Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First American, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

7. Пластове и керамика

През двадесетте години хотел „Ел Навахо“ в Галъп, щата Ню Мексико, бил сборен пункт на археолозите, които се събирали по случай ежегодните индиански фестивали. Веднъж сред весела компания седял там „Тед“ Кидър и шеговито запитал:

„Как бихте постъпили, ако ви се наложеше да работите в Пекос? Току-що направих сондажен изкоп по склона на един хълм, образуван от отпадъци, и открих най-старата керамика в най-горния пласт, а новите парчетии — в най-долния.“

Колегите му го погледнали с недоумение, тъй като тези думи обръщали надолу с главата непоклатимите закони на стратиграфията.

Недоумението продължило, докато Кидър не обяснил, че последните жители на Пекос очевидно — или по-точно казано, съвсем не очевидно, тъй като това станало ясно след дълго обмисляне и грижливо изследване на околната обстановка — изкопали нова дълбока яма на мястото на стара, застроена площ, изхвърлили горния пласт настрани и върху него натрупали долните. По този начин обърнали наопаки иначе неизменната последователност на археологическите пластове — на „стратите“.

Но това — продължил Кидър — далеч не бил най-заплетеният проблем в Пекос. „Там аз попаднах — разказва той — на погребение, в което се намираха едновременно всичките шест различни стила керамика — съдове от всички видове, произвеждани някога в Пекос от най-древни времена до края на развитието.“ И с още по-широка усмивка дал единственото възможно обяснение на този факт: „По всяка вероятност някакъв праисторически колекционер е работил там преди мен.“[1]

 

 

Когато във встъпителната част на тази книга говорихме за разкопките на могилата, извършени от Джеферсън, ние обяснихме значението на стратиграфията, на науката за пластовете, която — нека подчертаем още веднъж — този необикновен президент на Съединените щати пръв в цялата история на световната археология, включително и европейската, използва практически и целенасочено.

Всичко изглежда необикновено просто. При разкопки най-новите пластове винаги се намират най-горе, а най-старите — най-долу. Когато следователно бъдат открити повече пластове, които могат да бъдат разграничени и номерирани въз основа на съдържащата се в тях керамика, получава се една относителна хронология. В случая прилагателното „относителна“ означава, че не може да бъде определено времетраенето на всяка от културите в конкретния пласт, нито пък времето на възникването на най-долния от тях според християнското летоброене.

„Но как се появяват изобщо тези пластове?“ — ще запита незапознатият с тези въпроси читател. Те възникват в продължение на столетия в резултат предимно на различни природни причини, като например геологическите промени. Затова и стратиграфията се е оказала извънредно полезна на първо място в геологията. За пионер на тази наука с право е смятан Уилям („Страта“) Смит, който през 1816 г. публикува книгата „Определяне на пластове според изкопаемите вкаменелости“ („Strata Identified by organized Fossils“). Пластове възникват обаче и в много по-къси периоди от време навсякъде, където живеят хора. Хората копаят землянки или строят къщи. Разрушават ги бури или свличания на почвата, наводнения, пожари или войни. Често жителите напускат разрушените селища, но най-често, било по целесъобразност, било по силата на инерцията, те почват отново да строят на същото място, при това не веднъж, а много пъти!

Каквото не им е нужно повече, го изхвърлят. Често това става на едно и също място в продължение на столетия. За възникването на археологически пласт понякога е достатъчно и едно поколение. Такива пластове могат да се появят и в една от нашите ями за смет, стига да бъде използвана достатъчно дълго. Да предположим, че първата кола с отпадъци е изсипана на това място през 1930 година. Тогава днес — ако, разбира се, провеждаме разкопките в съответствие с правилата на стратиграфията — ние бихме попаднали в най-долните слоеве на тенджери и тигани, направени главно от желязо и съвсем рядко от алуминий. Старите автомобилни гуми в най-долния пласт ще се различават рязко от гумите с бял кант, които ще открием в горните пластове. Собствените ни играчки от онези времена ще изглеждат далеч по-примитивни от сложните механизирани играчки, които днес изхвърлят нашите деца. В определен момент започва съвсем рядко да се срещат метални консервни кутии — това са годините на войната. Долу се оказват многобройни бутилки, горе — почти изключително консервни кутии, а ако се срещнат бутилки, те имат вече съвършено други запушалки. Предметите от пластмаса се появяват едва в най-горния пласт. Всеки може да се позабавлява, като си представи други възможни варианти в съдържанието на подобни, неотдавна възникнали пластове.

Както виждаме, принципът на стратиграфията е много прост. Двата случая, приведени от Кидър, обаче показват колко много проблеми могат да възникнат на практика. Английският генерал Пит Ривърс — истинското му име е Лейн Фокс, но през 1880 г. той с удоволствие го сменил, тъй като новото му давало право да претендира за едно голямо наследство — усъвършенствал стратиграфската техника на разкопките, която доста примитивно е била прилагана още от Хайнрих Шлиман в Троя, като я превърнал в метод, наречен по-късно от сър Мортимър Уилър „триизмерен“. Според него скиците на разкопките трябва да бъдат толкова точни, че да съществува теоретична възможност всеки изкопан предмет да бъде върнат на своето първоначално местонахождение. Самият Уилър усъвършенствал още повече този метод. Но той предупреждава начеващите археолози за коварствата на стратите: „Първият закон при тях гласи, че в това отношение не съществуват неизменни закони.“[2]

След Кидър археолозите на Северна Америка издигнаха стратиграфията до равнището на истинско изкуство.[3] Прочутите разкопки в Снейктаун, проведени през 1934 и 1935 г. от Емил У. Хаури, Харълд и Нора Гледуин и Е. Б. Сейлс, бяха извършени толкова прецизно, че тридесет години по-късно, при тяхното възобновяване, Хаури с гордост можеше да каже, че новите данни „допълват нашите заключения, но с нищо не им противоречат“[4]. По време на неотдавнашните разкопки в една пещера в щата Уайоминг археолозите успяха да, разграничат точно тридесет и осем отделни пласта, обхващащи периода от 7280 г. пр. н. е. до 1580 г. от н. ера![5]

stratigrafia_absaroka.jpgСтратиграфия на една скална пещера в планината Абсарока близо до парка Йелоустоун. Благодарение на находките от тридесет и осемте пласта става ясно, че пещерата е била обитавана в продължение на 9000 години. В най-долните пластове са намерени само върхове на копия за ръчно мятане и за изхвърляне с атлатъл, а в по-горните — вече изкусно изработени върхове на стрели.

Смъртен е не само човекът — преходни са и повечето от нещата, които той е създал. Това особено важи за изделията на праисторическия човек, изработени от дърво, кости, плетиво и тъкан. Като си дадем сметка колко крехки и неустойчиви са тези неща, за нас е истинско чудо, че археолозите все пак са били в състояние да намерят толкова много.

Има само едно изключение. Керамиката е почти неуязвима за влиянието на времето!

Още през миналия век археолозите разбрали какъв ключ за разгадаването на тайните на миналото ни дават различните стомни, вази и блюда дори в онези случаи, когато от тях са останали само парчета, струпани на купища пред входовете на предисторическите жилища (северноамериканските археолози имат четири различни наименования за тези останки — „dump heaps“, „kitchen middens“, „refuse piles“ и „trash mounds“, които еднакво биха могли да бъдат преведени най-общо като „купчини смет“). Затова шеговито ги наричат „pothunters“ или „ловци на грънци“, макар че днес с тази дума назовават неодобрително безскрупулните иманяри и грабители на гробове — с една дума, крадци, които търсят единствено предмети, годни да бъдат обърнати в пари. Дори самата „класическа“ археология първоначално се е отнасяла с пренебрежение към този нов „отрасъл“ на изследванията.

Преди петдесет години оксфордският учен Годли, осмивайки своите колеги, които току-що започвали да оценяват правилно значението на археологическите паметници за изучаването на древния свят, пише следните шеговити стихове:

„Не стиховете или прозата —

а грънците еднички

накрая ще разкажат що хората

правели и мислели са всички.“

Всъщност невъзможно е да бъде надценено значението на керамиката за археологията. С керамиката започва човешката цивилизация. Глинените съдове, първоначално измесени ръчно и сушени на слънцето, по-късно изпичани на огън, са може би първата техническа продукция, а техните орнаменти — може би първата художествена изява, ако не смятаме наскалната и пещерната живопис. Почти винаги появата на керамиката съвпада със зараждането на земеделието и с преминаването към уседнал начин на живот.

Тези керамични съдове бързо получават най-различно приложение. Те се използват за ядене, за пиене и за съхраняване на хранителни припаси, но също и като урни, в които се поставя пепелта на мъртвите, а като гробни дарове съпровождат мъртвите в задгробния им път. Глинените фигурки, идолите, създадени по образ и подобие на човека, са първите отражения на религиозните представи в изобразителното изкуство. Често пъти местата, откъдето добивали глина, били строго пазени в тайна и понякога се намирали на стотици мили разстояние; такъв е случаят например с глината, от която правели лулите на мира — защото индианците са подарили на Стария свят не само тютюна, но и лулите, които вървят с него.

Керамиката, която по-късно започнали да изпичат в пещи, да покриват с глазура и да украсяват с все по-голямо художествено майсторство, съпровожда всички човешки култури. Степента на нейната обработка говори за фазата на развитие на дадена култура. А пластовете с керамични чирепи често пъти са единственият използваем стратиграфски материал, който имаме за дадена култура.

Удивителното развитие на керамиката лесно може да бъде проследено във всеки музей, който притежава сравнително правилно изградена в хронологическо отношение експозиция. Първо се появяват грубите утилитарни или случайни дебелостенни форми с необработена повърхност и с още оскъдна украса. После отчетливо проличава все по-умелото обработване на глината, която сякаш изведнъж става по-податлива на моделиране, а формите са по-закръглени и по-правилни. Първите орнаменти — обикновените линии и точки, нанесени като че ли от несигурна детска ръка стават постепенно все по-точни и по-уверени, после се освобождават от своя произход, свързан с кошничарството, придобиват по-голяма свобода и артистичност. След това се появяват първите багри — бяла, черна, червена. Постепенно съдовете, чашите, вазите стават все по-тънкостенни, по-твърдо и по-равномерно изпечени, с по-гладка повърхност, използват се все повече цветове и все по-сложни орнаменти. Нито едно друго произведение на човешката ръка не свидетелства толкова ясно и убедително за развитието на примитивното състояние към цивилизованото, от грубото към изящното, от утилитарния предмет към онова, което вече може да бъде наречено произведение на изкуството. Достатъчно е да направи човек сто крачки в някой музей, за да проследи това развитие. Само че тези крачки трябва да бъдат направени бавно, с размисъл и с известно чувство на благоговение…

chinia_puma.jpgНай-красивата и изкусно орнаментирана керамика на Югозапада са изработвали индианците от племето мимбри. На това блюдо, датиращо от 10. — 12. век, е изобразена стилизирана пума. Когато такова блюдо поставяли в гроба да съпровожда покойника, често умишлено го счупвали, т. е. „принасяли в жертва“.

Къде е изнамерена най-ранната керамика? И кога?

Тя е била известна в Древния изток преди повече от 7000 години, в Китай — вероятно отпреди 4000 години, а в Америка — от 2500 г. пр. н. е. И веднага при американската керамика изниква един сложен проблем — керамика на тази възраст е намерена както в Централна Америка по на юг, така и в североизточната част на Северна Америка (археолозите различават т. нар. „нуклеарна“ (сърцевинна) и „уудланд“ линии на развитие.[6]) Тези две керамични култури са различни една от друга и възникват на два пъти, при това независимо от Стария свят. Естествено по-късно може да са се прибавили и влияния от азиатските култури. Също така е естествено, че тези типове керамика са се разпространили из целия американски континент и са се смесили, като взаимно са си оказвали влияние. Възможно е дори керамиката да се е появила и за трети път, но само в Северна Америка, и то доста по-късно, около 400 г. от н. е., в района на долината Сан Хуан, някъде около т. нар. „Фоур Корнърс“ (Четири ъгъла) на Югозапада (но целият проблем относно оригиналния характер на тамошната керамика е предмет на големи спорове).

Колкото и странно да изглежда, все още съществуват историци, особено в Европа, които не са в състояние да мислят без понятието „влияния“. По непонятни причини те не желаят да признаят в историята на културата едно явление, което наблюдаваме в историята на развитието на техниката, а именно че неведнъж чак до наши дни едно и също откритие или изобретение е било правено едновременно по няколко пъти и на няколко места. Така и керамиката е изнамерена самостоятелно в Америка, при това поне на два пъти! Като имаме предвид огромното количество керамика, намерена в Северна Америка, неволно се запитваме колко време е било нужно в онези предисторически времена за създаването на един керамичен съд. Едва през 1925 г. били направени първите сериозни опити да бъде даден обоснован отговор на този въпрос. За направата на едно малко блюдо с орнаменти са били необходими около два часа работа, а освен това около дванадесет часа за изсушаването му. Изпичането траело от 36 до 80 минути.

 

 

Но как е станало това?

Любителите на литературни лакомства навярно познават творчеството на английския сатирик Чарлз Ламб. Преди повече от 150 години той написва едно странно есе под заглавие „Трактат за свинското печено“. В него Ламб развива теорията, че изкуството да се пече месо било открито в дълбока древност от китайското момченце Бо-бо, което, като си играело, подпалило колибата на своя баща, в която изгорели девет прасенца. И тогава „до ноздрите на Бо-бо достигнал чуден аромат, какъвто никога преди това не бил усещал“. Дотук добре! Сатирата на Ламб се свежда до твърдението му, че от този момент китайците, в продължение на много поколения (което е напълно логично), изгаряли своите колиби заедно със затворените там свине, за да могат да ядат чудесно печено.

Ако сега казваме, че същинската индианска керамика се е появила с процеса на изпичането, можем спокойно да допуснем, че някакъв индиански Бо-бо, невинно дете, също в дълбока древност, като си играело един ден, хвърлило в огнището едно изсушено само на слънце блюдо. И тогава изплашената отначало майка открила с радост, че съдът не само не се развалил и не се разпукал, но станал много по-твърд и далеч по-удобен за употреба.

Това е чисто материалистическо обяснение: „Общественото битие определя съзнанието.“ Идеалистическото обяснение обаче би било следното: една умна глава е стигнала до мисловното заключение, че след като топлото слънце прави меката глина твърда, то по-горещият огън би трябвало да я направи още по-твърда — „Съзнанието определя общественото битие“.

pueblo_bonito.jpgРеконструкция на пуебло Бонито в сегашния „Национален парк-паметник Каньон Чако“, щата Ню Мексико. Ясно личат многобройните кръгли киви. Рисунката е от прочутия изследовател на Югозапада Уилям Хенри Джексън, фотограф и художник, посетил развалините през 1877 година. В това огромно пуебло с около 800 помещения д-р Дъглас прави своите първи датировки въз основа на годишните кръгове на дървесното стъбло и установява, че строителството е продължило от 919 до 1130 г. от н. е.
pueblo_taos.jpgСеверната част на пуебло Таос, както е изглеждало през 1886 година. Въпреки че днес Таос е най-посещаваното от всички пуебло северно от Санта Фе, щата Ню Мексико, в него все още живеят индианци и както преди използват подвижните стълби към входовете на покривите. Тук е идвал писателят Д. Х. Лорънс, а швейцарският психолог Карл Густав Юнг (1875 — 1961) се е вслушвал в нашепванията на древната мъдрост (вж 10. глава).
bratia_uedaril.jpgПетимата братя Уедърил, от които Ричард (в средата) има особено големи заслуги за изследването на пещерните градове в Меса Верде, щата Колорадо, и в района на Фоур Корнърс — единственото място в Съединените щати, където се срещат границите на четири щата: Юта, Колорадо, Ню Мексико и Аризона. Снимката е направена вероятно през 1893 г., няколко години преди откриването на станалия днес легендарен Скален дворец.
rekonstrukcia_mesa_verde.jpgРеконструкция на всекидневна сцена в едно скално жилище, състоящо се от група дву- и триетажни сгради в една огромна полупещера в Меса Верде, щата Колорадо. Животът е протичал главно пред входовете, а стаите са били използвани предимно за складове и за спане. На преден план едно от домашните животни на пуебло-индианците — пуякът. Другото им домашно животно (те имали само две) било кучето.
dvorec_mesa_verde.jpgОткритият през 1892 г. от фермера Ричард Уедърил Скален дворец в Меса Верде, щата Колорадо, построен в една високо разположена сред скалите голяма естествена пещера. Туристката с детето е седнала на външната стена на една от многобройните киви, места за тайни събрания на мъжете, които били достъпни единствено през отвор в покрива.
kvadratna_kula.jpg"Развалините на квадратната кула" са друг обект сред осемстотинте скални жилища в района Меса Верде. Четириетажната кула превръща това пещерно поселище в истинска крепост. То сега е недостъпно за туристи, но може да бъде отлично наблюдавано от няколко близки точки.
keramika_hohokam.jpgНяколко от големите керамични съдове за съхраняване на хранителни припаси на индианците хохокам в Аризона, показани от уредничката на Аризонския щатски музей Вилма Кемла. Остро извитият ръб на отворите е типичен за късния период около 900 — 1200 г. Като елементи на декорацията виждаме и фигури на животни, напр. саламандърът върху съда на преден план вляво.
grimirane_hohokam.jpgКаменни козметични палети за смесване на багрите за гримиране у индианците хохокам от периода 700 — 900 г. Те били използвани повече от мъжете, отколкото от жените. Често ги изрязвали във формата на животински тела и обикновено достигали 15 см дължина. Най-голямата палета тук обаче е дълга 22,5 см.
rakovini_hohokam.jpgДълго време никой не знаел как индианците хохокам са извайвали върху крехките раковини тези изображения на животни — напр. гущерът вдясно. После открили, че това ставало чрез ецване, или химическо разяждане, на повърхността на раковината — процес, открит повече от 500 години преди Дюрер да го разпространи в Европа, — като за целта бил използван сокът на един кактус. Свидетелство за това е раковината вляво. Изображението било нанасяно с устойчиво на киселината вещество — това била първата фаза на обработването.

Аналогични обяснения могат да се предложат и за възникването на първите орнаменти, макар в този случай те да не са толкова рязко разграничени. Например плетената кошница, използвана за пренасянето на още ненапълно изсъхнала ваза, оставяла върху нея отпечатъци на резки, които след това, вече по навик хората започнали да имитират и върху блюда и съдове, за чието пренасяне не били нужни кошници. Не е изключение обаче — казват сега хората, които не са съвсем последователни материалисти, — първите орнаменти, открити от човека, да са били онези, които той нанасял върху собственото си тяло. Както е известно, сред индианците на Северна Америка оцветяването и татуирането на тялото били широко разпространени и някои учени твърдят, че може би този стремеж към украса ги е подтикнал да украсяват и предметите за всекидневна употреба. А богатството на формите? Няма съмнение, че първоначално характерът на формата бил определен от предназначението на предмета, но не бива да забравяме и извечния стремеж на човека към играта. Човекът винаги е бил и си остава „Homo Ludens“ („играещ човек“), както го определя в един от прочутите си трудове холандският историк на културата Йохан Хьойзинха.[7]

Трябва да имаме предвид, че намирането на керамиката е едно, а нейното интерпретиране и класифициране — съвсем друго. Пред археолозите възникват шест основни въпроса:

Къде, в каква среда и в какъв пласт е намерен един или друг предмет?

Какъв е характерът на материала?

Какъв е начинът на производство?

Какъв е стилът, формата?

Какъв вид украса е използван?

Какви са възможностите за датировка?

Във връзка с проблемите на датировката в последно време, най-вече в Калифорнийския университет, бе разработен един метод, който дава възможност съвършено точно да бъде установена абсолютната дата на създаването на което и да било керамично изделие. Това е т. нар. термолуминисцентен метод — измерва се светлинната радиация, предизвикана от повторното изпичане на стара керамика и дължаща се на радиоактивността на съдържащите се във всяка глина минерали.

През 1963 г. Е. Т. Хол от Оксфордския университет публикува кратко описание на този метод, като прояви известна резервираност при оценката на неговата ефективност. Но през 1970 г. той пише:

„Грънчарските изделия и керамиката винаги съдържат определено количество радиоактивни примеси — (например уран и торий) в концентрация от няколко милионни части. Тези вещества, в зависимост от тяхната концентрация в пробата, отделят с вече известна честота алфа-частици. Ако една алфа-частица бъде абсорбирана от минералите, съдържащи се в глината и заобикалящи радиоактивния примес, това предизвиква йонизация на минералните атоми — електроните се освобождават от своите здрави, естествени връзки с атомното ядро и по-късно, при условия на метастабилни състояния, в резултат на по-високата енергия, стигат до покой. По този начин се натрупва енергия. При нормални температурни условия тези електрони остават в метастабилните състояния или «капани». Ако в даден момент материалът бъде подложен на нагряване при достатъчно висока температура, например при изпичане на керамичен съд, хванатите в «капан» електрони се освобождават и луминесцират.

От момента на първоначалното изпичане, когато всички «капани» биват изпразнени, до настоящия момент на изследването е протичал процес на пълнене, пропорционален на поглъщането на алфа-частици от материала. Колкото е по-отдалечен този момент от наши дни, толкова повече тези капани са се напълнили и толкова по-интензивна ще бъде термолуминесценцията.

За да установим следователно възрастта на глинен съд, необходимо е да измерим:

I) Силата на светлинното излъчване при нагряване на изследвания материал.

II) Алфа-радиоактивността на предмета.

III) Способността на предмета при изкуствено облъчване от радиоактивен източник с позната интензивност да реагира с термолуминесценция.

Чрез комбиниране на резултатите от тези измервания е възможно да бъде установена абсолютната възраст на изследвания предмет или времето, изминало от момента на изпичането, или да се сравнят получените резултати с данните за други керамични съдове, чиято възраст е точно установена, за да бъде датиран изследваният образец.“[8]

 

 

Как стои обаче въпросът с тълкуването на находката?

Нека кажем направо, че това не е работа за любител! През 1965 г. аз, който не съм новак в европейската археология, посетих за първи път в Северна Америка терена на разкопките на една от древните индиански култури — културата Хохокам в Снейктаун, щат Аризона, ръководени главно от Емил У. Хаури. Както си вървяхме сред милиони керамични отломки, тук-там Хаури вдигаше от земята някое парченце с размери на дребна монета, върху което личеше само някоя точка или прекъсната линия, и си мърмореше: „Такъв и такъв период, смесица, такъв и такъв период, но това тук е много по-старо, виждате ли!“ На човек му идва… Но духовитата Ан Акстел Морис, която си е казала думата почти по всички въпроси, разказва за своето първо излизане „на терена“ през 1923 година:

„Човек трябва просто да го «почувства». Това звучи доста обезкуражаващо, но трябваше да минат няколко години, докато изведнъж получих озарение, както при овладяването на чужд език, който известно време сте слушали край себе си. Способността да идентифицирате различните видове керамика «прихваща» като ваксинация. Вечерта всичко ви е като в мъгла, а на другата сутрин ви просветва! Този номер идва с времето. Не е въпросът в точките или чертичките, в линиите или плоскостите, във формата или вида на глината, а в подсъзнателното комбиниране на всичките тези елементи заедно с едно неопределимо «друго нещо», което говори по-ясно от думите.“[9]

Друга, по-голяма специалистка — А. О. Шепърд — направи през 1954 г. опит да напише малък и прегледен наръчник по проблемите на керамиката и нейната класификация, в резултат на което излезе книга с обем 414 страници![10]

А сега да се запознаем с двата най-важни приноса от естественонаучен характер, които Северна Америка е направила за цялата световна археология.

Бележки

[1] Morris, Digging in the Southwest.

[2] Wheeler, Archaeology from the Earth.

[3] Емил Хаури в предисловието към новото издание на първия отчет: Harold S.Gladwin et al. Excavations at Snaketown 1938: reprint ed., (Tucson: University of Arizona Press, 1965).

[4] Waldo E. Wedel, Wilfred M. Husted, and John H. Moss. „Mummy Caves: Prehistoric Record from Rocky Mountains of Wyoming“ Science, 160, No. 3824 (April 12, 1968).

[5] Gordon R. Willey, „New World Prehistory“ in New Roads to Yesterday, ed. Joseph R.Caldwell (New York: Basic Books. 1968).

[6] Carl E. Guthe, Pueblo Pottery Makign; A Study at the Village of San Ildefonso. Papers of the Phillips Academy, Southwestern Expedition. No. 2 (New Haven. 1925). Споменатите данни са взети от: Paul S. Martin, George I. Quimby, and Donald Collier, Indians Before Columbus (Chicago: University of Chicago Press, 1947).

[7] Johan Huizinga. Homo Ludens: A Study of the Play Element in Culture (Boston: Beacon Press. 1955).

[8] E.T.Hall. „Dating Pottery by Thermoluminiscence“ in Science in Archaeology, 1970.

[9] Morris. Digging in the Southwest.

[10] Anna O. Shepard, Ceramics for the Archaeologist (Washington, D. C: Carnegie Institution of Washington, 1956).