Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Прелюдия

Президентът и индианските могили

През 1781 г. във Вирджиния, един от тогавашните тринадесет Съединени американски щати, се появила твърде необикновена книга, по-късно станала известна под наименованието „Бележки за Вирджиния“ („Notes on Virginia“). Нейното точно заглавие гласи: „Бележки за щата Вирджиния, написани през 1781 година, донейде коригирани и допълнени през зимата на 1782 година, за ползване от един знатен чужденец в отговор на някои поставени от него въпроси относно…“[1] („Notes on the State of Virginia; written in the year 1781, somewhat corrected and enlarged in the winter of 1782. for the use of a Foreigner of distinction, in answer to certain queries proposed by him respecting…“). Следват двадесет и три по-къси или по-дълги глави.

Най-необикновеното на тази книга е личността на нейния автор. Обременен в продължение на повече от десетилетие с извънредно отговорни политически задължения и известен на обществеността почти изключително като държавник, в своите „Бележки за Вирджиния“ той показва енциклопедични познания и при това ги поднася на блестящ английски език. Тези двадесет и три глави на „Бележките“ съдържат много повече от обикновено описание на щата Вирджиния; те представляват истинска енциклопедия на неговия роден край. Едва ли по онова време е имало друг географски район на нашата планета, който да е бил описан с такава точност — най-малкото пък в една нова, девствена, едва извоювала свободата си страна.

Авторът разглежда топографията и геологията, икономиката и политиката, зоологията и ботаниката на Вирджиния, дава данни за реките и пристанищата, за полезните растения и дивите животни (между другото той се осмелява да влезе в спор по някои въпроси с най-големия авторитет на своето време, френския естествоизпитател Бюфон), за полезните изкопаеми и за военноморските сили (три кораба с шестнадесет оръдия и още два или три по-малки въоръжени съда, „рядко… годни да бъдат използвани“). В XI глава, под заглавието „Аборигени“, той съобщава за самостоятелни изследвания, които са уникални за онова време. Можем да кажем, че този човек, Томас Джеферсън, който двадесет години по-късно ще стане третият президент на Съединените американски щати, описва в нея — ни повече, ни по-малко — първия опит за научно обосновани археологически разкопки.

Естествено по онова време в Европа вече отдавна се е копаело. Но за научни методи тук трудно може да се говори, тъй като лопатите на копаещите се направлявали обикновено от случайността и алчността. Думата „археология“ вероятно е въвел в употреба през 1674 г. пътувалият из Мала Азия и Гърция лекар Якоб Шпон (от гръцкото archaios — стар). До 19. век обаче тя рядко означава нещо повече от изучаване изкуството на древните народи, и то предимно на гърците и римляните. Немският учен Йохан Йоахим Винкелман (1717 — 1768), когото археолозите от цял свят все още тачат като „баща на археологията“, публикува през 1764 г. своя епохален труд „История на изкуството на древността“[2] („Geschichte der Kunst des Altertums“). Твърде вероятно е извънредно начетеният Джеферсън да е познавал тази книга — за онова време той е притежавал може би най-ценната частна библиотека в Америка. Книгата на Винкелман обаче е история на изкуството, по-специално на скулптурата. Тя в никакъв случай не е изследване на общата култура, а днешните археолози смятат за своя крайна цел да открият, опишат и интерпретират именно културата като цяло. Освен това самият Винкелман никога не се е занимавал с разкопки. Той изгражда своите теории въз основа на находки, направени в Херкулан и Помпей от други. А разкопките по тези места, започнати от 1711 г. нататък, представлявали по същество иманярство, изравяне изпод земята на произведения на изкуството за кралските колекции. Прилаганите там методи на работа биха ужасили съвременния археолог. Тези иманяри всъщност повече унищожавали, отколкото изваждали изпод пластовете на хилядолетията, и в настървеното им ровене не ги възпирала и следа от елементарна научна добросъвестност. И ето че през 1781 г. откриваме в Америка един държавник и джентълмен-фермер, който съобщава за разкопки, извършени от чиста любознателност и по такъв старателен начин, че 173 години по-късно известният британски археолог сър Мортимър Уилър ще каже: „Не лошо постижение за един държавник, обременен с други задължения.“[3]

Впрочем Томас Джеферсън (1743 — 1826) е един от най-необикновените хора на своето време в Америка — време, богато с големи умове. Редом с него живеят и работят Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин, Александър Хамилтън, Джон Адамс и Том Пейн.

Сред тях Томас Джеферсън се откроява като автор на един от най-значителните политически документи в историята на САЩ — Декларацията за независимостта. Този документ, независимо от годините, прекарани на президентския пост, бележи връхната точка на неговото поприще или, по-точно, на неговата обществена дейност, която засяга безкрайно много области. Баща му бил плантатор на тютюн, мирови съдия и полковник от опълчението, закупил навремето своите 400 акра земя срещу една огромна бъчва пунш от арак — силна оризова ракия. Томас Джеферсън израства в хубава плантаторска къща на един покоен приятел на баща си. Завършва право и отрано навлиза в света на политиката. На двадесет и шест годишна възраст става депутат в „House of Burgesses“ на щата Вирджиния — първия граждански законодателен орган, създаден на американска земя. В свободното си време усилено се занимава с изкуство, литература и наука, а също и с музика, чете гръцките и латинските класици в оригинал, сам проектира и построява своята великолепна и станала по-късно известна в цял свят къща „Монтичело“, в която десетилетия наред се срещат най-изтъкнатите умове на Америка. От „Монтичело“ се излива неспирният поток на неговите стимулиращи, поучаващи или полемични писма. В края на живота му те наброяват осемнадесет хиляди — изпълнени с най-напредничави идеи върху негърския въпрос (въпреки че самият той все още притежавал роби), върху религията (през целия си живот ратува за свобода на вероизповеданията), върху проблема за индианското население (в писмо до племената делауери, мохикани и мунри той пише през 1808 г.: „Чрез женитби вие ще се смесите с нас, вашата кръв ще потече в жилите ни и заедно с нас ще се разпространи върху този голям остров“[4] — велика идея за онова време, още повече че съвсем не е била изказана в символичен смисъл). И всичко това става в една още девствена страна, където почти няма добри пътища, а по-голямата част от жителите живеят в дървени хижи, носят мокасини и шапки от енотова кожа, обличат се в домотъкани дрехи и почти не знаят да пишат.

На старини Джеферсън изпада във финансови затруднения. Принуден е да продаде на Конгреса за 23 000 долара своята библиотека — така се поставя началото на „Конгресната библиотека“, една от най-големите в наше време. Но и тази сума се оказва недостатъчна. Застрашено е дори неговото имение „Монтичело“. Тогава градовете организират подписка за събиране на средства и спасяват дома на великия старец. И още веднъж той увенчава голямото си житейско дело, като основава Университета във Вирджиния и председателства лично, на осемдесет и две годишна възраст, церемонията по откриването му. Малко след това той съчинява надписа на своя надгробен камък: „Тук е погребан Томас Джеферсън, автор на Декларацията за американската независимост, на Статута за свободата на вероизповеданията в щата Вирджиния и баща на Университета на Вирджиния.“ Той умира на 4 юли 1826 г. — точно в деня на петдесетгодишнината от прогласяването на Декларацията за независимостта, ден, в който се чества националният празник на Съединените щати.

В един от редките промеждутъци на затишие, когато в началото на 80-те години на 18. век поради възникнали разногласия Джеферсън е принуден да напусне поста губернатор на Вирджиния, и временно да се оттегли от политическа дейност, той пише своите „Бележки за Вирджиния“. Още докато е жив, тази книга претърпява шестнадесет издания. Едно издание в ограничен тираж от 200 екземпляра излиза през 1872 г. в Париж, друго, пет години по-късно — в Лондон, а има дори немско издание в Лайпциг от 1879 година.

Там, в няколко страници, намираме разсъжденията и изводите, които до такава степен свързват този забележителен човек с развитието на археологията в Северна Америка, че той несъмнено заслужава мястото, отредено му в началото на нашата книга.[5]

Интересно е, че Джеферсън започва своето изложение с едно крайно обезсърчаващо изявление: „Аз не знам — пише той — за съществуването на нещо, което би могло да се нарече паметник на индианската култура, защото не мога да възвелича с това название върхове на стрели, каменни брадви, каменни лули и грубо издялани изображения.“ Но едва изказал тази мисъл, той назовава и изключението: „Освен ако това не са надгробните могили, които се срещат в изобилие навсякъде из страната.“ И той ги описва, като навсякъде употребява за могилни погребения старинната дума „barrow“ вместо използвания днес термин „маунд“ („mound“).

„Те са различни по големина: някои са насипно-землени, други са изградени от несвързани помежду си камъни. За всички е било очевидно, че те са служели за последно жилище на мъртвите, но при какви точно случаи са били издигани, е останало неясно. Някои вярват, че те покриват тленните останки на падналите в сражения, станали на същото това място. Други пък свързват техния произход с широко разпространения сред индианците обичай да събират на определени периоди от време останките на своите мъртви на едно място, независимо от това, къде са били погребани при смъртта си.“

За да сложи край на тези догадки — с други думи, ръководен единствено от жаждата за знание — той решава: „Тъй като една от тези могили беше наблизо, аз пожелах да разбера дали някое от тези схващания е вярно, и кое именно. За тази цел се заех да разкопая могилата и подробно да я изследвам.“

След това Джеферсън дава системно описание на местността, така точно и изчерпателно, че дори съвременният археолог не би могъл да го направи по-добре. Въпросната могила се издигала сред широка равнина, срещу няколко хълма, по които личали останки от индиански поселища. Тя имала куполообразна форма с диаметър на основата около тринадесет метра. Първоначално може да е била около четири метра висока. Това заключение Джеферсън прави, защото има предвид обстоятелството, че през последните дванадесет години земята е била разоравана, така че равнището на почвата по тези места е спаднало до два и половина метра. Запазените следи му позволяват да установи, че преди обработването на земята там са се издигали дървета с дебелина на ствола до 30 см в диаметър. След това той започва да разказва за приключението си по време на самите разкопки. Не споменава нито дума за чувствата, които сигурно са го вълнували, преди първия удар на лопатата да проникне в това тъй загадъчно минало. Отчетът му звучи толкова делово, сякаш цял живот не се е занимавал с нищо друго.

„Отначало разкрих на няколко места горния почвен слой и попаднах на събрани човешки кости, които се намираха на дълбочина от 15 до 90 сантиметра под повърхността. Те лежаха в пълен безпорядък, някои отвесно, други наклонено, трети хоризонтално, обърнати на всички небесни посоки, разбъркани и свързани само от почвения слой.“

Джеферсън не се задоволява просто да констатира безредието, а го описва подробно и логично стига до няколко убедителни извода: „Кости от най-различни части на скелетите бяха намерени едни до други, например; дребни костици от стъпало се оказаха в кухината на един череп; на места много черепи се опираха един о друг, обърнати с лицевата част надолу, настрани или върху тила си, нагоре и назад, така че се създаваше впечатление като че ли костите са били изсипани безразборно от чувал или кош, а след това засипани със земя, без ни най-малка грижа за взаимната им връзка. Най-многобройни бяха черепите, долните челюсти и зъбите, както и костите от ръце, бедра, стъпала и китки. Запазени бяха само малко ребра, някой и друг шиен или гръбначен прешлен… и само в един случай костта, образуваща основата на гръбначния стълб. Десет черепа бяха толкова крехки, че повечето се разпадаха при първото докосване. Другите кости бяха по-здрави. Имаше зъби, които бяха твърде малки, за да принадлежат на възрастен човек; един череп, който от пръв поглед личеше, че е на дете, но той се разпадна още при изваждането, сякаш за да избегне по този начин по-подробно изследване. Освен това бе намерено ребро и част от долна челюст на напълно развит човек, сетне друго ребро на дете, част от детска челюст, на която още не бяха израснали зъби. Последната находка най-недвусмислено доказваше, че тук са били погребани и деца, поради което обърнах на нея особено внимание. Беше парче от дясната половина на долна челюст. Краищата, които я свързваха със слепоочната кост, бяха напълно запазени. Самата кост беше твърда чак до мястото на пречупването, което, доколкото можех да преценя, се намираше някъде в областта на резеца. Горният ръб на челюстта, където би трябвало да са корените на зъбите, беше съвсем гладък. Поставена редом до челюстта на възрастен човек, така че ставните връзки да съвпадат, нейният счупен край достигаше едва до мястото на предпоследния кътен зъб от челюстта на възрастния. Тази кост имаше бял цвят, докато всички останали бяха пясъчно кафеникави. Тъй като детските кости са по-меки, те вероятно се разпадат по-бързо и това може би обяснява защо бяха намерени толкова малко от тях.“

След това Джеферсън взима следното съвсем просто решение: „Тогава се заех — пише той — да прекопая един вертикален разрез през могилата, за да изследвам вътрешната ѝ структура.“

Това изречение ознаменува раждането на една специализирана археологическа дисциплина!

За нашата история на северноамериканската археология има значение не какво е открил Джеферсън в тази могила, а как го е открил, как веднага прави изводите си и успява да вдъхне живот на гробната могила с нейните кости, като осъзнава фактора време и следователно развитието:

„Разрезът — пише той — минаваше на около метър от центъра на хълма, стигаше до някогашната земна повърхност и беше достатъчно широк, за да може човек да се движи в него и да изследва стените му. На дъното, т. е. на равнището на околното поле, намерих кости, над тях малко камъни, докарани от един склон на около 400 метра разстояние и от реката, отстояща на около 200 метра, след това дебел пласт земя, после пласт (stratum) от кости и така нататък. На единия край на изкопа имаше четири ясно различими пласта кости, а на другия — три. При това разположението на пластовете в едната част на могилата не отговаряше на разположението на пластовете в другата. Костите, които се намираха най-близо до повърхността, бяха най-малко разрушени. Във всички намерени кости не открих никакви пробиви, каквито могат да бъдат причинени от куршуми, стрели и други оръжия. Според моите предположения в могилата бяха заровени около хиляда скелета. Както всеки лесно може да разбере, изложеното по-горе опровергава схващането, че могилата покрива само костите на паднали в сражение… Находките определено показват, че могилата дължи както появата, така и изграждането си на обичая да бъдат събирани останките на покойниците и погребвани на едно място; че първите събрани кости са били положени просто върху равната земя и засипани с малко камъни, а след това покрити с пръст, че следващият пласт кости е бил полаган върху тях и повече или по-малко ги е покривал в зависимост от количеството на костите в него, и така нататък. За това говорят следните обстоятелства:

1) количеството на костите;

2) безредното им разположение;

3) фактът, че те лежат в различни пластове;

4) несъвпадането на пластовете в различните части на могилата;

5) различната степен на разпадане на костите в тези пластове, което като че ли говори, че отделните погребения са извършени по различно време;

6) наличието на детски кости в могилата.“

В този кратък пасаж Джеферсън още през 1781 г. (тогава е написан първият вариант на текста) поставя началото на онзи метод, който по-късно ще се превърне в най-важно методологическо оръдие за всички археолози независимо от това дали работят в Далечния изток, в Междуречието (Месопотамия), в Египет, Юкатан или Аризона — метода на стратиграфията. Този метод позволява да бъде определена възрастта на останките въз основа на пласта, в който са намерени — с други думи, да се състави техният календар. Това звучи много просто. Но дори и днес, когато атомната физика и други научни дисциплини са дали на археолозите изключително прецизни методи за датиране на находките, стратиграфията си остава „висшата школа“ на всеки археолог, където всеки студент трябва да бъде обучен с най-голяма строгост и в която дори майсторът винаги може да научи нещо ново.

По-нататък в тази книга ще говорим още много за метода на стратиграфията. Но тук е уместно да се отбележи, че този необикновен човек, Томас Джеферсън, не само е набелязал основните черти на стратиграфския метод, но и всъщност е дал и неговото наименование, макар че трябвало да минат още сто години, преди този термин да влезе в езика на археологията. Защото в цитирания по-горе класически пасаж той употребява най-малко шест пъти думата „stratum“ в смисъл на пласт. И още една забележка мимоходом — същият този научен метод намери по-късно приложение по начин, за който Джеферсън не е могъл дори да сънува. Защото самият Джеферсън беше превърнат в обект на археологически изследвания. Предприемчивият американски археолог-любител Роланд Уелс Робино започна през 1954 г. да търси следи и останки от отдавна изчезналата къща, в която Джеферсън е бил роден. Той я намери и я разкри, прилагайки същия стратиграфски метод, който бе създаден от човека, играл някога на това място като дете.

Как би трябвало да класифицираме откритието на Джеферсън, неговия метод, извършеното от него в онази могила във Вирджиния? Европейските историци на археологията не споменават нищо за него. Единствено изключение прави сър Мортимър Уилър, директор на няколко археологически института и един от най-добросъвестните археолози-изследователи в Англия и Индия. Ето какво пише той:

„Джеферсън описва разположението на могилата във връзка с окръжаващата я природна среда и свидетелствата за човешки поселища. Той открива елементи от геоложки интерес в материалите, от които е изградена могилата, и проследява техния произход. Определя стратиграфските особености на костните останки. И свързва по обективен начин намереното от него със съществуващите тогава теории.“ Нека тук повторим оценката на Уилър: „Не лошо постижение за един държавник от 1784 година, обременен с други задължения!“ Уилър обаче бърка датата — това е било три години по-рано.

Джеферсън не би могъл да знае кога са живели създателите на тези могили и какво са представлявали като народ. Той знаел, че има много такива могили, но не подозирал, че само в долините на реките Мисисипи и Охайо се намирали хиляди от тях — единствени по рода си в света със своите съвсем чудновати форми, напомнящи често фигури на животни. Но той несъмнено е поставил най-важния въпрос — въпроса за първия американец, за най-древния жител на Америка. Откъде са дошли строителите на тези могили? Отговорът, който Джеферсън дава, е поначало правилен — от Азия, по северния път. Трябваше обаче да минат повече от сто и петдесет години, през които бяха предлагани най-невероятни теории, преди да можем да докажем безпрекословно, че именно това е верният отговор. Историята на издирването на тези доказателства, на търсенето на най-древния жител на Америка е темата на настоящата книга.

Трябва да имаме предвид, че не могилите, тези странни архитектонични свидетелства на едно загадъчно минало, са предизвикали първите въпроси от страна на първите европейци. Защото Северна Америка първоначално е била завоювана не от изток, а от юг — не от синовете на отците преселници след 1620 г., а почти столетие по-рано от испанците, идващи от Мексико. Те се натъкнали на крайно интересни постройки, но тези постройки не ги интересували, защото те търсели единствено злато. Испанците открили индианските „небостъргачи“, които назовали „пуебло“, но мечтаели да открият много по-легендарни места, като „Седемте града на Сибола“, където улиците били уж настлани със злато. С кръст и меч навлезли те в пуеблосите… и пропуснали една неповторима възможност — да подадат приятелска ръка на един предисторически народ. Ако бяха изследвали, вместо да грабят, те биха могли да ни оставят безценна информация за една ранна култура (защото те попаднали на пуеблоси, които са били непрекъснато обитавани в продължение на половин хилядолетие).

Бележки

[1] Този „знатен чужденец“ бил секретарят на френското посолство във Филаделфия, Франсоа дьо Марбоа, който се обърнал с молба към Джеферсън да „представи“ на Европа най-големия американски щат. — Б. пр.

[2] Издадена на български език: София, 1970 г. — Б. пр.

[3] Wheeler. Archaeology from the Earth.

[4] William E. Parker and Jonas Viles, Letters and Addresses of Thomas Jefferson (New York, 1905).

[5] Всички следващи цитати от „Бележките“ са взети от изданието под редакцията на Saul К. Padover. The Complete Jefferson (New York, Books for Libraries, 1943).