Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

За какво става дума

„За развитието и съхранението на културата особено значение имат приключенията.“

Алфред Норт Уайтхед, математик и философ, „Приключения на идеите“, 1933 г.

Тази книга е история на археологията на Северна Америка или, по-точно, история на археологията на днешните Съединени американски щати. В същото време това е и история на предисторическите индиански култури в Северна Америка.

Всички знаят, че преди около петстотин години испанците унищожили високоразвитите индиански култури на ацтеките и инките в Централна и Южна Америка. Много по-малко известни са обаче удивителните открития на археолозите през последните сто години в Северна Америка. Колко от жителите на САЩ знаят, че при тях също има „пирамиди“ (маунди) и мумии за изследване, че са разкрити съкровища с огромна научна и материална стойност и че археолозите сега са в състояние да проследят живота на най-древните американци чак до ледниковия период, до епохата на ловците на мамути?

Както в другите мои книги, и тук аз разглеждам археологическите открития предимно в тяхната хронологическа последователност. По този начин от само себе си се разгръща панорамата на редуващите се цивилизации и на тяхната история, така както пласт след пласт са я разкривали археолозите. Затова и моята книга няма за цел да конкурира строго научните трудове, а просто да насочи читателя към тях. Съществуващите научни публикации върху американската археология предполагат наличието на определен интерес; моята книга има за цел да пробуди такъв интерес у многото хора, които до този момент не са знаели нищо или са имали съвсем смътна представа за тяхното значение, и да отвори очите им за съкровищата на миналото в тази страна.

Настоящата книга не е научно-популярна литература в общоприетия смисъл на думата, а е труд на ангажиран автор, който следва посвоему принципа, формулиран навремето от френските натурфилософи — да се вижда не природата, както казваха те, а науката „през призмата на един темперамент“.

Тази ангажираност на автора оправдава смелите скокове в историята, обобщенията и съкращенията, които едва ли би си позволил ученият-специалист, а ако все пак бъде принуден да направи нещо подобно, за да внесе някакъв ред в необозримия материал, той сигурно би поднесъл извиненията си за това на читателите. Както пише Алекс Д. Кригър от Университета във Вашингтон, Сиатъл: „Териториите, за които става дума, са толкова обширни, че за отделния човек всъщност е невъзможно да обхване с поглед резултатите от всички разкопки и да проучи свидетелствата на културата дори само от най-важните находища.“[1] А Джон Макгрегър от Университета в Илиной добавя:

„Изследванията на терена продължават да се развиват така бързо, както и преди, и вече има налице толкова много детайлни резултати, че те изобщо могат да бъдат представени само в съществените си и основни линии.“[2]

При това той говори само за една част от територията на Съединените щати, за Югозапада.

Това, което може да се каже за географията и за предмета на тази книга, се отнася и за изследователите. Аз имах възможност да разкажа по-изчерпателно за работата само на неколцина археолози — за множество други само споменавам. Имената пък на редица учени, чиито изследвания (например в северозападната част на САЩ или Аляска) имат не по-малко значение, изобщо не са споменати, тъй като не желаех да се отклонявам от основната нишка на повествованието.

От друга страна, тази книга съдържа значителна информация, която не може да се намери в специализираната литература. Това е неизбежно, когато работиш като писател, а не като учен. Писателят търси интересното, необикновеното и преди всичко човешкото начало, скрито в уж „сухата“ наука. Но аз съм в състояние с удовлетворение да отхвърля всяко обвинение в насилствено романизиране, в прекомерно подчертаване на приключенския елемент, на детективския нюх, който толкова често предизвиква и съпровожда откритията. Прочутият английски археолог сър Мортимър Уилър посвещава на психологическото значение на приключенския елемент в археологията няколко глави от една своя книга.[3] А страстният изследовател на терена Гордън К. Болдуин от Университета в Аризона пише:

„Археологът работи по съвсем същия начин като детектива в криминалния роман, който от една-единствена угарка на цигара и от едно-две влакна на дреха реконструира цялото престъпление. Само че вместо угарката от цигара и влакната археологът използва отломки от керамика, сечива, разни предмети и парчета дървени въглища. От тях той сглобява историята на хора и народи, живели и умрели в отдавна забравени градове.“[4]

Впрочем Болдуин е разностранна личност — той е автор и на каубойски романи за развлечение. Но Х. Мери Уормингтън от Денвърския музей по естествена история, която пише с крайна научна строгост и скептицизъм и избягва и най-малкото романтично разкрасяване, също е принудена да говори за „детективските методи, използвани от археолозите“[5]. И ако някой желае да научи повече относно приключенската страна на нашата тема, нека се запознае с отчета на един виден специалист с огромен опит в работата на терена, взел лично участие в повече от двадесет и четири разкопки от 1907 година насам — Нейл М. Джуд в книгата му „Men Met Along the Trail: Adventures in Archaeology“ („Хора, срещнати по дирите — приключения в археологията“).

Все пак този увлекателен приключенски аспект на археологията не бива никога да засенчва дългите часове уморителна, упорита, себеотрицателна, чисто научна, търпелива работа на терена и в музея, часове, често пъти изнурителни и скучни. Темпераментът, стремежът към колоритност не бива никога да служат като оправдание за небрежно отношение към фактите, а камо ли за тяхното изопачаване. Сведенията, които съдържа тази книга, се базират само на факти — никога на фантазия. И тъй като много проблеми, особено що се отнася до датировката и до тълкуването на фактите, все още са предмет на научни спорове, авторът се е стремял навсякъде, където е възможно, да покаже различните страни на даден въпрос, като постоянно се опира на цитати, посочвайки грижливо техните източници.

Изчерпателната библиография в края на книгата има предназначението да помогне на обикновения читател, на специалистите в други клонове на науката и на студентите по археология да навлязат самостоятелно в тази област. За европейския читател, включително и за археолозите, тази книга може да се окаже водач в една съвсем неизвестна област.

По време на работата си над книгата използвах ценни съвети и дружеското благоразположение на Емил У. Хаури, известния преподавател от Университета в Аризона, който проведе разкопките в Снейктаун и на много други места. Той пръв прочете целия ръкопис и внесе в него важни поправки. На него дължа особена благодарност, както и на Фредерик Джонсън от фондацията Пибоди в Андоувър, който ми даде възможност да се запозная с богат, непубликуван досега материал и също така внимателно прочете целия ръкопис. Хенри Клайд Шетроун, автор на един от класическите трудове по археология на Северна Америка, веднъж бе писал: „Авторът апелира за снизходителност към своите читатели, особено към онези, които благодарение на своите знания и опит могат да открият неговите грешки.“ Същото трябва да кажа и аз.

Моите приятели Санфорд Дж. Грийнбургър и Харолд Щраус ми помогнаха да установя първоначалните контакти с различни специалисти. Благодарение на тях получих насърчаващи напътствия от Х. Мери Уормингтън, от Карлтън Куун, работил по-рано в Пенсилванския университет, и Гледис Уайнбърг, по това време издател на списанието „Археология“. Множество ценни съвети дължа на Фредерик Дж. Докстедър от „Музея на американския индианец“ в Ню Йорк, на Фрьолих Рейни и Алфред Кидър Мл. от музея на Пенсилванския университет, на Ричърд П. Шедъл от Тексаския университет, на бившия директор на Бюрото по индианските въпроси при Министерството на вътрешните работи във Вашингтон, Филес Неш.

Емил У. Хаури ми уреди много срещи с видни специалисти, сред които и със сменилия го на поста директор на Музея на щата Аризона в Туксон, Реймънд Х. Томсън, с ръководителя на лабораторията по радиокарбонни изследвания Пол Дамън и с директора на дендрохронологическата лаборатория Брайънт Банистър, Голяма помощ по въпроса за датировките ми оказаха Райнър Бергер от Калифорнийския университет, който внимателно прегледа главата от книгата, в която се говори за метода С 14, както и Ернст Холщайн, който ме информира за работата по датирането според годишните кръгове на дърветата в Германия.

Във Флагстаф ми оказаха плодотворна помощ директорът на Музея на Северна Аризона Едуард Б. Дансън и основоположникът на този музей Харълд С. Колтън, който въпреки страшната жега и своите осемдесет и четири години цял следобед ме развеждаше из „своите“ развалини. След него продължихме обиколката с любезния Джордж Гумерман.

Същата щедра подкрепа намерих и в Албукерк от страна на Френк С. Хибън, ръководител на разкопките в предизвикалата толкова спорове пещера Сандиа, а също и от страна на Алфред И. Дитърт Мл. от лабораторията по антропология в Санта Фе.

По различни специални въпроси получих приятелски съвети и указания от адмирал Самюел Елиът Морисън, от Соул К. Падоувър от Новия институт за социални изследвания в Ню Йорк, от Бевърли И. Брики от Градския музей за изобразително изкуство в Сейнт Луис и от генерал Чарлз А. Линдбърг, който заедно с Алфред Винсент Кидър стана пионер във въздушната археология, като направи първите ориентировъчни полети над Ню Мексико.

Задължен съм и на Шерин Брисак за нейната помощ при набавянето на голям брой фотографии. Неоценима беше помощта и на моя приятел Натан Резник, директор на библиотеките на Университета в Лонг Айлънд. Той изпълняваше и най-чудноватите ми читателски желания и следеше многобройните периодични научни издания, така че имах възможност да се запозная с публикации, които иначе щяха да ми останат неизвестни.

Благодарен съм и на Уилям Йованович, директор на издателството, публикувало настоящата книга, заради живия интерес, който прояви към нейното издаване, и на неговата помощничка Етел Кънингам.

На всички тях съм горещо признателен за помощта, която ми оказаха в една област, така необятна, че трудно би могло да се навлезе в нея без чужда подкрепа.

Особена и дълбока благодарност заслужава съпругата ми Ханелоре Марек. В продължение на четири години, когато, затруднен от изобилието на материала, започвах да се съмнявам в собствените си сили, тя винаги намираше одобрителни думи и неизменно ме насърчаваше. Такава благодарност дължа и на моя приятел Феликс Гугенхайм в Бевърли Хилс, и на моите опитни колеги-писатели Робърт Пик и Мануел Комроф в Уудсток.

 

Уудсток, щат Ню Йорк К. В. Керам

1971 г.

Бележки

[1] Лекция в университета Уилям Марш Райс, четена през 1962 г. и озаглавена „Древният човек в Новия свят“, публикувана в Prehistoric Man in the New World, ed. Jesse D. Jennings and Edward Norbeck (Chicago, University of Chicago Press, 1964).

[2] John C. McGregor, Southwestern Archaeology, 2nd ed. (Urbana, University of Illinois Press, 1965).

[3] Sir Mortimer Wheeler, Archaeology from the Earth (New York, G. P. Putnam’s Sons. 1962).

[4] Gordon C. Baldwin, America’s Buried Past (New York, G. P. Putnam’s Sons, 1962).

[5] H. Marie Wormington, Ancient Man in North America, Denver Museum of Natural History, Popular Series, No 4 (Denver. 1964).