Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

13. Историята на царевицата

В днешно време историците приемат вече като аксиома, че всички развити цивилизации започват с обработването на земята и че земеделието е необходима предпоставка за развитието на всяка по-висока култура.

Сега знаем, че най-древните форми на земеделие са възникнали за пръв път в Месопотамия. И там след дълго, неисторическо, полусънно съществуване на примитивни племена внезапно се появили от мрака първите развити цивилизации в историята на човечеството. Тези култури са се зародили с абсолютно загадъчна бързина — като се имат предвид стотици хиляди години, които ги предхождали, — както и без обяснима причина. Първи дошли шумерите, после вавилонците и асирийците по течение на Тигър и Ефрат, докато приблизително по същото време египтяните създали своя култура в долината на Нил, индусите — в долината на Инд, а китайците — по течението на техните големи реки.

Създателите на тези култури опознали и опитомили за свои нужди много видове растения и животни. Те изобретили колелото, лоста и плуга, а скоро създали и писменост.

Нищо подобно не може да бъде казано за културите в Северна Америка, нито дори за културите на инките в Андите, на маите в Централна Америка и на ацтеките в Мексико, които ние също смятаме обикновено за високо развити (както ги приемат Тойнби и Шпенглер). Американските индианци не са изобретили нито каруца (в Централна Америка колелото се среща само при глинените детски играчки във вид на животни), нито плуг, нито азбучна писменост. А индианците в Северна Америка пропуснали да направят и нещо друго, не по-малко важно — те опитомили и култивирали съвсем малко животни и растения.

Думата „domesticus“ е от латински произход и означава „домашен“, „принадлежащ към дома“. Доместикация или одомашняване — това означава култивиране на дивите растения и опитомяване на дивите животни за нуждите на човека, тяхното отглеждане и постоянното им използване.

Днешната ни склонност да надценяваме чисто техническите моменти в развитието на ранния човек проличава добре от списъка на петнадесетте основни постижения, които един американски автор в една своя научно-популярна книга е определил като „велики открития“. Ето в какъв ред изрежда той първите седем:[1]

1. Колело

2. Лост

3. Клин

4. Винт

5. Топене на метал

6. Писменост

7. Тъкачество

rastenia.jpgЛяво: Тютюн — растението, заедно с най-старото изображение на пура от книгата на Матиас Лобел „Стирпиум“, издадена през 1576 г. в Антверпен. Дясно: Най-ранното печатно изображение на кочан от царевица в „Естествена история“ на Овиедо, издадена през 1535 г. в Севиля.

Това е чисто технически подход към въпроса. От културно-историческа гледна точка той е съвършено безсмислен. Показателно е, че авторът на горното научно обобщение е останал съвсем сляп за значението на доместикацията. Така например изобретяването на колелото едва ли би имало някакъв смисъл, ако нямаше животни, които да бъдат впрягани в каруца (колкото и странно да е, ръчната количка от наше време е много по-късно изобретение). Предизвиква учудване и обстоятелството, че винтът е посочен на четвърто място — той едва ли е бил нужен преди развитието на металообработването, което авторът поставя в своя списък на пето място. Затова пък тъкачеството и плетенето на кошници се появяват много по-рано от обработването на металите, те са по-ранни и от грънчарството, изпуснато тук изобщо, въпреки че има решаващо значение за всяка ранна култура. А да се поставя писмеността преди появата на тъкачеството е абсолютно погрешно. От хронологична гледна точка този списък е пълна нелепост.

Ако, независимо от всичко, го разгледаме с оглед на развитието на американските култури, ще видим, че повечето от тях, включително и по-високо развитите, са минали без първите шест важни постижения; само седмото — тъкачеството владеели всички и почти едновременно с него идва и задължителното изнамиране на керамиката.

Първостепенното значение на доместикацията също не може да бъде пренебрегнато. Защото опитомяването на животни и култивирането на растения обикновено е неотделимо от прогресивното развитие на човешкото битие към по-висши форми. Доместикацията освобождава ранния човек от несигурността на лова и на събирането на плодове. Благодарение на опитомяването на някогашните диви животни и чрез култивирането на диворастящите по-рано растения с оглед на получаването на по-богата и по-редовна реколта човекът става господар на своето съществуване. Той се научава как да надвива природата, да подчинява животните и растенията на своите нужди и планомерно да ги използва.

Показателно е, че според библейската легенда за сътворението на света този колосален скок в развитието на човечеството е бил извършен в живота на едно поколение само. Адам и Ева живеели в рая, преди да бъдат осъдени на тежък труд в полето. Техните деца обаче, Каин и Авел, разполагали вече с домашни животни и култивирали растения — Авел бил пастир, а Каин — земеделец! Очевидно още първите автори на Библията не са могли да си представят човешкото съществуване без домашни животни и без културни растения и смятали, че от самото начало те са дадени от бога.

В действителност трябвало да се изредят стотици поколения, преди хората да осъществят това първо и най-значително завоевание над природата, и то вероятно на различни места на земята, като все пак Месопотамия трябва да бъде смятана за първия център. Защо всички главни доместикации са станали навсякъде приблизително по едно и също време и са приключили между 3000 и 2000 г. пр. н. ера, без да се прибавят нови към тях чак до 19. век, — това си остава загадка (едва през 19. век настъпва небивала диференциация на съществуващите опитомени видове; още по-късно се появяват нови опитомени животни като норката, сребърната лисица и чинчилата, а в наши дни този процес се разпространи и върху микроорганизмите с доместикацията на морски водорасли и дори на микроби). Веднага трябва да добавим, че въпросът, как всъщност е станало първоначалното „опитомяване“ на животни и растения, също е все още неразгадана тайна, въпреки че от около 50 години насам всяко десетилетие науката излиза с нова теория. Някои от най-новите теории дори допускат възможността тук-там да е ставало и самоопитомяване (правят се опити тази теория да бъде приложена дори по отношение на човека, но това не е свързано с нашата тема), т. е. че някои животни доброволно са се подчинили на човека, както например е станало с кучето, което е било първото от всички опитомени животни (още през Х хилядолетие пр. н. е.). В случая с кучето това, разбира се, е лесно обяснимо. Показателно е, че тъкмо Северна Америка ни дава един интересен пример за доместикация, станала чрез самоопитомяване. Преди това обаче нека отбележим, че в предколумбова Америка били опитомени само кучето и пуякът — поразително нищожно постижение, като се има предвид богатството на тамошния животински свят (при това не е изключено кучето да е дошло с първите пришълци от Сибир през Беринговия проток, вече опитомено!).

По-особен е случаят с пуяка. Преди всичко повечето индиански племена са го опитомявали не за ядене, а заради перата му, които употребявали като украшение. И второ, има немалко данни, че пуякът действително е пример за самоопитомяване. Ако се окаже вярно, че същото се отнася и за кучето, това би означавало, че северноамериканските индианци въобще не са осъществили никаква истинска доместикация на животни — случай без прецедент в историята на човешката култура. С растенията, както ще видим, положението е съвсем друго.

Но да се върнем към въпроса за самоопитомяването на пуяка. Много в това отношение научихме от един експеримент, проведен от Джийн М. Пинкли, и описан с много хумор в „Пуебло-индианците и пуякът — кой кого е опитомил?“ („The Pueblos and Turkey: Who Domesticated whom?“)[2]. Неговата основна мисъл се съдържа още в първите редове: „Да се твърди, че индианецът е опитомил пуяка, това означава да се постави каруцата пред коня. Индианецът не е имал избор — той просто е бил опитомен от пуяка.“

Началото на експеримента било поставено през 1944 г., когато Службата за националните паркове — която полага немалко усилия, за да възстанови фауната, изчезнала от дадени области през историческата епоха, — съвместно със Службата за лов и риболов на щата Колорадо, заселила първите пуяци и пуйки в Меса Верде, район в най-югозападния край на Колорадо, който изобилства с развалини.

През първите три месеца по новите места били пуснати само десет птици — три пуяка и седем пуйки. Учените смятали, че на птиците ще бъде нужна в началото помощ, особено през зимата, докато се ориентират в района, и започнали да ги хранят. Това поставило началото на бедите.

Няколко години всичко вървяло добре — изглеждало, че птиците се справят. Пуснали тогава следващата партида и онова, което станало през 50-те години, би могло да бъде сравнено, що се отнася до комичната страна, само с разказите на Джеймс Търбър, или пък с прочутия филм на Хичкок „Птици“, доколкото то започнало да напомня истински кошмар.

Разказите на очевидците звучат почти невероятно. Птиците бързо се превърнали във всеобща напаст. В течение на няколко години те свикнали с всички шумове на хората и колите, предизвиквани от многобройните посетители на Меса Верде. Тръгнали да се разхождат по пътищата и принуждавали шофьорите да правят опасни спирания и маневри. Освен това открили, че терасите и верандите на къщите представляват чудесно убежище в дъждовни дни. Настанявали се там и решително отказвали да си отидат. Ненаситно лакоми и с непогрешим усет, те използвали всяка възможност за кражба на хранителни продукти, като влезли в заговор със сойките, които първи откривали продуктите и с пронизителни крясъци съобщавали за мястото на находката. Тъй като пуйките са големи птици, те оставяли невероятно количество екскременти, така че предпочитаните от тях пътеки станали непроходими за хората с леки летни обувки. Това съвсем не може да се сравни с пакостите, които вършат малките гълъби на площада „Сан Марко“ във Венеция. Децата не можели да играят вече на открито — на главите им падали екскременти големи колкото юмрук. Птиците нападали жените, които простирали бельо, и го цапали. Всички врати трябвало да бъдат държани затворени, защото пуйките смело нахлували в жилищните помещения и правели големи поразии.

По необясними причини дирекцията на резервата пуснала през 1957 г. още една партида пуйки. На тях изобщо не им било нужно време за адаптация — те веднага се сдружили с по-старите и по-опитни птици. Положението станало неудържимо за надзирателите, когато пуйките предизвикали първите нещастни случаи с коли по пътищата.

Нещо трябва да бъде направено. „Нашите морави, веранди, покриви, пешеходни пътеки и алеи приличаха на селски дворове. Птиците се превърнаха в нахални, предизвикателни, шумни, нечисти вредители и ние решихме за тяхно собствено добро, а и за да не се побъркаме окончателно, да направим необходимото, за да ги прогоним обратно в дивата природа, да ги накараме да станат отново «диви пуйки».[3]

След съвещание със специалисти-биолози надзирателите на парка взели пушките — било зима и нямало туристи. Изчакали птиците да се съберат на куп и открили огън ниско над главите им. В началото изплашените птици литнали, оттеглили се на стотина метра и отново се събрали, видимо смутени. Надзирателите ги приближили и пак открили огън. И този път птиците се разхвърчали, но явно не много разтревожени, и се отдалечили само на петдесетина метра. Надзирателите дали трети залп, но безрезултатно — птиците само запляскали ядосано с крила. Явно били раздразнени, но като видели, че не ги заплашва опасност, не се помръднали.

Какво оставало на хората да правят? Специалистите ги посъветвали да прибегнат към бомбите „чери“ — в неопитни ръце това съвсем не е безопасно оръжие, нещо средно между ракета за фойерверк и ръчна бомба. Когато бомбите започнали да избухват сред събраните птици, те заподскачали като луди, но останали където си били. Надзирателите продължили отчаяно да хвърлят бомби, докато най-после една от тях в първия момент след падането не избухнала. В лакомията си един от пуяците я клъвнал и в следващия миг полетял към пуешкия рай. А как подействало това на останалите птици? Изобщо не им подействало!

Тогава надзирателите наистина се вбесили. За няколко дни издигнали цели пирамиди от камъни и започнали да замерят с тях птиците отдалеч и отблизо. При пряко попадение пуйките издавали злобни крясъци, иначе оставали по местата си и играели с хвърлените камъни. Тогава надзирателите хванали пожарникарските маркучи и започнали да поливат птиците с вода — това много им харесало. Подгонили ги с тояги, докато накрая хората, а не птиците, били готови да изпопадат на земята от изтощение. Тогава седнали в патрулните коли, включили сирените и се понесли с вой по пътищата — птиците възторжено се присъединили към концерта. „Колкото повече упорствахме, толкова повече това им харесваше… Ако те не бяха с птичи мозъци, бих се усъмнил, че нарочно излизат по ливадите и се оставят да ги фотографират, само за да се посмеят над позите на тези двукраки същества, наречени хора.“[4]

Но стига вече подробности. След дълги усилия хората накрая успели да се справят с птичата напаст. Какво заключение обаче можем да извадим от този необикновен и импровизиран експеримент?

Напълно допустимо е нещо подобно да се е случило и преди. Когато индианците от културата „Кошничари II“ преминали към земеделие и започнали да обработват първите си малки парцели (тогава техните общности не надхвърляли рамките на семейството или рода), те скоро разбрали, че трябва да оставят по двама-трима души за опазване на зреещите култури. В района на Меса Верде, където няма постоянни реки, птиците, които мътели яйцата си, и хората, обработващи земята, били свързани с едни и същи места за черпане на вода. Така птиците свикнали постепенно с поведението и шумовете на хората. По онова време тези първи земеделци били все още в голяма степен зависими от диворастящите плодове — орехи, лешници, къпини и всякакви видове семена. Напълно вероятно е предположението, че по време на събирането на тези плодове птиците не само не напускали изплашени местата си, но, напротив, дори свиквали още повече с хората. Те не само нападали обработените полета, но вероятно крадели и от кошниците и пещерите, в които индианците пазели запасите си. Ако се съди по неотдавнашния епизод в Националния парк в Меса Верде, индианците едва ли биха се справили с птиците дори ако биха изпратили срещу тях всичките си крещящи многобройни деца.

Положението вероятно още повече се влошило, когато индианците от културата „Кошничари III“ преминали към още по-заседнал живот в малки колонии от землянки. Сега на птиците били вече точно известни местата, където можели да намерят храна, след като приключвало прибирането на реколтата и опасната зима започвала да чука на вратите.

В резултат: „На индианците не оставало нищо друго, освен да затварят птиците нощем зад дървени огради, а през деня да ги пасат.“[5] След като знаем как тези пуйки могат да вбесят човека, учудващо е, че индианците не са избили всички птици още преди да разберат каква полза биха могли да имат от тяхното месо, кости и пера. Те обаче се досетили за това навреме и опитомили пуяка — по-точно казано, той сам се опитомил, както вече можем с пълно основание да се изразим. Това донесло на хората от Меса Верде огромна полза. Те използвали птиците за храна (което, както вече беше казано, не правели повечето други племена), изработвали от костите сечива и украшения, а от перата — украса за облекло и одеяла.[6] Но това било вече вторият етап на развитието. По отношение на първия свидетелката на съвременния експеримент в Меса Верде отбелязва: „Моите симпатии са на страната на индианците — всъщност те са били експлоатираните.“[7]

puyak.jpgОсвен кучето пуякът бил единственото домашно животно, опитомено от индианците в Северна Америка. Но действително ли са го опитомили? (вж текста). Тази рисунка върху керамичен съд на индианците-мимбри е създадена между 1100 и 1300 г.

Във връзка с това можем да приведем още един цитат. Иван Л. Шьон разказва в списание „Natural History“, в статия под заглавие „Среща с каменния век“ („Contact with the Stone Age“) за пребиваването си сред индианците от племето вама в североизточната част на Южна Америка. „Единствените животни, които видяхме в селото, бяха четири още млади диви пуйки, които навсякъде вървяха след своята стопанка. Индианците ни предупредиха да не ги закачаме.“

 

 

Съвсем друго е положението с доместикацията на растенията в Северна Америка, въпреки че и тук едва ли е уместно да се правят сравнения с постиженията на Стария свят.

Специалистът по градинарство от Департамента на земеделието на САЩ, Виктор Р. Босуел, ми разказа по този повод една забавна история за свой приятел, който внезапно се увлякъл на тази тема. Приискало му се да види как действително растат растенията, с които се е хранил цял живот, и въпреки че бил човек от града, направил в задния си двор градина. Веднъж, по време на цъфтежа, я показал на Босуел. „Досега — казал той — отглеждах само американски зеленчуци. Следващата година мисля да се заема и с чуждоземните.“

Погледът на Босуел бавно се плъзнал над сочната зеленина, той преброил растенията и накрая не могъл да се сдържи да не каже: „Тези домати, зеленият фасул, чилийският пипер, бобът от Лима и картофите са единствените действително американски растения, които имате. Всичко останало — лукът, репичките, салатата, спанакът, червеното цвекло, различните видове зеле, морковите, магданозът, бялата ряпа, грахът, аспержите, соята и хрянът, патладжаните и още много други са чуждоземни. Във вашата градина чуждоземните растения превишават по брой местните приблизително в съотношение пет към едно.“[8]

Той би могъл за по-голяма точност да добави, че от Северна Америка идва само един сорт фасул; доматите, пиперът и картофите идват от Централна и Южна Америка.

От друга страна, усърдният градски градинар пропуснал в случая две действително американски полезни растения — тиквата и царевицата, най-важното растение, което направило действително възможно съществуването на повечето култури на Северна Америка. Но както за царевицата, така и за тиквата е нужно повече пространство, с каквото той не разполагал в задния си двор.

Като хранителен продукт царевицата се нарежда по значение на второ място след ориза, който изхранва милиони хора повече по света от всяка друга зърнена култура. Още навремето Колумб изпратил у дома няколко златисти кочана — въпреки че тогава те едва ли са били толкова златисти, колкото някои от днешните наши любими сортове сладка царевица. По негово време съществували вече безброй видове царевица, включително някои съвсем дребни, но обагрени в почти всички цветове на дъгата. До ден-днешен Централна Америка произвежда повече различни сортове царевица, отколкото всички щати на Северна Америка взети заедно.

Скоро царевицата под различни наименования — маис, кукуруз, турска пшеница или велшкорн — завладяла много страни в Европа. В Италия от нея правят полента, в Румъния — мамалига. Единствено в Германия тя била дълго време употребявана само като храна за животните. По тази причина през гладните следвоенни години един западногермански министър, чиито знания явно никога не са надхвърляли границите на немския селски двор, направи груба политическа грешка. Той нарече царевичното брашно, изпращано като американска помощ в рамките на плана Маршал, храна за кокошки, негодна да бъде консумирана от човека. Американците не скриха раздразнението си, тъй като още от колониалната епоха те използват царевицата за приготовление на толкова различни блюда, че в това отношение ги превъзхождат само мексиканците. Впрочем употребяваната навсякъде в САЩ дума за царевицата „corn“ или „Indian corn“ е всъщност видовото название за всички видове зърнени храни, поради което оригиналната индийска дума „маис“, както изглежда, отново започва да придобива гражданственост, поне в научната литература.

 

 

Големите цивилизации на древния свят изграждат своята икономика на основата на пшеницата и ръжта, ечемика, просото и елдата, но преди всичко на първите две, тъй като от тях може да се пече хляб. Печенето на хляба е открито в Древния Египет — историята на тази жизненоважна храна е увлекателно описана от Хайнрих Едуард Якоб в неговия прекрасен труд „6000 години хляб“ („6000 Jahre Brot“). Когато човекът започнал да се заселва трайно на определени места, да образува първите големи общини и да създава първите си градове, той се нуждаел от зърнени храни като икономическа основа за своя вече специализиран обществен живот. Така е било навсякъде без изключение. И навсякъде, където лопатата на изследователя прониква в миналото, тя попада на следи от този най-важен хранителен продукт. Може би най-вълнуващото откритие е направено в Помпей, където археолозите, след като отстранили високи повече от метър пластове от пепел и лава, изхвърлени от Везувий върху този цветущ град при неговото изригване през 79 г., намерили във фурните още неизвадени, току-що изпечени хлябове.

На пръв поглед може да ни се стори странно, че археолозите, които по мнението на непросветените търсят преди всичко съкровища, произведения на изкуството и писмени паметници, проявяват все по-голям интерес към тези останки от храната на древните хора. Причината е съвсем проста. Ако можем да проследим откъде е дошло зърното, т. е. къде диворастящото растение за пръв път е превърнато в култивирано, тогава често можем да определим мястото или, по-точно, района, където са могли да възникнат първите големи обществени формации.

Действително при по-голямата част от зърнените култури тази биологично-детективска дейност се увенча с успех. Оказа се, че родината на почти всички диворастящи видове е Източното Средиземноморие. Много пъти обаче не е ясно по какъв начин е ставало тяхното по-нататъшно разпространение и с каква бързина.

Същото се отнася и за по-късното разпространение на полезните растения в Америка. Южноамериканският картоф бил поднесен на английската кралица Елизабет I от пирата сър Франсис Дрейк и скоро завладял целия европейски континент, но в Северна Америка той е внесен много по-късно под наименованието „ирландски“ картоф. Доматът — също от Южна Америка — от дълго време и с удоволствие бил консумиран от европейците и особено от италианците, но в Северна Америка само допреди сто години бил смятан за отровен! Само любителят на експериментите, президентът Джеферсън, посадил няколко растения в градината на своето имение Монтичело. В Салем, щата Масачусетс, картофите били внесени за първи път през 1802 г. от един италиански художник, а в Нови Орлеан се появили едва през 1812 година.

При определяне родното място на тиквата и фасула нямало особени трудности. Всъщност култивираните растения са до такава степен подобни на диворастящите, че дори за неспециалиста е лесно да определи техния произход.

Чак до последно време обаче въпросът за произхода на царевицата си оставаше абсолютна загадка. Това растение като че ли било сътворено в своята култивирана форма направо от бога, тъй като независимо от всички търсения на ботаниците по целия континент, чак до глъбините на Южна Америка, не се удало да бъде намерено диворастящо растение, от което царевицата би могла да произхожда. По-точно казано, от което трябва да е произлязла, защото царевицата е единственият вид зърнено растение, чието съществуване зависи изцяло от грижите и защитата на човека. Царевицата не се размножава сама! — тя трябва да бъде всеки път засявана от човешка ръка. Оставена ли е сама на себе си, презрелите зърна падат на земята и покарват такова множество кълнове в непосредствена близост, че новите растения се задушават едно друго.

Откъде тогава е дошла?

 

 

Естествено нито на един ботаник не би му хрумнало да търси дивото растение в Северна Канада или на юг, в Огнена земя. За царевицата е нужна топлина и минимум 38 см валежи годишно. Затова търсенията започнали там, където климатът бил най-благоприятен и където високата степен на цивилизация на населението позволявала да се допусне наличието на дълга традиция в отглеждането ѝ — в Южно Мексико, Юкатан и Гватемала, т. е. в непосредствена близост до най-развитата цивилизация, родена в древна Америка — цивилизацията на маите.

След дълги търсения намерили една трева, наречена теосинте, която изглеждала близка до царевицата. Споровете около нея продължили с години, докато накрая учените със съжаление стигнали до единодушното заключение, че за пряко родство между царевицата и теосинте не може да става и дума, тъй като някои ботаници не без основание твърдели, че за да се превърне тревата теосинте в царевица с нейните тежки кочани са нужни най-малко 20 000 години!

А и възможно ли е въобще мисленото прогнозиране на един краен продукт, чийто вид човек не би могъл зрително да си представи въз основа на какъвто и да било, дори най-отдалечен предварителен модел? Разбира се, не. Преди Дарвин, Мендел и Бърбанк да открият първите закони на генетиката, да ти систематизират и да покажат как те биха могли да бъдат използвани на практика, резултатите от селекцията и култивирането имали чисто случаен характер. Следователно предположението, че първите американски земеделци са могли да си помислят, че ако достатъчно често и по определен начин събират семената на тази трева и някак особено се грижат за нея, тогава може би след няколкостотин реколти тя ще роди като плод за децата на техните деца тежък кочан със зърна, е напълно абсурдно. Трябвало е, значи, да съществува някакво диво растение, чиито качества поне в зародишна форма да говорят очевидно за настъпването на едно такова плодоносно бъдеще.

Спорът продължил. Той получил много куриозен оттенък, когато изследователите повторно се заели с проучването на един „вкаменен“ царевичен кочан, открит през 1920 г. в един антикварен магазин на града Куско в Перу и по-късно попаднал в Смитсъновия институт във Вашингтон, където едва не изчезнал сред останалите 50 милиона други експонати. Тази „вкаменелост“, естествено, правела впечатление на много, много стара. От друга страна, тя поразително напомняла до най-малките подробности съвременен царевичен кочан, което доста озадачило някои учени. След дълги разсъждения най-после взели едно необикновено решение — разчупили „вкаменелостта“ на две половини, с надеждата, че вътрешната структура ще даде някакви сведения за нейния произход. Резултатът бил изумителен. „Вкаменелостта“ била направена от печена глина. Вътре в нея имало кухина, в която се търкаляли три изпечени глинени топчета. Във връзка с това Хибън лаконично отбелязва: „Някакъв изобретателен перуанец преди много години направил за малкото си бебе дрънкалка във вид на «вкаменен» царевичен кочан.“[9]

В края на краищата с този въпрос се заел знаменитият Лутър Бърбанк, който в продължение на петдесет години е създал стотици нови сортове зеленчуци, плодове и цветя, донесли му световна известност. Той започнал своите експерименти с тревата теосинте, отгледал грижливо осемнадесет поколения и успял да получи примитивен вид царевица — само за да открие, че по погрешка е използвал като изходен материал някакъв хибрид между теосинте и царевица. Бърбанк починал през 1926 г., без да успее да разреши този проблем.

Целият проблем навлязъл в нов стадий през 1948 г., когато сътрудникът на музея Пибоди при Харвардския университет, Хърбърт Дик, направил изненадваща находка в пещерата Бат Кейв в щата Ню Мексико. Докато правел стратиграфски разкопки (тук това било опасна операция, възможна само в специални маски, предпазващи от праха), той се натъкнал в няколко различни по дълбочина пластове на различни видове царевица, които явно свидетелствали за определена еволюция на това растение. В най-долния пласт, на дълбочина около два метра, били намерени най-дребните и най-тънки кочани с дължина 2–3 сантиметра, но без съмнение вече напълно оформени. Датирането с помощта на С14 показало удивителна възраст — 3600 г. пр. н. е. Нещо повече — биолозите доказали, че тези най-стари екземпляри са от два вида, които съществуват и днес (сега са известни девет основни вида). С биологичния аспект на проблема се заел Пол С. Мангелсдорф от Харвард, докато Ричърд Макнейш, сътрудник на фонда Пибоди в Андовър, продължил с археологическата работа.

Няма смисъл да разказваме тук за дългогодишните задълбочени изследвания в тази област — това би ни отвело твърде далеч. Достатъчно е да споменем, че Макнейш претърсил в Техуакан, Мексико, тридесет и осем пещери и чак в тридесет и деветата открил онова, което търсел.

Сега вече можем да кажем, че проблемът, който само допреди няколко години представляваше загадка, в наши дни благодарение на задружните усилия на биолози, ботаници и археолози е решен окончателно. Тримата изследователи — Мангелсдорф, Макнейш и Галинат — публикували съвместен отчет, който завършва със следното обобщение:

„Останки от предисторическа царевица, сред които и всички части на растението, бяха открити в пет пещери на долината Техуакан в Южно Мексико. Най-ранните останки датират от периода 5200 — 3400 г. пр. н. е. и почти сигурно са от още некултивирана дива царевица. По-късните останки включват вече култивирани сортове и разкриват ясно една еволюционна редица, завършваща с няколко съществуващи и днес мексикански сортове царевица. Въпреки очевидното увеличение на размерите на растението и на добивите, до които довела доместикацията, превърнала царевицата в основна храна за индианците от предколумбовите култури и цивилизации в Америка, основните ботанически белези на растението в течение на 7000 години не са претърпели коренни изменения.“[10]

Така било намерено толкова дълго очакваното доказателство: доместикацията на царевицата е станала в Мексико и затова съвсем логично там израснала и една от първите американски високоразвити култури. Северноамериканските индианци приели това културно растение, което в течение на столетията се разпространило далеч на север, докато най-после изпадналите в почти безнадеждно положение първи бели пионери, които стъпили през 1620 г. на брега в Масачусетс, попаднали там на скрити от индианците запаси царевица и така успели да преживеят първата ужасна зима.

„Обичай и цени царевицата както обичаш и цениш жена си“ — казват и сега индианците от племето суни в щата Ню Мексико. Несъмнено така са говорили и техните прадеди още преди хиляди години!

Бележки

[1] Jerome S. Meyer. World Book of Great Inventions (Cleveland and New York: World Publishing Co. 1956).

[2] Jean W. Pinkley, „The Pueblos and the Turkey: Who Domesticated Whom?“. Memoirs of the Society for American Archaeology, No. 19. American Antiquity, 31. No. 2, Part 2 (October. 1965).

[3] Pinkley, „The Pueblos and the Turkey“.

[4] Pinkley, „The Pueblos and the Turkey“.

[5] Pinkley, „The Pueblos and the Turkey“.

[6] Lyndon L. Hargrave, „Turkey. Bones from Wetherill Mesa“, Memoirs of the Society for American Archaeology. No. 19. American Antiquity, 31, No 2. Part 2 (October, 1965).

[7] Pinkley, „The Pueblos and the Turkey“.

[8] Victor R. Boswell, „Our Vegetable Travellers“, National Geographic, 96, No. 2 (August. 1949).

[9] Frank C. Hibben, Digging up America (New York: Hill and Wang. 1960).

[10] Paul C. Mangelsdorf, Richard S. MacNeish, and Walton C. Galinat, „Domestication of Corn“ in New Roads to Yesterday, ed. Joseph R. Caldwell (New York: Basic Books, 1966).