Джефри Арчър
Блудната дъщеря (16)

15.

— Бих искала да изтегля заем от тридесет и пет хиляди долара — каза Флорентина.

— За какво са ви парите? — студено попита Ричард.

— Искам да наема една сграда на Ноб Хил и да отворя магазин за модни дрехи.

— Какви са условията за наем?

— Десет години, с възможност за подновяване.

— Какви гаранции можете да представите срещу заема?

— Притежавам три хиляди акции на хотелска верига „Барон“.

— Но това е частна компания — каза Ричард, — а акциите са фактически безполезни, тъй като не могат да се продават чрез посредник.

— Но хотелска верига „Барон“ струва петдесет милиона долара, а моите акции възлизат на един процент от компанията.

— Как сте придобили тези акции?

— Баща ми е неин директор и ми ги даде за двадесет и първия ми рожден ден.

— Тогава защо не заемете пари направо от него?

— О, по дяволите — каза Флорентина. — Така ли ще ме разпитват?

— Опасявам се, че да, Джеси.

— Всички ли банкери са толкова проклети като теб? Никога не са се отнасяли така към мен в Чикаго.

— Защото са били осигурени от сметките на баща ти. Никой, който не те познава, няма да е толкова сговорчив. Директорът по заемите трябва да мисли, че всяка нова трансакция е на загуба, така че работата му е да не дава заем, освен ако рискът не е най-малкото двойно подсигурен. Когато даваш заем, винаги трябва да можеш да гледаш и от положението на отсрещната страна. Всеки, който иска да вземе заем, е сигурен, че ще успее, но банкерът много добре си дава сметка, че при повече от половината от сключените сделки в крайна сметка ще изгуби, или в най-добрия случай ще излезе на нула. Затова трябва да си прави внимателно сметката и винаги да вижда начин да си върне парите. Баща ми казваше, че повечето финансови сделки дават печалба от един процент за банката, така че не можеш да си позволиш стопроцентова загуба повече от един път на пет години.

— Всичко това е ясно, но как да отговоря на „Защо не заемете пари от баща си“?

— Кажи истината. Не забравяй, че банковото дело се основава на доверието и че ако знаят, че си искрена, ще застанат зад теб и ще те подкрепят в трудни моменти.

— Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Просто кажи: „С баща ми се скарахме по личен въпрос и сега искам да успея със собствените си сили“.

— Мислиш ли, че ще проработи?

— Не зная, но ако проработи, най-малкото ще си започнала с открити карти. Добре, да го повторим отново.

— Нужно ли е?

— Да. Никой не ти дължи пари, Джеси.

— Бих искала да изтегля заем от тридесет и пет хиляди долара.

— За какво са ви парите?

— Искам да наема…

— Вечерята е готова — разнесе се мощният глас на Белла.

— Спасена съм — каза Флорентина.

— Само докато трае вечерята. Колко банки ще посетиш в понеделник?

— Три. Калифорнийската, „Уелс Фарго“ и „Крокър“. Защо просто не цъфна в „Банк ъф Америка“ и да ми сложиш тридесет и пет хиляди на гишето?

— Защото в Америка няма смесени затвори.

Клод надникна в стаята.

— Хей, побързайте, иначе рискувате да останете гладни.

 

 

Джордж посвещаваше толкова време на търсенето на Флорентина, колкото и на управлението на хотелската верига. Беше твърдо решен да получи конкретни резултати, докато Авел се прибере.

Поне в едно отношение изкара малко повече късмет. Зофя с удоволствие му съобщи, че редовно пътува до крайбрежието на гости на щастливите младоженци. Нужно бе само едно обаждане до пътническата агенция в Чикаго, за да разбере, че пътуванията са били до Сан Франциско. Двадесет и четири часа по-късно разполагаше с адреса и телефонния номер на Флорентина. Дори успя да проведе един кратък разговор с кръщелницата си, но тя се държа подчертано резервирано.

Хенри Осбърн побърза да предложи помощта си, но скоро стана ясно, че просто му се иска да разбере какво става с живота на Авел. Дори се опита да притисне Джордж и да получи още пари.

— Ще трябва да изчакаш, докато Авел се върне — отряза го Джордж.

— Не съм сигурен, че ще изкарам дотогава.

— Съжалявам, Хенри, но нямам право да отпускам лични заеми.

— Дори и на член на управителния съвет? Гледай да не съжаляваш за решението си, Джордж. В края на краищата, зная по-добре от теб как точно започна веригата и съм сигурен, че има хора, които биха платили доста добре за подобна информация.

 

 

Както винаги при завръщанията на Авел от Европа, Джордж пристигна на летище „Айдълуайлд“ половин час по-рано. Знаеше, че баронът, подобно на новоназначен директор, ще иска да знае всичко ново около веригата. Този път обаче бе сигурен, че първият въпрос на Авел няма да е свързан с бизнеса.

Както винаги, Авел бе сред първите минали през митницата. Настаниха се във фирмения кадилак и той не тръгна да си губи времето в празни приказки, а мина направо на въпроса.

— Какви са новините? — Знаеше много добре, че Джордж разбира какво има предвид.

— И добри, и лоши — отвърна Джордж и натисна копчето до страничния прозорец. Авел гледаше как стъклената преграда между шофьора и пътническия салон се вдига и нетърпеливо започна да барабани с пръсти. — Флорентина продължава да поддържа връзки с майка си. Живее в малък апартамент в Сан Франциско със стари приятели от Радклиф.

— Омъжена?

— Да.

Известно време Авел не проговори, сякаш се опитваше да възприеме окончателността на чутото.

— А момчето на Каин?

— Намерил си е работа в банка. Явно на доста места са го отпратили, защото се е разчуло, че не е завършил образованието си в Харвард и баща му отказва да му даде препоръки. Малцина биха рискували да го наемат и да си развалят отношенията с Уилям Каин. Накрая е успял да постъпи в „Банк ъф Америка“ и заплащането му е много по-ниско от това, което би могло да се очаква според квалификацията му.

— А Флорентина?

— Работи като заместник-директорка в магазин за модни дрехи до парка Голдън Гейт. Опитвала се е да изтегли заем от няколко банки.

— Защо? — загрижено запита Авел. — Закъсала ли е?

— Не. Търси капитал да отвори свой магазин.

— Колко й трябват?

— Тридесет и четири хиляди за наем на една малка сграда на Ноб Хил.

Авел се замисли, после каза:

— Уреди да получи парите. Направи го, сякаш е обикновен банков заем, и се погрижи да не е в състояние да разбере, че имам пръст в тази работа. — Започна да барабани по прозореца. — Но да си остане между нас, нали?

— Както кажеш, Авел.

— Дръж ме в течение на всеки неин ход, колкото и да е незначителен.

— А Ричард Каин?

— Той не ме интересува — отсече Авел. — Добре, давай сега с лошите новини.

— Пак неприятности с Хенри Осбърн. Явно дължи пари на всички и съм сигурен, че ти си единственият му източник. Продължава да заплашва. Щял да разкрие как си давал подкупи, когато веригата е прохождала. Казва, че пази всички документи от деня на първата ви среща, когато бил уредил да получиш по-висока застраховка след пожара на „Ричмънд“ в Чикаго. Разправя наляво и надясно, че папката станала доста дебела.

— Утре сутринта ще се разправям с него — каза Авел.

 

 

Когато Хенри дойде за срещата насаме, Авел бе напълно в течение с делата на веригата. Здравото пиене и дълговете бяха започнали да вземат своето. За пръв път на Авел му се стори, че Хенри изглежда по-възрастен от годините си.

— Трябват ми малко пари, за да се измъкна от положението — каза Хенри още преди да се здрависат. — Напоследък нещо късметът взе да ми изневерява.

— Пак ли, Хенри? Не ти подхожда на годините. Колко ти трябват този път?

— Десет хиляди ще свършат работа — каза Хенри.

— Десет хиляди! — повтори Авел. — Ти да не си мислиш, че съм златна мина? Миналия път бяха пет.

— Инфлация — опита се да се пошегува Хенри.

— Това е за последен път, ясно ли е? — каза Авел и извади чековата си книжка. — Ако дойдеш да просиш още веднъж, ще те разкарам от управителния съвет и ще те оставя без пукната пара.

— Ти си истински приятел, Авел. Кълна се, повече няма да идвам — честно. Никога. — Авел го гледаше как си взима пура от кутията за пури с овлажнител и я пали. За двадесет години Джордж не си бе позволявал подобно нещо нито веднъж. — Благодаря ти, Авел. Няма да съжаляваш.

Хенри бавно излезе, като пуфкаше с пурата. Авел изчака вратата да се затвори и звънна на Джордж. Той се появи няколко мига по-късно.

— Какво стана?

— Смилих се за последен път — каза Авел. — Не зная защо… струваше ми десет хиляди.

— Десет хиляди? — повтори Джордж и въздъхна. — Бъди сигурен, пак ще цъфне. Готов съм да се обзаложа.

— По-добре да не го прави, защото ще му видя сметката — каза Авел. — Каквото и да е направил за мен в миналото, сега всичко е платено. Някакви новини за момичето ми?

— Уредих Флорентина да получи заем от „Крокър Нашънъл“ в Сан Франциско — каза Джордж. — Следващия понеделник има среща с директора по заемите. Всичко ще й се стори като обикновено отпускане на заем, без никакви особени отстъпки. Всъщност лихвата ще е дори с половин процент по-висока от обичайната, така че няма да заподозре нищо. Единственото, което няма да разбере, е, че ти си поръчителят.

— Благодаря, Джордж, чудесно. Обзалагам се на десет долара, че ще върне заема за две години и никога няма да й се наложи да тегли нов. Дръж ме в течение на всяка нейна стъпка. Всяка.

 

 

В понеделник Флорентина посети три банки. Калифорнийската прояви известен интерес, „Уелс Фарго“ — никакъв, а от „Крукър“ й казаха да им се обади по-късно. Ричард бе изненадан и обнадежден.

— Какви условия споменаха?

— Калифорнийската банка иска осем процента и документите за заема. От „Крукър“ се съгласиха на осем и половина процента, документите и акциите ми в „Барон“.

— Приемливо, като се има предвид, че не си имала взаимоотношения с тях. Но това означава, че ще трябва да направиш печалба от двадесет и пет процента преди да платиш данъците, само за да излезеш на нула.

— Вече съм изчислила всичко, Ричард, и смятам, че първата година ще направя печалба от тридесет и два процента.

— Снощи проверих сметките, Джеси, и смятам, че са прекалено оптимистични. Няма начин да успееш. Всъщност предполагам, че първата година фирмата ще изгуби между седем и десет хиляди долара — така че ти остава да се надяваш на подобрения в дългосрочен план.

— Абсолютно същото го чух и от банкера.

— Кога ще те уведомят за решението си?

— До края на седмицата. По-лошо е от чакането на резултати от изпит.

 

 

— Справяте се добре, Каин — каза директорът. — Препоръчах на управата да ви повиши. Имам предвид…

Телефонът иззвъня, директорът го вдигна и заслуша.

— За вас е — изненадано каза той и подаде слушалката на Ричард.

— От Калифорнийската банка казаха, че събранието е отхвърлило молбата ми, но от „Крукър“ се съгласиха. О, Ричард, нали е прекрасно?

— Да, госпожо, наистина добри новини — каза Ричард, като се мъчеше да избегне погледа на шефа си.

— Е, много мило да го чуя от вас, господин Каин. Сега имам един социологичен проблем и се питах дали можете да ми помогнете по някакъв начин.

— Госпожо, може би ако наминете покрай банката, ще можем да го обсъдим по-подробно.

— Страхотна идея. Винаги съм си фантазирала как правя секс в трезор, заобиколена от пари. Хиляди и хиляди Бенджамин Франклиновци, вперили поглед в мен.

— Съгласен съм с вас, госпожо. Ще ви се обадя и ще потвърдя при първа възможност.

— Само не го протакайте, че току-виж съм решила да потърся другаде.

— Винаги се опитваме да отстояваме интересите на „Банк ъф Америка“, госпожо.

— Ако погледнете от моя гледна точка, ползата не е особено голяма.

Телефонът прекъсна.

 

 

— Къде ще е купонът? — попита Ричард.

— Казах ти по телефона — в трезора на банката.

— Скъпа, когато се обади, бях на среща на четири очи с директора и той ми предлагаше третия по важност пост в задграничния отдел.

— Фантастично. Значи купонът ще е двоен. Да отидем в Китайския квартал и да вземем пет порции за вкъщи и пет гигантски коли.

— Защо пет, Джеси?

— Защото и Белла ще се включи. Между другото, господин Каин, предпочитам да се обръщате към мен с „госпожо“.

— Не, мисля, че ще продължа с „Джеси“. Напомня ми колко време е минало, откакто се запознахме.

Вечерта Клод се появи с две бутилки шампанско.

— Да го отваряме веднага и да полеем случая — каза Белла.

— Съгласна — каза Флорентина. — А втората за какво е?

— Ще я запазим за някой непредвиден случай — твърдо каза Клод.

Ричард отвори първата бутилка и напълни чашите, докато Флорентина прибираше втората в хладилника.

 

 

На следващия ден Флорентина подписа договора за наем на сградата на Ноб Хил и семейство Каин се премести в малкия апартамент над магазина. През почивните дни Флорентина, Белла и Ричард боядисваха и чистиха, докато Клод, който бе най-добрият художник от четиримата, изписваше името „Флорентина“ с кралско синьо върху витрината. След месец вече бяха готови да отворят.

През първата си седмица като собственик, директор и продавач Флорентина се свърза с всички основни търговци на едро, които бяха имали бизнес с баща й в Ню Йорк. За нула време магазинът й бе пълен със стоки, предоставени с тримесечна отстъпка.

Малкият магазин отвори врати на 1 август 1958 година. Флорентина винаги щеше да помни тази дата — същия ден Белла роди бебе с тегло пет килограма и четиристотин грама.

Беше се погрижила да разгласи нашироко новината за отварянето на новия магазин, като избра деня преди правителството да увеличи цената на пощенските марки от три на четири цента. Освен това бе отмъкнала една продавачка, казваше се Нанси Чин (с чара на Мейзи, но за щастие не със същия коефициент на интелигентност), от бившите си работодатели в „Нестандартния Колумб“. В деня на откриването двете застанаха пред вратата изпълнени с очакване, но единственият човек, който спря при тях, ги попита как да стигне до „Марк Хопкинс“. На следващата сутрин влезе една млада жена и цял час разглежда блузите, които Флорентина бе поръчала от Ню Йорк. Пробва няколко, но накрая си тръгна, без да купи нищо. Следобед една дама на средна възраст дълго оглежда щандовете и накрая си избра ръкавици.

— Колко ви дължа? — попита тя.

— Нищо — каза Флорентина.

— Нищо ли? — озадачи се дамата.

— Да, нищо. Вие сте първият клиент, купил нещо от „Флорентина“, затова е безплатно.

— Колко мило от ваша страна — възхити се дамата. — Ще кажа на приятелките си.

 

 

— Никога не сте ми подарявали ръкавици, когато пазарувах в „Блумингдейл“, госпожице Ковач — каза вечерта Ричард. — Ако продължавате така, до края на месеца ще фалирате.

Но този път не се оказа прав. Дамата се оказа президент на Младежката лига на Сан Франциско и една добра дума от нея вършеше повече работа и от реклама на цяла страница в „Сан Франциско Кроникъл“.

През първите няколко седмици Флорентина като че ли работеше по осемнадесет часа на ден — веднага след затварянето се заемаше с инвентара, а Ричард — с книгите. Месеците минаваха и те започнаха да се питат възможно ли е изобщо малкото магазинче да донесе някаква печалба.

В края на първата година поканиха Белла и Клод да отпразнуват загубата от седем хиляди триста и осемдесет долара.

— Другата година ще трябва да постигнем по-добри резултати — твърдо каза Флорентина.

— Защо? — попита Ричард.

— Защото разходите за храна ще скочат.

— Да не би Белла да се мести у нас?

— Не. Бременна съм.

Ричард бе на седмото небе от радост и единствената му грижа беше, че не успя да накара Флорентина да спре да работи до момента, в който трябваше да постъпи в болницата. Посрещнаха края на втората година с малка печалба от две хиляди долара и син с тегло четири килограма и сто грама. Имаше само едно зърно на гърдата.

Отдавна бяха решили как да се казва, ако е момче.

 

 

Джордж Новак бе едновременно изненадан и зарадван, че е избран за кръстник на сина на Флорентина. Макар и да не бе склонен да го признава, Авел също се чувстваше поласкан — за него всяка възможност да разбере какво става с дъщеря му беше добре дошла.

В деня преди кръщенето Джордж отлетя за Лос Анджелис да провери как върви строежът на новия „Барон“. Авел бе твърдо решен да завърши сградата до средата на септември, за да може да бъде открита от Джон Кенеди по време на предизборната му обиколка. След като се увери, че крайният срок ще бъде изпълнен, Джордж замина за Сан Франциско.

По природа си беше недоверчив и му трябваше много време, за да започне да харесва някого, и още повече — за да му има доверие. Но това не се отнасяше за Ричард Каин. Джордж го прие незабавно и още щом видя с очите си постигнатото от Флорентина за такъв кратък период, разбра, че това не би било възможно без здравия разум и предпазливостта на съпруга й. Реши да не крие мнението си за момчето пред Авел, когато се върне в Ню Йорк.

След скромната вечеря двамата мъже седнаха да играят на табла (със залог един долар на точка) и да обсъдят кръщенето.

— В никакъв случай да не бъде като кръщенето на Флорентина — каза Джордж и Ричард се разсмя при мисълта за навъсения си тъст, прекарал нощта в ареста.

— Ама ти хвърляш само чифтове — отбеляза Джордж и отпи от чашата си — Ричард му бе налял „Реми Мартен“.

— Баща ми… — Ричард се поколеба за момент — винаги ме е обвинявал, че съм лош играч, ако се оправдавам, че противникът ми хвърля чифтове.

Джордж се разсмя.

— Как е баща ти?

— Нямам представа. Не съм го чувал и виждал, откакто с Джеси се оженихме.

Джордж все още не можеше да свикне с името, с което младият мъж се обръщаше към кръщелницата му. Когато научи причината, реши, че това здравата ще развесели Авел.

— Съжалявам, че и той реагира точно като Авел — каза Джордж.

— Поддържам контакт с майка си — продължи Ричард и отпи от чашата си, — но не виждам изгледи нагласата на баща ми да се промени. Особено при положение че Авел продължава да се опитва да увеличи дяла си в „Лестър“.

— Сигурен ли си в това? — попита Джордж. Изглеждаше изненадан.

— Преди две години всеки банкер на Уолстрийт го знаеше.

— Сега Авел е толкова зает със своите работи, че не мога да го накарам да се вслуша в здравия разум — каза Джордж. — Но не вярвам, че за момента ще създава проблеми.

Ричард не попита защо — знаеше, че Джордж ще обясни, стига да иска.

— Разбираш ли, ако Кенеди спечели изборите — продължи Джордж, — Авел има шанс да бъде назначен на някаква по-маловажна длъжност в новата администрация. За повече не се обзалагам.

— Несъмнено иска да стане посланик в Полша — обади се Флорентина, която тъкмо внасяше табла с чаши за кафе. — Иска да е първият полски имигрант, получил подобна чест. Зная за амбицията му от пътуването ни до Европа.

Джордж не отговори.

— Хенри Осбърн ли е зад всичко това? — попита Флорентина.

— Не, той няма ни най-малка представа — каза Джордж и се облегна в стола си. — Баща ти вече не му се доверява. Откакто Хенри изгуби мястото си в Конгреса, на него вече най-малкото не може да се разчита. Баща ти дори обмисля дали да не го отстрани от управителния съвет.

— Най-накрая е започнал да разбира що за боклук е всъщност.

— Мисля, че винаги е знаел. Но не може да се отрече, че му беше полезен, докато беше във Вашингтон. Лично аз смятам, че е все още опасен, макар и да не е конгресмен.

— Защо? — попита Флорентина от стола си в ъгъла.

— Защото подозирам, че знае прекалено много за враждата между Авел и бащата на Ричард. Страхувам се, че ако отново затъне в дългове, ще се опита да продаде информацията на господин Каин.

— Изключено — каза Ричард.

— Защо си толкова сигурен? — попита Джордж.

— Да не би да искаш да кажеш, че след всичките тези години не си в течение?

Джордж объркано загледа ту него, ту Флорентина.

— В течение на какво?

— Очевидно не е — обади се Флорентина.

— Ще ти трябва чифт — каза Ричард и наля солидна доза бренди на Джордж, след което продължи: — Хенри Осбърн мрази баща ми повече и от Авел.

— Какво? Това пък защо? — слиса се Джордж и се наведе напред.

— Оженил се е за баба ми, след като дядо ми е починал — обясни Ричард и си наля кафе. — Преди много години, когато бил още млад, се опитал да отмъкне едно малко семейно състояние. Не успял заради моя баща. Бил едва на седемнадесет, когато открил, че военното минало на Осбърн и образованието в Харвард са чиста измислица, и го изхвърлил от собствения му дом.

— Господи! — възкликна Джордж. — Авел знае ли това?

Не беше забелязал, че е негов ред да хвърля.

— Разбира се, че знае — каза Флорентина. — Сигурна съм, че точно това го е накарало да наеме Хенри. Трябвал му е някой, за когото да е сигурен, че никога няма да се разприказва пред Каин.

— Как го разбрахте?

— Събрахме парчетата, когато Ричард разбра, че не съм Джеси Ковач. По-голямата част от материалите за Хенри са в една папка в най-долното чекмедже на бюрото на папа.

— Май съм прекалено стар, за да научавам за един ден толкова много — каза Джордж.

— Ученето ти още не е започнало — каза Ричард. — Хенри Осбърн никога не е стъпвал в Харвард, не е помирисвал фронта, а истинското му име е Виторио Тоня.

Джордж успя само да зяпне.

— Знаем също, че папа притежава шест процента от банката „Лестър“. Само си представи какви беди може да причини, ако сложи ръка върху още два процента — каза Флорентина.

— Мислим, че се опита да купи двата процента от Питър Парфит, сваления директор на „Лестър“. И крайната му цел е да изхвърли баща ми от собствения му борд — добави Ричард.

— Това може и да е било вярно, но в миналото.

— Защо само в миналото? — не разбра Флорентина.

— Авел няма да се въвлече в подобна глупост като опитите да премахне баща ти от банката, докато Кенеди го смята за потенциален посланик във Варшава. Така че няма от какво да се страхувате. Какво ще кажеш да бъдеш моя гостенка и да видиш как кандидатът за президент открива новия „Барон“ в Лос Анджелис?

— Това означава ли, че и Ричард е поканен?

— Знаеш отговора, Флорентина.

— Още една игра, Джордж? — смени темата Ричард.

— Не, благодаря. Познавам победителя още щом го видя. — Джордж извади портфейла си и отброи единадесет долара. — И да знаеш, наистина хвърляш прекалено много чифтове.