Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

22. Интермецо — кулите на мълчанието

Това научно съобщение било отдавна написано и публикувано в специализираното археологическо списание „Америкън антикуити“. Неговият автор Франк К. Хибън, сътрудник на Университета в Ню Мексико и лейтенант от военноморския флот по време на Втората световна война, когато си припомня своето най-интересно археологическо откритие, пише: „Едва по време на службата си във флота, през дългите и самотни часове на вахта, имах достатъчно време да размишлявам за една интересна от човешка гледна точка страна на моята предишна работа.“

Наистина чудно е, че това не му хрумнало по-рано. Във всеки случай през 1944 г. той публикувал една статия за тази „интересна от човешка гледна точка страна“ под заглавието „Тайната на каменните кули“[1] в списанието „Сатърди ивнинг поуст“, което вече не съществува, но тогава излизало в тираж 3 500 000 екземпляра.

[Frank C. Hibben, „The Mystery of the Stone Towers“, Saturday Evening Post, December 9, 1944. Всички следващи цитати в настоящата глава са взети от тази статия.]

Изглежда, че е било съдено на откритията на Хибън и на неговите статии да предизвикват спорове между археолозите. Година по-рано, както вече споменахме, той публикувал в същото списание научно-популярна статия за находките си в пещерата Сандиа. Неговото становище по този въпрос е оспорвано от колегите му и досега. Подобни разногласия имаше и по откритието му в долината на река Галина, но днес по този въпрос съществува вече известно единство в мненията — повечето от археолозите не смятат това откритие за особено значително. То обаче е толкова интересно, че не можем да не го споделим с читателя, тъй като това е „история на насилия и кръвопролития, които нямат начало и край“.

Самото откритие отново извършил човек неспециалист. През 1933 г. Джо Ареано, собственик на малко ранчо, яздел по течението на река Галина, в най-отдалечения ъгъл от северната част на щата Ню Мексико, и търсел злато. Внезапно за свое най-голямо учудване той видял пред себе си висока правоъгълна кула, а зад нея още няколко други.

Този район на щата Ню Мексико тогава бил малко проучен и, разбира се, нямало почти никакви карти — там бродели понякога само индианци от племето навахо и вероятно преди Ареано по тези места не бил стъпвал крак на бял човек. Този забравен от бога край е извънредно трудно достъпен, но поразява със своята грандиозност. Теренът е планински, покрит с високи, обрасли с гори плосковърхи планини — меси, прорязани от дълбоки, диви каньони — земя на ослепителна светлина и най-тъмни сенки, където нажежените скали сияят в най-ярки багри от светложълто до тъмносиньо и пурпурно.

Нищо не изглеждало по-невероятно от това по тези пусти места човек изведнъж да се натъкне на масивни каменни кули, чиято височина според Ареано, достигала 7,5–9 метра. Ареано ги нарекъл „torreones“, което на испански означава крепостни кули. Тъй като намерил наблизо няколко купчини прастара шлака, той решил, че вероятно тук някога са топили злато. Но нямал много голям късмет: трябвало да се задоволи с осем, явно много стари, но все още ярко оцветени глинени чашки, които се търкаляли в подножието на кулата и му се сторили красиви и годни за продажба. За да пласира по-изгодно скромната си плячка, той заминал за Санта Фе. Там научил, че е допуснал нарушение на закона, който забранява да бъдат изнасяни или продавани старинни предмети от земите, принадлежащи на държавата. Взели му красивите чашки и ги предали на музея. Господата от музея изслушали историята за неговите „torreones“, но разбира се, не му повярвали веднага — тя звучала твърде неправдоподобно. Отново и отново го разпитвали дали не е открил развалини от старите пуебло, но той продължавал да настоява, че със собствените си очи е видял не една кула, а много, и че те всички приличали на развалините на средновековни крепости, които е виждал на картини, а съвсем не на селища на пуебло-индианците.

Станало ясно, че трябва да се проучи цялата история. Същата тази година експедицията от студенти по археология под ръководството на Франк К. Хибън се отправила на трудно пътешествие. С тежко натоварен автомобил те успели да стигнат само до входа към каньона на река Галина. След това трябвало да докарат каруца, за да проникнат в девствената местност, зимно време абсолютно непристъпна. Тогава обаче било средата на юли, така че изследователите влезли доста навътре по вече съвсем пресъхналото корито на реката.

Те съзрели първата кула, когато преминавали през едно много тясно място на каньона, където главините на колелата закачали и от двете страни скалите на пролома. Внезапно пред очите им се открила котловина с дължина километър и половина и 200 до 300 метра ширина. Хибън я описва много колоритно и увлекателно:

„Стените от двете страни бяха насечени на редица островърхи отвесни канари, които стърчаха като зъбци на огромен, широко отворен стоманен капан. Каруцата с друсане и клатене излезе от теснината на нисичка тераса в горния край на котловината и там, на фона на синьото небе, ние видяхме първия torreon. Кулата бе кацнала на върха на един от острите като игла зъбери, близо до едната страна на заобикалящите я скали. Макар че беше високо над нас, ние веднага разбрахме, че това е съоръжение, създадено от човешка ръка, въпреки че наглед сякаш израстваше от скалата, върху която се издигаше. Гледахме я от дъното на каньона и кулата, отчетливо открояваща се върху ослепителната синева на небето, приличаше на средновековно укрепление.“

Археолозите спрели каручката, взели биноклите и огледали ръбовете на каньона. Видели втора кула, после трета, а след това и много други, поотделно или на групи, като всяка се издигала на някой зъбер. Всичко било, както го разказал Ареано — изглеждали като крепости по ръбовете на скалите.

„В главите ни гъмжеше от мисли и догадки“ — пише Хибън.

Ясно било, че това не можело да бъдат жилища на пуебло-индианците. Но какви сгради били те тогава? Кой ги е строил? И кога? Археолозите се заели с пространни проучвания — фотографирали, картографирали, изследвали каньона миля след миля в южна и северна посока и накрая установили, че на площ с широчина около 56 км и дължина 80 км имало не по-малко от петстотин такива „torreones“.

Те не можело да бъдат построени от някакво малко племе. Тук трябва да е живял цял народ (тъй като не знаели истинското му име, Хибън и другарите му го нарекли „Галина“), а и петстотин кули не можело да бъдат издигнати от едно поколение.

Изследванията продължили няколко летни сезона. Суровата красота на планините, както и в началото, очаровала археолозите, но имало и трудности, които много пречели на работата, като например недостигът на питейна вода. Намерили само един малък извор, чиято вода отгоре на всичко съдържала висок процент гипс, алкални и горчиви соли. Много от участниците получили сериозни стомашно-чревни заболявания. Един шегобиец от студентите окачил край извора надпис със следните стихове:

„Много преди времето на бирата и джина

от тази вода пи човекът Галина.

Бог да го прости!“

На всичко отгоре имало и особен вид черни мухи, които на облаци връхлитали изследователите. От ухапванията им се появявали мехури и обриви, а хората изглеждали като заразени от разпространения в Америка отровен бръшлян.

Нищо обаче не било в състояние да спре изследователите. Всички горели от нетърпение да разберат какво има вътре в кулите. Учените избрали за изследване групата от осем кули върху островърхата скала, която видели още в началото. По една случайност, както често става, първата от тях била от най-типичните (повечето били четириъгълни и само някои от тях имали заоблени ъгли и изглеждали почти кръгли). На височина тя достигала в различните си части между седем и половина и девет метра. Стените бил изградени от грубо одялани блокове пясъчник, свързани помежду си с нещо като разтвор от слама и глина, употребяван от пуебло-индианците за направата на тухли. В основата на кулата дебелината на стените възлизала на 1,8 метра.

Горната част на кулата наистина напомняла средновековна европейска крепост и дори била снабдена с парапет за отбраняващите я. Входна врата нямало — единственият път за кулата водел по стълба към покрива, а след това през люк към друга стълба към вътрешността ѝ. Останки от такива стълби били намерени от археолозите, когато проникнали вътре в кулата през пропадналите греди на покрива, камънаците и отпадъците, натрупали се през вековете.

И там ги очаквала изненада. Тези сурови и непристъпни на вид кули, които изглеждали строени като че ли само за отбрана, вътре се оказали с богата украса. Стените били гладко измазани и украсени с рисунки на растения, птици, цветя и някакви форми, подобни на вимпели, вероятно символи на победата.

Подът на кулите, покрит с „грижливо подбрани, пасвани масивни плочки от пясъчник“, имал размери 6 на 6 метра. Наоколо имало няколко каменни и тухлени пейки, които сигурно са изпълнявали функцията на сандъци и ракли. Учените намерили и грижливо построено огнище с прекаран през стената комин, който отвеждал дима нагоре. В сандъците открили първите следи от загадъчния народ, обитавал тези помещения. Когато ги отворили, от тях „лъхнало на столетен въздух, сякаш било диханието на египетска гробница“. И там видели цели колекции от предмети за употреба и украса, които лежали така, като че ли едва вчера били оставени там от нечия ръка.

Имало торбички от еленова кожа, напълнени с предназначени за церемонии цветни пудри, покрити с орнаменти раковини, пъстри дървени молитвени пръчици, амулети и талисмани, дрехи от еленова кожа, различни изделия от пера, стрели от тръстика и кремъчни върхове за тях, маски за танци и рога. Това били все предмети, използвани и до днес от индианците, следователно техният произход не ще да е бил много стар.

Но кое било най-изненадващото?

„Онова, което ни накара да затаим дъх, бяха телата на обитателите на кулите, внимателно извлечени от нас изпод развалините. Те бяха все още там, в дома си, а заедно с тях бе останала и историята им. Общо в кулата лежаха в различни пози шестнадесет тела!“

Археолозите, които поради характера на работата си трябва да дишат въздуха на миналите столетия, често се опитват с престорена шеговитост да прикриват чувствата, които ги вълнуват — така постъпват и студентите медици в залите за аутопсии. Младите изследователи тук бързо се сближили с тленните останки, които намерили, като им дали даже имена. Един нарекли „Сърбящия пръст“, друг — „Големия силач“, а една от жените — „Смелата Титания“.

Но най-важното било разкриването на една драма. Тези хора не били умрели от естествена смърт, а били избити от врагове. Внимателното изследване установило без всякакво съмнение, че покривът на кулата бил подпален с пламтящи стрели, след това огънят се прехвърлил върху стълбата и другите възпламеняващи се предмети и от това се срутили гредите на тавана, които повлекли със себе си части от каменния корниз, както и някои от сражаващите се защитници. Крайно сухият климат на югозападните плата заедно с палещата жега и натрупаните отпадъци така добре законсервирали труповете, щото някои от тях се оказали по-добре запазени от много египетски мумии.

„Там лежеше по гръб върху един шкаф тялото на млада жена. Тя била премазана от камъните, срутили се от горната част на стената, но тялото беше поразително добре запазено, а на сплесканото лице личеше дори изразът на агония. В гърдите и стомаха стърчаха овъглените краища на шестнадесет тръстикови стрели с кремъчни върхове. В лявата си ръка тя още стискаше лък, от единия край на който висеше дори част от тетивата. Това беше къс, мощен на вид лък от дъбово дърво и все пак жената несъмнено е стреляла с него.

В средата на пода на кулата, очевидно сгромолясали се от покрива, лежаха напряко един върху друг двама мъже. Единият държеше в ръката си три лъка — два от дъбово дърво и един от хвойново, а в другата ръка — сноп от двадесет и седем стрели. Очевидно малко преди да бъде убит, този човек се е опитвал да занесе някому оръжие и муниции.

Другият воин също бил сполетян от тази страшна участ. Каменна брадва с назъбено острие беше до половина забита в черепа му и продължаваше да стърчи над лявото око. Очевидно и една друга жена се е сражавала с мъжете. Тези воини от племето Галина били удивителни хора, както мъжете, така и жените. От рамото ѝ стърчеше забита стрела, беше ранена може би и от други стрели, но това не можеше да се установи, тъй като падналият покрив я беше смазал напълно. Прическата ѝ обаче стоеше непокътната и изглеждаше забележително съвременна. Тя грижливо бе разделила косата си на път в средата и от всяка страна бе направила по три плитки, спускащи се надолу. Тези три плитки бяха отново повдигнати нагоре и завързани точно на тила с малък възел. В техните падащи до раменете краища бяха вплетени оцветени по съвсем модерен начин тънки ивици еленова кожа. Скалпът по краищата на косата беше оцветен в червено.“

Дори дрехите им били отчасти запазени.

„Цяла група воини-индианци бяха очевидно паднали през люка или са били хвърлени от там, където стълбата е водела от покрива към вътрешността на кулата. Те бяха обути с красиви сандали, изтъкани от влакна на юка и завързани с ремъци около горната част на стъпалото и глезена. Тези сандали много приличаха на днешните обувки за плаж, а на подметките им имаше дори втъкан изпъкнал орнамент, за да не се хлъзгат при ходене. Единият от мъжете носеше нещо като препаска от еленова кожа, закрепена с плетен колан от двете страни на бедрата. Другият беше облечен с панталон от груба еленова кожа, закриващи цялата долна част на тялото, на които още личаха следи от овъглена везба и украшения.“

Най-драматичната сцена обаче се разкрила пред очите на археолозите, когато започнали да разглеждат шахтата на комина. В него намерили труп на петнадесет-шестнадесетгодишно момче все още с дългите, тънки плитки на главата. То трябва да е било още живо, когато паднало от сгромолясалия се покрив, с последни сили се опитало да се скрие в тесния комин и там се заклещило. Огънят, паднал заедно с него, успял да овъгли само долната част на тялото му. В бедрото му още стърчала стрела, изстреляна отзад. „Столетия след като момчето бе пропълзяло в комина, опитвайки се да се спаси от горещината на пламъците, по изсъхналото му, мумифицирано лице все още можеше да се прочете изражението на ужас и болка.“

Хибън и помощниците му продължили своите изследвания до началото на Втората световна война. Дотогава те успели да разчистят отвътре седемнадесет кули и всичките седемнадесет разказвали една и съща история. В една били останали петима защитници, в друга — единадесет и сред тях пак една жена с оръжие в ръка. Всички кули били опожарени и във всяка бранителите се сражавали до последния човек. Все по-настоятелно се натрапвали въпросите: Кой е построил тези кули? Кой ги е отбранявал? И кой ги е нападнал и разрушил?

На четвъртия, най-важен въпрос, а именно, колко стари са тези кули, можело да бъде отговорено с известна сигурност. Помогнала дендрохронологията — датирането въз основа на годишните пръстени на дървесното стъбло. В случая изследователите разполагали с достатъчно покривни греди, за да извършат анализите. Според техните резултати (пак по данни на Хибън) дърветата били отсечени между 1143 и 1245 година. Следователно преди близо 800 години и 250 години преди идването на испанците, приблизително в течение на едно столетие, народът, населявал долината на река Галина, построил всичките тези кули.

Но какъв е бил този народ, остава загадка — всички намерени предмети на бита и оръжия, както и физическите особености на скелетите, открити в някои от кулите, значително се различавали от аналогичните останки от пуебло-индианците. Намерената керамика притежавала особености, чужди на Югозапада, но напомня образци, намерени в щата Небраска и по долината на Мисисипи. Освен това Хибън установил, че строителите на кулите отглеждали една разновидност на царевицата и особен сорт тиква, смятан дотогава за типичен само за Айова и за долината на Мисури. Това са все указания, но твърде загадъчни. Хибън обобщава:

„Въз основа на многобройни детайли ние стигнахме до заключението, че народът Галина е дошъл в Югозапада много отдавна, вероятно няколко столетия преди да бъде унищожен. Той идвал от прериите, вероятно от долината на Мисисипи… Какво е накарало тези хора да се преселят на югозапад, не знаем, но трябва да се предполага, че са го заварили вече заселен от други. С това се обяснява защо те избрали за обитаване негостоприемната, макар и много красива долина на река Галина. Откъде е възникнала у тях странната идея да строят кули е неизвестно. Може би от някое друго население, което е строило кули, а може би те сами са създали тази архитектура, когато възникнала необходимостта да се отбраняват.“

Остава още въпросът, кои са били хората, нападнали този несъмнено безстрашен и така добре подготвен за отбрана народ, които, след като го унищожили, продължили пътя си или се върнали към местата, откъдето дошли, защото никой не се заселил в тези руини по-късно чак до наши дни. Всичко свидетелства, че това е бил много войнствен чергарски народ, но племената, за които би могло да става в случая дума — навахите или апахите, — са нахлули в тези плата едва двеста години след клането в Галина. Известни сведения дават и стрелите, намерени в телата на убитите. Те обаче ни насочват към пуебло-индианците, които употребявали точно такъв тип стрели с тесни, триъгълни кремъчни върхове. Всичко е много противоречиво и загадъчно.

Авторите на някои съвременни обзорни трудове по археология на Северна Америка въобще не споменават за проблема Галина. Джон К. Макгрегър в своя основополагащ труд „Археология на Югозапада“ („Southwestern Archaeology“), издаден през 1965 г., възхвалява само разнообразната керамика на някакъв „етап Галина“ и признава архитектурното своеобразие на кулите. И той обаче не дава отговор на въпросите „кои“ и „откъде“.