Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

19. Човекът от Сандиа

Същата година, когато били открити следите от фолсъмския човек, отряд № 13 на скаутите от Албукерк, щата Ню Мексико, се отправил към близката планина Сандиа, за да търси съкровища. Юношите се движели в разредения въздух на височина 2 210 метра над долината на пълноводната Рио Гранде.

Една пещера особено ги привличала, защото била трудно достъпна. Но когато влезли в нея и започнали да си пробиват път през пластовете прах, те се натъкнали на паднали скали и разочаровани се върнали обратно. Ако бяха преодолели това препятствие, щели да открият съкровище, но съкровище от по-особено естество. Така младите скаути пропуснали случая да направят едно от най-забележителните открития в древната история на Америка.

Почти десет години по-късно, през пролетта на 1936 г. (по онова време фолсъмският човек отдавна бил признат за най-древния жител на Америка и никой не се надявал да намери по-стар от него), един студент от университета на Ню Мексико Кенет Дейвис (неговото име носи сега друга пещера в тази местност) открил в град Албукерк следите от пребиваването на скаутите — кибритени клечки и други подобни, — т. е. стигнал до мястото, откъдето те се върнали, и решил да продължи по-нататък. Той бил обаче по-методичен от тях и първо събрал всичко, което успял да намери в най-горния слой прах. Сред находките нямало нищо необикновено за тази местност — връх от стрела, обработена като инструмент част от рог на елен, останки от древна плетена кошница и няколко керамични отломки. Всичко това той поставил в кутия от пури и отнесъл в университета. Тогавашният професор по антропология Франк С. Хибън бил изучавал някога и зоология, което в случая се оказало много полезно. Той разгледал находките и решил да проучи работата „из основи“.

Пет години по-късно, през 1941 г. Хибън написал своя научен отчет. Този отчет обаче привлякъл далеч по-малко внимание от една друга, увлекателно написана научно-популярна статия, която той публикувал в „Сатърди Ивнинг Поуст“ през 1943 г., вече по времето, когато служел като лейтенант във военноморския флот. В съответния грубовато сензационен маниер, характерен за американските масови издания, списанието представило статията на Хибън по следния начин:

„Досега предполагахме, че фолсъмският човек, живял преди 10 000 години, е бил нашият най-древен жител. Сега разполагаме с доказателства за съществуването на друг древен човек — на могъщия ловец, в сравнение с когото фолсъмският юначага се оказа същински поспаланко.“[1]

 

 

Ако приложим строго научни критерии, въпросът за възрастта на човека от Сандиа, за чието откриване съобщил тогава Хибън, не е изяснен точно и досега. Трябва да припомним, че в края на 30-те години все още не бил открит методът на радиокарбонното датиране, който би посочил точно или поне приблизително древността на отделните находки, намерени в различните пластове. Когато Хибън направил своето поразително откритие, той изхождал единствено от относителната датировка на пластовете един спрямо друг, защото действително попаднал веднага на няколко ясно определени пласта, като само керамичните находки на повърхността могли да се датират с известна сигурност. Той ги определил като типични за културата пуебло и ги датирал приблизително отпреди петстотин години. Дори и тази възраст събудила интерес, но колкото по-дълбоко навлизали в пластовете, толкова разкопките ставали по-интересни и по-увлекателни.

Работата съвсем не била лека. Пещерата, която се сторила на Хибън твърде многообещаваща поради своето местоположение, приличала повече на тунел, отколкото на пещера — и то тунел с дължина 138 метра, който навлизал в масива под наклон с разлика във височините 22 метра. Въпреки че широчината на тунела възлизала на около три метра, той бил почти изцяло задръстен от купчини прах, трошляк и срутени скали, достигащи на някои места до тавана на пещерата. Археолозите, които работели под ръководството на Хибън, в по-голямата си част студенти — доброволни сътрудници, използвали само най-обикновени подръчни инструменти — лизгари, лопати, кирки, търнокопи, при което много често били принудени да работят по корем. Най-ужасен бил обаче прахът — при най-малкото съприкосновение с почвата той се вдигал на гъсти облаци, а при удар с лопатата едва се виждали светещите точки на джобните фенерчета и ставало толкова трудно да се диша, че се налагало археолозите да се сменят един друг на съвсем кратки промеждутъци от време. Вероятно при тези все по-влошаващи се условия те щели направо да изоставят работата, ако на 135-ия метър от входа не направили удивително откритие.

Всичко станало благодарение на случайност. Един от археолозите подплашил цял рояк прилепи и опитвайки се да избегне ударите на крилата им, се спънал и паднал, при което в ръката му се оказало нещо, което веднага му се сторило крайно забележително. Той пъхнал бързо находката в работния си сак и запълзял към изхода. По-нататък разказва Хибън:

„При светлината на следобедното слънце група археолози се събраха да разгледат находката. Даже тогава те не бяха сигурни какво точно е това. Находката представляваше парче от кост, но явно това не беше обикновена кост от обикновено животно. По форма тя напомняше късото извито острие на турски кинжал и изглеждаше някак позната. Оказа се, че е парче от нокът на гигантски ленивец (Gigant Ground Sloth), съществувал преди 10 000 години.“[2]

Гигантският изкопаем ленивец е добре известен от други разкопки — той е няколко пъти по-голям от днешните си събратя. Сега в много американски музеи могат да се видят реконструкции на тези огромни животни. Със своя мръсножълт цвят на кожата и с бавните си, застрашителни движения те вероятно са правели страшно впечатление на тогавашните хора — особено уродлива била накуцващата им походка, тъй като поради голямата дължина на ноктите те се придвижвали, като стъпвали само на задната част на лапите си. Иначе били тревопасни животни и поради своята тромавост — сравнително лесна плячка за праисторическите ловци, които наведнъж получавали по над 700 килограма годно за храна месо! Защото има и редица други находки на кости от гигантски ленивец, открити, както при фолсъмските кости, заедно с първобитни оръжия, което доказва, че древните индианци са ловували и са яли това животно.

Тъй като гигантският ленивец е изчезнал преди около 10 000 години, към края на последния ледников период, възрастта на находката могла с увереност да бъда определена като „по-голяма от 10 000 години“.

Въпреки че това откритие не било първо по рода си, то представлявало особен интерес. От него ставало ясно, че пещерата е била използвана поне като временно убежище от гигантския ленивец още преди 10 000 години. Но имало и друга възможност. Може би в пещерата били донесени само части от тялото на този ленивец? Защото не намерили цял скелет, както би станало в случай че самотното болно животно е умряло в своето последно скривалище. Не би ли било възможно тогава — ето най-вълнуващият въпрос — да бъдат открити в пещерата и следи от тогавашен човек, съвременник на това животно. Подчертаваме съвременник, тъй като през по-късно време в пещерата наистина са живели хора, както свидетелствали още първите находки на студента Дейвис — върховете на стрели и керамиката.

„Ето че ни се представи — пише Хибън — златният случай да направим едно откритие с епохално значение.“[3]

Сега вече разкопките трябвало да бъдат поставени на по-сериозна основа. В подножието на каньона построили лагер, а към досегашните инструменти се прибавили и маски срещу праха. Но и маските не предпазвали достатъчно срещу облаците прах, който се наслагвал в дробовете и предизвикал у неколцина от копаещите сериозни бронхиални заболявания. Едва след няколко месеца намерили ефективно защитно средство, нещо като огромна прахосмукачка — спуснали дълги гумени маркучи дълбоко в пещерата и чрез тях изсмуквали облаците прах навън.

Благодарение на всичко това успели да прокопаят първата шахта в пода на пещерата. Този път археолозите работели при по-благоприятни условия, отколкото във Фолсъм, по протежение на пресъхналото речно корито, където пластовете трудно се разграничавали поради отмивания на почвата от водата, свличания, размествания и други подобни. В пещерата Сандиа пластовете се редували съвсем отчетливо един над друг. По-нататък Хибън пише:

„Образуването на пластовете в пещерата трябва да бъде отнесено най-вече към периоди, характеризиращи се с процеси, които са протичали в самата нея. Но в дадения случай възможността за външни влияния като речна ерозия или случайни наводнения практически е изключена. Всички материали в пещерата, както изглежда, произхождат от естествени отлагания и наслоявания. В нея няма елементи, привнесени отвън, нито пък разместване на намиращите се вътре първични наслоявания поради действието на външни фактори. При това положение тези наслоявания може да се разгледат като първични и да се преценяват според относителното им местоположение.“[4]

Имало шест пласта (както ясно личи от приложената скица). Най-отгоре лежал пласт прах, плътно примесен с натрупалите се за стотици години екскременти от прилепи. После следвала тънка, но извънредно твърда корица от калциев карбонат, чиято твърдост именно заставила скаутите от Албукерк да се откажат от търсенето на съкровища; сега помощниците на Хибън трябвало да я разбиват с каменарски чукове. След нея идвал третият пласт, наречен в съответствие с находките в него „фолсъмски“. Под него имало пласт от жълта охра, а след това идвал най-важният и най-ранният културен пласт, в който били направени откритията — него нарекли „Сандиа“. Той бил последният със следи от някаква култура. Под него имало само глина, а после — плътната скала на планината.

Това сухо изброяване — резултат от четиригодишни трудни разкопки — не говори нищо за вълненията при откриването на всеки нов пласт и на всяка нова находка, указващи на все по-ранни хилядолетия от миналото на Америка. И пак Хибън:

„Поради праха, листата и другите отпадъци трябваше да започнем първия изкоп в близост до входа. На дълбочина няколко стъпки под повърхността попаднахме на парчета от кости, зъби и дори части от копита и рога на животни, за които знаехме, че вече са отдавна изчезнали. От пръв поглед определяхме дебелостенните кости на мамута и мастодонта. Тук имаше копито от камила, там — долна челюст от големия праворог бизон. От времето, когато мамутът и мастодонтът са бродели из предпланините и каньоните на планината Сандиа, бяха минали много хилядолетия.“[5]

Най-после настъпил вълнуващият миг, когато се появила действително първата значителна находка. „И тогава го открихме! Беше като зациментиран в плътната маса от кости на камили и бизони! Първият кремъчен връх, несъмнено издялан от човешка ръка! Той свидетелстваше, че тук е идвал човек, който е срещал тези животни, убивал ги е и ги е домъквал в пещерата. Това беше вече убедително доказателство!

razrez_sandia.jpgНапречен разрез на десетметровите напластявания в пещерата Сандиа, щата Ню Мексико.

Кремъчният връх напомняше за човешките ръце, които са го изработили, и естествено за самия човек. Не беше трудно да си представим такъв човек — древния пещерен жител на Америка. Той трябва да е седял на същия този камък край входа на пещерата и да е гледал пасящите долу, в каньона, бизони и камили. Как ли е изглеждал? Ние разполагахме с кремъчния връх, изработен от него. Сега оставаше да издирим самия ловец.“[6]

Кремъчният връх на копие, който намерили във фолсъмския пласт на пещерата Сандиа, бил до такава степен с познатия тип от Фолсъм, че нямало никакво място за съмнение относно неговата принадлежност към същата епоха. Това давало възможност за сигурна датировка: сега се смята, че фолсъмският човек е живял преди 10 000, най-много преди 11 000 години. Но изглежда, че самият фолсъмски човек е изчезнал заедно с животните, които той ловувал. Археолозите от пещерата Сандиа се надявали, че ще успеят да открият следите от някакво междинно звено — следи от хора, живели след фолсъмския човек, и по този начин да установят еволюционната връзка с много по-късните „Кошничари“. Тази надежда се оказала — за щастие — твърде скромна. Защото, колкото и да е невероятно, те открили следи не от по-късен, а от по-рано съществувал човек.

Под фолсъмския пласт се намирал пласт от жълта охра с приблизително половината от неговата дебелина. Когато минали и през него, в петия пласт открили деветнадесет върха от копия и силно напластени с варовик кости, които обаче благодарение на запазените зъби лесно идентифицирали като останки от изчезналия вид кон Equus excelsus, бизони, камили, мастодонти и мамути. Пластът охра толкова отчетливо разделял тези находки от фолсъмския пласт, щото не можело да има никакво съмнение, поне по онова време, че били открити следи от човека, живял преди фолсъмския човек.

Това откритие било почти също такава научна сензация както фолсъмската находка от 1925 година. При това върховете, намерени в пещерата Сандиа, ясно се различавали от фолсъмските. Средната им дължина била по-голяма, не били така добре обработени и явно говорели за по-примитивна степен на развитие.

Археолозите веднага се впуснали в дръзки разсъждения. „Много вечери около огъня, след като се бяхме измили от праха на разкопките през деня, чак докато дойдеше време за лягане, ние разговаряхме за «човека от Сандиа». Обикновено тези разговори свършваха със заключението, че той вероятно е изглеждал точно като нас. И че ако го срещнехме на улицата, облечен в съвременен костюм, едва ли бихме се извърнали да го изгледаме.“[7]

Всеки добър археолог си позволява от време на време да пофантазира. В този случай обаче те отишли твърде далеч. Разкопките приключили по същия начин, както и във Фолсъм: учените намерили оръжието на древния човек и костите на животните, които той убивал, за да се храни, открили и следите от две огнища, край които сигурно е седял, следователно не можело да има никакво съмнение в неговото съществуване. Не намерили обаче каквато и да било следа от самия човек — нито част от кост или поне някой от зъбите, с които отхапвал от месото на мамонта.

Въпреки всичко откритието било изключително. То доказвало, че културната история на човека в Северна Америка е започнала по-рано, отколкото се предполагало дотогава. Колко дълго е траело наслагването на пласта охра, който отделял фолсъмския пласт от лежащия под охрата пласт Сандиа?

По времето, когато още не съществувало радиокарбонното датиране, нямало начин да се заемат с прякото решаване на този извънредно важен въпрос. Единствено геологията могла да хвърли някаква светлина върху проблема. Геологът, решил да се залови с тази задача, бил Кърк Брайън от Харвардския университет.

 

 

Съобщението, направено от Брайън след грижливо изследване на пещерата, обхваща 19 страници, като заглавието му дава представа и за използвания метод на работа — „Корелация на пластовите наслоявания в пещерата Сандиа, щата Ню Мексико, с хронологията на ледниковия период“ („Correlation of the Deposits of Sandia Cave, New Mexico, with the Glacial Chronology“). То било публикувано като приложение към научната статия на Хибън от 1941 година.

Хронологията на ледниковия период е научна специалност, която проучва редуванията на периодите на заледяване. Вече отдавна било известно, че над Северна Америка са преминали същите ледникови периоди, както и над Европа и Азия. Тези големи заледявания се редували на вълни, идвали и се оттегляли. Когато Кърк Брайън разгледал пещерата през 1939 и 1940 г., по време на последната фаза на разкопките, той открил в пластовете следи от редуващи се влажни и сухи периоди — отражение от настъпващите ледникови периоди и от съответстващите им промени на климата, защото самите ледове никога не достигали в близост до планината Сандиа, а камо ли на нейната височина.

За по-голяма точност ще цитирам един важен пасаж от изложението на Брайън:

„Ръководителят на разкопките в пещерата д-р Франк С. Хибън е разгледал и анализирал културните и животинските останки и тяхната археологическа взаимозависимост. Затова следващата студия е посветена главно на геоложките проблеми в пещерата и на опита да бъдат свързани наслояванията в нея с хронологията на ледниковите периоди. Тази връзка дава основание да бъде направено заключението, че пластовете с откритите в пещерата находки са се формирали през период на по-голяма влажност, който отговаря на времето на последното настъпление на ледника от Уисконсинския период. Връхната точка на този период е представена от стерилните наслоения от охра, които следователно, според приетата в момента периодизация, имат номинална възраст от около 25 000 години. Хората от фолсъмската култура са живели в пещерата малко след тази дата, а хората от културата Сандиа — непосредствено преди нея.“[8]

Оттогава насам този метод на датиране бе подложен на доста много критики. За да изясним неговата същност, ще цитираме и краткото обобщение на Хибън:

„Все пак разполагах с неопровержими доказателства, че човекът от Сандиа е живял преди фолсъмския човек. Нещо повече, допълнителни данни говорят, че пещерата е била първоначално суха, после влажна, отново суха, пак влажна и накрая суха — каквато беше и по време на разкопките. Професор Брайън с готовност обясни причината за тези редуващи се сухи и влажни периоди.

По времето на последното голямо заледяване на континента, както е известно, придвижването на ледовете е ставало във вид на последователни езици или приливи. В продължение на период от няколко хилядолетия тези огромни маси континентален лед неведнъж са настъпвали и после са се стопявали или са се оттегляли. Когато континенталният лед се придвижвал напред, климатът ставал влажен, дъждовен и студен; когато ледът се отдръпвал, настъпвало сухо време с по-малко, дъждове. Следователно влажните и сухите периоди в пещерата Сандиа са съответствали на напредванията и оттеглянията на северните континентални ледове.“[9]

Според Брайън следователно трябва да се предполага, че човекът от Сандиа е живял, ловувал и обитавал тази пещера преди 25 000 години!

Тази датировка опровергава всички приети дотогава хипотези за появата на първия човек в Америка — във всеки случай, поне хипотезите на археолозите. Брайън обаче бил представител на друга наука, поради което археолозите критикували неговото становище предпазливо, въпреки че самият Брайън — и това трябва да се подчертае — съвсем не говорел с категоричен тон и излагал заключенията си с цялата резервираност на специалист, който навлиза в чужда за него научна дисциплина. Така например, след като формулира датировката си от 25 000 години, той прави следната уговорка:

„Този ход на доказателствата съдържа очевидни и неизбежни грешки, ако последователността на събитията в пещерата, изведена въз основа на редуването на пластовете в нея, е неоспорима, то свързването на тези пластове с определени климатични изменения може да е погрешно. Ако пък това тълкуване е правилно, винаги е възможно корелацията между тези изменения и динамиката на общия климатичен ритъм да е погрешна. Освен това нашите знания за климатичния ритъм, за числеността, продължителността и амплитудата на неговите колебания все още са непълни.“

И отлага окончателното изясняване на проблема в бъдеще:

„Едва когато в бъдеще благодарение на нови находища бъде реконструирана цялата археологическа последователност, корелациите, основаващи се на общата хронология на климатичните колебания, ще могат задоволително да бъдат обосновани.“[10]

И наистина редица видни археолози скоро започнали да изразяват съмнения, които не се разсеяли и след като Хибън по-късно се позовал на радиокарбонната датировка, която като че ли също потвърдила възрастта от 25 000 години. През есента на 1965 г. имах възможност да разговарям лично с него и по това време той беше твърдо убеден в тази датировка. Някои археолози обаче оспорват и тази радиокарбонна датировка по различни причини. Гордън Р. Уили от Харвардския университет пише по този повод през 1966 г., че „досега радиокарбонното датиране не е дало сигурни резултати нито за фолсъмския пласт, нито за пласта Сандиа в пещерата Сандиа…“[11] По-нататък той се позовава на новите изследвания на Дж. А. Агохино, който поставя под съмнение дори иначе тъй убедителното разделяне на двата пласта от слоя охра, като не изключва възможността върховете на копия от фолсъмския пласт и от пласта Сандиа първоначално да са се намирали в един и същи пласт.

Към това трябва да добавим, че през 30-те години бяха намерени т. нар. върхове Кловис (наречени така по името на находището), обработени по същия начин като фолсъмските, но значително по-големи по размери, всъщност най-големите открити досега — някои от тях имат дължина до 12,3 см. Благодарение на точната радиокарбонна датировка на околните находки, върховете Кловис бяха датирани към 9200 г. пр. н. е., а фолсъмските върхове — към 9000 — 8000 г. пр. н. ера.

Фредерик Джонсън предпазливо обобщава проблема Сандиа по следния начин:

„Струва ми се — пише той, — че върховете Сандиа в Северна Америка са стари, вероятно толкова стари или дори още по-стари от върховете Кловис или Фолсъм, но възрастта им не може да бъде определена още със сигурност. Това не значи, че те са най-старите върхове на континента или че са принадлежали към сечивата на най-древния жител на Америка. Неотдавнашните находки във Вашингтон, Орегон, Британска Колумбия и северозападните територии свидетелстват с доста голяма вероятност, че в Северна Америка са живели хора преди Сандиа или Фолсъм.“[12]

Сега всъщност едва ли има археолог освен Хибън, който да определя възрастта на върховете Сандиа на повече от 12 000 — 13 000 години. А как стои въпросът с другите върхове, които са намерени?

Бележки

[1] Saturday Evening Post, April 17, 1943

[2] Frank C. Hibben, „We Found the Home of the First American“, Saturday Evening Post, April 17, 1943.

[3] Hibben, „Home of the First American“.

[4] Frank C. Hibben, „Evidences of Early Occupation in Sandia Cave, New Mexico and Other Sites in the Sandia-Manzano Region“, Smithsonian Miscellaneous Collections, 99, No. 23 (Washington, D. C, 1941).

[5] Hibben, „Home of the First American“.

[6] Hibben, „Home of the First American“.

[7] Hibben, „Home of the First American“.

[8] Kirk Bryan, „Correlation of the Deposits of Sandia Cave, New Mexico, with the Glacial Chronology“. Appendix to Hibben, „Evidences of Early Occupation in Sandia Cave“.

[9] Hibben, „Evidences of Early Occupation in Sandia Cave“

[10] Bryan, „Correlation of the Deposits of Sandia Cave“.

[11] Willey, American Archaeology.

[12] Писмо до автора от 5 ноември 1968 година.