Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

12. Култури на изчезнали племена — Кочисе, Могольон и Хохокам

„От културата Кочисе възникнала Могольон, която дала живот на културата Хохокам и минавайки през епохата на «Кошничарите», залегнала в основата на културата Пуебло…“[1]

Как е станало това? Да не би археолозите да са се натъкнали внезапно на историческо развитие, за което още никой не е знаел по времето, когато изследването на историята на пуебло-индианците е било в разгара си? А може би културата на северноамериканските индианци има по-далечни корени във времето и най-главното — била е разпространена далеч по на юг?

Цитатът в началото на тази глава е от Джон Макгрегър, датира от 1965 г. и за сетен път потвърждава предположенията на Харолд С. Гледуин и Емил У. Хаури, изказани от тях още преди тридесет години и теоретично разработени от Хаури през 1943 година.[2] Двадесет и седем години по-късно обаче Хаури вече не си представя развитието така просто и праволинейно. Както и преди той смята, че културата Могольон е произлязла от културата Кочисе (с културни влияния от Мексико), но сега той е на мнение, че индианците хохокам са преселници, които са донесли в Югозапада съвършено нова култура — хипотеза, която не изключва, както ще видим по-нататък, по-късни мексикански влияния.

Ако не вземем под внимание сравнително периферната култура Патайан, можем да кажем, че културите Кочисе и Могольон (разпространени в днешна Южна Аризона и наричани още „пустинни култури“) се покриват една с друга. По повод на Могольон Пол. С. Мартин, който специално се е занимавал с нея, пише през 1959 година:

„Терминът «Могольон» беше избран, за да обхване и земеделието, строителството на къщи и грънчарството… Този термин се отнася за една от най-продължителните и непрекъснати културни еволюции в Северна Америка, чиито корени стигат до шестото хилядолетие пр. н. ера…“, и след това неочаквано продължава: „… а нейните стволове, клони и листа стигат може би до наши дни — може би един период от около 8000 години.“[3]

Когато днес датираме наченките на тези култури, ние вече не боравим така щедро с хилядолетията. За да дадем на читателя известна представа за хронологията, тук привеждаме следната таблица, съответстваща на най-новите изследвания.

Таблицата е съставена въз основа на обзорния труд на Макгрегър, който при хронологическата класификация на културата Хохокам се опира на Харолд С. Гледуин (1936), а при схемата на културата Могольон — на Джоу Бен Уит (1955).

hronologichna_tablica.jpg

Що се отнася до културата Хохокам, тя може сега да бъде датирана много по-точно с помощта на новия метод, предложен от Робърт Л. Дюбоа от Университета в Аризона, който използва като изходен материал за своите изследвания останките от стари огнища — т. нар. „археомагнетизъм“, при който исторически изводи се правят въз основа на геофизическия факт, че стрелката на компаса никога не сочи точно на север, а през различните периоди от време се е отклонявала различно. Така например в началото на нашата ера тя е показвала север не там, където е сочела по времето на Колумб или където сочи сега.

Методът на радиокарбонната датировка позволявал да бъде датирано парче от дървесен въглен в огнищата на Хохокам около 425 г. пр. н. е. с точност ± 100 години. С помощта на новия метод най-старото от намерените огнища бе датирано към 300 г. пр. н. ера.

Същинското културно развитие на Хохокам е станало между 500 и 1100 — 1200 г. от н. е., след което те постепенно изчезнали като „народ“. Могат обаче да бъдат отчетливо разграничени четири по-ранни фази дори по-точно, отколкото в приложената таблица. Така в историята на този „изчезнал“ народ има най-малкото седем фази на културно развитие, донесли със себе си различни промени и нововъведения. Колкото и странно да е, не се променила само архитектурата.

indianec_hohokam.jpgИндианец от племето хохокам (рисунка). Рисуван керамичен съд-гротеска на индианците хохокам, лежал в земята над 950 години и сега грижливо реставриран от голям брой фрагменти.

Създателите на културата Хохокам още от самото начало заемат особено положение и ние ще посветим тази глава само на тях, защото „синтезът изисква не само обобщение, но и строг подбор“[4]. Думата „хохокам“ означава на езика на индианците от племето пима „безследно изчезнали“ и дълго време това изглеждало напълно оправдано.[5] През 1927 г. Харолд С. Гледуин, инициатор и ръководител на експедицията на Археологическата фондация Хила-Пуебло в град Глоб, щата Аризона, за първи път попаднал на действителни следи от този народ, но му били нужни години — той определил местонахождението на хиляди предисторически поселища, — за да посочи Снейктаун, на 45 км южно от града Финикс, като вероятен център на културата Хохокам. Още от самото начало не липсвали въвеждащи в заблуждение открития. Например Гледуин не бил съгласен с Кидър, че величествените многоетажни развалини на „Каса Гранде“ следва да се причислят към паметниците на културата Хохокам. По време на пробни разкопки обаче той попаднал на могила с височина 3 метра и диаметър 50 метра, в която намерил твърд и явно обработен каменен блок. Той вече бил готов да преразгледа становището на Кидър, но след като покопал по-дълбоко, открил, че „предисторическият“ блок е от бетон с циментирана в него желязна тръба — граничен знак на земемерното управление На САЩ![6]

Така или иначе, през 1934 г. археолозите организирали своя първи лагер в Снейктаун — индианско селище с петдесет души население. Още от самото начало там имало цял щаб от специалисти, както и многобройни помощници — индианци от племето пима. Началник на експедицията бил тогава още тридесетгодишният Емил Уолтър Хаури. Както се оказало, той успял да организира образцови във всяко отношение разкопки (между другото той ръководил и първите археологически изследвания на културата Могольон, публикуваният отчет за които „представлява и в наши дни жалон в развитието на археологическите изследвания на Югозапада“, както пише по този повод Мартин).[7]

 

 

Туристът, интересуващ се от археология и пристигнал в Снейктаун около 1966 година, би останал вероятно разочарован при вида на широкото поле, в което на два пъти вече са били провеждани разкопки (през 1964 г. Хаури задълбочил изкопите), въпреки че на 3 април 1965 г. Службата за национални паркове обявила района за национален исторически резерват, охраняван от закона. Това между другото послужило като повод за тържествена церемония, в която взели участие не по-малко от петстотин индианци от племената пима и марикопа, които може би (но само „може би“) са потомци на индианците хохокам.

streli_hohokam.jpgВърхове на стрели на индианците хохокам.

Природата там е бедна, с изсъхнала, прашна растителност, а когато падне дъжд, което се случва много рядко, земята се разкалва и става почти непроходима. Реката Хила, напоявала някога плодородните поля, сега не се вижда никъде. Само на хоризонта окото различава неясните очертания на планински вериги. Няколкото храста и полуизсъхналите мескитови дървета засилват впечатлението за безотрадна суша, което напомня на пътешественика полупустините на Африка. Колкото и странно да е, единственото голямо сенчесто дърво в тази прашна равнина, чийто причудлив, живописен силует така хармонира с местността, наистина е африканско дърво — тамариск, донесено тук преди две поколения от Африка от някакъв биолог, който го посадил с опитна цел, и то се хванало добре.

Въпреки всичко по тези места още в началото на нашата ера се заселило едно племе, което оцеляло в пустинята тъкмо защото успяло с почти невероятен труд да я превърне в обработваема земя.

 

 

На тридесетгодишна възраст Хаури вече се ползвал с известност. Висок, слаб, спокоен човек, той завършил Университета в Аризона, където по-късно станал най-видният преподавател по археология, получил научната степен доктор в Харвардския университет и още през 1929 г. като научен сътрудник взел участие в разработването на метода за датиране по годишните кръгове на дървото. По това време вече провеждал и разкопки, по повод на които Гледуин, инициаторът на разкопките в Снейктаун, като отдава дължимото на Хаури и на своя втори по значение сътрудник Е. Б. Сейлс, пише в своя голям заключителен отчет от 1937 г. без да преувеличава:

„Проведеният от Хаури анализ на произведенията на изкуството и методичното разпределяне на отпадъчните наслоявания по периоди, както и старателността и умението, проявени от Сейлс при разкопките…, по наше мнение остават и досега образец на американската техника в най-добрия ѝ вид.“[8]

В нашия разказ за удивителните индианци хохокам ние обобщаваме резултатите от разкопките както през 1934 — 1935 година, така и през 1964 — 1965 година.

Най-забележителното в историята на откритията, свързани с културата Хохокам, е, че още през 1887 — 1888 г. Франк Хамилтън Къшинг, когото вече споменахме в третата глава на тази книга с прякора му „Лекуващото цвете“, е събрал най-малко 5000 предмета от тази култура. По повод на това Хаури казва: „Когато изследвал развалините, Къшинг стигнал до заключението, че пустинята е била родина на по-значителен, ако не и с по-развита култура народ от живеещите на север пуебло-индианци.“[9] Както ще видим, в това твърдение имало известно преувеличение, но въпреки всичко то било удивително предсказание, направено въз основа на археологически материал, който по онова време още не се поддавал на тълкуване.

Има много причини, поради които културата Хохокам останала така дълго извън вниманието на археолозите. Преди всичко, за разлика от другите ранни племена на Югозапада, тези индианци изгаряли своите мъртви. Намерени са само няколко парчета от кости и черепи, толкова силно повредени, че нямаме почти никаква представа как са изглеждали тези хохокам. Друг техен обичай е още по-странен — те често унищожавали умишлено тъкмо най-красивата си и най-изкусно изработена керамика, сякаш съзнателно са искали да заличат следите си от очите на следващите поколения.

Освен това от тях почти не са запазени що-годе значителни останки от постройки. А тяхното действително най-голямо постижение, което ги отличавало от всички — гигантската напоителна система, обхващаща много квадратни километри, — в по-голямата си част било унищожено от самата природа. Вечно гоненият от вятъра пясък засипал каналите, въпреки че тук-там и днес може да се види някой от останалите 6000 индианци от племето пима, продължаващ край напоителен канал с двухилядолетна възраст делото на своите прадеди — да отглежда царевица, тикви, фасул, памук и тютюн.

Защото хохокам били не само ловци и събирачи на диворастящи плодове, но и земеделци. Какво обаче ги принудило да дойдат и да се заселят в пустинята, си остава загадка и до днес.

Все пак могат да бъдат направени известни изводи. Хаури е събрал повече от 1 500 000 парчета керамика и други останки от онази епоха. Десетки хиляди отломки и чирепи вече са почистени, сортирани, нанесени в каталозите и готови за по-нататъшни изследвания. Като знаем вече какъв ключ към миналото е тъкмо керамиката, ясно е, че има възможност да си създадем някаква представа за „безследно изчезналия народ“ и дори за една съществена черта на неговия характер — че е бил миролюбив народ.

 

 

Когато Хаури, след завършването на вторите разкопки, прелетял с хеликоптер над Скоакуик (на езика на индианците пима това означава „Снейктаун“ или „Змийски град“ — там действително има много гърмящи змии), той за първи път видял цялата огромна площ на това „градско“ поселище. Тя заемала 120 хектара, т. е. повече от милион квадратни метра. Археолозите разкопали там основите на 167 къщи. А колко са били в действителност?

Ако къщата на някой хохокам ставала жертва на пожар или на пустинен ураган, стопанинът най-често издигал новия дом върху развалините на стария или понякога редом с него. Тези жилища вече не били землянки, техните основи били вкопани на дълбочина само 30 см. В почвата забивали стълбове, съединявали ги с напречни греди, които поддържали покрива и стените от клони, измазани с глина (този начин на градеж остава непроменен почти до наши дни — през 1935 г. Хаури фотографирал последната такава къща, построена и обитавана от индианец от племето пима). С течение на времето горната част на къщата била разрушена напълно от ветровете. Оцелели само дървесни останки в дупките на стълбовете, които били забити в тях, или пък само дупките. Учените установили, че най-доброто средство за откриване останките от такива къщи са не очите, а ушите — „като се вслушваме в напевния тон, който издава зидарската мистрия, когато се плъзга по твърдата пръст. Промяната в звука показва, че тя е влязла в съприкосновение с по-мекия материал, изпълващ дупките на стълбовете.“[10]

kadilnica_hohokam.jpgКадилница или може би съд, използван и за медицински цели от индианците хохокам.

По такъв начин учените успели приблизително да изчислят плътността на застрояването в Скоакуик (Снейктаун) — през време на цялото му съществуване в селището имало до стотина къщи, като всяка къща можела да издържи приблизително 25 години. Чисто статистически погледнато, това означава, че за едно столетие били издигани по 400 нови къщи, и то в продължение на 1200 години (по изчисленията на Хаури). Следователно от борда на хеликоптера неговият поглед могъл да обхване следите на повече от 5000 такива постройки.

Между постройките се издигали необикновени хълмове — „маунди“. Изследванията показали, че по-малките от тях били просто купчини смет, което означавало, че грижовните домакини от племето хохокам не изхвърляли отпадъците направо пред вратите си, както са правели повечето предисторически народи. Други от маундите обаче явно били издигани с особена цел. На най-големия от тях била оформена площадка с диаметър над 15 метра. При стратиграфското проучване на най-високия, означен с № 29, се оказало, че той съдържа пластовете на всички споменати седем фази на културата Хохокам и това дало възможност да се направи първата сигурна датировка: в петия пласт учените попаднали на керамика, която вече познавали от други находки. Този вид керамика идвал от северните пуеблоси и бил вече така точно датиран, сякаш всяко парче носело щампована датата на своето създаване — в случая 500 година. Находката имала голямо значение и по друга причина. Тя доказвала, че създателите на културата Хохокам са поддържали търговски връзки със Севера! А дали не са търгували и с Юга?

Самото съществуване на „маунди“ с площадки говорело недвусмислено за влияние от Мексико. Та нали там и още по на юг се издигали храмовете-пирамиди на маите. Археолозите обаче намерили и още по-убедително доказателство — площадка за игра на топка! Както вече казахме във връзка с развалините в Упатки, несъмнено това съоръжение възникнало под влиянието на Юга, защото играта на топка била нещо като национален спорт на тамошните народи. Знаем само, че я играели с „гумена“ топка, която трябвало да бъде прекарвана през обръч, закрепен на висока странична стена (материалът за топките бил получаван вероятно от храста гуаюла — Parthenium argentatum, — от който се добива т. нар. гуаюлов каучук). Няма смисъл да си блъскаме главата какви са били правилата на тази игра. Сведенията, получени от испанците за нея, са крайно оскъдни. Интересно е, че все пак има запазено едно любопитно описание, съпроводено от рисунка с перо, от един германец — гравьора и пътешественика Кристоф Вайдиц. То датира от началото на 16. век:

„По такъв начин индианците играят с надутата топка, като я удрят със задните си части и ръцете, а понякога ходят на четири крака. За да се движат по игрището, те увиват бедрата си в здрава кожа, така че да посрещат ударите на топката, а носят също така и кожени ръкавици“[11] Рисунката потвърждава тези странни правила. Двама играчи са застанали заднешком един срещу друг, а топката лети между тях. За такава игра е била нужна доста голяма ловкост.

Тези необикновени индианци-хохокам поддържали търговски отношения не само със Севера и с Юга, но и със Запада. Сред развалините са намерени морски раковини, които може да са дошли там само от Калифорнийския залив. С тези раковини е свързано и друго едно интересно обстоятелство, за което скоро ще стане дума.

 

 

Когато Хаури се отправил за разкопките, студентите му подарили за „щастливи находки“ талисман — малка сребърна лопатка, на която бил изгравиран цитат от Шекспировия „Юлий Цезар“: „Вие не сте дървета, не сте камъни — хора сте!“ Класическо определение за това, как археологът трябва да гледа на своите находки.

На шега или от суеверие, в желанието си да спечели благоразположението на „безследно изчезналия“ народ, Хаури излязъл на терена със своя стар приятел, седемдесет и две годишния индианец от племето пима, Уилямс, и подхвърлил сребърната лопатка във въздуха. Тя проблеснала под слънцето и паднала на земята. Точно на това място Уилямс тържествено направил първата копка, но… Тук трябва да разочароваме онези наши читатели, които вярват в магическите заклинания: това място се оказало най-бедното откъм находки през време на цялата експедиция.

Нека се върнем обаче към раковините, за които стана дума. Най-удивителното при тях била тяхната украса, съставена от най-различни мотиви — рогати жаби, змии и всевъзможни геометрични орнаменти. Оказало се възможно те да бъдат датирани „около 1000 г. от н. ера“, но си оставало загадка, как индианците са могли да обработват този толкова крехък материал. Защото фигурите и орнаментите не били рисувани върху мидите, нито пък гравирани, а са леко изпъкнали, изпълнени в нисък релеф. Тук трябва да е бил използван някакъв процес на разяждане или „ецване“, но и в този случай учените се оказали в задънена улица — какви разяждащи химически вещества би могла да предложи пустинята? Единствената възможна киселина бил ферментиралият сок от плодовете на кактуса сагаро. Може би някой от индианците случайно направил това откритие и го използвал за творчески, художествени цели?

Ако действително е станало така, това означава, че по същество индианецът е изобретил цял един процес. Та той трябвало да намери и материал, който да противостои на разяждането. Такъв материал имало — смолата или асфалтът. Индианецът нанасял с тази смола изображението върху раковината, потапял я в разяждащия разтвор, незащитените части се разтваряли леко в него, след което смолата била внимателно отстранявана и оставала изящната релефна декорация.

Несъмнено това било истинско изобретение. Най-изненадващото е, че това е първият известен в човешката история случай, когато процесът на разяждане или „ецване“ е използван с художествена цел. Един индианец хохокам го изнамерил около 1000 г. — ще рече приблизително 450 години преди европейските майстори на оръжия да започнат да прилагат този способ и повече от 500 години преди немският живописец и график Албрехт Дюрер да използва през 1515 г. в Нюрнберг тази техника за обогатяване на изразните средства на изобразителното изкуство.

Доказана ли е тази хипотеза? Да! През 1965 г. Хаури намерил раковина, на вътрешната страна на която с черна смола било нанесено изображението на четирикрако животно. Тази раковина била приготвена за обработка и по необяснима причина не попаднала в киселинната баня.

Тези индианци-хохокам обаче, които в жилищното строителство не надхвърлили равнището на примитивните колиби, са проявили и други художествени способности. Тук няма да засегнем въпроса за трогателните малки камбанки, тъй като техният произход е все още неизяснен.[12] Те имат обаче и козметични плочки или палети.

В колекциите на много музеи се пазят древни египетски палети, върху които елегантните дами във фараоновия дворец смесвали багрите за гримиране. Индианците-хохокам също притежавали нещо подобно. Това са изкусно украсени, изрязани от камък плочи с дължина до 15 см, често поставени върху гърба на животинска фигура — рогата жаба, гущер, змия или птица (тези мотиви също, изглежда, са дошли от юг, особено змията в най-различни вариации, макар че около поселищата на хохокам имало, разбира се, достатъчно живи змии, за да разработят те този мотив и самостоятелно. Съчетаното изображение на змия и птица и досега съществува като символ върху мексиканското знаме). При индианците хохокам се предполага обаче, че тези плочки били използвани за козметични цели не от жените, а от мъжете, за да смесват боите за украсяване на тялото си преди религиозните танци.

kanali_napoyavane.jpgНай-голямото постижение на индианците хохокам в тяхната над хилядолетна история било напояването на пустинята чрез широко разклонена канализационна система. Картината на Пол Коуз показва как е ставало това — без лопати и колички.
razkopavane_mound.jpgНай-забележителният изобразителен документ от историята на археологията в Северна Америка. Показва разкопаването на един маунд под ръководството на д-р Монтровил Диксън и е рисуван върху муселин от И. Дж. Игън около 1850 година. Репродуцираната сцена е само фрагмент от цялостната композиция, която е с размери 106 на 2,29 м и се намира в Градския музей на Сейнт Луис, където за съжаление вече не може да бъде изложена поради нейната крехкост. Тази гигантска панорама, която носи наименованието „Монументалното величие на долината на Мисисипи“, изобразява освен това погребението на Де Сото през 1542 г., последствията от едно торнадо, клането във форт Розали, вълци, преследващи фермер (като „хумористично интермецо“) и още други сцени. Тя е навита на две рула, така че може да бъде излагана и в по-малки зали, където била показвана като филм (с нея д-р Диксън обиколил цяла Америка). Д-р Диксън, лекар и любител-археолог, посветил по собствените си думи дванайсет години на археологията, през които направил разкопки на около 1000 староиндиански паметници и могили и събрал 40 000 експоната, които днес могат да бъдат видени в музея на Пенсилванския университет.
mogila1.jpgДве от могилите, каквито през миналия век пътешественикът е можел да види с хиляди; сега вече много от тях са изравнени със земята. И двете изображения датират отпреди 1848 година. На горното се вижда маунд Грейв Крийк, близо до Уилинг, Западна Вирджиния, висок над 15 м и с 30 м обиколка в основата. Долното изображение е на маунд в Мариета, град в щата Охайо.
mogila2.jpg
figura_mogilostroiteli.jpgВисока 46 см фигура от пясъчник, създадена от могилостроителите в Уилсън Каунти, щата Тенеси.
golyamata_zmia.jpgМаундът „Голямата змия“ в Адъмс Каунти, щата Охайо, дълъг около 405 метра. Рисунката, която е дело на двамата изследователи Скуайър и Дейвис и направила маунда прочут, датира от 1848 година. По повод на този маунд Скуайър пише: „Това е вероятно най-необикновеното земнонасипно съоръжение, открито досега в Запада.“
cherepi_mogilostroiteli.jpgЧерепи от две погребения на могилостроители. Левият от Пойнт Уошингтън, щата Флорида, е увенчан с урна.
cherepi_hopuel.jpgЧерепи на мъж и жена от Големия маунд на групата Хоупуел, южно от Колъмбъс, щата Охайо. И двата черепа са гротескно украсени с медни носове.
lov_mamuti.jpgДиорама на лов на мамути в Аризона преди 12 000 години.
pogrebenie_hopuel.jpgДвойно погребение в маунд от групата Хоупуел, щата Охайо. Върху черепа на мъжа има медна плоча, а между стъпалата му е намерена медна брадва. Както мъжкият, така и женският скелет са с медни гривни.

Керамиката на културата Хохокам се отличава с разнообразна, богата и многобагрена украса. При откриването на тази керамика най-голямо щастие имал един изследовател от екипа на Хаури — Джеймс Ланкастър, нещо, което като че опровергава казаното по-горе за отношението между положения труд и постигнатия успех. Той бил наистина специалист в своята област, но работил преди това само в райони на плата или каньони, а нямал опит в пустинята. Именно там обаче той проявил тънък усет и го споходило щастието на новака.

Един подир друг той изкопал осемнадесет дебелостенни глинени съда, вероятно „кадилници“, в които по време на религиозни церемонии изгаряли ароматични или упойващи вещества. Този обичай е разпространен в цял свят и е запазен до днес в католическата (и православната — б. пр.) църква.

Когато след това Ланкастър внимателно направил един съвсем скромен изкоп с дълбочина 60 см, той открил малко съкровище от керамика — цяло стадо от 19 малки елена, високи 12,5 см, с вдигнати глави, сякаш напрегнато ослушващи се. Редом с тях имало три съда във формата на човешки фигури, четиридесет парчета от други керамични съдове, гривни от раковини и други предмети.

glinena_kadilnica.jpgГлинена кадилница на индианците-хохокам, намерена в едно погребение около 1000 г. Този съд, изобразяващ планинска овца, има в най-широката си част диаметър 17 см.
glinena_figura.jpgГлинена човешка фигура, висока 12 см, изработена от индианци-хохокам между 900 и 1100.

Щастието следвало Ланкастър по петите, „сякаш имал кръвна връзка с това племе“ — както веднъж казал Хаури. Той намерил петдесет други съда, издялани от мек камък, сред които някои с такива сложни форми като животно, чийто гръб е превърнат в чаша или гърне, поддържано от две мъжки фигури; трето пък било украсено с три жаби, изобразени съвсем реалистично как се катерят по стените му. Всичките тези прекрасни произведения на културата Хохокам били разбити, и то, както ясно се виждало, умишлено. Дали не са били тайни ритуални предмети, които след употреба трябвало да бъдат принесени в жертва?

 

 

Този народ, така изкусен в дребните неща, проявил внушителна творческа сила и в големите. Имаме предвид системата от канали, без които не би било възможно интензивното земеделие, преди всичко отглеждането на царевица — а царевицата е в основата на повечето индиански култури в Северна Америка.

Тази система от многокилометрови канали възникнала постепенно благодарение на труда на безброй поколения. Един петкилометров канал, изкопан на ръка с най-примитивни дървени и каменни инструменти, е датиран преди началото на нашата ера, дълго преди хохокам да се проявят като изкусни майстори на художествени произведения. Каналите трябвало да бъдат грижливо приспособявани към условията на терена (как са постигали това те без никакви оптически земемерни прибори?). За тях бил необходим постоянен надзор, подобрения, ремонти — трябвало да бъдат снабдени със съоръжения, регулиращи движението на водата, и всичко това в продължение на столетия.

Самата природа била против хората. Нивото на реката Хила се меняло постоянно, количеството на валежите не можел да предскаже и най-добрият знахар. Катастрофите били неизбежни. След като изследвал грижливо мрежата от канали, Хаури си позволил да нахвърли следната картина:

„Когато към средата на лятото жегата в Аризона достига своя връх, гъстите облаци се превръщат в черни, буреносни грамади. Гонени от вятъра на пустинята, те предизвикват на различни места поройни дъждове. Един от тях, някъде около 900 г. засегнал най-високата тераса. Каналът се напълнил само за минути, пробил бреговия насип и изкопал в земята дълбоко корито близо до горния шлюз, докато се носел към долната тераса. Следите от тази катастрофа говорят по-красноречиво от всякакви теоретични предположения какъв труд е трябвало да полагат индианците-хохокам, за да поддържат движението на водата в каналите. Хората побеждавали пустинята с цената на непрекъснати и упорити усилия.“[13]

Какъв бил краят на този забележителен народ?

По неизвестни причини „градът“ Снейктаун „загинал“ около 1100 г. (това най-ново предположение на Хаури е изказано в негово писмо до автора на тази книга от 12.1.1970 г.). Хората обаче останали — малки групи основали скромни поселища в други части на долината и продължили да строят канали. През 14. век от север и изток нахлули други племена. Това било мирно нашествие, пък и самите хохокам цели хиляда години не били водили войни. Настъпила инфилтрация на индианци от културите Могольон и Анасази. Очевидно те били твърде многобройни (за всичко това ни разказва керамиката). Учените ги наричат „народа саладо“. Именно по това време възниква подобната на крепост четириетажна „Каса Гранде“ („Голяма къща“, исп. — б. пр).

Хаури обаче предполага, че потомците на хохохам са просъществували и че тяхната кръв тече сега в жилите на племето пима. Начинът на живот, типът на къщите, керамиката и системата на напояване са твърде сходни, за да бъде това просто съвпадение. Наистина в наши дни и някои индианци от племето пима притежават свои фордове. Показателно е обаче, че самите индианци, които помагали на Хаури по време на разкопките, все повече и повече се убеждавали, че копаят сред земите на своите прадеди. И когато разкопките приключили, те устроили на учените празненство в знак на благодарност. Поднесли им подаръци — чудно красиво изплетени кошници, а после запял шестгласен мъжки хор: християнски химни на езика на племето пима!

 

 

Преди да преминем към царевицата, която била икономическата основа за развитието на всички тези култури, нека се запитаме дали са ни научили на нещо създателите на културата Хохокам. Хаури завършва своята статия в „Нашънъл Джеографик Магазин“ със следното философско заключение:

„След толкова години занимания с историята на изчезналите хохокам, аз съм убеден, че техните постижения крият поука и за нас. Тайната на успехите им е твърде проста: те са се борили с природата, но не са злоупотребявали с нея. Превърнали се в съставна част от екологическата равновесна система, вместо да я нарушат. Приели условията на съществуване в суровата околна среда и преживели повече от хилядолетие.

За нашето поколение с неговите отровени реки и замърсен въздух, с неговите всеобхватни и резки изменения на околната среда, с неговия недостиг на прясна вода и растяща злоупотреба с все повече намаляващата свободна земя постиженията на жителите на Снейктаун имат дълбок, поучителен смисъл.“[14]

Бележки

[1] McGregor, Southwestern Archaeology.

[2] Emil W. Haury. „A Possible Cochise-Mogollon-Hohokam Sequence“, Proceedings of the American Philosophical Society, 86, No 2 (1943).

[3] Martin, Digging Into History.

[3] Kenneth P. Weaver, „Magnetic Clues Help Date the Past“, National Geographic Magazine, 131, No. 5 (May, 1967).

[4] Gordon R. Willey, „New World Prehistory“ in New Roads to Yesterday, ed. J. R. Caldwell (New York: Basic Books, 1966).

[5] Хаури обаче по друг начин възприема това име: „безследно изчезнали“ е само романтична интерпретация на думата, защото „хохокам“ означава по същество „съвсем износен, употребен, негоден“. Спуканата автомобилна гума е „хохокам“. Старото, изоставено село е също „хохокам“ или вече изпълнило функциите си.

[6] Harold S. Gladwin, „Approach to the Problem“ in Excavations at Snaketown.

[7] Martin. Digging into History.

[8] Gladwin, Excavations.

[9] Emil W. Haury. „First Masters of the American Desert: The Hohokam“. National Geographic, 131, No. 5 (May, 1967).

[10] Haury, „First Masters“.

[11] Текстът е от албума на Вайдиц, който се намира в Германския музей в Нюрн-берг; вж Ceram. C. W. — „Goiter, Grdber und Gelehrte im Bild“, Hamburg 1957. S. 283.

[12] В. Н. McLeod or Inspiration Copper Company доказа чрез точен анализ, че тези малки камбанки са лети, за което е необходима температура на топене 1130° С. Възможно ли е индианците от племето хохокам да са получавали такава висока температура? — вж Gladwin. Excavations at Snaketown.

[13] Haury, „First Masters’“.

[14] Haury, „First Masters“.