Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

5. Мумии, мумии…

Веднъж едно шестгодишно момиченце написало в дневника си: „Бих искала да търся заровени съкровища и да изучавам живота на индианците, да рисувам картини, да имам пушка и да уча в колеж.“[1]

Почти всичко, за което момиченцето мечтаело, се сбъднало. Тя постъпила в колеж и изучавала антропология, правела открития сред индианците, копаела за „съкровища“, а от време на време, в земите на индианците от племето навахо, носела и пушка. Защото момиченцето, което обичало приключенията, станало съпруга на Ърл Х. Морис.

Тя била удивителна жена. Жива и непринудена като момче, но изключително интелигентна, понасяла и най-невероятните трудности и в същото време наблюдавала с проницателно око най-тънките детайли в работата на своя съпруг и в дивата природа на Югозапада. Тя ни е оставила и една очарователна книга, издадена през 1933 г. под заглавието „Разкопки в Югозапада“ („Digging in the Southwest“). Тъй като тази книга не е нито научен труд, нито чисто белетристична творба, тя не е намерила място в библиографиите по археология или в историите на американската литература. Сега тя е също така забравена, както и романът на Банделиер „Delight Makers“ — и също така несправедливо. Подобно на романа на Банделиер, днес тя притежава безспорна документална стойност, тъй като по-специално обяснява онази сдържаност и резервираност, която е била характерна за отношението през 1933 г. към многобройните археологически проблеми на Югозапада.

В тристата страници на книгата на Ан Акстел Морис разказва увлекателно за всичко преживяно заедно с нейния съпруг по време на разкопките — разказва остроумно, с чувство за хумор и критична проницателност, като не пропуска да отправя любезни бодвания по адрес на някои твърде педантични колеги-специалисти, но и не крие голямото си възхищение пред техните постижения. И сега, както по времето на нейното появяване, тази книга е чудесно четиво, а за начинаещите студенти и любители може би няма по-хубаво и по-увлекателно въведение в атмосферата на онези първи дни от историята на археологията на Югозапада. Ето например един пасаж от книгата, разказващ за трудностите, които специалистите си създавали при своите спорове за дефинициите:

„Спомням си за един случай — пише тя, — когато елитът на археолозите, работещи в Югозапада, се беше събрал едновременно на едно и също място, за да загуби два безценни дни в обсъждане на въпроса: «Кога кивата не е кива?» Те не само не стигнаха до съгласие по това негативно твърдение, но, което беше много по-лошо, не можаха да определят и в положителен смисъл какво следва да се нарича кива. И това — за техен най-голям срам и неудоволствие — по време, когато всеки мъж, всяка жена и всяко дете измежду тях веднага можеше да познае какво е кива, още щом им попаднеше пред очите.“

За да покаже обаче какви трудности възникват при всяка дефиниция, тя веднага добавя една суха, но изпълнена с лукавост бележка под линия:

„Типичната кива представлява подземно, кръгло култово помещение, предназначено изключително за мъже. Случва се обаче тя да се издига и над земята, по-рядко е с правоъгълна форма, съвсем рядко изпълнява светски функции, а понякога там биват допускани и дами.“[2]

Причината да бъде цитирана тази необикновена жена в кратката глава, посветена на мумиите, е, че самата тя посвещава много страници от своята книга на тази тема във връзка с разкопките в така наречената „Пещера на мумиите“ — „Mummy Cave“ (тази пещера не бива да бъркаме с „Долината на мумиите“ в щата Кентъки, където също са намерени мумии, включително и едно добре запазено женско тяло, което след откриването му през 1875 г. станало известно под наименованието „Малката Алис“, но въпреки това било откраднато и продадено. По-късно още веднъж се появило, изложено пред Мамонтовата пещера, след което безследно изчезнало.) Но преди да употребим тук още веднъж понятието „мумия“, трябва да изясним този термин, защото северноамериканската археология, общо взето, го употребява с известна неохота. Така например Джон К. Макгрегър изобщо не включва тази дума в предметния показалец на своята „Археология на Югозапада“ („Southwestern Archaeology“). Ако понякога тя се появи на друго място, обикновено я поставят в кавички, за да бъде подчертана цялата условност на означението.

 

 

Това отрицателно отношение обаче е преувеличено, а често пъти и погрешно. Обикновено думата „мумия“ извиква представата за добре запазените тела в древноегипетските ковчези и саркофази. Египтяните издигнали мумифицирането до ранга на изкуство. Тяхната цел била да запазят тялото в такова състояние, че след смъртта духът или душата на покойника, така нареченото Ка, да може отново да се вмъкне в своята „телесна обвивка“. Практическата процедура по мумифицирането продължавала до седемдесет дни. От тялото отстранявали вътрешностите, изваждали мозъка, а самото тяло подлагали на обработка в специални вани под действието на различни химикали, след което здраво го обвивали в безброй ивици ленена тъкан и най-после го полагали в мястото на вечния покой. Изчислено е, че днешната равностойност на такава манипулация би възлизала на 1000 до 2000 долара.

В продължение на много десетилетия изкуството на мумифицирането било смятано за неразгадаема тайна на древните египтяни. Днес обаче за него знаем почти всичко. Първото е, че неведнъж прекомерната обработка с химикали допринасяла не толкова за запазване на тялото, колкото за неговото разрушаване и че доброто му състояние се дължи на сухите и стерилни гробнични помещения. В Египет знаем многобройни случаи, когато телата на бедните, чието мумифициране не било по възможностите на техните близки, поради което просто ги заравяли в пясъка, са се оказали запазени по-добре от обработваните чрез скъпо струващи процедури мумии. Важното е да бъде отбелязано: на нито един египтолог не му е хрумнало да нарече такива изсъхнали, небалсамирани тела другояче, освен „мумии“. Със същия термин означаваме и телата, открити в европейските катакомби, в манастира на капуцините в Палермо на остров Сицилия или в оловните подземия на катедралата „Св. Петър“ Е Бремен. Енциклопедията „Брокхаус“ дава следното определение на понятието „мумия“: „Труп, запазен от разлагане чрез естествено изсушаване или изкуствена обработка.“

Оттук следва, че няма никакво основание да наричаме по друг начин и телата на хора от предколумбовата епоха, открити главно в Югозапада на Съединените щати, които благодарение на извънредно благоприятния климат и почвени условия са се запазили в такова състояние, че могат да бъдат различени индивидуалните черти на лицето, косите и кожата. Толкова повече, че при някои племена тези грижливо извършени погребения са били свързани и с вярата в задгробен живот. Иначе би било съвършено безсмислено наличието на богати гробни дарове, като оръжия, украшения и други предмети. (Намерени са дори мумии на кучета, от чийто грижлив начин на погребение личи ясно, че те не са били просто хвърлени и зарити в земята. Редом с две кучета например, едното от които много напомня днешен шпаньол, намерили поставени предвидливо две еленови кости, оцветени в червено — храна по време на пътешествието в неизвестността; говори се, че мумията на едно жълто „коли“ получила дори награда — т. нар. „синя лента“, на една изложба на кучета в Бостон!)

Естествено намерени са много по-малко мумии, отколкото скелети — идеални условия за консервация далеч не са съществували навсякъде.

Формите на погребение у индианците от предколумбовата епоха, дори само в Югозапада на Съединените щати, са така разнообразни, както трябва да са били и техните религиозни представи. Тук няма да засягаме този въпрос, тъй като археолозите откриха смайващо многообразие от погребални методи и в източната част на САЩ, в страната на могилостроителите (да си спомним само за находките от скелети, открити от Томас Джеферсън). В рамките на настоящата книга не е възможно да бъде разгледана изчерпателно тази материя. Има толкова много отделни находки, пръснати из целия необятен континент, че сред тях могат да се ориентират само специалистите. Но въпреки че е трудно да внесем тук някакъв ред и да очертаем в общи черти развитието, някои примери все пак могат да хвърлят бегла светлина върху предисторическата сцена.

Какво обаче може да си помисли археологът, когато намери например гробове пълни с черепи — само с черепи, без никакви следи от принадлежащите към тях скелети? И какво може да каже той, ако на съвсем друго място открие само скелети и нито един череп — като между находките на двете места няма никаква връзка?

Или как трябва да изтълкувахме случая с намереното тяло на мъж, което, очевидно след смъртта му, било разрязано точно през кръста на две половини и след това отново внимателно съшито?

Какво необикновено събитие е довело до „погребението на ръце“, открито от Ърл Х. Морис в пещерата Циахатсо, недалеч от „Пещерата на мумиите“. Ето как описва тази находка неговата съпруга:

„Обстоятелствата бяха следните: на дъното на гробната яма, върху чиста постелка от трева, лежаха две ръце на възрастен човек, отрязани до лактите. Костите се държаха все още заедно от изсъхнали сухожилия, дланите бяха обърнати нагоре. Това беше единствената част, която ни се удаде да намерим от човешкото тяло. Отрязаните лакти докосваха стената на гробницата, а двете вдлъбнатини отвъд преградната стена бяха празни, което показваше, че погребението в този му вид, в който го намерихме, е било окончателно. Нещо повече, там имаше и погребален инвентар, и тъкмо тук излезе наяве нелепата страна на цялата история. Защото на тези жалки, самотни ръце бяха придадени два чифта от най-хубавите тъкани сандали, украсени с червен и черен орнамент, които някога са излизали изпод земята на Югозапада. Не ръкавици, а сандали! Върху сандалите се намираха три огърлици, две от които имаха висулки от черупки на мекотелото морско ухо (Haliotis), докато третата представляваше уникално произведение на изкуството. Тя се състоеше от осемнадесет пръстена, направени от бели раковини, всеки с диаметър около 7,5 см и така закрепен на връвта, че да се застъпва малко със следващия. Украшението беше до немай-къде красиво и ефектно — но все пак беше огърлица, а не гривна! Имаше там и една кошничка, пълна с продълговати перли във форма на полумесец, още една голяма кошница, която прикриваше всички останали предмети, и накрая — абсурд на абсурдите — грамадна каменна лула. Сандали без крака, огърлици, за които няма шия, и лула без уста да я захапе — наистина метафизически триумф над отреченото физическо битие!“

Липсващите части на тялото не могли да бъдат намерени. Разбира се, съпрузите Морис и други след тях доста си блъскали главите над това странно погребение. Едно от възможните обяснения било, че човекът бил затрупан при свличане на земен пласт и тялото му не могло да бъде изровено. Подавали се само ръцете. Тогава ги отрязали до лактите и ги погребали, като им оказали същите почести, които подобавали на цялото тяло.

В същия район намерили следи и от друга, по-лесно обяснима трагедия. На дъното на една гробна яма попаднали на огромна кошница с телата на четири деца. Над нея лежали труповете на още четиринадесет кърмачета и по-големи деца. По телата не личали никакви следи от насилие. Остава само обяснението, че някаква страшна заразна болест покосила за няколко дни повечето от децата в това селище.

В дадения случай нямало насилие — но иначе насилието все пак съществувало, макар да можем да кажем, че по всяка вероятност народите на Северна Америка от предколумбовата епоха (за разлика от „високо цивилизованите“ народи на Централна Америка, например ацтеките) не са познавали войната, това „продължение на политиката с други средства“, която се появява едва когато препитаващите се от земеделие общества се превърнали в истински държави. Политиката, а с нея и войната идват едва с възникването на държавата. Защото войната е нещо повече от междуплеменна вражда, кратки набези с цел грабеж, борба за вода и пасища, случайни или предумишлени убийства от рода на кръвното отмъщение. Разбира се, всичко това са зачатъчни, примитивни разновидности на войната — но те са твърде далеч от онзи перманентен милитаризъм, който човечеството е усъвършенствало едва в своите високоразвити цивилизации, като се почне от асирийците, персите и римляните. Едва цивилизованите испанци внасят милитаризма в Северна Америка. Както изглежда, нашите племена пуебло са били миролюбиви по дух и прибягвали към оръжието само при крайна необходимост, за самозащита — и в повечето случаи се оказвали победени.

Ето защо сравнително редки са находките на мумии или скелети, които да говорят за масови убийства. Морис намерил няколко погребения заедно с черепи, всички носещи дълбоки следи от удари с каменни брадви. Дори деца и кърмачета били убивани по този начин. В тялото на една, също убита с каменна брадва възрастна жена той намерил освен това и част от стрела, която несъмнено я е улучила още преди това. Стрелата я пронизала отдолу в хълбока и изглежда, че жената се е опитала сама да я извади, но успяла да отчупи само каменния връх. Направеното от твърдо дърво стебло на стрелата останало в тялото — после я застигнал смъртоносният удар с брадвата (за едно друго, доста по-голямо масово убийство ще разкажем в главата „Кулите на мълчанието“).

Както в ранните времена на „кошничарите“ — предшественици на строителите на пуеблосите, — така и по-късно мъртвите били погребвани просто под купищата отпадъци, натрупани с течение на времето пред пещерните жилища — веднъж по-грижливо, друг път съвсем небрежно. Понякога близките не си правели труда да изкопаят истински гроб било защото не разполагали с достатъчно място, било защото почвата била много твърда. В такива случаи те често натиквали тялото в най-нелепо разкривено положение в първата що-годе подходяща дупка. С това те изиграли лоша шега на бъдещите археолози. Защото когато копаещият археолог попадне например на ръка, той няма представа в каква посока трябва да търси гръдния кош или краката.

В това отношение много по-голямо удовлетворение донасяли находки като онази, която Морис направил в Ацтек. Под пода на една от стаите той открил грижливо погребано тяло на възрастен мъж. Тази находка той нарекъл „Гробът на воина“. Тялото било обвито в покривало от пера, а после в рогозка от тръстика. Заедно с многобройните по-дребни предмети имало и нещо съвсем необикновено — извънредно богато украсен щит с размери 92 х 79 см, който прикривал по-голямата част от тялото. Щитът бил плътно изплетен, външният му ръб напоен със смола и осеян с мънички парченца селенит към центъра, оцветен тъмночервено, а по краищата — синьо-зелено. Истински шедьовър. До него се намирали брадви, несъмнено оръжия, а не сечива, една от които била изработена от хематит в особено изящна форма. Имало и един дълъг нож от червен кварцит. Воинът се отличавал с необикновено едро и здраво телосложение, а разкошното му погребение показвало, че приживе е заемал високо положение.

Причината за смъртта на този воин не е известна. Може да е била някаква смъртоносна, бавно развиваща се болест. Защото е време веднъж завинаги да разсеем легендата за здравословния живот на първобитните народи — легенда, залегнала в основата на отколешния призив „назад към природата“, който е прозвучал за първи път в нашия западен свят преди двеста години в творчеството на френския философ Жан-Жак Русо, а и днес още се чува. За подобни твърдения няма никакви основания. Последователите на Хенри Дейвид Торо може да продължават да проповядват тази си вяра, но не бива да забравяме, че както самият Торо, така и хората от неговия род са само интересни особняци в един свят, в който тържествува цивилизацията.

Не само че детската смъртност сред тези „примитивни“ племена е била винаги извънредно висока, но и можем спокойно да приемем, че средната продължителност на живота на човека в Северна Америка от предколумбовата епоха едва ли е превишавал тридесет години. (И днес още средната продължителност на живота на пуебло-индианеца, живеещ постарому, не е по-висока от четиридесет години, докато при белите американци в най-близкото градче, отстоящо може би на не повече от 25 мили, тя е над шестдесет години.) По останките на предколумбовите индианци са открити най-различни деформации и следи от заболявания. При това не бива да забравяме, че специалистът палео-патофизиолог може да установи наличието само на онези болести, които оставят следи по костите — органичните заболявания изобщо не оставят следи, а за инфекциозните епидемии можем само да правим догадки, както е в случая със споменатия по-горе детски гроб.

Пред 1931 г. Ърл Х. Морис изпратил една от намерените мумии на специалиста д-р Рой Л. Муди в Санта Моника, тъй като му се сторило, че по тялото има признаци от прекарани заболявания, и искал да чуе мнението на компетентно лице. Муди пише в своето заключение:

„Изглежда, че покойникът е бил млад мъж на около двадесет и седем години, страдал от три различни, несвързани помежду си заболявания:

Първо, той е получил голяма зигзагообразна фрактура в челото, която само по чудо не е засегнала мозъка. Тази рана се е инфектирала и е гнояла в продължение на седмици — в това няма нищо чудно, тъй като дезинфекционните средства са били съвсем неизвестни. Най-после раната зараснала и оставила плътен бял белег.

Второ, неговите зъби са били в ужасно състояние. Той е страдал от кариес, пиорея, зъбен камък, износване на първите резци и на денталната кост. Всичко това трябва да му е причинявало нетърпими болки, но в сравнение с другите му страдания е било незначително.

Трето, той е страдал от ужасната болест, наречена «Ostitis fibrosa», при която костите, включително и костният мозък, постепенно се заменят със съединителна тъкан. Въпреки че това заболяване е започнало у него след завършването на растежа, една от големите тежки бедрени кости вече значително се е извила, а други кости започвали да се рушат и да гният в живото тяло.“

Първоначално д-р Муди решил, че мъжът е починал от пневмония, след това обаче се коригирал, стигайки до заключението, че „смъртта може да е настъпила в резултат на отравяне на кръвта, предизвикано от многобройните ракоподобни тумори“. И за да не изпитваме прекалено голямо съчувствие към този човек, той напомня за мумията на едно младо момиче, открита на един от островите Чанъл край бреговете на Калифорния. Нейното тяло било покрито с хиляди тумори, големи колкото грахово зърно, като повече от сто се намирали само върху главата.

Каньон дел Муерто („Каньон на мъртвеца“), „Къщата на антилопите“, „Белият дом“, „Пещерата на мумиите“ — днешният ареал на Националния резерват „Каньон де Шели“ в североизточния край на щата Аризона, — ето къде Морис е копал в продължение на девет години. Той открил там развалини с кули, пещерни жилища, стотици различни помещения, гробове с мумии и скелети: неговите находки обхващат над хиляда години от предколумбовата история на Югозапада. Тук са живели „кошничарите“, а по-късно племената пуебло, още по времето, когато в Европа се разпадала Римската империя.

Някои от каньоните са толкова тесни и дълбоки, че слънчевите лъчи не проникват в тях преди десет часа сутринта и в два часа отново изчезват. Атмосферата може да стане тъй зловеща, особено след залез-слънце, когато започват да се чуват различни шумове, заглушавани дотогава от дневната работа, щото дори археолозите разказват, че нощем ги обземало чувство на страх, което ги докарвало до ръба на истерията. Индианците от племето навахо, работещи като техни помощници, и без това били убедени, че в долината бродят духове. Те изпитвали суеверен страх от мъртвите и щом попаднели на мумия, веднага зарязвали работата и оставяли останалото копаене на археолозите.

Какво са изпитвали хората на науката пред тези тела, чиито сбръчкани лица неочаквано излизали на бял свят, след векове, прекарани в покой, понякога даже след хиляда години? Не се ли чувствали те като грабители, като осквернители на гробове? (Този морален проблем занимавал през миналото столетие мнозина египтолози, когато трябвало да нарушат покоя на първите фараони в техните гробници.) Не ги ли е потискало диханието на вечността? Не са ли усещали онзи метафизичен трепет, за който така завладяващо разказва Хауърд Картър, когато за първи път застанал лице срещу лице с мумията на Тутанхамон? Или те са само студени патологоанатоми на археологическите находки, цинични търговци с миналото?

Те изпитвали по малко от всичко — в зависимост от обстоятелствата.

Съпрузите Морис не правели впечатление на хора, обладани от особен пиетет. В продължение на много дни те използвали дългия сандък, в който се намирала една от най-добре запазените мумии, като маса за хранене и със злорадо удоволствие канели там най-добрите си работници-индианци от племето навахо, които биха побягнали на много мили от ужас, ако са можели да разберат какво представлява трапезата, на която лакомо поглъщали любимите си консервирани праскови.

А ето какво станало след това: един ден в пещерата Циахатсо те изровили мумия на мъж, живял още по времето на „кошничарите“, мумия, която била може би стара не по-малко от хиляда години. Редом с мумията се търкаляли четири атлатъла (копиеметалки), кошници, сандали, кълба човешки коси, парчета кремък — с една дума, често срещани находки. Този път обаче до мумията на мъжа се намирало и нещо по-значително. Известно било, че „кошничарите“ правели флейти, но рядко се удавало да бъде намерена някоя в добро състояние. А тук имало четири прекрасно запазени екземпляра!

Археолозите не устояли на изкушението.

Пред самата мумия, пред лицето на бившия собственик, те поднесли флейтите към устните си и се опитали да изтръгнат някакъв звук. Отначало не успели. След това Ърл Х. Морис намерил правилното положение и над живописния пейзаж се разнесли кристално-ясни тонове.

Ан Морис разказва по този повод:

„Стори ни се, че при тези звуци старият флейтист се пробуди от вековния си сън. Нашият разум естествено не допускаше, че той ще се изправи от прашния си гроб, и тъкмо защото не направи това, той ни се стори някак безкрайно по-далечен отпреди. Работата с някои от нашите най-добре запазени мумии бе породила може би известно чувство на близост. Но изведнъж сега една от тях, а заедно с нея и всички останали се отдръпнаха в глъбините на времето и ние почувствахме зловещата непристъпност на смъртта.“[3]

По отношение на Югозапада ние се придържахме повече или по-малко към хронологията на откритията — като се почне от първия поглед, който испанците успели да хвърлят върху пуеблосите, и се стигне до първите разкопки и първите опити за тълкуване на находките, за възстановяване на историческия ход на развитието.

Сега е време да направим голяма крачка напред във времето — да разкажем как са били постигнати първите успехи в датирането, да разкажем следователно кога са живели „кошничарите“ и кога са били построени пуеблосите. В двете следващи глави ще говорим повече за физика и биология, отколкото за археология. Затова е необходимо най-напред да кажем нещо за особеностите на археологията в Северна Америка, а заедно с това и за онези два научни метода, които и в наши дни си остават алфата и омегата на археолозите, тяхно основно помагало — четенето и тълкуването на „пластовете и чирепите“.

Бележки

[1] Ann Axtell Morris, Digging in the Southwest (New York: Doubleday. 1933).

[2] Morris, Digging in the Southwest.

[2] Morris. Digging in the Southwest.

[3] Morris. Digging in the Southwest.