Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Четвърта книга

14. Откриването на маундите

От щата Уисконсин до Мексиканския залив, от Мисисипи до Апалачите, но особено в щата Охайо се издигат десетки хиляди изкуствено насипали хълмове. Някои от тях са още в добро състояние, други са частично отнесени от ветровете на хилядолетията, разорани от плуговете на фермерите, разрушени и разграбени от крадци-иманяри.

Някои от тези хълмове приличат на пирамиди.

При тази дума в мисълта ни веднага се възправят най-гигантските каменни постройки на всички времена и преди всичко трите колосални египетски паметника край Гизе, недалеч от Кайро.

Само храмовите пирамиди на маите и ацтеките в Централна Америка и Мексико могат да бъдат сравнени с тях. Нека бъдем точни — северноамериканските пирамиди или „маунди“ не са пирамиди в строгия математически смисъл на това понятие, нито пък са издигнати от камък. Те представляват понякога малки, понякога огромни насипи земя, изкуствени хълмове, като най-големият от тях заема по-голяма площ от Хеопсовата пирамида.

Каквито и да са различията, просто е учудващо, и дори необяснимо, колко малко хора знаят изобщо, че в Съединените щати се намират над сто хиляди такива насипи. Много от тях въобще нямат форма на пирамиди и имат такива причудливи очертания, че не се поддават на описание. Означаваме ги всички със събирателното понятие „маунд“ (от английски: mound). Не е ясен произходът на тази дума. Тя не означава непременно надгробна могила или основа на храм, а е по-скоро общ термин, който в последна сметка бил свързан с предполагаемото съществуване на едно население, за което е известно много малко — „могилостроителите“ (Mound Builders).

Които и да са те, тези свидетелства за тяхното съществуване будят респект. Изчислено е, че само в маунда край Маямисбърг в щата Охайо има насипана не по-малко от 8816 м3 пръст. Друг насип — в Рос Каунти, също в щата Охайо (само в този район има около 500 маунда) — е насипан от такова количество пръст, че за превозването ѝ според изчисленията на един фермер, биха били нужни 20 000 коли. Вместо с коли, с каквито не разполагали, индианците си служели само с ръце, кошници и кожени чували! Ако някой не вярва на фермерски изчисления, нека чуе думата на двама съвременни археолози, Джеймс А. Форд и К. Х. Уеб, които след щателно проучване, фотографии от въздуха и грижливо измерване през 1956 г. определиха обема на маунда Повърти Пойнтс в северната част на щата Луизиана на приблизително 405 000 м3 земя. По повод на този най-голям маунд Форд казва, че „… както може да се предполага, за неговото издигане са били изразходвани повече от три милиона човекочаса“[1].

Маундите в Северна Америка са несравнимо повече на брой от египетските пирамиди и в своята съвкупност, като резултат от организирания труд на едно „примитивно“ население, далеч надхвърлят направеното в Египет!

Нищо чудно, че тези паметници, на които се натъкнали по своя път на запад първите преселници, дали повод за най-фантастични представи.

„През боеве и поражения, въпреки всичко все напред, напред безспир! Пионери, о, пионери!“ — възпява Уолт Уитмън тези хора, на които съвсем не им е било до археологически изследвания, а просто водели борба за своето съществуване. Разбира се, на тях никога не можело да им хрумне да свържат тези строежи с дивите, номадски племена на червенокожите, с безстрашните ездачи от племето на сиуксите, с апахите или другите индианци, както и да се наричали те, които като че ли мислели само за война и лов и се отнасяли с дълбоко презрение към всякакъв вид принудителен труд.

Дори първите образовани хора, които се появили по тези места, били озадачени и мислели, че такива могили е могъл да издигне само някакъв древен, митичен народ с високоразвита цивилизация.

Интересно е, че научното изследване на Северноамериканския Изток е започнало почти сто години преди проучванията на Югозапада, ако вземем за начало на югозападната археология дейността на Банделиер след 1880 г., а за начало на източната — направеното от Томас Джеферсън още към 1780 година. Междувременно, на 19 ноември 1912 г. в кафенето при Бостънската борса било основано Американското антикварно общество, в чийто устав било казано, че „главната му и особена цел е издирването на старини на нашия собствен континент и установяването на определено и постоянно място, където да се съхраняват онези останки от американските старини, чието пренасяне е възможно“.

Наличието на тази достопочтена институция обаче не попречило научните и ненаучните спорове относно могилостроителите да продължат цяло столетие, както и да се разпространяват най-невероятни теории за техния произход.

През 1827 г. в Хайделберг, Германия, излязла книга под заглавие „Сведения за ранните жители на Северна Америка и за техните паметници“ („Nachrichten uber die fruheren Einwohner von Nordamerika und ihre Denkmaler“). Нейният автор бил Фридрих Вилхелм Асал, който заминал за Съединените щати през 1818 г. като минен работник, девет месеца служил в армията, после се установил в Охайо, а след това в Пенсилвания, където станал накрая главен надзирател по мините на щата Пенсилвания. През 1923 г. той посетил за кратко Германия и разказал на хайделбергския професор Франц Йозеф Моне за тайнствените индиански паметници, които особено често срещал в Охайо. Моне се заинтересувал извънредно много от този въпрос, тъй като още през 1820 г. в Гьотингенския университет бил обявил конкурс за най-добра научна работа, посветена на критическия анализ и съпоставка на американските и азиатските паметници. Той настоятелно помолил Асал да разкаже за своите наблюдения в писмена форма.

Асал направил нещо повече. Той разгледал цялата достъпна за него литература по този въпрос, за да я съпостави със своите наблюдения, които често били по-богати и по-добре обосновани в географско и етнографско отношение, отколкото писаното от неговите предшественици. Неговата книга тук трябва да бъде спомената, тъй като е първият труд в Европа, привлякъл вниманието на учените към паметниците на миналото в Северна Америка. В нея Асал разглежда критично тези паметници, изказва предположения за тяхната възраст и за населението, което ги е създало, и всичко това по времето, когато в самата Америка нямало още никакви критични изследвания (трудът на Калеб Атуотър „Описание“ („Description“) се появил само седем години по-рано). Споменаваме книгата на Асал също и затова, защото тя като че ли и досега не е забелязана от американските учени, които се занимават с историята на откриването на могилостроителите. По една щастлива случайност в ръцете ми попадна един изпокъсан екземпляр, който има 160 страници — в Щатите не намерих съобщение за нея в нито една археологическа библиография. Дори Библиотеката на Конгреса не притежава екземпляр от нея.

 

 

Както вече беше казано в т. нар. „Прелюдия“ към нашата книга, Томас Джеферсън формулирал още през 1781 г. някои основни принципи, когато направил първите стратиграфски разкопки на един „маунд“ в щата Вирджиния. Интересно, той не е единственият президент на Съединените щати, който проявил жив интерес към строителите на маундите. Друг президент с интереси към археологията е Уилям Хенри Харисън, влязъл в американската военна история под името „Стария Типекану“ като герой на многобройни битки с индианците, включително и в борбата с техния легендарен вожд Текумсе, чието въстание той смазал през 1810 г. при река Типекану. Като Джеферсън и той е роден в щата Вирджиния, направил военна и политическа кариера, но останал известен през целия си живот като съвсем скромен в живота си човек, което може би допринесло да спечели изборите с огромно мнозинство. Той станал деветият президент на Щатите, но само за един месец — от 4 март до 4 април, защото починал от пневмония.

Той проявявал интерес към могилостроителите още към 1829 година. През 1838 г. публикувал проучването „Разсъждения относно аборигените в долината на Охайо“ („Discourse on the Aborigines of the Valley of the Ohio“). 3a разлика от ерудирания в науките Джеферсън, той виждал строителите на маундите в романтична светлина. На него, стария войник, тези могили му се струват крепости и край тях му се привиждат батални сцени. Върху могилата, която той смята за основа на светилище, фантазията му рисува страшни зрелища с човешки жертвоприношения и издигащ се към небето дим. Въпреки всичко обаче той е достатъчно обективен, за да стигне до извода, че строителите на маундите са били земеделци.

Най-ранните описания на маундите произхождат не от тези сравнително късно появили се източни колонисти, а пак от испанските конкистадори. През 1539 г. Ернандо де Сото слязъл на сушата във Флорида и по пътя си на север видял многобройни могили. Стари и нови! Ето няколко цитата от старите източници:[2]

„Губернаторът (Де Сото) отвори един голям храм в гората, в който бяха погребани вождовете на страната и взе от там много перли.“

„Касиците в тези земи имат обичай да издигат недалеч от селищата си много високи хълмове, на които понякога строят къщите си.“

„Индианците се стремят да разполагат своите селища върху възвишения, но тъй като във Флорида такива не се срещат често, те сами издигат хълмове по следния начин…“

„Домът на вожда се намираше недалеч от брега, върху много висок хълм, насипан от човешки ръце с отбранителна цел.“

„… град с четиристотин къщи и голям площад, сред който върху изкуствен хълм се издигаше домът на вожда.“

Ако археолозите от 19. век бяха професионални историци и можеха да се запознаят с испанските източници, нямаше да възникнат безбройните фантастични представи за строителите на маундите. На испанците изобщо не им минало през ума да измислят някаква легендарна древна раса по простата причина че макар и не много често, те все пак са могли да видят могилостроителите по време на работа.

Тъкмо затова най-много погрешни представи се ширели на изток.

Двеста години след Ернандо де Сото сериозни учени все още смятали, че маундите в южната част на страната са фортификационни съоръжения, построени от испанските войници. Вярно е, че много от съобщенията на пътешествениците и преселниците, които дръзвали да се отправят на запад, оттатък Мисисипи, били крайно неясни. Едно от малкото изключения била грижливо подготвената и ръководена от президента Джеферсън научна експедиция на двамата офицери Мериуедър Люис (преди това секретар на президента) и Уилям Кларк. Те тръгнали през 1804 г. и в течение на две и половина, изпълнени с приключения, години изследвали целия район от Мисисипи до тихоокеанското крайбрежие и събрали огромно количество материал. Това пътешествие е останало в американската история като някаква легенда. И досега туристическите бюра извличат от нея печалби, като уреждат групови екскурзии „По следите на Люис и Кларк“.

Един от необикновените хора, свързани с тези изследвания, е несъмнено и Джордж Кетлин. Този адвокат, който внезапно се заловил с портретна живопис, открил, че има склонност и към приключенията. Съчетал двете си увлечения, като в продължение на осем години пътешествал по земите на индианците и донесъл със себе си не само рисунки, но и купища записки, които свидетелстват за наблюдателно око и прозорлив ум. За срам на родната му страна, Европа научила за него и му отдала признание преди Америка. Той публикувал своя изключителен по значението си двутомен труд, съдържащ повече от 300 великолепни гравюри, в Лондон през 1841 г. на собствени разноски.[3]

Тук не е възможно да бъдат изброени всички изследователи, събрали ценни археологически материали и данни за строителите на маундите. Ще споменем само някои от най-ранните и най-интересните от тях.

През 1772 г. протестантският моравски мисионер Давид Цайсбергер пристигнал с група покръстени индианци в Охайо, където основал селището Шьонбрун. Години наред той живял сред племената онондага и делауери, изследвал маундите и после ги описал в своята „История на американските индианци“ („History of the American Indians“), която е може би първият по-значителен труд на тази тема.

Не бива да бъде пропуснат и ветеранът от Войната за независимостта на Съединените щати, генерал Руфъс Пътнам, основал през 1786 г. така наречената „Охайо Къмпани“, която съвсем неприкрито си поставила за цел да закупи колкото е възможно по-обширни земи на минимална цена. Той си осигурил помощта на един предприемчив духовник, преподобния Манасех Кътлър, в чието лице открил качествата на истински съвременен лобист — успял да издейства от американското правителство, което тогава се намирало в Ню Йорк, да предостави земи на „Охайо Къмпани“. През 1787 — 1788 г. те основали селището Мариета в центъра на един район с безброй много маунди. И колкото да е странно, тъкмо тези двама закоравели бизнесмени проявили, що се отнася до археологията, верен усет и попречили на безсмисленото разрушаване на древните паметници. Пътнам, запознат с военната топографска техника, картографирал района на маундите и тези карти останали в продължение на повече от столетие най-добрите от този род. А преподобният Кътлър, колкото и невероятно да звучи, приложил 140 години преди д-р Дъглас (наистина в най-примитивна форма, но за първи път по отношение на исторически паметник) метода на датиране въз основа на годишните кръгове на дървесното стебло. Отрязал едно от гигантските дървета, израснало върху една могила в Мариета, преброил годишните му кръгове и през 1798 г. констатирал, че могилата била насипана най-малко преди 463 години!

Друга забележителна фигура сред тези изследователи е Калеб Атуотър, който по времето на президента Джаксън се издигнал от пощальон до поста „комисар по индианските въпроси“. През 1829 г. той публикувал труд, който мнозина наричат днес „класически“, въпреки че гъмжи от грешки (както всички други археологически публикации от онова време)[4]. Той е изграден изключително върху лични наблюдения на автора и е придружен с отлични рисунки и карти, но и със съвсем погрешни заключения. Така например, след като съобщава, че е изследвал безброй скелети и 50 черепа на „могилостроители“, Калеб идва до убеждението, че тези хора „никога не са принадлежали към народ, подобен на нашите индианци“. И добавя към това твърдение една забележка, която ще изненада всеки немец, способен да направи разлика например между саксонец и баварец: „Крайниците на нашите вкаменелости — съобщава той — са къси и дебели и сред европейските народи, които познавам, напомнят най-много телосложението на германците.“

Колкото повече археологически находки изваждали от маундите, толкова по-голямо ставало объркването, особено когато попаднали на изящно украсени с резба лули, някои от които като че напомняли глави на слонове. През 1860 г. фантастичните измислици се ширели на воля, така че не било никак трудно да обявят за няколко маунда, просто деформирани под влиянието на природните стихии, че имали формата на слонове и камили, които някога живели по тези места и после изчезнали. От това, естествено, следвало, че строителите на маундите са живели по времето, когато тези животни все още са населявали континента — преди повече от 10 000 години. В този ред на разсъждения през 1880 г., Фредерик Ларкин стигнал до теорията, че могилостроителите не само са обуздали мамутите, но ги и опитомили, защото единствено с помощта на огромните мамути, на тези булдозери на древния свят, могли да бъдат пренесени планините от пръст, необходими за насипването на един маунд.

Фаук и Мор също трябва да са били оригинални личности.

Жерард Фаук бил по време на гражданската война кавалерийски офицер. Той пропътувал целия Изток, посещавал не само всеки маунд, за който научавал, но и издирвал всевъзможни частни колекционери, за да измъква от тях редки археологически находки (относно характера на тези находки ще стане дума-две глави по-нататък). Освен това намерил време да публикува и две много сериозни книги за своите изследвания. Най-интересното при неговите пътешествия е, че той изминал пеша хилядите мили, които пропътувал, тъй като още когато бил кавалерийски офицер се заклел, че щом свърши войната, никога вече няма да се качи на кон, а малка железопътна катастрофа го накарала да загуби доверие и в този вид транспорт. Той живял достатъчно дълго, за да види някои от предимствата на автомобила — но презрял и него! Хибън разказва, че през 20-те години на нашия век все още срещали по пътищата на щатите Охайо, Индиана и Илиной този едър мъжага с високи, стигащи до над коленете кавалерийски ботуши.[5]

Богатият търговец на памук Сайръс Мор, изглежда, е бил просто колекционер, и то от грабливите, въпреки че и той е оставил някои полезни описания и илюстрации на археологически находки. Всяко лято в продължение на много години, съпровождан от двадесет и петима яки мъже, той се отправял по Мисисипи и реките на Охайо на специално построен кораб-къща, спирал, където види по бреговете маунд (а там те били с хиляди) и с помощта на хората го разкопавал и ограбвал. Наесен, натоварен с произведения на индианското изкуство, при вида на които би се разтуптяло сърцето на всеки археолог, се отправял към Нови Орлеан, а вечер — както разказва Хибън — сядал на кърмата в специално направено удобно кресло и свирел на банджо.

glineni_luli.jpgМогилостроителите придобили такова умение в правенето на лули от глина или мек камък, че на Европа били нужни столетия, за да ги надмине в това отношение.

Подобни „иманяри“ имало много, въпреки че повечето работели в по-скромни мащаби. По принцип не би имало възражения срещу копаещите любители-археолози, на които в миналото — а и днес още — науката дължи толкова много, ако, след като попаднат на някаква находка, те незабавно се обърнат към първия им известен специалист. Особено след Втората световна война непрекъснато възникват любителски клубове и местни исторически дружества, които обучават своите членове в техниката на разкопките и ги възпитават в чувство на отговорност пред науката. Особена благодарност дължим на директора на Бронсънския музей при Археологическото дружество в Масачусетс, написал за археолозите-любители превъзходен наръчник, който всеки „неделен търсач на грънци“ би трябвало да носи в джоба си.[6]

В наши дни повечето маунди се намират под закрилата на закона, така че с тях вече не е възможно да стане онова, което се случило с маунда Спиро в Оклахома. През миналия век един фермер, като разоравал земята край основата на тази могила, попаднал на червеникава каменна лула с изкусна резба. Той я показал на приятелите си, които били чували, че на изток наивниците плащат за подобни неща хубави пари. След прибирането на реколтата фермерите се събрали при маунда, отсекли най-напред всички растящи по него дървета (с което унищожили всякаква възможност за датирането му) и се заели с „лов на грънци“. Находките били изобилни, повече от изобилни, те се появявали при всяко забиване на лопатата — керамични изделия, ковани медни плочки, още много лули, цели огърлици от каменни мъниста, кости, раковини, — съкровищницата изглеждала неизчерпаема, а колекционерите прииждали и плащали добри пари. За маунда започнало да се говори. Университетът в Оклахома изпратил учени със задачата да спасят онова, което все още било останало. Хитрите фермери обаче основали междувременно официално регистрирана „Компания за минни проучвания“, доказали, че маундът е частна собственост на тази компания, и забранили на археолозите не само достъпа до него, но и всякакви критики по техен адрес.

На учените не останало нищо друго, освен да наблюдават със скръстени ръце как фермерите при обработването на маунда започнали да употребяват даже динамит. Системното разрушение продължило, докато най-после щатът Оклахома със специален указ сложил край на по-нататъшните безобразия. Едва през 1935 г. учените от Оклахомския университет се опитали да спасят нещо от полуразрушения маунд — и отново намерили в тази фантастична могила много повече, отколкото очаквали!

 

 

Когато в резултат на изследванията се натрупа толкова много материал, че вече е почти невъзможно той да бъде обгърнат с поглед, възниква наложителната необходимост от някой голям класификатор или поне талантлив компилатор. Историята на науката показва, че тези класификатори или компилатори често не са били професионални учени или могат да бъдат такива само в редки случаи, защото най-важното им качество е способността да елиминират и да отминават — нещо, което би ужасило специалиста с неговия стремеж към изчерпателност. Тези хора по правило не са изследователи на „терена“; те може да са кабинетни учени или просто археолози-любители, но в такъв случай трябва да са любители от изключителна величина.

В хода на вече 120-годишното изследване на „могилостроителите“ са излезли три обобщаващи, класификационни труда, които с право могат да бъдат наречени образцови. Първият е написан от двама любители, но не само в кабинета, а и в резултат на сериозни изследвания на терена. Редом с тези три книги има, разбира се, неизброими публикации на други автори, които нито един археолог не може да пренебрегне (както например публикацията на твърде интересния като личност Сайръс Томас). Никоя от тези публикации обаче не може да се нарече „основополагаща“.

Ефраим Джордж Скуайър е роден през 1821 г. в Бетлеем, щата Ню Йорк, и работил като журналист в различни градове, докато накрая се установил в Чиликота, щата Охайо, в самия център на района на маундите. Там издавал малък вестник и заемал незначителна щатска длъжност, но; затова пък имал достатъчно време да се отдаде на своята страст към индианските старини. Тази страст споделял и един лекар от Чиликота — Е. Х. Дейвис. Двамата заедно разкопали в продължение на години над 200 от тези изкуствени хълмове и установили местонахождението на още около 100 стари индиански земнонасипни валове, каквито често се срещат край маундите. След това те публикували заедно книгата (чиято основна част написал Скуайър), която и в наше време се смята за един от класическите трудове в областта на северноамериканската археология — „Древни паметници в долината на Мисисипи — включително резултатите от обширни оригинални проучвания и изследвания“ („Ancient Monuments of the Mississippi Valley: Comprising the Results of Extensive Original Surveys and Explorations“).

tancyor_elen.jpgДървена маска, т. нар. „Танцьор с елена“, от маунда Спиро в Оклахома. Една от първите регистрирани находки от времето на могилостроителите, описана още от Александър фон Хумболт и публикувана от Скуайър и Дейвис през 1848 г. Произходът на тази малка лула от зелен пясъчник не е изяснен.

Обемистият том в голям формат съдържа 306 страници, 19 глави, 48 приложения (най-вече великолепно съставени карти) и 207 гравюри на дърво.

Книгата събудила интерес още като ръкопис, защото Скуайър я предложил на един институт, който възложил на специална комисия да я рецензира. Комисията дала такава висока оценка, че било решено с тази публикация да се сложи началото на цяла поредица научни издания. Така тя излязла като I том от прочутата днес поредица „Приноси на Смитсъновия институт“ („Smithsonian Contributions to Knowledge“), издаден в „град Вашингтон“ през 1848 година.

Така публикуването на тази книга се превърнало в една от първите значителни инициативи на Смитсъновия институт, който е направил толкова много за развитието на археологията в САЩ и се е превърнал в хранилище на най-значителните научни колекции в Америка — институт, основан от англичанин.

Джеймс Смитсън е роден като извънбрачно дете във Франция и умрял в Италия. Бил образован човек, възпитаник на Оксфорд, и притежавал огромно богатство. Когато починал през 1829 г., завещал цялото си състояние на своя племенник, но с уговорката, че ако той умре, без да остави преки наследници, средствата да останат собственост на САЩ, „за да бъде основано учреждение под името Смитсънов институт със задачата да умножава и разпространява знанията сред хората“.

Племенникът починал през 1835 г., без да остави наследници, и през 1838 г. тримачтовият платноход „Медиейтър“ докарал във Филаделфия огромен сандък, пълен със златни суверени. Веднага претопили златото в американски монети и получили сумата 508 318 хиляди долара и 46 цента.

Това завещание си остава загадка и до днес. Смитсън не само че изобщо не е бил в Америка, но и никога през живота си не е проявявал особен интерес към нея. Парите му обаче се оказали от най-голяма полза за Съединените щати. На 10 август 1846 г. институтът бил официално основан, въпреки че се намерили немалко хора, които настоявали да бъде отказано дарението и дори твърдели, че федералното правителство няма никакво законно право да го приеме.

Но нека се върнем към нашите „основополагащи трудове“.

Изминали цели 82 години, преди друг човек на име Хенри Клайд Шетроун да се опита да си проправи път сред натрупаната през тези години литература, да подложи на критичен разбор огромните колекции, а там, където имало пропуски, сам да вземе лопатата. През 1930 г. излязъл неговият труд „Могилостроителите — реконструкция на живота на предисторическото американско население въз основа на изучаването и тълкуването на техните насипани от земя маунди, погребения и културни останки“ („The Mound Builders: A Reconstruction of the Life of a Prehistoric Race, through Exploration and Interpretation of Their Earth Mounds, Their Burials and Their Cultural Remains“). Книгата съдържала 508 страници и 300 илюстрации. Авторът се представя като „Директор и археолог към Археологическото и историческо дружество на Охайо“. В предговора той пише: „Книгата «Могилостроителите» е посветена на обикновените мъже и жени, които макар и да съзнават какъв дълбок човешки интерес представлява историята на тяхната страна, нямат нито време, нито възможност да се запознаят с твърде обширната и често пъти труднодостъпна литература по този въпрос.“ И продължава: „Ако професионалният историк признае тази книга за полезен наръчник по археологията в целия ареал на маундите, тогава настоящата публикация ще е изпълнила своето предназначение.“

Надеждите му се сбъднали. Книгите на Скуайър-Дейвис и на Шетроун се смятат за класически трудове, които не може да пренебрегне нито един изследовател на индианската археология. Необходимостта от тях намери потвърждение и в това, че двете книги — първата през 1964 г., а Шетроуновата през 1965 г. — бяха препечатани и преиздадени по скъпия фотомеханичен начин, тъй като запазените оригинали бяха станали съвсем редки.

И в двете книги има грешки. В тях няма ясно обяснение кои са били в действителност строителите на маундите, колко дълго са ги строили, кога са започнали и кога така загадъчно са изчезнали. По същество на тези въпроси беше даден изчерпателен отговор едва след 1930 г. в резултат на множество изследвания, направени вече въз основа на съвременните методи на датиране. И пак един любител, спечелил си известност като автор на книги за юноши и на научно-популярни издания за червенокожите, намери смелостта да обобщи събрания материал. В един синтез, който отговаря напълно на научните изследвания, той разкри най-после действителния образ на тези трудолюбиви народи — защото те не били само едно племе, — при това без всякакъв мистицизъм. През 1969 г. Робърт Силвърбърг публикува своята книга „Могилостроителите в древна Америка“ („Mound Builders of Ancient America“). Подзаглавието на книгата ясно говори за концепцията на нейния автор: „Археологията на един мит“ („The Archaeology of a Myth“).

Преди да опишем накратко културите на могилостроителите и преди да разчепкаме из основи този мит, трябва да кажем по принцип нещо по повод на фантастичните представи за индианските племена въобще и за техния произход — за различните безпочвени измислици, които упорито продължават да се разпространяват и досега. Едно заслужаващо доверие лице ми съобщи, че и сега в Америка има около 300 000 души, които твърдо вярват, че не само ранната американска култура, но и въобще всички култури са произлезли от страната „Му“. Да не говорим пък за безбройните привърженици на теорията за Атлантида! Но както е казал известният австрийски романист Роберт Музил, „някои грешки просто са спирки по пътя към истината“!

Бележки

[1] James A.Ford and Charles H.Webb, Poverty Point: A Late Archaic Site in Louisiana, American Museum of Natural History Anthropological Papers, 46, No I (1956).

[2] Цитирано по Cyrus Thomas, the Problem of the Ohio Mounds (Washington: Smithsonisn Institution, Bureau of Ethnology, 1889).

[3] George Catlin, Illustrations of the Manners, Customs and Condition of the North American Indians: In a Series of Letters and Notes written during eight years of Travel and Adventure among the wildest and most remarkable Tribes now existing. With Three hundred and sixty Engravings, from the Author’s Original Paintings. (London: Henry G. Bohn 1841). Към 1845 година се появява вече петото издание!

[3] Лобисти (анг. lobbyist по lobby). Привърженици на лоби (от англ. lobby) — в САЩ — банковите агенти и капиталисти, които оказват силно влияние на депутатите от Конгреса при приемане на известен закон, чрез подкуп и пр. — (Б. ред.)

[4] Caleb Atwater, Description of the Antiquities Discovered in the State of Ohio and other Western Stales, Transactions of the American Antiquarian Society, Archaeologia Americana, I (1820).

[5] Hibben, Digging up America.

[6] Maurice Robbins with Mary B. Irving, The Amateur Archaeologist’s Handbook: A Complete Guide for Digging into America’s Past (New York: Thomas Y. Crowell Company, 1965).