Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Пета книга

18. Фолсъмският човек

В един пролетен следобед на 1925 г. чернокожият каубой Джордж Макджънкин яздел лениво покрай брега на един от безбройните аройоси — пресъхнали корита на потоци в североизточната част на щата Ню Мексико, недалеч от градчето Фолсъм.

Въпреки че повечето време гледал пред краката си, тъй като търсел следите на загубила се крава, той поглеждал от време на време и към другия бряг. Изведнъж там блеснало под лъчите на слънцето нещо бяло, подобно на кости, които стърчали от склона. Това му се видяло твърде необикновено и той спрял коня, за да ги разгледа. „В този момент — пише Хибън — голяма част от нашата ранна история висяла на косъм.“[1] Защото ако този обикновен каубой не бил достатъчно любознателен, за да слезе от коня и да разгледа костите по-отблизо, кой знае колко още време трябвало да мине, преди в Северна Америка да бъдат открити първите следи от първобитните ловци от ледниковия период!

Той се оказал обаче любознателен. Прескочил сухото корито, покатерил се по брега, извадил нож и започнал да изравя костите. При това веднага му направило впечатление едно кремъчно острие, по-дълго и по-грижливо изработено от онези, които бил виждал дотогава — а с върховете на индиански стрели той бил добре запознат, тъй като те се срещали в изобилие по тези места. Още повече се учудил, когато изпод ножа му се отделила от твърдата почва цяла кост, каквато дотогава не бил виждал. На вид тя приличала на кост от рогат добитък, но била много по-масивна. Помислил ли каубоят в този момент за връзката между кремъчното острие и избелялата кост? Разбира се, той нямал представа, че е направил най-значителното откритие в праисторията на Северна Америка. Покопал още малко, пъхнал няколко парчета от кости в джоба си и след като потърсил още известно време изгубената крава, тръгнал към къщи, защото захладняло.

Не е ясно как се е разпространила новината за неговата находка. Във всеки случай още същото лято за нея научил директорът на природонаучния музей в град Денвър, щата Колорадо — Дж. Д. Фигинс. Той идентифицирал и костите, които му били изпратени. Каубоят с право ги сметнал за необикновени: те принадлежали на бизон, който бил изчезнал преди около 10 000 години и за разлика от бизоните, които преследвал Бъфало Бил, имал дълги рога и бил значително по-едър — т. нар. Bison taylori или, както сега предпочитат да го наричат зоолозите, Bison antiquus figginsi.

Наистина ли обаче кремъчното острие, намерено заедно с тези кости, произхождало от същия стратум? Тази възможност така развълнувала археолозите, че още през лятото на 1926 г. под ръководството ща Фигинс там били организирани първите системни разкопки. Намерили два вида остриета и недалеч от тях, до самите кости на бизона, още един с отчупена горна част. Било ли това достатъчно доказателство. За някои скептици — не! Не още.

Когато Фигинс, преизпълнен с гордост, посетил със своята находка няколко музея, за да я покаже на специалистите, той се натъкнал на недоверие. Противопоставили му стар, но убедителен аргумент — оръжието и костите биха могли случайно да се окажат в един пласт в резултат на външни влияния. Подкрепили го само учените от Американския природонаучен музей, където го посъветвали да продължи разкопките; това той и направил. През лятото на 1927 г. отново му провървяло, и то много повече. Фигинс намерил доказателство, че оръжието и скелетът на изчезналото животно са свързани едно с друго. Този път оставил кремъчното острие в положението, в което го намерил, без да го помести даже на сантиметър — „in situ“, както казват археолозите — и поканил колегите си да го видят. Стекли се много учени, тъй като всеки искал да стане очевидец на необикновеното откритие. Сред тези учени бил и видният антрополог Франк Х. Х. Робъртс Мл. Когато получил телеграмата, той тъкмо се намирал с Кидър на ежегодната конференция в Пекос. Когато видял находката, той веднага се убедил в голямата ѝ значимост, повикал и Кидър, който се присъединил към неговото мнение. Робъртс по-късно си припомня:

„Когато пристигна на мястото на разкопките (Робъртс говори за себе си в трето лице), той завари там директора Фигинс, неколцина членове от ръководството на Колорадския музей и д-р Барнъм Браун от Американския природонаучен музей в Ню Йорк. Д-р Браун току-що бе разкрил от пръстта каменното острие, което щеше да даде на всичките каменни върхове от този тип названието «фолсъмски». Нямаше никакво съмнение, че това е свидетелството за автентичната връзка между оръжието и костите. Върхът все още стърчеше между две ребра от скелета на животното.“[2]

Що се отнася до типа на оръжието, той отбелязва: „Освен това бе установено, че това острие е съвсем различно от известните видове остриета, пръснати из тази част на Югозапада.“

Следващата година под ръководството на д-р Барнъм Браун били намерени и други находки. Този път попаднали на деветнадесет фолсъмски остриета — така започнали да ги наричат, за да ги отличават от останалите видове ранни оръжия. За разкопките от 1928 г. Робъртс пише:

„Някои измежду най-скептичните критици от предишната година сега се превърнаха във възторжени новопокръстени. Фолсъмската находка се приема като сигурно доказателство, че човекът е населявал Югозапада в много по-ранен период, отколкото се предполагаше по-рано.“

Съобщение за археологическо откритие рядко е предизвиквало такъв голям интерес в печата, както находката във Фолсъм. Тя засилила още повече интереса на американците към миналото на техния континент. Вестниците писали за откриването на американски неандерталец (от антроположка гледна точка пълна безсмислица) и едва след известно време, когато стихнал първоначалният възторг, изникнал главният въпрос: къде са тогава останките от човешкото същество, което е използвало това оръжие — хвърляно с ръка или изстрелвано с копиехвъргачка, защото при дължина на върха от 2,5 до 8 сантиметра можело да става дума само за връх на копие, а не на стрела (през 1928 г. учените вече знаели, че лъкът и стрелата са изобретение на индианците от късния период на „Кошничарите“). Във Фолсъм не била намерена нито една човешка кост! Можем веднага да добавим, че не е намерена и до ден-днешен — нито кост, нито череп, да не говорим за скелет, които биха могли да бъдат поставени в пряка връзка с фолсъмския връх.

Но вече неоспоримият факт, че тук действително са живели разумни хора, представители на Homo sapiens, се оказал потвърден и от други признаци, а не само от изкусно обработените каменни върхове. При всеки скелет на бизон без изключение липсвали прешлените от опашната част на гръбначния стълб. Това можело да бъде обяснено само по един начин — кожата на бизоните била одирана, а в такъв случай опашката остава винаги с кожата. На въпроса, защо е било правено това, лесно може да се отговори: древните ловци на бизони са използвали кожите било за облекло, било за закриване входовете на пещерите, или като меки черти или за всичко това заедно. И наистина редом с върховете на копия били намерени няколко издялани, заоблени камъка, които несъмнено били използвани като стъргала. С тяхна помощ фолсъмският човек изстъргвал месото и мазнината от кожата на животните.

Върху някои от костите имало нарези, които можело да бъдат направени само от нож, разбира се, от каменен нож — ясно е, че ловецът отрязвал своя дял заедно с костите. Странното е, че повечето от скелетите на животните били запазени цели, само в отделни случаи липсвала някоя част, например крак. Дали тези древни хора са си отрязвали само по някоя и друга пържола? Нима не взимали нищо друго от тези огромни туловища, от които можели да се изхранват със седмици? Означавало ли това, че те нямали постоянни жилища или лагер, а се хранели там, където им попадала жертвата?

Постепенно били изяснени и други неща. Там, където били убити бизоните, някога трябва да е имало малко езеро или поне по-голям вир. На това сега сушаво място по-рано трябва да е растяла сочна трева, както личи от тъмните ивици хумус по склона на брега, където каубоят намерил първите кости. Огромните животни идвали на водопой, ловците ги обграждали и ги избивали всичките в истинска кървава оргия.

Пак си задаваме въпроса, може ли по време на тези ловни акции да не е загинал поне един ловец? Да се нападат бизони само с копие в ръка е доста опасно начинание! Очевидно фолсъмският човек се е справял отлично с тази задача…

Кога са ставали тези ловни акции? Вече казахме — приблизително преди 10 000 години. Това е според датировката от 1928 г., извършена само въз основа на геоложката стратиграфия. Но геоложките данни обикновено са доста приблизителни и с течение на времето са правени и други опити за датиране. Някои предполагат, че скелетът на фолсъмския бизон датира отпреди 15 000 години, други смятат, че възрастта му е най-много 7000 години. На тези разногласия сложила край радиокарбонната датировка на Либи. Разбира се, тя не дава отговор на въпроса, колко дълго е бродел и ловувал из Северна Америка фолсъмският човек — както ще видим по-нататък, той оставил слели от свои оръжия и на други места, — но все пак фиксира времето, от което произхождат отделните находки. Оказало се например че един от обектите в щата Колорадо датира отпреди 10 000 ± 375 години!

Като че ли най-древният жител на Америка бил вече намерен. Скоро обаче други находки поставили под въпрос приоритета на фолсъмския човек. Някои учени, възразявайки срещу тезата за съществуването на човек през ледниковата епоха в Америка, изтъквали, че в нито една от многобройните тамошни пещери не са открити следи от него, докато — както показва европейският опит — човекът през ледниковата епоха е живеел именно в пещери.

И наистина следващата находка на древни оръжия, която доскоро заплашваше да измести фолсъмския човек от първото му място, бе направена в пещера.

Бележки

[1] Frank C. Hibben, The Lost Americans (New York: Thomas Y. Crowell, 1968).

[2] Frank H. H. Roberts, Jr., „A Folsom Complex“. Smithsonian Miscellaneous Collection, 94, No. 4 (Washington, D. C, 1935).