. Как така не разбираш? Дай ми няколко парчета от твоето печено със зеленчуци. Не беше ли правила хапки с бешамел? Искам. И сладки. Вино също, шампанско.

„Ами ако се напия? Не съм пробвала никога досега. Боже мили, непоносимо е все пак: ако бях мъж, щях да обясня сама на себе си, и то с необорими доводи, че се жертвам, лягайки с тази висока брюнетка със зелени очи, това щеше да бъде Дуайър-жена, щом тя щеше да е мъж, и нямаше да имам никакви угризения или пък съвсем малко. Колко мъже са лудували така и при по-незначителни поводи. Не мисли, ако обичаш, какво прави Тадеуш в Европа.

А аз се поболявам само при мисълта, че можех да му изневеря. Въпреки че не съм много сигурна какво щях да правя с големия си бръснач. Наистина ли щях да му отрежа… мустаците? Така и няма да разбера.“

Ивон й поднесе храната и тя се готвеше да я нападне, когато застина като поразена от гръм.

— Хана, какво ти стана, добре ли си?

— Внезапно ми хрумна нещо — отвърна Хана.

 

 

На по̀ следващия ден, деветнадесет дни преди падежа на полицата, тя влезе заедно с Мариан при Луис Роузън, краля на американските железници, който докарваше до бяс Дж. П. Флинт и Роджър Хийли, с които от три години се сражаваше по целия континент. По време на последния сблъсък той беше вкарал в битката впечатляващо число милиони долари и я бе спечелил, грабвайки за една нощ, или за малко повече, три хиляди километра линии, гари, депа и движеща се наличност на една от най-големите компании, неимоверно желана и от другите двама.

— Защо би трябвало да се интересувам от вашата микроскопична „Карингтън Фокс“?

— Достатъчно ми е да се заинтересувате от мен, бедната и слаба жена, попаднала в този мъжки свят.

— Може и да греша, но мисля, че вие въобще не можете да бъдете приемана като бедна и слаба жена.

— Аз съм по-слаба, отколкото вие мислите, и не толкова слаба, колкото считам самата аз. Или обратното.

Той се засмя. Не беше хубав, но в хищната му усмивка имаше чар.

— Саймън Гугенхайм ме помоли да ви приема и да ви помогна — каза той. — Според възможностите ми. Какво мога да направя за вас?

— Купете хиляда акции „Карингтън“.

— От кого?

— От Дуайър. Той е президент на компанията. Предложете му по двадесет и пет долара за акция.

— А те колко струват всъщност?

— В момента двадесет и един долара и четиридесет и пет цента. А при нормални обстоятелства единадесет-дванадесет. Или тринадесет, но не повече.

— А защо аз трябва да бъда толкова разточителен?

— Защото аз ще платя двадесет и петте хиляди долара.

— Ясно. Всъщност нищо не разбирам. А разходите?

— Ще платя и тях. Ще ви продам две хиляди и петстотин акции на същата „Карингтън“ по десет долара едната или общо двадесет и пет хиляди долара.

— Плюс разходите.

— Не, тях ще платите вие. Не бива да прекаляваме. Вие няма да ми дадете тези двадесет и пет хиляди долара, а ще ги задържите, за да купите с тях от Дуайър хиляда акции по двадесет и пет долара всяка.

— Страшно сте ми забавна — рече той след кратко мълчание. — Това не прилича на финанси, а на плетиво. Да кажем осем долара вместо десет. Разходите за ваша сметка.

— Разходите ще платите вие. Но съм съгласна да сляза на девет долара и седемдесет и пет цента.

— Девет?

Без дори да обърне глава, тя попита:

— Мариан, колко акции по девет долара ще трябват, за да стигнем сумата двадесет и пет хиляди долара?

— Около две хиляди седемстотин шестдесет и осем — почти мигновено отговори Мариан с вид на човек, който миналата нощ е пресметнал сумата поне десет пъти.

— А разходите?

— Разходите са шестдесет и пет долара.

— Две хиляди седемстотин шестдесет и осем акции общо, заедно с разходите — каза Роузън, смеейки се — не приличат на свършека на света.

— Вие ще платите шестдесет и петте долара, господин Роузън. А аз ще ви продам акциите по девет долара и двадесет и пет цента.

— Ама че забавно! — възкликна Роузън. — Съгласен на девет и четвърт.

— При едно условие обаче — каза Хана.

— Става дяволски весело. Какво условие?

— Искам, след като станете собственик на тези три хиляди седемстотин и седемдесет акции — хилядата на Дуайър и моите — и на всяка следваща акция „Карингтън“, която ще ви хрумне да купите, да се ангажирате писмено, че ще гласувате като мен, когато се разглежда въпроса да се продаде на г-жа Хана Нюман — това съм аз — една сграда на Парк авеню, която в момента е част от недвижимата собственост на „Карингтън Фокс“. При условие че въпросната продажба стане на разумна цена, устройваща и двете страни.

— Направо ще се задуша от смях — каза Роузън. — Правите всичко това само за да купите тази сграда?

— Случва ми се ужасно да се заинатя. Има един въпрос, който не ми зададохте.

— Очите ви са истинско чудо на природата, госпожо Нюман. Не зная кой въпрос съм забравил, но да приемем, че съм ви го задал.

— Защо на вас Дуайър ще продаде тези хиляда акции, които отказа на мен?

— Ще умра от любопитство да узная защо ще го направи.

— Защото сте Луис Роузън.

— Това е видно — отвърна Роузън насмешливо.

— … защото сте Луис Роузън и той ще реши, поради самото ви появяване на сцената, че нещастната му компания има всички шансове да стане новият залог в битката между самия вас и господата Флинт и Хийли. Ще си направи извода, че акциите, които държи, ще повишат цената си баснословно.

Луис Роузън се отпусна назад в креслото си. Ясно личеше, че премисля, и то с адска скорост.

— Разбирам — каза той. — Опитали сте се да получите мнозинството от две трети, за да можете да продадете сама на себе си сградата, но не сте успели, така ли?

— Да.

— Надявате се, че като притежава тази информация, в случай че е вярна и не я сподели с никого, Дуайър ще дойде при вас и ще ви каже, че отказът да ви продаде сградата е бил резултат на лошо настроение или на шегаджийския му нрав, но че сега вече е готов да сключите примирие… и че дори иска да купи от вас на добра цена всички или част от акциите, които напразно сте трупали?

— Да — отвърна Хана усмихната.

Мълчание.

— Може и да е плетиво, но аз не знаех, че трябва да си толкова лукав, за да можеш да плетеш.

— Ще купите ли тези хиляда акции?

— Само ако вечеряте с мен. Ще ми покажете как се държат иглите.

— С най-голямо удоволствие ще вечеряме с вас с моята приятелка Лизи Маккена, която е годеница на тук присъстващия г-н Каден. Тъкмо търсехме кой да плати сметката.

 

 

С Мариан си тръгнаха от Роузън. Тя се настани зад кормилото на реното. Противно на навика си не потегли сякаш я преследваха бандити. Тръгна съвсем спокойно, приканвайки с търпелива усмивка насъбралите се зяпачи да се дръпнат.

— Мислиш ли, че ще го направи, Мариан?

— Обеща ти. Смятам, че ще удържи думата си. Във финансовите среди така е прието.

— Сега какво ще направи?

— Ще купи акциите и ще ти подпише това, за което го помоли. Но най-напред ще се осведоми дали „Карингтън Фокс“ не струва повече от въпросните хиляда акции.

— И ще попадне на частите, притежавани от „Нордърн Стар Пасифик“. Не са много, но могат да го наведат на някои мисли, нали?

— Може би. Обикновено Дъг Макгрегър извършва за него такива проучвания на фирми. Направил съм необходимото: ще ме уведомят в мига, когато Макгрегър се задейства.

Колата вървеше.

— Хана? Знаеш ли да плетеш?

— Ти се шегуваш!

Даде газ, в нея се пробуждаше желание за борба. На брега на Хъдсън един парен станли, който отчаяно се силеше да се състезава с реното, сякаш остана на място благодарение на ново, рязко ускоряване.

— Караш прекалено бързо, Хана.

— Колата или сделките?

— И двете. Бих предпочел да съм жив за сватбата си. Това, което каза Роузън, беше разумно: трябва да изчакаш Дуайър да дойде при теб и да купи възможно най-много от акциите, които имаш. Така ще получиш сградата и ще си върнеш парите, при това с печалба. За малко да удариш онзи кон.

— За малко ли? Беше на поне две ръце разстояние. Мариан, Дуайър няма средства да купи всичко. Освен това не мисля, че ще се реши да го направи. Въобще не вярвам.

Ала потайничко се надяваше. Сега, когато битката беше започнала така добре, тя въобще не виждаше защо трябва да я прекратява бързо. Прекрасно се забавляваше с нея.

Не, ще действа както беше решила и ще изпълни точно целия си план.

След като се беше видяла с Роузън, сега щеше да отиде при Дж. П. Флинт, смъртен враг на първия.

 

 

Джон Патрик Флинт беше точно толкова висок и слаб, колкото Роузън беше нисък и набит. Без препоръчителното писмо, което й беше дал Рокфелер Младши, надали щеше да приеме Хана.

Ала той я прие, изслуша я, потропваше възпитано нетърпеливо с дългите си бели банкерски ръце по бюрото, не я прекъсна нито веднъж, а погледът му бе така празен, сякаш въобще не я виждаше. Накрая, за да успокои нещата, той стана и даде да се разбере, че срещата е свършила, каза, че съжалявал (въобще нямаше вид на съжаляващ), но човек с неговото положение не можел да си позволи подобна операция, дори за да направи услуга на близък приятел като Джон Дейвисън Рокфелер, втори с това име (за когото явно се питаше дали не е полудял, та поддържа в бизнеса приятелство с жена, и то еврейка).

Озова се навън, а двойната врата се бе затворила зад нея още преди да осъзнае, че излизаха.

— Мариан, той не продума, не мигна дори. Идеално владееше ръцете си. Не зная дали ме чу, когато му казах, че някой, за когото не зная нищо, е на път да купи „Карингтън“…

… и следователно пречи на нея, бедната беззащитна жена, да получи сградата и да си прави кремовете.

— Сигурен съм, че те е чул, Хана. Познавам го бегло, един път обядвах на една маса с него. Може да е всякакъв, но не и глупак. Ако не си го заблудила за истинската цел на посещението си, особено ако не си го заблудила, той ще се поинтересува каква е тази компания „Карингтън“, за която може би въобще не е чувал.

— Гениална съм, така ли?

Той се усмихна, за втори път тази година:

— За жена, да.

— Слез да те прегазя.

Но го попита:

— Как се нарича колегата на Макгрегър, който работи за Флинт?

— Двама са, Сам Уотърс и Феликс М. Лейман.

… Естествено, че държал под око и тях двамата.

… Хронологично посещението при Дж. П. Флинт беше два дни след като Макгрегър, довереното лице на Луис Роузън, беше представил на началника си вероятно абсолютно изчерпателен доклад за „Карингтън“, а двадесет и четири часа след това Роузън наистина беше купил от Дуайър 5 000 акции от въпросната „Карингтън“, по 20 долара едната.

Нещата идваха на местата си, нямаше съмнение. Хана несъмнено вече би могла да купи грохналата сграда на Парк авеню. Теоретично с 5 000-те акции на Роузън и онези, които тя имаше, мнозинството от две трети беше чувствително надвишено.

С малката разлика, че тя вече нямаше 50–60 000 долара, нужни за сделката, защото всичките й пари бяха блокирани.

Пък и защо й беше да купува сградата, след като до две седмици рискуваше сериозно да се озове без своята империя, „екзекутирана“ от банката в Лондон?

Но една трета причина щеше да надделее над първите две: невероятният катаклизъм, който направо щеше да побърка Уолстрийт, вече се задаваше.

Проклета да съм, ако в онзи момент съм допускала какво щеше да се случи, Лизи. Или поне не си го представях така неуправляемо, съвсем не си го представях.

Оставаха й четиринадесет дни до падежа на банката (имаше среща с банкерите на 6 май).

В това време всичко се обърка.

С невероятна бързина.

Посети Дж. П. Флинт на 22 април; още на следващия ден съгледвачите на Мариан съобщиха, че Уотърс и Лейман, тайни агенти на Флинт, също се бяха раздвижили. Мариан й докладва:

— Проучват „Карингтън“, Хана, точно както беше предвидила. Установили са, че ти не си излъгала шефа им и че ние, ти, Бърнард и аз, сме сред основните акционери. Освен Дуайър, разбира се. Но най-вече са открили наличието на две хиляди и осемстотин акции на „Нордърн Стар Пасифик“ в активите на фирмата. Всичко върви както го искаше.

 

 

На 23 април при затварянето акциите на „Карингтън“, която не котираше официално, струваха между 20 и 21 долара едната.

Тези на „Нордърн Стар Пасифик“, която котираше по всички правила, бяха по 141.60.

Четиридесет и осем часа по-късно акциите на „Нордърн Стар“ (на пазара бяха пуснати 1 026 115 акции) бяха достигнали 152.70.

Това значеше, че борсовата стойност на същата тази „Нордърн Стар“ надвишава 156 млн. долара. Струваше близо седемдесет пъти колкото „Карингтън Фокс“. „Действително минахме в друга категория, мислеше си Хана. Това наистина е игра за големи хора. При всички случаи за по-високи от метър и четиридесет и осем.“

— Мариан, кой купува? Роузън или Флинт?

— Роузън. Флинт замина вчера за Европа. Най-вероятно е оставил указания, но не знаем какви. Бърнард не успя да научи повече.

— А Роджър Хийли къде е?

— Някъде в Орегон.

— Смяташ ли, че Роузън нарочно атакува, като използва отсъствието на другите двама палячовци?

— Повече от вероятно е. Той винаги действа много бързо.

И наистина, едновременното отсъствие от бойното поле на двамата пълководци от едната армия щеше да изиграе решаваща роля в развитието на тази небивала битка.

В замяна на това Бърнард Бенда пък си беше в Ню Йорк. Той се появи у Хана на 25-и към обяд, Мариан вече бе там. Беше силно развеселен, тъкмо беше продал на Луис Роузън 19 000 акции „Карингтън“, които имаше. На Хана ги беше платил по 10 долара едната, сега им беше взел повече от двойно…

— Да мога да си купя една-две пури.

… защото Роузън му беше дал по 20.75 долара за акция.

— Но въобще не съм попречил на вашата комбинация за сградата, подлежаща на събаряне, Хана, защото Роузън се ангажира да ви подкрепи, когато му дойде времето. Само ми е малко неудобно, че спечелих тези пари на ваш гръб.

— Бърнард, това не е партия крикет в хубав летен следобед, както наскоро ми каза един човек.

Той се усмихна:

— Така е, не отричам. Освен това е съвсем сигурно, че ако поизчакате, вие също ще можете да извлечете сериозна печалба.

— А вие защо не изчакахте?

Усмивка, по-широка от предишната:

— Мисля, че ще имам нужда от голямо количество пари в брой. Хана, може да се направи страхотен удар…

— Като купувате акции на „Нордърн Стар“?

— Мили боже, не! В никакъв случай!

— Но те се качват.

— Точно затова. Купува се само при падане на цената, Хана, това е златно правило. Сигурен съм дори, че те още ще поскъпнат. Много. Според сведенията ми Роузън е разпоредил да се купува за над десет милиона долара. Знаете ли какво представляват акциите, наречени приоритетни или преференциални?

— За разлика от обикновените акции, това са акции, върху които управителите на въпросната компания могат във всеки момент да упражнят правото си на опция. Доволен ли сте от ученичката си? Роузън приоритетни акции ли търси? Иска да си осигури контрола над „Нордърн Стар“. А Флинт и Хийли няма да му позволят да го направи.

— Така мисля. „Нордърн“ е едно от най-апетитните парчета. Ще присъстваме на…

— Какво казахте?

— Че „Нордърн Стар“ е едно от най-апетитните парчета в империята на Флинт и Хийли, защо?

— Искате да кажете, че „Нордърн Стар“ принадлежи на Флинт и Хийли?

„Хана, ти сънуваш!“

Сега беше ред на Бърнард Бенда да я погледне изумено.

— Не ми казвайте, че не сте знаела, Флинт и Хийли са собственици на „Нордърн Стар“, защото държат контролния пакет. Мислех, че знаете.

— По дяволите! Кой ми е казал?

Мариан направо се сниши:

— Пропуснал съм, Хана. И аз мислех, че си в течение.

Бърнард Бенда направо се бе разплакал от смях:

— И вие предизвикахте този сблъсък, без да го знаете? Ох, Хана, трябва да ви издигнат паметник на Уолстрийт.

— Видях, че в портфейла на „Карингтън“ имаше акции на „Нордърн Стар“, казаха ми, че тази скапана „Нордърн Стар“ е голяма компания, и аз си помислих, че е достатъчно да привлека като мухи разните там Флинтовци, Розеновци и тям подобни.

За секунди я обхвана луд смях. Миг след това се тресеше, а от очите й течаха сълзи. Помисли си нещо, от което кикотът й се засили: „Мили боже, Хана, още първия път, в който се захвана с финанси, уцели десетката!“.

— Във всеки случай планът ми задейства идеално!

И отново прихна в луд смях. В който почти се включи дори Мариан (той се усмихна и това беше третата му усмивка за 1901 г.). А Бенда трябваше да седне, като се държеше за корема.

Той се успокои, въпреки че от време на време отново се разсмиваше.

— Хана, ще присъстваме на третото голямо сражение между тези господа и съм готов да се закълна, че пред него предишните ще са като леки схватки. Аз лично нямам никакво желание да се озова в средата на бойните действия… и затова няма да купя дори една акция на „Нордърн Стар“. Може да се направи нещо много по-добро. Искате ли един съвет? Ако, както може да се очаква, Флинт и Хийли отговорят на офанзивата на Роузън, акциите на „Нордърн Стар“ ще станат абсолютна рядкост на пазара. Това според мен ще има едно последствие: другите акции ще…

— … също ще поскъпнат.

— Мисля, че ще паднат, ако битката бъде каквато се очаква. Мисля, че хиляди играещи на борсата ще бъдат пометени от урагана и ще бъдат принудени да изпразнят портфейлите си. Ще са принудени да пуснат и това, на което държат най-много, каймака на борсата, спасителните стойности, които, откакто ги има, никога не са поевтинявали действително, така наречените blue chips^[4]. Сега те ще поевтинеят. Разсъжденията ми нравят ли ви се, Хана?

— Ако трябва да съм съвсем честна, намирам ги съвършено объркани и направо апокалиптични. Ти как мислиш, Мариан?

— Споделям мнението му.

— Трябва да сключа договори на основата на blue chips, така ли?

— Точно така — потвърди Бенда, с очи, искрящи от интелигентност.

— Все едно, аз нямам повече пари.

— Продайте всичките или част от вашите „Карингтън“ на Роузън. Дори на загуба. Освен това можете да играете и без покритие, като платите десет, или дори пет процента от действително ангажираните суми.

Тя се колебаеше.

— Ти ще го направиш ли, Мариан?

— Да.

Поколеба се още малко, после отказа. — Всичко се реши тъкмо в този момент, Лизи. Аз никога не съм била финансистка, винаги съм изпитвала ужас да взимам пари на заем, а мисълта да спекулирам без покритие, както те ме съветваха, като купувам или продавам неща, за които нямах реални средства, ме отблъскваше и плашеше. Не съжалявам за нищо, забележи…

— Дуайър продаде ли собствените си акции?

Не. Изчаквал, според Мариан. Изчаквал, убеден, че покрай „Нордърн Стар“ акциите „Карингтън“ също щели да се повишат. Досега отказвал всяко ново предложение на Роузън, но все пак му бил продал 5 000 акции, от които изкарал почти сто процента печалба.

— И аз ще чакам — каза Хана.

 

 

На 26 акциите „Нордърн Стар“ бяха скочили с двадесет и пет пункта — една акция струваше 178.10 долара — в резултат на съвсем дискретно подета от Роузън офанзива, но както Хана щеше да научи, не само поради тази причина.

Акциите „Карингтън Фокс“ се въртяха около 28 долара.

— Защо Флинт и приятелят му не реагират? Подобно покачване би трябвало да ги вдигне на крак.

— Хана, целият борсов пазар поскъпва, всичко расте. „Нордърн Стар“ е малко над средните стойности, но не кой знае колко силно — обясни Бърнард Бенда.

Той дори мислел, че знае, това беше неговият начин да казва, че е сигурен, че някои роднини и съдружници на Флинт и Хийли, без да се поинтересуват кои са купувачите, вече били започнали да продават част от приоритетните си акции. Бенда се усмихна на един въпрос на Хана:

— Това е очевидно, скъпа моя: Флинт и Хийли биха дали мило и драго да разберат, че основният и тъй дискретен купувач на преференциалните акции на „Нордърн Стар“ е всъщност Луис Роузън, заклетият им враг. Но никой сред малкото посветени на Уолстрийт няма да има смелостта да ги предупреди.

На същия този 26 април положението на Хана бе следното: преди няколко седмици тя държеше две трети от акциите на „Карингтън“, 16 173 беше продала на Мариан, 25 000 на Бърнард Бенда, 2 703 на Луис Роузън.

Оставаха й 63 941.

Беше изоставила всяка надежда да се сдобие със „скапаната сграда“ с пряката помощ на акциите на същата „Карингтън“.

Но въобще не се беше отказала да препъне господин Дуайър — чумата-да-го-тръшне-и-да-не-го пусне!

Същия този ден направи нещо, което скри от всички, дори от Мариан Каден — или поне няколко дена не му каза, първо, защото малко я беше срам, второ, защото вече й беше дотегнало да получава съвети от всички, от всичките тези красиви господа, които знаеха всичко и се отнасяха с нея като с пълна глупачка.

С посредничеството на съвършено дискретния Зеке Сингър тя продаде своите 63 941 акции на Луис Роузън.

По 30 долара едната.

Което направи кокетната сумичка от 1 918 000 долара.

— Зеке, ако продумате дори на сън, никога повече няма да работим заедно.

Близо два милиона долара. За нея, която не беше супер богата като Флинт или Роузън, сумата беше огромна. Най-вече беше повече от достатъчна да уреди дълга си към английската банка. Щяха да й останат и 200 000 долара печалба.

„Сега се успокой, изяж една-две чинии от киселото зеле, приготвено от Ивон — лека храна, ще ти проясни мозъка — и започвай да мислиш! Сама. Като голяма.“

 

 

Зеке Сингър беше много симпатичен рус млад мъж, който изглеждаше по-млад от възрастта си (беше на двадесет и три години). Това не му пречеше да е един от помощниците в прочутата фирма „Кун & Льоб“.

Това не му попречи да зяпне.

— Какво искате, Хана?

— Чухте много добре: искам десет хиляди седемстотин седемдесет и две акции на „Нордърн Стар Пасифик“, по сто седемдесет и осем долара едната. Ако ги намерите по-евтино, няма да ви се разсърдя и тогава купете повече.

— Хана, за всичките тези пари мога да купя много повече. Не че ще мога да получа цена под сто седемдесет и осем, чудо ще е, ако ги намеря и на тази цена. Но ако купя без покритие и използвам вашия милион и деветстотин хиляди като депозит, бих могъл…

„Започват да ме дразнят с техните истории без покритие.“

— Не, Зеке. Не… От мен финансистка няма да стане, това поне научих през последните месеци. Искам тези акции, искам ги физически, както вие казвате. Никакви акробации. Когато купувам нещо, искам да мога да го пипна. Също и като го продавам. Действайте, малки ми Зеке!

През остатъка от следобеда на 26-и, целия ден на 27-ми и сутринта на 28-ми Зеке Сингър направо се разкъса. Най-накрая събра исканите 10 772 акции и нито една повече. Учуди се:

— „Нордърн Стар“ не само поскъпват, но и изчезват по невероятен начин. Сякаш ги разграбват. Хана, вие знаете нещо, което аз дори не подозирам.

Ако ставаше дума само за нея, тя вероятно щеше да разкаже всичко на девера на Беки. Но тя не смяташе, че има право да разкрива информация, дадена й под секрет от Бърнард Бенда само защото той беше решил, че й дължи нещо.

Но пък много харесваше Зеке.

— Един много информиран човек ми даде един съвет. Аз лично не го последвах, но ако вие желаете…

Без да споменава името на Бенда, тя обясни процедурата: да се купуват за определен срок и на базова цена blue chips.

— Постъпете както желаете, Зеке.

— Човекът, когото не назовавате, наистина ли е надежден?

— По-добър на Уолстрийт няма да намерите.

Той каза, че разполагал с около 40 000 долара. И с един депозит от пет процента, който смятал, че би могъл да получи, щял да инвестира общо 800 000 долара.

— Благодаря, Хана.

— Ще ми благодарите, ако успеете.

„А аз ще бъда пълна глупачка да му върна парите, ако ги загуби.“

Зеке я попита след колко време според нея, или според тайнствения й съветник, се очаквало нечуваното падане на цената на blue chips. Без въобще да се замисли, тя отговори с убеденост, която само незнанието дава: до десет-петнадесет дни. Едва след това, когато младият човек си тръгна, тя осъзна, че нейната увереност щеше да накара Зеке да си помисли, че тя наистина има значима и изключителна информация.

„Най-изключителното е, че моята информация е толкова изключителна, та само аз си зная.

Защото зная какво ще направи Хана. Дръжте се, прекрасни господа от Уолстрийт, аз идвам!“

Тя изигра картата си, последната, на 27 април следобед.

Девет дни преди срещата с банкерите.

 

 

Поли Туейтс отново пристигна от Лондон. Беше много разтревожен и не го криеше. Притесняваше се още повече, защото тя не се тревожеше или поне не го показваше.

— Да не сте си загубили разума?

— Забавлявам се като луда.

— Но не и банкерите в Лондон. Те въобще не се смеят, поне две финансови групи са готови да купят от тях бизнеса ви, Хана. На цени доста над два милиона долара. Чувствам се виновен, ако бях водил преговорите по-добре, щях да постигна по-добри условия за заема, който ви дадоха.

— Не са ми дали заем, ненавиждам тази дума. Първо, аз не ви дадох достатъчно време да преговаряте, пък и съм доволна от сумата: ако бяхте измъкнали повече пари от тези хиени, днес щях да имам да връщам повече.

— Защото все още се надявате, че ще ги върнете?

— Разбира се! Между другото, Поли, един ден ми бяхте споменали, че майка ви е много близка с майката на Уини Чърчил.

Да, бил й казал. Госпожа Чърчил, майката, била американка и не се мразели особено с мама Туейтс. Защо?

— Защото майката на Уини и Синтия Хийли са близки приятелки, а аз искам да се срещна с въпросната Синтия.

Той я погледна и разбра всичко. Възкликна потресен:

— Хана, няма да направите това!

— И какво ще ми попречи? Според Бърнард Бенда нито един мъж на Уолстрийт няма да се осмели да го направи. Аз обаче, за щастие не съм мъж.

Допускаше, че ще предизвика бурен катаклизъм… — но не чак такъв, Лизи, не чак такъв.

— И кога я искате тази среща? — попита Поли.

— Вчера. Възможно най-бързо.

 

 

Срещна се със Синтия Хийли на 29-и.

Тя беше много хубава жена, на около тридесет и пет години, която надминаваше Хана с една глава, със сто чудесни милиона долара и с цялата мощ на милиардерка трето поколение. Още при първите думи на Хана тя я погледна учудено: не била в течение на делата на съпруга си, нямала навик да се меси в тях, особено…

Вдигна леко лявата си вежда.

— Еврейка?

— Японка — отвърна Хана. — От синагогата в Токио. Госпожо, две са причините да се обърна към вас. Първата: ако отида да се срещна с господин Даймлер, за когото ми споменахте, ще научи цялата Уолстрийт; ако ли пък му се обадя по телефона, няма да ме изслуша. Втората: доставя ми истинско удоволствие да предам тази информация като жена на жена, дори само за да се изс… да подразня тези прекрасни господа. Едно от двете госпожо: или спешно ще осведомите господин Хийли, че някой си Луис Роузън е на път да му отнеме „Нордърн Стар Пасифик“ или няма да го направите. Ако го направите, моля ви, спомнете си, че сте ми обещали да разкриете източника на информацията единствено на съпруга си. Ако не го направите, после не се чудете защо през следващите шест години господин Флинт ще ви е сърдит. Довиждане, госпожо. Имате прекрасен дом. Само дето този Сезан е фалшив. Откъде зная ли, притежавам оригинала. Още нещо: няма да се отървете от ситните пъпчици по китките, а сигурно и по краката, с някой лосион, който става само за коне. Аз зная какво ви е нужно, вие пък знаете адреса ми.

 

 

На 1 май „Нордърн Стар Пасифик“ котираше на 161.24 долара. Беше поевтиняла с двадесет и седем пункта.

— Какво означава това, Поли? Разорението ми ли започва?

— Вероятно вашият Луис Роузън е приключил с разграбването, вече е главен акционер или поне счита, че сега е достатъчно могъщ, за да отстрани Хийли и Флинт от компанията. Хана, не съм голям специалист по борсовите операции, но като библиотечен плъх скромно считам, че съм в челната група; в крайна сметка водя се ваш съветник, а вие сте акционер в компанията. Вие ми казахте, че Роузън е купувал главно т.нар. приоритетни или преференциални акции?

— Според Бърнард Бенда, да.

— Good heavens^[5]! — извика Поли.

— И какво означава това good heavens?

— Хана, за да се контролира напълно компания като „Нордърн Стар“ — уставът й, който проучих, е недвусмислен — не е достатъчно да държиш най-много приоритетни акции, трябва също така да си собственик и на поне петнадесет процента обикновени акции.

— Тези, които аз имам, какви са?

— Обикновени акции, скъпа приятелко. Ако Роузън не притежава тези петнадесет процента, не той, а Флинт и Хийли ще имат контролния пакет. При условие че самите те имат петнадесет процента. И разбира се, да имат поне четиридесет процента приоритетни акции.

— Шегувате се.

— Никога не се шегувам, когато ям пушена сьомга, купена от „Килдеър“ и водя разговор с красива жена за сто и петдесет или двеста милиона долара — това е приблизителната цена на „Нордърн Пасифик“ към днешна дата.

— Не е възможно Луис Роузън да не знае това!

— Надявам се за него — каза Поли с уста, пълна със сьомга.

Преглътна.

— Какво донася женското контраразузнаване за господин Роджър Хийли?

— Нищо. По последни сведения все още е в Орегон.

… А другият тъпак, Дж. П. Флинт, най-вероятно се разхождаше по улиците в Ница или на Рим — „какви бяха тия скапани милиардери, дето се шляеха по света, вместо да си гледат работата?“.

— Хана — каза Поли Туейтс, — вие наистина направихте всичко възможно тези мъже да се сбият. Ако Роузън наистина е допуснал грешка, ако Хийли се върне навреме, ако всички те са войнствено настроени, значи всички условия ще са налице и вие ще си получите вашата битка. Тя дори ще бъде истинска касапница, скъпа, трябва да сте доволна от себе си. Още малко сьомга?

— Благодаря, че ми предложихте. Имах чувството, че искате сам да я изядете. О, Поли, страх ме е!

 

 

На 2 май „Нордърн Стар“ падна на 156. Хана си направи сметката за хиляден път: акциите, които преди шест дни беше платила 1 918 000 долара, сега струваха 1 698 000.

Беше загубила 238 000 долара за по-малко от седмица.

Оставаха й пари точно колкото да погаси заема на английските банкери. При условие че те не бързаха особено да си получат и лихвите.

При условие че продадеше, преди акциите да са паднали още.

А тя не искаше да го прави с упорство, което сама не можеше да обясни. Чакаше някакво чудо, бе се вкопчила в абсолютното си вътрешно убеждение, че ще има късмет. Сега не можеше да си прости, че бе отишла при Синтия Хийли, а не се бе свързала с Тед Даймлер, който беше довереното лице на Хийли и Флинт. Може би щеше да го убеди по-трудно, но пък един път убеден, той бързо-бързо щеше да накара шефа си да се върне.

„Все едно, вече е прекалено късно.“

Падежът беше след четири дни. От Поли бе научила, че пълномощниците на англичаните ще пристигнат с парахода на компанията „Кюнард“ на 4-и, в събота. За да представят иска си на 6-и и естествено, да констатират нейната несъстоятелност.

Същата вечер написа на Тадеуш едно от двете всекидневни писма и за първи път се осмели да напише:

Отсъствието ти ме убива, ден след ден, час след час… Имам доста сериозни професионални неприятности. Параходът на 9-и ли ще вземеш? В такъв случай писмото ми няма да стигне до теб или ще го получиш по-късно. Така ми се иска да не го получиш. Това ще означава, че ще се върнеш при мен.

 

 

Мариан Каден щеше да бъде непосредствен свидетел на действията и постъпките на Бърнард Бенда на 3-и и най-вече на 6 май 1901 г.

В късния следобед на 3-и Мариан мина през апартамента на Пето авеню. Завари Хана и нейната френска камериерка икономка облечени в еднакви сиви престилки, целите в петна, нахлупили шапки от вестник: боядисваха в бяло един от салоните.

— Бях принудена да изгоня работниците — обясни Хана. — Имахме различия по отвратителния въпрос за парите. Искаш ли да се присъединиш към нас? Има една свободна четка.

Изглеждаше спокойна и весела, но той, който я познаваше, за миг дори не се усъмни, че е страшно напрегната. Мариан заговори, Хана отново захвана да цапоти (тя мажеше настървено каквото й попаднеше), той продължи да говори в смълчания, полупразен апартамент, в който двете жени му бяха обърнали гръб и през смях се препираха коя да боядиса един гипсов орнамент. Отново повтори доводите на Бърнард Бенда за blue chips: битката за „Нордърн Стар“ щяла да предизвика невероятно поскъпване на акциите и да доведе до драматичното им изчезване; толкова сериозно, че борсовите играчи, които били купували за определен срок или на кредит, щели да бъдат принудени веднага да отидат физически да закупят акциите си, това пък щяло да ги застави да платят чудовищна цена за ненамираемите акции и за целта щели да продадат фондовете си, прословутите blue chips.

„Защо все ми повтаря едно и също? Разбрах още първия път. Пиян ли е, що ли?“

— Чудесно разсъждение — каза тя. — Но най-напред би трябвало да се разрази битката, Флинт е в Европа, а онзи глупак Хийли си играе на влакчета по тихоокеанското крайбрежие.

— Хийли е в Ню Йорк — отвърна Мариан със своя спокоен глас. — Тук е от пет астрономически часа. Пристигнал е със специален влак, говори се, че бил променил цялото разписание, за да си освободи линията, а за да пристигне по-бързо, влака му са го теглили три локомотива. Той е тук, Хана. Усъмнил се е в нещо… или някой го е предупредил.

Много старателно, направо оплезила език, тя започна да рисува концентрични кръгове, напомнящи мишена за стрелба с лък, на силно изпъкналия задник на французойката.

Обърна се и погледна Мариан.

Той беше съвършено безучастен.

— Хана — подхвана отново, — сега е моментът да решиш. Все още много малко хора са в течение. Акциите на „Нордърн Стар“ ще скочат, после ще паднат. Ти би трябвало…

— Няма да продам акциите си от „Нордърн Стар“ — каза Хана.

Завърши мишената си, нарисува централния кръг. Ивон прихна да се смее.

— Нищо няма да продавам, Мариан. Не настоявай, безсмислено е и ти го знаеш.

Цяла вечер тя чака и игра на домино с Ивон. До определен момент се надяваше Хийли да й даде някакъв знак на благодарност за услугата, която му бе направила.

Нищо.

На 4-и, събота, беше почти готова да отиде в хотел „Нидерландия“, на две крачки от дома й. По-малко от четиридесет и осем часа преди срещата с лондонските банкери (те бяха пристигнали здрави и читави, „как не можа скапаният им параход да потъне!“) тя беше преминала от състоянието на паника към глупавото примирение, за което се упрекваше, но не успяваше да преодолее.

Поли Туейтс, който мина да я види към пет часа, я завари отново да пише, този път на Мендел. Разполагаше само с адреса, който й беше дал самият Визокер в Сан Франциско, когато го бе видяла за последен път: Хотел „Мамур“, Досън, Юкон, Канада.

— Ако все още е там. Вече може и да е тръгнал за Бразилия.

— Или пък е намерил планини злато и си е направил харем — каза Поли.

— Мендел няма да знае какво да прави с един цял харем. Той обича жените, когато са му по пътя, и то за предпочитане на сто километра една от друга.

Колкото и да се мъчеше, сърце не й даваше, не успяваше да откликне на привидната веселост на Поли.

Защото усещаше, че той се преструва единствено с цел да поразсее притеснението, което долавяше в нея.

Той наклони глава:

— Май не сте много добре?

— По-добре не бих могла да бъда.

Той вдигна предупредителен пухкав палец:

— Тази вечер ще ви водя в Карнеги Хол. Ще свирят Лист. Този Лист не беше ли поляк? Тъй като скъпата ми съпруга остана в Англия да бди над английските ни деца, не мога да си намеря дама, подхождаща на моя ръст. Ще бъдем шестима. После ще вечеряме и ще танцуваме… (отново вдигна показалец), а утре ще се повозим на лодка.

— Иска ми се да се возя по вода толкова, колкото и да се обеся.

— Като англичанин и аз, признавам засрамен, изпитвам ужас от всичко, което плава. Но все пак ще отидем. На тази разходка с лодки ще има доста интересни хора.

Имаше нещо в гласа му. Тя впери в него сивите си очи. А той мило се усмихна:

— Не знам защо си мисля, че дори шотландски банкери не са способни да екзекутират в понеделник очарователната дама, с която са се возили на лодка в неделя.

Освен това, о, каква изненада, като преглеждал родословното си дърво, взел, че открил един свой направо неспасяемо глупав братовчед („дори другите ми братовчеди забелязаха това, представяте ли си?“), но който обаче по някаква случайност, несъмнено в името имало грешка, бил нещо като главен управител на Английската банка.

С две думи, беше получил четири дни отсрочка, което беше по-добре от нищо.

 

 

На 6-и, понеделник, още преди осем часа, Мариан Каден и Бърнард Бенда се срещнаха пред нюйоркската стокова борса. Заедно отидоха в арбитражната зала, която отваряше два часа преди floor — в известна степен еквивалент на борсовия кръг; тези два часа трябваше да компенсират часовата разлика между затварянето на Сити в Лондон и отварянето на нюйоркската борса. В арбитражната зала можеше по телеграфа да се купуват от лондонския пазар акции, котирани и на двете места, и да се играе — това беше арбитражът — с разликите в котировките между Ню Йорк и Лондон.

Операциите още не бяха започнали, това щеше да стане след десетина минути. По-късно Мариан щеше да разказва, че докато чакали с Бенда, си били говорили за киното (Мариан беше сред стоте привилегировани зрители на първия филм на братя Люмиер и темата го вълнуваше).

Две минути преди началния сигнал се появи Тед Даймлер, придружен от трима помощници. „Щом е дошъл лично Тед, каза Бенда, това означава, че офанзивата ще е нечувана: той е номер едно в екипа на Хийли, а се ползва и с доверието на Флинт.“ Даймлер беше едър мъж с червендалесто лице, носеше кръгли очила с тънки златни рамки, иззад които гледаше подозрително.

С безкрайно безгрижие Бенда го осведоми, че те с приятеля му Каден били дошли да купят от Лондон американски акции:

— На „Нордърн Стар“, Тед, няма какво да крия. През последните два дни малко паднаха, но ние с Каден се надяваме на покачване. Интуиция.

И му показа нареждания за закупуване на повече от 30 000 акции на „Нордърн Стар“.

Мъжът с очилцата погледна първо него, после Мариан. С едно завъртване на брадичката изпрати помощниците си на бойните им постове, после дръпна двамата мъже настрана. С неприкрито раздразнение им обясни, че „ставало нещо“, за което нямал право да говори, но поради което купуването на акции на „Нордърн Стар“ в този момент означавало да настроиш срещу себе си висшите банкови среди в Америка и по-специално някой си господин Дж. П. Флинт, без да говорим за неприятностите, които човек можел да си навлече със сарафите, един от чиито най-видни представители бил самият той, Даймлер.

— Естествено, Бърни, аз не те заплашвам, а ти говоря най-дружески. Вие с приятеля ти сте млади, не е хубаво човек да си създава врагове още в началото на кариерата си.

— Приятелското ти чувство ме преизпълва с радост, — отвърна Бенда. — Има едно решение, Тед: ти ни казваш какво става, ние ти се заклеваме дума да не продумаме и ти препродаваме акциите, които щяхме да купим, на костуема цена. Съгласен ли си, Мариан?

Мариан невъзмутимо кимна в знак на съгласие.

Кратко мълчание. След което Даймлер, с повече заобикалки, отколкото би използвал да им каже, че собствената му жена го е заразила със срамна болест, им разкри причината за ранното си появяване: Хийли му наредил да грабне всички акции на „Нордърн Стар“, които било възможно да се купят; причината за бързането, за треската, била покупките, които, както изглежда, щял да направи онзи „нещастен посредник“ Луис Роузън. Този ненормалник се бил нахвърлил на приоритетните акции на компанията, без да знае, че му трябват и обикновени, за да има контролния пакет.

— Бърни, казвам ти като баща: ако застанеш на пътя ми, ще те мразя до последния си ден.

— Опазил ме бог! — отговори Бенда.

 

 

Двадесет минути след като бяха отстъпили на Даймлер 30 000 акции на костуема цена, Мариан и Бърнард Бенда сключиха срочни договори за 65 милиона долара, за blue chips, които поевтиняваха.

 

 

— Ще станеш много богат, Мариан.

Той запристъпва от крак на крак. Най-накрая кимна с вид на човек, току-що научил, че е обречен от науката.

— Искрено съжалявам, че не желаеш да участваш заедно с нас, Хана.

— Да не говорим повече за това.

Беше го казала просто така. Без никаква подигравка или злоба. Тя самата не можеше да си обясни какво става с нея. Осъзнаваше единствено, че от четиринадесет месеца, откакто беше в Америка, не бе направила почти нищо, „освен че се бе впуснала в големите финанси и беше забъркала невероятна каша, а за това никой нямаше да й даде медал“.

Може би отсъствието на Тадеуш, или по-скоро мълчанието му — от шест дни не беше получавала писмо — я спираше, но имаше и нещо друго — неудържимото желание да хукне отново от салон на салон по целия свят, нуждата да създава и предприема в една област, която си беше само нейна.

 

 

… 180 долара, после 195 само на 8-ми: последиците от масивните изкупувания, направени от двамата противници, започваха да се усещат. Най-лошото беше, както бе предвидил Бенда, че акциите изчезнаха от пазара. Лека-полека паниката започна да обхваща всички онези, а те бяха хиляди, които в по-спокойни времена бяха сключвали срочни договори за покупка или продажба на акции на „Нордърн Стар“. Оказали се в невъзможност да ги придобият физически, те се обърнаха към посредниците (един от тях, заобиколен от цяла орда, беше буквално разсъблечен от клиенти, които искаха от него, щом нямаше самите акции, да им издаде удостоверение за акции, които имаха същата стойност). Тъй като бяха принудени да дадат гаранции, те започнаха да продават мигом прекалено големи количества от спасителните си книжа, т.нар. blue chips, които обаче паниката увеличаваше.

И те естествено поевтиняха.

— С колко игра, Мариан?

— Не съм играл.

— Глупости! Колко?

— С около три милиона и половина долара — каза той.

— Ти нямаш толкова пари.

Не, нямаше. Беше играл без покритие, по системата на депозита.

— Хана, все още не е късно, би могла…

— Я ме остави на мира!

Вечерта на същия ден, явно опитвайки се да спрат началото на голямата паника, пълководците на Луис Роузън обявиха, че битката е приключила и нищо не пречело на връщането към нормална дейност: техните клиенти вече държали контролния пакет от „Нордърн Пасифик“.

Ала няма и час по-късно, бършейки очилцата си с пеша на жакета, предводителят на вражеската армия Тед Даймлер ги опроверга с гръм и трясък: неговите клиенти, господата Хийли и Флинт, били главните акционери.

„Не може да бъде“, помисли си Хана, приличат на децата по улиците на Варшава, които поставяха на рамото си камък и викаха другарчетата си да играят на „Гледай да не падне!“.

Двете противоречиви изявления просто показаха, че се води грандиозна битка. Паниката се удвои. Акции, които нямаха нищо общо с конфликта, се оказаха въвлечени в него неясно защо, най-вероятно поради общото побъркване.

— Трябваше да дойдете да видите това — каза Поли на Хана.

Отведе я на вечеря в „Уолдорф Астория“. Атмосферата, царяща в ресторанта, баровете и фоайето на хотела, наподобяваше края на света. Хората се щураха насам-натам и ако самите те не бяха обезумели и смъртнобледи, се опитваха да се шегуват: „Are you broke? Разорени ли сте?“. На самата Хана й зададоха този въпрос поне шест пъти. В определен момент изслуша оплакванията на едно семейство, чието име бе забравила, но с което беше вечеряла един път: средствата им били главно в недвижимите имоти, бяха се видели принудени катастрофално бързо да продадат за мизерна сума и четирите си сгради, само за да купят акции „Нордърн Стар“ по 425 долара едната. Малко по-нататък срещна прочутия милиардер Гейтс, който се изсмя и потвърди, че за един ден е загубил четири милиона долара.

— Е, Хана?

— Какво, Поли?

— Какво изпитвате?

— Не разбирам, скъпи Поли?

— Мисля, че прекрасно ме разбирате. Без вас може би нямаше да има битка и сега нямаше да изживяваме нещо, което несъмнено ще бъде наречено Черната сряда на краха от 1901-ва.

— Всичко, което исках, беше…

— Да турите крак на някой си господин Дуайър, мъжа с име като азбука. Мислили ли сте как ще постъпите по-нататък? Надявам се Дуайър да успее да се възползва от милионите, които спечели благодарение на вас.

— Не ме дразнете, Поли!

— Добре, скъпа Хана. Гладна ли сте?

— Много — отговори тя.

 

 

На 9-и, четвъртък, „Нордърн Стар“ котираше на 485 долара, а в четиринадесет часа на 700.

1000 долара само след час.

Този път атаката дойде едновременно от Мариан, Бърнард Бенда и самия Поли.

— Хана, знаете ли колко правят десет хиляди седемстотин седемдесет и две акции по хиляда долара всяка?

— Десет милиона седемстотин седемдесет и две хиляди долара, мога да смятам. Без разходите естествено.

Усмихна им се.

А когато те започнаха да й обясняват, почти разревани, задето не можеха да я убедят, че с десет милиона и няколко долара би могла да си купи двадесет, дори тридесет сгради, тя отвърна:

— Зная, но аз искам тъкмо тази.

„Ала най-вече искам скалпа на скапания Дуайър.“

На Уолстрийт цареше паника, дори ужас, какъвто хората не помнеха от 17 май 1792 г., когато беше открита първата борса за акции, на мястото на бившата крепостна стена, построена от холандците, за да се защитават от индианците. Лихвеният процент скочи с двадесет пункта и не само blue chips, но и всички котирани акции бяха на границата на неминуемия срив.

Точната дума беше крах.

 

 

— Госпожо Нюман?

Минута преди това на вратата се бе позвъняло. Ивон бе отишла да отвори, но говорът в антрето беше неясен и тя не можеше да различи кой бе късният й посетител.

Вдигна глава (тъкмо проверяваше ред по ред, броейки на пръсти и превръщайки всичко в шарени овце, отчета, който й бе изпратила от Париж Жана Фугарил, директорката за Европа) и видя Луис Роузън.

— Не можах да дойда по-рано — рече той. — Имах доста натоварен ден. — (Усмихна се с широката си вълча усмивка.) — Всъщност цялата изминала седмица беше такава. Може би сте чули да се говори?

— Бегло — отвърна тя.

Остави перодръжката в черно и наситено червено, инкрустирана с нейните инициали. Погледна малкия си часовник, който носеше като медальон на гърдите, минаваше единадесет и половина и естествено беше тъмно.

— Мога ли да седна? — попита Роузън.

— Извинете ме. Разбира се. Уморен?

Той имаше тъмни сенки под очите, сякаш не беше спал поне от три месеца. Тя си помисли, че Роузън е живо олицетворение на финансист, вечерта след битката.

— Малко — каза той.

— Женен ли сте, господин Роузън?

Той я погледна учуден. Отвърна, че имал две деца:

— По-точно бях женен и имах две деца миналата седмица. Оттогава не зная какво е станало с тях.

— Кой спечели?

— Битката за „Нордърн Стар“ ли?

— За тези при Виксбург и Ватерло вече зная.

— Страхувам се, че не е толкова просто — каза той.

Замълчаха, докато Ивон им поднесе уиски на него, четвърт чаша шери на нея.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Хана.

Той я наблюдаваше над чашата си.

— Колко акции на „Нордърн Стар“ имате?

— Десет хиляди седемстотин седемдесет и две.

— Можели сте да ги продадете днес следобед, при затварянето.

— Но не го направих. Кой спечели битката, господин Роузън? Те или вие?

Той остави чашата си.

— Вие предупредихте Хийли, нали? Не, не ми отговаряйте, вече няма значение. Тази вечер се случиха доста неща. За начало получих лично послание от президента на Съединените щати, после дойдоха две делегации, едната на брокерите от нюйоркската борса, другата от Централната банка. Същите са ходили и при Роджър Хийли. Помолиха ни да прекратим, да спрем бойните действия.

Взе чашата си и я изпразни.

— Още едно? — попита Хана.

— Не, благодаря. И ние го направихме, госпожо Нюман.

— Хана.

— Направихме го. Има молби, които не могат да бъдат пренебрегнати. Всъщност аз постигнах част от това, което исках: отсега нататък с Хийли и Флинт ще делим местата в Управителния съвет на „Нордърн Стар Пасифик“.

— А „Карингтън Фокс“?

Той завъртя глава.

— Вие сте наистина най-невероятно упоритото човешко същество, което някога съм срещал, Хана. Вие сте се досетили, че онзи… как се казваше?

— Дуайър.

— … че онзи Дуайър ще откаже да ми продаде останалите свои части от „Карингтън“, нали? Защо всъщност не решихте въпроса с вашата сграда веднага след като той ми продаде пет хиляди от своите акции?

— Нямах пари да платя сградата.

— Съмнявам се, извинете ме за скептицизма, че това е била истинската причина. Вие щяхте да намерите отнякъде сто и петдесет или двеста хиляди долара.

— Ето че не можах.

— Добре. На дамите винаги трябва да се вярва. Посещението, което ми направихте, беше единствено с цел да ме накарате да се включа във войната. Предвидила сте, че щях да се подразня от тези две хиляди и петстотин акции на „Нордърн Стар“ в актива на „Карингтън“. Така както сте очаквали, че точно аз ще започна бойните действия. Успяхте и аз още не мога да го повярвам: с онзи глупак Хийли вкарахме в игра повече от сто и петдесет милиона долара и щяхме да предизвикаме световен крах само защото една дребничка дама с големи сиви очи искаше да купи някакво си зданийце. Кой можеше да допусне подобно нещо?

— Аз ще получа ли сградата си?

— Накрая Дуайър все пак продаде акциите си и вече не е президент на „Карингтън“. Но не ги купих аз, а Хийли. Аз бях предложил четиридесет и две, Хийли ги грабна по за четиридесет и пет. Сега „Карингтън Фокс“ принадлежи на мен, Хийли и Флинт. Аз имам петдесет и един процента, те държат останалите, това е част от общите споразумения, които сключихме.

— Ще приемете ли да ми продадете сградата за сто и петдесет хиляди долара?

Той започна да се смее:

— Ако бях сигурен, че така ще се отърва от вас завинаги, направо щях да ви я подаря. Шегувам се, разбира се.

— Разбира се! Жалко, обожавам подаръците. Дали и Хийли ще се съгласи?

Роузън стана. Ивон мигом се появи и му подаде шапката.

— Не виждам защо ще откаже. Доколкото знам, сте му направили услуга.

Вече беше на прага на салона. Отново поклати глава.

— Мога ли да ви задам един нахален въпрос, Хана?

— Бъдете толкова нахален, колкото ви се иска.

— Коя, по дяволите, сте вие? Откъде се взехте?

— Произвеждам кремове и парфюми за дамите. И им ги продавам.

— Какви пари бяхте ангажирали в тази истерия?

— Всичко, което имах: малко над два милиона долара.

— Наследили сте някого?

— Засега не.

— Смятате ли отново да се занимавате с железници?

— В никой случай! — възкликна тя през смях.

— А с финанси?

— Още по-малко.

— Слава богу!

В гласа му прозвуча огромно облекчение.

— Кремове за жени ли? (Беше помислил на глас.)

— На госпожа Роузън ще направя намаление, обещавам — каза Хана.

 

 

Десети май, денят, когато всичко щеше да приключи, за нея започна много рано, към седем и половина. Макар че предишната нощ Хана си бе легнала едва към два и половина сутринта, вече беше на крак, когато се появи Мариан. Ивон още спеше и затова му отвори тя. Няколко минути по-късно, макар да не бе викала никого от двамата, долетя и Поли Туейтс. Със същите думи на уста: миналата нощ щабът по кризата взел всички необходими мерки нещата да се успокоят и да се спре стремглавото препускане към катастрофата; спрени били всички продажби на акции на „Нордърн Стар“, Роузън, а и Хийли, се били съгласили да пуснат на пазара приличен брой акции, а цената им…

— В течение съм, Поли.

… та цената на тези акции била принудително фиксирана на 160 долара.

— В течение съм, Поли. Мога и да ви го изпея, ако желаете.

Той я гледаше съвършено объркан. Тя го хвана за ръка и го поведе към кухнята, където Мариан пиеше кафе с физиономия на гробар, работил извънредно.

— Сто и шестдесет долара — рече Поли, — представяте ли си? А вчера след обед струваха по хиляда.

— Тя е в течение — спокойно му каза Мариан.

Предложи да им направи яйца и бекон и вярна на навика си, изгори всичко, което постави в тигана. „Такава ми е орисията, помисли си тя, докато съм жива, ще съм най-лошата готвачка и на двете полукълба.“

Накрая изсипа тъжния резултат от кулинарните си експерименти в кофата, издърпа от перваза на прозореца, гледащ към двора…

— Как е кафето, Мариан?

— По-лошо не съм пил.

… издърпа от перваза на прозореца, гледащ към двора, бут шунка с карамфил от Вирджиния, а от сандъка с лед две бутилки шампанско.

— Осем милиона и двеста двадесет и осем хиляди долара загубени за една нощ — мрънкаше Поли сърдито. — Какво празнуваме?

— Моята сграда — отвърна Хана. — Получих я. Покажи му я, Мариан!

Каден разгъна някакъв документ, под който се виждаха подписите на Луис Дениъл Роузън и Роджър Гардън Хийли, съответно президент и вицепрезидент на Железопътна компания „Карингтън Фокс“, с които те потвърждаваха, че продават на госпожа Хана Нюман една сграда на Пето авеню за сумата от 132 500 долара.

— Договорената сума беше сто и петдесет хиляди долара — заобяснява Хана с пълна уста, — но те ми направиха отстъпка. Единият, защото твърди, че съм му направила услуга — въобще не знам каква, — другият, защото беше страшно доволен, че ще се отърве от мен. Не иска ли някой от вас да отвори шампанското? Жадна съм.

След това осведоми Поли, че вече няма нито една акция на „Нордърн Пасифик Стар“; в този момент Бърнард Бенда вероятно вече ги бил продал, сигурно го беше направил, човек можел да му се довери за тези неща.

— По сто и седемдесет долара едната. Десет долара над официалната цена, но някоя си госпожа Синтия Хийли, която въобще не познавам, помолила съпруга си, питам се защо ли, може би защото й продадох лосион против пъпки, та въпросната госпожа Синтия Хийли казала на мъжа си, че трябвало да плати по десет долара отгоре за всяка акция, която ще купи от мен. Забележете, според Бърнард Бенда той не правел много лоша сделка: когато нещата се успокоят, акциите на „Нордърн Стар“ ще струват по-скъпо, но все пак беше мило от негова страна. Всъщност колко прави десет хиляди седемстотин седемдесет и две акции по сто и седемдесет долара всяка?

— Един милион осемстотин тридесет и една хиляди двеста и четиридесет долара — каза Мариан след половин секунда.

— Всичко ясно ли е, Поли?

— Кристално — отвърна Поли, плюейки кафето.

— Ще стигне ли за английските банкери?

— Да, струва ми се. Вие им дължите шестстотин хиляди долара.

— Тази нощ прегледах сметките си, Поли. Като че ли с цялото това движение насам-натам можех да спя. На двадесети януари вложих в тази работа един милион четиристотин двадесет и осем хиляди шестстотин тридесет и четири долара и шестдесет и пет цента собствени пари, плюс шестстотин хиляди долара от вашите приятели, лондонските банкери, плюс разходите, които според мен са двадесет и шест хиляди осемстотин четиридесет и девет долара. Следите ли?

— И аз тъкмо се питах същото — каза Поли.

— Общо един милион седемстотин и петнадесет хиляди петстотин четиридесет и осем долара и шестдесет и пет цента — обади се Мариан, зает да отвори шампанското.

— Като извадим, остават…

— Сто и петнадесет хиляди шестстотин деветдесет и един долара и тридесет и пет цента — каза Мариан.

— Към които трябва да прибавим тридесет и две хиляди и петстотин долара. Или общо…

— Сто четиридесет и осем хиляди сто деветдесет и един долара и тридесет и пет цента — отвърна Мариан. — Без двеста тридесет и девет долара и седемдесет и четири цента разходи, прави сто четиридесет и седем хиляди деветстотин шестдесет и един долара и шестдесет цента.

— От къде, по дяволите, извадихте тези тридесет и две хиляди и петстотин долара? — попита Поли.

В мига, когато той зададе въпроса си, Хана завърши приготовлението на чудовищен сандвич, в който маслото, киселите краставички и горчицата бяха подредени между четири парчета шунка.

Изведнъж тя се сви, почти се скри от златистия поглед на адвоката от Лондон.

— Тя вече препродаде сградата — обясни спокойно Мариан.

— За сто шестдесет и пет хиляди долара — чу се гласът на Хана. (Самата Хана все така беше скрита зад сандвича си.) — Поли, от известно време вече не я исках толкова тая скапана сграда. Май се бях поувлякла, това е истината. Какво щях да правя с тази съборетина, но най-вече, какво щях да правя с осемдесет или сто етажа? В крайна сметка аз съм най-обикновена продавачка. Сега ще ми кажете…

Поли бе отворил уста. Но тя не му даде възможност да продума.

— … сега ще ме питате защо не спрях всичко вчера следобед, например, когато акциите на „Нордърн Стар“ достигнаха безумна цена. Просто защото исках да отмъстя на Дуайър. Сградата ми трябваше на всяка цена, за да му докажа, че съм адски по̀ инат и по-хитра от него. И защото вчера следобед въобще не бях сигурна какво щеше да направи Хийли, но най-вече как щеше да реагира Роузън. Роузън спокойно можеше да ми е сърдит. Но не, тази нощ те ме посетиха един след друг. Хийли дори ми поднесе цветя, с които да напълня четири стаи, дойде с жена си, която ще е една от първите ми клиентки, когато отворя салона си.

— Господи! — извика Поли.

Тя най-сетне остави сандвича. Ако до този момент се бе правила на палячо, сега сивият й поглед стана свиреп и студен.

— Пипнах го, кучия му син! Пипнах сградата му. Продадох я, защото така исках. Тази сутрин, в ранни зори, му изпратих препис от документа, който Мариан ви показа. Това, разбира се, не ме задоволява, не съм свършила с него, ще чакам колкото е необходимо, петдесет години, ако трябва, но ще го скалпирам. А той може да почака!

 

 

Тадеуш се върна два дни след това.

4.
Розовата бригада

Тадеуш се върна два дни по-късно и сякаш беше разчел появяването си така, че да пристигне след приключването на битката. Това, разбира се, не беше вярно, той със сигурност не би могъл да го предвиди: през последните дни на конфликта беше в открито море.

Хана така и не му беше изпратила писмото, в което споделяше сериозните си професионални неприятности. Сигурна беше, че не му беше споменавала дори за тях. При все това обаче това бе един от първите му въпроси, след като го бе посрещнала на пристанището, предупредена с каблограма… и след като бяха обядвали с Лизи, Мариан и Поли Туейтс, който се готвеше да се връща в Лондон, след като заедно бяха огледали къщата на Лонг Айланд и големия апартамент на Пето авеню, когато най-сетне останаха сами и нетърпеливо се бяха любили.

Той я попита как вървят работите й.

Тя му отвърна, че съвсем не вървели зле.

— Защо питаш?

— Някакво усещане — отвърна той небрежно.

— Някой ти е споменал нещо ли?

— Не.

Лежеше по гръб, гол естествено, а тя, също толкова гола, се беше притиснала до него и бе положила глава на гърдите му. Изведнъж нещо я прихвана и тя му разказа всичко, е, почти всичко; спести не малко от случая с Дуайър, задоволи се просто да каже, че й е отказал сградата просто защото била жена.

— Едва не загубих всичко, Тадеуш. Питам се каква ли физиономия щеше да направиш, ако тази сутрин ти бях съобщила, че нямам пукнат грош.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че въобще не те интересува дали имам пари или не.

— Е, не съвсем, като знам колко обичаш да ги имаш. Нямаше да ми безразлично, ако беше загубила всичко, което си създала.

— Щях да започна отначало, сам ми го каза.

— И сега мисля така. Такъв е животът.

— Ти си моят живот. Изневерява ли ми в Европа?

— Три пъти дневно и два пъти повече в неделя.

— Освен това май щях да предизвикам и крах. Истински крах, с десетки хиляди разорени, със самоубийства. Разминахме се на косъм, аз наистина се бях разбесняла. Като ме видят такава дребничка, веднага решават, че съвсем не съм опасна.

Само с една от едрите си ръце той я повдигна и я положи върху себе си, върху корема и слабините, после събра пръстите си около талията й („май не съм напълняла!“).

— Хубави ли бяха те?

— Хубави?

— Онези сто тридесет и осем жени, с които си ми изневерил.

— Щом казваш. Глупачка!

Тя се изкикоти доволна. Започна да смуче врата му. Той протестираше, че синьото щяло да се вижда дори ако сложел колосана яка и вратовръзка.

— Това е целта, искам да се вижда — каза тя.

— Направо изпиши едно ХАНА.

— За това има по-подходящо място. Освен това искам да ти припомня, че и ти ми беше направил синьо, на лявата гърда. За Коледа. Когато сложих рокля с деколте, то привличаше всички погледи, светеше като фар. Направо да се изчервиш.

— Ти никога не си могла да се изчервяваш.

— Вярно е — отбеляза тя, — нямам срама.

На свой ред тя зададе въпроса, който й беше в ума още откак се бе появил и слязъл от парахода „Савоя“ на френските линии.

— Ще останеш ли?

— Да.

— Ще пишеш ли на английски?

— Да.

Малко колебливо, с едно от онези негови леки раздразнения, които го обхващаха всеки път, когато направо или със заобикалки заговореше с нея за писателската си работа, той уточни, че вече бил започнал да пише роман, който почти бил преполовил. И още нещо.

— На кораба доста се сближих с един пътник. Казва се Хърст, Уилям Рандолф. Собственик е на няколко вестника. Обеща да ми намери някаква работа.

Тя го гледаше смаяна.

— Журналист ли ще ставаш?

— Не виждам нищо лошо в това, познавам журналисти, които дори знаят да четат. Но Хърст ми говореше за рубрика за книги, театър и изложби.

— Тадеуш, няма да ти остава време да пишеш!

Той отвърна, че бил на противното мнение.

И я накара да замълчи по най-нежния възможен начин.

 

 

Сватбата на Лизи и Мариан Каден стана на 25 май. За Хана това беше повод да разбере колко добре Мариан Мълчаливеца се беше интегрирал в Америка, където живееше само от две години. Никога нямаше да разбере колко точно беше спечелил той от спекулациите, които бяха направили с Бърнард Бенда в аферата с blue chips, когато последните последваха шеметното поскъпване на акциите на „Нордърн Стар“; три, може би четири милиона долара бяха реална сума, особено като се имаше предвид, че Бенда беше спечелил над петдесет милиона.

Хана беше очаквала доста скромна церемония с шепа приятели. Още в началото на април, въпреки че сама беше страшно ангажирана в битката си с Дуайър, тя беше предложила на Лизи и Мариан да им помогне в подготовката за 25 май. Двойката, но най-вече Мариан, отклони предложението с една дразнеща потайност. Дразнеща Хана, която все още живееше с убеждението, че и двамата са под нейно настойничество във всички отношения.

— Не бих искала да се меся в нещо, което не ме засяга — не без съжаление бе казала тя най-накрая.

И веднага се бе разсърдила на себе си за лошото настроение: „Непоправима съм, все искам да командвам всички“.

Сега беше силно удивена от размаха, който Мариан бе решил да даде на сватбата си (със смайващо разточителство беше наел всички салони на „Уолдорф“ и четири оркестъра), и от списъка на гостите. Освен те с Тадеуш, които щяха да кумуват, освен семействата Туейтс, Гугенхайм, Бенда, Луис Роузън със съпругата си и огромната делегация Маккена, дошла от Австралия за случая, Мариан беше намерил начин да покани на сватбата си поне половината Уолстрийт и наистина впечатляващ брой знаменитости от всички области. Една от най-значимите сред тях беше Томас Алва Едисон.

— Познаваш Едисон, Мариан?

— Имах случай да го срещна три-четири пъти и е възможно някой ден да направим нещо заедно.

Същият този Мариан, който беше предвидил всичко, бе подготвил сватбено пътешествие в Европа, Франция и Италия, но и в Египет и Гърция, из целия средиземноморски изток, на борда на яхта, наета от един от Ротшилдовците.

— Ако можете, елате и вие с Тадеуш — предложи Лизи.

— Изпитвам ужас от морето, нали знаеш.

— Още се сърдиш, знам си, като че ли ти си бащата на булката и се цупиш на зет си, задето ще отнеме девствеността на дъщеря ти.

— По дяволите, Лизи, така не се говори! Ами ако някой те чуе?

— А кой ме научи да говоря така, а? Кой?

Можеше ли някой да устои на вечно доброто настроение на Лизи? Накрая Хана прихна да се смее, представи си се като мустакат татко, отново спасена от чувството си за хумор и способността си да се надсмива над себе си, която щеше да й помага да носи през целия си дълъг живот кръста на собствения си характер и на вулканичните си избухвания.

Семейство Каден заминаха и щяха да отсъстват три месеца; щяха да се върнат в Съединените щати едва в средата на септември. Заредиха се седмици, които след вълненията със случая Дуайър щяха да бъдат монотонни, ако го нямаше Тадеуш. Противно на очакванията й, или по-точно на тайните й надежди, Рандолф Хърст удържа обещанието си: през юни Тадеуш започна да публикува първите си материали. Дори тя, която не беше много опитна в четенето и преценката на написаното от него — та нали той никога не бе й оказвал честта да й повери и най-незначителното си ръкописче, всичко, което беше чела от него, бяха стихове, публикувани преди няколко години в Германия под псевдоним, — дори тя беше поразена от тона: лекотата на перото му можеше да се сравнява единствено с присмехулната жизненост, която непрестанно проявяваше, удоволствието от писането се съчетаваше с изключителен вкус в областта на изкуствата. Беше изумена и в същото време недоумяваше от удивлението си, та тя винаги бе знаела, че той е талантлив.

— А с романа докъде стигна?

— Напредвам.

Надали можеше да е по-лаконичен. Тя не настоя. За пореден път тържествено се закле никога да не се меси в работата му на писател.

През следващите дни нуждата да се движи, която я човъркаше повече от всякога, я накара да си намери занимание. Не беше излъгала Поли Туейтс: наистина се беше отказала от гигантските проекти от първите месеци на престоя си в Америка, вече не говореше за небостъргач, от чийто връх името й да се вижда в цял Ню Йорк, а едва ли не и в целия свят. Върна се към една по-умерена тактика, по-подходяща за вкусовете и навиците й, а и по-сигурна. В края на юни се качи на параход за Европа. Париж и Лондон. Отначало Тадеуш се бе съгласил да я придружи, успявайки чудесно да прикрие примирението си. Тя обаче долови липсата на ентусиазъм у него и съжалението, че трябва да прекъсне писането и журналистическата си работа.

Замина сама, остана всичко на всичко три дни в Лондон и четири в Париж. Колкото да събере онези, които наричаше първи отряд на Розовата бригада, „като че ли събирам момичета за публичен дом“.

Бързо се върна в Ню Йорк.

— Розова бригада ли? — възкликна Тадеуш. — Човек би си помислил, че…

— Че ще правя бардак, зная. Липсвах ли ти?

— Защо, нямаше ли те?

— Проклет мръсник! Ела да ти покажа аз!

Беше си наумила нещо. Непоколебима както винаги. Беше се върнала към първите си идеи, от времето преди да дойде в Америка: и дума не можеше да става да отвори тук козметични салони и магазини като тези в Европа. Това й се струваше безмерна глупост, но не заради американския гигантизъм. А просто защото би било глупаво, след като в тази страна едва ли имаше и пет хиляди жени, които редовно ползваха услугите на някоя шивачка; всички останали просто ходеха в големите магазини и въобще не ги интересуваше, че роклята, полата или блузката, която носеха, беше ушита в двадесет хиляди бройки.

Така беше при шева, при облеклото. Какво оставаше за парфюмите и кремовете?

— Тадеуш, нямам избор: тук няма клиентела. Трябва да се създава. Жената винаги ще има нужда от рокля, фуста и всички дреболии към нея. Освен ако не тръгне гола или в мъжки панталон. Какъв ужас! Представяш ли си ме в панталон? Не се хили, гаден поляко, на теб много ти харесва да съм пърхаща, с куп дантели по себе си, в които ти да пъхаш огромните си ръце с безброй пръсти. Да, всичко трябва тепърва да се създава. Преди тридесет години в Дивия запад е имало по една жена на всеки триста жители; и мъжете естествено я уважавали. А тя, за да не я сбъркат с проститутките, по-скоро би умряла на кладата, отколкото да си сложи малко руж. Говоря по принцип. Вярно, че от тази страна на Атлантика са адс… извинявай, прекалени пуритани. Слушаш ли ме? Виж, ако ти досаждам, кажи ми го направо!

Тя ситнеше след него из апартамента подобно на пуделче след немска овчарка, докато той се движеше напред-назад и се обличаше. Сега обаче беше на четири крака и диреше едно от копчетата си за яка. Щяха да вечерят у един братовчед на Вандербилт.

— Те са пуритани, Тадеуш. Маниаци на тема почтеност, за да не ги отъждествяват с онези емигранти, каквито самите те, родителите или дедите им са били. Може би ще дойде ден, когато ще се гордеят, че са били народ пионер, но засега най-вече се стараят да изглеждат по-почтени и от най-почтените европейци. Ще трябва да ги уча на всичко. Град по град… колкото време е нужно. Затова ми е нужна Розовата бригада. Отначало ще бъдат шест. Жана Фугарил ги подбра. Не се иска кой знае какво от тези девойчета: просто трябва да са много красиви, много възпитани, много интелигентни, много работливи, изцяло на разположение, да са способни да се усмихват дванадесет часа поред и да отговарят мило и на най-глупавите въпроси. Да имат отлични познания като козметички и да се владеят достатъчно, та да не припаднат от смях, когато някоя огромна дунда ги попита как да стане хубава, да са способни да говорят английски с френски акцент, дори когато са родом от Бирмингам или Владивосток.

— И да имат дипломи за минен инженер и удостоверение, че са тибетки — допълни Тадеуш.

— Спри да ме поднасяш, изнервяш ме! Не искам от тях нищо повече. Скапаното ти копче е зад теб, точно под лявата ти пета, от един час ти го повтарям. Можеш ли да повярваш, че въпреки тези умерени изисквания, Жана Фугарил твърди, че ще са й нужни два месеца, за да ги подготви. Изгарям от желание да я изгоня. Застани на колене да ти сложа скапаното копче. Говорех за Фугарил. С удоволствие бих я изгонила, само дето по-добра директорка от нея няма, въпреки отвратителния й характер.

— Защо не се облечеш?

— Аз? Готова съм от два часа, можем веднага да тръгнем. Фугарил наистина има гаден характер. Добре че аз мога да се нагаждам.

— ХА-ХА-ХА!

— Какво значи това глупаво изхилване? Може би съм малко избухлива, но нищо повече.

— Роклята ти.

— Какво й е на роклята ми?

— Нямаш такава.

 

 

През това лято, докато тя подготвяше мащабната си северноамериканска кампания, измислиха една игра. Хана току-що бе получила две коли „Даймлер-Феникс“, с по двадесет и шест конски сили. Двете коли бяха съвършено еднакви, така бе поискала тя; едната беше бяла, другата изцяло черна, но с няколко линии в наситено червено. Въпреки всички препоръки, които бе дала на немския конструктор — и по-специално на Емил Йелинек, пражки дипломат и приятел на Тадеуш, който беше представител на „Даймлер“ на Лазурния бряг и чиято дъщеря се казваше Мерседес — първите изпробвания на новите болиди, които направиха с Тадеуш, бяха разочароващи — едва успяха да надхвърлят 70 км в час. „Влачим се…“

Реши да доведе от родния му Ариеж френския механик на „Панхард и Левасор“. Заповяда му, под страх, че ще се връща в Европа с плуване, да увеличи скоростта на двете коли.

— Колите ще избухнат — отбеляза механикът, който се казваше Гафуил.

— Аз ще избухна, ако не ги накарате да вдигат над сто километра в час — отвърна Хана.

Гафуил избра по-леката от двете експлозии и цял месец удължава, променя центъра на гравитация и бърника незнайно какво по мотора.

— Опасни са — предупреди той.

— Не колкото жена ми — отвърна този път Тадеуш.

След това всяка неделя през лятото на 1901 г. те се забавляваха да се състезават. И въпреки че състезанията бяха семейни, бяха много опасни: един ден, в началото на юли, двамата караха с повече от 110 км и тя се опита да го задмине отвътре на един завой. Нямаше нито място, нито смисъл, тъй като Тадеуш взимаше завоя по единствената възможна траектория.

Тя го блъсна, той изхвърча от бетонната писта, тя пък се завъртя с колата и беше истинско чудо, че четиристотин и шестдесетте килограма на „Даймлер“-а не се стовариха на главата й. Тадеуш обаче падна от колата. „Убих го!“ — помисли тя, готова също да умре. Изтича до него и го намери да лежи по очи като мъртъв. Коленичи, после се хвърли отгоре му, почти загуби свяст, а в ума й имаше една-единствена мисъл: „Убих го и дори не успях да имам дете от него“.

Изглежда беше помислила на глас, защото той отлепи нос от тревата и спокойно каза:

— Детето ще го направим, когато пожелаеш. Може и веднага.

Намръщи се, докато сядаше. Все пак едната му вежда беше разцепена, устната подута, два пръста на лявата ръка бяха счупени, няколко ребра пукнати и имаше голяма рана на бедрото, вероятно от скоростния лост или спирачката. Прегърна я и започна да я утешава и успокоява. Когато дотича механикът Гафуил, изпреварил Ивон поне с петнадесет дължини, Хана цялата трепереше, а очите й бяха широко отворени.

 

 

Розовата бригада най-сетне пристигна, общо осем жени, лично водени от Жана Фугарил, която искаше да види апахи с пера и беше довела за подкрепление една от заместничките си, Катрин Монблан. Високо момиче с малко дълъг нос, но с кристален смях, видим чар, несъмнено умно, което се носеше като изискана дама или дори „кокетка“ — „ако между тях има някаква разлика“.

— Какъв е този огромен кон? Липсва й само седло.

— Не я видя в Париж преди два месеца, защото я бях изпратила в Рим и Виена да оправи някои проблеми. Добра е. Говори английски с акцент от Горна Савоя, знае повече от мен за козметиката и освен това мисля, че е достатъчно великодушна, за да те понася месеци наред, ако трябва, Хана. Истинско чудо.

— Считай се за изритана, Фугарил.

— Някой ден ще се хвана за думите ти и наистина ще си отида. Помисли: обиколките, които искаш да организираш из Америка, ще ти отнемат време, невинаги ще можеш да ги ръководиш. Можеш да й се довериш.

— Взимам те обратно, Фугарил, назначена си отново. Донесе ли последните цифри?

Жана отговори, че по-скоро би се хвърлила в Атлантическия океан, отколкото да дойде с празни ръце. Тръгна си след една седмица, без да е видяла ни един апах с пера, като продължаваше да крие зад своята язвителност любовта си към работата и искрената обич, която изпитваше към Хана.

Що се отнасяше до Катрин Монблан, всичко сочеше, че бе преценила точно: Голямата Катрин не беше коя да е. Беше започнала работа на петнадесет години като втора камериерка на една англичанка, беше живяла в Лондон, а после и в Америка, когато господарката й се бе омъжила за един от онези англичани, които притежаваха огромни ранча в Колорадо; на деветнадесет години, уморена от слугинските тегоби, малко или повече се бе омъжила — „по-скоро малко, отколкото повече“ — за някакъв покерджия от Сан Антонио, Тексас; беше го загубила две години по-късно, вследствие на спор за някакво асо пика и беше отгледала сина си от комарджията благодарение на скромните приходи от модно магазинче в Сан Франциско; отново се беше омъжила във Франция — „този път повече, отколкото по-малко“ — за един снабдител на кораби от Нант, който бил с тридесет и пет години по-възрастен от нея и след като я завел в Лоар, починал, като й оставил децата от първия си брак.

— Не им исках наследство, и без това ми бе дошло до гуша. Взех пет хиляди франка, които ми даваха, и реших да работя. В Париж завърших вашата школа за козметички, госпожа Фугарил ме забеляза… Синът ми е във Франция, бих искала да го доведа, но не бързам. Ще направя това, което искате, госпожо.

— Наричай ме Хана. Това за начало.

Първата доставка кремове и парфюми пристигна в началото на септември. Едно от приятните открития, които Хана направи в Америка, беше важността и качеството на чисто женските издания. „Харпърс Базар“ беше основано през 1867 г. и съществуваше вече тридесет години; „Макколс Магазин“ излизаше от 1870 г., „Лейдис Хоум Джърнъл“ от 1883 г., а „Гуд Хаускипинг“ от 85-а година. Четири години по-рано беше създадено и издание само за детска мода „Бътърикс Модърн Ревю“.

Основният проблем оставаха местата за продажби. След като я нямаше сградата, от която окончателно се беше отказала и която щеше да събере в едно козметичен салон, няколко магазина и канцеларии, тя все пак си беше запазила двете места, избрани първоначално от Мариан, едното на Парк авеню, другото на Пето авеню. Още през юли, щом се върна от краткото си пътуване до Европа, тя извади скиците с проектите за обзавеждане на Хенри-Беатрис. Не виждаше защо да не се довери на английския си декоратор, та нали тъкмо на неговия европейски „екзотизъм“ разчиташе най-много, за да успее.

Започна ремонтите, чийто край бе предвиден за средата на октомври.

— Ще са ми нужни момичета за козметички и продавачки, Катрин. Смятате ли, че ще можете да ги подготвите?

Вече ясно беше решила да повтори в Ню Йорк — евентуално един ден и в Сан Франциско, ако Дивият запад малко се цивилизоваше — това, което бе направила в Париж и Лондон. Не ставаше дума Америка да бъде обикновен филиал на Европа, а да изгради цялостен комплекс, независим и съвършено отделен. Това означаваше, че трябваше да създаде една, дори две фабрики. С други думи, трябваше да предвиди събиране на растения и всички необходими съставки.

— Ще ми трябват химици.

Съмняваше се, че в този момент може да намери на американска земя необходимите за парфюмите специалисти. Освен ако не предизвикаше масова емиграция от района на Грац.

— Ще решим по-късно.

Ала нито един от прекрасните проекти нямаше ни най-малък шанс за успех, ако не преодолееше това, което според нея беше основната пречка: почти пълната липса на клиентела. Затова реши да предприеме истински дългомесечен кръстоносен поход. Беше решила да създаде два екипа и да повери втория на Катрин.

— Но не веднага. Предпочитам най-напред да се заемете с персонала за Парк авеню и за Пето авеню. Да кажем до края на февруари. После ще се сменим. А ако измежду шестте момичета, избрани от Жана, има едно-две с малко ум в главата, ще можем да направим три и дори четири или шест екипа. Кати? Ходихте ли да видите апартамента, който ви намерих? Харесва ли ви? Радвам се. Видяхте ли, че има детска стая! Ивон мисли, че познава някой, който да се грижи за сина ви, когато отсъствате. Какво чакате, за да го доведете? Да му поникнат мустаци ли?

 

 

Щеше да си го спомня. Цял живот. — Как се казва днес на френски, Лизи? Ах, да, направо се скъсах от работа. Никога, по дяволите, не бих започнала отново.

„Макар че…“

 

 

За пет месеца и единадесет дни, с изключение на една съвсем кратка почивка за новогодишните празници, тя обиколи с екипа си цялата източна и централна част на Съединените щати. Беше набелязала всички градове с над десет хиляди жители (не беше предполагала, че са толкова много). В зависимост от разстоянията можеха да посещават до три града на ден. Отначало правеше всичко сама. Работеше по осемнадесет-двадесет часа на ден. След това назначи една петдесетгодишна, суха като чироз англичанка, изпратена й от козметичния салон в Лондон, мис Уолдрингам. Тя обаче се оказа незаменима в контактите с различни дамски клубове и в убеждаването на членовете им да присъстват на демонстрациите; старата мома — сестра на полковник в Индия или дъщеря на пастор, Хана така и не запомни — беше живо олицетворение на почтеността. „Надали щях да намеря нещо по-добро, с изключение на кралица Виктория, но едва ли щеше да е свободна.“

За тази обиколка беше избрала хитрата тактика, която вече бе приложила в Австралия: във всеки град, където спираше, по-точно преди пристигането си, с афиши и чрез пресата тя известяваше не само прекрасната новина за предстоящото си появяване, но и своето намерение да раздаде безплатно на десетте най-елегантни жени в града по едно шишенце от своите парфюми.

Всъщност раздаваше само три-четири и то миниатюрни. Но номерът почти винаги минаваше: продаваше четиридесет-петдесет, дори повече, на онези, които не бяха получили нищо, но считаха, че трябва да са начело в местната класация по отношение на елегантността.

Главното беше да се действа дискретно, както изискваха клиентките.

Ала нейната цел, поне на този етап, не беше да продава. Главната й задача беше да установи най-добрите възможни връзки с пресата. В тефтер, специално за случая, тя отбелязваше град по град, щат след щат, имената и адресите (и телефонните номера на онези, които имаха такива) на бъдещите си партньори. Така че впоследствие, когато имаше нужда от статия или репортаж, щеше да знае към кого да се обръща, вместо да отправя молби на непознати.

Освен това направи и картотека, водена от нея и Елинор Уолдрингам, където бяха вписани над четири хиляди жени. Там намериха място жени от градовете, през които бе минала, които й бяха направили впечатление с личността си, общественото си положение или доходи, но най-вече с качествата си на естествени водачи, жени, които умееха да повеждат другите след себе си. На всяка от тях тя щеше да изпрати от Ню Йорк малко бурканче с cold-cream, благ мехлем, ненадминат при кожни възпаления.

Обиколи Америка на юг до Атланта, а на север до Торонто. Но вече се чувстваше изтощена. Момичетата бяха капнали, очите им бяха зачервени. Самият Гафуил, непретенциозен и свикнал на суров живот, също взе да мърмори. Независимо че по време на пътуването беше намерил една състрадателна душа: Ивон. Бретонката се бе оставила да бъде омаяна от пиренееца с дълги мустаци. Хана бе избухнала в луд смях вечерта, когато в Чарлстън беше открила камериерката си в обятията на механика.

— Мислех, че искаше да се ожениш за милиардер?

— Това може да почака — бе отвърнала Ивон. — Няма да е утре.

— Явно няма да е и тази нощ.

— Гледайте си работата!

Ивон беше всичко друго, но не и сервилна. Когато не беше ядосана, просто беше в лошо настроение. Женските й прелести се набиваха в очите, беше закръглена отвсякъде и вървеше с глава, леко приведена напред, сякаш търсеше на кого да удари един юмрук между очите. Не беше особено висока, макар да стърчеше над Хана поне с десет сантиметра. Тадеуш беше единственото човешко същество, което можеше да я накара да млъкне — „с изключение може би на Гафуил, но не по същите причини“, — защото тя просто го боготвореше.

— Гафуил е добър човек, но е мъж и то истински. Като гледа вашите птички голи всеки ден, естествено, кръвта му кипва…

— И ти реши да я охладиш — Хана отново прихна.

— Направих му тази услуга.

— Ще се жените ли?

— Питам се вас това какво ви интересува? Освен ако не се притеснявате дали няма да ви напусна.

— Ще ме напуснеш ли?

— Не. Ние с онзи глупак планинеца си поговорихме и решихме, че ще останем, докато можем да ви понасяме.

Освен това, да се били разберели: обиколката започвала да я изморява, това вече не било живот на камериерка, кога се връщали в Ню Йорк?

Свадливият характер на Ивон винаги беше радвал Хана: „Сигурно точно затова я взех. Но тя има право…“

Телеграмата, която получи в едно затънтено кътче на Южна Калифорния, й послужи за претекст: Лизи щеше да ражда първото си дете.

— Прибираме се, Ивон. Предупреди всички. Край.

5.
Има два начина да успееш в търговията…

Първото дете на Лизи и Мариан беше момче, както и двамата искаха; нарекоха го Джеймс, както бе пожелал таткото.

За Хана това раждане се превърна в повод за една от онези депресии, чиито последици щеше да изпитва през целия си живот: след двадесет и шест месеца брак тя все още не бе забременяла. „Не се самозалъгвай, че не се притесняваш. Защо не отидеш на лекар? Те всичките са шарлатани и ти прекрасно знаеш, че няма да се консултираш с нито един от тях, само така си говориш. Хана, ако не успееш да родиш на Тадеуш поне две деца, никога няма да ти го простя, да знаеш!“

След завръщането от изнурителната обиколка тя си обеща да седи мирна цял месец. Все едно да спреш дъжда. Страстта й да прави нещо изцяло се бе възстановила, още по-остра и всепоглъщаща. Освен това не можеше да се остави на депресията си. Първо, защото най-добрият начин да подобри душевното си състояние беше да се люби с Тадеуш колкото може по-често. Това лекарство все й беше недостатъчно.

Имаше и друга причина да не си седи у дома да се прави на матрона — самият Тадеуш. Не че му липсваше ентусиазъм за милувки от всякакъв вид, слава богу, в това отношение нещата вървяха чудесно, този висок рус негодник винаги беше готов, забелязваше по леко помръдващите му мустаци, знак, чийто смисъл знаеше само тя.

Винаги съм обичала да правя любов, Лизи. Шокирам ли те? Май да! Много добре знам, че това те интересува. Въпреки че никога не си ми разказвала подробности за вас с Мариан. Ето например аз никога не съм го виждала да те целува… по устата, искам да кажа, а не както човек целува дойката си. А? Казах, че никога не съм го виждала, а не че никога не те е целувал. Не съм ви виждала и толкоз! Целуваше ли те? РАЗКАЗВАЙ!… Каква дискретност? Мили боже, та ти си най-малко на седемдесет и осем години, всичко е загубило давност.

Не, проблемът, създаден й от Тадеуш, не беше хоризонтален. Ставаше дума за общото поведение на Тадеуш, за спокойното безразличие — с този негов вечно равен глас, — което проявяваше винаги (освен в леглото), в системния отказ да изрази мнение по какъвто и да било въпрос. Сякаш се боеше от сблъсък с нея (докато пред останалите, пред всички останали отлично умееше да защитава мнението си). Може би беше слабост на характера му, ала тя не вярваше. Имаше и нещо друго, а то бе най-лошото. Беше изрекъл една фраза, която тя никога нямаше да забрави; беше я казал малко след сватбата, през първата им брачна нощ, в къщата, наета от нея на брега на езерото Лугано. Беше й казал, че независимо от любовта, която изпитва към нея, за малко да не се ожени за нея: „защото считам, че да се живее с теб е лудост, почти самоубийство“. Никога повече не говориха за това. Но той не бе променил първоначалното си мнение. Истината беше, че затваряйки се в себе си, той се „самозащитаваше“ — „та аз го плаша“. Нямаше смисъл да го кара да говорят за това. Знаеше си. Беше прекалено разумна, за да храни подобни илюзии. Той само щеше спокойно да се усмихне, щеше да измисли някое писателско обяснение и то щеше да прозвучи в момента съвършено достоверно и убедително — това беше терен, на който тя бе много по-слаба. „Ако единият от нас беше малко по-глупав, съвсем мъничко…“

Така беше и с книгите му. Вероятно вече беше завършил романа си. Докато тя обикаляше континента от врата на врата и от град на град с ескадрона си от мними парижанки, той вероятно беше завършил ръкописа си и го бе предал на някой издател. Ако въобще беше намерил издател, а то не беше много сигурно, защото всичките тези издатели бяха идиоти, нямаше да разпознаят Шекспир, дори да го видеха…

… Но тъй като явно не трябваше да се меси…

„Жалко! Бих могла…“

Не беше видяла и ъгълче от ръкописа. Сякаш той поглъщаше всяка написана страница. Когато прекарваше няколко дни поред в кабинета си в къщата в Лонг Айланд, той явно криеше нещо в един сейф, който се заключваше с ключ. Тя беше убедена, че от време навреме там стои ръкописът.

Адски изкушаващо… Но в редките случаи, когато беше влизала в тази стая, тя предпазливо бе стояла настрана от бюрото, сякаш се страхуваше да не гръмне.

Естествено той пишеше и статии. Тях поне можеше да чете. Намираше ги все по-остри, понякога дори злобни, ала то беше характерно за него. Притесняваше се, но те явно много се харесваха — не само поставиха рубриката му в началото на страницата, с негов подпис, но и други американски вестници, в Луизиана и Сан Франциско, ги препечатваха. Случайно научи, че дори „Ню Йорк Таймс“ беше правил предложения на Тадеуш.

Поне печелеше пари, в това съмнение нямаше. И ги харчеше с обичайното си безразличие. За предишната Нова година, 1901-ва, й беше подарил втората черна перла, още по-великолепна от първата, купена пак от „Тифани“. С ужасната си дребнавост, за която понякога почти се мразеше, тя едва не влезе в бижутерския магазин да разбере цената на подаръка си. В последния момент успя да си наложи да не го прави. Купи му копчета за ръкавели с диаманти, но се уплаши да не излезе, че му прави още по-скъп подарък, за да подчертае разликата във възможностите им, и взе, че ги подари на Мариан.

„Адски съм комплексирана. Освен ако положението не е сложно.“

На 20 април 1902 г. откри козметичния салон на Парк авеню и магазина на Пето авеню.

 

 

Беше пренебрегнала всички дадени й препоръки: в нюйоркската й структура нямаше нито един мъж, само адвокатите й носеха панталони — „Поли в поличка сигурно ще е потресаваща гледка“.

За директорския пост в козметичния салон, където се изискваха максимални организаторски качества, тя доведе специално от Великобритания една шотландка, която се оказа доста далечна роднина на Уини Чърчил (не забравяй нехайно да го споменаваш пред клиентките, Хана, това ще ги заинтригува). Сесил Бартън, директорката в Лондон, горещо беше препоръчала тази Джеси-от-Горните-земи, която щеше, с едно-единствено прекъсване, да ръководи салона в Ню Йорк петдесет години.

Беки Сингър изигра решаваща роля за началния успех на салона, а после и на магазина. Сингърови бяха много богати, имаха банка, брокерска къща, мелници; половината от хляба, консумиран всеки ден в Ню Йорк, идваше от техните предприятия, без да се смятат сградите тяхна собственост. Още преди отварянето на салона Беки доста хитро успя да покани тристате или четиристотинте важни дами, които познаваше в Ню Йорк. Не всички се отзоваха, но повече от половината дойдоха. Две трети от тези, които посетиха института за първи път, решиха, че ще е добре да дойдат отново. Колелото на успеха се беше завъртяло. До такава степен, че Сам Сингър, един от деверите на Беки, поиска среща и предложи услугите си: беше готов да инвестира.

— Петстотин хиляди долара и повече, ако е нужно. Когато преди няколко месеца Беки ни разказа за проекта, ние не повярвахме особено в него. Лъгали сме се.

— И продължавате да се лъжете — каза Хана с усмивка. — Не желая да имам съдружници.

— Ще вложим само пари. Защо не и два милиона? Или пет? Вие, разбира се, ще запазите ръководния си пост. Хана, помислете, не ми отговаряйте веднага. Вие сте се установили само в Ню Йорк, а заедно можем да отворим козметични салони и магазини из целите Съединени щати. При едно самофинансиране ще са ви нужни години.

— Аз не бързам, Сам.

— Ако не ударите достатъчно силно още в началото, други ще го направят. Ще ви имитират. Но това не е всичко, интересуваме се и от Европа. Знаем, че там имате изградена мрежа. Готови сме да откупим част от нея и да финансираме други продукти, които ще лансирате с нашата подкрепа. Когато човек не може да избегне конкуренцията, най-добре е да конкурира сам себе си. Така поне ще си осигурим място на терена.

— Не желая да имам съдружници.

Беше се досетила, че зад тези ласкателни предложения се крие заплаха: откажеше ли предложеното й съдружие, рискуваше да се озове сама срещу „мощната група“, за чието евентуално създаване Сам Сингър беше намекнал, сигурно щяха да се опитат да я стъпчат с възможности, далеч надвишаващи нейните.

Нека опитат. Тя беше сигурна в собствените си констатации — „ненапразно пропътувах поне десет милиарда километра и говорих с петдесет милиона жени, все нещичко понаучих“ — и не смяташе, че порой от долари би променил кой знае какво: американският континент не беше готов за истинската козметична индустрия, „Европа също, между другото… Ако успях в Европа и Австралия, то е, защото използвах занаятчийски методи, нещо, на което всички тези господа с огромни банкови сметки са неспособни. След петнадесет-двадесет години може би нещата ще се променят, но още не сме стигнали дотам.“.

От срещата със Сам Сингър извлече двойна полза.

Съзря в нея най-първо знак, че е на прав път. Това беше успокояващо, макар тя да не се беше съмнявала особено в съдбата си. Не беше успяла толкова, колкото финансистите си мислеха — нямаше кой знае колко жени, готови да похарчат за кремове и масажи астрономическата сума от петнадесет-двадесет долара седмично, седмичната заплата на една секретарка не беше кой знае колко; тя бързо щеше да достигне максималната възможност за продажби, следователно…

Не толкова, колкото те мислеха, но повече, отколкото тя се бе надявала. Беше изчислила, че ще е успех, ако през първите пет години Ню Йорк не гълта повече от една трета — двадесет и шест овчи копита — от онова, което печелеше от Европа. А ако нещата потръгнеха, може би щеше да има възможността почти да уравновеси сметките си, да кажем към средата на 1903 г.

Още повече че докато слушаше девера на Беки, й хрумна една идея.

 

 

Идеята не беше съвсем нова. Беше се сетила за нея още по време на пътуването, когато се бе срещнала може би с десетки хиляди потенциални купувачки. Беше я споделила с Катрин Монблан. И дума не можеше да става да продават на американските жени, с изключение на една малка прослойка от обществото, луксозна козметика. Може би един ден и това щеше да стане, но засега козметичните салони не бяха за тях, защото, първо, нямаха средства, пък и не виждаха необходимост да ги посещават.

От друга страна, тя не искаше да понижава престижното качество на продуктите, носещи нейния знак. „В търговията има два начина да успееш: или продаваш много и евтино неща, от които всички имат нужда, или подбираш изключително внимателно клиентелата си и я убеждаваш да купува, независимо от цената неща, от които въобще не се нуждае.“

— Тази мъдра мисъл е моя, драга Катрин. Досега бях избрала второто решение за козметичните си салони и магазините. Може би е дошло време да се замисля за първия начин.

Това значеше да пусне в продажба крем, който да струва долар и петдесет бурканчето. Беше накарала да изготвят състава му във френската лаборатория: липов цвят, подбел, малко лавандула и синя тинтява. Пробва го цял месец на себе си, после на Лизи и Ивон и не откри той да нанася каквито и да било вреди. Беше свеж, тонизиращ и с приятен аромат.

— И ще го продаваш осем-десет пъти по-евтино от стоките, които предлагаш в магазините си? Страхотна си! — беше отбелязала Катрин.

— Има три разлики: в големината и качеството на бурканчето и няма да носи знака Хана, за да може да се продава навсякъде, а не само в козметичните ми салони и магазини. Какво би струвала една рокля на Уърт, ако се продава в пет хиляди бройки в Бронкс?

Имаше и четвърта причина.

През пролетта на 1902 г. откри, че онова, което винаги бе наричала своя „кухня“, й липсва. „Ще трябва да започна създаването на американска лаборатория. Знае ли човек, французите и немците все воюват.“

За да продава козметични кремове по долар и тридесет, беше достатъчно да се свърже с големите магазини. Отново извика Поли Туейтс от Лондон и му повери ръководството на цял ескадрон американски адвокати, натоварени да преговарят, както и да патентоват продуктите й. Искаше необорим арсенал от правни клаузи, които в следващите години да могат да спират конкуренцията, ако ли не направо да я премахнат. Съветникът й в тази област беше най-малкото необичаен.

Той беше ни повече, ни по-малко Томас Алва Едисон.

Един ден беше чула Мариан да разказва за свирепата неотстъпчивост на изобретателя по отношение на авторските му права (Мариан говореше специално за кинематографа, но изглежда, че Едисон беше точно толкова безпощаден и в другите области, където геният му се бе проявил). Та тя отиде при Едисон, който тогава беше на петдесет и пет години. Веднага щом се увери, че тя не е дошла да му измъкне нещо, най-вече отстъпването на някое право, самата дума го караше да се разтреперва от гняв, стана почти любезен — „тоест стана малко по-сърдечен от бясно куче, лаещо иззад някоя ограда“ — и й обясни процедурите, които сам беше извършил, и имената на десетките адвокати, чиито услуги беше ползвал.

— Вече съм водил двеста седемдесет и едно дела и съм спечелил почти всичките, госпожо. Няма ли да имате нужда от детектив?

— За какво?

— Човек винаги има нужда от детектив. Моят се нарича Маккой. Души денонощно по следите на разни фалшификатори и плагиати.

Очевидно говореше сериозно като папата. Според Мариан Едисон винаги бил убийствено сериозен и невероятно алчен, когато ставало дума за пари: „Под предлог, че преди единадесет години е депозирал патента за кинетоскопа, сега претендира, че всичко, що е подвижен образ, трябва да минава през него и да му се плаща дължимото. Едва не поискал авторски права от братята Люмиер и от Жорж Мелиес. Изглежда, че изобретателите са малко откачени. Няма съмнение, че е голям откривател“.

— Мисля, че ще мина без детектив.

— И без това — бе отвърнал Едисон — Маккой работи единствено за мен.

 

 

Договорите с големите магазини бяха готови в края на юли. След четири седмици разгорещени спорове по един-единствен и последен пункт: големите магазини искаха да изобразят на капака на бурканчето лицето на Хана или в краен случай фасадата на козметичния салон на Парк авеню. Тя естествено отказа: не желаеше да се прави никакъв паралел между козметиката, която продаваше в обектите, носещи името й, и бурканчетата по долар и тридесет. Най-накрая постигнаха компромис: кремът само щеше да бъде препоръчан от Х. Нищо повече.

Постигането на съгласие за големината на буквите и разполагането й им отне още деветнадесет дни. За да се прочете препоръчано от Х щеше да е нужна лупа, освен ако човек не беше специално трениран за тази цел.

— И това е много, Поли, въобще не исках да се появявам.

— Повече нямаше да отстъпят. Без вашето име или поне инициали нямаше да има договор. Те преценяват много точно стойността на вашата обиколка. Жените от Канада до Вирджиния вече ви познават, а онези, които не са ви виждали лично, са чували да се говори за вас. Освен това мисля, че има още една причина да кажете „да“: аз не приех условията без известни компенсации: прочетете параграф петдесет и шести на страница осемдесет и пета от договора.

Тя го прочете и се засмя: Поли й беше издействал изключителни права, големите магазини можеха да продават само козметични продукти, произведени от нея.

— Поли! Аз дори не се бях сетила! Вие сте гений!

— Крайно време беше да го забележите, скъпа. Тази клауза блокира всичките ви евентуални конкуренти. Дори да произвеждат продукти като вашите или по-добри от тях, което естествено е невъзможно, нали, няма да могат да ги продадат. Държите всички търговски центрове. И друго нещо: сметнахте ли вече? Договорът е за сто хиляди бурканчета годишно, за срок от десет години. Като те се задължават да увеличават поръчките си с двадесет процента всяка година, през първите пет години. Казахте ми, че от всяко бурканче ще печелите чисти двадесет цента. Тоест двеста хиляди долара първата година, двеста и четиридесет хиляди през следващите…

— Направила съм си сметката. Това е един страхотно добър договор.

— Те ще трябва да ви платят дори да не са продали и едно бурканче. Но нищо не пречи да продадат и повече от договореното. В този случай за всяко бурканче над минимума от сто хиляди вашата печалба ще спадне на осемнадесет цента.

— Банда обирджии — каза тя през смях.

Но добре осъзнаваше, че тези допълнителни доходи ще й позволят да покрие наличния дефицит, и следващ, ако имаше такъв, от салона и магазините в Ню Йорк. Освен това нямаше да й се налага да взима от европейските и австралийските си доходи, когато дойдеше времето да финансира лабораторията, школите и другите обекти, ако продължеше географската си експанзия по американските земи.

Америка щеше да бъде автономна, това беше същественото.

Този последен аргумент победи и последните й колебания. Тя подписа договора. Но не без съжаление. За първи път се отклоняваше от пътя, който винаги бе следвала.

За малко да я хване срам.

 

 

Намери книгата месец по-късно.

През последните дни на юли бяха заминали на почивка. По-точно Лизи успя да ги убеди всичките колко е необходимо да се махнат от Ню Йорк и неговата лятна задуха; пак тя убеди Хана да повери Ню Йорк на червенокосата Джеси, а Мариан да остави Уолстрийт да оцелява без него. Тадеуш се поддаде на влиянието й по-лесно: през август бяха разредили репортажите му до един седмично, следователно можеше да си позволи кратка почивка, а в случай на спешна необходимост, да използва телеграфа.

Отидоха на юг, до Флорида, до малкото пристанище Маями, което покрай наскоро свършилата американо-испанска война беше се развило неочаквано. Там се качиха на току-що купената от Мариан яхта, която имаше дванадесет каюти. Същият този Мариан беше поканил и свои лични гости: братята Ван Гайслинг, Сесил Б. Де Мил и две невероятни създания, несъмнено от женски пол, измъкнали се от някой театър на Бродуей.

— Мога ли да знам за кого са предназначени тези сирени? — попита Хана Лизи.

— Не са за мъжа ти. Нито за моя, надявам се — отвърна Лизи с обичайното си добро настроение. — Както разбирам, ще имаме още един гост. Но моят хубостник не пожела да ми каже кой е той. Ще се качи в Хавана и Мариан държи да го посрещне, както подобава.

— Слушай, още не си ми разказала за първата си брачна нощ.

— Адски си права.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм ти разказала. И няма да го направя скоро. Ти наистина си сексуална маниачка, да знаеш.

Хана не преливаше от ентусиазъм да се разхожда по море на борда на това малко нещо (за нея и презокеанският кораб беше малък). Плаването край бреговете на Флорида успокои и най-сериозните й притеснения. Още повече че плаваха бавно, близо до сушата, където направо се тъпчеха с печени лангусти. Двете ненормалници от Бродуей излагаха на слънцето всичките си прелести. Това, че бяха голи, не притесняваше Хана, която не виждаше нищо чак толкова лошо Тадеуш да ги гледа — стига да си останеше с това, — още повече че смяташе, дори бе абсолютно убедена, че нейните форми струват много повече от тези на мацките.

— Нали?

— Несъмнено, несъмнено — беше отговорил Тадеуш съмнително бързо и шеговито.

— Искаш и аз да се съблека, така ли?

— Не бих искал.

— Във всеки случай те са луди: за кожата няма нищо по-опасно от слънцето. Химическите лъчи на слънцето…

Седем дни след потеглянето от Маями пристигнаха в Хавана. Там на борда се качи един мустакатко с хитри очички, придружен от съпругата си. Жорж Мелиес. Този дявол идваше от Мексико, където беше имал невероятното хрумване да разположи снимачните си апарати и да снима онова, което щеше да нарече „уестърн“ (беше се вдъхновил от представлението на Бъфало Бил в Париж). Носеше със себе си своя последен филм „Пътешествие на Луната“, сниман в Париж. Беше човек с изключително въображение. Мариан го считаше за абсолютен гений и би искал — тъкмо това беше целта, която преследваше — заедно със съдружниците си, братята Ван Гайслинг, да се обединят с французите и да развият кинематографичната индустрия в Америка, с цел да избягнат желязната хватка на Едисон.

— Хана, бих искал да се присъединиш към нас. Нямаме нужда от парите ти, с Ван Гайслинг разполагаме с необходимите средства, но това е невероятно обещаваща сделка. Кинематографът има страхотно бъдеще.

Тя отказа, както щеше да отказва и всеки следващ път, когато той щеше да й предлага да участва в неговите дейности. Искаше да остане в своята си област. За кинематографа нямаше никакво мнение. Най-вероятно Мариан имаше право. Толкова по-добре за него, а и за Лизи. Колкото до нея, тя бе завършила втората си розова овца, която весело подскачаше, започнала бе да се ражда третата: вече имаше две предни копита и сладко малко опашле, а ако всичко вървеше както трябва, щеше да е изцяло завършена след десет-петнадесет месеца. За какъв дявол й беше да влага пари в други компании? Не желаеше да прекарва живота си в трупане на пари. Между пет и петстотин долара имаше огромна разлика, но между двадесет и двеста милиона?

Очарователната двойка Мелиес слезе от яхтата след два дни, за да вземе от Ню Йорк парахода, който щеше да ги отведе във Франция. Между Мариан и американо-холандските му съдружници и Мелиес като че ли не бе постигнато никакво споразумение. Яхтата поплува малко край кубинското крайбрежие, посока Бахамите. На 24 август бяха в Насау и колетът несъмнено се получи тъкмо тогава.

Хана я откри на втория ден от престоя им там, поставена на единствената маса в каютата им.

Наричаше се The Spiv. Автор: Тадеуш Ненски.

 

 

— Благодаря ти, че толкова много ми говори за нея.

— Да приемем, че исках да те изненадам.

— Успя. Отдавна ли се продава?

— Ще започнат да я продават през идната седмица, струва ми се.

— Струва ти се? Значи не си сигурен?

Страшно й се искаше да крещи.

— Почти съм сигурен. Едуард Лукас…

— Този пък кой е?

— Издателят. Каза ми, че най-добре ще се продава през септември и октомври. Знаех, че ще спрем в Насау. Помолих го да ми изпрати тук няколко екземпляра, в случай че са готови навреме. За теб, разбира се.

— Благодаря.

— Аз вече съм я чел — каза той и се усмихна.

Тя отново взе книгата и пак я прелисти, разкъсвана между гнева си и необузданата гордост: „Той я е написал и е намерил издател да я издаде. Ще съм жена на известен писател!“

— В колко екземпляра я е издал този твой Лукас?

— Представа нямам.

— Голям издател ли е?

— Среден.

— А добър ли е?

— С него имаме доста сходни вкусове.

— Бих се учудила, ако е добър издател. Струва ми се, че е тъкмо обратното. А заглавието? Какво значи?

— Spiv е използвач, който живее от нещастието на другите. Може да бъде и паразит.

Тя го погледна. Той се усмихваше, съвършено непроницаем. „Наистина ще закрещя, но от мъка“, помисли си тя, разкъсвана от болка. Каза само:

— Подписал си я Ненски.

— Всъщност аз така се казвам. Нюман е само името, фигуриращо в американския ми паспорт.

 

 

Тя прочете книгата един път. Както четеше заглавията във вестниците, тоест страшно бързо. Нищо не разбра. Дори фабулата й се стори неясна, даже като че ли нямаше такава. Някакви хора си пишеха, отговаряха си, разменяха си странни изповеди с най-подробни описания на определени места в Италия, или пък как една жена оставяла отпечатъци от стъпалата си по пясъка на плажа.

Препрочете я два пъти.

Един път във влака, който ги отвеждаше от Маями в Ню Йорк; и то само през нощта, когато никой не я виждаше.

После още един път в Ню Йорк, когато беше сама.

Изпита онова чувство от преди три години, когато Мендел й бе донесъл стиховете, издадени в Мюнхен под псевдонима Немо: за съществуването на друг свят, различен от нейния, където нищо не беше същото, дори думите „има сто и петдесет или двеста такива, за чието съществуване дори не съм подозирала. Не говорим един и същи език“. В написаното имаше чувственост, дълбочина, сигурно и интелигентност, изострено усещане — доколкото можеше да прецени — как могат да се подреждат думите така, че да звучат като музика. Освен това в него имаше сякаш някакво, как да каже, някакво удоволствие да се описва живота в черни краски, а това съвсем не беше характерно за нея.

Никога не съм била интелектуалка, Лизи. Ти също не, между другото. За мен две и две винаги прави четири и денем, и нощем. Дори когато не е приятно. Когато прочетох първата книга на Тадеуш, ме хвана срам. От самата мен и от това, което си мислех. Защото си помислих, че от написаното от него няма полза, че е направено просто така, че е писал само за да пише, да покаже, че знае адски добре езика, но че е много над обикновените хора и не може да си губи времето да им разказва историйки с начало и край. Ето това си помислих за книгата му. Бях бясна: с това ли смяташе да става прочут? Защото, казвах си аз, смисълът да пишеш е да бъдеш четен от възможно най-много хора. Инак е все едно да направиш статуя, която да покажеш само на пет човека.

Нищо не му казах. Той и не ме попита за мнението ми — сигурно беше разбрал с тази своя способност да чете мислите ми, — а аз внимателно избягвах темата.

Отидох да се срещна с издателя му.

 

 

Едуард Лукас беше около петдесетгодишен. Имаше леко продълговати очи, сини като фаянс, дълъг и остър нос, кръгла физиономия, почти плешива глава и шкембенце като на нотариус.

Той каза, че The Spiv има някои недостатъци, но…

— Недостатъци ли? Шегувате ли се? Книгата не може да се чете.

— Аз лично много я харесвам — каза само Лукас.

Ако не беше толкова настръхнала, тя сигурно щеше да забележи искрицата в погледа на издателя. Едва по-късно щеше да я вземе под внимание.

— Какъв е тиражът?

— Три хиляди. Без макулатурата.

— Това пък какво е?

— Макулатура е количеството екземпляри, дадени за претопяване поради определен дефект.

— И съпругът ми трябва да плати за магариите на вашия печатар? Но това е безсмислица!

— Така се прави и е оправдано. Тиражът…

— Обичаите са създадени, за да се променят. Всъщност колко е макулатурата?

— Дванадесет процента.

— Сигурно не чух добре.

— Така е прието.

— Триста и шестдесет екземпляра от три хиляди! Та това е лудост! Трябва да смените печатаря си, вашият е некадърник! Или пък е крадец. Сигурна съм, че ще продаде книгите тайничко.

— Не мисля — отвърна той.

— Аз пък съм сигурна.

— Не бих искал да си имам работа с вас, госпожо.

— Вече си имате. Съпругът ми не благоволява да се занимава с прости въпроси като парите. Аз обаче се занимавам. Колко всъщност е макулатурата?

— Като се имат предвид… обстоятелствата, може би ще можем да се споразумеем за осем.

— Четири ще бъде още по-добре.

— При сто хиляди екземпляра, да. Но не и при такъв малък тираж.

Тя отвори уста да каже (при това доста остро): „Нищо не ви пречи да напечатате сто хиляди“. Ала замълча, защото разбра къде може да я отведе подобна забележка. В най-добрия случай Лукас щеше да й отговори, че не е луд да пусне сто хиляди екземпляра от книга на неизвестен автор, след като очаква да продаде най-много две хиляди. „Ако Тадеуш поне бе подписал скапаната си книга Нюман, щеше да използва славата си на журналист!… Освен това Лукас ще ми каже, че ако някой желае да покрие загубите му — аз очевидно, — е готов да отпечата и един милион тираж.“

Това беше първата й мисъл. Стотна от секундата по-късно й дойде втора, но тя вече беше взела под внимание искрицата в погледа на Лукас. Сведе глава, после я вдигна и огледа кабинета, в който бяха натрупани невероятни количества книги.

Попита:

— Знаехте, че ще дойда, нали?

— Да, госпожо.

— Той ли ви предупреди?

— Да, госпожо.

— Ако ви предложа сто хиляди долара, за да го накарате да повярва, че е много купуван, ще се съгласите ли?

Той се усмихна.

Тя отново попита:

— Той ви е предупредил, че ще ви направя подобно предложение, нали?

— Мога ли да ви предложа кафе?

— Не, благодаря… Да, с удоволствие, благодаря.

Той се приближи до малко спиртниче в един ъгъл и се върна с пръстена чаша, пълна до половината. Седна до нея. Тя пиеше кафето си и го изучаваше.

— Чувствам се страшна глупачка — каза накрая тя.

— Нямам такова чувство — отвърна той внимателно.

Взе чашата й:

— Още малко?

— Наистина не, благодаря. Ако трябва да съм искрена, това е най-лошото кафе, което съм пила, откакто съм в Америка. С изключение на това, което сама приготвям. Има ли други въпроси, за които ви е предупредил, че ще ви задам?

Той се поколеба.

— Моля ви… — рече тя. — Предпочитам да изпия горчивата чаша на един дъх.

— Според Тад, веднага след като ми предложите двеста или триста хиляди долара…

— Не знаех, че съм толкова щедра.

— Може би малко закръглям цифрите. Всъщност Тад не смяташе, че ще дадете повече от двадесет-тридесет хиляди, най-много петдесет, поне за първата му книга.

— Ясно. И какво веднага след това?

— Трябваше да ме попитате дали смятам, че е талантлив.

Тя отново се втренчи в него. С неистово желание да счупи кафеника в главата му, макар че той не беше виновен — „да не говорим какво ми се искаше да направя на скъпия си обожаван съпруг“.

— Добре — рече тя, — задавам ви въпроса.

— Той има огромен талант — спокойно отговори Лукас. — Едва тридесетгодишен е, това си е направо юношество за един писател. Аз съм издател от двадесет и две години и досега не съм виждал толкова обещаващ писател. Искрен съм.

— Споменахте за недостатъци.

— Не съм сигурен, че са недостатъци. Той никога няма да пише като Твен. Но в него има нещо от Хенри Джеймс, ала с чувственост, хумор и въображение, които Джеймс никога не е имал.

— Господин Лукас?

— Едуард. Дори по-добре Еди. Много харесвам съпруга ви, госпожо. Той е изключителен човек.

Тя затвори очи и думите, изникнали в ума й, бяха същите, които някога беше казала на Мендел Визокер, при почти същите обстоятелства.

— Аз няма да се влюбя в кого да е — каза тя с неописуема гордост.

6.
По дяволите, та аз плача!

Така и не разбра дали Лукас е казал на Тадеуш за посещението й, той твърдеше, че не е, но тя не му вярваше. Още повече че с годините опозна издателя.

Оказа се прав в едно отношение: в последните минути на разговора им беше предсказал, че The Spiv ще получи похвалата на критиците. Това се потвърди през следващите седмици, през септември и октомври. Книгата предизвика лавина от хвалебствия. Явно фактът, че ставаше дума за книгата на колега — личността на Ненски-Нюман бързо беше разконспирирана, — си беше казал думата. Сравненията с Хенри Джеймс бяха искрени. А това докара Хана до отчаяние: Джеймс беше стар сноб, който бе решил, че ще е най-добре да напусне Съединените щати и да се натурализира като англичанин, очевидно, защото не му отдаваха дължимото в родината. Какво толкова забележително имаше в това, да приличаш на него? Тя прочете, по-точно насили се да прочете „Кулата на мечтите“. Стори й се отегчителна до смърт: „Тадеуш може да напише много по-хубави неща и поне ще има истински читатели, а не салонни интелектуалци!“.

За момента обаче вкусваше от удоволствието да бъде съпруга на писател, „независимо че с книгата си спечели пари едва колкото да смени мотора на мерцедеса, но и това ще стане, котешката опашка сама ще се покаже, както казва Ивон“.

Като цяло беше доста доволна.

Още повече че работите й вървяха добре. Беше отворила салон в Бостън, където сама бе водила офанзивата с помощта на синеоката Джеси и на Катрин Монблан. Благодарение на активната артилерийска подготовка, ръководена майсторски — тя лично беше написала рекламните статии за откриването. За случая беше използвала в началото на съобщенията си една и съща формула, от която повече нямаше да се откаже. I, Hannah — Аз, Хана… Многократно й бяха повтаряли, че в това има нещо имперско и че е най-малкото нескромно.

Тя бе отвърнала, че въобще не я интересува.

— Може и да съм превзета. Но не е сигурно. Най-важното е, че дълбоко в себе си се забавлявам. Така ставам известна, а аз трябва да бъда известна, за да продавам кремовете си. Ако някой измисли нещо по-добро, да ми се обади. Главното обаче е, че моята превзетост не ме подтиква да правя грешки.

В експедицията бяха взели участие още четиридесет и осем жени, от които тридесет и девет американки чиста проба. Останалата част бяха мобилизирани в Париж от Жана Фугарил и в Лондон от Сесил Бартън; почти всичките бяха немкини или скандинавки. Поуките, извлечени от ужасната петмесечна обиколка, не бяха забравени: Хана беше заложила много на дрехите, всички, които я придружаваха, бяха великолепно облечени с тоалети от Франция. Резултатът беше налице: под строгия надзор на Елинор Уолдрингам, строго облечена в черно и влязла в ролята на дуеня, Розовата бригада изглеждаше величествена, беше впечатляваща и не можеше да мине незабелязана.

Освен това Хана бе заложила на контраста, открояващ дребния й ръст сред всички тези красавици, по-високи от нея с по една глава, на неопределимия си акцент и на своята тайнственост. Ако все още не бе узнала, сега вече знаеше, че животът й силно интересува журналистите, особено периодът от напускането на щетъла до пристигането в Америка. Тя непрестанно го разкрасяваше. Всеки път приключенията й, особено австралийските, придобиваха все по-голям замах и колорит. Едва не разказа, че сама се е опитала да прекоси пеша австралийския континент от запад на изток. Но дори на нея лъжата се стори прекалена. За своя най-голяма изненада, поне така щеше да твърди винаги, бе открила, че от любов (несподелена, разбира се) към нея един много привлекателен и романтичен австралиец умрял в Голямата пустиня, някъде между Брисбейн и Пърт, като изписал с последни сили Хана в пясъка, докато душата му отлитала.

„Че е романтично, романтично е. И е много добре за продажбите. Но ако Мендел можеше да прочете тези статии, щеше да прекоси земното кълбо и да ми зашлеви един шамар.“

По това време все още не се бе решила да разкаже на Лизи истинската история за живота на брат й, Куентин Маккена Човекоядеца, който наистина беше опитал, и може би беше успял, този налудничав поход, коствал живота му.

Лизи дори не знаеше, че тя бе познавала Куентин.

Затова пък беше разказала всичко на Тадеуш. Беше му описала странната и интересна личност на най-малкия Маккена, как се бе запознала с него и как той бе тръгнал един ден, след като беше закърпила ризата му, през огромната и по онова време непозната пустинна шир на австралийския континент, без никаква надежда, че ще се измъкне жив.

Тадеуш страшно се бе впечатлил.

Но за миг дори не си бе представила как Тадеуш щеше да използва тази история.

 

 

Това се случи два дни преди Коледа на 1903 година. Предната вечер се бе прибрала от Бостън, където всичко вървеше много добре, новият козметичен салон започваше чудесно. Ако се сравняха цифрите, а тя го бе направила сто пъти, той дори леко изпреварваше този в Ню Йорк, при еднакъв брой седмици експлоатация. Естествено все още не носеше печалба, но колелото се бе завъртяло, радваше окото и най-вече душата.

Тя вече беше нарисувала синята овца за Бостън. (Овците винаги бяха сини, когато означаваха козметичните салони, лилави за магазините, черни за лабораториите, оранжеви за школите за козметички, червени за центровете за подготовка на продавачки, жълти за системата за събиране на растения и основни продукти, влизащи в състава на кремовете, млеката и парфюмите, на червени точки за мрежата за продажби, на черни и бели квадратчета за банковите сметки).

Във въпросния ден синята овца за Бостън нямаше нито копита, нито опашка. Само едно сладичко къдраво тяло с глава. Щеше да получи право на опашато ченгелче, ако бъдеше послушна и балансираше сметките си, „следващата пролет, ако всичко върви добре“, после щеше да получи и копита, прибавяни едно по едно, веднага щом проходеше (по-логично не можеше и да бъде), тоест от момента, когато започнеше да носи печалба: по едно копито за всеки хиляда долара годишно. Ако се окажеше наистина хитра овца, която слушка мама, щеше да получи безброй копита.

Синята овца от Париж например имаше вече тридесет и три копита; лондонската също беше явление със своите двадесет и осем копита.

В тайното си тефтерче Хана имаше четиринадесет сини овце и тридесет и девет лилави (магазини)…

… Три оранжеви, три червени, две жълти…

… Само една на червени точки.

… Седемнадесет на квадратчета (нямаше особена вяра на банките и предпочиташе да разпределя рисковете, в случай че някой банкер решеше да изчезне с нейните пари).

Две розови овци и три четвърти. Розовите овци бяха върхът на йерархията. В известен смисъл като аристократични овци, записани в Джокей клъб. По един милион всяка, те бяха най-скъпите в света. Бяха снобки: Хана щеше да им сложи по една очарователна папийонка на врата.

До Коледа оставаха два дни. Прекара ги в най-различни занимания.

Вечерта започна да пише писмо на Мендел, но не го довърши: Тадеуш я гъделичкаше:

— Няма ли да си лягаш? Късно е.

Прегърна я и я отнесе в леглото.

Следващият ден беше събота. Тя…

— Хана, спиш ли?

… Тя, разбира се, се бе събудила в обичайното време, но не бе станала. Беше минал час, ако ли не и повече, а тя не можеше да заспи отново. Светликът на зората на 24 декември започваше да се прокрадва през завесите.

— Хана, спиш ли?

Той шепнеше. Тя се беше свила на кълбо, с гръб към него, с широко отворени очи.

— Не спиш — каза Тадеуш.

Постави ръка на ханша й.

— Сърдита ли се?

„Ако поне можех да се разплача! — мислеше си тя. — От какво съм направена? Истинско чудовище!“ Предишната вечер, на вечерята с Лизи и Катрин в „Уолдорф Астория“ доста се бяха шегували. Бившата австралийка, само десет месеца след първото раждане, чакаше второ дете, което най-вероятно щеше да се роди в края на април или началото на май.

— Да не си болна? — попита Тадеуш. — Въпреки че ми е трудно да повярвам, знаеш ли. Какво има, Хана?

— Бих искала кафе, ако не те затруднява. Правиш го по-добре от мен.

— Добре.

Усети как той се отдалечи от нея, чу го да става, да си облича халата, да отваря врати. Спомни си за писмото до Мендел, което не бе довършила и което просто бе пъхнала под една папка. Но Тадеуш, слава богу, нямаше навика да рови из нещата й.

Той се върна след няколко минути. Тя не бе помръднала. Той седна на леглото до нея и остави подноса на нощното шкафче, претрупано с книги.

— Не бих искала да ме гледаш — каза тя тихо.

Десет секунди.

— Добре — каза той все така спокойно.

Заобиколи леглото и седна от своята страна.

Тогава тя каза:

— Познавам един откачен глупак, писател, който не каза на никого, когато издаде първата си книга, и се задоволи просто да я остави един ден на една маса. Много ми се искаше и аз да постъпя така. Но е невъзможно. Дори писателите глупаци имат очи.

— Боже мили! — извика Тадеуш.

— Все пак нямаше да издържа да чакам двеста и няколкото дни, които остават, и после да ти го оставя на ъгъла на масата в трапезарията.

— Хана, любима…

— Бременна съм — каза тя. — Тиражът ще е ограничен. Най-вероятно до един екземпляр. Честита Коледа!

След това разтвори още по-широко очи:

„По дяволите! — помисли си тя изумена, — та аз плача!“

7.
Тази скапана 1913 година

Първият им син, Адам, се роди на 21 юни 1903 г.

Хана малко бе сгрешила в изчисленията си; човешко е да се греши, бе искала да роди през август.

В краен случай през юли.

— Защото юли и август са мъртъв период за работа.

— Малко поизбърза, Хана — каза й Тадеуш, докато целуваше корема й просълзен.

— Не съм виновна аз, че се роди по-рано от предвиденото. Според доктор Всезнайко и дружина, трябваше да се появи след две-три седмици. Но не ми казвай, че не е великолепен! Малко е набръчкан и розов може би, точно като теб, когато поседиш по-дълго под душа. Тежи пет килограма и двеста и е дълъг петдесет сантиметра. Ако го бях износила до край, сигурно щеше да е висок колкото теб и да тежи осемдесет килограма и щеше да може да постъпи в Харвард още през септември. Само не ми казвай, че си щастлив, скапан поляко!

Първите болки бе получила по време на заседание с директорите и директорките си от целия свят — дори Маги Макгрегър бе дошла от Сидни. Готвеше се да отвори в Сан Франциско и вече работеше над плановете за Филаделфия и Ню Орлиънс.

Върна се на работа девет дни след раждането, след като бе обяснила на лекарите, че са магарета.

Адам приличаше на Тадеуш като капка вода.

 

 

Джонатан, вторият, се роди три години по-късно, на 2 септември 1906 г. в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк. Името му беше приятно съчетание между това на Ян Ненски, бащата на Тадеуш и Натан, нейния баща.

Той имаше естествено сини очи при раждането, но към третия месец истината предяви правата си: синьото се превърна в определено сиво. Сивите очи на Хана, съвсем същите, по същия начин заемаха цялото лице и щом срещнеха друг поглед, ставаха като пронизващия, почти смущаващо остър поглед, който Мендел Визокер би разпознал сред милиони други.

— Има дори отвратителния ми характер.

Хана ликуваше от радост, въпреки че всъщност нямаше силно майчинско чувство — никога нямаше и да го има и щяха да са й нужни години, почти цял живот, за да поправи този недостатък.

Всичко се подреждаше така, сякаш идеалната програма, която си бе съставила, беше строго спазвана.

— Дори по-добре от предишния път: само два дни и щях да уцеля август месец. Ако направя шест, сигурно ще успея да родя на петнадесети август точно в дванадесет на обяд.

— Ще родиш шест?

— Съмнявам се. Да не си мислите, че е приятно. Не говоря за правенето. Това ми харесва. Дори много. Но после, докато ги изкарам…

— Почти ме караш да се изчервя, Сополано. Много си невъзпитана, знаеш ли?

— Единственият човек на този свят, който може да се похвали, че ме е възпитавал, това сте вие.

— Всичко е ясно — отвърна Мендел Визокер.

Беше дошъл от Перу. Или от Боливия, и той не знаеше точно. Във всеки случай там, откъдето идваше, имало планини и лами, в това беше почти сигурен. Беше на четиридесет и осем години и с изключение на лекото посребряване по слепоочията и мустаците, приличаше на младеж. Три години по-рано, когато се бе родил Адам, предупреден неизвестно от кого, той се бе появил в Ню Йорк и бе предизвикал страхотен фурор с кожените си дрехи на трапер от Далечния север насред главната приемна на козметичния салон. Джеси, директорката, го бе изгонила, взимайки го за ненормален. Той не се бе съпротивлявал, но не бе казал и кой е. Беше чакал четири часа Хана да излезе и си бе бърборил на полски или италиански с полицаите, правещи редовните си обиколки. Същата вечер, след като бе успял да я успокои (тя искаше да изгони Джеси, задето не го бе разпознала), се бе озовал на една маса с Рокфелер Младши и единадесет други гости, все знаменитости. Тя бе очаквала насмешливи подмятания или неудобство и се бе приготвила да удуши всеки, дръзнал да каже лоша дума за нейния Мендел. Не се случи нищо подобно. Той бе очаровал всички с историите си на златотърсач в Клондайк, с престоя си в сибирските каторги, с прекосяването на пустинята Гоби и на цял Китай, с плаванията си по седем морета, скитането из целия свят и с факта, че знае петнадесет или двадесет езика.

— Колко страни сте посетили, Мендел?

— Знам ли?

— Просто трябва да ги преброите.

Той сви огромните си рамене и отвърна, че въобще не го интересувало.

Пак преди три години, след въпросната вечеря, двамата с Тадеуш бяха излезли да изпият по едно питие. Бяха се прибрали след три дни в невъобразимо състояния.

— Но вие влачихте моя хубостник на гръб.

— Тия младежи не могат да носят много. Как си с него, Сополано?

— Питам се вас какво ви засяга — каза тя и се засмя.

— От колко време те познавам?

— Трябва да има двадесет и четири години.

— Вече двадесет и четири години имам желание да ти зашлевя една плесница. Как си с него?

— Раждам му деца.

— Доста време мисли, докато го направиш. Инак?

— Много сме добре.

— Правиш ли го щастлив?

— Не трябва ли по-скоро да попитате дали той ме прави щастлива? Мен, слабата жена.

Той й се ухили с всичките си бели зъби.

— За теб е ясно, достатъчно е да те види човек. А на него не му личи. Как вървят книгите му?

— Издаде три.

— Четох The Spiv.

— Хареса ли ви?

Той втренчи в нея погледа си на ловец на самури и жени:

— Да.

Помълча, после каза:

— Какво друго е написал?

— Дебела книга за един човек на име Жан от Черните банди в Италия през петнадесети и шестнадесети век. Познаваш ли Медичите?

— Не особено добре — отвърна Мендел присмехулно. — Минах през Италия, но не им се обадих. Книгата му продаде ли се?

Почти. Бяха продали четири хиляди и няколко екземпляра. Ако стилът не беше толкова тежък, ако нямаше толкова история и психологически анализи, а имаше повече действие, би могла да постигне успеха на Quo Vadis от Сенкевич, Нобелов лауреат за литература предишната година.

— А третата?

— Защо не попитате него?

— Защото няма да ми отговори. Или с усмивка ще изтърси каквото му хрумне.

Тя си помисли: „Значи аз не съм единствената, която изпитва това чувство с Тадеуш. Значи причината не е само в мен“.

— Третата въобще не тръгна — отвърна тя. — Не се продадоха дори хиляда екземпляра. Беше по-неразбираема и от първата дори.

Той поклати глава.

— А на теб ужасно ти се иска да си пъхнеш острия нос там, нали?

— Обещала съм да не го правя.

— Най-добре. И за него, и за теб.

— Зная.

Малко по-късно той каза, че в никой случай нямало да остане в Ню Йорк. Още щял да поскита нагоре-надолу, много му се искало да пообиколи Патагония. Не знаел точно къде се намирала, вероятно била кътче някъде в аржентинските пампи, но името направо го разсмивало. Освен това въобще не познавал Африка, с изключение на Кейптаун и Дакар, където някога бил спирал. Страните в Арабия не го интересували, защото му били казали, че по отношение на гостоприемните жени там си било истинска пустиня.

Пари?

Той се изсмя: на едно място в Санта Фе, в Ню Мексико, бил създал малко транспортно предприятие, хотел и бар. Всичко там си вървяло много добре и без него. Не знаел всъщност какво го било прихванало да направи тази инвестиция. Може би защото русокосата, която водела нещата вместо него, знаела да смята. Пък и все някъде трябвало да вложи златото от Аляска.

Ами да, разбира се, че бил намерил злато. Голямо количество. Случайно и без да го търси, защото нямало нищо по-глупаво от това да се правиш на златотърсач: „Ритваш някоя планина и от нея се изсипват кюлчета“. Защо не бил казал по-рано ли? Ами защото какво значение имало?

И този път, както преди три години, и както винаги когато се срещнеха, те двамата с Тадеуш юнашки се насвяткаха в пълна хармония и разбирателство.

Тадеуш естествено се прибра сам.

— Нали го знаеш, Хана, не обича сбогуванията.

 

 

Тя откри лабораторията си в щата Ню Йорк, почти в самия град Ню Йорк, в едно пусто място, наречено Ню Рошел. При едно от пътуванията си в Европа беше посетила Мария Кюри; първия път полската учена беше й намерила Жулиет Ман, която сега ръководеше лабораторията в Париж. Може би и сега щеше да й посочи някой, за предпочитане жена, който да се заеме със същата работа в Америка.

Не. Мария Кюри нямаше предвид никого.

Най-накрая, съвършено случайно, Хана намери това, което търсеше, и то в самия Ню Йорк: ирландка, която полицията на Нейно кралско величество по някакви причини също търсеше: Катлийн О’Шей (баща й бил химик, тя бе учила същото) беше ненадминат специалист по взривовете. Кейт не бе подскочила — … от ентусиазъм — при първата им среща. Началният й отговор беше категоричен:

— Имам много по-добри занимания от вашите гадни кремове!

„Гадни“ приятно отекна в ушите на Хана: „Тя говори невъзпитано като мен, създадени сме една за друга“.

— Доста хора могат да правят бомби, Кейт…

— Я не говорете глупости, откачалка такава! (Ирландката лесно избухваше.)

— … докато работата, която ви предлагам, ако не я приемете, би трябвало да бъде поверена на мъж. Освен това всички пари, които ще спечелите, могат да отиват за каузата…

Физически Кейт беше привлекателна като буре с барут, на каквото и приличаше. Щяла да се съгласи да оглавява при условие че един път годишно ще има право на отпуск. Вероятно за да отиде да предизвика няколко огнени суматохи у проклетите англичани. Вероятно в някое ъгълче на лабораторията щеше да експериментира някой и друг експлозив англоубиец.

В крайна сметка всеки имаше право да прекарва свободното си време както му харесва.

 

 

Преди да открие лабораторията, а и след това, освен в Сан Франциско тя отвори салони във Филаделфия и Чикаго, в Ню Орлиънс, Торонто и Монреал. Така козметичните й салони на американска земя станаха осем. Наблегна на разработването на магазините, при които инвестициите бяха по-малки, а формулата по-гъвкава: те бяха общо осемнадесет. От школите й за козметички и продавачки, ръководени от Катрин Монблан (тя освен това отговаряше и за общото съгласуване на връзките с Европа), всеки шест месеца излизаха добре подготвени млади жени и момичета.

Броят им бе по-голям от реалните й нужди.

Но тя подхвана едно предложение на умната Катрин и започна преговори с големите магазини, като извика на помощ нечуван брой адвокати. Десетгодишният договор почти изтичаше, а търговците не желаеха и да чуят за изключително представителство като това, на което се бяха съгласили навремето, когато тя беше почти единствена на пазара.

След четиримесечни преговори екипът на Поли Туейтс най-накрая изтръгна искания договор, школите на Хана щяха да осигуряват на големите магазини квалифициран персонал, който да работи на щандовете за козметика.

— Освен всичко получихме и това, което искахте в замяна, Хана: те ще ви отстъпват четвърт от печалбите си от въпросните щандове през следващите пет години, а след това само десет процента.

— Моите школи носят печалба, нали? — радостно възкликна Катрин. — Друго предимство на тази формула е, че момичетата, които подготвяме, ще ни останат верни в по-голямата си част: когато наред с твоите козметични продукти има и други, те ще знаят кои да изберат… Ще дават умни съвети.

— Повишавала ли съм ти скоро заплатата, Монблан?

— Преди повече от година.

— Е, тогава ще почакаш. Не бива да те разглезвам.

 

 

Вече беше нарисувала пет розови овци и бе започнала задницата на шестата.

 

 

Пътува шест пъти до Европа, а през 1908 г., тринадесет години след като ги бе напуснала, отиде в Австралия и Нова Зеландия. Но този път Тадеуш я придружаваше и всичко бе различно.

Преди това обаче бяха прекарали цели шест месеца в Париж, в прекрасна къща на улица „Аса“, срещу Люксембургската градина.

Купиха над двадесет картини, от които четири бяха от Дьорен и пет от Вламенк. С тях двамата си организираха шегаджийско състезание по плюскане, друга дума за това просто нямаше. Басът, на който се хвана с двамата мъже, се състоя в ресторант „Ле Вигурел“ на булевард „Распай“: всеки трябваше да си поръча и най-вече да изяде всички ястия от менюто, от ордьоврите до десертите и да започне отново. Първият, който се откажеше, трябваше да плати сметката. Естествено тя загуби (Вламенк успя да изяде един път и три четвърти менюто; най-убийствен бе сеансът с яденето на еклерчета с шоколад, след които идваха мариновани херинги).

Тя загуби и плати, но после се тръшна болна, защото бе погълнала деветнадесет ордьовъра, три вида риба и четири вида месо със зеленчуци.

— Не можех все пак да се откажа още в самото начало.

— Опитай се да повърнеш — посъветва я Тадеуш, самият той непоносимо преял.

 

 

Тадеуш бе спрял да пише. Поне романи; продължаваше да осигурява репортажи за рубриката си в „Ню Йорк Таймс“ и силно саркастичните му коментари за парижкия живот, предавани по телеграфа, доставяха истинско удоволствие на американските читатели. Доколкото тя знаеше — но всъщност не беше съвсем в течение, — той не твореше нищо, което би могло да задоволи Еди Лукас. Последният беше отчаян. Той също беше дошъл в Париж (както и Лизи и Мариан) и бе прекарал две седмици в къщата на улица „Аса“. Но не бе успял да измъкне от своя автор и една свястна дума.

— Вие го познавате по-добре от мен, Хана. Той ми се усмихва и с най-голямата вежливост на света ме изпраща по дяволите. Непроницаем е. Струва ми се обаче, че в края на краищата отново ще започне да пише. Той е роден романист, няма да може да издържи дълго, без да пише. Ще пише. Остава да разберем кога и какво. А всичко, което бихме предприели, за да го подтикнем, би могло да избоде очи, вместо да изпише вежди.

Как можех да кажа на някого, Лизи? Щяха да ме вземат за ненормална. Дори ти, която вечно беше заета да правиш деца със скоростта на квачка. Колко имаше вече в периода 1906 — 1908 г.? Осем? Само шест. Не беше много лошо за седем години брак. Не можех да споделя с никого. Или само с Мендел, но той беше разбрал, с него си бяхме казали всичко с един поглед. Тадеуш не беше… с чуждите хора той винаги беше спокоен, приятелски настроен, внимателен, възпитан, възхитително нормален на пръв поглед; онези, които не го познаваха, наистина можеха да го възприемат като принц — консорт, с две думи жиголо, който живее на гърба на жена си — въпреки че с репортажите си той печелеше достатъчно, за да се издържа сам; а когато подобни скапани идиоти се запознаеха с него, бяха принудени да признаят очевидното: той притежаваше чар, дори и в очите на другите, не само в моите, беше адски умен, знаеше хиляди неща, които другите не знаеха, с мен начело, притежаваше чувство за хумор. Всички го обичаха, другояче не можеше да бъде. Обичаха го повече, отколкото някога някой е обичал мен, дребната алчна еврейка. Само дето не го оплакваха на глас, че се е оженил за мен. Сигурна съм, че често са си казвали: „Той струва повече от нея“. Не, разбира се, че не говоря за теб, Мариан и за Поли…

… но имаше толкова много други…

… а как се държеше с мен, Лизи. С мен, когато бяхме сами. Мили боже! Никой мъж не би могъл да бъде като него. Той беше всичко онова, за което бях мечтала, откакто бях отворила очи за света. Не плачи, Лизи, моля те, спри, защо, мислиш, загасих лампата? Никак не ми се иска да видиш лицето ми в този момент. Но трябва да го кажа на някого, дори след като са минали толкова години, не искам да умра, без да съм го споделила. Беше нежен и весел, избягваше или потушаваше идиотските ми гневни изблици и аз всеки път накрая се разсмивах, без да разбера как го бе постигнал. А и тази постоянна нежност. Страхотно се забавлявахме заедно години наред; аз започвах някое изречение, той го довършваше; четеше мислите ми с онзи негов развеселен поглед, така мило развеселен, сякаш се извиняваше, че е толкова проницателен. А като любовник…

Не го казвам заради удоволствието да те шокирам. Не и тази вечер.

Тези неща имат огромно значение.

Можех да се задоволя с това, Лизи. Можех да не се опитвам да разбера какво се крие зад фасадата. Можех да се преструвам, че не забелязвам как вътре в себе си той изживява истински ад. Той просто беше роден такъв, с потребността да се самоунищожава и мрази, сам горчиво да осмива себе си. Може би нямаше да го обичам, ако беше друг, то и аз самата не съм лесна.

Само че аз виждах, знаех. Не постоянно. Понякога си казвах, че прекалено много фантазирам, че прекалено се притеснявам, въобразявам си, както се казва. Но не бях единствената, която виждаше това: когато Еди Лукас ми каза, че Тадеуш бил недостъпен, той всъщност мислеше като мен. А Мендел винаги го е знаел, беше го разбрал преди мен дори, прочетох го в очите му.

Какво можех, какво бих могла да направя? Дявол да го вземе, какво повече можех да направя от това, което вече бях направила? Освен да се разделим, но бих предпочела по-скоро да пукна.

Ех, тази скапана 1913-а година!

 

 

1908-ма беше годината, когато заедно отидоха в Австралия.

Тя мина отново през Мелбърн, Сидни и Брисбейн, по собствените си следи от преди тринадесет години, откри десетки свидетели на първото си пребиваване, семейство Маккена, разбира се, но също и Дайна Уотс, двамата братя Ръдж, които, о чудо, още бяха живи, за разлика от милия господин Соумс, ботаника, срещна се и с целия персонал на нейните салони, сред които, разбира се, бяха директорките, както и Фурнакови, Режи и Ан, и толкова много други.

Отидоха чак до Кобар и мините, че и още по-далеч, до бреговете на Дарлинг, а при една друга обиколка — този път бяха тръгнали от Пърт — намериха приблизителното място, където Мендел и Саймън Кланси смятаха, че са намерили скелета на един мъж — Куентин Маккена, — който беше прекосил пеша целия австралийски континент, а единствени спътници му бяха шепа аборигени, също изчезнали безследно.

— Куентин Маккена Човекоядеца. Обичаше ли го, Хана?

— Като по-голям брат. След теб и Мендел той беше един от мъжете в моя живот.

— Благодаря, че ме постави начело на списъка.

— Винаги си бил пръв и го знаеш. Ти не участваше в състезанието, Тадеуш. Сега също, и така ще бъде винаги.

Той взе лицето й в огромните си ръце:

— Хана, о, Хана!

Тя направи всичко възможно той да получи за Австралия — „Като че ли е моя собственост и се опитвам да я продам“ — цялостно и приятно впечатление.

— Странно е, като си помисля. Ако те нямаше, може би щях да остана тук цял живот. Върнах се в Европа единствено заради теб.

Тя запя „Валсуващата Матилда“, за да му покаже до каква степен би могла да бъде австралийка, но той се засмя и я спря, пееше убийствено фалшиво както винаги.

Прекараха осем дни по безкрайните пусти плажове на Големия коралов риф и се върнаха през Нова Зеландия, Туамоту, Йокохама и Хонолулу.

 

 

Беше загубила всяка надежда за трето дете. Това много я дразнеше, дори я наскърбяваше. Беше предвидила три, а не две деца. „Не мога обаче да бъда обвинена, че не съм опитала, най-накрая сигурно сама ще се дам под съд и ще си искам пари за щети и пропуснати ползи!… Само дето не е смешно. Исках и момиченце. Един Господ знае обаче защо не съм много убедена, че идеята е добра. Ако дори малко прилича на мен и ако е само наполовина досадна като мен, по-добре въобще да не вижда бял свят, нали. Но бих предпочела все пак да имам избор. Дори да я удавя, ако се наложи.“

Още повече че Лизи правеше всичко възможно да я дразни: най-безгрижно вече бе заченала седмото си дете.

— Нарочно ли го правиш? Изнервяш ме, щраус такъв! Аз на какво приличам с моите две жалки попадения в целта?

— Ти снасяш козметични салони и с това компенсираш.

Като стана дума за козметичните салони, тя вече имаше двадесет и пет сини овце. И четиридесет и девет лилави. Бе започнала да попоглежда към колониите и Латинска Америка. И към Азия. Колебаеше се между Мексико и Бомбай. Да не говорим за Санкт Петербург, където също би трябвало да отиде. Но идеята да ходи при руснаците никак не я въодушевяваше, въпреки настояванията на Жана Фугарил, която познаваше цяла тълпа ерцхерцози. Хана пазеше крайно неприятен спомен от собствения си престой при царя, когато беше отишла да се моли за някой си Мендел Визокер, който бе осъден на каторга в Сибир и който междувременно бе решил, че е най-добре сам да се освободи и да измине пеша нечувано количество хиляди километри.

Не, щеше да поизчака, преди да се заеме с дамите Попоф.

 

 

Тадеуш започна да пише отново в началото на 1909 г. Тя не знаеше защо и как. Той естествено не й бе казал нищо, но тя го познаваше достатъчно добре, за да разбере веднага. Например по неудържимата веселост, която го обхващаше, щом напуснеше кабинета си, където беше стоял осем или десет часа без прекъсване, показвайки се само да хапне с невиждащ поглед; или когато се връщаше от личния си апартамент на Съливан стрийт, в Гринуич Вилидж. Когато беше в такова добро настроение, нямаше съмнение, че е доволен от това, което бе сътворил.

Той пишеше и тя добре знаеше, че това го успокоява, дори може би го прави щастлив. В The Spiv един от героите му казваше: „Когато пиша, аз все още се чувствам почти жив и по-малко тъжен, че е така“.

 

 

Мариан все по-често ходеше в Калифорния. Не в Сан Франциско, а на юг, където никой никога не стъпваше. Два или три пъти Лизи го придружи, въпреки че не обичаше да се отделя от дечурлигата си.

— Не ме питай какво прави там, Хана. Обикаля по хълмовете с някакво чудо, с което се мерят хектометри. Нали го знаеш, когато става дума за работата му, е разговорлив като отварачка за консерви. Инак мястото не е никак лошо, дори е приятно. Истински пущинак. Нарича се Лос Анджелис. Хубаво име, нали?

Хана имаше някои подозрения по въпроса. Не за Лос Анджелис, чието име й беше съвършено непознато, а за това, което привличаше Мариан Каден в този затънтен край. Предната година — или беше преди две години? — тя го бе попитала какво бе станало със старата му идея да направи нещо съвместно с Томас Едисон. Мариан беше запристъпвал от крак на крак:

— Прекъснах всички преговори с Едисон, Хана.

— Нали искаше да правиш кинематография?

— Не да правя, а да карам други да я правят.

— А Едисон е прекалено лаком ли?

— Не е просто лаком, той иска всичко.

Тя беше се засмяла, спомняйки си собствената си среща с изобретателя.

— Но ти все пак ще упорстваш, нали Мариан?

— Не зная. Зависи от обстоятелствата.

Невъзможно бе да му се измъкне и най-малка допълнителна информация. Като баща и глава на семейство, а и като съпруг беше идеален. Без веселата строгост на Лизи той и седемте им деца (временен резултат) биха сринали къщата на Лонг Айланд до основи. Един път, подражавайки на големите си синове, той също се беше намацал с червена боя, за да приличал на индианец сиукс. В резултат на което осем дни се бе появявал на Уолстрийт с невероятен тен на варен рак.

Невъзмутим.

Странна метаморфоза за един мъж, който беше ненадминат работяга и убийствено сериозен в работата си.

— Обожавам този кретен — бе казала Лизи.

 

 

Две появявания на Мендел, през 1908 и 1910 г. Беше пообиколил Африка, за разнообразие.

— Много интересен континент: африканските дами имат забележителни задници, вретенообразни и здрави.

— Мендел! Разговаряте с дама!

— Къде е? Тук не виждам такава. Ако ти си дама, значи аз съм Оскар Уайлд. Как си, Сополано?

През 1911 г., смятайки да го изненадат, двамата с Тадеуш бяха кривнали към Санта Фе, Ню Мексико. На собствена отговорност. Бар-ресторант-хотелът наистина беше негов, както и едно ранчо с пет хиляди глави добитък по бреговете на Рио Гранде, на тридесетина километра на северозапад.

— Но той не е и там — бе ги предупредила русокосата с пищни форми, която управляваше в отсъствието на Мендел. — Или е в Тибет, или е с Ърп.

— Кой Ърп?

— Уайът Ърп, бившият шериф, кой друг? Онзи, дето оправи работата в Тумбстоун.

Ако можеше да се вярва на пищната русокоса, Мендел и Ърп били приятели, въпреки разликата във възрастта. Преди два месеца дошло писмо от Лос Анджелис. От Ърп. Мендел веднага заминал.

— Все едно, за него всяка причина е добра.

— Вие негова жена ли сте? — бе попитал Тадеуш.

Русокосата хубавица се бе изхилила или по-скоро бе изцвилила силно: била омъжена за Мендел толкова, колкото още хиляда и петстотин глупачки като нея.

— Този тип е истинска напаст за жените на този континент.

— И на другите континенти също — бе добавила Хана, примряла от смях, но и вирнала нос от гордост.

Бяха дошли в Санта Фе с кола, с новата си придобивка, един чудно красив ролс-ройс. На връщане към Ню Йорк бяха взели влака. Гафуил и Ивон естествено пътуваха с тях. Вече бяха женени.

В този момент Хана бе решила, че животът й е приключил. Не в смисъл че щеше да престане да живее („В деня, когато реша, че ми се мре, ще уведомя когото трябва. Засега събитието се отлага поне с един век.“), а в смисъл че бе постигнала всички цели, които си бе поставила.

„С точност до едно дете, защото имам само две.“

В началото на 1913 г. беше преуспяла професионално, сега й оставаше само да усъвършенства и доизкусурява нещата; с Тадеуш бяха женени от тринадесет години, всичко беше прекрасно, нямаше ден, минута или пък дума, за която да съжалява. „Той пише; е, последната му книга не беше триумф, но критиците отново изсипаха порой дитирамби — изглежда, че ще се наложи да избират между похвалите на критиците и наличието на истински читатели. И в двата случая той страда, но как да кажа, не повече от обикновено. В крайна сметка рано или късно ще се разбере, че е гениален. Няма съмнение.“

— Обичам те.

Той я прегърна.

Тази пролет, след като се върнаха от Европа, заедно заминаха за Калифорния.

Пролетта на 1913-а, първата от черните години.

8.
Целуни ме, Сополано…

На 19 май 1913 г., около шест и тридесет сутринта в къщата на Лонг Айланд се получи телеграма. В къщата нямаше никого, или почти, там бяха само семейство пазачи, които се грижеха за градината и кучетата; шест дни по-рано, поверявайки на Каденови и на гувернантката Шарлот О’Мейли Адам, който беше почти десетгодишен, и Джонатан, почти на шест, Хана и Тадеуш бяха заминали за Калифорния.

Пазачите бяха поляци, имигрирали преди две години в Съединените щати, където бяха приети едва преди четири месеца; английски знаеха повече от лошо, ранният час ги караше да се колебаят, не знаеха да използват телефона. Измина почти час, преди да решат какво да правят, тоест да отидат у Каденови, от другата страна на езерото.

В този ранен час Лизи все още спеше, единствен Мариан работеше вече от час в кабинета си на приземния етаж (беше неделя).

За нещастие пазачът поляк не се бе сетил да донесе телеграмата със себе си. За по-сигурно я беше оставил, както и къщата, под зоркото око на жена си. Мариан реши да вземе колата, ала не се забърза особено. От леглото си на първия етаж Лизи го чу да потегля и се зачуди къде ли отива. После го чу да се връща и необичайното изскърцване на гумите при завоя на входа й подсказа, че нещо се е случило. Облече пеньоар и слезе, в това време Мариан влетя с лице бяло като платно. Рече единствено:

— Мендел.

 

 

Мястото се наричаше Кеота. Беше в Оклахома, в източната част на щата, близо до границата с Арканзас, в дъното на един от многобройните заливи на езерото Робърт Кер. Не можеше дори да се нарече град, имаше хиляда жители. Хана и Тадеуш стигнаха там във вторник, 22 май, малко след осем сутринта, след като бяха бързали като луди от Лос Анджелис до тук. Хана бе принудена да наеме специален влак, тъй като нямаше достатъчно бърза редовна връзка, а от Оклахома Сити Тадеуш беше карал като бесен най-бързата кола, която бяха успели да намерят.

Мариан ги чакаше на мястото, определено по телефона.

— Само не ми казвай, че е мъртъв — каза му Хана с наистина освирепял глас.

— Не е. Би трябвало да е, но не е.

— Защо не е настанен в болница?

— Не може да бъде пренесен. Но най-вече той не желае да бъде пренесен.

 

 

На мястото имаше дванадесетина души, сред които бяха и тримата лекари, които Мариан бе повикал: един от Ню Йорк (беше го взел със себе си, хирург от болницата „Маунт Синай“), един от Форт Смит в Арканзас, третият беше от Сейнт Луис, Мисури. Останалите бяха местни жители, високи мършави дяволи, страшно мръсни, с карирани ризи и панталони с презрамки, всичките носеха сламени шапки и дъвчеха нещо. Групата стори път, когато Хана, Тадеуш и Мариан приближиха: „а ние тримата вървим, с Полша начело, към един поляк, който ще умре в някакъв затънтен край на Америка“, помисли си Хана с покруса.

Бяха оставили колата, защото пътят бе свършил, после си бяха проправяли път през дъбове, орехи и брястове. Най-сетне стигнаха до колибата. Тя се намираше сред невероятно море от цветя на края на гората, на къс земя, очертан от яркорозовите цветове на рожковите.

— Тук ли е живял?

— Ако въобще някъде е живял, Хана.

Тя влезе в колибата, където имаше две жени — Лизи и млада, много красива индианка, която да беше най-много на петнадесет-шестнадесет години.

— Изведи я, Лизи, моля те. Оставете ме сама с него.

 

 

— Не закачай момчето, Хана. Просто беше пийнал малко повечко.

— Ще накарам да го обесят и то два пъти — изрече тя през зъби с невероятна злоба и бяс. — Освен ако сама не го убия.

— Няма да стане.

Бяха го съблекли гол с надеждата да го измият и да се опитат да направят нещо с ужасната рана, в която се бе превърнал коремът му там, където двата патрона, пълни с едри сачми, го бяха уцелили от упор. После, когато бяха разбрали, че е безнадеждно, се бяха задоволили да му сложат пластир и да го превържат. Долната част на тялото му беше покрита с шарено индианско одеяло, а горната част бе гола и разкриваше невероятно широките рамене и гъстата и впечатляваща плетеница от мускули.

— Хана? Искам да ми обещаеш.

— Няма!

— На колко си години?

— На тридесет и осем.

— Аз съм на петдесет и пет и се познаваме точно от тридесет и една години, струва ми се. Едно от двете, малката, или ще се откажеш да преследваш момчето, или ще ти се сърдя и на онзи свят. Ако има такъв. Надявам се да няма: и без това животът е толкова дълъг, ако ни тръснат и допълнителен, при това вечен, няма да има оправия.

— Не говорете много.

— И какво още? Чаках те, не исках да заспивам, но вече започва страшно да ми се спи. Иска ми се да ти кажа, че си единствената жена, която съм обичал, но ако това ще те накара да ми подсмърчаш, по-добре да си затварям голямата уста.

— Няма да подсмърчам.

— Добре. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и то как.

— Не подсмърчам, виждате ли?

От очите й се стичаха горещи сълзи, но тя не издаваше звук.

Той успя да завърти глава и да се усмихне.

— Много добре. Виждах големите ти като на бухал очи, докато крачех през Сибир. Те осветяваха пътя ми.

Затвори очи, но веднага отново ги отвори, съвсем лекичко потрепна, сякаш се бореше със съня, който го унасяше. Прав беше: познаваха се от точно тридесет и една години, почти тридесет и две. И тогава слънцето препичаше и беше толкова горещо, а той се появи със своя бруск. „Появи се в живота ми и го напуска в лятна жега, а толкова обича студа.“ Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърси от чувството, че той я предава и изоставя, като умира по този начин.

— Хана, аз съм по-скоро доволен от живота си като цяло. Наскитах се на воля. В последно време малко се бях поуморил, започнал бях да влача крака. Този въшльо с неговата пушка просто направи необходимото, затова ще го оставиш на мира. Никога не съм те молил за нищо, никога, но за това те моля.

— Ще му окача медал.

— Не се опитвай да бъдеш саркастична пред мен, Сополано. Ще направиш каквото ти казвам и точка! Един път в живота си ще се подчиниш. Ясно ли е?

— Добре.

— И още нещо — момичето, което беше тук одеве. Знае да чете и пише и да бъде много нежна в любовта.

— Ще се погрижа за нея.

— Благодаря. Друго какво? А, да, за пазара на цветята в Ница. Същият ден или на следващия, докато си говорехме по мъжки, той ми каза, че те обича повече от всичко, до смърт. Аз му обясних, че ако ме лъже, ще му извия врата, но сам не си вярвах: беше искрен, личеше му отдалеч. Все още ли те люби добре, Хана?

— По-добре отколкото в мечтите ми дори. Но той ви е казал и нещо друго.

— … Заедно сте вече тринадесет години. Аз тогава не бих се обзаложил и на копейка за това. Значи всеки може да сгреши, дори и ако е Мендел…

— Той ви е казал и нещо друго.

— То засяга само него. Ще ти го каже, ако пожелае. Клепачите ми натежават, Хана.

Затвори очи, а от дясната му ръка изпадна колтът „Пийсмейкър“ с дълга цев, с който се беше бранил да не го пренасят. Тя помисли, че е издъхнал.

— Целуни ме, Сополано. Като любовница.

По устата, както онзи единствен път във Виена, когато той се готвеше да напусне Европа.

— О, Мендел! Мендел, Мендел, Мендел…

Той се усмихна.

Усмихна се, ала клепачите му останаха безвъзвратно затворени:

— Ако не съм тук, когато се събудя, не ми се сърди, Хана…

След това настъпи тишина, чуваха се само чуруликанията на няколко присмехулника в рожковите, до момента, когато спря всяко движение в огромния гръден кош. Едва тогава тя припадна и Тадеуш я изнесе, прихванал я в движение.

 

 

Зад решетките на затвора откри някакво недоносче със сламеноруси коси, уплашено, с лице, отекло от ударите, получени, след като бе стрелял.

„И това ли е убило Мендел?“

— В града имаше вълнения — заобяснява шерифът. — Онези типове от петрола се бяха разбеснели и взеха да чупят всичко. Аз се заех с една част от тях, Визокер с другата. Той винаги отказваше да използва оръжие. Аз обаче му дадох един пистолет и шерифската му звезда. Ала неговата сила беше достатъчна да охлади и най-разгорещените. Не зная дали го познавахте добре: само от начина му да се усмихва тръпки ви полазваха по гърба.

— Приближи се — каза Хана на арестувания.

— Спокойно, Хана — каза Тадеуш зад нея.

— Аз съм съвсем спокойна.

Попита шерифа, без дори да обръща глава:

— Мога ли да вляза в килията?

Полицаят кимна. Тя влезе.

— На колко си години?

Младежът изпелтечи нещо. Вместо да се приближи, както тя бе поискала, той се бе отдръпнал при влизането й, беше се опрял на стената в дъното, абсолютно ужасен, опитвайки се да издържи погледа на сивите очи. Повтори малко по-разбрано, че бил на седемнадесет години и половина. Да, бил пил в събота вечер, бил с двамата си братя, видял Визокер да блъска главите им и да ги пребива от бой, помислил, че Визокер щял да направи същото и с него; пушките били в каруцата, взел една, но отначало не възнамерявал да я използва, не знаел точно как се случило… уплашил се от мъжа, който идвал към него, усмихвайки се под мустак, всички казвали, че можел да го убие с един юмручен удар. Да, видял звездата на гърдите му, но след като стрелял един път, с ужас установил, че мъжът продължавал да се приближава, сякаш нищо му нямало, и тогава грабнал втората пушка…

Беше съвсем малко по-висок от Хана. Хилав, кекав, вонящ на мръсотия и урина, нищожество.

Тя излезе от килията и каза на Мариан:

— Намери му възможно най-добрия адвокат.

Той я погледна безизразно, погледът му сякаш бе обърнат някъде навътре в него и тогава тя се сети, че между тях с Мендел имаше нещо повече от обикновено мъжко приятелство, а това не беше малко:

— Зная, Мариан. Но така искаше той. Ще направим както той пожела.

„Лично аз бих убила това скапано нищожество двадесет пъти. И щях да съм го направила още преди да го бяха прибрали в затвора. Но не и сега. Защото наистина няма да е на висотата на Мендел да се отмъщава на това нещо, цялото в сълзи и сополи.“

9.
Булевардът на залеза

С Тадеуш бяха отишли в Калифорния заедно, защото за първи път професионалните им пътища се пресичаха. Доста след Сан Франциско тя бе решила да отвори салон в Лос Анджелис. Временното значение на града според нея не оправдаваше установяването там. Тя просто се бе сетила за метода, който вече й бе помогнал в самото начало да се ориентира за ружовете: беше разпитвала артистки. На една вечеря в Ню Йорк се бе запознала с младата актриса Гладис Смит, която бе започнала да прави кариера под името Мери Пикфорд и работеше за кинематографичната компания „Байограф“. Актрисата силно се бе заинтригувала от работата на Хана и с ентусиазъм се бе съгласила да използва туша за мигли и синкавия молив за очни линии, които подчертавали погледа й. През март 1910 г. Мери Пикфорд бе дошла да й каже, че „Байограф“ е решила да напусне Ню Йорк и да направи свои студиа на запад. Хана бе застанала нащрек.

— Мариан, ти затова си вечно там, нали?

— Там също е Америка.

— Какво представляват тези прословути студиа?

Нищо особено според него: владенията на „Байограф“ се състояли главно от парцел земя, ограден с дървена ограда, дървена сцена и няколко платнени декора, развявани от вятъра; артистите (Мери Пикфорд, Мак Сенът, Хари Кеъри и Лайънел Баримор) се преобличали — снимали се по няколко филма дневно — зад параван от дъски; репетирали в някаква плевня, а за цялата трупа имало само три стола.

— Но ти все пак вярваш в бъдещето на кинематографа.

Той бе кимнал утвърдително. Беше споменал и хипотезата, че ако Пикфорд, Мей Марш или пък Присила Дийн станат много известни и ако бъдат гримирани от някоя от козметичките, подготвени от Кати Монблан и това се разчуе, би могло да има сериозно влияние върху продажбите на продуктите, носещи знака Х.

Тя вече бе мислила за това.

— Има ли много компании, които се изселват в Калифорния?

— Доста от известно време.

— Заради Едисон, който тук дотяга на всички, нали?

— Това е една от причините. Неговият детектив е навсякъде, но Калифорния е далеч. Освен това там целогодишно е слънчево, може да се снима почти непрекъснато. Хана, мястото става много важно.

— Въпреки портокалите без семки и петрола надали ще имам достатъчно клиенти сред фермерите и геолозите. Нито сред трите дузини нещастни актьори, запратени в пустинята.

— За десет години населението се увеличи от сто на триста хиляди души. След време ще стане милион.

Доколкото тя знаеше, Мариан никога не бе бъркал в изчисленията си. Затова бе го попитала:

— А би ли ми намерил място за един магазин?

„Той е може би два или три пъти по-богат от мен — дори Бърнард Бенда му се възхищава, — а аз продължавам да го използвам като момче за всичко.“

— Ще са нужни повече магазини — бе отвърнал той. — Мога да преговарям за договори с компаниите, познавам доста хора. Може би не всички ще приемат, но мога да постигна изключителни права върху гримирането в осем или десет от тях.

— Ще помоля Поли да дойде от Лондон.

— Би трябвало да дойдеш и ти лично.

— Ще дойда. Не ми каза къде смяташ да разположим козметичния салон.

— Името е много красиво — бе отвърнал той: — Булевард на залеза.

(Това бе станало след като с Тадеуш се бяха върнали от Европа и преди Мендел да умре.)

— Бих предпочела Sunrise^[6] вместо Sunset^[7] — бе казала Хана и се бе засмяла. — Не можеш ли да ги помолиш да сменят името?

Точно тогава, по стечение на обстоятелствата, в които Хана въобще не бе имала пръст, при Тадеуш бе дошъл Сесил Б. Де Мил и го бе помолил да му напише сценарий.

 

 

— Уморена?

— Не.

От Оклахома се върнаха в Калифорния с кола, като се сменяха зад волана, ала Тадеуш бе карал през по-голямата част от пътя. Тя беше предпочела колата там, където имаше пътища, пред влака. Все още се чувстваше опустошена, като убита. Тадеуш се отнасяше неподозирано нежно с нея, утешаваше я с най-нежните и точни думи. Дори бе проявил разбиране към нежеланието й известно време да се любят. Беше говорил за Мендел много по-добре, отколкото тя би съумяла.

В Ню Мексико, в Таос, бяха прекарали няколко дни в едно селце, датиращо отпреди три века, потънали в пълна самота, нарушавана единствено от неизбежните всекидневни доклади на Джеси от Ню Йорк, на Кати Монблан, на Жана Фугарил от Европа и от две обаждания на Мариан и Лизи, разтревожени от мълчанието им.

Пристигнаха в Лос Анджелис на 15 юни. Студиото на компанията „Ласки“ беше някаква плевня на Западното авеню в Холивуд, храсталаците наоколо изобразяваха Дивия запад. Де Мил снимаше „Мъжът на индианката“, с театралния актьор Дъстин Фрейман в ролята на съпруга; той първо бе изненадан, после смутен, че вижда Тадеуш на хиляди километри от Ню Йорк. Много бързо семейството разбра истината: въодушевените обещания, направени на брега на Хъдсън, се бяха стопили под слънцето на Калифорния.

— Няма никакво значение, Хана. Сесил не е виновен за каквото и да било. Прав е, аз не съм писател за киното, а несъмнено и за театъра.

През 1913 г. той бе издал петия си роман. Беше изоставил историческия роман, който го отегчаваше, както и онова, което Лукас наричаше четивен роман (казваше за широката публика, за да не каже касов; но то си беше същото). В последните си две книги Тадеуш се бе върнал към стария си маниер на писане. „Червеният ключ“, излязъл през 1908 г., и най-вече „Нищетата на жертвоприношението“, появил се през 1911 г., бяха споделили съдбата на първата му творба: критиците ги възхваляваха, но онези, които ги бяха прочели, бяха само няколкостотин. Еди Лукас се беше борил за заглавията, но безрезултатно: „Червеният ключ“ можеше и да мине, но кой по дяволите знаеше какво означава „Нищетата на жертвоприношението“? („Това е един просяк, който обикаля от врата на врата, но отвсякъде го гонят“, беше обяснил Тадеуш съвсем спокойно, но с непреодолимо упорство.)

— Хана, опитайте се да го убедите, за бога! Не само за заглавията, а и за самите текстове. Има страхотно перо и би могъл да стане втори Мелвил или По, просто трябва да го поиска. Новелите, които написа са истинско бижу. Ако ми напише подобно нещо на двеста страници, ще го продам в петдесет хиляди екземпляра. Хана, вас сигурно ще послуша, аз се предавам. Не е въпрос на пари, въпреки че както вървят нещата, скоро няма да съм в състояние да издавам. Не, моля ви, няма да приема от вас никога нищо, това не е молба за средства. Просто смятам, че е жалко и тъжно, дето се е заинатил така.

— Тадеуш си е Тадеуш — бе отвърнала Хана без друг коментар.

Беше чела прословутите новели, които Лукас така хвалеше. Остана потресена от тревожната болезненост, която се излъчваше от тях. Още по-лошо: сторило й се бе, че се разпознава обрисувана с клинична точност в една от героините и се бе поболяла само при мисълта, че Тадеуш е могъл да я изобрази в тази лицемерна и деспотична майка, властна, чудовищна, с каквато бе наказал един от героите на разказите си, и той накрая се самоубиваше по потресаващ начин.

Това не бе единственото, което бе написал: имаше и две театрални пиеси, съвършено мрачни. Едната беше поставена на Бродуей. Пълна зала на генералната репетиция и премиерата (с всички приятели, които имаха в Ню Йорк, това бе лесно обяснимо), но празна или почти празна още от третото представление. Бяха я свалили от афиша на петия ден. След това, когато в къщата заприиждаха хора да сипят лъжи и да хвалят автора с едва прикрита неискреност, стана направо непоносимо.

— Няма значение, Хана.

А и тази негова полуусмивка, която тя така мразеше, защото бе израз на неговата самоподигравка.

В крайна сметка единствената област, в която бе успял, бе критиката — този път литературна. Беше получил — сам, тя не бе направила нищо — всекидневна рубрика в „Ню Йоркър“. Всички в ограничените кръгове, които това интересуваше, уверяваха Хана, че когато говорел за книги и театър, той бил забележителен, остроумен, много забавен.

„С тази разлика, че му плащат малко повече, отколкото аз на моите козметички, а те са шестстотин и петдесет!“

Нямало било значение? Още в шок от смъртта на Мендел, тя трепереше от ярост. Това нямало значение! А какво тогава имаше? Моите скапани козметични салони ли?

Идеше й да убие нещастния Де Мил, на когото неизвестно защо не успяваше да се разсърди. Самата тя беше съвършен професионалист и разбираше реакцията на режисьора.

Лизи, аз стотици пъти бях отхвърляла дадено момиче или жена, защото преценявах, че не е подходяща за работата, която очаква от мен. Никога не е приятно, понякога направо можеш да се поболееш, особено когато знаеш, че този човек наистина се нуждае от работата. Понякога ми се е случвало да се опитам да помогна на една или друга, която не съм одобрила, но почти никога не съм успявам, пък и не мога да помогна на целия свят. На мен някой прави ли ми подаръци? Имаш ли представа колко негодници са се опитвали да ме унищожат, да заемат мястото ми, защото съм била и продължавам да бъда жена?

Затова и никога не се разсърдих на Сесил. На негово място, ако знаех за Тадеуш толкова, колкото той знаеше, дори да не бях чела „The Spiv“, вероятно щях да реагирам по същия начин.

Но това се прибави към смъртта на моя Мендел и ми дойде много. Бях спазвала обещанието си цели тринадесет години. Тринадесет години са много време, когато живееш с човек, който се дави.

 

 

Наеха апартамент в хотел „Холивуд“, предпочитано място за срещи на онези, които все още никой не наричаше звезди. Един от прозорците беше в средата на причудлив фронтон с форма на мексиканска църква. Долу почти всяка вечер се организираха вихрени весели партита. А Мери Пикфорд беше една от цариците на тези празненства.

През седмиците, които прекараха с Тадеуш в Лос Анджелис, Хана рядко ходеше на събиранията. Както обикновено тя ставаше към четири и половина сутринта и след всекидневната си разходка преглеждаше американските, европейските и другите сметки.

Тадеуш, наопаки, си лягаше към четири и половина: предпочиташе да пише нощем — два месеца преди това беше започнал новия си роман. Чудо първо: беше й разказал сюжета и чудо второ — тя беше разбрала всичко. Беше избрал за отправна точка одисеята на Куентин Маккена, който тръгва пеша на поход, дълъг почти четири хиляди километра, през една жестока и непозната пустиня. Но естествено с изкривената лупа, която имаше в главата си, той много беше променил разказа на Хана. Мотивите на неговия герой вече не бяха обвиненията, на които Куентин бе станал обект (защото беше ял човешко месо, за да оцелее). Героят на Тадеуш не беше физически или социално обременен, по-голямата част от книгата беше посветена на бляскави описания на вглъбяването на героя в самия себе си, при това написани великолепно — именно от тези аспекти на романите на съпруга си Хана се объркваше най-много, направо се плашеше: тя изпитваше ужас от психологическите обяснения и заобикалки.

— Тия, дето обясняват, винаги най-много са ми скапвали живота, Лизи… Добре де, извинявай за скапвали…

Освен това — Еди Лукас едва не се разрева от щастие — романът беше вече преполовен и бе страхотно романтичен. Независимо че пустинята, която героят прекосяваше, беше най-малкото фантасмагорична и нямаше почти нищо общо с истинската пустиня, беше претъпкана със символи.

Според Хана беше настъпил мечтаният от нея момент той най-сетне да се изтръгне от вцепенението, продължило цели тринадесет години. Съвсем очевидно — но тя всеки път потискаше тази мисъл дълбоко в себе си — смъртта на Мендел сякаш бе унищожила всички задръжки; ако той беше жив, тя може би нямаше да посмее да го направи. Но вече бе решила, щеше да го направи, щеше да се намеси във всичко това и да сложи ред.

„Ще му помогна да успее, трябваше да го направя по-рано. Той нямаше да се поколебае да ме подкрепи, ако имах трудности в работата. Каква е разликата?“

Естествено той не трябваше да знае нищо, това се разбираше от само себе си.

Тя вече бе избрала мъжете, чрез които щеше да го направи.

Най-напред, естествено, Еди Лукас, но нюйоркският издател нямаше да знае нищо за машинациите, макар че щеше да е един от инструментите й.

Имената на другите, от които щеше да има нужда, й подсказа Мери Пикфорд, без дори да подозира. Мери смяташе, че най-добрият екип, който можеше да направи филм по това време в Холивуд, е събран около Дейвид Уорк Грифит, напуснал „Байограф“.

— Познавам го, Мери. Два или три пъти е идвал у дома на Лонг Айланд.

Грифит, чийто асистент беше Раул Уолш.

— Дейвид е най-добрият, Хана, най-интелектуалният, ако щеш. Според него киното трябва да се превърне в изкуство, той има фантастични проекти. Уолш също е забележителен, а с тях са хора като Алън Дуан и Джак Конуей, които наистина са много талантливи.

Освен Грифит, на булевард „Сънсет“ започваха да се открояват още двама големи режисьори: Томас Харпър Инс и Мак Сенът. Първият обаче се специализираше все повече в уестърните — вече беше заснел сто и петдесет — благодарение на собственото си студио в Санта Моника (той тъкмо се готвеше да лансира Уилям С. Харт и да го направи неповторима звезда); вторият пък беше френетичен творец, установил се в Елъндейл, където компанията му „Кийстоун“ трупаше кратки комични филми, пълни с гегове и bathing beauties^[8], сред които и бъдещата Глория Суонсън.

Грифит се струваше на Хана най-подходящ.

Негов работодател по това време бе някой си Хари А. Ейткън, директор на „Рилайънс Маджестик“.

Първия път, когато Хана срещна Ейткън, той беше с някакъв едър, неграмотен мексиканец, мустакат и гръмогласен, когото бе имал нахалството да снима като актьор в един от филмите си: Панчо Виля.

10.
Стара и грозна, а?

Ейткън поклати глава:

— Предложението, което ми правите, е наистина много странно.

— Можете да откажете.

Той избухна в смях, кой се отказвал от толкова пари? А пък и този Карен…

— Каден — поправи го Хана.

— Този Каден е най-изкусният парламентьор, когото някога съм срещал. Никога ли не се усмихва? Освен това направо ме заплаши, ей така между другото, въпреки добрите си маниери.

— Ако по ваша вина, който и да било разбере за моя план — каза Хана, — който и да било, ще дам милион или може би дори пет милиона долара, но ще ви разоря. Дори и след това няма да съм приключила с вас. Мога да ви дам доказателства, че наистина имам пет милиона долара. Дори повече.

Той я гледаше. Срещнали се бяха в северозападната част на Холивуд, в един все още почти пуст квартал, наречен Глендейл, между хълмовете Вердуго и Сан Рафаел; нямаше никакви свидетели. Следвайки указанията, дадени му от Мариан, Ейткън бе дошъл на срещата с кола и сам; беше видял Хана, също сама, да го чака до ролса си.

Той попита:

— Наследница ли сте?

— Естествено. Нима можете да допуснете, че мога да спечеля сама толкова пари?

Той кимна с глава, присвил очи:

— Честно казано, бихте могли.

— Добре, сама ги спечелих.

Той кимна.

— Признавам, че начинанието ме интересува — рече. — Изключително много. В киното винаги има нужда от свежи капитали. Особено когато става дума за собствени… пари. Какъвто е случаят, нали?

— Банката на Рокфелерови ще го потвърди, господин Ейткън. Успокоихте ли се?

— Абсолютно. И вие вече сте направили своя избор?

— Да. Режисьор Дейвид Уорк Грифит. В краен случай заместникът му Уолш. За главната мъжка роля Джулиъс Улман, с псевдоним Дъглас Феърбанкс. Партньорка ще му бъде Лилиан Гиш.

— Която малко прилича на вас, с изключение на очите. Колкото персийска котка прилича на изгладняла пантера.

— Чиста случайност — каза тя с възможно най-студения тон на света. — Ейткън? Искам пълна тайна. Не го забравяйте никога.

— А как трябва да действам?

Тя му обясни.

 

 

Призна, че Мариан беше прав за откриването на козметичен салон в Лос Анджелис. Според нея той беше преценил точно, защото бе предвидил изключително бързото разрастване на града и на новата индустрия, наречена кино. Още повече че същият този Мариан проектираше да си построи тук къща.

— Тук, в Лос Анджелис?

— Май съм собственик на малък парцел тук — отговори той.

— Мариан, с теб ще се договорим за допълнителните разходи, но бих искала, освен стаите за вас с Лизи и децата да предвидиш и нещичко… за нас. Най-вече за него. Да може да работи, както е свикнал.

— С удоволствие, но не мислиш ли, че отделна къща ще е по-добре за него? Дечурлигата ще му пречат.

— Обикновено щракаш по-бързо, ако купя или построя тук къща, той би могъл да отгатне машинацията ми. Имаш ли представа в кой квартал ще строиш?

Той кимна като че ли със съжаление. Сетне й призна, че от четири или пет години купувал „малки парцели тук и там в този район“. Няколкостотин хектара в планините Санта Моника, по-точно в южната част, в районите на Бел Еър и Уестууд… и малко по-далеч…

— Сигурен ли си, че са само няколкостотин хектара?

Възможно било да са и повече. Не помнел точно общата им площ („Виж ми окото!“, помисли си тя), но било възможно да са и повече. Вярно че бил продал една част, на кинокомпании, които искали да строят…, както и онези парцели, на които се предвиждало разширяването на университета.

— И като цяло, какво точно притежаваш, Мариан?

Общо? Ами почти всичко, което се намирало между булевард „Вашингтон“ и Санта Моника.

— И колко общо? Ей, Мариан!

Ами например бил собственик на много хубав парцел, който чудесно подхождал за къща с тридесет стаи.

— Честно казано, откакто Лизи дойде тук за първи път, непрестанно мечтае за Калифорния и за слънцето. Винаги е отказвала да напусне Ню Йорк заради теб, но ако й кажа, че…

Замълча и започна да пристъпва от крак на крак.

— Извинявай, нищо няма да й кажа, разбира се.

— Дори тя не бива да знае нищо, Мариан. Само трима ще сме в течение: Ейткън, ти и аз.

— Ще намеря начин да убедя Лизи.

Тя го гледаше, обхваната от безгранична сестринска нежност. Смъртта на Мендел го бе разстроила почти колкото и нея, те заедно бяха плакали по време на погребението.

— Мястото, където ще строя, се нарича Бевърли Хилс — каза той почти словоохотливо, във всеки случай с вълнение, което не му бе присъщо. — Почти на ъгъла на Колдуотър Каниън Драйв и булевард „Сънсет“. Естествено е да живея там, почти всичко е мое. Лизи сигурно ще ме разори с нейните градинари, но какво да се прави.

Ето го отново оня блясък в очите му, който се появяваше всеки път, когато заговореше за жена си и децата.

Ала блясъкът изчезна. Той замълча. Запристъпва отново, и то по-видимо.

Тя сведе глава, после я вдигна:

— Зная, Мариан. Но аз наистина трябва да му се притека на помощ. Колкото и да е опасно. Мариан, мислиш ли, че греша?

Той завъртя глава. Не знаеше.

 

 

Козметичен салон на булевард „Сънсет“, на няколко крачки от Феърфакс авеню, магазин там, където щеше да бъде Пършинг Скуеър, друг в квартала Банкър Хил, не много далеч от мястото, докъдето щеше да стигне Ейнджълс Флайт, „железницата на ангелите“.

Допълнени с хора, дори повече от необходимото, летящи екипи от козметички, гримьори и гримьорки, за чиито услуги бе сключила договори с филмовите компании и по-специално с „Юнивърсъл“.

Тадеуш си замина пръв от Лос Анджелис. След периода на усилена работа, през който бе писал доста бързо — понякога до четири-пет страници дневно, а той никога не е бил от бързо пишещите, — отново беше изчерпан. Обстановката в хотел „Холивуд“ го изнервяше, беше прекалено шумно, липсваха му книгите от неговата библиотека. Де Мил му бе предложил уж на шега, но всъщност съвършено сериозно, да стане киноактьор.

— Аз съм на четиридесет и три години — бе отвърнал Тадеуш.

— Изглеждате на тридесет, дори и по-млад. На лентата няма да ви дадат повече от двадесет и пет. Тад, аз не се шегувам и не ви предлагам да сте фигурант; имам за вас великолепна роля, а партньорки ще ви бъдат Фани Уорд и Сесу Хайакава. Освен ако не желаете да играете Мойсей във филма, който съм замислил и който ще се нарича „Десетте божи заповеди“.

Нито едното, нито другото. Тадеуш взе влака за Ню Йорк.

— Скоро ще дойда при теб, любов моя. Ще ми липсваш.

Предишната нощ се бяха любили за първи път след смъртта на Мендел.

Тя се бе качила с него в купето кабина и ако не беше скорошното тръгване на влака, с удоволствие още един път щеше да си поиграе на „животно с два гърба“ на тапицираната седалка. Вярно беше, че годините не му личаха, „накрая ще започнат да ме взимат за майка му!“. Той беше от онези високи русокоси мъже с гладки лица, над които възрастта сякаш нямаше власт; беше загорял от калифорнийското слънце, никога не й се бе виждал толкова хубав — ненапразно онези проклети холивудски уличници го бяха разкъсвали с поглед.

Страхуваше се.

Добре познаваше невероятната интелигентност, стряскащата прозорливост, с която той долавяше и най-малката промяна в гласа, дадена дума в повече, обикновено потрепване на пръст и която се криеше зад малко отнесения му поглед и прословутата му полуусмивка. Тя не го подценяваше. Това не беше първата им раздяла.

Ала тази беше различна. („За първи път го лъжа“)

— Целуни ме, за бога.

Накрая той я хвана и я спусна на перона. Часове след това тя все още усещаше допира на пръстите му на талията си.

 

 

Още на следващия ден тя уреди с Ейткън чисто финансовата страна на тайното прехвърляне на пари за продуцента. За начало тя постави на разположение на последния, чрез съвършено анонимен превод на една банка, уговорените 250 000 долара. Които щяха да бъдат използвани за финансирането на големия филм, замислен от Д. У. Грифит „Раждането на една нация“. Ейткън щеше да задържи десет процента от тях като начален хонорар. Останалите пари щяха да са за финансиране. Ако имаше приходи, щяха да си ги разделят както следва: десет процента за Ейткън и деветдесет за Хана. Нейната част от печалбата трябваше да бъде дадена на три болници, посочени от нея. Разделянето на приходите се бе превърнало в обект на ожесточен спор: Ейткън искаше да делят на половина (в което сам не вярваше), но се надяваше на една четвърт. Тя обаче стана страшно неотстъпчива, защото парите нямаше да са за нея. „Оставаше лично аз да спечеля пари от цялата тази работа.“

— Хари, ако филмът се окаже пълен провал, вие вече ще сте спечелили двадесет и пет хиляди долара или близо тригодишните ви доходи, ако съм точно осведомена, а аз съм. В противния случай, сметнете сам. Да не губим време, ако обичате. Да обсъдим втората операция. Аз ви давам, както се уговорихме, седемдесет и пет хиляди долара за другия филм, който ще направите по сценарий на мъжа ми. От тях петдесет хиляди са за хонорарите на режисьора и сценариста или сценаристите. Останалото ще дадете вие. Като се има предвид, че ще вземете печалбата, редно е и вие да инвестирате. Ако ли не, ще инвестирам изцяло аз, но ще прибера всичко.

— Не зная дори на каква тема ще е!

— Нали знаете да четете? Значи сте наясно какво трябва да направите. Направете го. Инак ще си взема всичките пари, включително и онзи четвърт милион долара, който, както се договорихме, ще ви бъде изплащан при различните етапи на нашето споразумение. Хари, погледнете ме в очите, добре вижте погледа ми: ако пълната тайна, която изисквам, бъде нарушена, уверявам ви, че съм способна да ви убия. Вярвате ли ми?

Той беше с двадесет и пет или тридесет сантиметра по-висок от нея и почти два пъти по-тежък. Взе да пристъпва от крак на крак почти като Мариан.

— Няма проблеми, Хана. Ще мълча до гроб. Искате ли да вечеряте с мен? Дискретно.

— … а още по-малко желая да спя с вас — отвърна тя.

 

 

Тя използва престоя си в Калифорния и отиде на север веднага след като приключи с архитектите, дошли да й представят проектите си за козметичния салон (за пребиваването й в Лос Анджелис имаше повод и тя старателно беше внимавала да е така).

Прекара пет дни в Сан Франциско. Не беше идвала от 1906 г., когато, веднага след голямото земетресение, бе минала да установи разрушенията от труса, при който за щастие никой от нейния персонал не бе загинал. Салонът тук се ръководеше от мъж, Емет Уейн.

— Съгласна съм да отворим в Сакраменто, Емет. Изпратете ми снимки на мястото и на проектите за обзавеждане. Но моля ви, изгонете онова дебело русо момиче, което очевидно се отегчава до смърт на Калифорния стрийт. Триседмична заплата и вън. Не обичам продавачките, които не знаят да се усмихват. Как така не ме била познала? Я не ми ръсете подобни бисери, че и вас ще изгоня. Тя не ме била познала! Още по-зле. Можех да бъда най-обикновена клиентка! Само едноседмично обезщетение. Покажете ми сметките, ако обичате!

Върна се в Ню Йорк.

— Не съм хубава, Тадеуш. Стара и грозна съм.

— Точно така.

— Държах се отвратително с бедния Емет Уейн. Ако само можех да вържа проклетия си език. Стара и свадлива съм.

— Точно така.

— А ти не остаряваш. Още по-лошо — разхубавяваш се. Мери, Лилиан и останалите момичета буквално те изяждаха с поглед.

— Уви, само с поглед!

— Защото не можеха да направят друго, мръсниците! А може и да са го направили всъщност.

— Точно така.

Той я хвана през кръста, повдигна я и се заизкачва с нея по стълбите, носеше я като чувал. А тя нарочно се отпусна и разлюля крайници като счупена кукла.

— Никой вече не ме иска. Всички ме мразят.

— Точно така — каза той.

— Престани с това точно така.

— Добре.

В стаята цареше полумрак. Беше летен, маранлив полумрак, когато жегата е такава, че на човек не му се ще и малкото пръстче да си покаже навън. Тадеуш я пусна върху голямото легло с крака от абаносово дърво, застлано с великолепна кувертюра от бяла дантела, която леко ухаеше на ванилия. Хана си беше взела три дни отпуск и с изключение на двата часа на зазоряване, които посвещаваше на проверките на сметките си, изцяло се беше откъснала от работата си. От Калифорния беше донесла половин вагон подаръци за Адам и Джонатан. По-големият й син се беше усмихнал, удивен, а по-малкият беше запазил обичайното си непроницаемо изражение. Приликата две на две беше направо притесняваща, единият бе копие на Тадеуш, другият на Хана, поне що се отнасяше до очите и характерите. През тези три сутрини те имаха рядката възможност да бъдат и с двамата си родители, затова децата още със събуждането си се бяха втурнали в тяхната спалня. Разположиха се и четиримата в леглото, папките останаха захвърлени в съседния кабинет. Прислужниците сервираха усмихнати колективната закуска. Която се превърна в битка с рохки яйца. Хана я загуби, нейните трима мъже успяха да размажат четири от тях по лицето й, а останалите по чаршафите, под които се бе скрила. После се наложи да сменят всичко и отново да закусят, този път в столовата долу. След това караха лодка по езерото. Тогава водиха и спечелиха друга една битка, морска, този път срещу екипажите Каден, дошли от другия бряг, но лишени от капитан Мариан, останал в Калифорния. Независимо че врагът ги превъзхождаше по брой — Лизи вече имаше единадесет деца. Спечелиха, макар че с коварна маневра на всички участници в битката Хана бе хвърлена във водата както си беше с бялата рокля, шапката, ръкавиците с ирландска бродерия и диплещия се на волани муселинен шлейф.

— Днес определено не е моят ден; първо яйца, сега супа.

— Денят не е свършил — отвърна той.

Беше около четири следобед. Лизи бе отвела ордата на езда. Хана и Тадеуш бяха сами. Въздухът не потрепваше. Прислугата бе изчезнала. Ленива лятна жега и тишина, нарушавана от жужене на пчели.

Той я положи на леглото, опъна краката й, разтвори ръцете й.

Разсъблече я.

Тя го гледаше почти разплакана. Съблече я гола, без да си прави труда да разкопчава копчета и да развързва връзки, късаше преспокойно коприната и дантелите. Изправи се и я огледа така, а тя сигурно щеше да се изчерви, ако можеше, лежейки с щръкнали гърди и обичайното изтръпване в слабините.

— Стара и грозна, а?

— Чувствам се стара и грозна.

— Хана?

Тя го погледна.

— Хана — рече нежно той, — обичам твоята изключително бяла и млечна кожа. Обичам гърдите ти като ябълки, линията на раменете, изпъкналите ти хълбоци, които започват високо, заоблеността на корема ти точно под пъпа, закръглените ти ханшове, извивката на бедрата ти, обичам фините ти ръце. Какво друго? Обичам устата ти и лакомата ти долна устна, и ноздрите ти, когато се бърчат като в този момент. Очите ти, които се разширяват до невъзможност, накъсаното дишане. Както и аромата на тялото ти, който бих различил сред хиляди други, дори когато излизаш от банята. Както и миризмата на море, когато се любим. Тя е като наркотик, Хана, направо е омайваща. С други думи, непреодолимо те желая, в този момент, но най-вече ден след ден, година след година. Обичам освен това да съзерцавам заедно с теб огъня, да се смея с теб, да срещам погледа ти, да те усещам в съседната стая, дори когато си забила нос в сметките си, да те чувам как крачиш, обичам твоята ярост, както и отсъствията ти, защото ще има завръщания. Съвършено ясен ли съм, Хана?

Той не се усмихваше, зелените му очи бяха изсветлели в полумрака. Сериозен. Той беше единственото човешко същество, чийто ум и сърце тя така и нямаше да разбере.

— Да — отвърна тя. — Струва ми се, че разбрах.

11.
Пустинята на татарите

През септември на същата тази 1913 г. предприеха ново пътуване до Европа — досега бяха ходили там десет или дванадесет пъти.

Отседнаха на улица „Анжу“ 10. Марсел Пруст все още живееше там, но в сградата се бе настанил и друг наемател: Жан Кокто. Бързо се сприятелиха.

После отидоха в Монте Карло, където от две години гастролираше руският балет. Там се разделиха, Тадеуш тръгна към Швейцария или по-точно към Лугано и къщата замък в Моркот. Почти беше завършил романа си, вдъхновен от Куентин Маккена, който бе озаглавил „Пустинята на татарите“.

— Откъде се взеха тези татари? Когато ми го разказваше, татари нямаше.

— И сега няма нито един.

— По дяволите, откъде тогава се взеха в заглавието?

— Тъкмо защото няма, присъствието им трябва да се подчертае. Няма татари, но героят ги вижда на хоризонта и си представя, че с всяка нова стъпка, която прави, ще успее да стигне до тях.

— Ясно. Първо на първо в Австралия няма татари.

— Действието не се развива в Австралия. Нито в Америка. Нито никъде. Хана? Обичам те!

Тя възкликна: отново само думи.

Той й го доказа и без думи, в хотелския им апартамент в Париж. „Боже Господи, как мога да продължавам да изпитвам такова върховно удоволствие с мъж, когото обичам с любов и нежност от толкова години?“

Хана тръгна на своята обиколка из козметичните си салони и магазини, изникваше миниатюрна там, където най-малко я очакваха, и всяваше ужас при всяко свое появяване.

Мина през Милано, Рим, Венеция, Цюрих, Виена и Прага. В Прага се запозна с Франц Кафка. Тя успя да го накара да й поразкаже за себе си, защото беше странно поразена, дори смутена от някои сходства — не физически — между него и Тадеуш. Още повече че в определен момент й беше казал: „Извън литературата съм щастлив единствено в моментите, в които съм неспособен да пиша, при условие че не продължават дълго“. Всичко това бе казано с подигравателен поглед, който сякаш молеше той да не бъде приеман на сериозно.

„Точно копие на Тадеуш.“

Завърши обиколката си в Лондон, където дойде и Тадеуш.

Той беше щастлив по няколко повода. Първо, защото тя се връщаше при него след четиридесет и три дневно отсъствие; освен това, защото бе завършил окончателно своята „Пустиня на татарите“. Беше изпратил ръкописа заедно с репортажите си, беше започнал да нахвърля първите наброски на едно друго мъничко нещо и освен това…

— Аз също имам новина за теб, Тадеуш.

… и отгоре на всичкото бе получил телеграма от Еди Лукас, който с обичайната си смешна екзалтираност — единствено писателите бяха по-екзалтирани от издателите — му съобщаваше за едно изключително събитие…

— Каква е твоята новина, Хана?

— Бременна съм.

Тишина.

— О, боже! — промълви той най-сетне просълзен.

Свали от главата си тиролската шапка, с която се бе издокарал, за да я разсмее, инак бе съвсем гол.

— Сигурна ли си?

— Ходих на лекар в Париж.

— Момиче или момче?

— Винаги си искал момиче, нали?

— Мммм.

— Значи задължително ще е момиче.

— То ние и след Адам щяхме да имаме момиче. Тя се казва Джонатан и скоро ще й поникнат мустаци.

— Всеки може да сгреши.

„Всъщност, ти искаше първо две момчета, Хана. Но тъй като не можеш да контролираш тези неща, по-добре не казвай на Тадеуш.“

— Този път ще бъде момиче, заклевам се.

Той допря буза до онова, което наричаше заобленост, подуши онова, което наричаше морски аромат на нейната утроба. Затвори очи.

— Това ме изпълва с невероятно щастие, Хана.

Тя се наведе напред и го притисна целия към себе си, или поне главата му.

— Каква беше новината от Еди Лукас?

— Нищо съществено. Особено ако я сравним с твоята.

— Добре. Не си длъжен да ми казваш.

— Продал е една от книгите ми за киното. Правата. За двадесет и пет хиляди долара.

Вътрешно тя си заповяда: „Контролирай дори дишането си, Хана!“. Притисна се към него още малко, а й се искаше да го погълне в утробата или в устата си, нищо, че бе толкова едър. Премери всяка своя дума, анализира и най-малката интонация:

— Мен това също ме изпълва с невероятно щастие.

— Без значение е.

— Виж ми окото. Страхотно значение има. Коя книга?

— Не каза.

— И ти не го попита? Съвсем присъщо за теб. Кога получи телеграмата му?

— Преди осем или десет дни. Това няма никакво значение.

— Но все пак си му отговорил.

Да, все пак му бил отговорил. Просто му телеграфирал, че не му пука.

 

 

На 8 ноември същата година Еди Лукас беше в Ню Йорк. И беше страшно обиден. Презокеанската телеграма, в която всичко на всичко имало шест букви, му била дошла множко. Колкото и добре да знаел, че всички автори са параноични умствени дебили, това просто преминавало всяка граница.

— Защото може би си мислиш, че твоите скапани книги се продават лесно?

— Брр — изрече Тадеуш престорено.

— Ако пет процента от авторите ни донесат печалба, направо го считаме за Елдорадо.

— Оле! — извика Тадеуш.

— Той ме дразни. Хана, кажете му, че ме дразни.

— Не дразни Едуард, скъпи — каза Хана. — Целият е червен.

— Да, скъпа — отвърна Тадеуш.

Тя седеше в другия край на стаята пред чудовищна камара писма, тъй като се бе отказала от услугите на двете си секретарки. Както винаги след дълго отсъствие искаше сама да напипа пулса на дейността си, да усети течението. Пък и това беше най-добрият начин да присъства на срещата между Тадеуш и Еди Лукас, да бъде там и преструвайки се, че я няма, да не трепери прекалено много от притеснение или поне да прикрие треперенето.

— Тадеуш — каза Еди, — това е големият шанс в живота ти. Между другото и моят, опитай се да си спомниш, че и издателят от време на време има нужда да яде.

— Как се казва твоят човек?

— Ейткън. Хари Ейткън. Аз проучих, той е сериозен кинопродуцент, има много пари и талантливи хора. Обиколил е всички издателски къщи в търсене на теми. Аз му разказах за твоя Жан от Черните банди и той много се заинтригува. После реших да му покажа първите двеста страници от „Пустинята на татарите“, с които разполагах. Той ми се обади отново на следващия ден, замисълът в книгата му харесвал. Побързах да го накарам да подпише, както се досещаш. Що се отнася до цената, бяха ми нужни десет дни да изкопча от него двадесет и пет хиляди долара, той не искаше да даде повече от десет хиляди. Но неговите редактори ми помогнаха. Бяха възхитени от ръкописа ти. Ами това е накратко. Естествено заглавието ще трябва да се промени. Татари, моля ти се! Още повече че няма нито един татарин или аз лошо съм чел.

— Няма.

— Успокои ме, бях започнал да виждам татари навсякъде, поставящи хитроумни клопки.

— Ще променят ли написаното от мен, Еди?

— Тад, извинявай, че ти го казвам, но с теб не спечелих кой знае колко пари.

— Ще го променят ли, Еди?

— Ако направят филм по книгата ти, ще мога да продам десет или двадесет пъти повече от обичайното…

— Еди?

Мълчание. Без да обръща глава, тя знаеше, че Тадеуш се усмихва. Свирепо си заповяда да не мърда и нищо да не казва.

— Може би малко — промълви най-накрая Лукас.

— Много — каза Тадеуш.

— Тад, трябваха ми още три дни, докато успея да убедя Ейткън да те вземе за съсценарист. Ще работиш с Гарднър Съливан и Лари Нолтман, а те не са кои да е. Естествено за този труд ще ти се плати отделно, всичките ти разноски ще бъдат поети, а името ти ще фигурира в надписите.

Нова усмивка. Хана си помисли: „Сега той ще каже: Няма значение, Еди…“

Ново мълчание.

— Още нещо — продължи Лукас, — успях да ти издействам правото да наблюдаваш избора на режисьора. Обадих се на Мери Пикфорд в Лос Анджелис. Според нея най-добре би било това да е Дейвид Грифит, но той подготвял някакъв голям филм. Тя препоръча Раул Уолш. Вярваш на Мери, нали?

— Напълно — отговори Тадеуш с някаква притесняваща учтивост. — Коя книга ще издадеш, Еди? Тази, която аз написах, или която ще трябва да се напише, след като моите татари ще са станали апахи?

„Боже милостиви!“ Хана усещаше върху себе си умоляващия поглед на Лукас, който я призоваваше на помощ. Тя не гъкна и продължи да отваря кореспонденцията си.

Спокойният глас на Тадеуш:

— И след като моята пустиня ще се е превърнала в заден двор на някой плевник в Холивуд, а главният ми герой в нещастен самотен каубой?

— По дяволите! — изрева Лукас.

— Няма значение, Еди — рече Тадеуш. — Ще подпиша този твой договор, разбира се. Какво ли ще правя с всичките тези пари? Ще ме посъветваш ли къде да ги вложа, Хана?

Тя най-сетне се престраши да обърне глава, но слава богу, той не гледаше нея. Стана.

— Ще обядвате ли с нас, Еди?

Издателят каза, че не можел. Някой друг път с удоволствие.

 

 

— Извинявай — каза й Тадеуш. — Не трябваше да правя двете последни забележки. Еди е прав, такъв шанс не се изпуска. Толкова се е старал. Освен това мога да издам „Пустинята“ с авторски средства, с всички тези долари, които ще спечеля в Холивуд. Познаваш ли Уолш?

Тя отвърна, че не го познавала, което си беше самата истина. Не посмя да каже друго и беше щастлива, че от тринадесет години до този ден не беше правила никакви коментари за професията му на писател. Така сега, когато погледът на Тадеуш беше по-остър от всякога, можеше да продължи да се държи както обикновено.

— Кога ще отидеш в Калифорния?

През януари. Искал да прекара празниците с нея и децата. Така и направи. Тя от своя страна започна да пълнее. В един определен момент дори реши, че ще понесе тази си бременност по-трудно от предишните; може би заради възрастта — беше на тридесет и девет, или пък поради натоварената си програма, която продължаваше да следва. Стигна се дотам, че за първи път Тадеуш я принуди цял един неделен ден нищо да не прави, забрани й дори да отвори кореспонденцията си.

Но не, по чудо някакво, сякаш не желаеше да забавя заминаването му за Калифорния, тя още на следващия ден възвърна жизнеността си и онази своя прозрачна бледност, която в съчетание с изключителния огън в очите й беше една от малкото привлекателни черти на острото й лице. Наистина имаше желязно здраве. Лизи не можеше да повярва, въпреки че беше родила дванадесет деца с най-голямото безгрижие на света. Приятелството между двете беше непоклатимо и щеше да остане такова докрай. Двете продължаваха да се кикотят като луди.

Тадеуш замина в първите дни на януари.

— Ще се върна най-късно след два месеца, Хана.

— Дума да не става, аз ще дойда да те видя. Без предупреждение, за да те изненадам в кревата с някоя холивудска дама. Ще пристигна с аероплан.

Мисълта за аероплана я беше обсебила. Беше ходила на въздушната среща в Шийпсхед, в югозападния край на Бруклин и беше успяла да полети във въздуха, вкопчена в гърба на пилота Оувингтън.

— Защо да не отлетя до Калифорния?

Сувингтън бе хукнал да бяга уплашен. Мариан и Тадеуш я бяха подхванали и я бяха отнесли далеч от аероплана, като дори не й бяха позволили да стъпи на земята.

Гледаше Тадеуш, който отново заминаваше.

— Не ми изневерявай прекалено, моля те.

Думите бяха изречени с тих и не много уверен глас. Тя самата не се чувстваше уверена. „Стара, грозна, че и с голям тумбак. Ако не е момиче, ще го удавя.“

 

 

Пътуването, което предприе в началото на март, беше ужасно, въпреки че Лизи я придружаваше (от януари те с Мариан се бяха установили в Калифорния, в Бевърли Хилс). Лизи бе настояла да дойде да я вземе от Ню Йорк — „в твоето състояние и дума не може да става да те оставя сама“.

Доста пресилено беше да се каже сама: с Хана пътуваха Ивон и Гафуил, две секретарки и един куриер.

— Ако имах аероплан, вече да сме пристигнали, колко време губим!

— Ако имаше какво?

Лизи беше ужасена, тя въобще не се виждаше в летяща машина:

— Особено с огромен корем като твоя.

— Хайде да говорим за друго, ако обичаш.

Нещото в корема й се размърда: „сигурно е момиче, щом е такова досадно“. Напълно беше убедена, че е момиче.

Във времето, когато Хана даваше на секретарките си отдих, бъбреха непрестанно, а отвън пробягваха притъмнелите равнини между Апалачите и Скалистите планини. Лизи зададе един въпрос в припадащия над Канзас мрак.

— Така и не ми каза, Хана.

Сивият поглед. Лизи:

— Дали Тадеуш е разбрал, че си била бременна, и то от него, в деня, когато Пелте Вълка те е нападнал във Варшава.

Само Лизи можеше да си позволи да навлезе в тази територия. Дори тя осъзна колко опасно се бе доближила до горещата точка на любовната история между Тадеуш и Хана, която траеше вече тридесет и две години.

— Извинявай, не биваше…

Ала Хана рече:

— Аз също често съм си задавала този въпрос, Лизи. Не зная отговора. Преди да се оженим, аз естествено не казах на Тадеуш, щеше да ме е срам да си послужа с това, за да го накарам да се ожени за мен. След това също. Никога.

При все това беше възможно Тадеуш да е научил от Мендел при прословутата им среща на пазара на цветята в Ница, през 1899 г., когато двамата мъже си бяха казали доста неща — „не зная какви, Мендел не пожела да ми каже дори и в предсмъртния си час“. Тадеуш можеше да е научил и от Добе Клоц.

— Но не мисля, Лизи. Освен това всичко е вече минало, далечно минало.

 

 

На гарата в Лос Анджелис ги чакаше истинска армия. Ордата деца се оглавяваше от Тадеуш и Мариан. В часовете преди пристигането Хана бе изпадала на няколко пъти в истинска паника: „Ще му се сторя издута като цепелин, стара жена, достатъчно откачена да забременее, която отгоре на всичкото с всеки изминат ден все повече заприличва на майка на съпруга си. А в Холивуд той среща стотици от онези гадни хубавици, дето само чакат да разтворят за него обятията си и други неща, защото е хубав до припадък и работи в киното. Не ме интересува дали ми е изневерявал. Искам единствено да остане мой. Макар че ще ми е ужасно болно, ако разбера, че е бил с друга“. Двете с Лизи бяха пътували в специален вагон, закачен към обичайния влак, теглен от локомотив „Маунтин“. Във вагона имаше истинска баня с вана, в Барстоу бяха заредили прясна вода и когато Лос Анджелис бе започнал да се очертава в далечината, Хана се плискаше във вана със студена вода с надеждата, че ще изглежда по-свежа.

— Великолепна си — каза той. — Дори ослепителна. Как са децата?

Той във всеки случай беше толкова красив, та чак дъхът да ти спре, беше загорял и подмладен. Къщата на Каденови на Бевърли Хилс беше завършена, в испански стил, но с приятна английска градина. Тадеуш живееше у тях, бяха му дали цяло крило. Да, работел. Дейвид Грифит го бил помолил да му сътрудничи в „Раждането на една нация“, бил се сприятелил с Томас Инс, който бил възпроизвел в каньона Санта Инес удивителни декори, дори и една нюйоркска улица, запознал се бил също така със Скот Сипни, бивш театрален режисьор, който харесвал пиесата му, както и с един англичанин със странното име Чарлс Спенсър Чаплин. И разбира се, работел над сценария на своята „Пустиня“.

Той се усмихваше, видимо в мир със себе си: онова, което Раул Уолш и другите двама сценаристи правели с романа му, наистина било учудващо, щяло да й бъде трудно да разпознае историята, но защо пък не?

Очевидно! Тя го оглеждаше. Беше трудно, невъзможно дори да прочете по лицето му, да различи дали е ужасно нещастен или тъкмо напротив, дали по своя воля и с удоволствие свиква с новия си занаят на пишещ за киното. Освен това й засвидетелстваше повече любов и нежност от когато и да било. Още когато носеше Адам в утробата си, преди повече от единадесет години, бяха се любили почти до раждането. Накрая го любеше главно тя.

Той я облада сред полуотворените куфари, а машинката в главата на Хана работеше с пълна скорост, защото нямаше какво да я затормозява: „Прекалено се притесняваш, Хана, той изглежда е щастлив от съдбата, която му организира. Само на четиридесет и три години е и сам ти каза, че писателят започна да съзрява едва на тази възраст. Първият му опит в киното с Де Мил беше провал, но този не е: хората започват да разбират колко е талантлив, започва да го разбира и самият той, и това е най-хубавото. Колкото и проницателен и хитър да е, не е разбрал комбинацията ти. След година ще се говори само за него, ще бъде прочут и ще печели много пари, което винаги си искала за него. Ти ще го спасиш от самия него, малка, скапана и хитра негоднице“.

Предвиждаше се Раул Уолш да снима филма си в началото на май. Хана прочете последния вариант на сценария и в началото се обърка от съвсем специфичния похват на хората от киното да разрязват даден разказ като печен бут… но още повече се обърка, когато откри в какво се бе превърнало истинското приключение на Куентин Маккена: в началото на филма героят (в ролята Дъглас Феърбанкс) се оженва; един завистлив, подъл и жесток братовчед му отнема съпругата (Лилиан Гиш) почти седемдесет минути (приблизително) преди консумирането на брака, а после подпомогнат, един Господ знае защо, от крещящи апахи, черни като негри, завлича нещастницата в някаква колиба насред съвършено непристъпна пустиня (все пак бяха запазили пустинята), в която въобще няма вода; Самотният герой въпреки всичко тръгва по дирите на Любимата и Предателя, прекосява пустинята пеш — крещящите черни апахи убиват Белия му кон, — стига изтощен до колибата, където все още обаче има сили да се бори с Братовчеда Сатана и да го убие малко преди негодникът да насили Любимата и да я озлочести; влюбените отново са заедно и си тръгват на Белия кон, който се появява незнайно откъде.

Хана бе стъписана от тези глупости.

Но Тадеуш се усмихна спокойно: „Това е кино, любов моя“. Освен това Хари Ейткън и Еди Лукас били очаровани. Те намирали всичко това възхитително.

— Еди иска да напиша роман, възпроизвеждащ точно тази сюжетна линия. Хрумнала му е оригинална идея: да издаде книгата за прожектирането на филма, да й сложи сърцераздирателна корица и да я продава на зрителите на излизане от киносалона. Хана, не гледай с очи на тъжен бухал, моля те. Уверявам те, страхотно се забавлявам. Ще се нарича „Самотният конник“ — каза той.

12.
Ами че той ме ругае, та това е прекрасно…

Филмът и книгата излязоха в средата на юни, четири-пет седмици след раждането, така че и дума не можеше да става да прекоси Америка, за да присъства на премиерата. Телеграмата от Тадеуш получи тъкмо в момента, когато беше седнала в кабинета си, в къщата в Лонг Айланд, към четири и половина сутринта: Триумф скромно казано. Обичам те.

Самият Тадеуш пристигна осем дни след това. Повече от всякога приличаше на удовлетворен автор. Благодарение на договорите, умело подписани от Поли Туейтс и американския му екип, той щеше да получи дванадесет процента от печалбите от филма, които щеше да раздели с Еди Лукас; очакваше се да са най-малко 30–40 000 долара. Но това не беше всичко: беше подписал още два договора за сценарии, единият за „Завръщането на Самотния конник“, а другият за „Реваншът на Самотния конник“.

— Аз им предложих „Самотният конник и хората — мравки“ и „Самотният конник срещу Франкенщайн“, но те нещо не бързат. Още се колебаят малко. Може би по-късно. Еди направо е откачил, предложи ми договор за пет години, гарантира ми петдесет хиляди долара годишно, при условие че му пиша по един „Конник“ всеки три месеца. Ще приема, както се досещаш. А, добре че се сетих…

Подаде й кутийка от кожа, в черно и наситено червено. Диамантена огърлица.

— Тадеуш, сигурно си дал цяло състояние!

— Ами нали съм богат…

— Почти бих предпочела черните перли, знаеш ли?

— Ще продължа да ти подарявам черни перли, по една всяка година, докато съм жив. Това няма нищо общо с тях.

Този път тя не издържа на дребнавостта си. Отиде да се осведоми за цената на огърлицата: над 150 000 долара. После си помисли: „Не е задържал за себе си и една стотинка от спечеленото в киното. Сигурна съм, че дори има дългове“.

Той се усмихна, никакво трепване по лицето му, в гласа или на ръцете, което да издава, че крие нещо. Тя го попита:

— Еди-кога ще издаде „Пустинята на татарите“?

— Я помисли, кой издател ще се съгласи да пусне едновременно и от един и същи автор две толкова различни книги? Хана, аз никога не съм се месил в твоята работа, но ти би ли пуснала в продажба по едно и също време и с еднаква марка луксозна козметика и сапун за пране? Разбираш ли?

Усещане, по-скоро убеденост, че той изживява някакъв ад. — Лизи, човек винаги може да преправя историята. И да я проумява впоследствие. Между нас с Тадеуш не съществуваше само ужасният проблем с парите, които аз имах и печелех безумно лесно, а той никога не е имал, освен когато аз се намесех. Още през първите дни на женитбата ни аз му предложих всички възможни решения, в това число и да му дам определена сума пари, с които да разполага, както пожелае, ако иска да си измисли богат чичо, когото е наследил, така че никой да не знае откъде точно са дошли парите. Не. Предлагах му всякакви постове при мен, например онзи, който после бе зает от Джош Уин. Не. Предложих му той да бъде президентът, официалният шеф, комуто хрумваха всички идеи, а аз да му бъда само сътрудничка. Не. Но все пак той трябваше да живее от нещо, знам ли, да си купува костюми и долни гащи, цигари, да може да плаща пътуванията си. Когато отидехме в някой ресторант или хотел, се опитвах да го накарам да вземе парите, та пред хората да изглежда, че той плаща. През 1900 година на това много се държеше, а не съм сигурна, че и днес, седемдесет години по-късно, не продължава да е така. Не. Аз плащах, а той мълчеше. Наричаха го жиголо в лицето. Два-три пъти разби физиономията на мръсника, но все се усмихваше: „Няма значение, Хана“. Никога нищо не ми поиска, дори и книга. Първите три години тайно му купувах дрехите, обувките, всичко. Не можеш да си представиш колко ми беше неудобно и колко бях нещастна, Лизи. Да, дори и с теб не съм го споделяла до тази вечер. Изглежда толкова глупаво, че всички биха се смели.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, ХАНА… по дяволите, ако знаеш само как мразя тази фраза.

Но проблемът не беше само в парите. През целия си тъй дълъг живот най-много на света съм желала, милиард пъти повече от пари и успех за себе си, той да успее. Да се прослави като писател, защото беше създаден за това, защото не можеше, а и не искаше да прави друго. Беше ужасно, годините минаваха, а това не ставаше. На пръв поглед той беше в прекрасно материално положение, трябваше само да пише. И той пишеше, но никой никога не пожела книгите му. Единствено когато измени на себе си и като пълен глупак взе да пише глупави неща. Казват, че евреите били тормозени, ала той беше тормозен много повече. Този живот наистина е скапан, питам се как успях да го издържа до тази възраст.

Нито пари, нито успех. При неговия изключително самовзискателен характер и прекалена, ненормална чувствителност.

И аз, за капак. С години го бях преследвала с гадния си език, който не можех да сдържам… то аз и досега не мога, знам. С мен не се живееше лесно, най-меко казано. Не беше достатъчно, че го обичах до полуда.

И какво от това, че разбирах нещата? Какво трябваше да направя, за да ги променя?

 

 

Роди Абигейл на 4 юли. Трудно, много трудно дори. Болките продължиха с часове, бебето се опитваше да излезе с рамото напред. Петимата акушер-гинеколози, събрани около нея, след като бяха опитали с форцепс, започнаха да говорят за цезарово сечение. До този момент почти бе успяла да не вика. Сега свирепо изрева: „Скапани тъпи глупаци, опитайте отново! Хайде, ще броим заедно: едно, две-три!“.

След това бяла, пребяла като платно и със затворени очи попита: „Момче или момиче?“. Беше момиче. Тя извика: „Въобще не се учудвам, досадна е почти колкото майка си!“.

Четиридесет и осем часа след събитието вече бе свикала щаба си около постелята. Джошуа Уин беше бивш адвокат, с когото се бе запознала още при пристигането си в Америка. Тогава той тъкмо започваше кариерата си. Дълго бе работил за нея като юрист, след Поли Туейтс тя най-често търсеше неговото мнение по отношение на договорите и правата. Накрая му предложи поста генерален директор, като мъж не беше лош.

— Джош, искам окончателно да отделя Европа от Америка. Искам това да са две различни дейности, с три общи точки: аз, вие и производството на козметика и парфюми.

Беше се върнала изцяло към работата си. Едно вестникарско заглавие, споменаващо трудностите в Европа (тя не прочете по-нататък) я бе поставило нащрек.

— Вижте подробностите с Поли, Джош. Аз вече му писах по този повод, той знае за какво става дума. И нека се изясним: искам три отделни фирми, като смятате и Австралия и Нова Зеландия. Всяка от трите да се задължи никога да не навлиза в периметъра на другите две. Все едно че се ръководят от три различни личности, които са се споразумели да не се конкурират помежду си.

Много беше досадно, но юристите никога не бързаха. Чак след няколко седмици Уин тръгна за Лондон и Париж да уреди с Поли последните подробности. Намираше се насред Атлантическия океан, когато войната избухна. „Това са мъжете, човек никога не може истински да разчита на тях“, помисли си Хана.

Тъй като разлистваше вестниците единствено за да види къде са разположили рекламите й, тя въобще не бе обърнала внимание какво се бе случило в разни чудати места като Босна и Херцеговина и някакво си Сараево — „Аз дори не знам това къде е! А доста съм попътувала“. Това бе единствената й реакция при избухването на Първата световна война. С техните заяждания тия кретени бяха направили на пух и прах доста от плановете й тъкмо когато бе решила да активизира работата си в Европа, защото малко я бе позанемарила. „Добре се подредих сега, няма що. Банда негодници!“

Бяха й нужни няколко дни и обяснения на околните, за да схване значението на събитието. Беше стъписана и някак невярваща. Гледани от Америка, всички тези страни, които тя познаваше и обичаше, си приличаха. А това, че те бяха способни да се карат и да изпратят народите си взаимно да се избиват, й изглеждаше чиста лудост. Тадеуш отиваше по-далеч: той смяташе, че Европа — онази, в която те се бяха родили и израсли — щеше да изчезне завинаги.

— Ти поне няма да хукнеш да воюваш, надявам се. Ти си американец.

— И съм горд с това. Но аз съм също толкова европеец.

— Все едно, прекалено стар си да се биеш.

— Вярно. Освен с теб в леглото.

Адам и Джонатан пък бяха още малки. За какво тогава се тревожеше?

За приятелите си във Франция, Германия и Англия? Сигурна беше, че те няма да бъдат засегнати, всъщност тя работеше главно с жени. Освен това направо я напушваше смях, като си представяше Кокто и Марсел Пруст като пехотинци.

Семейството й в Полша? Преди девет години, през 1905-а, беше получила писмо, препратено чрез козметичния й салон в Берлин. Беше от брат й Симон: Съвършено случайно узнах, че все още си жива, но не такава е, уви, участта на нашата майка. Господ я прибра в сияйните си владения… Следваха много горчиви упреци, накаканизани като талмудическа литания: как можело до такава степен да няма чувства към семейството си, толкова да не се интересува от своите, да не изпълнява нито едно от задълженията си, особено религиозните? Упреците изобщо не трогнаха Хана. Не се чувстваше задължена на Симон, който никога не се бе интересувал от нея, нито когато живееха заедно в щетъла, нито когато тя тръгна за Варшава. Въпреки всичко му бе отговорила, предложила му бе пари, ако евентуално се нуждаеше, и дори се бе поинтересувала как живее. Получила бе двадесет и осем страници още по-яростни порицания… завършващи при това с искане за пет хиляди рубли. Изпратила му бе двадесет хиляди и бе решила, че с това въпросът е приключен. Само дето след два месеца директорката на салона в Париж я бе уведомила за появяването в луксозните помещения на Сент-Оноре на един брадат равин, повлякъл след себе си жена и девет свадливи деца. „Изхвърлете ги!“, бе телеграфирала Хана. Тогава се бе намесил Тадеуш и я бе призовал към благосклонност; и се бе заел лично да издейства на семейството на онзи, който всъщност му беше шурей, средства да се установи във Франция. Но с това не се бе свършило: шуреят бе обявил, че там имало прекалено много евреи и равини, които го били конкурирали. Наложи се да осигурят финансово преместването им в Алжир, Аллах само знаеше защо точно там. Тя плащаше ли, плащаше и накрая дори се бе оставила да я убедят да отиде да ги види. Фатална грешка; равинът и двамата му най-големи синове не бяха пожелали да й отворят вратата и й бяха забранили да се види и с другите си племенници и племеннички, защото била скъперница. Беше си тръгнала побесняла. Тадеуш отново я бе успокоил и я бе убедил да им изплати прилична издръжка. „Дявол да го вземе, по-евтино щеше да ми излезе, ако издържах балета на Парижката опера!“ (Та тя им даваше десеторно заплатата на която и да е директорка на козметичен салон.) В резултат на това варшавският квартет — бащата, майката и двамата най-големи синове, поиска още повече: Симон настояваше да му се построи лична синагога, където той да е духовен водач. „По-добре накарай мързеливите си синове да работят“, бе отвърнала Хана. Симон я бе залял с огън и жупел: неговите синове щели да посветят живота си като него единствено на изучаване на Свещените книги и щели да се молят за нея, дето толкова е прегрешавала… „По дяволите!“ С тази последна ругатня бяха приключили роднинските им отношения. Симон обаче бе продължил да й пише, преправяйки почерка си, за да не бъде разпознат, и изпращаше писмата си от най-невероятни места. Тя ги хвърляше в кошчето и не отговаряше.

Прочете „Реваншът на Самотния конник“, който трябваше да излезе в края на септември. Еди Лукас й бе изпратил коректурите по нейна молба. Книгата й се стори изумително глупава, още по-ужасна от първата. Корицата беше вулгарно агресивна: полугола девойка на препускащ кон, преследвана от апахи, целите в пера — изглеждаха доста странни, — които размахваха томахавки, а това беше още по-любопитно. Дори Лукас бе малко притеснен. Но не много, след толкова години лишения той бе вкусил сладостта на големите тиражи.

— Тадеуш ли написа това?

— За осем дни. Може да пише и бързо, когато поиска.

— Ще издадете ли „Пустинята на татарите“, Еди?

Не веднага, бе признал той. Освен това Тадеуш си бил взел ръкописа. Той щял да решава.

— Хана? Какво става? Вие никога не сте се интересували какво пише той, освен един-единствен път. Не си спомням през останалото време да сте коментирали. Не ви упреквам за безразличието, разбирам го. Мога ли да бъда искрен? Тадеуш е на път да постигне нечуван успех, макар и не в жанра, в който опитваше в началото. Мисля, че сте прекалено европейка в реакциите си и затова правите разлика между сериозния и евтиния писател и…

— Ревнувам от успеха на Тадеуш, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— И добре че не сте. Инак щях да счупя нещо в главата ви. А сега изчезвайте, ако обичате. Не си търсете коректурите, изгорих ги.

 

 

Глупавата война в Европа продължаваше да не я интересува.

Тадеуш беше в Лос Анджелис. Не го беше виждала повече от три месеца. Естествено той й пишеше три пъти в седмицата и се обаждаше по телефона в неделя. Ако й се приискаше, можеше да научи новини за него от репортажите му в „Ню Йоркър“; разказваше подробно за живота си в Калифорния, в стила, в който би писал за бушмените или зулусите — беше много забавен. „Няма съмнение, че прекрасно познава всички тези актриси, чиито приключения описва.“

В края на октомври Лизи и Мариан се върнаха от Бевърли Хилс. Бяха взели със себе си само най-малките деца, които още не ходеха на училище, другите бяха оставили при слънчевото време. Лизи се чувстваше виновна. Мариан пък беше много угрижен, но по съвсем друга причина: един от братята му беше французин, беше мобилизиран и според последните данни се биеше някъде в Артоа или във Фландрия. Хана го гледаше смаяна.

— Искаш да кажеш, че е престанал да се грижи за снабдяването на фабриката и е отишъл да стреля срещу Райнер Мария Рилке? Защо ли пък Аполинер и Рилке да не се стрелят от двата бряга на Рейн? Невероятно! Въпреки че от мъжете човек може всичко да очаква.

— Хана, страхувам се, че не преценяваш точно значимостта на събитията там.

Сега, след повече от двадесет и пет години Мариан за първи път открито й казваше, че не е права. Това я подразни. И се прибави към уклончивите им отговори, когато ги питаше за Тадеуш. Тя издърпа Лизи настрана.

— Изневерява ми, така ли?

— Ти си луда.

— Лизи!

Приключения без бъдеще, каза Лизи. Мимолетни. Там имало толкова много красиви момичета, мечтаещи за бъдеще в киното. А когато си известен автор като него…

— Хана, за малко да не се върна в Ню Йорк, защото знаех, че няма да мога да те излъжа. Какво ще правиш? Ще отидеш там с пистолети?

Изкушението беше адски осезаемо, но тя не помръдваше: „Искаше ти се да е известен, нали? Е, сега е известен. Но по начин, от който той се срамува, който вероятно го измъчва и го отвращава, ако ли не му идва да се обеси. Ти си виновна за всичко. Можеш да се гордееш със себе си“.

Продължи да му пише най-нежните, най-веселите и възможно най-смешните писма. Разказа му например последните измислици на Кейт О’Шей, директорката на лабораторията в Ню Рошел; обхваната от някаква феминистка лудост, тя вече изискваше дори конете, с които докарваха основните суровини, да бъдат кобили, водени от жени. Отгоре на това всеки ден пали свещи в католическата църква, за да измоли победа за немците — не че обича безумно принца, но така проклетите англичани щели да загубят. Принудена бях да се разпоредя да й вземат знамената и портрета на Вилхелм II. Малко взе да ме изнервя.

В писмата си избягваше всичко, което можеше да се изтълкува като признак на отчаяние или самосъжаление, а още повече като упрек за дългото му отсъствие.

В писмото си в края на ноември отиде дори още по-далеч: Цяла вечност не съм ходила в Европа. С тази абсурдна война се притеснявам за всички, които работят за мен. Ангажиментите ми тук не ми оставят много свободно време, така че най-добрият момент да отида там ще е периодът на празниците. Уверяват ме, че нямало никаква опасност. Ще пътувам с американски кораб, а ние сме неутрални. Ще отида в Лондон.

Прекрасно знаеше, че той щеше да чете между редовете. Целта беше той да поеме инициативата за тази първа истинска раздяла; щяла да му изпрати Адам и Джонатан, за да не бъдели сами, докато тя…

Отговорът беше: Ако се наложи, ще потопя кораба ти. Пристигам.

 

 

Доведе със себе си Чарлс Спенсър Чаплин. „Точно като съпруг, палувал с друга дама, който смята за необходимо да се прибере с букет цветя“, помисли Хана, на която дребният англичанин с мустачки и очи на варшавски евреин отначало заприлича на братовчед, повикан да пази Тадеуш от нейните избухвания. Готова беше да намрази англичанина. Оказа се обаче — тя го призна с неудоволствие, — че сам по себе си Чаплин е безценен. Невероятните му палячовщини разсмиваха дори Джонатан, чиято агресивна студенина и самовглъбяване личаха все по-ясно. („Лизи е права, той наистина е трудно дете. Поне Тадеуш да не беше така отстъпчив с него! Мен той въобще не слуша.“) Освен това Чарли беше много повече от клоун, пък бил той и гениален, в него гореше някакво изключително огънче — напомняше малко сексуален маниак. След като беше напуснал Мак Сенът и бе подписал с продуцентите от Есани, той замина за Чикаго да снима първия си филм (но само го започна там, а го завърши в Калифорния, в Сан Франциско). На закуска той импровизира на масата блестящ танц с две вилици и две хлебчета. Погледът му беше проницателен. Използва един момент, когато с Хана бяха сами, за да й каже:

— Тадеуш струва много повече от това, което прави в момента, знаете ли?

— Да.

Той целуна мило дланта на ръката й.

— Ще направя всичко да му помогна, Хана. Евреин ли е?

— Не.

 

 

— Изневерявах ти.

Мълчание. Тя лежеше гола по корем, с нос, забит във възглавницата. Противно на обичая им от близкото минало да се любят на светло, беше загасила всички лампи в спалнята. Поведението й беше жалко и тя го знаеше, но не желаеше той да вижда лицето й на остаряла жена.

— Знаела си, Хана. Знаела си го още преди да си помисля да докосна друга жена. Сигурно си го била предвидила.

— Ами да. Аз всичко предвиждам.

— Почти всичко. Доста е страховито.

— Аз съм чудовище.

— С най-хубавата извивка на ханша на света. Не се опитвай да ме мамиш, Хана, зная, че страдаш, но зная също така, че не отдаваш на тези жени значението, което те са нямали.

Нежният му и спокоен глас в нощта. А малката машинка в главата на Хана неумолимо отбелязваше всяко потрепване: „Внимавай, Хана, той е на път да ти каже, че знае какво си направила за него и как се е озовал в Лос Анджелис да спечели толкова пари и че ако сега двамата сте в това положение, то е заради теб. И че ти още един път си направлявала живота му, въпреки всички обещания, които му даде“.

— Мога ли да те докосна, Хана?

Тя бе съвсем близо до отрицателния отговор, беше готова да се впусне в злъчни въпроси за това как правят любов онези в Лос Анджелис. Замълча. „Какво ще ти донесе съобразяването единствено със собственото ти честолюбие? А играта на наранена съпруга, а, скапана глупачке? Като си лягаше, не трябваше да се събличаш гола. Или трябваше да си легнеш в друга стая, да не би място да няма? Да му се цупиш, без уж да му се цупиш, като в същото време наистина го правиш, не е най-умното решение. Искаш да се разведеш ли? Не? Тогава млък, и да не съм ти чула гласа повече!“

Пръстите на Тадеуш по гърба й. Тадеуш нежно погали раменете й с едва доловими и безкрайни докосвания, които след това се спуснаха по гърба й.

— Жените бяха три. Общо три. С последната бях през октомври и то само един път. Оттогава нищо. Други няма да има. Би ли се обърнала, ако обичаш?

Тя се вкопчи с последни сили във възглавницата, в която бе заровила лице. Продължаваше да стои със затворени очи, с тайната надежда да скрие от него ефекта от милувките му. Още повече че сега усещаше ласката му по ханша и бедрото си и играта на езика му. Страшно отчайващо беше, че така добре познава и нея, и чувствителните й местенца, напълно уверен, че може да я преобърне като палачинка — в прекия и преносен смисъл. „Ти обаче го желаеш, това е, няма какво да се залъгваш. Освен това той не знае нищо за Ейткън и всичките ти маневри, напразно се паникьоса…“

— Обърни се, Хана. Глупаво и обидно е да криеш лицето си от мен.

„… паникьосваш се безпричинно. Освен ако не използваш страха си, за да принудиш онази част от себе си, която не желае да му отстъпи, да отстъпи. Внимаваш ли, Хана? Ето, вече започваш да се забавляваш, глупачке!“

— Пусни тази възглавница, по дяволите!

Като палачинка. „Той ме преобърна като палачинка. Обичам го и въобще не ме интересува, дори да е спал с всички в Холивуд.“

Тя потърси погледа му и установи, че в стаята цари непрогледен мрак. Запали нощната си лампа, готова да се разсмее с него.

Ала той не се смееше. За първи път тя го виждаше на прага на истинското побесняване.

— Откъде измисли тази абсурдна глупост, че си стара? Не го прави никога повече, чуваш ли? Никога повече!

„Ами че той ме ругае, та това е прекрасно!“

 

 

Помниш ли, Лизи, онази последна Коледа, която посрещнахме всички заедно в къщата на Лонг Айланд, с братята и сестрите на Мариан и скъпия ми Падеревски си говорихме за Полша, в разговора не участваше само ти, защото не разбираше нито дума. Ти си мислеше, че всичко между нас с Тадеуш е наред, дори ми го каза, помниш ли? А Ян ни свиреше Шопен.

И аз мислех така и това беше най-лошото.

Тадеуш се задържа и замина едва в края на февруари. С Хана се бяха договорили. Вече нямаше да живеят разделени месеци наред, той в Калифорния, а тя на източното крайбрежие, на 4500 км разстояние един от друг. Щяха да се събират на всеки три-четири седмици и толкова по-зле за работата. Или той щеше да идва в Ню Йорк, или тя щеше да ходи в Лос Анджелис. Тадеуш се остави лесно да бъде убеден от Падеревски и щеше да участва в голяма акция, предприета от световноизвестния пианист в Америка. Последният беше създал комитет за подпомагане на жертвите от войната в Полша и освен хуманния жест бе започнал да преследва една напълно политическа цел: независимостта на Полша. По онова време имаше четири милиона американци от полски произход. Без средства не можеше да се направи нищо, затова трябваше да съберат пари. Тадеуш се зае със събирането им и започна с това, че даде собствени средства. За тази цел за осем месеца написа десет нови приключения на Самотния конник и директно преведе на комитета сто и двадесетте или сто и тридесетте хиляди долара от авторските си права. Въодушевено поиска двойно по-голяма сума от жена си, както и от всички Каденови. По-късно Падеревски щеше да сподели с Хана, че Тадеуш сам бе събрал повече от три милиона за каузата.

Той обикаляше Съединените щати и изнасяше лекции за Полша, организираше благотворителни разпродажби и балове, вечери с куверти от сто до петстотин долара всеки. През въпросната 1915 г. Хана на три пъти ходи в Калифорния. Беше там през юли и на една вечеря, на която Тадеуш я замъкна, се озова до Хари Ейткън, с когото тогава се запозна официално. Ейткън играеше ролята си перфектно и се правеше, че я вижда за първи път. Дори най-нахално взе да й обяснява, че търсел свежи капитали за създаването на нова продуцентска компания, в която щял да обедини „Кийстоун“ на Мак Сенът, студиата на Д. У. Грифит и „Кей-Би“ на Томас Инс. Разговорът стана направо нереален: Ейткън имал нужда от четири-пет милиона долара, не повече; вече бил намерил голяма част от парите благодарение на „Стандард Ойл“, петролната компания, но искал да разполага с повече.

— В киното могат да се спечелят добри пари, госпожо Нюман. Хората, които ни подпомогнаха финансово за „Раждането на една нация“, реализираха огромни печалби само за пет-шест месеца.

„Ще го убия този“, мислеше си Хана, която най-добре знаеше колко беше донесъл филмът на Грифит: нейният четвърт милион почти се бе удвоил за пет месеца. Акробатичният номер на Ейткън въобще не й се нравеше, а Тадеуш ги слушаше усмихнат.

На следващия ден, нямаше как да не го направи, тя поиска мнението на Тадеуш. Той поклати глава:

— Това са твоите пари, Хана, влагай ги както искаш.

— Но този тип е продуцент на твоите Конници, нали?

— Още една причина да не се намесвам — отвърна той с обичайното си спокойствие и с онзи свой любезно подигравателен, почти ироничен поглед, зад който можеше да крие какво ли не, както тя добре знаеше.

През септември, в Ню Йорк, отидоха заедно с Каденови, Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс в кино „Никърбокър“, където даваха и един нашумял филм — комедията „Срамежливият“, в който последният играеше главната роля. Присъстваха на първата от пълните програми — три филма един след друг. В последна сметка Хана не бе вложила пари в киното. Ако не беше Тадеуш, тя несъмнено щеше да последва примера на „Стандард Ойл“. Защото инвестициите в киното я привличаха, тя на свой ред се бе запалила по него. За свое най-голямо учудване и почти срам откри, че е завладяна от движещите се неми картинки. Случи се нещо направо зашеметяващо: „Самотният конник“, чийто сценарий й се бе сторил ужасен, направо я бе приковал към креслото. И плака като ученичка (Лизи плака още по-силно и това я успокои), гледайки мелодрамата на Сесил Б. Де Мил „Вероломство“.

Положението й беше парадоксално: след като бе дала пари на кинаджиите, без да търси печалба от това, само за да дадат работа на Тадеуш, сега не смееше да вложи средства в киното от страх той да не си помисли, че отново иска да се меси в писателските му занимания.

„Или обратното, и аз вече не знам.“

Идеше й да крещи, Тадеуш отлично знаеше отговора, който тя очакваше да чуе. Как щял той да й дава съвети за влагане на пари?

Подразни се, макар че добре го познаваше — глупаво било в края на краищата. Киното давало възможност най-сетне за първи път да работят заедно.

По дяволите, започвало безкрайно да й писва от вечната му полуусмивка, от навика му винаги да се подценява, след като само в малкото си пръстче имал повече талант от дузини драскачи, често по-известни от него.

Минутите минаваха, а тя, отчаяна от спокойствието, което той й противопоставяше, започваше да се ядосва все повече и чувстваше как изпада в едно от онези ледено гневни избухвания, на които досега бяха имали право главно Джош Уин, Поли, Мариан и всички останали, с изключение на Лизи и Тадеуш. Но този път той прекали, бяха женени почти от шестнадесет години и бог й бе свидетел, че бе направила всичко, за да се опита да го разбере и да го накара да й прости — след като не беше виновна за нищо — задето беше богата и с всяка изминала година ставаше все по-богата и по-богата.

— По дяволите, по дяволите и по дяволите, Тадеуш!

Най-лошото беше, че той отново я успокои кротко и нежно и тя въобще не можа да пробие черупката му. Остави се да бъде успокоена, защото се срамуваше от скандала, в който избухналата бе само тя. „Добре че успях да се овладея и да не му кажа главното, което крия от него.“

Когато в средата на октомври той се готвеше отново да замине, тя почти му се бе молила да зареже „тия глупави романи“; нека продължал да работи като сценарист, но защо не започнел книга, достойна за него? Ако пък искал да остане в киното, можел да работи с Дейв Грифит.

Той й бе напомнил, че в момента направо му се месела в работата на писател.

Казал го бе, смеейки се:

— Няма значение, Хана.

Всъщност тя била права, бе прибавил накрая.

Не предусетих какво се задаваше, Лизи. Аз, която уж съм била предвиждала всичко. Нищо не долових.

13.
Не е толкова трагично

Тя все пак вложи пари в киното. По онова време Мариан бе започнал да получава печалбите от сделките си с недвижими имоти — бяха огромни. Дългата процедурна битка между арогантното опекунство на компанията „Мошън Пикчърс Патентс“ на Томас Едисон, който претендираше, че бил собственик на всички патенти, и независимите продуценти бе завършила с решението на Върховния съд от 15 октомври 1915 г., с което въпросните патенти се анулираха. Холивуд, който до този момент бе в някакво ембрионално състояние, буквално за дни се превърна в Мека на кинематографичната индустрия. Биеха се кой да купи парцелите, собственост на Мариан.

В това време той правеше едно проучване, за което Хана го бе помолила. Според него поне три кинокомпании имаха обещаващо бъдеше: „Юнивърсъл“ на Карл Лемле, „Парамаунт“ на Зукър и Ласки и „Фокс“ на Уилям Фокс (беше унгарски евреин и с негов сънародник бяха започнали в предградията като клоуни под името Шмалц Брадърс).

— Има и други многообещаващи господа: Маркъс Лоу, който е създал „Метро“, Самуел Голдуин — роден е във Варшава и истинското му име е Голдфиш — или пък братята Мейър, които са от Минск, Русия. Както и братята Уорнър, които също са дошли от Полша. Или пък Селзник, той е украинец.

Тя прихна да се смее:

— Нима не намери нито един Смит или Дюпон?

— Не, но мога да потърся — отвърна той невъзмутимо.

Тя избра „Парамаунт“. Художествен директор и главен режисьор бе Сесил Б. Де Мил; в момента снимаше „Жана д’Арк“ и подготвяше „Завоевателите“, с които щеше да се прочуе. Хана го познаваше от години и много го уважаваше.

Типично по свой маниер тя не смесваше работата с удоволствието и личните си вкусове. Освен това държеше на принципа за разделение — не можеше да рискува евентуален провал на инвестициите й в кинематографията да засегне останалите й начинания. При опита да навлезе в един мъжки свят обстоятелството, че е жена, отново й се струваше недостатък. Създаде независима компания и назначи за директор един от братята на Мариан, Джоузеф Каден.

 

 

Адвокатите и Джоузеф Каден изработиха със Зукър договора за участието в „Парамаунт“. Документите подписаха на 25 ноември. Тя не беше в Съединените щати: десет дни по-рано една телеграма, дошла от Лондон, отново бе разбила сърцето й: нежният, мил, прекрасен Поли Туейтс бе умрял от разрив на сърцето на петдесет и шест години; цели двадесет години той бе вървял до нея с нещо повече от вярност, между тях бе имало приятелско съзаклятие, започнало още от Австралия. След Мендел, сега още един свидетел на нейното юношество я бе напуснал — това бе началото на една дълга и скръбна литания, която тя щеше да произнася до края на дългия си живот.

Мигновено бе телеграфирала новината на Тадеуш, но камериерът му бе отговорил, че господинът отсъствал за два-три дни. Затова замина сама, на борда на „Турен“ — един от редките параходи, които се осмеляваха да превозват цивилни пътници през Атлантика. (Шест месеца преди това имперското германско посолство бе публикувало в „Ню Йорк Таймс“ зловещо предупреждение, подкрепено в следващите дни с конкретни действия, по-точно трагичното потопяване на „Лузитания“.)

Потънала изцяло в спомени за Поли, тя почти не забеляза вълнението на спътниците си, заети тревожно да наблюдават браздите от торпилите на една подводница. В Лондон се озова в обятията на Естел Туейтс и Уини Чърчил — той беше в униформа, беше се върнал на служба въпреки своите четиридесет и една години, — с когото се бе запознала на сватбата на Туейтсови.

В Лондон остана десет-дванадесет дни и се убеди във всичко, което отчетите на директорката й за Британските острови Сесил Бартън й бяха загатнали: войната не само не пречеше на работата й, а дори я увеличаваше; сякаш жените, поне нейните клиентки, намираха в грижите за красотата си отдушник заради отсъствието на своите мъже, синове и бащи, заминали по фронтовете.

Прекоси Ламанша и стигна до Париж. Същото заключение: козметичните салони никога не са били толкова пълни, фабриката в Европа продължаваше да работи, а персоналът, почти изключително от жени, очевидно не бе засегнат от мобилизацията.

Бе планирала да се върне в Съединените щати към 15–18 декември, навреме за коледните празници. Телеграмата от Мариан получи на улица „Анжу“ 10 (Кокто вече не бе там, беше заминал да се прави на войник, какво ли нямаше по света).

За предпочитане завръщане веднага, бе написал Мариан.

 

 

Щом го погледна и разбра.

— Тадеуш?

— Да. Не е толкова трагично.

— Как знаеш, за бога? Знаеш ли къде е? Не? Тогава?

Беше дошъл да я посрещне при малкия параход на компанията „Кюнард“. Бяха й нужни девет дни да прекоси Атлантика, параходът непрестанно променяше посоката; беше ходил дори до Ирландия, до Голуей, защото разузнаването бе сигнализирало за немска подводница в околностите.

— Може би те разтревожих напразно. Наистина не знаех какво да правя.

Беше дошъл да я вземе на нюйоркското пристанище с новия си шестцилиндров „Пиърс Ароу“.

Караше със спокойната мудност, с която правеше всичко.

— Да не вземеш сега да се разбързаш — каза Хана.

— Отначало той изчезна и три седмици нямахме никакви новини…

— И не се разтревожихте?

— Самата ти тъкмо бе тръгнала за Европа. С Лизи си помислихме, че може би е тръгнал след теб. Нали я знаеш Лизи.

„Създадена съм да бъде щастлива“: оптимизмът на Лизи бе толкова непобедим, че сигурно щеше да продължи да вярва в живота и щеше да мисли какво ще вечерят дори ако падаше от петдесетия етаж.

— А после, Мариан?

— На двадесет и осмия ден получихме писмо от него. От Мексико, по-точно от Оаксака. Намира се на триста километра южно от град Мексико. Пишеше, че всичко било наред, че нямало защо да се тревожим, че отново бил започнал да пише и че не трябвало да те предупреждаваме.

— От коя дата беше писмото?

— От девети ноември. Хана, от доста време той наистина бе започнал отново да пише, искам да кажа не нещо като „Конника“, а книга като тези от преди да започне да работи за киното.

— Не ми е казвал.

— Лизи е знаела, но не бе казала и на мен. Направи го съвсем наскоро. Дори не беше много сигурна, нали знаеш, с него е трудно да се прецени. Хана, наистина не знаех какво да направя. В Оаксака има английски консул, накарах да съберат сведения, изпратих телеграма. Отговорът бе: Колата на господин Нюман наистина е при нас, но не и самият господин Нюман. Отидох там. Накрая на света е. Тадеуш бе наел една малка къща за една година, но преди три седмици беше заминал.

— Оставяйки колата си?

— И мен това ме притесни. Накарах да претърсят всички околности. Там също воюват. Панчо Виля и Емилиано Салата. Помислих си дори дали не е станал военен кореспондент.

— Или dinamitero^[9], защо пък не?

— Нужни ми бяха десет дни, докато вляза в дирите му: беше взел влак до Веракрус, а оттам кораб за Съединените щати.

— Датата? Искам да кажа кога го научи?

— На седемнадесети ноември.

— Все още съм била в Лондон. Трябваше да ме предупредиш по-рано.

— За да ти кажа какво? Че се е прибрал в Америка? Точно тогава получихме второто писмо. От Веракрус, с успокояващи новини: пътувал за вдъхновение, бил възнамерявал да посети всяко островче в Карибско море и всичко било наред. Не трябвало да ти казваме нищо, защото искал да те изненада.

— Но ти все пак си го потърсил в Ню Орлиънс. А той е искал да го оставите на мира.

— Ти ме научи да действам така, Хана. Всъщност той бе останал в Ню Орлиънс само няколко дни. Хана, той е носел със себе си двеста страници ръкопис, които влачел в една кожена чанта още в Оаксака. Консулът си я спомни. Открихме чантата, беше я продал за пет долара на Бърбън стрийт. А ръкописа бе изгорил в хотелската си стая, преди да се качи на кораба. Тогава ти телеграфирах.

Никой писател нямаше да изгори без сериозна причина ръкопис, който му бе струвал месеци работа.

— За къде е взел кораб?

— Сан Хуан, в Пуерто Рико. До преди няколко дни беше там. Но двамата детективи…

Тя затвори очи.

— Накарал си да го следят, Мариан?

— Щеше да ме упрекнеш, ако не го бях направил. Не греша, нали?

„Не се сърди на Мариан, Хана. Вярно е, че ти го научи да реагира така. Месеци, години наред го караше да върви по следите на Тадеуш. Превърна го в ловно куче и той е реагирал като такова. Ти си отговорна, не той.

Прекрасно можеш да си представиш как се е почувствал Тадеуш, който вече е бил в отвратително състояние, ако не му се е отдавало да пише, когато отново се е усетил преследван и дебнат. Сигурно си е помислил, че както винаги отново ти го преследваш и дебнеш.“

— Къде е той, Мариан?

— Не знаем, Хана. Съжалявам. Претърсихме целия Сан Хуан, но напразно. Беше изчезнал.

Колата величествено си проправяше път сред ордата фордове. Ню Йорк вече беше украсен с новогодишни лампички.

 

 

Последваха четири дълги месеца ужасяващо мълчание. После пристигна писмото от Тадеуш.

Изпратено от Париж на 11 април.

14.
Четирите огнища

Жан Кокто носеше военна униформа, дело на шивача Пол Поаре. Тя се състоеше от перленосиви бричове, великолепно съчетани с разкошен лилав мундир от армантиерски шаяк, къса червеникаво лилава рубашка и очарователни еполети с нашивки в сливово синьо; пристегнат беше със син колан от руска кожа, инкрустиран със сребърни капси, та да изглежда по̀ военен.

На лявата ръка имаше ръчно избродирани нашивки, от които се разбираше, че е санитар доброволец.

— Моя скъпа, прескъпа Хана, какъв дявол те е довел тук? Това е свят за мъже.

Усмихна се много весело и с голяма обич. Седеше на задната седалка на открит опел с черни кожени седалки и бяла каросерия, каран от странно същество, чието облекло напомняше водолазния костюм на капитан Немо — това беше декораторът Пол Ириб, бъдещата голяма любов на Коко Шанел. Кокто целуна Хана:

— Бедничката ми! И това чудовище те е накарало да го гониш чак до тук? Ще ти го намерим, ела да видиш Етиен.

Въпросният Етиен беше граф Дьо Бомон, страшен веселяк, който бе създал подразделението на линейките в армията. Той се явяваше началник на Малкият Жан. Срещнаха се в една странноприемница във фландърски стил, недалеч от Димюд, където се бяха сражавали, ако ли и още не се сражаваха морските пехотинци — Малкият Жан не беше много наясно с войната — и недалеч от мястото, където имаше британски и канадски войски.

— Преди няма и три часа срещнах един много сладък малък лорд, който преди войната ловуваше с хрътки в горите си. Сега е най-малко генерал. Бойните действия са невъобразимо снобско занимание. Това е Етиен, скъпа. Ще можем да организираме един направо очарователен коктейл. Не знаеш къде ще спиш? Какъв ужас! Ще уредя това: познавам един чудесен сержант от разузнаването, който… Е, все пак успях да те накарам да се усмихнеш! Хана, тази война е ненормална, човек просто трябва да е по-ненормален от нея, а аз не трябва много да се напъвам за това. Ще спиш тук, ще слезем след малко. Имаш ли с какво да се преоблечеш или да ти дам нещо? А, този път направо се засмя. Хайде, скъпа, аз те обичам, а ти ще намериш своя рус авантюрист.

 

 

Беше пристигнала в Париж на 4 юни, след ново опасно прекосяване на Атлантика; беше пътувала на американския параход „Маунт Върнън“ (който по-късно щеше да бъде торпилиран и потопен).

Във френската столица, наред с много други, й помогна и Гертруда Щайн. От три месеца тя се бе отделила от брат си Лео и живееше в хармонично съжителство с Алис Токлас, жена писателка от Сан Франциско, потомка на силезийски евреи. Двете лесбийки бяха оказали на Хана невероятно топъл прием.

Макар че бяха огледали завистливо великолепното създание с черни коси и мургава кожа, което придружаваше Хана: през 1916-а Юлейлия Джоунс беше почти на двадесет и една години; от около осем месеца работеше като лична секретарка на Хана и заместваше Ивон като камериерка и икономка, след като бе завършила курсове и стажове в Ню Йорк, Лондон, Париж и Цюрих.

Това беше онази индианка чероки, която бе заварила до умиращия Мендел. Хана бе удържала думата си и се бе погрижила за нея, и то с добро чувство, защото момичето си заслужаваше, беше хубаво и умно.

Гертруда Щайн не познавала лично нито един от министрите в настоящето френско правителство; всъщност те с Алис тъкмо се били върнали от кратък престой на Майорка, където за кратко били избягали от рейдовете на немските цепелини. В замяна на това била приятелка на една приятелка на журналиста от „Фигаро“ Жозеф Райнах, специалист по военните въпроси, поради което бил добре приет в генералния щаб.

— Ще направи всичко, което е по силите му, Хана.

От своя страна Хана си бе спомнила за стария си приятел Жорж Клемансо — чиято жена беше американка, — който преди десет години беше министър на вътрешните работи и дори председател на Съвета, а сега бе журналист.

Вдигна на крак сума хора в Париж, който бе очаквала да завари трескав и уплашен, а всъщност й се стори спокоен и весел, независимо че се говореше единствено за някакъв си форт Во, който й бе съвършено неизвестен, за голямо сражение, наречено Вердюн (също непознато), за една английска морска победа при Ютланд (тя смяташе, че е в околностите на козметичния й салон в Копенхаген). Въпреки всичко събраните приятели не успяха да се справят: никъде нямаше и следа от Нюман или Ненски, който да е постъпвал във войската. Двете или три американски организации, които бяха организирали служби за линейки и за оказване на помощ на ранените, нямаха в списъците си подобно име. На улица „Пирамид“ в Американския фонд за ранени французи, ръководен от госпожа Изабел Латроп, също не бяха виждали доброволец, приличащ на Тадеуш.

Докато тичаше по министерствата, налетя на един мъж, който пребледня, като я зърна. Разпозна в него Андре Лабади, наближаващ шестдесетте. Станал изключително влиятелен банкер и участник във финансирането на бойните действия, той беше личен приятел и в известен смисъл съветник на президента на Френската република Раймон Поанкаре.

Андре заведе Хана на вечеря в „Максим“ в памет на някогашната им връзка. Това беше деликатното, изискано и единствено условие, което й постави, за да помогне: да се съгласи поне една вечер да се преструва, че едно време се бяха оженили и още бяха женени и се обичаха.

— Ще се опитаме дори да се скараме като семейство: тихо и със заобикалки.

Естествено не го направиха. Той й говореше на „вие“ дори на френски, макар че преди осемнадесет години си бяха говорили на „ти“. Успя да я накара да се усмихне, а един-два пъти дори да се засмее. На една от съседните маси, заедно с други авиатори, дошли тук между два полета, пируваше Рене Фонк, ас на френската военна авиация. Андре беше женен, имаше две дъщери, но цялото му семейство било в Биариц. След вечерята той я изпрати до улица „Анжу“, но не се качи.

Тя му даде да прочете писмото на Тадеуш.

Той попита кой е Лермонтов.

— Смътно си спомням за някакъв руски писател със същото име.

— Той е.

— Цитатът е хубав. И вие смятате, че съпругът ви си е тръгнал от бала, за да потърси сам каляската си?

— Страхувам се, че е така.

Тя му каза малкото, което знаеше, и му даде една снимка на Тадеуш. В краткото си писмо последният не бе казал нищо за намеренията си, беше й написал цитата от Лермонтов и изразяваше единствено дълбокото си съжаление и срам за всичкото зло, което й бил причинил на нея, Хана, и я молеше да му прости.

Писмото беше изпратено на 11 април от пощата на гара „Монпарнас“. Разпитаха във всички хотели наоколо, но едва в хотел „Ница“, близо до Клозри де Лила, един руснак най-сетне потвърди, че бил дал подслон на някой си на име Ненски. Руснакът се казваше Иля Еренбург. Не, не знаел нещо конкретно, само това, че Ненски напразно се бил опитвал да се запише в 1-ви чуждестранен полк и че на 21 април изчезнал без обяснение.

 

 

„Ще направя каквото мога“, бе казал Андре Лабади и Хана се удиви на съдбата, която направи така, че след като Мендел бе намерил Тадеуш, сега тя отново очакваше помощ от мъж, който я бе обичал.

Прекара две убийствени седмици в чакане: отначало не мърдаше от апартамента си и се ослушваше да чуе стъпките на някой куриер или телефонен звън, ала после Гертруда я убеди да излиза по мъничко.

На 23 юни той най-сетне дойде да й донесе пропуск, подписан лично от Фош, и някои новини:

— Хана, нямаме никакви доказателства, че той е един от тримата. Но само тези трима чужденци в списъците отговарят на физическото описание и са се представили като руснаци или поляци. Вашият Еренбург е бил прав, той наистина се е опитал да постъпи в Чуждестранния легион, но са го отхвърлили поради това, че имал слабо сърце. Не знаехте ли, че има болно сърце? Съжалявам, нямаше да ви кажа, ако знаех. Мога само да ви успокоя, че щом не е бил одобрен първия път, значи никъде не са го приели, а понеже не е и на двадесет години, не може да се счита, че непременно е на фронта. От тримата мъже, които приличат на него, един е във Фландрия, другите двама във Вердюн.

Тя започна от Фландрия. Остави Юлейлия в Париж и тръгна с най-добрата кола, която успя да намери и купи от един бразилски търговец, който все още вярваше в Бел епок — беше ролс-ройс модел 1911-а.

Караше я сама. За водач и съветник имаше един дребен артилерийски капитан на двадесет и шест години, препоръчан от Андре, който се казваше Пенсюн и бе загубил дясната си ръка и три пръста от лявата при едно нападение в Аргон.

За всеки случай носеше със себе си около сто хиляди златни франки.

На 27 юни, съвършено случайно, попадна на Жан Кокто.

 

 

Първият от тримата „много високи, силно руси, изглеждащи между тридесет и четиридесет години и представящи се за славяни или американци“ чужденци не беше Тадеуш.

Оказа се руснак от Украйна, беше по-висок от Тадеуш и знаеше съвсем слабо френски; работеше като санитар в една военнополева болница.

Жан Кокто приятелски се засмя.

— Хана, скъпа, ти винаги си била удивителна жена, при това думата е слаба. Веднага след като това кръвопролитийце приключи, с мъжа ти трябва да идвате по-често да ме виждате.

Започна да й разказва какво щял да прави, щом се върне в Париж, спомена много имена: Макс Жакоб и Андре Бретон, Ерик Сати, Брак и Дьорен.

— Нали познаваш Пикасо? Това е добре.

— Нямам желание да разговарям, Жан, извини ме.

Той стана от леглото, където бе седнал без превземки, дори й бе помогнал да разкопчае няколко от копчетата на роклята си. Следващият час премина типично в негов стил: на шега и за да я разсее, те с Бомон, сякаш полудели, се облякоха за вечеря в копринени пижами, графът в черна, Жан в розова, а на глезените си сложиха подрънкващи златни верижки. В този си вид триумфално нахълтаха в трапезарията на странноприемницата…

… Където бе дошъл да вечеря маршал Дъглас Хейг с целия си щаб.

 

 

На следващия ден тя отново тръгна на път с Пенсюн, дребния й адютант.

Девет дни по-късно, след като се бе върнала до Париж, за да заобиколи фронта, тя се добра до Сен Дизие. Двадесет и четири часа бе задържана от полицаите, които дори пропускът от Фош не бе трогнал. Без изрично разрешение на Петен те отказваха да я пуснат и крачка по-нататък. Пенсюн хукна да се обажда в Париж, като заряза нея и ролса на брега на канала на Марна и Саона, сред огромен поток от хора и коли. Тя бе огледана от десетки хиляди освирепели и изтощени бойци, съвършено удивени, че я виждат там в бялата й кола.

След шест часа Пенсюн най-сетне се върна: било невъзможно да се свърже нито с кабинета на Фош, нито с Андре Лабади, пощата в Сен-Дизие не приемала частни разговори. Поклати глава:

— Няма да успеем, госпожо.

— Предложете им пари.

Той я погледна притеснено и укорно:

— Ще ги хвърлят в лицето ми.

— Моля ви да ме извините — каза Хана. — Простете ми.

Той се огледа около себе си, после отново поклати глава.

— Ще опитам пак.

Призори най-сетне се върна с разрешително и те продължиха нататък.

 

 

Американският комендант на санитарната част се казваше Лъвъринг Хил. Едва успя да повдигне клепачи, натежали от безсъние, и изгледа Хана сякаш виждаше призрак.

— Нюнали?

— А името би трябвало да започва с Т.

— Този се казва Джим.

— Мъжът, когото търся — каза Хана, — е много красив, висок е шест стъпки и два пръста, рус със зелени очи, минава четиридесетте, въпреки че изглежда на тридесет. Говори английски, френски, немски, руски, полски, италиански и испански. Не е много приказлив и винаги е характерно полуусмихнат, сякаш се подиграва на себе си.

В двора на казармата Сен Пол във Вердюн бяха спрели две дузини линейки. В момента тъкмо се теглеше жребий, за да определят на кого щеше да се падне опасната чест пръв да отиде в селцето Бра, на шест километра на север, тоест на предната линия: трябваше да се кара почти непрекъснато под обстрела на немците, разположени на може би хиляда и петстотин метра, във Вашровил и Дуомон. В небето бавно прелетя самолет и със спокойната увереност на убиец се насочи към вражески балон за наблюдение.

— Предпочитам веднага да науча истината, господин Хил. — Беше забелязала пламъчето в очите на сънародника си.

— На нас се представи под името Мендел — каза Хил. — Бързам да ви успокоя, доколкото знам, е жив.

— Ранен?

— Животът му не е в опасност.

— Къде е?

Евакуирали го преди двадесетина дни. Връщал се от предните постове, където няколко седмици работил на носилките. „Винаги беше на линия. Чудо е, че не го раниха.“ Злополуката станала между Бра и Вердюн, близо до Белвил, на по-малко от километър от Вердюн.

— Злополука ли?

Хил изглеждаше притеснен. Попита:

— Коя сте всъщност вие, та сте успели да стигнете до тук?

— Жена му. Каква злополука?

Възможно най-глупавата. Най-гротескната, която бил виждал. А според Хил и най-драматично покъртителната, която можела да се случи на един мъж, който като американец и неутрален до този момент постоянно бил рискувал живота си в центъра на този ад.

— Линейката, която караше, се повредила. Един камион с провизии, който отивал към командния пост на бригадата, в тъмното се блъснал в спряната кола, която мъжът ви се опитвал да поправи. Товарът на камиона се изсипал отгоре му.

Бил ранен от картофи.

15.
Не спирай заради мен, Беки…

— Няма значение.

Тя извади пистолета „Деринджър“ от чантата си и го сложи на леглото.

— Опитай го. Ще стане по-бързо.

— И ще ми спести самосъжалението.

— И доста други магарии.

Видя как едрата му ръка се раздвижи и взе оръжието. Затвори очи въпреки волята си.

Изстрел.

— Не може да бъде — каза Тадеуш. — Бях готов да се закълна, че не си го заредила.

Капитанът придружител изникна на прага на стаята.

— Всичко е наред — рече Хана. — Това е една игра.

Пенсюн излезе.

— Още един, който ти е изцяло предан, Хана.

Тя не отвърна, а попита:

— Можеш ли да ходиш?

„Двойно счупване на дясната бедрена кост“, беше заявил хирургът в Сен Дизие, потвърждавайки диагнозата на колегата си от Вердюн. „Разтегнатите сухожилия на рамото не са проблем. Мъжът ви ме тревожи най-вече от психическа гледна точка…, а е най-приятният човек, когото съм срещал. За американци и двамата говорите прекрасно френски.“

Вместо отговор Тадеуш седна в леглото, опря гипсирания си крак на пода и направи няколко крачки, преструвайки се, че не вижда ръката, която тя му подаваше.

— Отиваме, където пожелаеш — рече той.

С месеци можех да му обяснявам, че не го бях дебнаха и преследвала нито в Мексико, нито в Ню Орлиънс, нито в Сан Хуан, от това нямаше да има никаква полза, Лизи. Ти самата опита, Мариан също. Мариан направи всичко възможно да го убеди, че е действал по своя инициатива… Но Тадеуш вече не ни вярваше. А ето че бях отишла и лично да го търся на фронтовата линия, както се търси избягало дете… Всеки би се смял на историята с картофите, беше страшно смешно… И онези му се бяха смели. Никога няма да им го простя, пожелавам им да пукнат в адски мъки тия кучи синове.

— Бихме могли да се върнем в Моркот — предложи тя. — В момента не е много сигурно да се пътува през океана.

Освен това в Швейцария, където няма война, ще си сама с него, Хана. И би могла да се опиташ да излекуваш гадостта в главата му.

 

 

Използва крака му като повод да забави нещата. Беше решила да отидат до Флоренция, която той толкова обичаше и където, както и в Моркот, имаха много спомени от сватбеното си пътешествие. Но Италия, която вече воюваше срещу Австрия, в края на август обяви война на Германия.

Значи щяха да отидат в Моркот.

Пенсюн ги придружаваше. Освен всичките си рани той беше и обгазен и в някои дни му трябваше невъобразима решителност, за да измине дори двеста метра. С Тадеуш се сприятелиха, както се бе надявала и всъщност планирала. Естествено в съгласието на Тадеуш да приеме французина тя съзираше маневра да избегне директния разговор с нея. Но се надяваше, че с времето и благодарение на контакта с Пенсюн и неговата упорита воля за живот (той се тренираше да пише с останалите на лявата му ръка два пръста), Тадеуш най-сетне ще осъзнае колко относителни са собствените му нещастия.

Но отново грешах, Лизи, винаги правех същата грешка: мерех с мой аршин онова, което изпитваше той. Мислех, че както би било с мен, излекуването му е само въпрос на време.

Самата тя намираше, че Пенсюн има доста качества. Бяха разговаряли много, докато заедно странстваха с ролса, следвайки фронтовата линия от Фландрия до Ардените. Преди да бъде мобилизиран (сега щеше да навърши двадесет и седем), Пенсюн се подготвял да стане журналист, беше учил филология и право. Когато за първи път сподели с него идеята, която й бе хрумнала, той бе отказал, смеейки се: нищо не разбирал от парфюми, едва бил чувам имената на Герлен, Карон, Коти и някои си Роже и Гале. Освен това му било трудно да си представи, че във военно време ще се посвети на подобни вятърничави работи, докато другите се сражавали. Тя смяташе, че е решил да откаже, но една сутрин той й съобщи, че приема предложението.

— Съпругът ви ме убеди.

Новината я учуди, дори я стъписа: за шестнадесет години Тадеуш никога и за нищо не се бе намесвал в нейните начинания. Това беше първият път.

Помисли си, че това е знак за промяна.

Върнаха се в Париж на 10 октомври. Един лекар в Лугано бе отървал Тадеуш от шината, която бе носил два месеца.

Тадеуш вървеше нормално. Единствено рамото все още го болеше. Ала нито една от раните му не личеше, когато през ноември се върнаха в Съединените щати (след като бяха минали през Испания и Лисабон, бяха пътували с кораб под испански флаг, тя бе настояла за това, за да удължи пътуването, тъй като трябваше да спрат — каква ирония — в Пуерто Рико).

Вече не правеха любов, той не я бе докосвал цяла година. Тя не бе казала нищо и продължаваше да мълчи. Той или вече не я желаеше, защото беше много стара, или искаше да я накаже, задето го бе преследвала чак до Вердюн. Тя считаше, че не бива да направи първата крачка, само това оставаше, да я отблъсне — с усмивка и най-мило, разбира се, — а то според Хана щеше да е хиляди пъти по-лошо, отколкото направо да я зашлеви. Но имаше моменти и нощи, когато беше почти непоносимо; като например докато прекосяваха Атлантика и бедрата им се допираха на тесните койки, които нямаха нищо общо с широките легла на „Френч Лайн“ или „Кюнард“.

Три-четири пъти нарочно се остави той да я свари гола, но напразно. Накрая започна да се срамува и имаше чувството, че едва ли не „се прави на проститутка“, според собствените си думи.

Още с връщането в къщата на Лонг Айланд започнаха да спят в отделни стаи. Вярно, че програмата им почти никога не съвпадаше. Още повече през този странен период: тя винаги започваше работа почти по времето, когато той си лягаше. Той пък, всеки път, когато можеше, си лягаше призори и бързаше да заспи, защото знаеше, че тя неизменно става преди разсъмване. Беше започнал да воюва за своята самостоятелност (първите признаци се бяха появили още в Моркот, но шината му пречеше да се придвижва), лягаше си, когато решеше, не проявяваше интерес към нея, все по-често прекарваше нощите навън. Вече не използваше апартамента си на Съливан стрийт, беше развалил договора си за наем; беше си осигурил, отново с помощта на Беки Сингър, която винаги се месеше, където не й е работа, малко жилище на Минета Лейн, в сърцето на квартала, който можеше да се нарече нюйоркският Монпарнас — Гринуич. Там събираше писатели и художници. Хана отиде един път (Тадеуш я бе поканил) и присъства на събиране на негови приятели (от двата, дори от трите пола). Прекара четири отвратителни часа, обладана от непреодолимото усещане, че е изключена от компанията или чужда на тези хора.

Тя мислеше, надяваше се отново да е започнал да пише — смяташе, че това би било знак, че е дошъл на себе си. Еди Лукас, когото разпита, призна, че нищо не знаел.

— Единственият път, когато се видяхме след завръщането ви от Европа, ми каза, че изцяло щял да преработи „Пустинята“, но не знам нищо друго. Хана, вероятно не ви казвам нищо ново, но той никак не е добре.

— Какво значи това никак не е добре? Болен ли е? Казал ли ви е нещо?

Не, какво си мислела тя? Тадеуш не бил същият, то се виждало, нещо ставало в главата му.

Когато се съгласеше да дойде в къщата на Лонг Айланд, той се затваряше в просторния кабинет библиотека, която бе направила специално за него. Една вечер, използвайки, че го няма, тя се промъкна там, съсипвана от угризения, и наистина откри нещо като ръкопис от стотина страници… само дето всичките бяха празни, с изключение на първата, на която той с едрия си почерк бе написал: Не търси повече, Хана.

Излезе от кабинета разкъсвана от гняв и срам.

Още нещо, също ново: той й бе поискал пари. Съвсем спокойно, съвсем естествено, с вечната си полуусмивка. Сякаш беше нещо обичайно, бе обяснил, че чалмърсът (колата) определено била тясна да побира приятелите му и би желал нещо по-широко и удобно като един голям Пакард. Освен това му трябвали двадесет — двадесет и пет хиляди долара — не си бе дал труд да обясни за какво.

Тя плати.

Той винаги беше любящ и нежен баща. Дори когато работеше в Калифорния, пишеше на синовете си лични писма, отделно от онези, които изпращаше на Хана. Завръщанията му редовно бяха посрещани с луд ентусиазъм; Адам и дори Джонатан, който обикновено беше намръщен и затворен, го обожаваха, а тригодишната Абигейл започваше да пищи щастливо, щом го видеше. Дълго време Хана с гордо удоволствие се радваше на приятелството, обединяващо бащата и синовете. Всъщност тя често ставаше негова изкупителна жертва, когато заедно започваха да се шегуват с нея. Един от любимите им номера беше да разиграват пародията „Госпожа Хана“, влитаща без предупреждение в някой от своите козметични салони или магазини: Джонатан играеше майка си — той идеално имитираше забързаната й ситнеща походка, както и навика й да измерва хората от главата до петите, Тадеуш и Адам се преструваха на лазещи покорно служителки, разтреперани или направо припаднали от ужас.

Когато го доведе от Европа след толкова месеци, през които не се бе обаждал на децата си, Тадеуш бе посрещнат от синовете си, сякаш бе заминал предишната вечер. По-буйно от големия, по-резервирано от малкия, но и в двата случая с безкрайна и еднаква нежност… „а мен едва погледнаха и ме целунаха разсеяно“.

 

 

Външно обаче поведението му не се бе променило. Безбройните гости, които постоянно се нижеха на Лонг Айланд, били те приятели или бизнесмени, виждаха двойката, която винаги бяха познавали, сплотена и влюбена, очевидно успяла да съчетае ангажиментите в живота на един шеф на предприятие — тя, и на един писател — той. Всъщност това бяха единствените моменти, когато той физически я докосваше; прегръщаше я през раменете или дори я целуваше — когато имаше свидетели, — това беше комедия, от която тя после с дни и седмици се опитваше да дойде на себе си.

Дори Чарли Чаплин се заблуди, той прекара в дома им цяла седмица (имаше договор с „Мютюъл филм Корпорейшън“, но искаше сам да продуцира и планираше да построи собствено студио в Лос Анджелис, близо до булевард „Сънсет“). Заблудени бяха и Еди Лукас, Сингърови, дори Сесил Б. Де Мил, който бе постигнал триумф с „Жана д’Арк“ (без да знае, че Хана частично го е финансирала), както и Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс.

Единствена Лизи (и Мариан, но той не казваше нищо) ясно прозираше онова, което наричаше „глупава и жестока игра“. До такава степен, че наруши молбата, по-точно заповедта на Хана и се срещна с Тадеуш насаме, водена от необуздания си устрем и непоколебимото си здравомислие.

— С по-голям успех бих разбила с глава банката на Рокфелер. Същинска стена, Хана.

— Предупредих те, че няма смисъл.

— Обичам го почти колкото обичам теб и не бих могла да бъде свидетел на тази глупост, без да опитам да направя нещо. Няма нужда да ме гледаш с големи зли очи, аз съм може би единственият човек на света, когото няма да успееш да стреснеш, драга, би трябвало да го знаеш отдавна. Отново обясних на тъпия ти съпруг, че моят глупав мъж го бе следил чрез своите ловци на хора в Пуерто Рико и навсякъде другаде. И че Мариан е действал по своя инициатива, без да те пита, защото тогава ти беше на погребението на Поли в Англия, че след това беше бясна и т.н. Казах му също, че ако бях на твое място и бях толкова смела, или ми бе дошло на ум, аз също щях да отида и в ада, за да намеря мъжа на своя живот. После съвсем мъничко се ядосах и не си спомням ясно какво стана. Знам само, че го сложих на място. Добре се справих, можеш да ми имаш доверие.

— Резултатът?

— Както казват в Австралия, все едно да се изпикаеш в морето при Брисбейн, за да покачиш нивото му при Сан Франциско. Нулев резултат.

— Няма значение, Лизи.

— Точно така.

След това двете се прегърнаха и се разплакаха.

Всъщност плака Лизи. Хана я успокояваше с разширени до невъзможност сиви очи.

— Ще се съвземе, Лизи. Въпрос на време е.

Тя вярваше в това — почти непоколебимо, със свирепата решимост, която винаги бе влагала в постигането на целите си. Когато човек наистина желае нещо, винаги го получава, ако го желае достатъчно дълго.

Дори сцената на 4 декември не промени с нищо тази й увереност.

 

 

Във въпросния ден тя се прибра от единадесетдневна обиколка в няколко града по източния бряг, Бостън, Филаделфия, Балтимор и Вашингтон. Беше се разделила — със съжаление, но положението бе станало неудържимо — с Кейт О’Шей, до този момент начело на лабораторията в Ню Рошел; бяха се скарали бурно, не беше за първи път; ако бяха мъже, щяха да си разменят юмручни удари, те се задоволиха с думи. Политическите възгледи на Кейт как да е понасяше (въпреки че бе започнала да прекалява, „ушите ми бяха писнали от нейния скапан Вилхелм II“), но ексцентричния феминизъм на ирландката… Беше заплашила, че ще спре всички изследвания под претекст, че ставала съучастница в експлоатацията на жените, на които се продавали козметичните продукти. Хана беше дала на Кейт шестседмичната й заплата, пари за корабен билет Ню Йорк-Голуей и пет минути да опразни помещенията, като я бе помолила да си вземе бомбите, ако е възможно; поради липса на по-добро, докато търсеше, беше назначила Мод Гулдинг, до тогава заместничка, за ръководителка на лабораторията; но решението не беше подходящо, у Мод нямаше динамизъм, пък и тя беше феминистка, макар и не така открита.

Излизайки от гарата, тя се отправи с Юлейлия към 49-а улица, където сега бяха канцелариите й. Прекара там един час. Позвъни в апартамента на Пето авеню: гувернантката Ивон бе излязла с Абигейл, там бяха само готвачката и една от камериерките.

На Лонг Айланд беше същото. Там бяха градинарите и петима прислужници. Били се получили писма от господата Адам и Джонатан, които пишели от колежа си в Кънектикът. Господинът? Не, господинът не бил там. От четири дни не го били виждали.

Бързо реши спешните проблеми. Сред огромния куп писма едно отвори с удоволствие, защото бе разпознала все още неумелия почерк на малкия Пенсюн. Съобщаваше, че дословно е изпълнил указанията й и старателно изчел всичко за парфюмерията. Беше се позабавлявал да цитира няколко от новите думи, които бе научил: бувардия, илънг-илънг, екстракт от мирбан, мускус или пиперонал. Беше написал още:

Дължа Ви много, Хана. Надявам се един ден да съм в състояние да ви върна поне малко от силата, която така умело ми вдъхнахте.

— Юлейлия? Ще изляза за час или повече. Не ме чакайте.

Седна зад волана на малкото торпедо ролс-ройс, което караше в града и което си бе поръчала цялото в черно и наситено червено. Но взе със себе си и шофьора, поляк със съвсем класическото име Ковалски.

Беше дванадесет на обяд, когато спря колата малко след югозападния ъгъл на Вашингтон Скуеър.

— Чакай ме! — нареди тя на Ковалски. — Ще се качиш само ако те извикам.

Минета Лейн беше малка пресечка, излизаща на Шеста улица; червената тухлена сграда, както и повечето постройки в този стар и елегантен жилищен квартал, беше собственост на фамилията Сингър; апартаментът беше на втория етаж. Просто трябваше да натисне дръжката, вратата не беше заключена. От последното й и единствено посещение тук обстановката се бе променила, тук-там бяха добавени килими, турски миндери, картини по стените, по които преди имаше само няколко чудесни снимки на Ман Рей. „Сега разбирам къде са отишли двадесет и петте хиляди долара, които му трябваха.“

Първата стая беше празна; шумът, съвсем слаб, идваше от спалнята. Стъпките на Хана бяха заглушавани от дебелите килими, тя извървя още няколко метра.

Тадеуш беше седнал в един фотьойл, тя го виждаше в три — четвърти анфас. Отпуснал глава на облегалката от палмова тръстика, той беше като заспал, със затворени очи, лицето му изглеждаше спокойно в съня, все така удивително младо. Голата жена бе коленичила пред него между краката му и го милваше с уста, дългите й черни коси се стелеха и открояваха по млечнобялата кожа на гърба.

След няколко секунди обаче, сякаш усетила нечие присъствие зад себе си, тя застина на място.

Хана каза съвсем спокойно:

— Продължавай, Беки! Не спирай заради мен.

Вдигна пистолета „Деринджър“.

— Продължавай да го милваш или ще те убия. Не съм много точна, но от това разстояние не може да не те улуча. Ребека — заговори на идиш, — не че не ми се иска да те убия. Ще се опитам да не го направя, ще се задоволя да те осакатя. Страшно ми се иска да ти счупя гръбначния стълб, та да останеш саката цял живот. Продължавай! Завърши това, което си започнала!

Хана седна на не повече от два метра.

— Хайде!

Взираше се в лицето на Тадеуш, което не изразяваше нищо. Измина минута. Беки Сингър се отдръпна, все още на колене. Естествено, плачеше.

— Хана…

— Обличай се и се махай!

На фона на хлипанията на старата й дружка от Варшава се чу прошумоляване на копринена рокля. Хана дори не се обърна, малкият „Деринджър“ беше на коленете й.

— Хана, остави ме поне…

— Изчезвай!

Леко захлопване на врата. Хана продължаваше да гледа Тадеуш, който оставаше все така странно безучастен, не беше отворил очи. Стана и тръгна към него колебливо, но вече бе разтревожена от тази ненормална вцепененост. Повдигна единия му клепач: погледът беше изцъклен, безжизнен, въпреки изключително разширените зеници.

— Чуваш ли ме, Тадеуш?

След доста време той помръдна почти недоловимо, след като напразно се бе мъчил да отвори очи. Обзе я паника. Отначало бе помислила, че е пиян, но дъхът му въобще не миришеше на алкохол. Беше нещо друго.

— Не заспивай! Какво си глътнал, Тадеуш?

Неразбираемо ломотене. Най-напред се опита да го повдигне, но не успя, той тежеше два пъти повече от нея. Търсейки опора, тя избута фотьойла до леглото, успя да го претърколи на него, после сантиметър по сантиметър задърпа едрото тяло, докато го положи да легне. Направи всичко много бързо.

Излезе от апартамента, хукна надолу по стълбите и от прага на входната врата направи знак на Ковалски:

— Вземи колата и иди намери Мод Гулдинг, но най-вече баща й. Знаеш къде живее, нали? Баща й има кабинет на Тридесет и трета улица. Побързай и не се връщай без тях или в краен случай без друг лекар. Бързо.

Качи се обратно.

— Тадеуш, не заспивай, моля те… не заспивай, любов моя.

Опита се да го облече и горе-долу успя да му навлече панталон и риза.

— Чуваш ли ме? Тадеуш, чуваш ли ме? Знаеш ли коя съм?

— Хана.

Тя едва не подскочи, толкова ясен бе гласът, произнесъл името й. Помисли, че се е събудил, но не, той сякаш изпадаше в още по-голяма летаргия, независимо от кратките конвулсии, които го разтърсваха.

— Не заспивай!

„Защо повтарям все това като побъркана?“ Наистина беше близо до побъркването. Бореше се срещу него, като кръстосваше из стаята, непрестанно се връщаше при мъжа си, разтърсваше го, галеше го, прегръщаше го, както не бе прегръщала никое от децата си. Накрая се реши да претърси стаята, но го наблюдаваше с едно око (нови конвулсии, тялото му бе обхванато от треперене, потеше се обилно, дишането му беше неравномерно). „Направо съм луда, защо не накарах Ковалски да го откара в болницата? Ако този тип не намери Джордж Гулдинг, ще го убия.“

В двата гардероба имаше само дрехи, бельо, обувки. Наведе се над едно бюро с капак. Точно преди да го разбие, се сети, че ключовете трябва да са тук някъде, в жилетката или сакото му. Намери ги.

— Тадеуш, не заспивай.

Повтаряше го като молитва. Спомни си за Мендел, който също бе заспал. „Милост, не!“

Отвори капака, отново имаше усещането, че извършва изнасилване, по-страшно от това на Лонг Айланд, когато търсеше ръкописа му. Намери голямо сандъче от тъмно дърво, също заключено. Но тя държеше и този ключ.

Вътре имаше дебела купчина изписани листа, поне седемстотин-осемстотин страници и един албум с разкъсани корици, толкова беше пълен.

„Не гледай, Хана!“

Прочете първите редове и сълзите мигом рукнаха: пишеше единствено за нея, как можеше да се съмнява? Беше се постарал всеки път да записва мястото и датата на случките, най-първите бяха от преди шестнадесет години, че и повече: как беше дошъл при нея под сенките на Пратера, във Виена, после бе описал Моркот, на брега на езерото Лугано, след това целия им живот през годините, предаден, но най-вече преописан в прекрасна и пищна оргия от думи и образи. Там беше всичко, цялото време, което бяха изживели заедно, споделените мълчания и смехове, еротичните преживявания, възпроизведени с невероятно безсрамие. Това беше дневник, който бе водил единствено за себе си, но и истинско литературно произведение, а освен това невъобразимо и затрогващо доказателство, че той я бе обичал и продължаваше да я обича с почти маниакална любов. „Ето какво те кара да плачеш, Хана, теб, която толкова искаше той да пише, та той е пишел и никога не е правил друго, освен да превръща в слово любовта си към теб, като предварително си е забранявал да я прави публично достояние. Всъщност ти го уби два пъти, задуши го като мъж и обсеби цялото му съществуване на писател. Защото усещаш, както и той вероятно е усетил, може би по-добре и от теб, че несъмнено това е най-доброто, което въобще е написал, това е неговият шедьовър.“

Албумът беше пълен единствено с нейни снимки, избрани сред хилядите, които той беше правил и проявявал винаги сам, на тях тя често беше гола и крайно сладострастна.

Гулдингови, бащата и дъщерята, бяха едновременно лекари и химици. Разпознаха някакъв бял прашец, подобен на кокаин.

— Хлорхидрат на кокаина, но изглежда е взел и нещо друго.

Състоянието на Тадеуш? Ни повече, ни по-малко полукома. Да, можел да умре, можел и да е мъртъв вече всъщност.

— Постъпването в болница нямаше да подобри положението: щеше да е чудо, ако намерехте интернист, който да овладее интоксикацията. Добре сте направили, че ме извикахте, дойдох възможно най-бързо. Зная, че сте жена, която не се стряска лесно.

Джордж Гулдинг беше един от големите американски специалисти по наркотиците. Тя се благославяше, че се бе сетила за него. Посъветва я да се обърне към един негов колега.

— Луис Мак. Преди войната работеше с Фурно в Париж. Няма да намерите по-добър… ако е в Ню Йорк.

Беше. Ковалски го докара час и половина по-късно. Междувременно Тадеуш не беше дошъл в съзнание, продължаваше да реагира единствено на гласа на Хана. Беше преминал през последователни, но все тревожни стадии: полукома и забавено, неравномерно дишане заместиха първоначалната безжизненост; чак след втората инжекция, поставена му от Гулдинг, очите се отвориха, видяха се свити зеници, клепачите му бяха подути, не понасяше светлина — трябваше да дръпнат завесите, та в стаята да стане полутъмно. После на два пъти повърна и започна да трепери, сякаш му беше студено, но щом го завиха, рязко отхвърли завивките, които го дразнеха с допира си.

Все симптоми, които Луис Мак беше склонен да припише на морфина.

— Вероятно съчетан с успокоително като гарденала, който се произвежда отскоро.

— С други думи, не знаете — отбеляза Хана с леден глас.

— Госпожо, съпругът ви очевидно е хроничен наркоман и според мен от дълго време. Не мисля, че греша. Освен това надали ще сгреша, ако кажа, че не е взимал определен наркотик, а е опитвал различни. Пътувал ли е скоро?

— Наскоро се върна от Вердюн, където караше линейка… — Изведнъж се сети нещо… — а преди това беше в Мексико.

— Там имат някои дроги, които ние не познаваме. Всичко е възможно. Ако оживее…

— Ще оживее — каза тя гневно.

Луис Мак беше дребно човече, с шкембенце и плешив, но с остър поглед иззад очилата.

— Може би наистина ще преодолее тази криза. Но е имало и ще има други, проблемът няма да приключи с тази. Нека не си играем с думите, госпожо, днес той се е опитал да се убие.

— Вие сте един скапан глупак!

— Много е възможно. Той най-малкото е приел мисълта да умре.

— Няма да го направи отново.

— Не съм в главата му, госпожо. Вие също. Знаете ли думата пристрастяване? Означава психическа зависимост, истинско робство. Писател ли е? Най-вероятно е започнал с опиум, по примера на Бодлер, надявал се е така да улесни живота си.

След това е увеличил дозите, сменил е наркотика, търсел е все по-силни възбудители. Мак очевидно беше навлязъл в любимата си тема и не спираше да говори. „Мразя това дребно човече, което е толкова сигурно в себе си“, мислеше си тя бясна, още малко и щеше да накара Ковалски да го изхвърли.

През целия следобед на 4-и и нощта на 4-и срещу 5-и тя нито за момент не се отдели от него. Затръшна вратата дори на Юлейлия, която й бе донесла спешни документи. Щом остана сама, тя зачете пламнала дневника на Тадеуш, а когато го свърши, започна отначало. Към пет часа сутринта на 5-и се появиха първите признаци за подобрение, както бе предрекъл Мак: полека-лека дишането се нормализира, потенето престана, но най-вече се промени цветът на кожата — изчезнаха всички леко синкави тонове, които толкова тревожеха лекарите и ги караха да говорят за цианоза.

Час по-късно той й се усмихна. Едва-едва, но това си беше неговата вечна усмивка, която изразяваше цялата горчива подигравка на света.

— Ти отново дойде да ме търсиш, Хана.

16.
Мисля, че ме лъжеш…

Идеята да го изпратят във Върмонт беше на Мак.

Пак той бе избрал мястото, санаториум, който един от синовете му ръководеше. Отначало Хана бе отказала категорично: дума не можело да става някой друг да бди над него.

— Не желая да се меся в семейния ви живот. Но съм принуден, защото за мен е очевидно, че той е изиграл някаква роля във всичко това — отвърна дребният професор. — Трябва да се преборим с два проблема, госпожо. Ще са нужни месеци той да отвикне. Ако въобще успее. Това е напълно достатъчно за нас. Но аз споменах два проблема: втория го създавате вие… извинете, му създавате вие. Трябва ли да продължавам?

Мълчание.

— Не — каза най-после Хана.

— Не зная до каква степен двете неща са свързани. Не сте длъжна да ми кажете, разбира се.

Тя свали ръкавиците си, без да съзнава, после отново ги сложи, очите й бяха широко отворени.

— Добре, ще го направя — каза тя.

— Вие сте много умна жена. Не го казвам, за да ви лаская.

— Да, да — каза тя с огромно огорчение. — Затова ли с него стигнахме до тук?

На много последователни срещи тя му разказа всичко, което се бе случило от лятото на 1882 г. до Вердюн, и то с такова безпристрастие и спокойствие, каквито не бе подозирала у себе си.

Мак не направи никакъв коментар.

Как щял да лекува Тадеуш?

Отвикване, по онова време друг начин не беше известен. Щели да му дават постепенно все по-малки дози и да го държат под зорко наблюдение, за да не може да си набави наркотици. Тъкмо затова били избрали Върмонт, защото бил отдалечен от Ню Йорк.

 

 

Мястото се наричаше Смъглърс Ноч, Дефилето на контрабандистите, и беше в Зелените планини. При хубаво време, както в деня, в който отидоха, се виждаха, съвсем на запад, ясните очертания на езерото Чамплейн и канадската граница. Санаториумът беше голяма сграда, построена преди две години. Специалният вагон на Хана, закачен за влака в Ню Йорк, бе откачен при Есез Джънкшън, замениха го с големия ролс, каран от Ковалски, с който минаха по коларския път през великолепна гора от борове, букове и кленове. За Тадеуш бяха запазили целия трети етаж в едно от крилата; общо осем стаи, от които една, разбира се, беше кабинет — библиотека, заради нея бяха съборили няколко стени.

Тя улови погледа му и каза:

— Не си длъжен да останеш, Тадеуш. Тук си, защото се съгласи да дойдеш, ще си тръгнеш, когато пожелаеш, ти ще решиш сам.

Кимване с глава вместо отговор. Не бяха си разменили нито дума в повече от най-необходимото, откакто преди шест дни беше излязъл от кома и й бе казал: „Ти отново дойде да ме търсиш, Хана“.

Един път в апартамента на Минета Лейн, след това във влака, той бе получил нещо като епилептични кризи. Нужни бяха дружните усилия на двама огромни болногледачи, а после и спринцовката на лекаря, за да се успокои.

Беше се опитал да се хвърли през прозореца.

Сега беше спокоен и невероятно нормален. Обиколи апартамента на третия етаж, попипа книгите, картините на Климт, Мондриан, Клее и други.

Никакъв неин портрет, нищо, което да напомня за нея. Отначало бе закачила картината на Густав Климт, рисувана през 1899-а, на която тя беше с разголена гръд — Тадеуш винаги бе искал тя да е в спалнята им, — после я свали и получи одобрението на Луис Мак.

Най-сетне той се спря пред сандъчето с катинар, където бяха личният му дневник и албумът със снимките, сам го бе извадил от бюрото с капака.

— Пипала ли си нещата ми, Хана?

— Не.

Усмивка:

— Мисля, че ме лъжеш.

— Ти няма да ми повярваш дори ако ти кажа, че слънцето съществува. Не съм пипала нищо — отговори тя още по-убедително, защото не беше сигурна, че беше в негов, в техен интерес, да отрича.

Прозорците във всички стаи бяха спускащи се, но със стъкла достатъчно дебели, за да не могат да бъдат счупени, а на резетата им имаше катинари. Двама болногледачи следяха с поглед Тадеуш, където и да отидеше. Той се преструваше, че не ги вижда.

С припадането на здрача навън безформената и заоблена маса на връх Мансфийлд, смекчавана от заскрежената растителност, се оцвети в розово, а тесните и извити долини бавно започнаха да потъмняват. Докъдето поглед стигаше, постройка не се виждаше, не бяха забелязали жива душа, докато се изкачваха към Дефилето на контрабандистите. Усещането за откъснатост и тишина беше потискащо. „Как стигнахме до тук?“, мислеше си Хана, обхваната от непосилна мъка. В предишните дни, когато трябваше да се бори и да решава проблемите на това, което наричаше и винаги щеше да нарича болестта на Тадеуш, тя бе действала с обичайната си енергия. Не се бе съмнявала, че го прави за добро, но едва сега напълно осъзна последиците от взетите решения: беше го изпратила в затвор, но всъщност беше ли постъпвала някога по друг начин?

Вечеряха спокойно и се правеха, че не забелязват болногледачите, които се сменяха. Когато се нахраниха и дойде време за лягане, лекарят инжектира на Тадеуш всекидневната му доза наркотик. Той веднага стана словоохотлив. — Говорихме за децата, Лизи, това беше единствената тема, по която можехме да се преструваме, че се разбираме.

Преструваха се и на другата сутрин, когато на зазоряване тя си тръгна с Ковалски. Беше спала не повече от два-три часа, сама. Той не си беше легнал, крачеше напред-назад в кабинета — библиотека, четеше или може би пишеше.

Изпрати я до ролса.

— Какво ще правим за Коледа?

Той отговори, че предпочитал да прекара празниците сам.

Както и следващите месеци, цялото време, през което щял да бъде там. Освен ако синовете му се съгласели да идват да го виждат през ваканциите. В този случай (усмивка) той щял да се постарае да им се представи като баща, който не бил за съжаление.

Тя понечи да се качи в колата, когато той я взе в прегръдките си. В следващата секунда устните им се докоснаха съвсем за кратко. Той се отдръпна и й подаде две затворени писма, едното за Адам и Джонатан, другото за нея.

Тя изчака да влезе в личния си вагон и да потегли за Ню Йорк, за да отвори второто: с няколко изречения беше описал какво щеше да бъде тяхното бъдеще: той или щял да се оправи сам, или въобще нямало да се оправи, тя била сторила всичко възможно, но отсега нататък той щял сам да се грижи за себе си; предварително приемал всяка форма на раздяла, която тя би могла да пожелае; а ако успеел да се излекува и тя все още била съгласна да го приеме, можели отново да заживеят заедно, ако се окажело възможно. Но да му дадяла време, да го оставела сам на себе си.

Нито една любовна или нежна дума в заключение на тъй краткото писмо.

Последният спомен, който запази от него, когато ролсът потегли надолу по алеята, беше фигурата му на фона на снега и голите дървета и непреодолимата му самота — един път и неговата фигура изглеждаше дребна между двамата болногледачи гиганти.

17.
Той ми каза, че вие никога няма да се откажете

Онзи от братята на Мариан, който се сражаваше във френската армия, беше убит в първите дни на февруари 1917 г.; през март дойде новината за абдикацията на Николай II, царя, когото Хана беше видяла в градините в Царское село; април донесе друга: Съединените щати влязоха във войната. Сякаш светът упорито се мъчеше да изпълни със събития този период от живота на Хана, който инак бе отчайващо празен. Не че работите й не вървяха или не се развиваха, напротив, никога не бяха били по-процъфтяващи; повтаряше се явлението от Европа; през войната жените увеличаваха средствата, които харчеха в нейните магазини. Появила се бе нова клиентела: жените, които вихърът на войната, а може би и на XX век, най-сетне започваше да освобождава от традициите и навиците.

Промени. Имаше дни, когато, в хотела на поредния американски град, а те всичките си приличаха, изпитваше не умора, а отпадналост, по-скоро психическа, отколкото физическа. Беше на четиридесет и две години, тоест повече от четвърт век тя поддържаше бесния ритъм на своето състезание. Беше богата повече, отколкото бе смяла да мечтае. Поне десет пъти й бяха предлагали да купят нейната малка империя, последната оферта беше за десет милиона долара. Но тя я отхвърли, както и останалите. Никога не бе мислила да продава и беше повече от учудена, задето смятаха, че е предразположена да се освободи от това, което сама бе създала.

Първите месеци на 1917 г. изживя в ритъма на седмичните отчети, изпращани от Върмонт. Защото Тадеуш не й пишеше, а й бяха забранили да го посещава.

Празна и тъжна съм, Лизи, и чакам.

Но в никой момент не се отчая.

Въпреки че отчетите бяха зловещи. Беше направил нови два опита за самоубийство, вторият за малко да успее; проявявал всички симптоми на параноята, ясно бълнувал за някакво постоянно преследване. По нищо не можело да се познае какъв щял да бъде периодът между кризите — можели да настъпят всеки момент, понякога след няколко седмици на привидно и силно заблуждаващо подобрение или дори оздравяване („дори аз се бях подвел“, бе признал Луис Мак).

Най-тежката криза бе имал през април, когато през пролетната ваканция синовете му Адам и Джонатан бяха отишли да го видят. Станало бе по време на разходка. Първоначално се разтреперил, получил спазми и конвулсии, от които паднал на земята, болногледачите веднага се намесили пред ужасените погледи на двете момчета, едното на четиринадесет, а другото на единадесет години, помислили, че са го успокоили и тръгнали да се връщат; тогава започнал да апострофира Джонатан — „наричаше го с вашето име, госпожо, но той наистина поразително прилича на вас“, — а след това се нахвърлил върху момчето и започнал да го души.

Опитали всички опиати заместители, но никакъв успех, единствено кокаинът почти го успокоявал, но го и унищожавал.

— Искахте пълен отчет, госпожо, принуден съм да призная, че не напредваме, трагично сме безсилни. Оплаква се от болки в краката, в някои дни му е трудно да ходи, лигавицата на носа му започва да се разяжда от непрестанното смъркане на дозите. Остава ни само една надежда — брутална терапия с всички рискове, които тя носи за един човек, чийто проблем е съвсем друг.

— Може да полудее, така ли?

— Сегашното му равновесие е повече от нестабилно и аз никога не съм го крил от вас.

Още от самото начало Луис Мак й бе говорил за тази последна възможност — изведнъж, без преход, да спрат даването на какъвто и да е наркотик, като затворят Тадеуш в стая с тапицирани стени. Той отново потвърди, в случай че тя все още не бе разбрала, че в основата на сложните чувства на Тадеуш към нея имало почти толкова омраза, колкото и любов и затова най-лошото, което можела да направи, било да отиде да го види. Той се борел сам. Всъщност нямал избор. Или щяла да го спаси собствената му воля, или щял да умре. Знаел, че го разбирала, беше казал накрая: Тадеуш бил потърсил изход в наркотиците така, както други търсели спасение в алкохола, това бил неговият начин да избяга от проблема, който му създавала тя, Хана.

Гозлин (шарлатанин)! — думата на идиш беше на езика й, но не се отрони от него. Оголването на най-съкровеното между нея и Тадеуш, пък било то от лекар, я беше вбесило. Едва по-късно дойде болката, дребният професор най-вероятно беше прав и тъкмо това й бе най-трудно да му прости.

Тя лично бе определила условията: най-напред да се опита бавна терапия в продължение на шест или дванадесет месеца, ако е нужно, и едва тогава…

— Вие изглежда не взимате предвид нещо много важно — бе казал Мак. — Вашият съпруг е напълно отговорен за себе си. Ако лечението, което следва и понася, има и най-минимален шанс да успее, то е, защото можем да разчитаме изцяло на сътрудничеството му. Нямаме никакво законно средство да го принудим насила. Освен ако желаете да направите постъпки да бъде освидетелстван като невменяем?

Тя го бе простреляла със сивите си очи.

— Само попитах — бе казал лекарят. — Вашият съпруг е изключително умен, помага ни по забележителен начин. Затова ще реши сам.

 

 

Тя преоткри децата си. Не толкова Абигейл, която беше почти на четири години, колкото синовете си. Вечно понесена във вихъра на собственото си съществуване, тя всъщност никога не ги бе познавала кой знае колко; дори когато не бяха в своите училища, а след това в колежите си или оставени при Каденови, тя пак не ги виждаше, защото работеше до късно вечер и дори в неделя. — Надали някой щеше да упрекне бащата, ако се бе държал по този начин, щяха да му простят. Но аз бях жена и явно това променяше всичко. Вярно че бях катастрофална майка. Не бях лоша, бях несъществуваща. Но все пак опитах от лятото на 17 година насам.

На 31 юли двете момчета, съпровождани от Ивон и Гафуил, се прибраха след двуседмичен престой във Върмонт — Мак и сътрудниците му бяха преценили, че присъствието при бащата почти не носи опасност, кризите на Тадеуш се бяха разредили, а според отчетите сякаш се забелязваше и леко подобрение, бяха успели да намалят със седемдесет процента дозите кокаин, които той поглъщаше.

Адам и Джонатан се върнаха, поне външно очаровани от почивката в Зелените планини. При все че бяха повече от лаконични относно заниманията си там, те все пак бяха склонили да й разкажат за различни излети, разходки с коне, уроци по фотография: „Татко ни научи как се проявяват филми, има лаборатория само за него“; бяха донесли купища снимки, направени от Тадеуш или някой от болногледачите. Едва на тях тя можа да види как изглеждаше мъжът й след осем месеца лечение — беше отслабнал, но инак не се бе променил, погледът, запечатан от обектива, си бе все така разсеян, прословутата полуусмивка не бе изчезнала.

Нито едно от момчетата не направи и намек за драматичната случка от великденската ваканция, когато Тадеуш се бе хвърлил да души Джонатан, сякаш напълно я бяха изтрили от паметта си. Съвсем естествено, почти учудени на въпроса: „Как е той?“, отговориха: „Много добре, мамо, съвсем добре“.

И двамата щяха да бъдат високи. На четиринадесет години Адам вече стърчеше с тридесет сантиметра над нея. С Джонатан нещата бяха още по-впечатляващи: с три години по-малък от брат си, той бе висок колкото него. Тъкмо той приличаше на Хана, в очите и усмивката, разбира се (когато се усмихваше!), но и по видимата склонност към иронична агресивност и голямата скрита невъздържаност.

Тя не беше чак толкова скрита: на два пъти вече го бяха изключвали от колежа му и без огромните дарения на майка му за учебните заведения надали някога щяха да го приемат обратно. Особено след втората лудория: побеснял, че е отстранен заради това, че е малък, от някакъв отбор, той беше опустошил съблекалните, бе раздрал екипите, беше натупал сина на треньора, а освен това (тук Хана не бе успяла да сдържи смеха си) бе вкарал в кабинета на директора, на втория етаж, едно магаре, нагласено в панталона, ризата и шапката на въпросния треньор… после бе избягал и така и не разбраха как бе стигнал до Канзас Сити. Когато го намериха, той вече бе успял да започне работа като момче за поръчки при един агент — оценител на животинската борса.

Удивена, тя установи, че нито един от двамата не знае нищо за работата й (докато, изглежда, знаеха всичко и за най-малкото редче, публикувано или написано от баща им). Имаха смътна представа, доближаваща се до пълното безразличие, за естеството и обсега на нейните предприятия. Парите, които им давала ли? Никога не се били замисляли откъде идвали: „Продаваш разни неща на жените, нали?“.

Изпита ревност и истинско раздразнение. Но чия бе грешката, ако не нейна?

Те направо се опулиха, когато им предложи да я придружат в дългата обиколка, която точно се готвеше да предприеме и която щеше да я отведе чак до Калифорния. Не сама, щеше да пътува с една от обичайните си бригади. Естествено, щели да се озоват сред цяла орда жени. Ако това нямало да ги отегчи, разбира се.

Съвсем не. По-скоро щели да се забавляват. Много бързо тя разбра до каква степен: те упорито се озоваваха в ъгълчетата, където манекенките се преобличаха, малкият водеше големия сред всички тези голи и много хубави жени. Само за няколко часа си бяха намерили мястото, докато Ивон протестираше възмутено, че това не било гледка за малки деца, а Хана намираше нещата страшно комични.

През шестте седмици, които прекараха с нея, тя им отдели повече време, отколкото им бе отделяла от раждането досега. Разказваше им за себе си, за началото в Полша, а после в Австралия, подтиквана от внезапната нужда да се сближи с тях. Най-вече неумело се стремеше да промени мнението, което до този момент си бяха съставили за нея, но осъзна, че нищо няма да се промени. От какво беше направена, та бе така способна в бизнеса и толкова несръчна, когато искаше просто да бъде нежна с тези две хлапета, които й бяха синове? Или просто да си поговори с тях?

— Лизи, аз ги обичам! Не по начина, по който обичам Тадеуш, разбира се, а другояче, както обичам теб.

— Винаги усложняваш нещата, Хана. Просто им кажи, че ги обичаш, и се опитай да прекарваш малко повечко време с тях.

— За теб всичко е лесно.

— Аз съм създадена да бъда щастлива. Шегувам се, Хана, но съвсем не ми е до шеги. Адам те обожава, но не смее да го покаже открито. Абигейл е очарователна, Джонатан очевидно създава проблеми, но това ще се оправи с времето.

В този момент Лизи Каден повече от всякога беше олицетворение на жената, майката и съпругата, получила всичко, което е искала от живота. Къщата в Бевърли Хилс беше претъпкана с деца на всякаква възраст, но внушаваше впечатляващо, дори безмилостно усещане за щастие. Мариан продължаваше да трупа състояние, по обичайния си спокоен начин, независимо че още двама от братята му (той беше преминал възрастта за мобилизация) на свой ред бяха отишли да се сражават във Франция — единият от тях бе тежко ранен, този път като американски войник.

През целия престой на Хана и синовете й в Лос Анджелис Каденови въобще не споменаха за Тадеуш.

На връщане тя заведе Адам и Джонатан на гроба на Мендел.

Разказа им цялата история.

Не се заблуждаваше, като представяше по този начин на децата си своето минало и онези, които бе обичала, тя всъщност представяше себе си по най-добрия начин. „Отново използвам Мендел.“

Адам беше очарован, направо развълнуван; прегърна Хана и изтри сълзите й, защото тя плачеше.

Не и Джонатан, чийто студен поглед не преставаше да се движи от майка му към този така обикновен гроб.

А Хана имаше усещането, че се е раздвоила, че се гледа отстрани и се преценява.

 

 

Когато обиколката завърши и се върнаха в Ню Йорк, момчетата заминаха за колежа си, който сега беше в Ню Хампшър, бяха закъснели за началото на учебната година.

След няколко седмици узна от Луис Мак, че във Върмонт Тадеуш и лекарите му са взели решение: щяха да пристъпят към рязка терапия с пълно и моментално спиране на приема на наркотици.

— Такава е волята му, госпожо. Заяви го устно и писмено. Ако желаете да се намесите, има една-единствена възможност: да го прегледа експерт, когото вие ще изберете, и да накарате някой съдия да го признае за невменяем.

— Вървете по дяволите!

Реакция, която ни най-малко не смути дребния професор. Той поклати глава:

— Има и още нещо — за бога, не отивайте да го видите, умолявам ви.

 

 

За Коледа Каденови се върнаха от Калифорния — не искаха да я оставят сама. Беше цяло нашествие, защото освен Мариан, Лизи и дванадесетте им деца, там се събра целият клан Каден.

Но още в първите дни на януари 18-а година, след заминаването на цялата тази тълпа, отново се възцариха тишина и самота. Хана не бе казала дори на Лизи какво точно става във Върмонт, бе я досрамяло да говори за наркотиците и се бе задоволила да спомене за някакви проблеми с нервите. След като бе предложила да остане още малко на Лонг Айланд и бе получила категоричния отказ на Хана, Лизи бе разбрала и не бе настояла.

Искаше да бъде сама. От седмични, докладите на Луис Мак бяха станали всекидневни, бяха се превърнали в нещо като привичка, в която ужасът бе нещо банално: Вторник, 17 януари. Той продължава да отказва всяка лекарствена помощ, вече не разпознава никого. В 16 часа пулс между 130 и 180. Сутринта почти сто минути кома. От 4-и този месец няма нови опити за самоубийство. Кратък период на ясно съзнание от около час, в следобедните часове, после нов, двойно по-дълъг, по време на вечерята. Потвърди отказа от всяка помощ. Опита се да пише, но не можеше да държи перодръжката.

Както бе пожелала, в докладите не криеха нищо от нея. С Луис Мак бяха във възможно най-странни отношения. Тя мразеше до болка дребното човече, което беше толкова сигурно в себе си и анализите си, а в същото време му вярваше изцяло. Дали не беше заради умението и търпението, с които постепенно я караше да разбере и приеме онова, което той наричаше шизофренията на Тадеуш.

— Терминът е измислен преди няколко години в Германия от един мой колега, Блойлер. Случи се така, че когато бях в Европа, няколко години работих с психиатричния екип в Цюрих. Срещали сте се с Фройд? Аз също. Както и с Емил Крепелин и Юнг. Мислите, че искам да ви впечатля с познатите си? Имате право. Но преди всичко се опитвам да ви убедя, че се стремя да привлека на помощ ни повече, ни по-малко всички постижения на съвременната наука.

Той изчака до средата на февруари, за да й съобщи, че лечението „позволявало слаба надежда“.

— Което означава?

Беше чела и препрочитала докладите за здравословното състояние, получени от Върмонт, и не бе открила основание за надежда.

— Можем да се надяваме на оздравяване — отвърна Мак.

Ставало въпрос за още няколко месеца. Беше по-словоохотлив от предишните пъти и й се усмихна.

Тогава тя се сети. Необяснимо как. Интуитивно. „Той ме лъже, помисли си тя, този кучи син ме лъже в очите.“

Отвърна му с усмивка:

— Вие направихте толкова много. Мога още да почакам.

 

 

Два дни след това, на 18-и тя беше във Върмонт, точно срещу санаториума. Бе карала сама ролса — за по-голяма сигурност не бе взела дори Ковалски — и беше изминала пътя от Ню Йорк до тук на един дъх, карайки двадесет и пет часа, без да спира. Накрая колата се развали.

Остави ролса и продължи пеша, като затъваше до колене в снега…

… и предусещаше отговора, който бе дошла да търси.

Нужен й бе цял час изтощително ходене, за да изкачи последните два километра под сивата светлина на оловното небе и температура най-малко 20 градуса под нулата.

Пазачът, който дойде да й отвори, не повярва на очите си, прихвана я в мига, когато се свлече, занесе я на леглото и извика жена си. Тя съблече Хана и я уви в одеяла, под които пъхна две грейки, после й даде да пие горещ чай с ром.

Двамата потвърдиха съмнението й: били сами от четиридесет и четири дни. Лекарите, болногледачите и другите служители си били заминали, санаториумът бил празен.

— Нюман, разбира се, също си замина. Преди около три месеца.

Придружен само от един от болногледачите си, Адамсън, с когото се разбирал добре. Да, г-н Нюман изглеждал в добра форма, дори карал колата, с която заминали.

Не, представа нямали накъде били тръгнали. Нищо не им били казали. Освен това насам водел един-единствен път.

Единственото нареждане, което им дали, било за пощата. Трябвало да я препращат на професор Мак, независимо кой бил получателят.

 

 

— Ако трябваше да го направя отново, пак така щях да постъпя — каза Мак. — Вие ме натоварихте да излекувам мъжа ви и най-вече — извинете, че приемам това за най-важно — съпругът ви се остави в моите ръце. Никога не съм крил от вас мнението си: само един човек на този свят може да го излекува и това е самият той. Определено не ми бе по вкуса комедията, която ви разигравахме от декември насам. Идеята беше негова, не моя. Направих каквото можах да го разубедя, но не успях.

— Къде е?

— Не разчитайте на мен да ви кажа. Мога да ви се закълна, че е на сигурно място, доколкото може да бъде. Госпожо Нюман, що се отнася до мен, той е излекуван: от близо седем месеца няма кризи, дезинтоксикацията му завърши, той е нормален човек. С едно изключение: не желае да ви вижда. Това не е кой знае какво, но в същото време е и много важно. Тези неща остават загадка за нас, нека приемем, че все още не е решил своя проблем с вас.

Мълчание.

Тя стана, походи из стаята, дръпна пердето, за да погледне навън, удивена от собственото си спокойствие.

— Какво друго каза?

— Че едва не ви е убил. Наистина. Особено след някакъв случай Ейткън. За който ми разказа подробно.

— Разбирам — каза тя. (Беше с гръб към Мак.)

— Не се лъжете, госпожо, той далеч не ви смята за виновна. Убеден е, че всичко е негова грешка. Разказа ми също така за едно пътуване до Мексико, до Оаксака. Тогава нареждали ли сте да го търсят?

— И да, и не.

— Не сте длъжна да отговаряте на въпросите ми.

— Не съм нареждала да го търсят. Но един приятел го направи, без да ме попита, смятал е, че постъпва правилно.

— Казахте ли го на съпруга си?

— Той не би повярвал и ако му бях казала обратното.

Замълчаха. Тя се обърна. Мак клатеше глава.

— Имам млада племенница — рече той, — която мечтае да работи в някой от вашите козметични салони.

Тя не пророни дума.

Сетне извади от торбичката си една от миниатюрните визитни картички, с които често съобщаваше нарежданията си на своите директорки.

— Как се казва?

— Шърли Сторч.

Тя написа името на картичката и се подписа.

— Да отиде при Катрин Монблан в Ню Рошел.

— Благодаря, госпожо. Трябва да ви призная обаче, че най-вече си направих експеримент.

— За да видите как ще реагирам на молбата ви?

— Да.

Тя каза с безразличие:

— Вашият експеримент нищо не струва, защото се досетих. Кой ще каже излекуван ли е мъжът ми или не?

— Вие знаете отговора, струва ми се. Ще се откажете ли от него?

— Не.

— И той ми каза, че вие никога няма да се откажете.

Тя го погледна втренчено.

— Отговорът на другия въпрос, който изгаряте от желание да ми зададете, е: няма да го преследвам по никакъв начин. Ще чакам той сам да се върне при мен. Освен това бих искала да си уредим сметките с вас и да приключим с това.

 

 

Опитът да прекара великденската ваканция с децата си се оказа пълен провал. Една сутрин намери счетоводните си книги разкъсани, отчасти изгорени и напикани. Друг път откри роклите си на парцали. После любимата й картина на Писаро беше раздрана. Прекрасните играчки, които им бе подарила за Коледа, не бяха докоснати; в знак на върховно презрение не си бяха направили труда дори да ги счупят.

Единствена Ивон беше в течение, Хана я бе помолила да не казва на никого. Особено на Каденови. Още повече че в компанията на последните контрастът беше крещящ. Щом се появяха, Адам и Джонатан се присъединяваха към ордата на Каденови, почти на същата възраст. Наставаше промяна в поведението; Джонатан разцъфваше целият в усмивки и започваше да ръси благовъзпитани и уважителни „майко“ (никога не й бе казвал „мамо“, освен докато бе съвсем малък). Винаги той измисляше игрите на бандата, беше им естествен водач, а в съвсем редките случаи, когато играеше с другите и звънко се смееше и случайно срещнеше погледа на Хана, я гледаше със студен и ироничен поглед, сякаш й отправяше някакво предизвикателство.

Беше се наложило в училище да ги разделят. Джонатан не беше лош ученик, в зависимост от периодите — беше в състояние да застане начело на което и да било класиране или пък да получи най-лошите бележки. Пет пъти вече Хана се бе виждала принудена да сменя училищата; ръстът и физическата сила му позволяваха да мери сили с по-големите момчета, той не се лишаваше от това удоволствие и непрестанно се биеше. В един от колежите, където тъкмо го бе преместила, едва не беше убил свой съученик (в предишното училище беше счупил носа на един учител, замеряйки го с тежка мастилница). Досега беше бягал три пъти, последния път в Квебек (и той като Адам говореше свободно френски, беше го научил главно от Ивон и Гафуил, и се оправяше доста добре на немски и полски).

Хана се бе опитала да научи синовете си на идиш, но Джонатан бе решил, че те с брат му нямало защо да учат езика на евреите — „баща ни е католик“.

Проблемите с Адам бяха безкрайно по-малко. Може би нямаше да има никакви, ако не се поддаваше толкова на влиянието на по-малкия. Адам се учеше много добре и вървеше с една година напред. Понякога повтаряше жеста, който бе направил на гроба на Мендел, тогава бе прегърнал майка си (обратното би било почти смехотворно, на шестнадесет години той беше висок метър и осемдесет и пет). Но щом се появеше Джонатан, той веднага се отдръпваше от Хана.

И двамата никога не говореха за баща си.

 

 

За лятната ваканция ги заведе в Лос Анджелис.

— Лизи, не зная как да ти го кажа…

— Не се мъчи, ние с Мариан говорихме. Адам е на възрастта на Дъг, вторият ни син; Оуи и Марк са почти на възрастта на Джонатан, освен това се разбират чудесно. А пък Абигейл ще има за компания Санди и Мелани. С други думи, децата ще се чувстват тук като у дома си през цялото време, за което решиш да ми ги повериш. Въобще не ме притесняваш, дори ми е приятно. Да не говорим за това, ако обичаш, и не се самоизтезавай повече; ти не си майка квачка, но не си и безсърдечна. През септември ще ги пратим в колеж, Аби ще тръгне на училище. Калифорния все пак не е пустиня, човек може дори да се научи да чете и пише прилично.

Джеймс (роден през 1902 г.), Дъглас (1903), Елизабет, наричана Колийн (1904), Оуен, на когото викаха Оуи (1905), Марк (1907), Сюзан (1908), близнаците Патрик и Мелани (1911), Сандра (1912), Родни (1914), Джереми (1916) и Мариън (1917) бяха дванадесетте деца на Лизи и Мариан. Бяха загубили едно през 1909 г. Хана тайничко се надяваше, че постоянният контакт с тази тъй весела банда ще помогне на синовете й, особено на по-малкия, да възвърнат равновесието си.

Тя самата не остана дълго в Лос Анджелис. Отиде на север, в Сан Франциско, където остана две седмици, правеше дълги, самотни разходки с една от колите, които тогава имаше — бяха общо девет — ролс-ройс „Алпийски сокол“, с шестцилиндров двигател с почти 7500 кубически сантиметра обем.

После замина за Европа, взе отново испански параход, за да прекоси Атлантика. Мадрид, Лисабон, Барселона, Париж, Монако, Милано, Рим и Цюрих бяха основните й спирки.

В Париж Жана Фугарил наскоро бе загубила и втория си син; първият бе убит при Ипър, вторият бе намерил смъртта си при Шьомен де Дам. Хана й предложи да се махне за малко. „Ще те замествам.“ Но Жана беше твърда, беше й останала само дъщерята, която бе омъжена, нейният съпруг също бе на фронта.

— Хана, трябва да работя, инак ще полудея. Остана ми единствено работата.

При все това Хана се задържа край Сена до ноември.

 

 

Последните дни на 1918 г. прекара във Виена. По-точно пристигна там на 20 декември, а три дни след това, в някакъв внезапен порив, взе влака за Варшава.

Обиколи „Крошмална“, „Гойна“ и други квартали, където не бе стъпвала от двадесет и шест години. Нищо или почти нищо не се бе променило, само хората живееха по̀ натясно, набутани, натъпкани. Добе Клоц беше умряла преди шест години от нещо ужасно, което разкъсвало червата й месеци наред и й причинявало адски мъки — „поне съм отмъстена“, помисли си тя, старата й омраза не бе избледняла.

Ако беше заварила Копата сено жива, сигурно щяха да си поговорят и вероятно щеше да й прости.

След това пресече Висла и отиде в квартал Прага. Уличката си беше все там, но сега беше павирана.

Къщата също беше непроменена. Почука на вратата и направо зяпна: вратата й отвори същата онази Марта Гловацка, от преди повече от четвърт век. Доста понапълняла, с жълтеникавосиви коси, съвършено беззъба, със следи от дребна шарка по лицето. Инак все така приличаше на каца със саламура и миришеше отблъскващо.

— Познахте ли ме? — попита Хана, обхваната, и самата тя не знаеше защо, от внезапна, но горчива веселост.

Гловацка отвърна „не“.

 

 

В края на януари замина за Рим. След това отиде в Цюрих. Там я завари писмото на Лизи. Още от първия ред разбра всичко: Видях го, Хана, видях Тадеуш. Случи се една сутрин към девет часа, три дни преди Коледа. Мариан тъкмо беше тръгнал, когато го зърнах. Изведнъж изникна в градината. Изглеждаше много добре, доколкото можах да преценя. Беше загорял, с него вървеше още един мъж, действително с впечатляващ ръст, някой си Адамсън, който така и не си отвори устата. Нали го знаеш Тадеуш: целуна ме, сякаш се връщаше от кратко пътуване, и ме попита дали неговите, дали вашите деца, са при мен. Отговорих утвърдително и отидох да събудя Адам и Джонатан, а след това и Абигейл. Всичко мина много добре. Тадеуш отведе и тримата за целия ден с малката кола, с която бе дошъл. Другият мъж не отиде с тях. Малко се притеснявах, но тримата се върнаха точно навреме за вечеря. Момчетата не пожелаха да ми кажат нищо друго, освен че са „прекарали чудесен ден“. Аби бе малко по-бъбрива: Тадеуш ги завел на брега на морето, където се разходили по плажа, после отишли в някакъв ресторант да ядат миди и лангусти, според дъщеря ти. Не можа да ми каже нищо друго, освен това, че „татко беше много мил“. Вечерта не видях Тадеуш. Мариан искаше да тръгне да го търси, но аз се противопоставих, пък и той не настоя. Надявам се, че постъпих правилно. О, Хана, пиша ти всичко това, защото те обичам, но и с ясното съзнание, че мога да дам повод за безпочвени надежди. Бях с Тадеуш не повече от четири-пет минути, не говорихме за теб. Честно казано, не посмях да произнеса името ти, той също не го направи. Ако искаш да знаеш, дори се колебаех дали да ти пиша. Обичам те и те целувам.

Същата вечер писа на Лизи и я успокои, че е постъпила правилно.

След това изведнъж осъзна, че е започнала писмо до Мендел, дори беше написала четири-пет реда.

Ех, защо Мендел не беше жив! През целия си живот, до края на дните си, той й беше опора, дори когато скиташе някъде в другия край на земното кълбо, дори когато не го виждаше по година-две. Връщайки се в миналото си, тя откри, че той се бе появявал винаги когато имаше нужда от него. Ако Мендел беше жив, Тадеуш със сигурност щеше да бъде с нея, защото Каруцаря по-добре от всички скапани лекари знаеше какво да каже или направи. Щяха да излязат с Тадеуш по мъжки, щяха да се напият и той щеше да й го доведе обратно. Нещата щяха да се успокоят за следващите две-три години и той можеше да тръгне да дири нови хоризонти и гостоприемни жени.

Най-вероятно щеше да знае как да поговори и с Джонатан. Защото в писмото си Лизи пишеше и за него: малкият й син беше направил нови бели, ставал непоносим. Беше се обърнал дори срещу Лизи (тя не споменаваше точно какво бе направил, пишеше само за „някои дребни безочия“, но Хана се досещаше, че вероятно е било по-сериозно, щом Лизи се бе почувствала длъжна да го спомене).

„О, Мендел, защо ме изоставихте?“

 

 

Рим й харесваше. Козметичният салон на Виа Венето жънеше такъв успех, че синята овца, която го представляваше, беше с двадесет и три копита. Двата магазина, на Виа дел Тритоне и на Пиаца Кавоне не се изпразваха и тя започна да мисли за отварянето на трети на Виа Сикстина. Обичаше града, харесваше и Италия; според нея там бяха най-хубавите мъже на света, а освен това в усилието си да разбере защо Тадеуш толкова харесва тази страна (самата тя предпочиташе Испания) започна и тя да я харесва.

Директорката й за Италия беше директор, изключения винаги са възможни, и се казваше Бруно Метапонте, който не се отказваше от амбицията си (която изразяваше с пламенни погледи) да спи с нея. Беше относително дребен ломбардец, рижаво русоляв, единият му чичо беше кардинал, който от висотата на църковния си пост бе успял да убеди дамите в Рим, че да плескат лицата си с кремовете на Хана не е смъртен грях.

Съобщи й, че на Виа Сикстина не е намерил нищо подходящо, освен една сграда, която направо трябвало да се построи наново.

— Е и?

— Собственикът не желае нито да я продаде, нито да я даде под наем.

— Всеки проблем има няколко решения. Кой е този глупав собственик?

Издънка от фамилия, която по права линия — минаваща по криволичещите пътища на доста легла — била от рода на Лукреция Борджия. Хана отиде при принцеса ДʼАркангели. Озова се очи в очи и нос в нос с вдовица, древна като катакомбите, която ситнеше с червени велурени обувки из салон, малко по-малък от нюйоркската фондова борса.

Последната й потвърди отказа си с ледена вежливост.

— Не се считам за победена, Бруно. Това е въпрос на принцип.

Не държеше непременно на третия магазин, още повече че можеше да намери друго място, но с какво друго можеше да се захване в този период на непоносимо чакане?

Нареди да се направи проучване за Аркангели. Кръгът бързо се затвори: вдовицата имаше само един внук, тридесет и шест годишен, вдовец с две деца. Не бяха много богати, но все пак притежаваха, освен няколко сгради като тази на Виа Сикстина, един дворец в Рим, лятно имение в Ломбардия с хиляда хектара обработваеми земи, няколко картини и други старинни произведения на изкуството, както и една вила в Анакапри.

Тогава се случи нещо неочаквано. Тя точно четеше поръчания доклад, когато в хотела се появи един мъж и пожела да бъде приет. По странно съвпадение това беше човекът, след когото тъкмо бе пуснала копоите си. Естествено, тя го прие и видя пред себе си един много привлекателен мъж, дребен на ръст, но чудесно сложен, с приятно посивели на слепоочията коси. Забеляза ръцете, които бяха много красиви. Той говореше френски перфектно.

— Английският ми е приличен — каза той усмихнат.

— Френският ще ни свърши работа.

Тогава, усмихвайки се загадъчно, той взе една дебела връзка книжа, документи, фотографии и й ги подаде.

Тя го погледна недоумяваща.

Той обясни:

— Тук са точните планове на двореца в Рим, на сградите и на ломбардското имение. Тези на вилата в Анакапри очаквам всеки момент. Накарах да направят пълен опис на всички мебели, по-големи от табуретка. Ще забележите изобилието на молитвени столчета. Това тук е списък на картини, но се страхувам, че между тях има и невероятно лоши. Точно под него е пълното ми родословно дърво, което точно ще ви осведоми защо второто ми име е Херкулес, в памет на херцог Д’Есте. Разбира се, прадедите, с които би трябвало да се гордея, са съвършено измислени. Ако сме наследници на Лукреция, според мен ще е чрез някоя от камериерките й. Истината е, че една от очарователните ми баби е била любовница на един папа и титлата ни идва от това, което бихме могли да наречем була от спалнята. Ето също така снимки на децата ми и репродукция от моя снимка, когато съм бил на една година — моля да извините тогавашната ми одежда. Естествено, аз напълно осъзнавам, че досието ми е непълно, но за мен ще е щастие да отговоря на всичките ви въпроси.

Отначало тя се стъписа, после прихна да се смее.

— Струва ми се, че ви дължа извинение — рече тя.

— Майка ми ме натовари да ви поканя на вечеря, в ден, когато ви е удобно. Приемете и ще сме квит.

През трите седмици, които прекара в Рим, тяхното приятелство се укрепи и разшири. При все че малко неща му бяха известни за нея, никога не я попита нищо, ала беше осведомен, че е омъжена. Всъщност на нея въобще не й се наложи да се извинява със семейното си положение: Пиер-Никола д’Аркангели деликатно я канеше винаги в присъствието на приятели, събрани заради нея.

Вечерта преди заминаването й той попита дали може да й пише. Отговорът беше отрицателен.

— Съжалявам, Ники. Моля ви…

Беше телеграфирала на Луис Мак, макар да знаеше, че само си губи времето. Отговорът бе пристигнал същата сутрин: Дори не зная къде е. Връзката прекъсната от тридесет и пет дни.

 

 

— Бих искала вие с Гафуил да се върнете в Париж — каза Хана на Ивон.

— Това не ми се нрави особено. Дори никак.

— Толкова по-зле. Вземете реното, давам ви го. Тръгнете веднага. За бога, Ивон, прави каквото ти казвам.

Погледите им се срещнаха.

— И да ви оставя сама? За каква ме взимате?

— Прави каквото ти казвам. Моля ти се.

— Ако ви се случи нещо, няма да си го простя — отвърна Ивон. — Сигурна ли сте, че горе има прислуга?

— Нищо няма да ми се случи. А ти по-добре от мен знаеш, че там има прислуга: нали вдигнаха телефона. Отведи я, Гафуил.

Изчака да прехвърлят личния й багаж от едната кола в другата и веднага потегли. Скоро стигна до къщата. Предупредени от шума на мотора, семейството прислужници излязоха. Хана никога не ги беше виждала. Доколкото си спомняше, Поли Туейтс ги бе наел преди седемнадесет години, когато бе купил замъка по нейно нареждане.

След като размени с тях няколко думи, тя слезе. Разпозна сводовете на приземния етаж и дори масата, близо до огромната камина, на която бяха вечеряли с Тадеуш първата вечер.

Канапето ала Помие беше изчезнало.

— Господин Туейтс ни каза…

— Господин Туейтс е покойник. Върнете го на мястото му. Незабавно.

„Защо се държа така с хорицата?“ Успя да се застави да се усмихне.

— Бях щастлива в тази къща и ми се искаше да я заваря каквато беше, разбирате ли?

Те кимнаха успокоени и изведнъж готови всеотдайно да й служат. Качи се направо на втория етаж. И сега основното помещение беше десетметровата стая с четирите прозореца и огромното легло със струговани крака.

— Може да загасите огъня, няма да спя тук, а в малката стая на първия етаж с тапетите в червено и бяло. Затворете капаците и вратата. И никой да не влиза без мое разрешение.

Позадържа се в стаята. Тъкмо от тук се разкриваше най-хубавата гледка към езерото Лугано. Ако се наведеше през левия прозорец, можеше да види покривите на швейцарската част на Моркот. Не се виждаха корабчета, но това беше съвсем нормално; не се виждаха и в деня, когато преди осемнадесет години напуснаха къщата след цял месец, прекаран тук веднага след сватбата им във Виена на Щраус и на един отминаващ век.

„Не плачи! Закле се да не плачеш!“

 

 

Следващите шест дни, по осемнадесет часа на ден, тя правеше своята равносметка, съвършено безразлична към факта, че най-добрите счетоводители бяха проверили всяка цифра поотделно. Самотата й бе пълна, нищо не я смущаваше, нямаше никакъв шум, а двамата местни жители спазваха получените заповеди и сякаш бяха невидими.

Не от недоверие настървено проверяваше лично всеки цент, сантим, пени или копейка. Цифрите винаги й бяха убежище.

Направи фиш за всяка страна.

Общо осемнадесет. По хронологичен ред на създаване: Австралия, Нова Зеландия, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Германия, Швеция, Дания, Швейцария, Австрия, Италия, Испания, Португалия, Унгария, Чехословакия, Съединените щати и Канада.

„Плюс Монако. Броя го отделно.“

Четиридесет и шест сини овци (салоните), които имаха общо 324 копита, всяко от които носеше 1000 долара годишно, между тях имаше и еднокраки овце.

Седемдесет и девет виолетови (магазините). С общо 206 копита.

Три оранжеви, едната от които бе щастливата притежателка на четири опашки; това беше школата за козметички и продавачки, която Катрин Монблан ръководеше, наред с другите си задължения. Успявайки да накара големите магазини да участват в подготовката на ученичките й, през последните две години Катрин бе успяла да получи и печалби.

Червените овце (школите в Европа), жълтите (събиране и изпращане на растения) и на червените точки (мрежи за зареждане на козметичните салони и магазините) нямаха нито едно копито, защото нито едно от тези начинания не беше печелившо.

Една от овцете на бели и черни квадратчета имаше четиристотин и единадесет копита (видя се принудена да изрисува една овца на цяла страница), тя беше за банковите й сметки, където, отстъпвайки пред настойчивите укори на Мариан Каден (настойчиви по маниера на Мариан…), се бе съгласила да внесе неизползваните капитали. Мариан й бе предложил всички възможни форми на инвестиране; най-вече на борсата, като щял да й помага или лично той, или щял да й намери сараф, брокер, за чиято абсолютна почтеност щял да гарантира (оказа се, че имало и честни брокери). Тя не бе пожелала да чуе дори за подобно нещо, за нея спекулирането на борсата не водеше до нищо свястно; в нейните очи това беше игра между крадци, които се мъчеха взаимно да се излъжат; а тя не искаше нито да краде, нито нея да я крадат. Едва, и то с голямо колебание, се бе съгласила да купи съкровищни бонове от пет процента. Нямаше особена вяра на банкерите, за политиците да не говорим…

Накрая беше кравата. Най-глупавото животно, за което се бе сетила (бе се опитала да нарисува кокошка, но не успя и затова се задоволи с говедото, на което сложи рога, та да се разбира, че размазаното и безформено нещо беше преживно, а дали кравите имаха рога, не беше неин проблем).

Кравата представляваше печалбите от продажбата на крема, „препоръчан от Х“ в големите магазини. За разнообразие поставяше вимета вместо копита, като всяко от тях означаваше 10 000 долара.

В началото на 1919-а кравата имаше шестдесет и три вимета.

Ако събереше всички копита и към тях прибавеше виметата, щеше да получи общо 1 574 000 долара годишен доход.

Отделно от другото й богатство, което, без да се смятат недвижимите имоти, бижутата, картините и колите, възлизаше на четиринадесет розови овци и четвърт.

 

 

След това взе решението си, при все че то се бе оформило преди седмици и дори месеци.

Същия ден, 9 февруари, от пощата в Лугано изпрати двадесет и шест телеграми.

18.
Не настоявай, Жана, моля те…

Писа на Тадеуш, с когото от четиринадесет месеца нямаше никаква връзка. Не зная дали за теб новината има някакво значение. Съобщавам ти я каквато е: готвя се да продам всичко, козметичните салони, магазините и патентите.

Нищо друго. Десет пъти започва писмото, но не измисли нищо по-добро от краткото съобщение, към което не прибави дори една нежна дума.

Отговорът на първата от телеграмите получи незабавно: както бе уговорено, фирмата Столмън и Джавиц от Ню Йорк беше влязла във връзка с американските адвокати на Хана, ръководени от англичанина Хенри Кристи. Хайрам Джавиц лично щял да присъства на 23-и в Лугано и бил готов веднага да сключи сделката.

Другите отговори бяха почти същите. Изпратеният текст беше изключително кратък и съвсем ясен, та получилите го въобще да не се усъмнят в спешността (Моля, присъствайте Лугано, хотел „Екселсиор“. Продажба. 8 март на обяд, Хана). Беше мислила да отсрочи срещата за 22 март, за да даде възможност на хората от Австралия и Нова Зеландия да присъстват, но нямаше смисъл, защото никой от Сидни, Мелбърн, Аделаида, Пърт, Брисбейн, Уелингтън и Оукланд би успял да дойде навреме. Толкова по-зле, нямаше да ги чака.

Още на другия ден Жана Фугарил се обади по телефона, защото беше сред малцината, заедно с Мариан и Лизи, Джош Уин и Кати Монблан в Ню Йорк и Хенри Кристи в Лондон, които знаеха къде се бе скрила.

— Хана, искам да те видя.

— Ще се видим на осми март.

— Искам да те видя и пристигам.

Обаждаше се от Лугано. След час колата с шофьор спря пред портала.

— Хана, какво те прихваща? Да не си откачила?

— Дори не знаеш какво искам да направя.

— Всички знаят какво искаш, само за това се говори. От месеци не си същата. Добре, причините ти не ме интересуват. Въпреки че не мога да повярвам, че любовната мъка може да те съсипе, не и теб; всеки друг, но не и теб. А ако си въобразяваш, че Хана може да се съсипе за ден, а хилядите хора, които работят за нея, нищо да не забележат, значи си си паднала на главата.

— Възрастта не те е укротила.

— Няма за какво да ми завиждаш. Искаш да продаваш, така ли? Добре. Продай Америка, Австралия, Нова Зеландия, но не и Европа.

— Ще направя така, че интересите ти да не бъдат засегнати. Не съм забравила, че получаваш процент от печалбата.

— Не става дума за пари. Не е само това. Сигурна съм, че действаш под влиянието на някаква приумица.

— Съвсем не.

— Още по-лошо. Не ти вярвам. Работим заедно от двадесет и пет години. Ако някога те бях нарекла глупачка, веднага щеше да ме хванеш за гушата. Кои са купувачите? Американци?

— Вероятно. Ако приемат условията ми.

— Така си и мислех. Представям си как ще работя под ръководството на каубои.

Два часа разгорещен спор. В края му Жана Фугарил установи нещо, което щеше винаги да счита за най-голямата изненада в живота си: Хана бе отстъпила и бе приела предложението на французойката. Аргументите на Жана бяха солидни: да раздели империята си на три, продажбата на различни купувачи щеше да създаде условия да се получат по-добри цени, а чрез многото си клаузи договорът щеше да позволи евентуално откупуване, в случай че… ще позволи на Жана…

— Това искаше да постигнеш, нали?

— Исках да те накарам да промениш решението си. Не успях. Затова ще се опитам да оправя себе си по най-добрия начин. Не си ме държала двадесет години директорка за Европа, защото съм глупава.

… щеше да позволи на Жана да намери купувачи, в които тя можела да има известно доверие, тъй като щеше да бъде принудена да работи с тях. Щяла да се договори с купувачите да запазят поста и привилегиите й.

— Хана, не се водя от глупав егоизъм. Нито от нуждата от пари, имам повече, отколкото са ми нужни. Но за разлика от теб аз вярвам, че един ден ти ще се върнеш. Искам да намериш фирмата такава, каквато си я оставила.

Моментно вълнение у Жана. Хана се отдръпна, за да избегне емоционалните изблици, попита:

— Предполагам, че вече си намерила купувачи за Европа?

— Има един французин, Ориол, парфюмерист, а пък и англичаните вече на няколко пъти са търсили Хенри Кристи. Има и една немска група. Австралийците биха…

— Мислиш за френско-британски консорциум?

— За предпочитане е.

— Добре.

— Да говоря ли с Кристи?

— Да, говори.

Жана си тръгна. Хенри Кристи беше поел работата след смъртта на Поли Туейтс, защото й бе горещо препоръчван от последния. Един от младите му помощници се казваше Найджъл Туейтс и беше племенник на Поли. Кристи нямаше да направи нищо без изрично нареждане от Хана, дори ако му го предадеше Жана. А той още преди седмица бе получил от нея нареждане да продава на три части. „Но Жана беше толкова доволна и аз я оставих да си мисли, че идеята е нейна.“

 

 

На 8 март в хотел „Екселсиор“ в Лугано първо се състоя среща, на която присъстваха всички директорки и директори на козметични салони. На повикването се бяха отзовали дори директорите от Лос Анджелис и Сан Франциско — всички северноамерикански предприятия бяха представени. Седмината титуляри от Австралия и Нова Зеландия не бяха успели да дойдат, затова Хана бе изпратила на всеки от тях лично писмо. От Европа отсъстваше единствено директорката от Амстердам; чакаше дете и бе изпратила заместника си, едър рус нидерландец със странно тънък глас.

Тук бяха и всички ръководители на лаборатории, както и началниците на отделите за основни суровини и за дистрибуция. Сесил Бартън от Лондон, Джеси от Ню Йорк и Жана Фугарил бяха седнали на първия ред до Джошуа Уин.

Братята Фурнак се бяха обадили от Мелбърн, че ще пристигнат на 22-и.

Хана говори само няколко минути и после даде думата на Уин. Слушаха я в потискаща тишина. Обяви решението си напълно и окончателно да се оттегли от бизнеса, благодари на всички, които бяха искали да работят с нея, заяви, че нищо не би могло да я накара да промени мнението си и че щом приключи с продажбата, няма да има нищо общо с бизнеса, това всички трябвало добре да разберат. Щяла да се опита нейното оттегляне да не навреди на старите й сътрудници и сътруднички. Каквито и да бъдели новите собственици и техните амбиции, тя не допускала, че местата им щели да бъдат застрашени. При все това…

— Ако сред вас има някой, който желае да се оттегли едновременно с мен, лично се ангажирам да му изплатя петгодишната заплата, отделно от обезщетенията, които биха му дали новите работодатели. Благодаря на всички ви.

След това почти избяга, за да не се просълзи, нещо, което не желаеше да допусне по никой начин.

 

 

През следващите дни на четири пъти тя се съгласи да присъства на работните заседания на собствените си адвокати, начело с Хенри Кристи и Джош Уин, към които се бе присъединил един от най-добрите й съветници, женевецът Пиер Пончети. Противно на досегашното си поведение тя говореше малко… и почти усети облекчението им от нейното мълчание и решението й да не участва в предстоящите разговори с купувачите. Разпореди се да й представят готовите документи, след като постигнат договореност, за да ги подпише.

Скри се още по-самотна в къщата — замък в Моркот.

Единственият допуснат там през целия месец март бе Мариан Каден. Той бе дошъл от Лос Анджелис специално за да я види.

— Наистина ли приключваш, Хана?

— Наистина.

Той сведе глава и съсредоточи поглед във върховете на обувките си:

— С Лизи говорихме за това. Тя е на мнение, че не бива да правя нищо, за да те накарам да промениш решението си.

— Лизи е права. Освен това няма смисъл.

— Зная.

— Благодаря, Мариан.

Замълчаха. После той каза:

— Той ми писа, Хана. Само няколко реда, с които ме информираше, че от време на време щял да идва да вижда децата, но предпочитал да не ме среща. Молеше ме да го извиня.

Мълчание.

— Естествено, може да вижда децата, когато пожелае.

— Естествено.

Отново замълчаха. Както винаги лицето на Мариан беше непроницаемо, прозрачно сините му очи — безизразни. Ала тя знаеше, че той е ужасно разстроен.

— Страшно ми е мъчно, знаеш ли? — изведнъж рече той.

— Зная, Мариан.

Той отвори уста и шумно си пое въздух, обърна се и няколко минути съзерцава езерото.

— Можем ли с Лизи да идваме да те виждаме?

— Не бих желала, поне за известно време. Извини ме.

Той кимна.

— Как вървят работите ти? — попита тя, за да му даде възможност да се овладее.

— Добре, много добре — каза той.

Бил финансирал частично „Великолепният Крайтън“ на Сесил Б. Де Мил, който започнал да носи цяло състояние, бил инвестирал и в „Четиримата конници на апокалипсиса“ на Рекс Инграм, в който се снимал един дебютант с голямо бъдеще на име Рудолф Валентино; все още бил собственик на голяма част от парцелите в Холивуд и ги продавал хектар по хектар срещу свежи капитали или части от различни филмови компании. Лизи се чувствала чудесно, както и дванадесетте деца. Колкото до децата…

— Адам и Джонатан не ни създават никакви проблеми, Хана. Аби още по-малко, тя е чудесна. В един момент Джонатан малко ни тревожеше, но от Коледа насам се промени, успокои се.

„Веднага след като се е видял с баща си“, помисли си Хана.

— Учи се много добре. Иска да става моряк. Много е умен, Хана.

— Зная.

 

 

Лично Хайрам Джавиц предвождаше нюйоркската делегация купувачи. Още преди месец бе научил от Уин, че за продан се предлага само северноамериканската част от империята. Фактът, че или трябваше да се съгласи на сделката, или да се откаже, страшно го бе подразнил: накрая дори заяви, че Европа въобще не го интересувала, а Австралия още по-малко.

— Щяхме да ги купим, ако това се окажеше абсолютно необходимо, но щяхме да искаме други условия.

Затова и беше направо свиреп по време на целите преговори. Уин и Кристи бяха определили начална цена четиринадесет милиона долара, Джавиц не искаше да даде повече от десет. Дните и срещите се нижеха, настъпленията и отстъпленията се следваха, докато накрая се споразумяха за сумата 11 625 000.

— Хана, дай ни още дванадесет дни и вероятно ще успеем да качим на дванадесет — каза Хенри Кристи по телефона на 16 март вечерта.

— Искам да приключа. Приемете цената.

За европейската зона имаше купувач, съгласен да даде дванадесет милиона и петстотин хиляди, половината от които щяха да бъдат изплатени за пет години. Купувачът, естествено, беше френско-британският консорциум, за който Жана Фугарил бе ходатайствала.

Договориха се за седем процента годишна лихва за шестте милиона и четвърт, които щяха да се изплащат на разсрочени вноски.

И този път Хана трябваше да възпре Кристи и най-вече Пончети, готови на още седмици каторжен труд, за да получат повече.

— Искам да приключа с това.

Изречението се бе превърнало в неин лайтмотив.

Братята Фурнак купиха австралийската част за два милиона и четиристотин хиляди.

Трите договора за продажба бяха подписани на 23-и след обед. Тя не присъстваше. Джош Уин на три пъти ходи от Лугано до Моркот и обратно.

— И в трите случая доста лесно приеха четиринадесета клауза.

(Според нея всеки от купувачите се задължаваше да не се опитва да заема териториите, принадлежащи на другите двама. Изискването се улесняваше от факта, че преди четвърт век, с обичайната си тактичност, Поли я беше убедил да регистрира патентите си страна по страна — той дори бе включил в списъка, който впоследствие постоянно актуализираха, и териториите, за които се предполагаше, че могат да получат своята независимост! Така тя се оказваше конкурент на самата себе си! На времето Поли бе счел, че подобно деление ще позволи да се избегне общият провал, ако на определено място се случеше нещо.)

— Не срещнахме особени трудности — продължи Джош Уинис клауза двадесет и три. Джавиц, както обикновено, се съпротивлява известно време — този тип вероятно сутрин спори с будилника — упорито твърдеше, че съгласието вие да имате предимство при обратно закупуване ограничавала правото му на собственост, ако един ден решел да продава.

— Не ме интересува, Джош.

— Аз обаче съм длъжен да ви го кажа. Той не беше прав и го знаеше: ако един ден решите да купувате обратно, очевидно ще бъдете принудена да предложите повече от най-високата оферта, която той ще е получил. Независимо дали имате предимство или не.

— Не желая да изкупувам обратно и вие го знаете.

— Аз трябва да действам все едно че ще искате, Хана. Това ми е работата. Джавиц отстъпи.

Тя виждаше ясно, че той очаква един въпрос. Зададе му го, при все че отговорът й беше безразличен:

— Добре, Джош. Той защо отстъпи?

— Защото сте жена, защото ви счита неспособна да започнете отново това, което сте направили, но най-вече защото има грандиозни проекти; убеден е, че ръководство, различно от вашето, ще удвои и дори утрои печалбите.

— Ще си го отбележа в черното тефтерче — каза тя уморено. — В следващия си живот ще отмъстя на господин Джавиц за злобата му. Това ли очаквахте да чуете от мен?

— Хана, без вас ще бъде непоносимо тъжно.

— Приключи ли всичко?

— Да. Никой от нас не може наистина да повярва…

Тя затвори огромните си сиви очи. При третото си идване за деня Уин я завари седнала на терасата, опасваща цялата къща, в кресло от ракита с широка облегалка, цялото във възглавнички в черно и наситено червено. До този момент той не беше влизал в къщата, с изключение на онзи път, когато го бе приела в зимната градина, претъпкана с екзотични растения.

— Какво целите, Джош? Сама да си отправя нещо като предизвикателство ли?

— Би ми се понравило да го видя — отвърна Уин така разпалено, че сам се учуди.

— Не разчитайте.

Тя придърпа към себе си екземплярите на третия, последен договор, с австралийците, парафира ги и ги подписа, без дори да ги прочете.

— Сбогом, Джошуа. И благодаря за всичко.

 

 

Една от клаузите, вписана във всички договори, се отнасяше лично до нея: забраняваше й се, лично или чрез подставено лице, да участва в производството на козметични продукти и парфюми. Подробно бяха изброени един по един всички продукти и дейности в областта на търговията и производството, до които й бе забранено да се докосва; не можеше нито да ги създава, нито да ги произвежда, нито да ги разпространява или продава, нито да ги рекламира по какъвто и да било начин; прочутият й знак Х вече не беше нейна собственост, другите можеха да го използват, тя не. Клаузата разпростираше действието си върху всички страни по света, които съществуваха или щяха да съществуват.

Адвокатите на Джавиц бяха помислили за всичко.

— Не ме учудва, че толкова се страхуват от вас — беше коментирал Пиер Пончети, швейцарецът, който мъничко, съвсем мъничко й бе заместил Поли.

 

 

Същата нощ, в сводестата зала на приземния етаж, тя изгори лист по лист триста и няколкото тефтерчета, които години наред бе влачила със себе си в един метален куфар, с който никога не се разделяше и от който единствено тя имаше ключ.

Най-старото беше от есента на 1890 и пролетта на 1891 г., отпреди двадесет и осем години. Тогава тъкмо бе отишла във Варшава — беше на петнадесет години и половина, — но вече следеше за доброто функциониране на трите си магазина, на които лично водеше сметките. Едва в Австралия бе започнала да използва овце. „Ако бях в Канада, сигурно щях да рисувам мечки.“

В този тефтер имаше няколко внимателно сгънати листчета. Не беше нужно да ги разгъва, за да си спомни какво съдържаха: първите стихотворения, писани от Тадеуш специално за нея. Нещо повече, тя знаеше какво има на всяко листче, изписано със ситния й почерк, който с годините беше станал още по-дребен и контрастираше с неговите широки и разлети букви. Все пак прочете: 6 септември 1891 г. — Тадеуш ме люби за първи път. По-нататък, на гърба на едно стихотворение: 11 декември 1891 г. — Малко ме е страх. Тъкмо беше разбрала, че е бременна, а Пелте Вълка непрестанно я преследваше.

Изгори всичко.

Със застинало лице и широко отворени, но сухи очи — и без друго непоносимата топлина в къщата веднага щеше да ги изсуши. За да унищожи напълно всички тефтери, особено тези, с прекрасните кожени подвързии от последните години, трябваше да поддържа буен огън.

 

 

На 19 април рано сутринта семейството, което й прислужваше, замина. Бяха я помолили да им даде три дни почивка, трябвало да отидат в селото си на нечия сватба. Бяха й предложили да ги замества едно младо момиче от Моркот. Тя отказа. Както винаги стана призори, към пет часа. Чу ги да тръгват.

От двадесет и седем дни не получаваше вече отчетите, които преди я следваха навсякъде по света, като непресъхващ поток, и отмерваха съществуването й. Беше прекарала над тях хиляди часове, често се бе спасявала с тях.

Първите дни бяха най-тежки, тогава изпадна в тих и всепоглъщащ яд срещу самата себе си, идеше й да вие. После я обзе апатия. Но така и не можа да се реши нощем да взима от гарденала, който Луис Мак й беше дал.

После постепенно си възвърна волята за живот, която винаги я бе изпълвала. „Ще откачиш още повече, ако не се вземеш в ръце.“ Като истински статистик тя методично бе огледала всичко, с което можеше да се занимава. Но не откри кой знае какво. Не знаеше нито да плете, нито да шие; не й се отдаваше да рисува или да вае — нямаше дори зачатък на талант, а отгоре на всичкото го осъзнаваше с убийствена яснота.

За музиката да не говорим. Знаеше, че е почти феноменално немузикална. Опитът да пише, препоръчан й от самия Марсел Пруст, й стигаше, тогава писателят бе възкликнал: „Защо си толкова студена в писането, след като си така жизнена?“.

Оставаха гоблените, градинарството и благотворителността.

Отново бе започнала да се надсмива над себе си, а това означаваше, че полека-лека започваше да се съвзема от продажбата, която изживя като същинско ампутиране. Чувствайки отново нуждата от движение, тя започна уморителни разходки в планината, без да се съобразява с обувките и роклите, които съвсем не бяха удобни за тази цел. Един път за малко да се пребие, докато се опитваше да изкачи (беше с шапка, с неизменното чадърче, с което пазеше кожата си от слънцето, с ботинки на токчета и ръчна чанта) един много стръмен каменист склон, който спокойно можеше да заобиколи, но реши да превземе просто заради предизвикателството. Когато най-сетне се изкачи, тя се наслади на победата си с гордост, която й напомни за юношеството, а после издълба в скалата Х-то на своето име, както правеха алпинистите.

Започна отново жадно да чете, взимаше книги от библиотеката, която беше събирала за Тадеуш, а после започна да поръчва от Женева по двеста-триста книги на един път.

На 19 април четеше. Бяха изминали около десет часа, откак прислужниците бяха заминали за родното си село Гуарда, в кантона Гризон. Щом слънцето се вдигна, беше излязла на една от самотните разходки… и си бе докарала според нея леко изкълчване на левия глезен, след като лошо бе скочила. Завърна се, куцукайки, в огромната къща, която беше невероятно празна и тиха, лежа дълго във ваната, докато накрая зъбите й затракаха, защото с времето водата стана ледена (изпитваше ужас от студените вани, но не можеше да се отърси от мисълта, че са полезни). Опита се да превърже глезена си и почти успя, доста изнервена от несръчността си. И то не само като медицинска сестра, защото освен това беше изгорила единия си пръст, докато топлеше вода за ваната, а четири дни преди това, опитвайки се да разглоби нещо (не му знаеше наименованието) в мотора на ролса, си беше одраскала лакътя. Без да се броят болките в краката сега, когато мускулите бяха изстинали.

„Истинска касапница. Накрая от мен ще останат само парчета.“

Четеше в беседката и хапваше бисквити, като ги топеше в половин чаша токайско вино, сред пълна, почти свръхестествена тишина. Езерото се разстилаше пред погледа й. Не беше настъпил още моментът, когато го предпочиташе, харесваше го повече вечер. При залез водата посребряваше, склоновете на планините ставаха тъмнозелени, после сини, а накрая се сливаха с небето. Тогава настъпваха няколко вълшебни мига, когато сякаш само фосфоресциращото езеро бе единственото живо нещо.

Беше седнала или по-скоро се бе сгушила, брадичката й се бе опряла в гърдите така, че долната й устна се бе издала малко напред. Разтворената книга бе опряна върху гърдите й, които изглеждаха съвсем подходящи за целта. Потънала във фотьойла с широка облегалка, малко големичък за нея, тя сякаш се цупеше, това доста й отиваше, а една непокорна къдрица падаше приятно над ухото й. Пред себе си бе поставила друго кресло с огромна възглавница, за да може да постави изкълчения си глезен и да намали болките в мускулите. Беше облечена в бяла рокля от Жана Ланвен, с дантели в любимото й наситено червено. Роклята стигаше до средата на прасеца, а острото деколте загатваше бюста й благодарение на едно разкопчано копче, кожата на гърдите й бе млечно, дори сметаново бяла, защото тя никога не я бе излагала на слънце. На шията си носеше фина златна огърлица със седемнадесет черни перли, подарени й от Тадеуш.

Четеше събраните съчинения на Уолтър Скот в осемдесет и четири тома. Тъкмо беше започнала седемдесет и първи, първата част на „Хрониките на Канънгейв“ и доста се отегчаваше. Беше стигнала до пасажа, в който Кристъл Крофтангри отива у мис Нели.

Замръзна.

Макар шумът да беше лек, почти недоловим и да не бе предшестван от нищо, дори от изскърцване на портата.

— Не трябваше да продаваш — каза той.

Тя постави книгата на лицето си и с движение, което не би могла да обясни, силно се отдръпна към облегалката на фотьойла, сви се, сякаш искаше да изчезне. Очите й бяха отворени широко до невъзможност.

19.
Адски е просто…

— Наранила ли си се?

— Не е страшно.

Все още седеше свита във фотьойла с широка облегалка. Но сега Тадеуш беше близо до нея, едва на два метра, подпрян на една от колоните от бяло дърво на беседката. Не носеше сако, беше само по жилетка, с риза с навити ръкави и без вратовръзка. Не беше се бръснал поне от три дни, а косата му бе по-дълга от обичайното. Лицето му беше загоряло, гърдите и ръцете му също. Беше невероятно красив, което не я учудваше, човек нямаше да му даде повече от тридесет години.

„Я колко много неща виждаш за човек, който не гледа!“

Тя попита:

— От кога си в Европа?

— От около четири седмици. Сама ли си?

— Да.

— Няма ли прислужници?

— Само едно семейство. Отидоха на сватба.

„Успокой се, Хана! Опитай се да разсъждаваш, дявол го взел! Та ти си на ръба на паниката.“

— Много съм гладен — каза той.

Едва тогава тя се размърда. Постави книгата на земята и седна нормално, макар и бавно, като се опираше на дланите си. Изправи се. За момент й се прииска да закуца силно, повече, отколкото лекото изкълчване я принуждаваше, но отхвърли идеята. Опита се да върви нормално. „Ще си помисли, че се опитвам да го умилостивя, и ще е прав.“

— Нямам кой знае какво за ядене. Не очаквах никого. („Скапана лъжкиня! Като че ли откак му писа, а дори и преди това, не го очакваше всяка секунда.“) В кухнята има шунка и сирене.

— Отлично.

— Мога да ти опека няколко картофа във фурната. Не мога да приготвя нищо друго.

— И това ще свърши работа, благодаря.

Последва я в кухнята. Седна на дългата маса, а тя остана права, с ръце на кръста, в извечната поза — трябваше й време да го осъзнае — на жените, чийто мъж току-що се е прибрал.

— Хана, седни.

— Добре ми е така.

Той си отряза дълга и дебела филия селски хляб, сложи отгоре сурова шунка и парче сирене грюйер. Ядеше и я гледаше, а тя отчаяно, ала напразно се чудеше какво да каже, за да наруши ужасяващото мълчание.

— Вино?

— Да, ако обичаш. Ако имаш. Ако не, вода.

— Имам вино.

Отбеляза, че не я изпуска от поглед, докато тя отиде да вземе бутилката токайско, която беше отворила. „Слава богу, че реших да си сложа тази рокля и съм горе-долу прилично сресана.“

— Няма ли вече да седнеш?

— Още не.

Дори не разбра кога бе станал, но след миг той бе до нея, хвана я за кръста, повдигна я и я постави да седне на плота на един шкаф. Но това не бе всичко, ръцете на великана се плъзнаха по тялото й, обхванаха и за миг помилваха гърдите й, а после…

… се сключиха около шията й.

Тя не помръдваше. За първи път го гледаше от горе на долу.

— Страх ли те е, Хана?

— Не.

— Луис Мак не ти ли каза, че ми се е искало да те убия?

— Два пъти, доколкото разбрах.

— Сами сме. Никой не ме видя да влизам.

— Не ме е страх, защото ти си тук — отвърна тя много спокойно.

„Ти си направо щура, Хана — при все че се питам дали си толкова щура всъщност, — не те е страх от нищо, наистина от нищо. Той поражда в теб съвсем друго чувство.“

Очакваше той да се усмихне. Но той се отдръпна:

— Покажи ми глезена си.

— Нищо ми няма.

Той развърза неумелата превръзка и обикновеното докосване на пръстите му до кожата възпламени слабините й.

— Дори не ме боли — каза тя.

— Тогава защо не си обута? Никога не съм те виждал облечена, но без обувки.

Той лекичко раздвижи глезена и тя не успя да сдържи едно потрепване от болка.

— Добре де, малко ме боли.

— Навехнала си го. Къде има бинтове?

През цялото време докато го нямаше, тя обмисляше възможността да скочи от шкафа. Отказа се. Първо, защото най-вероятно щеше да нарани и другия си глезен, а защо не и да си извади око или да обезобрази лицето си, пък и той я качи там, значи той трябваше да я свали. „Отново ще е принуден да те докосне.“

Той се върна с бинтове, достатъчни да се увие египетска мумия, избра един и направи превръзката с впечатляващо усърдие, като увиваше и кръстосваше бинта така, че да се получи геометрична фигура.

— Не те ли стяга много?

— Не.

Тя гледаше устата му с диво желание да захапе леко долната устна.

Остана си с желанието; той се отдалечи и седна.

— Тук горе ли ще седя?

— Много си добре там.

Започна да яде.

Тя се усмихна вече лукаво:

— Защото те е страх да ме прегърнеш, нали?

Никакъв отговор. „Не бързай, Хана, всичко ще развалиш!“

— От кога не си ял?

— От вчера сутринта.

Той най-сетне се реши да вдигне глава и да срещне погледа й.

— Пристигнах в Марсилия на двадесет и трети март вечерта.

— Този ден продадох всичко.

— Зная. Не трябваше да го правиш.

Едва не отвърна: „Добре направих, че продадох, защото ти се върна при мен“. Замълча. С Тадеуш нищо не беше просто. Ако наистина е искал да я спре, да не продава, щеше да телеграфира от Америка; тя винаги е била най-лесно намираемата жена на света, особено сега, след като кралица Виктория беше покойница и почиваше в мир: достатъчно беше човек да влезе в някой от козметичните й салони и да каже, че има съобщение за госпожа Хана. Веднъж бе получила писмо от Онтарио, на което бе написано единствено: Хана — Ню Йорк. „Или пък щеше да вземе кораб, който да го докара в Европа преди въпросния ден.“

Изведнъж я осени съмнение.

— Кога напусна Върмонт?

— През декември.

— И къде отиде?

— В Мексико, в Оаксака. Един консул ме подслони за известно време. После…

— А писмото ми?

— Не съм получавал никакво писмо от теб.

— Съобщавах ти за намерението си да продавам.

— Не съм го получил.

— Мак не ти ли препращаше кореспонденцията? От самото начало изпращах писмата на него.

— Заминах за Оаксака с Адамсън — един от моите болногледачи — в началото на втората седмица от януари. От този момент нататък Луис не знаеше къде да ме намери.

— По дяволите — изруга Хана, — тогава кога научи, че продавам?

— От вестниците в Атина.

— Отдавна ли?

— Преди петнадесетина дни. „Таймс“ не беше от най-новите.

Тя остана безмълвна.

Той поклати глава:

— Не съм тук, защото продаде бизнеса си, Хана. Не знаех за това, когато взех парахода за Европа. Наистина съжалявам, че си го направила. Но това с нищо не променя решението ми.

 

 

Най-накрая все пак я свали от плота, а после заяви, че трябвало веднага да се изкъпе. Беше я докоснал, но някак небрежно, във всеки случай нито за момент не промени изражението на лицето си, което беше не безразлично студено, а някак отнесено и тъжно замечтано.

— Ще ти стопля вода — каза тя.

— Няма нужда, стой седнала.

Чу го да се качва (отиде направо на втория етаж, там, където бяха спали през медения си месец, преди осемнадесет години), а тя, куцукайки, защото гадният глезен наистина я болеше, отиде да хвърли поглед на багажа, който той бе оставил в градината — когато влезе, носеше със себе си само тоалетно куфарче. Намери само раница, каквито бе виждала у планинарите в Австрия и Германия, носеше се на гърба с помощта на ремъци, изглеждаше доста пълна — сигурно с книги.

„Не пипай! Нищо не пипай, долна мръснице!“

Отдалечи се, все така куцукайки, и отиде да седне във фотьойла. Опита се да чете, но нищо не се получи. Загледа се в езерото. Здрачът полека припадаше, сенките започваха да се прокрадват и бавно се удължаваха, сякаш медитираха.

Не го чу да се доближава.

— Не се обръщай, Хана.

Отново й се прииска да се свие във фотьойла, да стане мъничка.

— Върнах се, за да остана, Хана. Ако ме искаш. Не, нищо не казвай, и без това не ми е лесно да говоря. Когато напуснах Върмонт, нямах представа какво щях да правя. Когато човек е бил затворен като мен, дори по собствено желание, загубва навика да бъде отговорен за себе си. Ако аз някога въобще съм го имал. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не много добре.

— Ясно. Ще се опитам да ти обясня другояче: бях луд, Хана, а може би и сега съм луд, каквото и да мисли Луис Мак. Едно беше да се чувствам почти уравновесен, докато бях с всички онези хора около себе си, съвсем друго, когато съм сам. Сега разбираш ли?

— Да. Така мисля.

— Трябваше да бъда почти сигурен в себе си.

— Знаеше ли, че те чакам?

— Естествено. Знаех, че ме чакаш всяка минута. Поне се надявах да е така. Не казвай нищо. Всъщност за какво би дошла отново в Моркот, ако не за да ме чакаш. От Марсилия отидох в Германия, после в Гърция.

— Навсякъде другаде, но не и в Италия.

— Навсякъде другаде, но не и в Италия. Мислех от Гърция да ти пиша и да те оставя да решиш… ще ме приемеш ли обратно или не.

— Не говори така!

— Не знам как другояче да го кажа.

„По дяволите всичките му увъртания, помисли си тя. По дяволите необходимостта му всичко да обяснява, всичко да анализира! Той се върна, отново е при мен, всичко останало няма значение.“

— Обичам те — каза тя.

„Какво чака, та не ме прегърне, да му се не види?“

— Обичам те и останалото не ме интересува. Не можеш да си представиш колко не ме интересува.

Мълчание. Тадеуш все така не помръдваше. След няколко секунди, дълги като седмици, тя го чу тихичко да се смее.

— Между многото ти качества трябва да призная и това, Хана, че си страшно последователна в мислите си.

— Животът и без това е достатъчно сложен, за да го усложняваме допълнително.

— Ти ме обичаш. Аз те обичам и всичко е просто, всичко е казано.

— Точно така. Тъкмо такива трябва да бъдат нещата. Само дето не ми каза, че ме обичаш. Не си ми го казвал често, винаги си бил голям скъперник в това отношение.

Слънцето се готвеше да се скрие, потъна изведнъж вляво от тях, но езерото все още не потъмняваше, беше като млечно, на места пробягваха самотни вълнички и странни отблясъци. „Езерото е много мило и наистина прави всичко възможно да бъде на висотата на събитията. О, боже, Хана, дългото чакане си струваше.“

— Ходих във Варшава, отидох и в стаята в квартал Прага — каза тя. — Там живееше сладко младо семейство. Той се казваше Ян. Имаше купища книги като теб. Тя беше много миличка. Тадеуш, не познавам по-големи глупаци от нас с теб. Животът е създаден, за да бъде изживян, и не виждам за какво друго може да служи. Ти ме обичаш, аз те обичам, адски е просто. Ще направим така, че да продължи много дълго. Аз искам да живея сто години. После ще видим. Имаш интерес да направиш същото, ако не искаш да си имаш неприятности.

— Обичам те, Хана.

— Не чух.

— Обичам те, Хана.

— Има страхотен шум, нищо не се чува.

— Обичам те, Хана.

Той постави ръце на раменете й. Тя взе едната и близна дланта с малкия си, горещ език.

Затвори очи и тихо попита:

— Желаеш ли ме? Поне малко?

— До полуда, ако трябва да съм честен.

— Това е в реда на нещата — каза тя. — И е съвсем навреме.

20.
Наистина ли имам трапчинка на онова място?

Три дни по-късно той започна отново да пише. Противно на навика си пишеше бързо. Десет, дванадесет, понякога и петнадесет страници на ден. Които й даваше всяка вечер да чете, а това също беше невероятна промяна. Първия път, когато й подаде купчинката листи, след като излезе от кабинета си, тя се почувства почти смутена, дори уплашена. До такава степен, че той се бе уморил да държи ръката си протегната и накрая постави ръкописа пред нея, на масичката, на която бе наредила пасианса си.

— Това е само първи вариант, но съм написал двете първи глави. Бих искал да ги прочетеш и да си кажеш мнението.

— Не знам дали бих могла да се справя.

— Не по-зле от всички критици в Лондон и Ню Йорк, взети заедно.

— Защото съм проста, така ли? Ако аз разбера написаното, значи всички ще го разберат.

— Точно така.

— Човек не бива да се прави на критик… Недобросъвестно е.

Прочете написаното. Четири пъти, а после още веднъж, да не би да е пропуснала нещо. „Като че ли изучаваш договор, тиква такава!“ Историята, която той разказваше и която тя щеше да чете с учудващо постоянния ритъм на нова глава на всеки два дни, беше странна и смущаваща. Странна, защото действието се развиваше в Мексико, в забутано селце, съсипано от прахта и слънцето, чиито обитатели приличаха на безмълвни и уплашени сенки. Там живее млад разпопен свещеник. Появяваха се…

— Както си го описал, твоят свещеник е по-привлекателен от Рудодф Валентино и Дъглас Феърбанкс взети заедно. Свещеникът може ли да е хубав?

— Аз щях да ставам такъв.

— Убеди ме. Значи леко съм се отървала. Как си ни представяше да се любим в изповедалнята?

… Появяваха се още двама главни герои (те пристигат заедно, до този момент не са се познавали, по принцип поне, тя не беше чела края): една жена и един бандит. „Бандитът му е по-красив и от свещеника!“ Жената не закъснява да ги настрои един срещу друг. Тримата тръгват на странен поход, да търсят в сърцето на планините някакво съкровище, за което жената уж знаела.

По време на похода един от мъжете умира.

— Няма за какво да плачеш, Хана.

— Много е тъжно. На мен бандитът ми харесваше. Другият също, колко съм порочна. Освен това не знам какво да ти кажа за книгата.

— Ти вече го каза.

— Като плаках за Кенсинг ли?

— И с изражението на лицето си, докато четеше. Най-вече с изражението си. Обожавам очите ти, Хана.

 

 

През май се върнаха в Америка. На борда на „Беренгария“ на компанията „Кюнард“, това беше бившият немски параход „Император“, получен от англичаните като компенсация за щетите от войната. Тадеуш беше завършил редактирането на романа си. Ръкописът беше двеста и десет страници — „при печатането ще стане двеста и тридесет — двеста и четиридесет страници, сега пиша по-ситно от преди“. Бе му дал работното заглавие „Гърмящата змия“.

— Но Еди Лукас непременно ще го промени.

Никога не го бе виждала толкова непринуден. Отначало бе доволна, после започна да се тревожи от тъй явната промяна.

Но когато слязоха от парахода, бързо забрави тази тревога: Адам и Джонатан бяха дошли да ги посрещнат. Между силната любов, която демонстрираха към баща си и почти пълното безразличие към нея имаше такъв контраст, че тя направо се вцепени. Макар да го бе очаквала: „Та ти направи всичко възможно да те намразят, Адам може би не, но Джонатан сигурно. Как биха могли да те обичат? Докато се криеше в Европа, помисли ли макар веднъж за тях? Сега не се оплаквай“.

— Къде е Абигейл?

— В Лос Анджелис с Лизи.

— Мисля, че трябва да отидем в Калифорния — каза Тадеуш.

— Когато пожелаеш. Сега съм свободна.

Забеляза, разбира се, заповедта, която той даде само с поглед на Джонатан. Момчето най-сетне дойде при нея и я целуна.

— Щастлив съм да ви видя, майко.

Несъмнено умишлено беше използвал английски, за да избегне обръщението на „ти“, което френският би позволил.

Изпита почти облекчение, когато, след кратката отпуска, дадена им от техните колежи, синовете й си заминаха.

Еди Лукас се появи с ръкописа няма и четиридесет и осем часа след като Тадеуш му го бе дал да го чете. Завари Хана сама, но заета — не беше способна да бездейства — боядисваше една от стаите за гости в апартамента, под ироничния поглед на Ивон, която пък плетеше за малките китайчета.

— Хана, четохте ли го?

— И страшно ми хареса, за ваше сведение — отвърна тя свирепо, напълно готова да намаца и него, ако изкажеше и най-малко неодобрение.

— На мен също — каза Лукас.

Тя остави четката и го погледна.

— Не ми дрънкате врели-некипели, нали, Еди?

— Опазил ме бог! Хана, той най-сетне намери верния тон. Каква невероятна история. Изчита се на един дъх. След първите две страници малко ме беше страх, признавам. Но после… Наистина сте го чели, нали?

— Попрехвърлих го.

(Беше го чела девет пъти. Или десет, не помнеше вече. Плюс пасажите, които Тадеуш й четеше на глас, когато изпитваше нужда да прочете по лицето й нейната реакция. „Аз да я бях писала тази книга, нямаше да я знам толкова добре!“)

— Но после — подхвана отново Лукас, — после, когато Тя, наричам я Тя, защото той не й е дал име, когато тя се появява на сцената! Това е женският образ, който най-…

Изведнъж Лукас замълча, Хана хвърли заплашителен поглед на Ивон: „Ако се засмее, ще я халосам!“

Мълчание.

— Не довършихте изречението си, Еди — отбеляза тя.

Той взе да разтрива врата си.

— Последния път, когато се чувствах така глупаво — продума най-сетне, — бях на дванадесет години и преподобният отец Партридж бе намерил неприлични картинки в библиотеката ми.

Хана мило му се усмихна:

— Вие сте открили неприлични картинки в романа на Тадеуш, така ли?

„На това му се вика да завъртиш ножа в раната, Хана.“

Лукас моментално се изчерви, после премина в пурпурни краски.

— Хана, моля ви…

Тя му се усмихна още по-широко и опули очи.

— Не виждам нищо неудобно в това целият свят да узнае, че съпругът ми е влюбен в жена си. Честно казано, дори би ми било приятно. А ако той…

— Хана, книгата ще предизвика скандал!

— … А ако той е описал най-подробно тялото ми в книгата си, значи или няма никакво въображение — което силно би ме учудило, — или не е имал никоя друга на разположение, ако мога така да се изразя, — но това още повече би ме смаяло, особено като знам как другите жени го гледат, — или пък защото не е имал желание. Страшно съм горда, Еди Лукас. Не е толкова лошо да те нарисуват гола, дори с перото на четиридесет и две годишен писател.

 

 

— Еди Лукас беше тук.

Тадеуш тъкмо се бе прибрал със синовете си от пързалката. Погледна я.

— Страшно му е харесал — каза тя. — Страшно му е харесал, но се страхува, че и двамата ще отидете в затвора за непристойни писания. Наистина ли имам трапчинка на онова място?

— Кой ще проверява достоверността на документацията ми?

— Чудесен въпрос — отвърна тя.

 

 

Еди Лукас наистина се тревожеше. Първо бе прочел книгата на един дъх. Второто и следващите прочитания бяха по-преценяващи.

— Тад, никога не бих могъл да го издам в този вид. Всички видове организации и църкви ще се нахвърлят върху нас. Ще забранят книгата.

— Много тъжно — каза Тадеуш, който видимо страшно се забавляваше.

— И какво трябва да се направи? — попита Хана.

— Да го поореже. Да се смекчи. Всъщност и двете. Както е написано, няма да е лесно. Направо ще се поболея, но не виждам друго решение. Особено сцената, когато гърмящата змия се…

Той отново замълча и се загледа в ръцете си, с които държеше приборите за риба, сякаш току-що откриваше съществуването им.

— Боже мой! — възкликна.

Мълчание.

Тадеуш се усмихна.

— Хана? (Дори не се обърна към нея).

— Нито запетайка — каза Хана.

— Нито запетайка — отвърна Тадеуш на Лукас.

Отново настъпи мълчание.

— Естествено — каза Лукас силно огорчен — писателите не мразят да ходят в затвора. Там поне могат да пишат на спокойствие. Но как си ме представяте да ръководя издателството си от Синг Синг?

— Бедничкият, нещастничък Еди — рече Хана.

— Направо е за оплакване — додаде Тадеуш.

— Вече имаме случая с Бодлер — отбеляза Хана.

— За „Цветя на злото“, знам — каза Лукас със съвършено мрачна физиономия.

— На Бодлер не му се е отразило толкова зле — каза Хана.

— Трябва да признаем, че Бодлер е имал известен талант — рече Тадеуш.

— Признаваме — съгласи се Хана.

— Мразя ви — каза Лукас — и двамата.

Тадеуш се изправи.

— Отговорът ми е „не“, Еди. Или ще я издадете, или не. Но ако го направите, няма да променяте и дума.

 

 

Пристигнаха в Лос Анджелис в края на юни. Домът на Лизи и Мариан, колкото и да беше просторен, все пак не бе достатъчно голям да подслони двойката Каден и дванадесетте им деца, прислугата, Адам, Джонатан, Абигейл и гувернантката й, а освен тях Хана, Тадеуш, Ивон и Гафуил.

Още повече че не ставаше дума за кратко гостуване.

— Лизи, не знаем колко време ще останем. И… не, благодаря, нямам желание да спя на палатка в градината ти.

— Хана, страшно се радвам.

— Чудя се защо. Между нас с Тадеуш нищо не се е случило. Нищо.

Наеха една вила на Колдуотър Каниън Драйв, на две крачки от булевард „Сънсет“, в която известно време бе живял Чаплин. Не беше огромна като дома на Каденови, но все пак имаше дванадесет стаи, плюс апартамент за Ивон и Гафуил, а над гаража още три стаи за прислугата. Очарователният Ерик фон Щрогайм, който предишната година беше изиграл ролята на безсърдечния немски офицер, изхвърлящ през прозореца френски бебенца във филма „Сърцето на човечеството“, създаден в подкрепа на борбата срещу Вилхелм II, бързо щеше да им стане близък.

Както обикновено Лизи и Мариан бяха идеалните приятели. Целият клан Каден се беше изсипал на гарата да ги посрещне. Семейният оркестър беше пристигнал, проглушавайки мало и голямо на километри наоколо (оркестърът беше идея на Лизи: тя бе връчила на всяко от отрочетата си барабан, тръба и дори две гайди с единствената поръка да вдигат шум до бога, без да се тревожат за мелодията; за себе си бе запазила чинелите, които удряше с невиждан ентусиазъм, а след люта денонощна, по-скоро нощна битка беше убедила Мариан да докара и големия тъпан и да удря по него ритмично с ръце, нещо, което той правеше с мрачен вид).

Зад тази проява на въображение — такова на Лизи никога не бе липсвало — се криеше изключителна тактичност: така се улесняваше не само събирането на Хана и Тадеуш, но и появяването им след едно толкова дълго отсъствие. В следващите дни и седмици този такт се проявяваше непрестанно. Къщата на Каденови в Бевърли Хилс беше пристанище за всички и място за срещи на целия Холивуд. В деня на тяхното пристигане вечеряха с Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс. През следващите дни се изредиха Сесил Б. Де Мил и Глория Суонсън, Луис Селзник, Сам Голдуин, Луис Б. Мейър, Сам Уорнър, Хари и Джак Кон, бъдещите създатели на „Кълъмбия“.

— Благодаря, Лизи.

— Какво съм направила пак?

— Бяхте чудесни с Мариан.

— Аз винаги съм чудесна, такава ми е природата.

И наистина кой в Холивуд, а и в цяла Калифорния не обожаваше Лизи? Беше напълняла. Мъничко. Мъничко прекалено. От многото раждания бюстът й така бе наедрял, че на него можеха да се поставят чиния и чаша — Хана знаеше, защото беше опитала. Житейският й ентусиазъм с времето се бе увеличил, чувството й за хумор беше безгранично, тя царстваше над седемте си момчета и петте си момичета с направо потресаващо добро настроение. Дори гневът й — имаше страхотно остър език и никой не можеше да я стресне — беше част от нейния чар. Защото Лизи омайваше, въпреки че не бе красива. Мариан я боготвореше и не само той: някой си Франклин Рузвелт, който многократно им бил гостувал, след като станал заместник-министър на флотата сериозно мислел да наименува един миноносец „Лизи“. Един път бе казала на Хана: „Създадена съм да бъда щастлива“. Явно това беше програма, която тя стриктно изпълняваше.

— Ще поговорим, когато искаш, Хана. Ако искаш да говорим за това.

— За Тадеуш?

— За кого друг? За моя мъж няма какво толкова да се разказва: прави пари и деца, а мен щастлива; направо се чудя защо се омъжих за този тип.

— Всичко е наред.

— Виж ми окото.

— Е, не всичко е съвсем наред.

— Може би си въобразяваш.

— И затова ти подхвана тази тема. Ще си говорим, защото всичко е наред, така ли?

— Мисля, че си въобразяваш.

— Може би.

Двете бяха в басейна, на плиткото, Хана все така не смееше да плува. Петдесет метра по-нататък, във втория басейн, само за деца, шест или седем дузини хлапета се замеряха с пасти — едно от децата Каденови празнуваше рождения си ден.

Хана се премести няколко сантиметра; чадърът, поставен специално за нея на един дюшек, се беше изместил леко и един от глезените й беше изложен на слънцето.

— Мисля, че наистина си въобразяваш, Хана. И Мариан мисли така. Тадеуш никога не ни е изглеждал така добре. Беше изумително блестящ онази вечер, очарова всички ни, дори и онзи продуцент, дето не знае да чете. Излекуван е, Хана, и то не само от последните си страдания. И те обича.

 

 

Той получи първата криза — първата, за която тя узнаваше през този период от съвместния им живот — в началото на септември.

Адам и Джонатан, заедно с четирите най-големи момчета на Каденови, тъкмо бяха взели влака, за да се върнат в своите университети и колежи под зоркото око на Стан, един от братята на Мариан. След като се върна от гарата, където бе изпратил синовете си, Тадеуш отиде на среща с ръководителите на една компания, създадена две години по-рано, „Фърст Нашънъл Екзибишън“, същата, която малко преди това бе наела Чаплин, като му бе предоставила пълна свобода сам да избира и снима филмите си, както и собствеността над тях.

Хана пък се правеше на детегледачка, нещо доста рядко. Беше натъпкала в ролса осем или десет хлапета, между които и дъщеря й Абигейл и бе завела цялото това малко общество на плажа в Малибу. Към дванадесет и половина отбеляза, без да се притеснява, отсъствието на мъжа си, който беше обещал да се присъедини към тях; хората от „Фърст Нашънъл“ сигурно го бяха задържали за обед, мъжете обожават да си говорят за работа, докато се хранят, а той не е могъл да ги предупреди, защото в същия този момент загубените хлапета я зариваха до шията в пясъка.

Малко преди един часа позвъни във вилата на Драйв Колдуотър Каниън, но намери само Ивон. Не, не го бе виждала.

Към два часа, след като беше претъпкала до пръсване с вкуснотии кресливата орда, тя се отправи обратно към Бевърли Хилс. Върна отрочетата на родителите им.

Лизи я нямаше вкъщи, но Хана знаеше, че същия ден имаше събрание на един бог знае каква благотворителна организация, която тя председателстваше в свободното си време — „питам се как намира свободно време?“.

Отведе и последните хлапетии. Прибра се само с Абигейл, която бъбреше непрестанно.

Първия, все още лек сигнал за тревога усети, когато видя, че Гафуил не излезе да я посрещне и да прибере колата, както правеше обикновено.

Вторият отекна направо като звънец, когато и Ивон не се появи да й отвори и да поеме Абигейл. „Нещо става.“

Все още бе спокойна, не се притесни, по-скоро беше заинтригувана, отколкото уплашена.

— Ивон?

Ако приемеше, че Гафуил и Тадеуш бяха излезли, а Ивон бе тръгнала с тях, нещо почти невъзможно, все пак в къщата трябваше да има трима-четирима души: гувернантката, готвачката и двете камериерки филипинки, наети преди два месеца.

„Не, гувернантката я няма; днес е почивният й ден. Но другите?“

— Аби, сега отиди в стаята си като голямо момиче, моля те.

— Обеща ми сладолед.

— Само да издоя кравата и идвам. По изключение можеш да си полегнеш. Вземи си някоя хубава книжка, миличка.

Излезе, но все още се колебаеше да обезпокои Тадеуш, чийто кабинет беше на първия етаж, защото ако се бе върнал, вероятно работеше. Чу шума в мига, когато постави ръка на парапета на стълбите. Беше глух звук, сякаш нещо тежко внезапно бе паднало.

Хукна по стълбите.

— Тадеуш?

Никакъв отговор. Тя изкрещя:

— ТАДЕУШ!

Вратата от масивен дъб бе заключена отвътре. С ухо, залепено до нея, тя реши, че дочува хъркане от другата страна, независимо от двойната тапицирана плоскост. Тогава се сети, че от тяхната спалня по балконите можеше да се минава от стая в стая. Той го бе правил един-два пъти, за да се забавлява и да я изненада.

Затича се натам.

Мъж с дълги крака като Тадеуш, а несъмнено и жена като Лизи, биха могли лесно да прескочат от единия до другия балкон с един голям разкрач. Но не и тя. Накрая се покатери на парапета от ковано желязо и скочи. Едва не падна долу, но успя да се закрепи и се озова на балкона.

Френският прозорец беше открехнат.

Намери Тадеуш проснат по очи, едната му ръка беше извита под него, явно падането е било изненадващо. Клепачите трепкаха, но лицето му бе страшно бледо, направо като тебешир; погледът беше втренчен, като на халюциниращ човек; устата бе широко отворена и жълтеникава пяна беше избила в ъгълчетата й.

„О не, започва се отново!“

Тя го обърна по гръб.

— Тадеуш, какво стана?

Напразно търсеше по него следа от нараняване, за миг дори бе помислила, че се е застрелял в главата.

Той помръдна едната си ръка, хвана я за китката и я стисна три пъти.

— Взел си нещо, така ли?

Той кимна.

— Искал си да се убиеш? Погълнал си отрова ли?

Няколко секунди. После той завъртя глава. Измърмори две-три неразбираеми думи. Тя се наведе, целуна го, а след това с върха на езика си близна малко от пяната: беше ужасно горчива.

— Пусни ме, любов моя — каза тя.

Наложи се да маха един по един пръстите му от китката си. Щом се изправи, хукна към вратата, отвори я, изхвръкна навън…

… опита се да се успокои.

„Мисли!“

Преброи до пет. После още един път. Слезе по стълбите.

— Няма нищо, Абигейл. Нищо. Татко просто се е ядосал, защото не му върви писането. Ще ми дадеш ли само още минутка? (Усмихна се на дъщеря си.) Благодаря ти, миличка. Почакай ме още малко в стаята си. Много си добричка.

Намери телефонния номер и го избра. Беше на един млад лекар, за когото й бе говорил Адолф Зукър, бил лекувал младата звезда на „Парамаунт“ Уолъс Рийд, станал токсикоман при доста необичайни обстоятелства^[10].

Лекарят се обади на дванадесетото позвъняване — бил в басейна — и каза, че идвал веднага.

— Сам — каза му Хана. — Ще дойдете сам и без видимо да бързате. Идвате ни на гости, нищо повече. А ако кажете на някого…

— Идвам.

 

 

— Изгонил е цялата прислуга — каза Хана.

Лекарят беше около тридесет и пет годишен и се казваше Даръл Прайс. Да, разбира се, че познавал Луис Мак. Щял да се свърже с него.

— Що се отнася до съпруга ви, до утре всичко би трябвало да се нормализира. След няколко часа ще е възвърнал всичките си сетива. Може би ще остане някаква следа, като например малко отнесено поведение и разсеяност, но ако не го бяхте намерили, вие нищо нямаше да разберете. Пътувал ли е наскоро?

— Защо?

— Имал съм подобни случаи. Къде е бил?

— В началото на годината бяхме в Европа, в Италия и Франция. После…

… Хана изведнъж се сети: след като беше напуснал Върмонт и преди да се появи в Моркот, Тадеуш отново бе ходил в Мексико, в Оаксака; дори беше споменал за някакъв консул, който го бил подслонил…

Прайс кимна с глава:

— В Мексико имат странни опиати. Най-вече… Чували ли сте да говори за мескалин?

— Определено не.

— Това е алкалоид, който се извлича от кактуса пейотл. Според скорошни изследвания доста приличал на адреналина. Но с различно въздействие. Повръщал ли е?

— Седем-осем пъти за времето между моето обаждане и вашето идване. Какво въздействие?

— Халюцинации, объркване на сетивата, главно на зрението. Той…

— Когато му говорех, ми отвръщаше и мърдаше глава.

— Ясно, госпожо. Той е писател, струва ми се.

— Да.

— Играе си с огъня.

— Напълно е способен да пише и без наркотици — каза Хана спокойно, но определено разгневена.

— Всички писатели могат. Наркотикът не ги прави по-добри, каквото и да си мислят. Него трябва да убедите.

Тогава забеляза Х-то от диаманти, което беше закачила на гърдите си.

— Жена ми използва козметични кремове със същия знак. Да не би да сте Хана? Трябваше да се досетя. Жена ми е присъствала на една от вашите лекции. Силно сте я впечатлили.

— Вече не се занимавам с кремове. И с нищо друго, освен със съпруга си.

 

 

„Гърмящата змия“ излезе през април. Без името на издателя, на черната корица с тънка наситено червена линия името на автора беше Т. НЕМО.

— Защо Немо, а не Носферато, Никодим, Нибелунг или Никифор Нюфаундленд?

— Това означава „никой“ на латински. Nobody на английски, nadie на испански, на китайски nixnix, на сърбохърватски…

— Не ме интересува! По дяволите, загубеният Лукас защо не е написал името ти?

— Бих искал да не ругаеш. Освен ако наистина не ти се налага.

— Не ми се налага. Отговори на въпроса ми.

— Адвокатите не държаха да ни видят в затвора. Страхуваха се, че няма да си получат парите.

— Ще ни пратят в затвора, защото си написал най-хубавата книга през последните двадесет години? Какви са тези глупости?

— Не съм сигурен, че това е най-хубавата книга през последните двадесет години.

— Точно така, това е най-хубавата книга на века. И дори на предишните. Какво толкова изключително са написали в миналото? Посочи ми поне една книга.

— Библията — каза Тадеуш през смях.

— Дрън-дрън! Авторът няма кой знае какъв принос, пълна е с поговорки…

Всъщност гневът на Хана беше малко преигран и през следващите седмици се уталожи. „Гърмящата змия“ се разпространяваше скришом, но сякаш всички я бяха чели или я четяха.

Същите тези всички, поне в Лос Анджелис и Ню Йорк, изглежда знаеха и кой я е написал…

… И коя го беше вдъхновила — „Личи си в гуреливите и сластолюбиви погледи, които ми мятат всички тези господа. Докато ме разсъбличат с поглед, очевидно се питат дали съм наистина така добре сложена, както претендира мъжът ми. Бъди честна, Хана, това съвсем не ти е неприятно“.

— Лукас направо можеше да сложи снимката ми на корицата. Дори нещо повече: снимка в анфас на предната корица, друга в гръб на корицата отзад. Сигурно щеше да продаде милиарди екземпляри. Гола, разбира се. Какво ще кажеш?

Той отвърна, че нямало кой знае какво за казване. Предпочитал да бъде единственият, ако било възможно.

— В краен случай — каза тя — щяхме да сложим надпис Частна собственост. Къде отиваме?

— Да изберем място за надписа. Тази идея ми допада.

Гневът й се успокои още по-бързо, защото отвсякъде идваха да предлагат на Тадеуш, който усмихнат отричаше да е авторът на книгата, да направи адаптацията, сценария и диалога. Този път обещавали, че щели да останат верни на оригиналното произведение, нямало да го превърнат в уестърн, освен това режисьор щял да бъде или Любич или Мърно, по-сериозни от тях нямало. Тадеуш не отказваше, но и не се съгласяваше. Еди Лукас дотърча от Ню Йорк. Отричаше всяко участие в издаването на „Гърмящата змия“, но изведнъж се оказа, че познавал адвокатската кантора, която била във връзка с представител на приятеля на брата на автора; какво съвпадение.

Смятал, че на основата на тъй точните си сведения можел да потвърди, че Неизвестният Издател щял да се съобрази с желанието на Неизвестния Автор.

— Вашето мнение, Хана?

— Тадеуш ще реши, Еди. Книгата е негова.

Накрая Тадеуш каза „не“.

Но всички тези слухове по негов адрес отново бяха привлекли към него вниманието на продуцентите, „Фърст Нашънъл Екзибишън“ му предложи да направи адаптация на романа на Конан Дойл „Изгубеният свят“; постигнаха съгласие. Малко по-късно го ангажираха да работи върху „Бен Хур“, по принцип ролята трябваше да изпълни актьорът Джордж Уолш, но накрая го смениха с Рамон Новаро. Щеше също така да сътрудничи и за „Тайнственият остров“, по едноименния роман на Жул Верн. И двата филма с огромен бюджет, особено първият, щяха да видят бял свят едва след създаването на „Метро Голдуин Мейър“, резултат от обединяването на „Метро Пикчър Корпорейшън“ на Карл Лемле, на компанията на Сам Голдуин и тази на Луис Б. Мейър.

От този момент нататък той стана един от най-скъпо платените и най-ценени сценаристи в Холивуд.

На шест пъти вече, докато го нямаше, тя бе претърсвала кабинета му, дирейки всичко, което повече или по-малко би могло да прилича на наркотик.

Не бе намерила нищо.

„Всъщност това ме радва.“

21.
С цялата нежност на света и още малко

На 25 юли 1921 г. тя получи предълго писмо от Жана Фугарил и Сесил Бартън. Французойката и англичанката се бяха събрали да й пишат. И двете бяха запазили постовете си на директорки, първата в Париж, втората в Лондон, в съответствие с разпоредбите на договора за продажба, подписан от Хана двадесет и осем месеца по-рано; естествено новите собственици имаха възможност да ги уволнят, но сумите за обезщетения бяха толкова високи, че пред тях би отстъпил всеки счетоводител. Те и не бяха уволнени, не това беше поводът за писмото им. Според тях, в известен смисъл положението им било още по-лошо: всеки ден ги избутвали към дейности, които не били дори почетни, не участвали във взимането на нито едно важно решение, държали ги настрани, били назначили директори мъже…

Не защото са мъже, Хана. Става дума за много важни размествания, които се извършват сега, след като проучвателният период отмина. Намалиха, почти спряха инвестициите и орязаха всички разходи. Системно ни се отказва ремонтирането на даден козметичен салон или магазин, дори когато нуждата е крещяща. Намалиха с около тридесет процента броя на козметичките и продавачките, школите за подготовката им са закрити, защото не носят незабавна печалба. Уволнените са повече от триста души, а в същото време няколко бюра за намиране на работа ни изпратиха момичета, чиято единствена квалификация бе, че са препоръчани от еди-кой си член на Управителния съвет, по лесноразбираеми причини щом ги види човек. Тези момичета не знаят нищо, но не им пука. Вие (писмото беше на английски и обичайното „ти“ на Жана беше изчезнало) винаги сте ни учили, че за да се създаде клиентела на даден козметичен салон, понякога се налага да се приемат клиентки и безплатно, ако те ще привлекат други, които са готови да плащат. Сега получихме изрична заповед да не обслужваме никого на кредит и да не правим намаления, освен за съпругите и любовниците на въпросните господа. Абонаментните карти бяха премахнати (техните притежатели имаха право да идват толкова често, колкото им се искаше или налагаше, срещу по-нисък месечен абонамент). Вече всяка услуга трябва да се фактурира, а цените се повишиха от десет до четиридесет процента, а това ни поставя в неизгодно положение спрямо конкуренцията. Естествено част от най-добрите ни клиентки изразяват недоволство… когато имаме удоволствието да ги видим, защото невинаги е така — много от тях вече не идват. Наистина печалбите скочиха от повишените цени и намаляването на разходите, но ние се опасяваме, че явлението е измамно. Имахме сериозни проблеми в Берлин и се наложи да затворим салона за известно време. Все още не можем да го отворим, защото никой от господата така и не се съгласи да отиде до там. Не получаваме никакви печалби от Виена, Прага, Будапеща и Стокхолм, където назначените от вас хора бяха изгонени. Най-новото е, че закриват френската лаборатория и Жюлиет Ман бе принудена да се съгласи да работи в Лондон, където екипите не са така добри, но най-вече са по-малобройни — бюджетът на лабораторията в Уембли беше съкратен наполовина, а с работата, която върши, може и въобще да бъде закрита. В резултат на това козметичните салони и магазините продават само старите продукти, които в някои случаи вече не могат да се състезават с тези на конкуренцията. Сериозно намалиха и средствата за доставки; Мадрид, Барселона и Лисабон бяха принудени да затворят за две седмици, защото нямаха cold-cream и дневни кремове, въпреки че Ксеска Надал ги бе поръчала доста отдавна.

Хана, знаем, че вече не отговаряте, или почти, за създаденото от вас. Но след като ви познаваме от толкова години и сме работили с вас така дълго, сме сигурни, че не можете да останете безразлична към всичко това. Вече не храним никаква надежда, че ще се върнете да сложите ред. Седмици наред се колебахме, преди да ви пишем. Направихме го, защото искахме да излеем мъката си на някой, който ще я разбере. Надяваме се също така, че ще приемете да се свържете с хората, които ни управляват, и ще им посочите грешките, които допускат и разрушават делото на вашия живот.

Тя бе очаквала донякъде подобна постъпка. Австралийците, по-точно Режи и Ан Фурнак, с които се бе запознала по пътя между Мелбърн и Аделаида и които бяха започнали с нея (от тогава бяха извървели доста път, защото тъкмо те, заедно с Жан-Франсоа, бяха купили австралийската концесия) също й бяха писали. Доста преди Жана и Сесил, защото Хана бе получила писмото през април. Режи Фурнак не молеше за намеса, той просто я осведомяваше, сякаш да успокои собствената си съвест. Но изключително точно, та картината да е ясна. Главната квартира в Мелбърн беше скъсала почти всички връзки с Европа. Не от непреодолимо желание за независимост, а първо поради нехайството, а после и заради алчността, проявени от новите собственици европейци. В Австралия и Нова Зеландия вече не получавали продуктите достатъчно редовно, качеството им се било влошило или пък не се подновявало, а цените им скочили неприемливо много, Фурнакови се били обърнали към други производители, американци, с които се договорили. С неудоволствие, пишеше Режи, но нямаме друг избор. Агенциите в Мелбърн, Сидни, Брисбейн, Батърст, Аделаида, Пърт, Хобарт, Оукланд и Уелингтън, противно на колегите си в Европа и Америка, не работеха само с продукти с марката Х. (Това се дължеше на факта, че Хана, която тогава едва започваше и не бе разработила докрай идеята си, беше влязла в съдружие с Фурнакови; по-късно това съдружие обхващаше вече не само козметиката и парфюмите, групата имаше значителни интереси в дамската мода и дори в салоните за чай.)

Сега вече австралийските агенции нямаше да продават само продуктите с нейната марка. Сменяйки доставчиците си, те щяха да предложат каквото имаше на пазара.

Режи Фурнак бе написал:

Всъщност кремовете, лосионите, млеката, тоалетните води и парфюмите, които създадохте, са вече само част, и то все по-малка, от нашия оборот. Страхувам се, че отминава цяла една епоха. Ние с Ан смятаме, че Вашето отдръпване, не смея да го нарека оттегляне, очевидно развали цялото прекрасно начинание, каквото беше Вашето творение. Но Вие несъмнено сте претеглили всички последици. Все пак се надяваме, че ще ни доставите радостта да ни посетите отново с очарователния си съпруг. Самите ние предвиждаме едно пътуване до Америка, но едва след две-три години. Помните ли Бейтс, в чиято глава счупихте кутията му за тютюн, защото не обичал никакви полякини, били те еврейки или католички? Почина. Не от раните си, успокойте се. След двадесет и осем години би било необяснимо. Вчера го обесиха, защото убил съдружника си. И тъй като сме започнали с тези новини, може би си спомняте и името на Лотар Хътуил, онзи австралиец с швейцарски произход, когото в известна степен подозираха, че е помогнал на жена си да умре, за да я наследи? И той умря, жестоко убит от младата си жена и един секретар, които се надявали да го наследят. Животът е странен, нали?

 

 

— Може да се каже, че успя — каза Кати.

Кати, тоест бившата Катрин Монблан. Тя току-що се бе омъжила повторно за някой си Чарлс Роудхаус, който беше в петролния бизнес и съобщаваше на де когото видеше, че неговите действащи петролни кладенци били десет пъти повече от зъбите в устата му, и който, тъй като беше канадец, през Голямата война бе служил при Колачите в траншеите, като задачата му била с помощта на нож, голям колкото алебарда, да изкорми максимален брой незнайни немци (той обожаваше да обяснява как точно е изкормвал незнайните немци). „Абсолютен глупак е, но ми харесва, всеки си има своите слабости“, казваше Кати за него.

— Не разбирам — отвърна Хана. — В какво съм успяла?

— Да продадеш всичко, което четвърт век бе градила. Отбележи, че аз не се оплаквам. Когато Джавиц закри школите за козметички и продавачки, той ми предложи или да отида като заместник-директорка в Поукийпси, или да си получа обезщетението и да вървя където ми видят очите. Въобще не се поколебах. Час вече беше клъвнал. (Престори се на фермерка, която вика кокошките си: „кът, кът, кът…“)

— Кой, по дяволите е Час? — попита Хана.

— Чарлс, съпругът ми. Изкормвачът. Ако изникне зад гърба ти и ти заповяда да се престориш на незнаен германец, когото той ще заколи, легни на земята, това го обърква и е единственият начин да се отървеш от него. Чудя се как немците не са се сетили. Така вероятно щяха да спечелят войната.

— Закрили са школите?

— Продадоха ги. Лабораторията също. На компанията „Дювал“ от Ньомур, цялата лаборатория, от стените до подочистачката.

— Дюпон от Ньомур, не Дювал. Имаше ли уволнения?

— Несъществени. По-малко, отколкото в Европа. Но не бяха и чак толкова малко. Да, в течение съм за Европа. С Час бяхме там на сватбено пътешествие. От Франция той познаваше само окопите, три публични дома и „До моята блондинка“, в останалото време е бил мъртвопиян. В Париж се видях с Жана. Беше по-скоро печална, бедничката.

— Зная.

— Значи все пак ви е писала?

— Да.

Замълчаха.

— Нищо няма да направя — каза Хана. — Няма да ходя да се срещам с тези хора в Европа и да им обяснявам, че са най-големите скапаняци на земята. Я си помисли, та аз съм жена! Да пукнат!

Кати бе дошла в Лос Анджелис със своя Изкормвач. Заминаваха за Венецуела. Тя си взе чантата и ръкавиците.

— Няма да пукнат сами, Хана. Бог ми е свидетел, че изпитвам ужас от високопарни слова, но ти си единствената, която ни даде шанс, на Жана, на мен, на Сесил, на Джеси и на стотици други. Ти беше символ. Колко време ще е нужно някой друг след теб да ни даде отново шанс?

Отново замълчаха. В гърлото на Хана се надигаше нещо, което много приличаше на ридания.

— Нищо не мога да направя — рече накрая тя. — Абсолютно нищо.

 

 

Тази нощ не спа. Пред широко отворените й в мрака очи се редяха неуморно всички, всяко отделно лице, възстановено от паметта й.

Последните думи на Кати я бяха смутили. Никога досега не се бе възприемала в тази светлина. Откри, че е имала наивността да не се заинтересува от това по-рано. „Аз наивна, какво ли не се случва!“ Тя дори не можеше да обясни точно защо почти винаги бе наемала жени, предпочитала ги бе пред мъжете. Вероятно защото бе считала, че пред жените можеше да се утвърди по-лесно, отколкото пред мъжете, по-лесно можеше да ги командва както решеше. В никой случай, с изключение на Кейт О’Шей, не и в името на определена женска солидарност, която сега явно й приписваха и за която тя се бе тревожила колкото за млечните си зъби.

Същото беше и със заплатите. Нещата бяха много прости. Естествено тя винаги е знаела, че според традицията на епохата при равен труд на жената трябва да се плаща заплата малко по-висока от половината на това, което мъжете получават. Тя почти никога не се бе съобразявала с традицията — бе нарушила и не малко други традиции, без да се замисля. През 1910 г. дори бе изчислила с точност до десетата колко пари губи от това, което наричаха нейната опасна щедрост. Като направи сметка (поради абстрактността последната се бе превърнала в чиста поезия), установи, че беше жертвала равностойността на сграда на Парк авеню, плюс разноските в гербови марки за единадесет години и седем месеца. Проблемът с гербовите марки малко я притесни, този със сградата никак, защото какво щеше да прави с още осем апартамента? „В областта на икономиите сте направо романтично некадърна“, й бе казал Поли Туейтс през смях.

Представила си бе как съобщава на Жана, Джеси, Сесил или Кати, че им намалява заплатите, за да бъде в крак с времето, независимо че работеха почти колкото нея — по шестдесет-седемдесет часа седмично.

„Щях да бъда убита от пробождане с чадърчета!“

„Страшно ти е тъпо, Хана. Не заради някакви си истории за заплати или за положението на жените. А заради останалото, а то е най-важното, но ти не смееш да погледнеш истината в очите. Адски ти е болно, че вече нямаш работата си, това те изяжда отвътре, ден след ден се мяташ като пантера в клетка, вече няма какво да правиш с живота си. Знаеше, че ще откъснеш парче живо месо от себе си, но не допускаше, че толкова ще боли… много по-тежко е, отколкото предполагаше. Слава богу, той е до теб и ще остане завинаги до теб, докато двамата заедно умрете. Даде му това, на което държеше най-много след него, и ако трябва, ще го направиш отново, защото каквото и да казва той, ако бракът ви оцеля, то е благодарение на тази жертва — по-добре вярвай в това, защото инак би ти било непоносимо тежко, че си го направила безпричинно. Затова не се оплаквай и не се самосъжалявай. Трябваше да избираш и ти избра. Просто малко те боли, това е всичко.“

— Аз също не спя — каза тихо Тадеуш в тишината на стаята.

Тя не помръдна, не беше много умела. Той да. Ръката му се протегна и леко докосна рамото й. Тя обърна глава и зарови лице в дланта на едрата му ръка. И двамата мълчаха. От долния етаж на къщата в Лонг Айланд долиташе слабото скимтене на двете кученца, които Джонатан им бе домъкнал преди няколко дни.

— Катрин не биваше да ти говори за тези неща, Жана и Сесил въобще не трябваше да ти пишат.

— Ще ми мине.

Не помръдваха. Дори двете кученца се умълчаха. Ръката на Тадеуш отново се раздвижи. Бавно се плъзна, погали рамото, после шията, стигна до едната гърда, обхвана я, замилва я.

— Нямам особено желание, Тадеуш — каза тя.

Ръката веднага застина и понечи да се отдръпне. Хана я сграбчи, с пръстите на двете си ръце стисна китката.

— Или много полека. Нежно.

— С цялата нежност на света и още малко — отвърна той.

22.
Трябва да се увлека по финансите ли?

На 28 юли се качиха на яхтата на Мариан Каден. Водеха със себе си Джонатан и Абигейл. Адам го нямаше, защото беше заминал с двамата най-големи синове на Лизи, които наричаше братовчеди, въпреки че помежду им нямаше никаква роднинска връзка, за Уайоминг, където някакъв далечен роднина на Маккена имаше ранчо.

Отсъствието на Адам щеше да изиграе определена роля.

Яхтата потегли към Долна Калифорния, като плаваше близо до брега и се отдалечаваше от него единствено там, където плаването ставаше опасно. Освен шестимата мъже от екипажа, на борда имаше осемнадесет души, десет от които бяха деца и юноши.

За свое собствено учудване Хана се привърза към двете кученца. Те бяха възхитителни топчици от черни косми, на които все още трудно се различаваше местонахождението на главата и опашката. Под още клепналите ушета светеха миниатюрни и хитри слонски очички.

— Как си ги нарекъл?

Джонатан се престори, че не е чул, изправи се, изостави протежетата си и се присъедини към другарчетата си в игрите, които бяха около басейна на борда. Хана никога не бе имала домашно животно, освен едно отвратително, страшно зло жълто куче, което я плашеше до смърт, когато бе мъничка. Не бе си имала дори коте; все си бе въобразявала, че татко й сигурно е щял да й подари едно, ако не го бяха убили, когато тя бе на седем години. Кученцата я умиляваха. Бяха на пет или шест седмици, когато Джонатан ги бе донесъл и бе измолил да спят на балкона на стаята му на Колдуотър Каниън Драйв или в кухнята на къщата на Лонг Айланд. Наложило се бе баща му да се намеси, за да склони Ивон: като икономка на дома и истинска французойка отначало тя енергично се бе противопоставила; според нея кучетата не спели в къщите, имали бълхи и пишкали навсякъде. Когато тръгваха на плаването, пък се намеси Лизи: след като на борда били с десет деца и двойка папагалчета, какво щели да пречат кучетата? За мечки може би щяла да се замисли, и то още как. Пък и винаги можели да ги изядат, в случай че корабокруширали и попаднели на необитаем остров.

Освен това Джонатан, който беше така затворен, изглежда държеше много на тях; обикновено нищо не го интересуваше или поне си даваше вид, че нищо не го интересува; с кученцата стана чудо, така се бе привързал към тях, че забрани на брат си и сестра си, а и на братовчедите си Каден дори да се доближават до тях.

Пътуването беше уморително. Тадеуш се бе затворил в каютата си. Неговата лична отпуска бе свършила: имаше да довършва един сценарий, който трябваше да предаде в Холивуд при завръщането им, а освен това бе доверил на Хана със странно, едва доловимо раздразнение, че бил започнал нов роман.

Пътуването отиваше към своя край. Скоро щяха да стигнат до устието на река Колорадо, а след това щяха да слязат на сушата. (Където щяха да ги чакат коли, а после и специален влак, за да ги отведе в Мексикали, а оттам до Сан Диего и Лос Анджелис.)

Хана наистина свикна да играе с кученцата. Защото у нея се бе зародила истинска нежност към тях, а освен това имаше възможност най-сетне да се помири с малкия си син.

В това отношение обаче нещата не вървяха.

— Така и не ми каза как си ги нарекъл.

— Арамис и Портос.

Имена на мускетари. Беше прочел романа на Дюма на френски; четеше непрестанно и по това също приличаше на нея. Пророни го с глух глас и едва изрече думите. Джонатан беше проговорил доста късно, към тригодишна възраст, за разлика от Адам и Абигейл, които бяха го направили прекалено рано, но щом реши да го стори, започна да говори като голям човек или почти, прескачайки звукоподражанията, на които обикновено учеха малките деца. Що се отнасяше до името му, той винаги бе отказвал да го наричат галено, просто не отговаряше, когато се опитваха да му викат Джон или Джони; единствено на Абигейл, и то за кратко, бе разрешил да му вика Атан, но щом тя започна да говори добре, й даде да разбере, че разрешението вече не е в сила. Озовеше ли се сред деца, командваше все той, винаги решаваше на какво да играят; никога обаче не взимаше думата пръв, чакаше, докато настанеше бъркотия, и тогава отсичаше, а другите го следваха. Бяха го намирали да чете на най-невероятни места: на покрива или легнал по корем под някоя от колите в гаража.

Погледна Хана косо, някак скришом, и сякаш я шибна право в лицето със сивите си очи, досущ като нейните, ала съвършено безизразни.

— Много бих искала да ти помогна да ги окъпеш — каза тя предпазливо. — Ти ще командваш, аз само ще ти помагам. Доста се нуждаят от къпане. След разходката вчера на онзи остров са целите в прах. Кой от двамата е Арамис?

Никакъв отговор. Беше приковал в майка си все същия непроницаем поглед.

„Успокой се, Хана. Да не вземеш отново да се откажеш. Той ти е син и ако има отвратителен характер, знаеш повече от прекрасно на кого да се сърдиш.“

— Ти ще решиш, Джонатан. Кучетата са твои. Не е толкова заради прахта, а заради птичия тор, в който се овъргаляха. Честно казано, не мирише на рози.

Тя му се усмихна, въпреки че внезапно бе обхваната от отчаяние. „Джонатан, безкрайно те обичам. Аз…“

Той се изправи и както предишните пъти се отдалечи с ледено безразличие.

На другия ден кучетата ги нямаше в клетката, която моряците на яхтата бяха поставили на кърмата. Мариан напразно нареди да се претърси целия плавателен съд. (Джонатан се бе затворил в каютата си да чете; не пожела да отговори на нито един от въпросите, дори на тези на баща си.) Писъкът на една от дъщерите на Лизи дойде като сигнал за тревога: двете животинчета бяха обесени на въжета и се люлееха по водата, разкъсани от акулите.

 

 

Тя не вярваше на психиатрите. Дори споменът, който бе запазила от срещата си с Фройд във Виена, не помагаше. Отказа да отиде с Тадеуш, когато той се свърза с доктор Уейс, от когото се очакваше да обясни постъпката на Джонатан, както и всичко, което ставаше в съзнанието на юношата. „Като че ли не го знам. Синът ми ме мрази, но обожава баща си. Аз съм рушителката. Всичко е ясно. И какво може да се направи? Никакво лекарство не може да научи някого да обича майка си, особено когато тя не е никаква майка. Ти обичаше ли твоята, Хана?“

За първи път в живота си се затвори в себе си. Скапаният психиатър Уейс не бе казал нищо, което тя да не очакваше да чуе: било нужно много време и търпение, нещата се градели ден по ден. Лекарят не считаше, че Джонатан е кой знае колко анормален; ако се преведяха на човешки език тъпите му брътвежи с претенции за научност, се установяваше, че Джонатан е изключително умно момче, че на четиринадесет години бил в онази критична възраст, когато е между детството и зрелостта, но при него имало особено изостряне на чувствата, което пък било последствие и доказателство за необичайна чувствителност и твърд характер. Джонатан бил убил кучетата си заради вниманието на майка му към тях и защото бил разколебан в собствените си чувства; това било нещо като самозащита; опитът на Хана да се сближи с него го заплашвал, защото тя в известна степен била успяла; той разрушил мостчето, което тя тъкмо била хвърлила между себе си и него.

Галиматии. „О, боже, Хана, мислила ли си някога, че ще бъдеш толкова нещастна…“

Още повече че всеки ден живееше със страха за нова криза на Тадеуш. Това, което тя наричаше криза. Думата малко я успокояваше, защото създаваше илюзия за болест, която може да е епизодична, а не хронична. През последните месеци, следвайки съвета на Даръл Прайс, специалиста по лечение на токсикомани, тя бдеше, претърсваше и диреше опиати, които се опасяваше, че Тадеуш може би си доставя и най-вече поема. Един-единствен път беше намерила пакетче с бял прашец, който за всеки случай изгори. Не събра смелост да говори с Тадеуш. А той не каза нищо, както не показваше да забелязва неотлъчното й наблюдение.

Но несъмнено го усещаше.

След „случая с кучетата“, за който никой не спомена дори след връщането в Лос Анджелис, тя се страхуваше от нова криза. Дебнеше дали ще се появи, изпълнена със срам и угризения, но не смееше да се довери на никого. Ала противно на страховете й, Тадеуш не се поддаде. Дните минаваха и тя реши, че отново е станала жертва на собствените си, явно неоснователни страхове.

Човек вярва наистина само в това, в което му се иска да вярва, Лизи.

 

 

Около 10 септември Мариан отново я подхвана: той считаше, че е пълно безумство да се оставят толкова милиони долари да бездействат и да не носят никаква печалба. Беше повече от престъпление, беше прегрешение в областта на финансите.

Може би по свой начин се опитваше също да я измъкне от депресията, в която беше изпаднала, като я караше да прави нещо, без значение какво, стига то да ангажираше вниманието й.

Тя приемаше подканите му с отегчено безразличие.

— Мариан, не желая да слушам за борсата и ти го знаеш.

— Прочете ли проучването, което ти бях приготвил?

— Бегло. Не ме интересува.

Беше изготвил за нея, бранш по бранш, съвсем пълен списък на борсовите инвестиции, които би могла да направи. Дори беглият поглед, който хвърли на разработката му, забележителна между другото, й бе достатъчен: Мариан не я караше да поема рискове, беше избрал за нея само сигурни стойности, blue chips.

— Хана, би трябвало да размислиш.

— Размислила съм добре.

— Губиш страшно много пари.

— Няма да поверя парите си на непознати чиновници, без дори да знам кой от тях решава всъщност. Не.

Всъщност няколкото инвестиции, които бе направила преди три-четири години под натиска на същия този Мариан, сега, за добро или за зло, й носеха стотици хиляди долари.

— След като приспадна данъците. Имам предостатъчно, за да живея. Със спестяванията си мога да живея до двехилядната година, какво повече искаш? Освен това вече дадох моята дан на финансите… помниш ли A. B. C. D?

Да, спомнял си човека с име като азбука. Освен това наистина нямало инфлация и с времето парите не губели нищо от стойността си. Мариан бе принуден да го признае. Но толкова настояваше, а тя бе тъй безразлична към тези неща, че се съгласи да отиде с него в Ню Йорк, където трябваше да я срещне с няколко брокери, банкери и финансисти.

За нея това щеше да бъде малко развлечение.

— Мариан, смяташ, че трябва да се пристрастя към финансите ли?

— Не. Но е по-добре, отколкото да бездействаш — отвърна той с малко суха лаконичност, която не бе типична за него.

(Това беше един от изключително редките случаи, когато той си позволяваше открито да я критикува. Тя виждаше, че това го измъчва и притеснява.)

— Добре.

Много й се искаше този път да пътува с аероплан. Дългите, безкрайни дни път с влак й бяха дотегнали, не знаеше нищо по-глупаво от това, да гледаш крави, които те гледат. Беше летяла на няколко пъти във въздуха, а в стремежа си да си намери занимания, нещо, което поне малко да запълни празнотата от професионални занимания, дори беше получила разрешително за пилот, пилотирайки един „Фарман“ с мотор „Салмсън“, който държеше рекорда за изминато разстояние с близо 2000 прелетени километри — Луи Блерио й беше написал едно много красиво свидетелство, но както се разбра, то не служеше за нищо.

Защо да не отидели от Лос Анджелис до Ню Йорк, като кацали по пътя, например в някоя нива в Канзас или другаде? Преди две години (1919) хидропланерите на американския флот нали били прелетели на три етапа от Съединените щати до Англия?

— Може би е малко раничко — отбеляза Тадеуш. — След петдесет години, може би, пък дали и тогава?

— След петдесет години ще се лети до Луната и Марс. Най-малко. На какво да се обзаложим?

— Само да не е на цяла нощ любене. Съмнявам се, че след половин век ще съм способен да го направя.

— И за това съм готова да се обзаложа. Ще дойдеш с мен, нали?

Как би могъл, след като в момента имал толкова работа? Освен това никак не държал (колкото обичаше да кара коли, толкова бе безразличен към самолетите). Нямало какво да прави в Ню Йорк, и без това тя щяла да тича при разни банкери или да ходи на пазар, а това също не го привличало.

Освен това да вземела влака, ако обича. За аеропланите щели да говорят по-късно, не искал тя да се излага на опасности.

— Ако не дойдеш, и аз няма да ходя.

— Ще бъде глупаво. Мариан е прав, трябва да се занимаваш с нещо. В последно време си доста неспокойна.

Погледите им се срещнаха и се задържаха. Гледаше я втренчено, съвсем спокоен. Не бяха нужни думи. Тя можеше да се закълне, че той намекваше за ролята й на надзирател. Онова, което друг би казал с думи, той изрази мълчаливо: беше прекалила и грешеше, като му нямаше доверие, накрая с това дебнене щеше да превърне живота им в ад.

После заговори отново. Обясни й, че трябвало да довърши работата си по сценария.

Беше много убедителен, противно на подозренията, които тя хранеше. В цялата история с Джонатан и кучетата се бе държал идеално (с малката разлика, че тя би предпочела да поговори с него чистосърдечно, но той бе избягнал всеки директен сблъсък и може би бе имал право). На два пъти бе разговарял дълго със сина си; несъмнено бе направил всичко възможно да преодолее упоритото мълчание на момчето, за да смекчи безсмислената съпротива срещу собствената му майка, и почти бе успял: когато Адам и брат му трябваше отново да заминат за колежа си, Джонатан дори бе дошъл да целуне Хана.

Но как самият Тадеуш бе приел случилото се? Толкова бе трудно да се разчете каквото и да било зад проклетото му възпитано спокойствие и добрина. Тя бе започнала да забелязва отделни незначителни признаци: на един прием у Сам Голдуин той внезапно бе пожелал да си тръгне без определена причина; освен това караше неразумно своя дюзенберг с осемцилиндров двигател, който Гафуил беше оправил така, че да може да достига невероятни скорости; често му се случваше по цели дни да потъва в мълчание, още по-отчайващо, защото направо подскачаше, когато му заговореха, сякаш се стряскаше от сън, и веднага изсипваше куп любезни извинения; отначало говореше за новия роман, който бе започнал, вдъхновен донякъде от живота на някакъв си Джонатан или Джонсън, тя не бе разбрала точно, трапер от миналия век, станал известен със странността си, че изяждал суров черния дроб на враговете си индианци, но после не бе споменал за него седмици наред; много преди плаването до залива Кортес бе престанал да й чете на глас или да кара Хана да чете дадени пасажи. Не беше връщане към старите навици, когато я държеше настрана от писателстването си, защото намекваше за напредването на ръкописа, споменаваше колко страници е написал или колко още му остава да напише, а понякога с половинчата усмивка, която никак не й се нравеше, й доверяваше, че „днес нещо не ми върви“.

Около 10 септември би трябвало да бе написал приблизително триста страници или малко повече от две трети от целия обем, както той твърдеше. „Три глави всъщност. Доста дълги, но всичко ми е в главата, дори последните сто реда. Ще стане бързо.“ Тя бе забелязала отдалеч купчината листа, както винаги поставени в сандъчето от кестеново дърво, което бе накарала да направят нарочно с точните размери на листовете, които той използваше. „Бих предпочел да прочетеш всичко на един път, Хана, след редакцията.“

— Която ще направя като се върнем.

— Идваш ли?

— Ще дойда. Ти тръгни, аз ще те настигна.

— Ще те почакам.

— Но това е смешно, Мариан ти е уредил най-различни срещи и ще има вид на абсолютен глупак, не можеш да му причиниш това. Ще дойда, щом ми е възможно.

Продължаваше да я гледа все така странно и тя усети, че сега вече беше готов да заговори за надзираването, на което беше обект.

— Само няколко дни?

— Обещавам.

Усмихна се, но тя имаше чувството, че ако бе настояла още малко, щяха жестоко да се скарат, както не бяха го правили от цяла вечност. „Държа го много изкъсо, нали все искам да командвам всички.“

Тя замина с Мариан на 11-и, както се бяха разбрали.

 

 

Сама. Още с пристигането си в Ню Йорк, едва-що настанила се в апартамента на Пето авеню, тя позвъни, но успя да говори единствено с Гафуил.

— Господин Тадеуш излезе.

Звъня още шест пъти, но едва вечерта се обади той.

— Гафуил се е объркал, Хана. Бях излязъл малко да се поразходя, но през останалото време съм бил в кабинета си. Нали знаеш, че като работя, нищо не чувам.

Без обяснима причина я заля вълна страх.

— Добре ли си, Тадеуш?

— Но да. Малко съм уморен. Най-вече очите ми. Ще си легна рано и то без книга.

Чу как той тихичко се засмя. Беше способен да чете в леглото до зори, а нея това много я дразнеше, защото не можеше да спи с тази проклета лампа.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден или в петък. Вече си запазих място и за двете дати.

Гласът беше нормален, малко приглушен, все така сериозен. Тя обаче имаше неопределеното чувство, че неговият маниер да разчленява думите, сякаш трудно ги намира, бе по-засилен от обикновено. По чиста случайност разговаряха на полски, обикновено си говореха на английски или френски. Тъй като не говореха често на този език, малко го бяха позабравили. Освен това връзката не бе от най-добрите.

— Ще те чакам, любов моя.

— Запазил съм си място — се задоволи да каже той, преди да затвори.

Повтарянето я хвърли в неописуема тревога, кратка, но много по-силна от първата. Едва не позвъни отново. Бореше се със себе си и успя да се овладее. („Наистина ставам истерична. Той винаги е изпитвал ужас от пламенни обяснения, особено по телефона, отдавна би трябвало да го знаеш.“)

Това не й попречи да набере номера на железопътната компания. След час й потвърдиха, че наистина има запазени две места, и двете на името на господин Т. Я. Нюман (Я като Ян, това бе бащиното му име) за посочените дати.

„Видя ли, че се тревожиш безпричинно.“

Но на другия ден се обади на Лизи. Която прихна да се смее, беше в обичайното си добро настроение.

— Какво си въобразяваш, драга? Та аз бдя над твоичкия повече, отколкото над моя!

— Днес виждала ли си го?

— Няма и два часа. Все още беше жив, позамаян, но жив. Нали знаеш колко умен изглежда, когато дълго е писал. Слушай, Хана, ще престанеш ли? Защо не се поуспокоиш?

— Добре.

— Не ми го казвай с вид на колебаеща се девица, ако обичаш. Като гледам слушалката, ясно виждам големите ти сиви очи, които ме гледат с укор.

— Добре де — повтори Хана и се усмихна въпреки себе си. — Как е твоичкият?

— Прекрасно. Всяка вечер влачи по две-три танцьорки от Бродуей. Но онова не се изтърква, така че… — весело отвърна Лизи.

— Обещай ми, че ще ми се обадиш при най-малката, дори незначителна тревога.

— Върви по дяволите!

— Обещай ми.

 

 

В ранния следобед на следващия ден тя беше в „Мерил Линч & Ко“, една от най-мощните и прочути посреднически къщи. Бяха й изготвили план за инвестиции за дванадесет милиона долара. Цели три часа тя слуша най-добрите брокери да й обясняват нечуваните предимства на тези или онези акции. Обещаваха й петнадесет, двадесет и дори двадесет и пет процента дивиденти.

— Ще започнем с шест — каза тя. — После ще преценя. Искам да кажа шест милиона.

Телефонът иззвъня и се оказа, че търсят нея. От апартамента на Пето авеню Ивон й съобщи, че току-що й се е обадила Лизи.

— Госпожа Каден помоли да ви предам, че господин Тадеуш се е качил на влака за Ню Йорк преди час.

— Защо мъжът ми не ми се обади лично?

— Госпожа Каден каза, че не е имал време, работил е до последния момент.

Беше готова да зададе други, още по-глупави въпроси, като например дали Лизи лично е качила Тадеуш на влака. Но освен дето си даде сметка до каква степен бе станала почти параноичка, край нея бяха и петимата мъже, които я гледаха и се преструваха, че не я чуват, докато говореше по телефона.

— Благодаря, Ивон. Няма да се прибера за вечеря. Можеш да разполагаш с вечерта си.

Затвори.

Извини се за прекъсването, после каза:

— За начало само шест милиона.

Добави, че е съгласна с подбора на акциите, който й бяха направили.

Същата вечер Мариан я заведе на вечеря с двама свои приятели. Единият бе невероятно забавен, със страхотно чувство за хумор и очи като топчета, на няколко пъти бе участвал в „Зигфелд Фолис“ и се казваше Еди Кантор; другият бе млад румънски актьор, роден в Букурещ, който още не бе заменил името си Емануел Голденберг с Едуард Г. Робинсън. Беше най-много на двадесет и пет години, ала изненада Хана със страстта и познанията си за изобразителното изкуство и по-специално за френските импресионисти. Беше отишла на вечерята заради настояването на Мариан и почти против волята си, но накрая се смееше на вицовете на Кантор, а след това разпалено разговаря за Клод Моне с Голденберг-Робинсън, който бе удивен, че тя лично познава художника.

— Сигурен бях, че ще ти допаднат — каза Мариан, докато я изпращаше.

— Благодаря, Мариан. Вие с Лизи…

— Никога недей да ми благодариш, Хана. Никога. Не бих могъл да ти се отблагодаря за това, което си ми дала.

А тя едва не се разплака („но какво ми става? Никога през живота си не съм била толкова нервна“). Тя, която винаги се бе наблюдавала с най-невероятното здравомислие на света, сега не можеше да открие причините за притеснението, което я бе обхванало. Броеше дните и часовете, които оставаха до пристигането на Тадеуш.

На 22-и, понеделник, отиде на гарата много преди пристигането на влака от Калифорния. Толкова бе напрегната, че накрая Ивон не издържа, избухна и заплаши, че ще си подаде оставката, ако нещата продължават така; вече им било дошло до гуша с Гафуил, трите й деца говорели американски по-добре от френски — какъв срам, — нищо не им пречело да се върнат във Франция и да си живеят спокойно, далеч от този сивоок скакалец, който им тровел живота.

Мълчание.

— Дори не ми отговаряте, а това не е добре. Имаше време, когато щяхте да ме сложите на мястото ми само с едно обръщане на езика. Явно нещата са сериозни. Питам се защо… Освен това трябваше да си сложите някой от ония ваши гадни кремове, от недоспиване приличате на мъртвец. Като пристигне, ще помисли, че сте болна, вие, която никога не сте била. Освен това ето го този ваш влак. Опитайте се да се усмихнете, той е в него.

Но той не беше.

Тадеуш не беше във влака.

23.
Аз съм като човек, който се прозява на бала…

Обхваната от онази смесица от колебливост и увереност, която предизвестява катастрофите, тя мина през целия влак в двете посоки, проверяваше го вагон по вагон и купе по купе, под недоумяващите погледи на чистачите, които вече се бяха захванали за работа.

На перона намери началник-влака.

Да, спомнял си отлично за едно единично спално купе, запазено на името Нюман, с тръгване от Лос Анджелис, но доколкото знаел, пътникът не се бил качил. Най-добре било да попитат стария Сам, който отговарял за този вагон.

Настигнаха чернокожия служител едва на входа на метрото. Наистина бил видял един господин Нюман, висок, рус, със зелени очи, на около тридесет и пет години, който изглеждал малко като унесен.

— Но той слезе от влака точно преди потеглянето му от Лос Анджелис.

Тя се обади на Лизи и в продължение на два часа, осем пъти по ред, филипинският прислужник й отговаряше, че госпожа Каден все още не се е прибрала.

Най-накрая…

— Той не беше във влака, Лизи. Наистина се е качил, но е слязъл миг преди тръгването. Дал сто долара на служителя, казал му, че е променил решението си, и го помолил да закарат багажа му в Ню Йорк. Получих го. Как беше облечен при заминаването?

Доколкото Лизи си спомняше, бил в светъл костюм и шапка в подходящ цвят.

— В един от куфарите е — каза Хана. — Смачкан на топка. Преоблякъл се е в купето си и е изчезнал.

В известен смисъл тя се владееше повече, отколкото в предишните дни. Вече знаеше, че предчувствието й е било основателно, че най-лошите й страхове — „не, все още не, не най-лошите“ — се потвърждават.

Сега поне имаше какво да прави. По телеграфа и телефона Мариан бе вдигнал на крак калифорнийските си помощници. По-малко от час след пристигането на бързия влак от Лос Анджелис, един от тях се бе обадил: бяха установили изчезването на дюзенберга от вилата на Колдуотър Каниън Драйв; вратата на гаража не била разбивана, дори напротив, била заключена след изкарването на автомобила; не било посягано на двата ролс-ройса, нито на мерцедеса, още по-малко на форда на Гафуил (последният бе заминал за Франция три седмици по-рано); от гаража не било влизано в къщата, което било повече от лесно; прислугата в къщата нищо не била чула.

— Мариан, той е заминал с колата. Можеш ли да направиш нещо да се проверят граничните пунктове с Мексико?

— Хана, може би му се е приискало да дойде до Ню Йорк с дюзенберга.

— Като е знаел, че ще го чакам на гарата? Я не ставай глупав! Можеш ли да провериш гадната граница или не?

— Губернаторът ще ми направи тази услуга. Щом смяташ, че наистина се налага да поискам това от него.

Не каза нищо повече, но това бе достатъчно да й напомни, че при последното изчезване на Тадеуш самият факт, че го бяха преследвали далеч, не бе спомогнал за оправянето на нещата. Освен това разговорът с губернатора на Калифорния щеше да даде гласност на случая, колкото и да се мъчеха да го запазят в тайна.

— Мисля, че трябва да го помолиш, Мариан. Този път е по-страшно. Направи го, умолявам те.

Откъде бе толкова уверена, че „този път е по-страшно“? И тя не знаеше. Това, че Тадеуш се бе върнал във вилата да вземе колата си, я паникьоса повече от самото изчезване. На 23-и сутринта, след като бе прекарала безсънна нощ до телефона, тя излетя за Лос Анджелис.

Излетя ни повече, ни по-малко на борда на стар бомбардировач „Викърс Вими“, нает на чудовищна цена, и то след ходатайството на Бърнард Бенда пред заместник-министъра на отбраната във Вашингтон.

Пристигна на Колдуотър Каниън след тридесет часа полет с едно-единствено кацане на бетониран участък от пътя, близо до Далас.

Никаква следа от минаване на дюзенберг през Тихуана и Ногалес.

Човекът, който й съобщи данните, бе огромен, но внимателен мъж на име Дейл Фицпатрик. Тя го помисли за един от помощниците на Мариан.

— Можем да разширим проверката до Ел Пасо — предложи той.

— Направете го.

Фицпатрик разстла пред нея карта: разширявайки контрола до Ел Пасо, щяха да наблюдават периметър от около хиляда и двеста километра по американско-мексиканската граница.

Тя попита:

— Как е формулирана заповедта за издирване?

— Предадохме описанието на съпруга ви, номера и марката на колата му на всички гранични постове. Трябва да го открият и задържат под претекст, че търсят крадени коли, но естествено няма да го арестуват. Веднага ще бъдем уведомени. Имаме хора на мексиканска територия.

— Има ли награда?

Фицпатрик притеснено поклати глава: не би посмял да отиде толкова далеч.

— Двадесет и пет хиляди долара — каза Хана. — На онзи, който ми даде точни сведения.

„Успокой се и мисли! Той е в смъртна опасност и ти го знаеш, независимо какво казват всички около теб, дори Мариан и Лизи. Ако се паникьосаш, ще го убиеш.“

Тя каза:

— Дюзенбергът може да кара без зареждане около сто и петдесет километра. При условие че е заредил, преди да напусне Колдуотър Каниън Драйв. Искам списък на всички бензиностанции в Лос Анджелис и в периметър от сто и шестдесет километра. Обикновено зареждаме на бензиностанцията на булевард „Санта Моника“. Моля ви да проверите.

Наложи се да измъкнат бензинджията от леглото, но след четиридесет минути й докладваха отговора: Тадеуш бе заредил дюзенберга час след заминаването на влака. Напълнил и резервната туба.

Тя бързо пресметна:

— С тубата е могъл да измине още тридесет и два километра. Разширете на двеста километра района, за който искам списък на бензиностанциите. Кога ще е готов? Дейл, включете всички хора, които можете да намерите. Пет хиляди долара награда.

От Ню Йорк бе помолила телефонната компания да й прекара спешно тридесет допълнителни телефонни линии. Те бяха поставени и около петдесет мъже и жени, приятели, служители, продавачки и козметички от салоните и магазините, полицаи, свободни от служба, съседи бясно се опитваха да се свържат с всички абонати в района на издирването.

Хана не издържаше повече. Не бе спала почти шестдесет часа, но отказа успокоителните, които искаше да й даде лекарят, извикан от Лизи.

— Изчезвайте оттук!

Телефонните обаждания не преставаха: приятели, които още не бяха в течение, други, които бяха чули слуховете, плъзнали из Холивуд, й предлагаха услугите си, звъняха зловещи шегаджии, журналисти…

Журналисти от пресата и радиото, неумолимо досадни. Дори Лизи се вбеси:

— Ако Тадеуш позвъни, телефонът ще е зает!

— Няма да се обади — отвърна Хана с ледено убеждение в гласа.

 

 

На третия ден от диренето, 27 септември, тя разшири зоната на търсене на петстотин километра. Ако Тадеуш бе подготвил бягството си, прекрасно е можел да има в колата не една, а повече туби. Проклинаше се, че не бе помислила за това по-рано.

Най-сетне на 28-и — единадесет дни и тринадесет часа откак Тадеуш бе слязъл от влака за Ню Йорк — един от преследвачите вдигна тревога: една от келнерките в малък ресторант си спомнила, че е обслужила висок рус клиент, със зелени очи, „красив като киноартист“. Била впечатлена, защото мъжът говорел английски без никакъв акцент, но четял книга със странни букви.

„Кирилицата на руския!“

Значи Лермонтов. Хукна към библиотеката, прерови я и установи, че оригиналното издание с кожена подвързия на „Герои на нашето време“ от Михаил Лермонтов бе изчезнало от рафтовете. Вълна от омраза срещу самата нея. „Трябваше да се досетиш, мръснице!“

Тогава си спомни цитата от книгата. Спомни си го като монотонно и тревожно повторение на припев… и откри, че подсъзнателно бе отмервала такта му през последните двадесет и една години от собствения си живот: Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма; пък и на мене самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.

„Неговата карета е един дюзенберг.“

 

 

Ресторантът, където Тадеуш бе спрял преди девет дни, беше в северния край на Уикънбърг, щата Аризона, на северозапад от Феникс и на около стотина километра от последния.

— Хана, сервитьорката не си спомня в каква посока е тръгнал — каза Мариан, пристигнал с влака от Ню Йорк.

„Не се залъгвай, вероятно го е направил нарочно: от Уикънбърг е могъл да тръгне на юг към Феникс, на североизток към Флагстаф, на северозапад към Лас Вегас или дори да се върне в Лос Анджелис.“

Където би трябвало вече да е пристигнал, ако въобще е имал намерението да се прибере.

Триста и петдесет мъже, плюс цялата градска и окръжна полиция участваха в издирването. Основната зона на търсене, която им бяха очертали и имаше за център Уикънбърг, бе с радиус сто и петдесет километра. В ранния следобед на 28-и Хана замина за Феникс със специалния влак, с който бяха докарали колата й. Да беше спала най-много десет часа през последните две седмици, а и този сън бе изпълнен с ужасяващи кошмари, в които виждаше Тадеуш да лежи от дълго време мъртъв, изгорен.

Полицаите във Феникс считаха за почти невъзможно една толкова тежка и неманеврена кола като дюзенберга да се отдалечи много от слабото подобие на път, който на много места преминаваше просто в коловоз.

Тя ги смрази само с очите си, които изтощението бе уголемило до такава степен, че на тясното остро лице с високи скули не се виждаше нищо друго, освен сивите зеници.

— Излязъл е от пътя.

Търсенето със самолет не даде никакъв резултат.

 

 

Призори на 3 октомври дойде сигнал. Тя бе на мястото три часа по-късно. Влакът ги закара с Мариан до малко селище, наречено Уендън, насред пустинята Сонора. Свалиха мерцедеса от влака и поеха по пресъхналото корито на река Сентениъл, малък приток на Джила, водени от един индианец на кон, който от време на време безмълвно им сочеше следите от гумите на дюзенберга. Жегата бе убийствена и сякаш се засилваше с всяка изминала минута; въздухът бе жарък до задушаване и съвършено неподвижен. Ерозията бе разяла и най-малката скала, била тя от жълт варовик, от кафява или червена глина; растяха гигантски кактуси, а по един ствол, приличен на разпятие, на места личаха раните, нанесени преди четиринадесет дни от високата броня на дюзенберга. Час по-късно — бяха изминали около двадесет километра — невидимата пътека изви на югозапад. Пространството се разшири и те се озоваха в дефиле, което извеждаше до относително проходими хълмове. Бяха изкачили Джила Бендс Маунтинс, пред тях на хоризонта изникна Кофа. Често следите се губеха в продължение на няколкостотин метра — изглеждаше невъзможно кола да е минала оттам, — но апахът на кон отново ги откриваше. Пресякоха коритото на друг приток на Джила, още по-сухо от предишното, ако това въобще бе възможно. Жегата продължаваше да се засилва.

Конникът индианец застана неподвижно, постави ръце на извития преден край на седлото и безизразно се загледа пред себе си.

Първо видяха дюзенберга, спрял насред склона на едно възвишение, не по-стръмно от другите, което следователно е могло да бъде изкачено. Там имаше двадесетина мъже с коне. Само един от тях погледна към приближаващия Мерцедес-бенц, но веднага сведе глава: повечето от тях бяха приседнали, опрени на стъпалата си, с очи, забити в земята.

— Нека отида аз, моля те — тихо каза Мариан.

Тя като че ли не го чу. Излезе от колата и пристъпи напред, изпаднала в някакво състояние, в което усещаше, че живее единствено чрез погледа си, чрез гледката на русите коси и главата, отпусната на облегалката.

— Не би трябвало, госпожо…

Беше един от полицаите. Тя го възприе като сянка вдясно от нея, а гласът му й се стори невероятно далечен. Чу се да пита:

— Защо е спрял тук?

— Свършил е бензина.

— Оттук може ли да се отиде някъде?

— Никъде. Ако е продължил по коритото на реката, е щял да излезе на железопътната линия. Той е хванал по другия път.

Тръгна със смътното усещане, че Мариан я следва. Направи още шест крачки и се озова до предната лява врата.

Той седеше зад волана на откритата кола, а дългите му бели като тебешир ръце бяха отпуснати на коленете. Тилът му се бе слял с извивката на облегалката от червена кожа. Беше с бяла риза, на която бе навил ръкавите, както често правеше.

Лицето му бе покрито с кърпа.

Тя се качи на стъпенката и посегна…

— Хана, не! За бога!

… и бавно вдигна кърпата.

Очните кухини бяха празни, бяха не окървавени, а празни. Очните ябълки бяха изчезнали, а изсъхналата кожа около кухините беше на малки, кръгли и много дълбоки ранички от клюновете на лешоядите.

Тя се наведе и продължително целуна устните, напукани от слънцето. Долната, която нежно бе хапала хиляди пъти, беше разкъсана и висеше грапава от засъхналата кръв.

Слезе от стъпенката, мъжете се отдръпнаха, сякаш се страхуваха от нея. Заобиколи колата, седна на предната седалка, нежно пъхна пръсти във вкочанената ръка, допря буза до рамото на Тадеуш.

Едва тогава затвори очи.

„Аз съм мъртва. Край!“

24.

Погребаха го във францисканското гробище в Санта Барбара. Преди двадесет и една години, когато заедно бяха направили първата си голяма обиколка на Америка, бяха спрели там за цели два дни, омаяни от чара на испанска Калифорния и от прекрасния морски пейзаж.

Отиде на погребението с ясното съзнание какво я чака.

И то се случи. Ако не беше Лизи и най-вече Мариан, който за първи и единствен път в живота си бе обхванат от дива ярост, лудата омраза на Адам и Джонатан към нея — вторият подстрекаваше първия — несъмнено щеше да се разрази в нещо повече от погледи и нежелание дори да се доближат до нея.

Церемонията беше само за най-близките и въпреки това бяха дошли стотици хора от Холивуд и Ню Йорк, някои дори от Европа, за да засвидетелстват обичта и приятелството, което бяха изпитвали към Тадеуш.

През следващите три седмици тя се оттегли в едно хотелче близо до мисията, създадена сто и тридесет години по-рано.

Всеки ден ходеше на гроба и оставяше без отговор настоятелните и умолителни обаждания на Лизи.

 

 

На 6 ноември 1921 г. замина за Ню Йорк, където остана едва два дни, колкото бе необходимо да уреди финансовите си въпроси.

Замина за Европа, а след това от Хавър отпътува директно за Лугано и после за Моркот.

Не беше сама: Ивон и съпругът й бяха отказали да я оставят, независимо от заповедта, а после и от предложенията, които им бе направила.

— Искам жива да се погреба, Ивон. Вие с мъжа ти можете да правите нещо по-добро.

— Ще трябва да ме изритате, ако желаете да се отървете от мен — бе отвърнала Ивон, обляна в сълзи.

 

 

През следващите осем години тя въобще не излизаше. Само един път годишно, през есента, без да спира никъде, прекосяваше Франция, Атлантика и Съединените щати, за да прекара три седмици в Санта Барбара.

Дъщеря й Абигейл бе идвала с Лизи да я види през 1921, 1923, 1924, 1926, 1927 и 1928 година. Всеки път прекарваше от две до четири седмици в къщата — замък, ала тишината в имението потискаше девойката.

Адам и Джонатан не дойдоха нито един път. Не пишеха.

През 1929 г. Адам беше на двадесет и шест години, Джонатан на двадесет и три, Абигейл на шестнадесет.

Хана — на петдесет и четири.

25.
Крахът не е изключен, каза Мариан Каден

— Пристигаме — каза Ивон.

Хана вдигна нос от книгата и хвърли бърз и безразличен поглед през прозореца, чиито щори французойката тъкмо бе вдигнала: бяха в Манхатън. 23 октомври 1929 г. Беше девет и половина сутринта. Влакът бе започнал да намалява ход. Ивон:

— Искате ли коженото си палто?

— И още какво?

— Вече не сме в Калифорния. Не мога да затворя скапания куфар.

Бореше се с ключалките, но затвореше ли едната, другата се отваряше. Хана продължи да чете, без да вдига очи от книгата, сетне стана и отиде да седне върху заинатилия се куфар. Той най-сетне се предаде и се затвори.

— Четиридесет и два килограма мускули — рече Ивон. — Каква маса! Басирам се, че не сте наддали и грам, откак сте навършили петнадесет години.

— Ти не можеш да се похвалиш със същото, кит такъв.

— Да, но съм по-висока от стол. Тази ръчна чанта ли искате или другата?

— Все ми е едно.

Влакът съвсем намали скорост и накрая спря. Край тях мина група млади спортисти с якета на вертикални бели и червени райета и с шапки в цветовете на някакъв университет. Ивон затвори последния куфар и започна да се оглежда за носач.

Хана не прекъсна четенето.

Продължи да чете и докато вървеше по перона, защото французойката умело разчистваше пътя пред нея, движейки се с разперени ръце, сякаш известяваше приближаването на специален кортеж, а тя самата бе предшествана от една количка с багаж и двама носачи.

— Госпожо Нюман?

След миг тя разпозна Дейл Фицпатрик.

— Мариан ви моли да го извините, задържаха го в последния момент. Мога ли да ви предложа услугите си?

Двете жени се настаниха в дванадесетцилиндровия Пакард, а багажът им бе натоварен в един шевролет.

— Запазил съм един апартамент в „Уолдорф“ и друг в „Плаза“ — каза Фицпатрик, — не знаехме кой хотел ще предпочетете.

— „Плаза“.

Тя все пак бе затворила книгата, но я държеше на коленете си, с пръст, пъхнат между страниците. Благодари на Фицпатрик с усмивка и загледа Ню Йорк, но без истински да фокусира малко разширените си зеници. Изведнъж каза:

— Искам да отида на Уолстрийт.

— Улицата или квартала?

— Нямам предвид нищо конкретно.

Двете коли тръгнаха по Бродуей.

— Не мога да повярвам — каза Фицпатрик, — въобще не сте се променила.

— Благодаря.

Едва тогава тя действително си спомни кой беше той: преди осем години ръководеше търсенето на Тадеуш.

— Откога работите за Мариан?

(Смяташе, че му е просто помощник, а той бе прекалено възпитан, та да я поправя.) Просто отговори:

— От около петнадесет години. Много е добър.

— Зная.

Пакардът забави ход, когато минаваха край шестте колони в почти коринтски стил на нюйоркската фондова борса. Хана леко се наведе напред. Часът едва минаваше единадесет и борсовите операции бяха в разгара си. Атмосферата беше спокойна, ако на Уолстрийт въобще може да е спокойно.

Тя каза:

— Преди около месец и половина четох в „Ню Йорк Хералд“ статия от някой си Бабсън. Според него имало опасност от крах.

— Крах ли? — отвърна Фицпатрик и се засмя. — Лично аз не съм информиран. Този Бабсън е опасен шегаджия. Живее сред горите на Кънектикът и разговаря за финанси с катеричките, от които вероятно има тайните си сведения. Все пак ходих на един от семинарите, които организира. Има любопитна теория за циклите; според него икономическото процъфтяване и депресиите се следват на равни интервали, горе-долу на всеки тридесет години. Не можа само да ни каже кога ще започне: сутринта или следобед. Нали знаете поговорката, госпожо: когато много дълго предричаш нещо, накрая то рано или късно се случва. Все някой ден.

— Нищо ли не предвещава крах?

— По дяволите, разбира се, че не… Извинете ме, изругах.

Пакардът тъкмо бе спрял на кръстовището с Бродуей, за да пропусне малка пожарникарска кола, която бе пуснала всичките си сирени. На тротоара отсреща тя изведнъж съзря и разпозна Рокфелер Младши с „Уолстрийт Джърнъл“ в ръка; канеше се да се качи в кадилака си. На Хана й се дощя да слезе и да му махне с ръка. Но не беше го виждала от седемнадесет или осемнадесет години. Доста бе поостарял и се държеше с увереност, непозната за нея.

— Сега в „Плаза“, ако обичате — обърна се тя към Фицпатрик.

 

 

Мариан се наведе и я целуна по двете бузи. За няколко мига тя остана притисната към гърдите му: „Той е единственият мъж, който ми остана“.

— Не си се променила — каза той.

— Накрая ще взема да повярвам в това.

— Истина е, Хана, уверявам те.

Тя също му се усмихна. Беше се прибрал от Южна Америка, където бе ходил да нагледа интересите си, тя не знаеше много добре точно какви (беше й казал миналата или по-миналата година, когато тя се връщаше от поклонението в Санта Барбара, но въобще не бе обърнала внимание). Огледа го: косата му бе започнала да посребрява още преди пет години и леко да окапва на темето, но загорялото от слънцето лице подчертаваше сините му очи. Никога не е бил истински красив, но възрастта, заедно със способността внимателно да слуша (или поне да създава такова впечатление), която бе развил с годините, му отиваше. Беше на петдесет и две години.

— Познаваме се от тридесет и девет години — рече тя.

Той я погледна учудено.

— Помислих си на глас, Мариан. Четох някъде, че състоянието ти било около шестдесет милиона долара.

— Малко е пресилено.

— Петдесет и девет милиона и деветстотин хиляди ли е?

Ето че той отново запристъпва от крак на крак както някога, нищо че беше милионер. Накрая се усмихна.

— Като че ли малко повече — рече той.

— Обожавам те.

В отговор той й целуна ръка, а после попита:

— Кога заминаваш?

— Утре с „Ил-дьо-Франс“.

Тя предугади въпроса, който щеше да й зададе: дали не може да поостане в Ню Йорк.

— Не, Мариан. Не повече от предишните пъти.

— За малко ще се разминеш с Лизи. После тя на мен ще ми се кара.

— Ще й пиша. А на теб ще изпратя бинтове.

На вратата на апартамента в хотел „Плаза“ се почука и двама мъже, метрдотелът и един сервитьор, внесоха обяда, който бе пожелала да сервират в апартамента й. Беше сряда 23-и, дванадесет и половина на обяд.

Двамата мъже излязоха.

— Спомняш ли си Еди Кантор? — попита Мариан. — Вечеря с нас преди десет години. Сега е звезда. Поканих го за тази вечер.

Тя отново завъртя глава в знак на отказ: от осем години това се бе превърнало вече не в правило, а в ритуал. В малкото време, всеки път на връщане от Санта Барбара, което прекарваше в Ню Йорк, преди да отпътува за Моркот, тя се затваряше в стаята си в хотела.

Но сега се поколеба и той го усети.

Затова настоя.

Тя прие.

— Ще отидем в „Делмонико“. Запазил съм маса. Ще бъдем дванадесет души. Ще дойдат също Джак Бени, Ал Джолсън и един човек, когото не познаваш, това ще е изненада.

— Аз единствената жена ли ще бъда?

— Лизи трябваше да дойде, но…

— С други думи ще я замествам.

— Тя ще пристигне едва утре и ако има късмет, ще може само да те изпрати до кораба. Мислехме, че ще пристигнеш в Ню Йорк едва в петък. Не, няма да си единствената жена. В компанията ще са и Фани Брайс, Софи Тъкър и някои други.

— Не ги познавам.

От осем години се бе откъснала от света.

— Най-вероятно ще завършат с бой със сирене камамбер като последния път, но какво да се прави — рече Мариан неочаквано весело.

Предложи й да обядват заедно, вместо да се храни сама или само с Ивон, но тя отказа, защото подозираше, че както винаги той е претрупан от работа, заседания и срещи.

Едва когато той посегна за шапката си и се готвеше да тръгва, тя изрече името на Роджър У. Бабсън, както бе направила преди два часа с Дейл Фицпатрик. Почти на прага на двойната врата към коридора той спря, обърна се и я погледна.

Сигурно не заради самия Бабсън, а защото познаваше прекалено добре своята Хана, във всеки случай достатъчно, та въпросът да го постави нащрек „и какъвто си е умен, веднага да разбере“.

В това време той каза:

— Не е само Бабсън, Хана. Президентът на Манхатън Тръст Пол Уорбърг също смята, че в близките седмици или месеци ще има крах. Освен това в Европа, в Лондон, но най-вече в Париж, от известно време масово се разпродават американски акции, дори и държавните облигации. В началото на месеца асоциацията на американските банкери препоръча на своите членове повечко разум, защото смята, че банките прекалено лесно дават кредити, федералната банка по резервите на няколко пъти изрази тревогата си. Познаваш ли Кларънс Барон?

— По име.

— Собственик е на седмичник със същото име, на Бостънската новинарска агенция и на „Уолстрийт Джърнъл“. Вчера той говори за свръхнапрежение и рискове от общо пропадане. Мога да ти дам и други примери…

— Много ли са другите примери?

— Е, не са стотици, но все пак.

Тя повдигна сребърния похлупак на платото и схруска едно пържено картофче, гарнитура към агнешките котлети.

— А ти какво мислиш?

Сините очи се присвиха, както всеки път, когато той много внимателно претегляше думите си.

— Крахът не е изключен — каза Мариан.

— Взел ли си предпазни мерки, в случай че стане?

— Научила си ме да бъда предпазлив. Ще мина да те взема в седем часа, съгласна ли си?

— Добре.

 

 

— Хана, днес следобед на Уолстрийт се случи нещо.

Двамата с Мариан седяха в пакарда, на седалката зад чернокожия шофьор в ливрея. Отиваха в „Делмонико“.

Тя го погледна.

— Без каквато и да е обяснима причина — продължи Мариан — се получи общ спад. Тридесет и един пункта за всички акции, за петдесет минути бяха разменени два милиона и половина акции. Нареждания за продажба пристигаха и продължават да пристигат отвсякъде. Котировките спряха едва малко преди пет часа, с час и четиридесет минути закъснение; чиновниците не смогваха.

— Това до каква степен е необичайно?

— Изключително е, не се е случвало от век и половина, откак съществува Уолстрийт. Колко имаш в портфейла с акции?

— Шест и половина или седем милиона. Може да са и повече. Не следя нещата отблизо.

— Вече не те обслужва кантората на Мерил Линч, струва ми се.

— Макхил, Дрексъл и не знам кой още. Ще загубя ли парите си, Мариан?

— Преди това нещата ще трябва доста да се влошат. Дори тогава няма да загубиш нищо, ако известно време не ти се налага да продаваш, ще е достатъчно да изчакаш пазарът да се нормализира, а то ще е въпрос на няколко дни, най-много на няколко седмици, ако приемем хипотезата за катастрофа.

— Това не е ли крахът?

— Все още не. Уолстрийт и Америка са солидни. Хана, това е Джулиъс Маркс. Но предпочита да го наричат Гручо.

 

 

На следващия ден Бърнард Бенда я заведе в нюйоркската фондова борса.

Там бурята започваше.

26.
Надявам се, че тези неща не се случиха заради мен…

Час след отварянето си борсата бе сякаш обхваната от лудост. Навсякъде се виждаха напрегнати лица. Близо до нея двама души припаднаха, един мъж се свлече на колене, опря чело в стената и заплака. По-нататък някаква жена несъзнателно разкъса перлената си огърлица и дори не се наведе да събере перлите.

— Да си вървим, Бърнард, моля ви.

Бенда кимна, но се виждаше, че съжалява. Той също бе изключително развълнуван. Невярващо клатеше глава.

Нужни им бяха двадесет минути, за да изминат петнадесетте метра, които ги деляха от единствения изход на галерията — „ако избухне пожар, никой от нас няма да се измъкне жив“. Накрая Хана бе изтръгната от човешката тълпа с помощта на двама пазачи, които бяха разпознали Бърнард Бенда, и в техните ръце измина целия коридор, без да стъпва по земята.

Само защото блъсканицата бе малко по-малка, те с Бърнард успяха да се доберат до приемните зали. В тези помещения, където брокерите обикновено приемаха най-важните си клиенти, беше пълно с правостоящи, плътно притиснати едни в други хора, които следяха на светлинното табло, свързано с централната зала, развитието на този щур ден.

— Положението се влошава — каза Бенда.

Самият той също бе пребледнял, а зад изисканите очила умните му очи се бяха превърнали в две ивици.

— Искате ли още да гледате, Хана?

„Много му се ще да му отговоря «да», никак не му се иска да си тръгва. Очевидно лудостта е заразна.“

В тази преса от хора все по-високи от нея тя се задушаваше и не виждаше нищо.

Отговори му, но той не разбра нито дума от казаното. Тогава изкрещя в ухото му, за да надвие шума.

— Прибирам се в хотела си, Бърнард. Извикайте ми такси и вървете да си гледате работата.

Край тях мина един комисионер по риза с разхлабена вратовръзка, който притискаше към гърдите си куп разбъркани листи. Взе Хана за слушател:

— Има около две хиляди телефонистки, вече дори ги удвоиха, но пак не успявам да се свържа с кантората си.

Очевидно съвършено паникьосан, хукна нанякъде, но малко по-нататък бе съборен от други хора, които тичаха в обратната посока и всичките му документи се разпиляха по пода. Малко по-нататък млад разсилен бе съвършено откачил. Крещеше:

— Мечките! Мечките изяждат борсата!

Хана и Бърнард най-сетне успяха да се измъкнат навън.

— Какви мечки? — попита тя.

— Така наричат онези, които на борсата играят винаги на ниски цени. Другите са биволи.

Излязоха на улицата.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Бърнард Бенда. Никога.

Ръцете му трепереха.

— Нали говорехте за краха, Хана? Не сме далеч от него. Боже Господи!

 

 

Той едва успя да й намери такси. В този момент тя все още се готвеше да се качи на „Ил-дьо-Франс“. Не виждаше никаква причина да се задържа, дори не мислеше да го прави. Поне не съзнателно. Не зная, Лизи, в кой момент ми хрумна тази мисъл. Най-вероятно тя е зреела в мен от дълго време, още от момента, когато във влака прочетох статията на Бабсън в „Ню Йорк Хералд“, а новините в него не бяха особено пресни, или може би когато зададох онези въпроси, първо на Дейл Фицпатрик, а после на Мариан. Не зная кога точно ми хрумна, но като се загнезди в главата ми…

— Спрете тук, ако обичате.

Таксито, наето от Бърнард Бенда, не бе изминало и сто метра по Насау стрийт. Шофьорът се обърна и я погледна, после почти изкрещя, за да го чуе тя:

— Какво точно искате, драга госпожо?

— Просто да сляза. Промених намеренията си.

Движението беше невероятно, имаше много таксита, но и необичайно голям брой луксозни лимузини с униформени шофьори. По-късно щеше да узнае, че значителен брой клиенти на брокерите, подплашени от съобщението, излъчено по радиото за спадането на пазара на акциите, първо се бяха опитали да се свържат с агентите си по телефона, а като бяха видели, че е безнадеждно, бяха решили да отидат на място с едно-единствено нареждане в главата: „Продавайте! Излезте от пазара!“.

Часът беше дванадесет без десет. Хана се опита да се върне във фондовата. Не успя въобще да се придвижи и не посмя да продължи опитите си в тази насока главно от страх да не я стъпчат. За момент зърна на около шестдесет метра от себе си характерната дебела долна устна на Уини Чърчил (както по-късно разбра, в този ден той бил съвсем случайно в Ню Йорк, за да изнесе някаква лекция). Опита се да привлече вниманието му, но бе прекалено дребна, видя го да влиза в нюйоркската борса и го изгуби от поглед.

Успя да се промъкне на Ню стрийт тъкмо когато пристигнаха полицейските части, дошли да потушават някакъв съвършено измислен комунистически бунт, за който ги бяха алармирали.

Едва дочу името си, което някой крещеше: беше Дейл Фицпатрик, останал без дъх. Беше я видял да слиза от таксито и от четвърт час се бореше с морето от хора, за да се добере до нея. Той я вдигна и я постави в нишата на една врата, като по този начин я спаси от тълпата, хукнала да се спасява от група конни полицаи.

— Извинете, че ви нарекох Хана.

— Сега е тъкмо моментът да си разменяме учтивости. Можете ли да ми проправите път?

— До Флорида, ако се наложи, госпожо. Къде отиваме?

— Наричайте ме Хана както всички. Отивам при Макхил, Дрексъл и незнам-кой си, на Бродуей. Бихте ли могли да ме поставите на земята, ако обичате?

— Извинете ме, ужасно съжалявам — каза той с вид на наистина съжаляващ човек.

Пусна я да стъпи на земята.

Имаше красиви зелени очи, но най-вече, а това бе много полезно в настоящия момент, беше висок около два метра и вероятно тежеше сто и двадесет килограма, ако ли не повече. Тя застана зад него, хвана го за кръста и той започна да пробива стената от зяпачи и борсови агенти с увиснали ченета, а тя само трябваше да върви след него.

Върнаха се надясно към Бродуей, където полудялата тълпа по тротоарите беше все пак по-малка.

— Благодаря, Дейл. Предполагам, че имате страшно много работа в ден като днешния.

Той енергично завъртя глава.

— Мариан ще ме направи на решето, ако ви оставя сама. Дори по-лошо, ще ме изхвърли. Няма да ви оставя.

Тя си помисли: „Дявол го взел, адски е приятно да имаш мъж до себе си!“.

Пресякоха Бродуей. В кантората на Макхил, Дрексъл и Смит дори коридорите бяха претъпкани, във всяка стая имаше не по-малко от тридесет души. Десетки телефони звъняха непрекъснато и тя видя невероятно голям брой служители да седят по трима на едно бюро, трескаво заети да отбелязват в книгите си сделките, съобщени от разсилните и телефонистките.

Затова пък в кабинета на Винс Макхил беше удивително спокойно. Той беше дребен плешив мъж, пенснето му бе прикрепено към жилетката с тънка златна верижка.

— Вън! — само каза той на Дейл Фицпатрик.

После видя Хана и бързо стана.

— Госпожо Нюман! Не знаех, че сте в Ню Йорк.

Тя му се усмихна:

— Надявам се, че не заради мен се случиха всички тези неща.

Седна и оправи шапката си, дело на Елза Шапарели, която леко се бе килнала през последните минути.

— Естествено — каза тя — дошла съм за акциите на „Хана Инкорпорейтед“.

 

 

Това беше търговската фирма — пълното и точно название беше „Хана Козметикс & Пърфюмс Инкорпорейтед“, — под която се експлоатираше американската част от бившата й империя, откак преди десет години Столман и Джавиц я бяха купили.

Макхил затвори устата си, тъй като от удивление бе зяпнал. Свали пенснето си, затвори телефонната слушалка, без да се интересува повече от човека, с когото говореше, и бутна телефона настрана.

— Слава богу — рече той, — поне вие не идвате да продавате.

— Идвам да купувам. Що се отнася до моя портфейл и акциите, които съдържа, нека си седят където са. Не ме интересуват ни най-малко. Идвам да купувам, но не веднага. Акциите на „Хана Инкорпорейтед“ засегнати ли са от падането на цените?

Откъде можел да знае? Не бил имал определена причина да се интересува от тези книжа.

Тя кимна, сякаш бе искала да й отговори тъкмо така.

— Според последните ми информации — каза тя, — а те са от преди отварянето тази сутрин, тези акции струват сто петдесет и осем долара и четвърт всяка. Струва ми се, това е моят начин да кажа, че прекрасно зная, че до днес фирмата е пуснала двеста двадесет и шест хиляди двеста и единадесет акции на обща стойност тридесет и пет милиона седемстотин деветдесет и седем хиляди осемстотин и деветдесет долара. Ето тях бих искала да купя. Може би не всичките, въпреки че… но искам поне осемдесет-деветдесет процента от тях.

Усмихна се на Дейл Фицпатрик.

— Е, не смятам бързо като Мариан Каден, но се оправям. Връзката ви се е изкривила, Дейл. Господин Макхил, бих желала да купя обратно компанията си. Очевидно не при цена от сто петдесет и осем и четвърт, която е направо измислена и сама по себе си може да обясни защо борсичката ви ще гръмне — ако и акциите на другите компании са надути дотолкова, та да станат съвършено нереални, не търсете далеч причините за краха, в противен случай… Позволете ми да се доизкажа, моля ви. Благодаря, господин Макхил. — (Тя му се усмихна.) — Ще изкупя фирмата си, ако акциите й паднат поне на половина, да кажем осемдесет долара едната. Не желая крах, нито сгромолясването на цялата американска или световна икономика, но ако това се случи, поне един път няма да е по моя вина, затова искам да се възползвам. Осемдесет долара, господин Макхил. Разрешавам ви да купувате на по-ниска цена. Ще платя в брой, разбира се. Никакви акробации от сорта на срочни договори, депозити или други измислици. Искам акциите физически. Както винаги съм постъпвала.

Заклевам ти се, Лизи, когато влязох в кабинета на Макхил, въобще не знаех какво щях да му кажа. Спри да се хилиш глупаво, ако обичаш! Не лъжа, наистина не знаех, просто импровизирах. Вляво от мен храбрият Дейл беше опулил очи като паници и това ме разсмиваше. Добре де, добре, вярно че през последните четири или да кажем пет години всекидневно бях следила развитието на фирмата си. Бях я продала в неподходящ момент, прекалено рано, независимо че го направих през 1919 г., по-точно на 23 март 1919-а, но тогава все още не бяхме излезли от XIX век. Не, не съм луда. Най-важното при смяната на една епоха не е това как се обличаш и дали караш бензинова кола, вместо да подвикваш „дий“ на някой кон; нито летенето с аероплани, притежаването на радиоапарат или телевизор. Важното е какво има в главите на хората, как мислят те. Не е видимо, но е по-важно. В месеците след продажбата на моята фирма светът се промени. Хиляди мъже бяха станали войници, заместиха ги жените. Това ги освободи. Тогава навлязохме в XX век, в който аз живеех от тридесет години преди това. Преди 14-а година ми бе страхотно трудно да убедя жените да клепат физиономиите си с моите кремове, след 19-а година нещата тръгнаха почти сами, единствената им мисъл бе да се еманципират. Бях продала прекалено рано.

Когато влязох при Макхил, знаех приблизително точно защо отивах, но не и как щях да постъпя и дали въобще щях да направя нещо. Например цената 80 долара за акция: пресметнаха скришом на пръсти, докато казвах на Дейл, че връзката му се е изкривила, което всъщност не бе вярно. Бързо разделих двадесет милиона долара на броя на акциите. Грубо това правеше 90. Махнах 10 процента заради принципа и получих 80. Почувствах се ужасно глупаво, когато казах цифрата, смятах, че нямах никакъв шанс да купя на тази цена.

Не мислех дори, че ще мога да ги изкупя. Искаш ли самата истина? Все още възнамерявах вечерта да се кача на „Ил-дьо-Франс“. Такива работи.

В замяна на това отдавна бях намислила нещичко за онзи скапан мръсник, господина с име като азбука, самият Дуайър, отдавна бях замислила нещичко.

Чаках го да ми падне от двадесет и осем години, четири месеца и тринадесет дни.

 

 

— Дейл, бих искала да ми направите една услуга.

— Готово!

Той се усмихна широко и щастливо. „Като огромно добричко куче, което само чака да му хвърлиш пръчка, за да отърчи да я донесе.“

— Бих искала да ми намерите — каза тя — всичко, което се отнася за някой си Андрю Бартън Коул Дуайър.

— Това прави A. B. C. D.

— Аз също го забелязах. Искам да зная жив ли е още, занимава ли се с бизнес, какъв, с кого, женен ли е и за кого, размера на състоянието му, как е вложено и дали има трупове в гардероба, тоест дали има нещо нередно в далечното му и близко минало.

— А той не трябва да знае, че го проучвам.

— Не трябва да знае.

— Аз не съм полицай, Хана.

— Не искам да го свършите сам. Наемете нужните хора. Никакви ограничения в разходите.

— Трябва ми някакви изходна точка.

— Последните сведения, които имам за него, са от юни хиляда деветстотин двадесет и първа. По онова време тъкмо се бе оженил повторно — предполагам, беше се развел с първата си жена — и живееше на Осемдесет и осма улица, номер седемдесет и три; ръководеше нещо, наречено „Крейн Рейлуей Консолидейтед“. Беше член на Клуба на железниците, чийто адрес би трябвало да можете да намерите, и имаше къща в Мейн, в някакво място, наречено Уискасът.

— Запомних. Хана? Мариан в течение ли е на тази… услуга, за която ме молите?

— Да. Можете да му кажете. Само на него.

— Толкова по-добре. Не бих искал да имам никакви тайни от Мариан, които ви засягат. Този A. B. C. D. ваш приятел ли е?

— Не точно.

Тя поклати глава и повтори, самата тя удивена, че след толкова години омразата й бе все така силна.

— Не точно.

 

 

Излязоха от кантората на Макхил, Дрексъл и Смит. Озоваха се отново на Уолстрийт, където положението се бе влошило, откак я бяха напуснали. Сега автомобилното движение бе изцяло парализирано, синкава мъглица започваше да се разстила над гръмогласния концерт от предупреждения и викове. Там се бяха струпали хиляди хора, тротоарът не ги побираше и те бяха слезли на платното, от всички страни се ругаеха, крещяха, кълняха банките и финансистите. Пред бронзовата порта на църквата „Света Троица“ мършав мъж се бе покачил на стол; по риза и черна жилетка, с разперени кокалести ръце и безумни черни очи, хлътнали в орбитите си, той предвещаваше с гръмовен глас края на Вавилон-на-Хъдсън и изливането на свещения гняв Господен над сатанинския Златен бивол.

— По дяволите — изруга Дейл Фицпатрик, — краят на света ще бледнее в сравнение… Извинете, че изругах, Хана.

— Адски е неприлично да се ругае — отвърна тя.

Две линейки минаха една след друга, бяха принудени да карат плътно до сградите. Някой край Хана и Фицпатрик спомена за седемнадесет самоубийства. Най-малко трима кинооператори, с шапки с обърнати назад козирки въртяха манивелите.

— Вижте! — каза Дейл.

Посочи й нещо, извивайки максимално назад глава и Хана видя високо над себе си, вероятно на тридесет етажа над земята, един мъж, който се бе навел.

— Ще скочи! — изкрещя някаква жена. — Още един банкер, който се самоубива.

Тълпата мигом се разтвори под кандидата за свободен летеж, послушно застана в кръг, та да му остави достатъчно място да се пребие на плочите.

Тогава работникът, който поправяше част от покрива, виснал на повече от сто метра височина, завъртя показалец, допрян до слепоочието и… продължи работата си.

Беше около тринадесет часът, когато с Фицпатрик се добраха до подножието на небостъргача от стъкло и стомана на „Америкън Стийл“ (226 метра).

— Можем да влезем и да излезем от другата страна — предложи той. — Бихме имали по-голям шанс да намерим такси.

— Добре.

Той се засмя:

— В крайна сметка аз съм акционер тук, нали така?

Не бяха извървели и десет метра вътре в зданието, когато ги срещна Бърнард Бенда. Тъкмо излизаше от борсата, беше видял Уинстън Чърчил, който също си бил тръгнал. Но най-вече бе срещнал Ричард Уитни, за който всички знаеха, предполагаха или се надяваха, че е в най-тесни връзки с Джон Пиърпонт Морган, банково-финансовото величие (говореше се, че контролирал ни повече, ни по-малко седемдесет и пет милиарда долара).

— Хана, Уитни току-що започна да купува. Взе акции на „Америкън Стийл“, по двеста и пет едната, за петдесет милиона, после купи и акции на „Уестингхаус“, „Америкън Кан“, „Дженеръл Електрик“. Това се отрази като електрошок. Спадането е временно зачертано.

— Временно? — попита Хана.

А си помисли: „Надявам се тези глупаци да не спрат насред пътя“.

— Всички си казаха, че щом Морган купува, значи пазарът не е толкова черен. Спокойствието почти се възстанови.

Край входа на небостъргача тичаха вестникопродавци и си деряха гърлата, крещейки тлъсто отпечатаните заглавия за краха.

— Временно ли, Бърнард? — попита Хана.

— Аз лично мисля, че Морган изкупува, защото котировките са в най-ниска точка и това е идеалният момент да си попълни портфейла. Ако трябва да съм честен, аз си мислех да направя същото. Гаден съм, нали?

— Временно ли?

— Временно, Хана. За два часа над борсата мина вълна от лудост. Хората сякаш халюцинираха, никога не бих повярвал, че това е възможно. Мисля, че след състоянието на несвяст, в което бяха изпаднали днес, брокерите можеха да продадат Манхатън на индианците за осемдесет долара, че и по-малко, стига индианците да се бяха съгласили.

— Но успокоението е временно? — настоя Хана.

— Да. Това е истински крах. Всичко ще се срине. Още нищо не сме видели. По мое мнение…

Минаха други вестникопродавци, някои размахваха специални издания от една страница, където, освен неясната редакционна статия, описваща апокалипсиса, бяха отпечатани котировките, надушени от репортерите, които предаваха директно от борсата (най-впечатляващото бе, че публикуваните цифри щяха да се окажат точни в голямата си част, нищо че бяха дадени осем часа преди официалните котировки).

Хана търсеше „Хана Инкорпорейтед“ с поглед и накрая видя котировката й.

От 158.25 акциите бяха паднали на 112.50.

„Дявол да го вземе! Стискай палци, Хана!“

 

 

— Наистина ме изнервяш, знаеш ли — каза й Лизи. — Въобще не си се променила, как го правиш?

— Ям моркови. Как е Аби?

— Отлично. Мисля, че би могла да дойде да те види на Коледа.

— Ще поговорим по-късно. А децата и внуците ти?

Лизи пое дъх:

— Джеймс и жена му докараха резултата до четири мишлета, продължават да са в Рио и канибалите още не са ги изяли; Дъг е в Австралия с неговата Шърли, ожениха се през април, а тя ще ражда през февруари или март; Колийн наскоро роди третата си дъщеря и живее в Бостън; първото бебе на Оуи и Мати се роди през май; Марк ще се сгоди следващия месец с Лиза Кинкейрд от Филаделфия, и тя е дъщеря на банкер, та при някой крах съвсем да не мога да се оправя; Кейт е от известно време студентка и иска да замине сама за Италия; Мариан е бесен, но както обикновено ще каже „да“, а аз ще остана да се тревожа за девствеността на дъщеря си; близнаците Патрик и Мелани са в Европа и организират пиршества с гъши пастет, купуват го от някой си Луи, който отгоре на всичкото е швейцарец; Санди иска да се сгоди, но ние смятаме, че на шестнадесет години и половина ще направи по-добре да си гледа бележките по френски и история в колежа; Род скоро счупи съвсем новия ми кадилак, защото влязъл с него в някакъв цветарски магазин; Джереми има заушка, а Мариън дребна шарка — и двамата пазят леглото. Това е. Рутинно патрулиране по целия фронт. Твоите гърди наистина ли са толкова щръкнали или си им сложила алуминиеви подплънки?

— Мога да се съблека, ако желаеш?

— Значи все така не увисват?

— Тази сутрин още държаха.

— Съсипваш ме. От кого купи този тайор?

— От Шапарели.

— Ако лепна това на дебелия си задник и бомбите си, ще приличам на граф Цепелин. Ще се омъжиш ли за Дейл Фицпатрик?

— Ти си луда. Той може да ми бъде син.

— Но не е, освен това е на четиридесет и седем години, а ти просто много си бързала да се родиш. Вдовец е и страшно си се объркала, като си го взела за помощник на Мариан, всъщност те са съдружници в много сделки, но не ме питай какви. Не е кой знае колко богат, но има едно-две милиончета. Видях ви като пристигнахте. Той приличаше на гризли от Скалистите планини, намерила гърне с мед, което внимателно носи, като в същото време се пита как да отвори проклетия капак. Влюбен е в теб. Още един. Питам се какво толкова намират мъжете в теб?

— Лизи.

Мълчание.

— Кажи ми още нещо за Абигейл — помоли Хана.

— Казах ти, че е много добре.

— Благодаря ти за лаконичността.

— Видя я през август, когато ти я доведох в Моркот, какво друго да ти кажа? Все така спокойна е, наистина е мирно дете. Учи се добре както винаги. Не се е източила много, по ръст прилича на теб. Преди три седмици бяхме на малък пикник, тя излизаше с един младеж, който изглеждаше доста хитър. Спря обаче да се среща с него. Има глава на раменете. А когато се върна от…

Лизи замълча.

Хана остави чашата с чая.

— Продължавай!

— Е, добре. Беше при брат си в Монреал.

— Кой?

— Адам.

— Не знаех, че е в Канада — отбеляза Хана със спокоен, но глух глас.

— Строи сгради. Не знам кой знае какво за работата му.

— Не ме лъжи, Лизи.

— Наистина ли искаш да ти разкажа за него?

„Хана, замълчи, после отново ще бъдеш като болна седмици наред.“

— Да — отвърна Хана.

— Двамата с жена си ни гостуваха за няколко дни в Лос Анджелис.

— За първи път ли?

— Не.

— Не се чувствам особено добре, когато трябва да ти измъквам думите с ченгел от устата, Лизи.

— Добре. Вече бяха идвали преди две години. Мариан също ходи няколко пъти да ги види в Монреал.

— Децата на Адам?

— С Жаклин имат три. Вторият им син се роди преди две години. Хана, не зная какво да ти кажа.

— Много просто, разкажи ми за сина ми.

— Не зная какво знаеш за него.

— Нищо не зная, толкова е просто.

„Само не се самосъжалявай!“

— Адам завърши архитектура и отиде за една година в Европа. Върна се преди три години. Вече се бе оженил за Жаклин и малката Мариана се бе родила.

— Бил е доста млад да се жени и да създава деца.

— Французойката наистина е много добра. Наистина. Като се върна, Адам си намери работа в едно бюро в Чикаго. А от осемнадесет месеца печели достатъчно и вече не се нуждае от… това, което Мариан му даваше.

— Никога ли не се досети за мен?

— За парите ли? Не зная. Във всеки случай не е питал.

„Но Джонатан го е направил, помисли си Хана, обхваната от обичайното отчаяние. Сигурно го е направил, а още по-сигурно е, би отказал всякакви пари от Лизи и Мариан, от страх да не са от мен.“

Хана каза почти гневно:

— Разкажи ми за Джонатан.

— Не сме го виждали от три години, откакто замина за Полша. Писа ни през януари. Няколко реда, колкото да ни честити Новата година и да ни увери, че всичко е наред. Писмото бе пуснато в Рим. Не знаем къде е в момента. Хана, предупреждавам те, че мъничко ми се иска да си поплача.

— Изсекни се.

В този момент в ресторанта на „Плаза“ се появи Мариан; в салона се говореше на една-единствена тема: събитията на Уолстрийт. Погледна двете жени. Целуна Хана по бузата, а на Лизи ръка.

— Всичко пропада — каза той.

— И ние ли ще бъдем разорени като всички тия откачени около нас, които се вайкат?

— Не по-рано от три века.

Но синият му, дълбок и спокоен поглед се насочи към Хана.

— Заминаваш ли тази вечер за Европа?

Лизи, предчувствах го още от мига, когато видях, не за два часа акциите на „Хана Инкорпорейтед“ бяха паднали от 158 на 112 долара… но взех окончателното си решение, докато седях с теб и Мариан.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че ще поостана. Имам чувството, че бедствията започват да ми се нравят.

27.
Ще ми позволите ли да използвам кухнята ви?

Двама мъже, съдружници в едно и също предприятие, бяха поискали стая на последния етаж в хотел „Риц“. Бяха дали на момчето от асансьора хиляда долара бакшиш, а после ръка за ръка бяха скочили от прозореца.

Друг потърпевш от краха се бе залял с бензин и се бе подпалил в гаража на луксозното си имение в Ню Джърси. Друг пък най-класически си бе пръснал мозъка. — Мъжете са нежни души, Лизи. Каквито са всъщност господата от всички животински родове. Жените ще са напълно равни с мъжете тогава, когато оглупеят колкото тях. Но не мисля, че този ден ще настъпи скоро.

За пет часа бяха разменени деветнадесет милиона акции, смяташе се, че петдесет или шестдесет процента от дребните акционери от едното до другото крайбрежие на Съединените щати са се разорили. Приемаше се, че вихрушката е погълнала между осем и десет милиарда долара. И че обемът на сделките е бил петдесет пъти по-голям от обикновено.

— И още не е свършило — каза Мариан. — Аз съм на мнението на Бърнард Бенда, независимо че така мислим само неколцина: падането надолу ще продължи. Искаш ли да раздвижиш акциите, които имаш, Хана?

— Ти ми каза, че е по-добре да не го правя.

— Не ги пипай. Под никакъв предлог. Докато пазарът не се нормализира. А това ще отнеме месеци.

— Толкова по-зле. Цените още ли ще спадат?

— Страхувам се, да. Затова остана, нали?

— Да.

— Мога ли да ти помогна?

— Не виждам с какво. Не, благодаря. Дейл сподели ли с теб молбата ми?

— Да. Той е добър човек, Хана.

— Той ми каза същото за теб, взаимно ли се рекламирате, що ли? Правителството ще се намеси ли?

Мислел, че не. Според сведенията, които с Бърнард Бенда имали, от източник от самия Бял дом, въобще не се очаквало. Нямало да се намесят — нито президентът Хувър, нито финансовият министър Андрю Мелън, защото и двамата били убедени — с твърдата увереност на хора, спечелили сами богатството си или получили милиони наследство, — че накрая всичко щяло да се оправи и че нямало друг път, освен личната инициатива и свободата на предприемане. Освен това най-големите посреднически къщи на самата Уолстрийт били останали невъзмутимо оптимисти. Още на 24 октомври сутринта, тоест ден след Черния четвъртък, една от тях публикувала рекламно каре в стотина вестника в цялата страна: Смятаме, че в момента условията са подходящи за инвестиции в… Следвал списък на препоръчваните акции. От своя страна хората на „Мерил Линч & Со.“ също подканяли да се купува, уточнявайки: Две от най-големите банки в Ню Йорк ни осведомяват, че не са получавали толкова нареждания за купуване, колкото в последно време.

— Тези хора или са безотговорни, или блъфират, за да поуспокоят нещата. А може и аз да се лъжа. Бъди предпазлива, Хана.

Тя му се усмихна, след осем години дивият блясък се бе върнал в погледа й:

— О, да, да!

 

 

Във вторник, 28 октомври, акциите на „Хана Инкорпорейтед“ бяха по 69.75. Винс Макхил дойде при Хана във вторник към седем часа вечерта.

— Не мога да повярвам, че ще паднат още, госпожо.

— Кой притежава най-много акции?

— Самият Хайрам Джавиц.

— Дали ще иска да продава?

— Няма избор, положението му е критично, както на мнозина други. Той е човек, който винаги е поемал рискове и затова сега е доста хлътнал. Има отчайваща нужда от свежи капитали. Госпожо Нюман, ако изчакате още, рискувате курсът да се покачи или Джавиц да намери друг купувач. Под 70 сме. Самата вие определихте изкупна цена 80 долара.

Тя се колебаеше: две трети или пакетът акции, позволяващ да ръководи фирмата, без на практика да се съобразява с когото и да било, та две трети от 226 221 правеше 150 814 акции. По 69.75 всяка: 10 519 276 долара.

Беше си направила сметката: разполагаше с 25 милиона долара или малко по-малко. От тази сума обаче трябваше да извади около 13 милиона, нейните лични борсови инвестиции. А пък тя не можеше да ги пипа — ако го направеше при сегашното състояние на котировките, щеше да получи може би половината, а дали и толкова…

— Ще чакам — отвърна тя.

Все пак попита:

— Колко акции е възможно да се купят сега?

— Тези на Джавиц и Столман са сигурни. За останалите е по-трудно да се каже, защото са разпръснати.

— Джавиц колко има?

— Около сто и четиридесет хиляди.

Джавиц. Не беше забравила този тип. Колко презрително се беше държал преди десет години в Лугано!

„Освен това две трети няма да те задоволят, Хана. Ти искаш всичко до последната съществуваща акция. Ако платиш на Джавиц по 69.75 долара за всяка, няма да ти остане кой знае колко за другите.

Особено ако искаш да си върнеш Европа и Австралия. Защото това си си наумила, нали?“

— Ще чакам — повтори тя.

 

 

Във вторник през нощта, 28-и срещу 29-и, легендарният Джон Дейвисън Рокфелер, първи с това име, бащата на Младши, наруши мълчанието си. На деветдесет години той направи по всички радиостанции едно умишлено силно изявление: обяви, че той и семейството му щели да купят двеста хиляди акции на компании, специализирани в стоманодобива.

Това обаче въобще не успя да спре или успокои хода на събитията.

На 13 ноември дори „Стандард Ойл“ на Рокфелерови падна на 50 долара за акция. Положението беше същото и с „Хана Инкорпорейтед“: 39 3/4 бе обявил Макхил при единадесетото си посещение в „Плаза“, беше се отчаял да чака Хана да каже „да“.

— Колко акции точно?

— Сто тридесет и осем хиляди шестстотин и четиридесет.

„Или… Пет милиона петстотин и десет хиляди деветстотин и четиридесет долара плюс разходите!“

— Купувам — каза тя.

 

 

Пътуваха с дъщеря й Абигейл за Шарлот, щата Северна Каролина, а денят беше 16 април 1930 г. Дъщеря й живееше при нея от новогодишните празници. Нещата се бяха уредили простичко и спокойно. На Бъдни вечер Хана бе извикала Абигейл настрана: „Много те моля да ме изслушаш. Бях най-лошата майка на света, нищо не ти обяснявам, нито се извинявам. Може да ти се стори невероятно, но те обичам. Повече отколкото сама предполагах. Имаш неговите очи. Дай ми три месеца, не е кой знае колко, само три кратки месеца. Ако след три месеца решиш, че съм абсолютно непоносима, ще си отидеш. Аз няма да ти се сърдя и винаги ще съм готова всичко да ти дам, всичко. Не съм много умела в любовните обяснения. Зная да казвам единствено: обичам те.“ След това бе настъпило мълчание, от което на човек можеше да му се пръсне сърцето. Абигейл я бе погледнала с очите на Тадеуш, с така характерното нейно безметежно спокойствие, съвсем учудващо у момиче на шестнадесет години. После бе казала на френски (изборът беше очевидно съзнателен): „Мисля, че ще се справя с изпитите на юни. С изключение на математиката. Можеш ли да ми помогнеш, мамо?“.

Колата навлезе в алея, великолепно обрамчена с кестени, които бяха поне столетници. Спря пред голяма бяла къща с колонада отпред.

Появи се чернокож прислужник.

— Имам среща с госпожа Летиси Холм — каза Хана.

Двете с Абигейл влязоха в къщата. Въведоха ги в салон, където сред семейните портрети бе поставено в рамка писмо от генерал Ли, който изразяваше искрената си болка от смъртта на Хорасиъс Холм, паднал в битката при…

— Госпожо Нюман?

Дребна възрастна дама с бели коси, облечена в черно, с черна сатенена панделка на шията. Хана представи Абигейл, която направи съвсем приличен реверанс.

— Защо трябва да ви продам акциите си? — попита възрастната дама.

— Заради кризата цената им падна рязко.

— След любезното ви писмо се осведомих: стрували са по сто и шестдесет долара или почти толкова всяка, а сега са по тридесет и четири долара. Поне така ме увери Харви Уайт, моят адвокат.

— Има право.

— Много е възможно. Горе-долу умее да брои, въпреки че е по-стар от мен. Не издавайте, че съм ви казала, но името му не е Харви; в действителност се казва Полониъс.

— Ще отнеса тайната в гроба си — рече Хана.

— Но не разбирам защо поевтиняването трябва да е причина да продавам. Спомням си, че господин Холм, покойният ми съпруг, винаги казваше, че на борсата никога не трябва да се продава, когато котировките падат.

Хана й се усмихна:

— Ще ми позволите ли един въпрос?

— Но да, моля ви — каза възрастната дама изключително учтиво.

— Защо тези хиляда осемстотин петдесет и три акции са ваша собственост?

— Защото сме ги купили, предполагам.

— Самата вие?

— О, не! Струва ми се, че в този живот аз не съм купила дори едно стръкче ружа. Не, най-вероятно го е направил господин Холм.

— Каза ли ви защо?

Възрастната жена се замисли:

— Защото използвам кремовете на тази компания. Господин Холм беше внимателен съпруг. Ще ми повярвате ли, че бе накарал да боядисат в розово цяла улица в Париж, когато отидохме там за двадесетгодишнината от сватбеното ни пътешествие.

— Сигурно е бил изключителен мъж — каза Хана.

А си помисли: „Спечелих!“.

Усмихна се на дъщеря си и добави:

— Госпожо, казвам се Хана. Аз съм създала компанията, за която говорите. А преди това измислих всички кремове и тоалетни води, всички тоалетни млека и парфюми, които компанията продава. Всичко започна преди тридесет и шест години. Мога да ви разкажа историята, ако ще ви достави удоволствие да я чуете. Но преди това бих искала да ви покажа нещо.

Посочи кожената чанта в черно и наситено червено, която чернокожият прислужник бе извадил от багажника на колата и по нейна молба бе донесъл в салона.

— Мисля, че козметичката, с която сте се посъветвали, вероятно ви е препоръчала номер сто осемдесет и три или двеста и единадесет.

— Кремовете имат много хубави имена.

— За мен, която съм ги създала, те имат само номера. Ще ми позволите ли да използвам кухнята ви?

 

 

Възрастната дама разгледа двата крема, поставени на дървени шпатулки.

— Във всеки случай ароматът е същият. Цветът също.

— Както и съдържанието, можете да бъдете сигурна. Освен ако сегашните собственици на компанията не са оставили нещата на самотек, което е напълно възможно. Госпожо Холм, преди единадесет години по лични причини продадох компанията, която бях създала. Днес искам да я купя обратно и да й върна блясъка, който е позагубила. Тя е като… дете, с което съм била достатъчно луда да се разделя, и всички години, които ми остават на този свят, няма да са достатъчни да му докажа колко го обичам. Готова съм да изкупя вашите хиляда осемстотин петдесет и три акции по четиридесет долара едната. Готова съм и да кача цената, ако е нужно. Един път в живота си не ми се иска да съм пресметлива.

Мълчание.

Хана усещаше върху себе си погледа на Абигейл и ето че сърцето й взе, та прояви глупостта странно да заподскача: „Каза го, Хана, и не става дума за акциите, за които въобще не ти пука, нито за желанието ти да си върнеш компанията. Не беше особено лесно, но го изрече и тя отлично разбра за кого говореше“.

Най-сетне обърна очи, срещна и издържа погледа на дъщеря си.

— Вие сте необикновена жена — рече най-сетне възрастната дама. — Ще приемете ли с дъщеря си да обядвате с мен? И ако не съм много недискретна, много бих искала да ми разкажете цялата история, за която споменахте.

Абигейл се усмихна на Хана.

— Аби? — попита Хана.

Девойката кимна, с онова изражение, което можеше да се приеме за срамежливост, а всъщност бе резервираност.

— С удоволствие — отвърна Хана. — За нас с дъщеря ми ще бъде голяма радост.

 

 

Освен 138 640 акции на Джавиц, около 10 май 1930 г. тя бе успяла да събере още 71 096.

Или общо 209 736.

А това вече означаваше пълен контрол.

При все това тя не се бе отказала да си върне абсолютно всички акции.

Но нямаше време лично да се занимава с издирването им. А кантората на Макхил, Дрексъл и Смит не й се струваше подходяща за тази пипкава работа.

Сети се за Катрин, бивша Монблан.

— Всичко, което трябва да направиш — лесно е като детска игра, — е да събереш шестнадесет хиляди осемстотин четиридесет и пет акции, които липсват. Да намериш притежателите — или притежателките, често са жени. Да ги откриеш един по един, или една по една, и да ги убедиш да продават. Толкова е просто, че направо се чудя дали да ти платя за това.

Катрин беше вдовица, нейният петролен магнат и бивш прочиствач на окопи се бе преселил при жертвите, паднали под ножа му. На нея въобще не й се налагаше да работи, състоянието на мъжа й я бе осигурило поне за век напред.

— Страхуваш се да не се отегча от бездействието.

— Точно така — засмя се Хана. — Грижата за персонала е тайната на всеки успех.

— Ще ти дам аз един персонал. Но както почти винаги си права — казах почти, — малко се отегчавам. И къде са притежателите или притежателките на скапаните ти акции?

— Навсякъде другаде, но не и в Ню Йорк и околностите му. Тук вече прибрах всичките. Всъщност купих от всички, които имаха хиляда и повече акции. Останалите са за теб. Около деветстотин петдесет и шест са. Държат общо около седемнадесет хиляди двеста и три акции. Грубо казано, живеят на деветстотин петдесет и шест адреса, които са тук, списъкът е по азбучен ред, но ще ти е по-лесно, ако ги търсиш по географски области, инак ще са ти нужни двадесет и пет години. Може да им предложиш максимум тридесет и девет долара. Ти си знаеш какво трябва да им кажеш.

— Смътно — отговори Катрин. — Обясни ми го само четиридесет и три пъти. Започва да ми се присънва това обяснение.

Разгледа списъка и възкликна:

— По дяволите! Ще ме караш да търча чак до Хонолулу само за шестдесет и шест акции?

— Я не се оплаквай, в Хонолулу е хубаво. И докато си там, виж не можем ли да открием козметичен салон.

— Знаеш ли, че Джеси не е вече генерален директор на салоните?

— Да. Заместили са я с някой си Денис Ласал. Който си лакирал ноктите в розово. В течение съм.

— Дявол го взел, наистина ли си лакира ноктите в розово?

— Само на левия крак. И то единствено палеца. Накарах го да се събуе, за да видя. Ще го задържа: жените обожават хомосексуалистите, за тях те са като паста със сметана, от която не се пълнее. А колкото до Джеси, тази глупачка вече се бе оттеглила в пенсия в родната си Шотландия, защото била възрастна. На четиридесет и осем, моля ти се! Ще бъде тук вдругиден.

Замълчаха.

— Значи Наполеон наистина се завръща от Елба, а?

— Само дето ще трае адски по-дълго от сто дни.

 

 

— Джеси, ще ми направите пълна обиколка: Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Атланта, Маями, Ню Орлиънс, Сейнт Луис, Чикаго, Детройт, Лос Анджелис, Торонто и Монреал. Искам възможно най-подробен доклад за всеки козметичен салон, тоест да включва дори бутоните на звънците.

— С колко време разполагам?

— До двадесет и пети август. Елате на тази дата сутринта в седем и петнадесет. Искам също така да ми направите списък на други градове, може би осем или десет, където би било възможно да стъпим. Ще вземете със себе си Мери Линдзи, тя наскоро загуби мъжа си и това пътуване ще повдигне духа й. Вземете и онази малката… германката, Алисия Тестерман. Като козметичка не струва и пукнат грош, но възприема всичко. Не бих искала да ви налагам никого. Ако смятате, че…

— Аз назначих Алисия.

— Нещо друго: поръчах доклад за продуктите на компанията. Ще го получа през юли заедно със сравнително проучване какво в момента продаваме ние и какво другите. В мое отсъствие на практика не е създадено нищо ново. Но нещата ще се променят, и то здравата. Ще разбутам химиците и ще отида да работя с тях. Купих една друга лаборатория. Докато обикаляте, задавайте нужните въпроси за продуктите и съобщавайте за чудесна вълна новости. Няма да са разочаровани, повярвайте ми!

— Ще кажа, че Хана се върна. Това ще е напълно достатъчно.

Очите на шотландката бяха пълни със сълзи:

— О, Хана, благодаря ви, че ме извикахте.

 

 

През 1921 г., малко преди да отиде жива да се погребе в Моркот, тя бе продала, по-точно бе наредила да продадат къщата на Лонг Айланд и апартамента на Пето авеню.

Сега си намери друг апартамент, пак на Пето авеню, на последните два етажа на една осеметажна сграда, към тях се прибавяше и покрив — тераса от 450 квадратни метра или разполагаше с общо 1350 квадратни метра площ.

Беше готова да подпише договора, когато, силно притеснени, адвокатите й обясниха, че продажбата не можела да се извърши: собственикът се бил огънал под натиска на другите наематели, които не желаели да съжителстват с еврейка.

Тя купи сградата.

Нарече я Ерусалим билдинг. А на входната врата постави Давидовия кръст.

 

 

Имаше намерение на покрива да направи градина.

Ала в момента работеше по шестнадесет часа на ден и не й оставаше време да се занимава с декориране и обзавеждане. Новата лаборатория, която бе купила, се намираше на няколкостотин метра от предишната, тоест в Ню Рошел. За няколко седмици успя да събере десетина опитни химици (нае ги от Дюпон дьо Немур) и ги постави под ръководството на един емигрант чех, Ладислас Сторер, горещо препоръчан й от Жулиет Ман (последната все още беше в лабораторията в Лондон — Хана не бе посмяла да я помоли да дойде в Съединените щати; макар да не й се нравеше особено, беше си забранила да взима хората си от Европа, докато не сложеше ръка на бившите си владения там).

Сторер беше доста хубав, едър мъж. Приличаше на циганин и човек по-лесно можеше да си го представи като конегледач, отколкото като учен. Беше тридесет — тридесет и четири годишен и бе завършил цялото си образование в Германия; първата му специалност беше дерматология, а научните изследвания — негова страст. Не без раздразнение Хана бе принудена да признае, че е изместена. В замяна на това Сторер я увери, че може да й направи всички кремове, което тя пожела. И щеше да удържи на думата си. През дългите години, които щяха да последват, тя щеше да благославя Жулиет, че й бе изпратила подобно съкровище. Тъкмо той, заедно с Пол Травърс, който щеше да постъпи при нея година по-късно, напълно щеше да поднови гамата продукти със знака Х.

Възстанови бившия си генерален щаб, като назначи за негов началник Джошуа Уин, но го подсили, като привлече и нови умове. Между тях имаше и двама мъже, единият от които бе въпросният Денис Ласал с лакирания в розово палец, заел мястото на Джеси.

Всички го наричаха Скъпия Ласал. Всички, в това число и клиентките, които наистина го обожаваха и изпитваха най-голямо удоволствие да го викат, докато лежаха голи и им правеха масаж. Беше от околностите на Ню Орлиънс, където предците му били пристигнали, както той твърдеше, още преди да бъдат начертани плановете на „Мейфлауър“^[11]. Вероятно беше около четиридесетте, независимо че се кълнеше как наскоро празнувал двадесет и осмия си рожден ден; притежаваше малко смущаващата красота на андроген и бе невероятно елегантен; никога не забравяше физиономия, нито името към нея, още по-малко банковата сметка на съпруга; до съвършенство дозираше смесицата от нахалство и възпитание в поведението си.

Освен това без съмнение знаеше за козметиката повече от всяка козметичка.

— Къде сте научили всичко това?

— Ще ви кажа тази вечер, скъпа. Ако ме поканите на вечеря.

Хана го покани (в кухнята си; нямаше време да реди разточителни трапези), а той се появи предрешен до неузнаваемост като жена, в прекрасна рокля с наметка от сибирска катеричка и зашеметяващо деколте, дело на Мадлен Вионе. Обясни, че дрехите си били негови, имал сигурно две-три дузини рокли и навремето бил завършил курсовете за козметички, ръководени от Катрин Монблан.

— Бях се записал под името Дениз Кокле, така се казваше милата ми покойна майчица, и шест месеца нито една от дамите нищо не забеляза. Намираха единствено, че съм малко едра. Бях първенец на курса през 1918 г., можете да проверите, прескъпа моя.

Наистина нарече Хана прескъпа моя, на френски, който той говореше с ясно доловимия акцент на хората от Луизиана. Много й напомняше за Хенри-Беатрис, английския декоратор. Той вече бе покойник, бедничкият, беше си пръснал мозъка след смъртта на голямата любов на своя живот, един красив лейтенант, загинал, предвождайки частта си по бойните полета на Франция.

— Денис („все пак не мога да го наричам скъпи Денис… а всъщност защо пък не?“), на вашето място ще поставя Джеси. Не се цупете, моля ви. Тя е ненадмината в администрирането, вие пък имате други таланти. Предлагам ви два поста: или да поемете, под прякото ръководство на Джошуа, всичко, отнасящо се до приемането на клиентите, подготовката на персонала в този аспект и увеличаването по всякакъв начин на въпросната клиентела; или да работите пряко с мен като… да кажем външен министър. Но ви предупреждавам, че тогава ще пътувате много.

За учудване на Хана, която не го смяташе способен да се раздели с обожателките си, той избра второто предложение и тя откри, че този юначага е амбициозен, независимо че бе обратен. В първите седмици доста се притесняваше, защото смяташе, че малко се бе поддала на чувствата си към Хенри-Беатрис („аз също обичам пастите със сметана, от които не се пълнее! Независимо че никога не съм имала проблеми с килограмите“).

Но не. Скоро установи, че в много отношения той е като нейно второ „аз“, особено що се отнасяше до това, да предусети какво би желала дадена клиентка дори преди самата тя да е разбрала, че го желае. Беше безпогрешен: спаднеше ли печалбата от даден козметичен салон или магазин, той веднага тръгваше, отиваше на място и поставяше диагноза, която почти във всички случаи се оказваше точна.

Много често, за удоволствие или поради действителна потребност, той се преобличаше като жена, а това улесняваше полицейските му набези.

Накрая го нарече Мата Хари. Надминаваше по качества Къртиците, с които тя вече не разполагаше, можеше едновременно да даде компетентно мнение за определен крем, да успокои някоя важна клиентка, която, криво или право, бе решила, че има причини да се оплаква, и да организира всяка проява, която двамата бяха преценили, че би могла да рекламира веригата от салони и магазини или да привлече нови клиентки.

С две думи, той допълваше черната и неблагодарна работа на Уин, чиято главна грижа бяха административните и юридическите проблеми.

Ала всичко това щеше да дойде с годините. Времето на победите все още не бе настъпило, сега трябваше да оцелеят в трудната обстановка. Цяла Америка живееше в ритъма на депресията, чието начало драматично бе започнало с краха на 29 октомври. Значителна част от новата клиентела от двадесетте години сякаш се беше изпарила: „Преди единадесет години беше прекалено рано да продавам, а намерих начин да изкупя бизнеса си обратно тъкмо когато всичко рухва. Наистина нищо не струвам като бизнесдама! Вярно че без депресията никога нямаше да мога да си върна фирмата или щяха да са ми нужни десет години.“

Отложи проектите за разширяване, обстоятелствата наистина не бяха благоприятни.

Така щеше да има възможност поне да приключи случая с господин Дуайър.

28.
Сега вече зная как се чувства прасето пред някоя колбасарница

Един ден през март на същата тази 1930 г. Дейл Фицпатрик й донесе обобщен доклад за извънредно пространните си проучвания.

— Хана, ако е ваш приятел, сега е моментът да отидете да го спасявате. Ако ли пък е ваш враг, можете да отворите шампанското.

— Толкова зле ли се е подредил?

— Още по-зле.

Оказа се, че господин A. B. C. D. не бе имал особен шанс. Макар че… Всичко бе станало така, сякаш съдбата бе пожелала най-благоприятният период от живота му да съвпадне със срещата му с Хана. Първият връх в кариерата му бе настъпил в трите години след битката за „Карингтън Фокс“.

— Тази отрепка — каза Хана и скръцна със зъби — натрупа богатство благодарение на мен!

Фицпатрик, който нямаше ни най-малка представа какво се бе случило и какво имаше между Дуайър и нея, я гледаше неразбиращо.

— Продължавайте, Дейл! — рече тя.

— Купил една след друга фирми, едната за направа на железопътни вагони, другата специализирана в производството на резервни части за железниците.

— Нямаше достатъчно пари за подобно нещо.

— Не е имал. Взел е от банки и в продължение на три години се е оправял. Той е блъфирал, много е хитър, дори прекалено хитър, той е от типа мъже…

— Или жени. Не бъдете женомразец, моля ви.

— … от типа човешки същества, които смятат, че винаги ще се измъкнат и че за тяхно собствено улеснение земята е населена с глупаци. Най-накрая, след хиляди перипетии, е изгърмял, но аз ще ви спестя подробностите. Една от фирмите, например, е била на името на жена му…

— Важно ли е?

— Да пукна, ако зная. Извинете невъзпитанието ми. Не зная, Хана, пък и не ми е известно какво точно търсите.

— Добре. Разкажете ми за жена му. С нея вероятно имаме много общи неща.

(Спомни си как четеше Сад — „отгоре на всичкото Сад!“ — излегната като одалиска, символично облечена, само по кюлоти, под които бе пъхнала най-острия бръснач… без да знае какво точно щеше да направи при влизането на господин A. B. C. D.: да затвори очи и да разтвори останалото или да му отреже… да кажем носа. „И цял живот да пазя този спомен в себе си! По-добре да пукна.“)

Срещна озадачения поглед на Фицпатрик и рече:

— Не правете тази физиономия, Дейл, не съм му била любовница, ако това сте си помислили.

— Заклевам ви се, че…

— Извинен сте за невъзпитанието. Продължавайте!

— Дуайър успял да спаси от двойното си крушение достатъчно пари, та да си купи малка банка.

— Този тип е еклектичен.

— Ако непрестанно ме прекъсвате…

— Разбрано, млъквам.

— След което се развел, като междувременно, естествено, взел от жена си парите, внесени на нейно име. Оженил се повторно през хиляда деветстотин и единадесета година за дъщерята на един индустриалец от Балтимор. Година след това тъстът му починал. Няма никаква причина да се смята, че нашият човек е имал пръст в кончината му. Но тя му била добре дошла: озовал се начело на една стоманолеярна, която скоро след това… фалирала.

— Но не и Дуайър. Забравих, млъквам.

— Не и Дуайър, който изчезнал за две години. Накрая открихме следите му в Сиатъл. Оженил се за трети път, като третата му жена така и не разбрала, че преди нея е имало две други. Сполетяла я тяхната участ, след пет години брак се озовала разорена, фабриките за хранителни продукти на нейното семейство били преминали в други ръце…

— Тези на Дуайър под чуждо име.

— Точно така. Докато ги препродаде, Дуайър не е истински мошеник, както изглежда. Независимо от характера на предприятието, получено чрез брака, той всеки път се е стараел да го управлява добре, но е искал да напредва бързо и много не е умеел да изчаква. Резултат: бизнесът умира, но вместо да потъне с него или да се опита да спаси каквото може, той предпочита да изчезне, отмъквайки всичко, което може да прибере. И го е правил много умело, благодарение на цяла батарея фалшиви фирми…

Тя вдигна ръка като в училище, където всъщност никога не бе ходила:

— Някой търси ли го?

— Около хиляда деветстотин и дванадесета година в резултат от жалбата на измамените от Балтимор, ФБР му открива досие, но случаят бил пратен в архив след намесата на един сенатор и след оттегляне на жалбата. Децата изиграли ролята на предпазна клапа, каквато той им бил отредил…

— Децата ли? Какви деца?

— Страхувам се, че пропуснах да ги спомена. Той има деветнадесет деца.

Тя зяпна.

— Шегувате ли се, Дейл?

— Шест от първата си жена, три от втората, четири от четвъртата, две от петата. Засега все още живее с петата си съпруга, така че може да се надява да подобри постижението си. Според главния ми анкетьор, Дуайър е правил деца, за да му служат като застрахователна полица: в случай на неприятности с моментната си съпруга или семейството й фактът, че е баща на всичките тези хлапета, го пазел. В най-лошия случай благодарение на чара му гледали на него като на некадърник или неудачник, или пък като на човек без късмет в бизнеса, но не и като на измамник. Никой не можел да повярва, че той ще се опита да разори собствените си деца. Разбира се, никой не предполагал, че имал някъде друго семейство.

— Деветнадесет деца! Чумата да го тръшне! — възкликна Хана. После попита:

— Споменахте други два брака.

— Които са не по-малко невалидни от този в Сиатъл, защото той никога не се е развеждал със съпругата си от Балтимор. През хиляда деветстотин и двадесета година отново се оженил за богата наследница от Торонто, Канада…

— Която също се разорила, трас!

— Трас! А преди пет години се оженил, ако смея така да се изразя, за млада вдовица от Чикаго. Това пък обяснява защо днес държи най-много акции в една брокерска къща към борсата за суровини, Чикаго Мъркънтайл Ексчейндж, второто борсово средище в света.

— Но вие ми казахте, че той бил в безнадеждно положение, казахте ми го в началото.

— Безнадеждно за всеки друг, но не и за него. Хана, досега той би трябвало да е спечелил двадесет — двадесет и пет милиона. Отново е загубил всичко, истинска катастрофа, която може да се обясни единствено с невероятната му самоувереност, бих казал дори арогантност и с факта, че гледа на останалите хора като на армия кретени. Разполагам с подробности за всички неудачни спекулации, които е извършил, а те са повече от шест дузини. Ако бе използвал поне една десета от ума и въображението си само за едно от начинанията си, той неминуемо е щял да забогатее.

Замълча. Хана крачеше по покрива — тераса на сградата си на Пето авеню.

— Защо сегашното му положение е безнадеждно? Така и не отговорихте на въпроса ми.

— В Чикаго е спекулирал с пари на клиентите си; крахът и депресията са му се изсипали като гръм от ясно небе. И макар че не е единственият в това положение, той явно е изчерпал всичките си средства.

— Дейл, имам зъб на този мъж, отдавна имам да уреждам сметки с него. Искам да го притисна и да го вкарам в капан, от който да не може да се измъкне, колкото и да е хитър. Сред сведенията, които сте събрали за него, има ли нещо, което може да ми послужи като опорен лост?

— За да го изпратите в затвора ли?

— Не съм нито от полицията, нито съм съдия. Искам скалпа му. В преносен смисъл. И ще го получа. Имате ли някаква идея?

Мислел, че да. Дори бил сигурен.

 

 

Това бе станало през март. Два месеца по-късно тя пристигна в Чикаго под името Сара Х. Кърби, вдовица, австралийка и притежателка на кокетно богатство от десет милиона долара, плюс още дванадесет-тринадесет, блокирани временно на борсата от Голямата американска депресия.

На 24 май пиеше high tea^[12] и бърбореше със своята компаньонка, пищна французойка на петдесет и няколко години на име Аделаид Мунико. („От какъв зор Аделаид?“, беше попитала Хана. „Вие си сменяте името, защо да не го направя и аз? Освен това винаги съм искала да се казвам Аделаид“, бе отвърнала Ивон.)

— Госпожо Кърби? Госпожа Сара Кърби?

Той се бе изправил до нея с шапка в ръка, беше много елегантен, сресан по последна мода, с други думи страхотно брилянтосан. С разнежващ поглед и очарователна усмивка, така че годините не му личаха (беше на петдесет и седем, но изглеждаше поне с петнадесет по-млад).

— Казвам се Андрю Дуайър — рече той с великолепния си, дълбок и мелодичен глас. — Аз съм главният съдружник във фирмата, на която преди три дни сте оказали честта да посетите, за да изложите незначителните си проблеми с инвестирането. За съжаление отсъствах и това ме лиши от щастието да ви приема. И без щастливата случайност, която днес ми позволи да дочуя името ви в момента, когато говорехте на салонния управител…

Три четвърти час след като се бе настанил на тяхната маса и ги бе накарал да се превиват от смях със случки за Мъркънтайл Ексчейндж, а после ги бе затрогнал до сълзи, разказвайки им ужасната драма, която едва не съсипала живота му (бедната му жена и четирите му нещастни невръстни дечица загинали при потъването на „Титаник“), той ги покани на вечеря.

— Но не тук. Ако трябва да бъда честен, учудвам се, че сте отседнали в хотел „Лексингтън“. Не знаете ли, че тук е щабквартирата на Ал Капоне?

Тогава Сара Кърби му довери, че славата на Ал Капоне още не била достигнала до Сидни и Брисбейн, където тя живеела.

Докато си разменяха тези думи, самият Ал Капоне се появи и прекоси фоайето, придружен от четирима-петима наистина ужасяващи индивида. Във всеки случай Сара Кърби беше истински потресена: разтвори по най-затрогващ начин огромните си сиви очи.

— Добре че сте тук, господин Дуайър.

— Започвам да мразя Чикаго — рече Дуайър. — Как бих могъл да продължавам да живея в град, който до такава степен плаши една красива жена? И където човек може да срещне какви ли не типове?

— Добре че сте тук, господин Дуайър — каза и Ивон. — Толкова бяхме самотни с госпожа Сара.

На следващия ден обядваха заедно. Вечерта отидоха на концерт в Орчестра Хол. На другия и следващите дни той ги заведе да видят Арт Инститют и Музея по естествена история, както и двата милиона мебели на Мерчандиз Март, Уотър Тауър на Мичиган авеню и новата кула на „Чикаго Трибюн“.

Заведе ги също така на разходка с корабче по езерото Мичиган. („Хана, яхтата, за която твърди, че е негова, е на един от най-едрите му клиенти, на когото дължи повече от половин милион долара. Хана, с всеки изминат ден положението на нашия човек става все по-критично. Той изнемогва.“)

— Малката яхта, която купих преди три години — каза Дуайър. — Но няма да я задържа. Смятам да се отърва от нея, вероятно ще я подаря на някое младежко движение, както се отървах и от къщата си на Удлон авеню. Уви, прекалено рано, защото сега дори не мога да ви поканя у дома, колко жалко! Но нали знаете какво е да си сам. Пък има и друга причина: години упорито се борих, но спомените ми ме смазваха, скъпите ми покойници ме преследваха там, където бях познал щастието с тях… Не, трябва да се махна, да напусна този град, който ми причини толкова болка. Не зная къде ще отида. Може би в Европа, а може и в Южна Америка. Какво мога да очаквам от живота? Пари? Все повече и повече пари? Та аз вече съм богат, за какво ми са?

Разстроена, Сара Кърби лееше горещи сълзи (най-сетне бе успяла да се освободи от придружителката си Аделаид Мунико, уж я беше изпратила в Ню Йорк да досъбере багажа: Ивон бе позеленяла от яд, че я гонеха от фронтовата линия).

Плачеше и поради силното вълнение се остави да й откраднат една целувка:

— Боже мили, какво правите, Андрю? Да не сте си изгубили ума?

Той отвърна, че точно това се било случило. Че бил луд по нея и по огромните й очи, по чудесната й снага, по устицата с малко правоъгълна долна устна, по ръцете й… („Сега вече зная какво изпитва прасето пред някоя колбасарница“, помисли си Хана.)

… по миниатюрните й и очарователни ръце, по нежния й австралийски акцент.

Целуна я втори път.

„Този кучи син умее да го прави! Не се самозалъгвай, Хана, ти очакваше това, затова изпрати Ивон в тила. Очакваше го и се надяваше, признай си. Откак се помниш, винаги си си падала по мъжете. След почти тридесет години този продължава силно да ти въздейства. На твоята възраст! Наистина си порочна. Когато една жена е стара като теб, тя се занимава с бродерии. Но какви ги върши това чудовище? Ето че бърника под фустата ми. Гръм да го тръшне, това също не ми е неприятно!“

— Имайте уважение към мен, Андрю — каза тя с едва доловим глас. — Имайте уважение, умолявам ви.

Ръката застина на бедрото й (доста високо): „Отгоре на всичкото ми се подчинява глупакът!“

Ръката се отдръпна.

— Обичам ви, Сара. Осемнадесет години се борих. Не издържам вече.

(„Какви ги дрънка за осемнадесет години? А, да, потъването на «Титаник», където уж загубил жена си и четирите си деца! Ама че невероятен лъжец! Каква страхотна двойка лъжци сме!“)

— Не мога повече, Сара. Когато ви държа в прегръдките си и виждам погледа, който се процежда през полупритворените ви клепки, лекото присвиване на ноздрите, повдигането на гърдите, аз направо полудявам. Простете ми, кажете, че ми прощавате.

„Тука преигра. Макар че… Неслучайно е излъгал онези пет глупачки. Наистина е страшно обаятелен.“

— Да сте най-много на тридесет и пет години — продължи той. — Но и тях не бих ви дал. Аз съм на четиридесет и шест. За мен тези неща нямат значение, но финансовото ми положение… Искам да кажа, че разполагам с повече от необходимото, за да ви предложа живот, достоен за вас. Дори ако бяхте бедна…

Тя затвори очи: — „Да не си посмяла да се изхилиш, гадино!“

Отвори ги и откри, че той бе по-близо до нея от преди миг. Всъщност лицата им почти се допираха. „Дума няма, безшумен е като облаците, не усетих да помръдва.“

Тя леко изви талията си, на която се бе плъзнала ръката му, та той изцяло да се наслади на извивката на ханша й, на стегнатостта му и на очарователната падина, която започваше от него и стигаше чак до раменете й.

После го целуна.

С всичката срамежливост и вълнение, подходящи за ситуацията.

Ала все пак с леко прокрадване на езика, за да му докаже, че не е неопитна и може да му обещае планини от чудеса в деня, когато…

— Това е, за да отбележим нашия годеж, скъпи мой. И да ви вдъхна смелост да изчакате до деня, когато ще бъдем женени.

 

 

— Готово — заяви доста резервирано Дейл Фицпатрик на 1 юли.

(Четири дни преди това Хана бе уведомена с телеграма от Австралия, че в Сидни и Брисбейн са събирани сведения за госпожа Кърби, Сара Хелена. Сведенията, получени чрез неговия посредник, вероятно са били за господин Дуайър като река от мед за някоя гризли: госпожа Сара Хелена Кърби наистина съществувала, наистина била милионерка и вдовица, била на шестдесет и една години и действително била на пътешествие от другата страна на Атлантическия океан. Още по-сигурно доказателство за съществуването й бил фактът, че била племенница на прочутия австралийски милионер Клайтън Пайк, който преди да се спомине — а той бе го сторил преди цяла вечност, — беше личен приятел на Хана, но това никой не каза на пратеника на Дуайър.)

Тя беше предоволна от начина, по който се развиваха нещата: беше предвидила, че Дуайър би могъл да я проучва и бе приела бойно име — „и постъпих много добре, защото той е хитър. Макар да ми е неприятно да си мисли, че съм на шестдесет и една години“.

 

 

В този първи ден на юли Дейл Фицпатрик от своя страна ужасно се бе нацупил. Сърдеше се, като в същото време се стараеше да не му проличи, че е сърдит. Развитието на случая Дуайър определено никак не му се нравеше. „Той ревнува, а мен това не ме учудва. Бедният Дейл.“

Хана обсъждаше с Джеси, Денис Ласал и Джошуа Уин плановете за новата лаборатория. Сторер я бе убедил, че първоначално предвидената сграда няма да е достатъчно просторна. Бе взето решение да я разширят… веднага щом печалбите от козметичните салони позволяха да се финансира строителството. Още бяха далеч от този момент — „не губя пари, но едва удържам положението“: Голямата депресия продължаваше да разорява, хиляди предприятия затваряха, а разкрасяването не беше сред първите грижи на хората. Хана също трябваше и би трябвало да затвори някои от салоните си. Но тя не го бе направила и нямаше да го направи. Първо, защото това щеше да достави огромно удоволствие на Джавиц, а освен това щеше да постави в безизходно положение всички онези жени, които повече от всякога разчитаха на нея, за да преживяват, докато им плащаше.

— Джеси и Денис, оставете ме, моля. Вие също, Джош.

Вратата се затвори след тримата.

— Да, Дейл?

— Готово, напуснал е Чикаго с парите и багажа. Днес следобед е изпразнил трите банкови сметки във „Фърст Нашънъл“. Неговата, на кантората и тази на жена му. За третата е имал пълномощно. Жените наистина са ненормални.

След малко добави:

— Извинете, Хана.

— В тази област, както и във всички останали, мъжете са по-добри от нас. С колко разполага?

— Милион и двеста хиляди. Както бяхте предвидили, той се е появил в банката само четвърт час преди затварянето на гишетата. Казал, че отива в Сан Франциско за голяма сделка и имал нужда от пари в брой, за да я сключи. Носел писмо от съдружника си. Фалшиво. Казах ви, че изнемогва. Днес сме петък, а понеделник е почивен ден^[13], така че разполага с четири дни, преди някой да започне да си задава въпроси. А съдружникът му е в отпуска във Флорида.

— Прави ли покупки?

— Съгледвачите ми не са го изпускали от поглед за минута дори. Според тях не бил разбрал, че е следен. Купил великолепна гривна от злато и диаманти за около осемдесет хиляди долара.

— Точната цена, Дейл.

— Осемдесет и три хиляди шестстотин седемдесет и осем долара и четиридесет и три цента с таксите. При един цветар поръчал да изпратят двеста червени рози на госпожа Сара Кърби в хотел „Нидерланд“, тук, в Ню Йорк, накрая за дванадесет хиляди долара си купил дрехи за тропиците, тоалетни принадлежности и куфари. Малко преди осем часа се обадил по телефона в седалището на морската компания да се увери, че както му бяхте обещали, сте запазили каюти в първа класа за госпожа Сара Кърби, за госпожица Аделаид Мунико и за самия него на парахода, който тръгва вдругиден, неделя, за Сидни. Междувременно в стаята му занесли документация за Австралия, за която бил помолил. Хана, ще ми позволите ли една забележка?

— Не, Дейл. Много ви моля, не.

Замълчаха.

— Най-късно вдругиден всичко ще е свършило — рече Хана.

На 2-и, събота, малко преди девет сутринта, голямата дъщеря на Лизи, Колийн, мина през апартамента на Пето авеню заедно с мъжа си Норман Линкълн и трите си деца. Щяха да водят през уикенда Абигейл в Грейт Килс, на Стейтън Айланд. Линкълнови имаха много хубаво имение на брега на морето и яхта… Ала най-вече там щеше да бъде и един от по-малките братя на Норман, Крейг, който беше с две години по-голям от Абигейл и в нейните очи притежаваше привлекателността на Джон Гилбърт, когато държеше в прегръдките си Грета Гарбо (с Абигейл в ролята на Грета Гарбо, разбира се): „Крейг е наистина изключителен, мамо“. — „Точно такова впечатление направи и на мен, миличка“, бе отвърнала Хана на дъщеря си, без въобще да беше зървала въпросния Крейг.

Ивон тръгна на свой ред, цялата разтреперана:

— И се опитайте да не закъснеете.

— Аз никога не закъснявам и ти го знаеш. Защо си накарала да напишат това „госпожица“ на билетите за парахода?

— Винаги съм мечтала да съм девствена.

Прислугата си тръгна на свой ред, беше им дала почивка до понеделник вечер.

Когато остана сама, провери сметките си. Не бяха въодушевяващи: много салони работеха на загуба, а печалбите на останалите едва стигаха да покриват дефицита им.

„Гръм да го тръшне, помолих светците на Уолстрийт за лек дъждец, а те изсипаха на главата ми истински потоп!“

Към 11 часа и 50 минути иззвъня телефонът. Беше Ивон:

— Исках просто да се уверя, че не сте забравили. След тридесет и девет минути и тридесет и пет секунди ще сте закъсняла.

— Защо не се гръмнеш?

Излизаше от банята, когато телефонът отново отекна.

Гласът на Фицпатрик:

— Пристигнал е тази сутрин от Чикаго с влака в девет часа. Пътувал е под името Джордж Барет от Ню Йорк Сити. С много багаж, но е взел със себе си в единичното купе и в таксито само един жълто-червеникав куфар, същия, в който вчера е поставил милиона и двестате хиляди долара. Таксито го е закарало на пристанището, където той още един път е проверил резервациите на каютите за утре и е поверил почти целия си багаж на морската компания; при себе си е задържал само два куфара, единият от които жълто-червеникавият, преди половин час се появи с него в „Нидерланд“. Както бяхме предвидили, на рецепцията попита дали госпожа Кърби е отседнала в хотела и след утвърдителния отговор пожела да се свърже с нея по телефона, но му се обади нейната компаньонка французойка и му съобщи, че госпожата още спяла. В момента е в собствената си стая. Хана?

— Трябва да тръгвам, Дейл, извинявай — каза тя бързо, та да пресече в зародиш коментара, който Фицпатрик се готвеше да направи.

 

 

Хотел „Нидерланд“ беше през три сгради от апартамента й. При нормални обстоятелства щеше да отиде до там пеша, но за да не поема излишни рискове, Гафуил я закара с един съвсем обикновен шевролет. Остави я пред служебния вход на 59-а улица, вместо пред официалния на Пето авеню. Вътре я чакаше един служител и без да продума, я отведе до апартамента, ангажиран на името на Сара Кърби.

Влезе в последните секунди на тридесетата минута, точно както винаги.

— Фалшивата ви вана е готова — съобщи Ивон засмяна.

— Когато се хилиш глупаво като сега, приличаш на кон, страдащ от зъбобол.

Съблече се гола, помисли малко и наистина влезе във ваната, цялата в пухкава пяна от солите, които сама бе измислила: лайкучка, звъниче, краставица и щипка метличина за гъстота.

Чу Ивон да се обажда по телефона в един от салоните на апартамента.

Французойката се върна:

— Ще бъде тук най-много след три-четири минути.

— Предупреди ли Дейл Фицпатрик?

— Естествено, за каква ме взимате?

Хана се плъзна във водата така, че само главата й остана отвън, за да не намокри косата си. Млечнобелите кълба на гърдите й се очертаваха съвсем леко под синьо-зелената повърхност на водата: „вярно, че сами се държат, страхотен шанс е човек да има здраво и стегнато тяло. Ако не бях остаряла в съзнанието си, щях да си повярвам, че съм на тридесет години“.

 

 

— Не съм в много приличен вид, никак дори не е приличен — каза тя.

— Ние сме сгодени, любов моя.

Тя бавно преброи до пет, време предостатъчно според нея за изразяване на нейния свян (опита се дори да се изчерви, но в това отношение беше безсилна, ако решеше да стане китайка, по-лесно щеше да го постигне), и после му каза, че можел да влезе в банята.

Той влезе.

— Какво ме карате да правя? — рече тя превзето. — Трябва да съм си загубила ума по вас.

Той влезе и се опря на рамката, с ръце на гърба, както правят мъжете. Гледаше я малко объркан и определено учуден; издаде го мигновеният блясък в очите му, когато я видя все още гола във ваната. „Искам да ме пожелае, наистина да ме пожелае. Нека си каже, но най-вече да се убеди, че женейки се за Сара Кърби от Брисбейн, Австралия, не се жени единствено за двадесет или двадесет и пет милиона долара, които ще станат негови. Трябва на всяка цена да мисли за мен като за жена. О, аз естествено не очаквам от него да се влюби, човек все пак не бива да иска невъзможното… Но поне да ме желае. Наистина да ме желае. И тъй като с моята физиономия не мога въобще да се надявам да разпаля страстта му, нека поне тялото да ми послужи за нещо, щом не е прекалено повехнало.“

Тя също го погледна внезапно, доволна, че не срещна погледа му: той направо се бе втренчил в гърдите й. Помисли си: „Подейства! Очаквал е да види някоя сбръчкана и леко мухлясала бабичка, а току-що откри, че пребиваването в едно легло с мен може би си струва пътуването. Не сме свършили с изненадите, драги, Хана цялата е хубава, ще видиш“.

— Сара?

— Да, мили мой Андрю?

По лицето на Дуайър премина любопитно изражение. Тя си помисли още, че ако той наистина разиграваше театър, то тогава заслужаваше един от Оскарите, които току-що бяха създадени в Холивуд.

— Сара, няма да ви докосна, имате думата ми. Но не ме молете да напусна или да се обърна, когато ще излезете от водата.

Мълчание.

„Дявол го взел, защо не мога да се изчервявам? По-подходящ момент надали би имало.“

Поради липса на по-добро, тя се задоволи да спусне клепки, после да ги вдигне и да разтвори широко сивите си зеници, които ставаха още по-светли от парата, ефектът беше гарантиран.

— Никой друг мъж, с изключение на скъпия ми Мортимър, не ме е виждал гола — рече тя най-сетне.

— Няма да ви докосна.

Тя отново преброи до пет и без особено учудване установи, че собственото й тяло започваше да дава обичайните признаци (не бяха толкова обичайни, защото в това отношение бе умряла преди девет години). Толкова по-добре! Нямаше да трябва да се преструва. Стана и излезе от ваната.

Бавно. Ту впиваше в него сивите си очи, ту целомъдрено ги свеждаше надолу — така главата й се накланяше под най-подходящия ъгъл — беше съвършено наясно с ефекта, който предизвикваше с това движение, подчертаващо изящно линията на шията й, на раменете, извивката на тънката й талия и на гърба, точно преди закръгления задник.

Първо се избърса, без да бърза, с една кърпа, като търкаше малко по-силно от необходимото щръкналите зърна на гърдите си, та при всяко изтриване те да вибрират, каквито бяха стегнати. Зави се в друга голяма кърпа, в черно и наситено червено — цвета, който най-добре подхождаше на тена и на очите й, и не пропусна да подчертае контраста между тъмната тъкан и млечната белота на кожата си като слонова кост.

— Срамувам се, Андрю — има тя адската наглост да изрече.

Той не отговори и при последния поглед, който му хвърли косо изпод разрошената си коса, разбра защо: стоеше вцепенен и сащисан: „Несъмнено не очакваше подобна гледка. Не и при жена на моята възраст, още по-малко на годините на истинската Сара Кърби. Улучих го право в сърцето. Той ме желае и то страхотно, но двадесет и петте милиона нямат нищо общо с това“.

Отвън се чуха стъпките на Ивон.

— Излизайте бързо — пошепна тя. — Не искам Аделаид да разбере до каква степен сте ме подлудили.

 

 

Обядваха в апартамента, в присъствието на дамата със същото име, Аделаид Мунико. Тя — Ивон с удоволствие изпълняваше указанията — не ги остави сами дори за минута и ги отегчи до смърт с разказа за своите преживявания с добрите сестри от пансиона й в Лурд, Франция, в почти праисторическото време на нейното девичество.

Предварително изработената тактика имаше за цел да предотврати евентуалните излияния на господин A. B. C. D., разпален от сцената в банята, и близостта по време на обеда. Защото той очевидно едва се сдържеше да не го направи. „Ако бях сама, нямаше да мога да се отърва. По-лошото е, че може би щях да се оставя. Е, може би. Така и няма да разбера. Пък и предпочитам да не го разбирам. Истина е обаче, че този тип е привлекателен.“

Щом обядът приключи, играха на gin-rummy, Хана загуби 7 долара и 91 цента. Въпреки че бе свикнала да губи — беше нула във всички игри на карти, — въобще не й се наложи да се преструва на ядосана.

— Изпитвам ужас да губя. А Аделаид шмекерува, сигурна съм!

A. B. C. D. я утеши.

Вече беше четири следобед, събота, 2 юли, до отплаването оставаха деветнадесет часа.

Моментът беше настъпил.

— Оставете ни сами, Аделаид.

Едва французойката бе затворила вратата зад себе си, Сара Кърби стана сериозна и седна в един фотьойл, където поне бе сигурна, че Скъпи-ми-Андрю нямаше да се опита да я атакува.

— Имам да ви говоря, скъпи мой. За сериозни неща.

Нека я разберял, тя го молела да я разбере: по-добре от всички на света знаела, че той не бил ловец на зестри, още по-малко бил от онези недостойни авантюристи, които се възползват от доверчивостта на бедните самотни и беззащитни вдовици; по-скоро щяла да умре, отколкото да повярва дори за миг на подобни ужасии.

Но…

— Но в моята страна, особено в Брисбейн и Сидни, както и в Мелбърн, където непрежалимият Мортимър и чичо Клайтън Пайк притежаваха цели квартали, аз имам приятели и роднини.

Които нямало да пропуснат да си зададат някои въпроси за повторния й брак. В крайна сметка тя била най-богатата вдовица в цялото южно полукълбо, с изключение може би на Глинис Джоунс, но не било сигурно. „Освен това тази стара коза е с три години и половина по-голяма от мен и притежава три-четири стотици хиляди нещастни паунда повече от мен, но устата й мирише, направо ужас. За какво говорех? А, да!“

— Обърквам се, мой обожаеми Андрю. Малко съм притеснена и малко ме е срам. Но Кларънс Камбъл толкова настояваше. Добре, започвам. Кларънс Камбъл — това е моят нотариус и аз имам пълна вяра само в него — смята, че ще е по-добре за всички, преди да се качим на кораба да… как да кажа, вече не си спомням думите, които той употреби… да впишем черно на бяло какво притежава всеки от нас и да приложим документа към брачния ни договор. Боже Господи, мили, толкова лошо обяснявам нещата, разбирате ли ме?

— Да, струва ми се — отвърна Дуайър.

Уж неволният поглед на Сара-Хана долови внезапното стягане на ръцете му. „Напрегнат е, рече си тя, разбра още при първите ми думи. Много добре направих, че захванах от далеч, той не е глупав.“

Дуайър стана и започна да крачи напред-назад. Невъзмутим, но с леко стиснати устни. Тя наблюдаваше появилия се в очите му израз на пълно разочарование. „Сигурно е, че никак не е доволен, направо е бесен. Само двадесет часа преди да се измъкне от Америка, където премного бе започнал да се набива на очи, и три дни преди да се разбере, че е офейкал от Чикаго, изпразвайки чекмеджетата, това затруднение има защо да оплете нервите му на топка. Но ще се успокои. Няма избор.“

Той се върна. Поклати глава и каза:

— Днес е събота, Сара, по това време банките са затворени.

— Вярно е, че трябваше да ви кажа по-рано, мили. Трябваше да ви пиша. Но както знаете, прекарах последните седмици в Европа, в семейството на тъй скъпия ми покоен Мортимър, в един затънтен край на Шотландия, където нямаха дори телефон, какъв ужас, а дните се изнизаха и… Обожаеми мой Андрю, наистина ли нищо не можете да направите?

Погледът на Дуайър бе вперен в нея. Страхотно студен и остър. Той я преценяваше, цялата му недоверчивост се бе събудила.

— Не виждам какво мога да направя — отговори той. — Събрах всички пари, които имах в Америка, и наредих на банката си да ги прехвърли в Сидни, в онази банка, която самата вие ми посочихте.

— Ах, колко глупаво! И не можете да го докажете, разбира се.

— Не и днес. Не очаквах подобна молба няколко часа преди тръгването.

(В този момент той се поддаде на раздразнението си, тя виждаше, че отчасти, но само отчасти то бе изиграно.)

— Може би трябваше да предвидя и по едно удостоверение от портиера и млекаря, че не съм им длъжник?

— Бедничкият ми любим, но вие се ядосахте! А много ли е… Много ли е това, което сте превели?

— Девет-десет милиона — каза той, повдигайки рамене с възхитително изиграно равнодушие.

Замълчаха.

— Добре — рече тя. — Девет милиона не са много, но е добре. Във всеки случай ще успокои злите езици. Освен това ще съм само един път и половина по-богата от вас, разликата не е много голяма.

„Не преигравай, Хана! Той те дебне.“

— Естествено — продължи тя веднага — утре бихме могли да заминем заедно, като се надяваме, че парите ви ще са вече в Сидни, когато самите ние пристигнем там, но аз не съм съгласна да ви карам да поемате този риск, любими мой: представете си, че деветте милиона не са пристигнали, ще бъде ужасно! — Едва след като каза това, тя реши да рискува да го погледна право в очите. Всъщност изиграваше последната си карта: ако досега бе вярвал, че си има работа с почти отчаяна вдовица, която търси единствено мъж за леглото си…

… Сега вече тя не виждаше пречка той да открие другото лице на Сара Кърби (от Брисбейн, Австралия): милионерка, наистина влюбена, наистина разкъсвана от демона на плътското желание, но не и готова напълно да си загуби главата, която стоеше здраво на раменете й и която изискваше — думата не беше прекалено силна, — преди да се обвърже завинаги, да разбере дали бъдещият господар на нейното бяло нежно тяло, но най-вече на банковите й сметки, не е някой ловец на зестри и дали й отговаря финансово.

Замълча.

— Добре — каза накрая Дуайър. — Добре.

Отново се отдалечи от нея. — В този момент се реши всичко, Лизи. Тогава той взе решението си.

С гръб към нея той попита:

— Нима утре наистина ще заминете сама, Сара?

— Какво друго да направя, съкровище? А аз така се радвах, че ще бъда под ръка с вас… а може би и — тя се засмя глезено, сякаш така изразяваше притеснението си и свенливостта си — в обятията ви по време на дългото пътуване до Сидни.

Двадесет, може би тридесет секунди пълна тишина.

— Точно преди да се кача на влака за Ню Йорк, продадох няколко малки сгради, които притежавах в Чикаго.

Но сделката станала толкова късно, че нямал време да депозира парите в банка, за да бъдат преведени в Австралия като останалите. Освен това на път винаги било добре човек да има малко дребни пари в брой.

— И колко е това малко? — попита Сара Кърби.

— Милион и двеста хиляди.

— Това е малко по-добре от дребни пари, скъпи мой. Зная, че сте мъж, който не трябва да се тревожи за пари, но ми се струва, че говорите за тях несериозно.

Забелязала ли си, Лизи? Когато става дума за пари, милионерите са винаги най-алчни, те не са от най-щедрите, особено пък що се отнася до бакшишите. Сара Кърби не правеше изключение от правилото и затова я накарах да изрече тези думи.

— Като изключим това, Андрю — продължи Сара Кърби, — един милион и двеста хиляди не е кой знае колко.

Ново мълчание. „Боже, как се забавлявам!“, помисли си Хана, чието сърце се бе качило направо в зъбите.

Попита:

— Имаш и други, нали, скъпи мой?

Накрая той кимна. Имал и други. Малко повече от три милиона, всъщност. Тях почти ги бил забравил. Те били капиталът на една фирма, чийто единствен и официален собственик била някоя си Мери Мар. (Хана знаеше името, защото го бе прочела в доклада, който Фицпатрик й бе приготвил: това беше първата жена на Дуайър, онази, на която бе направил шест деца… „Почти щях да забравя, че господин А. В. Д. Дуайър е унищожител на жени, отрепка…“)

— Поради определени причини — обясни Дуайър — предпочитах да не фигурирам в тази фирма. Само недейте да ревнувате, скъпа Сара, тази Мери Мар е една добра нещастничка, над която се бях съжалил, въпреки че между нас никога нищо не е имало. Тя дълго време работеше за мен и ми служи за прикритие. Нали знаете как е в бизнеса. Но в действителност фирмата е моя. Имам удостоверителен акт, с който мога да го докажа.

Сара Кърби щастливо плесна с ръце:

— Ах, отново дишам! Четири милиона и двеста хиляди все пак са друго нещо, никой няма да може да каже, че съм се омъжила за ловец на зестри. Глинис Джоунс ще се пукне от ревност. Защото вие, разбира се, можете да представите този удостоверителен документ, нали? Както и онзи милион и двеста хиляди в брой?

— Всичко се намира в един куфар, който оставих в сейфа на хотела. Сара, на кого, по дяволите, искате да покажете тези неща?

— Не ругайте, съкровище, изпитвам ужас от това.

— Извинете ме. Сара, споделих с вас всичко това, защото сме сгодени и нямаме тайни един от друг. Но да го разкриваме на разни непознати…

— Но Кларънс Камбъл не е непознат, скъпи. Освен това е ням като гроб. О, любими Андрю, какво прекрасно пътуване ще започнем от утре, не съм на себе си от радост. Ще видите, ще заобичате Австралия. Разбира се, тези малки подробности бяха неприятни, но слава богу, всичко се уреди. Вие сте богат наполовина колкото мен, като броим и онези девет милиона долара, които сте наредили да преведат, но това няма значение. Парите са без значение, когато хората се обичат.

„Хана, ти наистина си гадна, това е най-малкото, което може да се каже!

Ала лекото скрибуцане, което долавяш, е от капана, който щраква над господин Дуайър.“

 

 

„Кларънс Камбъл“ дойде и си отиде, след като внимателно прегледа — дори преброи милиона и двестате хиляди долара банкнота по банкнота — цялото съдържание на жълтеникавочервения кожен куфар. Изглеждаше съвсем като истински нотариус: весел като писмено съчинение и с поглед, изпълнен с непреодолимо подозрение към всеки документ, който преглеждаше, сякаш предварително бе убеден, че всичко е фалшиво.

При все това не откри нищо съмнително. Нито в документите на госпожа Сара Кърби, която представи удостоверение от Манхатън Банк, че след всички направени проучвания и проверки се е установило, че тя притежава състояние от 25 милиона и 654 000 долара.

Нито в удостоверителния акт, представен от Дуайър, Андрю Бартън Кол.

След което си тръгна. Ивон не се бе върнала. Все още.

Куфарът стоеше в стаята заключен.

Сара Кърби отново запляска с ръце, възхити се, направи муцунка — доста мила като цяло — и засия, когато Дуайър най-сетне се реши да й подари гривната от злато и диаманти.

В това време Хана мислеше: „Отървах се на косъм. За малко да ми се измъкне. Усетих момента, в който бе силно изкушен да прати скапаната Сара Кърби по дяволите и да хукне да дири друг начин да се измъква от капана, в който е попаднал. Но двадесет и петте милиона дойдоха тъкмо навреме, повдигнаха духа му, макар все още да се питаше струва ли си да се мъчи с тази толкова алчна австралийка. Вероятно е срещал и други такива, търчи по фусти от най-млада възраст. После реши да отстъпва и да играе до край: подари ми гривната, а това е знак — много хубав между другото, този проклетник има вкус. Реши се, защото вярва в себе си и си е казал, че все ще намери начин да вземе мангизите на австралийката, когато отиде с нея в страната на кенгурутата. Мисля, че дори знам как ще действа и на коя струна ще свири: леглото и милувките. Сцената в банята го е убедила, че Сара е луда по тялото му и скоро ще бъде послушна като агънце. Направо бих заложила три копейки, че е великолепен любовник; има талант за това, а и… всичко останало“.

Тя направо се опули пред гривната:

— О! Андрю, обожавано мое съкровище, вие сте луд! Прекалено ме глезите, не очаквах такова нещо.

Тя се хвърли на врата му и го целуна. Дълго и истински, „влагайки всичко-каквото-си-трябва, нали е за последен път, нека се възползвам“.

Когато най-сетне се откъсна от Дуайър, който бе започнал да я опипва, тя постави гривната на лявата си китка и отиде да се огледа в голямото огледало в спалнята й, като остави всички врати след себе си отворени.

— Сигурно сте платили за това нещичко огромна сума.

— Нищо не е достатъчно хубаво за вас.

Тонът все още бе малко сух. Въпреки истинското вълнение, което бе изпитал в момента, когато тя се бе хвърлила в обятията му, все още не бе успял да преглътне огорчението си заради нотариуса. „Време е да свършваш, Хана.“

Тя попита:

— Колко, Андрю?

— Какво значение има, любов моя?

— Колко.

Мина известно време.

— Сто и четиридесет хиляди — каза той.

Тя се усмихна на собствения си образ в огледалото:

— Осемдесет и три хиляди шестстотин седемдесет и осем долара и четиридесет и три цента, в които влизат и таксите, би било по-точно — рече тя.

Върна се в салона. Той я гледаше с ръце в джобовете на идеално скроеното сако и очите му сякаш започнаха да се премрежват.

— Не се мъчете — каза тя. — Минаха двадесет и девет, почти тридесет години, но аз смятах, че ще ме разпознаете по-бързо. Вярно че сте се изпречвали на пътя на толкова много жени… за тяхно най-голямо нещастие. Истинското ми име е Хана, разбира се.

Наблюдаваше ръцете му.

„Внимавай, Хана!“

— Преди да се опитате да направите някоя глупост, Дуайър, би било добре да погледнете през външната врата.

Най-сетне той се размърда.

Отиде и отвори вратата. Дори тя, която беше доста по-навътре, видя тримата мъже, единият от тях бе Дейл Фицпатрик, който бе сторил чудо и бе намерил двама помощници, по-високи и по-едри и от самия него.

— Можете да затворите, Дуайър. Те ще влязат само ако ги извикам.

Той тръшна вратата, върна се в средата на салона и запали пура. Ръцете му въобще не трепереха. „Чудесен самоконтрол. Дейл беше напълно прав, ако този човек бе впрегнал енергията, въображението, предизвикателността и ума, доказани в не едно мошеничество, в едно-единствено начинание, днес щеше да е един от най-богатите и най-уважаваните хора в Америка. Мъжката глупост е безгранична и може да се сравнява единствено с женската.“

— Сега се сещам — рече той, — аферата „Карингтън Фокс“. Как съм могъл да забравя очите ви?

Усмихна се, отново се опитваше да използва чара си.

— Най-напред за парите. Милионът и двестате хиляди долара в куфара, по мои сведения се разделят по следния начин: четиристотин и осемнадесет хиляди принадлежат на незаконната ви съпруга в Чикаго, седемстотин шестдесет и четири хиляди сто петдесет и осем — на вашия съдружник брокер — официално те са на кантората ви, но вие дължите доста пари. Ще се погрижа лично тези суми да бъдат изцяло върнати. Можете да задържите разликата от седемнадесет хиляди осемстотин четиридесет и два долара. От които обаче ще приспаднем моите разходи по случая. Ще ви останат деветстотин и шест долара.

Той не гъкна. „Мозъкът му сигурно ще се пръсне от мислене.“

— Сега за трите милиона и двестате тридесет и осем хиляди долара на фирмата. Знаех за съществуването й, но не предполагах, че има такива активи. Друг въпрос беше как да докажа, че е ваша. Това е факт благодарение на удостоверителния акт. Няма защо да го търсите в куфара, той вече не е там. Кларънс Камбъл е нотариус колкото вие и аз, той е панаирджийски фокусник и извърши подмяната в мига, когато ви целунах, спомнете си.

— Мери Мар е моя жена. Имаме и деца.

— Развел сте се с нея на двадесет и трети април хиляда деветстотин и шеста година, имам копие от съдебното решение. Но за шестте деца на Мери сте прав. Съжалявам само, че сте пренебрегнали задълженията си на баща по отношение на останалите тринадесет. Ето какво ще направим, аз ще контролирам тези пари и Мери Мар и децата й ще получават петнадесет хиляди долара годишно, докато са живи. Що се отнася до вас, от тях вие не само няма да получите нищо, но ако някой ме уведоми или аз се усъмня, че се навъртате край жена си, плащанията веднага ще бъдат спрени и ще се подновят, след като се махнете. Ще имате обаче право на четири посещения годишно. Останалата част от парите ще бъде разделена на петнадесет части; по една за всяко от останалите ви деца и две за вашите кредитори. Те надали ще покрият с тях дадените средства, но човек не може всичко да оправи. За тях не ме е грижа, да не са давали пари на човек като вас.

Тя свали гривната от лявата си китка.

— А това, господин Дуайър, е вашият подарък за Мери Мар. Вашият подарък за сбогом. Можете да избирате, Дуайър: или да изчакате до вторник в компанията на полицейски капитан Дейл Фицпатрик и неговите хора — това са хората пред вратата, когато в Чикаго ще започнат да ви търсят. В Чикаго ще го направят, след като прочетат някои документи, изпратени от анонимен информатор, а аз съм сигурна, че Ню Йорк, Балтимор, Сиатъл и Торонто бързо ще последват примера на хората от Мичиган.

— Или?

— Аз наистина познавах един австралиец на име Клайтън Пайк. Беше мой много скъп приятел. Той почина, но има племенница малко по-възрастна от мен, Сара Кърби — знам, че сте събирали сведения за нея; той има и син, който освен всичко останало е и собственик на няколко милиона акра и на една железопътна линия. Писах на Тери Пайк. Намерил ви е работа като началник-гара. Мястото се нарича Алис Спрингс. Потърсете в самия център на Австралия и ще видите една съвсем малка точица, там е то. Засега е само махала, но той разчита на вас да раздвижите нещата. Лично ще ме информира за вашето пристигане и за евентуалното ви отпътуване — особено ако ви хрумне идеята да се върнете в Америка.

Внезапно той вдигна поглед, не се разбра добре ли го изигра или наистина беше развълнуван, но изглеждаше смутен:

— Държа много на децата ми от Мери — каза той.

— Предвидих тази възможност — отвърна тя. — Снощи говорих с Мери Мар. Тя е съгласна отново да се съберете, ако наистина поумнеете. В такъв случай, но само в такъв случай, моите разпореждания относно изплащането на пенсия от петнадесет хиляди долара ще бъдат анулирани или по-скоро преразгледани. Единствена Мери ще може да получава парите, но вие също ще се възползвате от тях, при условие че няма да я напускате или да й изневерявате.

— Страхотна мръсница сте! — възкликна той.

Тя му се усмихна.

— Зависи от момента. Мери е съгласна също да замине. С двете ви най-малки деца. Томас и Лизбет, останалите са на възраст да могат да се оправят сами и, за моя изненада, вие сте се погрижили за тях. Това ме направи по-отстъпчива по отношение на вас. Дуайър, аз съм висока метър и четиридесет и осем, тежа четиридесет и два килограма и чаках двадесет и девет години, за да ви пипна. Ще чакам още толкова, ако се наложи, но ще ви видя сметката, окончателно и безмилостно този път, ако причините още мъка на тази жена. Която е страшно глупава, щом е толкова влюбена във вас, но тези неща не се обсъждат.

— Тя с мен ли ще тръгне?

— По щастлива случайност каютата първа класа на борда на кораба, който утре тръгва за Австралия, запазена за някоя си госпожа Сара Кърби, и тази на името на Аделаид Мунико, са свободни. Дамите се отказали от пътуването. Освен това има и каюта на ваше име. Няма да ви е тясно.

Мълчание.

Той бе вперил поглед в нея. Поклати невярващо глава, после пак я погледна.

— Хана? Мога ли да ви наричам Хана?

— Защо не. Така и така ще заминете.

— Хана, имате възхитително тяло. Искрен съм, не виждам защо да лъжа. Преди малко направо онемях. Завиждам на мъжа, който може да ви взима в прегръдките си и да ви държи в тях. Кога трябва да дам окончателния си отговор?

— Не бързам — отвърна тя. — Достатъчно е да ми го съобщите в следващите десет секунди.

29.
Това не пречи да си готина…

— Изглежда, виното е от много добро качество — каза Дейл Фицпатрик.

— Не се съмнявам. Това е „Сент-Емилион Балестар-ле-Турел“. Откъде го купихте, Дейл?

— Преди две години ми го подариха в Париж. Но вече не е особено прясно. Ако се вярва на датата на етикета, то е поне на три години. Мислите ли, че все още става за пиене?

— При условие че престанете да го разклащате. Човек би си помислил, че се опитвате да дадете знак на кораб в далечината. Отворете го полека, моля ви. Както бихте помогнали на някоя дама да си свали фустите. Аби, ще ми помогнеш ли да наредя приборите?

Четвърти юли бе един от най-слънчевите дни. Плажът бе леко стръмен, скрит зад редица черни скали, над които се извисяваше висок бор. Хана се бе съгласила да облече бански и да отиде да се потопи в Атлантическия океан единствено защото Абигейл искаше някой да я придружи. „Да си майка изисква и жертви.“ Тя обаче не посмя да нагази по-дълбоко от глезените и то едва-едва, а после с голяма тревога бе гледала как дъщеря й навлиза навътре, плувайки като риба.

Краткото излагане на слънцето й бе предостатъчно. Пропълзя до сянката на дърветата, където бе спряла колата.

— Мамо?

(Абигейл шепнеше.)

— Страшно си готина по бански. Дейл не престава да те поглъща с поглед.

— Затваряй си устата, Сополано! Може да те чуе.

— Говорим на френски и той няма да разбере.

— Още по-зле. Не е възпитано.

— Госпожа Хана ме учи да говоря възпитано, и това доживяхме.

— Мога да говоря много благопристойно, когато пожелая.

— Тогава значи не ти се случва често.

— Аз съм една много възпитана възрастна дама.

— Това не пречи да си готина.

Ръцете им се докоснаха, докато разстилаха покривката за пикник на черни и наситено червени карета. Бяха в Ойстър Бей, на Лонг Айланд, недалеч от мястото, където Дейл Фицпатрик имаше вила. Въпросният Дейл се бе отдалечил, крепейки бутилката вино „Сент-Емилион“ сякаш пренасяше нитроглицерин. Сега ровеше в багажника в издирване на нещо, което да наподобява тирбушон.

Погледите на Хана и Абигейл се срещнаха.

Мина миг.

— О, Аби! — възкликна Хана, изведнъж обзета от нежност.

Прегърна дъщеря си. И двете бяха на колене.

— Благодаря ти, че дойде с нас, мила, въпреки конкуренцията на тъй прекрасния Крейг.

— Крейг ли? Минало свършено. Сега е Лес.

— Лес?

— Лестър Форбс. Учи в Йейл.

— Сигурна съм, че е невероятен.

— Беше миналата седмица. Започва леко да губи терен. Само ако познаваше Джими!

— Дъщеря ми е мъжеядка.

„А ти, Хана, дори не знаеше колко е прекрасно да имаш край себе си дете, което обичаш и което те обича.“

— Джими е направо изумителен — каза Аби. — Истинско чудо на природата. Но те моля никога да не се показваш пред него по бански. Защото ще загубя всякакви шансове.

Дейл се върна умърлушен. Не бил намерил нищо и щял да опита със скаутския нож на сина си.

— В кошницата до краката ви има много хубав тирбушон — му каза Хана.

После с Аби прихнаха да се смеят.

 

 

— Хана!

— Зная какво ще кажете, Дейл.

— Не се и съмнявам. Но аз все пак ще ви го кажа: нищо не разбирам от вина…

— Точка за вас — рече Хана през смях. — Аз мислех за съвсем друго нещо.

— … нито от вина, нито от изобразително изкуство. И от изкуството като цяло, нито пък от онези неща, които продавате на дамите. Така и не разбрах защо толкова мразехте онзи мъж, който вчера отплува за Австралия с жена си и двете си деца. Не съм много сигурен и дали разбрах какво точно правехме пред вратата с двамата футболисти. Въобразявах си един бог знае какво…

— Той с пръст не ме докосна, Дейл.

— Щях да го убия, ако го беше направил. Против волята ви, искам да кажа. Не мога да претендирам да ви спра да… тоест… ох, по дяволите, съвсем се обърках. Извинете ме, че изругах. И не ме гледайте така.

— Кой беше човекът, който се престори на нотариус? — попита тя с надеждата да промени насоката на разговора. — Дейл, човек спокойно можеше да го сбърка с истински нотариус. Не можех да повярвам на очите си.

— Но той си беше нотариус. Моят личен. Бях го помолил да прегледа само документите на Дуайър, а за другите да се престори, че…

Тя избухна в смях.

— Дявол го взел! А аз да кажа на Дуайър, че е панаирджийски фокусник, способен да подмени незабележимо удостоверителния акт.

— Не разбирам, удостоверителният акт беше в куфара и преди, и след това — каза Дейл Фицпатрик съвършено объркан.

— Естествено, че е бил! Щом като вашият нотариус е бил истински, а Дуайър лично постави удостоверителния акт в куфара след излизането на истинския фалшив нотариус или беше фалшивият истински нотариус, обърках се. Накратко аз блъфирах Дуайър, а той се хвана, няма нищо по-лесно да излъжеш лисицата, особено когато е горда, че е лисица за другите. Дейл? Предпочитам да не ми задавате въпроса, който ви се върти в главата.

Но той й го зададе.

Тя намали скоростта. Смрачаваше се. Абигейл спеше полегнала на задната седалка, с ръка под бузата, тъй нежна и розова, че можеше да разтопи всяко сърце. Хана караше, за да седне зад волана бе използвала за претекст специалната седалка на колата. Връщаха се в Ню Йорк.

— Отговорът е „не“, Дейл. Много ми е мъчно да ви го кажа. Но аз ви бях предупредила.

— Никога няма да се откажа да се оженя за вас.

Сега колата вървеше съвсем бавно. Пред тях вече се виждаше Манхатън.

— Стара съм, Дейл. Чувствам се много стара.

Спомените я връхлитаха един след друг; без прекъсване, както често ставаше от девет години насам. До нея Дейл Фицпатрик говореше, но тя не го слушаше; всъщност тя въобще не го чуваше: Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не си отива да спи, защото я няма още каретата му.

„Какво те прихваща, Хана? Ето че отново умираш. Връщаш се към най-страшните моменти в Моркот.“

Почти несъзнателно тя рязко натисна педала на газта и дванадесетте цилиндъра и тристате конски сили на колата мигом отреагираха. Задминаха цяла колона фордове като светкавица… Събудена от рязката смяна на скоростта, Абигейл седна и постави двете си ръце на раменете на майка си.

Усмихна се на Хана в огледалото за задно виждане.

30
Избирам затвора…

Гручо Маркс пожелал да запише децата си в клуб по плуване. Отказали му, защото бил евреин, а следователно и децата му били такива. Гручо написал на директорката извънредно любезно писмо, в което изтъквал, че тъй като жена му била християнка, то децата, които имал от нея, били само наполовина еврейчета, та не можела ли госпожата да разреши да се запишат в клуба, пък те да влизат във водата само до пъпа?

Хана се засмя. Обожаваше откачения хумор на Марксови.

Нужни й бяха почти две години, за да реструктурира изцяло американската си верига, и едва през последните седмици на 1932 г. реши, че е приключила. Поне с центровете за връзка с клиентките: към тази дата северноамериканските й козметични салони бяха деветнадесет. Кати Монблан, която си бе върнала моминското име, за да работи с Хана, беше започнала проучванията за откриване на двадесетия, в Мексико, след като с Хана бяха ходили там през 1931 г.

Магазините пък бяха седемдесет и четири.

Месеците ожесточени спорове се увенчаха с подписването на нови договори с големите магазини; Джавиц бе развил чувствително тази част от бившата си империя, защото тя най-бързо носеше печалби. Хана беше на съвсем друго мнение.

— Джош, искам незабавно да се прекрати смесването на продуктите, които продавам в моите салони и магазини, и тези, които в големите магазини се продават с надписа „препоръчано от Хана“.

— Договорите не са изтекли, Хана.

— Значи нямаме достатъчно оръжия да ги нападнем.

— Няма значение.

— Какви ми ги дрънкате? Вие имате, ние имаме направо страхотно оръдие: ако не се съгласят да преговарят, големите магазини няма да получат повече нито бурканче крем, нито дори за жените им, искам да кажа за жената на директора им. Ако има такъв.

— Нима ще направите това?

— А не, ще ги гледам!

— Ще загубите значителни приходи. И без това с депресията спаднаха.

— Готова съм да загубя тези пари, Джош. След дълго време, може би след петдесет години, ще разберете, че съм имала право: в един луксозен магазин, пълен с очарователни козметички, специално обучени от мен, не могат да се продават същите долнопробни мазила, които се продават редом с тенджерите в някой дръгстор в Дакота.

— След петдесет години няма да съм жив.

— Но аз да. Освен ако дотогава не се променя. Свободно, Джошуа Робърт Уин, и на коня!

Само седем месеца по-късно Уин призна, че е била права. Като в същото време подчерта, че задачата му е била улеснена — инак несъмнено щели да му трябват петнадесет години — от всеприсъстващата Депресия. Засегнати също от кризата, големите магазини не се бяха решили да изпуснат една от най-рентабилните стоки по техните рафтове.

— Обърнаха се към конкурентите ни, но те им поискаха в най-добрия случай поне година, за да могат да започнат да зареждат, но трябва да знаете, че няма да е все така: следващия път конкуренцията ще е готова да отговори. Този път бяха неподготвени.

— Следващия път ние ще имаме друго оръдие.

На президентските избори тя гласува за Рузвелт. Първо, защото вече не понасяше физиономията на Хувър, но най-вече защото си бе спомнила за онзи очарователен министър, когото бе видяла у Каденови в Бевърли Хилс и който умееше да сервира ненадминато мартини.

— Това е същият Франклин Рузвелт, нали, Мариан? Не греша, нали?

— Същият е.

— Жена му е ужасна.

— Няма нея да избират за президент.

Тя научи, че Мариан сериозно се бе ангажирал в кампанията на страната на кандидата демократ… и че дори сериозно я е финансирал.

— Дявол го взел, Мариан, да не искаш да кажеш, че си платил този тип да бъде избран?

— Точно така.

— А кой ще ти върне парите?

Той чак се усмихна: нещата въобще не стояли така, обясни й той, не ставало дума за заем или подкуп; той просто смятал, че Рузвелт бил най-способен да сложи ред в тази страна, от какъвто тя изпитвала остра нужда. Освен това се надявал, че като отидел в Белия дом, същият този Рузвелт щял да го остави на мира.

— Хана, аз, а и много други хора в тази страна очакваме от правителството едно-единствено нещо: да ни остави да работим спокойно.

Цяла реч, нещо необичайно за него, който обикновено бе крайно оскъден на думи. Тя го гледаше доста объркана, не знаеше, че е толкова запален по политиката.

Тъй като, от една страна, на нея наистина й бе дошло до гуша от физиономията на Хувър, а от друга страна, Рузвелт имаше приятна усмивка, един хубав ден тя взе, че откликна на призива на комитета в подкрепа на кампанията на демократите за набиране на средства. Даде десет хиляди долара, но не пропусна да си каже, че е откачена: парите се влагаха или се даваха, каква бе тази неопределена сделка? Но какво по-добро от президент, който обича коктейлите и шампанското „Дом Периньон“?

 

 

Отново откри школите за козметички и продавачки. Малко против волята си. Не й се струваше разумно да прави прибързани и излишни инвестиции, докато положението не се променеше. Според Мариан, а и според други, дори Рузвелт (той бе избран и тя бе решила, че в известен смисъл той й дължи десет хиляди долара) не можел да задвижи машината по-рано от следващата година, тоест 1934-а. „Ще почакам до тогава, но ако нещата не се оправят, такова писмо ще му напиша на този почитател на «Дом Периньон»…“

 

 

Откри отново школите, защото не издържаше повече да отказва работа на стотиците млади момичета, които отчаяно я молеха. Независимо от ужаса си от благотворителност (не от скъперничество, а защото бе убедена, че даването на пари е лоша услуга за подобни хора). Работа или шанс да си намериш такава, да. Но да раздаваш жълти стотинки и да си купуваш по този начин чиста съвест за два долара? „Или може би хиляда, защото за мен хиляда долара са като два за портиерката.“

— Кати, ще открием отново скапаните школи. Заеми се!

— Нуждаем се от козметички и продавачки колкото от жълта треска.

— Отвори отново школите и си затвори голямата уста, ако обичаш. Както винаги ще взимаш само най-добрите.

— После няма да можем да им осигурим работа.

— Ще видим. Поне ще имат някакъв шанс да си намерят работа. Или да започнат самостоятелно.

— На практика никоя от тях няма да може да си плати обучението.

— Ще ни върнат парите, когато започнат да работят. От мен толкова. Свърши ли да спориш? Да ти начертая ли план?

— Искам да те предупредя, че в Рим никога няма да те канонизират за светица, еврейка си.

— Голяма мъка ще ми е, като се спомина.

Лично изнесе първите лекции.

Установи, че повечето от курсистките й са бледи и с хлътнали очи.

— Кати, ще откриеш столова. Действай!

— А момичетата ще си платят, когато си намерят работа, нали?

— Не ме дразни, Монблан. Освен това те предупреждавам, че ако само една дойде да ми благодари или вземе участие в проява за възхвала на Хана, моментално ще я изхвърля. Не се шегувам.

 

 

С необичайна за нея срамежливост от време на време отиваше да поработи с химиците в лабораторията, която бе точно до школите, в Ню Рошел. Сторер наскоро бе взел на работа един русоляв очилатко, който инак беше изключително красив младеж на име Пол Травърс. Родом от Кливланд, той беше страстно влюбен в изследователската работа и имаше развихрено въображение. Двамата със Сторер бяха ненадминат екип; взаимно се допълваха. В началото тя се задоволяваше да ги гледа как работят.

Не закъсня да констатира — и то с огромно удоволствие! — че в областта на растенията тя знае повече от тях, независимо че нейната и тяхната терминология невинаги съвпадаха. (Тъй като говореше десетина езика, тя взе да използва странна смесица от английски, френски, полски, идиш, немски, руски, испански и италиански думи, а понякога добавяше някоя и друга от швейцарски диалект или от този на аборигените в Австралия.)

Ето защо, когато предложи (възможно най-предпазливо, защото Ладислас Сторер беше труден характер) да прибавят dibo-watou, те двамата с Пол Травърс я погледнаха озадачено. Тя обясни, че dibo-watou — пишело се както се произнасяло — е растение, което растяло в Нови Южен Уелс, в Австралия, по бреговете на река Дарлинг, може би го имало и някъде другаде, но тя не била виждала, приличало на mushroom^[14], но наистина съвсем бегло; от цялото това описание те разбраха, че растението е това, което във френска Савоя наричат Евстахиева трева.

Обикновено Сторер не изглеждаше особено убеден от тези тъй блестящи обяснения. Пол Травърс полагаше по-големи усилия да разбере. Той я засипваше с латински названия (по-лесно би разбрала иврит) и често два-три часа по-късно същият този Пол, осенен от просветление, питаше дали пък това не е някоя разновидност на къдраво сапуниче.

Опитваха сапуниче, от което имаха екстракт, и ето че резултатът, търсен от три седмици, се получаваше: кремът ставаше лек и почти пухкав.

— Наистина ли знаеш всичко за растенията, мамо?

— Колкото познавам лично всички жители на Ню Йорк, не бъди наивна, миличка.

На 4 юли Абигейл навърши осемнадесет години; беше по-висока от майка си. (В това отношение изненади не можеше да има, с изключение на джуджетата на Барнъм^[15] всички бяха по-високи от нея.) Изненада беше, че в университета девойката бе избрала да учи ботаника, растителна биология и химия, без Хана въобще да я беше подтиквала.

— Ако си искала да ми доставиш удоволствие, Аби, успя. Щастлива съм. Но не бих искала…

— Не започвам да уча това, за да ти подражавам, мамо, а защото ми харесва. Това ли искаше да знаеш?

На Хана й трябваше повече от година, за да успее да се самоубеди, че дъщеря й я обича истински, независимо от възхищението и гордостта, че е дъщеря на Хана, за която пишеха във всички вестници. Хана осъзнаваше, че е парадокс да може спокойно и решително да ръководи делата си, и в същото време непрестанно да поставя под съмнение любовта, която можеше да събужда у обичаните от нея хора.

Абигейл проследи всички етапи от изграждането и пускането в действие на лабораторията в Ню Рошел. През лятото на 32-а дори работи три седмици като помощник — лаборантка срещу 62 цента и 50 на час или общо за 301,60 долара за четиридесет и девет часова работа на седмица. Не можа да работи цял месец, защото Хана й бе направила забележка, че не е редно да заема едно работно място, след като не е нуждаеща се, а толкова много хора са безработни.

За осемнадесетия й рожден ден Хана й купи първата кола, скромен малък форд. Не особено ентусиазирано: „Ако ще караш като мен, по-добре да ползваш влак или автобус“. Ала младото момиче караше, както вършеше всичко: без никаква припряност, съвсем спокойно.

Всъщност Хана се тревожеше повече от любовните приключения на дъщеря си, която колекционираше приятели със смущаваща последователност. „Някои от тях никак не бяха лоши. Гръм да го тръшне, нима ще ставам баба?“

Лизи, с която сподели притесненията си, прихна да се смее:

— Ти, която ми разказваше как на петнадесет години си се разхождала нощем сама по улиците на Варшава с разни вълци по петите!

— Не вълци, а един-единствен. Освен това беше прякор. А и времената бяха други.

— И след сто години майките и бащите все ще казват: в нашата младост времената бяха други. Та нали на възрастта на Аби ти беше прекосила чисто и просто цялото земно кълбо.

— Не беше на този континент.

— Ще се гръмна. Дъщеря ти със сигурност е по-разумна, отколкото ти въобще някога си била. То не е толкова трудно.

Хана си рече: „Лизи е права, наистина изглеждам глупаво с това ревниво бдене над девствеността на дъщеря ми“.

 

 

Беше пролетта на 1933 г. Месец по-рано, през март, както по онова време беше прието, Франклин Делано Рузвелт бе встъпил в длъжността си на президент. Доколкото Хана знаеше, той се оправяше не лошо; на 12 март, в първия от неговите „разговори край камината“, които щяха да станат прочути, той бе отправил призив за по-голямо доверие в банките и ефектът не закъсня: за първи път депозитите надхвърлиха тегленията.

— Оценявам това на двадесет и пет долара. Дължи ми девет хиляди деветстотин седемдесет и пет.

— За кого говориш?

— За Рузвелт.

— Рузвелт ти дължи пари?

— В известен смисъл.

Хана използваше колата си марка „Бугати“ вече само в редки случаи. (Бе решила да не я продава, много я обичаше.)

Караше дюзенберг.

Беше много доволна.

— Мамо — каза съвсем спокойно Абигейл — има една…

Три секунди.

— Една какво? — попита Хана.

— Каруца с кон. Онази, дето е вече километър зад нас. Минахме толкова близо до коня, че усетих дъха му. Не мислиш ли, че караш малко бързичко?

— Когато се влача, се разконцентрирам.

Спидометърът сочеше точно 200 км в час.

И естествено неминуемото се случи. Почти три часа бяха профучавали като фурии през различни населени места в този район на Кънектикът, североизточно от Хартфорд, по пътя за Бостън. За щастие Хана ги видя навреме и успя да спре своето чудовище няколко метра преди заграждението, направено от една полицейска кола и дълга каруца с пейки.

Полицаите, които се приближиха, бяха много руси, много розовки и много сладки.

— Какво има? — попита Хана. — Това, дето преграждате пътищата, е много опасно. Ако карах малко по-бързо, щях да ви размажа.

Полицаите обясниха, че колегите им от еди-коя си община, а и от няколко други им съобщили за черен болид, който…

— Колата ми е в червено и черно — отвърна Хана. — По-точно наситено червено. Не е черна.

Оказа се, че подробностите нямали никакво значение и съдията щял много да се радва да види дамите. Накараха и двете да слязат от колата и ги заведоха в една частна къща, чийто хол бе превърнат в съдебна зала. Вътре се намираше дребен мъж с очила, който, видно с просто око, изпитваше тежка погнуса от автомобилите и от всичко, свързано с тях.

— Петстотин долара глоба или пет дена затвор.

— Избирам затвора — живо отговори Хана.

Пълно мълчание. Съдията и полицаите се консултираха с поглед. А Хана се изсмя на ум: „Но те какво си въобразяват? Че ще ме тикнат в затвора? В края на краищата никого не съм убила. Освен това съм сигурна, че нямат затвор за дами без придружител.“

— Четиристотин долара — каза с нежелание съдията.

— Или четири дни затвор, така ли? Избирам затвора.

„Дребничкият съдия ще се побърка.“ Тя реши все пак мъничко да го улесни:

— Всъщност елате да видите, господин съдия.

Излезе, следвана по петите от двамата полицаи и съдията, а след тях Абигейл и четирима-петима зяпачи, и застана до дюзенберга, чиито никелирани ауспухови тръби блестяха на априлското слънце.

— Нима можете да допуснете — каза тя и разтвори големите си сиви очи, — нима можете да допуснете, като ме гледате такава дребна и крехка, че въобще мога да карам това нещо с… с колко казахте?

— С поне сто мили в час. А може би и повече.

— Сто мили в час? Кълна ви се, че никога не съм карала тази кола със сто мили в час. Или за минута-две, ако съм се била замислила, но не повече.

Прониза с поглед Абигейл, която едва се сдържаше да не се разкиска истерично.

„Разиграваш тази комедия специално за нея, Хана. Иска ти се да й покажеш как майка й се прави на палячо.“

— Добре — рече дребният съдия, — защо не се споразумеем за двеста и петдесет?

— Два дни и половина затвор. Но къде е този затвор?

След три минути майката и дъщерята се озоваха в компанията на едно изпосталяло плашило, на което за нещастие не бяха отнели китарата, и на един пияница, който хъркаше.

— Не мислиш ли, че можеше да се съгласиш на двеста и петдесет? — попита Абигейл на френски.

— Ти ли ще ме учиш да се пазаря? Ще се споразумея за половината пари.

Едва не прихнаха отново и двете. Но в кабинета на шерифа бе настъпило раздвижване. Той показа честната си физиономия.

— Не мога да ви оставя тук за през нощта, няма да е правилно. Бихте ли желали да дойдете с мен до хотел „Абът“? Съдията е съгласен да си излежите времето в стаите на хотела.

— Зная правата си — отвърна Хана. — Не желая с дъщеря ми да ни отвлекат търговци на бели робини. Няма да изляза оттук под никакъв предлог. Нали, скъпа?

— Абсолютно — потвърди Абигейл.

Шерифът си тръгна покрусен.

— Приятелите ти в Бостън ще те чакат — премина отново на френски Абигейл.

— Да ме чакат. А твоите приятели?

В погледа на Абигейл блесна странно пламъче, Хана го забеляза: „Същото като в Ню Йорк, когато настояваше да дойде с мен. Бих се заклела, че има приятел в Бостън. Но защо ми се струва, че има и нещо друго…“

— Мен също ще ме почакат, предполагам — рече девойката.

Китаристът им се усмихна с всичките си развалени зъби и захвана да им свири нещо, което можеше да мине както за песен на Рой Роджърс, така и на Бетовен — мелодия почти не се различаваше.

След десет минути шерифът се върна.

Отвори вратата на килията.

— Бихте ли излезли, госпожи?

Отведе ги при дребния съдия.

— Така — рече последният, — свързах се с Ню Йорк и доколкото разбрах, не сте откраднали колата… При все това…

— Разкрити сме, Франк Джеймс — каза Хана на дъщеря си. — Да яхваме конете и да изчезваме.

— … При все това — продължи дребният съдия — изглежда, полицаите в Ню Йорк ви познават, госпожо Нюман. Бих казал дори, че вие и колите ви сте изключително популярни сред тях.

(И имаше защо: всяка година й отмъкваха от десет до петнадесет хиляди долара за различните си благотворителни прояви.)

— Явно има защо — не спираше съдията, — изглежда, това е вашата сто двадесет и трета глоба за превишена скорост. Но те ме помолиха да ви освободя. Щяла сте в известен смисъл да им липсвате, ако съм ви изпрател в дранголника. Петстотин долара глоба и с дъщеря ви си тръгвате веднага.

— За сто долара съм вашият човек — отвърна Хана. — И още петстотин за училището в хубавото ви селце.

Двадесет минути по-късно и тридесет километра по-нататък тя попита:

— Сред приятелите, с които ще се видиш в Бостън, има ли някой по-специален?

— Да, мамо.

— Красив?

— Много.

— Сериозно ли е това между вас?

— Надявам се.

— Ако ти досаждам с въпросите си, не се притеснявай да ми кажеш.

— Не.

— Какво не?

— Не ми досаждаш с въпросите си.

Усмихнаха се една на друга. Хана запя с цяло гърло, фалшиво както винаги. Абигейл й пригласяше на припева, като пееше още по-фалшиво и от нея; изглеждаше невъзможно, но тя го постигаше.

Пристигнаха в Бостън на 23 април 1933 г. Хана прекара следващите четири часа в козметичния салон на Скул стрийт в уреждане на един неприятен въпрос за конкуренция и нелоялна търговия, а когато стана време за обед, потегли към Луисбърг Скуеър, където имаше среща с Абигейл.

Забеляза я отдалеч през прозореца на ресторанта, добре видя, че не е сама, с нея имаше някакъв мъж. На самия праг на заведението, тъкмо когато влизаше, я зърнаха две от бостънските й клиентки и поведоха безкраен разговор. Наистина срещу дъщеря й седеше мъж със смътно позната фигура, но в гръб бе невъзможно да го разпознае.

Най-накрая се освободи, приближи се и изведнъж забеляза, че лицето на Абигейл е изключително сериозно и напрегнато.

— Какво става?

Вече беше до масата и мъжът стана и се обърна, бе много висок. В следващата десета от секундата Хана изживя шок, от който сърцето й едва не спря. Затвори очи и си помисли, че за първи път в живота си ще припадне.

Накрая отвори очи.

Естествено, че не беше той.

Беше Адам, големият й син.

 

 

— Донесъл съм ти снимки — каза той.

Разстла фотографиите помежду им на пейката.

— Това е Жаклин, жена ми. Тя е от Ница, запознахме се преди дванадесет години в Париж. Ето и децата, Мариана е най-голямата, след това са Тад, Юан, близначките Бет и Деби и най-малкият, Тим.

— На колко са години?

(Знаеше отговорите от Лизи, но се хващаше за баналните въпроси.)

— Мариана е на единадесет, Тад на десет, Юан на осем, близначките на три, а Тим ще навърши една годинка през септември.

По време на обяда в ресторанта те двамата с Абигейл бяха говорили много. Хана съвсем малко. Приликата на Адам с баща му я караше да се разтреперва, щом го погледнеше, но колкото повече се упрекваше за мълчаливостта си, защото се страхуваше той да не го изтълкува като недоволство, толкова по-малко й идваше на ум какво да каже, беше празна и оглупяла — „защо съм така ужасяващо непохватна и схваната, когато е достатъчно просто да кажа, че не съм на себе си от щастие и вълнение от срещата със сина си…“

След като приключиха с обяда, по време на който той подробно им бе разказал за работата си като архитект (заедно с двама съдружници почти били завършили строителството на четиридесететажна сграда в Детройт, на Гризуолд стрийт; вероятно щял да получи поръчка за друг небостъргач, на Мичиган авеню, също в Детройт), тримата се качиха в дюзенберга, притискайки се на предната седалка.

Хана караше без посока, потънала в мълчание, движеха се много бавно. Единствена Абигейл се опитваше да поддържа разговора.

Накрая спря колата на брега на езерото Ямайка.

Слязоха.

— Мамо, ще се радвам, ако дойдеш в Детройт да ни видиш. Когато искаш.

Абигейл се бе отдалечила, явно нарочно. Нежна и изящна в костюма си от Нина Ричи, тя се разхождаше сама на около петдесет метра.

— Ще дойда, Адам. Бог ми е свидетел колко мечтая да видя внуците си.

Беше поставила фотографиите в скута си и ги подравняваше машинално, сякаш бяха карти за игра. Мислеше си: „Какво мога да направя? Да прегърна сина си, който вероятно е висок метър и деветдесет и пет или два метра? Господи, толкова е тъпо да си нисък!“.

— Знаеш ли, те те познават — каза Адам. — Мариана колекционира всички реклами, които се появят във вестниците, както и статиите за теб; в стаята си е закачила снимката, на която си с Чарли Чаплин и Гручо Маркс. Тя и братята й се гордеят с баба си.

— А ти, Адам?

„Най-накрая все пак успях да задам един умен въпрос.“

— Аз съм тук, мамо. Трябваше да се върна при теб още преди години, Аби е права. Прости ми.

Тя се наведе напред и притисна пакета със снимките към гърдите си; наведе се напред, бореше се със сълзите по единствения начин, по който можеше: леко бе отворила уста, сякаш нещо я душеше, и широко бе разтворила очи.

„Боже мой, той е наследил дори гласа МУ. Но не е ТОЙ. Това е моят и НЕГОВИЯТ син, който, повече и от Аби, е единственото, останало ми от него.“

Почти не усети как голямата ръка на Адам стисна китката й, сетне той я прегърна през раменете и нежно я притегли към себе си, с жест, който ТОЙ би направил и хиляди пъти бе правил.

За първи път от цяла вечност тя се отпусна; опря буза на рамото на Адам и плъзна ръка в дланта на сина си.

— О, мамо — повтаряше Адам тихо, — о, мамо, прости ми, моля те, прости ми.

31.
Знаеш ли, че той е луд по теб?

Отиде в Детройт още през следващия месец, през май, и остана там пет седмици. Първите два дни бяха много мъчителни и болезнени. В никой случай причината не беше поведението на снаха й Жаклин, която беше направо очарователна; не и заради децата, които я посрещнаха като жива легенда, а заради нея самата, защото нямаше или беше загубила навика си за подобни семейни събирания и продължаваше да изпитва стеснителност, каквато не й беше присъща.

Всичко се оправи от момента, когато, по молба на Адам, тя започна да разказва случки от миналото си — това също не беше обичайно за нея, обикновено отказваше да споделя, освен с Лизи, спомените си от Полша, от Австралия и от Европа от миналия век. Единственият път, когато го бе направила, бе в деня, когато бе завела синовете си на гроба на Мендел.

Естествено посъкращаваше разказа си и например не се разпростря много на това, какво точно бе искал да й стори Пелте Вълка една нощ на улицата във Варшава. Тя смяташе, че не умее да разказва, но сега думите сякаш се лееха от устата й… Пелте Вълка имаше очи на циганин и сако на сребърни кръгове, походката му беше гъвкава и лека, беше работил в някакъв цирк като хвърляч на ножове. Мендел Каруцаря го уби една зимна нощ докато барабаните в крепостта биеха, изви му врата.

Мариана, Тад и Юан, та дори и двете близначки, за които всичко това вероятно бе напълно неразбираемо, слушаха седнали на канапето срещу нея, хванати за ръце, и от време на време си разменяха изпълнени с гордост погледи.

Жаклин беше французойка. Беше очарователна черноока брюнетка, жизнена и много весела; семейството й отглеждало цветя, които продавали на английския кралски двор. На двете жени им бяха нужни три дни да свикнат една с друга, но най-вече Хана да се отпусне. Отидоха заедно в козметичния салон в Детройт (където, както винаги, появяването на Хана предизвика възможно най-трескав кипеж), обикаляха магазините, говориха си за Монте Карло и за пазара на цветята в Ница.

— Говорите великолепен френски — каза й един ден младата жена. — Къде сте го учили?

— В Полша, като четях „Опасни връзки“, английски пък научих, като четях Дикенс.

В Детройт за Джонатан стана дума само един път. Всъщност Адам знаеше за брат си колкото Каденови, тоест не го бе виждал от четири години.

— Тогава се връщаше от скитане из Тихия океан, каза ми, че бил на един от Соломоновите острови, но не ми обясни какво е правил там; доколкото разбрах, е работил в някаква плантация.

Оттогава Джонатан му бил писал два пъти, само два пъти. Първия път през 1930 г., за да му каже, че всичко било наред, без никакви обяснения, а второто писмо не било много по-дълго от първото, пишел, че бил решил да отиде в Китай.

— Говореше, че пише някакви статии за войната между Чан Кай Ши и комунистите, но не казваше за кой вестник работи, ако въобще работеше за такъв. Направих някои издирвания, но безрезултатно. Никой по-значим главен редактор не го познаваше.

Тогава тя му зададе въпроса, от който като майка толкова се срамуваше.

— Как изглежда той, Адам?

— Малко по-нисък е, около метър и деветдесет може би. Но е по-слаб, възлест.

И, разбира се, имал очите на Хана.

 

 

После замина за Европа.

Екипът от адвокати, които беше поставила под ръководството на Пиер Пончети, бе работил сто и тридесет дни и й бе изпратил доклада си само седмица преди тръгването й за Европа.

Часът на решенията настъпи, заключаваше Пончети в бележка, добавена на ръка. Естествено намекваше за изкупуването на цялата европейска част от бившата й империя.

След това щеше да й остане само да преговаря с Фурнакови, дори ако трябваше лично да отиде още един път в Мелбърн, за да сложи отново ръка на Австралия и Нова Зеландия.

След това дългото и драматично дванадесетгодишно прекъсване щеше да е само спомен.

„Тогава наистина ще мога да се захвана с разширяването.“ Имаше някои съвсем точни идеи за новите завоевания.

Заспа в спалното си купе в Синия експрес, полюлявана от тракането на композицията, полетяла в нощта.

Винаги бе обожавала влаковете.

 

 

— Време беше — кисело отбеляза Жана Фугарил. — Питах се кога най-сетне ще се решиш.

— Първо, все пак трябваше да стегна редиците в Америка, преди да се захвана с останалата част на света.

— Доста се помота. Почти пет години за стягане на редиците, то си беше чисто тътрене.

— Я млъквай, Фугарил! Все така свадлива си, че даже и повече. Сигурно е от критическата. Закъсняла при това, тези са най-страшните. Е?

Двете обядваха на авеню „Монтен“ в Париж. Жана рохко яйце, чай и една ябълка, а Хана две препечени филийки с гъши пастет, калкан, агнешко, прасковна мелба и суфле. Жана беше доста пълна, Хана слаба като клечка — носеше рокля, модел на един бивш ученик на Пол Поаре, Робер Пиге, който наскоро бе отворил магазини на улица „Сирк“.

— Мразя те — рече Жана.

— Измислила ли си нови причини или заради старите?

— Не остаряваш. А като те гледам как ядеш, ми се повдига. Хана, страшно съм щастлива, че те виждам отново, направо ще се разплача. Броих дните от писмото, в което ми съобщаваше великото си завръщане.

— Hannah rides again^[16], алилуя — каза Хана, преди да отпие от виното „Кортон-Шарлеман“, което вървеше към гъшия пастет. — Докъде са стигнали адвокатите, Фугарил?

— Сами ще ти обяснят.

— Но аз питам теб. С тях ще се срещна после.

През 1919 г., по-точно през март 1919 г., когато Хана продаде в Европа, Жана беше получила 12 процента от частите:

— Останаха осемдесет и осем. Френската група „Ориол“ взе четиридесет, англичаните от Бишоп останалите. Синът Ориол доста лесно се съгласи да ги продаде, но при изричното условие, че ще ги купиш ти и никой друг, освен това той ми е личен приятел. Дава ти двадесет и пет процента и си запазва петнадесет, но приема да те подкрепя при всякакви обстоятелства. Не ми беше никак трудно да го убедя, че като поемеш кормилото, той ще печели три пъти повече, отколкото ако остане с англичаните.

— Не се ли разбира с тях?

— Те са любовна Антанта: ненавиждат се. От години. Не искам да се хваля, но ако не бях аз с моите дванадесет процента да внасям малко ред, като подкрепям ту едните, ту другите, отдавна да са започнали да се замерят с бурканчета крем през Ламанша.

— Това ли е обяснението за сегашните трудности?

— И да, и не. Да, защото така се забавиха или пропаднаха всички планове за реорганизация. Не бяха единодушни и за най-малката инвестиция, но не защото е имало пречки. Казват, че кризата, която избухна в Америка преди четири години, започвала да обхваща Европа, повече Великобритания и по-слабо Франция, но аз не съм икономист. Хана, в момента работите въобще не вървят.

— Губиш пари ли?

— Все още не. Но ще започна. Нима не си видяла документите за оборота?

— Бишоп се бави и не ми ги изпраща.

— Мога да ти дам тези, които имам. Почти пълни са, с изключение на Обединеното кралство, Холандия, Дания и Испания, която от Лондон винаги са искали да управляват пряко, както и Португалия. Но приблизителни данни имам. Слава богу, повечето от жените и момичетата, които работят в салоните, са от твоите школи, чувстват се част от семейството и не ми отказват сведение, когато ги попитам. Хана, Бишоп никога няма да се съгласи да продава. Сто пъти ми е предлагал да купи моите части.

— Всеки проблем има поне няколко решения.

Хана тъкмо бе нападнала агнешкото с гарнитура от ситно нарязани задушени зеленчуци и салата от спанак.

Два дни по-късно взе самолета за Лондон.

 

 

Артър Е. Бишоп беше едър червендалест мъж на около четиридесет и пет години. Според досието, което бе накарала да й приготвят за него, беше женен и баща на две дъщери; беше син на кинкалерист от Лийдс и за четири години воюване в Кралските военновъздушни сили се бе издигнал от чин капорал до чин ескадрен командир; състоянието си бе натрупал от продажба на тенджери из цялата британска империя. Характеризираха го като много умен и страшно упорит.

— Попитахте ни за слабостите му — обясняваше на Хана един от лондонските й адвокати, който бе не друг, а Найджъл Туейтс, племенникът на Поли. — Всичко, което успяхме да узнаем, е малко наивната му амбиция да бъде приет в най-високопоставените среди. Подавал е много молби за членство, но винаги му е било отказвано.

— Самият вие, Найджъл, член ли сте на клубовете, в които той иска да влезе?

— На някои от тях. Но нещата… — той замълча и се усмихна: — Може би съм малко сноб, нали?

— На вас просто ви е било достатъчно да се родите такъв. Забележете, че не ви упреквам в нищо.

— Чичо Поли често казваше, че сте по-анархистка и от Бакунин.

— Не познавам никакъв Бакунин. Та значи господин Артър Бишоп не желае да продава?

— Прие ни два пъти и ние му предадохме вашите предложения. Втория път беше категоричен.

„Всеки проблем винаги има няколко решения.“ Срещна се с Бишоп на другия ден след пристигането си. Вечерта бе отишла в козметичния салон на площад „Сейнт Джеймс“, първия, който бе създала в Европа — „преди тридесет и седем години, как минава времето!“. Очакваше да види най-лошото и затова като цяло се изненада приятно: нищо не бяха унищожили, малко неща се бяха променили и тя започна да си мисли, че са били страшно консервативни, „но нали сме в Англия“. Никой не я позна веднага и това малко я подразни, но пък това й даде възможност да огледа всичко, персонала и помещенията, без да припадат от погледа й — провери дори тоалетните, които според нея се нуждаеха от сериозен ремонт. — Тоалетните са важни, Лизи. Да, да, смей се! Важни са, казвам ти. Първо, за да се изпишка човек, естествено — ще вземеш да подмокриш гащите, ако продължаваш да се кикотиш тъпо, — но и по друга причина: какво според теб прави една жена, когато в салона са свършили да я мацотят? Отива до тоалетната. Отлично, госпожо. Точно там отива. Но не за да направи „пиш“. А за да се огледа. Дори козметичките да са й дали всички огледала на земята. Иска да се огледа сама, без свидетели, с онзи безмилостен поглед, с който се виждаме, когато сме насаме. Тъкмо там се губи или печели клиентелата, Лизи, при самотния оглед в най-забутания ъгъл на тоалетната. Но трябва да го знаеш, скъпа. Това е професионализмът. Сесил Бартън вече не беше директорка в салона на „Сейнт Джеймс“; тя беше на седемдесет и пет години, преди шест се бе оттеглила и по последни данни живееше при един от синовете си в Канада. Беше я заместила друга жена, Хариет Морис.

— Не е лоша — каза Хана на Бишоп. — Само че не знае нито дума на френски, немски, испански, италиански или на какъвто и да е друг чужд език. Освен това прическата й е като метла и не е трябвало да разполага кабинета си на втория етаж; някоя служителка би могла да заколи клиентка, без тя въобще да разбере.

Бишоп се усмихна:

— За щастие такива инциденти въобще не се случват. Значи вие искате да изкупите моите части? Мисля, че бях достатъчно ясен с вашите адвокати.

— Имам за вас друго предложение, различно.

И започна да му обяснява какво е различното: вече не му предлагала да купи всичките 48 процента. А само 15. Не виждала никаква пречка. Нека Бишоп да запазел 33. (За нея сметката беше повече от ясна: с 25-те части, изкупени от сина Ориол и 12-те, държани от Жана Фугарил, плюс 15-те, които все още бяха собственост на въпросния Ориол син — но той официално се бе задължил да я подкрепя при всякакви обстоятелства, — и тези петнадесет, които щеше да купи от Бишоп, щеше да има 67 процента или мнозинството от две трети.)

— За момента не искам повече — добави тя.

— С малката разлика, че аз продължавам да не желая да ви ги продам, госпожо. Всъщност искам да ви предложа да изкупя вашите части.

Тя му се усмихна:

— Не желаете, защото не знаете всичко. Не ви упреквам в нищо, предлагам ви да препрочетете документите, които подписах в Лугано преди четиринадесет години и малко повече от четири месеца. Бях се ангажирала никога и по никакъв начин да не конкурирам предприятията, които давах. Ще спазя това си задължение, разбира се. Няма да създавам нищо. Ала аз просто бях назначена като директорка за Европа от акционерите във фирмата, от която държите четиридесет и осем процента. Тези хора притежават петдесет и два и са мнозинство, което — според член тридесет и девет, параграф шести от договора от 23 март 1919 г. — им позволява да откриват повече козметични салони, когато преценят, че това ще е полезно за работата. Цитирам по памет, не съм юристка.

Бишоп я пронизваше с остър поглед. Тя си помисли: „Гледа ме, както сигурно би гледал онзи немски пилот, чието име забравих, дето имал ангелско лице, но свалил безброй английски и френски самолети, фон не Знам Кой Си. Всъщност има хубава глава“.

Той попита:

— Ще отидете ли до там, да отворите друг козметичен салон в Лондон?

„Внимавай, Хана, настъпи моментът на нокаута, както казва Демпси. Ще трябва да му изпееш всичко без грешка. Смелост, малката!“

Тя пое въздух:

— В Лондон, но и в Лисабон, Мадрид, Барселона, Копенхаген, Ротердам, Амстердам и Хага. И другаде, ако е необходимо. Искате ли да се обзаложим, че всичките ще заработят до края на тази година? Не ми отговаряйте, още не съм свършила: член шестдесет и шести, параграф трети предвижда възможността да се създаде всякакво сдружение, стига въпросното сдружение да е одобрено с обикновено мнозинство от акционерите — половината плюс един, — всякакво сдружение, което би могло да спомогне за откриването на един или няколко козметични салона в една или няколко страни. Отново цитирам по памет, междувременно не съм станала юристка. Има едно ограничение на тази възможност за сдружаване: новоприсъединилият се не може да притежава повече от една трета от акциите — член шестдесет и седми, параграф едно, — затова всяко сдружение, създадено по този начин, трябва да отговаря на изискванията на параграф трети от член шестдесет и едно. Разбирате ли ме, господин Бишоп? Казаха ми, че сте герой от войната и лично аз намирам възмутителен факта, че ви се отказва приемането в клуба на Джърмин стрийт, след като там са се натикали толкова млади глупаци, които не притежават и една стотна от вашите качества. Мисля, господине, че ние с вас имаме нещо общо: ненавиждаме наследниците, защото ние сами сме си родословно дърво. Що се отнася до клуба, един от моите най-стари и най-скъпи приятели, Уини Чърчил, когото може би познавате, там е някаква важна клечка. Но това е мъжки въпрос, в който няма да се намесвам. Да се върнем към нашите дела. Като директорка за Европа на вашата фирма — назначена онзи ден от петдесет и два процента от акционерите — предвиждам да открия тези нови салони. Член шестдесет и първи, параграфи първи, втори и четвърти ще влязат в сила: за тези нови салони ще имаме и нов партньор. Той е американец, една фирма със седалище в щата Делауер, с която, няма да скрия, съм свързана. Следователно тя ще притежава тридесет и три процента от всичко създадено. Сега ще ви кажа какво ще стане, господни Бишоп: след година сегашните козметични салони в Лондон, Лисабон, Мадрид, Барселона, Копенхаген, Ротердам, Амстердам и Хага ще са със сериозен дефицит. Предвиждам след осемнадесет месеца те да затворят. Мнозинството акционери, които ме избраха за директорка, няма да загубят нищо, защото ще са собственици на шестдесет и шест процента от новосъздаденото, докато в старите салони и магазини те са имали петдесет и два процента. Вие обаче няма да сте такъв късметлия: в момента, когато ще трябва да понесете дефицита на старите, от които ще имате четиридесет и осем процента, вашето участие в новите салони ще е тридесет и три процента.

Мълчание.

— Тези неща се решават в съда — каза след време Бишоп.

Тя радостно плесна с ръце:

— Чудесно! Кога започваме? Обожавам воденето на дела! Особено дела като това, което ще се влачи поне три-четири години. А може и повече. Новите салони ще са поне на три години, когато ще чуем окончателната присъда.

Тя му се усмихна лъчезарно и му намигна.

„Едно от двете, както казваше в такива случаи моят прекрасен Мендел: или ще ми се усмихне и ще ми предложи чай, или ще ме изрита през вратата.“

Той не направи нито едното, нито другото. Стана да се поразходи из кабинета и тя усещаше погледа му на тила си и по извивката на гърба си — тя я намираше очарователна, — който беше леко разголен по модата. Тя съзерцаваше поставените в рамки снимки от Кралските военновъздушни сили. „Ако Уини не ми направи малката услуга, за която го моля, ще разтръбя навсякъде, че се е опитал да ме изнасили в розовите храсти в замъка му Марлборо. Това не е вярно, но той беше прекалено пиян, за да си спомня какво е правил.“

Бишоп отново седна. Гледаше я замислено.

— Когато влязохте — рече той, — ви взех за дъщеря ви. Бяха ми съобщили за възрастна дама.

— Това е един от най-милите комплименти, които са ми правили — отвърна тя с една от най-зашеметяващите си усмивки.

„Бишоп, това не е битка за вас. Аз не съм Манфред фон Рихтхофен и ние не се бием с аероплани. Журито на нашия двубой ще бъде само от жени, имайте го предвид. А аз също съм жена.“

Мълчание:

— Бихте ли искали малко чай? — попита Бишоп.

 

 

— Мислех, че имаше намерение никога да не се сдружаваш с когото и да било — отбеляза Жана. — Този Бишоп ти е продал само петнадесет процента.

— Седемнадесет. Той беше самото очарование, а адвокатите му са кръгли нули. Освен това с петнадесет общия брой нямаше да е кръгло число. Синът Ориол ми продаде двадесет и пет, плюс седемнадесет прави четиридесет и две. Плюс твоите дванадесет са петдесет и четири…

— Аз още не съм ти продала моите дванадесет процента. Мога и да ти откажа.

— Не ме ядосвай, Фугарил! Ще ми ги продадеш, хващаш ли се на бас?

— Всеки проблем винаги има… Зная. Не, няма да се обзаложа. Познавам те прекалено добре. Способна си на всичко.

— Бишоп ще ми даде и останалите. Синът Ориол също. Въпрос на време е.

Беше абсолютно сигурна. И наистина синът Орилон щеше да го направи след три години, а Бишоп през април 39-а, само няколко дни преди Джордж VI да му даде благородническа титла. (Същият този Бишоп щеше да й изпрати един много хубав етюд на голо тяло от Уислър и снимка на фон Рихтхофен с надпис: Той не бе опасен като вас.

С други думи Жана беше права: с изключение на Австралия и Нова Зеландия — при това съдружието й с Фурнакови беше само за козметичните препарати — тя винаги бе отказвала идеята да има един или няколко съдружници. Това я ужасяваше точно колкото и мисълта за заем от банките.

Но сега просто не бе имала избор, в момента нямаше достатъчно свободен капитал.

Освен това я дразнеше фактът, че беше станала малко по-отстъпчива, отколкото в миналото.

Изкупи частите на Жана. Това беше лесно, защото през 1919 г. последната не бе платила цялата цена на 12-те процента, които държеше. Бе получила от тях само 10 процента или 1,2. Останалото беше инвестирано от един швейцарски консорциум, намерен от Пиер Пончети. Към продажбата от 1919 г. имаше клауза, даваща на Хана, и единствено на нея (тя не го знаеше и го откри едва сега) правото да изкупува обратно, когато й се приискаше.

— Пиер също беше убеден, че един ден ще купиш всичко обратно.

— Както се разбира, всички, освен мен са знаели. Жана, що се отнася до теб, трябва да избереш: или си запазваш този процент и половина, който лично си платила, или ще го купя аз.

— Това ме устройва.

— За момента нямам кой знае колко пари.

— Обещавам ти, че ще го продам, когато пожелаеш, и ти ще можеш да купиш тези нещица.

— Фугарил, обичам те.

— Крайно време беше да го забележиш. Предпочитам да продам, по-добре да ти го кажа сега, защото смятам да се оттегля в пенсия.

— КАКВО? Ти си луда!

— Аз нямам волското ти здраве. Освен това съм и мъничко по-възрастна от тебе. Вчера, докато те гледах как танцуваше с красивия италианец, се почувствах като старата ти леля. Кой е този италианец?

— Приятел, с когото се запознах отдавна в Рим. Сега се срещнахме случайно.

— Случайно, виж ми окото! Знаеш ли, че той е луд по теб?

— Говорехме за проклетата ти пенсия.

— Приключихме да говорим за нея, детето ми. Ще се оттегля в края на идната година. Намирам го много хубав и много изискан, възхитена съм от посребрените му слепоочия. А каква хубава усмивка!

— За кого говориш?

— Знаеш много добре.

32.
Някой си Николо Макиавели…

Запознах се с него в Рим, Лизи. Тогава ме беше поканил на вечеря у майка си, в техния palazzo. Мислех, че съм го забравила, но излиза, че той ме е чакал през всичките тези години. Е, не беше в Генуа, когато слязох от „Рекс“.

Но беше в Ница. Случи се в деня след пристигането ни, разхождахме се с Жаклин по Промнад дез-Англе и в един момент той изникна пред нас с леката си, чаровна усмивка, с бастуна си с дръжка от слонова кост, с лятната шапка, белите гетри и забавните мустаци. Поговорихме… около пет-шест минути може би, не бяхме се отдалечили още, когато глупавата ми снаха възкликна: „Този cavaliere е абсолютно луд по вас, майко“ или нещо от този род. През следващите дни, където и да отидех, той беше там с шапка в ръка и с онази закачлива и мила искрица в погледа, която добре знаеш, сякаш казваше: „Е, да, това съм отново аз“.

Заминах за Париж, а той вече седеше в ресторанта, където обядвах с Фугарил. Колкото и да му се цупех и мръщех, той винаги беше около мен.

Естествено, появи се и в Лондон. Господинът беше отседнал в „Дорчестър“ като мен и прекарваше по-голямата част от времето си — докато спях или се препирах с онзи скапан Бишоп — в цветарските магазини, за да ми изпраща божури връз божури. В апартамента ми понякога имаше по сто и петдесет букета от божури.

Върнах се в Париж, той също. Отидох на бал с маски — след като едва се измъкнах от задръстения с божури апартамент в „Риц“ — и кого заварих маскиран като божур?

Забравих да ти кажа, че в самолета от Лондон за Париж беше запазил четирите седалки около моята, но не за себе си — питам се всъщност как ли прекосяваше Ламанша така бързо, — а за да ме засипе с божури и във висините.

С две думи, покани ме на вечеря и тъй като започваше да ме завладява истеричен смях, ти най-добре знаеш, че често ми се случва, взех, че приех. Попитах го защо точно божури, а той ми отвърна: „Защото са по-евтини от розите.“

 

 

— Моята майка ми причини мъка, като ме напусна — каза той в отговор на въпроса, който Хана му беше задала. — Спомина се преди пет години, съвсем спокойно, в съня си. Семейството ни няма вкус към зрелищните прояви и жестове. Що се отнася до децата ми, хиляди пъти ви благодаря, че си ги спомняте, дъщеря ми се омъжи за французин, а синът ми замина за Аржентина, където имаме земи; ще се грижи за тях.

 

 

Както обикновено и тази сутрин Хана стана преди зазоряване. Излезе от „Риц“ към шест часа и го видя да я чака на ъгъла на площад „Вандом“ и улица „Кастилионе“, застанал до своето алфа ромео 1750. Не особено учудена, тя мина на метър от него и със забързана крачка застана от лявата му страна. Пресякоха улица „Риволи“, след това Тюйлери, Пон Роаял, Сена. Тръгнаха по кея на левия бряг и стигнаха до огромните крака на Айфеловата кула, после отново минаха над Сена.

Винаги бе обичала да се разхожда призори в големите градове, потънали в сън и тишина.

Върнаха се на площад „Вандом“.

— Много съм гладна — рече тя.

Той я погледна, ръцете му в бели кожени ръкавици бяха кръстосани на дръжките на бастуна, беше чист, сякаш току-що бе създаден и роден. За мъж наистина не беше висок; едва ли бе по-висок от метър и шестдесет и пет. Тя винаги го бе възприемала като прекрасно сложен, с изящна изисканост, която при друг би понамирисвала на накипреност; не и при него, тя не можеше да си го представи друг.

Бяха с алфа ромеото. Отведе я на един от булевардите край Булонския лес. Апартаментът бе възхитително обзаведен с творения на Робер Адам от лимоново дърво, на които великолепният китайски порцелан придаваше оттенък на екзотизъм:

— Просто бях посланик в Пекин.

Прислужникът, китаец, сервира чая, всички възможни видове чай, и им приготви закуска мечта. Тя лапаше и гледаше ездачите по алеите на леса.

— Обожавам жена, която се храни — каза той.

Гледаше я непрестанно и полека-лека в нея започна да се заражда някаква странна срамежливост, почти вълнение, каквито трябваше да търси само далеч в миналото си, ако въобще някога бе изпитвала такива.

Той я помоли да се омъжи за него със същия тон, с който секунди преди това я беше попитал дали иска още шоколадов мус.

Тя се втренчи в него на свой ред, необяснимо притеснена, а той се усмихна и без да дочака отговора, веднага заговори за Андре Малро, който месец по-рано бе издал „Човешкият жребий“.

— Ако искате да се запознаете с него, Хана…

Върна я в „Риц“ и на входа на хотела целуна пръстите й.

— Чакам ви от четиринадесет години, Хана. Мога да почакам още.

 

 

„Прекалено стара съм, животът ми е свършил. Освен това не съм влюбена в него и никога няма да го обикна, както няма да обикна и никой друг, дори хиляда години да живея.“

Каза му всичко това няколко дни по-късно. Точно бе приключила преговорите с Ориол, Бишоп, с швейцарците и с Жана Фугарил; сега вече си бе върнала 54 процента от това, което бе създала в Европа, имаше контрол над част от останалите проценти и се подготвяше за дълга обиколка в Европа, от Лисабон до Стокхолм, салон по салон, което в същото време щеше да й позволи да прецени и всеки от магазините и да проучи цялата мрежа, за да може здраво да хване нещата в ръце.

— Зная — отвърна той. — Но аз никога не съм се и надявал да изпитате към мен любов. Хана, моля ви, не ми говорете за възрастта си.

Тя била с няколко години по-голяма от него, защо трябвало да се правел, че не знае това?

Вместо отговор той я погледна с онова свое тъй спокойно и нежно изражение, но с такава настоятелност в погледа, че тя едва не се изчерви, ако въобще беше способна да го направи. В подобни случаи, без сама да знае как, тя преминаваше от яда срещу самата себе си към някакво неразбираемо вълнение, което вече бе изпитвала с него и което така я отчайваше; наистина, въпреки безупречното му добро възпитание, на него ясно му личеше колко я желае. „Станала съм свенлива като девойка. О, Хана, какво ти става? Още малко и ще се паникьосаш, това е невероятно. Изключено е да си влюбена в него, това е невъзможно. Освен това си на петдесет и осем години. Би било направо гротескно на тази възраст да изпитваш каквото и да било. Ще ти се смеят от тук до Австралия. Затова, моля те, направи нещо бързо, намери си един любовник или дори четирима, но направи нещо.

Само дето не ти се иска любовник. Макар че… Тогава какво искаш, глупачке? Компаньон. Когото ще избереш както се наема готвачка ли?“

Замина на обиколката си из Европа, без да отговори нито „да“, нито „не“. Упрекваше се за нерешителността си. Особено когато не го видя нито в Лисабон, нито в Мадрид или Барселона, още по-малко в Рим, където валяха есенни дъждове.

Добрият и навъсен Гафуил, който вярно й бе служил тридесет и три години, умря от инфаркт. От Италия тя отиде в Югозападна Франция, в По, където Ивон бе решила да погребе мъжа си. Хана държеше да присъства на погребението и се учуди, че хората бяха удивени от присъствието й, след като през целия си живот тя беше до болка вярна на всички, които обичаше, но и на онези, които мразеше — упорито чака повече от четвърт век, но си отмъсти на Дуайър, със същото настървение и упоритост се захвана да утешава Ивон и да помага на децата, които имаха с Гафуил.

 

 

Продължи обиколката си сама, отказа Ивон да я придружава, „искам първо да излекуваш кашлицата си“.

Но ето че за първи път от четиридесет и пет години самотата започна да й тежи. Взе да очаква писмата с подпис Ники — Пиер-Паоло д’Аркангели, които пристигаха навсякъде, където спреше. Така както във всички хотели, в които отседнеше, я чакаха цветя, божури, разбира се, но вече в разумни количества, сякаш той се бе отказал от първоначалната си приумица.

През ноември пристигна в Берлин, където валеше леденостуден дъжд. Тогава знаеше малко за нацизма. Но все пак достатъчно, за да си състави мнение: вече бе мислила да закрие козметичния салон в немската столица, както и тези в Хамбург и Мюнхен. Но окончателното си решение взе на 19 ноември. По-малко от три часа след като бе слязла от самолета от Цюрих.

Директорът за Германия, Фред Хауптман, беше далечен роднина на писателя със същото име. Той съобщи на Хана, че преди шест месеца го посетили представители на държавната администрация.

— Но нямаше последствия.

— Има едно: затварям салона. До час, ако обичате, Фред.

— Но в момента имаме поне четиридесет клиентки!

— Най-вече имате тридесет минути да ги поканите да си тръгнат.

Седна в приемната да следи изпълнението на собствените си нареждания. Настани се в едно от онези двойни кресла, наречени „клюкарки“, за да присъства на излизането на първите клиентки; от там видя срещу нея да идва едра и хубава жена с високомерна физиономия, придружена от силно притеснения Фред Хауптман.

— Аз съм Марта Гьобелс и моят съпруг…

— Аз пък съм еврейка и ви пращам по дяволите — отвърна Хана, подпряла брадичка на събраните си като за молитва ръце.

Същият следобед отлетя за Амстердам. Едва по-късно разбра, че след като бяха претърсили всички хотели в Берлин, полицаите бяха заставили Хауптман наново да отвори трите салона. Напразно, самият Хауптман пък бил арестуван, защото изпълнил нарежданията на Хана: беше разпръснал козметичките (три бяха назначени в салона във Виена, две се бяха съгласили да заминат за Прага, други бяха изпратени в Цюрих и Амстердам — поне онези, които бяха успели или пожелали да напуснат Германия).

На Хана й бяха нужни осем месеца да измъкне директора си от затвора, а после и от Германия — с помощта на адвоката си Пиер Пончети бе успяла да измоли ходатайството на директора на Райхбанк, доктор Шахт.

Завърши обиколката си през февруари. На 21-и се върна в Париж (Абигейл бе дошла в Стокхолм да прекарат заедно новогодишните празници).

В „Риц“ я очакваха божури. Имаше ги и в ролс-ройса, с който я посрещнаха на Северната гара, караше го Лоран Гафуил, племенник на Ивон.

Но в апартамента с изглед към площад „Вандом“ имаше не само цветя. Там я чакаше и едно платно на Кирико, което художникът й бе посветил и което било донесено само час преди пристигането й.

Когато пожелаете, ако пожелаете, бе лаконичната бележка от Ники.

 

 

— Дори и собствената ми дъщеря взе да заговорничи — каза тя. — Предполагам, нарочно сте я срещнали и омаяли.

— Някой си Николо Макиавели е сред прадедите ми по майчина линия.

Каза й, че срещата му с Абигейл била абсолютно случайна. Когато Аби пристигнала в Париж, на път за Стокхолм, той просто се намирал там с колата и шофьора си. Случайност, която му позволила да посрещне момичето и целия й багаж, които без него щели да се окажат в голямо затруднение, защото някакъв шегаджия бил отказал по телефона комитета по посрещането, организиран от Жана Фугарил.

— Макиавели, а? — рече Хана.

— Човек не си избира роднините.

— Но не сте били задължен на следващия ден да каните Аби, още по-малко да я омагьосвате с неустоимия си чар на latin lover^[17]. Бедна и невинна девойка, току-що пристигнала от родната си Америка.

— Вярно е — отвърна той.

Сведе разкаяно и мило глава, за да бъде опростен. Тя се разнежи и през масата постави ръката си върху неговата.

— Ники, нещата не са розови. Европа има гангрена.

Независимо от стокхолмския си престой, по време на който Абигейл не бе престанала да й говори за възхитителния Ники, тя все още бе под впечатление на видяното, прочетеното и чутото в Берлин, а дори и в Амстердам, Брюксел и Анвер, та и в Париж.

— Аз съм тук — отвърна Ники. — Не се смейте, но мисля, че съм създаден единствено за вас.

— Не се смея.

— Обичам ви.

Тя затвори очи, обхваната отново от онази тъй горчива и сладка лека болка. Същата вечер, след вечерята в „Тур държан“, където бяха редовни посетители, Ники я заведе на улица „Одеон“, у Адриен Моние, където имаше литературна сбирка. Пол Валери, Кокто, Жид, Валери Ларбо, Андре Бретон и други бяха там. Хана с учудване установи, че той познава тези хора, които и тя познаваше, много по-добре и по-отблизо от нея.

Пак благодарение на Ники тя се запозна с един петдесетгодишен ирландец на име О’Дрискол. Той бил един от съратниците на Ленин, преди, а и след революцията, от миналото си на терорист бе запазил вида си на шпионин и това очарова Хана: той никога не сядаше на масата, независимо дали в „Ла Купол“ или в „Ла Клозри“, без да провери дали под пейката няма скрита бомба.

Една вечер ОʼДрискол я попита защо досега не е направила козметичен салон нито при Съветите, нито преди това при царя.

— Първо, защото съм полякиня и прекрасно преживявам и без руснаците, и второ, защото не виждам как моите кремове биха могли по някакъв начин да оправят мужишките им калпави физиономии.

— Тя се шегува — рече Ники.

— Въобще не се шегувам — отвърна Хана. — Освен това силно се съмнявам прескъпият им Сталин да е запален по тоалетните млека.

Наистина не се интересуваше от разширяване на бизнеса точно при Йосиф Сталин. Не можеше да допусне, че подобно заведение ще е печелившо, а още по-малко разрешено. Но затова пък съзнаваше каква реклама щеше да е за нея подобно нещо… при условие че успееше да вмъкне в западните вестници отзвук за московската си кампания. Това не би трябвало да е много трудно, журналистите можеха да са много мили с нея, особено когато и тя проявеше интерес към тях.

От сключването на договор с руснаците нямаше да се изчерви; та нали само няколко месеца по-рано, на 16 ноември 1933 г. в Белия дом президентът Рузвелт и Литвинов бяха подписали договор, който бележеше дипломатическото признаване от страна на американците и възстановяване на отношенията между двете страни.

А от политическия акт до това, някой да си представи нея, Хана, като пратеничка на великия американски капитализъм при Съветите, имаше само една крачка.

Възприе ОʼДрискол като откачен симпатяга.

И сгреши: след месец и нещо същият този ОʼДрискол отново се появи. Познавала ли Горки? Тя отвърна, че знаела един писател на име Максим Горки, от когото била чела „На дъното“ и „Майка“.

— Същият — каза ирландецът. — Ще отидете ли в Москва, ако Горки ви покани?

— Защо не? Но аз мислех, че е умрял.

— Преди десет дни, когато обядвахме заедно, все още беше жив. Говорите руски, нали?

— Във всеки случай по-добре от вас.

 

 

Настъпи пролетта на 1934 година. За няколко месеца Хана бе успяла да завърши възстановяването на целия си бизнес в Европа, не остана козметичен салон или магазин, който да не бе посетила и чиито сметки да не бяха в главата й; вече знаеше имената, лицата, качествата и недостатъците на всички, които работеха за нея.

Всеки месец, било Джеси, било Денис Ласал, по-рядко Уин, който имаше недостатъка да говори само английски, идваха от Ню Йорк и й носеха, освен цифрите, които и без това получаваше в самия ден или почти, и много задоволителни новини: Америка на Рузвелт явно бавно, но сигурно се вдигаше на крака почти пет години след краха през 29-а — „Франклин ми дължи само 7500 долара, а ако продължава в същия дух, след три години ще приема, че ми се е издължил“. Навсякъде кривите бяха възходящи; тя изчисли, че ако нещата вървят така, 1934 година ще й донесе чиста печалба от милион и половина долара само от американската мрежа салони.

Според Мариан пък, на Уолстрийт положението също било по-добро:

— Хана, ако искаш да раздвижиш инвестициите си, скоро ще можеш да го направиш. Можем да считаме, че котировките ще се върнат към едно по-разумно ниво.

Тъй като най-накрая купи апартамента на Ил дьо ла Сите, който искаше още от 1913 г., тя извика Адам от Детройт. Той прекара в Париж осем дни. Разказа й за Жаклин и децата, за себе си също. Били му предложили да стане кандидат на Демократическата партия от Детройт за общинските избори.

— Не аз не мога да приема, мамо. Шансовете ти някой ден да видиш сина си в Белия дом са близки до абсолютната нула.

Тя се досети какво щеше да я пита още преди да си бе отворил устата.

— Ще се омъжиш ли за Ники, мамо?

— Не зная.

— Аби го намира прекрасен. Не зная дали е прекрасен, но го намирам по-скоро симпатичен.

„Ето, отново се притесних!“

— Ти ще си съгласен ли, Адам?

— Моето съгласие не е от значение. Но ще бъда щастлив. Мисля, че имаш нужда от него.

Тя го погледна смаяна, дори стъписана: нужда от Ники? Дори не й бе хрумнало. През целия си живот е била независима и не очакваше нищо от другите, освен искания. Но да има нужда от някого…

Потребна й беше цяла нощ, за да убеди сама себе си, че може би Адам не грешеше, и то след като бе преминала през състояние на досада, после на гняв. Защо Адам й се месеше? Призори обаче намери сили да се присмее на себе си, доказателство, че бе възвърнала обичайното си трезвомислие: „Наистина имаш най-непоносимия характер, Хана. Ако ми беше дъщеря, да съм те напердашила досега. Не е изключено и да си луда, с този твой навик сама да си говориш, сякаш сте две Хани, след като само една е напълно достатъчна да побърка целия свят. Защо караш милия Ники да чака побит като камък?

Само не ми казвай, че не знаеш. Прекрасно знаеш дори: да се омъжиш повторно и всеки ден да си в обятията на друг мъж, ще ти се струва непростимо предателство.

Ще продължаваш да мислиш за НЕГО дори в моментите на върховна наслада.

Или поне така си мислиш. Освен ако не те е страх от обратното, тоест да откриеш, че ТОЙ не е така всеприсъстващ както някога.

От това най-много се страхуваш, Хана.“

Адам си замина за Съединените щати. Ники не беше в Париж, а в Сен Тропе (малко неизвестно селце), където дъщеря му всеки момент щеше да ражда второто си дете.

Беше сама, когато най-официално пристигна писмото, донесено бе от служител в съветското посолство: канеха я в Москва заедно с пет или шест от нейните козметички, ако това било възможно. Кога можела да тръгне?

Още в понеделник.

Дотогава имаше четири дни да уреди всичко, да подбере козметичките, да се увери, че имат паспорти и че ще им дадат визи, както и да ги облече, коафира, да им купи ръкавици, да им повтаря по сто пъти на ден какво трябва да правят и казват (никога неть, винаги да, просто, нали?), да реши какво ще вземе. Цял вагон с козметика, освен това някои мебели и необходим инвентар (може би нямаше да намерят на място) и да предупреди пресата, не само френската, а и европейската и американската, да превърне експедицията си в степта в колосално събитие, така че поне петдесет фотографи и дузина радиорепортери да се тълпят около нея, когато ще се качва във влака за Москва, сгушена в палтото си от норки, а тя ще отговаря на френски, английски, италиански, испански, полски и руски на всички въпроси, очарована и радостна, и ще подчертава изключителната хубост на шестте млади жени, които щяха да я придружават, най-ниската от които щеше да е с една глава по-висока от нея.

През цялото това време се мъчеше да си спомни какво е забравила в цялата тази бъркотия, убедена бе, че е забравила нещо, и то важно, което на всяка цена е трябвало да направи или каже („какво може да е, чумата да го тръшне!“).

Лично провери вагона с козметични продукти, за който Жана Фугарил й се бе заклела, че не липсва и копче, увери се, че е взела оригиналните издания на „Дядо Горио“ от Балзак и „Възпитание на чувствата“ от Гюстав Флобер, подарък за Максим Горки.

Докато влакът потегляше, а и след като тръгна, докато прекосяваше Европа и безбрежната равнина, където се бе родила, докато наставляваше допълнително козметичките си до такава степен, че щеше да ги подлуди, тя продължаваше да се пита какво ли й се бе изплъзнало в бързането, на нея, която никога нищо не забравяше.

Мислеше и премисляше, но нищо не откриваше.

„Адски е досадно.“

 

 

С бръсната глава и мужишки мустаци, но с блестящи умни очи, Горки я прие сякаш винаги се бяха познавали. Никога нямаше да го признае гласно, но мълчеше достатъчно изразително, та тя да разбере, че той вече не е ентусиазиран певец на сталинизма, както го бе описал ОʼДрискол. През целия й московски престой той не се отдели от Хана. Присъстваше усмихнат на всекидневните сеанси (Хана правеше по три на ден, вместо предвидения в програмата един; въпреки това не успяваше да задоволи огромната жажда на жените в Москва за знания). Запозна я с художници, много от които бяха талантливи, с писатели и музиканти и си вмени в задължения всяка вечер да я изпраща до хотела й. Една вечер, тъкмо се бяха разделили — беше девет и половина, тя бе решила да се прибере рано и да прегледа бележките си, — той й се обади и я попита дали би се съгласила да излезе отново, за да се срещне с един човек. Тя се поколеба, после се съгласи само защото гласът на писателя звучеше странно.

Половин час по-късно беше в Кремъл.

Беше смаяна. Ако не беше приятелската усмивка на Горки, щеше да се попритесни.

Но той се усмихваше и повтаряше:

— Той пожела да ви види, Хана.

Сякаш случилото се го бе изненадало повече и от нея.

Преминаха през много постове, промъкнаха се през невероятна мрежа за проверка. Най-накрая стигнаха до залата „Свети Георги“ в Големия дворец, където с Максим Горки седнаха, еднакво загубени в това гигантско помещение с размери шестдесет на двадесет метра. Паркетът беше истинско чудо, бе направен от двадесет различни вида дърво. Измина цял час. Ако беше сама, Хана щеше да си тръгне: „Няма какво да се занимавам с мъж, който не само ме извади от леглото, но ме кара и да го чакам!“. Най-сетне дойдоха да ги вземат и ги поведоха по лабиринт от коридори и стълби. След дългото чакане Хана изведнъж се озова в малък салон, доста претрупано обзаведен. Там един мъж пишеше на малка масичка. Надали беше и среден на ръст, с гъсти мустаци. След време остави писалката и стана. Горки ги представи, а Йосиф Сталин леко свъси вежди като човек, който нищо не си спомня. Горки се намеси отново дипломатично, със Сталин си говореха на „ти“. Поведоха разговор, който ако не беше с известната личност и на това място, щеше да бъде най-обикновен.

Сталин каза на Хана, че всъщност била рускиня. Тя не възрази, но отговори, че е американка от близо тридесет и четири години.

Той я заразпитва за богатството й, как го е натрупала, след като е жена и на колко възлизало то.

— Направих едно бурканче крем, после още едно, а след това още няколко — отвърна тя. — Сега ги продавам в двадесет и една страни и имам около двадесет и девет милиона долара. Няма нищо сложно.

Нещо като усмивка премина през леко дръпнатите очи на грузинеца. Седнал до нея, той изведнъж й заразказва как през 1907 г. бил в Лондон и че това било, заедно с краткото спиране във Виена, единственото му пътуване в чужбина. Без повод започна да й рецитира Уолт Уитман, който бил любимият му поет, заедно с Горки, разбира се. Накрая попита Хана ще отвори ли козметичен салон в Москва.

— Да, ако правителството ми разреши — каза тя.

Той се усмихна широко. Мислел, че правителството щяло да й разреши. Дори бил чул да се говори за салони в целия Съветски съюз. Можела ли да създаде школа за козметички, както била направила във Франция и Съединените щати?

„Гръм да го тръшне, Хана, бълнуваш ли? Щом този тип с отвратителни ръце на удушвач се интересува от разкрасяване, какво ли още ще доживееш да видиш?“

Срещата приключи доста бързо. Смайването й още не бе преминало, когато се озова на Червения площад.

— Той наистина ли ми разреши да открия козметичен салон? Наистина ли ме помоли да открия школа за козметички, не съм сънувала, нали, Алексей Максимович?

— Не си сънувала — отвърна Горки.

От вратата на Спаската кула излязоха един подофицер и двама гвардейци и се отправиха към мавзолея на Ленин, построен четири години по-рано. До полунощ оставаха две минути. „Само в Москва няма да е достатъчно, ще трябва да отида до Ленинград и до други градове.“ Вече започваше да крои планове за това така неочаквано разрастване. „След това Китай и Япония. Индия също, естествено. И Истанбул, Кайро, Букурещ, там вече трябваше да съм отворила. След това ще трябва да видя дали и в другия край на Африка не би могло да се направи нещо. Така ще ми остане само Латинска Америка, където ще започна от Мексико. Или от Аржентина, където синът на Ники… О, дявол да го вземе!“

Беше изругала на глас. Спря се в мига, когато се готвеше да влезе в хотела си.

— Нещо не е наред ли? — попита Максим Горки.

— От доста дни насам имам чувството, че когато тръгвах от Париж, забравих нещо. Сега се сетих какво, забравих да се омъжа.

33.
Аз съм щастлива и никога няма да остарея…

Ожениха се в Рим на 6 юни 1934 г. Вече принцеса Д’Аркангели, тя винаги щеше да си остане Хана.

На сватбата присъстваха Мариан и Лизи Каден и осем от децата им със своите половинки и наследници; дойдоха също така Адам и Жаклин и шестте внучета, с които я бяха дарили; Абигейл беше с Пол Травърс, инженерът — химик от лабораторията в Ню Рошел, с когото наскоро се бе сгодила: „Не мислиш ли, че би могла да ми кажеш, Аби?“ — „Исках да те изненадам, мамо. Не ми се сърди, но най-вече не се сърди на Пол, и без това едва го придумах да дойде.“

Хана винаги бе ценила Пол Травърс, инак нямаше да го наеме, но съвсем друго нещо беше да й стане зет, „този очилатко да не си мисли, че женитбата с дъщеря ми е най-добрият начин да получи по-добро положение?“. Гневът й отмина, както я бе обхванал, младият Пол бе видимо втрещен от ужас пред бъдещата си тъща и настояща шефка, но с Абигейл бяха непоколебими и твърдо решени.

— Мамо, ние с Пол искаме да създадем собствена лаборатория. Той има малко пари, самата аз също съм скътала нещичко.

— По-голяма глупост не си спомням да съм чувала — каза Хана. — Не само че ще загубя най-добрия си химик, а отгоре на това дъщеря ми ще отиде да работи за конкуренцията! Кажете ми, че сънувам!

Накрая прихна да се смее…

… Но попита Пол колко точно пари има. Той й каза. Тя поклати глава: не мислела, че е толкова богат. Той отвърна, че от шест години икономисвал всеки цент.

— Като вземем и заем от някоя банка…

Тя подскочи: заем от онези обирджии банкерите? (Сцената се бе разиграла петнадесет часа преди сватбата й с Ники.)

— Пол, прекратяваме приказките и ето какво ще направим: вие давате вашите пари и срещу тях аз ви продавам половината лаборатория в Ню Рошел. Те няма да стигнат, но ще ми изплатите останалото във внуци. Десет процента за всеки внук. Петнадесет, ако наистина са сладки и не приличат на мен. О, разбира се, че можете да направите така, та да не приличат на мен, в живота е достатъчно силно да искаш нещо.

Жана Фугарил също бе дошла в Рим, както и Естел Туейтс, вдовицата на Поли, Джеси от Ню Йорк, Кати Монблан и много други. Уини Чърчил, когото Хана не бе посмяла да покани, изпрати два подаръка: едно великолепно платно от Писаро и женски корсет от 80-те години на миналия век, в който Хана спокойно би се поместила десет пъти.

Макар че бе предвидено сватбата да стане в най-тесен кръг, на нея се събраха повече от триста души. Мнозина бяха дошли, без да са поканени, само за церемонията.

Освен палацото в Рим и имението в Ломбардия Ники имаше къща в Тоскана и вила в Анакапри, в Санта Мария Четрела. В нея двойката прекара четири дни. Само четири дни. Ники не протестира, когато на петата сутрин тя му заяви, че няма да заминат веднага за Южна Америка, както бяха планирали, искала най-напред да се заеме с установяването си при Съветите, искала да отвори салони в Истанбул и Букурещ, а може би и в София.

— Ще стане за два-три месеца. Много ли ми се сърдиш?

Той завъртя глава и се усмихна с онази невероятна кротка нежност, с която щеше винаги да се отнася към нея, с онова търпение и разбиране, с които до собствената си смърт нямаше да престане да я обгражда.

— Не и ако мога да дойда с теб, Хана.

— Ще ти е скучно.

— Не мисля.

Замина с нея, отсега нататък винаги щяха да пътуват заедно.

Като любовник той в много отношения й напомняше Андре Лабади — „с малката разлика, че когато срещнах Андре, не бях свободна, надали някой можеше да случи по-лошо от мен. Докато сега и на моята възраст…“. Съвсем искрено смяташе, че изпитва към Ники огромна нежност и обич и не по-малко ревностно приятелство. Месеците минаваха и тя установи, че толкова е свикнала с него, с често безмълвното му присъствие и грижи, та не би понесла дори мисълта за раздяла.

Ники понасяше дори гневните й изблици. Със смайващо хладнокръвие. Направо й се отщяваше да се разбеснява. Когато станеше направо непоносима, а това тя добре умееше, той обикновено отиваше в друга стая; или вземаше някоя книга, сякаш нищо не се бе случило, и се зачиташе дълбоко. Тя можеше да крещи колкото си иска, той не чуваше или се правеше, че не чува — разликата беше несъществена. В най-страшните моменти на бурята, без дума да продума, той демонстративно излизаше да се поразходи, а при завръщането му тя направо шепнеше, вместо да вика, укротена и дори развеселена, че е станало така. Този дребен, винаги безупречно облечен мъж, с несломима любезност прекрасно знаеше как да се оправя с нея. „Струва ми се, че съм създаден да се грижа за вас“, беше й казал той някога.

И го доказваше.

Не й се бъркаше в работата. Освен когато тя поискаше мнението му, нещо, което все по-често правеше, но никога пред други хора. Именно той предложи за заместничка на Жана Фугарил (Жана не пожела да промени решението си да се пенсионира) една млада, едва тридесетгодишна жена, Мод Дери; майка й беше французойка, а баща й американец, самата тя първо бе работила като директорка при Пол Поаре, след това бе ръководила салона в Монте Карло, после бе отишла в Испания, а накрая координираше връзките между секторите Европа и Америка веднага след като Хана си бе върнала контрола над тях.

Хана се колебаеше между нея и един миланец, притежаващ безброй качества.

— Защо не Луиджи, Ники? Та той е италианец като теб.

— Питаш ме за мнението ми и аз ти го давам. Струва ми се, че Мод ще свърши по-добре работа.

— Освен това е красива, сатир такъв.

— Освен това е красива. Не знаех, че това е недостатък.

Ники беше започнал да рисува за развлечение. „Като някоя жена, която плете, докато чака мъжът й да свърши с деловите заседания“, си бе помислила тя за миг… преди да се разсърди сама на себе си за своята безкрайна лошотия. Изпълнена с угризения, тя се прехласваше пред картините на съпруга си.

— Не се насилвай, Хана, аз съм просто един цапач като твоя приятел Чърчил. Но не ме интересува.

Тази година те посрещнаха Нова година в Ню Йорк. (Американските списания бяха посветили на Хана кориците си, показваха я снимана на Червения площад като жената, развяла първото капиталистическо знаме в света на сталинизма; женската преса не спираше да пише за нея; на улицата все по-често я разпознаваха.)

Тя търсеше да купи или наеме къща в провинцията, в околностите на Ню Йорк, готова беше дори малко да се отдалечи, но не намираше нищо подходящо.

Върнаха се в Европа през януари. Пиер Пончети от Женева, Найджъл Туейтс и Хенри Кристи от Лондон, Йоаким Хюбершмид от Цюрих, Джош Уин от Ню Йорк от месеци й подготвяха терена, като пътуваха дори до другия край на света.

Тя изкупи обратно Австралия и Нова Зеландия. Според договора, който подписаха с Режи Фурнак, Хана си връщаше 70 процента от козметичната фирма и само 15 процента от веригата ресторанти, хотели, салони за чай и всякакви магазини, създадени преди четиридесет години от нея и бившите френски емигранти в онова като цяло щастливо време, когато тя живееше в Сидни и Мелбърн. („Ще отидем ли там, Ники? Изпитвам лека носталгия.“ — „Когато пожелаеш, мила.“)

По негово съвсем дискретно настояване тя беше купила тези 15 процента, нарушавайки свещеното си правило да не излиза извън сферата на козметиката. След почти година брак и дълги години приятелство бе открила, и то не без учудване, че в продължение на петнадесет години той е бил един от юридическите и финансови съветници на Ватикана.

— Дявол го взел, да не би тогава да си бил кардинал?

— Можех да стана.

— Какви ми ги дрънкаш? Та ти не си бил дори свещеник.

— Не е необходимо да си свещеник, за да станеш кардинал.

С две думи, тя можеше да бъде жена на кардинал. От тази мисъл едва не умря от смях.

Беше „адски“ щастлива и пълна с енергия. Когато, горе-долу по това време, тя отново преброи парите и земните си богатства, радостно откри, че козметичните салони приближават цифрата сто, а магазините са общо почти триста и петдесет.

— Истинска империя — бе казал Ники.

Тя не преставаше да усъвършенства мрежата и да тича от един салон в друг. С цел да изненада служителите, за известно време се маскираше… до онзи ден в Барселона, когато, връхлитайки в салона в направо побъркваща дегизировка, чу козметичката, която я бе поела и не бе гъкнала и пред най-глупавите й изисквания, да казва: „Всъщност, госпожо, ние всички сме много доволни, че сте сред нас. Приготвили сме за вас тези няколко стръка цветя…“ и разбра, че е била разпозната още при влизането, независимо от русата перука, огромните очила за късогледи, изкуствените гърди като на валкирия и високите двадесет и пет сантиметрови токчета.

„Ако съм искала да изглеждам глупаво, постигнах го!“

Този път Ники щеше да умре от смях.

 

 

Абигейл се омъжи за Пол Травърс с онова упорито спокойствие, което влагаше във всяко начинание. Първото от петте деца, които щеше да има, се роди през септември 1935 г. Беше момче и седмо внуче на Хана. Аби искаше да го кръсти Никола, но Ники се бе възпротивил почти хладно, нещо съвършено необичайно за него. Хана беше щастлива, не си спомняше да е изпитвала такова блаженство и спокойствие от двадесет и пет години насам. (Но не повече, разбира се, защото би било кощунство да постави под въпрос онзи период от живота си, когато направо се задъхваше от щастие.) Това, което сега изживяваше с Ники, не можеше да се сравнява с миналото, беше едно по-различно, по-спокойно и по-наситено щастие, което не предполагаше драматични обрати и трусове, беше си изградила убеждението, че няма за какво да се страхува от Ники; той понасяше с неизменно настроение и ненадминато хладнокръвие положението си на принц — консорт. Тя знаеше, че понякога хората си позволяваха да подшушват, че той играе ролята на таен съветник, на когото тя дължала всичките си успехи.

Във всеки случай, тъкмо той един ден изключително внимателно й съобщи новината: беше открил Джонатан и бе разговарял с него.

 

 

— Дълго, Хана. Като изключим ръста, той поразително прилича на теб.

Изведнъж тя, която до преди миг бе толкова весела, се почувства обзета от неизмерима мъка, чието съществуване почти бе успяла да забрави и чиято сила не бе оценила точно.

От три дни бяха в Сан Франциско, в хотел „Феърмонт“, на Ноб Хил.

Ники я притегли към себе си и тя направи нещо, на което не мислеше, че е способна: да се притисне към мъж и да чака от него успокоение и утеха. В настъпилата в стаята тишина Ники заговори тихо: не бил срещнал Джонатан случайно, и той като всички знаел, че по-малкият брат на Адам бил в Далечния Изток; затова писал на приятели в Хонконг и Сингапур, както и в Шанхай.

— Те успяха да попаднат на следите на един Джонатан Ненски, собственик на малък товарен кораб, който плавал край бреговете на Южен Китай.

— Ти…

— Остави ме да довърша, Хана. Писах му преди около пет месеца.

— И не си ми казал.

— Не ти казах. Много се съмнявах, че ще получа отговор. Ала получих.

— И отново не си ми казал.

— Точно така. В него пишеше само: Кой сте вие, по дяволите? Отговорих с дълго писмо, в което се постарах да бъда… възможно най-убедителен…

— Не разбирам.

— Хана, опитах се, доколкото можах, ясно да му обясня, че ако съм имал невероятното щастие да се оженя за теб, то сега съм принуден да се боря с безпаметната любов на жена ми към първия й съпруг, който несъмнено единствен е имал значение за нея, значение много по-голямо, отколкото аз някога ще имам. Опитах се също да обясня на Джонатан, че майка му е прекрасна, независимо какво мисли той… и че никога не ще заема мястото, което ти и досега отреждаш на единствения мъж в твоя живот и че съм безкрайно благодарен и на това, което въпреки всичко ти се съгласи да ми дадеш.

Тя се разрида, неспособна да сдържи сълзите си.

— О, Ники! Ники!

— Писмото беше много лесно за написване, Хана. В ума ми всичко беше съвършено ясно, всъщност цялата история е много проста.

Той нежно я полюляваше.

— След това изминаха три месеца без никакъв отговор и аз вече бях започнал да мисля, че не съм бил убедителен… колкото е било необходимо. Но не. Той ми писа отново, съвсем малко по-дълго от първия път: определяше ми среща в Сан Франциско.

— Сега разбирам защо толкова настояваше да дойдеш.

— Мечтаех да те изненадам. Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя.

— Срещата бе определена в един бар на Ембаркадеро. Чаках повече от три часа и накрая помислих, че той няма да дойде. Оставих му бележка и излязох. Той ме чакаше отвън.

— Как е?

— Добре, доколкото можах да преценя.

— Опиши ми го.

— Много висок и слаб. И много красив, по някакъв свой начин.

— Какви са ръцете му?

— Приличат на тези на Адам, но много по-силни. Прилича на мъж, който може да счупи нечия ръка с едно стискане. Беше облечен като моряк, с фуражка, той…

Описанието бе много подробно. Накрая тя, разбира се, на един дъх го попита:

— Ще се върне ли при мен, Ники?

— Замина. Още същия ден, това беше вчера, се е качил на един товарен кораб за Япония. Каза ми, че бил продал своя кораб, но несъмнено щял да си купи друг. Не посмях да му предложа пари. Той не е от мъжете, които щяха да приемат. Дори когато се нуждаят.

— Нищо не ми каза снощи.

— Надявах се, че ще го видя отново тази сутрин и пак ще поговорим, надявах се, че през нощта ще е размислил. Каза ми, че не желаел да възстанови връзките със семейството си.

— Но все пак е дошъл на срещата с теб.

— След като се е убедил, че съм сам, мисля, че е чакал пред бара, за да е сигурен. Да, Хана, да, разбира се, казах му, че си в Сан Франциско.

Замълчаха.

— Искам истината, Ники.

— Каза ми буквално следното: „Съгласих се да се срещнем, защото за мен вие сте съвършено непознат… а и защото бях любопитен да видя мъжа, който е бил… достатъчно луд да се ожени за майка ми“.

— „Майка ми“ ли каза той, Ники, сигурен ли си?

— Не. Той каза „да се ожени за нея“, без да уточнява за кого говори. Страшно съжалявам, Хана. Много ми е мъчно. Толкова ми се искаше да ви сдобря.

— Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случило, Ники.

 

 

Заминаха за Южна Америка. Синът на Ники, Пиер-Франческо, притежаваше в Аржентина огромно имение, част от което бе наследил от майка си, а другата част бе получил при брака си с дъщерята на един fazendero^[18], също от италианско потекло. Намираше се в района на Баия Бланка, на юг от Буенос Айрес. Хана и Ники прекараха там около два месеца. На отиване бяха спрели в Сан Салвадор де Баия и в Рио, където тя избра места за козметичните си салони, едното с изглед към морето, на булевард „Атлантика“, в Копакабана, а другото в центъра на града, до операта.

Откри салони в Сао Паоло, в Монтевидео и Буенос Айрес, а магазини в Росарио и Мар дел плата — според Пиер-Франческо мястото скоро щяло да стане аржентинският Кан.

От Баия Бланка отидоха направо в Сантяго де Чиле, после в Лима. На 26 октомври откри салон в Панама. След девет дни и в Каракас.

Безкрайното пътуване и силните горещини малко поизмориха Ники, който освен това страдаше от лека малария. Но не и нея, която смяташе да завърши обиколката си с Мексико. Отложи пътуването до мексиканската столица и въпреки протестите на Ники, след две седмици почивка на Ямайка те се върнаха в Съединените щати, в Ню Йорк.

Същата година купи американската си провинциална къща: във Вирджиния, в долината на река Шенандоуа.

Америка, която не преставаше да обикаля с кола, още един път я развълнува и съживи любовта й към тази страна, която се бе зародила в нея още през 1900 г.

Нямаше да я напусне през следващите десет години.

Освен през 1937 г., когато с Ники обиколиха Индия, Бирма, Сиам, Тонкин, Малайзия, Хонконг, Кантон, Шанхай и Пекин, Корея, Манила и накрая Япония. Тя създаде своя мрежа и в Азия.

 

 

Вече беше опасала цялата планета: 141 козметични салона, 512 магазина и почти 6000 души, които работеха под нейното лично ръководство, девет десети от тях тя знаеше по физиономия и име.

Състоянието й възлизаше на:

„Приблизително тридесет и осем милиона долара. Преди точно четиридесет и три години обикалях улиците на Мелбърн без пукнато пени в джоба. Та аз и джоб нямах, като си помисля.“

Плюс един женен син и една омъжена дъщеря.

Плюс десет внуци и единадесетото на път.

Плюс Ники.

„Дявол да го вземе, накрая ще взема да си помисля, че съм щастлива.“

Едно нещо я учудваше, задоволяваше, утешаваше в мнението, което винаги бе имала за себе си: годините си минаваха, но устремът, който я движеше от петдесет години, не бе намалял и нищо не вещаеше отслабването му. Ритъмът й на живот оставаше същият: всяка сипваща се зора я сварваше на крак, където и да се намираше… (все по-често в къщата й във Вирджиния, която с Ники бяха напълнили с книги); ранните й утрини протичаха неизменно по един и същи начин: измъкваше се навън на развиделяване, разхождаше се един час по пътеките, опасващи апалашките Сини планини, независимо дали духаше, валеше дъжд или сняг, или въздухът трептеше от летните горещини; след това се прибираше, Ники също вече бе станал; закусваха и се усмихваха един на друг, той с чаша чай и няколко сухара, тя с неизменните три яйца и сандвичи или още по-обилно; всичко това ставаше в зараждащата се светлина на деня, с всяка измината минута долината изсветляваше в дълбочина, отърсваше се от сенките на нощта и разкриваше осемте или десетте последователни извивки на Шенандоуа.

„Аз съм щастлива и никога няма да остарея.“

34.
Не е страшно да остарееш, Лизи…

Към осем часа мъглата започна да се вдига. Първо се показа Рейн, а в следващите минути и планините Апенцел и Форарлберг на свой ред се разбудиха, изглеждаха призрачни. Студът беше пронизващ, седналият до нея Ники зави краката й с голямото одеяло на червени и черни квадрати.

Погледна я въпросително, но тя поклати глава.

— Не ми е студено.

След като може би половин час вече изобщо не бе помръднала. Ръцете й в ръкавици бяха поставени на облечения с кожа волан на бентлито модел 1939-а, чийто километраж показваше едва 2600 и няколко километра. За шест години това не беше много, но тя почти не бе използвала колата, прибрана в един гараж на улица „Готардщрасе“ в Цюрих; беше я карала единствено в Швейцария по време на осемте или десетте пъти, когато бе ходила там между 1939 г. и 1945 г.

Но сега, 8 февруари 1945 г., те с Ники бяха излезли в пет и половина сутринта от хотела в Цюрих; нужен им беше почти час да стигнат до Сен Гален и още десет минути да подминат Роршах…

… почти още толкова време, за да стигнат до крайната точка на пътуването си: Санкт Маргретен.

Тъкмо там сега стоеше бентлито, спряло сякаш от цяла вечност. От дясната й страна имаше лозе, кацнало на склона на хълма, който слънцето в този миг освети, отляво бе езерото Констанц, а над заобления и издължен капак на мотора се виждаше Рейн, границата с Австрия и пътят, идващ от Брегенц. Граничният пункт беше на двеста метра; през предното стъкло се виждаха не само швейцарските постови, но и войниците от хитлеристката армия от другата страна.

— Още малко кафе?

Ники развинти капачката на термоса.

— Да, ако обичаш.

Отхапа от една бисквита. В този момент зад тях изникнаха две коли, фаровете им още бяха запалени, независимо че се беше развиделило. Спряха до бентлито. От едната слезе адвокатът от Женева Пиер Пончети, белите коси контрастираха със загорялото му от карането на ски лице; придружаваше го един негов колега, Петер Ерленбах. Двамата юристи носеха по една дебела кожена чанта, издута от документи.

— Всичко е наред, Хана — каза Пончети на немски.

Тя кимна с нос, заврян в чашката на термоса. Втората кола беше тежък и величествен хорх 853-А. В нея имаше четирима мъже, единият от тях бе шофьорът. Тримата пътници слязоха и сковано се поклониха. Все още зад волана, Хана ги гледаше, отвърна на поздрава им с ледено кимване. Единият от мъжете, слезли от колата се казваше Жан-Пиер Мари; бивш президент на Швейцарската конфедерация, бивш шеф на министерството на финансите и митниците, прогресивно оплешивяващ, с мустаци и бързо зачервило се от студа лице; той винаги бе декларирал симпатиите си към нацизма и го бяха привлекли заради личното му приятелство с райхфюрера Хайнрих Химлер, върховен водач на СС.

Двамата му спътници бяха немци. Първият бе дипломат от посолството в Берн, а вторият, независимо че бе цивилен, беше групенфюрер от СС, дивизионен генерал, на когото благодарение на Мари швейцарските власти по изключение бяха дали входна виза.

— Хана, страшно е студено, най-малко до половин час няма да се случи нищо, би трябвало да влезете на топло.

— Ще чакам тук.

Гледаше есесовеца с омраза, от която цялата трепереше.

 

 

Почти от осем месеца работеше и караше Пиер Пончети и Петер Ерленбах да работят по случая Санкт Маргретен. Нужно беше цялото търпение на Пончети и Ники, за да не се намеси лично тя в трудните преговори: „Хана, единственият начин да постигнем някакъв резултат, е да водим разговорите, сякаш става дума за обикновена покупка на строителни материали или фармацевтични продукти. Извинете ме за грубостта, но самото ви присъствие ще създаде допълнителен риск за неуспех в едно начинание, в което рисковете и без това са достатъчно много“.

Само няколко дни преди Коледа на 44-а успяха да се споразумеят за цената: десет милиона швейцарски франка — тоест около седемстотин хиляди долара — и за броя на главите, две хиляди. Самото обявяване на цифрите беше предизвикало у Хана неуправляем бяс. През Лисабон и Мадрид тя бе пристигнала в Женева с испански самолет, прелитайки над Франция, разтърсвана от бойни действия (за последен път бе ходила там преди три години и то под защитата на американския си паспорт). В кантората на Пончети бе дала воля на гнева и мъката си: „Две хиляди? Ставаше въпрос за десет хиляди! А цената? Боже мили! Не им ли казахте, че съм готова да платя десет пъти повече? Пиер, бях ви казала да боравите в рамките на тридесет милиона долара!“.

Две хиляди и нито човек повече. Пончети бе успял да я убеди, че с Ерленбах бяха вдигнали летвата колкото бе възможно.

— Хана, и без това е истинско чудо, че Химлер се съгласи.

 

 

— Ето ги — каза Пиер Пончети.

Наистина нещо се бе раздвижило от другата страна на моста, на нацистка територия. Появи се сива кола. Извървя тридесет метра и спря.

Зад нея по пътя се показа каросерията на първия камион.

Хана отвори вратата на бентлито и излезе. Няма и тридесет секунди след това, отдясно долови бръмчене на мотор; дългият конвой от рейсове, линейки и камиони, които бе наела, пристигаше с абсолютна точност. Сред пътниците в челната кола разпозна Сюзан Дюбоа, директорката за Женева, която й помаха с ръка.

Това също я бе довело до бяс: нито Пончети, нито Ерленбах, въпреки всичките им усилия, не бяха успели да изкопчат дори незначителна помощ от швейцарското федерално правителство. Както и разрешение спасените да останат в Швейцария, ако успееха да се доберат до нея; в краен случай можело да се направи изключение само за онези, които имали роднини на територията на Конфедерацията, и тъй като очевидно беше невъзможно да се узнае каквото и да било за тези по чудо спасени хора, разрешението всъщност беше сведено до нула.

Дни наред тя бе ходила къде ли не. Дори Международният комитет на Червения кръст се измъкна с отговора, който вече бяха дали преди шест месеца на неин сънародник: Ние при никакви обстоятелства не можем да се обвързваме с хора, които използват незаконни начини за подпомагане на евреите.

В посолството на Съединените щати в Берн я бяха предупредили, че било невъзможно Вашингтон да даде съгласие да се включат в програмата за откупуване на евреи от нацистите… защото това щяло да позволи на врага да удължи войната.

Накрая тя сама нае двадесет и осем автобуса, тридесет и четири камиона и само девет линейки — не можа да намери повече, а и три от тези се бе принудила да купи, и то на доста висока цена. Достави топли дрехи, обувки и одеяла за две хиляди и двеста човека, в случай че пристигнеха повече спасени, отколкото очакваше, а заедно с Ники организираха изхранването, хоспитализирането в шест частни клиники, преминаването на конвоя през Швейцария до наскоро освободената Франция, настаняването във френска Савоя в хотели, които бе наемала етаж по етаж чак до Анеси.

— Ще настинеш, мила.

Ники също бе излязъл от бентлито, почувства ръката му да обгръща раменете й, но този жест на обич й бе почти непоносим, толкова беше напрегната. Не откъсваше поглед от сивата кола, която бе на четири-пет метра разстояние и убийствено дълго не помръдваше.

Двадесет минути.

Двамата спътници на Мари, а и самият той бяха влезли обратно в хорха. Дори Пончети и Ерленбах бяха посинели от студ. Ала тя не помръдваше, изпитваше някакво горчиво и диво удоволствие да се подиграва с времето и мъжете, които не можеха да издържат.

Продължаваше да се взира в сивата кола, но бавно започна да я обхваща отчаяние:

„Ще се проваля в последната минута! Ще се проваля!“

Но не. Пиер Пончети, който бе взел бинокъл въпреки забраната, пръв съобщи новината:

— Онези тръгват отново, Хана. Струва ми се, че идват, боже мой!

 

 

Половин час по-късно слънцето се скри, небето неприлично бързо се схлупи отново. Огромна купчина сивкави бухнали облаци, доплували от североизток, покриха небосклона и малко след това се засипаха първите снежинки. И без това бледите и ужасяващо изпити лица придобиха страшен мъртвешки цвят.

Преминаването през поста започна. Първо минаха най-здравите; бяха слезли от камионите сами, залитайки бяха изминали цялото разстояние, което трябваше да се извърви от едната до другата граница. После потокът се забавяше все повече с появяването на най-пострадалите от тези живи трупове, ничията земя между швейцарските и немските граничари бавно се изпълни от санитарите, тръгнали да посрещнат пациентите си.

Сега вече Хана се раздвижи. На по-малко от тридесет метра от нея един от автобусите почти се бе напълнил главно с жени, но имаше и пет-шест деца, сред които момиченце на може би седем години. Хана се приближи:

— Как се казваш?

Беше задала въпроса на немски. Повтори го на полски, руски и идиш, но отговор така и не получи.

— Мръсна курва!

Псувнята дойде отляво. Хана се обърна и в същия миг получи удар право в лицето. Веднага след това я заплюха. Ники и Ерленбах притичаха и я издърпаха, измъкнаха я от безсилните, та чак смешни удари на двете спасени, еднакво остригани до кожа и обезумели жени, с лица, разкривени от омраза.

— Ела, Хана, в името на бога…

Но тя спокойно се освободи и с ръка извика Сюзан: искаше имената, националността, всички сведения, които можеха да се получат за тези жени, които почти мъртви все още бяха способни да се изправят и бият.

— Какво изпитваш? — попита Ники.

Без да продума, тя се върна при колата и седна зад волана. Какво изпитваше ли? Мъка, жал, гняв, омраза. И срам, че се бе появила при тези хора, оцелели от ада, във визоново палто и с бентли. Както и възхищение към двете жени, които я бяха нападнали.

След малко нещо в поведението на Пончети и Ерленбах я постави нащрек. Отиде при тях. Пончети завъртя глава в отговор на въпроса, който тя му зададе:

— Направо ми се повдига от гняв, Хана. Те наистина са освободили хиляда души, а после, след като платихме втората част от парите, както беше уговорено, ни изпратиха втората група. Току-що ги преброихме: те са сто осемдесет и шест вместо хиляда. Последните казаха, че други няма. Дявол да ги вземе, гадните копелета!

Сред спасените в Санкт Маргретен 1186 души имаше около шестдесет деца. На 8 март Хана бе успяла да намери останките от семействата на тридесет и девет от тях. Оставаха още деветнадесет, сред тях бе и малкото седемгодишно момиченце, което бе забелязала на границата. Оказа се, че е унгарче, а една от бившите й сълагернички каза, че било в концентрационния лагер Терезинщат от около две години.

— Майка й е умряла, Ники. А тя се казва Шарлот.

— Няма ли презиме?

— Няма. Или наистина го е забравила, или никога не го е знаела. Ники?

Преди осем месеца Ники бе паднал от сгъваемата стълба в библиотеката в къщата на брега на Шенандоуа и лошо си бе счупил бедрената кост. Още куцаше. Изглеждаше доста стар, макар че бе по-млад от нея. Ала през изминалите седмици беше участвал наравно с другите в спасителните операции.

Той я разбра. „Може да си мисли, че с него сме старички, особено аз, която следващия месец ще навърша седемдесет години и никога не съм имала особени майчински инстинкти, да вземем за отглеждане малкото момиче, на което не знаем дори езика.“

— Каквото и да направиш, ще е добре, Хана. Шарлот е хубаво име.

 

 

Шарлот, която междувременно стана Шарлот Травърс — Пол и Абигейл я осиновиха вместо Хана — след седемнадесет години щеше да се омъжи за Пиер-Паоло Аркангели, най-големия от внуците на Ники. Всички проучвания за откриване на произхода й не дадоха никакъв резултат.

 

 

Около 3 март с Ники пристигнаха в Париж. Хана бе поверила на Сюзан Дюбоа и Пиер Пончети грижата да проследят съдбата на 1182-та, спасени от Терезинщат. Пончети и един от помощниците му, Тиери Маслон, французин, живеещ в Женева, щяха да им посветят две години от живота си.

В Париж великолепният апартамент на Ил-дьо-ла-Сите беше съсипан: в него седмици наред бяха живели войници и преди освобождението бяха изпочупили всичко. Все пак тя успя да превърне големия салон в спалня за петнадесетина от спасените, а това, което преди пет години беше библиотека — в столова, където дневно се сервираха сто и двадесет порции.

Писа на Жана Фугарил, от която от три години нямаше вести, за да я помоли да дойде при нея. Ала в една мартенска сутрин се яви Мод Дери, която бе заела мястото на Жана като директорка за Европа. Мод случайно бе научила за завръщането на Хана, беше срещнала една от бившите козметички, която й бе разказала, че всички бивши работнички от улица „Риволи“ и от другите салони в Париж можели да се хранят в столовата на Ил-дьо-ла-Сите. Мод беше ужасно отслабнала и бледа, едва започваше да идва на себе си от кошмара, който бе преживяла: арестувана през ноември 43-а като участничка в съпротивата, тя била хвърлена първо в затвора във Френ, а след това в крепостта Бреендок в Белгия и само благодарение на случайността, че влакът им бил бомбардиран, избягнала депортирането в Равенсбрюк. Сестра й нямала късмет и била обезглавена. Ала младата, висока и стройна жена с виолетово-сини очи и малко приглушен глас имаше желязна воля. Тя сведе глава:

— Вашето писмо до Жана ще си остане без отговор, Хана. Тя почина през лятото на 43-а. Двама от внуците й бяха разстреляни и тя се остави да умре. Беше ми изпратила писмо за вас, но ми взеха всичко.

Не е страшно да остарееш, Лизи, много по-страшно е да останеш жив.

— Хана — рече Мод, — трябва да отворим салоните. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Същата вечер, 6 март 1945 г., Ивон успя да импровизира горе-долу прилична вечеря в една от стаите на последния етаж, под сами покрива, там, където преди войната беше кабинетът на Хана. На масата бяха осем. Освен Хана и Ники присъстваха Мод, Паскал Дюфрен, Биф Маккена, дошъл от далечна Австралия да се сражава в Кралските военновъздушни сили, генерал Шелби, журналистът — писател Ернст Хемингуей и една младичка сестра лейтенант, поканена от него.

Малко преди десет телефонът иззвъня. Търсели генерал Шелби, съобщи Ивон. Шелби слезе на долния етаж — голяма част от телефонните кабели бяха изтръгнати и все още не всички бяха възстановени.

След минута Шелби се върна.

— Хана, бихте ли дошли, ако обичате?

Тя слезе. След малко Ники, извикан на свой ред, отиде при тях. Слушалката бе затворена, а тя седеше на разгънат дюшек в една от стаите, облегнала се бе на останките от платно на Жуи, което преди служеше за стенен гоблен.

Беше бледа като мъртвец, но не плачеше; на лицето й имаше изражение, каквото Ники виждаше за първи път, но при нея то бе признак за непоносимо по сила страдание: отворени до невъзможност сиви очи, с уста, зейнала сякаш в няма молба за въздух.

— Адам, Ники — изрече тя. — Те са ми го убили.

 

 

Бил мъртъв от два дни. На някакво абсурдно островче с няма и десет километра дължина, затънтено нейде в Тихия океан. Мястото се казвало Иво-Джима.

В деня след Пърл Харбър той бе постъпил по своя молба в действащата армия с чин капитан — беше майор от Националната гвардия. Хана го бе умолявала да приеме пост във Вашингтон, който тя лесно щеше да му издейства. Първоначално той се бе съгласил. Ала месец след това, след падането на остров Корехидор на Филипините, той се бе включил в бойна част. Едва през октомври 43-а бе успял да се прехвърли във флотата. През ноември бе участвал в операцията на островите Гилбърт, на атола Тарава, след това в превземането на Маршалските и Марианските острови. В последното писмо, което бе написал на Хана, с дата 26 февруари, четири дни преди смъртта си, споделяше с нея своята гордост и тревога: скоро бе научил, че вторият му син Юан, който бе на осемнадесет години, на свой ред бе постъпил в армията по примера на по-големия си брат Тад, също във флотата. Доколкото разбрах, ще служи на крайцера „Индианаполис“^[19]. Но уверявам те, мамо, че и двамата са в безопасност, в морето вече няма нито един японски кораб, а и краят на войната наближава.

Адам точно бе навършил четиридесет и две години.

35.
Лизи, питам се дали на нашата възраст…

Предишната вечер Ники бе получил сърдечна криза. В огромната къща в Шенандоуа, до библиотеката с тридесет и пет хиляди книги, той си беше подредил малък апартамент от три стаи, където бе разположил ателието си.

Прилошаването му можеше да мине незабелязано, както и предишните, Хана беше сигурна, че бе имало и други, но до Коледа оставаха два дни и колите пристигаха една след друга: цялата орда на Каденови, Жаклин с децата и внуците си, Абигейл и съпругът й Пол Травърс, плюс петте им деца, както и гостите, които не бяха повече от двадесетина. Юан, разбира се, също беше дошъл; вече беше престанал да разказва как вкопчен в една дъска насред Тихия океан, многократно нападан от акули, вече четири дни плувал в пелена от мазут, когато с огромно удивление установил, че го спасява собственият му брат; през превалящата 1947 година той тъкмо се бе завърнал от Париж, където бе научил френски, а несъмнено и нравите на французойките.

Именно той вдигна тревогата.

Ники бе припаднал пред очите му, в момента, когато протягал ръка да вземе едно томче от Монтен. Хана дотича, веднага организира транспортирането му в болница във Вашингтон, въобще не желаеше да чуе протестите на мъжа си, който вече се бе посъвзел. Ала лекарите констатираха само лека аритмия и след като го задържаха около тридесет часа под наблюдение, най-накрая отстъпиха пред непреодолимата му решимост.

— Искам да си отида у дома, Хана.

Той беше на шестдесет и девет години.

— И преди ти е прилошавало така, нали?

— Всеки път, когато те видя — отговори той с характерната си мила усмивка.

 

 

Хана добиваше нови навици. Както винаги продължаваше да става рано, на зазоряване или дори преди това, в зависимост от сезоните, независимо дали се намираше във Вирджиния, Ню Йорк, Лондон, Париж, Сен Тропе или в новата къща, която бе наредила да построят във Фекс, Швейцария, близо до Сен Мориц. Денят й започваше неизменно с едночасова разходка или малко по-малко, ако теренът беше стръмен, но тя винаги крачеше енергично (бе забранила на Ники да я придружава, заради сърцето му, „моето е много добре, благодаря“).

Освен това, след като се върнеше от разходката, продължаваше все така по час-два да проверява сметките си.

— Питам се защо правиш всички тези изчисления. Имаш достатъчно счетоводители по света, от тях можеш да формираш три дивизии, заедно с интендантствата им.

— Сметките са като разходките, позволяват ми все още да те вълнувам с очарователното си тяло и с невероятната живост на ума си. Освен това още не се е родил счетоводителят, на когото ще имам вяра. Ники, защо не престанеш да стърчиш като часовой на тази стълба? Можеш пак да си счупиш крака.

Щом приключеше със сметките, започваше да се храни. Голямата промяна бе в това, че бе открила колко „страхотно приятно“ е да се закусва в леглото. Ники, естествено, не мислеше така („ти би си сложил костюм и връзка, за да отидеш да се изпишкаш посред нощ, мили“).

Толкова й бе харесало, че й стана постоянна привичка: след като се разходеше, посмяташе и се изкъпеше във ваната с пяна, тя се връщаше в леглото. Но не какво да е легло: изрично бе посочила — „с кралска заповед“, шегуваше се Ники — какви да са размерите на леглото във всяко от жилищата й: два и четиридесет на два — противно на очакванията, два метра беше дължината; чаршафите бяха задължително от черна коприна с наситено червени кантове, а възглавниците (непременно трябваше да са осем) наситеночервени с черна дантела. В центъра на този безкрай, където сивите й очи и бялата й кожа изглеждаха по кралски величави, тя приемаше щаба си.

Като в същото време хапваше три рохки яйца, подправени, в зависимост от настроението й, с щипка босилек или мексикански сос чили, а след това две ябълки и претцел (френска кифличка).

И пийваше подсладен чай.

Понякога около постелята й се събираха петнадесет или двадесет души, някои долетели от другия край на света единствено да получат нарежданията й или тя да им обясни, че не са направили точно това, което е очаквала от тях. Тежко и горко на онзи или онази, които имаха памет по-слаба от нейната и допуснеха грешка за салона, магазините или пък комплекса, който той или тя ръководеше. В подобен случай, дъвчейки ябълката или претцела си, тя пронизваше въпросната личност с горящ поглед:

— Напълно ли сте сигурен в цифрите, които съобщавате толкова уверено?

Често, след като нейните пълководци си тръгнеха, тя едва не припадаше от смях.

— Ники, видя ли физиономията на Ота Шиниши? Помислих, че ще си направи харакири. Отгоре на всичкото скапаните цифри бяха верни, казах му го на шега. Ще ми е неприятно, ако се самоубие, все пак е доста миличък.

 

 

През 50-те години общата стойност на бижутата, които притежаваше, надхвърляше четири милиона долара, а с тях състоянието й надминаваше сто милиона.

Подреждането им й създаваше голям проблем: по някаква необяснима причина тя се оказа неспособна да запомни шифъра на касата, в която се съхраняваха съкровищата: „Неспасяемо е, не мога да запомня скапаните цифри!“

Това я изнервяше и тя крещеше:

— Ники, дойде ми до гуша! Този път съм сигурна, че набрах вярната комбинация, но не се отваря. Искам да се смени гадната каса! Тази не работи.

В този момент Ники, съвсем спокойно и с премерена крачка, невъзмутимо завърташе 12345 или 67890 и естествено механизмът се задействаше без никакъв проблем.

По едно време тя дори бе записала проклетите числа на лист, който после бе залепила на вратата на касата, за да не го загуби.

— Отлично хрумване — бе отбелязал Ники. — Остава само да напишеш цифрите с червено, та крадците да ги виждат по-добре. Освен това, сложи стрелки още от асансьора на партера, които да водят до стаята ти.

Накрая Лизи намери решението: появи се с един най-обикновен класьор, купен в „Мейси“. Той имаше двадесетина чекмеджета на релсички, а на всяко от тях Лизи бе налепила етикети с най-обикновени букви: А, Д, И, 3, ПЕ, ПЛ, Р, С…

— Какво означават тези глупави букви? — попита подозрително Хана.

— А като аметисти, Д като диаманти, И като изумруди, 3 като злато, ПЕ като перли, ПЛ като платина, Р като рубини, С като сапфири. И така нататък. Нищо не ти пречи да прибавиш още етикети.

Лизи така се кискаше, че се видя принудена да седне.

След секунда Хана се присъедини към нея и двете останаха без дъх от смях.

 

 

— Лизи, питам се дали на нашата възраст е добре да се смеем така.

Двете бяха в Лондон. Лизи бе дошла да види Санди, една от дъщерите си, номер девет в дузината, Санди се бе омъжила за един кинорежисьор, англичанин, който живееше предимно в Ирландия. А Хана…

— Какво те прихваща, Хана? От петдесет години се смеем така.

Хана пък беше тук, с Ники разбира се, за да наблюдава ремонта на апартамента, който наскоро бе купила.

— Лизи, много се тревожа за Ники.

— От сърдечните му кризи ли? Нищо сериозно.

— Не зная. Много се състари.

— Ти също.

— Не съм и е направо нечестно. Той говори ли с теб?

— Ники? Дума не ми е казал.

— Не ми ли дрънкаш измислици случайно?

Ролс-ройсът бавно караше по Реджънт стрийт. Хана, която все така обичаше да кара, намираше, че е страшно скучно да шофира кола в града. Затова бе отстъпила волана на Лоран Гафуил, все същия племенник на Ивон.

— Не, разбира се — рече Лизи. — Пак си въобразяваш.

— Казал ти е. Сигурна съм, че му има нещо, болест, която крие от мен.

— Въобразяваш си.

Лизи, ти за втори път казваше тези думи. Първият път беше през 1921 г., малко преди НЕГОВАТА смърт. А аз не си въобразявах. Това си помислих тогава в Лондон, но не посмях да ти го кажа.

— Страшно е отслабнал — каза Хана.

Наблюдаваше ръцете на Лизи и забеляза лекото потрепване. Всичките й подозрения веднага се потвърдиха. Най-първите от тях датираха още от 1948 г., когато двамата се върнаха от околосветското пътешествие, което бяха направили заедно. Тогава й бяха нужни няколко седмици да забележи, че Ники неимоверно страда в желанието си да я следва навсякъде. Както често ставаше в подобни случаи, тя почти се намрази: „Ако бях влюбена, истински влюбена в него, ако го обичах, както той заслужава, щях да забележа още първите признаци на неговото изтощение. Ала аз не се вглеждах, приемах го просто като приятен компаньон, който ме спасява от самотата. О, Хана, каква долна мръсница си!“

— Лизи, сърцето му не е много зле, така ми казаха лекарите. Има му нещо друго. Сигурна съм, че в Париж той се е прегледал при някого, не зная при кого; излъга ме, като ми каза, че се забавил, защото се заприказвал с някакъв книжар. Ники да ме лъже, направо беше невероятно. Трябваше да накарам да го проследят или да го направя сама. Но ме хвана срам.

— Лоран, обърни, отиваме в Кенсингтън — заповяда Лизи по интерфона, свързващ я с шофьора.

— Болен е от нещо сериозно, за което отказва да ми говори — каза Хана с внезапно овлажнели от сълзи очи. — Бях непоносимо жестока с него. Нито един път не му казах, че го обичам. Нито един път.

— Той нямаше да понесе да го лъжеш и ти знаеш това.

— Можех поне да опитам.

Ролсът излезе на Пикадили и тръгна покрай Грийн парк, мина на няколкостотин крачки от Сейнт Джеймс Парк.

— Трябваше да опитам. Оставих се да ме обича, а в замяна му дадох само малко внимание и приятелство. Наистина съм долна мръсница.

— Точно така — най-спокойно отвърна Лизи. — Ти си най-страхотната мръсница, която познавам, та нали тъкмо затова те мразим всички, Ники, Мариан, аз, Абигейл, Жаклин и внуците ти и още няколкостотин души, разпръснати по света. Достигнала си до такъв стадий на гадостта, че не ти остава нищо друго, освен да се хвърлиш в Темза с камък на шията.

Отново включи интерфона и каза:

— Лоран, карайте много бавно, моля ви.

След това затвори.

— Според мен за днес каза достатъчно глупости, Хана.

— Какво ти каза Ники, Лизи? Ще умре ли?

Ролсът се движеше невероятно тихо по Ротън Роу в Хайд Парк, подобно на спокойно разхождащ се човек, потънал в мислите си. Отдясно се виждаше Серпентината, а отпред, сред пролетно раззеленените дървета, паметникът на принц Албърт и паркът Кенсингтън.

— Всички сме смъртни Хана, дори ти. Не бих нарекла това прясна новина. Остави Ники да живее, както смята за добре. Мисля, че през последните петнадесет години той те направи щастлива, доколкото това му бе възможно, а ти от своя страна го дари с всичкото щастие, за което той мечтаеше. Това ми го каза той. Не рови повече, животът е по-прост, отколкото изглежда. Глупав, но прост.

 

 

Ники почина на 29 юни 1949 година. С изключение на последните три седмици беше успял почти напълно да скрие, че е болен от рак. До последно, до пълно изчерпване на силите си се бе борил да не дотяга на никого, особено пък на Хана, с бремето на страданията си.

При все това последните двадесет дни бяха потресаващи. Въпреки изключителната смелост на този дребен мъж, който, докато все още можеше да говори, настояваше да го бръснат и сресват, понякога му се случваше да издаде приглушен стон, който мигом потискаше.

Ала успяваше да се усмихне всеки път, когато разпознаваше лицето й, надвесено над него, и да прошепне:

— Винаги ме стяга сърцето, като те видя, Хана.

Тя бдеше над него денонощно в голямата бяла спалня във вилата в Анакапри, където той крайно срамежливо бе помолил да бъде пренесен, притеснен от главоболията, които създаваше.

Невероятен брой приятели от цял свят се бяха обадили по телефона и не преставаха да го правят; много от тях, десетки, бяха дошли лично да изразят приятелството си.

Тогава тя се запита дали когато умреше, щеше да получи и една десета от обичта, засвидетелствана на този човек, който винаги бе култивирал дискретността си като добродетел.

— Понякога животът е наистина живот, а понякога просто театър; моля да не се бъркат…

Беше цитат на един от любимите му автори, негов връстник, роден през 1879 г., английския писател Едуард Морган Форстър.

— Обичам те, Хана, ти ме дари с цялото щастие, за което мечтаех, и дори с много повече. Прости ми, че те напускам.

Той склопи очи, а тя неудържимо се разрида в прегръдките на Лизи:

— За първи път ми причинява мъка. О, боже мой, не знаех, че толкова го обичам! И не съумях да му го кажа.

36.
Безсмъртна съм, Мариан…

Не след дълго Мариан го последва.

През 1950 г. той бе отказал поста посланик на Съединените щати в Москва, който Хари Труман му бе предложил, посъветван от Авъръл Хариман, един от най-старите негови приятели. Ала предложението го бе развълнувало. Ни най-малко не го привличаха постът и престижът, който го съпътстваше, но не бе сигурен, че има право да откаже каквото и да било на страната си. Накрая все пак бе отказал: смятал, че на седемдесет и три години бил много възрастен; преди три години се бе оттеглил дори от собствения си бизнес, бе продал или прехвърлил на онези от синовете си, които бяха пожелали това, своите части от фирмите за недвижими имоти, от банките и авиостроенето; бе запазил за себе си единствено дяловете си в кинематографическата индустрия, в радиото и най-вече в търговската експлоатация на изобретението, направено през 1923 г. от един руснак, натурализиран американец, на име Владимир Козма Зворикин, бащата на телевизията.

Мариан безгранично вярваше в бъдещето на това ново средство за комуникация.

— Ще дойде ден, Хана, когато ще могат да се изпращат образи от единия до другия край на планетата. От креслото си ще можеш директно да научаваш какво се случва в двата края на земното кълбо.

Бе дошъл да види Хана в Анакапри, използвайки деловото си пътуване до Париж, Цюрих и Милано. Дори когато се въодушевяваше, както когато разказваше за телевизията, сините му очи оставаха спокойни; беше хладен мечтател, вълненията му бяха скрити, но това не ги правеше по-малко силни. Русите му коси бяха побелели, бяха станали снежнобели; с годините калифорнийското слънце бе успяло да потъмни гладката му кожа; стойката му беше изправена. В Америка и във всички финансови среди дискретността му се бе превърнала в легенда; никога не го бяха виждали да се отпусне, да се усмихне, камо ли пък да се засмее, освен с децата и внуците си.

Тя продължаваше да е единствената на света, пред която той все още странно се притесняваше и пристъпваше от крак на крак:

— Направо е невероятно, Хана, годините минават, а ти не се променяш.

— Боядисвам се, представи си.

— Не е само това.

Беше я заварил в зимната градина, чиито стъклени стени откриваха изглед към залива, морето, зеленото плато Анакапри, към Монте Соларо, а между кипарисите дори към вилата Сан Микеле на Аксел Мунте. Тя пишеше дълго писмо на Абигейл, но в едно от прочутите кожени кресла в червено и черно до нея бяха оставени сметките, над които бе прекарала два часа.

— Безсмъртна съм, Мариан.

Когато той влезе, тя бе скочила и почти се бе хвърлила в обятията му. Един прислужник им поднесе кафето, което той бе поискал. Поговориха за това-онова, за децата и внуците си, за приятели, за всекидневието. После се възцари мълчание. Сега вече тя знаеше, че освен братската обич помежду им имаше и друга причина да я посети.

— Какво си дошъл да ми кажеш, Мариан?

Той мълчаливо я погледна и тя в миг се досети.

— Джонатан?

— Миналата седмица бях в Хонконг. Видях го. Не съм говорил с него. Той пресичаше улицата и докато наредя да спрат колата, бе изчезнал в тълпата.

— Но ти си го открил.

— На следващия ден, чрез един приятел китаец. Хана, възможно е моят приятел да е очаквал въпроса ми.

— Искаш да кажеш, че Джонатан също те е видял?

— И че може би нарочно се е постарал аз да го видя. Но това е само догадка. Хана, Джонатан има къща в Хонконг, не във Виктория, а малко по-встрани, в квартал Станли. Когато отидох там, него го нямаше. В замяна на това имаше една много красива млада жена.

— Съпругата му?

— Дъщеря му. Тя е метиска.

— Значи майката е китайка.

— Да. Но е много красива. Повече от красива. Казах й името си и тя ми отговори, че го знаела; баща й й бил говорил за мен и я бил предупредил, че някой ден съм можел да я посетя.

Тя си помисли доста объркана: „Значи имам внучка с дръпнати очи“.

— А къде беше Джонатан?

— Попитах я, ала тя се усмихна и поклати глава. Никакъв друг отговор.

— Каза ли ти дали има майка, братя и сестри?

— Не ми отговори.

Описа й къщата в Стаили, била съвсем обикновена.

Тя попита:

— Как се казва внучката ми?

По навик наблюдаваше ръцете на Мариан. Почти недоловимо, но все пак потрепнаха.

— Хана — отвърна. — Казва се Хана.

 

 

Мариан бе обядвал с нея, а следобед на 11 февруари се бе върнал в Неапол и на континента. Личният му самолет трябваше да го отведе в Лондон, но в английската столица щеше да остане само няколко дни, колкото да продаде последните си дялове в Европа. После трябваше да се върне в Съединените щати. С Лизи възнамеряваха да отидат в Австралия и да прекарат там шест или осем месеца.

Тя го изпрати до кея с чисто новата си алфа ромео, купена неотдавна.

— Защо не дойдеш при нас в Австралия?

— Може и да дойда. Целуни Лизи.

„Той е единственият жив свидетел на моята младост“, каза си тя, докато гледаше как параходчето отплуваше в кобалтовосиньото море. Ала настървено прогони болезнената носталгия, която до никъде не водеше. Бавно — пътищата на Анакапри не й позволяваха да кара много бързо — тя се прибра във вилата. Ивон беше във Франция при децата си, „бедничката, и тя започна да остарява“.

Остатъкът от следобеда Хана прекара в библиотеката на Ники, в прелистване на великолепната колекция от книги за изкуството, която той бе събрал.

Към шест часа небето се покри с облаци, излезе вятър в часа, когато обикновено утихваше; скоро се разбушува истински ураган, който връхлетя от североизток и докара купища виолетово — кървави облаци. Тя излезе на брулената от вятъра тераса и се облакъти на мраморния парапет, целия в пълзящи растения. „С малко късмет, вятърът ще ме отнесе, каквато съм дребна.“

В един момент иззвъня телефонът, един от прислужниците вдигна, но никой не се обади.

Нощем спеше само по четири-пет часа в огромното легло. Случваше й се сама да играе на шах, ала безкрайно често, завладяна от спомени, прекъсваше играта и отместваше дъската. Някои вечери сякаш халюцинираше: докато местеше някоя фигура, тя виждаше НЕГОВАТА огромна ръка бавно да се плъзга по шахматната дъска и сякаш усещаше допира на тази ръка до нейната, аромата на тялото МУ, от двадесет и четири години тя не произнасяше името му дори в странните си монолози.

Призори излезе и се разходи из острова с огромна сламена шапка, която пазеше лицето й. Цяла нощ бурята бе бесняла, ветропоказателят бе скърцал.

Слезе до Дамекута, където бяха останките от вилата на император Тиберий.

 

 

Телеграмата бе пристигнала, докато я е нямало. Веднага щом я прочете, смъртта на Ники и тази, дошла след осем месеца, се преплетоха и сякаш се умножиха до безкрай — какво всъщност бяха осем месеца в човешкия живот?

Мариан се свлякъл покосен от инсулт при слизането от самолета на летището в Лондон. Не бил живял и две минути след това, научи Хана по-късно, беше се преселил в отвъдното с безизразно лице, а сините му очи застинали завинаги замечтани.

 

 

Сега те с Лизи бяха останали единствените живи: Не е страшно да остарееш, Лизи, най-страшното е да останеш жив: времето минава, светът се променя, а всички, които сме обичали, вече ги няма… Когато човек се чувства безсмъртен, го обхваща не толкова отегчение от живота, а някаква омраза към самия него, задето все още ходи по земята, докато близките му отдавна ги няма.

Не плачи, сестрице.

37.
И без това не бях ходила в Малайзия…

Лоран Гафуил се върна и зае мястото си до китайския шофьор на ролса:

— Тя ей сега ще дойде, госпожо Хана.

Навсякъде около колата дишаше Китай. Наобиколиха ги деца.

Лоран Гафуил ръкомахаше и ругаеше на френски и английски, както и на ариежския си диалект, с напразната надежда да разпръсне тълпата, която полека се трупаше край вратите на ролса.

— Оставете ги — каза Хана.

Едно детенце й предложи малко ориз с парченце риба. Тя замижа и лапна. Смръщи се, беше непоносимо люто.

— Вкусно е — рече с глас, пресипнал от червения пипер.

Всички прихнаха да се смеят. „Имам страшен успех, рече си Хана, ако се кача на някоя сцена, всяка вечер ще пълня залата.“ Сега останалите деца се бяха залепили за вратите. Хана им правеше най-ужасните си гримаси, докосваше с върха на езика носа си, като в същото време страхотно кривеше очи. Смеховете се засилиха. „Вярно, че езикът ми е страхотно дълъг. Ако се понапъна, ще мога да си бърша с него сълзите, когато плача.“ След това се престори на Дракона, на Голем, на Карпатската мечка, на Влюбената красавица, всички щуротии, които обикновено пазеше за внуците си. После, тъй като времето минаваше, тя дори им запя на френски онази стражарска песничка, научена през миналия век, която направо щеше да ги умори от смях с Лизи, но хвърляше в бяс възрастните от следващото поколение: Момичетата от Камаре твърдят всичките, че са девствени, но когато са в леглото ми, предпочитат да държат играчката ми вместо свещ…

Хана Втора я изгледа. От главата до петите.

— Той ме предупреди, че ще дойдете — каза тя.

— Баща ви ли?

— Да.

— Той ми е син. Следователно вие сте ми внучка, а аз ваша баба.

Хана беше поразително красива. Да беше най-много двадесетгодишна. Изключително нежната кожа и черните, много красиво удължени очи единствени напомняха за полуазиатския й произход. Беше висока почти колкото Лизи.

— Отлично зная коя сте, госпожо.

— Говориш ли френски?

Колебание. „Говори френски, но никак не й се иска да й говоря на ти.“

— Получих образованието си в Ханой, при монахините.

Къщата беше обикновена, съвсем както й я бе описал Мариан. Само три стаи, малка кухня и баня, по-точно кабинка за душ, където в огромна глинена делва сипваха водата, с която се поливаха, за да се изкъпят. Зад къщата имаше огромна веранда, засенчвана от декоративна палма, с изглед към чудесно заливче.

— Той понякога идва ли тук?

— Понякога.

— Говорил ли ти е за мен?

Ново колебание.

— Не.

— Не е хубаво да се лъже, добрите сестри в Ханой сигурно са ти го казвали. Той каза ли ти как да се държиш с мен?

Мълчание.

„Казал ти е да ме изхвърлиш, нали, малката? Няма да се затрудниш. Макар че…“

Обиколи трите помещения. Имаше две стаи, едната беше на девойката и стените й бяха облепени със снимки от Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк.

Другата несъмнено беше мъжка. „На мъж, който не я обитава често. И той оставя прекрасната хлапачка сама в Хонконг?“

— Вървете си, моля ви — каза Хана Втора.

— Изгони ме, малката! Ходила ли си някога в Европа или Съединените щати? Никога, нали? Джонатан ми е син, малката, единственият, който ми остана. Имах и друг син, Адам, но го убиха. Имам и дъщеря, Абигейл. Казвам ти всичко това, защото не зная какво точно ти е обяснил. Адам има шест деца, Абигейл — пет. Ако не те броим, това прави единадесет внуци, които между другото са твои братовчеди и братовчедки. Освен това имам шестнадесет правнуци и никак няма да се учудя, ако станат две дузини.

Тя се върна в третата стая, където стоеше младото момиче.

— Бях катастрофална майка, малката. Излиза, че като баба съм малко по-добра, но съвсем малко. Струва ми се, че като прабаба ще успея повече. Сигурно трябва да живея петстотин години, та да стана приемлива прародителка. Мисля, че Джонатан ти е разказвал за мен, и то не малко. Бих се заклела, че той ще ме мрази през целия си живот, а ето че той ти е дал моето име. Нищо не разбирам. Освен ако баща ти не мрази и теб.

Хана Втора завъртя глава.

— По дяволите — рече Хана, — наистина ли трябва да стоиш като няма?

— Не зная какво да ви кажа.

— Можеш например да ме поканиш да седна. Да ми предложиш чай. За предпочитане без захар и отрова. Не понасям захарта.

„Не можеш да не прекалиш, нали? Нуждаеше ли се от тази глупава шега с отровата? Добре де, нуждаеше се. Защото адски те е страх от хлапачката, а, Хана?“

Светлината се промени с удивителна бързина. Слънцето се готвеше да се скрие зад връх Агилар. Тюркоазен здрач се спускаше над рибарското селце, над лодките на пристана и над опънатите мрежи, а шумовете полека заглъхваха. Беше съвсем тихо, независимо от ритмичното напяване на бонзите в някаква пагода. „В моето посещение липсваше единствено вълнението, ала декорът се постара да го внесе.“

— Няма да се опитвам да те разнежвам, малката. Бих могла да ти кажа, че съм стара и скоро ще умра и че преди да умра, бих искала да видя единствения син, който ми остана, а не съм го виждала от тридесет години. Ала това ще е абсолютна лъжа: въобще не се готвя да мра, наистина. Още не съм решила. Ала тридесет години са много време.

Едва не се разрида, това се случи в момента, когато въобще вече не се надяваше и бе отчаяна, че не ще може да го направи. Пое дълбоко въздух, уплашена от собственото си вълнение:

— Искам да видя сина си, малката. На нищо в този свят не държа толкова. Искам двамата да се помирим. Дори ако ще трябва да се унижа. Той е голям инат, на мен прилича. Аз няма да мръдна от тук и от Азия, докато не го видя, ясно ли е?

Обърна се.

— Аз съм сама, малката. Не би ли искала да вечеряш с мен? Моля те…

 

 

Първият козметичен салон, който бе открила в Хонконг, се намираше на самия остров. Тогава, тоест през 30-те години, беше наела пет от така наречените китайски купета, дълги правоъгълни сгради, само една, от чиито страни гледаше към улицата. Отвътре ги бе променила напълно и атмосферата бе повече от английска.

— Значи няма да продължите договора ми за наем?

Всяко правило си има изключение и този път събеседникът й не бе кой знае колко по-висок от нея. Бе китаец около петдесетте, който сякаш бе направен от две топки с различен размер, поставени една върху друга, като по-малката изобразяваше глава. Английският му беше перфектен, с оксфордски акцент.

— Но аз въобще не зная коя сте вие, госпожо…

— Хана — рече Хана. — Аз съм Хана. Не сте длъжен да застанете мирно, но няма да ви се разсърдя, ако го направите.

Намигна на Хана Втора.

— Да не би да сте… — започна китаецът.

— Да, аз съм.

— Моля ви да приемете извиненията ми.

— Най-вече бих приела нов договор за наем. Директорката ми каза, че не желаете да го продължите. Вероятно не е разбрала.

— Страхувам се, че е разбрала.

Той обясни, че строителна треска била обхванала Хонконг, бил получил предложения за купуване на помещенията, отдадени под наем преди петнадесет години. На тяхно място щели да построят тридесететажна кула.

— И вие бихте искали да ги продадете.

— Страхувам се, да — отвърна китаецът.

— Колко? — попита Хана.

— Петстотин хиляди долара.

— Виж ми окото — възкликна Хана.

— Не разбирам.

— Дори двеста хиляди е превисока цена.

„Хана, всъщност на теб ти пука за тези помещения колкото за първите ти гащи. Ала много ти се иска да впечатлиш и най-вече да омаеш тук присъстващата твоя внучка.“

— Триста хиляди — рече китаецът.

— Ха! Ха! Ха! — бе отговорът на Хана.

Хвърли бърз поглед към Хана Втора и със задоволство забеляза, че отначало учудена, сега девойката започваше да се забавлява. „Карам я да се смее, това е нещичко, тя сигурно скоро ще ме обикне поне малко. Освен това дойде с мен, това е показателно. Ето ме с дванадесет, вместо с единадесет внуци. Дявол да го вземе, страхотно е хубава, истинско чудо!“

— Двеста хиляди петстотин и петдесет — каза китаецът.

— Ти как мислиш, малката?

— Скъпо е — отвърна Хана Втора.

— Кажи му го на китайски, миличка.

Хана Втора се подчини. Доста дълго разговаря с мъжа. Накрая каза:

— Съгласен е за двеста и тридесет хиляди.

— Обожавам да те слушам как говориш на китайски — рече Хана. — Хайде да вървим.

Хвана момичето за ръка и го поведе.

— Забавляваме се, нали?

— Да — отговори Хана Втора.

Която, в своята тясна рокля, цепната от едната страна, беше направо възхитителна. Тя не вървеше, а се плъзгаше с високо вдигната глава. Тялото, очертано от коприната, макар и дребно, беше великолепно.

— Страхотно си хубава, знаеш ли, малката. Между другото, накарах да направят оценка на сгради от типа на тези, които току-що видяхме. Според моите специалисти, ако се купят за двеста и шестдесет или двеста и осемдесет хиляди, може да се счита, че е доста добра сделка. Наистина ли държиш да работиш като продавачка при Лейн Крауфорд? Не, не ми отговаряй веднага. В Париж имам приятели прочути шивачи, ще избереш сама. Хана? Не ме лъжи: ти предизвика срещата ни, нали? Баща ти не е искал и да чуе, но ти толкова си настоявала, че накрая е отстъпил. Така ли е?

Мълчание.

— Мечтаела си да отидеш в Европа и в Съединените щати и си си казала, че твоята баба най-добре би могла да ти помогне.

Момичето кимна, свело поглед. Хана се усмихна.

— Няма от какво да се срамуваш, малката. Навремето аз постъпих по-лошо. Приятно ми е, че си толкова решителна, с ясна представа какво искаш от живота. Аз бях същата. Бях страхотно решителна. Нека сега поговорим за баща ти. Къде е той? Къде е синът ми?

— Не е в Хонконг.

— Ще отида да го видя, където и да е. Сигурно сте разговаряли и сте се разбрали как да постъпиш, да ме заведеш ли при него или не. Не греша, нали, малката?

— Аз трябва да реша — отвърна Хана Втора.

— В зависимост от това, какво впечатление ще ти направя. Ясно! А ти решила ли си вече?

— Да.

 

 

— И без това не бях идвала в Малайзия — каза тя. — Била съм само в Сингапур.

Дългите им сенки се очертаваха на пясъка на един малък, много бял плаж, заобиколен с полукръг дървета с буйни листа. Сенките им бяха толкова различни, направо гротескни: тази на Джонатан бе почти два пъти по-дълга от нейната. Беше едва пет часът, зората се сипваше, гората все още бе тиха. Преди два дни тя бе пристигнала в Куала Лумпур заедно с внучката си; едва бе успяла да намери и наеме едно бентли. Първо бяха вървели по пътя, после по тесни пътеки и след цели четири часа проливът Малака изведнъж се бе ширнал с цялото си великолепие иззад внезапно свършилата растителност; пред очите им се бе открила пищна градина, прекъсваща с подредеността си дивата бъркотия на джунглата. Едва тогава се бе показала къщата, красива като в приказките, представляваше елегантна правоъгълна постройка, издигната на колове на над два метра във въздуха и опасана с просторна веранда, цялата украсена с бели кафези за птици, чиито вратички бяха отворени, та птиците свободно да влизат и излизат.

Едва бе заглъхнало бръмченето на мотора и се бяха появили деца, водени от бавачка китайка, най-голямото вероятно бе на десет години. После бе излязла и една млада жена, руса и спокойна. „Мащехата ми, втората съпруга на татко, бе казала Хана Втора; а това са природените ми братя и сестри, тоест вашите внуци.“

— Колко страни сте посетила? — попита Джонатан.

— Стотина. Или може би повече от сто. Дори бих казала сто и двадесет или сто и тридесет.

— В колко от тях имате козметични салони?

— В седемдесет и три.

— Би трябвало да сте богата.

— Аз съм богата.

Тя се обърна и погледна назад: отпечатъците от нейните стъпки и от тези на сина й се виждаха по цялата почти шестстотинметрова пясъчна ивица; бамбуковата къща беше в другия край и единствено димът, който се издигаше нагоре в спокойния въздух, показваше, че е обитаема и че готвачката малайка бе запалила готварската печка с дървени въглища: „Имам седем или осем къщи по света, сигурно съм най-богатата жена на планетата — сред тези, които сами са спечелили парите си, — а единственият ми син живее в сламена къща и се осветява с газени лампи.“

— Щеше ли да дойдеш да ме видиш, ако не бях направила първата стъпка?

— Не мисля.

— Благодаря, че не ме изхвърли.

Още в следващия миг съжали за иронията си. Ала забележката й се бе изплъзнала сама, търпението, а още по-малко примирението, никога не бяха характерни за нея; още повече че бе развълнувана не само от срещата с Джонатан, но и от протичането й: посрещнала я бе снаха й, която се казваше Онър, простичко и естествено, и тя едновременно се бе трогнала и отчаяла („сякаш до вчера съм била тук!“). Децата — четири и все руси — се бяха изредили в индийска нишка да я целунат по бузата, наричайки я „госпожо“; повече от ясно бе, че никога не бяха чували за нея, а възпитаното им безразличие едва не я накара да си тръгне.

— От двадесет и осем години не съм ходил в Европа или в Съединените щати — каза Джонатан.

— Освен онзи път, когато си се видял с Ники.

— Само тогава. Трябваше да купя един кораб. Но останах в Америка само два дни.

Никакъв коментар за Ники. Тръгна към редицата от скали, които сякаш преграждаха плажа в противоположния на къщата край. В последния момент обаче се откриваше проход, широк няма и метър, издълбан от човешка ръка. Той мина пръв, след като й се извини, че ще мине пред нея.

Озоваха се в друго естествено заливче, по-тясно и скалисто от първото. Там имаше четири-пет бамбукови къщи и малък хангар, а в спокойната вода на миниатюрното пристанище, сред пирогите и лодките, бяха закотвени две моторници и един хидроплан.

— Твои ли са, Джонатан?

— Хидропланът и моторниците, да.

— Богат ли си?

— Имам два товарни кораба и дялове в една каучукова плантация. Богат съм достатъчно, за да осигуря на децата си всичко, което им е нужно.

Гласът му беше безизразен.

— Още като бебе — рече тя — вече имаше гадния ми характер, но най-вече бе невероятен инат.

Ако се бе надявала с това напомняне за детството му малко да го приласкае, лъгала се беше. Той не продума. Заговори на един от малайците на някакъв непознат език. Тя го изучаваше: беше огромен и слаб, но възлест, с широки рамене и много силни ръце. Беше на петдесет и три години и в черните му коси бяха започнали да се прокрадват бели нишки. Малкото пъти, когато погледите им се срещнеха, Хана оставаше поразена: очите им бяха толкова еднакви, та имаше чувството, че се гледа в огледало. Несъмнено той изпитваше същото.

— Кога разбра за Адам?

— Месеци по-късно. Бях на Соломоновите острови.

— Би ли се срещу японците?

— Не в армията. Имах плантация на остров Бугенвил и американската флота ми беше поверила една радиостанция да им съобщавам за минаващи кораби. Не съм правил нищо друго.

Хана знаеше малко повечко от това, което той й каза. Доста си бяха побъбрили с внучката й; според Хана Втора, месеци наред японците преследвали Джонатан от остров на остров и били бесни заради радиостанцията, която чували, но не можели да хванат. До деня, когато, след бясно преследване, войниците на Микадо го бяха обявили за мъртъв и го бяха оставили на мира.

— Къде се запозна с Онър?

— Баща й беше лекар в Порт Морзби, в Нова Гвинея.

— А с майката на Хана?

— В Шанхай. Почина две години след като дъщеря ни се роди.

„Попитай го сега, Хана, попитай го защо даде на дъщеря си името на майката, която мразеше.“

Вместо това каза:

— Да сключим примирие, Джонатан. Аз и ти.

— То вече е сключено.

Той я погледна и тя отново се смути от своето копие.

— Вижда се с просто око — рече тя горчиво.

— Животът ми е тук. Можете да идвате винаги когато пожелаете.

— Тя може ли да дойде с мен в Париж?

— Вашата внучка е достатъчно голяма да реши сама. Тя винаги е имала глава на раменете си.

— А другите ми внуци?

— Догодина Онър ще отиде в Англия с Джими и Клеър. Ще дойде да ви види, ако желаете.

— Ще се радвам.

Той отново заговори на малайците. „Ще трябва да се задоволя с толкова, помисли си тя. Пък и на какво друго можех да се надявам? Само в романите срещи като нашата завършват с прегръдки и целувки, а истинският живот е по-логичен и безмилостен: не бях виждала сина си повече от тридесет години, а и преди това не бяхме особено близки с него. Причините, които ни попречиха да се разбираме и обичаме, каквито и да са те, все още съществуват.“

— Бих искала да се прибера — каза тя. — Никога не съм понасяла слънцето да грее в лицето ми.

Той кимна. Отново тръгнаха по плажната ивица, ефирната къща се виждаше над редицата дървета, отрупани с пищни червени цветове.

— Мамо?

Тя застина, спря почти разтреперана.

— Не пуснах писмата, но ви писах два пъти. Когато научих за смъртта на Адам. През тридесетте години на два пъти идва да ме види, знаехте ли това?

— Нищо не ми е казвал.

— Разказваше ми за вас, но нямаше защо да ме убеждава. Вие сте такава, каквато сте, и аз няма за какво да ви упреквам. Тук устроих живота си и тук ще умра. Не презирам света, в който вие живеете, но това не е моят свят. Това е всичко.

— Аз те обичам по свой начин — рече тя, вперила поглед в къщата, до която се приближаваха.

— Вярвам. Но за мен това са далечни неща.

— Разбирам.

„Нищо не разбираш. И адски те боли. Безразлична си му, то е сто пъти по-лошо от това, да те мрази.“

— Идеята да я наречем Хана беше на Адам. Мамо, безкрайно обичам децата, които Онър ми роди, но дъщеря си Хана обожавам. Тя е съществото, което ме разбира най-добре. Вярвам на нейната преценка още от времето, когато беше малка. Тя пожела ние да се срещнем.

— Каза ми.

— Не само защото очаква да й помогнете в кариерата, каквато и да е тя. Тя държеше ние с вас да се помирим. Ако не бяхте дошла, мисля, че щеше да ме хване за врата и да ме отведе в Европа.

— Тя е забележителна девойка, Джонатан.

— Зная. Както зная, че прилича на майка ми в много отношения.

— И все пак я обичаш.

— И все пак я обичам. Щастлив съм, че дойде, мамо.

За първи път след почти четиридесет години той се върна към френското „ти“ в обръщението си към нея.

От къщата излязоха децата, голи както майка ги е родила, със загорели навсякъде телца.

— Страшно съм гладна — каза Хана.

Хвана сина си под ръка и се престори, че й е трудно да върви по пясъка.

38.
Аз имам много време…

В Париж тя притежаваше две или три сгради на улица „Бетовен“, апартамент на улица „Варен“, с изглед към Матиньон, както и двадесетина апартамента в шестнадесети район на столицата, главно на авеню „Маршал Файол“, близо до портата Дофин. Хана Втора избра онзи, който гледаше към Булонския лес; щеше да живее в петстайния апартамент с една приятелка англичанка, с която се бе запознала в Хонконг.

Настани се там през пролетта на 1951 г.

— Но искам да работя, бабо.

— Надявам се! Да не мислиш, че ще те издържам да мързелуваш?

(Два месеца преди това обаче бе открила в Женева сметка от един милион долара на името на внучката си.)

Независимо че вече си бе наумила нещо, засега й бе намерила работа като манекен: Жак Фат бе наел момичето няма и пет седмици след пристигането му в Париж.

— Защо, по дяволите, са сменили името ти?

— Искаха нещо по-екзотично.

— Банда тъпаци! Хана си е много хубаво име.

Вече си бе наумила нещо. Десетките часове, прекарани в разговори с внучката й, я бяха убедили: хлапачката бе от расата на ненадминатите директорки. Ако приемеше — само ако приемеше, това беше просто работна хипотеза, — че един ден тя, Хана Първа, умреше, наследницата й щеше да е налице. Не можеше да каже същото за децата на Адам или Абигейл, човек трябваше да приема нещата такива, каквито са. — Никога не се заблуждавам за тези неща, Лизи. Магариите ги пазя за личния си живот. Там съм направо ненадмината!

 

 

Нищо не сподели с Хана Втора за своя план. Малката или сама да се досети, а досетеше ли се, щеше да направи необходимото.

И тя го направи.

Отначало две години работи като манекен и печелеше много добре. Един ден, когато беше с братовчедите си — децата на Абигейл и Адам — в къщата на Каденови в Бевърли Хилс, й предложиха да се снима в киното. Тя се снима в три филма, но когато всички решиха, че вече е избрала пътя си, тя се отказа.

— Не ми е интересно, бабо. Бих могла да го правя само ако аз можех да снимам филма, но не ме влече да опитам. Още от началото знаехте, че един ще ви задам този въпрос, нали? Е, добре, питам ви: какво трябва да направя, за да работя с вас?

Започна от най-ниското стъпало в салона в Атланта. После Хана я постави до Юлейлия Джоунс, индианката чероки, която преди три години бе заместила Джеси в Америка. През следващите пет години продължи да учи немски и испански, а после право и управление на предприятия.

„Никога не греша за тези неща. Разбрах, че ще продължи делото ми още в деня, когато се пазареше с онзи китаец в Хонконг. Отгоре на всичкото се казва Хана.“

 

 

Лизи дойде да живее при Хана в началото на 1951 г. Вече не можеше да понася самотата, независимо дали беше в Калифорния или в Ню Йорк, а не искаше да отиде при никое от децата си.

— Ако ме искаш, разбира се.

— Винаги съм имала слабост към щраусите. Но при едно условие: няма да ми правиш забележки как карам.

През септември предишната година Хана отново бе имала разправии с пътната полиция. Връщаше се от годишното си поклонение на гроба в Санта Барбара и караше почти с 200 км в час към Палм Спрингс, за да отиде при Лизи. Бе се наложило полицаите от няколко общини да обединят усилията си, за да я спрат. Най-накрая бяха сложили прегради и тракайки с различните си знаци, оръжия и белезници, шестима от тях бяха застанали пред ферарито.

— Къде е шофьорът?

Този въпрос я бе подразнил.

— Зная, че не съм много висока, но обикновено ме виждат, банда тъпаци такива. Би трябвало да си прегледате очите.

Отново я бяха отвели при съдията. Който се бе оказал принуден почти да легне върху писалището си, за да я види.

— И вие твърдите, че тази мила стара дама е карала с повече от сто и четиридесет мили в час, че е ударила три полицейски коли и едва не е убила шест души?

— Не съм много сигурна, че съм мила — бе отвърнала Хана, — а още по-малко дали съм дама. Но ако някой твърди, че съм карала с двеста километра в час, е проклет лъжец. Тази кола би трябвало да може да вдига двеста четиридесет и три километра, а аз бях натиснала газта до край. Инак излиза, че тя не върви толкова бързо, колкото ме уверяваше продавачът, и в такъв случай ще се оплача лично на господин Енцо Ферари. Той ми е приятел.

Наложило се бе да се намесят адвокатите й, за да не бъде тикната в затвора, бе се отървала само с дванадесет хиляди долара глоба.

Които след това се бе изхитрила да представи като служебни разходи.

 

 

С все същата здрава ръка управляваше салоните и магазините си. Възползваше се от новостите в техниката. Измисли система от фишове, чрез която всяка клиентка, която пътуваше, можеше да получи обичайните грижи във всяка точка на света само срещу представяне на личната си карта.

Много й се искаше да използва изобретения през 1946 г. компютър, за да може веднага да предава данни от едни салони на други в различни точки на света. Отговориха й, че засега не било възможно, но скоро и това щяло да стане. След няколко години, може би десет.

— Сутринта или следобед? — саркастично бе попитала тя. После бе добавила:

— Ще почакам. Аз имам много време.

Беше на седемдесет и осем години и скоро щеше да навърши седемдесет и деветата. Единственото й страдание бяха мазолите на краката и то, защото по-скоро би се оставила жива да я одерат, отколкото да се откаже от обувките си „Шарл Журдан“ на висок ток, които слагаше дори за сутрешните разходки.

А покъртителният списък на починалите растеше. През 53-а към него прибавиха и Ивон, за нея това бе още една тежка загуба. Французойката не можеше да ходи и през последните месеци от живота си бе пазила леглото в къщата си в Бандол, близо до Тулон, наглеждана от двете медицински сестри, наети от Хана. Беше угаснала спокойно, в съня си и Хана, която веднага бяха предупредили, долетя от Стокхолм в Марсилия със самолет — такси, лишена от възможността да целуне за последен път жената, която половин век й бе нещо повече от прислужница — бе й приятелка и почти сестра.

Нямаше ги вече и Сесил Бартън от Лондон, Джеси от Ню Йорк и Кати Монблан. Бяха починали Андре Лабади, Фурнакови от Австралия, Джош Уин, повечето от Маккена от Сидни, онези от нейното поколение.

Когато влезеше в някой от козметичните си салони, където продължаваше да предизвиква все същата паника, най-често се обръщаше дори не към дъщерите, а към внучките на онези, които бе избрала цяла вечност преди това.

„Започвам да приличам на призрака на Елсинор.“

 

 

Лизи почина през 1962 година.

39.
Толкова е просто…

Хипитата в Сан Франциско ги бяха заобиколили. От известно време Лизи се чувстваше уморена без видима причина; краката й натежаваха и понякога й се случваше да спре без дъх, докато се качваше по стълбите. При все че беше отслабнала, от седемдесет килограма, колкото тежеше, когато беше най-пълна, бе слязла на шестдесет: „Отново успявам да видя глезените си, като погледна между двете дини, които ми служат за гърди. Не се хили, дребна еврейке, с това, дето го имаш за бюст, не може да се напълни и чашка за саке.“

Беше средата на ноември 1961 г. Предишната вечер бяха пристигнали в Сан Франциско. Хана бе отишла на годишното си поклонение на гроба, а докато я чакаше, Лизи бе прекарала три седмици в Палм Спрингс, където живееха дъщеря й Мелани и зет й. Бяха се събрали в хотел „Феърмонт“, после бяха отишли на кино.

Хана бе предложила да се приберат пеша. Лизи предпочете да вземат такси. („Очевидно не се движа достатъчно. В Палм Спрингс не помръднах от басейна.“)

Най-накрая бяха решили, че поне един път Лизи ще отиде с Хана на сутрешната й разходка. Бяха начертали и маршрута: първо да слязат по Калифорния стрийт до сградата на Уелс Фарго, след това да минат по Монтгомъри и Джаксън Скуеър, да излязат на Фишерманс Уорф и Канъри, където по онова време още се издигаше старата консервна фабрика „Дел Монте“.

— След това, ако не си протрила краката си до коленете, ще можем наистина да походим, а защо да не отидем и до Голдън Гейт. Не съм ходила там много отдавна.

— А защо не и до Сиатъл или Юкон? — бе попитала Лизи с едва доловим сарказъм.

— Заради мечките. Ще уплашим бедните животинки. Мълчи и върви.

Лизи спря при Алкатраз.

— Не мога повече.

Хана я погледна и изведнъж се притесни.

— Как така не можеш повече? Извървели сме само две мили, да не сме отишли до края на света?

Ала с поглед опипваше лицето й. Интуицията я порази като мълния. „О, боже, не Лизи, само не и нея.“

— Седни, щраус такъв!

Повлече Лизи към една пейка, съвсем до кейчето за корабчетата за туристически разходки из залива на Сан Франциско. На седалката, на облегалката и навсякъде около пейката цяла група дългокоси и брадати хипита пееха в прослава на всемирната любов.

— Движение, момчета — нареди Хана. — Приятелката ми трябва да седне.

Направиха им място. Но не се отдалечиха кой знае колко и продължиха да пеят.

— По-добре ли си, Лизи?

— Да, разбира се.

Лизи затвори очи. Чертите на лицето й се бяха изострили.

— Боли ли те някъде?

Завъртане на главата: не. После:

— Просто искам да си поема дъх, Хана.

Хана забеляза висок младеж на около двадесет и две години може би, чиито дълги руси коси бяха привързани през челото с лента като на индианец.

— Отидете да извикате линейка, моля:

— Ако направиш това, няма да ти говоря двадесет години — рече Лизи, чиито клепачи оставаха спуснати.

— Няма да имам този късмет — каза Хана.

Подаде монети на младежа:

— Побързайте, моля ви.

Хипито се поколеба още миг, после хукна.

— Туристки ли сте, бабчета? — попита младо момиче, русо и закръглено, със закичени в косите цветя, много приличаше на прасенцата с магданоз около тях, които могат да се видят по витрините на някои френски колбасарници.

— От шестдесет и една години, Сополано — отвърна Хана. — Тъкмо започнахме да опознаваме страната. Майка ти знае ли, че си тук?

Сладникавият аромат на марихуана, острата миризма на Тихия океан, крясъците на чайки, които китарата доста успешно се опитваше да вплете в своя ритъм… В същото време откъм Голдън Гейт се появи лека мараня и с нея поток спомени: Мендел Визокер е с тях, точно преди шестдесет години, Мендел заминава за Аляска с платноход, бе по времето, когато корабите все още ухаеха на дърво; и една друга Америка, несравнимо по-чиста, все още девствена.

Хипитата пееха по-тихо, от учтивост, а пъстроцветната им група бе оградила двете възрастни дами в приятелски полукръг, който гледаше към морето…

… И се разтвори едва при пристигането на линейката.

 

 

— На колко е години? — попита лекарят.

— Почти седем години по-малка е от мен, на седемдесет и девет е — отвърна Хана.

Направо виждаше как щрака мозъкът на събеседника й, докато пресмяташе: 79 и 7 е равно на 86.

— Годините не ви личат, госпожо.

— Не аз съм болната, сигурно съм по-добре и от вас. Какво й е?

— Оплаквала ли ви се е някога от жлезите си?

Не. Естествено не! Като че ли Лизи бе от жените, които споделяха личните си проблеми. („Никога не съм я виждала гола. Освен това така и не пожела да ми каже нищо за това, какво са правели с Мариан в леглото.“)

— За какви жлези?

— За тези над врата, те почти не се виждат, но най-вече под мишниците и на слабините.

— Които са знак за…?

— Хронична лимфоидна левкемия.

— Дори не зная какво е това.

— Левкемията е болест на кръвта. Нарича се хронична и лимфоидна, когато се получи анормално разпространение на лимфоцитите, клетки на организма, за които смятаме, че играят роля в борбата на съпротивителните сили срещу бацили, вируси и…

— Как така „смятате“? Искате да кажете, че не сте сигурни, тоест че не знаете нищо?

— Наистина все още не знаем нищо. Но има различни хипотези, научните трудове на много лекари…

Тя се подразни.

— Дявол да го вземе, я ми отговорете просто! Тази левкемия смъртоносна ли е?

— Обикновено. Макар че възрастните хора често добре понасят болестта.

— Какво значи това „често“? Какви са шансовете на госпожа Каден?

 

 

— Нищо ти няма, Лизи. Освен че влачиш петдесет и девет години в повече.

— Хайде де! Ти можеш да ми бъдеш майка.

Бяха се върнали в хотел „Феърмонт“. Лизи бе прекарала в болницата всичко на всичко пет часа. Лекарите не бяха на едно мнение, част от тях смятаха, че постъпването в болница не било наложително, други твърдяха тъкмо обратното, а един дори предложи да бъде изолирана в стерилна стая. Лизи не пожела и да чуе дори и Хана се съобрази с нейното желание.

— Мисля, че ще подремна — каза Лизи, която вече се унасяше.

Миг след това вече спеше. Лицето й все още бе бледо, виждаха се фините синкави венички под очите, ала сънят й бе дълбок и спокоен.

— Ако я изпуснеш от очи за миг дори, ще ти одера кожата, заклевам се — каза Хана на камериерката на Лизи, пуерториканка с нежното име Мария де лос Анхелес.

За по-сигурно постави на пост и собствената си секретарка, която бе заела мястото на Ивон, без да може напълно да я замести. Беше корсиканка, Мари-Клер Пиани, баща й бе аптекар. Хана я бе наела преди шест години и оттогава не можеше да се нахвали от нея.

Отиде в апартамента си и през целия следващ час звъня по телефона. Първо се обади на Джими, най-големия син на Лизи, който бе поел от баща си бизнеса в Лос Анджелис. Съобщи му за случилото се:

— Не, все още не съм й казала нищо, Джими. Ще извикам професор Левън от Ню Йорк. Той е най-добрият специалист в момента и ми е приятел. Има малка надежда лекарите от Сан Франциско да са сгрешили. Ако имаш някого, на когото вярваш и искаш да извикаш…

Обади се и на Колийн, най-голямата от момичетата, която носеше името и дори ирландското умалително име на баба си и чийто съпруг Норман Линкълн работеше в самолетостроителната промишленост в Сиатъл.

Обади се и на Мелани, при която Лизи бе прекарала последните три седмици.

Накрая намери по телефона Сол Левън от болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк. Той беше в отпуск на остров Мартиника и можеше да дойде в Сан Франциско едва след два дни, защото нямало самолет…

— Направих необходимото — каза Хана. — Самолетът вече излетя от Маями, за да ви вземе. Благодаря, Сол.

Той пристигна на следващата сутрин:

— Съжалявам, Хана. Много е късно.

Цяла една безкрайна минута тя не успя да продума.

Затова той продължи:

— Аз съм привърженик на това, на болния да се казва истината. Мога да го направя, ако желаете.

Тя завъртя глава:

— Не, аз ще го направя, Сол. Тя би предпочела да съм аз.

 

 

— Днес ли ще умра, Хана?

— Не и ако не ти се иска. Човек умира само тогава, когато е приел да умре.

— Много просто, а?

— Наистина е много просто.

От случая в Сан Франциско бяха изминали пет месеца. Диагнозата се бе потвърдила от всички лекари. Дори Сол Левън не беше оптимист.

Лизи категорично отказа да постъпи в болница. Пожела да я преместят в къщата в Палм Спрингс и Хана не се противопостави. „Ще я заведа и в Австралия, ако поиска. Ще умре, когато и където тя реши.“

— Аз избрах и къщата, и спалнята. Мариан не държеше много на нея, той би предпочел да е в долината Сан Фернандо, до ранчото на Кларк Гейбъл.

Мълчание.

— Вярваш ли в отвъдния живот, Хана?

— Много добре знаеш, че не.

— Надявам се, че не лъжеш.

— Аз също.

Освен техните гласове в стаята отекваха единствено почти невидимите капки на системата. Една медицинска сестра дискретно седеше настрани, бледа и мълчалива. „В деня, когато ще умра, ако въобще умра, искам да съм сама, съвсем сама.“

— Спомням си миналото — казваше в този момент Лизи — невероятно ясно. На входа се позвъни, мама беше в къщата, аз отворих вратата на „Гленмор“ седемдесет и три, в Сидни, беше септември хиляда осемстотин деветдесет и трета…

— Хиляда осемстотин деветдесет и втора — машинално я поправи Хана.

— Това прави седемдесет години без няколко месеца. В ръце държах кукла. Видях те и бум, ти падна на земята.

— Не стана толкова бързо.

— Не беше яла осем дни.

— Само три.

Замълчаха.

— Мъничко ми се иска да умра, Хана. Съвсем мъничко. Вече съм доста уморена.

— Можеш още да издържиш. Можеш.

Дни наред Хана повтаряше тези думи като литания. Изминаха още няколко минути. Лизи отново бе затворила очи, но дишането й повдигаше чаршафа.

— Можеш — повтори Хана. — Не ме оставяй, Лизи. Моля те.

Лизи отвърна само с леко потрепване на клепачите, които все така оставаха затворени. Успя дори да се усмихне:

— Само за да ти направя удоволствие.

— Благодаря — успя да изрече Хана.

„Не мога да се разплача. Вярно, че не плаках и когато ТОЙ умря.“

Измина един час.

— Ще трябва да ме извиниш — промълви Лизи.

— Не ме оставяй.

— Правя каквото мога… но е трудно. Страшно си силна, Хана. Мариан…

Замълча.

— Мариан все ми го повтаряше… О, Хана, ти ми даде Мариан, мила моя…

Прекъсване. Дишането стана накъсано.

Хана почувства върху себе си въпросителния поглед на медицинската сестра и кимна, разтърсвана от гняв, отчаяние и мъка. Жената стана, не издаде никакъв шум с белите си платнени сандали; излезе и след минута в притихналата до този момент къща се надигна приглушен шум.

Един по един влязоха всички деца и внуци на Лизи и Мариан. Изпълниха стаята.

Хана стана и се отдалечи от леглото, сториха й път, тя прекоси стаята и излезе на терасата. Калифорнийското слънце беше в зенита си, беше почти два часът след обед, 4 април 1962 г.

След около половин час зад нея застана някой.

Тя попита, без да се обърне:

— Издъхна ли?

— Да.

Някой я докосна по рамото и се опита да я прегърне. Тя се дръпна почти с омраза. Върна се в стаята и я напусна, без да поглежда към леглото.

 

 

В големия гараж в подземието, където имаше около четиридесет коли, избра дюзенберг SSY от 30-те години.

След десет минути вече караше, натискаше педала и освобождаваше чудовищната сила на 400-те коня. Вървеше право на изток. Тръгна в първата попаднала й посока, не си го бе намислила предварително. Без въобще да осъзнава, прелетя по магистралата и през градчето Таузанд Палмс. Веднага след това навлезе в пустинята и зад откритата кола в черно и наситено червено се издигна облак прах, дълъг два километра.

Спря едва когато зърна акведукта над Колорадо.

Изключи мотора.

В следващия миг настъпи смазваща тишина. Излезе и тръгна, беше с роклята си от „Нина Ричи“, за първи път в живота си не се тревожеше, че слънцето ще изгори лицето й.

Легна на земята и повече не помръдна.

 

 

На другия ден към обяд я намериха двама индианци от резервата Торео Мартинес, тръгнали на лов. Най-напред бяха видели дюзенберга. После бяха тръгнали по следите, почти невярващи. Бяха я открили едва на дванадесет километра по-нататък. Лежеше на една страна, ръцете, лицето и тилът й бяха обгорени от слънцето. Стъпалата й бяха целите в кръв, а под ноктите й имаше пръст и пясък, очевидно бе, че последните стотина метра е трябвало да пълзи. След като бе изоставила колата, тя бе тръгнала по една пътека през планините Чукуала и се бе опитала да отиде до Хопкинс Уелс.

 

 

Най-напред я бяха взели за момиче, заради ръста й. Бяха решили, че е мъртва. Но не. Едва-що я бяха обърнали и й бяха дали да пие, и тя бе отворила огромните си сиви очи.

Все още беше жива.

40.
А какво е това голямо, розово нещо?

Патрик Фаулс беше най-големият й правнук, беше син на Мариана, дъщерята на Адам и Жаклин. През месец май 1964 г. тъкмо бе навършил двадесет и две години. По ръст приличаше на дядо си по майчина линия, беше почти метър и деветдесет и пет.

Беше му страшно трудно да се сгъне в седалката на първа класа на борда на Боинг 707–320 В Интерконтинентал.

— Е девет — обяви той след дълго мислене.

— Уцели — каза Хана. — Обаче ми остават още един самолетоносач, един крайцер и три подводници.

В замяна на това за нея не бе никакъв проблем да се свие, почти да допре колена в брадичката си и да прибере възможно най-много главата си между раменете, за да скрие разположението на корабите си.

Наплюнчи молива с върха на розовия си език и на свой ред обяви:

— Се шест.

— Потопена подводница — рече Патрик.

— Хе! Хе! Хе! — засмя се Хана. — Направо си опечен с картофки, приятелче. Остава ти само един миноносец. Като швейцарската флота си. Нямаш никакъв шанс, тази игра съм я учила с Вюил, който беше швейцарец. И кинопродуцент.

— Сигурен съм, че отново хитрувахте…

— Аз? Никога!

Мина една стюардеса и ги попита желаят ли нещо за пиене.

— Шампанско — каза Хана. — „Дом Периньон“ розе хиляда деветстотин петдесет и седма, поръчах да качат на борда. Ако вие и приятелите ви не сте пили такова, има още две бутилки. Освен това ми донесете един лавров венец и черна лентичка. Венецът е за мен, а черната лентичка за младежа.

— Предавам се — рече Патрик. — При едно условие: много бих искал да хвърля един поглед на вашия лист. Имам някои съмнения.

Тя скочи като пружина, бързо смачка листа си на топка и за по-сигурно го пъхна под седалката и мигом се настани отгоре.

— Защо не ми разкажеш за онази шведка? Онази, с която сте се любили в асансьора?

— Вече всичко ви казах.

— Не ми разказа подробностите. В момента на голямата тръпка тя „майчице“ ли викаше — на шведски, разбира се — или просто „Да-да-да-да-още“?

— Мили боже! — възкликна Патрик.

Тя прихна да се смее доволна: „Успях да го накарам да се изчерви“.

Връщаха се от Сидни. Беше провела общо събрание на всички директори и директорки в района на Тихия океан. На отиване бе спряла в Панама, където бяха седалищата на повечето от нейните фирми, а след това и в Каракас, там Хайме Агило беше събрал от нейно име всички представители от Латинска Америка. На връщане с удоволствие щеше да направи малък завой през Рио, но Патрик трябваше да се връща в Бостън, за да предаде докторската си дисертация по икономика, посветена на предприятията на прародителката му.

Преди две години, когато Лизи почина, тя за малко да сложи край на всичко. На всичко. Дори на живота си. Но машинката…

„Ако се бях свила, затворила, вглъбила в себе си, щях да се спаружа.“

А това не й бе присъщо.

 

 

Починал бе и Джонатан. От рак, като Ники. Останал бе верен на казаното и никога не бе се върнал в Европа или в Съединените щати. И той като Ники до края бе крил болестта си, бе отказал всякакво лечение, защото не вярваше в него. Бе угаснал в Малайзия, в прекрасната къща с изглед към залива Малака.

За първи и единствен път в живота си бе написал на Хана писмо:

Мразех те и те обичах, мамо. Едновременно. Създала ме беше прекалено по свой образ и подобие. Това не е упрек, дори мисля, че съм взел от теб само лошите черти. Нямах твоята смелост, неутолимата ти жажда за живот, силата ти. Много отдавна ясно съм прозрял всичко: бягах от теб, така както бягаше и баща ми. Грешили сме и двамата, той повече от мен. Помня какво ми каза, когато те откарах в Сингапур да се качиш на самолета. Говореше за татко и каза: „Ако той беше жената, а аз мъжът, всичко щеше да е различно“. Вярно е. То важи повече за него, защото знам колко те е карал да страдаш. Важи и за мен, но не в такава степен: дори с баща с твоя характер аз вероятно пак щях да се разкъсвам между същата любов и омраза. Вината е моя, не твоя. Адам беше прав, като те обичаше безрезервно, както ти заслужаваше. С това писмо искам да ти кажа и още нещо — изключително се гордея с моята майка, ала гордостта ми е нищожна в сравнение с обичта, която изпитвам към нея и която се реших да призная прекалено късно, едва сега, когато умирам. Прости ми.

 

 

През следващата 65-а година й се родиха още три правнучета. Нови четири година по-късно. Пабло Пикасо нарисува портрета й — първият бе нарисувал през 1904 г., когато бе дошъл в Париж. От шестдесет години ги свързваше почти братско приятелство, надпреварваха се кой ще разкаже на другия по-волнодумен, дори пиперлив виц.

Ала когато тя видя как я бе изобразил на платното, едва не умря от смях: различаваше се само едно око (синьо-черно при това!) между две уши, на чийто размер и слон би завидял. Тя попита:

— А какво е онова голямо, розово нещо?

— Езикът ти — отговори Пабло. — При това не съм го нарисувал толкова голям, колкото ми се искаше.

Един друг художник (всъщност бяха я рисували около две дузини, като се почне от Климт, във Виена през миналия век) също бе нарисувал неин портрет. Последният я бе вбесил и тя бе ругала художника на осем или десет езика с гръмовния си глас, който винаги будеше учудване, сравнен с дребната й фигура: бе изобразена в цял ръст, опряла дясната си ръка на облегалката на един фотьойл в апартамента в Лондон, във великолепна рокля от „Диор“, а стойката, изправената глава, брадичката, но най-вече очите, които сякаш пламтяха, изразяваха ненадмината и несразима воля.

От бяс едва не бе заподскачала трупешката върху платното: „Аз така ли изглеждам?“.

Най-лошото беше, и това още повече я бе вбесило, че всички, чието мнение бе поискала, намираха голяма прилика.

„Накрая сигурно ще заръфам някого!“

Ала както винаги чувството й за хумор бе надвило. Отначало бе закачила портрета в тоалетната — „ще вземе да ме хване запек от него“. Накрая все пак го бе поставила в един от салоните в апартамента на Пето авеню в Ню Йорк. Но го бе закачила с главата надолу и бе обявила, че всеки, който понечил да го обърне, го грозяла смъртна опасност.

— Предпочитам го така.

 

 

Първото й праправнуче се роди в началото на 1968 г. „Чакай да видя ще се оправя ли (би трябвало да си направя схема): Адам и Жаклин, Джонатан и жена му китайката, както и втората му съпруга — Онър, Аби и Пол Травърс са първото поколение след мен. Добре. Да вземем Адам и Жаклин; те имат шест деца, това е второто поколение. Третото са правнуците ми; например Патрик, синът на Мариана, тя е дъщеря на Адам, който е… който ми беше син. Дотук добре. Патрик има сестра на име Синди — внимаваш ли, Хана? — та Синди пръкна първото си чедо, момиченце, то е разузнавачът на четвъртото поколение — пето, ако започнем да броим от мен — дошло да се убеди, че няма страшно. Е, всичко е ясно, нали?“

— Бихме искали да я наречем Хана — рече Синди. — Ако нямате нищо против, разбира се.

— Вече има седем с това име в семейството, не мислиш ли, че са малко множко? Освен това, кой е този Антъни, за когото непрестанно ми говориш?

— Съпругът ми — отвърна Синди.

Не че Хана не се интересуваше, но трябваше малко да се насилва, за да проявява интерес към огромното количество раждания на деца, за които останалите твърдяха, че произлизали от нея. Още повече че както паметта й безотказно и услужливо продължаваше да извиква името на всеки директор или директорка на салон от Япония до Ирландия и без никакви усилия тя можеше да си спомни резултатите на всяко свое предприятие, така трудно си припомняше кой на кого е дъщеря.

Затова започна да си води бележник, както правеше някога, върна се към изпитаната система с овцете. Синя овца за всяко момче, розова за всяко момиче. Когато някой от тях се оженеше, тя ги свързваше с черта и им рисуваше по един крак за всяко родено от тях дете.

Имаше овце с по осем крака.

Беше доволна: „Така поне се оправям! Освен това всички тези овце са хубавки. Само дето не обичам розовото кой знае колко“.

През 1965 г. бе отпразнувала с нежелание своя деветдесети рожден ден и то само заради подготвената изненада от целия род — включително внуците и правнуците, събрани за случая в Сен-Жан-Капфера. Напълно против волята й, защото всяко напомняне за възрастта й я отчайваше. Ала ордата се бе изсипала от три специални самолета, подобно бурен прилив на японско крайбрежие. След първите два часа, в които тя малко се бе поцупила, бе успяла да се престори на много доволна, че къщата й е превзета от сто четиридесет и девет души.

 

 

Разхождаше се по улица „Антиб“ в Кан. Беше сама. Наложило й се бе да вземе предпазни мерки, достойни за шпионин, за да се измъкне от вилата в Сен-Жан-Капфера; Мари-Клер Пиани, личната й секретарка, и двете помощнички на последната, едната американка, другата немкиня, я надзираваха отблизо. Под глупавия претекст, че била на деветдесет години, й забраняваха да кара кола и дори да излиза без придружител. Заповед на госпожа Абигейл. „Ще ви дам аз едни госпожи Абигейлици. Тя не е била родена още, когато аз… Добре де, щом съм й майка, естествено, че тя-не-е-била-родена-още-когато-аз… Доколкото знам, все още не съм прегазила никого с колата. Признавам, че не биваше да влизам в онази хлебарница в Ница. Особено пък да минавам през витрината (ама че ги шашардисах пустите лелки!). Но другият вариант беше входът на училището. Ако я нямаше скапаната хлебарница, голяма касапница щеше да е. Имам прекалено бързи рефлекси, това е истината.“

За да стигне до Кан, бе принудена да се придвижи на автостоп — „аз, която имам седемдесет и осем коли“. Един приятен младеж бе спрял веднага щом я бе видял да вдига палец на шосето. „Имаше остър поглед, защото трябва да кажа, че бях допуснала грешката да застана зад един километричен камък, който почти ме скриваше.

Във всеки случай, беше очарователен. Чистичък. С хубави ръце. Отгоре на всичкото и чувствителен: забелязах как очите му едва не се напълниха със сълзи, докато му разказвах тъжната си история: снаха ми ме мразела и не ми била видяла сметката само заради пенсията, която ми крадяла. Развълнува се още, когато му разкрих, че ме карала да ходя с автобуса на гроба на скъпия ми Алфонс, а тя взимала ситроена, за да отиде на тенис. Ала когато му изръсих как е отровила пуделчето ми, защото ядяло много, направо щеше да ревне. Няма спор, за моята възраст лъжа страшно добре.“

Ситнеше по улица „Антиб“, с прекрасната си сламена шапка от „Шанел“ на главата. Малко беше демодирана, ала и тя самата не беше първа младост, така че…

Въобще не отиде на Ла Кроазет. „Първо, там е пълно със старци, а освен това хитрата Пиани несъмнено е вдигнала на крак всичко живо, тя е в състояние да задвижи плана ОРСЕК^[20].“ Най-напред щяха да проверят там; всеизвестно беше, че тя обожаваше бара в хотел „Карлтън“:

„Наистина беше очарователен този младеж, дето ме качи в колата си. Ако бях със седемдесет и пет години по-млада, щях да го поразя и изпепеля с едничък само поглед. Напомняше на Кларк Гейбъл, поне в ушите — останалото не можах да видя. Какво искаше да вървя да правя на гробището? Особено на това в Ница. То е едно от малкото гробища в света, където нямам познат.

Стига, Хана! Не започвай да се самосъжаляваш! Ако все още си жива, то е защото си го искала.“

Краката я боляха както обикновено. „Не мога обаче да нося обувки като на атлета Затопек! И с шапка на Коко. Щях да изглеждам страхотно.“

 

 

Магазинчето привлече все още съвършено професионалния й поглед не с хубостта си, а с крайно безвкусно подредената витрина.

Влезе.

 

 

— Мога ли да поседна за мъничко?

Младата жена седеше зад касовия апарат и четеше „Пари Мач“. С видимо неудоволствие тя стана и освободи единствения стол в магазина. Хана седна. Единственото бижу, което носеше в този ден, бе огърлицата от черни перли, които ТОЙ й бе подарявал една по една, но то едва се виждаше под дантелите на черната й блуза с копчета в наситено червено.

Магазинчето беше приблизително три на четири метра; изглеждаше отвратително с грозните играчки и евтини дрънкулки. Там имаше дори миниатюрни Айфелови кули и отвратителни порцеланови кученца, произведени в Хонконг.

Собственичката беше може би около двадесет и пет годишна; нямаше да изглежда толкова ужасно, ако не бяха прекалено силният грим, не особено чистите коси и тесните дънки, които се бяха впили в дебелия задник и малко късите крака.

Каза, че мъжът й бил земемер, преди две години заедно купили търговския обект, с пари, наследени от някаква леля. Но не вървяло…

— Какво означава земемер? — попита Хана.

Човек, който незнайно защо измервал разни неща на определени места, помагал на предприемачите по ремонтите — обясни младата жена, която се казваше Мари-Пиер Гонзало.

Да, имала едно дете, момченце на две години и половина:

— Мама го гледа. Но магазинът е загубена работа.

Чакала края на лятото, за да го закриела, и се била надявала да се намери някой, който да го купи. Така с нейния земемер щели да си върнат поне част от парите, които били вложили с много надежда и глупост.

— Обещаха ми от октомври място на касиерка в един супермаркет в Ница.

— И на вас ще ви хареса да сте касиерка?

— Ще имам социална осигуровка и пенсия — отвърна младата жена.

— Я не ми говорете глупости — каза Хана.

— Освен това ще имам регламентирано работно време.

— Такова нещо не съществува — отговори Хана.

— И платен отпуск.

— Илюзия.

После попита младата жена какво я е накарало да се захване с търговия.

— Защото не умеех да пиша на машина, а е необходимо, за да станеш секретарка. Най-хубаво щеше да е да съм секретарка в някоя служба. Служителка, де. С премиалните там често се печели повече, отколкото в частния сектор, а се работи три пъти по-малко, да не говорим, че не могат да ви изхвърлят дори и пръста си да не помръдвате. Имам приятелка служителка, купи си плетачна машина и в работно време плете пуловери, които продава на колегите си. Изкарва си заплатата двойно.

През следващия час Хана и младата жена си бъбриха за какво ли не, нямаше клиенти да ги притесняват.

В един момент Хана каза:

— Навремето аз също държах магазинче…

Така започна всичко.

41.
О, любими мой, любими…

Хана сключи мирен договор с Пиани Проклетницата. Която не беше никак проклета, а полудяла от притеснение, горката, убедена нито повече, нито по-малко, че са отвлекли началничката й („госпожо Хана, не ме плашете повече така, умолявам ви!“ и с искрена мъка ронеше истински сълзи).

В договора Хана обещаваше, че няма повече да бяга, ала в замяна на това щяха да я оставят всяка сряда спокойно да ходи в Кан. Добре де, добре, съгласна беше шофьорът да кара ролса, но щеше да я оставя пред „Карлтън“ или „Мажестик“ или на някое друго място в центъра на града, а после цели четири часа нямаше да я следят, нито да я надзирават.

От началото на март 1970 г. насетне тя ходеше всяка седмица по четири часа на улица „Антиб“.

Най-напред изхвърли в мазето касовия апарат, ненавиждаше го, „защо не сложите малка гилотина, така и така сме започнали“. След това затвори магазина и го скри от погледите с огромен надпис: Затворено поради преустройство.

— Мъжът ви не е ли малко майстор? Да направи надписа. Като е земемер, сигурно може да чертае прави линии.

Затворено за десет дни: време достатъчно да махне жълтите тапети, от които й идеше да скърца със зъби, и всички гипсови заврънкулки по стените, датиращи поне от времето на Втората империя и още тогава отвратителни.

— Като е старо, не значи, че е хубаво, малката, достатъчно е да ме погледнеш и ще се убедиш. Какво ще сложим на тяхно място ли? Бяла боя и нищо друго. Струва ви се, че ще е голо? Е и? Какво продавате? Стените или стоката по рафтовете? Когато човек няма пари, трябва да търси най-семплото. Вие имате ли пари? Не. Аз също; получавам една пенсия. Смелост, остана само едно парче тапет за отлепяне, почти сте свършили.

(Седнала на стол, Хана ръководеше работата, но не правеше абсолютно нищо друго.)

— Добре. Сега витрината. Аз си я представям в черно. Ами да, в черно. Обезателно с тънък кант в друг цвят, че инак ще заприлича на погребално бюро. А, не червено, ако обичате, вече е ангажирано. Синьо също не, студен цвят е. Може да е жълто, но зависи какво жълто. Мари-Пиер, започвате да разбирате.

И в името на небето, нека махнела тази гадост… искала да каже, тези гадни дънки. Да си сложела рокля и да накарала мъжете да фантазират, ако въобще имали въображение тия типове. Освен това измиване на косата два пъти седмично. Какво значело това, шампоанът бил скъп? Да вземела марсилски сапун, имал абсолютно същото действие, ако след това я изплакнела с оцет за блясък и с отвара от репей за мекота.

А, така е по-добре! А ноктите? Лак ли? За какво? Ноктите й са хубави, защо да ги крие?

— А ако си миете и зъбите три пъти на ден, като търкате в правилната посока, ще бъде чудесно. За кожата? Пийте всяка сутрин сок от кресон, моркови, магданоз и краставица, ще намерите всичко това на пазара и ще ви навреди по-малко от кафето, което е и по-скъпо. И компрес от репей, един! Кожата ви е малко суха: мажете я с краве мляко и сметана. Не, не ви будалкам, та аз съм почтена възрастна жена, просто една от лелите ми беше билкарка и ако на сто и четири години не я беше блъснал трамвай в Сент Етиен, щеше лично да ви каже всичко това. Баща ви е от Сент Етиен? Чисто съвпадение. Всъщност леля ми беше от Гундиуинди в Австралия и не ми казвайте, че имате там роднини.

Разбира се, че се шегувам, приличам ли ви на ходила в Австралия?

 

 

— Знаете ли, Мари, никак не сте лоша. Де да бях и аз хубавка като вас. Ако се движехте повече и ядяхте по-малко, вероятно щяхте да постопите мазнините по ханша. Не искам да имате задниче като капка олио, малката, но все пак…

Оставаше да решат какво ще продават.

— Онези неща там в ъгъла. Глупави са, но смешни. О, да, спомнете си, пишеше за тях в „Пари Мач“, четяхте го първия ден, когато влязох тук. Как се казват на френски? А, да, джаджи. В Лондон ли? Какви ги дрънкате? Защо ще ги купувате от Лондон, след като се произвеждат в Хонконг или на Формоза? Сега ги плащате два-три пъти по-скъпо. Не, поръчайте ги направо от тях. Аз също не говоря китайски, представете си! Писмото да ви го напише портиерът на „Палм Бийч“ или някой от търговската камара, от консулството на Великобритания или Съединените щати. На кого да пишете? А търговските камари за какво са според вас, мекица такава? Ще изпратите писмото си до търговската камара в Хонконг, без други обяснения; онези в Хонконг ще разберат, китайците са много умни. В Хонконг съм била колкото и в Австралия, нещо друго? А, и един съвет, поставете в плика копие от договора си за покупка, пощенска картичка от Ла Кроазет снимка на магазина… и една ваша. Не, не чисто гола, дори не по бански, а в онази хубава бяла рокля, дето подчертава загара ви, а деколтето й стига до пъпа. Между другото, вашият земемер добре ли прави любов? Хайде, хайде, жени сме. Така ли? Сериозно? В хамак! Я, какъв мръсник! Ами той направо е откачен! Ще ми разкажете подробно друг път, да приключим първо с това. Ще трябва да платите първата доставка, която китайците ще направят. Трябва да решите дали да вземете заем от банка — лично аз съм против, — или да продадете нещо, колата или съпруга, което ви трябва по-малко. Какво си мислите? Че ще спечелите пари или ще създадете нещо само с ум, без да поемете никакъв риск? Това е най-важното, малката, милиарди пъти по-важно от мангизите: да създаваш, да имаш идея и да се бориш с нокти, със зъби и със сърце, та нещата да тръгнат. Адски е важно. Парите идват сами, както медалът при храбрия войник; а с медал любов не се прави, той се подрежда във витрина.

 

 

По-късно каза и следното:

— Някога малко съм се занимавала и със сметки. Мога да ви водя счетоводство в началото, докато си намерите счетоводител. Намирате ме много стара? Кажете едно четирицифрено число, няма значение какво, и едно петцифрено… 4 687 и 58 999? Защо не? Знаете ли колко прави, като се умножат. Не се мъчете, прави 276 528 313. Можете да проверите. Познавах един човек, който смяташе четири пъти по-бързо от мен.

Първата поръчка от Хонконг, доставена със самолет, бе платена в брой при получаването благодарение на продадената кола и ипотеката на магазина и малкия апартамент на семейството; беше 24 май. Двадесет и седем дни по-късно Мари-Пиер Гонзало бе принудена спешно да телеграфира във фабриката в Коулун: почти беше изчерпала стоката.

— … Спечелили сте четиридесет и седем хиляди осемстотин петдесет и три франка — обяви Хана. — След като се приспаднат разходите, в това число и данъците, които ще трябва да платите догодина. Парите за данъците не са ваши, затова не ги смятайте. С една малка разлика: нищо не ви пречи да ги вложите, докато ви ги поискат, ще ви донесат пари за една-две рокли, все е нещо. Да дам съвет къде да ги вложите, аз? Бедно дете, аз нищо не разбирам от финанси. Да попитате в някоя банка? Защо не?

 

 

Началото на август:

— Отпуск в Сен Тропе или на Сейшелите? Двамата? Слушайте, Мари, трябва да изберете: или искате да успеете, или да си печете задника на слънце, което обаче не е най-доброто за кожата. Понеже заговорихме за Сен Тропе, не сте ли забелязали между „Памплон“ и статуята на Байи едно местенце, където можете да откриете клон на магазина си? С кои пари ли? Ами с тези, дето ги спечелихте, по дяволите! Точно така, точно така, изчакайте, и някоя ще заеме мястото.

А мислила ли била за Монте Карло? Близо до хотел „Ермитаж“ например.

— Нямате нужда от още един собствен магазин, малката. Поне не тази година. Догодина ще прецените. За момента просто се договорете със собственика на някой добре разположен магазин, който да не е прекалено глупав: ще делите по равно по китайски (осемдесет процента за вас, останалото за него) и той ще продава вашите джаджи.

А Италия? Какво чакала още, та не се заемела? Ако искала съдружник, да го вземала, но да бъдел от Милано. Не от Неапол. Освен ако не искала да върти търговия с пици, че и тогава…

Освен това трябвало да мисли и за пренасочване, нали? Джаджите били мода, а модата се демодира, както казвал някой си Кокто.

 

 

Септември.

— Уморена ли сте, Мари? Умората не се смята, то е като потенето при правене на любов, част от удоволствието е. Магазин за спортни стоки, който съпругът ви ще държи? Аз съм ви го предложила? Не си спомням, сигурно си е ваша идея. Но е добра, малката: вижте всички онези, дето тичат сутрин по Ла Кроазет, заражда се нова мода, а тя ще трае дълго, находката е добра. Втори магазин в Ница и един в Сен Рафаел? Май ставате амбициозна. Все пак внимавайте, трябва вие да ръководите успеха си, а не той вас.

 

 

Ноември:

— Разбирам, Мари, не се извинявайте. Не, не, вярно е, че съм старичка, а тези млади момичета, които сте наели, са сладки и работливи. Ако и ръцете им бяха чисти, щеше да е чудесно. Помогнала съм ви? Аз? Не съм ви помагала, малката, просто си бъбрехме заедно, това е всичко. Вие просто имахте чудесни идеи, смелост, упорство и търпение, въображение и достатъчно характер да не се задоволите със съдбата на останалите, ала без да ги вземате за глупаци. Нищо повече. За да успее човек в живота, повече не е нужно, съвсем простичко е. Сбогом, малката. Не, няма да дойда отново, това е последното ми посещение, няма повече да преча в магазина ви, който доста се уголеми след като влязох в него. През последните седмици ли? Бях на гроба на един човек. На моята възраст приятелите са в гробищата.

Хана си тръгна, ситнейки по улица „Антиб“ тъжна, но и доволна от себе си.

 

 

Зимата прекара в Калифорния — в края на септември и началото на октомври беше там за поклонението си в Санта Барбара, върна се в средата на октомври.

Прекара два месеца от пролетта на 1971 г. в Ню Йорк и направи така, че на 18 април, деветдесет и шестия й рожден ден, да бъде сама. Беше наела под измислено име апартамент в хотел „Пиер“ и бе разпоредила на Мари-Клер Пиани да казва, че е заминала за Аляска. Усамоти се, дръпна всички пердета и остана в леглото часове наред, но й бе невъзможно дори за миг да затвори очи.

През юни се върна във Франция и прекара няколко дни в Париж. После отпътува за Сен-Жан-Капфера. Беше там на 16-и. Ден след пристигането проведе обичайното работно съвещание с директорите и директорките в Европа, седнала в огромното легло.

— Случайно научих, че дъщерята на Ксеска Видал, бившата ни директорка за Испания, се омъжила за архитект. Официално никой не ме уведоми за сватбата и аз не можах да направя обичайния подарък. Защо? Имате ли някакво обяснение, Томас Оливър?

Маргрет Овертах, директорката за Германия, трябваше да обясни на Хана причините за спада в продажбите на един крем с три цяло и четири процента.

— И да не забравяме, че тези цифри са от преди пет дни. Чакам, Маргрет! И престанете да бършете челото си, дразните ме! Не е топло!

Бяха я виждали и по-свирепа. Изведнъж осъзна, че й се налага да полага върховни усилия, за да се концентрира над това, което казваше, и над лицата от едно друго време, стоящи пред нея: „Аз съм един много древен динозавър, който е преживял всякакви ледникови периоди“.

Същия ден следобед пристигнаха първите групи наследници. В следващите дни къщата се изпълни, дойдоха и Абигейл и Пол Травърс, които бяха съответно на петдесет и осем и шестдесет и три години, до най-малкото й праправнуче, то бе на три месеца. В огромната вечно жужаща къща около нейните апартаменти се образува пояс от тишина. Тя продължаваше всяка сутрин да става към четири и половина, излизаше и крачеше в прекрасния светлик на зората, слизаше до фара, после тръгваше надясно по крайбрежния път, следвана на десет метра от Мари-Клер, която отчаяно я бе молила за разрешение да я придружава, отиваше до Кралския път, свиваше по булевард Едуард VII и стигаше до малкото пристанище и примамливата ивица суша на Сент-Оспис, издадена навътре в морето.

В този момент на разходката в яркия летен ден я заливаха спомените, а тя не правеше нищо да ги спре, напротив, оставяше ги да се нижат с ясното съзнание, че те скоро щяха да избледнеят и да изчезнат заедно с нея.

Лятото настъпваше над безбрежната равнина, ширнала се от Висла до високия Урал. Лятото настъпваше изключително сухо и горещо. Светът на Хана бе миниатюрен: тя не бе стъпвала на пътя за Люблин, не смееше да навлезе и в голямата борова гора… за която й бяха казали, че е свърталище на демоните дибуки, и най-вече на Шибта, вещицата, дето примамва децата с курабии, замесени с лой от магьосник и черно куче…

От носа Сент-Оспис се връщаше вкъщи. В един юлски ден й казаха, че се е обаждал Пабло Пикасо и питал дали можел да я посети. Познаваха се от шестдесет и седем години, ала той бе по-млад от нея, беше само на деветдесет години. Той дойде, оставиха ги сами. В един момент той каза:

— Хана, ние с вас живяхме чудесен живот, питам се дали няма да поискам да ме извикат на бис, когато завесата се спусне.

— Аз не. Мисля, че просто ще кажа „Уф!“

Дойде ден, в който Хана подмина брезите, там, където пътечката извиваше. При всяко излизане отиваше все по-далеч и по-далеч, докато зад нея изчезнеха всички шумове на щетъла и тя се гмурнеше в пълната тишина, в самотата, в уханията и златистата светлина.

Това се случи в началото на знойното и кърваво лято на 1882 г. Така срещна Тадеуш.

На 11 юли, тръгвайки по Кралския път, краката й изведнъж страшно отмаляха.

Застана неподвижна… и всичко се повтори отново, точно както първия път — Тадеуш беше на петнадесет метра от нея.

 

 

Мари-Клер я настигна и Хана бе принудена да се облегне на нея.

— Нещо не ми е добре, Пиани.

Ролсът мигом изскочи отнякъде, по знак на корсиканката.

— Мразя те, Пиани — каза Хана.

— Зная. Можете ли да се качите сама?

— Не — рече Хана — Не, не мога.

Изуми се невероятно, че бе до такава степен зависима.

— Ще довършим разходката — заяви тя. — Няма да се лиша от нея заради лека болка в скапаните ми крака.

— По-добре би било…

— Ще довършим разходката. Обичам да довършвам това, което съм започнала.

Изсипаха се огромно количество лекари и изприказваха обичайните глупости. Тя не ги слушаше, не я интересуваше.

Попитаха я дали иска да види децата.

— Защо не? — каза тя. — Изпращайте ми ги на групи по дванадесет.

И те започнаха да влизат едни след други.

— Бележника ми, Пиани.

Запрелиства страниците му и, подпомогната от овцете, успя горе-долу да се оправи в тази каша.

— Пиани, искам на всяко от тях да се купи по едно барабанче и тръби за онези, които могат да свирят на тях. Искам да вдигнат невъобразим шум в деня, когато реша да умра. Така няма да ги чувам как подсмърчат. Действай! Пиани?

— Тук съм.

— Така си и мислех, представи си, бих се учудила, ако беше в Австралия. Пиани, не те мразя чак толкова.

— Зная.

— Струваш почти колкото Ивон. Получи ли си парите?

— Да.

— Ако ми кажеш благодаря, ще те изритам.

— Нищо не съм казала.

— Сега изчезвай.

На следващата сутрин успя да отиде до фара.

На другия ден стигна едва до портала.

На по-следващия ден не успя дори градината да прекоси.

Отнесоха я в леглото.

„Мисля, че ми стига толкова“, рече си тя.

 

 

Лежеше на леглото, широко два метра и четиридесет, с копринени чаршафи в черно и наситено червено. Очите й бяха отворени.

Вървяха с Тадеуш под косите лъчи на слънцето, което все още не се бе вдигнало високо в небето. След като преодоляха земния насип, те прекосиха една голяма, малко стръмна житна нива и след пътя, който пресякоха, се озоваха в едва забележима падина; пред тях се показваше хълмиста местност, която на изток скриваше целия хоризонт. Тадеуш продължаваше да говори за Варшава, хванати за ръка, те изкачиха леката стръмнина и сега крачеха през ръжта. Непрестанният рев на овнешкия рог заглъхваше в далечината.

Горе съзряха конниците.

Бяха петнадесетина, а може би и повече. Зад тях крачеше цяла дружина. Но тя не се смяташе: Хана и Тадеуш виждаха само конниците, захласнаха се. Червеникавооранжевото слънце увеличаваше до неузнаваемост и без това големите фигури, яхнали гигантски коне; конниците яздеха в лек тръс, силата им беше сякаш неукротима, от време на време тишината се нарушаваше от краткото изпръхтяване на някой кон… Приличаха на приказно видение, изникнало от небитието. Омаян, Тадуеш остана като закован, и само от стискането на ръката, която държеше нейната, Хана на свой ред изпита същото омайване.

Държеше бръмбара в свободната си ръка, в дясната.

— О, любими мой, любими, любими, любими…

 

 

Абигейл, внучката й Хана Втора и Мари-Клер Пиани влязоха първи в обширната стая, чиито завеси леко се полюшваха от морския бриз в знойното лято.

Намериха я легнала по гръб, усмихната и с отворени очи, разширени до невъзможност за последен път.

В дясната си ръка, чиито пръсти трябваше да разтворят един по един, за да видят какво държи, тя стискаше нескопосно издялкано парченце тъмно дърво, смътно напомнящо бръмбар, а ъглите му бяха невероятно шлифовани от времето; беше същото, което ТОЙ й бе подарил, на нея, Хана, преди осемдесет и девет години.