Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

25. Последният американец от каменния век

Тази история започва в Калифорния, в ранното утро на 29 август 1911 г., край оградата на една кланица.

Кучетата се разлаяли така яростно, че няколко още сънени касапи изскочили навън да видят какво става. При оградата намерили свил се човек, когото в началото помислили за пиян скитник. След това забелязали, че е почти гол, само на плещите му висели парцали от някаква тъкан, напомняща пончо. Лицето му било очевидно на индианец, но от някакъв тип, какъвто дотогава не били срещали. В черните очи на това същество се четели страх и ужас.

Озадачените месари не успели да измислят нищо по-добро, освен да извикат шерифа от най-близкото градче Оровил, на около 113 км североизточно от Сакраменто. Шерифът пристигнал, приближил се към непознатия с готово за стрелба оръжие и му наредил да тръгне с него. В отговор чул непонятни звуци. За всеки случай представителят на властта сложил белезници на непознатия, който смирено се подчинил, но все още страшно уплашен — след това го закарал в Оровил и го затворил в килията, предназначена за душевно болни.

Едва сега шерифът видял, че неговият арестант е изтощен до смърт. Нямало съмнение, че е индианец, но кожата му била по-светла, отколкото на което и да е друго известно на шерифа племе. Въпреки че се появил и един мексиканец, който говорел испански, и неколцина индианци, които знаели различни диалекти, не успели да установят никакъв контакт с него.

Шерифът започнал да се чуди какво да прави, тъй като вестта за залавянето на „дивака“ бързо се разнесла. Все повече се увеличавал броят на любопитните, които искали да го видят. Скоро пристигнал и репортер от местния вестник. На следващия ден във вестника се появила снимката на „дивака“, а след още един ден под сензационни заглавия за него вече съобщавали вестниците в Сан Франциско. Там се намирал обаче Антропологическият музей на Калифорнийския университет, в който работели двама антрополози — Алфред Л. Крьобър и Томас Т. Уотърман.

Оказало се истинско щастие за Иши, както вече ще наричаме със собственото му име пришелеца, а и за науката, че Крьобър и Уотърман не само прочели написаното във вестниците, но и се досетили, че може би са попаднали на единствен по рода си случай. Ако това странно същество наистина говорело на някакъв неизвестен език, не би ли могло то да бъде някой от последните представители на племе, смятано вече за изчезнало?

Надеждата на двамата антрополози била съвсем фантастична, но на 31 август, само два дни след появата на Иши, Крьобър изпратил в Оровил следната телеграма:

„До шерифа на околията Бът. Вестниците съобщават за залавянето на див индианец, говорещ на език, напълно неразбираем за другите племена. Моля потвърдете или опровергайте. Отговорът предплатен. Ако съобщението е вярно, задръжте индианеца до пристигането на професор от Калифорнийския университет, който ще го вземе със себе си и ще поеме отговорността за него. Въпросът е важен за възстановяване историята на коренното население.“[1]

Отговорът дошъл веднага и още същия ден Уотърман се отправил на път за Оровил.

Фактологическият материал, с който антрополозите разполагали, не давал основание за много надежди. Знаело се, че земите около Оровил били някога населени от индианците яна, които говорели на различни диалекти. Учените разполагали със свидетелство за диалектите на двете северни племена — последните останали живи, един мъж на име Батуи, наречен по-късно Сам, и жената Чидаймия, получила при покръстването името Бети Браун, помогнали да бъде съставен доста богат речник. За езика на южното племе яхи обаче никой не знаел нищо и то било смятано за изчезнало. Ако Иши се окажел от племето яхи, то с него трудно биха могли да се разберат, но за науката щяло да бъде сензация.

Можем да си представим с какво вълнение Уотърман влязъл за първи път в килията на Иши и седнал срещу него със списъка на думите от езика яна. Той отворил „речника“ и започнал да показва различни предмети, произнасял съответните думи, повтарял ги с друго ударение, тъй като не можел да разчита, че произношението му е правилно. Усилията му останали обаче безуспешни. Иши лежал неподвижно и с безизразно лице разглеждал посетителя (както се изяснило по-късно, той се страхувал, че ще го отровят, и затова още не бил ял нищо). Уотърман започнал да се отчайва, тъй като вече наближавал края на своя списък, и тогава посочил с пръст дъските на нара и казал „сивини“, което означавало „жълт бор“. И ето че Иши се изправил. „Сивини“ — повторил той. След това и двамата завикали като побъркани: „Сивини, сивини!“, като чукали върху дървото. Били щастливи, че най-после са се разбрали.

Изминали часове, преди Уотърман да намери и други разбираеми думи, и станало ясно, че Иши е наистина от племето яхи и че езикът на това южно племе е близък до отчасти познатия диалект на северните племена. Постепенно антропологът открил сходствата и се научил да променя произношението, започнали да образуват изречения и накрая настъпил мигът, когато Иши задал своя първи въпрос. От верния или погрешен отговор на този въпрос зависело дали Уотърман ще спечели доверието на индианеца. Въпросът гласял: „Ай не ма яхи?“ („Ти от нашия народ ли си?“). Уотърман го погледнал в черните очи и отговорил: „Да“.

 

 

От този момент Иши напуснал каменния век и навлязъл в света на съвременните хора. Възникнали обаче някои проблеми от правнотехническо естество. Шерифът не знаел как да постъпи — Иши очевидно не бил нито душевно болен, нито представлявал опасност за околните, така че нямало основание да стои задържан! От друга страна, какво би станало с индианеца, ако бъде пуснат на свобода в един свят, който му вдъхвал страх и му изглеждал враждебен?

Шерифът прехвърлил цялата отговорност на Уотърман и той с готовност я поел. Между него и Крьобър в Сан Франциско полетели телеграми. Но случаят бил без прецедент и това наложило да се допитат до Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон. След четиридесет и осем часа намерили решение. Шерифът подписал уникален юридически документ — арестантът се предавал направо на музея.

Така започнал вторият живот на Иши.

Трябва да се върнем за момент към историята, за да разберем ясно от какъв свят идвал Иши и защо неговият случай бил такава щастлива находка за науката. Неговият живот бил протекъл според законите на своего рода антична трагедия — трагедията на залеза на цял един народ!

Въз основа на археологическите находки може да се приеме (разбира се, съвсем приблизително), че до идването на европейците в Калифорния там са живели около 150 000 индианци. Те се разделяли на двадесет и една народности, които, от своя страна, се разпадали на повече от двеста и петдесет подгрупи, племена и родове, говорещи на сто и тринадесет различни диалекта — някои от тях си приличали толкова много, колкото бостънският английски и нюорлеанският. Значителна група съставлявали племената яна, от които две или три хиляди души населявали територията източно от река Сакраменто до Маунт Ласен. Преди около хиляда години те се оттеглили в платата и станали войнолюбив народ. Това били, по-точно казано, четири племена, от които яхи било най-южното и населявало районите Мил Крийк и Диър Крийк. Техният език се числял към групата хокан. Най-удивителното било, че жените и мъжете говорели на различни диалекти. Момчетата, възпитавани от жените, започвали да говорят „по мъжки“ едва от десетгодишната си възраст. Братята и сестрите се обръщали един към друг почтително, във второ лице множествено число, подобно на французите, и правели разлика между „ти“ и „вие“.

Те се занимавали с лов и риболов, събирали плодове и корени (основната им храна било брашното от жълъди), не познавали грънчарството, но за всички нужди използвали плетени кошници.

Тяхната трагедия започнала през 1849 г. с калифорнийската „златна треска“.

Страната някак преживявала при управлението на мексиканското правителство, но през 1848 г. била анексирана от САЩ и със „златната треска“ настъпил период на пълно беззаконие. Само през 1849 г. към долините на реките и в планините се отправили осемдесет хиляди златотърсачи, сред които имало какви ли не хора. Моряците изоставяли в пристанищата корабите, фермите запустявали, цели села обезлюдявали, затова пък никнели като гъби безименните и недълговечни поселища на златотърсачите. Само 8% от жителите били жени, а в самите рудодобивни райони — едва 2%. За десет години, докъм 1860 г. бялото население нараснало на 390 000 души. Като любопитна подробност може да бъде отбелязано, че сред тях се намирал и човекът, който по-късно останал в историята като прочут археолог, открил със своите разкопки древната Троя — немецът Хайнрих Шлиман. Но той не издържал дълго по тези места. Тамошните нрави му се видели твърде сурови. Подвизите и злодеянията през тези години са забулени от романтика и са се превърнали в легенда. Както са казали по-късно, те разкрили американския характер откъм най-добрата и откъм най-лошата му страна. От това развитие на нещата най-много пострадали индианците.

Те били изтласкани стъпка по стъпка. Когато се опитвали да се отбраняват с първобитните си оръжия, когато, преследвани от глада, нападали керваните с припаси или ограбвали някое ранчо, срещу тях организирали жестоки наказателни експедиции. В началото на 60-те години районът източно от река Сакраменто бил обзет от ужас и смут, когато индианците — вероятно именно от племето яхи — убили пет бели деца. Но от 1852 до 1867 г. белите избили три до четири хиляди индианци. За това, с каква безсмислена жестокост е била водена борбата, най-красноречиво свидетелства фактът, че именно белите въвели в Калифорния скалпирането, непознато на тамошните племена. Уотърман пише:

„Получих сведения от сигурен източник за един от старите пионери по тези места — златотърсач и ловец, — който още в юношеските си години застилал кревата си с покривка, съшита от скалпове на индианци. Те били взети години преди това. Той никога не е бил държавен служител, войник или полицай. Избивал е индианци просто по свое собствено усмотрение. Никой никога не му е търсил отговорност за това.“

Именно през тези години израснал Иши. Ако се съди по това, което успели да разберат от него, той се родил някъде около 1862 година. Възможно е никога да не е виждал отблизо бял човек, тъй като племето му през цялото време се намирало в бягство. Страхът от бледоликите заседнал в душата му още от ранно детство, когато слушал за кланетата, в резултат на които загинали остатъците от неговото племе. Веднъж яхите нанесли ответен удар. Ограбени от земята, която им давала препитание, принудени да напуснат сухата пустош от глада, през август 1865 г. те нападнали едно ранчо и убили трима бели. В отговор на това седемнадесет души под предводителството на двама „легендарни“ ловци на индианци, Андерсън и Гуд, и двамата вече притежатели на много скалпове, обкръжили през една безлунна нощ малкото поселище на племето яхи в Мил Крийк и избили мъжете, жените и децата — „множество трупове влачел надолу буйният поток“. Такива кланета имало и през 1867 г., а през 1868 г. те били „увенчани“ с кръвопролитието северно от Мил Крийк, където в пещерата „Кампо Секо“ били затворени, избити и скалпирани тридесет и трима индианци — само от четирима въоръжени до зъби бели, които по време на сечта сменили едрокалибрените си винтовки с револвери, тъй като куршумите от винтовките, както по-късно съобщава един от участниците, Норман Кингсли, „твърде много ги разкъсваха“ — особено кърмачетата.

След това клане белите помислили, че са изтребили веднъж завинаги яхите. Но станало нещо загадъчно. Когато няколко дни по-късно няколко каубои влезли в пещерата, те открили, че тридесет и трите трупа са изчезнали. Това означавало, че някои са оцелели и са оказали последна почит на своите съплеменници, като изгорили труповете им. Тези последни живи обаче не се появили повече или, по-точно казано, в продължение на 12 години, от 1872 до 1884 г. изчезнали безследно в гората.

Тиодора Крьобър, съпругата на големия антрополог, с дълбоко съчувствие описва това време на скрито съществуване под заплахата на смъртта и ние смятаме, че ще бъде жалко, ако не я цитираме:

„През тези дванадесет години индианците умело се криели. Не се опитвали да отвличат коне и рогат добитък, не ограбвали жилища, не крадели зърно, никъде не се виждала следа от стъпки, от предателска пепел или дим от огнища. Не била намерена нито една счупена стрела, нито един изгубен връх от копие или остатъци от ласо, направено от растителни влакна, нямало никакъв признак за съществуването на индианци в горите или в полята…

През по-голямата част от своя живот Иши бил напълно изолиран от историята — един дълъг промеждутък на мълчание. Напразно се опитваме да си представим как са преминавали неговите дни и нощи, и макар че Иши не можеше да ни разкаже за всичките свои травми и трагедии, все пак той описа нещо от своя всекидневен живот.

Укрилите се индианци използвали само безшумни оръжия — ловели риба с харпуни или мрежи, ловували дивеч с лъкове и стрели или поставяли капани. През есента събирали жълъди, за да се изхранят през зимата. През април вече ядели зелена детелина, а в ранно лято — лук. По средата на лятото се отправяли на четиридневно пътешествие към Ваганупа, където сенките били по-дълбоки, въздухът — по-прохладен, а дивечът — по-многоброен. Останалото време живеели в горен Мил Крийк, в малки колиби, замаскирани така, че отгоре — единствената посока, от която биха могли да бъдат открити — внимателно огънатите клони, които ги прикривали, изглеждали като дело на природата. Близо до жилищата се намирали скривалищата им за хранителни запаси, замаскирани по същия начин — кошници с изсушено месо, риба и жълъди и кошници със сечива и кожи.

Понякога извършвали големи преходи, като скачали от камък на камък, от скала на скала, така че босите им крака да не оставят следи. Движели се също, като използвали като пътеки коритата на потоците и ручеите. Следите от стъпките си по земята замаскирали със сухи листа. Техните пътеки минавали сред гъстите храсталаци от млад дъб и те пълзели сред тях на четири крака. Рогат добитък не би могъл да мине по такива пътища, дори елените избирали по-удобни места. Ако някой клон препречвал пътя им, бавно и тихо го извивали настрани, а ако нямало такава възможност, овъглявали го или го изпилвали с камък — бавна, но безшумна работа. Никога не сечели дървета, защото ударите на брадвата биха издали човешкото присъствие. Палели малки огньове, за да се разсейва димът незабелязано в храсталаците, без да се издига над короните на дърветата, и веднага след изгасването на огъня засипвали мястото с камъни. Изкачвали се и се спускали по отвесните скали на каньона Мил Крийк с помощта на въжета от растителни влакна. Това бил бърз и сигурен път, тъй като каньонът бил добре скрит от дърветата, надвесени над стените му. Така те можели лесно и бързо да изтеглят нагоре уловена риба, кошници със съдове за вода или да се спускат долу, за да се изкъпят в реката, без да губят време и сили да се катерят по виещите се разклонени пътечки, които водели към водата. По тях индианците се движели рядко, за да не бъдат много отъпкани и да изглеждат като прокарани от животни. Мелели жълъдите с помощта на гладки камъни и от полученото брашно готвели в кошници своята всекидневна каша. Носели наметала от кожи на елен или рис, а понякога и на мечка. Спели под завивки от заешки кожи. Етнографите са единодушни, че тези хора са водели най-простия и примитивен начин на живот на континента, поне от времето на идването на белия човек в Америка.“

При тези условия израснал Иши и станал мъж. Но неизвестно откъде, през 1884 г. изведнъж отново се появили слухове за последните индианци от племето яхи. Никакви точни сведения — само слухове. Някой някъде видял индианец, мярнал му се като сянка, другаде ограбили каубойски склад с припаси, но единственото доказателство били следите от боси крака. Появили се и съобщения във вестниците, раздути както обикновено от журналистически измислици. Сега знаем, че по онова време Иши живеел с още четирима души от своето племе. Тяхното последно убежище било „Вовунупо му тетна“ — „Леговището на гризли“.

„Вовунупо“ е тясна скална издатина на 150 м или повече височина над потока. Само там, до отвесната стена на каньона, можело да бъде направен най-обикновен навес, който да пази хората от лошото време. По протежение на този скален корниз растели дървета, които го прикривали от случаен поглед както отдолу, така и отгоре. Над корниза до горния ръб на каньона се издигала отвесна, непристъпна скала, висока 60 м, която скривала убежището от любопитни погледи отгоре.

Но сигурността била илюзорна. В околностите започнали все по-често да се появяват бели. В началото двама от тях, а след това и трети видели индианец, но той се скрил, като подплашил пришълците с пусната стрела. През 1908 г. белите открили и Вовунупо. Намерили там само една много стара, болна индианка, така затрупана с рогозки, като че ли близките ѝ са се опитвали да я скрият при приближаването на бледоликите. Намерени били и продукти и завивки. Когато на следващия ден белите дошли отново, старицата вече я нямало. По-късно станало ясно, че там живеели Иши, майка му и сестра му, един млад индианец и един старец. Когато белите открили убежището им, младият индианец бил вече умрял, а останалите се разбягали уплашени и загинали в горите. Оцелял само Иши. Последният от своето племе, той още три години се прехранвал с лов в гората, докато най-после не можел вече да намери никаква храна и полумъртъв от глад, за първи път през живота си допълзял до жилищата на белите, където една сутрин го намерили край оградата на кланицата.

На 4 септември 1911 г., в деня, в който чествали американския Празник на труда[2], Иши пристигнал в музея в Сан Франциско и на следващата сутрин застанал пред Крьобър. Неговият граждански и политически статус бил абсолютно неизяснен. Можело ли той да бъде смятан за гражданин на Съединените щати и имал ли право да гласува?

Във Вашингтон с този въпрос се заели по официален ред, но след това забравили за него. Кой трябвало да заплаща за издръжката на Иши? Крьобър намерил изход от положението, като включил „дивака“ във ведомостта за заплатите като чистач, и за всеобщо учудване се оказало, че Иши отлично се справя със своите задължения. Той старателно и с увлечение метял и лъскал.

Броят на любопитните посетители надминал всички очаквания. Дошли репортери и фотографи, директори на циркове и кабаретни импресарии, които искали да сключат с Иши договор — един от тях бил достатъчно нахален да предложи и на Крьобър да излиза на цирковата арена заедно със своя възпитаник. Представителите на грамофонни фирми искали той да пее, а филмовите компании (през същата тази 1911 г. възниква градчето Холивуд) искали да го снимат в документални и игрални филми. Той дори получил предложение за женитба.

Антрополозите се интересували от два въпроса — първо, как ще се държи човек, израснал в условията на каменния век и попаднал изведнъж в двадесетото столетие, и второ, какво би могъл да разкаже той за своето минало?

„Цивилизоването“ на Иши вървяло бързо и дало някои удивителни резултати. Дрехите веднага му харесали, с изключение на обувките, които обувал само при особени обстоятелства. Той, който прекарал почти целия си живот гол, категорично отказал да бъде сниман без дрехи (само веднъж, по време на излет сред природата, се съгласил на това). Индианецът бил изключително чистоплътен, обичал реда и ежедневно се къпел — впрочем това той правел и преди своето цивилизоване, вероятно по-често от тогавашните жители на американския Запад. Водели го на ресторант и на театър. Бил стеснителен, но бързо се научил да си служи с нож и вилица и изобщо не „биел на очи“. В театъра вниманието му привличали зрителите, а не сцената и актьорите, нито дори акробатите. Отначало това озадачавало неговия придружител, докато не го отвели на брега на океана, където за най-голямо учудване на антрополозите безбрежната морска шир също не му направила особено впечатление, за разлика от „публиката“ — т. е. безбройното множество хора на плажа. През почти целия си живот Иши не бил виждал повече от дузина хора. За съществуването на бледоликите той научил в по-късна възраст — по време на набезите за набавяне на хранителни продукти, но нямал представа за техния брой, така че сега бил безмерно изумен. Иши умеел да брои от едно до десет, и когато му изплащали заплатата в монети по половин долар, добре разбирал разликата между 40 и 20. За да получава пари с чек, трябвало да се подписва — научил и това.

По време на първите разходки го поразили не толкова автомобилите (въпреки че самото колело му било нещо абсолютно чуждо), колкото влаковете, които най-после видял с очите си, тъй като по време на ловуванията си ги чувал в далечината, но мислел, че са зли духове. След това не се страхувал да ги използва, стига да бил с придружител, а с трамвай започнал да пътува даже и сам. Високите къщи не му правели никакво впечатление — „скалите в каньона бяха по-високи“, заявил веднъж той. Да, „заявил“, защото с течение на времето неговият английски речников фонд се разширил до 500 — 600 думи, т. е. бил не по-беден от езика на мнозина бели заселници от първото поколение. Само веднъж изпаднал в истински ужас, когато в съседната болница, където той се сприятелил с редовно преглеждащия го и лекуващ честите му простуди лекар Сакстън Поуп, случайно попаднал в моргата — при вида на мъртвите изпаднал в паника, страхувайки се от зли духове и демони.

За посетителите били определени постоянни часове — в неделя от 14 до 16,30 часа. В един от първите приемни дни дошли около хиляда души. Иши посрещал посетителите с достойнство и дружелюбно усмихнат, стискал всекиму ръката. Полагал много усилия да запаметява лицата на хората. Един китаец той нарекъл „яна“ — с името на своето племе, а всички бели си оставали за него „салту“, което означавало „другите“. На това би могло да се гледа като на доказателство за азиатския произход на всички индианци, но то би могло да се дължи и на чисто външно сходство. Все пак забележително е, че Иши, както и китайците, не можел да произнася американското „р“ и вместо него изговарял „л“.

Всичките му приятели — Крьобър, Уотърман и Поуп — били с впечатлението, че Иши се чувства в музея като „у дома си“. Никой обаче дори не предполагал до каква степен това отговаряло на истината. Когато възникнала идеята да организират дълга експедиция заедно с Иши из територията, обитавана навремето от племето яна — в неговата родина, той страшно се разтревожил. Индианецът не оставял на мира приятелите си е картинни описания на трудностите, които им предстояли, разказвал, че ги очакват непрекъснато лошо време, опасни змии и рисове, глад, жажда, а вечер — липсата на меко легло. И как биха приели да изтърпят всичко това само за да се запознаят с дивата природа? Той сочел ваната, отоплението, масите и шкафовете — струвало му се връх на безразсъдството да бъдат оставени тези неща дори за няколко седмици.

Накрая дошло време да бъде направена равносметка на всичко, на което Иши научил антрополозите, а не на онова, което научил сам. Трябва да се каже, че той научил своите приятели на всичко, което знаел и което можел. Това обучение започнало с родния му език, като той постепенно продиктувал целия си речников фонд, изпял песните, които знаел, продемонстрирал безброй много викове на диви зверове и птици и показал как с гласа си примамвал животни по време на лов. Индианецът им разкрил всички сръчности, позволили на човека от каменния век да оцелее в борбата с природата. Разказал на д-р Поуп около четиридесет различни истории и легенди от живота в гората, преплетени с мечти и призраци, със страхове и любов. В градината на музея построил колиба, каквато имал в земите на племето яна. Кошници обаче не изплел — или не умеел, или не искал, това било все пак женска работа. На мъжа подобавало да изработва оръжия или приспособления за лов. Тук той проявил някои сръчности, които имали огромно значение за учените. Те получили възможност да видят как човек преди хиляда или десет хиляди години е изработвал връх на копие от обсидиан. Иши само за тридесет минути бил в състояние да направи остър като бръснач, смъртоносен връх със съвършена форма. Той изработвал пред очите им харпуни, уреди за риболов, правел възли и изплитал въжета от растителни влакна и от еленови сухожилия. И накрая показал върха на своето изкуство — изготвянето на лък и стрели. Това било работа, изискваща голямо търпение, тъй като дървото трябвало да бъде изсушавано на няколко пъти при различните стадии на обработка, а освен това трябвало да се съблюдава и определен мистичен ритуал. Д-р Поуп бил неговият най-прилежен ученик и по-късно публикувал няколко научни статии за изкуството на стрелбата с лък. По-малък успех имал Уотърман, който внимателно наблюдавал как Иши с помощта на дървен свредел и меко дърво получавал искра и запалвал огън. След това Уотърман побързал да поиска от всички свои студенти, преди да положат изпита си по антропология при него, да се научат да добиват огън чрез триене. Казал им, че най-напред сам ще им покаже как се прави това, но после въртял и въртял дървената пръчица, без да получи нито една искра!

През май 1914 г. Крьобър, въпреки упоритата съпротива на Иши, организирал експедиция в земите на някогашното племе яна. Учените най-после получили възможност да наблюдават индианеца в привичната за него обстановка. Те издирили всички места, които той помнел във връзка с важни за него събития — нападението на бледоликите по време на детството му, изгарянето на убитите членове на племето, успешен лов или опасен двубой с кафява мечка. Във Вовунупо — „Леговището на гризли“ — те още веднъж съпреживели края на последните хора от неговото племе.

mumiinata_peshtera.jpgМумийната пещера в каньона Де Чели, щата Аризона
religiozna_ceremonia.jpgРелигиозната церемония в „Голямата кива“ на пуебло Ацтек — съвременна реконструкция на сцена, както тя би могла да се разиграе преди 800 години.
zamakat_montesuma.jpgЗамъкът на Монтесума — наименованието заблуждава, тъй като тези скални жилища нямат нищо общо с победения от Кортес император на аптеките и са построени най-малко триста години по-рано.
dvorec_mesa_verde2.jpgСкалният дворец в Меса Верде, щата Колорадо.
razvalini_betatakin.jpgРазвалините Бетатакин край Кайента, щата Аризона.
keramika_hohokam2.jpgКерамика на индианците хохокам от Снейктаун, щата Аризона, създадена между 100 г. пр. н. е. и 1100 г. от н. е.
nakiti_hauiku.jpgИнтарзии с тюркоази. Накити от Хауику, щата Ню Мексико

Видели как той си служел със своя великолепен лък — Иши улучил птица по време на полет, заек на разстояние пет метра, а елен — от 35 метра. Наблюдавали го как пълзи безшумно из храсталаците, нещо, което сами никога не биха успели да направят. Удивявали се на акробатическата ловкост, с която се люлеел над скалите на каньона на усукано от него въже. С интерес научили названията на повече от двеста растения и треви и техните хранителни качества и лечебни свойства. Изпадали в отчаяние от стоическото търпение, с което той, застанал неподвижно, дебнел с часове появата на дивеч, в чието наличие не се съмнявал.

През цялото време учените очаквали, че приятелят им отново ще се отчужди от тях и ще пожелае да остане там, където е израснал. Но той не изявил такова желание и настоявал да се върне „вкъщи“, а неговото „вкъщи“ била стаята в музея. Когато пред Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон още веднъж бил поставен въпросът, дали този път Иши не трябва да бъде изпратен в резерват при другите червенокожи и Крьобър бил принуден да му съобщи това, той отвърнал: „Аз бих искал да живея до последния си ден като бял човек. Искам да остана тук, където съм сега. Искам в този дом да остарея и да умра.“

Така и станало.

През 1916 г. Иши започнал постоянно да боледува, чувствал се все по-зле. Скоро станало ясно, че е болен от туберкулоза. Прекарал дълги дни в болницата, където за него се грижел приятелят му д-р Поуп. След това той помолил да му дадат възможност да умре „вкъщи“, т. е. в музея. Там Иши, последният от „дивите“ индианци на Северна Америка, починал на 15 март 1916 година.

Погребали го с почести, което красноречиво свидетелствало за чувството на духовна привързаност, възникнало с течение на годините между него и приятелите му, които в началото били просто заинтригувани учени. Когато някой предложил тялото му да бъде аутопсирано с научна цел, Крьобър, който по онова време се намирал в Ню Йорк, телеграфирал:

„По дяволите науката!“ — и добавил: „Разполагаме със стотици скелети на индианци, с които никой не се занимава. В дадения случай се проявява ненужен и нездрав интерес.“ Но Крьобър не присъствал там и затова между „науката и чувствата“ бил направен компромис. След аутопсията тялото на Иши било изгорено в крематориум, както изгаряли телата на неговите прадеди, пепелта му била погребана в индианска урна заедно с лъка му, пет стрели, кошница с брашно от жълъди, няколко парченца обсидиан и други дреболии.

Когато по-късно попитали Крьобър как би охарактеризирал Иши, той отговорил: „Това беше най-търпеливият човек, който някога съм познавал. Искам да кажа, че той изповядваше философията на търпението и нито сянка от самосъжаление или горчивина не помрачаваха чистотата на съществуването му.“

Д-р Поуп пише в некролога за него: „И така последният първобитен индианец в Америка приключи жизнения си път стоически и без страх. С него завършва цяла глава от нашата история. Той виждаше в наше лице цивилизовани деца — хитри, но не мъдри. Ние знаем твърде много и много от онова, което знаем, е лъжливо. Той познаваше природата, която е винаги истинна. Притежаваше черти на характера, които никога няма да загубят своята стойност — беше добър, мъжествен, сдържан и въпреки че му беше отнето всичко, в сърцето му нямаше горчивина. Той притежаваше душата на дете и мисълта на философ.“

За разлика от неговите приятели светът бързо забравил Иши. Наистина навремето било писано много за него и това поне е запазено.

Когато след много време се заинтересували отново за него и през 1957 г. отворили сандъците, където се пазели восъчните валяци със записите на гласа на Иши, на неговите песни и речников фонд, оказало се, че повечето от тях са изпочупени, а освен това нито един от старите апарати, които работели с такива валяци, не можел да бъде приведен в действие. Все пак един находчив студент успял да сглоби от няколко фонографа един, годен за работа, и така станало възможно да се прослушат част от валяците. По-лошо било положението със старите филмови касети, държани като че ли нарочно цели 14 години в помещение, зад чиито стени минавали тръбите на отоплението. Навремето филмовата компания „Калифорния моушън пикчър корпорейшън“ заснела специално за нуждите на музея 1500 м филмов материал. Когато с големи усилия най-после отворили кутиите, в тях се оказала безформена спечена маса.

Бележки

[1] Този и всички останали цитати в настоящата глава са от книгата Theodora Kroeber, Ishi in Two Worlds (Los Angeles, University of California Press, 1965).

[2] Labour Day — чества се винаги в първия понеделник на месец септември. — Б. пр.

Край