Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

17. Американският Голиат

С настоящата глава завършваме онази част от книгата, в която се разглеждат културите на Северна Америка, и навлизаме в съвършено друг, по-древен свят, в чието съществуване до 1926 г. повечето от американските антрополози и археолози не вярваха.

Какъвто и смисъл да влагаме в понятието „култура“ по отношение на историческите народи, няма никакво съмнение, че е съвсем правомерно да говорим за „култура на кошничарите“, за култура на пуебло, на хохокам и на различните групи могилостроители, защото всички трябва да бъдат разглеждани като развити и вече диференцирани общества, израснали върху икономическата основа на доместикацията на царевицата. Всички те представляват рязък контраст с бита на скитащите ловци, които са живеели хилядолетия преди тях и на малки групи са водели борба за съществуване с такива, измрели преди 10 000 години животни като огромния „космат мамут“, бизона и гигантския ленивец.

Останки от тези древни животни са намерени в изобилие, но дълго време се смятало, че няма да бъдат открити никакви следи от човешка дейност, датираща от тяхно време. Само Старият свят — така мислели всички — имал привилегията да бъде населен в такава дълбока древност.

В тази книга ние изтъквахме неведнъж заблужденията в изследванията на учените, както и техните постижения, за да покажем, че науката е в буквалния смисъл на думата постоянна борба за познание, за откриване на истината. Сега, когато завършваме един дял от древната история на Северна Америка и минаваме към новите находки и открития, бихме желали да запознаем читателя и с „правдивата, нравоучителна и забавна“ история на т. нар. Кардифски гигант, известен също под името „американския Голиат“. Тази история не е лишена от хумор, тъй като е свързана с една гигантска фалшификация, която, понеже е станала в Америка, естествено била в по-големи мащаби, отколкото където и да било другаде — а и фалшифицираната вкаменелост, за която ще стане дума, е била също над естествена големина. Този епизод показва обаче и колко малко е било известно тогава на науката за изкопаемите останки на първобитните хора.[1]

 

 

Историята започва през 1866 г. в едно градче на щата Айова, и то — колкото и странно да изглежда — с един теологичен спор между собственик на тютюнева плантация и местния пастор. Пастор Търк категорично твърдял, че в древни времена е имало великани, тъй като за тях се споменава в Библията (и то на четири места!), а всичко, което е казано в Библията, е вярно. Плантаторът и фабрикант на пури Джордж Хъл окачествил това твърдение, както и обосновката му, като чиста нелепост. Според съвременната терминология пастор Търк би могъл да бъде наречен фундаменталист, а Джордж Хъл — агностик, понятия, абсолютно неизвестни на спорещите, тъй като едва през 1870 г. Томас Хенри Хъксли характеризира становища като това на Хъл с понятието „агностицизъм“, а фундаментализмът като възглед спечели отново многобройни привърженици в Съединените щати едва след Първата световна война.

Така или иначе, агностикът Хъл се разгневил до такава степен на „твърдоглавия“ пастор, че замислил невероятен акт на отмъщение — щом преподобният отец толкова вярва в съществуването на великани, той ще му поднесе един от тях!

Хъл не бързал. През юни 1868 г. го видели заедно с един негов приятел в гипсовата кариера при Форт Додж, щата Айова, където двамата откъртили огромен блок и го откарали, съблюдавайки най-голяма предпазливост и конспиративност. При транспортирането на петтонния блок, който те представяли ту като материал за паметник на Линкълн, ту за образец от „най-хубавия строителен камък“ в света, пътуващ за изложението във Вашингтон, Хъл трябвало да се пребори с многобройни трудности. По лошия четиридесеткилометров път до най-близката железопътна гара гипсовата камара разбила няколко каруци и под нея рухнал един мост. На гарата също възникнали трудности, но Хъл успял да докара блока невредим до Чикаго, където с него се заел каменоделецът Едуард Буркхарт. В резултат на бял свят се появил лежащ великан с дължина 3,17 метра и тегло почти тон и половина.

След това Хъл „дообработил“ скулптурата. Със специален назъбен чук направил на огромното тяло „пори“, след това, за да му придаде „достолепна възраст“, го облял с киселини и после, отначало с влак, а след това с каруца, го пренесъл в обкован с желязо сандък през Детройт и Сиракюз в градчето Кардиф, южно от Сиракюз, щата Ню Йорк, във фермата на своя роднина и съучастник Уилям К. Нюъл. Там великанът бил заровен в земята. Цялата история, чието начало поставил спорът със свещеника, струвала до този момент на Хъл 2 200 долара.

Сутринта на 16 октомври 1869 г., една година след „погребението“, мистър Нюъл уж съвсем случайно наредил на двама от своите работници да изкопаят зад хамбара кладенец. На дълбочина около метър копаещите се натъкнали на човешки крак и ужасени дотичали вкъщи. След няколко часа за находката знаели вече всички съседи, а няколко дни по-късно започнали да се стичат буквално хиляди хора, за да лицезрат гиганта, внимателно изваден от земята и изложен на показ с цялото си величие и каменнобледна красота.

Още от първия момент мненията се раздвоили. Все пак постепенно взело връх доста мъглявото становище на един уважаван бизнесмен, че „това не е дело на човешка ръка, а истински образ и дете на бога, живяло някога на земята“. Друг пък го обявил за забравен паметник на Джордж Вашингтон, а трети заявил, че е статуя, създадена от първите преселници-йезуити, за да плашат индианците. С течение на времето обаче все повече растял броят на гласовете, които утвърждавали, че това е тялото на огромен първобитен човек, вкаменило се преди хилядолетия — което било, разбира се, целта на Хъл. Между учените избухнал спор, когато Джеймс Хол, уважаваният директор на Нюйоркския държавен музей заявил, че това е „… най-забележителната находка, открита до ден-днешен в нашата страна“. В известно отношение той впрочем бил прав. Двама професори от Йейлския университет обаче решително възразили, че всичко е мистификация! За вестниците, разбира се, цялата история била добре дошла сензация, а за Джордж Хъл и Нюъл великанът станал буквално за една нощ доходно предприятие. Започнали да събират входна такса за разглеждането на „американския Голиат“, около фермата изникнали будки и павилиони, а от Сиракюз за превозването на любопитните се наложило да пуснат специален конен омнибус.

Само в един ден броят на посетителите достигнал три хиляди! Някакъв нюйоркчанин предложил 100 долара за „съвсем малко парченце от великана“. След няколко седмици в околностите били открити два нови ресторанта „Салон на великана“ и „Домът на Голиат“, в които се продавали три различни листовки „с единствено автентичните и верни“ описания на великана.

За да приключим с тази история — не може да се каже, че американската наука, колкото и да била млада тогава, се оставила да бъде напълно подведена. Още от самото начало били изказани няколко рязко критични мнения и скоро сериозните учени стигнали до заключението, че гигантът е всъщност гигантски блъф — фалшификат. Забавното обаче е друго — когато Хъл под натиска на критиките бил принуден да признае цялата истина и да разкаже действителната история, гласовете на тия, които твърдели, че великанът е вкаменелост на първобитен човек, съвсем не замлъкнали. Не друг, а големият лекар и есеист Оливър Уендъл Холмс превъртял зад ухото на гипсовата статуя отверстие и оповестил, че е попаднал на изключително интересни анатомични подробности. Философът и критик Ралф Уолдо Емерсън пък заявил, че явлението надхвърля границите на неговото разбиране, че е „удивително и несъмнено древно“. Може би никой от двамата не бил чул за публичното признание на Джордж Хъл, както сигурно не е знаел за него и студентът от Йелския университет, който написал реферат от 17 страници, обявявайки великана за прастаро изображение на финикийския бог Баал, той дори открил между лакътя и плещите на колоса йероглифи, които никой друг освен него не е видял.

Краят на тази история е напълно в духа на „комедия дел’арте“. Известният цирков магнат Файниъс Т. Барнъм предложил за гипсовия великан 60 000 долара. След оживени пазарлъци обаче го купил друг „импресарио“. Той закарал великана в Ню Йорк и го изложил на Бродуей, само за да научи след няколко дни, че два-три блока по-нататък хитрият Барнъм изложил в музея Ууд точно копие на великана — фалшификат на фалшификата, снабден с наглия надпис: „Оригиналът на всички кардифски великани“. Естествено, собственикът на първия фалшификат завел съдебен процес. Но възмущението на публиката, предизвикано от наличието на два великана, направило твърде горещ паважа на Ню Йорк под краката на двамата изложители и така „истинският“ колос започнал да пътува из страната. Показвали го тук и там, докато най-после интересът угаснал, след това за няколко десетилетия бил забравен, после още веднъж го „изкопали“ през 1934 г. за филма „Великият Барнъм“ и накрая той намерил заслужен покой в Музея на фермера в Купърстоун, щата Ню Йорк.

Всеки, който го види там (преди няколко години с помощта на трактор и десетина работници той беше преместен в друга зала) естествено се смее. Но по времето, когато бил изкопан, научното изследване на вкаменелостите дори в Европа имало едва тридесетгодишен опит, а в Америка само няколко практици работели в тази област.

При това положение, не е чудно, че са отбелязани и други подобни случаи, макар и не чак толкова драматични. Все пак един от тях е достатъчно интересен, за да разкажем и за него. Става дума за т. нар. „череп от Калаверас“, за който през 1866 г. един вестник писал следното:

„В Калифорния, в пласт от периода на плиоцена, е намерен човешки череп. Този череп принадлежи не само на най-древния пионер по тези места, но и на най-ранното известно човекоподобно същество въобще… Черепът е намерен от миньора Джеймс Уотсън в шахта на дълбочина 46 метра, на две мили от Ейнджълс, в окръга Калаверас, и предаден на търговеца Скрибнър, който го връчил на д-р Джоунс, който пък го предал на щатската геологопроучвателна служба… В публикувания от тази служба том е казано, че черепът е на човек, който е бил съвременник на мастодонта, но че характерът на находката доказва, че този човек вече е съществувал и преди появата на мастодонта.“

И наистина през 1880 г. професор Джосая Д. Уитни от щатската геологопроучвателна служба потвърдил това становище. Както сам съобщава, той изследвал мястото на находката не като археолог, а като геолог — черепът несъмнено произхождал от геоложки пласт, датиращ от самото начало на третичния период — плиоцена, а това означава, че неговият притежател е живял преди ледниковия период, т. е. находката датира отпреди няколко милиона години. Ако всичко това би било вярно, то човекът се е появил в Америка по-рано, отколкото в Азия, Африка и Европа. Интересното е, че първата шеговито-критична реакция дошла не от учен, а от писателя Брет Харт, тогава вече известен майстор на късия разказ.

През 1907 г., няколко години след появяването на неговите стихове, антропологът Алеш Хръдличка, който знаел вече далеч повече от своите предшественици, публикувал истината за „човека от Калаверас“. Това можело да бъде само шега — някой е поставил този череп в геологически пласт, от който той в никакъв случай не би могъл да произхожда.[2]

Европейските учени нямат никакво основание да се подиграват по повод на изостаналостта на американската наука. Те не бива да забравят скандала с Пилтдаунския череп, разиграл се много по-късно, когато антропологическата наука беше вече много по-напреднала — този скандал приключи едва през 1953 година. Адвокатът Чарлз Досън намерил през 1908 г. в Хейстингс, Великобритания, парчета от череп и ги сглобил. Така получената реконструкция се превърнала в научна сензация и в продължение на почти пет десетилетия предизвиквала най-ожесточени спорове сред най-видните антрополози. Защото този череп принадлежал към някакъв биологически вид, който не се съгласувал ни най-малко с еволюционната теория. А и нямало как да се съгласува с нея. През 1953 г. с помощта на химически анализи бе доказано, че този череп е много изкусно съставен от два различни черепа — действително човешката черепна кутия е много стара, но челюстта е от съвременен орангутан! С Пилтдаунския скандал се занимала дори британската Камара на общините. И до днес не е изяснено кой е авторът на този гениален фалшификат!

Но да се върнем към Америка! Малобройните дребни и загадъчни находки поддържали надеждата у някои учени, че и в Новия свят ще попаднат на следите на хора, които биха могли да бъдат наречени „прадеди“ на народите, появили се изведнъж на историческата сцена през първото хилядолетие пр. н. е. вече като организирани обществени формации. Според най-общото мнение „най-древният жител на Америка“ едва ли се е появил по-рано отпреди 3000 — 4000 години. Големият френски учен, зоолог и палеонтолог барон Дьо Кювие през 1810 г. категорично заявява: „Изкопаем човек не съществува!“ Той говорел за Европа. Аналогични изказвания направиха и някои известни учени в Съединените щати през двадесетте години на нашия век, в смисъл че „човек от ледниковия период в Америка не съществува“! И двете страни се заблуждавали. Но ако такъв човек е съществувал, къде са следите от него?

Първият отговор на този въпрос дал един чернокож каубой. С неговото откритие навлизаме в действително праисторическия, странен и първобитен свят на ранните ловци.

hramov_mound.jpgРеконструкция на храмов маунд в долината на Мисисипи. „Пирамидата“ била за тези племена не само култов център, но и единствената „архитектурна“ изява, тъй като жилищата им били съвсем примитивни колиби. Тук към върха води подвижна дървена стълба. Често обаче се срещат пирамиди с изсечени стъпала или наклонена рампа. Нито един от храмовете на техните върхове — малки светилища за боговете — не е запазен до наши дни.
razkopki_hramov_mound.jpgПрез 1930 г. започват много старателни разкопки на този храмов маунд от комплекса Окмулджи източно от Мейкън, щата Джорджия. Храмът, който е увенчавал горната платформа, е разрушен преди столетия. Пирамидата е висока над 12 м и е изчислено, че за издигането ѝ са били необходими около един милион кошници с пръст.
ukrasena_rakovina.jpgПроизведение на приложното изкуство на строителите на храмови могили — изящно украсена раковина. Рисунката (вдясно долу) показва цялостното изображение, което се вижда при завъртане на раковината.
kardifskia_gigant.jpgРаботниците отнасят към „вечния покой“ в Музея на фермера в Купърстаун, щата Ню Йорк най-големия фалшификат в историята на северноамериканската археология — издялания от човешка ръка „допотопен гигант“, известен още като „Кардифския гигант“ или „Американския Голиат“, който преди около век предизвикал шумни заглавия в пресата и за кратко време подвел дори сериозни учени.
izobrazenie_chovek_ptica.jpg
streli_klovis.jpgТези осем върха от типа „Кловис“, изкопани през 1951 г. от Емил У. Хаури в Нако, щата Аризона, са причинили смъртта на един мамут преди около 12 000 години. Два от тях още стърчали измежду ребрата на това най-голямо и най-силно от изчезналите животни, а трети — вероятно смъртоносният — бил намерен между прешлените на гръбначния стълб.
skelet_mamut.jpgГрижливо разкопаване на останки от скелет на мамут в щата Ню Мексико. Срещу тези огромни животни ранноисторическият ловец излизал само с две оръжия — копието и огъня.
mlad_mamut.jpgЧаст от добре запазено тяло на млад мамут, изкопано от замръзналата земя на Аляска.
minesota_mini.jpgДва черепа, които предизвикаха повече спорове в историята на северноамериканската археология и антропология от която и да било друга находка. Тяхната възраст не е установена убедително и до днес (вж 23. глава). Сигурно е само, че и двата черепа са на жени — горе на „жизнерадостното“ момиче, наречено „Минесота Мини“, а долу — на „Момичето от Мидланд“, жена на около 30 години, чийто череп е реконструиран от 60 парчета.
momiche_midland.jpg
ishi.jpgИши, последният жител на Северна Америка, живял при условията на каменния век, малко след като бил намерен полумъртъв от глад през 1911 г. в Калифорния.
ishi_harpuni.jpgИши, след като станал чистач и знаел вече 400 думи на английски. На снимката: сред девствената природа той демонстрира на своите приятели — антрополога Алфред Л. Крьобър и Т. Т. Уотърман — как в неговото племе се изработвали харпуни.
Бележки

[1] Всички цитати във връзка с тази история са от: James Taylor Dunn, „The True, Moral and Diverting Tale of the Cardiff Giant or the American Goliath“, New York History Reprint (July, 1948).

[2] Ales Hrdlicka, Skeletal Remains Suggesting or Attributed to Early Man in North America, Smithsonian Institution, Bureau of American Ethnology, Bulletin No. 33 (Washington, D. C, 1907).