К. В. Керам
Най-древният жител на Америка

Президентът и индианските могили

През 1781 г. във Вирджиния, един от тогавашните тринадесет Съединени американски щати, се появила твърде необикновена книга, по-късно станала известна под наименованието „Бележки за Вирджиния“ („Notes on Virginia“). Нейното точно заглавие гласи: „Бележки за щата Вирджиния, написани през 1781 година, донейде коригирани и допълнени през зимата на 1782 година, за ползване от един знатен чужденец в отговор на някои поставени от него въпроси относно…“^[6] („Notes on the State of Virginia; written in the year 1781, somewhat corrected and enlarged in the winter of 1782. for the use of a Foreigner of distinction, in answer to certain queries proposed by him respecting…“). Следват двадесет и три по-къси или по-дълги глави.

Най-необикновеното на тази книга е личността на нейния автор. Обременен в продължение на повече от десетилетие с извънредно отговорни политически задължения и известен на обществеността почти изключително като държавник, в своите „Бележки за Вирджиния“ той показва енциклопедични познания и при това ги поднася на блестящ английски език. Тези двадесет и три глави на „Бележките“ съдържат много повече от обикновено описание на щата Вирджиния; те представляват истинска енциклопедия на неговия роден край. Едва ли по онова време е имало друг географски район на нашата планета, който да е бил описан с такава точност — най-малкото пък в една нова, девствена, едва извоювала свободата си страна.

Авторът разглежда топографията и геологията, икономиката и политиката, зоологията и ботаниката на Вирджиния, дава данни за реките и пристанищата, за полезните растения и дивите животни (между другото той се осмелява да влезе в спор по някои въпроси с най-големия авторитет на своето време, френския естествоизпитател Бюфон), за полезните изкопаеми и за военноморските сили (три кораба с шестнадесет оръдия и още два или три по-малки въоръжени съда, „рядко… годни да бъдат използвани“). В XI глава, под заглавието „Аборигени“, той съобщава за самостоятелни изследвания, които са уникални за онова време. Можем да кажем, че този човек, Томас Джеферсън, който двадесет години по-късно ще стане третият президент на Съединените американски щати, описва в нея — ни повече, ни по-малко — първия опит за научно обосновани археологически разкопки.

Естествено по онова време в Европа вече отдавна се е копаело. Но за научни методи тук трудно може да се говори, тъй като лопатите на копаещите се направлявали обикновено от случайността и алчността. Думата „археология“ вероятно е въвел в употреба през 1674 г. пътувалият из Мала Азия и Гърция лекар Якоб Шпон (от гръцкото archaios — стар). До 19. век обаче тя рядко означава нещо повече от изучаване изкуството на древните народи, и то предимно на гърците и римляните. Немският учен Йохан Йоахим Винкелман (1717 — 1768), когото археолозите от цял свят все още тачат като „баща на археологията“, публикува през 1764 г. своя епохален труд „История на изкуството на древността“^[7] („Geschichte der Kunst des Altertums“). Твърде вероятно е извънредно начетеният Джеферсън да е познавал тази книга — за онова време той е притежавал може би най-ценната частна библиотека в Америка. Книгата на Винкелман обаче е история на изкуството, по-специално на скулптурата. Тя в никакъв случай не е изследване на общата култура, а днешните археолози смятат за своя крайна цел да открият, опишат и интерпретират именно културата като цяло. Освен това самият Винкелман никога не се е занимавал с разкопки. Той изгражда своите теории въз основа на находки, направени в Херкулан и Помпей от други. А разкопките по тези места, започнати от 1711 г. нататък, представлявали по същество иманярство, изравяне изпод земята на произведения на изкуството за кралските колекции. Прилаганите там методи на работа биха ужасили съвременния археолог. Тези иманяри всъщност повече унищожавали, отколкото изваждали изпод пластовете на хилядолетията, и в настървеното им ровене не ги възпирала и следа от елементарна научна добросъвестност. И ето че през 1781 г. откриваме в Америка един държавник и джентълмен-фермер, който съобщава за разкопки, извършени от чиста любознателност и по такъв старателен начин, че 173 години по-късно известният британски археолог сър Мортимър Уилър ще каже: „Не лошо постижение за един държавник, обременен с други задължения.“^[8]

Впрочем Томас Джеферсън (1743 — 1826) е един от най-необикновените хора на своето време в Америка — време, богато с големи умове. Редом с него живеят и работят Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин, Александър Хамилтън, Джон Адамс и Том Пейн.

Сред тях Томас Джеферсън се откроява като автор на един от най-значителните политически документи в историята на САЩ — Декларацията за независимостта. Този документ, независимо от годините, прекарани на президентския пост, бележи връхната точка на неговото поприще или, по-точно, на неговата обществена дейност, която засяга безкрайно много области. Баща му бил плантатор на тютюн, мирови съдия и полковник от опълчението, закупил навремето своите 400 акра земя срещу една огромна бъчва пунш от арак — силна оризова ракия. Томас Джеферсън израства в хубава плантаторска къща на един покоен приятел на баща си. Завършва право и отрано навлиза в света на политиката. На двадесет и шест годишна възраст става депутат в „House of Burgesses“ на щата Вирджиния — първия граждански законодателен орган, създаден на американска земя. В свободното си време усилено се занимава с изкуство, литература и наука, а също и с музика, чете гръцките и латинските класици в оригинал, сам проектира и построява своята великолепна и станала по-късно известна в цял свят къща „Монтичело“, в която десетилетия наред се срещат най-изтъкнатите умове на Америка. От „Монтичело“ се излива неспирният поток на неговите стимулиращи, поучаващи или полемични писма. В края на живота му те наброяват осемнадесет хиляди — изпълнени с най-напредничави идеи върху негърския въпрос (въпреки че самият той все още притежавал роби), върху религията (през целия си живот ратува за свобода на вероизповеданията), върху проблема за индианското население (в писмо до племената делауери, мохикани и мунри той пише през 1808 г.: „Чрез женитби вие ще се смесите с нас, вашата кръв ще потече в жилите ни и заедно с нас ще се разпространи върху този голям остров“^[9] — велика идея за онова време, още повече че съвсем не е била изказана в символичен смисъл). И всичко това става в една още девствена страна, където почти няма добри пътища, а по-голямата част от жителите живеят в дървени хижи, носят мокасини и шапки от енотова кожа, обличат се в домотъкани дрехи и почти не знаят да пишат.

На старини Джеферсън изпада във финансови затруднения. Принуден е да продаде на Конгреса за 23 000 долара своята библиотека — така се поставя началото на „Конгресната библиотека“, една от най-големите в наше време. Но и тази сума се оказва недостатъчна. Застрашено е дори неговото имение „Монтичело“. Тогава градовете организират подписка за събиране на средства и спасяват дома на великия старец. И още веднъж той увенчава голямото си житейско дело, като основава Университета във Вирджиния и председателства лично, на осемдесет и две годишна възраст, церемонията по откриването му. Малко след това той съчинява надписа на своя надгробен камък: „Тук е погребан Томас Джеферсън, автор на Декларацията за американската независимост, на Статута за свободата на вероизповеданията в щата Вирджиния и баща на Университета на Вирджиния.“ Той умира на 4 юли 1826 г. — точно в деня на петдесетгодишнината от прогласяването на Декларацията за независимостта, ден, в който се чества националният празник на Съединените щати.

В един от редките промеждутъци на затишие, когато в началото на 80-те години на 18. век поради възникнали разногласия Джеферсън е принуден да напусне поста губернатор на Вирджиния, и временно да се оттегли от политическа дейност, той пише своите „Бележки за Вирджиния“. Още докато е жив, тази книга претърпява шестнадесет издания. Едно издание в ограничен тираж от 200 екземпляра излиза през 1872 г. в Париж, друго, пет години по-късно — в Лондон, а има дори немско издание в Лайпциг от 1879 година.

Там, в няколко страници, намираме разсъжденията и изводите, които до такава степен свързват този забележителен човек с развитието на археологията в Северна Америка, че той несъмнено заслужава мястото, отредено му в началото на нашата книга.^[10]

Интересно е, че Джеферсън започва своето изложение с едно крайно обезсърчаващо изявление: „Аз не знам — пише той — за съществуването на нещо, което би могло да се нарече паметник на индианската култура, защото не мога да възвелича с това название върхове на стрели, каменни брадви, каменни лули и грубо издялани изображения.“ Но едва изказал тази мисъл, той назовава и изключението: „Освен ако това не са надгробните могили, които се срещат в изобилие навсякъде из страната.“ И той ги описва, като навсякъде употребява за могилни погребения старинната дума „barrow“ вместо използвания днес термин „маунд“ („mound“).

„Те са различни по големина: някои са насипно-землени, други са изградени от несвързани помежду си камъни. За всички е било очевидно, че те са служели за последно жилище на мъртвите, но при какви точно случаи са били издигани, е останало неясно. Някои вярват, че те покриват тленните останки на падналите в сражения, станали на същото това място. Други пък свързват техния произход с широко разпространения сред индианците обичай да събират на определени периоди от време останките на своите мъртви на едно място, независимо от това, къде са били погребани при смъртта си.“

За да сложи край на тези догадки — с други думи, ръководен единствено от жаждата за знание — той решава: „Тъй като една от тези могили беше наблизо, аз пожелах да разбера дали някое от тези схващания е вярно, и кое именно. За тази цел се заех да разкопая могилата и подробно да я изследвам.“

След това Джеферсън дава системно описание на местността, така точно и изчерпателно, че дори съвременният археолог не би могъл да го направи по-добре. Въпросната могила се издигала сред широка равнина, срещу няколко хълма, по които личали останки от индиански поселища. Тя имала куполообразна форма с диаметър на основата около тринадесет метра. Първоначално може да е била около четири метра висока. Това заключение Джеферсън прави, защото има предвид обстоятелството, че през последните дванадесет години земята е била разоравана, така че равнището на почвата по тези места е спаднало до два и половина метра. Запазените следи му позволяват да установи, че преди обработването на земята там са се издигали дървета с дебелина на ствола до 30 см в диаметър. След това той започва да разказва за приключението си по време на самите разкопки. Не споменава нито дума за чувствата, които сигурно са го вълнували, преди първия удар на лопатата да проникне в това тъй загадъчно минало. Отчетът му звучи толкова делово, сякаш цял живот не се е занимавал с нищо друго.

„Отначало разкрих на няколко места горния почвен слой и попаднах на събрани човешки кости, които се намираха на дълбочина от 15 до 90 сантиметра под повърхността. Те лежаха в пълен безпорядък, някои отвесно, други наклонено, трети хоризонтално, обърнати на всички небесни посоки, разбъркани и свързани само от почвения слой.“

Джеферсън не се задоволява просто да констатира безредието, а го описва подробно и логично стига до няколко убедителни извода: „Кости от най-различни части на скелетите бяха намерени едни до други, например; дребни костици от стъпало се оказаха в кухината на един череп; на места много черепи се опираха един о друг, обърнати с лицевата част надолу, настрани или върху тила си, нагоре и назад, така че се създаваше впечатление като че ли костите са били изсипани безразборно от чувал или кош, а след това засипани със земя, без ни най-малка грижа за взаимната им връзка. Най-многобройни бяха черепите, долните челюсти и зъбите, както и костите от ръце, бедра, стъпала и китки. Запазени бяха само малко ребра, някой и друг шиен или гръбначен прешлен… и само в един случай костта, образуваща основата на гръбначния стълб. Десет черепа бяха толкова крехки, че повечето се разпадаха при първото докосване. Другите кости бяха по-здрави. Имаше зъби, които бяха твърде малки, за да принадлежат на възрастен човек; един череп, който от пръв поглед личеше, че е на дете, но той се разпадна още при изваждането, сякаш за да избегне по този начин по-подробно изследване. Освен това бе намерено ребро и част от долна челюст на напълно развит човек, сетне друго ребро на дете, част от детска челюст, на която още не бяха израснали зъби. Последната находка най-недвусмислено доказваше, че тук са били погребани и деца, поради което обърнах на нея особено внимание. Беше парче от дясната половина на долна челюст. Краищата, които я свързваха със слепоочната кост, бяха напълно запазени. Самата кост беше твърда чак до мястото на пречупването, което, доколкото можех да преценя, се намираше някъде в областта на резеца. Горният ръб на челюстта, където би трябвало да са корените на зъбите, беше съвсем гладък. Поставена редом до челюстта на възрастен човек, така че ставните връзки да съвпадат, нейният счупен край достигаше едва до мястото на предпоследния кътен зъб от челюстта на възрастния. Тази кост имаше бял цвят, докато всички останали бяха пясъчно кафеникави. Тъй като детските кости са по-меки, те вероятно се разпадат по-бързо и това може би обяснява защо бяха намерени толкова малко от тях.“

След това Джеферсън взима следното съвсем просто решение: „Тогава се заех — пише той — да прекопая един вертикален разрез през могилата, за да изследвам вътрешната ѝ структура.“

Това изречение ознаменува раждането на една специализирана археологическа дисциплина!

За нашата история на северноамериканската археология има значение не какво е открил Джеферсън в тази могила, а как го е открил, как веднага прави изводите си и успява да вдъхне живот на гробната могила с нейните кости, като осъзнава фактора време и следователно развитието:

„Разрезът — пише той — минаваше на около метър от центъра на хълма, стигаше до някогашната земна повърхност и беше достатъчно широк, за да може човек да се движи в него и да изследва стените му. На дъното, т. е. на равнището на околното поле, намерих кости, над тях малко камъни, докарани от един склон на около 400 метра разстояние и от реката, отстояща на около 200 метра, след това дебел пласт земя, после пласт (stratum) от кости и така нататък. На единия край на изкопа имаше четири ясно различими пласта кости, а на другия — три. При това разположението на пластовете в едната част на могилата не отговаряше на разположението на пластовете в другата. Костите, които се намираха най-близо до повърхността, бяха най-малко разрушени. Във всички намерени кости не открих никакви пробиви, каквито могат да бъдат причинени от куршуми, стрели и други оръжия. Според моите предположения в могилата бяха заровени около хиляда скелета. Както всеки лесно може да разбере, изложеното по-горе опровергава схващането, че могилата покрива само костите на паднали в сражение… Находките определено показват, че могилата дължи както появата, така и изграждането си на обичая да бъдат събирани останките на покойниците и погребвани на едно място; че първите събрани кости са били положени просто върху равната земя и засипани с малко камъни, а след това покрити с пръст, че следващият пласт кости е бил полаган върху тях и повече или по-малко ги е покривал в зависимост от количеството на костите в него, и така нататък. За това говорят следните обстоятелства:

1) количеството на костите;

2) безредното им разположение;

3) фактът, че те лежат в различни пластове;

4) несъвпадането на пластовете в различните части на могилата;

5) различната степен на разпадане на костите в тези пластове, което като че ли говори, че отделните погребения са извършени по различно време;

6) наличието на детски кости в могилата.“

В този кратък пасаж Джеферсън още през 1781 г. (тогава е написан първият вариант на текста) поставя началото на онзи метод, който по-късно ще се превърне в най-важно методологическо оръдие за всички археолози независимо от това дали работят в Далечния изток, в Междуречието (Месопотамия), в Египет, Юкатан или Аризона — метода на стратиграфията. Този метод позволява да бъде определена възрастта на останките въз основа на пласта, в който са намерени — с други думи, да се състави техният календар. Това звучи много просто. Но дори и днес, когато атомната физика и други научни дисциплини са дали на археолозите изключително прецизни методи за датиране на находките, стратиграфията си остава „висшата школа“ на всеки археолог, където всеки студент трябва да бъде обучен с най-голяма строгост и в която дори майсторът винаги може да научи нещо ново.

По-нататък в тази книга ще говорим още много за метода на стратиграфията. Но тук е уместно да се отбележи, че този необикновен човек, Томас Джеферсън, не само е набелязал основните черти на стратиграфския метод, но и всъщност е дал и неговото наименование, макар че трябвало да минат още сто години, преди този термин да влезе в езика на археологията. Защото в цитирания по-горе класически пасаж той употребява най-малко шест пъти думата „stratum“ в смисъл на пласт. И още една забележка мимоходом — същият този научен метод намери по-късно приложение по начин, за който Джеферсън не е могъл дори да сънува. Защото самият Джеферсън беше превърнат в обект на археологически изследвания. Предприемчивият американски археолог-любител Роланд Уелс Робино започна през 1954 г. да търси следи и останки от отдавна изчезналата къща, в която Джеферсън е бил роден. Той я намери и я разкри, прилагайки същия стратиграфски метод, който бе създаден от човека, играл някога на това място като дете.

Как би трябвало да класифицираме откритието на Джеферсън, неговия метод, извършеното от него в онази могила във Вирджиния? Европейските историци на археологията не споменават нищо за него. Единствено изключение прави сър Мортимър Уилър, директор на няколко археологически института и един от най-добросъвестните археолози-изследователи в Англия и Индия. Ето какво пише той:

„Джеферсън описва разположението на могилата във връзка с окръжаващата я природна среда и свидетелствата за човешки поселища. Той открива елементи от геоложки интерес в материалите, от които е изградена могилата, и проследява техния произход. Определя стратиграфските особености на костните останки. И свързва по обективен начин намереното от него със съществуващите тогава теории.“ Нека тук повторим оценката на Уилър: „Не лошо постижение за един държавник от 1784 година, обременен с други задължения!“ Уилър обаче бърка датата — това е било три години по-рано.

Джеферсън не би могъл да знае кога са живели създателите на тези могили и какво са представлявали като народ. Той знаел, че има много такива могили, но не подозирал, че само в долините на реките Мисисипи и Охайо се намирали хиляди от тях — единствени по рода си в света със своите съвсем чудновати форми, напомнящи често фигури на животни. Но той несъмнено е поставил най-важния въпрос — въпроса за първия американец, за най-древния жител на Америка. Откъде са дошли строителите на тези могили? Отговорът, който Джеферсън дава, е поначало правилен — от Азия, по северния път. Трябваше обаче да минат повече от сто и петдесет години, през които бяха предлагани най-невероятни теории, преди да можем да докажем безпрекословно, че именно това е верният отговор. Историята на издирването на тези доказателства, на търсенето на най-древния жител на Америка е темата на настоящата книга.

Трябва да имаме предвид, че не могилите, тези странни архитектонични свидетелства на едно загадъчно минало, са предизвикали първите въпроси от страна на първите европейци. Защото Северна Америка първоначално е била завоювана не от изток, а от юг — не от синовете на отците преселници след 1620 г., а почти столетие по-рано от испанците, идващи от Мексико. Те се натъкнали на крайно интересни постройки, но тези постройки не ги интересували, защото те търсели единствено злато. Испанците открили индианските „небостъргачи“, които назовали „пуебло“, но мечтаели да открият много по-легендарни места, като „Седемте града на Сибола“, където улиците били уж настлани със злато. С кръст и меч навлезли те в пуеблосите… и пропуснали една неповторима възможност — да подадат приятелска ръка на един предисторически народ. Ако бяха изследвали, вместо да грабят, те биха могли да ни оставят безценна информация за една ранна култура (защото те попаднали на пуеблоси, които са били непрекъснато обитавани в продължение на половин хилядолетие).

1. Колумб, викингите и скрелингите

Денят 12 октомври се чества в Съединените американски щати като национален празник. На този ден през 1492 г. Колумб открил Новия свят. Тъй като той мислел, че е достигнал бреговете на Индия, нарекъл местните жители „Indios“ — индианци. Наименованието „Америка“ било дадено на новия континент малко по-късно — в чест на пътешественика Америго Веспучи.

Много градове в Съединените щати, една планина и една река, един университет и безброй улици, кинотеатри и магазини носят името на Колумб. Денят на Колумб — това е ден на паради и веселие. Никога обаче неговата годишнина не е предизвиквала такава огромна демонстрация, както тази през 1965 година. Както съобщават вестниците, в продължение на пет часа движението в центъра на Ню Йорк било парализирано. Демонстрацията била организирана предимно от американци от италиански произход в знак на протест срещу една теория, която съвсем не била нова, но изведнъж получила нови данни в своя подкрепа и се наложило да бъде взето по нея най-сериозно отношение. Не кога да е, а само два дни преди Деня на Колумб вестник „Ню Йорк Таймс“ публикува една статия, която хвърля в страшна възбуда същите тези итало-американци, тъй като им отнема обекта на тяхната национална гордост, генуезеца Колумб. И все пак статията с дата „Ню Хейвън, 10 октомври“ не се опитва да привлече вниманието на читателя със сензационен тон. Тя започва с просто изложение на фактите:

„Днес Университетът в Йел съобщи за «най-вълнуващото картографско откритие на века» — единствената известна предколумбова карта на онези земи от Новия свят, които Лейф Ейриксон е открил през 11. век.“ Редом със статията е поместена и самата карта. Не би могло да има никакво съмнение — в левия горен ъгъл на картата отчетливо е написано името „Винланд“, за което днес вече безспорно се приема, че се е отнасяло за част от Северна Америка. Изследователите от Йелския университет установили, че картата е създадена „около 1440 година“ — т. е. повече от петдесет години преди откритието на Колумб. И за да бъде ефектът по-драматичен, същите тези учени решили — според „Ню Йорк Таймс“ — да публикуват за първи път картата именно във вторник, 12 октомври, в Деня на Колумб. Нищо чудно, че Италианското историческо дружество в Америка възприело този избор на датата като предизвикателство и отчело постъпката за крайно нетактична.

Откъде се бе появила изведнъж тази необикновена карта?

Това, че викингите са открили Северна Америка поне 500 години преди Колумб, го пише в учебниците вече от десетилетия. И има нещо иронично във факта, че десетина или петнадесетина милиона американизирани италианци продължават да смятат пътешествията на викингите за легенда и да честват всяка година откритието на Колумб. Защото, първо, съвсем не е сигурно дали Колумб въобще е италианец и, второ, въпрос на историческа обективност е да кажем, че Колумб не само не е стъпвал на северноамериканския континент, но и никога не го е и зървал отдалеч. Той е открил само островите, разположени пред Централна Америка. Пък и самата Южна Америка той е видял само по време на своето трето плаване през 1498 година. Една година преди това обаче — на 24 юни 1497 г. — англичанинът Джон Кабот наистина преоткрива (след викингите!) Северна Америка. Той стъпва на нос Болд в Нюфаундланд, после заобикаля по море нос Рейс, но след това не е успял да изследва бреговете на Северна Америка до нос Хатерас, както историците смятаха допреди няколко години, а според най-новите изследвания (както съобщи за това на автора адмирал Самюел Елиът Морисън в писмо от 3 декември 1969 г.) решил, че не разполага с повече време и че трябва да се върне обратно.

Във всеки случай, ако някой трябва да бъде прославян като откривател на Северна Америка (независимо от викингите и други по-късни изследователи, за които не се знае почти нищо), то този човек положително не е Колумб, а Кабот. За да бъде иронията още по-голяма, трябва да добавим, че този факт ни най-малко не накърнява националната гордост на италианците — защото истинското име на Джон Кабот е Джовани Кабото и той несъмнено е италианец, който просто е бил на служба при англичаните.

Що се отнася до произхода на Колумб, има много неизяснени неща. Вероятно той е роден в Генуа, но това в никакъв случай не означава, че родителите му са италианци. Първото по-значително събитие в неговия живот, за което разполагаме с данни, е участието му, навярно още на четиринадесетгодишна възраст, в морската битка при нос Св. Винсент в Португалия — и тук той се сражава на страната на Португалия срещу Генуа! Самият той по-късно винаги назовава себе си по испански маниер Кристобал Колон и никога по италиански — Кристофоро Коломбо. Нещо повече, във всичко написано от него няма нито ред на италиански език. Дори писмата му до неговите братя и до официалните власти в Генуа са писани на испански и братята му също са носели испански имена — Бартоломе и Диего. Съществува дори една теория, макар и неподкрепена от особено убедителни доказателства, според която Колумб е син на испански евреи, избягали в Италия от преследванията на Инквизицията, която вилнеела по онова време в Испания.

Но нека бъдем справедливи — нищо от всичко това не е доказано със сигурност и тези бележки нямат за цел да отнемат на авторите на учебници и на Италианското историческо общество в Америка техния Колумб. Въпреки че никога не е виждал Северна Америка и до края на живота си е мислел, че е открил Индия, безспорно е, че именно Колумб, а не друг е поставил началото на Великите географски открития. В този смисъл направеното от него за историята на цивилизацията стои далеч по-високо от пътуванията на викингите. За да изясним този въпрос, нека тук кажем нещо и за тези „северни хора“. Преди това обаче ще добавим още няколко, последни думи за Колумб, за да стане ясно защо започваме книгата, озаглавена „Най-древният жител на Америка“, именно от него. Колумб е бил — и това за съжаление е неоспоримо — първият ловец на роби по островите край американския континент. Най-големият упрек, който може да му бъде отправен, е, че той е въвел робството в Америка и е занесъл сифилиса в Европа (в Централна Америка сифилисът бил сравнително безобидна болест — той се превърнал в истинска чума едва когато Колумбовите моряци го пренесли в Европа). В същото време обаче Колумб е бил и първият, който се заема с действително старателното проучване на страната и на нейните жители, и то проведено толкова основно, че американският антрополог Едуард Гейлорд Борн в една своя лекция, изнесена през 1906 г., го нарича „основоположник на американската антропология“. Може оценката на Борн в някои отношения да е прекалено възторжена, но тази страна от личността на Колумб, така важна за нашата книга, е все още толкова малко известна, че няма да е излишно, ако я илюстрираме с един пример. Следващият пасаж е взет от „История“-та, написана от сина на Колумб, Фернандо Колон, който цитира своя баща, като предава „самите думи на адмирала“:

„Аз се постарах да науча, особено от Каонабо, който е главен крал на Еспаньола — човек на възраст, с големи знания и много буден ум, — в какво вярват те и дали знаят къде отиват след смъртта си. И той, и други отговориха, че отивали в някаква долина, за която всеки от главните индиански вождове — касике — вярва, че се намира в неговия край, като твърдяха, че ще срещнат там своите бащи и всички свои прадеди, че ще имат храна и жени и ще могат да се отдадат на удоволствия и развлечения, както е разказано по-подробно в приложения отчет на един монах на име Роман (или Рамон), който знае техния език и комуто наредих да събере всичките им обреди и предания за миналото, макар много от това да е легенда, така че никой не може нищо полезно да извлече от него освен дето всеки има известно естествено отношение към бъдещето и вярва в безсмъртието на нашите души.“

Тези думи на Колумб, както и отчетът на споменатия по-горе свещеник Рамон Пане вероятно са допринесли за това, техни католически величества испанските крале и самата църква да провъзгласят необикновено бързо индианците за „човешки същества“. Защото, колкото и невероятно да звучи, съществували сериозни съмнения, дали те изобщо са хора, след като Библията не споменавала нищо за „червенокож“ народ!

Но да се върнем към картата на Винланд. Нейното откриване е плод на чиста случайност. Както съобщава Томас Е. Марстън от Йелския университет: „През октомври 1957 г. книжарят-антиквар в Ню Хейвън, Лорънс Уитън, показа на моя колега Александър О. Вайтър и на мен едно тънко томче, преподвързано в телешка кожа, в което имаше карта на света, включваща Исландия, Гренландия и Винланд, както и едно неизвестно досега описание на мисията на Йоан де Плано Карпини при монголците през 1245 — 1247 година. Мистър Уитън ни каза, че е купил книжката от частна колекция в Европа.“^[11]

Ръкописът за пътешествието в Монголия, така нареченият „Разказ за татарите“, в случая не ни интересува. С изучаването на картата специалистите се занимавали около осем години. После решили да я публикуват по такъв драматичен начин непосредствено преди Деня на Колумб. Особено възбуждение предизвикал надписът в горната лява част на картата: „По волята божия, след дълго пътуване от остров Гренландия на юг до най-отдалечените части на Западния океан, спътниците Бярне и Лейф Ейриксон, като плаваха с платна през ледове, откриха нова, извънредно плодородна земя, в която има дори лозя и затова нарекоха този остров Винланд.“

В своя предговор към изданието от 1965 г. на „Картата на Винланд“ (The Vinland Map) Вайтър пише: „Картата на Винланд представлява най-ранното известно досега и достоверно картографско изображение на всички части на двете Америки и включва очертанията на Гренландия, нанесени с такава удивителна точност, че това би могло да бъде направено само въз основа на собствени наблюдения. Ако, както предполага мистър Скелтън, тази част от картата е била съставена на север, вероятно в Исландия, тя представлява единственият запазен, средновековен образец от староскандинавската картография. Приемем ли тези изводи, това ще има необозрими последици за историята на картографията и на мореплаванията на викингите.“

„Приемем ли тези изводи…“ — пише Вайтър. Нима след осемгодишно проучване на картата все още би могло да има съмнения? Той прави уговорката: „Тъй като историята на създаването на картата не е напълно изяснена, няма абсолютно и неопровержимо доказателство, че тя не е фалшификат.“ Но той пише също така: „Бяха използвани всички методи на изследване, които не биха довели до повреждане или унищожаване на манускрипта“ и след това изразява своето (и на колегите си) дълбоко убеждение, че картата с нейните ясни очертания на бреговете е автентична, че е създадена към 1440 г. и очевидно се опира на още по-стари източници.

Учените имат сериозни основания да се отнасят с крайна предпазливост към всичко, свързано с историята на викингите. Защото именно един фалшификат (а може и да не е) предизвика навремето първата сензация в тази област и доведе до дългогодишни научни спорове — така нареченият „Кенсингтънски камък“.

Макар фактът, че викингите са открили Северна Америка преди Колумб, да е бил известен още през миналия век, тази теза е почивала единствено на сведенията от староскандинавските саги, предавани от уста на уста и записани едва през 13. век.

Затова наистина стана сензация, когато съдържанието на тези саги беше подкрепено от нов „документ“, от едно буквално „каменно“ свидетелство, че норманите дълго преди Колумб са били на северноамериканския континент.

Към края на 1898 г. един шведски преселник, фермерът Олаф Оман, намерил недалеч от Кенсингтън, щат Минесота, под корените на една трепетлика голям издялан камък. Той бил висок приблизително 75 см, широк 40 см и дебел 15 см и напомнял надгробна плоча. Десетгодишният син на фермера пръв забелязал, че върху камъка са издълбани странни писмени знаци. Поканили съседа да го огледа и оттогава започнала дискусията за Кенсингтънския камък, която продължава до днес и в която взимат разпалено участие хора от най-различни страни, специалисти и още повече любители, с квалификация и без квалификация. Защото надписът на камъка се оказал скандинавско руническо писмо и бързо бил разчетен. Той гласял:

„8 шведи и 22 норвежци на изследователско пътешествие от Винланд на запад. Слязохме на суша при две скалисти островчета на един ден път северно от този камък. Излязохме в морето и ловихме цял ден риба. Когато се върнахме, намерихме 10 (от нашите) хора, червени от кръв и мъртви. AVM (вероятно съкращение на «Ave Virgo Maria») спаси ни от зло. Имаме десет човека при морето да пазят корабите, на 14 дни път от този остров. 1362 година.“

През 1841 г. Хенри Уодсуърт Лонгфелоу, сега вече класически американски христоматиен поет, пише баладата „Скелетът в доспехи“. Тя е създадена по повод на съобщенията за намерения десетилетие по-рано скелет в пълно бойно снаряжение край реката Фол в щата Масачусетс. Имало предположение, че се касае за кости на викинг. Баладата твърди също, че и т. нар. Нюпортска кула в Роуд Айланд е била издигната от нормани през предколумбовата епоха. Скелетът е изчезнал, но около кулата все още се водят спорове. Лонгфелоу свързва тези елементи в романтична балада от дванадесет куплета за една отвлечена невеста. Ето три от тях:

О, страшен гост, проговори!

Ти, който с ризница дори

върху изтлелите гърди

дошъл си да ме плашиш?

С балсами святи не облян,

защо обезплътена длан,

сякаш просител нежелан,

към мене ти протягаш?

 

Викинг съм древен аз

и за делата си на вас

не казвал съм до този час

нито в песен, нито в сага.

И тебе търсят за това,

да ги обезсмъртиш в слова,

че други страх ги облада

от моята присъда строга.

 

Три седмици на запад плавах,

през бури пътя свой проправях,

докато бряг един съзрях,

от ветрове добре прикрит.

Там дом със кула построих

и своята любима скрих —

до днес, както го съградих,

е с поглед към морето впит.

Още от самото начало мненията се разделили рязко и непримиримо. Едната страна категорично заявявала, че камъкът е фалшификат. Другата с не по-малка категоричност го провъзгласявала за автентичен. Дискусията предизвикала порой от най-различни истории за плаванията на викингите. За да бъдат приведени „доказателства“, били пуснати в ход най-невероятни произведения на човешката фантазия. Работата стигнала дотам, че през 1965 г. Лорънс Стифъл, професор по история при Университета в Минесота (следователно, живеещ съвсем близо до мястото на находката), отбелязва, че цялата история започва да му напомня за метода на Марк Твен. „В своя предговор към «Конска опашка»“ — казва професор Стифъл — големият хуморист пише: „В тази книга аз пръснах тук-там някои анахронизми, фиктивни исторически събития и други подобни, за да мога да скърпя своя разказ при някои по-трудни места. Идеята съвсем не е моя. Взех я от Херодот.“ Херодот казва — така поне твърди Марк Твен, — „че много рядко някое събитие става тъкмо тогава, когато трябва, а останалите изобщо не се случват; добросъвестният историк трябва да коригира тези грешки“^[12].

Без да разглеждаме тук обстоятелствените и често извънредно остроумни аргументи на двете становища, ще препоръчаме на читателя, желаещ по-подробна информация, някои от последните трудове, които отразяват различните „за“ и „против“ и енергично защищават едната или другата теза. Становището „за“ се отстоява в изследванията на Ялмар Род Холанд, който през 1907 г. станал притежател на Кенсингтънския камък и посветил след това почти целия си живот в защита на неговата автентичност. Той е написал няколко книги по този въпрос, най-значителна от които по негово собствено мнение е „Кръстоносен поход в Америка преди Колумб“ („A Pre-Columbian Crusade to America“, New York, 1962). Авторът на най-важната книга „против“ автентичността на камъка е Ейрик Уолгрен, професор по скандинавски езици при Калифорнийския университет (скандинавец по произход, той все пак подчинява патриотичните си чувства на научната добросъвестност). Неговата книга носи заглавието „Кенсингтънският камък — разкритата загадка“ („The Kensington Stone: A Mistery Solved“).

Положението сега е следното: далеч по-голяма част от компетентните изследователи в тази област смятат Кенсингтънския камък за фалшификат. Те вярват, че той датира не от 1362 година, а от края на 19. век. Аргументите им са солидни и убедителни. Но трябва да имаме предвид, че те се базират единствено на косвени улики. Това, което би могло да бъде наречено юридическо доказателство за фалшификацията, не успя да предложи дори крайно взискателният Уолгрен — защото и той не е в състояние да отговори на въпросите, кой именно е фалшифицирал камъка и защо? И си остава все тъй крайно интересно да поразсъждава човек върху тези въпроси, върху възможните подбуди за подобна фалшификация.

Каквато и да е истината, за щастие днес ние сме в изгодно положение да пратим този спор в архива. С помощта на археологически методи сега сме действително в състояние да докажем, че викингите са стигнали до Северна Америка и са се установили там преди Колумб и Кабот. Преди всичко обаче нека хвърлим бегъл поглед върху онова, което разказват самите саги.

Викингите не отговарят на нито една от нашите традиционни представи за възход и упадък на една „култура“ или „развита цивилизация“. Те били народ от пирати, които смятали за най-високо достойнство верността към рода — клана. Използвайки превъзходни кораби и въоръжени с отлични оръжия, те кръстосвали морета, океани и реки — на запад до Америка, на юг до Сицилия, на изток по цялото течение на Волга. Където стъпвал техният крак, горели градове, леела се кръв и пътят им бил осеян с трупове. Още тогава подвизите им се превърнали в легенди, разказвани столетия наред край всички домашни огнища на Северна Европа, докато накрая били записани в онази форма, която днес наричаме „саги“. В тях се говори за чудни приключения, случили се някъде около хилядната година от нашата ера.

Тези саги са разказани поразително сухо — приличат на просто изброяване на факти, в което няма и следа от словесното богатство на Омир. Опитите за героизация на образите са твърде сдържани, не се прикриват и човешки слабости. Така например научаваме, че викингите в Исландия приемали да бъдат кръщавани само в горещите извори, защото те — тъкмо викингите — „ненавиждали студената вода“. Или пък четем, че когато Ейрик Рижия се завърнал в Исландия от новооткрит остров, който имал намерение през следващите години да засели със свои хора, той съобщил, че е открил Greenland — Зелена земя, и че дал такова наименование на острова, почти изцяло покрит с ледове, за да го направи по-привлекателен за бъдещите заселници — трик, който и в наши дни усърдно се прилага от посредниците при продажба на недвижими имоти.

За нас най-голям интерес представляват „Сагата на гренландеца“ и „Сага на Ейрик Рижия“, защото в тях са описани откриването на Америка и първият контакт на викингите с местните жители или, както е казано в самите саги, откриването на Vinland — „Земята на виното“.

Важно е да знаем, че за разлика от Колумбовото, това откриване на Америка станало на последователни скокове. Отправната точка била Норвегия, а поредните скокове отвели изследователите до Фарерските острови, Исландия и Гренландия. Първият викинг, който съзрял Гренландия, бил вероятно Гумбрьон, когото лошото време отклонило на запад от курса му. Първият, който се заселил в Гренландия, бил Ейрик Рижия. Той избрал един залив, известен днес под името Ейриксфиорд, а неговото имение там се казвало Браталид. Днес са изследвани по-подробно два главни района на укрепени викингски поселища. Те са означени с названията Западно поселище и Източно поселище. Второто не е наименувано много сполучливо, защото макар да е малко по на изток от „Западното“, то също се намира в западната част на Гренландия, непосредствено на запад от нос Феруел, най-южната точка на острова.

Ейрик Рижия бил принуден да се засели в Гренландия, тъй като бил изгонен от Исландия заради няколко убийства. Неговият син, Лейф Ейриксон, прекарал младежките си години в Норвегия, и се завърнал в Гренландия с кралски указ за покръстване на заселниците. Той се разбирал много добре със своята майка (тя построила първата църква в западното полукълбо), но не и с баща си, който наричал монасите, доведени от Лейф, негодници и „интриганти“.

За съществуването на тези гренландски поселища разполагаме с археологически проверени данни — останките на споменатата първа църква бяха разкопани от датския археолог Кнуд Крог и други учени, а през 1967 г. вестниците в цял свят публикуваха снимки на намерените там скелети. Няма съмнение, че това са скелети на някои от същите онези викинги, които са живели там и са се отправили от Гренландия, за да открият Америка. И едва ли би трябвало да ни учуди, че веднага се намериха хора, които започнаха да твърдят, че един от скелетите трябва да е на Лейф Ейриксон — първият пътешественик до американския континент, който след своето откритие се завърнал в Гренландия и там умрял.

Този именно Лейф, според сагите, пръв открил Новия свят, след като преди него тази земя била видяна от един друг човек на име Бярне Херьолфсон. През хилядната година Лейф потеглил на запад по море заедно с тридесет и пет души, между които и един „южняк“ — навярно немец или най-малкото човек, говорещ немски, на име Тюркир. Най-напред той стигнал до един каменист бряг и затова нарекъл страната „Хелюланд“ („Земя на каменните плочи“) — днешната Бафинланд. След това продължил на юг и достигнал друг бряг, този път обрасъл с богати гори, и нарекъл страната „Маркланд“ („Горска земя“) — сегашният Лабрадор. Още по на юг той доплувал до друга земя, която нарекъл… но нейното наименование се нуждае от по-подробно обяснение.

Когато викингите достигнали тази трета по ред страна, тя им се видяла така хубава и плодородна, че решили да останат там, построили си къщи и скоро тръгнали да изследват навътре сушата. Един ден „немецът“ на име Тюркир изчезнал. Лейф се отправил да го търси. Не минало много време и той срещнал Тюркир, който вървял залитайки насреща му, правел гримаси, държал се като смахнат, с една дума правел впечатление на пиян. Когато го запитали за причината на това му поведение, той им съобщил удивителна новина — намерил бил грозде! И се възмутил страшно, когато неговите другари се усъмнили в думите му. В края на краищата — казал той — родил се е в южна страна и знае какво е лозя и грозде. Тогава Лейф нарекъл тази страна Винланд. Все едно дали бил намерил грозде или не, Тюркир трябва да е бил голям шегаджия, защото никой още не е успял да се напие от ядене на грозде. Но за това по-късно.

Така или иначе, по повод на наименованието „Винланд“ сред учените започнали спорове, които продължили десетилетия.

Както е известно, дивата лоза не расте толкова на север в Америка, където дори най-скептичните критици са склонни да допуснат, че е възможно да са слезли викингите. Тя се среща много по на юг, на ширината на щата Масачусетс. Тогава, чрез остроумна аргументация — без обаче да приведат и следа от сериозно доказателство — локализирали така наречената „Винланд“ по цялото протежение на източното крайбрежие на Северна Америка, чак до самата Флорида. След всички тези спорове необходим бил човек, който още веднъж да подложи на непредубедена проверка старите сведения и да предприеме конкретни изследвания, вместо само да теоретизира. И такъв човек се появил.

Той се появил — както по-късно се изразява специалистът по викингите граф Ейрик Оксенстерна — „със свежата енергия на първооткривател и дръзновен смелчак, с проницателна и целенасочена интуиция“^[13]. Но първата стъпка на този висок норвежец с буйна бяла коса, Хелге Ингстад, не изглеждала нито пионерска, нито дръзновена. Той просто взел един обикновен автобус от Ню Йорк до Роуд Айланд и започнал проучванията си с една разходка.

Преди това Хелге Ингстад се бил вече занимавал с изследвания в Гренландия и там изградил първите си хипотези къде трябва да се търси Винланд. Когато през 1950 г. организирал първата си експедиция за издирване на останките от викингските поселища по брега на Северна Америка (до 1964 г. той предприел пет такива експедиции, в които взели участие учени от пет страни), официалните среди на учените го взели на подбив — както обикновено се случва с всеки пионер. Те сравнявали издирването на такова селище, може би единственото по цялото крайбрежие с дължина над 2 500 километра, с търсенето на игла в купа сено. И въпреки това дори онова скромно пътуване с автобус до Роуд Айланд дало резултат. Защото в една отдавна изоставена каменовъглена шахта Ингстад открил парче антрацит, което съвършено точно отговаряло по състав на друго такова парче, намерено от археолозите дълбоко в най-долните пластове на основите на една къща в Гренландия — къщата на викинга Турфин Карлсефне, живял там около 1000 г. от н. е. Това парче антрацит било за учените истинска загадка, защото в Гренландия антрацит няма. Дали Турфин не го е пренесъл от Роуд Айланд? Защо пък не?

Но Ингстад не търсел наслуки, както си мислели много хора. Той имал разработен план и още от самото начало се насочил към Нюфаундланд. Защото още веднъж внимателно се замислил над думата „винланд“ и с непредубедеността на човек без предвзети теории си задал въпроса: „Трябва ли «Винланд» непременно да означава «Земя на виното»?“

Нещо повече, той открил толкова много противоречия в сагите и особено в явно съмнителната история с „виното“ на Тюркир, че заявил и се заел да докаже (бил първият, който направил това), че вино може да се прави и от така наречената тиквена ягода, растяща далеч на север по крайбрежието на Америка, както и от френското грозде или касис, което на шведски се нарича дори „Vinbar“ — винен плод. Но Ингстад направил още една решителна крачка. Поставил изобщо под съмнение схващането, че „Vin“ трябва да означава „вино“.

Доказал, че в преносен смисъл „вин“ от най-стари времена е означавало „богата земя“, „плодородна земя“, „земя на ливадите и пасищата“. В плодородните райони на Норвегия и Дания названията на много местности започват със сричката „вин“, въпреки че там никога не са расли лозя.

Бавно си проправил Ингстад път на север, често придружаван от съпругата си Ане Стине и дъщеря си Бенедикте, понякога и със собственото си едномачтово корабче, проектирано от същия майстор, който построил за Фритьоф Нансен прочутия полярен кораб „Фрам“. През нос Кад и Бостон стигнал до Мен и Ноува Скоуша.

Никъде не открил условията, които биха отговаряли напълно на описаните в сагите — докато не се добрал до Нюфаундланд!

Тук нямаме възможност да разкажем подробно за дългогодишната му упорита работа. За да приключим с проблема „Винланд“, достатъчно е да кажем само няколко думи: в северния край на Нюфаундланд, недалеч от малкото рибарско селце със странното наименование Л’анс-о-Медоуз, Ингстад открил развалини, които без съмнение не произхождали нито от индианци, нито от ескимоси, нито от по-късни китоловци. Името на селото е полуфренско-полуанглийско и означава „Залив при ливадите“. Въпреки че това име се появява за първи път на картите едва през миналия век, то отговаря на описанието на мястото, където според сагите са стъпили на суша викингите.

Ингстад разкопал основите на осем къщи с различни размери, ковачница и яма за приготвяне на дървени въглища. Така наречената „дълга къща“ имала няколко помещения и заемала значителна площ — 16 х 20 метра. Въпреки че открил съвсем малко предмети, от археологическа гледна точка намереното се оказало крайно интересно. Попаднал на обработено желязо, получено от така наречената блатна руда, която се среща на късове в езера, потоци или заблатени ливади. Металът се извлича с помощта на топилен процес, който е добре известен на скандинавците, но е непознат на индианците и ескимосите. Ингстад открил медна сплав, също неизвестна на местните жители, които обработват медта само чрез коване. Но най-важното от всичко (тази находка излязла на бял свят едва при последната експедиция и участниците в разкопките се запрегръщали от радост) бил един малък прешлен за вретено от т. нар. сапунен камък (стеатит), каквито били употребявани някога в Гренландия и Норвегия.

Не по-малко от дванадесет пъти определяли с помощта на радиокарбонния метод (или, както го наричат още, датиране с помощта на радиоактивен въглерод С14 — вж 8. глава) възрастта на намерените дървени въглища и всеки път резултатите били приблизително еднакви — остатъците датирали от около 1000 г. от н. е., същата дата, която се споменава в сагите за пътешествието на Лейф.

Вече няма, изглежда, никакво съмнение, че „дългата къща“ е била домът на Лейф Ейриксон. Оттук той се отправял на лов и риболов, край това огнище (мястото на камината било точно установено) седял той вечер, заобиколен от своите хора, и им разказвал за различните подвизи и тези разкази, предавани от уста на уста, стигнали до Гренландия, Исландия и Норвегия, където накрая се превърнали в саги. Лейф оставил къщата на своите роднини, когато се завърнал в Гренландия, за да умре в родината си. И ето че един ден къщата била обхваната от пламъци, за което говори голямото количество останки от овъглено дърво. Била ли е напусната по онова време вече от обитателите си? Или са я подпалили местните жители? Не е известно.

Хелге Ингстад, щастливият съвременен потомък на тези викинги и откривател на техните следи, в края на своя отчет заявява с предпазливостта на учен, който оставя проблемите открити:

„Ако се съди по съвкупността на намерения материал, вероятно е, че викингите, пребивавали преди около хиляда години в Л’анс-о-Медоуз, са идентични с първооткривателите на Винланд, за които разказват исландските саги. Вероятно е също така, че тук Лейф Ейриксон е построил своята «голяма къща». Трябва да приемем, че споменатата в сагите «Винланд» е най-северната част на Нюфаундланд.“^[14]

Толкова за учения. Старейшините на Бостон изпреварили окончателното потвърждение на неговите заключения — още през 1887 г. те издигнали в града си паметник на Лейф Ейриксон.

Нетърпеливият читател може би ще запита тук кога най-после ще преминем към същинската археология на Америка, чиято история обещахме да разкажем в тази книга. Преди всичко, когато описахме разкопките на Джеферсън и Ингстад, ние вече дадохме два примера за археологически изследвания. Второ, тази предистория е необходима, тъй като американската археология (или по-точно археологията в Америка) се намира в особено положение на зависимост — като подразделение на антропологията (науката за човека изобщо), докато археологията в Европа е започнала като наука за паметниците и писмените свидетелства, а археолозите, общо взето, гледат на своята дисциплина като на раздел от историята.

Своеобразието на американската археология — обстоятелството, че нейните корени са в антропологията — ни кара да започнем нашата книга с разказа за първите срещи с една култура, която пробужда археологически интерес значително по-късно. Когато говорихме накратко за Колумб, цитирахме думите на един твърде възторжен учен, който нарича Колумб първия американски антрополог (в европейската терминология повече подхожда определението „етнограф“), тъй като той все пак веднага се заел да опише нравите и обичаите на заварените местни жители. И ако съпоставим Колумб с викингите, както това е на мода в днешно време, трябва да зададем въпроса: Какво всъщност са ни разказали за местното население на Винланд тези дръзки мореплаватели и първи европейски заселници в Америка? Извънредно малко! Те им дали странното наименование „скрелинги“, а това, което съобщават, е донякъде неясно и не звучи много приятно.

След Лейф в Америка дошли Турвалд Ейриксон, Турфин Карлсефне и една демонична жена на име Фрьойдис, дъщеря на Ейрик Рижия. Една експедиция, предприета от Турвалд Ейриксон, завършила с неуспех.

Братът на Лейф, Турвалд, отплавал на неговия кораб за Нюфаундланд, презимувал в неговите къщи и предприел няколко разузнавателни експедиции. Веднъж на морския бряг викингите намерили три обърнати лодки, под които се криели деветима от местните жители. Викингите веднага се нахвърлили върху тях и ги избили. Само един успял да избяга. Това несмислено деяние може да бъде обяснено единствено като проява на техния характер. За него няма никакво разумно основание и, както следвало да се очаква, то донесло горчиви плодове. „Безбройна флота от кожени лодки“ нападнала викингите и ги обсипала с град от стрели. Една от тях се забила в гърдите на Турвалд. Той измъкнал стрелата, произнесъл кратка реч към другарите си, убеждавайки ги да се върнат у дома, и издъхнал.

Това е почти всичко, което знаем за първата среща на „бледоликите“ с местните жители, а също и за странното име „скрелинги“, което пришълците дали на завареното население.

Турвалд паднал убит около 1007 г. Към 1020 година Турфин Карлсефне, викинг, дошъл в Гренландия от Норвегия, потеглил към Винланд. С него тръгнали шестдесетима мъже, пет жени и много добитък (стигналите до нас данни се различават, но така или иначе изглежда, че това е била най-голямата експедиция и очевидно задачата е била да основе голямо и трайно поселище). Те презимували в къщата на Лейф Ейриксон и на следващото лято също се срещнали със скрелингите. Когато първият скрелинг се появил от гората, говедата започнали да мучат. Това така изплашило останалите, че те побягнали в паника, но не обратно към гората, а към близките къщи на викингите. Къщите обаче били охранявани. Подробностите са неясни, но вместо битка станала приятелска среща и започнала дори разменна търговия. Отначало скрелингите искали само чудесните оръжия на викингите, но когато им отказали, се задоволили с мляко, което изпили с голямо удоволствие. В замяна предложили главно кожи.

Карлсефне бил недоверчив и оградил къщата си с колове, забити един до друг. По това време му се родил син — първият бял американец. Знаем дори неговото име — казвал се Сноре.

Скрелингите дошли отново. Този път те били по-многобройни и се държали по-дръзко. Когато един от тях се опитал да открадне оръжие, бил убит от човек на Карлсефне. Викингите започнали веднага да се готвят за битка, тъй като очаквали нападение. Сагата, във версията на професор Гуин Джоунс, разказва:

„Скрелингите стигнали до мястото, което Карлсефне бил избрал за полесражение, започнала битка и много от скрелингите паднали. Сред нападателите имало един висок и снажен мъж и Турфин решил, че той е техният вожд. Изведнъж един от скрелингите вдигнал една секира, втренчил се в нея, после замахнал и ударил един от своите. Този паднал веднага мъртъв. Тогава високият мъж взел брадвата, огледал я и я захвърлил колкото се може по-далеч в езерото. След това скрелингите побягнали с всички сили към гората и така завършила битката.“^[15]

Според „Гренландската сага“ Карлсефне прекарал във Винланд две, а според „Сагата за Ейрик Рижия“ — три години.

Последната експедиция във Винланд, за която разказва „Гренландската сага“, несъмнено е най-драматичната. Историята е съсредоточена около нечовешката злоба на една жена на име Фрьойдис. Нейният мъж очевидно бил човек със слаб характер, тъй като именно тя уговорила двамата си братя, пристигнали от Норвегия скоро след завръщането на Карлсефне в Гренландия, да се отправят за Винланд в търсене на приключения. Те отплавали за Нюфаундланд, където скоро след пристигането между Фрьойдис и братята ѝ избухнала кавга. Тя искала да получи техния по-голям кораб. Веднъж през нощта тя, нарочно полугола, отишла при братята си, разбудила ги и спокойно поговорила с учудените мъже за кораба. След това се върнала при съпруга си.

По-нататък, отново според версията на проф. Джоунс:

„Тя легнала в леглото със студени крака и тогава Турвалд се събудил и запитал защо е такава студена и мокра. Тя възбудено му отговорила: «Току-що бях при братята си, за да поговорим за продажбата на кораба, тъй като искам да имам по-голям кораб. Но те тъй се разсърдиха, че ме набиха и наругаха. А ти, парцал такъв, не можеш да отмъстиш нито за моя, нито за твоя позор! Колко жалко, че сме далеч от Гренландия, но аз ще те оставя, ако не отмъстиш за мен!»

Турвалд не изтърпял упреците. Разбудил хората си и им наредил да вземат оръжието си. Така и направили. Тръгнали към къщата на братята, нахълтали вътре, нападнали спящите, вързали ги и започнали да ги извеждат вързани един след друг на двора. Всички, които излезли, по заповед на Фрьойдис били избити. Скоро заловените мъже били мъртви, но останали жените, а тях никой не искал да убива.

«Дайте ми брадва» — казала тогава Фрьойдис.

Дали ѝ брадва и тя убила петте останали живи жени и се прибрала, когато всички били мъртви.“

Страховита история! Преживелите драмата се завърнали в родината си. И въпреки че Фрьойдис подкупила хората си да мълчат, един от тях не могъл да се сдържи и разказал за престъплението. Лейф изтръгнал истината от останалите участници, като ги подложил на мъчения. След това Фрьойдис била прогонена.

Тази кървава история е разказана тук, само защото тя като че ли бележи края на пътешествията до Винланд, поне доколкото за тях се говори в сагите. Що се отнася до най-важното за нас — до местните жители, — епизодът с Фрьойдис не ни казва абсолютно нищо.

Кои са били тези скрелинги?

Ако бъде събрано всичко казано от учените през последните десетилетия, ще се получи обемиста книга. Вземем ли само онова, което действително ни разказват сагите, няма да се напълни и страница.

Проблемът всъщност остава нерешен. Въпросът е съвсем прост, но представлява извънредно голям интерес за антрополозите и етнографите: Какви са били тези скрелинги — индианци или ескимоси?

В сагата за Ейрик Рижия те са описани така: „Това бяха дребни хора и коварни на вид. Имаха големи очи, скулести лица и твърда, гъста коса.“

По време на едно от пътуванията си на север Карлсефне попаднал на петима спящи скрелинги и съгласно с обичая на викингите веднага ги убил. Край тях намерил дървени съдове, пълни със смес от костен мозък и кръв. Това се смята сред ескимосите за деликатес, но Ингстад пише, че е срещал същото ястие и сред индианците от Северна Канада. Стрелите, с които били нападнати викингите, свидетелстват повече в полза на индианците.

Думата „скрелинги“ сама по себе си не говори нищо, въпреки че в норвежкия и в исландския език се срещат подобни думи: „scraela“ — „вик“, или „scraelna“ — „сбръчквам се“. Така думата би могла шеговито да бъде преведена като „кресливи сбръчкани глави“, но това пак не ни дава никакво указание за етническата принадлежност на местните жители. Най-просто е да се предположи, че викингите не са правели никаква разлика между индианци и ескимоси, и са наричали скрелинг всеки срещнат местен жител.

Въпросът остава открит. За сега е без отговор и друг един въпрос — колко викинги са стигнали до Америка през следващите столетия, ако изобщо някой от тях е ходил там? (Та нали те продължили да живеят в Гренландия още около 500 години, преди да изчезнат по неизвестна причина.) В историята на откритията обаче успехите идват на странни вълни. Твърде вероятно е опитите да бъде решен този проблем скоро да доведат до резултати.

Сега може да бъде казано само едно — слизанията на викингите на американския бряг представляват интерес в много отношения, но те не са внесли никакви промени нито в представата за света, нито в икономическите условия на живот на хората от Европа. Това е сторил Колумб, това са сторили едва испанците, завоювали от юг северноамериканския континент, и за тях ще говорим в следващата глава.

И може би братът на Лейф, Турвалд, наистина е бил ясновидец, когато, след като извадил стрелата от смъртоносната си рана, изрекъл последните свои думи: „Виждам, че доста съм затлъстял. Намерихме ние плодородна страна, но тя няма да ни донесе щастие.“^[16]

2. Седемте града на Сибола

Сред испанските завоеватели на Америка се намерил само един по-влиятелен човек, който имал смелостта да вдигне глас срещу чудовищните престъпления, извършвани от тях срещу червенокожите. Това бил епископ Бартоломе де лас Касас, който през 1552 г. написал своя „Отчет за първите пътувания и открития, направени от испанците в Америка, с разказ за техните нечувани жестокости над индианците“.

Само този човек виждал в лицето на индианците равноправни човешки същества, признавал техните добродетели, уважавал техните традиции и забелязал самобитността на тяхната култура, която поне в мексиканската империя на ацтеките и в перуанската империя на инките, била в редица отношения по-висока и по-изтънчена от културата на завоевателите — твърде лоши представители на своята страна и на своята религия.

Тези завоеватели дошли непосредствено след първооткривателя Колумб. След 1515 г. само за две години Ернандо Кортес с шепа тежковъоръжени конници унищожил цветущата ацтекска империя на Монтесума (по думите на Шпенглер, „като слънчоглед, чийто цвят е прекършил случаен минувач“) и заграбил несметни съкровища.^[17] Не по-малко злато плячкосал и Франсиско Писаро, който унищожил през 1533 г. империята на инките на Атахуалпа. Под знака на кръста представителите на испанската корона убивали и грабели с нечувана жестокост.

Лас Касас (1474 — 1566), който в продължение на четиридесет години наблюдавал със собствените си очи тези зверства, разказва за индианците:

„Това са хора с крехко телосложение, които не могат да понасят голямо натоварване. Те не бива да бъдат подлагани на тежък труд и усилия и животът им не е дълъг. Физически са толкова чувствителни, че и най-малкото неразположение ги отнася в гроба.

Какво — продължава той — правят с тях испанците? Първо ги покръстват, след това ги превръщат в роби и оковани във вериги — мъже, жени и деца, — ги изпращат в плантациите и рудниците.

Като че ли Всемогъщият — пише Лас Касас — е вдъхнал на тези хора крехкостта и незлобливостта на агнета. А испанците им нанесоха толкова много злини, когато се нахвърлиха върху тях като освирепели от глад тигри, вълци и лъвове. От четиридесет години насам и до ден-днешен те не правят нищо друго, освен да избиват бедните нещастници по най-жесток начин, разкъсват ги, душат ги с помощта на какви ли не, нечувани досега мъчения и изтезания… И докараха нещата дотам, че от населението на остров Еспаньола, което преди идването на европейците наброяваше повече от три милиона^[18], сега не са останали и триста души. Осмеляваме се да заявим без страх от преувеличение, че в продължение на тези четиридесет години, през които християните провеждат жестоката си тирания в Новия свят, те са избили и изклали зверски над дванадесет милиона мъже, жени и деца…

Обзалагаха се помежду си кой ще успее да разсече наполовина човек с един удар на меча, да отсече най-ловко главата му с пика или да изтърбуши вътрешностите му. Изтръгваха децата от прегръдките на майките и разбиваха главите им о камъните…

Издигаха дълги бесилки и окачваха на тях по тринадесет от тези бедни същества в чест на Исус Христос и на дванадесетте му апостоли (както богохулно се изразяваха), след което запалваха огън под тях и ги изгаряха живи… Случваше се някой християнин, било от състрадание или от алчност, да се опита да спаси някое от тези нещастни същества (деца), за да му прислужва, и го слагаше отзад на коня си… — тогава друг идваше вбесен и го поваляше в негово присъствие, пробождаше го или му отрязваше краката, за да го направи негоден за работа… Веднъж дойдоха насреща ни множество индианци, обитатели на прочут град… да ни поздравят и да ни поднесат най-различни ястия и напитки…, но изведнъж дяволът се всели в испанците и те, без каквато и да е причина се нахвърлиха върху тях и съсякоха на място над три хиляди мъже, жени и деца. И аз видях с очите си това варварство… Между другото те обесиха повече от двеста индианци, за да избегнат жестокостта на един-единствен испанец — добре известен на мен, — който беше най-лошият от всички тия варвари.“^[19] (Старателните изследвания позволиха да бъде установено името на този варварин, което Лас Касас не споменава — Родриго Албукерк.)

Един преследван от испанците касик (старейшина) на име Хатуей извършил церемония, изпълнена с мрачна символика. След като разбрал, че едва ли ще може да се спаси, той събрал около себе си оцелелите свои хора и ги запитал защо са така жестоки испанците. Те са такива, казал той, не защото са по природа зли и жестоки, „но те имат бог, на който се кланят и на когото ние също трябва с всички сили да се кланяме… Вижте — казал той, като посочил поставената до него кошница, пълна със злато и скъпоценни камъни, — ето го бога на християните! Ако смятате за добре, нека изпълним в негова чест арейтос (вид танц с балетни фигури). Може би тогава той ще се смили над нас и ще заповяда на християните да не ни сторят нищо лошо!“ „Много добре, много добре!“ — се развикали радостно индианците и веднага започнали да танцуват в чест на християнския бог до пълно изтощение. Тогава Хатуей казал: „Вижте, ако вземем християнския бог с нас, тогава испанците все едно ще ни го отнемат, а нас после ще убият. Нека по-добре го хвърлим в реката!“

И така те погребали християнския бог — златото — във водите на реката. Излишно е да добавяме, че Хатуей бил убит от испанците.

По-късно испанските историци положиха особени усилия да изкарат Лас Касас лъжец. Обявиха го за душевно болен, за обществено опасен демагог, за жертва на халюцинации. Дори през 1963 г. видният испански историк Раул Менендес Пидал го нарича „мегаловманиячен параноик“. Приживе Лас Касас бил подложен на преследвания, после по времето на Фердинанд V и на Карл V, успял да извоюва някои илюзорни победи в защита на своите индианци, след това отново бил преследван. Той е най-великолепният от всички донкихотовци — упорит, ожесточен и търпелив борец за правда. Някои от неговите цифри може да не отговарят на истината, но най-новите изследвания (проведени от неиспански автори) установиха, че през периода на испанската „конкиста“ са унищожени между 15 и 19 милиона индианци. Дори едните и другите да не са абсолютно точни, ясно е едно — избити са милиони!

Единственият подтик за това най-масово унищожение на хора в историята на човечеството била жаждата за злато. Тя се направлявала и насърчавала от Испания, тъй като короната била безнадеждно затънала в дългове. Именно тази жажда за злато превръщала дори най-благородните, най-честни и може би ръководени от най-искрени стремежи за мирна колонизация хора в чудовища, когато кракът им стъпвал в Новия свят. Ето какво например заявил арогантно Кортес, когато при неговото пристигане губернаторът поискал да му зачисли земя за колонизация: „Дойдох тук, за да се сдобия със злато, а не да ора земята като селянин!“

Престъпленията, за които разказва Лас Касас, са извършени в Централна Америка. Търсенето на злато било въздигнато в мит. Мит и мистификация било така нареченото „Ел Дорадо“ — тайнствената страна на златото, която мамела завоевателите на юг. Но за търсачите на приключения, които корабите изхвърляли на брега като вълни на безкраен поток, тя била осезаема реалност. Когато Писаро намерил в страната на инките толкова злато, че напълнил с него цяла стая, дори не помислили, че тъкмо Перу е истинското, единственото Елдорадо — и продължили да го търсят, чак до 18. век. Затова няма защо да се учудваме, че скоро след като Кортес завоювал градовете на ацтеките с техните разкошни храмове и дворци, всички обърнали поглед с надежда на север. Никой нямал ни най-малка представа — както се оказало, нито дори самите мексикански индианци, — какво би могло да се намира северно от Мексико: пустиня, планина, плодородни земи, някакъв континент или пък безкрайно море? А защо не нови дворци и храмове? И отново разпалената от тропиците фантазия родила един блян, подклаждан от неудовлетворената страст към забогатяване — там, сред неизследвания Север, трябвало да се намират легендарните „Седем града на Сибола“, чиито улици били настлани със злато, а вратите на многоетажните къщи — украсени със скъпоценни камъни.

Наименованието „Сибола“ се среща в различни варианти — също и като „Сеуола“ или „Севола“. Колкото и странно да е, испанците донесли този мит за седемте града от Европа. В него се разказва как през 8. век един епископ, уплашен от нашествието на арабите, избягал от Лисабон през океана на запад в някаква страна и основал там седем цветущи града. Тази история съвпадала с едно вероятно също толкова старо индианско предание, разпространено в Мексико и в Централна Америка — с легендата за „седемте пещери“, от които редица племена извеждали своя произход. В една от многобройните ранни „истории“ се среща думата „чикомукосток“, произлязла от думата „чиком-осток“, която на езика „нахуатъл“ означава приблизително „седем пещери“. Двата мита се слели в легенда, подробен разказ и накрая се превърнали в нещо, което изглеждало като напълно достоверно съобщение. Според него, някъде на север биха могли да бъдат намерени тези златни градове. И нима на еди-кой си войник не му се било случило да срещне приятел, познаващ друг, който вече бил посетил един от тях? Името „Седемте града на Сибола“ минавало от уста на уста, от кръчма в кръчма, самата дума „Сибола“ се превърнала в символ на злато, богатство и власт.

По-късно един войник, който би трябвало да бъде по-добре осведомен, някой си Педро де Кастанеда, служил при конкистадора Коронадо, дал следното описание:

„През 1530 година Нуньо де Гусман, управител на Нова Испания, притежаваше един индианец от племето, населяващо долината или долините Окситипар, когото испанците наричаха Техос. Този индианец му разказал, че е син на отдавна починал търговец, който, когато той (индианецът) бил още дете, често пътувал из вътрешността на страната, за да търгува с красиви пера, които индианците използвали за украса на главата. В замяна срещу тях той донасял много злато и сребро — и двата метала били широко разпространени по тези места. При това индианецът добавил, че един или два пъти той придружил баща си при тези пътувания и видял толкова големи градове, че биха могли да бъдат сравнени със столицата Мексико заедно с нейните предградия. Съществували седем такива града и в тях цели улици били обитавани от майстори, обработващи злато и сребро. Освен това, казал той, за да се стигне до тези градове, трябвало да се върви четиридесет дни през пустиня, в която нямало никаква растителност, а само ниска, пет инча висока трева, и че посоката била на север, между двата океана.“^[20]

В съобщенията от онова време се срещат безброй много споменавания за Сибола. Първият, който 350 години по-късно ги подложил на подробен научен анализ и успял действително да определи местоположението на Сибола (тези градове не били пълни със злато и сребро, но все пак извънредно своеобразни и забележителни в много отношения), бил прочутият впоследствие Адолф Ф. Банделиер — големият пионер на антропологията и археологията в югозападната част на Северна Америка. По времето, когато написал първото си подробно съобщение, той не успял даже да намери американско списание, което да го публикува. Така се получило куриозното положение, че първото научно съобщение за Сибола било публикувано на немски език, макар и в Северна Америка. То е отпечатано в нюйоркския „Staatszeitung“ през 1885 — 1886 година.^[21]

Но ние ще се върнем към Банделиер по-късно. Неговите източници били главно испански пътеписи, между които два разказващи за толкова необикновени приключения, че предизвикали сензация и вълнение, дори през необикновената епоха на испанската „конкиста“, и за първи път дали възможност на хората от Запада да се запознаят не само с най-ранните обитатели на Северна Америка, но и със свидетелства за тяхната история. Де Вака бил онзи, който предусетил, Маркос — видял, а по-късно Коронадо завоювал първите най-древни „градове“ на северноамериканските индианци в пустинята — тайнствените пуеблос.

 

Първият бял човек, който прекосил Северна Америка от изток на запад, макар и не в най-широката ѝ част, но все пак от океан до океан, не бил кръвожаден завоевател, гонещ пред себе си впрегнати в ярем индианци. По-скоро той самият бил гонен и преследван, дори по едно време попаднал в робство. Това пътуване било — по сполучливия израз на един от по-късните му биографи — „пътешествие в мрака“^[22]. Но неговите дневници за първи път хвърлили светлина в този мрак.

Човекът със странното име Кабеса де Вака (което на испански означава „Кравешка глава“) първи съобщил на западния свят за съществуването на такива могъщи животни като бизоните и за отблъскващия отровен люспест гущер („Heloderma Suspectum“). Преди всичко обаче на този човек дължим първите достоверни сведения, че Америка се разширява необятно на север и следователно представлява без съмнение континент. Колко много неща биха могли да се крият в този континент. И, разбира се, „Седемте града на Сибола“!

Пътешествието на Де Вака е едно от най-ярките приключения в цялата история на географските открития. То продължило осем години, а повод за него станало едно нещастно стечение на обстоятелствата, т. е. то не било предприето по нечия заповед или със съзнателна цел (с изключение на първия етап, претърпял пълен провал). Ако Де Вака имал някаква цел през тези осем години, това е била единствено решимостта му да оцелее на всяка цена.

Той наследил необикновеното си име от някакъв свой далечен прадядо, който през 13. век, по времето, когато наварският крал воювал срещу маврите, бил просто скромен пастир. Този пастир показал на кралските войски една тайна планинска пътека, която водела в тила на врага. И за да я означи за движещите се след него кралски отреди, забучил на върлина пред планинския проход кравешка глава. Кралят удържал победа, пастирът бил възнаграден и неговият род получил правото да носи фамилното име Кабеса де Вака — в памет на кравешката глава.

Нашият герой — Алвар Нунес Кабеса де Вака (един от множеството малко известни герои в разкриването на Северна Америка, чиито имена несправедливо са засенчени от имената на хора като Коронадо и Де Сото), бил ковчежник на една експедиция, водена от Панфило де Нарваес, която подобно на много други се отправила да покорява неизследвани земи. През април 1528 г. корабите на експедицията стигнали до бреговете на Флорида, недалеч от сегашния залив Тампа. Но Нарваес не бил от големите пълководци, на които било съдено да правят история в завладяването на континента. Той бил самолюбив човек без особени качества, жесток, без да е смел, дързък, без да е проницателен, и предпазлив. Въз основа на някакво мъгляво съобщение, че някъде на север живеело племе, богато със злато, той изоставил корабите си и с малоброен отряд се отправил към вътрешността на континента, без да има представа на какви опасности се излага. Тук не е мястото да описваме провала на тази нелепа експедиция. Един по един загинали 260 пехотинци и 40 конници, които не издържали ужасните изпитания при преминаването през джунглите. Дори и днес човек трябва само малко да се отклони от магистрала № 41, за да попадне сред дебрите на съвсем дива джунгла. И също както една случайност е запазила за нас името на детето на викингите — Сноре, което било първият бял човек, роден в Северна Америка, така друга случайност е запазила името и на първия испанец, загинал по пътя към въображаемите северни „Земи на златото“ — Хуан Веласкес, който се удавил при преминаването на някаква река.

Корабите на експедицията не последвали покрай брега сухоземните войски. Когато значително оределият отряд отново стигнал до морето, Нарваес наредил да бъдат построени нови кораби (нещо наистина невероятно, като се има предвид, че от всичките му хора само един разбирал от дърводелство, и всеки гвоздей трябвало да бъде изковаван на ръка). През септември тази „флота“ излязла в морето. Спирали ту в заливите, ту на крайбрежните острови, където срещали някъде враждебно, другаде приятелски настроени индианци. Почти невъзможно е да бъдат описани изпитанията, претърпени от участниците в експедицията. Бури завлекли корабите в различни посоки, но цели четиринадесет години преди Де Сото те успели да пресекат устието на Мисисипи. В края на октомври, се разнесъл призив: „Спасявай се, както можеш!“ Корабите били разпръснати и никой не знаел как и в какви мъки завършили живота си Нарваес и неговите хора.

Сред оцелелите се оказал и Кабеса де Вака. И оттук започва одисеята, която направила името му безсмъртно. На спасените им се струвало, че по време на прехода през Флорида и на невероятните плавания с примитивните кораби те са минали през всички кръгове на ада. Онова, което тепърва ги очаквало, било обаче още по-страшно.

Де Вака не бил сам. Заедно с него, изхвърлени на сушата като робинзоновци, на брега на Тексас, най-вероятно на полуостров Веласко, югозападно от днешния Галвестън, се оказали още трима спасили се участници в експедицията, окъсани и гладни като него: Андрес Дорантес, Алонсо дел Кастильо Малдонадо и — безспорно най-необикновеният от тях — чернокожият Естеванико, мавър от Асамор, който, изглежда, бил роб на Дорантес. Именно той по-късно щял да изиграе важна и забележителна роля в приключенията на експедицията. Четиримата били отчаяни, но решително се хвърлили в борбата за живот. Още от самото начало станало ясно, че Де Вака е роден водач. Но накъде да поведе другарите си? Може би те щели да се оставят на смъртта, изтощени от глад и изгубили надежда за помощ, просто да легнат на земята, за да умрат, ако са подозирали, че одисеята им ще продължи осем дълги години. И нима чувствата им биха били по-различни, ако биха могли да знаят, че след тези осем години на тях ще принадлежи славата, че са първите европейци, прекосили северноамериканския континент от Флорида до Калифорния?

Етапите на изминатия от тях път могат да бъдат набелязани само в най-общи черти! Правени са многобройни опити да бъде възпроизведен маршрутът им на карта (тук са дадени два примера), но изгледите да бъде извършено това с достатъчна достоверност са малки, тъй като местности, подобни на описаните от Де Вака, се срещат в много райони, а разстоянията той почти винаги посочва в такава крайно разтеглива мярка като изминатия за един ден път. Големият антрополог и етнограф Банделиер, който през осемдесетте години на миналото столетие минал по следите на Де Вака из тези места, заявява категорично: „Аз ще докажа, че Кабеса де Вака и неговите спътници никога не са стъпвали на територията на Ню Мексико и че не са донесли в Нова Испания никакви конкретни сведения за пуебло-индианците, населяващи тази територия…“^[23]

Още от самото начало те влезли в контакт с индиански племена. Някои били настроени дружелюбно, други — враждебно. Срещнали племена с най-различни обичаи и говорещи най-различни езици, но навсякъде вместо злато се натъквали само на отчаяна бедност. Четиримата пътешественици били държани като роби, биели ги с тояги и ги карали да вършат най-долната и черна работа. А някои индианци се забавлявали, като скубели косми от брадите им. Единственият начин за общуване с местното население оставал за тях езикът на знаците (рядко се задържали за по-дълго време при едно и също племе). Единствено мавърът Естеванико овладял така бързо и добре този език, че станало възможно да разменят с индианците съобщения. Съдбата им непрекъснато се меняла. Ако в едно племе били малтретирани като роби (по едно време станали собственост на някакво семейство, всички членове на което били еднооки), в следващото ги приемали като приятели. Две неща доминирали в живота им (с някои изключения, както ще видим след малко) — гладът и мисълта за бягство, бягство обратно към испанската цивилизация. Рядко попадали на дивеч, а и тъй като не били нито опитни ловци, нито изкусни рибари, се намирали в постоянна зависимост от своите господари или приятели. Месеци наред преживявали, като се хранели само с корени на растения, червеи, паяци и гущери, на няколко пъти тежко заболявали. Целите били покрити с рани, гъмжащи от мухи, изгаряла ги треската, която носели безбройните комари. Но най-тежкото изпитание навярно било това, че много често се оказвали разделени. Случвало се, докато някой от тях се лутал да търси храна, другият неочаквано да го подарят като роб на съседно племе. И несъмнено най-голямото чудо било, че в края на краищата се оказвали отново заедно. Веднъж Дорантес изчезнал в продължение на десет месеца. Изгубили се Кастильо и мавърът. След това се събрали първо тримата, а накрая се появил и Де Вака. По това време, през 1534 г., те се намирали далеч някъде в западните краища на Тексас. Едва ли може да бъде описана радостта, която изпитвали при такива срещи тези окаяни, едва живи същества. И най-вече изглежда невероятно, че у тях нито за миг не угасвала искрицата надежда, която ги тласкала все напред през джунгли и пустини, вярата, която никога не изгубвали, че рано или късно ще срещнат отново испанци.

Индианците живеели ден за ден. Когато гладът ставал непоносим (както и за четиримата спътници), крепяла ги единствено надеждата за предстоящото узряване на кактусовите круши — сочните плодове на кактуса опунция (Opuntia gen). И когато най-после те узрявали, настъпвало „времето на пълните стомаси“. Плодовете били хранителни, можели да бъдат сушени и да се запазят дълго време. Четиримата спътници скоро разбрали, че само след узряването на крушите, когато събирали нови сили, могли да мислят за грижливо подготвяното си бягство на запад.

По онова време станали две важни събития — ако едното, макар и временно, облекчило живота им, то другото фактически им осигурило завръщането в цивилизования свят.

Първото и най-важното било, че Де Вака съумял да убеди едно дружелюбно настроено племе в ползата от търговията, от примитивната размяна на стоки с други племена. Като търговец той си спечелил уважение и благодарение на това получил възможност да се придвижва свободно. Ето какво разказва самият той:

„Моите запаси от стоки се състояха предимно от морски раковини, сърцевидни раковини и мидени черупки, които те употребяват за разрязване на плодове, напомнящи бобени зърна и използвани като лекарство и за украса по време на танци и празненства. Те ги ценят много, наравно с бисерните миди и други предмети. Тези неща отнасях във вътрешността на страната и донасях оттам получените в замяна кожи и червена охра, с която те натриват и рисуват лицата си и боядисват косите си, също кремък за върховете на стрелите им, лепило от клей и твърда тръстика за тяхното изработване, както и четки от еленова козина, които те оцветяват червено. Тази работа ми допадаше… Вече не ме караха нищо да върша и не бях повече роб.“^[24]

При едно такова пътешествие с търговска цел той отново намерил Дорантес, който по това време бил роб. По времето, когато зреели кактусовите круши — (вече през шестата година на техните странствания, те живеели при племето мариами), — те съставили нов план за бягство. Уговорили се да се срещнат извън лагера под прикритието на нощта. Кастильо обаче не се явил — някой казал, че в последния момент го отвели при племето лампадос. Останалите трима издебнали прехвърлящото се на друго място племе и успели да се свържат с Кастильо, който през следващата нощ се присъединил към тях.

Тогава започнала най-удивителната част от тяхното осемгодишно ходене по мъките, изпълнено с чудеса, като най-голямото чудо било, че останали изобщо живи.

През последните няколко години се случвало тук и там четиримата испанци да разказват на индианците за великия и всемогъщ бог на белите, а индианците понякога ги карали да доказват неговото могъщество, като излекуват техните болни. Доста сложна ситуация, тъй като никой от тях нямал ни най-малко понятие от медицина. Всъщност те знаели по-малко дори от местните знахари, които поне познавали лечебните свойства на много растения. Когато изпадали в такова затруднение, единственият изход оставали молитвите — те правели кръстен знак над болните индианци и прилагали изкуствено дишане. И бог помагал, отбелязва Де Вака, помагал им отново и отново.

Попаднали сред индианците от племето чававари, които вече били чували, че трима бели и един чернокож са големи лечители. Колкото и странно да е, мнозина от чававарите страдали по неизвестни причини от жестоко главоболие. Де Вака ги прекръствал и „индианците веднага усещаха облекчение“. Сега, разбира се, не само опиращата се на вековни традиции католическа църква, но и съвременната психиатрия са съгласни, че „чудеса“ и „лекуване чрез вяра“ са възможни — църквата приписва този резултат на въздействието на Всевишния, Богородица и светците, а съвременната наука го обяснява с вярата на болния в чудеса.

Така или иначе, Де Вака неведнъж говори за своята вяра в бога, неведнъж отправя думи на благодарност към Всевишния и явно полага усилия да си остане „нисш духом“. Но и на него, както изглежда, не му е било леко. Веднъж се навел съвсем отчаян над главата на един болен, който дълги дни наред се намирал на прага на смъртта и на когото нямал възможност да помогне с нищо друго, освен пак да направи кръстния знак (междувременно испанците забелязали, че това произвежда особено силно впечатление, когато е съпроводено с дълги, тържествени церемонии). И ето че на следващия ден обреченият вече кандидат за гроба станал на крака и оздравял.

Скоро всички индианци започнали да виждат в тяхно лице хора, надарени със свръхестествени способности. В ново, критично положение изпаднал Де Вака, когато му донесли един ранен със заседнал дълбоко в гърдите му връх от стрела. Испанецът рискувал и направил своята първа хирургическа операция: с каменен нож отворил раната, отстранил върха на стрелата и зашил гръдния кош на пациента със сухожилия на елен. Операцията излязла сполучлива.

Явно било, че съдбата им виси на косъм. Леченията не можели да бъдат винаги успешни, а тъкмо това чакали изпълнените със завист и недоброжелателство индиански знахари. Мълвата за испанските чудотворци обаче се разпространявала все по-далече, препращали ги с почести от едно племе на друго. Накрая попаднали в по-богати области, където била отглеждана дори царевица. Изведнъж получили възможност да ядат колкото си искат дивеч. Когато понечили да върнат част от донесеното месо, тъй като не били в състояние да го изядат сами, възбудили сред индианците тревога и неприязън — оказало се, че изпратеният дивеч не е възнаграждение за техния труд, а жертвоприношение, което не можело да бъде отхвърлено! Отсега нататък рядко им се случвало да изпаднат в глад и нищета. Когато достигнали голямата планина Сиера Мадре, попаднали там на племе, „което една трета от годината не се хранеше с нищо друго, освен със счукана слама, и тъй като се оказахме тъкмо по това време там, трябваше и ние да ядем от нея“^[25].

Колкото отивали по на запад, толкова по-легендарна ставала славата им. Наричали ги вече „деца на небето“. Дори седемдесет години по-късно хронисти съобщавали, че са срещали у племената, през чиято територия преминали четиримата спътници, все още съществуващи представи за един всемогъщ бял бог.

Най-после, през осмата година от своята одисея, те стигнали до една река, където индианското племе, живеещо там, им съобщило за присъствието на други бели хора, като отзивите за тях не съдържали нищо добро. Отначало не повярвали на тези разкази и сметнали, че има някакво недоразумение, до такава степен им се струвало, че техните странствания са някакъв безвъзвратен път във вечността. Тогава обаче намерили две парчета обработено желязо — испанско желязо. А после научили, че недалеч от тях стануват испански конници. Това станало към средата на март 1536 г. край Рио де Потатлан в Синалоа.

Капитан Диего де Алкарас и неговите хора учудено и с най-голямо недоверие се взирали в четирите необикновени същества, облечени в еленови кожи и обрасли с буйни бради. „Известно време те стояха и ме зяпаха така объркани, че нито един от тях не ме повика, нито пък дойде по-близо да ни зададе някакви въпроси.“^[26]

Алкарас, зъл и жесток военен, бил тръгнал на лов за роби. Когато видял единадесетимата индианци, които придружавали Де Вака, той се опитал веднага да ги залови. Не знаел, че главният ескорт на Де Вака, временно оставен назад, наброявал 600 воини. Де Вака енергично се възпротивил на намеренията му и веднага отпратил на безопасно разстояние своите индианци. Докато четиримата в продължение само на един час възбудено се опитвали да му разкажат всички перипетии на своите осемгодишни странствания, започвайки с провала на експедицията на Нарваес, Алкарас най-сериозно обмислял дали да не ги окове във вериги. Нима не изглеждало във висша степен вероятно това да са просто жалки дезертьори, опитващи се да го залъгват с небивалици.

Най-близкият губернатор, до който се добрали, мислел обаче иначе. Голяма почетна стража съпроводила четиримата до неговата резиденция, а пътуването им до Мексико Сити се превърнало в триумфално шествие. Единственото, за което съжалявали, било, че не можели да носят с новата си обмундировка тежките испански ботуши — протритите им от ходене стъпала не понасяли никакви други обувки, освен индианските мокасини. В края на юни ги приветствал вицекралят. Де Вака трябвало да разказва своята история, отново и отново да разказва за всички изпитания, преживени от четиримата, за нищетата, царяща сред всички северни индианци, за отчайващата пустош, за необятната шир на континента. Повярвали им само наполовина — защото за онова, за което най-много желаели да чуят, за приказната страна на златото, Де Вака не казвал нито дума.

През 1542 г. в Самора се появила първата версия на неговите пътни бележки със съкратеното заглавие „Съобщения“ („Relation“), Отчетът за странстванията, продължили 5000 мили, носи печата на такава достоверност, каквато едва ли притежава друг испански документ от онова време. Но обрисуваната в него картина смутила немалко хора, които продължавали да вярват в съществуването на могъща империя на север, в „Седемте града на Сибола“, а особено сред онези, които имали за индианците примитивно-недиференцирана представа като за жалки, още не достигнали човешко равнище твари.

Защото обрисуваната от Де Вака картина на техния живот и нрави се отличава с безкрайно многообразие. Неговата феноменална памет е запечатала и най-малките подробности — той се интересува буквално от всичко, той е роден изследовател, пътешественик и етнограф. На всяко племе той описва обичаите, религията и ритуалите, обществената организация, възгледите и представите, дори облеклото. Когато говори за техните ястия, той съобщава и рецептите за приготовление. Той е първият европеец, описал северноамериканския бизон, който бил за индианците, както и за първите бели заселници, най-важното животно в северните прерии. В действителност Де Вака видял само три бизона от онези, които се били придвижили на юг.

„Из цялата страна има много елени, пернат дивеч и други животни, които вече изброих по-горе. Там се срещат и крави, видях ги на три пъти и ядох от месото им. По големина те ми напомнят испанските. Рогата им са къси като на мавританските говеда, козината е много дълга като хубава вълна за моряшка дреха. Някои са кафяви, други — черни и според мен месото им е по-вкусно и при това много повече по количество, отколкото на нашите животни. От малките кожи индианците правят одеяла, а от големите — обувки и щитове. Тези крави идват от север, през по-далечните земи, и стигат до крайбрежието на Флорида и се срещат из цялата страна на разстояние около 400 leguas (испански мили, т. е. около 2000 км). По протежението на техния път през долините тамошните хора живеят главно от месото им, а във вътрешността има и кожи в изобилие.“^[27]

Първите индианци, които Де Вака срещнал още по време на експедицията във Флорида, били опасни воини — високи, силни и ловки, въоръжени с огромни лъкове. Той съобщава, че веднъж стрела от такъв лък се забила в намиращото се до него стебло на дърво на дълбочина 23 см. По-късно обаче попаднал на племена от дребни на ръст индианци, които си служели с най-първобитни оръжия — истински хора от каменния век. Най-удивителното било голямото разнообразие на езиците. Живеещи в съседство племена се разбирали помежду си единствено с езика на знаците. Но с присъщата му правдивост Де Вака отбелязва по повод на тези хора: „Макар и да не бяха големи, нашият страх ги превръщаше във великани!“

Той съобщава имена на племена — чоруки, догени, мендики, гевени, гуайкони, куитоки, камоли, мариами, атаи, акубади, чававари и т. н., като ги възпроизвежда фонетично така, както ги е чул. Но дали това са наименованията, с които племената сами са се назовавали, или те са им били дадени от други племена? До каква степен неговото ухо ги е изопачило? Съвременните антрополози не са открили никаква следа от повечето от тези племена. Ето защо толкова по-важно е онова, което е отбелязал Де Вака. Той разказва за разпуснатите им брачни обичаи — жените били разменяни, купували ги и ги крадели, а в случай на безплодие ги изоставяли. Цената на една жена можела да бъде и лък със стрели — очевидно не много висока. А при мариамите и игуазите вътрешноплеменните бракове били нещо немислимо. Те се напивали с един вид ракия от мескал (въпреки по-късните съобщения, които превъзнасят пълното въздържание на индианците) и се отдавали на оргии, упоени от разни билки. Всяко имущество се смятало за плячка и кражбата, дори от приятел, била нещо най-обикновено. По време на техните преселения болните били просто изоставяни на пътя. Но жените често кърмели децата си, докато стигнат до пубертетна възраст. Имало неприкрит хомосексуализъм и истински травестити — „женският“ партньор се обличал като жена и вършел само „женска“ работа. Трябва да бъде подчертано обаче, че всичко това са само частични наблюдения, които в никакъв случай не дават основания за по-широки обобщения.

По пътя си испанците срещнали и много други племена — тарахумари, тепекани, тепехуани, нио, зое и други, а също и опатите, които използвали отровни стрели, причинили по-късно смъртта на много испанци. Но никога, нито веднъж не попаднали на онова, за което така ламтели испанските завоеватели — богатства. Само тук-там им се случвало да видят смарагди (може би обикновен малахит) и малко тюркоази, за които не си заслужавало да се говори. Когато прекосили Рио Пекос, те се натъкнали и на няколко жалки пуеблоси. Но те наистина чули да се говори, че на север имало градове — гигантски пуеблоси с безбройно население, пълни със злато и сребро. Отново и отново до нашите пътешественици стигали подобни мъгляви слухове. И макар Де Вака както в своето „Relation“, така и в докладите си до вицекраля в Мексико Сити, ясно да казва, че става дума само за слухове, и никога да не твърди, че е видял нещо с очите си, това не попречило на заслепените испанци да вярват в желаното. Нещо повече, не липсвали подозрения и обвинения, че той премълчавал онова, което знае в действителност, и че по всяка вероятност е укрил някъде огромни богатства.

 

 

Алвар Нунес Кабеса де Вака сложил край на всички приказки, като се завърнал в Испания, в родния си град Херес де ла Фронтера, а после се преселил в Севиля. Дори там го гледали със страхопочитание като притежател на несметни богатства. Кралят си спомнил още веднъж за него, когато му потрябвал добросъвестен управител за областта Рио де ла Плата в Южна Америка. Де Вака приел губернаторския пост, но не му провървяло. Заплели го в интриги, стигнал дори до съд, но бил оправдан. През 1557 г. той починал в Испания. Дорантес и Кастильо останали в Мексико, оженили се за богати вдовици и не е известно кога се умрели.

От четиримата остава още един — мавърът Естеванико. На него съдбата му отредила още едно необикновено приключение, което му донесло краткотраен триумф и после внезапна смърт. Той е първият човек, видял с очите си „Седемте града на Сибола“.

 

 

Вицекралят на Мексико, дон Антонио де Мендоса, дал нареждане за поредната експедиция. Вероятно трябвало да я възглави Коронадо, но предвид обезкуражаващите съобщения на Де Вака, Мендоса решил, преди да се заеме със скъпо струващата експедиция, да се извърши грижливо разузнаване. За тази цел той избрал отец Маркос от Ница, францискански монах с по-висок сан (известен също под името Marco de Nica), който преди това взел участие заедно с Писаро в покоряването на страната на инките — Перу. Така той имал възможност със собствените си очи да види на какво е способна испанската военщина — Маркос присъствал при убийството на краля на инките Атахуалпа и по този случай сигурно е държал високо в ръце християнския кръст.

Изборът На свещеник вместо благородник бил продиктуван от три особени съображения, както посочва първият сериозен изследовател на тази епоха, Адолф Ф. Банделиер: (1) монахът струвал на вицекраля далеч по-евтино от който и да било благородник; (2) от един монах можело да се очакват по-правдиви сведения, отколкото от някакъв военен, жаден за плячка; (3) кръстът на монаха често въздействал и убеждавал много по-силно от меча, особено в районите, където още не бил стъпвал кракът на испански войник.

А нима можел да избере Маркос за експедицията по-добър водач от мавъра Естеванико, който познавал тази негостоприемна страна, познавал както войнствените, така и миролюбивите племена и преди всичко владеел езика на знаците? Нека се отклоним за малко и кажем няколко думи за този прословут език, който играе значителна роля в толкова много от по-късните романи из живота на индианците. Разбира се, ние малко знаем каква степен на развитие е бил достигнал той по времето на испанците и изобщо нищо относно равнището му през предходните столетия. Знаем обаче каква изключителна роля му предстояло да изиграе по-късно като универсално средство за общуване, направило възможно все по-голямото развитие на търговските връзки между яздещите на коне индианци. Така например, според специалиста по социална психология Вилхелм Вунд, индианците с помощта на жестове можели да изразят даже такава сложна фраза: „Бели войници, командвани от офицер с висок чин, но с ограничен ум, заловиха индианци от племето мескалеро.“^[28]

Мавърът вероятно е бил роб на Дорантес. По време на дългата одисея на четиримата значение имали обаче само личните качества; той бил не само равноправен, но към него се отнасяли като към приятел. Сега обаче той внезапно станал нещо повече: водач на отряд, който в много отношения бил напълно зависим от него. Това несъмнено му замаяло главата. Природната му склонност към показна театралност преминала всякакви граници. В желанието си да се откроява с външния си вид, мавърът се нагиздил с пъстри ленти и наметала, набол в косата си разноцветни пера и най-вече накачил по себе си различни дрънкулки и звънчета, които вдигали невъобразим шум. В такъв вид той се перчел начело на малката експедиция. Няма съмнение, че сред някои племена се възродила отново славата му на един от великите лечители, които преди години вършели по тези места чудеса; на други племена невижданият преди това черен човек с неговото фантастично облекло правел съответното впечатление. Би било крайно интересно да се знае какво са мислели тези индианци за него. Достоверно е засвидетелствано едно нещастно обстоятелство, изиграло съдбоносна роля в последните дни на експедицията. Мавърът правел най-силно впечатление на женската половина от населението, чиито представителки доброволно тръгвали подир него. Малко след началото на експедицията той разполагал вече с нещо като харем. Докато някои племена гледали на това с одобрително безразличие, други предявявали собственическите си права. Още от самото начало тази история станала причина за някои неприятности. Няма съмнение, че и отец Маркос, в чиито задължения влизала и защитата на нравствеността, се отнасял с голямо неодобрение към поведението на своя „водач“.

Мавърът и свещеникът обаче рядко били заедно. Естеванико играел ролята на авангард. Той съобщавал на индианците радостната вест за идването на великия бял човек, изпратен при тях от всемогъщия бял крал и от още по-всемогъщия бял бог с благодат и любов, за които те дори не били сънували, и ги призовавал към безпрекословно подчинение. Мавърът подрънквал със своите звънчета, раздавал подаръци и жънел успехи: навсякъде по пътя индианците му помагали да приготвя за експедицията колиби за нощувка, снабдени с продоволствие, в които бавно следващият авангарда свещеник бил приеман с подобаващи почести.

Историята дълго се е колебала в преценката си за този поход от 1539 г., както и за самия отец Маркос. Несъмнено, в съответствие със заповедта на вицекраля, той дошъл в страната не като завоевател с меч в ръка, а като изследовател — неговият кръст обаче не по-малко от меча търсел завоевания.

Разказът на Маркос за пътешествието, озаглавен „Descubrimiento“ („Откритие“), е противоречив, особено по_ най-важния въпрос. Най-вече летописецът на по-късния поход, предприет от Коронадо, дон Педро де Кастанеда, твърди, че брат Маркос е бил коварен страхливец и в действителност е стигнал едва на 162 мили от Сибола. Интересно е, че такъв сериозен учен като Банделиер, който е извършил безспорно най-задълбоченото изследване на всички ранни източници през миналия век, когато сведенията са били по-лесно достъпни, застава напълно на страната на Маркос:

„В продължение на повече от три столетия характерът на човека, чието име фигурира в заглавието на настоящето изследване, е бил обрисуван крайно погрешно, неговите действия и постъпки описвани изопачено, а думите му — тълкувани превратно. Така се е стигнало дотам, че почти всичко, по един или друг начин свързано с историята на първите открития в северноамериканския Югозапад, също е разбрано в съвършено невярна светлина. Моето намерение е да следвам пътя, посочен за първи път през 1881 г. от мистър Ф. Х. Къшинг, който се отправи да търси и намери сред индианците от племето суни истината за забележителното пътешествие на отец Маркос — същия път, по който вървях по-късно, през 1885 — 1886 г., въз основа на извършеното от мен изследване на документи, — и да пресъздам колкото е възможно по-точно историята на първото пътешествие до Сибола с помощта на писмени и устни сведения, печатни книги и ръкописи, а също и на географски и етнографски данни.“^[29]

Както беше казано, Естеванико предвождал авангарда, към който междувременно се присъединявали все нови и нови индианци, а сред тях и много жени, така че, както изглежда, свитата му скоро превишила по брой групата на самия Маркос. Така или иначе, към двата отряда се присъединявали все повече индианци, които разказвали за големи градове и богати племена на север. Тези разкази звучали така убедително, че Маркос се уговорил с Естеванико за следното:

„Да се придвижи на 50 — 60 испански мили (250 — 300 км) в северно направление, за да изясни има ли там нещо значително или дали се намира някоя богата и гъсто населена страна. Ако открие нещо подобно или чуе за него, да спре и да ми изпрати по някой от индианците съобщение. За това съобщение трябва да използва бял дървен кръст. Ако откритието е от средно значение, да ми изпрати кръст с дължина една педя; ако се окаже важно, да ми изпрати кръст с дължина две педи, а ако по значение надминава откриването на Нова Испания, да ми изпрати голям кръст.“^[30]

Мавърът изпълнил своето основно задължение — той имал грижата да се поддържа непрекъсната връзка с Маркос. Разстоянието между двата отряда обаче непрекъснато се увеличавало. Ентусиазмът, с който се устремила напред първата група, окрилял втората. Новините се трупали една след друга и групата на Маркос трябва да е била поразена като от мълния, когато внезапно се появил един индианец, който тържествуващо размахвал огромен кръст! Означавал ли действително този кръст, че откритието превъзхожда по значение Нова Испания? Че превишава по размери дори столицата Мексико?

А индианецът и появилите се скоро след него съпровождащи го воини разказвали този път такива чудеса, че Маркос записал:

„… отказвах да вярвам, докато не видя всичко със собствените си очи или не получа нови доказателства.“

Но защо трябвало да се съмнява още? Та нали по неговите думи: „Сибола беше тук така известна, както Мексико в Нова Испания или Куско в Перу, а те описваха формата на къщите, разположението на селата, улиците и площадите, както могат да направят това само хора, които често са били там и са получили срещу извършените от тях услуги предметите за лукс и за всекидневна употреба, които притежаваха.“^[31]

Дори последната новина, че им предстои петнадесетдневен преход през пустинята, не плашела вече Маркос. Но мавърът явно бил загубил/разсъдъка си. Вместо, след като видял с очите си Обетованата земя, да спре и да изчака Маркос, който, ако вярваме на неговите съобщения, се приближавал предпазливо и с подобаващо достойнство, чернокожият сега очевидно бил обсебен от едно-единствено желание — той сам да стане първооткривателят на „Седемте града“ — само той! Неочаквано обаче, при срещата с едно от новите племена, неговите дрънкулки и шарлатанства, глупавите му кълчения не само не подействали, но и предизвикали обратен резултат! Жителите на първото голямо пуебло, като видели чужденеца, при това не бял, а чернокож, се вдигнали на оръжие.

Един капнал от изтощение, окървавен индианец донесъл вестта за това на намиращия се далеч назад Маркос.

Още от времето на Софокъл съществува стар похват в писателския занаят — известието за страшното събитие се предава най-добре чрез сухите, лаконични думи на вестоносец, в които високопарната фраза е пречистена от суровото преживяване и сведена само до откъслечни срички. Та нали според правилата на занаята развълнуван трябва да бъде не разказвачът, а слушателите трябва да бъдат потресени от това, което той разказва.

Затова нищо не е в състояние да ни предаде по-убедително мъката и отчаянието, може би и страха от смъртта, които сигурно са обхванали хората около Маркос, когато чули краткото съобщение на окървавения индианец, очевидец на първия триумф и на последния час на незабравимия Естеванико. Маркос ни предава неговите думи:

„Той ми разказа, че един ден преди да стигнат до Сибола, Естеван изпратил там, както правел винаги, своята бутилка от тиква, за да извести на жителите на града в качеството на какъв пристига. Бутилката била украсена с няколко шнура с дрънкулки и с две пера — едното бяло, другото червено. Когато изпратените от него хора пристигнали в Сибола и предали бутилката на човека, на когото тамошният властелин бил дал правото да издава заповеди, той взел бутилката в ръка. Когато забелязал обаче дрънкулките, гневно я ударил в земята и заповядал на пратениците веднага да напуснат града, тъй като знаели що за хора са (тези чужденци), и че те трябвало да им кажат да не влизат в града, иначе ще бъдат убити. Пратениците се върнали при Естеван и му разказали какво е станало. Той обаче отговорил, че това нямало значение, защото неведнъж онези, които отначало проявявали гняв и неприязън, след това са го приемали най-радушно. Така той продължил пътя си, докато стигнал до Сибола. Там срещнал хора, които му преградили пътя и го затворили под стража в една голяма къща извън града. Те му взели всички вещи, които носел за размяна — тюркоази и разни предмети, получени от индианците по време на пътуването. В тази къща той прекарал цялата нощ и нито на него, нито на придружаващите го дали нещо да ядат и пият. На другата сутрин индианецът (който ни разказа това) почувствал силна жажда и се измъкнал крадешком от къщата, за да пийне вода от течащата наблизо рекичка. Скоро след това той видял как Естеван се опитал да избяга, преследван от жителите на града, които убили някои от хората му. Като видял това, индианецът се скрил и започнал да пълзи нагоре покрай споменатата рекичка. Най-после я прекосил, за да хване пътя през пустинята.“^[32]

Други съобщения на очевидци потвърдили факта на това масово клане. Само неколцина ранени успели да се довлекат до Маркос. Жителите на Сибола избили около 300 човека от отряда на Естеванико и затворили напълно границите на страната си дори за търговия с други индианци.

Това съобщение отговаря напълно на действителността. Година по-късно един от офицерите на Коронадо, като разпитвал местните жители, научил точно същите подробности. Както установил Франк Х. Къшинг, „легендата“ за това събитие се съхранила сред индианците от племето суни чак до 19. век. Според едно от съобщенията, тялото на Естеванико било, разкъсано на много парчета, които след това били разпратени и в други пуеблоси като доказателство, че мавърът е уязвим като всички смъртни и че е убит.

Индианците, които придружавали Маркос, поискали да се разбягат.

Той успял да задържи при себе си неколцина души, като разделил между тях цялото си имущество. Решил да рискува и продължил да върви напред, все напред, докато най-после двама от най-верните му индианци го завели на едно място, откъдето можел да види Сибола.

Ето че пред него се разстлал градът, за който мечтаели толкова много испанци. Той дълго го гледал, след това издигнал каменен кръст и имал дързостта да провъзгласи цялата простираща се пред него земя, в която влизали пуеблоси като Сибола, Тотонтеак, Акус и Марата (зад тях се предполагало, че лежат още по-големи селища), за „владение“ на испанската корона. Той им дал наименованието „Новото кралство на св. Франциск“. След това решил да се върне обратно — разумно решение!

„Понякога ме обземаше изкушението — пише той — да се отправя към града, тъй като знаех, че не рискувам нищо, освен собствения си живот и че още в деня, в който тръгнахме на път, бях обрекъл този живот на бога. Но накрая ме обзе страх, като си помислих за опасността, тъй като съзнавах, че ако загина, няма да има никакви сведения за тази страна.“^[33]

Но що за „сведения“ донесъл той! Човекът, толкова превъзнасян заради неговата правдивост от Банделиер, както видяхме по-горе, не може да е бил с всичкия си, когато е отправил първия си поглед към Сибола — (както знаем днес, към „земята на суните“, разположена по горното течение на прекосяващата Ню Мексико река Суни) — група пуеблоси, несъмнено същите „Седем града на Сибола“, сведенията за които били обаче безмерно преувеличени от мълвата, фантазията и мечтите. Дори като вземем предвид обзелото го дълбоко вълнение, дори като знаем колко поразен остава днешният турист, когато изведнъж съзре в далечината под лъчите на ослепителното слънце някоя от призрачните многоетажни постройки, подобни на сиви пчелни пити, които образуват едно пуебло, за което и сега трудно можем да пресметнем колко жители би могъл да побере такъв един град-планина — дори тогава остава съвършено необяснимо как е могъл отец Маркос да изпрати до вицекраля следното послание:

„Заедно с моите индианци и преводачи продължих по пътя си, докато стигнахме до едно място, откъдето се виждаше Сибола, разположена сред една равнина в подножието на кръгъл хълм. Като населено място Сибола прави добро впечатление — това е най-хубавото от всички селища, които съм виждал по тези места. Както ми разказваха индианците, всички къщи са от камък, с техните етажи и плоски покриви. Доколкото можах да видя от височината, където бях застанал, за да наблюдавам, селището е по-голямо от град Мексико.“ И той отива дори по-далеч: „По мое мнение то е най-голямото и най-хубавото от всички открити досега.“^[34]

Това е съвсем безотговорно описание на пуеблосите на племето суни, излязло от устата на човек, който идвал от град Мексико, където по онова време, около 1540 г., може и да не е имало повече от хиляда испански преселници, но затова пък огромен брой местни жители и където преди всичко се намирали развалините на огромните дворци и храмове на ацтеките, каквито — както трябва още сега да съобщя на нетърпеливия читател — уви, няма никъде другаде в Северна Америка.

Този изцяло лъжлив доклад обаче довел непосредствено до завоюването на целия днешен „Югозапад“ на Съединените щати. Коронадо, на когото предстояло да стане тук най-прочутият от всички завоеватели, започнал да подготвя своята експедиция. След него потеглили много други и заедно с тях дошли немалко доброжелателно настроени свещеници, но също така и писари, нотариуси, съдии и палачи. Едва 140 години по-късно племето суни се вдигнало още веднъж на бой срещу испанското иго.

Завоевателите си предавали щафетата едни на други. Участниците в една експедиция ставали водачи на следващата:

Кортес — Нарваес

Нарваес — Де Вака

Де Вака — Естеванико

Естеванико — отец Маркос

отец Маркос — Коронадо

Можел ли Франсиско Васкес де Коронадо да намери по-добър водач от Маркос, когато през февруари 1540 г. бил изпратен от вицекраля начело на отряд от 250 конници, 70 пехотинци и няколкостотин индианци, водещи стада добитък, за новото, този път истинско завладяване на легендарната Сибола?

Разбира се, историята на тези завоевания няма да е пълна, ако не бъдат споменати и имената на Ернандо де Сото и на много други, които подир него навлизали все по-навътре в страната и все по-жестоко налагали испанското владичество на меча и кръста. Но нека следваме нашата червена нишка — да вървим по следите на първите индианци в Северна Америка. Затова ще се задоволим да споменем като последен завоевател само Коронадо, който разкъсал с меча си тайнственото було, закривало толкова дълго време истината за „седемте града на Сибола“,

Дори днес в югозападните краища на САЩ могат да бъдат открити следи от него и всяко дете от тамошните училища знае, че той е бил човекът, прекосил Аризона и Ню Мексико. Той или някой от неговите подчинени — защото Коронадо разделил експедицията си и изпратил своите помощници в различни посоки — стигнал чак до Канзас и тук неговите хора за първи път видели чудото на Големия Каньон, този най-дълбок прорез в земната кора, което те възприели само като досадно препятствие по пътя си на север.

Но да се върнем към Сибола. Още от самото начало походът започнал с разочарования. „Всички крачеха радостно“ — гласят сведенията, но пътят бил лош. Той „създаваше на войниците немалко тревоги, защото разбраха, че действителността е напълно противоположна на разказаното от преподобния отец (Маркос)“.^[35] Конете загивали от изтощение, сред индианците и негрите се появили първите дезертьори. Когато към средата на юни 1540 г. стигнали до последния преход през пустинята преди Сибола, всички били така измъчени от глада, че един от испанците, двама негри и дори някои индианци яли от растения, които се оказали отровни — и умрели.

Най-после обаче преодолели най-трудните участъци от пътя и при тях се явили първите пратеници от Сибола. Разменили си знаци на приятелство, но Коронадо останал недоверчив. Той изпратил напред разузнавателна група да изясни дали някъде не им е поставена клопка. Командирът на отряда действително открил „едно много лошо място по нашия път, където биха могли да ни бъдат нанесени тежки загуби, и веднага го заел със своите войници“.^[36] Предчувствието не го излъгало. През нощта индианците се появили като сенки, за да подготвят капана. Когато разбрали, че са закъснели, те въпреки всичко атакували испанците като „сърцати мъже“. Испанците ги отблъснали, без да загубят нито човек. Предупреденият Коронадо решил незабавно да нападне Сибола, защото — злато или не — те се нуждаели преди всичко незабавно от храна.

На следващата сутрин те стояли на едно възвишение и гледали към Сибола.

Видели подобен на пчелна пита сивкав комплекс от къщи, по чиито етажи и стълби сновели индианци. Върху парламентьорите, придружени от преводачи, които гръмогласно обявили преминаването на града под властта на испанската корона, се изсипал град от стрели.

Коронадо атакувал фронтално.

Още в полето ги посрещнали превъзхождащи ги по численост индиански войски. И тук отново се повторил толкова характерният за епохата на конкистата феномен — шепа хора, въодушевени от съвършено необяснимата вяра в правотата на своето дело и с не по-малко загадъчна увереност в собствената си непобедимост, поради което всички се сражавали като дяволи, обърнали в бягство буквално хиляди индианци, избили стотици от тях, без самите те да загубят дори половин дузина войници. Това се случило и този път, индианците побягнали обратно и се затворили в своя град. Но не се предали. Изкатерили се по стълбите на терасите и обсипали нападателите със стрели и камъни. Коронадо заповядал градът да бъде щурмувай и сам застанал начело на атакуващите. Със своите блестящи от позлата доспехи той бил отлична мишена. Камъните на два пъти го поваляли на земята, на няколко пъти го одрасквали, а една стрела се забила в крака му. Но Сибола, този легендарен град, бил превзет! Ето какви са първите впечатления на изтощените до смърт и изгладнели испанци: „Намерихме това, което за нас беше по-ценно от злато и сребро — много царевица, боб и кокошки, по-едри от тези тук в Нова Испания. Намерихме също и сол, по-хубава и по-бяла от всяка друга, която съм виждал през живота си.“^[37]

Сега пред очите им блеснала цялата истина за Сибола. Там нямало всемогъщ владетел и нито злато, нито скъпоценни камъни украсявали вратите, индианците се хранели направо на земята, а не от златни блюда. Коронадо докладвал за това на вицекраля с горчиви думи и не без презрителни намеци за лъжливите сведения на отец Маркос. Скоро станало ясно, че Сибола е събирателно название на група селища на индианското племе суни. Имало ли смисъл да се върви по-нататък? Коронадо не би бил истински конкистадор, ако би се поколебал.

 

 

Между многобройните пуеблоси, завладени от Коронадо или от неговите помощници, имало едно, което е от особено значение за нашия разказ, тъй като там, много по-късно наистина, за първи път изпробвала силата си още съвсем младата американска археология.

В това голямо пуебло, впоследствие наричано Пекос, испанците били поканени от дружелюбно настроения вожд на племето — за разлика от повечето индианци той имал разкошни мустаци, поради което веднага получил от испанците прякора „капитан Биготес“, което означавало „Капитан Мустакачко“.

Капитан Ернандо де Алварадо тръгнал с двадесет войника на разузнаване. Само след няколко дни те направили едно откритие от изключително значение — попаднали на развалини, „които заемаха много голяма площ и бяха напълно разрушени, въпреки че част от стената все още стоеше. Тя беше висока шест човешки ръста, изградена от добре издялани камъни, с кули и оточни жлебове, като в град на Кастилия“.^[38]

Малко по-нататък те се натъкнали на други развалини с основи от гранитни блокове, а след това на град Акома, издигащ се върху непристъпна скала, към който водел един-единствен път. Благодарение на посредничеството на мустакатия старейшина испанците били приети дружелюбно и поканени да разгледат града. Три дни по-късно те стигнали до легендарната Рио Гранде и открили многобройни поселища по двата бряга на реката.

Алварадо изпратил веднага кръстове на мира в знак на приятелство, защото, както докладвали първите разузнавачи, в лежащата пред тях долина на Рио Гранде той се оказал изправен пред около седемдесет селища. Капитанът веднага пратил известие и на Коронадо, че страната е плодородна, богата с царевица, боб и дини, и е много по-подходяща за презимуване на войската от Сибола. Междувременно „Капитан Мустакачко“ настоявал да продължат по-нататък. Прекосили планините, получили по-късно наименованието Сан Франциско Пийкс (най-високите планини на Ню Мексико, които остават без снежна покривка само за кратко време през лятото). В сърцето на тези планини те стигнали най-после до Чикуйе, както по онова време бил наричан Пекос.

Този град им направил далеч по-силно впечатление от всичко видяно дотогава. Ето първото му описание от Кастанеда, хрониста на експедицията на Коронадо:

„Чикуйе е селище с около 500 воини, които всяват страх в цялата околност. То се издига върху скала и има формата на четириъгълник с голям вътрешен двор или площад в центъра, където са разположени «пещите» («пещи» или «естуфас» — испанско обозначение на «кивите», за които ще стане дума по-нататък). Всички къщи са еднакви и имат по четири етажа. По техните покриви човек може да обиколи цялото селище, без да се затруднява от каквито и да било улици. Има коридори, които опасват първите два етажа, и по тях също може да се отиде в която и да е част на селището. Коридорите са издадени навън като балкони и под тях жителите могат да намерят прикритие. Долу къщите нямат врати, но те използват стълби, които могат да бъдат изтегляни, и по тях стигат до коридорите, разположени във вътрешната част на селището. Тъй като вратите на къщите се отварят към коридорите на съответните етажи, тези коридори изпълняват ролята на улици. Къщите, чиито изходи водят към долината, се намират точно зад онези, с изходи към вътрешния двор, и във време на война жителите използват тези вътрешни врати. Селището е заобиколено от нисък каменен зид. Вътре в него има извор, от който могат да отвеждат водата по канали. Жителите на селото се хвалят, че никой не може да го превземе, а самите те могат да покорят което си искат село.“^[39]

Вместо да проследяваме другите експедиции — една от най-безсмислените била онази, която се отправила да търси някаква нова тайнствена страна на златото, наречена Кивира, — нека се запознаем с най-ранните достоверни сведения за тези „най-древни американци“ (испанците решили, че те са „най-древните“, без да предполагат колко дълга история имали зад себе си пуебло-индианците). Нека обаче подчертаем и това, че описаното тук е само определен етап на културното развитие в определен район на Северна Америка — етапа, който бил достигнат от Югозапада по време на появата на испанците. Колко дълбоко стигат в миналото корените на тази „цивилизация“, ще узнаем по-късно.

Думата „пуебло“ е от испански произход и означава едновременно „народ“, „селище“, „град“, „село“. В югозападната част на Северна Америка, и особено в Аризона и Ню Мексико, това понятие било използвано от испанците за обозначаване на индианските поселища с многоетажни постройки, изградени в по-голямата си част от адоби — изсушени от слънцето тухли от глина и кал, смесена със слама или трева. Тази дума испанците употребявали независимо дали ставало въпрос за укрепени „замъци“, издигащи се по многобройните „месас“ (високопланински плата), или за незащитени села в равнината. Проблемът, дали следва да наричаме сега тези поселища „градове“ или „села“, е от компетентността на социолозите, тъй като разликата се състои в равнището на обществената им организация. Според този критерий някои пуеблоси може, или по-точно трябва да бъдат наричани градове, докато много други били незначителни села.

От времето на испанските завоевания до 19. век е ставало изобщо дума за „индианците пуебло“, сякаш това е било единно племе или определен народ. В действителност, както знаем сега, обитателите на тези пуеблоси принадлежали към коренно различни племена, говорели на най-различни езици и имали различна история. Въпреки това те притежавали една обща черта — всички били земеделци, прекрачили вече праисторическата степен на развитие, за която са характерни в чист вид ловът и събирането на храна. А и пуеблосите, често построени по различен начин, също имали една обща особеност — в тяхната архитектура играели много важна роля вградените наполовина в земята „киви“. Това е думата, с която индианците от племето хопи обозначавали едно най-често кръгло помещение с подпрян върху греди покрив, на който се намирал и входът. Тези помещения имали най-разнообразно предназначение, но е показателно, че достъпът на жените в тях бил най-строго забранен. Кивите били използвани като места за събрания, за съвещания, за молитви и церемонии, а също като училищни помещения за младежите и излъчвали очарованието на особена тайнственост, в която могли да проникнат само мъжете.

„Тукашните индианци нямат владетели, както в Нова Испания, и се управляват от съвет на старейшините — пише Кастанеда. — Имат жреци, които им проповядват и които те наричат «папас». Това са най-уважаваните хора. Рано сутрин, при изгрев-слънце, те се изкачват на най-високия покрив на селището и оттам, като глашатаи, проповядват на жителите на селото. В това време цялото село затихва, всички сядат в галериите и слушат. Жреците ги учат как трябва да живеят и предполагам, че им налагат определени заповеди, които те трябва да съблюдават, тъй като сред тях няма нито пиянство, нито содомия, нито пък кървави жертвоприношения, не ядат човешко месо, не крадат и са много трудолюбиви.“^[40] Тук виждаме следователно едно много по-цивилизовано общество от онова, което Кабеса де Вака описва по на юг.

Важно е да бъде отбелязано, че всяко пуебло представлявало нещо като самостоятелна „република“ — ако искаме да употребим съвременното понятие. Между различните племена нямало голяма търговия — пък и почти липсвали предмети за размяна с изключение може би на смятания за свещен тюркоаз, който на отделни места се срещал в по-големи количества, отколкото другаде.

В много от пуеблосите жените играели доминираща роля и на родството по женска линия се отдавало голямо значение. Имало също „магьосници“, които всявали страх, тъй като индианците вярвали, че на тях, както и на всемогъщите знахари, са подвластни стихиите.

Тяхната религия, обожествяваща природата, в която особено място било отредено на слънцето, намирала най-привлекателен израз в танците. Днешният турист все още може да види някои от тях, които вероятно почти не са променили първоначалните си форми. От друга страна, съществуват и сега отделни пуеблоси, където ритуалните танци са забулени в тайна, и на някой по-натрапчив турист може да се случи да му разбият камерата. Тези танци са посветени на слънцето, на никнещата царевица и на дъжда и се изпълняват при съпровод на флейти и барабани, а танцуващите носят живописни, ярко оцветени маски със символично значение; съвременният турист може да ги види репродуцирани като т. н. кукли „качина“ и дори да купи фабрично изработени копия. Някои от племената се занимавали с пясъчна живопис под ръководството на жреците — изкусно изобразяване на фигури на земята в различни цветове според различните видове пясък и оцветено брашно — изкуство, единствено по рода си в света, което те довели до съвършенство. Техните кошничарски и керамични изделия достигнали необикновено висока степен на художествено майсторство. Много от образците, които видели тогавашните испанци, са изчезнали безследно, много са се запазили до днес, други са се изменили под влиянието на мисионерите.

Земеделието не било единственото им занятие — занимавали се също и с лов на елени, мечки, бизони, пуми и дребен дивеч. Рибата обаче била смятана от повечето племена за свещена и не била употребявана за храна.

Забележително е, че водонапоителната им техника не била така развита, както у някои живели преди тях народи, въпреки че всяка капка вода била скъпоценна, а всяко засушаване можело да се превърне в бедствие. Когато днес гледаме например нажежените почти до бяло от палещото слънце гигантски руини на Пуебло Бонито, трудно можем да си обясним как е могъл там да оцелее един народ, освен ако — и това е най-простото обяснение — в онези времена геолого-климатичните условия са били други.

Техните обработваеми земи били отдалечени на много мили от пуеблото — обстоятелство, което по онова време испанците никак не проумявали, но междувременно е получило своето обяснение с това, че за тях безопасността на жилището била по-важна от всичко и поради тази причина те основавали своите пуеблоси винаги на най-благоприятните в стратегическо отношение места.

Испанците смятали облеклото на индианците за твърде целесъобразно. Мъжете и жените носели гамаши и мокасини от щавена еленова кожа. Мъжете се обличали с туника и панталони, жените с тъкано покривало, което се прехвърляло през дясното рамо и минавало под лявото, придържано от широк шал. През зимата се пазели от студа с кожи, съшити като своего рода връхна дреха, но имали и дрехи от памук, тъкани както от жените, така и от мъжете (за голямо учудване на испанците).

Мъжете подрязвали отпред косите си и ги свързвали на темето на кок с помощта на лента. Жените обикновено разделяли косите си на път по средата. Представителите и на двата пола обичали украшенията. Най-ценните им накити били тюркоазите, често доста големи по размер, но рядко от чист вид, или пък носели огърлици от пробити раковини, които окачвали на ушите си или около шията.

Всички сведения от този род с течение на времето все повече се умножавали, особено благодарение на мисионерите, и испанците скоро решили, че познават добре своите „пуебло-индианци“. След сто и четиридесет годишно владичество те били дълбоко убедени, че нищо не може да разклати властта им и създадената от тях изтънчена система на потисничество, наречена „енкомиенда“ — една от най-жестоките форми на феодална експлоатация. И ето че страдащите търпеливо дотогава племена се вдигнали неочаквано на бунт, какъвто по размах и ярост не познава цялата история на индианците в Северна Америка. Това станало през 1680 г. Под водачеството на един явно изключителен лечител на име Попе те се вдигнали на оръжие, обединили се, изклали първо предните испански постове, след това сразили гарнизоните им в укрепените пунктове, избили около четиристотин от ненавистните завоеватели и прогонили повече от 500 от тях чак до Мексико!

Разбира се, възмездието на испанците било страшно. Но им трябвало повече от десет години, за да възстановят предишния ред сред пуебло-индианците.

Ето какво пише за първия период на испанското владичество съвременният историк А. Гроув Дей в книгата си „Походът на Коронадо“ („Coronado’s Quest“): „На такъв самостоен народ испанските завоеватели не били в състояние да предложат много нещо, що се отнася до «цивилизоващи» оръдия и влияния. Наистина докарали в страната голямо количество неизвестни там животни, особено коня и овцата (индианците познавали от домашните животни само кучето и пуяка). Но размяната между червенокожия и белия човек не била никога равностойна. Във всеки случай пуебло-индианецът давал повече, отколкото получавал. Неговите знания, предавани от поколение на поколение, високото му занаятчийско майсторство, придобитото с мъчителен опит изкуство да оцелява в тежки условия са станали неотменна част от американското наследство. Неговият начин да си строи къщи например е създал един стил, от който все още черпи вдъхновение архитектурата в западните щати на Америка. Индианската култура и индианският жилищен бит са останали дълбоко вкоренени по земите, през които са минали войниците на Коронадо. И днес още всеки посетител на американския Югозапад може да види представителите на тази мъжествена раса, които живеят почти така, както са живели преди четири столетия, когато дошъл Коронадо, в онези времена, когато бял човек за първи път прошепнал магическото име Сибола…“

Едва през 19. век учените-антрополози и археолози за първи път проявили интерес към пуеблосите и открили, че обитателите на тези глинени небостъргачи не са били в никакъв случай най-древните жители на Америка и че дълго преди тях там са живели и са изчезнали цели народи.

3. Химн на Югозапада — от Банделиер до Кидър

„През един августовски ден на 1888 г., в разгара на характерната за Ню Мексико пясъчна буря, която хвърля право в лицето на човека камъчета колкото бобено зърно, в моя усамотен лагер край Лос Аламитос се появи здрав, загорял от слънцето мъж на средна възраст. След като бе изминал шестдесет мили пеш от индианското племе суни, той беше целият покрит с прах, но не изглеждаше никак уморен. В течение на следобеда ми стана ясно, че имах пред себе си личност, обладаваща най-необикновената памет, която бях срещал някога… В началото дори се подразних от тази всеобхватна механична памет, която не само ми назоваваше някои ключови думи, които търсех, но и веднага добавяше: «Поликарпио ми разказа това на 23 ноември 1881 година в Чочити.»“^[41]

Така описва Чарлз Ф. Лумис своята първа среща с Адолф Ф. Банделиер, с когото стават приятели за цял живот. Много хиляди мили изминали двамата заедно из американския Югозапад.

„Бродехме рамо до рамо — лагерувахме, гладувахме, мръзнехме, учехме се и бяхме щастливи… Сносни пътища не съществуваха. Нямахме никаква финансова поддръжка и никакви превозни средства. Веднъж Банделиер успя да наеме кон — след като измина с него две мили, се видя принуден останалите тридесет да го води подир себе си. Така вървяхме, все пешком — аз с големия си фотоапарат и със стъклени плаки в раницата, а тежкия статив под мишницата, той — с окачени по него анероиден барометър, различни измервателни инструменти и ученическа чанта на гърба, пълна с почти микроскопични бележки, които той точно и старателно водеше всяка вечер край лагерния огън (дори когато трябваше да стоя над него и неговите скъпоценни листчета с непромокаемото си фотографско платнище). Катерехме се и слизахме без път по скали, минавахме по криволичещи проломи (каньони), газехме през ледени реки и дълбоки до глезена пясъци, без одеяла, връхни дрехи или друго някакво покривало; всичките ни провизии се състояха от няколко парчета сладък шоколад и чувалче печена царевица. «Голата земя ни беше постеля.» Когато успявахме да намерим пещера, дърво или друго укритие от вятъра и дъжда — добре! Ако не — нощувахме на открито… Банделиер в никакъв случай не можеше да мине за атлет, не беше дори мускулест… Умееше да се разбира с всякакви хора. Виждал съм го с президенти и дипломати, с ирландски работници и мексикански ратаи, с индианци, учени и представители на «висшето общество». Без всякакво усилие, само след час, той се превръщаше в център на вниманието.“

Банделиер говорел с еднаква лекота английски, френски, испански и немски. Със същия талант си служел и с индиански езици и диалекти. Когато пристигнал в Ислета, Ню Мексико, той знаел само три думи на езика тигуа. След десет дни започнал да го разбира и по всеки въпрос можел да се обясни така, че да бъде разбран. Материалът, събран от него като изследовател и приятел на индианците, бил огромен. Естествено срещал трудности при публикуването на работите си. Веднъж намерих приложена в книгата на Банделиер „Приноси…“ („Contributions…“) — бях я получил неразрязана от библиотеката в щата Ню Йорк, така че бях първият и единствен читател на този труд за седемдесет и пет години — малка печатна бележка, с която президентът на Американския археологически институт молеше за дарения, тъй като само те биха дали възможност на Банделиер да продължи изследванията си: „Управлението понастоящем не е в състояние да му окаже със собствените си средства по-нататъшна подкрепа… Нужни са около хиляда долара.“ Макар че името на Банделиер било почти неизвестно в източната част на страната, „неговият“ Югозапад проявил благодарността си към него.

Ако стойността на един паметник се определя от неговите размери, то Банделиер бил удостоен с един от най-величествените — територия с площ от 109 квадратни километра в щата Ню Мексико носи неговото име. Милиони туристи преброждат сега открития от него свят на селищата „пуебло“, прекосяват „Националния резерват-паметник Банделиер“.

 

 

„Югозападът“ на Северна Америка не е обозначение на небесна посока, а територия, по-красива от която, според много хора, няма не само в Северна Америка, но и в целия свят.

Понятието „Югозапад“ включва цялата Аризона и целия щат Ню Мексико, половината от щатите Юта и Колорадо, западните части на щатите Невада и Калифорния, и източните — на Канзас и Тексас. Названието обаче се употребява главно за четирите щата, групирани около т. нар. „Фоур Корнърс“ („Четирите ъгъла“) — единствената географска точка в Северна Америка, където се събират границите на четири щата. Този район е по-голям от териториите на Франция, Западна Германия и Австрия, взети заедно. За да се изравнят с него, към тях би трябвало да се прибавят още Дания, Холандия, Белгия и Люксембург.

Когато се описва тамошната природа, не може да не се посочат най-големите географски забележителности, за които подхождат само най-необикновени прилагателни, при това — трябва да се подчертае — употребявани винаги в превъзходна степен. Там се намира най-сухата пустиня, потискаща със своята монотонност, и най-големият в света прорез в земната кора — прочутият Гранд каньон, стигащ на дълбочина до 1800 метра, по чиито каменни стени може да бъде прочетена историята на земята. Там се издигат планини, чиито снежни върхове могат да служат като ориентир и на най-отдалечения пътешественик в пустинята (само в Колорадо има дузина върхове-четирихилядници). Там е „Death Valley“ — „Долината на смъртта“, която и в наше време ежегодно взима своя данък от човешки жертви и в която се намира най-ниската точка в западното полукълбо, лежаща на 87 метра под морското равнище. Там се издига така наречената „Petrified Forest“ („Вкаменена гора“), зловещо множество от дървени стволове, чиято възраст се изчислява на милиони години, където сякаш времето е замръзнало. Там текат най-буйните реки, чиито наименования — Хила, Колорадо, Рио Гранде, Пекос — събуждат романтични спомени от разказите за индианците и за първите пионери на Запада. (На брега на реката Пекос, в едно пуебло на апахите мескалеро е роден най-благородният от всички индианци — Винету на Карл Май. Колко пъти тръгвал той оттам с „Олд Шатърхенд“ през Лано Естакадо, който също принадлежи към Югозапада, и колко смъртни опасности дебнели всеки, който загубел пътеката, обозначена само със забити колове!)

В Югозапада са разположени и най-старите „градове“ на Северна Америка, и то най-стари в две отношения — първите селища на белите, на испанците, и най-ранните поселища на по-старите, червенокожи, обитатели на континента. Впрочем определението „червенокожи“ е доста спорно и също така неточно, както представата, че всички народи в Азия са „жълти“. Испанците ги наричали „хенте колорадо“, което означава просто „цветни хора“, „цветнокожи“, в противоположност на белите европейци (които, както и индианците, на север имат по-светла кожа, отколкото на юг). Но тъй като „колорадо“ означава също и „червен“, на бял свят се появило понятието „червенокожи“. Така или иначе това наименование е не по-малко погрешно от прозвището „индианци“, тъй като те са всичко друго, но не и индийци, за каквито ги взел Колумб и неговите съвременници.

И този Югозапад, който не се оказал никакъв Елдорадо за търсещите злато испанци, станал все пак „златна земя“ за археолозите, защото именно тук те намерили следите на най-древните американци — онези, край чиито пещери още бродели мамутът, камилата, гигантският ленивец, а също измрелите в наше време биволи и коне от късния ледников период. След това, в продължение на десет хиляди години, в Америка нямало нито коне, нито камили; мустангите, на които препускали през прериите сиуксите и апахите, били потомци на избягали от испанците коне, които се размножили с невероятна бързина. По време на гражданската война между северните и южните щати се опитали да въведат в употреба камили, но опитът се провалил.

Интересно е, че тази съвсем девствена, прекрасна, величествена страна още не е намерила своя голям поет. Повестите на Уила Кадър пресъздават нещо от блясъка на испанската епоха, но дават само фрагменти. Разбира се, има и мнозина по-незначителни автори, а също така и много други, които изпадат в евтин кич, като се започне от Зейн Грей и се стигне до филмовата продукция на Холивуд. Но тази липса на литературни претворявания е също разбираема. Защото едва ли е възможно да бъдат описани с думи тези безотрадни, необятни пустини на юг, тези нажежени до бяло скални формации, тези „месас“ — високопланински, често покрити с гори плата, които подобно на острови или на гигантски кораби лежат сред море от ослепително блестящи пясъци, сякаш изплюти от гигантската змия на Скалистите планини, извиващи се до самия Юг, зеещите глъбини на каньоните, които всмукват погледа ни към най-древните недра на земята.

Нека бъдем наясно: Уолт Дисни нарече най-хубавия си филм „Пустинята живее“. Но бродещите по тези места древни хора са знаели това по-добре от нас, защото те са живеели от пустинята. Който мисли, че пустинята мълчи, той никога не я е прекосявал. Тя пее, шепне, шумоли. Дори най-мъничкият гущер (да не говорим за големия отровен гущер с оранжев или червен цвят — хила), когато пропълзява по ръба на скалата, събаря надолу безброй песъчинки; вятърът се промъква под дъгите на причудливите скални мостове, сякаш гали струните на арфа, пумата оглася околностите със своя рев, а в тъмносинята нощ се разнася воят на койота — прерийния вълк.

Пъстрото сияние на дребните пустинни цветя бързо избледнява, но остават стотиците зелени нетна на месас и на планинските райони. Двеста вида кактуси — от най-сухите до най-сочните — преливат в своите двеста вида цветове. Но растителният свят отстъпва по яркост на багрите на минералите, той е само полъхът на сътворението върху древния свят на скалите. „Painted Desert“ („Рисуваната пустиня“) — така се нарича един от районите — е като палитрата на някой бог-живописец. Подобно на хамелеони тези скали се протягат под слънчевите лъчи и променят цвета си дванадесет пъти от сутрин до вечер. Тук кадифеният тъмносин като нощ цвят на сенчестата долина се съчетава с яркото мандаринено жълто и болезнено пламтящото червено на нажежените скали.

Преди 12 000 години из този свят, по следите на живеещите тогава гигантски животни, вървял първобитният ловец със своя атлатъл — гениално изобретено метателно копие. Под същото това слънце, на фона на същите тези цветове, се е завръщал в своите пещерни жилища и землянки или пък е издигал първите пуеблоси древният събирач на плодове и корени, древният земеделец и първият плетач на кошници. Тук са се лутали испанците в напразно търсене на съкровища, а след като преодолели огромни трудности, пак тук стъпили на краката си първите заселници-пионери (и днес дори населението на Югозапада едва надхвърля три милиона — не е известно колко хора са населявали тези краища преди десет хиляди години, но е ясно, че са били много по-малко). Тук в наше време се намират най-големите от последните резервати за червенокожи — преди всичко на индианците от племената навахо и хопи.

И именно тук Банделиер започнал археологическото си изследване на Западна Америка.

Банделиер не бил нито първият, нито единственият изследовател. След първите испанци започнали да пристигат непрекъснато нови колонисти. Мисионерите събирали огромен етнографски материал, част от който и сега лежи неизползван в архивите на Севиля. А през 19. век няколко военни разузнавателни експедиции прекосили този край от изток на запад, преди всичко експедицията на капитан Джон Чарлз Фремонт, да не говорим за многобройните смели самотни пътешественици и ловци. Някои от тях били еднакво смели и с перото, като американците Франсис Паркман и Кларънс Кинг, или пишещите на немски език пътешественици Фридрих Герщекер и избягалият от енорията си швейцарски пастор Карл Постл, който под псевдонима Чарлз Силзфилд публикувал разкази за Дивия Запад. Тези двамата имат по-голямо значение за Европа, отколкото за Америка, въпреки че през 1969 г. Постл беше открит наново и получи заслужено признание от един американски биограф. През 50-те години на миналия век се появяват и първите железопътни инженери-топографи. От 1863 г. легендарният Кит Карсън, чието име носят Карсън Сити в Невада и други градове, започва да „умиротворява“ обширния район, населен от племето навахо. През 1860 г. едноръкият ветеран, етнограф и геолог, майор Джон Уесли Пауел, с още девет души на четири лодки предприема изпълнено с приключения изследване на реката Колорадо и на Големия каньон. Той загубва трима души и две лодки, но научните резултати от експедицията, включително и първите археологически находки, имат изключителна стойност.^[42] През 1876 — 1877 г. Е. А. Барбър, вероятно за първи път, дава подробно описание с илюстрации на древната индианска керамика.

Любознателният читател, който би искал да научи нещо повече за периода до самия край на 19. век, трябва да запомни следните имена: още веднъж Дж. У. Пауел (големият приятел на индианците и първи директор на Етнографското бюро във Вашингтон, който от 1879 г. започва да издава своите прочути изчерпателни ежегодни отчети), Уилям Х. Холмс, Уошингтън Матюс, Виктор и Космос Минделев, Дж. Уолтър Фюкс — това са само най-значителните. Особено място трябва да бъде отредено на Ричард Уедърил и неговите братя — обикновени скотовъдци, които откриват Меса Верде: тази пълна с приключения история ще бъде разказана по-нататък.

Необикновена личност е и Френк Хамилтън Къшинг. Болнав още от най-ранното си детство (роден е през 1857 г. в щата Ню Йорк и, както разказват, при раждането си тежал само 800 грама!), той въпреки това се развил много рано и още седемнадесетгодишен публикувал първата си статия за индианския фолклор. На двадесет и две години се отправил под командуването на полковник Джеймс Стивънсън за племето суни, където навремето испанците се надявали да открият приказната Сибола — после експедицията продължила своя път, а той останал там цели четири и половина години! Станал член на племето, носел индианско облекло, хранел се изключително с храната на индианците, споделял с тях труд и развлечения. Само след една година вече говорел техния език и получил името Те-на-тса-ли, което означава буквално „Лековито цвете“, а в преносен смисъл може да бъде преведено като „растящо в далечни планини с тайнствени сили“. Целта на Къшинг обаче била да стане член на най-тайния съвет на индианците (съществували няколко други по-малки тайни общества) — „Ордена на жреците с лъка“, който имал дванадесет степени.

Вече разказахме как Банделиер, пеш и въоръжен само с едно джобно ножче, прекосил страната на тогава все още твърде опасните апахи (наименованието „апахи“, което те с гордост възприели от своите противници, означава „врагове“). Съдбата на Къшинг, който упорито се стремял да проникне все по-дълбоко в тайните на племенната йерархия, показва нагледно на какъв риск били изложени и двамата.

Когато въпреки най-строга забрана той се опитал да вземе участие в тайния свещен танц Кеа-кок-ши, спрямо него употребили сила. Тогава хилавият, но безстрашен Къшинг извадил ножа си, забил го в стената и се заклел, че ще отсече всяка ръка, вдигната срещу него, и че ще насече на парчета всеки, който още веднъж се опита да разкъса книгите му.

Мъжете от племето суни се стъписали.

Но след като му разрешили да вземе за малко участие в свещения танц, свикали Големия съвет и го уведомили, че в съответствие с техните закони той може би ще трябва да бъде хвърлен от ръба на месата в пропастта. Били разгледани и други предложения от този род — и Къшинг се спасил само благодарение на това че съумял да им внуши голям страх от неизбежното отмъщение на Великия бял баща във Вашингтон. Така или иначе, накрая индианците го приели за кихе, т. е. за приятел.

Къшинг трябвало на няколко пъти да се връща на изток, за да лекува различните си болести. Но въпреки това той оглавил експедицията, финансирана от богатата филантропка от щата Масачусетс, Мери Хеменуей; тази експедиция, в която взел участие и Банделиер, получила наименованието „Югозападна археологическа експедиция Хеменуей“. Къшинг обаче заболял отново и експедицията не могла да постигне значителни успехи. Освен това Къшинг бил повече етнограф, отколкото археолог, и най-главното — „той не беше организатор“, както отбелязва издателят на неговата книга за племето суни, Де Голиер.^[43] Но Де Голиер възхвалява други негови качества: „Той беше ясновидец, поет, гений с чувство за драматизъм и умение да интригува читателите си.“

Казахме, че Югозападът не е родил голям поет, който да го възпее. Но Къшинг, макар и по призвание етнограф описател, има като автор находки, които не са лишени от поезия. В наше време неговият стил намери равен на себе си може би само в лицето на литератора-публицист Джоузеф Ууд Крътч, който се посвети на естествените науки.^[44] Ето например какво пише Къшинг за страната на племето суни:

„Слънцето се скри зад хълма и го превърна в силует на назъбена пирамида, увенчана с ореол от искрящи лъчи. Една сякаш среднощна Аврора се промъкна през разкъсаните облаци и обагри с карминени и златисти тонове синкавите, обвити в мъгла, очертания на хълмовете-острови, запламтя нагоре във все по-широки ивици светлина, като че ли искаше да повтори в небесните висини предишния си блясък.“

А ето как описва Къшинг изгледа от едно пуебло — гледка, която може да бъде видяна и днес, почти сто години по-късно, стига човек да не се поддаде на тщеславното желание да стигне дотам с лека кола:

„Шлейф от дим, подхранван сякаш от хиляди огнедишащи кратери, се стелеше над този мним вулкан и подхванат от вечерния вятър, се разнасяше в множество кръгове и вълни. Но аз не разбрах, че този хълм, тъй странен и живописен, е в действителност грамада от човешки жилища, докато не забелязах малките черни и червени петна, които се движеха на горната тераса. И дори тогава той ми приличаше на малък остров от постепенно смаляващи се, лежащи един над друг плоски хълмове («месас»), който се издигаше над пясъчното море, сякаш искаше да съперничи на заобикалящите го плосковърхи възвишения, създадени от самата природа.“

Банделиер за разлика от Къшинг насочил своите изследвания предимно към изясняване на взаимните връзки между отделните култури, което по онова време означавало да се разкрие историческото развитие в неговата последователност. Банделиер ясно виждал „пластовете“. В Пекос той прокарвал аналогии с мексиканската архитектура в Уксмал, въпреки че Дж. У. Пауел го съветвал „да не се опитва да търси връзки и сходства“. Странен съвет — какво всъщност било по-близко до ума от това? Той измерил развалините в Пекос с непозната дотогава точност, каквато и след него едва ли някой е успял да постигне. Владеещ много езици, за пръв път превел и коментирал старите испански източници така задълбочено и критично, че направил възможно тяхното използване за научни цели.

Банделиер бил в много отношения забележителна личност. Той е роден през 1840 г. в Берн, Швейцария, в семейството на офицер. За неговата майка приятелят му Лумис пише в некролога по повод на смъртта му: „Държавна тайна е, че по майчина линия в жилите му тече кралска кръв.“^[45] Във всеки случай тя е била от знатно руско семейство. След няколко скитания семейството се преселило в Америка и се установило в Хайланд, щата Илиной, където Банделиер получил средното си образование. След това учил известно време в швейцарски университет (не е известно със сигурност какво е следвал там — колкото и странно да изглежда, било е геология или право), после се завърнал в Хайланд и няколко години вегетирал като чиновник в една кантора. Именно тогава се заел частно с научните си занимания — толкова всеобхватни, че е чудно как набавял необходимите си книги в такава глуха провинция. Тук той започва и оказалата огромно въздействие върху него кореспонденция с най-видните антрополози, етнографи и социолози на онова време, сред тях и Люис Хенри Морган, чийто основополагащ труд с програмен характер — „Древното общество или изследване на пътищата на човешкия прогрес от дивачество през варварство до цивилизация“ („Ancient Society, or Researches in the Lines of Human Progress from Savagery, through Barbarism, to Civilization“), издаден през 1877 година, не само донесъл на автора си световна известност, но и упражнил дълбоко влияние върху материалистическата марксическа философия и особено върху съчинението на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата“.

В своето провинциално уединение Банделиер виждал в лицето на по-възрастния си колега свой духовен баща и отначало попаднал напълно под влиянието на неговата теория за обществената структура на индианските племена, въпреки че собствените му изследвания често влизали в противоречие с нея (Морган се ползвал с авторитет не само като теоретик; той живял дълго сред индианците и през 1847 г. бил осиновен от племето сенека под името Та-я-да-о-уб-руб). Банделиер не успял никога да преодолее напълно влиянието на Морган и техните писма, издадени за пръв път през 1940 г., хвърлят много интересна светлина в това отношение.^[46]

Но Банделиер вървял по свой собствен път, когато трябвало да интерпретира личния си опит и наблюдения, натрупани по време на неговите пътешествия. През 1879 г. бил основан Американският археологически институт и Морган, който една година по-късно станал президент на Американската асоциация за развитие на науките, се обърнал на 25 октомври 1879 г. в писмо до първия президент на института, Чарлз Елиът Нортън, с думи, които невинаги са били взимани под внимание от това толкова изтъкнато учреждение: „Европейците ще ни бъдат по-благодарни за извършената тук работа, отколкото за работата ни в Сирия или Гърция.“

Така или иначе, по препоръката на Морган, Банделиер предприел първото си пътешествие на югозапад, в Ню Мексико (по-късно посетил Мексико и Южна Америка, но това тук не ни интересува). По поръчение на двата института той прекарал години сред пустините и планините, а след това и в музеите (в Санта Фе и Мексико, Ню Йорк и Вашингтон) и събрал много богат материал. Въпреки че до нас са дошли сведения за неласкави негови изказвания по адрес на религията, той самият приел католическото вероизповедание — както казват, от съображения за целесъобразност. Разказва се дори, че още преди това той се предрешил в Ню Мексико като свещеник, за да си обезпечи помощта на монасите-йезуити, но тези сведения не са сигурни. Нека напомним, че и „бащата на европейската археология“, Йохан Йоахим Винкелман, предприел същата стъпка, за да получи благоволението на кардиналите.

Когато през 1914 година, по време на едно пътуване в Испания, Банделиер починал в Севиля, списанието „El Palacio“ в Санта Фе, където той работил дълги години, писало: „Смъртта на Банделиер е непоправима загуба.“^[47]

 

Неговите научни съобщения, бележки, чернови и дори дневниците му, водени с най-голяма акуратност всяка вечер, всяка нощ с микроскопичния му почерк (първият том беше публикуван едва през 1966 г.), имат и сега още огромна стойност за учения, за всеки, който тръгва за първи път към девствените райони на Югозапада, за да изследва историята на най-древните жители на Америка. Много по-интересна за широкия кръг читатели обаче е една съвсем друга книга на Банделиер. Това е роман-книга, която не се споменава и в най-пълните библиографии, съдържащи сведения за най-редките, основополагащи трудове по археологията на Югозапада. В днешно време тя е съвсем забравена, и то твърде несправедливо.

Тази книга е единствена по рода си — роман за праисторическите хора, действието на който се разиграва в праисторически времена. Доколкото успях да установя, той едва ли има аналогия в сериозната художествена литература (естествено, тук нямам предвид евтината научна фантастика, която безцеремонно слага в един кюп праистория и астронавтика). Романистът на големите приключения Джек Лондон публикува през 1907 г. романа „До Адама“ („Before Adam“), действието на който изцяло се разиграва в праисторическо време. Но тази творба има за цел да докаже главно непоколебимата увереност на автора в правотата на еволюционната теория. Той измисля някакъв народ, който „не познава нито оръжието, нито огъня и се намира на най-ниската степен на развитие на човешката реч“, следователно фактически все още е полумаймуна „в стадия на превръщането ѝ в човек“. Такова население в Северна Америка, разбира се, не е имало — процесът на формирането на човека е протекъл на други континенти. През 1915 г. Джек Лондон се връща отново към тази тема. В XXI глава на неговия изобличителен роман „Скитникът между звездите“ („The Star Rover“) един затворник в усмирителна риза извършва в състояние на халюцинация кратко „пътешествие“ в праисторическата епоха. Всичко това не може в никакъв случай да се сравнява с исторически обоснованата книга на Банделиер, нито пък с произведенията на австрийския писател А. Т. Зонлайтнер или на датчанина Йоханес В. Йенсен. Първият пише главно за юноши, а вторият е толкова просмукан от скандинавската митология, че понятието „исторически“ тук изобщо изглежда неприложимо.

В това, че един учен се е заел да напише роман, няма нищо необикновено. Необикновено е само това, че като канава на съчинените от него събития и драматични перипетии ученият е избрал собствената си наука. За разлика от някои учени, като английския физик С. П. Сноу, които разделят отчетливо сферата на науката от сферата на изкуството, Банделиер изгражда своя роман в рамките на своята дисциплина.

Ето какво казва той в предговора за своите намерения и творчески метод:

„Като обличам реалните факти в одеянията на любовна история, аз се надявам да направя «истината за пуебло-индианците» по-достъпна и може би по-приемлива за широката публика. Реалните факти, които искам да споделя, могат да бъдат разделени на три категории — географски, етнографски и археологически. Описанието на страната и на нейната природа напълно съответства на действителността. Описанията на нравите и обичаите, на вярванията и ритуалите се основават на фактически наблюдения, правени от мен или други етнографи, а също и на обясненията, дадени от индианци, на които може да се вярва, както и на многобройни стари испански източници, в които животът на пуебло-индианците е представен такъв, какъвто е бил, преди да бъде променен от съприкосновението с европейската цивилизация. В основата на описанията на архитектурата са залегнали изследванията на развалините, запазени по онези места, за които става дума в романа. Сюжетът на романа е измислен от мен. Но голяма част от описаните сцени съм наблюдавал със собствените си очи…“

С други думи, в романа на Банделиер са вплетени и творчески преработени неговите антропологически, етнографски, социологически, ботанически, зоологически, географски и исторически изследвания и наблюдения, които той е правил в продължение на дългите години, прекарани в района на пуебло-индианците.

И това именно е изключителното на този исторически роман — стремежът на автора да проектира в миналото своя собствен опит и то, както смятал той, с добри основания, защото бил дълбоко убеден, че нравите и обичаите на индианците, заварени от него, са си останали точно такива, каквито са били преди много столетия, преди идването на Колумб в Америка. Банделиер обаче е достатъчно предпазлив, за да не уточни столетието, в което се развива действието на неговия роман. Той например е съвсем сигурен, че събранията на могъщото тайно общество, наречено „Тайният орден на кошарата“, описани в XI глава на романа, по онова време не са били по-различни, отколкото през 80-те години на миналия век, тъй като тези ритуали били най-строго подчинени на традицията. Когато Банделиер възхвалява високото равнище на обществената структура у индианците, можем да приемем, че в онези древни времена тя е била дори още по-развита и по-диференцирана, тъй като не е била подложена на разлагащото влияние на християнските мисионери, което действително е оставило следа, макар и далеч не в онези мащаби, които са очаквали отците мисионери.

Историческият материал, включен в четиристотин и деветдесетте страници на тази книга, където всеки научен факт е органично вплетен в умело построения разказ, е наистина огромен. Така достъпно за съвременния читател той едва ли е изложен някъде другаде.

Заглавието на книгата — „The Delight Makers“, трудно може да бъде точно преведено. Авторът има предвид членовете на тайния съвет, които се събирали в голямата кива. Думата „delight“ на английски означава „наслада“, „радост“ (в български превод заглавието би звучало приблизително като „Създатели на наслада“), но тук думата е употребена във възможно най-дълбокия си смисъл, като означение на съкровено блаженство и радост, на вътрешна хармония. Банделиер несъмнено е имал предвид стария, архаичен смисъл на тази дума, която в миналото е имала по-активно съдържание — „способност да се предизвикват приятни душевни вълнения или щастие“.

Няколко думи за литературните качества на тази книга. Като пръв белетристичен опит на автора тя е забележително постижение. На нея са ѝ присъщи силните и слаби страни на романа от 19. век. Сюжетът и заплетените интриги са достойни за перото на Уолтър Скот, а любовта към изразителния детайл може да е заимствана от Чарлз Дикенс. Но всъщност всякакви сравнения са безполезни. Тази книга е уникално явление и стои извън традиционните литературно-исторически категории. Затова литературната критика и до днес не ѝ е посветила нито ред.

Въпреки че за съвременния читател книгата на Банделиер е обгърната от романтично сияние, нейният автор е бил далеч от всяка романтика. Вярно е, че най-големият и най-дълбокият от немските романтици, Новалис, казва: „Всичко става романтично, щом бъде отдалечено на разстояние!“ Самият Банделиер обаче отхвърлял решително тази тенденция към романтизиране. Това ние знаем, защото на 3 февруари 1885 г. той изнесъл в Нюйоркското историческо общество доклад на тема „За романтичната школа в американската археология“, с който класифицирал и същевременно остро порицал археолозите на своето време заради този им подход. Последното изречение на доклада звучи доста куриозно, тъй като било произнесено от Банделиер тъкмо когато вече бил започнал работа над своя роман, който е безспорно историческа белетристика (неговата книга се явила на бял свят през 1890 г., след това била преиздадена още два пъти, през 1916 и 1918 г., преди да бъде забравена): „Дните на историческия роман са преброени — казал той. — Прогресът и развитието на спомагателните научни дисциплини е достатъчно голям, за да издигне американската историческа наука на такава висота, че тя да се превърне в критически и следователно по своята същност полезен клон на човешкото знание.“

Но археологията вече навлизала в тази нова фаза и новото отношение към нея се чувствало навсякъде. През 1928 г. в Американската биографична енциклопедия (Dictionary of American Biography) четем: „Нито един американски археолог не се е опирал толкова широко на историческите източници, колкото Банделиер, и нито един американски историк не е сверявал така основно своите изследвания чрез проучването на археологически материал.“

Статията за Банделиер е подписана с инициалите А. В. К. — зад тях се крие името Алфред Винсънт Кидър, който през 1914 г., когато починал Банделиер, бил двадесет и девет годишен. На него му предстояло не само да продължи делото на Банделиер, но и да постави археологията на Югозапада на научни основи, поради което и досега той минава за признат „класик“, а разработените от него най-важни положения са приети като аксиоми.

„Белите пишат за индианците винаги или почти винаги сантиментално. Дори човек като Банделиер. Той не е бил сантиментален. Тъкмо обратното. И въпреки това при него се промъква сантименталност, щом почне да пише за онова, което познава най-добре от всичко — индианците.“

„Индианци и развлекателно четиво“ от книгата „Мексикански утрини“

Д. Х. ЛОРЪНС

През 1907 г. на дъската за обявления в Харвардския университет се появила бележка, с която д-р Е. Л. Хюет от Американския археологически институт съобщавал, че търси трима студенти-антрополози като доброволци за една експедиция в Югозапада. Трима младежи, едва помирисали тази наука, откликнали на неговия призив — Силванъс Морли, Джон Гулд Флечър и Кидър. Случайността пожелала и тримата по-късно да се прославят. Морли станал световноизвестен специалист по историята на маите, Флечър си спечелил известност като поет-лирик, а Кидър станал това, за което вече загатнахме. Хюет, който вероятно не успял да намери други по-възрастни и опитни, приел и тримата. Ето какво разказва четиридесет години по-късно Кидър за това свое първо пътешествие из Югозапада:

„След като пропътувахме 60 мили с товарен вагон от Манкос, щата Колорадо, ние се срещнахме с д-р Хюет в ранчото на Холи «Моук Джим» в каньона Мак Елмо близо до границата с Юта. Ранчото се състоеше от къща, построена от адоби (недопечени тухли от глина и нарязана слама — б. пр.), с три помещения, която се намираше сред малък парцел, обрасъл с люцерна, и беше последният аванпост по дългия път, който водеше през пустинята към малкото мормонско градче Блъф Сити на реката Сан Хуан. Пренощувахме на завет под купите сено на Холи. На следващото утро д-р Хюет — какъв неуморим пешеходец беше той в онези дни! — предприе многокилометров преход по нажежения каньон. След него, едва поемайки си дъх, се закатерихме и ние по платото, където се съединяват Мак Елмо с Йелоу Джакет. От това високо плато можахме да видим Меса Верде и Юта Пик в щата Колорадо, Абахос и далечната планина Хенри в щата Юта, високите, красиви плосковърхи планини Монюмент Вали и синята линия на Лукачукайте в Аризона. Никой от нас не бе виждал някога такива безкрайни простори едновременно, нито пък такава дива, пустинна и набраздена страна като тази, която се разстилаше пред нас.

Д-р Хюет посочи с ръка: «Момчета — каза той, — бих искал да направите археологическо проучване на този район. Аз ще се върна след шест седмици. Ще сторите най-добре да се сдобиете с няколко коня…»

Да се иска такова нещо от трима неопитни студенти било, разбира се, абсурдно. Но зад това се криел определен метод. Кидър разказва по-нататък:

«По-късно в една от своите книги д-р Хюет писа, че поставил пред нас тази непосилна задача, за да ни изпита… И това действително беше изпитание… Историята си струва да бъде разказана: за нашата борба да впрегнем двата наети коня и да предотвратим окончателното разпадане на старата каруца, за нейното изоставяне и за покупката на три кобили, всяка от които имаше и по едно нестъпващо още сигурно на краката си жребче, за любителските ни усилия да измерим с малък джобен компас този лабиринт от урви и проломи, и да нанесем на картата и опишем откритите от нас многобройни развалини.»“^[48]

При това Кидър, жизнерадостен студент, се бил заел, както сам разказва, съвсем случайно с антропологията и археологията: просто програмата за лекциите по тези предмети му се видяла по-удобна, отколкото по медицината, която се канел да учи — защото му оставяла свободен края на седмицата.

Академичната кариера на Кидър му донесла много успехи и почести. За нас е важно това, че той получил рано възможност да замине за Гърция и Египет и да се запознае там с високото научно равнище на разкопките, провеждани от европейски археолози. Особено значение за него имала работата на видния египтолог Джордж А. Райснър, чийто курс, след завръщането си в Харвардския университет, Кидър веднага се заел да посещава. Не друг, а тъкмо Кидър характеризира Райснър като „денди“, но въпреки всичко той, изглежда, го е взел за свой образец, защото всички негови съвременници са единодушни, че по облекло и обноски Кидър винаги бил „съвършен джентълмен“.

Той правил разкопки на много места в Северна Америка, но преди всичко в Югозапада — в щатите Юта, Аризона и Ню Мексико. Дългогодишните му разкопки в Централна Америка — в страната на маите — ще споменем тук само между другото, за попълване на цялостната картина; трябва да се има предвид, че именно там той осъзнал жизнената необходимост от комплексното използване на различни научни дисциплини в археологията. За участие в едни и същи разкопки той привличал едновременно археолози, етнографи, физико-антрополози (американски термин за специалистите антрополози, които се занимават със строежа на човешкото тяло), езиковеди, медици и географи.

Посещенията на гръцките музеи с техните богати сбирки от антични вази несъмнено го убедили в огромното значение, което може да има керамиката за характеристиката на културните периоди, дори когато от нея са запазени само най-дребни отломъци, парчета от глинена домашна утвар и изобщо чирепи.

В същото време Кидър разбрал, че за археолога е не по-малко важно да установи връзката на керамичните отломки, на отделните предметни находки, на останките от скелети и строежи с хронологията, а по този начин и с историята — с развитието на дадена култура. Археологът — пише той — не бива никога да забравя „същинската си задача, а именно изследването на дългия, бавен растеж на човешката култура и формулирането на проблемите, свързани с развитието на човешкото общество“^[49].

С всичко това Кидър изпреварил значително своето време, поне в Северна Америка, където дори през 1938 г. един антрополог, признаващ единствено стойността на голите факти, си позволил да заяви: „В антропологията теорията е неприлична дума!“ И наистина разработените от Кидър научни методи и теории бавно са си пробили път. Едва през 30-те години те бяха приложени при изследвания в басейна на Мисисипи. „Едва през четиридесетте години на нашето столетие същите методи бяха използвани по атлантическото крайбрежие“ — пише Джон Уитхофт от Пенсилванския университет в своя критичен обзор върху развитието на северноамериканската археология.^[50]

Въпреки това, благодарение на многобройните ученици, минали през неговата школа, влиянието на Кидър растяло. „Разбира се, ние, студентите — разказва един от тях, — имахме повече въпроси, отколкото отговори, но той винаги проявяваше огромно търпение към нас и ни помагаше, като ни разкриваше перспективи, нещо, което ние високо ценяхме редом с нашата по-формална система на обучение.“^[51] С личното си мъжество той служел за образец и при работата на терена. Кидър, изглежда, е първият археолог, който се качил на самолет — пилотиран от Чарлз Линдбърг, летеца, прелетял пръв Атлантическия океан, — за да прави въздушни археологически снимки на развалини.

Ето какво писа по този повод Чарлз Линдбърг на моя издател и на мен лично през 1970 година:

„По времето, когато правехме нашето топографско изследване в района на Пекос, жена ми и аз прелетяхме (на едномоторен двуплощник «Фолкън» с открита двуместна кабина) цялата територия на щатите Ню Мексико и Аризона, търсейки следи от ранни цивилизации. Когато видяхме кръстосващите се линии на селищни стени, ние ги фотографирахме и отбелязвахме местонахождението им на картата… При това установихме, че развалините на старите селища в Пекос бяха много по-лесно различими от самолет, отколкото при прякото изследване на терена. От въздуха ние можехме наистина неясно, но затова пък по безспорен начин да проследим квадратните или правоъгълните линии върху почвата, показващи местата, където някога е имало стени… Спомням си добре за доктор Кидър, и то с чувство на искрено приятелство и възхищение.“^[52]

Най-значителните разкопки, по време на които били поставени основите на научните методи в археологията на Северна Америка, Кидър извършил сред развалините на Пекос. Те продължили, с едно тригодишно прекъсване поради Първата световна война, от 1915 до 1929 година. През 1924 г. тези изследвания били обобщени в станалия вече класически труд на Кидър „Въведение в изучаването на археологията на Югозапада“ („An Introduction to Study of South Western Archaeology“). Кидър почина през 1963 г. на седемдесет и осем годишна възраст. Споменът за него продължава да живее благодарение на ежегодните Пекоски конференции, първата от които била свикана от него през 1927 г., а също и на една награда — „Премията Кидър за постижения в американската археология“. В музея Пибоди са депозирани сто бронзови медала и на всеки три години един от тях се присъжда на някой изследовател като награда от Американското антропологическо общество. Там всичко е планирано с археологически мащаби. Медалите ще стигнат за триста години:

 

 

Пуеблото Пекос е разположено югоизточно от град Санта Фе в щата Ню Мексико, върху склона на скалист хълм в центъра на обширна долина, заобиколена от хълмове и планини, а на север — от висока, покрита почти постоянно със снегове планинска верига. Днес развалините не правят особено силно впечатление. Когато вървите към тях по шосето, от погледа ги скриват печално стърчащите към небето останки от масивните глинени стени на испанската мисионерска църква. Между развалините на пуеблото, които едва достигат на височина човешки ръст, пролетно време греят оранжевите храсти на чамиса, а тук-там, изваяни сякаш от ръката на скулптор футурист, се издигат кактусите чоля с остри като игли бодли.

Посетителят трябва да напрегне цялото си въображение, за да си представи кипящия някога тук живот на стотици семейства, населявали в продължение на столетия този град-кошер, когато високите стени са се издигали етаж върху етаж.

При това историята на Пекос е доста близка до нашето време. Банде-лиер все още е имал възможността да срещне преките потомци на последните жители, напуснали селището.

Най-ранното от достигналите до нас испански съобщения, което дава някаква представа за характера на хората, населявали Пекос, идва от експедицията на Кастаньо де Соса. В края на декември 1590 г. един от подчинените му командири, придружен само от шепа хора, пристигнал, без да подозира нищо, в пуеблото Кикуйе (както тогава се наричал Пекос), за да поиска подслон и продоволствие. Измъчените от студа и глада испанци били принудени да се държат миролюбиво. Когато на следващата сутрин излезли без оръжието си да се поразходят сред местните жители и се опитали да завържат приятелство с тях, индианците най-неочаквано ги нападнали. Испанците едва успели да избягат. Загубили по-голямата част от въоръжението си, те се добрали до Де Соса, който веднага се вдигнал на поход, за да си върне оръжието — желязното оръжие, което било най-скъпоценното имущество на испанците. В началото Де Соса също се държал миролюбиво. Въпреки това индианците изтеглили стълбите и обсипали отряда му със стрели.

Де Соса имал всичко деветнадесет войника и седемнадесет индианци-слуги. Освен това притежавал два малки месингови топа, но не съумял да ги използва по най-добрия начин. Трябва да бъде казано, че мъжете от пуеблото се държали като жалки страхливци. Докато Де Соса цели пет часа тъпчел пред градските стени и с викове уверявал индианците, че не иска от тях нищо друго, освен връщането на оръжието, жителите на пуеблото все още запазвали мъжеството си, продължавали да замерват хората му с камъни и да ги обсипват с град от стрели. Но щом Де Соса се приготвил да щурмува, индианците захвърлили оръжието и започнали да викат Amigo! — „Приятел! Приятел!“. През следващите дни те изчезнали от града поединично и на групи и го оставили на войниците на Де Соса. Едва тогава испанецът установил, че имал работа с население, което по всяка вероятност е възлизало на не по-малко от 2000 души. Открил обширни участъци обработвана земя, изкусно изградени напоителни канали, огромни запаси от продоволствие (оценил ги на 30 000 фанега — една фанега е равна на 55 литра). Намерил и голямо количество зимно облекло, плащове от бизонова кожа и памук, „ярко боядисани“ наметала, украсени с кожа и пера.

Следващият, който завладял тези места, бил Оняте. На 24 юли 1598 г. той посетил Пекос. След това дълго време няма почти никакви сведения за това селище. Когато през 1680 г. избухнало споменатото вече голямо въстание на пуебло-индианците под водачеството на знахаря Попе — въстание, от което разгромените испански завоеватели не се съвзели цяло десетилетие, — жителите на Пекос останали почти безучастни. Пекос се оказал настрана от събитията. Все пак младите хора от селището убили поне омразния свещеник.

След това Пекос все повече западал. Градът станал жертва на постоянните разбойнически набези на свирепите команчи, които системно избивали населението. Една от отчаяните акции на всички жители, годни да носят оръжие, била така безжалостно удавена в кръв, че оцелял само един човек. През 1788 г. епидемия от едра шарка още повече обезлюдила поселището — останали живи само 180 души. Все по-малко и по-малко хора бродели като призраци сред стотиците помещения на огромните сгради. През 1805 г. те били все още 104 души. През 1845 г. един очевидец на име Грег съобщава:

„Само преди десетина години (около 1830 г.), когато селището (Пекос) наброяваше все още петдесет до стотина жители, пътешественикът често можеше да види самотен индианец, жена или дете, застинали като статуи тук или там върху покривите на къщите, устремили неподвижен поглед на изток или прислонили се до някоя стена или ограда, гледайки с безразличие минаващия край тях чужденец. По друго време пък не можеше да се види жива душа и гробната тишина в селището бе нарушавана само от случайното излайване на куче или кудкудякането на кокошки.“^[53]

През 1837 г. само осемнадесет възрастни жители живеели още в призрачния град. Обитателите на Хемес Пуебло, единствените индианци от околните земи, които говорели същия език, предложили на тези осемнадесет души да се преселят при тях. Но жителите на Пекос гордо отказали. През 1939 г. сред тях избухнала епидемия на „планинска треска“, от която оцелели само петима души. Те вече се преселили в Хемес. Това били „последните от Пекос“. Известни са само християнските им имена: Антонио, Грегорио, Гоя, Хуан Доминго и Франсиско.

 

Това, което поразява посетителя в Пекос, е крепостната стена с дължина почти километър в овална форма. Тя все още може да се различи, както личат и останките от кули. Обикновено около пуеблосите не са били строени крепостни стени. Веднъж стълбите изтеглени към горните етажи, самата постройка, подобна на пчелен кошер, се превръщала в крепост.

А Пекос разполагал и с извор! „Никога непресъхващ извор на чиста, студена вода. Това идеално съчетание на лесни за отбраняване и застрояване земи и на богати водни запаси неизбежно е трябвало да привлече древните индианци, и неголямото плоско възвишение (месиля) на Пекос било заселено още в твърде ранни времена.“

Решението на Кидър да се заеме с продължителни разкопки в Пекос било мотивирано преди всичко от изобилието на парчета от глинени съдове, които поради разнообразния си характер можели да бъдат датирани през различни епохи. Освен това, както пише той, обширните гробища на Пекос, „не били никога ограбвани, поради което обещавали богати находки от скелети и погребален инвентар.“ Оползотворяването на този материал зависело само от добрата организация на работата.

„Най-силното ни желание беше да намерим погребения, затова на работниците бяха обещани по 25 цента за всеки открит гроб. На другия ден беше открит първият, а на следващия — още шест. Възнаграждението беше намалено на 10 цента и това извади на бял свят нови петнадесет. След около седмица трябваше или да отменим премията, или да се разорим.“

Фактически още към четвъртия сезон на разкопките Кидър събрал не по-малко от 700 скелета, а в края на разкопките техният брой достигнал 1200. Освен това събрал хиляди, буквално стотици хиляди чирепи. С тяхното почистване и първото им класифициране се занимавала съпругата му, която освен това се грижела и за петте им деца.

Кидър имал съвсем ясна представа за своята цел. „Пекос — пише той — ни даваше основание да се надяваме, че останките там ще бъдат намерени така напластени, че ще ни позволят да проследим развитието на различните художествени занаяти у пуебло-индианците и по този начин ще ни дадат възможност да установим вярната хронологическа последователност и на много други развалини на Югозапада…“

Тези надежди се потвърдили при разкопаването на самата сграда. „Ние очаквахме да открием на върха на «месата» останките на едно-единствено голямо пуебло, може би със следи от престроявания и ново строителство, но издигнато на скална основа, което би дало възможност лесно да изследваме стените му от основата до покрива. Вместо това се оказа, че историческият град е построен върху останките от разпуканите и срутени стени на по-ранни сгради и че те на свой ред са били издигнати поне върху още два по-стари пласта.“ (Накрая се оказало, че в Пекос лежали останките от шест „града“ един върху друг — Кидър употребява думата „град“ за комплекса от постройки.)

Но това не било всичко. Въз основа на резултатите от собствените си изследвания и от проучванията на други изследователи из целия Югозапад и преди всичко в района на Фоур Корнърс край реката Сан Хуан, Кидър бил в състояние да потвърди онова, което десетилетия по-рано пръв открил любознателният фермер Уедърил в Гранд Гълч и Меса Верде — преди строителите на различните пуеблоси по тези места трябва да е живяло много по-първобитно население от земеделци, които не познавали още керамиката, но затова пък правели великолепни кошници, поради което получили наименованието „Basket Makers“ — „Кошничари“.

До какви глъбини на миналото успял да проникне Кидър?

На първо време той не можел да направи нищо друго, освен да определи поредността на различните пластове и да ги наименува.

Кидър класифицирал хронологически осем главни културни пласта, като започнал с епохата на „кошничарите“ и завършил със съществуващите и в наши дни пуебло-индианци. Тази класификация обаче не го задоволила. През 1927 г. той поканил колегите си, работещи над същите проблеми, на първата „Пекоска конференция“, за да изработят нова терминология. Резултатите от тази конференция получили известност под наименованието „Пекоска класификация“, която останала в употреба десетилетия наред. Тъй като сега все по-често се използва уточнената схема, разработена от Франк Х. Х. Робъртс Мл., ние ще съпоставим тук и двете. С римската цифра I е означен съответният най-древен период, стигащ далеч назад преди времето на Колумб.

Пекоска класификация	Модификация на Робъртс
Кошничари I (Basket Makers)
Кошничари II	Кошничари
Кошничари III	Модифицирани кошничари
Пуебло I	Пуебло в процес на развитие
Пуебло II
Пуебло III	Разцвет на Пуебло
Пуебло IV	Упадък на Пуебло
Пуебло V	Исторически период на Пуебло

Схемата на Робъртс е не само модификация на създадената по-рано система на периодизация, но и нейното подобрение — нова, макар и малка крачка напред, тъй като въвежда определена качествена характеристика на епохите (интересуващият се читател може да се обърне към бележките в края на книгата).^[54]

Да се установи историческата последователност на развитието, разбира се, не е зле, но тя не казва нищо относно това, колко дълго са просъществували, макар и приблизително, например културите „Кошничари III“ или „Пуебло II“ или в кой век на християнското летоброене „кошничарите“ се превърнали в строители на пуеблоси. Кога е станало това — преди 500, преди 800 или преди 1000 години?

Не относителната, а абсолютната хронология, която може да се датира по някакъв начин, ни дава истинската история.

Сред археолозите на първата Пекоска конференция присъствал и един „аутсайдер“ — д-р Ендрю Е. Дъглас, който въпреки че бил физик и астроном, имал какво да каже по разглеждания проблем. В осмата глава на тази книга ще бъде разказано как той успял да реши този проблем с помощта на методи, които съвсем не били археологически, и дал на северноамериканската археология и особено на археологията на Югозапада скелета за изграждането на абсолютна хронология.

 

 

Преди това обаче нека се върнем към разкопките в едно пуебло. Ще се спрем на развалините на селището Ацтек (в щата Ню Мексико, не в старата държава Мексико!). Тук, за най-кратък период от време може да бъде проследен процесът на възход и упадък, като някои от типичните черти на развитие са преплетени с елементи, които имат уникален и загадъчен характер. Освен това изборът падна върху него и защото то не е свързано с дейността на Кидър. Редно е читателят да знае, че освен Кидър е имало и други изследователи, които провеждали плодотворни и ценни проучвания на развалините в Югозапада, негови съвременници, които вложили много от съществените камъчета в мозайката, на която Кидър придал почти завършен вид в своето „Въведение…“ Избрахме най-после Ацтек и защото именно там археолозите съвсем рано попаднали на следите на предисторическия човек-пуебло — може да ни се стори странно, но въпреки че едва ли ще се намери северноамериканец, който да не знае какво е египетска мумия, малцина са чували изобщо, че в Северна Америка са открити стотици такива мумии.

4. Възход и упадък на пуеблото Ацтек

Въпреки че разкопките в пуеблото Ацтек са свързани главно с името на Ърл Х. Морис, съобщението за първите изследователски работи, проведени там през 80-те години на миналия век, ни е оставил не археолог, а любител. По онова време той бил едва десетгодишен ученик. Своето съобщение той направил петдесет години по-късно, като проявил при това удивителна сила на паметта.

Той се казвал Шермън С. Хау и бил един от първите ученици в току-що създаденото в Ацтек едностайно училище, което тъкмо по това време получило и първия си учител. За този учител е известно само, че фамилното му име било Джонсън. Както по всичко личи обаче, той бил не само даскал, способен да пълни главите на децата с елементарни знания, а съумял да пробуди у своите ученици и интерес към видимите следи от миналото, да породи у тях любопитство. Въоръжени с кирки и лопати, решени да правят открития, Джонсън и неговите ученици предприемали в свободните съботни дни излети към развалините. Ето какво си спомня половин век по-късно старият Хау за времето, когато той е бил само малкият Шермън:

„Валеше лек сняг и беше доста студено. Ние се изкачихме в едно от помещенията на втория етаж, което беше затрупано повече от половината със земя и трошляк, и започнахме да копаем в един от ъглите. На дълбочина около 1,60 м достигнахме пода на втория етаж и пробихме в него отверстие с диаметър около 85 см, но не видяхме долу нищо, освен една тъмна пещера. Започнаха дълги спорове за възможната дълбочина и за това, по какъв начин онзи, който би се решил да се спусне там, може да излезе обратно. Някои бяха убедени, че там е пълно с плъхове, вонещици, прилепи и гърмящи змии. Представяхме си стотици неща. Мисля, че най-лошото беше страхът от призраци.“^[55] Кой ще се спусне пръв долу? Какво ще намери там? Малкият Шермън пристъпил напред…

Развалините на Ацтек сега са национален паметник-резерват и до него се стига по отлични пътища; те се намират на брега на реката Анимас, която идва от Колорадо и тече към северозападния ъгъл на Ню Мексико, където се влива в реката Сан Хуан. Долината на реката е широка над три километра и е необикновено плодородна. В сенчестите ѝ кътчета цъфтят диви рози. Въпреки че долината е на 1700 м надморска височина, там падат достатъчно количество валежи.

Наименованието на развалините, както и на сегашното селище, разбира се, поражда недоразумения. В Ацтек никога не са живели ацтеки. През миналия век обаче се появила увлекателната книга на слепия историк Уилям Прескът „Завладяването на Мексико“, която още тогава можела да се види по лавиците и на най-малките американски библиотеки. Благодарение на тази книга читателите знаели за блясъка и могъществото на империята на ацтеките, съставили си определена представа за разкошните храмове и дворци на Мексико, унищожени от Ернандо Кортес. И когато някой след това се натъкнел на развалини, стига да били донякъде внушителни по размери, хората ги приписвали на ацтеките. Та на кой друг?

Всъщност развалините на нашия „Ацтек“ на брега на река Анимас в Ню Мексико били много по-стари от народа, на чието име били наречени. И наистина, по времето, когато народът на същинските ацтеки в сегашния град Мексико още не бил започнал своя път към върховете на могъществото, индианците от пуеблото на брега на река Анимас навлизали вече в периода на своя упадък.

Най-ранното писмено съобщение за пуеблото Ацтек намираме в географската карта на испанеца Миера-и-Пачеко, съставена около 1777 година. Той отбелязал между реките Анимас и Флорида наличието на „развалини на много стари градове“. Следващите няколко споменавания за тях се появяват едва през 19. век в разказите на пътешественици. По времето, когато западната железопътна линия стигала само до Каньон Сити в щата Колорадо, Люис Х. Морган продължил нататък в талига с брезентов покрив. Този виден етнограф и учител на Банделиер направил първите научни чертежи на развалините на Ацтек. Той заварил още съвсем незасегнати помещения с оцелели покрития чак до височината на втория етаж. От един от жителите обаче той узнал и тревожната новина, че около една четвърт от каменните стени били разрушени съвсем не от природните стихии, а от заселниците в околните ферми, които използвали добре издяланите пясъчникови блокове за строежа на собствените си къщи (нека припомним в тяхна защита, че по същия начин в средновековния Рим не безграмотни селяни, а високо просветени папи и князе разграбвали античния Колизей, за да се снабдят със строителен материал за собствените си дворци).

И след това развалините били неведнъж посещавани и подлагани на изследвания, но те се рушили все повече и повече, докато през 1916 г. Ърл Х. Морис предприел там систематични разкопки, като същевременно взел мерки за опазването на постройките от по-нататъшно ограбване и започнал тяхното реконструиране. По онова време никой още нямал представа колко голям в действителност е бил първоначалният комплекс, към каква епоха принадлежал, какъв народ го обитавал и какво би могло още да се крие под развалините му. Общо взето сведенията, с които разполагали по онова време, не били много по-големи от онези на малкия ученик Шермън Хау преди тридесет години.

 

 

Учителят Джонсън не разрешил на най-малкия от учениците си да слезе пръв в подземния свят. Спуснали с въже едно по-голямо момче. Разнесла се тежка миризма на гнило. Останалите плахо последвали първия. Изненадата, за която се готвели, се оказала разочарование. Трепкащата светлина на свещите се плъзнала по гладките стени, гладкия таван и съвсем равния под. Огромното помещение било съвсем празно — нито парченце паднала мазилка, нито следа от пепел или отломка от счупен съд. После в една от стените открили отвор на врата. Минали през него. Зад стената ги очаквала същата картина — също такова помещение в същото състояние. Сякаш хората, които явно били живели тук преди векове, преди да напуснат своите жилища, старателно ги почистили, както правят сега онези, които имат намерение да дадат къщата си изгодно под наем.

„Мистър Джонсън изглеждаше разочарован и озадачен“ — спомня си Хау. Но те копнеели за нови приключения. Върху една от стените забелязали странни следи от обработване. Без да се двоумят, пробили там дупка.

Първата свещ, която протегнали в зеещия мрак, угаснала веднага в застоялия въздух. Почнали да махат с ръце, за да навлезе отгоре достатъчно свеж въздух. След това отново запалили свещта и когато отблясъците от светлината заскачали по стените, момчетата видели нещо, което би накарало да се разтупка сърцето на всеки Том Сойер.

До една от стените бил опрян скелет!

Момчетата се спрели вцепенени. „Онемяхме от ужас и не знаехме дали да останем или да се спасяваме с бягство.“

Мистър Джонсън, разбира се, не можел да знае, че по онова време в Съединените щати били намерени вече много други скелети. Нещо обаче му подсказвало, че това е среща с един от индианците, които населявали Америка дълго преди Колумб да прекоси океана и които издигнали големите постройки. Един от тях бил погребан тук — както се виждало, без особени почести: просто го облегнали полугол на стената и след това зазидали входа на помещението.

Когато се вгледали плахо, но по-внимателно, момчетата и техният учител забелязали, че главата е отделена от трупа и лежи върху камъните в съвсем неестествено положение. На пода видели съсухрени парчета човешка кожа, напомнящи обработена животинска кожа, а сред тях кичури черна коса. След като се съвзели от уплахата, обхванала ги жажда за нови открития. Но били минали вече доста часове и Джонсън прекъснал експедицията, като обещал да я продължи следващата събота.

На другата събота обаче всичко изглеждало съвсем различно. В голямата си възбуда децата веднага разказали на родителите си за фантастичното откритие и изследователската страст пламнала в сърцата на достойните фермери. Цяла дружина мъже се промъкнали през направения пръв отвор и веднага започнали да пробиват с железни лостове отвори във всички стени, за да открият и други помещения. Пред тях пропълзели децата. И този път наистина се заредили изненада след изненада.

„Аз се промъкнах в онова помещение — разказва Хау — и се спрях, мъчейки се да видя и да запомня по възможност всичко, докато около мене възбуденото множество тършуваше из помещението, обръщаше всичко надолу с главата и създаваше невъобразимо безредие. Там се намираха тринадесет скелета, сред които и два детски с още незараснали шевове на черепите. Единият имаше само два зъба. Всички скелети бяха завити в рогозки, подобни на онези, в които обвиват сандъците с китайски чай, и завързани с въжета, оплетени от влакна на юка. Виждаха се и големи парчета от памучни тъкани, повечето едноцветни — те бяха добре запазени, само малко избелели от времето. Някои от тъканите бяха на цветни ивици, които някога може би са били червени. Там се виждаха и парчета плат, украсени с пера, и няколко рогозки от различен вид, а също и няколко кошници, може би най-хубавите, които някога съм виждал, всичките добре запазени. Наоколо се търкаляха множество сандали, едни съвсем нови, други — явно дълго употребявани. Освен това имаше и голямо количество глинени съдове… някои от тях бяха много красиви и изглеждаха като нови.“

Те стояли смаяни, впечатленията били твърде много, за да могат да обхванат всичко с един поглед. Осветлението било слабо, твърде много хора се тълпели наоколо и едва след известно време започнали да откриват по-дребните предмети;

„Имаше много перли и различни украшения. Трудно ми е да опиша тези предмети, тъй като нямах възможност да ги разгледам отблизо. Спомням си, че видях доста голямо количество тюркоази. Намериха няколко полирани каменни брадви, които се оказаха далеч по-красиви от онези, които обикновено се срещаха по тези места. Имаше също «ножове за дране на кожи» и калъпи за правене на сандали, след това възглавнички или пръстени, които те са поставяли на главите си, за да носят товари — някои бяха красиво тъкани или оплетени от влакна на юка, други бяха съвсем прости и представляваха спирали от влакна на юка, свързани на няколко места, за да се държат заедно, трети пък бяха направени от кора на хвойна, обвита с шнур, или от листа на царевични кочани. Те може да са били използвани и като поставки за съдове с обли дъна, които не могат да стоят изправени без подпора.“

От археологическа гледна точка това, което последвало, било чиста вандалщина. Но кой можел да научи на нещо по-добро тези обикновени фермери, които изведнъж се почувствали като откриватели на съкровища? Скоро това се превърнало за местните жители в своеобразен спорт — в празничен ден, след църква, да отиват сред развалините и да „колекционират“. Какво станало с тези скъпоценни, така удивително запазени свидетелства за живота на един предисторически народ? Хау си спомня много добре:

„Когато завършихме тази работа, всички вещи бяха изнесени навън и разделени между различните участници на групата. Но къде са сега, никой не знае. Както повечето находки от разположените наоколо по-малки пуеблоси, те изчезнаха безследно. Тъй като бях съвсем малко момче, не можах да взема онези предмети, които бих искал да имам, и бях принуден да се задоволя с това, което остана. Въпреки това се получи една малка, прилична сбирка. То и от нея не остана почти нищо!“

Въпреки това оцелели още достатъчно неща — много повече, отколкото предполагали Джонсън и неговите ученици. И тях ги открил Ърл Х. Морис.

 

 

Наистина забележително е колко много от станалите по-късно прочути етнографи и археолози са почувствали своето призвание още в съвсем ранна възраст.

Франк Къшинг бил деветгодишен, когато се сдобил с първите върхове на стрели от предколумбово време, подарени му от един фермер, който ги изровил по време на оран. Когато навършил четиринадесет години, той притежавал вече колекция от няколкостотин стрели и сам започнал да се занимава с разкопки. Хулио Тело видял на десетгодишна възраст няколко очевидно преднамерено направени отверстия в един индиански череп, което по-късно довело до неговите изследвания върху методите на индианската хирургия. Роланд Т. Бърд започнал деветгодишен своята кариера като помощник на баща си и станал впоследствие най-видният специалист по динозаврите, като събрал за Американския природонаучен музей осемдесет тона кости на динозаври и други вкаменелости. Франк К. Хибън, бъдещият ръководител на разкопките в пещерата Сандиа, още на деветгодишна възраст помагал при разкопките на „маунди“ като водоносач.

Но истинското дете-чудо бил несъмнено Ърл Х. Морис. Когато станал на шестдесет и три години, той тържествено провъзгласил, че ще празнува шестдесетгодишнината си като археолог. Роден през 1889 година, той бил на малко повече от три години, когато направил първите си разкопки. Ето какво си спомня той:

„Едно мартенско утро на 1893 година моят баща ми даде стара мотика, дръжката на която беше специално скъсена за мен, и каза: «Върви копай в дупката, където работих вчера, та вече да не ми пречиш.» При първата ми копка от земята се изтърколи сив, кръгъл предмет, който приличаше на обикновен камък за пътна настилка, но се оказа част от боядисан черно и бяло черпак. Втурнах се да го покажа на майка си. Тя взе от кухнята един голям месарски нож и бързо се върна заедно с мен при ямата, за да разкрие скелета, заедно с който е бил положен в гроба черпакът. Така, когато бях на три и половина години, стана решаващото събитие, което ме превърна в страстен «ловец на грънци», получил по-късно по-почетното и, надявам се, заслужено звание на археолог.“^[56]

Този оцветен в черно и бяло черпак Морис пазил до смъртта си през 1956 година. Както и Кидър, той правил много разкопки в страната на маите, но пак подобно на Кидър истинската му любов принадлежала на американския Югозапад. Той бил типичен археолог — разкопвач, човек на физическия труд на терена и му струвало усилия да седне и да работи зад бюрото. Неговите колекции, съхранявани сега почти всички в музея на Университета в Колорадо, са наистина необозрими и едва ли са изследвани до половината. При това само незначителна част е проучена от него самия. За много разкопки на Морис единствените писмени документи са неговите дневници. Те се отличават с голяма прецизност и са отлично илюстрирани. През 1963 г., едва след неговата смърт, Университетът в Колорадо пристъпи към публикуването на „Архивът на Ърл Морис“ („Earl Moris Papers“) с научната оценка на неговите находки, под редакцията на Джоу Бен Уит.

Тук се сблъскваме с един от главните проблеми на съвременната археология не само в Америка, но и в целия свят. През последните няколко десетилетия се копае толкова много, че научната обработка на материала не може повече да върви в крак с разкопките. През 1961 г. ми бе дадено разрешение да разгледам обикновено недостъпните за посетители хранилища на Атинския национален музей. Няма съмнение, че именно в тези хранилища би трябвало да бъдат проведени най-плодотворните гръцки „разкопки“: там лежат неизброими съкровища, които дори не са каталогизирани, които дори не са виждани от археолозите, работили в Гърция в продължение на десетилетия. Ето какво казва за положението в Америка Уит, уредникът на раздела „Антропология“ в музея на Колорадския университет:

„Подобни сбирки често са известни само на тесен кръг археолози, и то по устни сведения, от бележките под линия или от кратките резюмета на научни публикации. Като цяло обаче те остават погребани в хранилищата и са съвсем неизвестни за повечето хора, като че ли изобщо никога не са били изваждани на повърхността на земята. Ако значителните разходи, свързани с провеждането на разкопките, със запазването и обработването на получените материали, би трябвало да получат някакво оправдание, то тези колекции, въпреки всички трудности, трябва незабавно да бъдат «изкопани» наново от музейните хранилища и публикувани. От гледна точка на днешната наука това е дори още по-важно, тъй като голяма част от този материал днес вече изобщо не може да се намери другаде в този му вид.“^[57]

 

 

Така или иначе през 1915 г. д-р Н. С. Нелсън, по онова време археолог от Американския природонаучен музей, разгледал развалините на Ацтек. Всички стигнали до единодушно мнение, че е необходимо да бъдат организирани там разкопки. Морис бил избран да се заеме с „копаенето“. От този момент Ацтек станал неговият Ацтек. Той копал там от 1916 до 1921 година, а след това с прекъсвания през 1923 и отново от 1933 до 1934 година. Онова, което извадил още през 1923 година, било толкова важно и значително дори за необученото око, че Ацтек бил провъзгласен за национален паметник. На 8 февруари същата година Ърл Морис бил назначен за пръв уредник на резервата със заплата 1200 долара годишно — просешко възнаграждение дори за онова време. Но той пише невъзмутимо:

„Моето отношение към тази задача не се определя от финансови съображения. Интересът ми към нея е толкова голям, сякаш я върша по собствена инициатива.“^[58]

Още от самото начало той се сблъскал със значителни трудности. Развалините се намирали в най-различен стадий на разруха и предстояла огромна по обем изкопна работа. На едни места почвата се поддавала леко на лопатата, но на други била твърда като бетон. Морис имал фантастичната идея да използва водите на един шлюзов канал, за да измие масите от ненужна земя от по-високата северна част. Това обаче не дало резултат. Също такава грешка се оказало и построяването на теснолинейка. В края на краищата той прибягнал към изпитания, стар метод с коне и каруци, които могли да бъдат товарени непосредствено в хода на разкопките и „боклукът“ да бъде откарвай надалеч, където нямало развалини.

Състоянието на помещенията, които той разкопавал, било до такава степен различно, че всяка стая трябвало да бъде разкривана по съответния най-подходящ начин. Морис открил многобройни киви — наполовина вкопани в земята помещения, предназначени за тайни събрания. В Ацтек били намерени общо двадесет и девет. Особено значение имала разкритата от Морис „Голяма кива“, която се издигала значително над южната част на площада.

За тази кива трябва да бъде разказано отделно. Тя е най-красивата и най-внушителната от всички други в Съединените щати. Морис я реставрирал през 1933 — 1934 г., така че сега всеки може да я види такава, каквато е била столетия преди идването на Колумб, когато служела за тайни събрания, ритуални церемонии и танци.

Тя представлява кръг с диаметър на вътрешния под малко повече от 12,5; м в това отношение тя далеч не е най-голямата — Голямата кива в каньона Чако например е с диаметър 19,2 м. На височина един метър от пода тя се разширява до над 14,5 м в диаметър. Кивата се състои от две части, които биха могли да бъдат уподобени на пръстени. Вътрешният пръстен, който е същинската кива, лежи на дълбочина около 2,4 м под земята, докато външният е съставен от четиринадесет помещения, които се отварят към вътрешната част; едно от тях изпълнява функцията на изход към площада.

Когато човек влезе днес в това здрачно помещение, не може да не усети известен трепет в наситената с мистика атмосфера. Хармонично оформеното място за разпалване на огъня напомня олтар, старателно облицованите ями, чието предназначение остава засега неясно, приличат на празни саркофази; четириъгълни каменни стълбове разчленяват помещението като църква. В никоя друга руина на Северна Америка не се усеща толкова силно полъхът от религиозния мир на един отдавна изчезнал народ. Никъде другаде не можем да си представим така ясно помещението, оживено от жреци и знахари във фантастични одежди, изпълняващи екстатични ритуални танци.

Тази голяма кива не е просто примитивна пещера, издълбана в земята; тя е архитектурно произведение. Морис е доказал, че същото се отнася и за самото пуебло. Това не са били струпани без всякакъв план груби съоръжения от непечени тухли, а градеж от грижливо обработени пясъчникови блокове, чиито жълто-кафяви стени били дори украсени с дълъг пояс от зелен камък, съставен от пет ивици.

Днес там все още могат да бъдат различени три етажа, въпреки че много нещо се е срутило. Има почти двадесет помещения с напълно запазени тавани, но те може и да са повече, тъй като Ацтек и досега все още не е изцяло разкопан. Пуеблото е било почти непристъпно, изолирано от външния свят — то имало само един-единствен вход. Така наречените „прозорци“ водят само от едно помещение в друго и нито един не гледа навън. Според последните данни от 1962 г. в долния етаж са открити 221 помещения, на втория са разположени 119 и на третия — 12. Общо това прави 352 помещения, но няма съмнение, че по времето на своя разцвет пуеблото е било много по-голямо. Според някои изчисления населението на Ацтек е възлизало на 1500 жители, но това, естествено, далеч не е точната цифра. Обитателите може да са били значително повече (така например през 1964 г. Роланд Рикерт откри в т. нар. „Източни развалини“ още 14 помещения).

 

 

Кой и по какъв начин е създал всичко това? Кога е извършен строежът и кога е настъпил упадъкът?

Важно значение има описаното по-горе географско положение на това пуебло. Особеното тук е това, че Ацтек се намира на около половината път между голямата група пуеблоси край каньона Чако (по на юг, в североизточния край на щата Ню Мексико, близо до сегашното шосе № 44) и също така голямата група поселища, разположени край Меса Верде (на север, в югозападния край на щата Колорадо, близо до днешното градче Кортес). Двете групи се различават по своята архитектура и особено по своята керамика, чието оцветяване и орнаментиране са твърде разнообразни.

Напълно неизяснен остава въпросът, дали Ацтек е възникнал в резултат на емиграцията или на прогонването на големи групи жители от споменатите цивилизовани центрове или просто е бил осъществен обмен на идеи и техника с някакво по-ранно население, или пък малки войнствени групи са завоювали долината на река Анимас и са наложили на местните жители своя начин на живот. Сигурно е само това, че отначало в архитектурата, керамиката и погребалните ритуали е преобладавал стилът „Чако“. От този ранен период обаче са намерени много малко погребения, както впрочем и в целия район на Чако.

Най-загадъчен в историята на изграждането на Ацтек си остава фактът, че той е бил построен два пъти, на интервал от около сто години.

Само преди няколко десетилетия археолозите не смееха дори да мечтаят, че някога ще им се удаде да установят точните дати на тези периоди. А сега ние можем да ги определим с точност до година благодарение на метода на датировка по годишните кръгове на дървесното стебло. Тук ще съобщим само резултатите от тези изследвания, а за самия метод ще разкажем подробно в главата „Безкрайното дърво“.

Сега е известно, че първото пуебло Ацтек е било построено между 1110 и 1124 г. Известно е дори, че най-значителните строителни работи са извършени между 1111 и 1115 г.

Около 1110 г. на това място се появила първата група заселници и пристъпила към строителство. Следващата година трябва да е станало заселване на нови, много по-големи групи, защото само за година близо половината от пуеблосите били завършени. Независимо от това, колко хора са били заети с тази работа, когато днес застанем пред развалините, техните постижения ни се виждат поразителни. Около 1115 г. се появила трета вълна от преселници и те почти завършили строителството. Има данни, че постройките са достигали четири етажа височина. Десетилетието до 1124 или 1125 г. се характеризира с издигането на пристройки, станали вероятно необходими поради разрастването на семействата или защото са били нужни помещения за съхраняване на припаси, или пък защото имало обичай старите помещения да се използват като сметища.

Твърде съблазнително е, разбира се, да се опитаме да си представим живота на тези хора и при това е напълно възможно, дори желателно въображението да се опира на археологическите находки. Европейските изследователи се отнасят към такъв род описания резервирано, дори твърде резервирано. Но нали ако археологът не си постави за крайна цел да вдъхне живот на мъртвата материя, той ще се превърне просто в „колекционер“ на находки.

Джон М. Корбет се опита да направи такава реконструкция на живота през първия период на пуеблото Ацтек:

„В разгара на преселванията от Чако Ацтек трябва да е правил поразяващо впечатление. В слънчевите летни дни на неговия площад и по покривите е царяло пъстро и несекващо оживление — майките кърмели и наглеждали децата си, мелели царевица за палачинките «тортиляс», режели месо за готвене, плетели кошници и формували съдове от глина, за да бъдат по-късно изпечени. Стари мъже се приличали на слънце или наставлявали малките момчета. Повечето мъже и юноши се занимавали с обработване на царевичните, бобовите и тиквените насаждения върху заобикалящите пуеблото плодородни полета. Това била напрегната работа, тъй като всеки парцел, зачислен на определен род, трябвало да получи своя точно измерен дял вода за напояване от оросителния канал, който минавал по склона на терасата северно от пуеблото. От време на време през деня пристигали завръщащи се у дома ловци — радостни, ако били натоварени с дивеч, печални и мудни, ако си идвали с празни ръце. Понякога се появявали групи от странстващи чужденци със стоки за размяна. Посрещали ги приветливо и ги нагостявали, а целият площад придобивал празничен вид.

През нощта пуеблото трябва да е представлявало съвсем различна картина — тъмно, тайнствено и тихо. Тук-там малък гаснещ огън хвърлял играещи отблясъци върху кафявите стени от непечени тухли. Слабата светлина от отворите в покривите на една или две киви показвала, че там стават приготовления за някакви церемонии или може би тайно събрание на някое от култовите общества. Ако човек би се вгледал по-внимателно, вероятно би съзрял силуета на часовия, откроил се за миг на фона на нощното небе, когато сменял мястото си. Но пуеблото тънело в тишина — тишина, нарушавана рядко от лай на куче или от плач на дете, — докато малко след изгряването на зорницата ловците започвали тихо да напускат селището, а при избледняването на звездата пробуждащото се утро възвестявало настъпването на новия ден в живота на пуеблото Ацтек.“^[59]

Но ето че станало нещо съвсем загадъчно и необяснимо.

Ако това идилично описание (което не съдържа никакъв намек за възможна заплаха над тази идилия) отговаря на действителността, тогава е напълно необяснимо защо това цветущо общество изведнъж се разпаднало и изчезнало безследно! Всичко трябва да е станало много бързо. И въпреки това жителите трябва да са разполагали с достатъчно време, за да стегнат, така да се каже, спокойно своя багаж, тъй като взели със себе си всичко, което представлявало някаква ценност. Морис и други археолози след него не са успели да открият и най-малкия повод за подобно изселване — нито голям пожар е прогонил хората, нито трупове на умрели от чума говорят за паническо бягство, няма и никакво указание, че някакво войнствено племе е нападнало селището и е прогонило жителите от домовете им. Не личат никакви следи от кръвопролитие, нито пък останки от пребиваването на нови пришълци.

Около 1130 г. пуеблото се оказало съвсем пусто, пусто като град на призраци. В отворите на „прозорците“ свили гнезда сови, плъхове пробягвали през помещенията, вятърът нанасял през пукнатините на стените все повече и повече пясък, докато покрил подовете с двадесетсантиметров пласт. Само от време на време се разнасял трясък от мъртвите зидове, когато рухвал някой потон, през който дъждовните води си проправяли улеи.

В продължение на цели сто години пуеблото било изоставено!

Още по-загадъчно е, че това изселване почти съвпада по време с подобно бягство на жителите от племето чако. Но в каньона Чако катастрофалното изменение на водния баланс нарушило водоснабдяването до такава степен, че хилядите хора вече не можели да се изхранват. Освен това тяхното изселване, което започнало около 1100 година, продължило няколко десетилетия. Може би именно някоя група от първите изселници от Чако се придвижила на север в плодородната долина на реката Анимас и основала там селището Ацтек, наложило господството си на много по-примитивно живеещите обитатели на тези места — „кошничарите“.

Трудностите с водоснабдяването обаче, които превърнали строителите на Чако в номади, не съществували или били много по-леко преодолими в Ацтек. Реката Анимас никога не пресъхвала напълно. В същото време обаче някои данни дават основание да се предполага, че реката може би променила коритото си до такава степен, че разстроила цялата система на напояване, и нейното коригиране вече не било възможно или пък липсвало желание за това. Не знаем. Напълно възможно е хилядите мъже от Ацтек заедно с жените и децата си да са се отправили на юг и да са се присъединили към хората от Чако, ако те действително са били техни съплеменници, и след като видели, че и те също напускат земите си, да са продължили заедно по-нататък към могъщата Рио Гранде, към земите на племето хопи, където следите им окончателно се губят в мрака на историята.

Сега обаче се изправяме пред втора загадка!

Някъде около сто години по-късно градът на призраците бил заселен от нов народ. По-точно казано, новите заселници дошли между 1220 и 1260 г., като още веднъж, особено между 1225 и 1250 година, откриваме признаци на нов, макар и кратък период на бурно строителство. Следователно това е трудът на цяло едно поколение. През това време се родили деца и те създали свои семейства.

Пълното отсъствие на каквито и да било обитатели в Ацтек през предходното столетие е доказано от археолозите по неопровержим начин. Защото пришълците, след като намерили засипаните с пясък, чакъл и греди стари помещения, изградили нови помещения направо върху натрупания трошляк, без да си дават труда да го разчистят. Те намалили размерите на много от предишните помещения, като издигнали в тях нови вътрешни стени, а също направили по-малки размерите на входовете. Техният стил на строителство, многобройните им сечива и керамика свидетелстват безспорно за влияние, което идвало не вече от долината Чако на юг, а от Меса Верде на север. Те възстановили също и Голямата кива, макар и не особено старателно и без да се съобразяват с нейния предишен стил. Във всеки случай започнали да я използват наново. Построили нови, по-малки киви в различна форма. Подпорни греди били извадени от старите постройки и поставени на нови места, а освен дялан пясъчник новото племе използвало сега в строителството и обли камъни. Своеобразно съоръжение с три стени представлява така нареченият днес „хълм Хъбард“. От общото оформление на култовите места може да се извади заключение, че през този период „жреците“ или знахарите са се ползвали с по-силно влияние, отколкото когато и да било в миналото.

Както подчертава Морис, най-голямата разлика в сравнение с периода „Чако“ е в характера на погребенията; от втория период са открити най-малко 149 — повечето под подовете на жилищата, в които след това близките на покойника продължавали да живеят. Много от починалите били погребвани грижливо, като им давали многобройни предмети за всекидневна употреба и произведения на приложното изкуство, които да ги съпровождат в последния им път. Тази практика обаче не продължила дълго. Изведнъж настъпва период, когато погребенията започват да се извършват като че ли съвсем набързо, а редом с мъртвеца почти не поставят вече погребални дарове. След това стихиен пожар унищожил почти цялото източно крило на пуеблото. Дали това е станало случайно? Или този път в пуеблото проникнали неприятели и подпалили селището умишлено? А може жителите сами да са запалили огъня, преди да напуснат своите домове?

Защото те действително се изселили!

Също както преди сто години постъпили „хората от Чако“ (използваме този термин поради липсата на по-точен), така и новите пришълци, след като прекарали тук период, равен на живота на едно поколение, изоставили възстановеното с цената на толкова труд и усилия пуебло и около 1252 г. потънали в неизвестността, както и техните предшественици.

И отново не откриваме никакви видими причини за това бягство, освен ако и този път не е настъпило влошаване на водния режим — предвестник на катастрофално изменение на климата и на все по-осезаем недостиг на валежи. Защото истинската, жестока суша — суша, която поразила страната подобно на „египетска чума“ — настъпила две десетилетия по-късно и продължила точно от 1276 до 1299 година. През тези двадесет и три години някога толкова плодородната долина на реката Сан Хуан, която може би е щяла да стане люлка на високо развита цивилизация, се обезлюдила напълно.

Сега от Ацтек стърчат само развалини и единствена старателно възстановената кива говори за някогашната култура, наложила своя отпечатък върху живота на тези изчезнали народи.

5. Мумии, мумии…

Веднъж едно шестгодишно момиченце написало в дневника си: „Бих искала да търся заровени съкровища и да изучавам живота на индианците, да рисувам картини, да имам пушка и да уча в колеж.“^[60]

Почти всичко, за което момиченцето мечтаело, се сбъднало. Тя постъпила в колеж и изучавала антропология, правела открития сред индианците, копаела за „съкровища“, а от време на време, в земите на индианците от племето навахо, носела и пушка. Защото момиченцето, което обичало приключенията, станало съпруга на Ърл Х. Морис.

Тя била удивителна жена. Жива и непринудена като момче, но изключително интелигентна, понасяла и най-невероятните трудности и в същото време наблюдавала с проницателно око най-тънките детайли в работата на своя съпруг и в дивата природа на Югозапада. Тя ни е оставила и една очарователна книга, издадена през 1933 г. под заглавието „Разкопки в Югозапада“ („Digging in the Southwest“). Тъй като тази книга не е нито научен труд, нито чисто белетристична творба, тя не е намерила място в библиографиите по археология или в историите на американската литература. Сега тя е също така забравена, както и романът на Банделиер „Delight Makers“ — и също така несправедливо. Подобно на романа на Банделиер, днес тя притежава безспорна документална стойност, тъй като по-специално обяснява онази сдържаност и резервираност, която е била характерна за отношението през 1933 г. към многобройните археологически проблеми на Югозапада.

В тристата страници на книгата на Ан Акстел Морис разказва увлекателно за всичко преживяно заедно с нейния съпруг по време на разкопките — разказва остроумно, с чувство за хумор и критична проницателност, като не пропуска да отправя любезни бодвания по адрес на някои твърде педантични колеги-специалисти, но и не крие голямото си възхищение пред техните постижения. И сега, както по времето на нейното появяване, тази книга е чудесно четиво, а за начинаещите студенти и любители може би няма по-хубаво и по-увлекателно въведение в атмосферата на онези първи дни от историята на археологията на Югозапада. Ето например един пасаж от книгата, разказващ за трудностите, които специалистите си създавали при своите спорове за дефинициите:

„Спомням си за един случай — пише тя, — когато елитът на археолозите, работещи в Югозапада, се беше събрал едновременно на едно и също място, за да загуби два безценни дни в обсъждане на въпроса: «Кога кивата не е кива?» Те не само не стигнаха до съгласие по това негативно твърдение, но, което беше много по-лошо, не можаха да определят и в положителен смисъл какво следва да се нарича кива. И това — за техен най-голям срам и неудоволствие — по време, когато всеки мъж, всяка жена и всяко дете измежду тях веднага можеше да познае какво е кива, още щом им попаднеше пред очите.“

За да покаже обаче какви трудности възникват при всяка дефиниция, тя веднага добавя една суха, но изпълнена с лукавост бележка под линия:

„Типичната кива представлява подземно, кръгло култово помещение, предназначено изключително за мъже. Случва се обаче тя да се издига и над земята, по-рядко е с правоъгълна форма, съвсем рядко изпълнява светски функции, а понякога там биват допускани и дами.“^[61]

Причината да бъде цитирана тази необикновена жена в кратката глава, посветена на мумиите, е, че самата тя посвещава много страници от своята книга на тази тема във връзка с разкопките в така наречената „Пещера на мумиите“ — „Mummy Cave“ (тази пещера не бива да бъркаме с „Долината на мумиите“ в щата Кентъки, където също са намерени мумии, включително и едно добре запазено женско тяло, което след откриването му през 1875 г. станало известно под наименованието „Малката Алис“, но въпреки това било откраднато и продадено. По-късно още веднъж се появило, изложено пред Мамонтовата пещера, след което безследно изчезнало.) Но преди да употребим тук още веднъж понятието „мумия“, трябва да изясним този термин, защото северноамериканската археология, общо взето, го употребява с известна неохота. Така например Джон К. Макгрегър изобщо не включва тази дума в предметния показалец на своята „Археология на Югозапада“ („Southwestern Archaeology“). Ако понякога тя се появи на друго място, обикновено я поставят в кавички, за да бъде подчертана цялата условност на означението.

 

 

Това отрицателно отношение обаче е преувеличено, а често пъти и погрешно. Обикновено думата „мумия“ извиква представата за добре запазените тела в древноегипетските ковчези и саркофази. Египтяните издигнали мумифицирането до ранга на изкуство. Тяхната цел била да запазят тялото в такова състояние, че след смъртта духът или душата на покойника, така нареченото Ка, да може отново да се вмъкне в своята „телесна обвивка“. Практическата процедура по мумифицирането продължавала до седемдесет дни. От тялото отстранявали вътрешностите, изваждали мозъка, а самото тяло подлагали на обработка в специални вани под действието на различни химикали, след което здраво го обвивали в безброй ивици ленена тъкан и най-после го полагали в мястото на вечния покой. Изчислено е, че днешната равностойност на такава манипулация би възлизала на 1000 до 2000 долара.

В продължение на много десетилетия изкуството на мумифицирането било смятано за неразгадаема тайна на древните египтяни. Днес обаче за него знаем почти всичко. Първото е, че неведнъж прекомерната обработка с химикали допринасяла не толкова за запазване на тялото, колкото за неговото разрушаване и че доброто му състояние се дължи на сухите и стерилни гробнични помещения. В Египет знаем многобройни случаи, когато телата на бедните, чието мумифициране не било по възможностите на техните близки, поради което просто ги заравяли в пясъка, са се оказали запазени по-добре от обработваните чрез скъпо струващи процедури мумии. Важното е да бъде отбелязано: на нито един египтолог не му е хрумнало да нарече такива изсъхнали, небалсамирани тела другояче, освен „мумии“. Със същия термин означаваме и телата, открити в европейските катакомби, в манастира на капуцините в Палермо на остров Сицилия или в оловните подземия на катедралата „Св. Петър“ Е Бремен. Енциклопедията „Брокхаус“ дава следното определение на понятието „мумия“: „Труп, запазен от разлагане чрез естествено изсушаване или изкуствена обработка.“

Оттук следва, че няма никакво основание да наричаме по друг начин и телата на хора от предколумбовата епоха, открити главно в Югозапада на Съединените щати, които благодарение на извънредно благоприятния климат и почвени условия са се запазили в такова състояние, че могат да бъдат различени индивидуалните черти на лицето, косите и кожата. Толкова повече, че при някои племена тези грижливо извършени погребения са били свързани и с вярата в задгробен живот. Иначе би било съвършено безсмислено наличието на богати гробни дарове, като оръжия, украшения и други предмети. (Намерени са дори мумии на кучета, от чийто грижлив начин на погребение личи ясно, че те не са били просто хвърлени и зарити в земята. Редом с две кучета например, едното от които много напомня днешен шпаньол, намерили поставени предвидливо две еленови кости, оцветени в червено — храна по време на пътешествието в неизвестността; говори се, че мумията на едно жълто „коли“ получила дори награда — т. нар. „синя лента“, на една изложба на кучета в Бостон!)

Естествено намерени са много по-малко мумии, отколкото скелети — идеални условия за консервация далеч не са съществували навсякъде.

Формите на погребение у индианците от предколумбовата епоха, дори само в Югозапада на Съединените щати, са така разнообразни, както трябва да са били и техните религиозни представи. Тук няма да засягаме този въпрос, тъй като археолозите откриха смайващо многообразие от погребални методи и в източната част на САЩ, в страната на могилостроителите (да си спомним само за находките от скелети, открити от Томас Джеферсън). В рамките на настоящата книга не е възможно да бъде разгледана изчерпателно тази материя. Има толкова много отделни находки, пръснати из целия необятен континент, че сред тях могат да се ориентират само специалистите. Но въпреки че е трудно да внесем тук някакъв ред и да очертаем в общи черти развитието, някои примери все пак могат да хвърлят бегла светлина върху предисторическата сцена.

Какво обаче може да си помисли археологът, когато намери например гробове пълни с черепи — само с черепи, без никакви следи от принадлежащите към тях скелети? И какво може да каже той, ако на съвсем друго място открие само скелети и нито един череп — като между находките на двете места няма никаква връзка?

Или как трябва да изтълкувахме случая с намереното тяло на мъж, което, очевидно след смъртта му, било разрязано точно през кръста на две половини и след това отново внимателно съшито?

Какво необикновено събитие е довело до „погребението на ръце“, открито от Ърл Х. Морис в пещерата Циахатсо, недалеч от „Пещерата на мумиите“. Ето как описва тази находка неговата съпруга:

„Обстоятелствата бяха следните: на дъното на гробната яма, върху чиста постелка от трева, лежаха две ръце на възрастен човек, отрязани до лактите. Костите се държаха все още заедно от изсъхнали сухожилия, дланите бяха обърнати нагоре. Това беше единствената част, която ни се удаде да намерим от човешкото тяло. Отрязаните лакти докосваха стената на гробницата, а двете вдлъбнатини отвъд преградната стена бяха празни, което показваше, че погребението в този му вид, в който го намерихме, е било окончателно. Нещо повече, там имаше и погребален инвентар, и тъкмо тук излезе наяве нелепата страна на цялата история. Защото на тези жалки, самотни ръце бяха придадени два чифта от най-хубавите тъкани сандали, украсени с червен и черен орнамент, които някога са излизали изпод земята на Югозапада. Не ръкавици, а сандали! Върху сандалите се намираха три огърлици, две от които имаха висулки от черупки на мекотелото морско ухо (Haliotis), докато третата представляваше уникално произведение на изкуството. Тя се състоеше от осемнадесет пръстена, направени от бели раковини, всеки с диаметър около 7,5 см и така закрепен на връвта, че да се застъпва малко със следващия. Украшението беше до немай-къде красиво и ефектно — но все пак беше огърлица, а не гривна! Имаше там и една кошничка, пълна с продълговати перли във форма на полумесец, още една голяма кошница, която прикриваше всички останали предмети, и накрая — абсурд на абсурдите — грамадна каменна лула. Сандали без крака, огърлици, за които няма шия, и лула без уста да я захапе — наистина метафизически триумф над отреченото физическо битие!“

Липсващите части на тялото не могли да бъдат намерени. Разбира се, съпрузите Морис и други след тях доста си блъскали главите над това странно погребение. Едно от възможните обяснения било, че човекът бил затрупан при свличане на земен пласт и тялото му не могло да бъде изровено. Подавали се само ръцете. Тогава ги отрязали до лактите и ги погребали, като им оказали същите почести, които подобавали на цялото тяло.

В същия район намерили следи и от друга, по-лесно обяснима трагедия. На дъното на една гробна яма попаднали на огромна кошница с телата на четири деца. Над нея лежали труповете на още четиринадесет кърмачета и по-големи деца. По телата не личали никакви следи от насилие. Остава само обяснението, че някаква страшна заразна болест покосила за няколко дни повечето от децата в това селище.

В дадения случай нямало насилие — но иначе насилието все пак съществувало, макар да можем да кажем, че по всяка вероятност народите на Северна Америка от предколумбовата епоха (за разлика от „високо цивилизованите“ народи на Централна Америка, например ацтеките) не са познавали войната, това „продължение на политиката с други средства“, която се появява едва когато препитаващите се от земеделие общества се превърнали в истински държави. Политиката, а с нея и войната идват едва с възникването на държавата. Защото войната е нещо повече от междуплеменна вражда, кратки набези с цел грабеж, борба за вода и пасища, случайни или предумишлени убийства от рода на кръвното отмъщение. Разбира се, всичко това са зачатъчни, примитивни разновидности на войната — но те са твърде далеч от онзи перманентен милитаризъм, който човечеството е усъвършенствало едва в своите високоразвити цивилизации, като се почне от асирийците, персите и римляните. Едва цивилизованите испанци внасят милитаризма в Северна Америка. Както изглежда, нашите племена пуебло са били миролюбиви по дух и прибягвали към оръжието само при крайна необходимост, за самозащита — и в повечето случаи се оказвали победени.

Ето защо сравнително редки са находките на мумии или скелети, които да говорят за масови убийства. Морис намерил няколко погребения заедно с черепи, всички носещи дълбоки следи от удари с каменни брадви. Дори деца и кърмачета били убивани по този начин. В тялото на една, също убита с каменна брадва възрастна жена той намерил освен това и част от стрела, която несъмнено я е улучила още преди това. Стрелата я пронизала отдолу в хълбока и изглежда, че жената се е опитала сама да я извади, но успяла да отчупи само каменния връх. Направеното от твърдо дърво стебло на стрелата останало в тялото — после я застигнал смъртоносният удар с брадвата (за едно друго, доста по-голямо масово убийство ще разкажем в главата „Кулите на мълчанието“).

Както в ранните времена на „кошничарите“ — предшественици на строителите на пуеблосите, — така и по-късно мъртвите били погребвани просто под купищата отпадъци, натрупани с течение на времето пред пещерните жилища — веднъж по-грижливо, друг път съвсем небрежно. Понякога близките не си правели труда да изкопаят истински гроб било защото не разполагали с достатъчно място, било защото почвата била много твърда. В такива случаи те често натиквали тялото в най-нелепо разкривено положение в първата що-годе подходяща дупка. С това те изиграли лоша шега на бъдещите археолози. Защото когато копаещият археолог попадне например на ръка, той няма представа в каква посока трябва да търси гръдния кош или краката.

В това отношение много по-голямо удовлетворение донасяли находки като онази, която Морис направил в Ацтек. Под пода на една от стаите той открил грижливо погребано тяло на възрастен мъж. Тази находка той нарекъл „Гробът на воина“. Тялото било обвито в покривало от пера, а после в рогозка от тръстика. Заедно с многобройните по-дребни предмети имало и нещо съвсем необикновено — извънредно богато украсен щит с размери 92 х 79 см, който прикривал по-голямата част от тялото. Щитът бил плътно изплетен, външният му ръб напоен със смола и осеян с мънички парченца селенит към центъра, оцветен тъмночервено, а по краищата — синьо-зелено. Истински шедьовър. До него се намирали брадви, несъмнено оръжия, а не сечива, една от които била изработена от хематит в особено изящна форма. Имало и един дълъг нож от червен кварцит. Воинът се отличавал с необикновено едро и здраво телосложение, а разкошното му погребение показвало, че приживе е заемал високо положение.

Причината за смъртта на този воин не е известна. Може да е била някаква смъртоносна, бавно развиваща се болест. Защото е време веднъж завинаги да разсеем легендата за здравословния живот на първобитните народи — легенда, залегнала в основата на отколешния призив „назад към природата“, който е прозвучал за първи път в нашия западен свят преди двеста години в творчеството на френския философ Жан-Жак Русо, а и днес още се чува. За подобни твърдения няма никакви основания. Последователите на Хенри Дейвид Торо може да продължават да проповядват тази си вяра, но не бива да забравяме, че както самият Торо, така и хората от неговия род са само интересни особняци в един свят, в който тържествува цивилизацията.

Не само че детската смъртност сред тези „примитивни“ племена е била винаги извънредно висока, но и можем спокойно да приемем, че средната продължителност на живота на човека в Северна Америка от предколумбовата епоха едва ли е превишавал тридесет години. (И днес още средната продължителност на живота на пуебло-индианеца, живеещ постарому, не е по-висока от четиридесет години, докато при белите американци в най-близкото градче, отстоящо може би на не повече от 25 мили, тя е над шестдесет години.) По останките на предколумбовите индианци са открити най-различни деформации и следи от заболявания. При това не бива да забравяме, че специалистът палео-патофизиолог може да установи наличието само на онези болести, които оставят следи по костите — органичните заболявания изобщо не оставят следи, а за инфекциозните епидемии можем само да правим догадки, както е в случая със споменатия по-горе детски гроб.

Пред 1931 г. Ърл Х. Морис изпратил една от намерените мумии на специалиста д-р Рой Л. Муди в Санта Моника, тъй като му се сторило, че по тялото има признаци от прекарани заболявания, и искал да чуе мнението на компетентно лице. Муди пише в своето заключение:

„Изглежда, че покойникът е бил млад мъж на около двадесет и седем години, страдал от три различни, несвързани помежду си заболявания:

Първо, той е получил голяма зигзагообразна фрактура в челото, която само по чудо не е засегнала мозъка. Тази рана се е инфектирала и е гнояла в продължение на седмици — в това няма нищо чудно, тъй като дезинфекционните средства са били съвсем неизвестни. Най-после раната зараснала и оставила плътен бял белег.

Второ, неговите зъби са били в ужасно състояние. Той е страдал от кариес, пиорея, зъбен камък, износване на първите резци и на денталната кост. Всичко това трябва да му е причинявало нетърпими болки, но в сравнение с другите му страдания е било незначително.

Трето, той е страдал от ужасната болест, наречена «Ostitis fibrosa», при която костите, включително и костният мозък, постепенно се заменят със съединителна тъкан. Въпреки че това заболяване е започнало у него след завършването на растежа, една от големите тежки бедрени кости вече значително се е извила, а други кости започвали да се рушат и да гният в живото тяло.“

Първоначално д-р Муди решил, че мъжът е починал от пневмония, след това обаче се коригирал, стигайки до заключението, че „смъртта може да е настъпила в резултат на отравяне на кръвта, предизвикано от многобройните ракоподобни тумори“. И за да не изпитваме прекалено голямо съчувствие към този човек, той напомня за мумията на едно младо момиче, открита на един от островите Чанъл край бреговете на Калифорния. Нейното тяло било покрито с хиляди тумори, големи колкото грахово зърно, като повече от сто се намирали само върху главата.

Каньон дел Муерто („Каньон на мъртвеца“), „Къщата на антилопите“, „Белият дом“, „Пещерата на мумиите“ — днешният ареал на Националния резерват „Каньон де Шели“ в североизточния край на щата Аризона, — ето къде Морис е копал в продължение на девет години. Той открил там развалини с кули, пещерни жилища, стотици различни помещения, гробове с мумии и скелети: неговите находки обхващат над хиляда години от предколумбовата история на Югозапада. Тук са живели „кошничарите“, а по-късно племената пуебло, още по времето, когато в Европа се разпадала Римската империя.

Някои от каньоните са толкова тесни и дълбоки, че слънчевите лъчи не проникват в тях преди десет часа сутринта и в два часа отново изчезват. Атмосферата може да стане тъй зловеща, особено след залез-слънце, когато започват да се чуват различни шумове, заглушавани дотогава от дневната работа, щото дори археолозите разказват, че нощем ги обземало чувство на страх, което ги докарвало до ръба на истерията. Индианците от племето навахо, работещи като техни помощници, и без това били убедени, че в долината бродят духове. Те изпитвали суеверен страх от мъртвите и щом попаднели на мумия, веднага зарязвали работата и оставяли останалото копаене на археолозите.

Какво са изпитвали хората на науката пред тези тела, чиито сбръчкани лица неочаквано излизали на бял свят, след векове, прекарани в покой, понякога даже след хиляда години? Не се ли чувствали те като грабители, като осквернители на гробове? (Този морален проблем занимавал през миналото столетие мнозина египтолози, когато трябвало да нарушат покоя на първите фараони в техните гробници.) Не ги ли е потискало диханието на вечността? Не са ли усещали онзи метафизичен трепет, за който така завладяващо разказва Хауърд Картър, когато за първи път застанал лице срещу лице с мумията на Тутанхамон? Или те са само студени патологоанатоми на археологическите находки, цинични търговци с миналото?

Те изпитвали по малко от всичко — в зависимост от обстоятелствата.

Съпрузите Морис не правели впечатление на хора, обладани от особен пиетет. В продължение на много дни те използвали дългия сандък, в който се намирала една от най-добре запазените мумии, като маса за хранене и със злорадо удоволствие канели там най-добрите си работници-индианци от племето навахо, които биха побягнали на много мили от ужас, ако са можели да разберат какво представлява трапезата, на която лакомо поглъщали любимите си консервирани праскови.

А ето какво станало след това: един ден в пещерата Циахатсо те изровили мумия на мъж, живял още по времето на „кошничарите“, мумия, която била може би стара не по-малко от хиляда години. Редом с мумията се търкаляли четири атлатъла (копиеметалки), кошници, сандали, кълба човешки коси, парчета кремък — с една дума, често срещани находки. Този път обаче до мумията на мъжа се намирало и нещо по-значително. Известно било, че „кошничарите“ правели флейти, но рядко се удавало да бъде намерена някоя в добро състояние. А тук имало четири прекрасно запазени екземпляра!

Археолозите не устояли на изкушението.

Пред самата мумия, пред лицето на бившия собственик, те поднесли флейтите към устните си и се опитали да изтръгнат някакъв звук. Отначало не успели. След това Ърл Х. Морис намерил правилното положение и над живописния пейзаж се разнесли кристално-ясни тонове.

Ан Морис разказва по този повод:

„Стори ни се, че при тези звуци старият флейтист се пробуди от вековния си сън. Нашият разум естествено не допускаше, че той ще се изправи от прашния си гроб, и тъкмо защото не направи това, той ни се стори някак безкрайно по-далечен отпреди. Работата с някои от нашите най-добре запазени мумии бе породила може би известно чувство на близост. Но изведнъж сега една от тях, а заедно с нея и всички останали се отдръпнаха в глъбините на времето и ние почувствахме зловещата непристъпност на смъртта.“^[62]

По отношение на Югозапада ние се придържахме повече или по-малко към хронологията на откритията — като се почне от първия поглед, който испанците успели да хвърлят върху пуеблосите, и се стигне до първите разкопки и първите опити за тълкуване на находките, за възстановяване на историческия ход на развитието.

Сега е време да направим голяма крачка напред във времето — да разкажем как са били постигнати първите успехи в датирането, да разкажем следователно кога са живели „кошничарите“ и кога са били построени пуеблосите. В двете следващи глави ще говорим повече за физика и биология, отколкото за археология. Затова е необходимо най-напред да кажем нещо за особеностите на археологията в Северна Америка, а заедно с това и за онези два научни метода, които и в наши дни си остават алфата и омегата на археолозите, тяхно основно помагало — четенето и тълкуването на „пластовете и чирепите“.

6. Какво е археологията и защо я изучаваме?

Антропологията е наука за човека, археологията е наука за онова, което човекът оставя след себе си. Или както английският археолог Стюърт Пигот го формулира саркастично — „наука за отпадъците“. Самият археолог пък е „човек, чието бъдеще лежи в развалини“.

Първото изречение от горния пасаж като определение звучи напълно ясно. И това наистина е така — докато не започнат интерпретациите, докато не си дадем сметка какво всъщност обхващат днес антропологията и археологията, докато не научим по колко различни начини се преподават тези две науки в различните страни и колко много подразделения има всяка от тях. Фактически днес нито едно изложение на по-значителен, комплексен археологически проблем не започва, без авторът предварително да поясни какво разбира под археология — най-често „в по-тесен смисъл на думата“. По този повод ще си позволя да цитирам сър Мортимър Уилър, който е написал най-хубавото „въведение“ към археологията — „Археология изпод земята“ („Archaeology from the Earth“). „Какво всъщност е археологията?“ — пита той. И отговаря: „И аз самият не знам точно.“

Но нека си останем на земята. Археологията се занимава с изкопаването, събирането и тълкуването на изчезнали култури, като се започне от праисторическите епохи и се стигне до историческите времена. Тя възниква от стремежа на човека да опознае своето минало, да го сравни с настоящето, да съпостави себе си спрямо него (в една или друга степен култът към прадедите е предпоставка за всяка археология). Нещо повече, след големите археологически открития на 19. век — след откриването на гробниците на фараоните и на развалините, оставени от маите в Централна Америка, след разкопките на Хайнрих Шлиман в легендарната Троя и откритията на Артър Евънс в също така легендарния „Дворец на Минос“ на остров Крит, — заедно с всички невероятни съкровища, намерени по време на тези изследвания, археологията получи и нещо като приключенско-романтичен ореол.

Както вече беше казано в увода към настоящата книга, археологията носи заслужено такъв ореол. „Тази възхитителна игра, която се играе в най-далечните кътчета на света — пише по този повод цитираната вече Ан Акстел Морис, — дарява участниците с всички вълнения на иманярството и в същото време е благопристойно забулена под достолепната мантия на науката.“

Страничният човек, който обикновено научава за археологическите открития от журналистическите репортажи във вестниците, забравя понякога, че зад тези открития се крият три двигателни сили: труд, труд и пак труд! Огромни усилия „на терена“, борба с неблагоприятните условия и обстоятелства (често с политически характер), с жегата и студа, с праха и нечистотиите, с насекомите, пренасящи опасни инфекции. След това изнурителна, къртовска работа в лабораториите и музеите. А често пъти и научни спорове, които могат да продължават с години. Не вдъхновение, а пот и изтощение — но пък от друга страна, само един напълно лишен от фантазия учен би могъл да изрече тези думи. Така че, нека завършим тези бележки с мотото на „бащата на археологията“ — Йохан Йоахим Винкелман, който през 1764 г. със своята „История на изкуството на древността“ за първи път открехна вратата към миналото: „Трябва да замисляме с плам, но да осъществяваме замислите си спокойно.“

 

 

В Съединените щати археологията е сравнително млада наука. В Европа нейните корени стигат до епохата на Ренесанса (тогава за първи път любителите на миналото започват да колекционират произведения на старото изкуство), когато били отново открити древните езици (и започнали да ги разбират), а преклонението пред античността издигнало древногръцките идеали в еталон за образованост. С други думи, първата стъпка е събирателството, втората — изучаването, третата — подражанието. За разлика от всички други отминали големи цивилизации, западноевропейската цивилизация първа започнала да проявява интерес към миналото — нейните представители били обзети от непозната дотогава страст да подредят събитията от това минало в определен хронологичен ред. Дори и днес, когато някой наш съвременник застане пред древни развалини, той не може да не се запита за тяхната възраст. Въпросът „Кой е техният създател?“ идва чак след това.

Естествено е при това положение, че двата основни извора на европейската археология са историята на изкуството и филологията. Още от самото начало те вървят ръка за ръка, защото повечето находки в Гърция и Италия, както и намерените по-късно в Египет и Мала Азия, представляват произведения на изкуството, по които често има надписи. Благодарение на тази съвместна работа с различни научни дисциплини археологията ни е дала познания за историята на човешката култура, които обхващат един период от над 5000 години и стигат назад чак до шумерите. Всичко, което е засвидетелствано чрез писаното слово, се нарича „история“. Археологията откри за света такива чудни творения на древността като храмовете в Олимп и Делфи, отведе ни далеч в глъбините на миналото чрез такива сензационни открития като гробницата на Тутанхамон и царските гробници в Ур, а дешифрирането на йероглифите и клинописа обогати по поразителен начин нашите знания за „древните“. Стана очевидно, че тази археология трябва да се превърне в спомагателна дисциплина на всеобщата история, защото само историците биха могли да обхванат в неговата цялост и да дадат правилно тълкуване на мъртвия фактологически материал и да изградят една обобщена картина на човешкото развитие през хилядолетията. При това моралният елемент, възпитателният принцип, формулиран от Шилер в неговата прочута лекция през 1789 г. в Йена: „Какво значи всемирна история и защо я изучаваме“, отстъпват все повече и повече на заден план. Според Шилер вниманието на историците би трябвало да бъде насочено само към онези факти, „които са оказали значително, безспорно и лесно проследимо влияние върху днешния облик и състоянието на живеещото сега поколение“. За съвременния археолог, който търси истината и само истината, такъв подход в най-добрия случай може да има второстепенно значение.

 

 

Съвсем друго е положението с американската археология. В терминологичния речник към своята книга „Погребаното минало на Америка“ („America’s Buried Past“) северноамериканският археолог Гордън С. Болдуин (между другото автор и на няколко каубойски романа, нещо, което един европейски археолог за съжаление трудно би могъл да си позволи, без да съсипе своята репутация) пише кратко и ясно: „Археологията е наука за хората, живели преди появата на писмеността.“ Това съвсем не е прибързан извод, тъй като той го повтаря и доразвива в текста на самата книга: „Археологията — пише той — е науката, която се занимава с разкриване на миналото на човека въз основа на оставените от него паметници.“ С други думи, тя изучава всичко, свързано с праисторията, изследва народите, тяхното изкуство и занаяти, съществували преди появата на писаната история.

За европееца това звучи съвсем объркващо. Та нали ако се придържаме към тази дефиниция, откриването на библиотеката от глинени плочки на цар Ашурбанипал в Ниневия не би трябвало да бъде смятано за дело на археологията? На всеки европеец предложената от Болдуин формулировка ще се стори напълно безсмислена. И в известен смисъл на думата тя действително е такава, защото не може едно понятие, което в продължение на столетия е имало точно определено значение, да бъде изведнъж лишено от половината от своето съдържание.

Както вече бе казано обаче, положението в Северна Америка е било и си остава съвсем различно. Там археологът борави изцяло с праисторията, а не с „история, документирана с писмени сведения“, тъй като индианците преди Колумб не са имали писменост. Те са нямали също така нито храмове, нито дворци, а още по-малко „Венера Милоска“ или „Хермес“ на Праксител. Ето защо науката за миналото на Северна Америка не е могла да почерпи импулс нито от произведенията на изкуството, нито от надписи, не е могла да израсне от историята на изкуството и филологията. Още от самото начало тя се развива от изучаването на човека — от антропологията. „Предмет на тази книга е археологията като част от антропологията“ — пише Джеймс Дийц в своята великолепна книга „Приканване към археологията“ („Invitation of Archaeology“), публикувана през 1967 г., — в Северна Америка иначе не би могло и да бъде.

Американската антропология, от своя страна, започва с материалите, събрани от испанските завоеватели, след това от първите пътешественици, а след тях — от първите учени-етнографи и антрополози. Онзи вид антропология, която в Европа достига за първи път високо равнище благодарение на измерванията на черепите и се занимава преди всичко с човешкото тяло, в Северна Америка се превръща в особена научна дисциплина — т. нар. физическа антропология. След това започва едно необикновено и напълно неоправдано раздробяване на по-тясно специализирани дисциплини, което е довело до известно объркване — сега съществуват „политическа“, „икономическа“, „социална“, „историческа“ и „психологическа“ антропология, та има дори „християнска“ антропология!

Тук нас ни интересува само онзи клон на антропологията, който археологията е взела под свое крило. Това е така наречената „антропология на културите“ (Cultural anthropology) и тя може да бъде започната с изследванията на праисторическите хора, а би могла да завърши с онова, с което приключи проучванията си Хортънз Паудърмейкър, която, след него се беше занимавала с една от културите на каменния век в Меланезия, приложи също тъй хладнокръвно тези методи и за изследване на обществената структура в съвременния Холивуд — кои са източниците на неговата хегемония и коя е най-характерната му черта?^[63]

Сега в Съединените щати се преподава археология в 137 университети и колежи (по данни от 1968 г.). Доста странно е обаче, че тези катедри съвсем невинаги са подчинени на факултетите по антропология, което би било напълно естествено, а също тъй често — на факултетите по социология, геология, история на изкуството или всеобща история, а в Университета на Южна Калифорния и на някои други места те дори влизат в състава на факултетите по теология. По този повод Робърт Ашър от Университета в Корнел отбелязва в една своя твърде критична студия: „Моето схващане е, че организацията на работата по отношение на археологията в нашите университети е вече остаряла. Тя отразява началното и ранно развитие на този отрасъл, а не на съвременната археология.“^[64]

Днес в САЩ има над 10 000 любители-археолози, които ентусиазирано изследват миналото на Америка. Но не винаги е било така. През 1847 г. Конгресът обсъждал дали да бъдат откупени за Смитсъновия институт портретите на индианците от художника Джордж Катлин (1796 — 1872). Конгресменът от Флорида Джеймс Д. Уесткок възмутено се възпротивил: „Аз съм против закупуването на портрети на диваци. Каква значителна морална поука можем да извлечем от тях? Бих предпочел да гледам портретите на многобройните наши съграждани, избити от същите тези индианци. Няма да гласувам нито цент за портрет на индианец.“ А дори през 1892 г. конгресменът Х. К. Снодграс от щата Тенеси възразил срещу предложението да се отпуснат 35 000 долара за археологически изследвания:

„Убеден съм, че това са излишни разходи. Не вярвам, че науката или образованието ще спечелят нещо, ако похарчим тридесет и пет хиляди долара, за да изпратим екип от разни политически чиновници из страната, за да ровят из индианските могили и да публикуват съобщения за всичко, което са открили.“

Цитатите са от книгата на Джофри Т. Хелман — „Смитсъновият институт — октопод насред пътека“ („The Smithsonian: Octopus on the Mall“).

Всъщност това объркано положение е просто резултат от твърде бързото развитие. Ето един типичен пример. През двадесетте години двама професори от Университета в щата Кентъки, зоологът У. Д. Функхаузър и физикът Уилям Хеб, започнали да се занимават с разкопки просто от любителски интерес — станали, както ги наричат, „неделни археолози“. През юли 1927 г. в университета бил открит факултет по антропология и археология. И кои били първите професори в този факултет? Зоологът Функхаузър и физикът Уеб! Между впрочем и двамата направили някои значителни открития, свързани с най-ранната история на Кентъки.^[65]

Днес вече подобно нещо не би било възможно.

 

 

Още от самото начало станало ясно, че на територията на Северна Америка са почти неприложими концепциите за историята, понятията за култура и цивилизация, разработени например от Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби. Редом с това, що се отнася до археологията, в университетите на Северна Америка се появи една особена, почти принципна неприязън към всяка цялостна, обобщаваща концепция. Забележеха ли някъде склонност към философско мислене, тя веднага събуждаше подозрение. Така например необходими бяха пет години, преди да бъдат преведени на английски език работите на най-значителния представител на съвременната антропологическа мисъл — французина Клод Леви-Строс, въпреки че по това време неговата „структурна антропология“ бе станала вече предмет на най-разпалени спорове, като се почне от Колеж дьо Франс и се стигне до интелектуалците в най-малките кафенета.

В Северна Америка например понятието „култура“ има сред археолозите толкова много значения и тълкувания, че почти е загубило всякакъв смисъл. Появи се дори книга, посветена изцяло на задачата да дефинира дефинициите.^[66] Особено подозрително се отнасяха към каквато и да било по-широка, обобщаваща концепция, надхвърляща границите на собствения им щат, безбройните местни свръхспециализирани археолози — така наречените „камбанарийни археолози“. В това отношение са изключение археолози като Франц Боас и Алфред Л. Крьобър, Маргарет Мийд и Рут Бенедикт, които винаги са подхождали към своите изследвания от глобални позиции и преди всичко са притежавали нужните за тази цел образование и подготовка. Когато Рут Бенедикт в едно свое изследване за индианските племена използва създадените от Ницше понятия „аполоновски“ и „дионисовски“ и нарича племената „пуебло“ „аполоновски“, тази характеристика звучи съвършено чуждо за американската специализирана литература.

Нейният труд „Праформи на културата“ („Urformen der Kultur“), издаден през 1934 г., е единствен по рода си и с право донесе на своята авторка световна слава; той оказа влияние в Европа, върху европейската мисъл — нещо, което може да се каже за съвсем малко северноамерикански трудове от този род, — а това, от своя страна, оправдава отчасти и пълното невежество на европееца по отношение на предколумбовата история на Северна Америка.

Това всеобщо отношение към археологията в Северна Америка безспорно накара видния английски учен сър Мортимър Уилър да отправи остър упрек към американския си колега У. У. Тейлър:

„Археологията е наука, която преди всичко дири факти. Един американски автор дори бе заявил веднъж: «Археологията сама по себе си не е нищо повече от метод и сбор от специализирани технически похвати за събиране на свидетелства за стари култури. Археологът като археолог не е всъщност нищо друго, освен технически специалист! Аз не се колебая — продължава сър Мортимър Уилър — да окачествя подобно, стигащо до крайност съждение, като безсмислица. Специалистът по лепидоптерология е много повече от ловец на пеперуди и археологът, който се задоволява само да събира парчета от грънци, не е достоен за това звание. Той търси преди всичко факти, но тези негови факти са веществени свидетелства за човешка дейност; по силата на това той е и хуманитарен учен и неговата втора задача е да вдъхне живот и човешко съдържание на този материал с помощта на контролираното от разума въображение, което не може да не се родее с изкуството и дори с философията.»“^[67]

Тези редове обаче Уилър пише през 1956 година. Оттогава в северноамериканската археология настъпиха забележителни промени. Според данни от 1967 г. в САЩ има 536 музея с постоянни експозиции, които представят историята на индианците от началото до наши дни. Само един музей като Националния музей-резерват Окмулджи в щата Джорджия притежава около два милиона експоната, които обхващат периода от могилостроителите до наши дни. Количеството на литературата расте със застрашителни темпове. Каталогът на Лабораторията по антропология в Санта Фе съдържа повече от 10 000 заглавия на публикации само върху археологията на Югозапада. Единствено електронноизчислителната техника ще бъде в състояние да обработи този материал.

При наличието на такова изобилие от нови данни и факти разработването на по-мащабни концепции стана наложително. През последните две десетилетия бяха публикувани повече обобщаващи трудове, отколкото за петдесет години преди това. Отделните камъчета на мозайката започнаха да се свързват в цялостна картина — праисторията на Америка вече става обозрима като цяло. А такъв проблем като теорията за дифузията — дали и в каква степен Азия е оказала влияние върху древноамериканските култури — се обсъжда вече в цял свят. Всичко това налага да се преразгледат старите теоретични положения, да се постави наново въпросът за цялостната концепция за археологията в Америка. Първи пробиха стената на някогашния провинциализъм Гордън Р. Уили и Филип Филипс, когато през 1958 г. публикуваха своята, предизвикала навремето много дискусии, книга „Метод и теория в американската археология“ („Method and Theory in American Archaeology“).

Сега все по-отчетливо се очертават съвсем специфичната задача на северноамериканската археология, нейният косвен принос за цялата световна археология и за изследването на праисторическите епохи изобщо.^[68]

Ранната история на Стария свят е до голяма степен затрупана под останките и отломките на по-късните развити цивилизации. Не съществува пряка връзка между най-древните ловци и събирачи на корени и плодове, между обитателите на пещери и землянки и съвременния човек. В Северна Америка обаче, разхвърляна по целия гигантски континент, ранната история на човека лежи в най-горния пласт, а в пуеблосите изследователят вижда и сега заети с разнообразна трудова дейност хора, чийто начин на живот по същество не се различава от този на техните предисторически прадеди. Последният човек от епохата на каменния век в Северна Америка умря през 1916 г. в един музей на Сан Франциско — фантастична история, която ще бъде разказана в епилога на тази книга.

Пол С. Мартин — дал още през 1947 г. в книгата си „Индианците преди Колумб“ („Indians before Columbus“), заедно с Джордж Т. Куинби и Доналд Колиър един от първите цялостни обзори в тази област — характеризира в сбита форма особеното положение на американската археология:

„Читателят — пише той — би могъл да каже: — Отлично! Гърците и римляните са дали свой принос в развитието на нашата цивилизация. Но каква полза имаме от изследването на индианските култури? — Моят отговор се състои от две части: първо, американските индианци имат свой принос за нашия начин на живот, като са ни дали идеи в областта на архитектурата (пуебло и маите) и като са ни обогатили с ценни растителни култури като доматите, картофите, фъстъците, царевицата, фасула и тиквата (да не изброявам останалите).

Втората част от моя отговор е малко по-сложна. Ние трябва да се радваме, че имаме възможност да изследваме индианските култури, дори ако допуснем, че те нямат никакъв принос за развитието на нашата цивилизация, тъй като и Америка, и индианците са били откъснати от Стария свят, и тук са се развили повече или по-малко самостоятелно различни култури, след като най-древните индианци (монголоидните групи) са дошли тук през Сибир. Накратко казано, Новият свят представлява нещо като гигантска реторта, огромна лаборатория, в която са ставали какви ли не събития… Това е една от малкото известни нам подобни «лаборатории», тъй като не е възможно да затвориш в реторта цели народи и да наблюдаваш какво ще стане с тях.“

Мартин приключва разсъжденията си с думи, с които и ние бихме искали да завършим тази глава, преди да пристъпим към разглеждането на някои специални методи, използвани в археологията:

„И така, стойността на археологията се състои в това, че тя култивира един нов начин да се гледа на живота, че тя търси истината и красотата, все едно къде това търсене може да ни отведе, и че ни помага да разберем по-добре нашето време и собствените си проблеми. Ние трябва да разширяваме и задълбочаваме нашата способност да разбираме надеждите и копнежите на човека, нашите знания за човешката природа. Може би когато всички обединим усилията си, ние ще можем да открием причините за възхода и упадъка на големите цивилизации в миналото и по този начин да спасим от гибел собствената си цивилизация.“

7. Пластове и керамика

През двадесетте години хотел „Ел Навахо“ в Галъп, щата Ню Мексико, бил сборен пункт на археолозите, които се събирали по случай ежегодните индиански фестивали. Веднъж сред весела компания седял там „Тед“ Кидър и шеговито запитал:

„Как бихте постъпили, ако ви се наложеше да работите в Пекос? Току-що направих сондажен изкоп по склона на един хълм, образуван от отпадъци, и открих най-старата керамика в най-горния пласт, а новите парчетии — в най-долния.“

Колегите му го погледнали с недоумение, тъй като тези думи обръщали надолу с главата непоклатимите закони на стратиграфията.

Недоумението продължило, докато Кидър не обяснил, че последните жители на Пекос очевидно — или по-точно казано, съвсем не очевидно, тъй като това станало ясно след дълго обмисляне и грижливо изследване на околната обстановка — изкопали нова дълбока яма на мястото на стара, застроена площ, изхвърлили горния пласт настрани и върху него натрупали долните. По този начин обърнали наопаки иначе неизменната последователност на археологическите пластове — на „стратите“.

Но това — продължил Кидър — далеч не бил най-заплетеният проблем в Пекос. „Там аз попаднах — разказва той — на погребение, в което се намираха едновременно всичките шест различни стила керамика — съдове от всички видове, произвеждани някога в Пекос от най-древни времена до края на развитието.“ И с още по-широка усмивка дал единственото възможно обяснение на този факт: „По всяка вероятност някакъв праисторически колекционер е работил там преди мен.“^[69]

 

 

Когато във встъпителната част на тази книга говорихме за разкопките на могилата, извършени от Джеферсън, ние обяснихме значението на стратиграфията, на науката за пластовете, която — нека подчертаем още веднъж — този необикновен президент на Съединените щати пръв в цялата история на световната археология, включително и европейската, използва практически и целенасочено.

Всичко изглежда необикновено просто. При разкопки най-новите пластове винаги се намират най-горе, а най-старите — най-долу. Когато следователно бъдат открити повече пластове, които могат да бъдат разграничени и номерирани въз основа на съдържащата се в тях керамика, получава се една относителна хронология. В случая прилагателното „относителна“ означава, че не може да бъде определено времетраенето на всяка от културите в конкретния пласт, нито пък времето на възникването на най-долния от тях според християнското летоброене.

„Но как се появяват изобщо тези пластове?“ — ще запита незапознатият с тези въпроси читател. Те възникват в продължение на столетия в резултат предимно на различни природни причини, като например геологическите промени. Затова и стратиграфията се е оказала извънредно полезна на първо място в геологията. За пионер на тази наука с право е смятан Уилям („Страта“) Смит, който през 1816 г. публикува книгата „Определяне на пластове според изкопаемите вкаменелости“ („Strata Identified by organized Fossils“). Пластове възникват обаче и в много по-къси периоди от време навсякъде, където живеят хора. Хората копаят землянки или строят къщи. Разрушават ги бури или свличания на почвата, наводнения, пожари или войни. Често жителите напускат разрушените селища, но най-често, било по целесъобразност, било по силата на инерцията, те почват отново да строят на същото място, при това не веднъж, а много пъти!

Каквото не им е нужно повече, го изхвърлят. Често това става на едно и също място в продължение на столетия. За възникването на археологически пласт понякога е достатъчно и едно поколение. Такива пластове могат да се появят и в една от нашите ями за смет, стига да бъде използвана достатъчно дълго. Да предположим, че първата кола с отпадъци е изсипана на това място през 1930 година. Тогава днес — ако, разбира се, провеждаме разкопките в съответствие с правилата на стратиграфията — ние бихме попаднали в най-долните слоеве на тенджери и тигани, направени главно от желязо и съвсем рядко от алуминий. Старите автомобилни гуми в най-долния пласт ще се различават рязко от гумите с бял кант, които ще открием в горните пластове. Собствените ни играчки от онези времена ще изглеждат далеч по-примитивни от сложните механизирани играчки, които днес изхвърлят нашите деца. В определен момент започва съвсем рядко да се срещат метални консервни кутии — това са годините на войната. Долу се оказват многобройни бутилки, горе — почти изключително консервни кутии, а ако се срещнат бутилки, те имат вече съвършено други запушалки. Предметите от пластмаса се появяват едва в най-горния пласт. Всеки може да се позабавлява, като си представи други възможни варианти в съдържанието на подобни, неотдавна възникнали пластове.

Както виждаме, принципът на стратиграфията е много прост. Двата случая, приведени от Кидър, обаче показват колко много проблеми могат да възникнат на практика. Английският генерал Пит Ривърс — истинското му име е Лейн Фокс, но през 1880 г. той с удоволствие го сменил, тъй като новото му давало право да претендира за едно голямо наследство — усъвършенствал стратиграфската техника на разкопките, която доста примитивно е била прилагана още от Хайнрих Шлиман в Троя, като я превърнал в метод, наречен по-късно от сър Мортимър Уилър „триизмерен“. Според него скиците на разкопките трябва да бъдат толкова точни, че да съществува теоретична възможност всеки изкопан предмет да бъде върнат на своето първоначално местонахождение. Самият Уилър усъвършенствал още повече този метод. Но той предупреждава начеващите археолози за коварствата на стратите: „Първият закон при тях гласи, че в това отношение не съществуват неизменни закони.“^[70]

След Кидър археолозите на Северна Америка издигнаха стратиграфията до равнището на истинско изкуство.^[71] Прочутите разкопки в Снейктаун, проведени през 1934 и 1935 г. от Емил У. Хаури, Харълд и Нора Гледуин и Е. Б. Сейлс, бяха извършени толкова прецизно, че тридесет години по-късно, при тяхното възобновяване, Хаури с гордост можеше да каже, че новите данни „допълват нашите заключения, но с нищо не им противоречат“^[72]. По време на неотдавнашните разкопки в една пещера в щата Уайоминг археолозите успяха да, разграничат точно тридесет и осем отделни пласта, обхващащи периода от 7280 г. пр. н. е. до 1580 г. от н. ера!^[73]

Смъртен е не само човекът — преходни са и повечето от нещата, които той е създал. Това особено важи за изделията на праисторическия човек, изработени от дърво, кости, плетиво и тъкан. Като си дадем сметка колко крехки и неустойчиви са тези неща, за нас е истинско чудо, че археолозите все пак са били в състояние да намерят толкова много.

Има само едно изключение. Керамиката е почти неуязвима за влиянието на времето!

Още през миналия век археолозите разбрали какъв ключ за разгадаването на тайните на миналото ни дават различните стомни, вази и блюда дори в онези случаи, когато от тях са останали само парчета, струпани на купища пред входовете на предисторическите жилища (северноамериканските археолози имат четири различни наименования за тези останки — „dump heaps“, „kitchen middens“, „refuse piles“ и „trash mounds“, които еднакво биха могли да бъдат преведени най-общо като „купчини смет“). Затова шеговито ги наричат „pothunters“ или „ловци на грънци“, макар че днес с тази дума назовават неодобрително безскрупулните иманяри и грабители на гробове — с една дума, крадци, които търсят единствено предмети, годни да бъдат обърнати в пари. Дори самата „класическа“ археология първоначално се е отнасяла с пренебрежение към този нов „отрасъл“ на изследванията.

Преди петдесет години оксфордският учен Годли, осмивайки своите колеги, които току-що започвали да оценяват правилно значението на археологическите паметници за изучаването на древния свят, пише следните шеговити стихове:

„Не стиховете или прозата —

а грънците еднички

накрая ще разкажат що хората

правели и мислели са всички.“

Всъщност невъзможно е да бъде надценено значението на керамиката за археологията. С керамиката започва човешката цивилизация. Глинените съдове, първоначално измесени ръчно и сушени на слънцето, по-късно изпичани на огън, са може би първата техническа продукция, а техните орнаменти — може би първата художествена изява, ако не смятаме наскалната и пещерната живопис. Почти винаги появата на керамиката съвпада със зараждането на земеделието и с преминаването към уседнал начин на живот.

Тези керамични съдове бързо получават най-различно приложение. Те се използват за ядене, за пиене и за съхраняване на хранителни припаси, но също и като урни, в които се поставя пепелта на мъртвите, а като гробни дарове съпровождат мъртвите в задгробния им път. Глинените фигурки, идолите, създадени по образ и подобие на човека, са първите отражения на религиозните представи в изобразителното изкуство. Често пъти местата, откъдето добивали глина, били строго пазени в тайна и понякога се намирали на стотици мили разстояние; такъв е случаят например с глината, от която правели лулите на мира — защото индианците са подарили на Стария свят не само тютюна, но и лулите, които вървят с него.

Керамиката, която по-късно започнали да изпичат в пещи, да покриват с глазура и да украсяват с все по-голямо художествено майсторство, съпровожда всички човешки култури. Степента на нейната обработка говори за фазата на развитие на дадена култура. А пластовете с керамични чирепи често пъти са единственият използваем стратиграфски материал, който имаме за дадена култура.

Удивителното развитие на керамиката лесно може да бъде проследено във всеки музей, който притежава сравнително правилно изградена в хронологическо отношение експозиция. Първо се появяват грубите утилитарни или случайни дебелостенни форми с необработена повърхност и с още оскъдна украса. После отчетливо проличава все по-умелото обработване на глината, която сякаш изведнъж става по-податлива на моделиране, а формите са по-закръглени и по-правилни. Първите орнаменти — обикновените линии и точки, нанесени като че ли от несигурна детска ръка стават постепенно все по-точни и по-уверени, после се освобождават от своя произход, свързан с кошничарството, придобиват по-голяма свобода и артистичност. След това се появяват първите багри — бяла, черна, червена. Постепенно съдовете, чашите, вазите стават все по-тънкостенни, по-твърдо и по-равномерно изпечени, с по-гладка повърхност, използват се все повече цветове и все по-сложни орнаменти. Нито едно друго произведение на човешката ръка не свидетелства толкова ясно и убедително за развитието на примитивното състояние към цивилизованото, от грубото към изящното, от утилитарния предмет към онова, което вече може да бъде наречено произведение на изкуството. Достатъчно е да направи човек сто крачки в някой музей, за да проследи това развитие. Само че тези крачки трябва да бъдат направени бавно, с размисъл и с известно чувство на благоговение…

Къде е изнамерена най-ранната керамика? И кога?

Тя е била известна в Древния изток преди повече от 7000 години, в Китай — вероятно отпреди 4000 години, а в Америка — от 2500 г. пр. н. е. И веднага при американската керамика изниква един сложен проблем — керамика на тази възраст е намерена както в Централна Америка по на юг, така и в североизточната част на Северна Америка (археолозите различават т. нар. „нуклеарна“ (сърцевинна) и „уудланд“ линии на развитие.^[74]) Тези две керамични култури са различни една от друга и възникват на два пъти, при това независимо от Стария свят. Естествено по-късно може да са се прибавили и влияния от азиатските култури. Също така е естествено, че тези типове керамика са се разпространили из целия американски континент и са се смесили, като взаимно са си оказвали влияние. Възможно е дори керамиката да се е появила и за трети път, но само в Северна Америка, и то доста по-късно, около 400 г. от н. е., в района на долината Сан Хуан, някъде около т. нар. „Фоур Корнърс“ (Четири ъгъла) на Югозапада (но целият проблем относно оригиналния характер на тамошната керамика е предмет на големи спорове).

Колкото и странно да изглежда, все още съществуват историци, особено в Европа, които не са в състояние да мислят без понятието „влияния“. По непонятни причини те не желаят да признаят в историята на културата едно явление, което наблюдаваме в историята на развитието на техниката, а именно че неведнъж чак до наши дни едно и също откритие или изобретение е било правено едновременно по няколко пъти и на няколко места. Така и керамиката е изнамерена самостоятелно в Америка, при това поне на два пъти! Като имаме предвид огромното количество керамика, намерена в Северна Америка, неволно се запитваме колко време е било нужно в онези предисторически времена за създаването на един керамичен съд. Едва през 1925 г. били направени първите сериозни опити да бъде даден обоснован отговор на този въпрос. За направата на едно малко блюдо с орнаменти са били необходими около два часа работа, а освен това около дванадесет часа за изсушаването му. Изпичането траело от 36 до 80 минути.

 

 

Но как е станало това?

Любителите на литературни лакомства навярно познават творчеството на английския сатирик Чарлз Ламб. Преди повече от 150 години той написва едно странно есе под заглавие „Трактат за свинското печено“. В него Ламб развива теорията, че изкуството да се пече месо било открито в дълбока древност от китайското момченце Бо-бо, което, като си играело, подпалило колибата на своя баща, в която изгорели девет прасенца. И тогава „до ноздрите на Бо-бо достигнал чуден аромат, какъвто никога преди това не бил усещал“. Дотук добре! Сатирата на Ламб се свежда до твърдението му, че от този момент китайците, в продължение на много поколения (което е напълно логично), изгаряли своите колиби заедно със затворените там свине, за да могат да ядат чудесно печено.

Ако сега казваме, че същинската индианска керамика се е появила с процеса на изпичането, можем спокойно да допуснем, че някакъв индиански Бо-бо, невинно дете, също в дълбока древност, като си играело един ден, хвърлило в огнището едно изсушено само на слънце блюдо. И тогава изплашената отначало майка открила с радост, че съдът не само не се развалил и не се разпукал, но станал много по-твърд и далеч по-удобен за употреба.

Това е чисто материалистическо обяснение: „Общественото битие определя съзнанието.“ Идеалистическото обяснение обаче би било следното: една умна глава е стигнала до мисловното заключение, че след като топлото слънце прави меката глина твърда, то по-горещият огън би трябвало да я направи още по-твърда — „Съзнанието определя общественото битие“.

Аналогични обяснения могат да се предложат и за възникването на първите орнаменти, макар в този случай те да не са толкова рязко разграничени. Например плетената кошница, използвана за пренасянето на още ненапълно изсъхнала ваза, оставяла върху нея отпечатъци на резки, които след това, вече по навик хората започнали да имитират и върху блюда и съдове, за чието пренасяне не били нужни кошници. Не е изключение обаче — казват сега хората, които не са съвсем последователни материалисти, — първите орнаменти, открити от човека, да са били онези, които той нанасял върху собственото си тяло. Както е известно, сред индианците на Северна Америка оцветяването и татуирането на тялото били широко разпространени и някои учени твърдят, че може би този стремеж към украса ги е подтикнал да украсяват и предметите за всекидневна употреба. А богатството на формите? Няма съмнение, че първоначално характерът на формата бил определен от предназначението на предмета, но не бива да забравяме и извечния стремеж на човека към играта. Човекът винаги е бил и си остава „Homo Ludens“ („играещ човек“), както го определя в един от прочутите си трудове холандският историк на културата Йохан Хьойзинха.^[75]

Трябва да имаме предвид, че намирането на керамиката е едно, а нейното интерпретиране и класифициране — съвсем друго. Пред археолозите възникват шест основни въпроса:

Къде, в каква среда и в какъв пласт е намерен един или друг предмет?

Какъв е характерът на материала?

Какъв е начинът на производство?

Какъв е стилът, формата?

Какъв вид украса е използван?

Какви са възможностите за датировка?

Във връзка с проблемите на датировката в последно време, най-вече в Калифорнийския университет, бе разработен един метод, който дава възможност съвършено точно да бъде установена абсолютната дата на създаването на което и да било керамично изделие. Това е т. нар. термолуминисцентен метод — измерва се светлинната радиация, предизвикана от повторното изпичане на стара керамика и дължаща се на радиоактивността на съдържащите се във всяка глина минерали.

През 1963 г. Е. Т. Хол от Оксфордския университет публикува кратко описание на този метод, като прояви известна резервираност при оценката на неговата ефективност. Но през 1970 г. той пише:

„Грънчарските изделия и керамиката винаги съдържат определено количество радиоактивни примеси — (например уран и торий) в концентрация от няколко милионни части. Тези вещества, в зависимост от тяхната концентрация в пробата, отделят с вече известна честота алфа-частици. Ако една алфа-частица бъде абсорбирана от минералите, съдържащи се в глината и заобикалящи радиоактивния примес, това предизвиква йонизация на минералните атоми — електроните се освобождават от своите здрави, естествени връзки с атомното ядро и по-късно, при условия на метастабилни състояния, в резултат на по-високата енергия, стигат до покой. По този начин се натрупва енергия. При нормални температурни условия тези електрони остават в метастабилните състояния или «капани». Ако в даден момент материалът бъде подложен на нагряване при достатъчно висока температура, например при изпичане на керамичен съд, хванатите в «капан» електрони се освобождават и луминесцират.

От момента на първоначалното изпичане, когато всички «капани» биват изпразнени, до настоящия момент на изследването е протичал процес на пълнене, пропорционален на поглъщането на алфа-частици от материала. Колкото е по-отдалечен този момент от наши дни, толкова повече тези капани са се напълнили и толкова по-интензивна ще бъде термолуминесценцията.

За да установим следователно възрастта на глинен съд, необходимо е да измерим:

I) Силата на светлинното излъчване при нагряване на изследвания материал.

II) Алфа-радиоактивността на предмета.

III) Способността на предмета при изкуствено облъчване от радиоактивен източник с позната интензивност да реагира с термолуминесценция.

Чрез комбиниране на резултатите от тези измервания е възможно да бъде установена абсолютната възраст на изследвания предмет или времето, изминало от момента на изпичането, или да се сравнят получените резултати с данните за други керамични съдове, чиято възраст е точно установена, за да бъде датиран изследваният образец.“^[76]

 

 

Как стои обаче въпросът с тълкуването на находката?

Нека кажем направо, че това не е работа за любител! През 1965 г. аз, който не съм новак в европейската археология, посетих за първи път в Северна Америка терена на разкопките на една от древните индиански култури — културата Хохокам в Снейктаун, щат Аризона, ръководени главно от Емил У. Хаури. Както си вървяхме сред милиони керамични отломки, тук-там Хаури вдигаше от земята някое парченце с размери на дребна монета, върху което личеше само някоя точка или прекъсната линия, и си мърмореше: „Такъв и такъв период, смесица, такъв и такъв период, но това тук е много по-старо, виждате ли!“ На човек му идва… Но духовитата Ан Акстел Морис, която си е казала думата почти по всички въпроси, разказва за своето първо излизане „на терена“ през 1923 година:

„Човек трябва просто да го «почувства». Това звучи доста обезкуражаващо, но трябваше да минат няколко години, докато изведнъж получих озарение, както при овладяването на чужд език, който известно време сте слушали край себе си. Способността да идентифицирате различните видове керамика «прихваща» като ваксинация. Вечерта всичко ви е като в мъгла, а на другата сутрин ви просветва! Този номер идва с времето. Не е въпросът в точките или чертичките, в линиите или плоскостите, във формата или вида на глината, а в подсъзнателното комбиниране на всичките тези елементи заедно с едно неопределимо «друго нещо», което говори по-ясно от думите.“^[77]

Друга, по-голяма специалистка — А. О. Шепърд — направи през 1954 г. опит да напише малък и прегледен наръчник по проблемите на керамиката и нейната класификация, в резултат на което излезе книга с обем 414 страници!^[78]

А сега да се запознаем с двата най-важни приноса от естественонаучен характер, които Северна Америка е направила за цялата световна археология.

8. Часовникът на времето

„Ние, археолозите — отбелязва през 1965 г. директорът на музея при Пенсилванския университет Фрьолих Рейни — твърде малко знаем за революционните промени в техниката и естествените науки, които оказват влияние върху нашия свят, и струва ми се, че физиците твърде малко си дават сметка за движещите сили в историята. В археологията поне, що се отнася до всекидневния ни, практически опит, ние прекрачваме границата между естествените науки и хуманитарните. Между тях се пробужда вече взаимен възторжен интерес, както и ново разбиране за духовната позиция на другата дисциплина.“^[79]

Рейни казва това през 1965 г., когато многобройни представители от най-различни отрасли на естествените науки се бяха вече притекли с готовност в помощ на археологията и бяха постигнали забележителни резултати. Успехите обаче, които ни предстоят в най-близко бъдеще, положително ще бъдат по-значителни — в това вече не може да има никакво съмнение.

През 1963 г. двама английски учени се опитаха да направят първия обзор на различните методи, разработени дотогава, особено що се отнася до датирането: Дон Бротуел от Британския музей и Ерик Хигс от Кембридж. Те дадоха на труда си заглавието: „Други науки в археологията — пълен обзор на постиженията и изследванията“ („Science in Archaeology, A comprehensive Survey of Progress and Research“). Внушителният том от 595 страници съдържа 54 отделни статии от различни автори, посветени на множество методи, създадени, за да отговарят на въпроси на археологията с помощта на специфичните възможности на естествените науки и на съвременната техника. Само допреди две десетилетия нито археологът, нито ученият естественик не можеха дори насън да си представят подобно нещо.^[80]

Развитието на тези нови техники върви с такива бързи крачки, че една книга на същата тема сега би трябвало да бъде доста по-обемиста. През 1952 г. изследването на Фредерик Б. Дзойнър „Датиране на миналото“(„Dating the Past“) се смяташе за един от най-меродавните трудове. Днес то има само историческа стойност, а публикуваното през 1970 г. второ издание на крупния сборник на Бротуел и Хигс съдържа 125 страници повече от предишното.

В нашата книга се говори за историята на северноамериканската археология. Затова както във връзка с темата, така и поради обема на книгата, тук ще трябва да се ограничим само с разглеждането на двата метода, които са разработени единствено в Северна Америка и от американци, но тези два метода са и най-важните и с най-големи перспективи за бъдещото развитие на науката — радиокарбонната датировка (наречена също „метод С14“) и дендохронологията (наречена също „датиране по годишните кръгове“).

 

 

Измежду всички нови методи за датиране, прилагани в археологията, най-голям интерес предизвика — и както сега вече стана ясно, с пълно право — т. нар. радиокарбонна датировка, открита от Уилърд Ф. Либи от Чикагския университет.

Либи е роден през 1908 г. в една ферма в щата Колорадо. В началото имал намерение да стане инженер, но като започнал да следва, се насочил към химията. Още по онова време изучаването на химията не било мислимо без физиката и математиката, така че той не излязъл от рамките на основната си специалност, когато започнал да проявява все по-голям интерес към радиоактивността. През 1941 — 1945 г. взел участие в създаването на атомната бомба — за този период той говори най-общо като за период на „военните изследвания“. След войната Либи става професор в Чикагския университет и там разработва основите на новия метод на датиране.

Да цитираме тук самия Либи е почти невъзможно, тъй като той пише на твърде специализиран технически език. Е. Х. Уилис обаче, работил в една от първите лаборатории за радиокарбонни изследвания, основана от Либи в Кембриджкия университет, веднъж се опита да характеризира накратко този метод:

„Когато на Либи му хрумна идеята да се използва образуващият се в резултат на космическите излъчвания радиоактивен въглерод като ценно помощно средство за определяне възрастта на археологически находки, той прие, че атомите на С14 лесно се окисляват във въглероден двуокис и свободно се смесват със съдържащия се в атмосферата въглероден двуокис. Като следствие от бързото въртене на земната атмосфера носещият радиоактивен въглерод въглероден двуокис се разпределя равномерно в целия свят и може да се очаква, че в хода на процеса на фотосинтезата този въглероден двуокис ще бъде погълнат от всички растения в същото съотношение. Освен това може да се приеме, че целият животински свят, зависещ пряко или косвено от растителността, ще притежава в еднаква степен същата радиоактивност. Същото е и влиянието на космическите излъчвания върху живота в морето, след като въглеродният двуокис се намира в състояние на постоянно обменно равновесие с въглеродния двуокис в океаните, който, от своя страна, постига равновесие с атмосферния въгледвуокис. Тези състояния на равновесие се постигат бързо в сравнение с периода на полуразпадането на С14. При смъртта на който и да било жив организъм всякакво поемане и всякаква по-нататъшна обмяна на радиоактивния въглерод се прекратява. Тогава натрупаният радиоактивен въглерод ще се разпадне в експоненциална зависимост от времето.“^[81]

Казано по-просто, става дума за следното: известно е, че земната атмосфера е изложена на постоянна бомбардировка от космическите лъчи. Вследствие на това в нея се образуват неутрони, които влизат в реакция с намиращите се в атмосферата атоми на азота, като при това се образуват незначителни количества въглерод С14. Този С14 се смесва с кислорода и стига до земната повърхност като въглероден двуокис.

Сега вече въглеродният двуокис, съдържащ нищожни количества С14, в процеса на фотосинтезата се поглъща от растенията на планетата, които не правят разлика между двата вида въглерод. Тъй като животните и хората се хранят с растения, С14 попада в тялото на всяко животно и човек.

Всичко това би представлявало само теоретичен интерес, ако С14 не беше радиоактивен.

Заключението, до което стига Либи, е, че всички органични вещества са радиоактивни и, освен това, че трябва да има възможност тази радиоактивност да бъде измерена. Пътят към това измерване е предначертан поради свойството на радиоактивните вещества да се разпадат с определена скорост. По този начин е възможно да се установи, че след определено време равнището на радиоактивност на дадена материя спада точно на половина, след още един такъв период — на една четвърт и т. н. Това явление се нарича период на полуразпадането. При С14 този период е 5568 години — така поне смятали отначало, но после се коригирали.

Важното е, че количеството на поглъщания от растенията С14 остава по време на цялото му съществуване неизменно, благодарение на постоянното му попълване. Но в момента, когато растението или животното, или човекът (употребявали растителна храна) умре, започва разпадането на погълнатия С14. Ако с помощта на Гайгеровия брояч може да бъде измерено точно количеството на С14, то става възможно да бъде установена възрастта на вече умрелия организъм (не продължителността на неговия живот, а времето, изминало от момента на смъртта му), и следователно историческата възраст на която и да било органична материя.

Либи съобщил за откритието си през 1947 г., след като изследвал много органични материали. Неприятната на пръв поглед констатация, че самите ние сме радиоактивни, че е радиоактивно млякото, което пием, консумираното от нас месо, салата и други продукти, масата, край която седим, и леглото, в което спим (а сега всеки ученик знае колко опасно явление е радиоактивното излъчване), не бива да ни плаши, тъй като тази радиоактивност е невъобразимо малка.

Затова и главният проблем на Либи се свежда до това да разработи свръхчувствителен метод за измерване. Според теоретичните изчисления едно дърво, отсечено например преди 5568 години, би трябвало да предизвика в Гайгеровия брояч наполовина по-малко тиктакания, отколкото току-що отсеченото. И в процеса на практическото измерване това се оказало в общи черти вярно, тъй като Либи успял да конструира в невероятно кратък срок необходимите точни и даже свръхточни измерителни прибори.

И ето че на този етап археолозите наострили уши. Те научили, че най-после е намерен измерителен метод, който позволява по чисто природонаучен път да бъде установена възрастта на предмети, чието точно датиране не било възможно с известните дотогава средства. Нима мечтата ще се превърне в действителност?

Рядко се случва две толкова различни науки да обединят така бързо усилията си, както това станало сега. Причината не била само в огромната заинтересованост на археолозите, но и в обстоятелството, че Либи веднага разбрал, че само науката за древността може да му даде точни доказателства за правилността на неговите измервания. Той просто трябвало да изпробва своя метод върху предмети, чиято голяма възраст била вече установена безспорно. Най-подходящ за това бил явно древният Египет, където археолозите и историците са успели въз основа на писмени източници и астрономически данни да съставят хронология, определяща датите с точност почти до десетилетие.

Още на 9 януари 1948 г. се състояло първото заседание на представителите на различни научни дисциплини, а веднага след това, през февруари, Американската антропологическа асоциация назначила специална комисия със задачата да изследва системно създадения от Либи метод с оглед на възможността за неговото приложение в археологията. Председател на тази комисия станал Фредерик Джонсън от фондацията Пибоди в Андовър. Освен него в комисията влезли Фрьолих Рейни от музея при Пенсилванския университет, Доналд Колиър от музея в Чикаго и по-късно геологът Ричард Фостър Флинт от Йелския университет. После четиримата си подбрали сътрудници, на които били определени специфични области за експериментиране.

Скоро в лабораторията на доктор Либи започнали да се стичат от всички краища на света материали — необикновена колекция, каквато никоя техническа лаборатория не била виждала дотогава. Работното помещение на Либи напомняло старинен музей за рядкости и куриози. Там имало късове от египетски мумии от времето на Старото царство, въглени от огъня, на който се е грял някой праисторически човек, зъб на мамут от порода, изчезнала в края на ледниковия период, сандал от индианска гробница в щата Охайо, парченца дъска от погребална ладия на някакъв фараон, полуовъглена кост със забит в нея връх на стрела, част от греда, крепила някога покрива на хетски храм… Както се оказало, повече от половината от пробите, които Либи изследвал в първия етап от своята работа, били от американски произход — по-точно, 109 от всичко 216 образци. И в това няма нищо чудно, тъй като към Либи се обърнали първо американските му колеги с молба да им помогне в датировката, над която те безрезултатно си блъскали главите в продължение на десетилетия, затъвайки в безполезни спорове — например при датирането на най-ранните следи от човешко присъствие на американския континент, особено на т. нар. „фолсъмски“ човек, за когото тепърва ще говорим в тази книга.

Въпреки това обаче потвърждения за правилността на теорията на Либи дошли от находки в района на Средиземноморието. Най-напред той изследвал парче акациево дърво от греда, открита в гробницата на фараона Джосер. Археолозите отнасят царуването на този фараон приблизително към 2700 г. пр. н. е. Разликата била твърде голяма! По-добри резултати дало изследването на парче от дъска, взето от погребалната ладия на фараона Сезострис. Там грешката възлязла само на 4,5%.

След това станало нещо, което на пръв поглед като че ли дискредитирало сериозно метода на Либи, но накрая се превърнало в блестящ триумф. Големият американски историк и археолог Джеймс Х. Брестед, основоположник и пръв директор на световноизвестния Ориенталски институт при университета в Чикаго и най-значителният авторитет на своето време в областта на египтологията, изпратил на Либи парченца дърво от саркофага на един фараон, като го предупредил, че те би трябвало да са много стари. При мащабите на египтолозите това означавало хилядолетия. Изследванията на Либи показали, че дървото е от ново време! Кое отговаряло на истината — заключенията на физика или думата на големия авторитет? Брестед, който съвсем не бил опърничав човек, отново се заел да изследва саркофага, този път особено внимателно. И открил, че той, видният познавач, е бил подведен от съвременен фалшификат.^[82]

За Либи това било голямо признание. По-късно обаче отново се получили редица грешни резултати. Някои археолози заговорили вече, че може би прибързано са започнали да възлагат на новия метод големи надежди. Самият Либи допринесъл за възникването на такива съмнения, като още в самото начало заявил, че в измерванията му винаги е налице фактор на несигурност, съставляващ средно около 10%. Той изразявал това, като поставял пред всяка дата знака плюс и минус. Така например за дадено парче дърво се посочва, че е старо 2000 ± 100 или ± 200 години. Този фактор можел обаче да бъде взет под внимание в известни граници и не представлявал сериозен недостатък. При датирането на праисторически обекти, където винаги става дума за хилядолетия, определянето на датата дори с толеранс от едно столетие е вече огромна крачка напред. Сега Либи знаел, че е на верен път. Оттук нататък задачата му се състояла преди всичко в това, да усъвършенства апаратурата си.

Когато днес влезем в лаборатория за радиокарбонни изследвания — в момента в света съществуват вече няколко десетки такива лаборатории, — оставаме с впечатлението, че сме попаднали в зловещата обстановка на някой филм на ужасите, където чудовище-професор от типа на доктор Мабузе работи сред тайнствени прибори над унищожението на някое правителство или на цялото човечество.

Едно цяло помещение на такава лаборатория като че ли се състои изключително от стъклени и метални тръби, колби, проводници, преплетени в най-чудновати форми. В тези тръби нещо кипи, клокочи, бълбука и в най-различни посоки струят течности и газове. Стрелките на измервателните уреди трептят под действието на неведоми сили. С една дума, за непосветен човек такова помещение изглежда като кухня на вещица. Най-странният предмет там е, разбира се, стоманеният многостенен шкаф с големина на пиано, напомнящ огнеупорна каса. В глъбините на неговите хранилища се крие душата на цялата лаборатория — системата от изчислителни тръбички за измерване на радиоактивността.

За съжаление не е възможно Гайгеровият брояч просто да бъде поставен до парче старо дърво и по броя на тиктаканията да бъде определена остатъчната радиоактивност, а по този начин и неговата възраст. Не е възможно дори само затова, защото енергията на излъчването на С14 е твърде слаба, а освен това в много случаи върху показанията на прибора оказват влияние и други радиоактивни вещества.

Първото, което трябва да бъде направено, е да се получи от изследвания материал чист въглерод. Колкото и да изглежда чудно, това става по най-простия начин — като се изгори предметът. При изгарянето въглеродът се отделя в газообразно състояние, а след това лесно се връща отново в твърда форма.

Когато Либи съобщил за това, сърцата на археолозите изтръпнали. Нима целият измервателен процес е възможен само с цената на пълното унищожаване на изследвания предмет? Това предизвикало истински ужас, защото тъкмо в края на четиридесетте години бяха намерени свитъците край Мъртво море, съдържащи неизвестни дотогава библейски текстове — тяхната датировка се бе превърнала в основен проблем за теологията и историята на църквата. Ето че изведнъж се появи възможност за точно датиране, но пък беше съвършено немислимо да бъде пожертван за тази цел дори само един от свитъците, чиято стойност не се поддава на оценяване с каквито и да било парични единици.

Тук наистина съществува реален проблем. Либи веднага изчислил количеството изходен материал, нужно за анализ. Ако например трябва да бъде извършен анализ на поне две проби от дадено дърво (а Либи още от самото начало настоял да се провеждат по няколко контролни измервания), необходими са най-малко 20 грама въглерод. За тяхното получаване би било нужно парче с тегло около 65 грама. Количеството на изходния материал варира в зависимост от вида на материала. За да бъдат датирани например остатъците от торф или лен, са нужни около 200 грама изходна суровина, а за кости — още повече.

При излишък от материали задоволяването на това изискване не представлява затруднение. Съществуват обаче други проблеми, които известно време сериозно смущавали самия Либи — неточностите, възникнали в началния стадий на неговите опити поради невъзможността да бъде неутрализирано влиянието на другите излъчвания. Но те били отстранени, защото физиците скоро се научили да вземат подходящи предохранителни мерки. Въпреки това отново и отново се случвало отделни измервания да дават явно погрешни резултати. Оказало се, че понякога виновен за това бил не Либи, а археолозите, които му доставяли материалите.

Ето един съвсем прост случай. Археолозите разкопали останките от една къща и открили няколко греди. От една от тях изрязали парче и го изпратили на Либи за контролен анализ — само за контрола, тъй като възрастта на сградата била точно установена с помощта на други данни. Датировката на Либи се оказала по-ранна с двеста години от възрастта, установена от археолозите. В дадения случай, при повторно изследване на мястото на разкопките, се оказало, че в древността къщата била ремонтирана и за този ремонт било използвано дърво, взето от разрушена сграда, построена две столетия по-рано. И се случило така, че археолозите изпратили в лабораторията на Либи парче тъкмо от тази много по-стара греда!

Аналогични проблеми възникват и при недостатъчно внимателно изучаване на стратиграфията на дадено находище, така че на Либи изпращали материали, за които предполагали, че са от по-стар пласт, докато в действителност те произхождали от много по-ранен.

Съществува още един източник на грешки, за който не носят отговорност нито Либи, нито археолозите. Той се крие в самото естество на материала. Така например се оказало, че месото на някои речни и морски организми съдържа по-малко следи от радиоактивни вещества, отколкото техните раковини. Или че някои растения поглъщат по-малко С14, отколкото други растения в друга среда. Това са източници на грешки, които могат да бъдат отстранени само след натрупването на богат опит.

Особено куриозни резултати били получени при изследването на сравнително млади дървета, израснали край шосейни магистрали. Според данните от радиокарбонния анализ тези дървета трябвало да бъдат по на няколкостотин години — очевиден абсурд. Какво се е случило? Заедно с отработените газове от нашите фабрики и автомобили, които от година на година създават все по-сложни проблеми, във въздуха проникват огромни количества въглерод, които, ако може така да се изразим, „разреждат“ нормално съществуващия радиоактивен въглерод и по такъв начин значително снижават процента на радиоактивен С14, пораждайки илюзията за процес на разпадане, който въобще не е ставал. Възможно е и обратното явление. От 1954 г. насам изследователите в лабораториите на Северна Америка започнаха да получават резултати, значително отклоняващи се от очакваните — всички материали като че ли изведнъж се оказаха с десет и повече процента по-млади от предполагаемата им възраст. Известно време това явление беше съвършено необяснимо, докато един от изследователите не се досети, че виновни за него са нееднократните опити с водородни бомби, проведени след 1954 година. И той излезе прав. След всеки взрив облак с висока радиоактивност се понася над Америка от запад на изток и оказва влияние върху апаратурите!

Сега са ни известни много повече източници на грешки, но те биват отстранявани един след друг. Въпреки това обаче се е наложило много от първите анализи (направени до средата на 50-те години) да бъдат повторени. Така например промени се и схващането относно времетраенето на споменатия вече период на полуразпад. Сега се приема, че той възлиза не на 5568, а на 5730 години. Вследствие на това резултатите от всички анализи, извършени до 1961 г., трябва да бъдат преизчислени, тъй като са били с около три процента по-ниски. Сега възможността за нови такива уточнявания в близко бъдеще се взима под внимание и по тази причина всеки път, когато е възможно, части от оригиналния материал се запазват за повтаряне на анализите след няколко години. Това се улеснява и от обстоятелството, че днес за извършване на анализ се унищожава далеч по-малко изходен материал, отколкото по-рано. Така и свитъците, намерени край Мъртво море, биха могли да бъдат подложени на изследване, без да се пожертва много голяма част от тях.

Освен това, както вече казахме в началото на тази глава, за датиране на археологическите обекти в наши дни разполагаме и с редица други методи. Днес всеки добросъвестен археолог, преди да приеме за окончателен някакъв резултат, се стреми да извърши всички възможни изследвания, изводите от които трябва взаимно да се потвърждават.

Все пак радиокарбонният метод си остава най-важното средство, що се отнася до хронологическия му обхват. Когато Либи започнал своята работа, той бил убеден, че вещества, чиято възраст надвишава 25 000 години, не се поддават на измерване. Сега е възможно въз основа на такъв анализ да бъде определена възрастта на материал отпреди 70 000 години — с други думи, достигащ почти до времето на неандерталския човек.

От доста време насам всички получени дати се систематизират с помощта на перфокарти от организацията „Рейдиокарбон дейтс инкорпорейтед“ (Radiocarbon Dates Inc., c/o John Ramsden, P. O. Box 22, Braintree, Mass., USA), откъдето всеки учен може да получи необходимите му сведения. Освен това ежегодно излиза бюлетин със списък на новите датировки под заглавие „Рейдиокарбон“ („Radiocarbon“); неговото публикуване е дело на списанието „Американ джърнъл ъф сайънс“.

През 1960 г. Уилърд Ф. Либи бе удостоен с Нобеловата премия за химия — единственият учен, на когото е присъдена тази награда за изследвания, свързани главно с археологията.

9. Безкрайното дърво

Колкото и огромно значение да има помощта, която радиокарбонният метод е оказал на археологията, той не е в състояние да се справи с един проблем — да определи датата с точност до година. А такъв метод е съществувал дълго преди появата на радиокарбонното датиране. Въпреки това тук го разглеждам след откритието на Либи, защото дълго време този метод е бил използван само в един географски ограничен район, а именно в Югозапада на Съединените щати, и освен това той бе усъвършенстван технически едва през последните две десетилетия, главно в Лабораторията по дендохронология в Туксон, ръководена от Аризонския университет.

Както всички големи и същевременно прости идеи мисълта за датиране въз основа на годишните кръгове на дървесното стъбло или дендрохронологията е занимавала неведнъж различни хора, преди да получи широкото практическо значение, което има днес. Всеки Колумб е предшестван от своите викинги. Ето защо няма нищо чудно в това, че идеята, залегнала в основата на този метод, е хрумнала първо на човека, който е предугадил толкова много други неща, осъществени от напредналата техника — Леонардо да Винчи. В неговите дневници има една бележка, че по годишните кръгове на дърветата могат да бъдат различени влажните и сухите години.

Анализът въз основа на дървесните кръгове бил предложен през 1837 г. и от Чарлз Бабидж, автор на „Деветия Бриджуотърски трактат“ („Ninth Bridgewater Treatise“), който е развил и принципите, на които са изградени всички съвременни електронноизчислителни машини. Той говори за метода да се определят различията в годишните кръгове на дървесното стебло и вече съзира възможността за „кръстосана датировка“(след малко ще научим какво означава това). Той пише: „… възможно е приложението на тези идеи за определяне възрастта на потъналите във вода гори или на торфените блата да бъде свързана в последна сметка с хронологията на човечеството.“ По този повод Фредерик Е. Дзойнър — специалист по историята на датировката на минали епохи, без колебание заявява: „Наистина забележителен случай на научно прозрение.“^[83]

Истинският откривател на този метод, човекът, който направил неговото използване особено плодотворно за археологията, е американец — физик и астроном, — който първоначално, като директор на обсерваторията Стюард при Аризонския университет, се занимавал със съвсем друг проблем — влиянието на слънчевите петна върху земния климат.

По принцип той разработил своя метод още около 1913 г., но едва през 1929 г. е в състояние, хвърляйки поглед назад, да започне една статия със следното гордо изявление: „Като преведохме в дати историята, разказана от дървесните годишни кръгове, ние успяхме да изместим назад хоризонтите на историческата наука в Съединените щати почти с 800 години, преди Колумб да стигне до бреговете на Новия свят, и изградихме в нашия Югогозапад хронология на този период, която е по-точна, отколкото ако човешки ръце бяха записали главните събития така, както те са ставали.“^[84]

Отправна точка за цялата по-нататъшна работа на този забележителен човек — а това е д-р Андрю Еликот Дъглас, който продължи да работи в своята лаборатория чак до деветдесетгодишната си възраст и почина през 1962 г. на деветдесет и пет години, — е направеното от него наблюдение, че слънчевите петна оказват явно влияние върху земния климат. Грубо казано, на всеки единадесет години, когато слънчевите петна достигнат максималната си интензивност, на земята се наблюдават чести бури и изобилни дъждове и следователно значително се увеличава количеството на влагата, поглъщана от растенията. Но за да докаже, че такава връзка е съществувала през дълъг период от време, д-р Дъглас не разполага с достатъчно количество метеорологически данни от миналото, тъй като редовните наблюдения на климатичните явления, водени от метеорологичните станции, датират от сравнително късно време.

В момент на щастливо просветление той си спомнил за свои наблюдения от детинство, които вероятно е правил всеки от нас. Когато разглеждаме отрязано дървесно стебло, ние виждаме концентрични кръгове, за които от най-стари времена е известно, че са годишни кръгове. Но това, което не се вижда на пръв поглед и което именно навело д-р Дъглас на плодотворната му мисъл, е фактът, че тези кръгове не са еднакви — някои са по-тесни, други — по-широки. Често, след няколко широки кръга следват редица тесни и обратното. Те се различават и по цвят. Възможно ли е — казал си Дъглас — широките пръстени да съответстват на „ситите“ години, а тънките — на „гладните“ или, иначе казано, на редуването на влажни и сухи години?

Това не било трудно да се докаже. При току-що отрязано дърво той могъл лесно да съпостави външните кръгове с метеорологическите сведения за последните години и да установи, че предположението му е правилно. Същото би трябвало да се потвърди и ако продължи назад по кръговете до сърцевината на стеблото. С други думи, ако би имал тристагодишно дърво, той би могъл да каже с точност какво време е преобладавало в даден район в продължение на три века.

По този начин той открил в Аризона безспорна връзка между слънчевите петна и растежа на дърветата. След всеки единадесет години идвал „сит период“, период на повишена влажност. С едно странно изключение. Между 1650 и 1725 г. от н. е. той открил само сухи години! Възможно ли е такова нещо? Нима цели 75 години не е имало никакви или е имало съвсем малко слънчеви петна? Или пък в наблюденията му се е промъкнала някаква грешка?

И тогава се случило нещо съвсем невероятно. Английският астроном Е. Уолтър Маундър научил за изследванията на Дъглас и му писал, че след като дълги години се занимавал с изучаването на слънчевите петна, установил от съвсем други източници, че около 1700 г. е настъпил дълъг период, когато нямало никакви петна. Той дори посочил датите и се оказало, че това са същите седемдесет и пет години, които Дъглас определил по годишните кръгове на дървесните стебла!

Не е съвсем ясно какво е накарало след това д-р Дъглас да насочи изследванията си към все по-далечното и по-далечно минало. Вероятно просто са го дразнели препятствията, създавани от дърветата, с които разполагал. Защото в Аризона, където работел с материал от иглолистни дървета, той успял да стигне само до 1450 година, тъй като там просто нямало по-стари дървета.

И тогава като на човек, свързан с Югозапада и добре познаващ многобройните развалини по тези места, на Дъглас съвсем естествено му хрумнала мисълта да потърси парчета от старите дървета, сечени от испанците около 1650 г. и дори преди това за строежа на първите къщи и църкви за мисионерите.

Пръв му оказал помощ в това отношение през 1914 г. д-р Кларк Уистлър от Американския природонаучен музей в Ню Йорк. Той предоставил на Дъглас дори още по-стари проби, преди всичко от греди, взети от намиращото се в щата Ню Мексико предисторическо индианско Пуебло Бонито. Но и това се оказало недостатъчно за Дъглас. Междувременно той открил, че за анализите съвсем не са му необходими цели резени от гредите, а само т. нар. „core“ или сърцевина — проба във форма на пръчица, получена от гредата с помощта на кух свредел, която би му казала същите неща, както и цял резен.

Дъглас отправил към археолозите, работещи в различни части на Югозапада, писма с молба да му изпратят такива проби — цели резени, пръчици, получени с кух свредел, дори полуовъглени остатъци биха му свършили работа, пишел той. Сред учените, на които изпратил такива писма, били Ърл Х. Морис, който работел сред развалините на Ацтек, и Нейл Джуд, който провеждал разкопки в самото Пуебло Бонито. И „двете големи къщи“ били построени приблизително по същото време: това личало от сходството между намерените там находки. Но наистина ли били те от същото време?

И двете селища датирали от времето преди идването на испанците — това също било ясно. Но тъй като в Северна Америка никога не е имало писан календар, нито Джуд, нито Морис имали някаква представа към коя година на християнското летоброене да отнесат строителството на своите пуеблоси.

И тогава към тях се обърнал с писмо д-р Дъглас. „Предполагам — писал той, — че може би ще представлява интерес за вас да узнаете, че последната греда от покрива на развалините в Ацтек е била отсечена точно девет години преди последната греда в Бонито. Повечето от другите дървесни проби свидетелстват за едновременно обитаване на двете селища.“^[85]

Д-р Дъглас сякаш между другото употребил израза: „Предполагам, че може би ще представлява интерес за вас да узнаете…“ В действителност тази новина подействала на Джуд и Морис като бомба. Изглеждало просто невероятно някой да може да твърди, че е установил хронологическата разлика между две предисторически греди с точност до девет години. В такъв случай не би ли могъл този вълшебник да установи и към кое столетие, а може би дори десетилетие, се отнасят тези девет години?

Тук Дъглас се сблъскал с ключовия проблем на дендрохронологията. И го разрешил. Поразително е, че в собственото си описание на открития от него метод той споменал само мимоходом за това решаващо откритие. Изглежда, то му се струвало като нещо разбиращо се от само себе си.

Казано накратко, той открил възможността за т. нар. „кръстосана датировка“ или за датиране чрез „застъпване“ (overlapping). Например:

Да кажем, че едно дърво, отсечено през 1960 година, има 200 годишни кръга. Това значи, че то е започнало да расте през 1760 година. Тези двеста кръга се различават по своята ширина и дават вярна картина на климатичните условия през всяка година. Тогава специалистът по дендрохронология издирва например някоя стара църква, построена с много стари греди от същия район. Да допуснем, че в една такава греда се наброяват 100 кръга. На дълга лента той начертава диаграма на различните ширини на годишните кръгове. Тези ленти се поставят една върху друга и след това се местят една спрямо друга, докато — ако изследователят има щастие — външните кръгове на гредата от църквата съвпаднат с вътрешните кръгове на дървото, започнало да расте през 1760 година. Да кажем, че в нашия случай това съвпадение или „застъпване“ обхваща 50 пръстена или 50 години. Това означава, че дървото, от което е направена гредата за църквата със стоте годишни кръга, е било отсечено през 1810 година, а е започнало да расте през 1710 година. Така ние сме успели, първо, да датираме възрастта на църковната греда, а освен това — и то е най-важното — сме направили нова стъпка, която ни е отвела с още 50 години по-назад в миналото.

Сега остава само да намерим още по-стари греди, чиито пръстени се застъпват по същия начин, и така изградената хронология може да бъде продължена назад в миналото ad infinitum. Получава се на практика едно „безкрайно дърво“.

Колко назад в миналото?

Колкото и невероятно да звучи, нека отговорим тук, че за територията на американския Югозапад такова безкрайно дърво е конструирано чак до времето преди началото на нашата ера!

Както виждаме, по принцип дендрохронолигическият метод е съвсем прост. На практика обаче той е извънредно сложен. Това веднага става ясно, когато посетим някоя дендрохронологическа лаборатория. Тези лаборатории са между другото най-благоуханните в света. Докато лабораторията за радиокарбонни изследвания ние сравнихме с кухня на вещица, дендрохронологическата лаборатория прилича на поредица от класни стаи за изучаване на висша математика, ако не бяха чудесните аромати на различните видове дърво, които изпълват всяко помещение — от сандаловото до твърдата ела, донесени тук от всички краища на света. Достатъчен е обаче един поглед върху безбройните диаграми или през микроскопа върху малките проби полуовъглена дървесина, за да си дадем веднага сметка за някои трудности. Преди всичко нито едно дърво не благоволява да расте по същия начин, както своите съседи. Безброй странични влияния предизвикват нарушения в образуването на годишните кръгове, причиняват сраствания, напластявания, които в много случаи е извънредно трудно да бъдат различени, а това неизбежно води до неправилни тълкувания. От само себе си се разбира, че подобни грешки опорочават цялата скала и крайно затрудняват „застъпванията“. Благодарение на десетилетия изследователска работа са открити многобройни особености в растежа на отделните видове дървета и постоянно се усъвършенстват методите за преценка на данните. Когато през 1934 г. Фей-Купър Коул, големият специалист по антропология в Чикагския университет, създава и там лаборатория по дендрохронология, той скоро изпробва един нов метод за анализиране на данните, известен като „метод на Гледуин“, Този метод дава възможност да бъдат преодолени някои недостатъци на метода на Дъглас, но затова пък, от своя страна, става източник на нови грешки. Нека обаче се върнем към двадесетте години и към първите големи успехи на дендрохронологията.

Веднъж д-р Дъглас сравнил своя метод на датиране по дървесните годишни кръгове с Розетската плоча, чиито надписи на три езика дали навремето ключа за разшифроване на египетските йероглифи. Сега наистина можем да си позволим подобно сравнение — по онова време обаче, когато Дъглас изследвал парчетата дърво от Пуебло Бонито, за такова нещо имало твърде малко основания. Защото тогава със своята хронология на Бонито той висял буквално във въздуха. Скоро обаче Дъглас получил помощ от различни места, тъй като всички започнали да проявяват интерес към новата научна дисциплина. Сред първите, които го подкрепили преди всичко във финансово отношение, били Националното географско общество, на което археологията дължи толкова много, Американският природонаучен музей и Институтът Карнеги във Вашингтон. Ясно било, че на д-р Дъглас са необходими преди всичко дървесни проби, които да произхождат от времето между ранноиспанския период и — ако можем така да го наречем — периода Бонито-Ацтек. За да бъдат намерени такива проби, били организирани цели три експедиции — през 1923, 1928 и 1929 година.

Още през края на 1928 г. д-р Дъглас успял да състави хронологически свързана поредица от дървесни пръстени от един и същ район, стигаща чак до 1300 година. Едно парче дърво, макар и едно-единствено, указвало дори на 1260 година. Успоредно с това Дъглас съставил от дървесни проби, събрани от над тридесет развалини на древни поселища, една т. нар. „плаваща хронология“, която обхващала около 585 години. В случая понятието „плаваща“ означавало, че тези 585 години представляват цялостен, непрекъснат период в рамките на християнското летоброене. Знаем само, че този период би трябвало да започва някъде преди 1260 година. Проблемът бил да се запълни именно тази празнина.

И тя била запълнена през 1929 година! Това станало обаче след преодоляването на много трудности, възникнали там, където никой не ги очаквал.

Дъглас и неговите помощници, които преровили почти всички пуеблоси на Югозапада със своите свредели, събудили подозрения у индианците. В началото не помагали нито увещанията, нито опитите да заживеят сред индианците, нито търпението, с което изучавали техния език, нито строгото съблюдаване на всички сложни предписания на индианските ритуали. И наистина, ако човек с друг цвят на кожата и със съвсем чужди на вас нрави влезе в дома ви и заяви, че в интересите на някаква напълно непонятна за вас наука има намерението да пробива дупки в грижливо поставените греди и стени на вашето жилище, навярно и вие бихте решили, че той издевателства над вас, и бихте го изгонили.

Веднъж, когато не му разрешили да използва свредел, на Дъглас се наложило да пролежи по корем в една затрупана изба цели седем часа, от 5 до 12 по обед, за да брои дървесни кръгове.

Най-после един от изобретателните сътрудници намерил изход. Съвсем случайно той успял да установи, че тамошните индианци направо лудеят по лилаво кадифе. Археолозите веднага доставили в селището топове кадифе и след като се съгласили да спазват строго и друго едно условие, а именно да запушват грижливо с парченце тюркоаз всяко направено отверстие, за да не влизат и излизат през него духовете, участниците в експедицията получили разрешение да правят където си искат дупки със свределите.

Най-успешните проби успели да получат в източна Аризона, сред развалините край Шоулоу. Там още съвсем младият тогава Емил У. Хаури, по-късно прочул се с разкопките си в Снейктаун, намерил парче дърво, което отведнъж дало възможност да се приведе археологията на американския Югозапад към системата на християнското летоброене. Това парче дърво не изглеждало твърде привлекателно — било наполовина овъглено. Вписали го в каталога под номер НН-39 и след като го анализирали, този номер станал най-известният в историята на северноамериканската дендрохронология. Казано накратко, това парче „застъпило“ съставения до този момент график на дървесните кръгове с цели 23 години и дало възможност да бъде определена датата 1237 година. С негова помощ, като с ключ, Дъглас и неговите помощници могли лесно да продължат датировката си назад в миналото — чак до 700 г. от н. е.!

При това в процеса на работата станало ясно, че между „твърдата“ и „плаващата“ хронологии нямало никаква празнина. Ако са знаели това, археолозите биха били в състояние да установят факта на „застъпването“ още от самото начало, стига да са разполагали своевременно с достатъчно материал. В ранния етап на разкопките обаче бил похабен огромен материал от този род. По онова време изследователите не обръщали никакво внимание на малките, често разпадащи се в ръцете им парчета дърво и ги изхвърляли като ненужни. Нещо повече, именно този исторически период се характеризирал с ненормално развитие на дървесните кръгове, което създавало значителни трудности за дендрохронологическия анализ. Както сега успели да установят, между 1276 и 1299 година царяла невиждана суша. Тази суша, която продължила през живота на цяло поколение, дала по-късно обяснението за съвсем неразбираемите отначало признаци за масови преселвания на пуебло-индианците.

Така или иначе, през декември 1929 г. д-р Дъглас бил в състояние да съобщи, че е успял да изгради непрекъсната дендрохронологическа таблица чак до 700 г. — едно „безкрайно дърво“ на възраст 1229 години! — и че освен Пуебло Бонито е датирал точно развалините на още около четиридесет подобни поселища.

Ето няколко примера за такива датировки:

Пуебло Бонито	919 — 1130
Ацтек	1110 — 1121
Меса Верде	1073 — 1262
Пещера на мумиите
(Къщата-кула)	1253 — 1284
Белият дом	1060 — 1275
Ораиби	1370 — 1800
Кавайкух	1284 — 1495
Шоулоу	1174 — 1383

Тези цифри съвсем не определят продължителността на съществуването на дадено поселище, както веднага става ясно, щом видим, че някои от тях обхващат съвсем кратки периоди от време. Те дават само дати, установени по безспорен начин в рамките на периода на съществуване на посочените пуеблоси. Трябва да сме наясно, че това е най-точната археологическа датировка, постигната където и да било по света при липсата на всякакви писмени източници!

Възможно ли е и в нея да има грешки? И защо в нашия разказ се ограничаваме изключително с района на американския Югозапад? Или този метод е може би неприложим за други райони?

Що се отнася до възможните източници на грешки, те са безупречно изложени от д-р Брайънт Банистър в неговата дисертация, посветена на датировката в района на каньона Чако, където се намира и Пуебло Бонито. Той публикува тази дисертация през 1965 г., когато беше вече директор на дендрохронологическата лаборатория в Туксон, щат Аризона. Както читателят веднага ще установи, тези източници на грешки са същите, с които винаги трябва да се съобразяват и специалистите по радиокарбонно датиране:

1) Връзката между датирания дървесен образец и подлежащия на датиране археологически обект е пряка, но самият изследван образец произхожда от дървесно стебло, загинало или отсечено преди неговото използване в споменатия археологически обект.

2) Връзката между датирания дървесен образец и подлежащия на датиране археологически обект е непряка, като дървесният образец е бил използван преди възникването на археологическия обект, който трябва да се датира.

3) Връзката между датирания дървесен обект и подлежащия на датиране археологически обект е пряка, но самият дървесен образец произхожда от дървесно стебло, вмъкнато по-късно в съществуващия вече археологически обект.

4) Връзката между датирания дървесен образец и подлежащия на датиране археологически обект е непряка, като дървесният образец е бил използван по-късно от възникването на археологическия обект, който следва да се датира.^[86]

 

 

Строго погледнато, това са проблеми, с които всъщност би трябвало да се занимава археологът — а той е длъжен да се съобразява с всички обстоятелства около находката, — а не толкова специалистът по датиране. При изследване на развалините на едно селище например било доказано, че използваните при неговия строеж дървета са докарани от район, отстоящ на 280 километра. Разбира се, вследствие на съвършено различния растеж на годишните им кръгове, те съвсем не се вписвали в хронологията на тези развалини. Или да вземем друг необикновен случай, споменат от Банистър: „Дъглас съобщава — пише той — за една греда, произхождаща от 14. век, която била използвана вероятно през 1929 г. в една съвсем наскоро изоставена от жителите част на Ораиби.“^[87]

Тези примери ни довеждат до последния въпрос: защо в нашия разказ се ограничаваме изключително с района на американския Югозапад?

Просто защото в началото дендрохронологичният метод е показал своите преимущества само там или, по-точно казано, защото само на територията на Югозапада съществували идеалните условия за неговото приложение.

Откритият от Либи метод за радиокарбонно датиране бил американски подарък за археолозите от цял свят.

Откритата от Дъглас дендрохронология можела да бъде използвана в началото само от американците. Всеки район трябва да разработи свой собствен график на годишните кръгове. Затова например за Дъглас нямало никакъв смисъл да отиде в Калифорния — което изглеждало близко до ума — да търси по-стари дървета и да изследва гигантските секвои и червеното (мамонтово) дърво. Някои от тези дървета са на възраст до 3000 години, но те са израснали при съвсем други климатични условия от онези, при които са се развивали дърветата в Аризона и Ню Мексико, и затова не би могло да има каквото и да било „застъпване“ на годишните кръгове между едните и другите. През 50-те години д-р Едмънд Шулман, също от Аризонския университет, открил още по-стари дървета в Калифорния — т. нар. „четинесто-иглести“ борове („bristlecone pines“), които достигат до възраст 4500 години — най-старите живи организми на земята. Те дали чудесни възможности за контрол на радиокарбонното датиране, което там функционирало безпогрешно. Като използвал материал от вече мъртви дървета, К. У. Фъргюсън от същия университет съставил строго обоснована хронология чак до 5200 г. пр. н. е.^[88]

Най-после опитът показва, че не всички климатични условия и видове дървета са еднакво благоприятни за дендрохронологически проучвания. Това, че Дъглас е започнал своите изследвания в Аризона, е една от най-щастливите случайности, които можем да си представим, тъй като тъкмо растящите там иглолистни дървета (бор, ела, мура) се оказали най-подходящи за целите на неговия анализ.

Въпреки това методът скоро се разпространил в други географски райони. Дж. Луис Гидингс — последният от големите изследователи на ескимосите — приложил метода на Дъглас в Аляска и съставил непрекъсната хронология чак до 978 г. А през 1967 г. Чарлз К. ди Песо съобщи, че по време на особено сложните в стратиграфско отношение разкопки на развалините Лас Касас Грандес в мексиканската провинция Чихуахуа той успял да разкрие един исторически период от няколкостотин години благодарение на дендрохронологическия метод, да изгради неговата хронология от 850 до 1336 г., когато градът бил изгорен до основи.

По време на разкопките в Лас Касас Грандес отначало успели да съставят само една „плаваща“ хронология, обхващаща 586 години. С помощта на електронноизчислителна машина тя била после „свързана“ с едно „безкрайно дърво“. Трябва да подчертаем обаче, че дори „плаващата хронология“ е извънредно ценна за археолозите. Банистър доказа вече това в Турция, а други изследователи — в скандинавските страни. Тя си остава твърде полезна дори в онези случаи, когато няма възможност да бъде съпоставена и свързана с християнското летоброене, ако изследователят може да датира точно един спрямо друг различните културни пластове в даден археологически обект, или ако — при условие че „плаващата хронология“ е достатъчно дълга — той може да определи продължителността на съществуване на един или на няколко културни пласта. Защото дори най-внимателно проведените стратиграфски изследвания му дават само последователността в редуването на пластовете.

В Западна Германия, скоро след края на Втората световна война, мюнхенският учен-лесовъд проф. Бруно Хубер успя да състави непрекъснат датировъчен график до 1300 г. за района на Берхтесгаден. Пак в Германия този метод започна да прилага и един възторжен любител, старши-учителят Ернст Холщайн от Трир, който се зае с него около 1961 г. като хоби, а след това — с все по-широката поддръжка на учените, докато накрая получи такова широко признание, че правителството го освободи за година и половина от преките му служебни задължения, за да може изцяло да се посвети на своето „хоби“. Обект на изследванията на Холщайн бяха преди всичко материали от дъбово дърво в Рейнската област, където той скоро успя да датира западния кораб на Трирската катедрала (1042–1074), централния кораб на катедралата в Шпайер (1045) и чиновете на хора в Кьолнската катедрала (1308–1311).

Така, благодарение на човека от Туксон, щата Аризона, който отначало се интересувал само от слънчевите петна, бе създаден и получи разпространение по половината земно кълбо „абсолютният“ метод за датиране на археологическите находки.

10. По пътеката на времето

Сега вече можем без затруднение да съпоставим историята на най-ранните жители на Америка, като се почне от кошничарите (Basket Makers) и се стигне до най-развитите форми на пуебло-културата, с християнското летоброене — нещо, което още не е било по силите на Кидър по времето на конференцията в Пекос през 1927 г., когато той се опирал само на стратиграфията, а дендрохронологията правела едва първите си стъпки. Във вид на таблица това развитие изглежда така:

Разбира се, това е само схема. Тя обхваща общите елементи, като вътре в тях могат да съществуват големи различия — различни племена, говорещи на различни езици, а през периодите на културата Пуебло любознателният наблюдател би останал поразен от многобройните разновидности на скални жилища, на пуеблоси върху планински плата (меса пуеблос) и на пуеблоси в речни долини (вали пуеблос). Преходите от едните към другите никога не са резки. Затова тук даваме само най-важните особености.

„Кошничари (Basket Makers) I — III“. Кошничарите се появяват в самото начало на новата ера или малко преди това в района на Фоур Корнърс. Тяхното съществуване е хипотетично. Нищо определено не може да се каже за тях освен че са положили основите на всичко онова, с което така ярко се отличават Кошничарите II. Това вече са племена, за чийто начин на живот можем да си съставим доста точна представа. Те живеели в пещери или в много примитивни землянки (pithouses), били земеделци, познавали вече царевицата и тиквата, имали продълговати черепи, червено-кафява кожа и гъсти, черни коси. Те усъвършенствали плетенето на кошници до степента на изкуство, което е направо изумително. Разбира се, не познавали още грънчарството изобщо, поради което използвали кошниците за най-различни цели — за транспорт, за съхраняване на хранителни продукти и даже за приготовляване на храна. Сега само ловците следотърсачи прилагат този начин на готвене. Естествено кошницата, измазана отвътре със смола, не може да бъде поставена на огъня. Затова готвенето се извършва в обратен ред: водата се нагрява не отвън, а отвътре, като в кошницата се хвърлят нажежени камъни. Кошниците, предназначени за съхраняване на продукти, достигали до 260 см в диаметър и често били чудно красиво оцветени в синьо и червено.

Тези фантастични майстори плетачи проявяват виртуозна сръчност в изработването на сандали. Чрез плетачество и с помощта на кожени ремъци, камъчета, раковини и украса от пера те са постигали такива високохудожествени импровизации, изнамирайки все нови и нови форми, че е почти невъзможно да бъдат открити няколко съвсем еднакви чифта сандали. Археолозите обаче различават безпогрешно сандалите за всекидневна употреба от, ако можем така да се изразим, „неделните сандали“, предназначени за тържествени случаи.

Те изобретили също така и първата люлка, окачвана на гърба, каквито се срещат и сега в земите, обитавани от племето навахо. Сърцето на всяка бяла жена би се свило от мъка и срам при вида на здраво завързаното и обречено на пълна неподвижност дете. Както показаха обаче грижливо проведените изследвания, то изобщо не страда от това, а за майката люлката е голямо облекчение. Съвсем друг е въпросът, когато по-късно се появил обичаят да се пристягат главите, в резултат на което продълговатите черепи се деформирали в плоски.

Въоръжението на „Кошничарите II“ се състояло от каменни ножове и дървени тояги. Срещу по-дребните зверове употребявали метателни парчета дърво, но не успели да изобретят истински бумеранг. Най-важното оръжие бил т. нар. атлатъл — метателно копие, което те възпрели от по-ранните ловци (описание и изображение на това първо „чудодейно“ оръжие в историята на човека е дадено в 21. глава). Територията, която обитавали „Кошничарите II“, не може да бъде точно определена, тъй като техните най-важни изделия — кошниците и сандалите — били от нетраен материал. Въпреки това може да се каже, че те се разпрострели от Фоур Корнърс покрай сегашната граница на щатите Юта и Аризона и по-нататък, далеч на запад, чак до територията на щата Невада.

„Кошничарите III“ се отличават от своите прадеди по голямата си изобретателност или по способността си бързо да възприемат чужди влияния и открития. След 450 г. при тях се развива и грънчарството. Малко по-късно атлатълът бива заменен със стрелата и лъка. Трапезата им се обогатява с фасула. Благодарение на дендрохронологията стана възможно да бъдат датирани и първите типични за тази епоха къщи към 475 г. Тези землянки имат кръгла или яйцевидна форма, понякога са обградени или покрити отвън с каменни плочи. Били изкопавани на дълбочина от 30 см до метър и половина и имали диаметър от 2,70 до 7,60 метра. Стените им често са грижливо измазани.

В долните пластове на гробовете и „отпадъчните ями“ сега били намерени за първи път в голямо количество глинени съдове с най-различна форма, изпечени и непечени гърнета с ясно различимо развитие на украсата, така че станало възможно да се определи редуването на пластовете. Били намерени и първите глинени фигурки — винаги изображения на женско тяло.

Почти към 700 г., т. е. сто години преди в Европа Карл Велики да бъде провъзгласен за император и 300 години преди първите викинги да стъпят на американска земя, обитателите на землянките се превръщат в строители на „градове“. Това е началото на културата пуебло.

Нека дадем тук още едно пояснение, така както то е формулирано на конференцията в Пекос.

Периодът „Кошничари II“ е етап, „за който са характерни земеделието и копиехвъргачката, но още не съществува грънчарството“.

Периодът „Кошничари III“ е етап, „за който е характерно строителството на землянки или жилища от каменни плочи и се появява керамиката… Тази керамика, общо взето, се характеризира с груби линии, прости мотиви, много плетенични орнаменти и отделни, несръчно изпълнени натуралистични мотиви, както и с общо взето груба глина и сферични форми“. В края на периода се появяват лъкът и стрелата (въпреки че много изследователи ги отнасят към следващия период).

Относно периода „Пуебло I“ в същата тази класификация е казано следното:

„Това е първият етап, на който започват да практикуват изкуствено деформиране на черепите, появяват се глинени съдове с вълнообразна украса на шията и (в някои райони) възникват поселища с правоъгълни помещения, изградени вече от истинска каменна зидария.“^[89]

Тези основни черти на културата пуебло се развиват следователно през периода „Пуебло I“, т. е., между 700 и 900 година. Сега вече населението се разпростира в югоизточна посока, в днешния щат Ню Мексико, а на запад може би до Големия каньон на река Колорадо.

През периода „Пуебло II“ се развива все повече строителството на истински пуеблоси, съставени от групи от къщи. Това означава огромно увеличение на гъстотата на населението, концентрация на семействата в групи от семейства, образуване на първите общества с йерархична, т. е. определена от жреците, структура, чиито центрове стават кивите. Както някогашните землянки, кивите били строени наполовина или изцяло под земята, сякаш за да бъде запазена атмосферата на загадъчност и тайна. Неочаквано възниква обичаят да се деформират черепите с „rigid cradle boards“ — твърдите плоски дъски на люлките, но този обичай и досега си остава напълно необясним.

Появата на керамиката с черно-бяла украса дава възможност с доста голяма точност да бъде датирано началото на периода „Пуебло II“ към 900 година. След това се появяват първите глинени стомни с истински дръжки (такива дребни подробности са от голямо значение за развитието — те изведнъж облекчават много неща в живота, както например изобретяването на кибрита значително улеснило бита на хората през 19. век). Разпространението на различните видове керамика говори за съществуването на устойчиви връзки между различните пуеблоси дори тогава, когато големи части от населението се придвижват по на юг или на изток, чак до реката Пекос. Въз основа на многобройни датировки по дървесните кръгове и на съответните форми керамика можем доста точно да определим края на периода „Пуебло II“ около 1100 година. По една странна случайност тези събития съвпадат точно, макар и не до година, с кръгли дати от нашия християнски календар.

След това идват приблизително двеста години, които носят научното название период „Пуебло III“, но по-поетично са известни като „Голямата епоха на пуебло“ или дори „Златен век“. През този период възникват онези многоетажни, подобни на пчелни пити постройки, предназначени вече за стотици семейства, своеобразни жилищни комплекси, които отдалеч напомнят най-съвременните многожилищни блокове — „Хабитат“ от Световно изложение „Експо’67“ в Монреал. Има указания, макар и доста несигурни, че тези сгради са се издигали на височина до шест, а понякога и седем етажа. Белите жители на Америка построяват първия седеметажен жилищен дом в Ню Йорк едва през 1869 г. — и това тогава предизвикало изумление в целия свят като дързък експеримент.

През този период изкуствата и занаятите процъфтяват. Редом с кошничарството се развива и полихромна, в случая четирицветна, керамика със съвършени в художествено отношение форми. Най-удивителната е керамиката на културата Мимбри, която рано преодолява геометричния орнамент — изведнъж се появяват изображения на насекоми, риби и птици, чиито характерни черти са така фантастично стилизирани, че те се превръщат в баснословни създания, докато в същото време някой скакалец може да бъде предаден с най-малки подробности. Общо взето, тази керамика в много случаи е най-красивата от всички видове, произведени през различните периоди, като се наблюдава общо и забележимо намаляване на набраздените керамични изделия.^[90]

Броят на прекрасните керамични находки, достъпни сега за всеки посетител в големите американски музеи, възлиза на милиони. А онези, които освен това се намират в частни сбирки, въобще не се поддават на изчисление. Разбира се, равнището на художественото изпълнение е различно. Несъмнено е съществувала разменна търговия, не всички пуеблоси са възникнали по едно и също време, така че населението на някое новоизграждащо се пуебло тъкмо усвоявало и доразвивало известни типове и сръчности, докато в по-старите пуеблоси те вече отстъпвали място на по-изтънчени варианти. Освен това определени форми на древния бит не отмирали просто от само себе си — преди да си дадат ясна сметка за това, археолозите например останали много изненадани от обстоятелството, че по времето на най-големия разцвет на Пуебло Бонито в същия район продължавали да бъдат строени и землянки.

В едно такова общество не можело да не съществува специализация. Едва ли е било по силите на всеки човек да изработва такива художествени инкрустации от тюркоази, малки медни звънчета, каменни скулптури, изобразяващи зверове и птици, или огърлица, състояща се от 5700 раковини, всяка пробита с помощта на свредел от твърдо дърво. За съжаление малко ни е известно относно облеклото на тези хора — разполагаме само с жалки останки, но дори те свидетелстват за високо развитие на тъкачеството. Всичко друго е унищожено от времето.

Туристът, който сега минава от една развалина на друга из Аризона и Ню Мексико, броди сред призраци от 12. и 13. век — т. е. от времето, когато в Стария свят бушуват кръстоносните походи. Защото към края на 12. век настъпва „Великата суша“. Към 1300 г. „Златният век“ е вече приключил. „Градовете“ са изоставени и западнали. В долината на Рио Гранде, край Пекос и на запад, в районите Хопи и Суни, продължила да съществува за още известно време някаква култура. Така стигаме до периода „Пуебло IV“, т. е. до периода, който, както смятаме сега, е завършил в онзи ден на 1540 г., когато Коронадо завладява първите пуеблоси, т. нар. „Седем града на Сибола“. Заслепени от търсенето на съкровища, които пуеблосите никога не са притежавали, алчните испански войници унищожили много нещо по своя път, а мисионери скоро започнали да рушат сложната религиозна система на местните жители със своите християнски проповеди. Периодът от 1600 г. до наши дни наричаме „Пуебло V“ — до наши дни, защото въпреки испанците и въпреки по-сетнешния наплив на поземлени спекуланти много пуеблоси са оцелели.

 

 

На 25 август 1916 г. в САЩ била учредена Служба за националните паркове, а преди това бил приет Законът за старините от 1906 г., който разрешава намесата на федералното правителство, когато се налага да се опазят от разрушение паметници на историческото минало на Америка. Но въпреки това и днес още могъщи и влиятелни групи, представляващи частни интереси, под предлог на икономическа необходимост постоянно правят опити да проникнат в области, където изграждането на язовири за добиване на електроенергия не само би нанесло непоправими щети на околната среда, но и би довело до ново орязване правата на местните индианци и до разрушаване на всички запазени паметници на тяхната култура. Предложените през последните години проекти за строеж на язовири в Големия каньон и в Глен Каньон обаче предизвикаха бурни протести сред американската общественост.

Законът за създаването на Службата за националните паркове формулира на високопарен канцеларски език нейните цели, както следва: „Да осъществява и контролира използването на федералните територии, известни като национални паркове, паметници и резервати, така както са изброени в настоящия текст, с такива средства и мерки, които отговарят на основното предназначение на споменатите паркове, паметници и резервати — а именно да съдействат за опазването на природната среда, на природните и историческите обекти и на местната фауна и да обезпечат ползването на същите обекти по такъв начин и с такива средства, че да бъдат запазени непокътнати и за благото на бъдещите поколения.“

Нас в случая ни интересува археологическата страна на въпроса. В това отношение Службата за националните паркове, която, както и Бюрото по индианските въпроси, е подчинена непосредствено на Департамента на вътрешните работи, върши изключително полезна работа. От момента, в който някоя местност с историческо или археологическо значение бъде обявена за национален паметник, тя става обект на особена закрила от страна на правителството, като Службата за парковете поема грижата за опазване на развалините и същевременно поема грижата за достъпа до тях, охраната им и наличието на квалифицирани екскурзоводи. С нейно съдействие са създадени „минимузеи“, пръснати днес край шосетата на Югозапада.

Приветливите екскурзоводи в тези миниатюрни музеи са обикновено начеващи археолози и нямат нищо общо с натрапливите египетски драгомани, които с една ръка ви дърпат за дрехите, а с другата просят бакшиш. В техните помещения често се пазят очарователни малки експозиции от местни находки, така че посетителят има общ поглед за нещата и може да почувства пряка връзка между каменното сечиво, върха на стрела, украшението или парчето керамика и разположените в непосредствена близост развалини. Там се предлага и литература, писана от специалисти за съответния обект или местност, достъпна по съдържание, добре илюстрирана и евтина.^[91] Обикновено има и малки павилиончета, в които могат да бъдат купени цветни диапозитиви с далеч по-високо качество от онези, които посетителят сам би направил — въпреки че понякога попадах на специално отбелязани места, от които в определен час на деня може да бъде заснета най-добрата снимка. Често там се намират и грижливо изпълнени копия от намерените тук старини и съвсем малко от боклуците, които обикновено предлагат магазините за сувенири.

Освен това тези музеи имат смелостта да представят „диорами“, които много рядко се срещат в европейските музеи, вероятно защото там се опасяват да не се създаде впечатление за фалшива реконструкция. В тях абстрактната информация от книгите и брошурите, която непосветеният човек трудно може да си представи нагледно, е „преведена“ в редица живи, реалистични картини — „малък театър от живота в предисторическите времена“. Там той вижда кипящия живот в пуеблото на древните „червенокожи“, като например сцена от лов на бизон, който ловците пробождат с копията си и се сгромолясва от скала. Има и умалени копия на внушителните, изпълнени в естествена големина, диорами от централните музеи като Природонаучния музей в Ню Йорк. И нищо чудно, че тези музеи са винаги пълни с деца и юноши, докато служителите в европейските музеи обикновено гледат пред себе си безлюдни зали.

Службата за националните паркове организира и изложби с голямо познавателно значение. Близо до Кайента в Северна Аризона, в Националния резерват Навахо („Navajo National Monument“) има три големи комплекса развалини — Бетатакин, Кийт Сийл и Инскрипшън Хаус („Къща с надписа“ — през 1661 г. испанците оставили там надпис, който за съжаление не може вече да бъде разчетен). Бетатакин е едно от най-внушителните скални обиталища на Югозапада. Той е построен в глъбините на каньон, в огромна, подобна на раковина, пещера в скала от червен пясъчник с огромна височина, обагрена във всевъзможни отсенки от струящите по нея води, и представлява комплекс от къщи с „апартаменти“ и кули, в които е живяло едно от племената пуебло. В пещерата могат да бъдат наброени 150 помещения, между които шест киви и тринадесет открити дворчета-патио. Бетатакин, чието название означава „Къща на склона на планината“, е бил наново открит през 1909 г. от Байрън Къмингс и Джон Уедърил, а през 1917 г. — грижливо реставриран от Нейл М. Джуд.

Спускането в каньона до развалините сред Дъгласови бели ели (Pseudotsuga Manziesii), пиньони и смрики трае около час и половина. По-кратък път обаче води до едно място, от което се открива величествена гледка към целия пещерен ансамбъл. Ако постоите достатъчно дълго, ще видите как бавно менящата се светлина на слънцето го изпълва с тайнствен живот.

Покрай тази пътека Службата за парковете се е погрижила да посади от онези растения, които някога са облекчавали или дори са правели възможен живота на индианците, обитавали поселището. По такъв начин всеки посетител получава нагледен отговор на въпроса, до каква степен тези „анасази“ (което в превод означава просто „старите“) са умеели да използват даровете на природата. Ето някои примери:

Едър пелин (Artemisia tridentata) — с много остра миризма, чиито листа и досега дъвчат индианците от племето хопи. Гъст, сиво-зеленикав храст, достигащ на височина до кръста, с мънички листа, отварата от които помага срещу ревматизъм и простуда.

Скална роза (Cowania stamburiana) — достигащ до плещите, сиво-зеленикав храст. Настойката от него се използва за промиване на рани. В днешно време се употребява и като фураж за едрия рогат добитък и овцете.

Едносеменна хвойна (мексикански кедър или Juniperus monosperma). Използва се като гориво и като строителен материал. Плодовете се ядат. От кората и плодовете се получава зелено багрилно вещество за тъкани.

Теснолистна юка (Yucca angustissima). Това е най-важното полезно растение за предисторическите индианци. На височина стига до коляното. Има дълги, ланцетовидни листа, които използвали за плетене на сандали и кошници. От листата му получават влакна за различни цели. Бодлите на растението се използват като игли. Плодовете служат за храна. От корените варели сапун, все още използван и днес сред индианците от племената хопи и навахо.

Пиньон (Pinus edulis). Дърво с много хранителни и дълго траещи плодове с продълговата черупка. Дава смола, която се използва за измазване на кошници, а също черно багрилно вещество за вълнени тъкани.

Биволска ягода (Sepherdia rotundifolia). Едър сребрист храст, чиито плодове се ядат. Индианците от племето навахо приготовляват от варените плодове нещо като желе, с което мажат очите на овцете, възпалени от пясъчни бури.

Опунция (Opuntia erinacea). Невисок кактус с дисковидна форма; от плодовете му се приготвя желе, а плодовете след отстраняване на дългите бодли и изсушаване на слънце могат да се запазят за по-късна употреба.

Днес съществуват много възможности за опознаване на целия този свят от развалини в щатите Аризона, Ню Мексико и в района на Фоур Корнърс. Дори само брошурата за Югозапада от „Златната серия пътеводители“, която може да се купи от всяка будка, предлага четири маршрута, траещи от една до три седмици. Настоящата книга обаче не е пътеводител. Затова тук ще споменем накратко само някои от обектите в този район, за да се спрем след това по-подробно на едни от най-значителните развалини — Меса Верде, тъй като историята на тяхното откриване, която е всъщност главната тема на тази книга, е във висша степен необикновена.

Град Туксон в най-южната част на Аризона, който допреди едно поколение е бил незначителен градец, сега е оживен делови център. Тук се намират основаният още през 1891 г. Аризонски университет и Музеят на щата Аризона. През последните тридесет години антропологическият отдел на музея се е развивал под знака на забележителната личност на Емил У. Хаури — големия педагог и изследовател, ръководител на т. нар. „Теренна школа“ за практическа археология, провел разкопките в Снейктаун и пещерата Вентана. Към този център принадлежат и радиокарбонната лаборатория, както и лабораторията по дендрохронология, в която е работил създателят на метода за датиране по годишните кръгове на дърветата д-р Дъглас.

Сбирките на музея са така добре подредени, че разглеждането им може би представлява най-добрата подготовка за всеки, който се кани да се запознае с развалините на север.

По пътя към Финикс, точно на 111 км северно от Туксон, попадате на първите развалини — Каса Гранде, някога четириетажна, подобна на блоково жилище постройка от жълти глинени тухли, център на селище, процъфтявало преди 600 години. Пътят, който води за там и след това от Финикс за Флагстаф, сега е прекрасно шосе, прекосяващо две от най-красивите и най-типични за Аризона местности — първо, пустинята, в която нощем фаровете на колата осветяват само високите, подобни на многораменни канделабри кактуси сагаро (разказват, че са нужни 70 години, за да израсне всяко от рамената) и след това фантастичния, блестящ със своите яркочервени и жълти цветове скалист пейзаж. Малко преди Флагстаф се намира „Замъкът на Монтесума“ — едно от най-добре запазените скални жилища. То буквално виси — гледката е почти нереална — на половината височина на скалата в гигантска пещера. Няколко пусти, безжизнени прозореца зеят към пътя; дотам може да се стигне само по подвижни стълби. Любезният надзирател е поставил обявление, с което моли, ако някой е имал щастието да види гърмяща змия, да бъде така добър да му съобщи!

Към 1450 г. поселището било изоставено. Разбира се, този „Замък на Монтесума“ няма нищо общо с последния император на ацтеките, победен от Кортес и след това убит с камъни от собствения си народ през 1520 година. Същото се отнася и за намиращия се наблизо „Извор на Монтесума“ — кръгло езеро, сякаш образувано от паднал метеорит. Блещукащата в дълбочината тайнствена водна повърхност ви гледа подобно на око от земните недра. Тук индианците също са строили почти недостъпни пещерни жилища в скалните стени.

Музеят на Северна Аризона във Флагстаф със своя Изследователски център, обогатяван в продължение на дълги години от Едуард Б. Дансън, е център на най-различни антроположки, археологически, етнографски, геоложки и биоложки проучвания. Той е основан от забележителния филантроп и учен Харолд С. Колтън. Струва си да направим малко отклонение и да кажем няколко думи за него.

Колтън е бил син на филаделфийски банкер. Роден през 1891 г., първоначално учи зоология и химия и става професор в Пенсилванския университет. През 1912 г. за първи път пристига във Флагстаф, който по онова време наброява 2000 жители. През 1916 г. предприема първите си археологически експедиции в околностите на града, като използва коне и мулета. Десет години по-късно се преселва за постоянно във Флагстаф и основава музея, чийто директор е в продължение на 32 години. През свободното си време се занимава и с архитектура и изработва най-подробни планове за сгради от сиво-кафяв базалт в стил, който неведнъж е наподобяван във Флагстаф и само там. Аз се запознах с този висок, слаб господин с орлов нос и грижливо поддържана остра брадичка, когато беше вече 84-годишен, и останах поразен от неговата духовна и физическа енергия. Един следобед той ме закара на повече от сто мили, за да ми покаже „своите“ развалини.

В продължение на дългогодишната си научна дейност той е успял да открие 156 предисторически обекта, публикувал е над 200 студии по най-различни въпроси, опитал се е да класифицира 400 вида керамика на Югозапада. Научните звания и отличия на Колтън са толкова много, че американският биографичен справочник „Who’s Who“ му отделя цели дванадесет реда, за да ги изброи в съкратена форма. Той е станал почти легендарна личност в археологията на Аризона.

Една от неговите най-четивни и съдържащи богата информация книги за предисторическата епоха в Северна Аризона е озаглавена „Черният пясък“. Тя е посветена главно на последствията от катастрофалното природно бедствие, станало през 1064 — 1065 г. североизточно от днешния Флагстаф. Става дума за изригването на един вулкан, т. нар. Кратер на залязващото слънце (Sunset Crater), в резултат на което една територия от 800 квадратни мили била затрупана от черна пепел, унищожила там всякакъв живот. Бихме могли да се надяваме за нещо като американски Помпей, но племето синагуа, което населявало тази територия, живеело в малки землянки, тъй че под черните пясъци не са погребани никакви вили или дворци. Това, което изглеждало като „най-черна смърт“, след катастрофата обаче дало началото на нов живот. Покритата с пепел „черна земя“ станала по-плодородна от когато и да било и индианците, които временно напуснали бедствената зона, започнали да се завръщат. Междувременно обаче мълвата за чудното плодородие се разпространявала все по-надалеч и предизвикала небивал „наплив“ на хора в черните земи. Особено много индиански семейства прииждали от юг. Най-важното е, че те донесли със себе си нови идеи, нов жизнен опит и нова, по-висока култура. И хората, и земята се променили. През второто поколение след изригването на вулкана някогашните обитатели на землянки живеели вече в тристайни къщи!

Когато сега индианецът от племето хопи отправя поглед към кратера, той е убеден, че оттам го наблюдават някои от 250-те качинас — добрите и злите духове, обитаващи вулкана. А в урвата, изровена от лавата, живее Йапонча, могъщият бог на вятъра! Та нали той, сто и петдесет години след „щастливото“ бедствие, бавно, но настойчиво издухал оттук цялата плодородна земя, така че през първата половина на 13. век добивите от царевица започнали да стават все по-оскъдни, полетата изсъхнали и хората отново трябвало да се изселят по други места?^[92]

 

 

На 29 км северно от „Кратера на залязващото слънце“ се намират четириетажните развалини на Упатки, а на 34 км в южно направление — развалините на Уолнът Каньон.

В Упатки също живеели индианци от племето синагуа (испанското „син“ означава „без“, „агуа“ е „вода“ — това наименование, създадено от Кол-тън, говори за тежките условия, при които живеели тези индианци). В пределите на Националния резерват Упатки (в най-широкия смисъл на това понятие) се намират 800 развалини. Самият Упатки бил обитаван от 1120 до 1210 г. — т. е. в продължение на 90 години, подобно на Ниневия, описана в Библията като страшна и величествена. Разликата е само тази, че в Упатки вместо дворци имало обикновени жилищни постройки, вместо храмове — киви, а и самият град бил изоставен, а не заличен от лицето на земята. Сега там могат да се видят две необикновени за Югозапада постройки с голямо значение.

Когато през 1933 г. Музеят на Северна Аризона започнал там първите разкопки, археолозите се натъкнали на кръгла стена, по чието протежение имало нещо като стъпало, служещо вероятно за скамейка. Всички естествено решили, че това е кива, а нямало и никакви белези, че това кръгло помещение е притежавало някога покрив. Би ли могло тогава то да бъде кива — с други думи, помещение за „тайни церемонии“, след като е било открито за погледите на всички под палещите лъчи на слънцето? И досега археолозите не могат да установят истинското предназначение на тази постройка. Тя е единствената, известна от този род! По липса на друго, по-добро определение, нарекли я „амфитеатър“.

Втората постройка е площадка за игра на топка. Тя не е единствена по рода си, но вероятно е най-северната на американския континент и показва колко далеч били разпространени елементите на духовната и материалната култура, на игри и танци, дошли от юг. Защото тези „кортове“ за игра на топка водят своя произход от Мексико. Първите европейци, които ги видели, били испанските войници; те първи взели в ръка странните еластични топки, използвани при играта от индианците — първите гумени топки, видени от бял човек. А две такива топки наистина са намерени в Аризона.

Ние няма да излезем от района на древните развалини и на все още населените пуеблоси, ако след като се отбием до синагуанските скални жилища в Уолнът Каньон, тръгнем отново на север и при Тюба Сити завием на изток от магистрала № 89 към територията, населявана от племето хопи. Първо се озоваваме в Ораиби — най-стария от все още обитаваните градове в Съединените щати, където са живели непрекъснато хора от 12. век насам — с други думи, той е по-стар от Берлин и почти връстник на Москва!

От Тюба Сити на североизток води т. нар. „Навахо Трейл“ („Пътека на навахо“). Сега вече тя не е пътека, а широко шосе, което ни отвежда до развалините в Кайента Президентът „Теди“ Рузвелт, който обичал тогавашния, все още див Запад, изминавал това разстояние на кон за няколко дни. В Кайента нощувал в самотната ферма на един от братята Уедърил и решил, че мястото е достатъчно интересно, за да напише за него статия във вестника. Само преди десетилетие тук едва ли са идвали повече от дузина туристи месечно, ако не смятаме, разбира се, една археологическа експедиция, която изследвала близките развалини на Бетатакин. Сега и там има многобройни разкошни мотели.

Ако продължим по Каньон де Шели в посока към Ню Мексико, където в продължение на дълги години са водели разкопки съпрузите Морис, и направим малко отклонение, за да посетим Фоур Корнърс, можем да се изкачим по шеметните серпентини на шосето към Меса Верде, щата Колорадо, и да навлезем отново в обширното Ню Мексико, където южно от Фармингтън изоставяме шосе № 44, за да стигнем до Пуебло Бонито. Този огромен комплекс представлява още от самото начало на изследванията най-голям интерес за археолозите, защото именно откритите там пластове, керамични отломки и годишни кръгове на дърветата за първи път им дадоха възможност да проследят хода на историята.

Не по-малко от осемстотин помещения, на височина четири и пет етажа, лежат върху мощни, изградени от камък стени. Построено между 919 и 1130 г. върху множество останки от много по-ранен период, в пуеблото по едно време са живели по приблизителни данни 1200 души. Като се започне от 1897 г., когато Джордж Х. Пепър прави там първите разкопки, продължени след това от Нейл М. Джуд, пуеблото отново и отново става обект на изследвания. С помощта на лопати, кирки и ръчни колички са преместени около 100 000 тона пръст и пясък. Първите булдозери, които в онези времена наричали „парни лопати“, въпреки че пестели труд, се оказали опасни за научното изследване. Ан Морис цитира един от водачите на такъв булдозер: „Я виж ти! Тук има половин мумия, нима не е интересно?“ Пуеблото заема площ колкото сградата на вашингтонския Капитолий. На разстояние от седем до четиридесет мили околовръст се намират развалините на още петнадесет поселища. В Бонито са намерени най-красивите украшения от тюркоази, сред които и една огърлица от 2500 тюркоазени мъниста!

По-нататък в щата Ню Мексико, в обширната долина на Рио Гранде, между градовете Албукерк и Санта Фе, развалини и все още населени пуеблоси се редуват чак до Таос (очарованието на Санта Фе, градче, запазило все още в архитектурата си отпечатъка на своето индианско-испанско минало, заслужава отделно описание, а музеите в Албукерк и в старинния испански губернаторски дворец в Санта Фе действително си струва да бъдат видени). През 1948 г. за първи път беше започнато планомерно заснимане от въздуха на двадесет и пет пуеблоси, разположени от Акома на юг до Таос на север. След като сравни тази снимка с извършените на земята изследвания, Стенли А. Стъбс ги публикува с коментар през 1950 г. в своя труд „Пуеблосите от птичи полет“ („Birds’s-Eye View of the Pueblos“).^[93]

Таос е вероятно пуеблото, което привлича най-много посетители, поради което е и най-силно комерсиализирано — що се отнася до туризма. То съществува от 600 години и се е появило в резултат на преселението на племената, избягали от сушата в долината на Сан Хуан. През 1680 г. Таос става център на вече споменатото въстание на пуебло-индианците под водачеството на знахаря Попе срещу испанското господство. Сега в Таос живеят около 1200 души. Един от най-видните посетители по тези места е бил швейцарският психолог Карл Густав Юнг (1875 — 1961), въпреки че този факт почти не е отбелязан в специализираната литература. Затова е интересно да узнаем какво този световноизвестен учен, специалист по психологията на примитивния човек и по теорията за архетиповете, говори за индианците. Юнг разказва за своите срещи през 1924 — 1925 г. с „вожда“ Очвиай Биано (поне той така го титулува, въпреки че пуебло-индианците никога не са имали вождове; в наши дни те имат официален „губернатор“, който ги представлява при взаимоотношенията им с белите; в техния свят обаче много по-влиятелни и с по-голяма власт са т. нар. „касике“^[94], избирани от тайни общества и до днешни дни често съвсем неизвестни на „бялата“ администрация). Биано изказал пред Юнг не особено ласкавото си мнение за всички бели и завършил с думите: „Ние смятаме, че всички те са побъркани.“

Юнг го запитал защо мисли така.

„Защото те казват онова, което мислят с главата си“ — отговорил Биано.

„Но това е естествено — възкликнал изненадан Юнг. — А с какво мислите вие?“

„Ние мислим ето с какво“ — отговорил индианецът и посочил сърцето си.

Юнг онемял от изненада. „Аз потънах в дълъг размисъл — пише той. — Този индианец засегна нашето слабо място, разкри ми неща, за който ние сме слепи.“

Няколко дни след това той седял на петия етаж на пуеблото и водил нов разговор с Очвиай, който му дал възможност (разказаното тук е според неговия дневник) да надникне по нов начин в тайните на елевзинските мистерии, така че изведнъж разбрал някои дотогава неясни за него пасажи у Павзаний и Херодот. След кратък разговор относно религията индианецът му казал в заключение: „Бог е слънцето. Всеки може да види това.“ Тогава се появил изневиделица друг един индианец и с „дълбок, тръпнещ от сподавено вълнение глас ми пошепна отзад на лявото ухо: «Не мислите ли, че всеки живот идва от планината?»“

Загледан в реката, която несъмнено извирала от далечните планини, Юнг могъл само да отговори: „Всеки може да види, че казваш истината.“

„За съжаление — добавя той — разговорът скоро беше прекъснат, така че не успях да получа по-проникновена представа за символичното значение на водата и планината.“^[95]

Друг един психолог е правил по-задълбочени наблюдения и изказва още по-проницателни съждения. Но той бил освен това и писател, който живял дълго време в Ню Мексико — Д. Х. Лорънс. Струва си да се прочетат неговите три кратки есета. „Индианци и развлечения“, „Танцът на никнещата царевица“ и „Змийският танц на племето хопи“.

 

 

Обществените и религиозните традиции, които са все още запазени у пуебло-индианците до наши дни, водят своите корени от времето преди Колумб. Ричард Ердос например пише за тяхното общество следното:

„Жените се ползват в обществената йерархия с голяма власт. На тях принадлежат къщите и всичко, което се намира в тях. Жената може да каже като нещо съвсем естествено: «Това е моята къща, а там се намира къщата на баба ми.» Дори когато мъжът се завърне у дома, натоварен с убития от него дивеч, този дивеч става собственост на жена му от момента, в който го внесе през прага на къщата… Мъжът отива да живее при жената, в нейния дом. Ако вземе жена от друго село, той трябва да отиде да живее там. Вдовецът се връща в къщата на майка си.

Детето често носи фамилното име на майка си. Момчето принадлежи към рода на майката. Този род е винаги различен от рода на мъжа, защото принадлежащите към един род не могат да се женят помежду си. Мъжът с най-важна роля в живота на юношата е вуйчото — братът на майката. Той го въвежда в своя род и става негов кръстник, когато дойде време да бъде приет в религиозното общество.

Определени дейности се извършват от жените, други от мъжете. Освен многобройните работи, свързани със строителството и с поддържането на къщите, жените се грижат за градините, вършат лека полска работа, приготовляват храната, правят грънчарски изделия и плетат кошници. Мъжете ходят на лов, вършат тежката работа в полето и тъкат! От всеки младоженец от племето хопи се очаква да изтъче за своята невеста целия чеиз от дрехи, включително и одеялата.

Такова общество, в което хората водят произхода си по майчина линия, се нарича матриархат. Когато жената желае да се разведе с мъжа си, тя просто изнася пред вратата одеялото и обувките му. Това означава, че не иска да го види повече.“^[96]

В това описание авторът умишлено опростява твърде много някои взаимоотношения. В действителност те са толкова сложни и толкова преплетени с една непроницаема и объркана религиозна система, че от времето на Морган и Банделиер насам само по този въпрос се появиха буквално хиляди публикации. Доколко пък обществената структура на племената пуебло потвърждава класическата концепция на И. И. Бахофен за „матриархата“ (1861) е вече въпрос на мнение.

Въпреки всичко, ако се върнем към епохата на кошничарите, ще видим, че в продължение на 2000 години индианците не са открили нито колелото, нито плуга и не познават желязото. Те нямали коне, едър рогат добитък, овце или свине и единствените животни, които успели да опитомят, били кучето и пуйката. Те не са създали никаква писменост, да не говорим за азбука. Хилядите т. нар. пиктографии (което означава „картинна писменост“), рисувани по скалите, имат много ограничено значение като средство за комуникация. Единствената действителна индианска писменост е създадена от хилавия, но блестящ в интелектуално отношение индианец от племето чероки, на име Секвоя, който се родил в Тенеси около 1760 г. и умрял през 1843 г. в Мексико. За дванадесет години той разработил особен вид азбука, за да могат неговите съплеменници да се изравнят по способности и възможности с бледоликите. Това била истинска писменост, годна за преподаване, четене и писане, но тя не успяла да се наложи.

Въпреки тези слабости, за пуебло-индианците все пак е било възможно достигането на „високо равнище“ на културно развитие. Това доказват постиженията на маите и ацтеките в Мексико и на инките в Южна Америка, които са създали сложна държавна организация, издигнали са монументални постройки и са направили забележителни открития в областта на астрономията и математиката (маите са създали най-точния календар в света и са въвели в математиката нулата). Пуебло-индианците се намирали на прага на тази по-висока култура. Какво не им достигало от онова, с което разполагали народите в Централна Америка? Какво им попречило да направят тази крачка?

Още през 1924 г. Кидър казва: „Малко народи са се приближавали толкова плътно до цивилизацията като пуебло-индианците и в същото време са успели да запазят необходимата демокрация на първобитния живот… При тях нямало нито много богати, нито много бедни. Всички семейства живеели в един и същи вид жилища и употребявали същата храна. Водещо положение в обществения или религиозния живот се достигало изключително въз основа на личните способности и то идвало като възнаграждение за заслуги към общността.“^[97]

Защо те не откликнали по-интензивно на влиянието, идващо от юг? Обхватът на това влияние продължава и досега да бъде предмет на спорове. Може би просто са желаели да останат да живеят в условията на описаната от Кидър примитивна демокрация, при която се чувствали почти щастливи?

През 50-те години на века английската археоложка Джакета Хокс заедно със своя съпруг — писателя и драматурга Джон Пристли — прекарала известно време сред племената пуебло. Тя останала поразена от видяното: „Нима всичко това е могло да стане — пита тя, — без да е дошла нито една искра от Стария свят? Ако действително е така, то тогава е от извънредно голямо значение. В такъв случай човекът се изявява като същество, на което е присъщ дълбок вътрешен стремеж към градска цивилизация, към издигането на олтари, храмове и дворци. Ако бях американски археолог, не бих мислила за нищо друго, освен да намеря отговор на въпроса, къде в случая е истината.“^[98]

На свой ред Д. Х. Лорънс пише за сградите в пуеблосите: „Как досега не са се разрушили, си остава загадка. Това, че тези малки четириъгълни купища глина продължават да се издигат столетие след столетие, докато гръцкият мрамор се разпада на прах, а катедралите се рушат, е чудо. Но голата човешка ръка с шепа свежа, мека глина се оказва по-устойчива от времето и отправя своето предизвикателство към столетията.“^[99]

 

 

След толкова много факти нека завършим тази глава с една донейде романтична история, която би могла да бъде озаглавена „Изгубеният град Лукачукай“.

Лъже се оня, който мисли, че изследванията върху пуеблосите и скалните жилища са вече завършени. Има сигурно стотици пещери и развалини, които все още не са открити и чакат своя изследовател. Но едва ли някога ще се осъществи мечтата, вълнувала хората през 30-те години — откриването на някакъв легендарен град, може би на нова Сибола. Все пак дори Морис се е отнасял сериозно към такъв род слухове. Той тръгнал да търси „изгубения град Лукачукай“.

Доколкото е известно, тези слухове съвсем не са толкова стари. Изглежда, че са възникнали едва в началото на нашето столетие. По този повод Ан Морис загадъчно пише: „Подробностите за тази необикновена история знаем Ърл и аз…“ И добавя иронично: „Това е точно един от случаите, когато познаваме човек, който знае един индианец, който пък познавал друг индианец…“^[100]

Тези слухове, както и подобава на типичните слухове, сочели към неизвестното — в дадения случай към тогава все още недостатъчно изследвания район южно от Фоур Корнърс, където например цяла планинска верига, наричана понякога Чуска, понякога Тунича, била изобразявана на картите ту висока, ту ниска, ту пък изобщо липсвала. Сега покрай източната част на този район минава шосе № 666.

Така или иначе, слуховете позволявали търсенията да се съсредоточат в една местност, която индианците от племето навахо наричали „Лу-ка-чу-кай“ или в превод „Мястото на бялата тръстика“. След сумирането на всички данни се оказало, че тази местност би трябвало да се намира в границите на 50 квадратни мили. Тя сигурно би могла да бъде намерена.

Това обаче съвсем не било толкова просто, като се има предвид природата в този район, която е необикновено дива! Липсата на пътища или пътеки, скалните масиви и урвите, по които в сезона на дъждовете се носели бурни води, възпрепятствали всякакви изследвания. И въпреки всичко редом с всевъзможните легенди имало и едно заслужаващо доверие съобщение.

През 1909 г. двама францискански монаси, отец Финтан и отец Анселм, прекосили тази дива планинска местност. Веднъж по обед те стигнали до един висок връх и решили да отдъхнат. Техният водач, млад индианец от племето навахо, внезапно изчезнал. Скоро той се появил отново, като донесъл „олла“ — необикновено голям, чудесно украсен глинен съд за вода, при това съвършено запазен!

За щастие навремето отец Финтан бил помагал при създаването на колекцията от керамика в Бруклинския музей. Той веднага разбрал колко рядък е донесеният предмет и попитал: „Къде го намери?“ В отговор индианецът направил широк жест, който обхващал целия хоризонт, и отказал да даде по-подробен отговор. Все пак той охотно разказал, че там, откъдето бил взел съда, се намират още безброй други съдове. Как така! Просто на повърхността на земята? И съвършено запазени? Разбира се — отговорил индианецът. Освен това там имало големи къщи и висока, висока кула. И всичко съвършено запазено? Да, и при това много от стомните били все още пълни с царевични зърна, а редом с тях имало много „метатес“ — малки, красиво оформени каменни блюда за стриване на зърната, много красиви одеяла и чудесни сандали. Очевидно — казал индианецът — анасазите („старите“) трябва да са напуснали внезапно своите жилища и някой ден несъмнено ще се завърнат.

Монасите описали външния вид на съда на съпрузите Морис, които стигнали до заключението, че той вероятно принадлежи към периода „Пуебло III“ — златния век на Югозапада. В полза на това говорели и високите къщи и кулата. Това било златна мина за археолозите — стига всичко да било действително запазено.

Естествено, отците пожелали да купят глинения съд. Щом предложили това обаче, младият навахо са заинатил. Нито парите, нито увещанията могли да разколебаят упорството му. Той заявил, че съдът принадлежи на анасазите и той го е взел назаем само за да го покаже на своите приятели, и съвсем естествено трябвало да го върне обратно! (Това ни напомня историята на онзи мистър Кенеди, който преди години открадна парче по парче над четиристотин индиански експоната от колекцията на Природонаучния музей в Ню Йорк, и то не за собствено обогатяване или удовлетворяване на колекционерски страсти, а с единствената цел да ги върне на индианците!)

Точно така постъпил и индианецът. Той отново изчезнал, върнал се след половин час и тримата продължили пътя си. Монасите срещнали Морис и му разказали за случилото се. Казали му, че ще се върнат някой ден там. Мястото на лагера им не било трудно да бъде открито, а „изгубеният град“ трябвало да се намира на около половин час път оттам, така че би било лесно да се открие.

Но тук се излъгали. Ан и Ърл Морис разполагали с точни описания на тези места, но въпреки няколко изнурителни опити не успели да открият дори местоположението на лагера на отците. През 1927 г. Емил У. Хаури прекарал половината от лятото в този район на каньони, изследвал множество развалини, но нито една от тях не съответствала на легендарния „изгубен град“. Сега с този мит е приключено. Името Лукачукай вече не се среща в нито един нов труд по археология. Преди няколко години по шосе № 666 срещнах индианци от племето навахо, които все още носеха твърдите шапки и късите коси на вече отмиращото старо поколение. Когато започнах настойчиво да ги разпитвам за Лукачукай, те казаха, че никога не са чували това име.

Те бяха зле осведомени. Оттатък границата, в щата Аризона, в сянката на огромния 2700-метров връх Матюс, едно малко селище е приело звънкото и тайнствено наименование Лукачукай.

11. Любознателните братя от Меса Верде

Веднъж в един горещ следобед двама конници яздели по прегорялата от сушата местност край каньона Чако. Фермерът Ричард Уедърил и неговият каубой Бил Фин търсели някакви следи, за да разберат кой е убил любимия кон на Елизабет, дъщерята на Уедърил. Когато приближили реката, те се натъкнали на група индианци от племето навахо, някои от които въоръжени.

Това, което се случило после, не могло да бъде напълно изяснено въпреки всички разследвания на властите. По думите на Фин, към тях се приближил познатият и на двамата индианец Чис-чилинг-бегей и започнали разговор. След това се разделили. Слънцето блестяло ослепително и никой не успял да види какво точно станало. Раздал се изстрел и над главата на Фин изсвистял куршум. Вторият куршум пронизал вдигнатата ръка на Уедърил, с която държал юздите, и се забил в гърдите му. Уедърил паднал от коня убит на място.

През 1910 г. такива произшествия не били нещо необикновено. И ние нямаше да разказваме тази история, ако Ричард Уедърил не е бил най-колоритната личност — може би последната от този род — в страната на племето навахо и положително най-необикновеният археолог-любител, живял някога в Югозапада.

Неговата участ е типична за съдбата на много други забележителни любители на науката. Специалистите го признавали неохотно и в същото време злословили по негов адрес — наричали го „pothunter“ (иманяр на грънци), търгаш, обогатил се за сметка на индианците от племето навахо, крадец на добитък, „четири пъти изправян пред съда“. А ето какво в действителност било това „обогатяване“: след неговата смърт вдовицата му намерила в банковата му сметка 73 долара и 23 цента заедно с полици за дължими му от индианците суми в размер на няколко хиляди долара!

Трябва да бъдем признателни на Франк Макнит, издател на малък вестник в щата Масачусетс, който с упорство, стигащо до фанатизъм, предприел многобройни пътувания из Югозапада, за да събере всички достъпни данни за Ричард Уедърил и да възстанови честта му. Благодарение на неговата книга „Ричард Уедърил — Анасази“ („Richard Wetherill: Anasazi“), чиято документация е абсолютно убедителна, ние сега знаем каква значителна роля в археологията на Югозапада са изиграли този фермер и неговите братя.

Те били петима — Ричард, Бенджамин, Джон, Клейтън и Уинслоу. Тук не е мястото да описваме с подробности живота на тези пионери квакери — нас ни интересува преди всичко откриването на Меса Верде.

Разбира се, тези хора са били любители, но това не означава, че са им липсвали познания. Те правели скици, фотографирали, промъквали се до най-дивите места и най-недостъпните каньони, и съобщили първите достоверни сведения за „кошничарите“ и за скалните жилища в Меса Верде.

Меса Верде — както показва испанското име, което означава „Зелено плато“ — е голямо, покрито със зеленина плато, около 24 на 32 километра, което се издига на 600 метра надморска височина в югозападната част на щата Колорадо.

За да не бъда заподозрян в прекален ентусиазъм и преувеличения относно онова, което може да се види на Меса Верде, ще предоставя думата на един свидетел, който се намира извън всяко подозрение — английската археоложка Джакета Хокс, която преди да дойде тук, вече достатъчно се била нагледала на всички чудеса в Стария свят. Когато за първи път се изкачва до стръмната пътека на Меса Верде, тя пише:

„Пътувахме с предписаната от правилника достолепно бавна скорост край ниска горичка — всичко изглеждаше спокойно и монотонно; съвършено равно плато. И изведнъж, с внезапността на неочакваната радост, се озовахме на ръба на дълбок каньон — земята пред нас като че се разтвори. Горните части бяха отвесни пясъчникови скали на жълти и кафяви ивици. По-надолу те преминаваха в стръмни склонове, обрасли с тъмна растителност. Тази така неочаквано разкрила се пред нас величествена природна гледка сама по себе си беше достатъчно възхитителна, но там, на отсрещната страна на каньона, се намираше един висящ град, малък, бледозлатист град с кули и катерещи се една над друга къщи, които запълваха отвора на широка, овална пещера сред скалите. Тъмните върхове на боровете достигаха до самото подножие на сградите, огромната, плътна сянка на пещерата ги покриваше с една-единствена дъга, но фасадите на къщите и кулите бяха облени от ярка слънчева светлина, която открояваше всички ъгли, а тъмните отвори на вратите и прозорците се виждаха като антрацитовочерни правоъгълници. Цялото беше като някаква интарзия, врязана в овална основа. Варовикът се издигаше отвесно нагоре към гората и небесната синева. Този златен град изглеждаше така безкрайно далечен там, от другата страна на бездната, тъй далечен и спокоен сред своето каменно убежище, сякаш виждахме някакъв сън или мираж на небесен град.“^[101]

По същия начин трябва да е въздействала Меса Верде на онези, които първи видели нейните развалини. Най-вероятно това е бил капитан Дж. Н. Макомб през 1859 г., въпреки че още през 1776 г. свещеникът Франсиско Атанасио разположил в близост до това място своя лагер.^[102]

 

 

В едно прохладно декемврийско утро на 1888 г. на сцената се появява и Ричард Уедърил. Заедно със своя братовчед Чарли Мейсън търсели загубил се добитък. Всъщност това не били първите развалини, на които той се натъквал — доста по-рано открил други в близост до бащината си ферма. Една нощ през 1885 г. във фермата пренощувала една необикновено предприемчива девойка, мис Вирджиния Донахю, която напук на всички съвети да се прибере у дома колкото е възможно по-скоро останала да търси върхове от стрели и керамика заедно с братята Уедърил. Тя посетила тяхната ферма и следващата година и на 6 октомври 1886 г. братята и тя открили едни от най-внушителните развалини — т. нар. „Къща с балконите“ (Balcony House). Най-важното откритие обаче било направено от Ричард и неговия братовчед — това е т. нар. „Скален дворец“ („Cliff Palace“) — най-големия от всички пещерни „градове“ с 200 жилищни помещения и двадесет и три киви. На 18 декември 1888 г. те открили „Развалините на елите“, а на следващия ден — „Развалините с четириъгълната кула“.

Племето, което очевидно е живяло там през предколумбовата епоха, било наричано анасази и индианците удостоили Ричард с това почетно звание. Братята Уедърил продължили неуморно да изследват района и с готовност предоставяли знанията си на всеки, който се интересувал. Те били незаменими водачи за всички, които идвали в този район със сериозни изследователски намерения. Когато през 1893 г. шведският археолог Густав Норденскьолд успял да издаде първото научно съобщение „Скалните обитатели на Меса Верде“ („The Cliff Dwellers of Mesa Verde“), той бил задължен за много от своята информация на тези забележителни братя и преди всичко на Ричард.

Сега знаем, че историята на Меса Верде започва някъде около 500 г. и подобно на историята на много други пуеблоси и скални жилища на тази територия била вече завършила към 1300 година.

Разстоянията, които Ричард изминавал пеша или на кон, били огромни. Благодарение на запознанствата и дружбата му със специалисти той натрупал много опит и знания. Бил вероятно първият, който съумял да установи съществуването на племе, населявало тази територия преди пуебло-индианците и обитателите на скални жилища, и пак той дал на този „предкерамичен“ народ названието „Кошничари“ (Basket Makers), под което име той е известен и досега, въпреки че някои археолози и други автори употребяват понякога по-общото понятие „Анасази“. Неговото първо подробно описание на този народ датира най-вероятно от 1894 година. Статията не носи подписа на Уедърил, но Макнит, неговият най-добър биограф, счита за несъмнено, че авторът е той. В своите студентски години Кидър се отнасял с недоверие към „народа, открит от Уедърил“, но по-късно със собствените си изследвания доказал блестящо неговото съществуване (още през 1897 г. Мичъл Прудън със съдействието на Уедърил публикувал едно съобщение, което всъщност не оставяло вече никакво съмнение).^[103] Ето пасаж от статията на Уедърил, който показва колко добросъвестен наблюдател бил той:

„На дълбочина малко по-малка от метър под най-долния пласт останки от скалните обитатели ние открихме следи от присъствието на съвършено друго племе. Разликата се определя от формата на черепа, която е естествена и удължена или долихоцефална. Скалните жители, такива каквито ги намираме ние, имат на задната част на черепа си вертикална сплеснатост, която изкуствено ги превръща в брахицефални. Ние извадихме от пещерата деветдесет и два скелета на дълбочина от метър и четиридесет до два метра и десет сантиметра, включително останките на други трима скални обитатели, които открихме на дълбочина шестдесет до деветдесет сантиметра. В средната част на пещерата скелетите лежаха така плътно един до друг, че се допираха.“^[104]

Около 1874 г. първите снимки от тези места донася на изток Уилям Джексън — най-забележителният фотограф на американския Запад от неговите пионерски времена. Той направил даже глинени модели на скалните жилища, които били показани на изложбата във Филаделфия, посветена на стогодишнината от създаването на Съединените щати. Дотогава в Северна Америка никой не бил чувал абсолютно нищо за такъв вид наскални пещерни жилища. И наистина макетите и фотографиите направили такава сензация, че за известно време отвлекли вниманието на посетителите от главната атракция на изложбата — изобретения от Александър Греъм Бел телефон.^[105]

 

 

Няма смисъл да се опитваме да описваме по-нататък развалините на Меса Верде. Няколкото илюстрации в тази книга говорят по-красноречиво от всякакви думи. Част от тази територия носи сега името на Уедърил — Меса Уедърил. През ноември 1959 г. и февруари 1964 г. проведените там нови разкопки бяха описани за широката публика на страниците на списанието „Нашънъл Джеографик Магазин“ така картинно, както е в неговата традиция.^[106]

В наше време, две поколения след Уедърил, могат да бъдат посочени две красноречиви цифри: откритата от тези братя през 80-те години на миналия век Меса Верде бе посетена през 1966 г. общо от 423 366 души. Само през следващото лято посетителите бяха 322 448 души! Не ми е известно нищо, което да свидетелства по-ярко за интереса на американците към историята, още повече че изкачването до Меса Верде покрай бездънните каньони изисква добра физическа форма.^[107]

След като Меса Верде беше вече отдавна обявена за национален парк (Дж. Фюкс осъществява първата археологическа организация на този резерват — сега там се намира постоянна археологическа база с интересен музей), преди няколко години американската културна общественост беше разтревожена от съобщението, че над най-красивите индиански „градове“ е надвиснала сериозна опасност. Самолетите на военновъздушните сили на Съединените щати, прелитащи със свръхзвукова скорост над скалните жилища, предизвиквали появата на пукнатини в древните постройки, устояли твърдо на всички изпитания на природата в продължение на столетия. През 1967 г. с въпроса трябваше да се занимае и правителството. По този повод „Ню Йорк Таймс“ публикува подробни съобщения. В тях например беше цитирано изказването на индианеца Гай Йази Телър от племето навахо, който е бил очевидец как след прелитането на един реактивен изтребител се срутили скали и затрупали една от древните развалини.^[108]

Да завършим тази глава с една случка, разказана от Алфред В. Кидър, който отново изследвал Меса Верде десетилетия след като Уедърил нанесъл на карта тези места. Кидър пише:

„Преди много години Джеси Нусбаум и аз изследвахме скалните жилища на западния склон на Меса Верде. Видяхме едно от тях, кацнало високо над нас на отсрещната страна на каньона, и решихме да го разгледаме по-отблизо. Но изкачването по отвесната стена и траверсът по тесния ръб на скалата с дълбока пропаст под нея се оказаха ужасно трудни. В края на краищата успяхме. Изпълнени с възторг от нашето откритие и от успешното изкачване, погледнахме през един процеп на скалите към нашите развалини. И тъкмо там, пред очите ни, видяхме, поставена ребром, каменна плоча. На нея прочетохме думите: «Какви глупци са тези смъртни. Р. Уедърил.»“^[109]

И така, „простият фермер“ Уедърил е познавал и Шекспир. „Какви глупци са тези смъртни“ — това са думите, с които пък се обръща към Оберон в комедията „Сън в лятна нощ“!

12. Култури на изчезнали племена — Кочисе, Могольон и Хохокам

„От културата Кочисе възникнала Могольон, която дала живот на културата Хохокам и минавайки през епохата на «Кошничарите», залегнала в основата на културата Пуебло…“^[110]

Как е станало това? Да не би археолозите да са се натъкнали внезапно на историческо развитие, за което още никой не е знаел по времето, когато изследването на историята на пуебло-индианците е било в разгара си? А може би културата на северноамериканските индианци има по-далечни корени във времето и най-главното — била е разпространена далеч по на юг?

Цитатът в началото на тази глава е от Джон Макгрегър, датира от 1965 г. и за сетен път потвърждава предположенията на Харолд С. Гледуин и Емил У. Хаури, изказани от тях още преди тридесет години и теоретично разработени от Хаури през 1943 година.^[111] Двадесет и седем години по-късно обаче Хаури вече не си представя развитието така просто и праволинейно. Както и преди той смята, че културата Могольон е произлязла от културата Кочисе (с културни влияния от Мексико), но сега той е на мнение, че индианците хохокам са преселници, които са донесли в Югозапада съвършено нова култура — хипотеза, която не изключва, както ще видим по-нататък, по-късни мексикански влияния.

Ако не вземем под внимание сравнително периферната култура Патайан, можем да кажем, че културите Кочисе и Могольон (разпространени в днешна Южна Аризона и наричани още „пустинни култури“) се покриват една с друга. По повод на Могольон Пол. С. Мартин, който специално се е занимавал с нея, пише през 1959 година:

„Терминът «Могольон» беше избран, за да обхване и земеделието, строителството на къщи и грънчарството… Този термин се отнася за една от най-продължителните и непрекъснати културни еволюции в Северна Америка, чиито корени стигат до шестото хилядолетие пр. н. ера…“, и след това неочаквано продължава: „… а нейните стволове, клони и листа стигат може би до наши дни — може би един период от около 8000 години.“^[112]

Когато днес датираме наченките на тези култури, ние вече не боравим така щедро с хилядолетията. За да дадем на читателя известна представа за хронологията, тук привеждаме следната таблица, съответстваща на най-новите изследвания.

Таблицата е съставена въз основа на обзорния труд на Макгрегър, който при хронологическата класификация на културата Хохокам се опира на Харолд С. Гледуин (1936), а при схемата на културата Могольон — на Джоу Бен Уит (1955).

Що се отнася до културата Хохокам, тя може сега да бъде датирана много по-точно с помощта на новия метод, предложен от Робърт Л. Дюбоа от Университета в Аризона, който използва като изходен материал за своите изследвания останките от стари огнища — т. нар. „археомагнетизъм“, при който исторически изводи се правят въз основа на геофизическия факт, че стрелката на компаса никога не сочи точно на север, а през различните периоди от време се е отклонявала различно. Така например в началото на нашата ера тя е показвала север не там, където е сочела по времето на Колумб или където сочи сега.

Методът на радиокарбонната датировка позволявал да бъде датирано парче от дървесен въглен в огнищата на Хохокам около 425 г. пр. н. е. с точност ± 100 години. С помощта на новия метод най-старото от намерените огнища бе датирано към 300 г. пр. н. ера.

Същинското културно развитие на Хохокам е станало между 500 и 1100 — 1200 г. от н. е., след което те постепенно изчезнали като „народ“. Могат обаче да бъдат отчетливо разграничени четири по-ранни фази дори по-точно, отколкото в приложената таблица. Така в историята на този „изчезнал“ народ има най-малкото седем фази на културно развитие, донесли със себе си различни промени и нововъведения. Колкото и странно да е, не се променила само архитектурата.

Създателите на културата Хохокам още от самото начало заемат особено положение и ние ще посветим тази глава само на тях, защото „синтезът изисква не само обобщение, но и строг подбор“^[113]. Думата „хохокам“ означава на езика на индианците от племето пима „безследно изчезнали“ и дълго време това изглеждало напълно оправдано.^[114] През 1927 г. Харолд С. Гледуин, инициатор и ръководител на експедицията на Археологическата фондация Хила-Пуебло в град Глоб, щата Аризона, за първи път попаднал на действителни следи от този народ, но му били нужни години — той определил местонахождението на хиляди предисторически поселища, — за да посочи Снейктаун, на 45 км южно от града Финикс, като вероятен център на културата Хохокам. Още от самото начало не липсвали въвеждащи в заблуждение открития. Например Гледуин не бил съгласен с Кидър, че величествените многоетажни развалини на „Каса Гранде“ следва да се причислят към паметниците на културата Хохокам. По време на пробни разкопки обаче той попаднал на могила с височина 3 метра и диаметър 50 метра, в която намерил твърд и явно обработен каменен блок. Той вече бил готов да преразгледа становището на Кидър, но след като покопал по-дълбоко, открил, че „предисторическият“ блок е от бетон с циментирана в него желязна тръба — граничен знак на земемерното управление На САЩ!^[115]

Така или иначе, през 1934 г. археолозите организирали своя първи лагер в Снейктаун — индианско селище с петдесет души население. Още от самото начало там имало цял щаб от специалисти, както и многобройни помощници — индианци от племето пима. Началник на експедицията бил тогава още тридесетгодишният Емил Уолтър Хаури. Както се оказало, той успял да организира образцови във всяко отношение разкопки (между другото той ръководил и първите археологически изследвания на културата Могольон, публикуваният отчет за които „представлява и в наши дни жалон в развитието на археологическите изследвания на Югозапада“, както пише по този повод Мартин).^[116]

 

 

Туристът, интересуващ се от археология и пристигнал в Снейктаун около 1966 година, би останал вероятно разочарован при вида на широкото поле, в което на два пъти вече са били провеждани разкопки (през 1964 г. Хаури задълбочил изкопите), въпреки че на 3 април 1965 г. Службата за национални паркове обявила района за национален исторически резерват, охраняван от закона. Това между другото послужило като повод за тържествена церемония, в която взели участие не по-малко от петстотин индианци от племената пима и марикопа, които може би (но само „може би“) са потомци на индианците хохокам.

Природата там е бедна, с изсъхнала, прашна растителност, а когато падне дъжд, което се случва много рядко, земята се разкалва и става почти непроходима. Реката Хила, напоявала някога плодородните поля, сега не се вижда никъде. Само на хоризонта окото различава неясните очертания на планински вериги. Няколкото храста и полуизсъхналите мескитови дървета засилват впечатлението за безотрадна суша, което напомня на пътешественика полупустините на Африка. Колкото и странно да е, единственото голямо сенчесто дърво в тази прашна равнина, чийто причудлив, живописен силует така хармонира с местността, наистина е африканско дърво — тамариск, донесено тук преди две поколения от Африка от някакъв биолог, който го посадил с опитна цел, и то се хванало добре.

Въпреки всичко по тези места още в началото на нашата ера се заселило едно племе, което оцеляло в пустинята тъкмо защото успяло с почти невероятен труд да я превърне в обработваема земя.

 

 

На тридесетгодишна възраст Хаури вече се ползвал с известност. Висок, слаб, спокоен човек, той завършил Университета в Аризона, където по-късно станал най-видният преподавател по археология, получил научната степен доктор в Харвардския университет и още през 1929 г. като научен сътрудник взел участие в разработването на метода за датиране по годишните кръгове на дървото. По това време вече провеждал и разкопки, по повод на които Гледуин, инициаторът на разкопките в Снейктаун, като отдава дължимото на Хаури и на своя втори по значение сътрудник Е. Б. Сейлс, пише в своя голям заключителен отчет от 1937 г. без да преувеличава:

„Проведеният от Хаури анализ на произведенията на изкуството и методичното разпределяне на отпадъчните наслоявания по периоди, както и старателността и умението, проявени от Сейлс при разкопките…, по наше мнение остават и досега образец на американската техника в най-добрия ѝ вид.“^[117]

В нашия разказ за удивителните индианци хохокам ние обобщаваме резултатите от разкопките както през 1934 — 1935 година, така и през 1964 — 1965 година.

Най-забележителното в историята на откритията, свързани с културата Хохокам, е, че още през 1887 — 1888 г. Франк Хамилтън Къшинг, когото вече споменахме в третата глава на тази книга с прякора му „Лекуващото цвете“, е събрал най-малко 5000 предмета от тази култура. По повод на това Хаури казва: „Когато изследвал развалините, Къшинг стигнал до заключението, че пустинята е била родина на по-значителен, ако не и с по-развита култура народ от живеещите на север пуебло-индианци.“^[118] Както ще видим, в това твърдение имало известно преувеличение, но въпреки всичко то било удивително предсказание, направено въз основа на археологически материал, който по онова време още не се поддавал на тълкуване.

Има много причини, поради които културата Хохокам останала така дълго извън вниманието на археолозите. Преди всичко, за разлика от другите ранни племена на Югозапада, тези индианци изгаряли своите мъртви. Намерени са само няколко парчета от кости и черепи, толкова силно повредени, че нямаме почти никаква представа как са изглеждали тези хохокам. Друг техен обичай е още по-странен — те често унищожавали умишлено тъкмо най-красивата си и най-изкусно изработена керамика, сякаш съзнателно са искали да заличат следите си от очите на следващите поколения.

Освен това от тях почти не са запазени що-годе значителни останки от постройки. А тяхното действително най-голямо постижение, което ги отличавало от всички — гигантската напоителна система, обхващаща много квадратни километри, — в по-голямата си част било унищожено от самата природа. Вечно гоненият от вятъра пясък засипал каналите, въпреки че тук-там и днес може да се види някой от останалите 6000 индианци от племето пима, продължаващ край напоителен канал с двухилядолетна възраст делото на своите прадеди — да отглежда царевица, тикви, фасул, памук и тютюн.

Защото хохокам били не само ловци и събирачи на диворастящи плодове, но и земеделци. Какво обаче ги принудило да дойдат и да се заселят в пустинята, си остава загадка и до днес.

Все пак могат да бъдат направени известни изводи. Хаури е събрал повече от 1 500 000 парчета керамика и други останки от онази епоха. Десетки хиляди отломки и чирепи вече са почистени, сортирани, нанесени в каталозите и готови за по-нататъшни изследвания. Като знаем вече какъв ключ към миналото е тъкмо керамиката, ясно е, че има възможност да си създадем някаква представа за „безследно изчезналия народ“ и дори за една съществена черта на неговия характер — че е бил миролюбив народ.

 

 

Когато Хаури, след завършването на вторите разкопки, прелетял с хеликоптер над Скоакуик (на езика на индианците пима това означава „Снейктаун“ или „Змийски град“ — там действително има много гърмящи змии), той за първи път видял цялата огромна площ на това „градско“ поселище. Тя заемала 120 хектара, т. е. повече от милион квадратни метра. Археолозите разкопали там основите на 167 къщи. А колко са били в действителност?

Ако къщата на някой хохокам ставала жертва на пожар или на пустинен ураган, стопанинът най-често издигал новия дом върху развалините на стария или понякога редом с него. Тези жилища вече не били землянки, техните основи били вкопани на дълбочина само 30 см. В почвата забивали стълбове, съединявали ги с напречни греди, които поддържали покрива и стените от клони, измазани с глина (този начин на градеж остава непроменен почти до наши дни — през 1935 г. Хаури фотографирал последната такава къща, построена и обитавана от индианец от племето пима). С течение на времето горната част на къщата била разрушена напълно от ветровете. Оцелели само дървесни останки в дупките на стълбовете, които били забити в тях, или пък само дупките. Учените установили, че най-доброто средство за откриване останките от такива къщи са не очите, а ушите — „като се вслушваме в напевния тон, който издава зидарската мистрия, когато се плъзга по твърдата пръст. Промяната в звука показва, че тя е влязла в съприкосновение с по-мекия материал, изпълващ дупките на стълбовете.“^[119]

По такъв начин учените успели приблизително да изчислят плътността на застрояването в Скоакуик (Снейктаун) — през време на цялото му съществуване в селището имало до стотина къщи, като всяка къща можела да издържи приблизително 25 години. Чисто статистически погледнато, това означава, че за едно столетие били издигани по 400 нови къщи, и то в продължение на 1200 години (по изчисленията на Хаури). Следователно от борда на хеликоптера неговият поглед могъл да обхване следите на повече от 5000 такива постройки.

Между постройките се издигали необикновени хълмове — „маунди“. Изследванията показали, че по-малките от тях били просто купчини смет, което означавало, че грижовните домакини от племето хохокам не изхвърляли отпадъците направо пред вратите си, както са правели повечето предисторически народи. Други от маундите обаче явно били издигани с особена цел. На най-големия от тях била оформена площадка с диаметър над 15 метра. При стратиграфското проучване на най-високия, означен с № 29, се оказало, че той съдържа пластовете на всички споменати седем фази на културата Хохокам и това дало възможност да се направи първата сигурна датировка: в петия пласт учените попаднали на керамика, която вече познавали от други находки. Този вид керамика идвал от северните пуеблоси и бил вече така точно датиран, сякаш всяко парче носело щампована датата на своето създаване — в случая 500 година. Находката имала голямо значение и по друга причина. Тя доказвала, че създателите на културата Хохокам са поддържали търговски връзки със Севера! А дали не са търгували и с Юга?

Самото съществуване на „маунди“ с площадки говорело недвусмислено за влияние от Мексико. Та нали там и още по на юг се издигали храмовете-пирамиди на маите. Археолозите обаче намерили и още по-убедително доказателство — площадка за игра на топка! Както вече казахме във връзка с развалините в Упатки, несъмнено това съоръжение възникнало под влиянието на Юга, защото играта на топка била нещо като национален спорт на тамошните народи. Знаем само, че я играели с „гумена“ топка, която трябвало да бъде прекарвана през обръч, закрепен на висока странична стена (материалът за топките бил получаван вероятно от храста гуаюла — Parthenium argentatum, — от който се добива т. нар. гуаюлов каучук). Няма смисъл да си блъскаме главата какви са били правилата на тази игра. Сведенията, получени от испанците за нея, са крайно оскъдни. Интересно е, че все пак има запазено едно любопитно описание, съпроводено от рисунка с перо, от един германец — гравьора и пътешественика Кристоф Вайдиц. То датира от началото на 16. век:

„По такъв начин индианците играят с надутата топка, като я удрят със задните си части и ръцете, а понякога ходят на четири крака. За да се движат по игрището, те увиват бедрата си в здрава кожа, така че да посрещат ударите на топката, а носят също така и кожени ръкавици“^[120] Рисунката потвърждава тези странни правила. Двама играчи са застанали заднешком един срещу друг, а топката лети между тях. За такава игра е била нужна доста голяма ловкост.

Тези необикновени индианци-хохокам поддържали търговски отношения не само със Севера и с Юга, но и със Запада. Сред развалините са намерени морски раковини, които може да са дошли там само от Калифорнийския залив. С тези раковини е свързано и друго едно интересно обстоятелство, за което скоро ще стане дума.

 

 

Когато Хаури се отправил за разкопките, студентите му подарили за „щастливи находки“ талисман — малка сребърна лопатка, на която бил изгравиран цитат от Шекспировия „Юлий Цезар“: „Вие не сте дървета, не сте камъни — хора сте!“ Класическо определение за това, как археологът трябва да гледа на своите находки.

На шега или от суеверие, в желанието си да спечели благоразположението на „безследно изчезналия“ народ, Хаури излязъл на терена със своя стар приятел, седемдесет и две годишния индианец от племето пима, Уилямс, и подхвърлил сребърната лопатка във въздуха. Тя проблеснала под слънцето и паднала на земята. Точно на това място Уилямс тържествено направил първата копка, но… Тук трябва да разочароваме онези наши читатели, които вярват в магическите заклинания: това място се оказало най-бедното откъм находки през време на цялата експедиция.

Нека се върнем обаче към раковините, за които стана дума. Най-удивителното при тях била тяхната украса, съставена от най-различни мотиви — рогати жаби, змии и всевъзможни геометрични орнаменти. Оказало се възможно те да бъдат датирани „около 1000 г. от н. ера“, но си оставало загадка, как индианците са могли да обработват този толкова крехък материал. Защото фигурите и орнаментите не били рисувани върху мидите, нито пък гравирани, а са леко изпъкнали, изпълнени в нисък релеф. Тук трябва да е бил използван някакъв процес на разяждане или „ецване“, но и в този случай учените се оказали в задънена улица — какви разяждащи химически вещества би могла да предложи пустинята? Единствената възможна киселина бил ферментиралият сок от плодовете на кактуса сагаро. Може би някой от индианците случайно направил това откритие и го използвал за творчески, художествени цели?

Ако действително е станало така, това означава, че по същество индианецът е изобретил цял един процес. Та той трябвало да намери и материал, който да противостои на разяждането. Такъв материал имало — смолата или асфалтът. Индианецът нанасял с тази смола изображението върху раковината, потапял я в разяждащия разтвор, незащитените части се разтваряли леко в него, след което смолата била внимателно отстранявана и оставала изящната релефна декорация.

Несъмнено това било истинско изобретение. Най-изненадващото е, че това е първият известен в човешката история случай, когато процесът на разяждане или „ецване“ е използван с художествена цел. Един индианец хохокам го изнамерил около 1000 г. — ще рече приблизително 450 години преди европейските майстори на оръжия да започнат да прилагат този способ и повече от 500 години преди немският живописец и график Албрехт Дюрер да използва през 1515 г. в Нюрнберг тази техника за обогатяване на изразните средства на изобразителното изкуство.

Доказана ли е тази хипотеза? Да! През 1965 г. Хаури намерил раковина, на вътрешната страна на която с черна смола било нанесено изображението на четирикрако животно. Тази раковина била приготвена за обработка и по необяснима причина не попаднала в киселинната баня.

Тези индианци-хохокам обаче, които в жилищното строителство не надхвърлили равнището на примитивните колиби, са проявили и други художествени способности. Тук няма да засегнем въпроса за трогателните малки камбанки, тъй като техният произход е все още неизяснен.^[121] Те имат обаче и козметични плочки или палети.

В колекциите на много музеи се пазят древни египетски палети, върху които елегантните дами във фараоновия дворец смесвали багрите за гримиране. Индианците-хохокам също притежавали нещо подобно. Това са изкусно украсени, изрязани от камък плочи с дължина до 15 см, често поставени върху гърба на животинска фигура — рогата жаба, гущер, змия или птица (тези мотиви също, изглежда, са дошли от юг, особено змията в най-различни вариации, макар че около поселищата на хохокам имало, разбира се, достатъчно живи змии, за да разработят те този мотив и самостоятелно. Съчетаното изображение на змия и птица и досега съществува като символ върху мексиканското знаме). При индианците хохокам се предполага обаче, че тези плочки били използвани за козметични цели не от жените, а от мъжете, за да смесват боите за украсяване на тялото си преди религиозните танци.

Керамиката на културата Хохокам се отличава с разнообразна, богата и многобагрена украса. При откриването на тази керамика най-голямо щастие имал един изследовател от екипа на Хаури — Джеймс Ланкастър, нещо, което като че опровергава казаното по-горе за отношението между положения труд и постигнатия успех. Той бил наистина специалист в своята област, но работил преди това само в райони на плата или каньони, а нямал опит в пустинята. Именно там обаче той проявил тънък усет и го споходило щастието на новака.

Един подир друг той изкопал осемнадесет дебелостенни глинени съда, вероятно „кадилници“, в които по време на религиозни церемонии изгаряли ароматични или упойващи вещества. Този обичай е разпространен в цял свят и е запазен до днес в католическата (и православната — б. пр.) църква.

Когато след това Ланкастър внимателно направил един съвсем скромен изкоп с дълбочина 60 см, той открил малко съкровище от керамика — цяло стадо от 19 малки елена, високи 12,5 см, с вдигнати глави, сякаш напрегнато ослушващи се. Редом с тях имало три съда във формата на човешки фигури, четиридесет парчета от други керамични съдове, гривни от раковини и други предмети.

Щастието следвало Ланкастър по петите, „сякаш имал кръвна връзка с това племе“ — както веднъж казал Хаури. Той намерил петдесет други съда, издялани от мек камък, сред които някои с такива сложни форми като животно, чийто гръб е превърнат в чаша или гърне, поддържано от две мъжки фигури; трето пък било украсено с три жаби, изобразени съвсем реалистично как се катерят по стените му. Всичките тези прекрасни произведения на културата Хохокам били разбити, и то, както ясно се виждало, умишлено. Дали не са били тайни ритуални предмети, които след употреба трябвало да бъдат принесени в жертва?

 

 

Този народ, така изкусен в дребните неща, проявил внушителна творческа сила и в големите. Имаме предвид системата от канали, без които не би било възможно интензивното земеделие, преди всичко отглеждането на царевица — а царевицата е в основата на повечето индиански култури в Северна Америка.

Тази система от многокилометрови канали възникнала постепенно благодарение на труда на безброй поколения. Един петкилометров канал, изкопан на ръка с най-примитивни дървени и каменни инструменти, е датиран преди началото на нашата ера, дълго преди хохокам да се проявят като изкусни майстори на художествени произведения. Каналите трябвало да бъдат грижливо приспособявани към условията на терена (как са постигали това те без никакви оптически земемерни прибори?). За тях бил необходим постоянен надзор, подобрения, ремонти — трябвало да бъдат снабдени със съоръжения, регулиращи движението на водата, и всичко това в продължение на столетия.

Самата природа била против хората. Нивото на реката Хила се меняло постоянно, количеството на валежите не можел да предскаже и най-добрият знахар. Катастрофите били неизбежни. След като изследвал грижливо мрежата от канали, Хаури си позволил да нахвърли следната картина:

„Когато към средата на лятото жегата в Аризона достига своя връх, гъстите облаци се превръщат в черни, буреносни грамади. Гонени от вятъра на пустинята, те предизвикват на различни места поройни дъждове. Един от тях, някъде около 900 г. засегнал най-високата тераса. Каналът се напълнил само за минути, пробил бреговия насип и изкопал в земята дълбоко корито близо до горния шлюз, докато се носел към долната тераса. Следите от тази катастрофа говорят по-красноречиво от всякакви теоретични предположения какъв труд е трябвало да полагат индианците-хохокам, за да поддържат движението на водата в каналите. Хората побеждавали пустинята с цената на непрекъснати и упорити усилия.“^[122]

Какъв бил краят на този забележителен народ?

По неизвестни причини „градът“ Снейктаун „загинал“ около 1100 г. (това най-ново предположение на Хаури е изказано в негово писмо до автора на тази книга от 12.1.1970 г.). Хората обаче останали — малки групи основали скромни поселища в други части на долината и продължили да строят канали. През 14. век от север и изток нахлули други племена. Това било мирно нашествие, пък и самите хохокам цели хиляда години не били водили войни. Настъпила инфилтрация на индианци от културите Могольон и Анасази. Очевидно те били твърде многобройни (за всичко това ни разказва керамиката). Учените ги наричат „народа саладо“. Именно по това време възниква подобната на крепост четириетажна „Каса Гранде“ („Голяма къща“, исп. — б. пр).

Хаури обаче предполага, че потомците на хохохам са просъществували и че тяхната кръв тече сега в жилите на племето пима. Начинът на живот, типът на къщите, керамиката и системата на напояване са твърде сходни, за да бъде това просто съвпадение. Наистина в наши дни и някои индианци от племето пима притежават свои фордове. Показателно е обаче, че самите индианци, които помагали на Хаури по време на разкопките, все повече и повече се убеждавали, че копаят сред земите на своите прадеди. И когато разкопките приключили, те устроили на учените празненство в знак на благодарност. Поднесли им подаръци — чудно красиво изплетени кошници, а после запял шестгласен мъжки хор: християнски химни на езика на племето пима!

 

 

Преди да преминем към царевицата, която била икономическата основа за развитието на всички тези култури, нека се запитаме дали са ни научили на нещо създателите на културата Хохокам. Хаури завършва своята статия в „Нашънъл Джеографик Магазин“ със следното философско заключение:

„След толкова години занимания с историята на изчезналите хохокам, аз съм убеден, че техните постижения крият поука и за нас. Тайната на успехите им е твърде проста: те са се борили с природата, но не са злоупотребявали с нея. Превърнали се в съставна част от екологическата равновесна система, вместо да я нарушат. Приели условията на съществуване в суровата околна среда и преживели повече от хилядолетие.

За нашето поколение с неговите отровени реки и замърсен въздух, с неговите всеобхватни и резки изменения на околната среда, с неговия недостиг на прясна вода и растяща злоупотреба с все повече намаляващата свободна земя постиженията на жителите на Снейктаун имат дълбок, поучителен смисъл.“^[123]

13. Историята на царевицата

В днешно време историците приемат вече като аксиома, че всички развити цивилизации започват с обработването на земята и че земеделието е необходима предпоставка за развитието на всяка по-висока култура.

Сега знаем, че най-древните форми на земеделие са възникнали за пръв път в Месопотамия. И там след дълго, неисторическо, полусънно съществуване на примитивни племена внезапно се появили от мрака първите развити цивилизации в историята на човечеството. Тези култури са се зародили с абсолютно загадъчна бързина — като се имат предвид стотици хиляди години, които ги предхождали, — както и без обяснима причина. Първи дошли шумерите, после вавилонците и асирийците по течение на Тигър и Ефрат, докато приблизително по същото време египтяните създали своя култура в долината на Нил, индусите — в долината на Инд, а китайците — по течението на техните големи реки.

Създателите на тези култури опознали и опитомили за свои нужди много видове растения и животни. Те изобретили колелото, лоста и плуга, а скоро създали и писменост.

Нищо подобно не може да бъде казано за културите в Северна Америка, нито дори за културите на инките в Андите, на маите в Централна Америка и на ацтеките в Мексико, които ние също смятаме обикновено за високо развити (както ги приемат Тойнби и Шпенглер). Американските индианци не са изобретили нито каруца (в Централна Америка колелото се среща само при глинените детски играчки във вид на животни), нито плуг, нито азбучна писменост. А индианците в Северна Америка пропуснали да направят и нещо друго, не по-малко важно — те опитомили и култивирали съвсем малко животни и растения.

Думата „domesticus“ е от латински произход и означава „домашен“, „принадлежащ към дома“. Доместикация или одомашняване — това означава култивиране на дивите растения и опитомяване на дивите животни за нуждите на човека, тяхното отглеждане и постоянното им използване.

Днешната ни склонност да надценяваме чисто техническите моменти в развитието на ранния човек проличава добре от списъка на петнадесетте основни постижения, които един американски автор в една своя научно-популярна книга е определил като „велики открития“. Ето в какъв ред изрежда той първите седем:^[124]

1. Колело

2. Лост

3. Клин

4. Винт

5. Топене на метал

6. Писменост

7. Тъкачество

Това е чисто технически подход към въпроса. От културно-историческа гледна точка той е съвършено безсмислен. Показателно е, че авторът на горното научно обобщение е останал съвсем сляп за значението на доместикацията. Така например изобретяването на колелото едва ли би имало някакъв смисъл, ако нямаше животни, които да бъдат впрягани в каруца (колкото и странно да е, ръчната количка от наше време е много по-късно изобретение). Предизвиква учудване и обстоятелството, че винтът е посочен на четвърто място — той едва ли е бил нужен преди развитието на металообработването, което авторът поставя в своя списък на пето място. Затова пък тъкачеството и плетенето на кошници се появяват много по-рано от обработването на металите, те са по-ранни и от грънчарството, изпуснато тук изобщо, въпреки че има решаващо значение за всяка ранна култура. А да се поставя писмеността преди появата на тъкачеството е абсолютно погрешно. От хронологична гледна точка този списък е пълна нелепост.

Ако, независимо от всичко, го разгледаме с оглед на развитието на американските култури, ще видим, че повечето от тях, включително и по-високо развитите, са минали без първите шест важни постижения; само седмото — тъкачеството владеели всички и почти едновременно с него идва и задължителното изнамиране на керамиката.

Първостепенното значение на доместикацията също не може да бъде пренебрегнато. Защото опитомяването на животни и култивирането на растения обикновено е неотделимо от прогресивното развитие на човешкото битие към по-висши форми. Доместикацията освобождава ранния човек от несигурността на лова и на събирането на плодове. Благодарение на опитомяването на някогашните диви животни и чрез култивирането на диворастящите по-рано растения с оглед на получаването на по-богата и по-редовна реколта човекът става господар на своето съществуване. Той се научава как да надвива природата, да подчинява животните и растенията на своите нужди и планомерно да ги използва.

Показателно е, че според библейската легенда за сътворението на света този колосален скок в развитието на човечеството е бил извършен в живота на едно поколение само. Адам и Ева живеели в рая, преди да бъдат осъдени на тежък труд в полето. Техните деца обаче, Каин и Авел, разполагали вече с домашни животни и култивирали растения — Авел бил пастир, а Каин — земеделец! Очевидно още първите автори на Библията не са могли да си представят човешкото съществуване без домашни животни и без културни растения и смятали, че от самото начало те са дадени от бога.

В действителност трябвало да се изредят стотици поколения, преди хората да осъществят това първо и най-значително завоевание над природата, и то вероятно на различни места на земята, като все пак Месопотамия трябва да бъде смятана за първия център. Защо всички главни доместикации са станали навсякъде приблизително по едно и също време и са приключили между 3000 и 2000 г. пр. н. ера, без да се прибавят нови към тях чак до 19. век, — това си остава загадка (едва през 19. век настъпва небивала диференциация на съществуващите опитомени видове; още по-късно се появяват нови опитомени животни като норката, сребърната лисица и чинчилата, а в наши дни този процес се разпространи и върху микроорганизмите с доместикацията на морски водорасли и дори на микроби). Веднага трябва да добавим, че въпросът, как всъщност е станало първоначалното „опитомяване“ на животни и растения, също е все още неразгадана тайна, въпреки че от около 50 години насам всяко десетилетие науката излиза с нова теория. Някои от най-новите теории дори допускат възможността тук-там да е ставало и самоопитомяване (правят се опити тази теория да бъде приложена дори по отношение на човека, но това не е свързано с нашата тема), т. е. че някои животни доброволно са се подчинили на човека, както например е станало с кучето, което е било първото от всички опитомени животни (още през Х хилядолетие пр. н. е.). В случая с кучето това, разбира се, е лесно обяснимо. Показателно е, че тъкмо Северна Америка ни дава един интересен пример за доместикация, станала чрез самоопитомяване. Преди това обаче нека отбележим, че в предколумбова Америка били опитомени само кучето и пуякът — поразително нищожно постижение, като се има предвид богатството на тамошния животински свят (при това не е изключено кучето да е дошло с първите пришълци от Сибир през Беринговия проток, вече опитомено!).

По-особен е случаят с пуяка. Преди всичко повечето индиански племена са го опитомявали не за ядене, а заради перата му, които употребявали като украшение. И второ, има немалко данни, че пуякът действително е пример за самоопитомяване. Ако се окаже вярно, че същото се отнася и за кучето, това би означавало, че северноамериканските индианци въобще не са осъществили никаква истинска доместикация на животни — случай без прецедент в историята на човешката култура. С растенията, както ще видим, положението е съвсем друго.

Но да се върнем към въпроса за самоопитомяването на пуяка. Много в това отношение научихме от един експеримент, проведен от Джийн М. Пинкли, и описан с много хумор в „Пуебло-индианците и пуякът — кой кого е опитомил?“ („The Pueblos and Turkey: Who Domesticated whom?“)^[125]. Неговата основна мисъл се съдържа още в първите редове: „Да се твърди, че индианецът е опитомил пуяка, това означава да се постави каруцата пред коня. Индианецът не е имал избор — той просто е бил опитомен от пуяка.“

Началото на експеримента било поставено през 1944 г., когато Службата за националните паркове — която полага немалко усилия, за да възстанови фауната, изчезнала от дадени области през историческата епоха, — съвместно със Службата за лов и риболов на щата Колорадо, заселила първите пуяци и пуйки в Меса Верде, район в най-югозападния край на Колорадо, който изобилства с развалини.

През първите три месеца по новите места били пуснати само десет птици — три пуяка и седем пуйки. Учените смятали, че на птиците ще бъде нужна в началото помощ, особено през зимата, докато се ориентират в района, и започнали да ги хранят. Това поставило началото на бедите.

Няколко години всичко вървяло добре — изглеждало, че птиците се справят. Пуснали тогава следващата партида и онова, което станало през 50-те години, би могло да бъде сравнено, що се отнася до комичната страна, само с разказите на Джеймс Търбър, или пък с прочутия филм на Хичкок „Птици“, доколкото то започнало да напомня истински кошмар.

Разказите на очевидците звучат почти невероятно. Птиците бързо се превърнали във всеобща напаст. В течение на няколко години те свикнали с всички шумове на хората и колите, предизвиквани от многобройните посетители на Меса Верде. Тръгнали да се разхождат по пътищата и принуждавали шофьорите да правят опасни спирания и маневри. Освен това открили, че терасите и верандите на къщите представляват чудесно убежище в дъждовни дни. Настанявали се там и решително отказвали да си отидат. Ненаситно лакоми и с непогрешим усет, те използвали всяка възможност за кражба на хранителни продукти, като влезли в заговор със сойките, които първи откривали продуктите и с пронизителни крясъци съобщавали за мястото на находката. Тъй като пуйките са големи птици, те оставяли невероятно количество екскременти, така че предпочитаните от тях пътеки станали непроходими за хората с леки летни обувки. Това съвсем не може да се сравни с пакостите, които вършат малките гълъби на площада „Сан Марко“ във Венеция. Децата не можели да играят вече на открито — на главите им падали екскременти големи колкото юмрук. Птиците нападали жените, които простирали бельо, и го цапали. Всички врати трябвало да бъдат държани затворени, защото пуйките смело нахлували в жилищните помещения и правели големи поразии.

По необясними причини дирекцията на резервата пуснала през 1957 г. още една партида пуйки. На тях изобщо не им било нужно време за адаптация — те веднага се сдружили с по-старите и по-опитни птици. Положението станало неудържимо за надзирателите, когато пуйките предизвикали първите нещастни случаи с коли по пътищата.

Нещо трябва да бъде направено. „Нашите морави, веранди, покриви, пешеходни пътеки и алеи приличаха на селски дворове. Птиците се превърнаха в нахални, предизвикателни, шумни, нечисти вредители и ние решихме за тяхно собствено добро, а и за да не се побъркаме окончателно, да направим необходимото, за да ги прогоним обратно в дивата природа, да ги накараме да станат отново «диви пуйки».^[126]“

След съвещание със специалисти-биолози надзирателите на парка взели пушките — било зима и нямало туристи. Изчакали птиците да се съберат на куп и открили огън ниско над главите им. В началото изплашените птици литнали, оттеглили се на стотина метра и отново се събрали, видимо смутени. Надзирателите ги приближили и пак открили огън. И този път птиците се разхвърчали, но явно не много разтревожени, и се отдалечили само на петдесетина метра. Надзирателите дали трети залп, но безрезултатно — птиците само запляскали ядосано с крила. Явно били раздразнени, но като видели, че не ги заплашва опасност, не се помръднали.

Какво оставало на хората да правят? Специалистите ги посъветвали да прибегнат към бомбите „чери“ — в неопитни ръце това съвсем не е безопасно оръжие, нещо средно между ракета за фойерверк и ръчна бомба. Когато бомбите започнали да избухват сред събраните птици, те заподскачали като луди, но останали където си били. Надзирателите продължили отчаяно да хвърлят бомби, докато най-после една от тях в първия момент след падането не избухнала. В лакомията си един от пуяците я клъвнал и в следващия миг полетял към пуешкия рай. А как подействало това на останалите птици? Изобщо не им подействало!

Тогава надзирателите наистина се вбесили. За няколко дни издигнали цели пирамиди от камъни и започнали да замерят с тях птиците отдалеч и отблизо. При пряко попадение пуйките издавали злобни крясъци, иначе оставали по местата си и играели с хвърлените камъни. Тогава надзирателите хванали пожарникарските маркучи и започнали да поливат птиците с вода — това много им харесало. Подгонили ги с тояги, докато накрая хората, а не птиците, били готови да изпопадат на земята от изтощение. Тогава седнали в патрулните коли, включили сирените и се понесли с вой по пътищата — птиците възторжено се присъединили към концерта. „Колкото повече упорствахме, толкова повече това им харесваше… Ако те не бяха с птичи мозъци, бих се усъмнил, че нарочно излизат по ливадите и се оставят да ги фотографират, само за да се посмеят над позите на тези двукраки същества, наречени хора.“^[127]

Но стига вече подробности. След дълги усилия хората накрая успели да се справят с птичата напаст. Какво заключение обаче можем да извадим от този необикновен и импровизиран експеримент?

Напълно допустимо е нещо подобно да се е случило и преди. Когато индианците от културата „Кошничари II“ преминали към земеделие и започнали да обработват първите си малки парцели (тогава техните общности не надхвърляли рамките на семейството или рода), те скоро разбрали, че трябва да оставят по двама-трима души за опазване на зреещите култури. В района на Меса Верде, където няма постоянни реки, птиците, които мътели яйцата си, и хората, обработващи земята, били свързани с едни и същи места за черпане на вода. Така птиците свикнали постепенно с поведението и шумовете на хората. По онова време тези първи земеделци били все още в голяма степен зависими от диворастящите плодове — орехи, лешници, къпини и всякакви видове семена. Напълно вероятно е предположението, че по време на събирането на тези плодове птиците не само не напускали изплашени местата си, но, напротив, дори свиквали още повече с хората. Те не само нападали обработените полета, но вероятно крадели и от кошниците и пещерите, в които индианците пазели запасите си. Ако се съди по неотдавнашния епизод в Националния парк в Меса Верде, индианците едва ли биха се справили с птиците дори ако биха изпратили срещу тях всичките си крещящи многобройни деца.

Положението вероятно още повече се влошило, когато индианците от културата „Кошничари III“ преминали към още по-заседнал живот в малки колонии от землянки. Сега на птиците били вече точно известни местата, където можели да намерят храна, след като приключвало прибирането на реколтата и опасната зима започвала да чука на вратите.

В резултат: „На индианците не оставало нищо друго, освен да затварят птиците нощем зад дървени огради, а през деня да ги пасат.“^[128] След като знаем как тези пуйки могат да вбесят човека, учудващо е, че индианците не са избили всички птици още преди да разберат каква полза биха могли да имат от тяхното месо, кости и пера. Те обаче се досетили за това навреме и опитомили пуяка — по-точно казано, той сам се опитомил, както вече можем с пълно основание да се изразим. Това донесло на хората от Меса Верде огромна полза. Те използвали птиците за храна (което, както вече беше казано, не правели повечето други племена), изработвали от костите сечива и украшения, а от перата — украса за облекло и одеяла.^[129] Но това било вече вторият етап на развитието. По отношение на първия свидетелката на съвременния експеримент в Меса Верде отбелязва: „Моите симпатии са на страната на индианците — всъщност те са били експлоатираните.“^[130]

Във връзка с това можем да приведем още един цитат. Иван Л. Шьон разказва в списание „Natural History“, в статия под заглавие „Среща с каменния век“ („Contact with the Stone Age“) за пребиваването си сред индианците от племето вама в североизточната част на Южна Америка. „Единствените животни, които видяхме в селото, бяха четири още млади диви пуйки, които навсякъде вървяха след своята стопанка. Индианците ни предупредиха да не ги закачаме.“

 

 

Съвсем друго е положението с доместикацията на растенията в Северна Америка, въпреки че и тук едва ли е уместно да се правят сравнения с постиженията на Стария свят.

Специалистът по градинарство от Департамента на земеделието на САЩ, Виктор Р. Босуел, ми разказа по този повод една забавна история за свой приятел, който внезапно се увлякъл на тази тема. Приискало му се да види как действително растат растенията, с които се е хранил цял живот, и въпреки че бил човек от града, направил в задния си двор градина. Веднъж, по време на цъфтежа, я показал на Босуел. „Досега — казал той — отглеждах само американски зеленчуци. Следващата година мисля да се заема и с чуждоземните.“

Погледът на Босуел бавно се плъзнал над сочната зеленина, той преброил растенията и накрая не могъл да се сдържи да не каже: „Тези домати, зеленият фасул, чилийският пипер, бобът от Лима и картофите са единствените действително американски растения, които имате. Всичко останало — лукът, репичките, салатата, спанакът, червеното цвекло, различните видове зеле, морковите, магданозът, бялата ряпа, грахът, аспержите, соята и хрянът, патладжаните и още много други са чуждоземни. Във вашата градина чуждоземните растения превишават по брой местните приблизително в съотношение пет към едно.“^[131]

Той би могъл за по-голяма точност да добави, че от Северна Америка идва само един сорт фасул; доматите, пиперът и картофите идват от Централна и Южна Америка.

От друга страна, усърдният градски градинар пропуснал в случая две действително американски полезни растения — тиквата и царевицата, най-важното растение, което направило действително възможно съществуването на повечето култури на Северна Америка. Но както за царевицата, така и за тиквата е нужно повече пространство, с каквото той не разполагал в задния си двор.

Като хранителен продукт царевицата се нарежда по значение на второ място след ориза, който изхранва милиони хора повече по света от всяка друга зърнена култура. Още навремето Колумб изпратил у дома няколко златисти кочана — въпреки че тогава те едва ли са били толкова златисти, колкото някои от днешните наши любими сортове сладка царевица. По негово време съществували вече безброй видове царевица, включително някои съвсем дребни, но обагрени в почти всички цветове на дъгата. До ден-днешен Централна Америка произвежда повече различни сортове царевица, отколкото всички щати на Северна Америка взети заедно.

Скоро царевицата под различни наименования — маис, кукуруз, турска пшеница или велшкорн — завладяла много страни в Европа. В Италия от нея правят полента, в Румъния — мамалига. Единствено в Германия тя била дълго време употребявана само като храна за животните. По тази причина през гладните следвоенни години един западногермански министър, чиито знания явно никога не са надхвърляли границите на немския селски двор, направи груба политическа грешка. Той нарече царевичното брашно, изпращано като американска помощ в рамките на плана Маршал, храна за кокошки, негодна да бъде консумирана от човека. Американците не скриха раздразнението си, тъй като още от колониалната епоха те използват царевицата за приготовление на толкова различни блюда, че в това отношение ги превъзхождат само мексиканците. Впрочем употребяваната навсякъде в САЩ дума за царевицата „corn“ или „Indian corn“ е всъщност видовото название за всички видове зърнени храни, поради което оригиналната индийска дума „маис“, както изглежда, отново започва да придобива гражданственост, поне в научната литература.

 

 

Големите цивилизации на древния свят изграждат своята икономика на основата на пшеницата и ръжта, ечемика, просото и елдата, но преди всичко на първите две, тъй като от тях може да се пече хляб. Печенето на хляба е открито в Древния Египет — историята на тази жизненоважна храна е увлекателно описана от Хайнрих Едуард Якоб в неговия прекрасен труд „6000 години хляб“ („6000 Jahre Brot“). Когато човекът започнал да се заселва трайно на определени места, да образува първите големи общини и да създава първите си градове, той се нуждаел от зърнени храни като икономическа основа за своя вече специализиран обществен живот. Така е било навсякъде без изключение. И навсякъде, където лопатата на изследователя прониква в миналото, тя попада на следи от този най-важен хранителен продукт. Може би най-вълнуващото откритие е направено в Помпей, където археолозите, след като отстранили високи повече от метър пластове от пепел и лава, изхвърлени от Везувий върху този цветущ град при неговото изригване през 79 г., намерили във фурните още неизвадени, току-що изпечени хлябове.

На пръв поглед може да ни се стори странно, че археолозите, които по мнението на непросветените търсят преди всичко съкровища, произведения на изкуството и писмени паметници, проявяват все по-голям интерес към тези останки от храната на древните хора. Причината е съвсем проста. Ако можем да проследим откъде е дошло зърното, т. е. къде диворастящото растение за пръв път е превърнато в култивирано, тогава често можем да определим мястото или, по-точно, района, където са могли да възникнат първите големи обществени формации.

Действително при по-голямата част от зърнените култури тази биологично-детективска дейност се увенча с успех. Оказа се, че родината на почти всички диворастящи видове е Източното Средиземноморие. Много пъти обаче не е ясно по какъв начин е ставало тяхното по-нататъшно разпространение и с каква бързина.

Същото се отнася и за по-късното разпространение на полезните растения в Америка. Южноамериканският картоф бил поднесен на английската кралица Елизабет I от пирата сър Франсис Дрейк и скоро завладял целия европейски континент, но в Северна Америка той е внесен много по-късно под наименованието „ирландски“ картоф. Доматът — също от Южна Америка — от дълго време и с удоволствие бил консумиран от европейците и особено от италианците, но в Северна Америка само допреди сто години бил смятан за отровен! Само любителят на експериментите, президентът Джеферсън, посадил няколко растения в градината на своето имение Монтичело. В Салем, щата Масачусетс, картофите били внесени за първи път през 1802 г. от един италиански художник, а в Нови Орлеан се появили едва през 1812 година.

При определяне родното място на тиквата и фасула нямало особени трудности. Всъщност култивираните растения са до такава степен подобни на диворастящите, че дори за неспециалиста е лесно да определи техния произход.

Чак до последно време обаче въпросът за произхода на царевицата си оставаше абсолютна загадка. Това растение като че ли било сътворено в своята култивирана форма направо от бога, тъй като независимо от всички търсения на ботаниците по целия континент, чак до глъбините на Южна Америка, не се удало да бъде намерено диворастящо растение, от което царевицата би могла да произхожда. По-точно казано, от което трябва да е произлязла, защото царевицата е единственият вид зърнено растение, чието съществуване зависи изцяло от грижите и защитата на човека. Царевицата не се размножава сама! — тя трябва да бъде всеки път засявана от човешка ръка. Оставена ли е сама на себе си, презрелите зърна падат на земята и покарват такова множество кълнове в непосредствена близост, че новите растения се задушават едно друго.

Откъде тогава е дошла?

 

 

Естествено нито на един ботаник не би му хрумнало да търси дивото растение в Северна Канада или на юг, в Огнена земя. За царевицата е нужна топлина и минимум 38 см валежи годишно. Затова търсенията започнали там, където климатът бил най-благоприятен и където високата степен на цивилизация на населението позволявала да се допусне наличието на дълга традиция в отглеждането ѝ — в Южно Мексико, Юкатан и Гватемала, т. е. в непосредствена близост до най-развитата цивилизация, родена в древна Америка — цивилизацията на маите.

След дълги търсения намерили една трева, наречена теосинте, която изглеждала близка до царевицата. Споровете около нея продължили с години, докато накрая учените със съжаление стигнали до единодушното заключение, че за пряко родство между царевицата и теосинте не може да става и дума, тъй като някои ботаници не без основание твърдели, че за да се превърне тревата теосинте в царевица с нейните тежки кочани са нужни най-малко 20 000 години!

А и възможно ли е въобще мисленото прогнозиране на един краен продукт, чийто вид човек не би могъл зрително да си представи въз основа на какъвто и да било, дори най-отдалечен предварителен модел? Разбира се, не. Преди Дарвин, Мендел и Бърбанк да открият първите закони на генетиката, да ти систематизират и да покажат как те биха могли да бъдат използвани на практика, резултатите от селекцията и култивирането имали чисто случаен характер. Следователно предположението, че първите американски земеделци са могли да си помислят, че ако достатъчно често и по определен начин събират семената на тази трева и някак особено се грижат за нея, тогава може би след няколкостотин реколти тя ще роди като плод за децата на техните деца тежък кочан със зърна, е напълно абсурдно. Трябвало е, значи, да съществува някакво диво растение, чиито качества поне в зародишна форма да говорят очевидно за настъпването на едно такова плодоносно бъдеще.

Спорът продължил. Той получил много куриозен оттенък, когато изследователите повторно се заели с проучването на един „вкаменен“ царевичен кочан, открит през 1920 г. в един антикварен магазин на града Куско в Перу и по-късно попаднал в Смитсъновия институт във Вашингтон, където едва не изчезнал сред останалите 50 милиона други експонати. Тази „вкаменелост“, естествено, правела впечатление на много, много стара. От друга страна, тя поразително напомняла до най-малките подробности съвременен царевичен кочан, което доста озадачило някои учени. След дълги разсъждения най-после взели едно необикновено решение — разчупили „вкаменелостта“ на две половини, с надеждата, че вътрешната структура ще даде някакви сведения за нейния произход. Резултатът бил изумителен. „Вкаменелостта“ била направена от печена глина. Вътре в нея имало кухина, в която се търкаляли три изпечени глинени топчета. Във връзка с това Хибън лаконично отбелязва: „Някакъв изобретателен перуанец преди много години направил за малкото си бебе дрънкалка във вид на «вкаменен» царевичен кочан.“^[132]

В края на краищата с този въпрос се заел знаменитият Лутър Бърбанк, който в продължение на петдесет години е създал стотици нови сортове зеленчуци, плодове и цветя, донесли му световна известност. Той започнал своите експерименти с тревата теосинте, отгледал грижливо осемнадесет поколения и успял да получи примитивен вид царевица — само за да открие, че по погрешка е използвал като изходен материал някакъв хибрид между теосинте и царевица. Бърбанк починал през 1926 г., без да успее да разреши този проблем.

Целият проблем навлязъл в нов стадий през 1948 г., когато сътрудникът на музея Пибоди при Харвардския университет, Хърбърт Дик, направил изненадваща находка в пещерата Бат Кейв в щата Ню Мексико. Докато правел стратиграфски разкопки (тук това било опасна операция, възможна само в специални маски, предпазващи от праха), той се натъкнал в няколко различни по дълбочина пластове на различни видове царевица, които явно свидетелствали за определена еволюция на това растение. В най-долния пласт, на дълбочина около два метра, били намерени най-дребните и най-тънки кочани с дължина 2–3 сантиметра, но без съмнение вече напълно оформени. Датирането с помощта на С14 показало удивителна възраст — 3600 г. пр. н. е. Нещо повече — биолозите доказали, че тези най-стари екземпляри са от два вида, които съществуват и днес (сега са известни девет основни вида). С биологичния аспект на проблема се заел Пол С. Мангелсдорф от Харвард, докато Ричърд Макнейш, сътрудник на фонда Пибоди в Андовър, продължил с археологическата работа.

Няма смисъл да разказваме тук за дългогодишните задълбочени изследвания в тази област — това би ни отвело твърде далеч. Достатъчно е да споменем, че Макнейш претърсил в Техуакан, Мексико, тридесет и осем пещери и чак в тридесет и деветата открил онова, което търсел.

Сега вече можем да кажем, че проблемът, който само допреди няколко години представляваше загадка, в наши дни благодарение на задружните усилия на биолози, ботаници и археолози е решен окончателно. Тримата изследователи — Мангелсдорф, Макнейш и Галинат — публикували съвместен отчет, който завършва със следното обобщение:

„Останки от предисторическа царевица, сред които и всички части на растението, бяха открити в пет пещери на долината Техуакан в Южно Мексико. Най-ранните останки датират от периода 5200 — 3400 г. пр. н. е. и почти сигурно са от още некултивирана дива царевица. По-късните останки включват вече култивирани сортове и разкриват ясно една еволюционна редица, завършваща с няколко съществуващи и днес мексикански сортове царевица. Въпреки очевидното увеличение на размерите на растението и на добивите, до които довела доместикацията, превърнала царевицата в основна храна за индианците от предколумбовите култури и цивилизации в Америка, основните ботанически белези на растението в течение на 7000 години не са претърпели коренни изменения.“^[133]

Така било намерено толкова дълго очакваното доказателство: доместикацията на царевицата е станала в Мексико и затова съвсем логично там израснала и една от първите американски високоразвити култури. Северноамериканските индианци приели това културно растение, което в течение на столетията се разпространило далеч на север, докато най-после изпадналите в почти безнадеждно положение първи бели пионери, които стъпили през 1620 г. на брега в Масачусетс, попаднали там на скрити от индианците запаси царевица и така успели да преживеят първата ужасна зима.

„Обичай и цени царевицата както обичаш и цениш жена си“ — казват и сега индианците от племето суни в щата Ню Мексико. Несъмнено така са говорили и техните прадеди още преди хиляди години!

14. Откриването на маундите

От щата Уисконсин до Мексиканския залив, от Мисисипи до Апалачите, но особено в щата Охайо се издигат десетки хиляди изкуствено насипали хълмове. Някои от тях са още в добро състояние, други са частично отнесени от ветровете на хилядолетията, разорани от плуговете на фермерите, разрушени и разграбени от крадци-иманяри.

Някои от тези хълмове приличат на пирамиди.

При тази дума в мисълта ни веднага се възправят най-гигантските каменни постройки на всички времена и преди всичко трите колосални египетски паметника край Гизе, недалеч от Кайро.

Само храмовите пирамиди на маите и ацтеките в Централна Америка и Мексико могат да бъдат сравнени с тях. Нека бъдем точни — северноамериканските пирамиди или „маунди“ не са пирамиди в строгия математически смисъл на това понятие, нито пък са издигнати от камък. Те представляват понякога малки, понякога огромни насипи земя, изкуствени хълмове, като най-големият от тях заема по-голяма площ от Хеопсовата пирамида.

Каквито и да са различията, просто е учудващо, и дори необяснимо, колко малко хора знаят изобщо, че в Съединените щати се намират над сто хиляди такива насипи. Много от тях въобще нямат форма на пирамиди и имат такива причудливи очертания, че не се поддават на описание. Означаваме ги всички със събирателното понятие „маунд“ (от английски: mound). Не е ясен произходът на тази дума. Тя не означава непременно надгробна могила или основа на храм, а е по-скоро общ термин, който в последна сметка бил свързан с предполагаемото съществуване на едно население, за което е известно много малко — „могилостроителите“ (Mound Builders).

Които и да са те, тези свидетелства за тяхното съществуване будят респект. Изчислено е, че само в маунда край Маямисбърг в щата Охайо има насипана не по-малко от 8816 м3 пръст. Друг насип — в Рос Каунти, също в щата Охайо (само в този район има около 500 маунда) — е насипан от такова количество пръст, че за превозването ѝ според изчисленията на един фермер, биха били нужни 20 000 коли. Вместо с коли, с каквито не разполагали, индианците си служели само с ръце, кошници и кожени чували! Ако някой не вярва на фермерски изчисления, нека чуе думата на двама съвременни археолози, Джеймс А. Форд и К. Х. Уеб, които след щателно проучване, фотографии от въздуха и грижливо измерване през 1956 г. определиха обема на маунда Повърти Пойнтс в северната част на щата Луизиана на приблизително 405 000 м3 земя. По повод на този най-голям маунд Форд казва, че „… както може да се предполага, за неговото издигане са били изразходвани повече от три милиона човекочаса“^[134].

Маундите в Северна Америка са несравнимо повече на брой от египетските пирамиди и в своята съвкупност, като резултат от организирания труд на едно „примитивно“ население, далеч надхвърлят направеното в Египет!

Нищо чудно, че тези паметници, на които се натъкнали по своя път на запад първите преселници, дали повод за най-фантастични представи.

„През боеве и поражения, въпреки всичко все напред, напред безспир! Пионери, о, пионери!“ — възпява Уолт Уитмън тези хора, на които съвсем не им е било до археологически изследвания, а просто водели борба за своето съществуване. Разбира се, на тях никога не можело да им хрумне да свържат тези строежи с дивите, номадски племена на червенокожите, с безстрашните ездачи от племето на сиуксите, с апахите или другите индианци, както и да се наричали те, които като че ли мислели само за война и лов и се отнасяли с дълбоко презрение към всякакъв вид принудителен труд.

Дори първите образовани хора, които се появили по тези места, били озадачени и мислели, че такива могили е могъл да издигне само някакъв древен, митичен народ с високоразвита цивилизация.

Интересно е, че научното изследване на Северноамериканския Изток е започнало почти сто години преди проучванията на Югозапада, ако вземем за начало на югозападната археология дейността на Банделиер след 1880 г., а за начало на източната — направеното от Томас Джеферсън още към 1780 година. Междувременно, на 19 ноември 1912 г. в кафенето при Бостънската борса било основано Американското антикварно общество, в чийто устав било казано, че „главната му и особена цел е издирването на старини на нашия собствен континент и установяването на определено и постоянно място, където да се съхраняват онези останки от американските старини, чието пренасяне е възможно“.

Наличието на тази достопочтена институция обаче не попречило научните и ненаучните спорове относно могилостроителите да продължат цяло столетие, както и да се разпространяват най-невероятни теории за техния произход.

През 1827 г. в Хайделберг, Германия, излязла книга под заглавие „Сведения за ранните жители на Северна Америка и за техните паметници“ („Nachrichten uber die fruheren Einwohner von Nordamerika und ihre Denkmaler“). Нейният автор бил Фридрих Вилхелм Асал, който заминал за Съединените щати през 1818 г. като минен работник, девет месеца служил в армията, после се установил в Охайо, а след това в Пенсилвания, където станал накрая главен надзирател по мините на щата Пенсилвания. През 1923 г. той посетил за кратко Германия и разказал на хайделбергския професор Франц Йозеф Моне за тайнствените индиански паметници, които особено често срещал в Охайо. Моне се заинтересувал извънредно много от този въпрос, тъй като още през 1820 г. в Гьотингенския университет бил обявил конкурс за най-добра научна работа, посветена на критическия анализ и съпоставка на американските и азиатските паметници. Той настоятелно помолил Асал да разкаже за своите наблюдения в писмена форма.

Асал направил нещо повече. Той разгледал цялата достъпна за него литература по този въпрос, за да я съпостави със своите наблюдения, които често били по-богати и по-добре обосновани в географско и етнографско отношение, отколкото писаното от неговите предшественици. Неговата книга тук трябва да бъде спомената, тъй като е първият труд в Европа, привлякъл вниманието на учените към паметниците на миналото в Северна Америка. В нея Асал разглежда критично тези паметници, изказва предположения за тяхната възраст и за населението, което ги е създало, и всичко това по времето, когато в самата Америка нямало още никакви критични изследвания (трудът на Калеб Атуотър „Описание“ („Description“) се появил само седем години по-рано). Споменаваме книгата на Асал също и затова, защото тя като че ли и досега не е забелязана от американските учени, които се занимават с историята на откриването на могилостроителите. По една щастлива случайност в ръцете ми попадна един изпокъсан екземпляр, който има 160 страници — в Щатите не намерих съобщение за нея в нито една археологическа библиография. Дори Библиотеката на Конгреса не притежава екземпляр от нея.

 

 

Както вече беше казано в т. нар. „Прелюдия“ към нашата книга, Томас Джеферсън формулирал още през 1781 г. някои основни принципи, когато направил първите стратиграфски разкопки на един „маунд“ в щата Вирджиния. Интересно, той не е единственият президент на Съединените щати, който проявил жив интерес към строителите на маундите. Друг президент с интереси към археологията е Уилям Хенри Харисън, влязъл в американската военна история под името „Стария Типекану“ като герой на многобройни битки с индианците, включително и в борбата с техния легендарен вожд Текумсе, чието въстание той смазал през 1810 г. при река Типекану. Като Джеферсън и той е роден в щата Вирджиния, направил военна и политическа кариера, но останал известен през целия си живот като съвсем скромен в живота си човек, което може би допринесло да спечели изборите с огромно мнозинство. Той станал деветият президент на Щатите, но само за един месец — от 4 март до 4 април, защото починал от пневмония.

Той проявявал интерес към могилостроителите още към 1829 година. През 1838 г. публикувал проучването „Разсъждения относно аборигените в долината на Охайо“ („Discourse on the Aborigines of the Valley of the Ohio“). 3a разлика от ерудирания в науките Джеферсън, той виждал строителите на маундите в романтична светлина. На него, стария войник, тези могили му се струват крепости и край тях му се привиждат батални сцени. Върху могилата, която той смята за основа на светилище, фантазията му рисува страшни зрелища с човешки жертвоприношения и издигащ се към небето дим. Въпреки всичко обаче той е достатъчно обективен, за да стигне до извода, че строителите на маундите са били земеделци.

Най-ранните описания на маундите произхождат не от тези сравнително късно появили се източни колонисти, а пак от испанските конкистадори. През 1539 г. Ернандо де Сото слязъл на сушата във Флорида и по пътя си на север видял многобройни могили. Стари и нови! Ето няколко цитата от старите източници:^[135]

„Губернаторът (Де Сото) отвори един голям храм в гората, в който бяха погребани вождовете на страната и взе от там много перли.“

„Касиците в тези земи имат обичай да издигат недалеч от селищата си много високи хълмове, на които понякога строят къщите си.“

„Индианците се стремят да разполагат своите селища върху възвишения, но тъй като във Флорида такива не се срещат често, те сами издигат хълмове по следния начин…“

„Домът на вожда се намираше недалеч от брега, върху много висок хълм, насипан от човешки ръце с отбранителна цел.“

„… град с четиристотин къщи и голям площад, сред който върху изкуствен хълм се издигаше домът на вожда.“

Ако археолозите от 19. век бяха професионални историци и можеха да се запознаят с испанските източници, нямаше да възникнат безбройните фантастични представи за строителите на маундите. На испанците изобщо не им минало през ума да измислят някаква легендарна древна раса по простата причина че макар и не много често, те все пак са могли да видят могилостроителите по време на работа.

Тъкмо затова най-много погрешни представи се ширели на изток.

Двеста години след Ернандо де Сото сериозни учени все още смятали, че маундите в южната част на страната са фортификационни съоръжения, построени от испанските войници. Вярно е, че много от съобщенията на пътешествениците и преселниците, които дръзвали да се отправят на запад, оттатък Мисисипи, били крайно неясни. Едно от малкото изключения била грижливо подготвената и ръководена от президента Джеферсън научна експедиция на двамата офицери Мериуедър Люис (преди това секретар на президента) и Уилям Кларк. Те тръгнали през 1804 г. и в течение на две и половина, изпълнени с приключения, години изследвали целия район от Мисисипи до тихоокеанското крайбрежие и събрали огромно количество материал. Това пътешествие е останало в американската история като някаква легенда. И досега туристическите бюра извличат от нея печалби, като уреждат групови екскурзии „По следите на Люис и Кларк“.

Един от необикновените хора, свързани с тези изследвания, е несъмнено и Джордж Кетлин. Този адвокат, който внезапно се заловил с портретна живопис, открил, че има склонност и към приключенията. Съчетал двете си увлечения, като в продължение на осем години пътешествал по земите на индианците и донесъл със себе си не само рисунки, но и купища записки, които свидетелстват за наблюдателно око и прозорлив ум. За срам на родната му страна, Европа научила за него и му отдала признание преди Америка. Той публикувал своя изключителен по значението си двутомен труд, съдържащ повече от 300 великолепни гравюри, в Лондон през 1841 г. на собствени разноски.^[136]

Тук не е възможно да бъдат изброени всички изследователи, събрали ценни археологически материали и данни за строителите на маундите. Ще споменем само някои от най-ранните и най-интересните от тях.

През 1772 г. протестантският моравски мисионер Давид Цайсбергер пристигнал с група покръстени индианци в Охайо, където основал селището Шьонбрун. Години наред той живял сред племената онондага и делауери, изследвал маундите и после ги описал в своята „История на американските индианци“ („History of the American Indians“), която е може би първият по-значителен труд на тази тема.

Не бива да бъде пропуснат и ветеранът от Войната за независимостта на Съединените щати, генерал Руфъс Пътнам, основал през 1786 г. така наречената „Охайо Къмпани“, която съвсем неприкрито си поставила за цел да закупи колкото е възможно по-обширни земи на минимална цена. Той си осигурил помощта на един предприемчив духовник, преподобния Манасех Кътлър, в чието лице открил качествата на истински съвременен лобист — успял да издейства от американското правителство, което тогава се намирало в Ню Йорк, да предостави земи на „Охайо Къмпани“. През 1787 — 1788 г. те основали селището Мариета в центъра на един район с безброй много маунди. И колкото да е странно, тъкмо тези двама закоравели бизнесмени проявили, що се отнася до археологията, верен усет и попречили на безсмисленото разрушаване на древните паметници. Пътнам, запознат с военната топографска техника, картографирал района на маундите и тези карти останали в продължение на повече от столетие най-добрите от този род. А преподобният Кътлър, колкото и невероятно да звучи, приложил 140 години преди д-р Дъглас (наистина в най-примитивна форма, но за първи път по отношение на исторически паметник) метода на датиране въз основа на годишните кръгове на дървесното стебло. Отрязал едно от гигантските дървета, израснало върху една могила в Мариета, преброил годишните му кръгове и през 1798 г. констатирал, че могилата била насипана най-малко преди 463 години!

Друга забележителна фигура сред тези изследователи е Калеб Атуотър, който по времето на президента Джаксън се издигнал от пощальон до поста „комисар по индианските въпроси“. През 1829 г. той публикувал труд, който мнозина наричат днес „класически“, въпреки че гъмжи от грешки (както всички други археологически публикации от онова време)^[137]. Той е изграден изключително върху лични наблюдения на автора и е придружен с отлични рисунки и карти, но и със съвсем погрешни заключения. Така например, след като съобщава, че е изследвал безброй скелети и 50 черепа на „могилостроители“, Калеб идва до убеждението, че тези хора „никога не са принадлежали към народ, подобен на нашите индианци“. И добавя към това твърдение една забележка, която ще изненада всеки немец, способен да направи разлика например между саксонец и баварец: „Крайниците на нашите вкаменелости — съобщава той — са къси и дебели и сред европейските народи, които познавам, напомнят най-много телосложението на германците.“

Колкото повече археологически находки изваждали от маундите, толкова по-голямо ставало объркването, особено когато попаднали на изящно украсени с резба лули, някои от които като че напомняли глави на слонове. През 1860 г. фантастичните измислици се ширели на воля, така че не било никак трудно да обявят за няколко маунда, просто деформирани под влиянието на природните стихии, че имали формата на слонове и камили, които някога живели по тези места и после изчезнали. От това, естествено, следвало, че строителите на маундите са живели по времето, когато тези животни все още са населявали континента — преди повече от 10 000 години. В този ред на разсъждения през 1880 г., Фредерик Ларкин стигнал до теорията, че могилостроителите не само са обуздали мамутите, но ги и опитомили, защото единствено с помощта на огромните мамути, на тези булдозери на древния свят, могли да бъдат пренесени планините от пръст, необходими за насипването на един маунд.

Фаук и Мор също трябва да са били оригинални личности.

Жерард Фаук бил по време на гражданската война кавалерийски офицер. Той пропътувал целия Изток, посещавал не само всеки маунд, за който научавал, но и издирвал всевъзможни частни колекционери, за да измъква от тях редки археологически находки (относно характера на тези находки ще стане дума-две глави по-нататък). Освен това намерил време да публикува и две много сериозни книги за своите изследвания. Най-интересното при неговите пътешествия е, че той изминал пеша хилядите мили, които пропътувал, тъй като още когато бил кавалерийски офицер се заклел, че щом свърши войната, никога вече няма да се качи на кон, а малка железопътна катастрофа го накарала да загуби доверие и в този вид транспорт. Той живял достатъчно дълго, за да види някои от предимствата на автомобила — но презрял и него! Хибън разказва, че през 20-те години на нашия век все още срещали по пътищата на щатите Охайо, Индиана и Илиной този едър мъжага с високи, стигащи до над коленете кавалерийски ботуши.^[138]

Богатият търговец на памук Сайръс Мор, изглежда, е бил просто колекционер, и то от грабливите, въпреки че и той е оставил някои полезни описания и илюстрации на археологически находки. Всяко лято в продължение на много години, съпровождан от двадесет и петима яки мъже, той се отправял по Мисисипи и реките на Охайо на специално построен кораб-къща, спирал, където види по бреговете маунд (а там те били с хиляди) и с помощта на хората го разкопавал и ограбвал. Наесен, натоварен с произведения на индианското изкуство, при вида на които би се разтуптяло сърцето на всеки археолог, се отправял към Нови Орлеан, а вечер — както разказва Хибън — сядал на кърмата в специално направено удобно кресло и свирел на банджо.

Подобни „иманяри“ имало много, въпреки че повечето работели в по-скромни мащаби. По принцип не би имало възражения срещу копаещите любители-археолози, на които в миналото — а и днес още — науката дължи толкова много, ако, след като попаднат на някаква находка, те незабавно се обърнат към първия им известен специалист. Особено след Втората световна война непрекъснато възникват любителски клубове и местни исторически дружества, които обучават своите членове в техниката на разкопките и ги възпитават в чувство на отговорност пред науката. Особена благодарност дължим на директора на Бронсънския музей при Археологическото дружество в Масачусетс, написал за археолозите-любители превъзходен наръчник, който всеки „неделен търсач на грънци“ би трябвало да носи в джоба си.^[139]

В наши дни повечето маунди се намират под закрилата на закона, така че с тях вече не е възможно да стане онова, което се случило с маунда Спиро в Оклахома. През миналия век един фермер, като разоравал земята край основата на тази могила, попаднал на червеникава каменна лула с изкусна резба. Той я показал на приятелите си, които били чували, че на изток наивниците плащат за подобни неща хубави пари. След прибирането на реколтата фермерите се събрали при маунда, отсекли най-напред всички растящи по него дървета (с което унищожили всякаква възможност за датирането му) и се заели с „лов на грънци“. Находките били изобилни, повече от изобилни, те се появявали при всяко забиване на лопатата — керамични изделия, ковани медни плочки, още много лули, цели огърлици от каменни мъниста, кости, раковини, — съкровищницата изглеждала неизчерпаема, а колекционерите прииждали и плащали добри пари. За маунда започнало да се говори. Университетът в Оклахома изпратил учени със задачата да спасят онова, което все още било останало. Хитрите фермери обаче основали междувременно официално регистрирана „Компания за минни проучвания“, доказали, че маундът е частна собственост на тази компания, и забранили на археолозите не само достъпа до него, но и всякакви критики по техен адрес.

На учените не останало нищо друго, освен да наблюдават със скръстени ръце как фермерите при обработването на маунда започнали да употребяват даже динамит. Системното разрушение продължило, докато най-после щатът Оклахома със специален указ сложил край на по-нататъшните безобразия. Едва през 1935 г. учените от Оклахомския университет се опитали да спасят нещо от полуразрушения маунд — и отново намерили в тази фантастична могила много повече, отколкото очаквали!

 

 

Когато в резултат на изследванията се натрупа толкова много материал, че вече е почти невъзможно той да бъде обгърнат с поглед, възниква наложителната необходимост от някой голям класификатор или поне талантлив компилатор. Историята на науката показва, че тези класификатори или компилатори често не са били професионални учени или могат да бъдат такива само в редки случаи, защото най-важното им качество е способността да елиминират и да отминават — нещо, което би ужасило специалиста с неговия стремеж към изчерпателност. Тези хора по правило не са изследователи на „терена“; те може да са кабинетни учени или просто археолози-любители, но в такъв случай трябва да са любители от изключителна величина.

В хода на вече 120-годишното изследване на „могилостроителите“ са излезли три обобщаващи, класификационни труда, които с право могат да бъдат наречени образцови. Първият е написан от двама любители, но не само в кабинета, а и в резултат на сериозни изследвания на терена. Редом с тези три книги има, разбира се, неизброими публикации на други автори, които нито един археолог не може да пренебрегне (както например публикацията на твърде интересния като личност Сайръс Томас). Никоя от тези публикации обаче не може да се нарече „основополагаща“.

Ефраим Джордж Скуайър е роден през 1821 г. в Бетлеем, щата Ню Йорк, и работил като журналист в различни градове, докато накрая се установил в Чиликота, щата Охайо, в самия център на района на маундите. Там издавал малък вестник и заемал незначителна щатска длъжност, но; затова пък имал достатъчно време да се отдаде на своята страст към индианските старини. Тази страст споделял и един лекар от Чиликота — Е. Х. Дейвис. Двамата заедно разкопали в продължение на години над 200 от тези изкуствени хълмове и установили местонахождението на още около 100 стари индиански земнонасипни валове, каквито често се срещат край маундите. След това те публикували заедно книгата (чиято основна част написал Скуайър), която и в наше време се смята за един от класическите трудове в областта на северноамериканската археология — „Древни паметници в долината на Мисисипи — включително резултатите от обширни оригинални проучвания и изследвания“ („Ancient Monuments of the Mississippi Valley: Comprising the Results of Extensive Original Surveys and Explorations“).

Обемистият том в голям формат съдържа 306 страници, 19 глави, 48 приложения (най-вече великолепно съставени карти) и 207 гравюри на дърво.

Книгата събудила интерес още като ръкопис, защото Скуайър я предложил на един институт, който възложил на специална комисия да я рецензира. Комисията дала такава висока оценка, че било решено с тази публикация да се сложи началото на цяла поредица научни издания. Така тя излязла като I том от прочутата днес поредица „Приноси на Смитсъновия институт“ („Smithsonian Contributions to Knowledge“), издаден в „град Вашингтон“ през 1848 година.

Така публикуването на тази книга се превърнало в една от първите значителни инициативи на Смитсъновия институт, който е направил толкова много за развитието на археологията в САЩ и се е превърнал в хранилище на най-значителните научни колекции в Америка — институт, основан от англичанин.

Джеймс Смитсън е роден като извънбрачно дете във Франция и умрял в Италия. Бил образован човек, възпитаник на Оксфорд, и притежавал огромно богатство. Когато починал през 1829 г., завещал цялото си състояние на своя племенник, но с уговорката, че ако той умре, без да остави преки наследници, средствата да останат собственост на САЩ, „за да бъде основано учреждение под името Смитсънов институт със задачата да умножава и разпространява знанията сред хората“.

Племенникът починал през 1835 г., без да остави наследници, и през 1838 г. тримачтовият платноход „Медиейтър“ докарал във Филаделфия огромен сандък, пълен със златни суверени. Веднага претопили златото в американски монети и получили сумата 508 318 хиляди долара и 46 цента.

Това завещание си остава загадка и до днес. Смитсън не само че изобщо не е бил в Америка, но и никога през живота си не е проявявал особен интерес към нея. Парите му обаче се оказали от най-голяма полза за Съединените щати. На 10 август 1846 г. институтът бил официално основан, въпреки че се намерили немалко хора, които настоявали да бъде отказано дарението и дори твърдели, че федералното правителство няма никакво законно право да го приеме.

Но нека се върнем към нашите „основополагащи трудове“.

Изминали цели 82 години, преди друг човек на име Хенри Клайд Шетроун да се опита да си проправи път сред натрупаната през тези години литература, да подложи на критичен разбор огромните колекции, а там, където имало пропуски, сам да вземе лопатата. През 1930 г. излязъл неговият труд „Могилостроителите — реконструкция на живота на предисторическото американско население въз основа на изучаването и тълкуването на техните насипани от земя маунди, погребения и културни останки“ („The Mound Builders: A Reconstruction of the Life of a Prehistoric Race, through Exploration and Interpretation of Their Earth Mounds, Their Burials and Their Cultural Remains“). Книгата съдържала 508 страници и 300 илюстрации. Авторът се представя като „Директор и археолог към Археологическото и историческо дружество на Охайо“. В предговора той пише: „Книгата «Могилостроителите» е посветена на обикновените мъже и жени, които макар и да съзнават какъв дълбок човешки интерес представлява историята на тяхната страна, нямат нито време, нито възможност да се запознаят с твърде обширната и често пъти труднодостъпна литература по този въпрос.“ И продължава: „Ако професионалният историк признае тази книга за полезен наръчник по археологията в целия ареал на маундите, тогава настоящата публикация ще е изпълнила своето предназначение.“

Надеждите му се сбъднали. Книгите на Скуайър-Дейвис и на Шетроун се смятат за класически трудове, които не може да пренебрегне нито един изследовател на индианската археология. Необходимостта от тях намери потвърждение и в това, че двете книги — първата през 1964 г., а Шетроуновата през 1965 г. — бяха препечатани и преиздадени по скъпия фотомеханичен начин, тъй като запазените оригинали бяха станали съвсем редки.

И в двете книги има грешки. В тях няма ясно обяснение кои са били в действителност строителите на маундите, колко дълго са ги строили, кога са започнали и кога така загадъчно са изчезнали. По същество на тези въпроси беше даден изчерпателен отговор едва след 1930 г. в резултат на множество изследвания, направени вече въз основа на съвременните методи на датиране. И пак един любител, спечелил си известност като автор на книги за юноши и на научно-популярни издания за червенокожите, намери смелостта да обобщи събрания материал. В един синтез, който отговаря напълно на научните изследвания, той разкри най-после действителния образ на тези трудолюбиви народи — защото те не били само едно племе, — при това без всякакъв мистицизъм. През 1969 г. Робърт Силвърбърг публикува своята книга „Могилостроителите в древна Америка“ („Mound Builders of Ancient America“). Подзаглавието на книгата ясно говори за концепцията на нейния автор: „Археологията на един мит“ („The Archaeology of a Myth“).

Преди да опишем накратко културите на могилостроителите и преди да разчепкаме из основи този мит, трябва да кажем по принцип нещо по повод на фантастичните представи за индианските племена въобще и за техния произход — за различните безпочвени измислици, които упорито продължават да се разпространяват и досега. Едно заслужаващо доверие лице ми съобщи, че и сега в Америка има около 300 000 души, които твърдо вярват, че не само ранната американска култура, но и въобще всички култури са произлезли от страната „Му“. Да не говорим пък за безбройните привърженици на теорията за Атлантида! Но както е казал известният австрийски романист Роберт Музил, „някои грешки просто са спирки по пътя към истината“!

15. Фантастични теории — от Атлантида до страната „Му“

Няма съмнение, че още конкистадорите са се замисляли върху произхода на тези многобройни „червенокожи“ племена. Както вече беше казано, особено някои от духовниците сериозно предполагали, че индианците въобще не са хора, след като в Библията не се споменавало за тях. Тази гледна точка била извънредно удобна и в икономическо отношение, тъй като позволявала местното население да бъде безпощадно експлоатирано. Въпреки всичко това мнение не се задържало задълго, тъй като отношенията между завоевателите и женската половина от местното население твърде скоро доказали обратното. (Американският конгрес впрочем едва през 1924 г. обяви индианците за граждани на Съединените щати „с всички права и задължения“!)

Просто и ясно отношение към този проблем взел още през 1702 г. могъщият бостънски проповедник Котън Мадър — „ловец на вещици“ и вдъхновител на прочутия с фанатичната си жестокост процес на „Салемските вещици“ от 1692 година. Той твърдял, при това не в преносен, а в буквален смисъл, че дяволът лично е докарал червенокожите в Америка. Но, както преди Мадър, така и след него въпросът си останал открит — как да бъдат причислени тези хора към другите божии твари, за които разказва единственият достоверен източник — Библията. Те очевидно никак не се поддавали на такова приобщаване към мирозданието, освен ако човек не направел извънредно „смелото“ заключение, че са потомци на „десетте изчезнали племена на Израил“! И точно това станало! Въпросната теория, която не се затруднява с обяснението, как и по какъв начин въпросните племена са могли да извършат огромното пътешествие през моретата от Палестина до Америка, има свои привърженици и през нашето столетие.^[140] Не е вярно обаче, че тази теория спада към религиозните догми на мормоните, на т. нар. „Църква на Исус Христос и на светците от последните дни“, както повечето хора мислят. Мормоните вярват не в преселението на „десетте изчезнали израилеви племена“, а в пристигането на две други групи израилтяни в Америка — това било възвестено на основоположника на тяхната религия Джоузеф Смит с помощта на блестящи златни плочки, покрити с йероглифни знаци. Според това откровение, мормоните, известни на обикновения европеец преди всичко като многоженци (каквито наистина са били, въпреки че сега това им е забранено), вярват, че едно племе, така наречените яредити, след като строителството на вавилонската кула се провалило поради смешението на езиците, тръгнало на път и се заселило в Америка, но още през 2. век пр. н. е, намерило злощастния си край. Други безстрашни израилтяни начело с някой си Лехи потеглили към Америка около 600 г. пр. н. е. Една група от тях, т. нар. нефити, основали големите държави в Централна Америка и в Андите, но около 324 г. пр. н. е. измрели. Друга, по-примитивна група номади станали предци на северноамериканските индианци. По времето, когато Джоузеф Смит получил своето откровение, американските археолози нямали ни най-малка представа за тези дати. Те впрочем не искат да знаят за тях и сега.^[141] Книгата, съдържаща тези истини, била наречена от Марк Твен „печатен опиум“.

Други двама мислители през 18. и 19. век, които съвсем не могат да бъдат наречени безотговорни, приемат тезата за преселването на индианците от Азия в Америка и се опитват да я съгласуват с писаното в Библията — през 1775 г. това бил Джеймс Адер, който в продължение на 40 години се занимавал с търговия по индианските земи, а след него Калеб Атуотър (за когото вече споменахме във връзка със строителите на маундите) през 1820 година.^[142]

В периода между тези две дати единствен Томас Джеферсън подходил чисто научно към проблема и един от първите поддържал възгледа, че пътят на индианците от Азия е минал през далечния Север — през Беринговия проток, както знаем сега. Тази теория той развива в своите „Бележки за Вирджиния“.^[143]

Преди него, а и по-късно са предполагали освен това, че индианците са потомци на скандинавците, етиопците, китайците, молукците, скитите, полинезийците, индусите, египтяните и финикийците, на легендарните жители на Атлантида и на още по-загадъчните обитатели на страната „Му“.

 

 

Някой може би ще запита защо никому не е хрумнала невярната наистина, но най-проста хипотеза, че индианците въобще не са дошли отникъде, а още в самото начало са се намирали в Америка. Отговорът на тази въпрос се крие донякъде в споменатата вече вяра в Библията, която изключва такова обяснение, а освен това трябва да имаме предвид, че никой не мислел с категориите на еволюцията преди онзи епохален 24 ноември 1859 година, когато Чарлз Дарвин издал „Произходът на видовете“. Преди него мисълта, че индианците, както и всички други хора, са се развили от по-нисши форми в Homo sapiens, въобще не е могла да мине никому през ума.

Тук играела роля, също и тогавашната представа за историческото време, съвсем различна от сегашната. Спомняме си по този повод, че през 1750 г. ирландският архиепископ Джеймс Ъшер изчислил въз основа на Библията, че светът е създаден на 26 октомври 4004 г. пр. н. е. в 9 часа сутринта.^[144] През 1599 г. Шекспир, без да се позовава на толкова точни изчисления, в пиесата си „Както ви се харесва“ казва: „Този беден свят е почти на шест хиляди години.“ Само като имаме предвид тези и подобни възгледи, можем да си дадем сметка как коренно и внезапно изменил Дарвин понятията за света и човека и защо всички еволюционни теории били смятани за опасна заплаха срещу Библията. На прословутия „Маймунски процес“ в Дейтън (щата Тенеси) през 1925 г. учителят Джон Скоупс бил осъден на глоба 100 долара, защото преподавал в училище учението на Дарвин. Градът Дейтън и щатът Тенеси станаха за посмешище на цял свят, но това не промени нищо в границите на така наречения „Библейски пояс“. Срамната забрана да се преподава в училище каквато и да било еволюционна теория просъществува съвсем до неотдавна в три американски щата — Тенеси, Алабама и Мисисипи; през 1966 г. учителката по биология в щата Алабама, Сюзан Епърсън, протестира срещу този закон — и на 12 ноември 1968 г. Върховният съд на САЩ обяви всеки закон, насочен срещу преподаването на еволюционната теория, за противоречащ на конституцията.^[145]

Впрочем би могла да възникне и една друга идея относно произхода на индианците. Някой свободомислещ поне би могъл да предположи, че не индианците са дошли от Стария свят, а обратното, че те именно са били древната раса, от която сме произлезли ние. Но самомнението на европейците едва ли би допуснало възникването на такива мисли.

От много години насам се води сериозна научна полемика относно наличието на възможни контакти между азиатските (или други) културни народи и индианските племена, но вече след като индианците са заселили двете половини на континента. Предположението, че е имало такива контакти, поддържат привържениците на т. нар. „дифузионна“ теория. Преди да разгледаме този въпрос обаче, трябва да споменем за още две фантастични хипотези относно произхода на индианците, според които тяхната култура води началото си от извънамерикански източници, защото такива теории, макар и погрешни, принадлежат също към историята на науката; за тях трябва да бъде разказано, за да засияе още по-ярко нейната светлина над мрака на предразсъдъците.

Още от времето на Античността например въпросът за съществуването на Атлантида е предмет на ожесточени спорове. Редом с опитите за сериозни изследвания се разпространяват и най-фантастични теории, плод единствено на въображението на техните автори. Хипотезата за съществуването на Атлантида се базира на два диалога на гръцкия философ Платон — „Тимей“ и „Критий“. В тях се говори, че законодателят Солон, който живял двеста години преди Платон (около 640 — 560 г. пр. н. е.), научил от египетски жреци за Атлантида — богат и могъщ остров, населен от цивилизован, но войнствен народ, който се намирал „отвъд Херкулесовите стълбове“. Според Солон, 9000 години преди неговото време тази страна загинала в резултат на колосална природна катастрофа.

Така, както я разказва Платон, историята е колкото вероятна, толкова и невероятна. Аристотел, ученикът на Платон, нарича този разказ басня без никаква историческа стойност. Все пак защо да не е възможно да е съществувал остров с население, чиято култура е съответствала на неговата епоха, и той да е загинал в резултат на природна катастрофа — в историята има подобни примери. Следователно опитите да бъде намерен този остров съвсем не са безсмислено начинание. Нещо подобно сторил и Хайнрих Шлиман, когато се заел да разкопава легендарната Троя, както и Артър Евънс, когато търсил митичния дворец на Минос — и в двата случая те се опирали на антични източници, които не изглеждали много правдоподобни и въпреки всичко получили потвърждение, тъй като и двамата намерили онова, което търсили.

До днес обаче търсенето на Атлантида не е дало резултат. С течение на времето я „откриваха“ ту в Испания, ту на Канарските острови, ту край устието на река Нигер, ту в Мексико, ту в Скандинавия. Оживени спорове предизвика през петдесетте години немският пастор Юрген Шпанут, който твърдеше, че е намерил Атлантида недалеч от остров Хелголанд в Северно море, и фактически се спусна в морските води, за да го докаже.^[146] А докато пиша тези редове, Джеймс У. Мейвър съобщи като съвсем сигурно, че е открил истинската Атлантида край един от Кикладските острови в Егейско море.^[147]

Нека търсенията спокойно си продължават. Но те са станали малко смешни, защото дори да бъде открит потънал остров със следи от цивилизация, никой няма да докаже, че това е Платоновата Атлантида, тъй като данните от античните източници са просто съвсем неточни.

Но ако тези изследвания, които продължават столетия, са придобили известен оттенък на шарлатанство, то причина затова е възникналият успоредно с тях мит, според който на Атлантида се приписват най-фантастични форми на цивилизация, та дори някаква предисторическа „Атлантическа култура“, която превъзхождала всички останали и била прародителката на човешките култури изобщо.

Няма да се задълбочаваме в тези фантастични измислици. Достатъчен е един малък пример. Той е взет от книгата на антропософа Рудолф Щайнер, който все още има последователи в целия свят. Тя излязла през 1918 г. в Берлин и се нарича „Нашите атлантически прадеди“: „Както в наши дни — пише авторът — получават от каменните въглища топлинна енергия и я превръщат в кинетична енергия за нуждите на транспорта, така и жителите на Атлантида умеели да използват зародишната сила на живите организми за нуждите на своята техника… По времето на Атлантида отглеждали растения не само за прехрана, но и за да използват дремещите в тях сили за промишлеността и транспорта. Така жителите на Атлантида имали съоръжения, с които преобразували зародишната сила на растителните семена в технически използваема енергия. С помощта на тази сила се движели превозните средства на атлантите, които се носели на малка височина над земята.“

След всичко това искат от нас да повярваме, че и американските култури водят, разбира се, произхода си от Атлантида (за мнозина теософи, антропософи и привърженици на сектата на „Розенкройц“ тази теория не подлежи на никакво съмнение). Наистина доста странно е, че тази цивилизация, която уж превъзхождала в техническо отношение нашата, е оставила за спомен толкова малко на индианците, които не познават дори колелото, да не говорим за писмеността!

И въпреки всичко: „Двама мъдреци — Платон от Атина и Донели от Минеаполис — превърнаха Атлантида във всеобщо употребима дума“ — пише през 1890 г. Уилям Чърчуорд. Той бил прав, тъй като издадената десет години преди това книга „Атлантида — светът преди потопа“ („Atlantis: The Antediluvian World“) на Игнатиус Донели, когото Чърчуорд така безцеремонно поставя редом с Платон, била претърпяла не по-малко от 18 издания и до днес се смята в Америка за „класически“ труд на тази тема.

Донели знае точно местонахождението на Атлантида — по-точно дори от Платон. Според него потъналият остров се намира в Атлантическия океан, западно от Азорските острови. Така мислят и сега повечето хора, които вярват изобщо в съществуването на Атлантида.

Колкото и да е парадоксално обаче, теорията за Атлантида е направо скромна в сравнение с друга една теория, родена вече в нашето столетие. Неин създател е полковник Джеймс Чърчуорд (да не се бърка със споменатия по-горе Уилям), който през 1931 г. заявил, че е открил отново страната „Му“.

За разлика от Атлантида страната „Му“ се намирала в Тихия океан и била значително по-голяма от острова на Платон — тя се простирала от Великденския остров до Каролинските острови и от Хавайските острови на север до островите Кук на юг. Този континент (при такива размери спокойно би могъл да бъде наречен така) имал, според Чърчуорд, 64 000 000 жители. През 50 000 години там се развила цивилизация, „която в много отношения превъзхождала нашата и била далеч по-напред от нас в някои важни неща, за които съвременният свят започва да узнава едва днес“^[148]. Сътворението на човека също е станало в страната „Му“:

„Най-древните свидетелства за човека се намират не в Египет или в долината на Ефрат, а именно тук, в Северна Америка, и в Изтока, където «Му» основала своите първи колонии.“

Тези твърдения се основават на текстовете на така наречените „Наакалски плочки“, намерени от Чърчуорд — във всеки случай така твърди той — петдесет години преди излизането на книгата му „в известни манастири в Индия и Тибет, имената на които по тяхно желание няма да съобщя“. Колко жалко! Според Чърчуорд, много години по-късно аналогични каменни плочки с надписи намерил и Уилям Нивън в Мексико. „Наакалските плочки“ били стари 15 000 години, а мексиканските — 12 000. Следователно в Мексико е имало писменост по онова време, когато според всеобщото мнение на археолозите (което за Чърчуорд няма значение) там е живял т. нар. тепекспански човек, един от най-древните първобитни ловци на мамути, които по мнението на Робърт Уочоуп и неговите колеги „би срещнал известни затруднения да подпише името си с кръстче“.^[149]

Шест месеца били необходими за Чърчуорд, за да убеди свещеника от индуския манастир да му покаже свещените плочки, за които той му бил загатвал и които се пазели недокоснати от незапомнени времена в подземията на манастира. Разбира се, тези плочки били покрити с тайнствена писменост, но за щастие свещеникът все още притежавал ключа за нейното дешифриране и споделил с Чърчуорд онова, което знаел. „Последваха месеци на най-напрегнат труд над превода на текстовете, но усилията се увенчаха с успех. Текстовете разказваха подробно за сътворението на земята и човека, а също и за мястото, където това е станало за пръв път — страната Му!“ Подробностите, които липсвали в индуските плочки, били допълнени от мексиканските текстове. Това е възможно най-краткото изложение на теорията за страната „Му“.

Трудно е да се каже колко са в наши дни последователите на Чърчуорд, но сигурно са доста много. Аз лично познавах двама — и двамата американци, при това мистици, увлечени от мъдростта на Изтока. Неотдавна един от тях, който поддържаше връзка с един индийски „гуру“, му изпрати картичка с въпроса, дали ще постъпи правилно, ако продаде къщата си. Всеки, който се интересува от изумително подробните текстове на Чърчуорд, може лесно да ги намери. През 1961 г. излезе двадесетото издание на неговата книга „Изчезналият континент My“ („The Lost Continent of Mu“). Освен това съществува и евтино издание в джобен формат.

 

 

Обаянието на подобни книги за обикновения по-наивен читател се състои в това, че те привидно решават безброй много въпроси — въпроси, които го интересуват, но с които той по различни причини никога не е имал възможност сериозно да се занимае, така че няма понятие за действителните предпоставки и трудности. Тези книги — и в това е тайната на техния успех — не решават проблемите, като разбулват загадките, и търсят онази яснота, към която се стреми ученият. Вместо това те разкрасяват проблема с всевъзможни романтични дрънкулки, потапят всичко в мъглявата атмосфера на мистиката и претендират, че дават на читателя ключ да влезе веднага в един кръг от избраници, да стане член на някаква група, владееща особени тайни, и вече само по силата на този факт способна да проумее всички онези скрити истини, които ученият, разчитащ единствено на своя ограничен интелект, не е способен да разбере.

Разбира се, няма учен, който да е чужд на емоциите. Не можем да си представим историята на научните изследвания без вдъхновение, предчувствия, блуждаене в неизвестността, опити и грешки. Истината е, че археологът именно тогава оправдава своето звание, когато с помощта на въображението възкресява мъртвия материал на миналото за нов живот. („Въображението — това е пламъкът на откритието“ — казва видният английски археолог Флиндърс Питри.) Въпреки това не бива да забравяме, че науката трябва в последна сметка да се разглежда като метод, който държи на въображението — нейният критерий си остава винаги проверимият факт и въпреки че хипотезите са съставна част от нея, тя никога не ги превръща в тези, докато не бъдат доказани. Разбира се, това е идеалът. Науката също греши, естествено — заблужденията са присъщи на човешката природа. Дори научните теории са исторически обусловени и подлежат на преразглеждане, но това с нищо не променя принципното положение.

А този принцип е диаметрално противоположен на онази псевдонаука, с която се занимават дилетантите-шарлатани, или както ги наричат на английски — „crackpots“^[150] Това са интелигентни хора, често удивително начетени и работоспособни, когато се отнася до издирването на всичко, което може да подкрепи тяхната заветна теория; повечето от тях са безобидни, но в отделни случаи могат да причинят огромни злини, както показват случаите с Хюстън Стюарт Чембърлейн или Алфред Розенберг. „Crackpot“ винаги е обсебен от някаква мания. Манията на Розенберг беше особено отблъскваща, но се оказа крайно заразителна — неговата книга „Митът на двадесетия век“ постави теоретичните основи на немския националсоциализъм.

Антропологът Робърт Уочоуп е посветил на „crackpots“ в американската археология специално изследване.^[151] Той описва например — и трудно някой би могъл да го направи по-добре — позата на обидени, която те заемат спрямо професионалните учени:

„Човек не може да не забележи известна последователност в тяхното поведение. Типичният защитник на фантастичните теории за произхода на американските индианци по правило започва своята книга с призивите на онеправдания! Той пише, че професионалните учени го презират, осмиват го или в най-добрия случай не го забелязват. След това предсказва, че неговите писания ще бъдат приети враждебно или изобщо отминати без внимание, и напада твърдоглавите фанатици в университетите и музеите. Той често намеква между редовете, че те са не само безнадеждно консервативни и се отнасят ревниво към всяко постижение на любителите, но са направо нечестни и когато се сблъскват с противоречащи на техните възгледи доказателства, ги потулват, а ако е необходимо, ги и унищожават. Но въпреки че заклеймяват професионалните учени като невежи, некомпетентни и неетични, все пак лъжеучените без изключение се гордеят с всяка (най-често въображаема) проява на одобрение от страна на тези жалки «Фуди-дуди»“ („Phuddy Duddies“).

Това е нова дума, която все още не е получила широка гражданственост. „Phuddy-Duddy“ произлиза от съкращението на университетската титла Ph. D. (Philosophiae doctor — доктор по философия, която в университетите на запад получават и историци, и археолози — б. пр.), в смисъл на „ултраконсервативен“. „Те не смеят да спят на отворен прозорец от страх да не влезе някоя нова идея“ — пише Харолд С. Гледуин, който е пуснал в обръщение новия термин. Гледуин бил археолог-любител, сам финансирал важни разкопки и има значителни заслуги, но тъй като никоя от неговите теории не била напълно приета, започнал кръстоносен поход срещу професионалистите, като ги провъзгласил за безнадеждни „Фуди-дуди“.^[152] Трябва също да отбележим нелишеното от комизъм обстоятелство, че „Phuddy Duddy“ в една област може да се изяви в друга като „crackpot“. Така например Лео Винер, макар и професор по славянска филология в Харвардския университет, говорещ повече от петдесет езика, създал и теория за африканския произход на културите в Централна Америка. Неговото отношение към професионалистите е даже по-агресивно от онова на Гледуин: „Без съмнение — пише той — археологическите кучета и занапред ще продължават да лаят към луната…“^[153]

Уочоуп завършва своята книга със следните думи, с които и ние можем да завършим тази глава: „Дилетантите винаги ще ненавиждат професионалистите (Phuddy Duddies), а професионалистите винаги ще презират дилетантите (crackpots)“.

16. Как бе разкрита загадката на маундите

Градът Нюарк, разположен на петдесет километра източно от Колъмбъс, столицата на щата Охайо, може да се гордее с една от най-необикновените площадки за голф в Съединените щати. Възможно е непосветеният да не открие на пръв поглед нищо необикновено в околния пейзаж — тук-там се издигат няколко широки хълма с плоски върхове, но хълмовете не са рядкост при такива площадки. Хълмовете в Нюарк обаче са предисторически маунди! И белите топки летят над паметници с над хилядолетна история!

На шест и половина квадратни километра се простират очертаните някога с валове „булеварди“ от един маунд към друг. Много вече е разрушено: запазил се е само „Големият кръг“ — оградена със земнонасипен вал кръгла площ с диаметър 365 метра, в средата на която се издига т. нар. Орлов маунд. Изглежда странно, че жителите на Нюарк не са се поколебали да направят и там площадка за голф. Не бива обаче да забравяме, че за населението на Охайо маундите не са нещо необикновено — те живеят сред тях, а някои фермери са издигнали къщите си върху самите хълмове. Както вече беше казано, маундите тук са десетки хиляди. И само тук-там изпитваме вълнението, което обзело Скуайър преди повече от сто години, когато бродел по тези места:

„Тук покритото с огромни дървета на девствена гора творение на човешките ръце представлява особено грандиозна и внушителна гледка. Когато — посетителят стъпи за първи път на древната алея, обхваща го същото чувство на благоговение, което би изпитал под порталите на египетски храм или ако съзерцава в пустинята безмълвните руини на Петра.“^[154]

Дори най-прочутият от всички маунд „Голямата змия“ (Great Serpent Mound), въпреки че представлява любопитна гледка, не прави особено впечатление, когато човек върви или стои край него. Най-добре се вижда той от панорамната кула, от самолет или от хеликоптер — само тогава човек може да си състави представа за извършената огромна работа. Затова и повечето изображения от него са самолетни снимки. Дори Скуайър, който през 1848 г. нямал възможност да направи аерофотографии, е разбрал това. В своята книга той дава удивително точна рисунка на „Голямата змия“, гледана от птичи полет, и пише: „Това вероятно е най-необикновеното земнонасипно съоръжение, открито досега в Запада…“^[155]

Маундът „Голямата змия“ се намира в окръга Адъмс, щата Охайо, и по цялата си дължина следва лъкатушенията на рекичката Буш Крийк, но на височина 45 метра над водната повърхност. Главата на змията с отворена уста е на най-високата точка, опашката образува няколко пръстена. „Общата дължина — пише Скуайър — сигурно е не по-малко от 1000 фута (305 метра — в действителност обаче тя е дълга 1330 фута или около 405 метра). Средната височина на туловището е около метър.“ Нищо чудно, че Скуайър, който взел тази змия за символ, дал воля на фантазията си: почнал да си мисли за Египет, Гърция и Асирия, за келтите, индусите и китайците. Много по-късно, през 1883 г., в подобни фантастични предположения се увлякла дори такава авторитетна личност като Ф. Б. Пътнам от музея Пибоди. Освен създаването на различни теории обаче той имал да върши и нещо по-важно. Когато три години по-късно отишъл да види отново „Змията“, намерил я силно повредена от любители-археолози или иманяри. Пътнам започнал кампания за спасяването на този единствен по рода си паметник и група енергични дами от Бостън събрали за тази цел 5800 долара. И ако днес можем да видим „Голямата змия“ реставрирана, то не бива да забравяме, че това се дължи отчасти на първата помощ, дадена от тези дами.

Днешните археолози не обичат термина „могилостроители“ (Mound Builders) по една проста причина. Когато през 1900 г. започнало научното изследване на маундите под ръководството на Уилям Милс от Музея на щата Охайо, Фей Купър Коул в Илиной, Уорън Мурхед в Джорджия, У. С. Уеб в Кентъки и много други, учените постепенно стигнали до извода, че „Народ на могилостроители“ никога не е съществувал. По-точно, тези съоръжения са били издигнати в съвсем различни времена от няколко различни племена и със съвсем различни цели.

В северната долина на Мисисипи например се издигат маунди с гърбици, които рядко надвишават 10 метра. Но това са почти изцяло погребални могили, пълни със скелети. По на юг обаче от Сейнт Луис, до Мексиканския залив, откриваме маунди, напомнящи пирамиди — това са насипи с плосък връх, които имат за основа квадрат или правоъгълник. Дори сега може да се види, че към върха е водела стълба с високи стъпала или наклонена рампа. За какво? За, къде? Най-вероятно към храма, който се намирал на върха. Затова тези хълмчета са наречени „храмови маунди“.

Особено трудно се поддават на класифициране маундите във форма на животни. За маунда „Голямата змия“ вече разказахме. Много такива се намират в щата Уисконсин, но има някои и в Охайо. Те имат формата на орли, костенурки, мечки, лисици, лосове, бизони и дори хора — доколкото ми е известно, подобни земнонасипни съоръжения не съществуват никъде другаде по света.

Тези хълмове археолозите наричат „фигурни маунди“ (Effigy Mounds). Характерна особеност на тези хълмове, повечето с животински форми, са огромните им размери, така че човешкото око не може да ги обхване отстрани.

И тук отново най-трудното за археолозите било тяхното датиране. По отношение на маундите методът на датиране чрез годишните кръгове на дървесните стебла се оказал сравнително безрезултатен. През 1937 г. д-р Флорънс Елио, ученичка на д-р Дъглас, пристигнала в долината по средното течение на Мисисипи и прекарала там четири години в търсене на обекти, пригодни за нейния метод на датиране. Години по-късно с този проблем се заел Робърт Е. Бел в Кинкайд, щата Илиной. Въпреки че успял да събере 500 проби от различни дървета, накрая само двадесет от тях се оказали подходящи за анализ. Разбира се, при това положение резултатите били доста скромни.^[156] Климатът на горските райони и речните долини от източната част на Съединените щати бил съвсем друг в сравнение с този на сухия Югозапад. Пожарите или пък влажността на почвата пощадили твърде малко дървени конструкции. Освен това климатическите колебания в продължение на столетия били толкова незначителни, че годишните пръстени не показвали отчетливи различия и било почти невъзможно да се получат „застъпвания“ (вж 9. глава).

По-долу даваме в обобщен вид заключенията на археолозите относно хронологията на маундите, според Гордън Р. Уили:^[157]

1000 — 300 г. пр. н. е.	Период на погребални маунди I
300 г. пр. н. е. — 700 г. от н. е.	Период на погребални маунди II
700 — 1200	Период на маунди I
1200 — 1700	Период на маунди II

Разбира се, в тези огромни пространства са живеели хора и преди появата на „могилостроителите“. След т. нар. палеоиндианци, типични номади, които преди 10 000 години преследвали едър дивеч, дошли индианците от т. нар. Архаичен период, продължил до 1000 г. пр. н. е., които водели вече отчасти уседнал живот. За тези ранни периоди обаче ще говорим по-подробно в една от следващите глави.

Уили прави разлика между тези „периоди“, които представляват само условни отсечки от време, „традициите“, свързани с общия начин на живот, и „културите“, които представляват повече или по-малко единни и споени социални групи, създали независимо една от друга свои културни изразни форми.

Всъщност са възможни и други периодизации, някои от които са възприети, но тяхното разглеждане само би ни затруднило да си съставим по-обща представа за развитието (тук още веднъж ще препратим читателя, интересуващ се от повече подробности, към Силвърбърг, който не пропуска нито едно от различните научни становища). Но и след прецизен анализ на отделните подробности, в края на краищата се очертали две основни „култури“ — Адена и Хоупуел. Особено интересна в редица отношения е втората от тях. При разкриването на погребален маунд от времето на културата Хоупуел един археолог едва не погребал себе си.

 

 

Преди това обаче нека разгледаме един друг въпрос, който си задава всеки, когато чуе за първи път за северноамериканските „пирамиди“ — маундите. Кой е най-големият? На този въпрос не е така лесно да се даде еднозначен отговор, защото той зависи от това, дали става дума за височината, за площта на основата или за целия район на съоръжението, който често пъти включва земнонасипни валове и допълнителни маунди.

Обикновено за най-голям се смята маундът Кахокия в щата Илиной. Понякога го наричат „Монашеският маунд“ (Monk-Mound), защото навремето на една от неговите тераси монаси отглеждали зеленчуци. Тази пресечена пирамида е висока над 30 метра, дълга 330 метра и широка 216 метра. Най-голямата египетска пирамида — на фараона Хеопс в Гизе — е висока 146 метра и всяка от страните на основата е с дължина 230 метра. Това означава, че основата на северноамериканската пирамида е приблизително с 18 000 м2 по-голяма, отколкото на най-голямата египетска! И двете се издигат в съседство с други. Но съоръженията около американската пирамида са несравнимо повече. Маундът Кахокия е бил някога център на повече от сто по-малки, също така плосковърхи възвишения, а в диаметър 11 км около тях се намират още 300 такива маунди.

Маундът Майамисбърг близо до едноименния град в Охайо е висок 23 метра, а Грейв Крийк Маунд в Маундсвил, пак в Охайо, се издига на 21 метра височина с диаметър при основата 97 метра.

Ако вземем под внимание размерите на целите комплекси от съоръжения, дългите „авенюта“, които често свързват различни групи маунди или защитните земнонасипни валове, увенчани понякога с редици от огради, то всички сравнения с мащабите на египетските пирамиди стават почти невъзможни.

Един от най-интересните погребални маунди т. нар, Сейп Маунд в окръга Рос, щата Охайо, наречен на името на неговите „притежатели“ — братя Сейп (човек без да иска поставя думата „притежатели“ в кавички, защото е не по-малко нелепо да се каже, че някой си Мохамед би могъл да бъде „притежател“ на Хеопсовата пирамида или пък че Кьолнската катедрала е принадлежала на някой си хер Краузе!). Този маунд е висок 6 метра, дълъг 76 метра и почти 46 метра широк. Обемът на насипната земя се изчислява на не по-малко от 20 000 м2. В този именно маунд един археолог открил невероятно съкровище — и едва не погребал сам себе си.

Хенри Клайд Шетроун работил на маунда Сейп три летни сезона — от 1926 до 1928 година. За своята злополука той съобщава със скромността на учен: „Може би за читателя ще бъде интересно да узнае, че при разкопките на този маунд имаше един сериозен инцидент.“^[158] Шетроун изкопал пробна траншея в маунда, при което се образувала стена, висока 9 метра. Когато той се канел да я измери и фотографира, горната част се срутила и огромна земна маса засипала археолога. За миг помощниците му се вцепенили от ужас, а след това с кирки и лопати се втурнали да го спасяват. Когато Шетроун бил изровен, той изглеждал мъртъв, но бил само в безсъзнание. Скоро дошъл на себе си и го откарали в най-близката болница, където констатирали, че има няколко счупени кости! Но така или иначе той отървал кожата и бил изписан „напълно оздравял“.

Този маунд се оказал не само погребение с 99 скелета, но и истинска съкровищница! Шетроун съобщава:

„Най-голямо впечатление при огледа направи откриването на една вътрешна гробна камера, изградена от дървесни стволове и греди, под чийто свод лежаха скелетите на четирима възрастни, положени един до друг на гръб, а край техните глави, поставени напряко — скелетите на две кърмачета. Все едно дали това е семейна гробница на някои от «владетелите» на общината, няма съмнение, че покойниците са се числели към местния елит. Заедно с погребаните били заровени многобройни предмети, някои от които бяха единствени по рода си. Имаше хиляди перли — затова вестниците нарекоха навремето тази гробница «Голямото перлено погребение». Бяха намерени голямо количество различни сечива и украшения от мед, слюда, костенурски черупки и сребро.“^[159]

Изненадва голямото количество перли. Това са обаче речни перли с различна големина. Туристите и другите музейни посетители винаги питат за тяхната стойност. На този въпрос е трудно да се отговори. Как може да бъде определена например стойността на медна брадва, тежаща не по-малко от 14 килограма, намерена също там — явно култов предмет, принадлежал на някой вожд или знахар? Такива предмети по начало трябва да бъдат предавани на музеите и не подлежат на продажба, а следователно и на оценка. Перлите обаче могат да бъдат сравнени с продаваните на пазара и веднъж проф. Франк К. Хибън от Университета на Ню Мексико си позволил да предложи една оценка. При съвременните цени те струват 2 000 000 долара или повече!^[160]

 

 

Нека се върнем обаче към двете „култури“, които днес са признати за най-значителните — Адена и Хоупуел. Още от самото начало учените започнали спорове за тяхното датиране. Те стигнали сравнително бързо до единодушното заключение, че културата на Адена е по-ранната, просто защото в някои изкуства културата на Хоупуел е постигнала по-голямо съвършенство, за което пък културата на Адена създала подготвителния етап. Първоначално се смятало, че създателите на тази първа култура са били съвременници на строителите на пуеблоси, но още тогава някои учени настоявали, че те са значително по-ранни, без да говорим за отделни любители, които ги провъзгласили за някаква митична пра-раса или за преки потомци на келтския княз Медок, който уж доплувал до бреговете на Америка през 12. век от н. е. (Има и много други подобни поетични хипотези, свързани с произхода на строителите на маунди.) Дори към края на 30-те години научната дискусия стигнала до „поредица от обезсърчителни хипотези и ожесточени спорове“, както отбелязва Фредерик Джонсън.^[161]

Положението обаче коренно се променило, когато на помощ се притекъл Либи със своя радиокарбонен метод на датиране. По-точно казано, в началото той объркал нещата още повече. Първите няколко измервания, твърде прибързано интерпретирани, като че ли обърнали с главата надолу дотогавашните становища на всички археолози, понеже сочели, че културата Хоупуел трябва да се датира преди Адена. Тук няма да се впускаме в подробности, още повече че имаме определени резерви, така както и самите учени трябва да бъдат предпазливи — затова ще предоставим още веднъж думата на Фредерик Джонсън от фондацията Пибоди, чието предварително заключение от 1967 г. гласи: „Всички те налични данни са недостатъчни, за да се датират тези култури, които в една или друга форма са били разпространени в по-голямата част на източна Северна Америка и чийто възход и упадък обхващат повече от 1000 или 1500 години. Отнасянето на датите към едната или другата култура варира в зависимост от различните класификации, предложени от автори, които не винаги са съгласни помежду си, когато приписват определени белези на едната или на другата култура. В най-общи черти обаче може да се каже, че културата на Адена е съществувала между 500 и 900 г. от н. е., а културата на Хоупуел — особено на север — между 900 и 1150 г. от н. е.“^[162]

Днес едва ли може да има съмнение, че културата на Адена предхожда културата на Хоупуел. Но и сега още далеч не сме в състояние да датираме точно строежа на всеки отделен маунд — така както можем да датираме често пъти с точност до година изграждането на югозападните пуеблоси. Нещо повече, въпреки многобройните теории не е известно със сигурност откъде са дошли кръглоглавите (термин, въведен от антрополозите, за да означат хората от тази раса) създатели на културата Адена, защо са напуснали своите земи — преди всичко долината на Охайо — и накъде са се отправили. Това се отнася и за появилите се там дългоглави създатели на културата Хоупуел — и при тях въпросите „откъде“ и „накъде“ продължават да бъдат предмет на оживени научни спорове. И все пак благодарение на огромното количество находки, открити в различните маунди, двете култури вече могат да бъдат доста точно охарактеризирани.

 

 

Маундите Адена близо до Чиликот са наречени така по названието на имението на бившия губернатор на щата Охайо, Томас Уърдингтън. През 1901 г. там провежда разкопки Уилям К. Милс и намира между другите предмети прочутата „лула Адена“ във формата на човешка фигура, която е дала името си на цялата култура. Но дори през 1930 г. Шетроун в своята голяма книга отделя на тази култура само две страници и я споменава накратко на пет други места — толкова малко е било известно тогава за нея. Само след две години обаче Емерсън Ф. Грийнман идентифицира 70 маунда на културата Адена, а след още тринадесет години, през 1945 година, се появява съдържателното изследване на Уилям С. Уеб (един от ръководителите на археологическата акция за спасяването на паметниците, станала необходима, когато строителството на големите язовири ги застрашило с потопяване), и на Чарлз Е. Сноу — „Народът на Адена“ („The Adena Реорlе“). Към списъка на Грийнман те добавили още 103 сгради на културата Адена — през 1957 г. те били вече 222!^[163]

Хората, създали културата Адена, били първите обитатели на Източна Америка, които обединили в едно цяло три важни фактора, необходими за формирането на която и да било култура — отглеждане на царевица, производство на керамика и организиран колективен труд. Възможно ли е идеята за строителството на маунди да е дошла от Мексико? Такава вероятност съществува, но не може да бъде доказана. Маундите на културата Адена били погребални, докато мексиканските народи издигали предимно храмови хълмове. Явно е, че при културата Адена вече е съществувала обществена йерархия — гробовете на знатните хора лесно се различават от погребенията на обикновени жители, чиито трупове най-често били изгаряни. При някои от скелетите открили нещо много интересно. Цитираме Уили:

„Телата били полагани по гръб в изпънато положение още докато плътта била върху костите или поне докато тялото е било цяло. Много от костите са открити оцветени с червеникава охра. Скелетът или е бил оголен от плътта, преди да бъде насипан отгоре му червеникавият прах, или тялото на покойника е било оставяно известно време на открито, за да се разложи, и чак след това костите били оцветявани с охра. Във втория случай това е означавало, че между полагането на тялото в гробницата и нейното запечатване е минавало известно време.“^[164]

Всичко това говори за възникване на култ към мъртвите, в името на които населението трябвало да поеме бремето на извънредно тежък труд. Най-странното е, че тези хора живеели в съвсем малки селски общини, в които рядко е имало повече от пет къщи. Ако приемем приблизителното изчисление, че за издигането на един голям маунд хиляда индианци трябвало да работят най-малко пет години, то възниква въпросът, как са били събирани тези хора на едно място и как са били изхранвани? На всичко отгоре те имали достатъчно време да изработват всякакви предмети на приложното изкуство, особено украшения. Особено загадъчни са малките каменни или глинени плочки, които се побират в една длан и имат дебелина малко повече от сантиметър, с гравирани върху тях фантастични изображения — стилизирани птици или просто абстрактни орнаменти. Единственото убедително обяснение, което е предложено до днес, е, че това са били плочки за печатане върху „текстил“!

Всичко това, но в по-усъвършенствана форма, срещаме при културата Хоупуел. Нейното наименование е свързано с имението на капитан Хоупуел, в което се издигали повече от тридесет хълма. Когато през 1893 г. американците поискали да покажат на Световното изложение в Чикаго свои старини, Уорън К. Морхед предприел разкопки във фермата на Хоупуел и открил там най-хубавите експонати за изложението. Оттогава останало и името на културата.

Дългоглавите създатели на културата Хоупуел нахлули в земите, населени от създателите на културата Адена. Дали са покорили местните жители или са ги прогонили? Или са се смесили с тях? Приели ли са техните погребални ритуали или са донесли свои? Толкова много въпроси и толкова малко отговори!

В четири абзаца Силвърбърг описва всичко, което знаем досега за техните погребения:

„Маундите на културата Хоупуел са най-нагледното свидетелство за сложния култ към мъртвите сред тези племена. Там били изпълнявани свещени обреди и церемонии, като най-видните членове на племето били изпращани на оня свят със забележителен разкош и блясък. Около три четвърти от покойниците на Хоупуел били изгаряни. Погребването в гробница явно е било изключително привилегия на някаква висша каста.

Майка и дете — скулптура от един погребален маунд на индианците-хоупуел в щата Илиной (преди 500 г.).

В центъра на погребалния ритуал на културата Хоупуел били т. нар. домове на мъртвите, изграждани на специално подготвени места. Най-напред от определената за тези цел площ отстранявали всички дървета и храсти, както и рохкавата пръст, а слоя под нея покривали обикновено с плътна глина. Върху така приготвената глинена основа насилвали пласт от пясък или чакъл с дебелина 3 см или малко повече и отгоре издигали голяма дървена постройка. Стените на този дом на мъртвите се състояли от наредени един до друг, изправени дървесни стволове. Някои от постройките били толкова високи, че вероятно нямали покрив, а приличали на открити заграждения. Често по протежение на вътрешната страна на главната стена имало по-малки покрити помещения.

В един и същи дом на мъртвите се извършвали погребения от различен вид. В правоъгълни ями, изкопани в земята и облицовани с глина, изгаряли трупове, на които отделяли месото от костите, като ги оставяли да изгният на открито или направо ги почиствали. След изгарянето събирали пепелта и остатъците от костите и ги полагали в изградените от дървесни стволове гробни камери, стоящи върху площадки близо до ямите за изгаряне, или пък ги оставяли в самите ями.

В едно от съседните помещения било извършено погребение на цели трупове. На пода на дома на мъртвите, върху ниска глинена платформа, построявали нещо като правоъгълен дървен склеп. В него поставяли в изпънато положение трупа, заобиколен от гробни дарове, които церемониално «умъртвявали», т. е. счупвали, вероятно за да бъдат освободени техните духове, та да могат да съпровождат покойника в отвъдния свят. Тези гробни камери от дървесни стволове приличали на гробниците на културата Адена. Главната разлика между тях не е в начина на изграждане на склеповете, а в по-голямото богатство и по-доброто качество на гробния инвентар при културата Хоупуел.“^[165]

Това е конкретно, обективно описание. За да си представим пищните церемонии, които съпровождали тези погребения, трябва да прибегнем до помощта на въображението. Но какви картини можем да възкресим! Багрите са избледнели, виковете и припевите са заглъхнали — до нас не са стигнали никакви сведения за обредите, извършвани от знахарите върху тези хълмове преди хилядолетие и половина!

 

 

Изглежда, че тази култура е придобила своеобразния си облик най-напред в Илиной, откъдето се разпространила в Охайо и Индиана, за да стигне до Мичиган, Уисконсин, Айова и Мисури — всичко това през първите столетия на нашата ера.

Характерна особеност на създателите на културата Хоупуел е тяхната слабост към украшенията. Те украсявали цялото тяло от главата до петите, даже на скелетите поставяли медни носове. За да си набавят някои редки суровини, изградили широко разклонена снабдителна мрежа (доколко в случая е имало „търговия“, не може да се каже) в цяла Източна Америка, а на запад чак до Скалистите планини. Добивали мед от езерото Горно, което се намира на сегашната граница с Канада, раковините, зъбите на алигатори и акули идвали от Мексиканския залив. От земите на Далечния Запад получавали обсидиан — черно, вулканично стъкло, от което правели ритуални ножове. От Скалистите планини се снабдявали със зъби и нокти на опасните мечки гризли, други раковини идвали от Атлантическото крайбрежие, а сребристите, блестящи слюдени плочици — от Каролина.

Най-ценното им украшение били матово проблясващите речни перли. Те били намерени не само в маунда на Сейп. Въпреки че в природата се срещат сравнително рядко, открили ги в големи количества и в други гробове на знатни индианци. Някои огърлици от такива перли се оценяват сега по на няколко хиляди долара — действително царски накити, особено като вземем предвид, че имало скелети, буквално отрупани с такива огърлици.

Злато и сребро те почти не използвали. Техният метал била медта, от която изчуквали или изковавали различни оръдия, украшения и медни пластинки за своите бойни доспехи. Трябва да отбележим обаче, че не познавали топенето на металите, а следователно и металолеенето — в най-добрия случай умеели да закаляват медта чрез нажежаване. Това са установените от археологията факти, които обаче не попречиха на инженер Арлингтън Х. Малери през 1951 г. да излезе с една фантастична теория, за чиято същност подсказва подзаглавието на неговия труд — „История на цивилизацията на предколумбовия железен век“.^[166] В продължение на 238 страници, като използва множество илюстрации, данни, получени чрез радиокарбонно датиране, микроскопски и металургични анализи, той уж доказва неопровержимо, че в Америка е съществувал железен век. В първия момент изобилните „доказателства“ така поразили някои археолози, че предговора към книгата му написал не друг, а самият директор на Бюрото за американска етнология при Смитсъновия институт, Матю У. Стърлинг. В този предговор той пише:

„Американските археолози трудно ще бъдат убедени, че в Америка е имало предколумбов железен век. Този удивителен факт обаче не бива повече да буди съмнения — подробните изследвания на металурзите и новият метод на радиокарбонно датиране би трябвало да бъдат достатъчни, за да дадат окончателен отговор на този въпрос.“

Просто необяснимо е как Стърлинг е могъл да напише тези редове. По този повод Хаури отбелязва: „Уверен съм, че когато е писал предговора към книгата, Стърлинг е имал намерението да потвърждава нейните изводи — този предговор е трябвало да бъде признаване на факта, че умове на хора като Малери са в състояние да измътят нови и предизвикателни теории.“ И по-нататък лаконично добавя: „Разбира се, книгата на Малери е чиста измислица — в което сте се убедили и вие.“^[167]

Как са изглеждали създателите на културата Хоупуел? Благодарение на добрата работа, извършена от директора на Музея на щата Илиной, Торн Дюел, ние разполагаме сега с многобройни реконструкции, направени главно въз основа на находките от разкопки в Илиной. Дюел задоволява интереса на любознателните музейни посетители, като им представя не въображаем човек от епохата Хоупуел, а мъже и жени при най-различни „обществени прояви“. Той дори е съумял да реконструира някои прически.^[168] Поместените тук няколко рисунки говорят по-красноречиво от всякакви думи. Най-разкошният екземпляр от епохата Хоупуел е безспорно воинът от Охайо. Той носел на гърдите си като ризница изковани от мед пластинки, върху гордата му глава имало шлем, често снабден с рога или други украшения. Тънки парченца слюда отразявали слънчевите лъчи. Както и другите си сънародници той носел обеци, гривни и огърлици и, разбира се, лула, често пъти изкусно изработена във форма на заек, белка или патица. Една особено красива лула представлява патица, седнала върху гърба на риба. Лули се изработвали не само на високо художествено равнище, но и в голямо количество. Само в маунда Тремпър в щата Охайо са намерени 136 лули, издялани от камък.

 

 

И въпреки всичко тоя народ изчезнал в сравнително кратък период от време, народ, който може би се намирал по-близко от племената пуебло до прага на високата култура. Той трябва да е имал силно развита йерархична структура с господстваща прослойка, обладаваща доста голяма духовна и светска власт, каквато никога не е съществувала при племената пуебло. (Ние вече говорихме за тяхната подчертано демократична и преди всичко извънредно миролюбива обществена организация.) Съществува дори една смела теория, която въз основа на чисто антропологически данни предполага при културата Хоупуел наличието на наследствена монархия. Силвърбърг я формулира по следния начин: „Неотдавна откриха — пише той, — че много от черепите на създателите на културата Хоупуел в Охайо, намерени в най-богатите погребения, имат по протежение на вътрешните ушни канали костен израстък, наречен екзостоза. Тя се среща много рядко у човека и се предава по наследственост, затова може да се предположи, че вождовете на Хоупуел, за чиито гробове става дума, са принадлежали всички към един род — т. е. това било по същество наследствена аристокрация.“^[169]

 

 

Така или иначе на историческата сцена се появява нов народ. И отново това са строители на маунди. Те обаче не започват веднага да строят в непосредствено съседство или сред строежите на своите предшественици, както постъпили хората от културата Хоупуел, когато нахлули в долината на Охайо, населена от създателите на културата Адена; вместо това те се заели да строят много по на юг, по течението на могъщата Мисисипи, като тръгнали от делтата и постепенно завоювали по-северните провинции.

Този народ наричаме „строителите на храмови маунди“. Техните постройки не били предимно погребални могили, а често само огромни основи на храмове. Това са пресечени пирамиди, издигнати като тронове на божества. Те се виждали отдалеч и могат да бъдат сравнени по-скоро със зикуратите на Месопотамия, отколкото с пирамидите на египетските фараони, тъй като египетската пирамида е гробница само на един фараон, което често се забравя поради огромните ѝ размери. Може би тези храмови пирамиди най-добре биха могли да бъдат сравнени с храмовите пирамиди на маите и ацтеките в Мексико и Централна Америка, въпреки че не са строени от камък, а са от пръст. И ако при културите Адена и Хоупуел влиянието на Централна Америка е твърде спорно и без съмнение ограничено, то тук то е очевидно. Функциите на тези хълмове са еднакви. Както и в Мексико, те се издигат не поединично, а винаги на групи, които в отделни случаи достигат до четиридесет на брой, като образуват в центъра специално оформено място за култови обреди с голяма площ за шествия или събрания. И още едно сходство — тяхната форма и височина са определени от първоначалния проект на „архитекта“, те са издигани пласт след пласт и понякога могат да се преброят дузина такива пластове. Колко време е продължавал техният строеж? Дали и тези хора както маите са се ръководели от петдесет и две годишен календар? Имали ли са изобщо календар? Какво е дало първоначалния подтик, кой е издал заповедта да се насипе нов пласт с цената на дългогодишен робски труд?

Към върха на храма водела стълба или рампа, понякога толкова стръмни, че както през 1790 г. отбелязва един пътешественик, дори добитък не можел да се изкачва по тях. За съжаление до нас не е стигнал нито един от самите храмове, тъй като са били направени от дърво и отдавна са изчезнали.

Има обаче различни указания, че жреците са поддържали някога в тях свещен огън, на който се кланяло населението и че вероятно са били извършвани човешки жертвоприношения, както в Мексико.

В тези маунди рядко се правели погребения — обикновено за тази цел имало гробища, разположени около ритуалните центрове? Именно там археолозите намерили находките, които свидетелстват за високо развитие на художествените занаяти и които в никакъв случай не отстъпват на произведенията на културата Хоупуел. Те също доказват до каква степен религиозните вярвания са определяли бита и съзнанието на хората. Те гравирали своите рисунки също върху мед, раковини, камък или ги отпечатвали върху керамика, но сюжетите им говорят за нещо повече от обикновен стремеж към украса — повечето мотиви имат религиозен характер и са свързани може би със зловещи церемонии. Тук виждаме не само жреци във фантастични одежди от пера, но и отрязани китки на ръце, черепи и сърца, отсечени ръце със стърчащи от тях кости. Всичко това, както и неизброимите съдове, употребявани очевидно само за ритуални цели, инструменти и ножове дават основание на археолозите да говорят за силно развит култ към мъртвите, обсебил изцяло съзнанието на този народ. За първата ясна разработка на тези идеи ние сме задължени на А. Уоринг Мл. и на Престън Холдър, а след тях на Джеймс А. Форд и Гордън Р. Уили.^[170]

Въпреки че първите описания на храмовите могили датират от времето на испанците и въпреки че към края на 18. век се появяват нови сведения за тях в съобщенията на пътешественици, дошли от север, научното им изследване започва по-късно, отколкото в северната част на страната — по-точно едва от 1933 г., с разкопките на комплекса Окмулджи, източно от сегашния Мейкън в щата Джорджия. Тези разкопки продължили осем години. През 1938 г. техният първи ръководител А. Р. Кели публикувал едно предварително описание.^[171] В него той успял да докаже наличието на най-малко шест последователни етапа в историята на паметника. Най-ранната, примитивна, неукрасена керамика се появява между 2000 и 1500 г. пр. н. е., докато първият същински храмов комплекс датира приблизително от 900 г. от н. е. и се състоял от три големи и четири малки маунда.

По-дълга история имат разкопките на групата Етова, близо до Картървил в Северна Джорджия. Испанците ги заварили вече разрушени и обрасли с растителност. През 1819 г. за тези маунди направил интересно съобщение свещеникът Елиас Корнелиус. През 1871 г. там започнали археологически изследвания, които обаче не могат да бъдат сравнени със системната работа, извършена в Окмулджи пет десетилетия по-късно. В Етова работил Сайръс Томас, а след него, през 1890 г., У. Х. Холмс от Бюрото по етнография. От 1925 г. там прекарал три зими заслужилият ветеран в изследванията на маундите Уорън К. Морхед, който преди 34 години разкопа оригиналния маунд Хоупуел. Именно той, след многобройни находки, решително защити теорията, че строителите на храмовите маунди не само са се намирали под влиянието на Мексико, но и самите те са дошли оттам (това обаче и досега не е доказано).

Но ето че един ден настъпил краят и на тази култура. Около 1500 г. от н. е. култът към мъртвите, изглежда, е приел крайно жестоки и варварски форми. Може би арогантността и високомерието на жреците са довели до въстание на угнетените маси. Може би са оказали влияние войните с външни врагове, може би населението е било сполетяно от епидемия? Може би — но ние отново не знаем конкретната причина, поради която угаснала и тази култура. Във всеки случай когато дошли първите бели, голямата епоха на храмостроителите била вече отминала. Тук или там обаче се запазили за известно време старите ритуали — при племената чокто, чичасо, крики и натчеси. За това време разполагаме вече с писмени данни. Ще разкажем нещо за тези племена и за тяхната социална структура, първо, защото тя е уникална сред индианските племена на Северна Америка между двата океана и, второ, защото по всяка вероятност техният бит е пряко свързан с традициите на последните храмостроители.

 

 

За натчесите разполагаме с отлични сведения от французи, живели сред тях между 1698 и 1713 г. в седем малки поселища по течението на Сейнт Катрин Крийк, недалеч от сегашния град Натчес в щата Мисисипи. Централният обект на тамошния комплекс бил т. нар. „Изумруден маунд“ (Emerald Mound), висок повече от десет метра. Освен това всяко село притежавало свой собствен маунд и, което е вече съвсем необикновено, специален обитаем маунд, резиденция на вожда.

Племето на натчесите живеело разделено на четири „класи“ под властта на абсолютен монарх. Владетелят носел титлата „Великото слънце“ и бил почитан като божество. Той бил твърде високопоставен, за да се докосне дори до някой от своето племе (ако искал да даде нещо някому, бутал го с крак), и твърде изтънчен, за да си даде труд да извърви дори най-малкото разстояние. Навсякъде го носели на носилка, увенчан с кралска корона от лебедови пера, а ако все пак пожелавал да стъпи на земята, разстилали под краката му рогозки. Имал неограничена власт над своите поданици и ги управлявал деспотично.

Индианците, които се числели към най-висшата „класа“, също се наричали „слънца“ и като доверени лица на владетеля се ползвали с аристократични привилегии. Следващото съсловие били „благородниците“. Подир тях идвала по-многобройната група на „почетните хора“ или „нотабилите“. На най-ниското стъпало стоял простият народ.

Вероятно никъде в света (освен в Индия с нейната каста на „недокосваемите“) управляващата класа не показвала така открито своето презрение към обикновения трудещ се народ, както при натчесите. Те наричали хората от народа „смрадливите“ или „вонещици“ — в зоологията с този термин означават вид насекомо. Те зависели изключително от благоволението на по-висшите класи.

Трябва да отбележим, че класовото общество е характерен етап от развитието на всяка напреднала култура в историята на човечеството. Едва по времето на Русо и Маркс беше установено, че не винаги е необходимо да има класи. Нищо чудно при това положение, че в първата по-цялостна „Археология на Съединените щати“ („Archaeology of the United States“), излязла през 1856 г., с обезоръжаваща наивност се казва, че натчесите били „най-цивилизованите коренни жители на Америка“.^[172]

Най-странната особеност на обществената организация на натчесите, което ги отличава от всички други феодални системи в Европа, е целенасоченото, системно кръвосмешение между различните „класи“. Така според традицията всяко „Велико слънце“ трябвало да се ожени за „вонещица“. Наследствена власт не съществувала — синът на „Великото слънце“ никога не можел да стане „Велико слънце“, той получавал само благороднически ранг. Децата на тези „благородници“ също били принудени да се женят или омъжват за „вонещици“! Ако „благородничка“ се омъжела за „вонещица“, децата ставали „благородници“, но ако „благородник“ се оженел за „вонещица“, децата минавали към категорията на „нотабилите“. Ако жена-„слънце“ се омъжела за „вонещица“, което било напълно възможно, нейният мъж имал далеч по-малки права от европейския принц-съпруг. Той нямал правото да седне на една маса с жена си и в нейно присъствие задължително стоял прав, както подобавало на всяка друга „вонещица“, каквато той си оставал. Ако жена му не била вече доволна от него, тя можела да заповяда да бъде убит и да си вземе друга „вонещица“.

Всичко това, разбира се, усложнявало до крайност социалната структура, но индианците владеели нейните тънкости до съвършенство. В основни линии този строй се характеризира с това, че мъжете наистина управлявали, но общественият им ранг се определял единствено от произхода им по женска линия. Жената-„слънце“ избирала и новото „Велико слънце“.

Има много спорове до каква степен този социален строй е свързан с обществената организация на храмостроителите. Лично аз го смятам за доведено до крайност развитие от по-късна дата, тъй като изглежда невероятно подобен порядък да е просъществувал почти цяло хилядолетие. Това обаче не изключва възможността обществата на ранните храмостроители да са били също монархии.

Още първите внимателни френски наблюдатели отбелязали „естествения“ упадък на племето натчеси. Те се опитвали да го обяснят като проява на божията воля, но не пропуснали да изтъкнат и опустошителното действие на болести като едрата и дребната шарка, донесени от белите и оказали се фатални за индианците. При индианците, както и при натчесите, е трудно да се посочи една-единствена конкретна причина за тяхното измиране — един наблюдател дори съобщава, че индианките употребявали противозачатъчни средства. А някой си Дьо ла Вант, който живял сред натчесите през 1704 година, пише:

„Не мога да не ви уведомя, че, както по всичко личи, бог желае те да отстъпят мястото си на нови народи.“ И по-нататък уточнява: „Съвсем сигурно е, че в течение на шестте години, през които нашето племе се движеше по течението на реката, както те самите знаят, неговата численост е намаляла с една трета. Ето защо вярно е, че сам бог желае те да отстъпят мястото си на други.“^[173]

По всичко личи, че според французите бог е действал твърде бавно. През 1729 г. натчесите се вдигнали против френската експлоатация. Французите удавили въстанието в кръв и само няколко индиански семейства намерили убежище сред други племена, където, както се говори, били приети със страхопочитание и с тях се отнасяли много добре.

Така, след две хиляди и седемстотин годишна история (ако започнем от първите строители на погребални маунди) се загубват следите на последните строители на северноамериканските пирамиди, на онези племена, които от времето на Джеферсън продължават да отправят предизвикателства към науката, като окрилят фантазията и вдъхновяват по-нататъшните изследователски търсения.

17. Американският Голиат

С настоящата глава завършваме онази част от книгата, в която се разглеждат културите на Северна Америка, и навлизаме в съвършено друг, по-древен свят, в чието съществуване до 1926 г. повечето от американските антрополози и археолози не вярваха.

Какъвто и смисъл да влагаме в понятието „култура“ по отношение на историческите народи, няма никакво съмнение, че е съвсем правомерно да говорим за „култура на кошничарите“, за култура на пуебло, на хохокам и на различните групи могилостроители, защото всички трябва да бъдат разглеждани като развити и вече диференцирани общества, израснали върху икономическата основа на доместикацията на царевицата. Всички те представляват рязък контраст с бита на скитащите ловци, които са живеели хилядолетия преди тях и на малки групи са водели борба за съществуване с такива, измрели преди 10 000 години животни като огромния „космат мамут“, бизона и гигантския ленивец.

Останки от тези древни животни са намерени в изобилие, но дълго време се смятало, че няма да бъдат открити никакви следи от човешка дейност, датираща от тяхно време. Само Старият свят — така мислели всички — имал привилегията да бъде населен в такава дълбока древност.

В тази книга ние изтъквахме неведнъж заблужденията в изследванията на учените, както и техните постижения, за да покажем, че науката е в буквалния смисъл на думата постоянна борба за познание, за откриване на истината. Сега, когато завършваме един дял от древната история на Северна Америка и минаваме към новите находки и открития, бихме желали да запознаем читателя и с „правдивата, нравоучителна и забавна“ история на т. нар. Кардифски гигант, известен също под името „американския Голиат“. Тази история не е лишена от хумор, тъй като е свързана с една гигантска фалшификация, която, понеже е станала в Америка, естествено била в по-големи мащаби, отколкото където и да било другаде — а и фалшифицираната вкаменелост, за която ще стане дума, е била също над естествена големина. Този епизод показва обаче и колко малко е било известно тогава на науката за изкопаемите останки на първобитните хора.^[174]

 

 

Историята започва през 1866 г. в едно градче на щата Айова, и то — колкото и странно да изглежда — с един теологичен спор между собственик на тютюнева плантация и местния пастор. Пастор Търк категорично твърдял, че в древни времена е имало великани, тъй като за тях се споменава в Библията (и то на четири места!), а всичко, което е казано в Библията, е вярно. Плантаторът и фабрикант на пури Джордж Хъл окачествил това твърдение, както и обосновката му, като чиста нелепост. Според съвременната терминология пастор Търк би могъл да бъде наречен фундаменталист, а Джордж Хъл — агностик, понятия, абсолютно неизвестни на спорещите, тъй като едва през 1870 г. Томас Хенри Хъксли характеризира становища като това на Хъл с понятието „агностицизъм“, а фундаментализмът като възглед спечели отново многобройни привърженици в Съединените щати едва след Първата световна война.

Така или иначе, агностикът Хъл се разгневил до такава степен на „твърдоглавия“ пастор, че замислил невероятен акт на отмъщение — щом преподобният отец толкова вярва в съществуването на великани, той ще му поднесе един от тях!

Хъл не бързал. През юни 1868 г. го видели заедно с един негов приятел в гипсовата кариера при Форт Додж, щата Айова, където двамата откъртили огромен блок и го откарали, съблюдавайки най-голяма предпазливост и конспиративност. При транспортирането на петтонния блок, който те представяли ту като материал за паметник на Линкълн, ту за образец от „най-хубавия строителен камък“ в света, пътуващ за изложението във Вашингтон, Хъл трябвало да се пребори с многобройни трудности. По лошия четиридесеткилометров път до най-близката железопътна гара гипсовата камара разбила няколко каруци и под нея рухнал един мост. На гарата също възникнали трудности, но Хъл успял да докара блока невредим до Чикаго, където с него се заел каменоделецът Едуард Буркхарт. В резултат на бял свят се появил лежащ великан с дължина 3,17 метра и тегло почти тон и половина.

След това Хъл „дообработил“ скулптурата. Със специален назъбен чук направил на огромното тяло „пори“, след това, за да му придаде „достолепна възраст“, го облял с киселини и после, отначало с влак, а след това с каруца, го пренесъл в обкован с желязо сандък през Детройт и Сиракюз в градчето Кардиф, южно от Сиракюз, щата Ню Йорк, във фермата на своя роднина и съучастник Уилям К. Нюъл. Там великанът бил заровен в земята. Цялата история, чието начало поставил спорът със свещеника, струвала до този момент на Хъл 2 200 долара.

Сутринта на 16 октомври 1869 г., една година след „погребението“, мистър Нюъл уж съвсем случайно наредил на двама от своите работници да изкопаят зад хамбара кладенец. На дълбочина около метър копаещите се натъкнали на човешки крак и ужасени дотичали вкъщи. След няколко часа за находката знаели вече всички съседи, а няколко дни по-късно започнали да се стичат буквално хиляди хора, за да лицезрат гиганта, внимателно изваден от земята и изложен на показ с цялото си величие и каменнобледна красота.

Още от първия момент мненията се раздвоили. Все пак постепенно взело връх доста мъглявото становище на един уважаван бизнесмен, че „това не е дело на човешка ръка, а истински образ и дете на бога, живяло някога на земята“. Друг пък го обявил за забравен паметник на Джордж Вашингтон, а трети заявил, че е статуя, създадена от първите преселници-йезуити, за да плашат индианците. С течение на времето обаче все повече растял броят на гласовете, които утвърждавали, че това е тялото на огромен първобитен човек, вкаменило се преди хилядолетия — което било, разбира се, целта на Хъл. Между учените избухнал спор, когато Джеймс Хол, уважаваният директор на Нюйоркския държавен музей заявил, че това е „… най-забележителната находка, открита до ден-днешен в нашата страна“. В известно отношение той впрочем бил прав. Двама професори от Йейлския университет обаче решително възразили, че всичко е мистификация! За вестниците, разбира се, цялата история била добре дошла сензация, а за Джордж Хъл и Нюъл великанът станал буквално за една нощ доходно предприятие. Започнали да събират входна такса за разглеждането на „американския Голиат“, около фермата изникнали будки и павилиони, а от Сиракюз за превозването на любопитните се наложило да пуснат специален конен омнибус.

Само в един ден броят на посетителите достигнал три хиляди! Някакъв нюйоркчанин предложил 100 долара за „съвсем малко парченце от великана“. След няколко седмици в околностите били открити два нови ресторанта „Салон на великана“ и „Домът на Голиат“, в които се продавали три различни листовки „с единствено автентичните и верни“ описания на великана.

За да приключим с тази история — не може да се каже, че американската наука, колкото и да била млада тогава, се оставила да бъде напълно подведена. Още от самото начало били изказани няколко рязко критични мнения и скоро сериозните учени стигнали до заключението, че гигантът е всъщност гигантски блъф — фалшификат. Забавното обаче е друго — когато Хъл под натиска на критиките бил принуден да признае цялата истина и да разкаже действителната история, гласовете на тия, които твърдели, че великанът е вкаменелост на първобитен човек, съвсем не замлъкнали. Не друг, а големият лекар и есеист Оливър Уендъл Холмс превъртял зад ухото на гипсовата статуя отверстие и оповестил, че е попаднал на изключително интересни анатомични подробности. Философът и критик Ралф Уолдо Емерсън пък заявил, че явлението надхвърля границите на неговото разбиране, че е „удивително и несъмнено древно“. Може би никой от двамата не бил чул за публичното признание на Джордж Хъл, както сигурно не е знаел за него и студентът от Йелския университет, който написал реферат от 17 страници, обявявайки великана за прастаро изображение на финикийския бог Баал, той дори открил между лакътя и плещите на колоса йероглифи, които никой друг освен него не е видял.

Краят на тази история е напълно в духа на „комедия дел’арте“. Известният цирков магнат Файниъс Т. Барнъм предложил за гипсовия великан 60 000 долара. След оживени пазарлъци обаче го купил друг „импресарио“. Той закарал великана в Ню Йорк и го изложил на Бродуей, само за да научи след няколко дни, че два-три блока по-нататък хитрият Барнъм изложил в музея Ууд точно копие на великана — фалшификат на фалшификата, снабден с наглия надпис: „Оригиналът на всички кардифски великани“. Естествено, собственикът на първия фалшификат завел съдебен процес. Но възмущението на публиката, предизвикано от наличието на два великана, направило твърде горещ паважа на Ню Йорк под краката на двамата изложители и така „истинският“ колос започнал да пътува из страната. Показвали го тук и там, докато най-после интересът угаснал, след това за няколко десетилетия бил забравен, после още веднъж го „изкопали“ през 1934 г. за филма „Великият Барнъм“ и накрая той намерил заслужен покой в Музея на фермера в Купърстоун, щата Ню Йорк.

Всеки, който го види там (преди няколко години с помощта на трактор и десетина работници той беше преместен в друга зала) естествено се смее. Но по времето, когато бил изкопан, научното изследване на вкаменелостите дори в Европа имало едва тридесетгодишен опит, а в Америка само няколко практици работели в тази област.

При това положение, не е чудно, че са отбелязани и други подобни случаи, макар и не чак толкова драматични. Все пак един от тях е достатъчно интересен, за да разкажем и за него. Става дума за т. нар. „череп от Калаверас“, за който през 1866 г. един вестник писал следното:

„В Калифорния, в пласт от периода на плиоцена, е намерен човешки череп. Този череп принадлежи не само на най-древния пионер по тези места, но и на най-ранното известно човекоподобно същество въобще… Черепът е намерен от миньора Джеймс Уотсън в шахта на дълбочина 46 метра, на две мили от Ейнджълс, в окръга Калаверас, и предаден на търговеца Скрибнър, който го връчил на д-р Джоунс, който пък го предал на щатската геологопроучвателна служба… В публикувания от тази служба том е казано, че черепът е на човек, който е бил съвременник на мастодонта, но че характерът на находката доказва, че този човек вече е съществувал и преди появата на мастодонта.“

И наистина през 1880 г. професор Джосая Д. Уитни от щатската геологопроучвателна служба потвърдил това становище. Както сам съобщава, той изследвал мястото на находката не като археолог, а като геолог — черепът несъмнено произхождал от геоложки пласт, датиращ от самото начало на третичния период — плиоцена, а това означава, че неговият притежател е живял преди ледниковия период, т. е. находката датира отпреди няколко милиона години. Ако всичко това би било вярно, то човекът се е появил в Америка по-рано, отколкото в Азия, Африка и Европа. Интересното е, че първата шеговито-критична реакция дошла не от учен, а от писателя Брет Харт, тогава вече известен майстор на късия разказ.

През 1907 г., няколко години след появяването на неговите стихове, антропологът Алеш Хръдличка, който знаел вече далеч повече от своите предшественици, публикувал истината за „човека от Калаверас“. Това можело да бъде само шега — някой е поставил този череп в геологически пласт, от който той в никакъв случай не би могъл да произхожда.^[175]

Европейските учени нямат никакво основание да се подиграват по повод на изостаналостта на американската наука. Те не бива да забравят скандала с Пилтдаунския череп, разиграл се много по-късно, когато антропологическата наука беше вече много по-напреднала — този скандал приключи едва през 1953 година. Адвокатът Чарлз Досън намерил през 1908 г. в Хейстингс, Великобритания, парчета от череп и ги сглобил. Така получената реконструкция се превърнала в научна сензация и в продължение на почти пет десетилетия предизвиквала най-ожесточени спорове сред най-видните антрополози. Защото този череп принадлежал към някакъв биологически вид, който не се съгласувал ни най-малко с еволюционната теория. А и нямало как да се съгласува с нея. През 1953 г. с помощта на химически анализи бе доказано, че този череп е много изкусно съставен от два различни черепа — действително човешката черепна кутия е много стара, но челюстта е от съвременен орангутан! С Пилтдаунския скандал се занимала дори британската Камара на общините. И до днес не е изяснено кой е авторът на този гениален фалшификат!

Но да се върнем към Америка! Малобройните дребни и загадъчни находки поддържали надеждата у някои учени, че и в Новия свят ще попаднат на следите на хора, които биха могли да бъдат наречени „прадеди“ на народите, появили се изведнъж на историческата сцена през първото хилядолетие пр. н. е. вече като организирани обществени формации. Според най-общото мнение „най-древният жител на Америка“ едва ли се е появил по-рано отпреди 3000 — 4000 години. Големият френски учен, зоолог и палеонтолог барон Дьо Кювие през 1810 г. категорично заявява: „Изкопаем човек не съществува!“ Той говорел за Европа. Аналогични изказвания направиха и някои известни учени в Съединените щати през двадесетте години на нашия век, в смисъл че „човек от ледниковия период в Америка не съществува“! И двете страни се заблуждавали. Но ако такъв човек е съществувал, къде са следите от него?

Първият отговор на този въпрос дал един чернокож каубой. С неговото откритие навлизаме в действително праисторическия, странен и първобитен свят на ранните ловци.

18. Фолсъмският човек

В един пролетен следобед на 1925 г. чернокожият каубой Джордж Макджънкин яздел лениво покрай брега на един от безбройните аройоси — пресъхнали корита на потоци в североизточната част на щата Ню Мексико, недалеч от градчето Фолсъм.

Въпреки че повечето време гледал пред краката си, тъй като търсел следите на загубила се крава, той поглеждал от време на време и към другия бряг. Изведнъж там блеснало под лъчите на слънцето нещо бяло, подобно на кости, които стърчали от склона. Това му се видяло твърде необикновено и той спрял коня, за да ги разгледа. „В този момент — пише Хибън — голяма част от нашата ранна история висяла на косъм.“^[176] Защото ако този обикновен каубой не бил достатъчно любознателен, за да слезе от коня и да разгледа костите по-отблизо, кой знае колко още време трябвало да мине, преди в Северна Америка да бъдат открити първите следи от първобитните ловци от ледниковия период!

Той се оказал обаче любознателен. Прескочил сухото корито, покатерил се по брега, извадил нож и започнал да изравя костите. При това веднага му направило впечатление едно кремъчно острие, по-дълго и по-грижливо изработено от онези, които бил виждал дотогава — а с върховете на индиански стрели той бил добре запознат, тъй като те се срещали в изобилие по тези места. Още повече се учудил, когато изпод ножа му се отделила от твърдата почва цяла кост, каквато дотогава не бил виждал. На вид тя приличала на кост от рогат добитък, но била много по-масивна. Помислил ли каубоят в този момент за връзката между кремъчното острие и избелялата кост? Разбира се, той нямал представа, че е направил най-значителното откритие в праисторията на Северна Америка. Покопал още малко, пъхнал няколко парчета от кости в джоба си и след като потърсил още известно време изгубената крава, тръгнал към къщи, защото захладняло.

Не е ясно как се е разпространила новината за неговата находка. Във всеки случай още същото лято за нея научил директорът на природонаучния музей в град Денвър, щата Колорадо — Дж. Д. Фигинс. Той идентифицирал и костите, които му били изпратени. Каубоят с право ги сметнал за необикновени: те принадлежали на бизон, който бил изчезнал преди около 10 000 години и за разлика от бизоните, които преследвал Бъфало Бил, имал дълги рога и бил значително по-едър — т. нар. Bison taylori или, както сега предпочитат да го наричат зоолозите, Bison antiquus figginsi.

Наистина ли обаче кремъчното острие, намерено заедно с тези кости, произхождало от същия стратум? Тази възможност така развълнувала археолозите, че още през лятото на 1926 г. под ръководството ща Фигинс там били организирани първите системни разкопки. Намерили два вида остриета и недалеч от тях, до самите кости на бизона, още един с отчупена горна част. Било ли това достатъчно доказателство. За някои скептици — не! Не още.

Когато Фигинс, преизпълнен с гордост, посетил със своята находка няколко музея, за да я покаже на специалистите, той се натъкнал на недоверие. Противопоставили му стар, но убедителен аргумент — оръжието и костите биха могли случайно да се окажат в един пласт в резултат на външни влияния. Подкрепили го само учените от Американския природонаучен музей, където го посъветвали да продължи разкопките; това той и направил. През лятото на 1927 г. отново му провървяло, и то много повече. Фигинс намерил доказателство, че оръжието и скелетът на изчезналото животно са свързани едно с друго. Този път оставил кремъчното острие в положението, в което го намерил, без да го помести даже на сантиметър — „in situ“, както казват археолозите — и поканил колегите си да го видят. Стекли се много учени, тъй като всеки искал да стане очевидец на необикновеното откритие. Сред тези учени бил и видният антрополог Франк Х. Х. Робъртс Мл. Когато получил телеграмата, той тъкмо се намирал с Кидър на ежегодната конференция в Пекос. Когато видял находката, той веднага се убедил в голямата ѝ значимост, повикал и Кидър, който се присъединил към неговото мнение. Робъртс по-късно си припомня:

„Когато пристигна на мястото на разкопките (Робъртс говори за себе си в трето лице), той завари там директора Фигинс, неколцина членове от ръководството на Колорадския музей и д-р Барнъм Браун от Американския природонаучен музей в Ню Йорк. Д-р Браун току-що бе разкрил от пръстта каменното острие, което щеше да даде на всичките каменни върхове от този тип названието «фолсъмски». Нямаше никакво съмнение, че това е свидетелството за автентичната връзка между оръжието и костите. Върхът все още стърчеше между две ребра от скелета на животното.“^[177]

Що се отнася до типа на оръжието, той отбелязва: „Освен това бе установено, че това острие е съвсем различно от известните видове остриета, пръснати из тази част на Югозапада.“

Следващата година под ръководството на д-р Барнъм Браун били намерени и други находки. Този път попаднали на деветнадесет фолсъмски остриета — така започнали да ги наричат, за да ги отличават от останалите видове ранни оръжия. За разкопките от 1928 г. Робъртс пише:

„Някои измежду най-скептичните критици от предишната година сега се превърнаха във възторжени новопокръстени. Фолсъмската находка се приема като сигурно доказателство, че човекът е населявал Югозапада в много по-ранен период, отколкото се предполагаше по-рано.“

Съобщение за археологическо откритие рядко е предизвиквало такъв голям интерес в печата, както находката във Фолсъм. Тя засилила още повече интереса на американците към миналото на техния континент. Вестниците писали за откриването на американски неандерталец (от антроположка гледна точка пълна безсмислица) и едва след известно време, когато стихнал първоначалният възторг, изникнал главният въпрос: къде са тогава останките от човешкото същество, което е използвало това оръжие — хвърляно с ръка или изстрелвано с копиехвъргачка, защото при дължина на върха от 2,5 до 8 сантиметра можело да става дума само за връх на копие, а не на стрела (през 1928 г. учените вече знаели, че лъкът и стрелата са изобретение на индианците от късния период на „Кошничарите“). Във Фолсъм не била намерена нито една човешка кост! Можем веднага да добавим, че не е намерена и до ден-днешен — нито кост, нито череп, да не говорим за скелет, които биха могли да бъдат поставени в пряка връзка с фолсъмския връх.

Но вече неоспоримият факт, че тук действително са живели разумни хора, представители на Homo sapiens, се оказал потвърден и от други признаци, а не само от изкусно обработените каменни върхове. При всеки скелет на бизон без изключение липсвали прешлените от опашната част на гръбначния стълб. Това можело да бъде обяснено само по един начин — кожата на бизоните била одирана, а в такъв случай опашката остава винаги с кожата. На въпроса, защо е било правено това, лесно може да се отговори: древните ловци на бизони са използвали кожите било за облекло, било за закриване входовете на пещерите, или като меки черти или за всичко това заедно. И наистина редом с върховете на копия били намерени няколко издялани, заоблени камъка, които несъмнено били използвани като стъргала. С тяхна помощ фолсъмският човек изстъргвал месото и мазнината от кожата на животните.

Върху някои от костите имало нарези, които можело да бъдат направени само от нож, разбира се, от каменен нож — ясно е, че ловецът отрязвал своя дял заедно с костите. Странното е, че повечето от скелетите на животните били запазени цели, само в отделни случаи липсвала някоя част, например крак. Дали тези древни хора са си отрязвали само по някоя и друга пържола? Нима не взимали нищо друго от тези огромни туловища, от които можели да се изхранват със седмици? Означавало ли това, че те нямали постоянни жилища или лагер, а се хранели там, където им попадала жертвата?

Постепенно били изяснени и други неща. Там, където били убити бизоните, някога трябва да е имало малко езеро или поне по-голям вир. На това сега сушаво място по-рано трябва да е растяла сочна трева, както личи от тъмните ивици хумус по склона на брега, където каубоят намерил първите кости. Огромните животни идвали на водопой, ловците ги обграждали и ги избивали всичките в истинска кървава оргия.

Пак си задаваме въпроса, може ли по време на тези ловни акции да не е загинал поне един ловец? Да се нападат бизони само с копие в ръка е доста опасно начинание! Очевидно фолсъмският човек се е справял отлично с тази задача…

Кога са ставали тези ловни акции? Вече казахме — приблизително преди 10 000 години. Това е според датировката от 1928 г., извършена само въз основа на геоложката стратиграфия. Но геоложките данни обикновено са доста приблизителни и с течение на времето са правени и други опити за датиране. Някои предполагат, че скелетът на фолсъмския бизон датира отпреди 15 000 години, други смятат, че възрастта му е най-много 7000 години. На тези разногласия сложила край радиокарбонната датировка на Либи. Разбира се, тя не дава отговор на въпроса, колко дълго е бродел и ловувал из Северна Америка фолсъмският човек — както ще видим по-нататък, той оставил слели от свои оръжия и на други места, — но все пак фиксира времето, от което произхождат отделните находки. Оказало се например че един от обектите в щата Колорадо датира отпреди 10 000 ± 375 години!

Като че ли най-древният жител на Америка бил вече намерен. Скоро обаче други находки поставили под въпрос приоритета на фолсъмския човек. Някои учени, възразявайки срещу тезата за съществуването на човек през ледниковата епоха в Америка, изтъквали, че в нито една от многобройните тамошни пещери не са открити следи от него, докато — както показва европейският опит — човекът през ледниковата епоха е живеел именно в пещери.

И наистина следващата находка на древни оръжия, която доскоро заплашваше да измести фолсъмския човек от първото му място, бе направена в пещера.

19. Човекът от Сандиа

Същата година, когато били открити следите от фолсъмския човек, отряд № 13 на скаутите от Албукерк, щата Ню Мексико, се отправил към близката планина Сандиа, за да търси съкровища. Юношите се движели в разредения въздух на височина 2 210 метра над долината на пълноводната Рио Гранде.

Една пещера особено ги привличала, защото била трудно достъпна. Но когато влезли в нея и започнали да си пробиват път през пластовете прах, те се натъкнали на паднали скали и разочаровани се върнали обратно. Ако бяха преодолели това препятствие, щели да открият съкровище, но съкровище от по-особено естество. Така младите скаути пропуснали случая да направят едно от най-забележителните открития в древната история на Америка.

Почти десет години по-късно, през пролетта на 1936 г. (по онова време фолсъмският човек отдавна бил признат за най-древния жител на Америка и никой не се надявал да намери по-стар от него), един студент от университета на Ню Мексико Кенет Дейвис (неговото име носи сега друга пещера в тази местност) открил в град Албукерк следите от пребиваването на скаутите — кибритени клечки и други подобни, — т. е. стигнал до мястото, откъдето те се върнали, и решил да продължи по-нататък. Той бил обаче по-методичен от тях и първо събрал всичко, което успял да намери в най-горния слой прах. Сред находките нямало нищо необикновено за тази местност — връх от стрела, обработена като инструмент част от рог на елен, останки от древна плетена кошница и няколко керамични отломки. Всичко това той поставил в кутия от пури и отнесъл в университета. Тогавашният професор по антропология Франк С. Хибън бил изучавал някога и зоология, което в случая се оказало много полезно. Той разгледал находките и решил да проучи работата „из основи“.

Пет години по-късно, през 1941 г. Хибън написал своя научен отчет. Този отчет обаче привлякъл далеч по-малко внимание от една друга, увлекателно написана научно-популярна статия, която той публикувал в „Сатърди Ивнинг Поуст“ през 1943 г., вече по времето, когато служел като лейтенант във военноморския флот. В съответния грубовато сензационен маниер, характерен за американските масови издания, списанието представило статията на Хибън по следния начин:

„Досега предполагахме, че фолсъмският човек, живял преди 10 000 години, е бил нашият най-древен жител. Сега разполагаме с доказателства за съществуването на друг древен човек — на могъщия ловец, в сравнение с когото фолсъмският юначага се оказа същински поспаланко.“^[178]

 

 

Ако приложим строго научни критерии, въпросът за възрастта на човека от Сандиа, за чието откриване съобщил тогава Хибън, не е изяснен точно и досега. Трябва да припомним, че в края на 30-те години все още не бил открит методът на радиокарбонното датиране, който би посочил точно или поне приблизително древността на отделните находки, намерени в различните пластове. Когато Хибън направил своето поразително откритие, той изхождал единствено от относителната датировка на пластовете един спрямо друг, защото действително попаднал веднага на няколко ясно определени пласта, като само керамичните находки на повърхността могли да се датират с известна сигурност. Той ги определил като типични за културата пуебло и ги датирал приблизително отпреди петстотин години. Дори и тази възраст събудила интерес, но колкото по-дълбоко навлизали в пластовете, толкова разкопките ставали по-интересни и по-увлекателни.

Работата съвсем не била лека. Пещерата, която се сторила на Хибън твърде многообещаваща поради своето местоположение, приличала повече на тунел, отколкото на пещера — и то тунел с дължина 138 метра, който навлизал в масива под наклон с разлика във височините 22 метра. Въпреки че широчината на тунела възлизала на около три метра, той бил почти изцяло задръстен от купчини прах, трошляк и срутени скали, достигащи на някои места до тавана на пещерата. Археолозите, които работели под ръководството на Хибън, в по-голямата си част студенти — доброволни сътрудници, използвали само най-обикновени подръчни инструменти — лизгари, лопати, кирки, търнокопи, при което много често били принудени да работят по корем. Най-ужасен бил обаче прахът — при най-малкото съприкосновение с почвата той се вдигал на гъсти облаци, а при удар с лопатата едва се виждали светещите точки на джобните фенерчета и ставало толкова трудно да се диша, че се налагало археолозите да се сменят един друг на съвсем кратки промеждутъци от време. Вероятно при тези все по-влошаващи се условия те щели направо да изоставят работата, ако на 135-ия метър от входа не направили удивително откритие.

Всичко станало благодарение на случайност. Един от археолозите подплашил цял рояк прилепи и опитвайки се да избегне ударите на крилата им, се спънал и паднал, при което в ръката му се оказало нещо, което веднага му се сторило крайно забележително. Той пъхнал бързо находката в работния си сак и запълзял към изхода. По-нататък разказва Хибън:

„При светлината на следобедното слънце група археолози се събраха да разгледат находката. Даже тогава те не бяха сигурни какво точно е това. Находката представляваше парче от кост, но явно това не беше обикновена кост от обикновено животно. По форма тя напомняше късото извито острие на турски кинжал и изглеждаше някак позната. Оказа се, че е парче от нокът на гигантски ленивец (Gigant Ground Sloth), съществувал преди 10 000 години.“^[179]

Гигантският изкопаем ленивец е добре известен от други разкопки — той е няколко пъти по-голям от днешните си събратя. Сега в много американски музеи могат да се видят реконструкции на тези огромни животни. Със своя мръсножълт цвят на кожата и с бавните си, застрашителни движения те вероятно са правели страшно впечатление на тогавашните хора — особено уродлива била накуцващата им походка, тъй като поради голямата дължина на ноктите те се придвижвали, като стъпвали само на задната част на лапите си. Иначе били тревопасни животни и поради своята тромавост — сравнително лесна плячка за праисторическите ловци, които наведнъж получавали по над 700 килограма годно за храна месо! Защото има и редица други находки на кости от гигантски ленивец, открити, както при фолсъмските кости, заедно с първобитни оръжия, което доказва, че древните индианци са ловували и са яли това животно.

Тъй като гигантският ленивец е изчезнал преди около 10 000 години, към края на последния ледников период, възрастта на находката могла с увереност да бъда определена като „по-голяма от 10 000 години“.

Въпреки че това откритие не било първо по рода си, то представлявало особен интерес. От него ставало ясно, че пещерата е била използвана поне като временно убежище от гигантския ленивец още преди 10 000 години. Но имало и друга възможност. Може би в пещерата били донесени само части от тялото на този ленивец? Защото не намерили цял скелет, както би станало в случай че самотното болно животно е умряло в своето последно скривалище. Не би ли било възможно тогава — ето най-вълнуващият въпрос — да бъдат открити в пещерата и следи от тогавашен човек, съвременник на това животно. Подчертаваме съвременник, тъй като през по-късно време в пещерата наистина са живели хора, както свидетелствали още първите находки на студента Дейвис — върховете на стрели и керамиката.

„Ето че ни се представи — пише Хибън — златният случай да направим едно откритие с епохално значение.“^[180]

Сега вече разкопките трябвало да бъдат поставени на по-сериозна основа. В подножието на каньона построили лагер, а към досегашните инструменти се прибавили и маски срещу праха. Но и маските не предпазвали достатъчно срещу облаците прах, който се наслагвал в дробовете и предизвикал у неколцина от копаещите сериозни бронхиални заболявания. Едва след няколко месеца намерили ефективно защитно средство, нещо като огромна прахосмукачка — спуснали дълги гумени маркучи дълбоко в пещерата и чрез тях изсмуквали облаците прах навън.

Благодарение на всичко това успели да прокопаят първата шахта в пода на пещерата. Този път археолозите работели при по-благоприятни условия, отколкото във Фолсъм, по протежение на пресъхналото речно корито, където пластовете трудно се разграничавали поради отмивания на почвата от водата, свличания, размествания и други подобни. В пещерата Сандиа пластовете се редували съвсем отчетливо един над друг. По-нататък Хибън пише:

„Образуването на пластовете в пещерата трябва да бъде отнесено най-вече към периоди, характеризиращи се с процеси, които са протичали в самата нея. Но в дадения случай възможността за външни влияния като речна ерозия или случайни наводнения практически е изключена. Всички материали в пещерата, както изглежда, произхождат от естествени отлагания и наслоявания. В нея няма елементи, привнесени отвън, нито пък разместване на намиращите се вътре първични наслоявания поради действието на външни фактори. При това положение тези наслоявания може да се разгледат като първични и да се преценяват според относителното им местоположение.“^[181]

Имало шест пласта (както ясно личи от приложената скица). Най-отгоре лежал пласт прах, плътно примесен с натрупалите се за стотици години екскременти от прилепи. После следвала тънка, но извънредно твърда корица от калциев карбонат, чиято твърдост именно заставила скаутите от Албукерк да се откажат от търсенето на съкровища; сега помощниците на Хибън трябвало да я разбиват с каменарски чукове. След нея идвал третият пласт, наречен в съответствие с находките в него „фолсъмски“. Под него имало пласт от жълта охра, а след това идвал най-важният и най-ранният културен пласт, в който били направени откритията — него нарекли „Сандиа“. Той бил последният със следи от някаква култура. Под него имало само глина, а после — плътната скала на планината.

Това сухо изброяване — резултат от четиригодишни трудни разкопки — не говори нищо за вълненията при откриването на всеки нов пласт и на всяка нова находка, указващи на все по-ранни хилядолетия от миналото на Америка. И пак Хибън:

„Поради праха, листата и другите отпадъци трябваше да започнем първия изкоп в близост до входа. На дълбочина няколко стъпки под повърхността попаднахме на парчета от кости, зъби и дори части от копита и рога на животни, за които знаехме, че вече са отдавна изчезнали. От пръв поглед определяхме дебелостенните кости на мамута и мастодонта. Тук имаше копито от камила, там — долна челюст от големия праворог бизон. От времето, когато мамутът и мастодонтът са бродели из предпланините и каньоните на планината Сандиа, бяха минали много хилядолетия.“^[182]

Най-после настъпил вълнуващият миг, когато се появила действително първата значителна находка. „И тогава го открихме! Беше като зациментиран в плътната маса от кости на камили и бизони! Първият кремъчен връх, несъмнено издялан от човешка ръка! Той свидетелстваше, че тук е идвал човек, който е срещал тези животни, убивал ги е и ги е домъквал в пещерата. Това беше вече убедително доказателство!

Кремъчният връх напомняше за човешките ръце, които са го изработили, и естествено за самия човек. Не беше трудно да си представим такъв човек — древния пещерен жител на Америка. Той трябва да е седял на същия този камък край входа на пещерата и да е гледал пасящите долу, в каньона, бизони и камили. Как ли е изглеждал? Ние разполагахме с кремъчния връх, изработен от него. Сега оставаше да издирим самия ловец.“^[183]

Кремъчният връх на копие, който намерили във фолсъмския пласт на пещерата Сандиа, бил до такава степен с познатия тип от Фолсъм, че нямало никакво място за съмнение относно неговата принадлежност към същата епоха. Това давало възможност за сигурна датировка: сега се смята, че фолсъмският човек е живял преди 10 000, най-много преди 11 000 години. Но изглежда, че самият фолсъмски човек е изчезнал заедно с животните, които той ловувал. Археолозите от пещерата Сандиа се надявали, че ще успеят да открият следите от някакво междинно звено — следи от хора, живели след фолсъмския човек, и по този начин да установят еволюционната връзка с много по-късните „Кошничари“. Тази надежда се оказала — за щастие — твърде скромна. Защото, колкото и да е невероятно, те открили следи не от по-късен, а от по-рано съществувал човек.

Под фолсъмския пласт се намирал пласт от жълта охра с приблизително половината от неговата дебелина. Когато минали и през него, в петия пласт открили деветнадесет върха от копия и силно напластени с варовик кости, които обаче благодарение на запазените зъби лесно идентифицирали като останки от изчезналия вид кон Equus excelsus, бизони, камили, мастодонти и мамути. Пластът охра толкова отчетливо разделял тези находки от фолсъмския пласт, щото не можело да има никакво съмнение, поне по онова време, че били открити следи от човека, живял преди фолсъмския човек.

Това откритие било почти също такава научна сензация както фолсъмската находка от 1925 година. При това върховете, намерени в пещерата Сандиа, ясно се различавали от фолсъмските. Средната им дължина била по-голяма, не били така добре обработени и явно говорели за по-примитивна степен на развитие.

Археолозите веднага се впуснали в дръзки разсъждения. „Много вечери около огъня, след като се бяхме измили от праха на разкопките през деня, чак докато дойдеше време за лягане, ние разговаряхме за «човека от Сандиа». Обикновено тези разговори свършваха със заключението, че той вероятно е изглеждал точно като нас. И че ако го срещнехме на улицата, облечен в съвременен костюм, едва ли бихме се извърнали да го изгледаме.“^[184]

Всеки добър археолог си позволява от време на време да пофантазира. В този случай обаче те отишли твърде далеч. Разкопките приключили по същия начин, както и във Фолсъм: учените намерили оръжието на древния човек и костите на животните, които той убивал, за да се храни, открили и следите от две огнища, край които сигурно е седял, следователно не можело да има никакво съмнение в неговото съществуване. Не намерили обаче каквато и да било следа от самия човек — нито част от кост или поне някой от зъбите, с които отхапвал от месото на мамонта.

Въпреки всичко откритието било изключително. То доказвало, че културната история на човека в Северна Америка е започнала по-рано, отколкото се предполагало дотогава. Колко дълго е траело наслагването на пласта охра, който отделял фолсъмския пласт от лежащия под охрата пласт Сандиа?

По времето, когато още не съществувало радиокарбонното датиране, нямало начин да се заемат с прякото решаване на този извънредно важен въпрос. Единствено геологията могла да хвърли някаква светлина върху проблема. Геологът, решил да се залови с тази задача, бил Кърк Брайън от Харвардския университет.

 

 

Съобщението, направено от Брайън след грижливо изследване на пещерата, обхваща 19 страници, като заглавието му дава представа и за използвания метод на работа — „Корелация на пластовите наслоявания в пещерата Сандиа, щата Ню Мексико, с хронологията на ледниковия период“ („Correlation of the Deposits of Sandia Cave, New Mexico, with the Glacial Chronology“). То било публикувано като приложение към научната статия на Хибън от 1941 година.

Хронологията на ледниковия период е научна специалност, която проучва редуванията на периодите на заледяване. Вече отдавна било известно, че над Северна Америка са преминали същите ледникови периоди, както и над Европа и Азия. Тези големи заледявания се редували на вълни, идвали и се оттегляли. Когато Кърк Брайън разгледал пещерата през 1939 и 1940 г., по време на последната фаза на разкопките, той открил в пластовете следи от редуващи се влажни и сухи периоди — отражение от настъпващите ледникови периоди и от съответстващите им промени на климата, защото самите ледове никога не достигали в близост до планината Сандиа, а камо ли на нейната височина.

За по-голяма точност ще цитирам един важен пасаж от изложението на Брайън:

„Ръководителят на разкопките в пещерата д-р Франк С. Хибън е разгледал и анализирал културните и животинските останки и тяхната археологическа взаимозависимост. Затова следващата студия е посветена главно на геоложките проблеми в пещерата и на опита да бъдат свързани наслояванията в нея с хронологията на ледниковите периоди. Тази връзка дава основание да бъде направено заключението, че пластовете с откритите в пещерата находки са се формирали през период на по-голяма влажност, който отговаря на времето на последното настъпление на ледника от Уисконсинския период. Връхната точка на този период е представена от стерилните наслоения от охра, които следователно, според приетата в момента периодизация, имат номинална възраст от около 25 000 години. Хората от фолсъмската култура са живели в пещерата малко след тази дата, а хората от културата Сандиа — непосредствено преди нея.“^[185]

Оттогава насам този метод на датиране бе подложен на доста много критики. За да изясним неговата същност, ще цитираме и краткото обобщение на Хибън:

„Все пак разполагах с неопровержими доказателства, че човекът от Сандиа е живял преди фолсъмския човек. Нещо повече, допълнителни данни говорят, че пещерата е била първоначално суха, после влажна, отново суха, пак влажна и накрая суха — каквато беше и по време на разкопките. Професор Брайън с готовност обясни причината за тези редуващи се сухи и влажни периоди.

По времето на последното голямо заледяване на континента, както е известно, придвижването на ледовете е ставало във вид на последователни езици или приливи. В продължение на период от няколко хилядолетия тези огромни маси континентален лед неведнъж са настъпвали и после са се стопявали или са се оттегляли. Когато континенталният лед се придвижвал напред, климатът ставал влажен, дъждовен и студен; когато ледът се отдръпвал, настъпвало сухо време с по-малко, дъждове. Следователно влажните и сухите периоди в пещерата Сандиа са съответствали на напредванията и оттеглянията на северните континентални ледове.“^[186]

Според Брайън следователно трябва да се предполага, че човекът от Сандиа е живял, ловувал и обитавал тази пещера преди 25 000 години!

Тази датировка опровергава всички приети дотогава хипотези за появата на първия човек в Америка — във всеки случай, поне хипотезите на археолозите. Брайън обаче бил представител на друга наука, поради което археолозите критикували неговото становище предпазливо, въпреки че самият Брайън — и това трябва да се подчертае — съвсем не говорел с категоричен тон и излагал заключенията си с цялата резервираност на специалист, който навлиза в чужда за него научна дисциплина. Така например, след като формулира датировката си от 25 000 години, той прави следната уговорка:

„Този ход на доказателствата съдържа очевидни и неизбежни грешки, ако последователността на събитията в пещерата, изведена въз основа на редуването на пластовете в нея, е неоспорима, то свързването на тези пластове с определени климатични изменения може да е погрешно. Ако пък това тълкуване е правилно, винаги е възможно корелацията между тези изменения и динамиката на общия климатичен ритъм да е погрешна. Освен това нашите знания за климатичния ритъм, за числеността, продължителността и амплитудата на неговите колебания все още са непълни.“

И отлага окончателното изясняване на проблема в бъдеще:

„Едва когато в бъдеще благодарение на нови находища бъде реконструирана цялата археологическа последователност, корелациите, основаващи се на общата хронология на климатичните колебания, ще могат задоволително да бъдат обосновани.“^[187]

И наистина редица видни археолози скоро започнали да изразяват съмнения, които не се разсеяли и след като Хибън по-късно се позовал на радиокарбонната датировка, която като че ли също потвърдила възрастта от 25 000 години. През есента на 1965 г. имах възможност да разговарям лично с него и по това време той беше твърдо убеден в тази датировка. Някои археолози обаче оспорват и тази радиокарбонна датировка по различни причини. Гордън Р. Уили от Харвардския университет пише по този повод през 1966 г., че „досега радиокарбонното датиране не е дало сигурни резултати нито за фолсъмския пласт, нито за пласта Сандиа в пещерата Сандиа…“^[188] По-нататък той се позовава на новите изследвания на Дж. А. Агохино, който поставя под съмнение дори иначе тъй убедителното разделяне на двата пласта от слоя охра, като не изключва възможността върховете на копия от фолсъмския пласт и от пласта Сандиа първоначално да са се намирали в един и същи пласт.

Към това трябва да добавим, че през 30-те години бяха намерени т. нар. върхове Кловис (наречени така по името на находището), обработени по същия начин като фолсъмските, но значително по-големи по размери, всъщност най-големите открити досега — някои от тях имат дължина до 12,3 см. Благодарение на точната радиокарбонна датировка на околните находки, върховете Кловис бяха датирани към 9200 г. пр. н. е., а фолсъмските върхове — към 9000 — 8000 г. пр. н. ера.

Фредерик Джонсън предпазливо обобщава проблема Сандиа по следния начин:

„Струва ми се — пише той, — че върховете Сандиа в Северна Америка са стари, вероятно толкова стари или дори още по-стари от върховете Кловис или Фолсъм, но възрастта им не може да бъде определена още със сигурност. Това не значи, че те са най-старите върхове на континента или че са принадлежали към сечивата на най-древния жител на Америка. Неотдавнашните находки във Вашингтон, Орегон, Британска Колумбия и северозападните територии свидетелстват с доста голяма вероятност, че в Северна Америка са живели хора преди Сандиа или Фолсъм.“^[189]

Сега всъщност едва ли има археолог освен Хибън, който да определя възрастта на върховете Сандиа на повече от 12 000 — 13 000 години. А как стои въпросът с другите върхове, които са намерени?

20. Светът на първобитните ловци

Има нещо призрачно в нашата представа за първобитния ловец в Северна Америка, Неговият дух витае в горите на Изтока, в прериите и пустините на Запада, от северната Аляска до южния Тексас. Навсякъде той е оставил следи от своето пребиваване, преди всичко оръжия, но също и обработени кости на огромните животни, които е убивал, както и въглени от огнищата, където е пекъл тяхното месо.

Но къде е той самият? Както в случая с фолсъмския човек, археолозите не са успели да намерят кости на човека от Сандиа, чиято ръка употребявала смъртоносните оръжия. Всеки път, когато решавали, че са попаднали на негови останки, на част от череп или от скелет, датиращи от онези далечни времена, възниквали толкова много съмнения относно хронологическата връзка със съответния вид оръжие, че било невъзможно да се стигне до единно становище. И въпреки това в следващата глава ние можем да изясним някои неща.

Трябва още веднъж да напомним на читателя, че преди фолсъмската находка от 1925 г. (в специализираната литература се съобщават също годините 1926 и 1927 в зависимост от това, дали авторът пише за откритието на тъмнокожия каубой, за първото посещение в пещерата или за първите разкопки), но във всеки случай преди 1927 г. сред археолозите преобладавало мнението, че появата на най-древния жител на Америка не датира по-рано от 4000 години, или с други думи, че за човек от ледниковия период не може да става и дума.

За цяло поколение изследването на миналото било възпрепятствано по-специално от една личност — Алеш Хръдличка от Бюрото по етнология във Вашингтон. Този човек със заслуги в много области в дадения случай проявил удивително упорство. Той бил чудак и в други отношения — така например въвел като правило всички негови сътрудници да завещават черепите си за научни изследвания. Собственото си тяло обаче наредил да бъде изгорено, а пепелта да бъде смесена с пепелта на първата му жена и урната с праха да бъде съхранявана в Смитсъновия институт.

Той използвал безогледно своето влияние върху младите специалисти. Геологът Кърк Брайън веднъж казал на своите студенти по време на „управлението“ на Хръдличка: „Ако вие някога намерите доказателства за съществуването на човек, свързани с много древни материални останки, внимателно ги скрийте, но не забравяйте за тях.“^[190]

За практическата роля на влиянието, което е упражнил Хръдличка, пише още през 1940 г. Х. Х. Робъртс Мл, — той казва, че всеки млад антрополог, геолог или палеонтолог, дръзнал да прояви най-малкото недоволство от този диктатор, рискувал кариерата си.^[191] Дори през 1928 г., когато за всички учени било вече ясно значението на фолсъмската находка, на едно от заседанията на нюйоркската Академия за медицински науки Хръдличка категорично отрекъл възможността за съществуване на палеоиндианци (така наричаме днес хората, които ловували изчезналите вече праисторически животни). Както пише Уилмсън, „притиснат до стената, Хръдличка отричаше всичко, за да защити становището си, че човекът в Америка би могъл да бъде каквото и да било, всякакъв, само не древен по произход“.^[192] В края на краищата обаче се натрупали толкова много находки, че даже скептиците били принудени да замълчат.

Когато през 1939 г. Х. Мери Уормингтън от Природонаучния музей в Денвър се опитала да събере и публикува всичко известно дотогава за първобитните ловци, тя успяла да направи това в 80 страници, като цитирала 92 заглавия. Когато след осемнадесет години, през 1957 г., тя отново издала своя днес прочут, справочник „Древният човек в Северна Америка“ („Ancient Man in North America“) и се опитала да обобщи целия нов материал, колкото и да се стремяла да бъде кратка, имала нужда вече от 322 страници и са посочени 586 заглавия!

Издадената до настоящия момент обаче литература върху проблема на палеоиндианците въз основа на безбройните разкопки е наистина необозрима. Вече не е възможно написването на един изчерпателен труд, който да обхване целия натрупан материал, всяка находка — дошло е времето на обобщителните обзори. И е показателно, че първият, който се осмели да направи всеобхватна и при това крайно увлекателна компилация по този въпрос, не е специалист, а един бивш театрал от Бродуей, продуцент на филми в Холивуд, автор на една отлична история на киното и страстен археолог-любител — Кенет Макгауън. Неговата първа, много резервирано посрещната от учените книга под заглавие „Първобитните хора в Новия свят“ („Early Men in the New World“) получи одобрението на специалистите едва през 1962 г., малко преди смъртта му, когато се появи новото, преработено издание с предговор, написан от един от сътрудниците на Американския природонаучен музей, и под грижливата и старателна редакция на антрополога Джордж А. Хестър.

Находките край Фолсъм се отличават от всички останали по това, че за късо време бяха потвърдени от многобройни аналогични открития. Най-големият успех за археолозите беше намирането на находището Линденмайер, наречено така на името на собственика на терена. През 1934 г. двама братя изпратили в Смитсъновия институт сензационното съобщение, че са открили лагер на праисторически човек. Франк Х. Х. Робъртс Мл., вече признат като специалист след участието му във фолсъмските разкопки, веднага се отправил към мястото на находката и… видял там много повече, отколкото във Фолсъм.

Действително на това място са станували някога хора от фолсъмската епоха, и то в продължение на години. И тук те оставили следи от ловната си дейност — връх от копие, все още стърчащо в гръбначния стълб на един Bison antiquus. Но това било само началото. В продължение на пет години Робъртс изкопал почти 6000 каменни сечива и други останки.

Когато днес гледаме изгорения от слънцето, безрадостен пейзаж, струва ни се чудно как някога хората са могли да изберат тъкмо това място за свой лагер. Преди всичко обаче те не са живеели тук постоянно — това били ловци-номади и вероятно са се събирали тук само през определени годишни времена. Освен това, както доказват геолозите, преди 10 000 години тази земя била влажна и плодородна.

Робъртс намерил кремъчни ножове и остри като бръснач остриета, сатъри за месо, тънки, шлифовани и остри като игли кости и тежки каменни чукове. Освен това имало костени шила, използвани несъмнено за пробиване на дупка в животински кожи, и грижливо направени хоризонтални прорези от кости. Тъй като тези дискове нямали отвори за нанизване, както при огърлиците или гривните, възможно е това да са първите американски жетони за игра!^[193]

Когато дълго след това били направени първите радиокарбонни измервания, оказало се, че възрастта на находките е 8820 г. пр. н. е. — така блестящо се потвърдили предположенията на първите археолози, работили във Фолсъм, които стигнали до същата цифра само въз основа на геолого-стратиграфските данни.

Междувременно обаче била направена нова находка, която извадила на бял свят и друг първобитен човек, по-точно казано, пак оръжието, което той е използвал. Това отново били върхове от копия, но твърде различни от фолсъмските върхове. Първите екземпляри се появили още през 1931 г. но решаващата находка е направена през 1932 г. в Кловис, щата Ню Мексико, недалеч от границата с Тексас.

Може би е вече малко отегчително отново и отново да съобщаваме, че първите следи са открити от любители. Така било обаче и този път, когато още веднъж те трябва да бъдат похвалени затова че веднага съобщили за своята находка на специалиста археолог Едгар Б. Хауърд от музея на Пенсилванския университет. В продължение на четири години Хауърд, а след него Джон Л. Котър изследвали бреговете на древни пресъхнали езера. Там някога бродели стада от гигантски животни и отдавна изчезналите древни американски камили и коне. На площ от много мили били пръснати различни оръжия на праисторически ловци. И тук някои от кремъчните върхове стърчали между ребрата на животните, което не оставяло съмнение, че човекът и животното са съществували по едно и също време. Върховете били по-дълги от фолсъмските — от 5 до 12,5 сантиметра.^[194]

Разкопките продължил Е. Х. Селърс, който работи в продължение на три сезона — от 1949 до 1951 година. Този път успели с точност да изяснят, че върховете Кловис са по-стари от фолсъмските. В ясно обособени стратиграфски пластове открили в най-горните два — безспорни останки от Фолсъмската култура, а в най-долния — безспорни останки от културата Кловис. Най-малкото четири мамута убили на това място ловците от епохата Кловис — скелетите на животните били напълно запазени.

Геолозите определят максималната възраст на пласта Кловис на 13 000 години. При това положение културата Кловис би трябвало да заема средно място между Сандиа и Фолсъм. Някои археолози обаче смятат, че трите култури са се застъпвали по време. С това стигаме до спора за датите, който не е завършил до наши дни.

 

 

В началото на 50-те години работници, надзиравани от Емил У. Хаури, разтоварили пред Аризонския университет в Туксон необикновен товар. Това бил гипсов блок с обем един кубически метър. В този блок били споени ребра, гръбначен стълб и лопатка от мамут, а между тях пет върха на копията, убили грамадното животно. Блокът бил образуван, след като на мястото на находката останките от скелета и оръжията били обвивани с напоени в гипс платна, докато се превърнали в плътна, годна за транспортиране, компактна маса.

Находката произхождала от обекта Нако, наречен така на името на едно селище в Аризона, близо до мексиканската граница. Находището било открито още през 1951 г. пак от любители (както и следващата находка, за която ще говорим). През 1952 г. със системното изследване се заел Хаури.

И тук между геолозите и физиците възникнало разногласие по въпроса за датировката. Геологът Ернст Антевс бил на мнение, че според положението на костите в пласта, където била открита находката, тяхната възраст възлиза на 10 000 до 11 000 години. Според други геоложки изчисления възрастта на костите достигала 13 000 години. Университетската лаборатория за радиокарбонно изследване обаче по-късно установила: 9250 години.

За Хаури нито една от тези датировки не била удовлетворителна, но той предсказал през 1953 г., че в този район ще бъдат открити кости и на други мамути, които ще дадат допълнителен материал за датиране, и се оказал прав.^[195]

Още през 1955 г. Едуард Ф. Ленър, като оглеждал на 18 км северозападно от Нако, по течението на реката Сан Педро, участък земя, който възнамерявал да купи, открил гигантски кости той съобщил за това на Хаури, който по-късно изрично възхвалява гостоприемството и отзивчивостта на съпрузите Ленър. Те междувременно купили фермата и с най-голям интерес наблюдавали последвалите разкопки. През 1955 — 1956 г. на територията на фермата били намерени 13 върха от епохата Кловис (за някои от тях това не може да се твърди със сигурност), 8 каменни сечива, очевидно използвани за клане на животните, две огнища с останки на овъглено дърво (най-удобният материал за радиокарбонно датиране) и скелетите на девет малки мамута. Имало също кости на бизон, кон и тапир. На Хаури му провървяло — продължителните проливни дъждове през 1955 г. силно оголили повърхността на терена, но дори това се оказало недостатъчно и на археолозите се наложило с помощта на булдозери да прехвърлят хиляди тонове пръст, за да проучат целия ареал.

Как стоял при този случай въпросът с датировката?

Отново имали думата първи геолозите. И отново Антевс стигнал до много стара възраст — между 10 000 и 15 000 години. Неговото окончателно заключение гласи: „В находищата Нако и Ленър са ходили на лов за мамути преди 13 000 години или още по-рано.“^[196] Но физиците били на друго мнение. Радиокарбонно датиране на материали от три съседни огнища, намерени в същия пласт с другите находки, било направено в лабораториите на три университета — Аризонския, Мичиганския и Копенхагенския. Резултатите, получени в Аризона, били поразителни.

Хаури накратко съобщава: „Най-малкото три от датировките, направени от лабораторията в Аризона — 7205 ± 450 за първото огнище, а също 7022 ± 450 и 8330 ± 450 за второто — са неприемливи… Ясно е, че тук има някаква грешка.“^[197]

Но каква?

Всъщност всичко било съвсем просто. Двете първи дати показвали относителната еднаква възраст на огнищата. При второто огнище обаче има две датировки с 1308 години разлика! Никакво огнище не би могло да бъде използвано толкова дълго време! Но това съвсем не било най-лошото. Скоро пристигнали данните от изследванията в Копенхаген и Мичиган. Копенхаген съобщил за възраст 11 180 години, а Мичиган — 11 290 години.

Единственото обяснение е, че учените от лабораторията в Аризона най-малкото в един от случаите са обработвали материал, замърсен поради странични въздействия. Те разработили метод за неутрализиране на тези замърсявания и направили нови проби. В единия случай определили възраст 10 900 години, в другия — 12 000.

Тук имаме почти класически пример за трудностите при радиокарбонното датиране, за които разказахме в главата, озаглавена „Часовникът на времето“. Когато се случи нещо подобно, всичко се решава от опита и знанията, натрупани в хода на археологическата работа. Хаури предпазливо прави равносметка:

„Изглежда, че датировката 11 000 до 12 000 години за времето, когато е станало клането на мамутите, не е далеч от истината, въпреки че не съвпада с данните на Антевс.“^[198]

Всичките тези дати около праисторическите ловци варират в пределите на един период между 9000 и 13 000 години. Тук възниква въпросът: не са ли съществували и по-древни ловци? И как стои работата с интервала от време между съществуването на тези ловци и по-късните, близки до нас, култури на уседналите племена, занимавали се със земеделие, строили трайни сгради, пуеблоси и маунди? Та тук става дума за един период от хилядолетия!

На този въпрос има няколко отговора.

 

 

В края на главата, посветена на човека от Сандиа, беше дадена думата на Фредерик Джонсън, който обръща внимание на възможността за съществуването на още по-древен човек от каменния век в Америка. През 1933 г. Фенли Хънтър при изследване в терена по поръчение на Американския природонаучен музей намерил в Южна Невада, близо до градчето Тюл Спрингс, „многообещаващи кости“. „Заедно с костите бе намерена обсидианова люспа, оформена от човешка ръка, чиито нащърбвания, изглежда, са възникнали в резултат на употреба.“^[199] Между 1933 и 1935 г. Марк Р. Харингтън на няколко пъти изследвал това място. През 1955 г. изобретателят на радиокарбонното датиране Либи определил възрастта на останките от дървени въглища на повече от 23 800 години — но колко повече, не можел да каже. Намерили едно огнище с всички признаци, че там са били разрязани и печени парчета от камила. Няколко години по-късно нова радиокарбонна датировка посочила за това огнище още по-голяма възраст — 26 000 — 28 000 години!

Разбира се, тези данни предизвикали сензация и за тях съобщила цялата американска преса. Трябва обаче да отбележим, че в последно време подобни съобщения се появяват по вестниците почти всяка година — повечето пъти преждевременно. Би било по-добре такива сведения да не се разгласяват, преди те да бъдат потвърдени от по-нататъшни изследвания, които за съжаление често поставят нещата в друга светлина, както в случая с находката в Тюл Спрингс. Първоначално в получената датировка на Тюл Спрингс повярвала дори крайно предпазливата Х. Мери Уормингтън. През 1962 — 1963 г. обаче Ричард Шатлър Мл. с група различни специалисти проведе нови разкопки и още веднъж провери резултатите от старите. И Мери Уормингтън трябваше да коригира становището си:

„Оказа се, че образците, използвани за предишния радиокарбонен анализ, са били смесица от два пласта с доста различна възраст, въпреки че въз основа на резултатите от първите, частични разкопки изглеждаше основателно да се приеме, че произхождат от един и същи културен пласт. Датировки, получени въз основа на такива смесени проби, нямат, разбира се, никакъв смисъл.“ А какъв е бил новият резултат? В едно находище, датирано между 9200 и 8000 г. пр. н. е., бе намерено „единственото неопровержимо доказателство за човешко присъствие — каменна стъргалка за кожи и няколко други отломки“.^[200]

Така още една надежда угаснала, но преди това вече се появила друга. Колкото и странно да е, новото откритие било направено на един остров.

Този остров е Санта Роса, на 72 км от бреговете на Южна Калифорния. Загадката тук била как древният човек е съумял да преодолее такова водно пространство. Геолозите обаче доказали, че по време на последния ледников период морското равнище трябва да е било много по-ниско. Въпреки че и тогава не е имало провлак, разстоянието до материка е било не повече от три километра и човек е можел да доплава на острова с помощта на дървесно стебло. Използването на такива примитивни средства за придвижване говори за неутолимата любознателност на древните хора.

Намерили останки от стотици малки мамути, очевидно разновидност на мамутите-джуджета, които лесно се ловували. И отново имало многобройни указания, че тогавашният човек ги избивал като в кланица. Черепите на животните били разчупени, очевидно за да могат древните ловци да се доберат до такъв деликатес като мозъка. През 1956 и 1960 г. Фил. К. Ор съобщава^[201] за извършено радиокарбонно датиране. Резултатите са: 29 650 години — наистина с много голям диапазон на неточност — ± 2500 години. А изследването на едно изгнило парче от кипарис, което лежало под скелетите на два мамута, дало възраст само 15 280 години.

Танцът на датите продължава. Редица археолози се отнасят крайно скептично към всякакви датировки, надхвърлящи 20 000 години. Както ще видим в следващата глава обаче, данните в полза на съществуването на човек в Америка през такава древна епоха все повече натежават.

 

 

Вероятно едва бъдещото поколение археолози ще съумее да установи действителната връзка на приемственост между палеоиндианците от ледниковата епоха, които ходели на лов за едрите праисторически животни, и пуебло-индианците и могилостроителите. Но и сега нещо е направено по този въпрос.

Когато ледниковите маси на американския континент започнали все повече да се отдръпват и климатът се изменил, а големите животни започнали да изчезват, не е изключено на континента да са нахлули една или няколко нови вълни пришълци от Азия, въпреки че и някои от предишните имигранти може да са се приспособили към променените условия. Няма съмнение, че първобитните ловци се прехранвали не само чрез лов — те несъмнено събирали и различни плодове, орехи и корени на растения. „Наистина човекът обединява в себе си двете крайни склонности на млекопитаещото — вегетарианство и хищничество, поради което цял живот не му е ясно овца ли е или тигър“ — отбелязва с присъщата си ирония Ортега-и-Гасет.^[202] Също така несъмнено е, че през следващите хилядолетия „събирането на храна“ започва да придобива все по-голямо значение. Отделните родове и племена започвали да водят все по-заседнал живот и все повече пещери се превръщали в техни постоянни жилища или най-малкото в обичайни убежища по време на суровите годишни времена. През 1962 г. Г. К. Болдуин изброява следните обитаеми пещери: Дейнджър Кейв („кейв“ на английски означава пещера), Джипсъм Кейв (Гипсова пещера), Форт Рок Кейв, Роринг Спрингс Кейв (Пещера на бучащите извори), Вентана Кейв, Бат Кейв (Пещера на прилепите), Кетлоу Кейв, Дедмен Кейв (Пещера на мъртвеца), Промънтори Кейв, Блек Рок Кейв (Пещера на черната скала), Пейсли Кейв, Фишбоун Кейв (Пещера на рибената кост), Лъвлок Кейв, Рейвън Кейв (Пещера на гарваните), Джук Бокс Кейв.^[203] Освен това знаем още много други.

Вътре в тези пещери и пред техните входове, пласт върху пласт, се трупали отпадъци — истински съкровища за стратиграфите, а редом с тях остатъци от дървени въглища в огнищата — най-добрият материал за специалистите по радиокарбонна датировка. Такива благоприятни условия възникнали например в Дейнджър Кейв („Опасната пещера“), в западната част на щата Юта, наречена така, защото през 1941 г. падналият в нея огромен скален блок за малко не убил първите археолози. Учените установили, че пещерата била използвана от 11 000 г. пр. н. е. чак до началото на нашата ера. Образът на древния човек се очертавал все по-ясно.

Много рано в пещерите се появили първите находки от плетени изделия — кошници и кожени мокасини. Във Форт Рок Кейв археологът Л. С. Кресмън намерил такова голямо количество сандали, изплетени от ивици растителна кора (около сто парчета, правени още преди 9000 години), че учените започнали да говорят „за най-старата фабрика за обувки в историята на човечеството“. Л. С. Кресмън и най-вече Джеси Д. Дженингс от Университета в Юта открили накрая последователни наслоявания, достигащи чак до 1400 г. пр. н. е. — в тях били намерени шнурове, въжета, мрежи и кошници, изработени от растителни влакна. Във Вентана Кейв, Южна Аризона, Емил У. Хаури открил, че пещерата е била обитавана непрекъснато в продължение на 10 000 години от хора, чиято материална култура, както знаем от 12-та глава на тази книга, като че ли има пряка връзка с културата Кочисе, която, от своя страна, отвежда към културата Могольон и вероятно към културата Хохокам. А преди 7000 или 6000 години там навсякъде се появява и първото опитомено животно, известно в Стария свят 3000 години по-рано — кучето.

Всички тези форми на живот, чиито следи намираме главно в пещерите, са получили не твърде уместното наименование „пустинни култури“.

Човекът, който хвърлил особено ярка светлина върху тези пещери, бил необикновена личност. Марк Р. Харингтън, роден през 1882 г., се интересувал от съвременните индианци не по-малко, отколкото от древните. Той живял сред 23 индиански племена и провеждал разкопки почти из цяла Америка. Някои негови изследвания останали незавършени. Едва през 1970 г. например учените успели най-после да класифицират и датират първото разработено от него находище — Боракс Лейк.^[204] Едни от своите най-интересни разкопки той предприел в Джипсъм Кейв (Гипсовата пещера), щат Невада, на 26 км от известния в цял свят град на игралните домове Лас Вегас. „Историята на това откритие отлично онагледява детективските методи, използвани от археолозите“ — отбелязва по този повод Х. М. Уормингтън.^[205]

Още през 1924 г. Харингтън посещава за първи път Джипсъм Кейв, но едва от 1929 г. започва да копае там системно. Неведнъж изтъквахме, че за археолога имат значение и най-случайните останки — този път първото, на което обърнал внимание Харингтън, била някаква странна маса, която могла да бъде изтълкувана само като изпражнения — нейната величина свидетелствала, че тя може да е единствено от някое огромно, изчезнало вече животно. Анализите показали, че изпражненията са на тревопасно животно. Формата на пещерата — при дължина 91 метра и съставена от пет водещи едно в друго помещения — била такава, че в нея можело да влезе само животно, пълзящо на четирите си крака. Детективската интуиция на археолога му подсказала, че това животно е могло да бъде само гигантският ленивец.

Изводът се оказал верен. Харингтън намерил останките на ленивеца. И не само неговия череп, а също — и това се оказало истинско съкровище за палеонтолозите — добре запазени нокти и кичури от все още рижавата му козина!

Край животното той намерил пак оръжието на човека, който го убил. „Следващата стъпка естествено беше да бъде доказан фактът на умъртвяването. Но ако можем да докажем, че мистър Човек е срещнал мистър Ленивец в пещерата, повече улики не са и нужни, тъй като човекът открай време се ползва с лошата слава, че отправя охотно своите съседи на онзи свят, независимо дали са хора или животни“ — пише Харингтън.^[206] Върховете на копията, намерени в пещерата, били съвършено различни от всички открити дотогава — те имали формата на ромб и завършвали с нещо като къса заострена дръжка. Както е обичайно, нарекли ги на името на находището — върхове Джипсъм.

Най-важното обаче при тази пещера било, че тя била обитавана, или най-малкото посещавана, чак до историческата епоха, т. е. до наши времена. Радиокарбонната датировка на най-ранната находка — изпражненията на ленивеца, показва възраст 10 445 ± 250 години, а най-късните екскременти в горния слой са на възраст 8528 ± 250 години. В пещерата намерили оръжия на индианци от времето на палеолита, над тях различни останки от кошничарите и индианците пуебло, а накрая предмети от бита на и днес още съществуващите индианци от племето паюти. И като венец над всички тези наслоения се мъдрела една консервена кутия! Тенекиена консервена кутия, която съдържала някога стар фасул! Действително удивителна приемственост — от пещерните ловци до отбилия се да си почине и похапне каубой!

21. Измирането на големите животни

„За да намери отговор, човек трябва да има достатъчно знания, за да формулира въпроса“ — казва Х. М. Уормингтън в последните редове на своята книга „Древният човек в Северна Америка“ („Ancient Man in North America“).

Такива знания притежавал Халвър Л. Скавлем. В продължение на много години той скитал по полята на имението си край Коу-Рей-Коу-Соу-Коу (известно повече под наименованието Уайт Кроу) на брега на езерото Кош-кононг, щата Уисконсин, и търсел върхове на стрели, каменни сечива и други индиански останки, за да обогатява колекцията си. Едва през 1912 г. обаче, когато бил вече 67-годишен и намерил парче от счупен каменен инструмент, той си задал решаващия въпрос: „Ако аз бях индианец, как бих изострил този камък?“

Този въпрос поставил началото на изследвания, с които Скавлем се занимавал цели седемнадесет години. През това време съдържанието на въпроса се разширило: Как индианците са изработвали своите оръжия? Как са правели своите каменни сечива и как са ги употребявали?

При Скавлем живеел един интелигентен юноша, който му помагал, а по-късно, както и би могло да се очаква, се заел да учи археология. Този Алонсо У. Понд през 1930 г. публикувал заедно с 85-годишния Скавлем едно изследване, в което за първи път били описани всички начини за обработване на камъка — като се почне от подбора на суровия материал и се стигне до изкусно направения връх на стрела.^[207] Но още през 1923 г. за Скавлем се появила за първи път една дълга статия, в която го наричали „чаровния стар майстор на стрели от езерото Кошкононг“, и многобройни посетители идвали да наблюдават работата му.

Но дори онези, които го наблюдавали, не си давали сметка, че с всеки удар по кремъка той разрушавал едно предубеждение, превърнало се в легенда, а именно че древните индианци са знаели някаква „тайна на камъка“ — тайна на неговото обработване, забравена от белия човек още преди хилядолетия. Както твърдели някои археолози, иначе било невъзможно да се обясни огромното количество върхове на копия, стрели, а също и каменни инструменти, които непрекъснато излизали на бял свят. Други най-сериозно заявявали, че за изработването на няколко върха на стрели от суров камък били нужни седмици или месеци, а „изящната“ каменна брадва шлифовали няколко поколения наред.

Вярно е, че още преди Скавлем е имало и по-разумни мнения по този въпрос.

Този американец от норвежки произход обаче бил първият, който проучил всички страни на проблема за изработването на ранните оръжия и сечива, без да пропусне нито една възможност. Така той открил, че не трябвало непременно с твърд камък да бъде обработван по-мекият, че с помощта на заоблени кости или парчета дърво е било възможно чрез натиск да се откъртват люспи от твърдия като стомана кремък. Скавлем подробно изследвал как трябва да се държи камъкът, къде трябва да се нанесе ударът и къде да се употреби натиск. И най-важното, показал как за удивително кратко време опитният индианец от каменния век е можел да изработи връх на стрела — не за дни или седмици, а само за няколко минути! Дори за направата на добре шлифована каменна брадва му били нужни не повече от няколко часа. Той доказал и полезността на тези сечива — с каменна брадва индианецът можел само за десет минути да отсече дърво с дебелина 7,5 сантиметра.

Неговите експерименти отговорили и на въпроса, защо праисторическите ловци се отнасяли така небрежно към своите оръжия и след убиването на животното не измъквали върховете на копията за повторна употреба (или не ги изрязвали, ако било счупено самото дърво). На тях това просто не им било нужно, тъй като не представлявало никаква трудност да се изработи достатъчно бързо ново оръжие.

 

 

Когато разглеждаме в музеите тези древни върхове на оръжия (а в Съединените щати няма музей, който да не притежава колекция от тях), често срещаме наименованието „projectile point“, което приблизително означава „метателен връх“.

Това си има своя причина. Само най-старите каменни върхове може определено да се идентифицират като върхове на копия, а освен това знаем, че стрелата и лъкът се появяват едва през първото хилядолетие пр. н. е. През преходния период обаче, от времето на първобитните ловци до събирачите на храна и водещите заседнал живот, каменни върхове са правели с такива различни големини и форми, че много пъти е невъзможно да бъде точно определено тяхното предназначение.

Що се отнася до голямото изобилие от форми, то от времето на фолсъмската находка открили такова количество разнообразни каменни върхове, че за тяхното класифициране трябвало да бъдат свикани няколко археологически конференции. При това се оказало, че някои вече възприети категории, имащи за основа само един тип острие, трябва да се елиминират като нецелесъобразни или просто като погрешни. Например понятието „култура Юма“, на което в старата литература са посветени цели глави, според решението на една конференция от 1948 г. вече не се употребява от археолозите.

Няма смисъл да бъдат изреждани тук всички наименования, като се започне от Идън и се стигне до Плейнвю, дадени според мястото на находката, и на различните форми каменни върхове. Само едно от тях заслужава да бъде споменато специално. Защото докато всички други форми, разработени от хората през каменния век, са приблизително еднакви в целия свят, тук, изглежда, имаме работа с едно чисто северноамериканско изобретение. Това е каменният връх с жлебове (fluted point), най-добрата и най-изящна разновидност на който е фолсъмският връх.

Този връх на копие има формата на дълъг, тесен лист, прерязан по диагонал в средата и снабден с два жлеба. Ако хванете с пръсти жлебовете от двете страни, вървящи често от основата до острието, ще изпитате чисто естетическа наслада. Тези каменни върхове са първите малки шедьоври на праисторическия човек. Когато ги е изработвал, той вероятно е имал предвид не само практическото предназначение на изделието. Разбира се, няма съмнение, че върху разцепения край на копието каменният връх с жлебове може да се крепи по-добре, отколкото без тях. Но и без жлебове вероятно върховете също са стояли здраво върху пръта на копието, за което свидетелстват безброй много по-ранни и по-късни варианти. Какво тогава е карало фолсъмския човек да върши тази допълнителна работа?

Преди Скавлем да докаже, че е било възможно сравнително лесно да правят оръжия, та дори „изящни“ оръжия, всички се удивявали на умението и, както предполагали, на безкрайния труд и усилия, необходими за изготвянето на фолсъмските каменни върхове.

С труд или без труд, изобретяването на върха с два жлеба — това най-изящно от всички каменни сечива на праисторическия човек — е дело на северноамериканския индианец.

Много по-късно той отново проявил своето изкуство при изработването на върхове за стрели. Някои от тях са така съвършени по форма, че човек не знае дали да се възхищава повече на тяхната целесъобразност или на красотата им, въпреки че естетическото възхищение от техническото съвършенство винаги е свързано с естетично въздействие, както показа опитът на „Баухаус“^[208] през 20. век.

В тази книга неведнъж бе изтъквано значението на самостоятелното изобретение. Най-поетичното обяснение за изобретяването на лъка и стрелата е дал навярно известният испански философ и есеист Ортега-и-Гасет (ще напомним още веднъж, че те се появяват в Северна Америка едва през първото хилядолетие пр. н. е.). Той пише: „Не е невероятно и би съответствало напълно на духовния мир на праисторическия човек, ако стрелата е представлявала за него материализирана метафора. Когато ловецът гледал как животното му избягва и става недостижимо за него, той сигурно си е мислел, че лекокрилата птица лесно би успяла да го настигне. Но тъй като не бил птица, а нямал и такава под ръка — учудващо е колко малко се е интересувал от птиците най-примитивният човек, — той прикачил на единия край на малка пръчка клюн, а на другия пера, с други думи, създал изкуствена птица — стрелата, която може светкавично да прелети през пространството и да се забие в хълбока на бягащия елен.“^[209]

Не по-малко остроумно било изобретяването на атлатъла, станало дълго преди появата на лъка и стрелата. Атлатълът бил особено действено оръжие срещу гигантските животни и е първото значително постижение на човека в производството на оръжия.

Атлатълът — това е копиеметалка. Ацтекското наименование „атлатл“ е стигнало до нас чрез испанците, които са видели това оръжие в действие. То се състои от късо, най-много 60 см дълго, парче твърдо дърво; на единия му край има халка, през която минават пръстите на ловеца, а на другия край — дълбока вдлъбнатина. В нея се поставя краят на късо копие. След това стрелецът размахва атлатъла, който се превръща в продължение на ръката му, и го мята с дъгообразно движение отзад напред; в най-високата точка на това движение копието излита със значително по-голяма сила, отколкото обикновеното метателно копие. В случая се използва центробежната сила и ако това оръжие не се смята за значително изобретение на човека от каменния век, тогава не зная какво можем да наречем изобретение?

Разбира се, този Едисън от каменния век, изнамерил атлатъла, ще остане завинаги безименен. Не знаем дори къде е изобретен атлатълът. Както при лъка и стрелата това вероятно е станало на няколко места по света приблизително по едно и също време — впрочем и някои изобретения на Едисън са били направени по същото време в други страни.

Все пак когато държим в ръка тези тесни каменни върхове, трудно е да си представим, че с тяхна помощ древният ловец е можел да убива мамути и бизони. За съжаление каменните върхове не могат да ни дадат за праисторическите хора толкова сведения, колкото керамиката дава за по-късните индианци. Но научаваме доста много, когато чисто статистически констатираме например че фолсъмските каменни върхове биват намирани главно между ребрата на бизони, а по-старите върхове от типа Кловис — между ребрата на мамути. Така или иначе, за да си представим нагледно живота на първобитните ловци и всекидневната им борба за съществуване, е необходимо въображение.

Малко археолози са се решавали да опишат картинно такива праисторически ловни сцени. Тук е абсолютно необходимо да се прибегне до помощта на фантазията. Каменният връх на копие в музея няма нищо да ни каже, ако не си представим как се е забил смъртоносно между гръбначните прешлени на мамута или бизона. Затова ще цитираме тук описанието на един такъв лов на бизони, както си го представя Джон М. Корбет:

„Преди десет хиляди години неколцина изморени и гладни ловци предпазливо се приближили до група бизони, които успели да откъснат от стадото. Десетте бизона най-после спрели край малък извор в един процеп на каньона, за да пият вода и да попасат от гъстата висока трева. Ден и половина ловците били вървели след стадото с надеждата, че животните ще загубят усета си за опасност и ще се оставят да ги обградят на някое място, където ловците биха могли достатъчно да ги приближат, за да ги избият.

Най-после този миг дошъл! Двама ловци се покатерили внимателно по скалите на каньона от двете срещуположни страни, търсейки удобно място, откъдето да хвърлят върху животните големи камъни или да запратят смъртоносните си копия. Долу търпеливо чакали петима други ловци, скрити във високата трева или зад камъните. Когато първите двама заели удобни позиции, водачът им дал знак. Върху уплашените бизони полетели скали, засвистели във въздуха копия и се забивали в мекото месо на животните, едно или две прелетели встрани, но повечето достигнали целта си. Околностите заехтели от крясъци и викове. Изплашените животни започнали да се въртят и да кръжат около бреговете на водоема, а някои побягнали към открито, безопасно място. Един бизон бил ранен, копието стърчало между ребрата му и се клатело. Ловците съсредоточили усилията си върху него, още три копия достигнали целта си и той рухнал, диво мятайки се в предсмъртни гърчове. Два други бизона лежали осакатени край извора, а малко теленце се опитвало накуцвайки да излезе на открито, но бързо го убили. Останалите шест бизона изчезнали през храстите и високата трева някъде в западна посока.“^[210]

Описанието на тази праисторическа сцена би могло да бъде разширено; можем да си представим как ловците са разрязали телата и вероятно отделяли някои от вътрешните органи като сърца, бъбреци, дроб и веднага ги изяждали, а след това натоварвали на гръб по-хубавите парчета и ги понасяли към убежищата, докато другарите им одирали скъпоценните кожи. Можем да си представим и радостта на жените и децата, когато посрещали ловците край огньовете…

Приблизително така ставал и ловът на мамути. Човекът — почти неокосмено, сравнително слабо и най-уязвимото от всички млекопитаещи животни — имал добре развита ръка, а в нея копие.

Едва ли малка група ловци е можела да нападне мамути в открито поле — това би било самоубийство. Несъмнено те използвали особеностите на терена, за да правят капани, ями, покрити с храсти, които пропадали под тежестта на едрите животни. Най-често обаче те проследявали животните до изворите, скрити в дълбоките влажни урви, където изходите можели да бъдат преградени със стволове на дървета или скали, след което нападали мамутите от безопасно разстояние и настъпвала кървавата развръзка. Знаем също много случаи, когато бизони или мамути били подгонвани към ръба на стръмни пропасти, в които те се сгромолясвали с изпотрошени крайници на дъното, лежейки там беззащитни срещу копията и камъните. Но как ги подгонвали натам?

С това стигаме до едно оръжие на най-древните ловци, за което не сме споменавали досега. Най-страшното оръжие на човека от най-древни времена, пред което изпадало в ужас всяко животно — огънят!

Това ни довежда до въпроса, който сигурно отдавна иска да зададе читателят, прочел вече толкова много за изчезналите животни. Защо наистина тези животни са изчезнали? И защо човекът не е изчезнал заедно с тях?

 

 

Ще кажем веднага — по този въпрос съществуват много теории и все още няма отговор. През 1965 г. един конгрес на специалисти посвети работата си на решаването му и резултатите бяха публикувани през 1967 година.^[211] Те показаха, че разликите в становищата са много големи.

Геолозите наричат епохата, през която гигантските животни и човекът са живели заедно, плейстоцен. Това било по време на настъпващи и оттеглящи се ледени маси и на климатични промени. Според най-старата теория, в полза на която говорят много доводи, климатичните условия направили невъзможно оцеляването на онези огромни животни, които се нуждаели от големи количества растителна храна. Загинали обаче не само най-големите животни, но и камилата, която била с размерите на сегашната лама, конят, а заедно с тях и някои по-дребни животни — една от разновидностите на заека и три вида антилопи.

Други учени се обявили за привърженици на теорията за катастрофите; те смятали, че виновни за всичко са силните земетресения и изригвания на вулкани — трябва да бъде казано, че само допреди едно поколение изследователите все още търсеха упорито драматични причини за гибелта на животните, настъпили според тях в кратък срок преди „около 10 000 години“! Това становище обаче беше окончателно опровергано през 1968 г., когато Джеси Д. Дженингс събра всички налични радиокарбонни датировки на находки от скелети на животни. Оказа се, че животните в никакъв случай не са измрели по едно и също време. Някои от тях, например мамутът, са живели вероятно до 4000 г. пр. н. е., следователно по-късно от коня. Бизонът (Bison antiquus) все още бродел из прериите по времето, когато съвременният му вид постепенно започнал да се превръща в техен господар — около 6000 до 5000 г. пр. н. е.^[212]

Накрая, според друга теория, неизвестни болести уж покосили стадата. Тогава обаче възниква въпросът, защо са загинали само определени, сравнително малки групи животни? Допуснали дори гигантска вълна от самоубийства, като давали за пример лемингите, които, така да се каже, вземат в собствените си лапи контрола над тайнственото „природно равновесие“ и на определени интервали от време се хвърлят с хиляди в морето.

Пред нас има още един нерешен проблем (науката екология едва започва да се развива) — ще напомним само за безпомощността и ужаса, обзел през януари 1970 г. жителите по бреговете на Флорида, когато видели как 150 кита доплували до плажовете. Когато сърцати хора се опитали да ги изтеглят с въжета обратно в океана, китовете отново излезли на брега, обричайки се на сигурна смърт.^[213]

Всичките тези теории продължават да бъдат предмет на обсъждане и всеки учен, който се занимава с праисторическите епохи, поддържа едно или друго становище. Само група учени начело с Пол; С. Мартин поддържа тезата, че причината за изчезването на големите животни е бил човекът!

В този ред на мисли бих искал да обърна внимание на някои моменти, които според мен би трябвало да бъдат преразгледани. Вече два пъти цитираният тук испански културфилософ Ортега-и-Гасет засяга този проблем в своето блестящо есе „Въведение към трактат за лова“ („Prologo a im Tratadode Monteria“). Той пише:

„Учените, които се занимават с праисторическите епохи, обикновено ни уверяват, че различните ледникови и следледникови периоди са били рай за ловците. Те създават у нас впечатлението, че безценният дивеч е бродил навред в баснословни количества, и при четенето на тези редове дремещият в душата на всеки от нас добър ловец-хищник чувства как зъбите му се изострят и устата му се изпълва със слюнки. Тези твърдения обаче са неточни и схематични.“^[214]

С примери, взети от различни периоди на човешката история, Ортега-и-Гасет доказва, че дивите животни, ловувани от първобитния човек, винаги са били рядкост. Ако това е вярно, тогава вероятността самият човек да е унищожил определени видове животни, става още по-голяма. Един американски автор настоятелно уверява, че преди 10 000 години 40 милиона животни скитали из Северна Америка, но тази цифра не е подкрепена от никакви доказателства.

Колкото повече разсъждаваме върху възможността за „масово клане“ през ледниковия период, както Мартин нарича загиването на едрите животни, толкова тя става по-правдоподобна. Преди всичко причината трябва да бъде търсена в начините на ловуване по онова време. „За да уловят което и да било животно от цяло стадо бизони или слонове, трябвало да избият всичките… като ги закарвали в пропастта.“^[215] (В случая названието „слон“ еднакво може да се отнася за мамута и за по-малкия мастодонт — и двата вида са обитавали Северна Америка.) Но как човек можел да предизвика такава паника сред тях? Благодарение на това че притежавал страшната тайна на огъня! Не е известно до каква степен той е бил в състояние да контролира причинените от него пожари. Можем обаче да си представим горящите гори и прерии, където са загивали хиляди животни, въпреки че групата ловци е можела да използва само две или три от тях. И тези масови избивания наистина са оказвали пагубно влияние, тъй като прирастът не бил голям. Няма съмнение също, че древните ловци предпочитали да избиват по-младите животни — това било по-лесно и безопасно, а и месото им, разбира се, било по-вкусно, — което намалявало още повече репродуктивните възможности на цели животински видове. Освен това периодът на бременност при слоновете например трае от осемнадесет до двадесет и два месеца и те раждат само едно слонче. При това положение не е чудно, че те не успели да запазят своята численост пред лицето на новопоявилия се на еволюционната сцена безжалостен касапин — човека.

Проблемът около причините за измирането на големите животни все още чака своето окончателно решение. Защо е оцелял тогава човекът, който бил не само ловец, но и плячка? Докато той обкръжавал край извора стадо бизони, може би в това време го е дебнел саблезъб тигър, на водопой идвала гигантската мечка, а край нея се промъквал кръвожадният вълк. Човекът оцелял благодарение на масата на главния си мозък, защото е всеяден и може да се приспособява към колебанията на климата. Той не само оцелял, но се и развивал. Той оставял подир себе си кървава следа, докато не станал уседнал земеделец, докато не създал цивилизация и култура, до онези дни, в които самият той, човекът, станал най-големият враг на човека.

Бих искал да вярвам, че тази книга ще опровергае разпространеното особено в Европа мнение, че археологията на Северна Америка е само „наука за кремъчните върхове на копия и стрели“. Но преди да си отдъхнем от огромното все пак множество каменни върхове в последните глави и преди да преминем от оръжията към самия праисторически човек, т. е. към останките от скелетите на най-древните жители на Америка, нека едно малко интермецо ни върне към романтичния период в историята на американската археология.

22. Интермецо — кулите на мълчанието

Това научно съобщение било отдавна написано и публикувано в специализираното археологическо списание „Америкън антикуити“. Неговият автор Франк К. Хибън, сътрудник на Университета в Ню Мексико и лейтенант от военноморския флот по време на Втората световна война, когато си припомня своето най-интересно археологическо откритие, пише: „Едва по време на службата си във флота, през дългите и самотни часове на вахта, имах достатъчно време да размишлявам за една интересна от човешка гледна точка страна на моята предишна работа.“

Наистина чудно е, че това не му хрумнало по-рано. Във всеки случай през 1944 г. той публикувал една статия за тази „интересна от човешка гледна точка страна“ под заглавието „Тайната на каменните кули“^[216] в списанието „Сатърди ивнинг поуст“, което вече не съществува, но тогава излизало в тираж 3 500 000 екземпляра.

[Frank C. Hibben, „The Mystery of the Stone Towers“, Saturday Evening Post, December 9, 1944. Всички следващи цитати в настоящата глава са взети от тази статия.]

Изглежда, че е било съдено на откритията на Хибън и на неговите статии да предизвикват спорове между археолозите. Година по-рано, както вече споменахме, той публикувал в същото списание научно-популярна статия за находките си в пещерата Сандиа. Неговото становище по този въпрос е оспорвано от колегите му и досега. Подобни разногласия имаше и по откритието му в долината на река Галина, но днес по този въпрос съществува вече известно единство в мненията — повечето от археолозите не смятат това откритие за особено значително. То обаче е толкова интересно, че не можем да не го споделим с читателя, тъй като това е „история на насилия и кръвопролития, които нямат начало и край“.

Самото откритие отново извършил човек неспециалист. През 1933 г. Джо Ареано, собственик на малко ранчо, яздел по течението на река Галина, в най-отдалечения ъгъл от северната част на щата Ню Мексико, и търсел злато. Внезапно за свое най-голямо учудване той видял пред себе си висока правоъгълна кула, а зад нея още няколко други.

Този район на щата Ню Мексико тогава бил малко проучен и, разбира се, нямало почти никакви карти — там бродели понякога само индианци от племето навахо и вероятно преди Ареано по тези места не бил стъпвал крак на бял човек. Този забравен от бога край е извънредно трудно достъпен, но поразява със своята грандиозност. Теренът е планински, покрит с високи, обрасли с гори плосковърхи планини — меси, прорязани от дълбоки, диви каньони — земя на ослепителна светлина и най-тъмни сенки, където нажежените скали сияят в най-ярки багри от светложълто до тъмносиньо и пурпурно.

Нищо не изглеждало по-невероятно от това по тези пусти места човек изведнъж да се натъкне на масивни каменни кули, чиято височина според Ареано, достигала 7,5–9 метра. Ареано ги нарекъл „torreones“, което на испански означава крепостни кули. Тъй като намерил наблизо няколко купчини прастара шлака, той решил, че вероятно тук някога са топили злато. Но нямал много голям късмет: трябвало да се задоволи с осем, явно много стари, но все още ярко оцветени глинени чашки, които се търкаляли в подножието на кулата и му се сторили красиви и годни за продажба. За да пласира по-изгодно скромната си плячка, той заминал за Санта Фе. Там научил, че е допуснал нарушение на закона, който забранява да бъдат изнасяни или продавани старинни предмети от земите, принадлежащи на държавата. Взели му красивите чашки и ги предали на музея. Господата от музея изслушали историята за неговите „torreones“, но разбира се, не му повярвали веднага — тя звучала твърде неправдоподобно. Отново и отново го разпитвали дали не е открил развалини от старите пуебло, но той продължавал да настоява, че със собствените си очи е видял не една кула, а много, и че те всички приличали на развалините на средновековни крепости, които е виждал на картини, а съвсем не на селища на пуебло-индианците.

Станало ясно, че трябва да се проучи цялата история. Същата тази година експедицията от студенти по археология под ръководството на Франк К. Хибън се отправила на трудно пътешествие. С тежко натоварен автомобил те успели да стигнат само до входа към каньона на река Галина. След това трябвало да докарат каруца, за да проникнат в девствената местност, зимно време абсолютно непристъпна. Тогава обаче било средата на юли, така че изследователите влезли доста навътре по вече съвсем пресъхналото корито на реката.

Те съзрели първата кула, когато преминавали през едно много тясно място на каньона, където главините на колелата закачали и от двете страни скалите на пролома. Внезапно пред очите им се открила котловина с дължина километър и половина и 200 до 300 метра ширина. Хибън я описва много колоритно и увлекателно:

„Стените от двете страни бяха насечени на редица островърхи отвесни канари, които стърчаха като зъбци на огромен, широко отворен стоманен капан. Каруцата с друсане и клатене излезе от теснината на нисичка тераса в горния край на котловината и там, на фона на синьото небе, ние видяхме първия torreon. Кулата бе кацнала на върха на един от острите като игла зъбери, близо до едната страна на заобикалящите я скали. Макар че беше високо над нас, ние веднага разбрахме, че това е съоръжение, създадено от човешка ръка, въпреки че наглед сякаш израстваше от скалата, върху която се издигаше. Гледахме я от дъното на каньона и кулата, отчетливо открояваща се върху ослепителната синева на небето, приличаше на средновековно укрепление.“

Археолозите спрели каручката, взели биноклите и огледали ръбовете на каньона. Видели втора кула, после трета, а след това и много други, поотделно или на групи, като всяка се издигала на някой зъбер. Всичко било, както го разказал Ареано — изглеждали като крепости по ръбовете на скалите.

„В главите ни гъмжеше от мисли и догадки“ — пише Хибън.

Ясно било, че това не можело да бъдат жилища на пуебло-индианците. Но какви сгради били те тогава? Кой ги е строил? И кога? Археолозите се заели с пространни проучвания — фотографирали, картографирали, изследвали каньона миля след миля в южна и северна посока и накрая установили, че на площ с широчина около 56 км и дължина 80 км имало не по-малко от петстотин такива „torreones“.

Те не можело да бъдат построени от някакво малко племе. Тук трябва да е живял цял народ (тъй като не знаели истинското му име, Хибън и другарите му го нарекли „Галина“), а и петстотин кули не можело да бъдат издигнати от едно поколение.

Изследванията продължили няколко летни сезона. Суровата красота на планините, както и в началото, очаровала археолозите, но имало и трудности, които много пречели на работата, като например недостигът на питейна вода. Намерили само един малък извор, чиято вода отгоре на всичко съдържала висок процент гипс, алкални и горчиви соли. Много от участниците получили сериозни стомашно-чревни заболявания. Един шегобиец от студентите окачил край извора надпис със следните стихове:

„Много преди времето на бирата и джина

от тази вода пи човекът Галина.

Бог да го прости!“

На всичко отгоре имало и особен вид черни мухи, които на облаци връхлитали изследователите. От ухапванията им се появявали мехури и обриви, а хората изглеждали като заразени от разпространения в Америка отровен бръшлян.

Нищо обаче не било в състояние да спре изследователите. Всички горели от нетърпение да разберат какво има вътре в кулите. Учените избрали за изследване групата от осем кули върху островърхата скала, която видели още в началото. По една случайност, както често става, първата от тях била от най-типичните (повечето били четириъгълни и само някои от тях имали заоблени ъгли и изглеждали почти кръгли). На височина тя достигала в различните си части между седем и половина и девет метра. Стените бил изградени от грубо одялани блокове пясъчник, свързани помежду си с нещо като разтвор от слама и глина, употребяван от пуебло-индианците за направата на тухли. В основата на кулата дебелината на стените възлизала на 1,8 метра.

Горната част на кулата наистина напомняла средновековна европейска крепост и дори била снабдена с парапет за отбраняващите я. Входна врата нямало — единственият път за кулата водел по стълба към покрива, а след това през люк към друга стълба към вътрешността ѝ. Останки от такива стълби били намерени от археолозите, когато проникнали вътре в кулата през пропадналите греди на покрива, камънаците и отпадъците, натрупали се през вековете.

И там ги очаквала изненада. Тези сурови и непристъпни на вид кули, които изглеждали строени като че ли само за отбрана, вътре се оказали с богата украса. Стените били гладко измазани и украсени с рисунки на растения, птици, цветя и някакви форми, подобни на вимпели, вероятно символи на победата.

Подът на кулите, покрит с „грижливо подбрани, пасвани масивни плочки от пясъчник“, имал размери 6 на 6 метра. Наоколо имало няколко каменни и тухлени пейки, които сигурно са изпълнявали функцията на сандъци и ракли. Учените намерили и грижливо построено огнище с прекаран през стената комин, който отвеждал дима нагоре. В сандъците открили първите следи от загадъчния народ, обитавал тези помещения. Когато ги отворили, от тях „лъхнало на столетен въздух, сякаш било диханието на египетска гробница“. И там видели цели колекции от предмети за употреба и украса, които лежали така, като че ли едва вчера били оставени там от нечия ръка.

Имало торбички от еленова кожа, напълнени с предназначени за церемонии цветни пудри, покрити с орнаменти раковини, пъстри дървени молитвени пръчици, амулети и талисмани, дрехи от еленова кожа, различни изделия от пера, стрели от тръстика и кремъчни върхове за тях, маски за танци и рога. Това били все предмети, използвани и до днес от индианците, следователно техният произход не ще да е бил много стар.

Но кое било най-изненадващото?

„Онова, което ни накара да затаим дъх, бяха телата на обитателите на кулите, внимателно извлечени от нас изпод развалините. Те бяха все още там, в дома си, а заедно с тях бе останала и историята им. Общо в кулата лежаха в различни пози шестнадесет тела!“

Археолозите, които поради характера на работата си трябва да дишат въздуха на миналите столетия, често се опитват с престорена шеговитост да прикриват чувствата, които ги вълнуват — така постъпват и студентите медици в залите за аутопсии. Младите изследователи тук бързо се сближили с тленните останки, които намерили, като им дали даже имена. Един нарекли „Сърбящия пръст“, друг — „Големия силач“, а една от жените — „Смелата Титания“.

Но най-важното било разкриването на една драма. Тези хора не били умрели от естествена смърт, а били избити от врагове. Внимателното изследване установило без всякакво съмнение, че покривът на кулата бил подпален с пламтящи стрели, след това огънят се прехвърлил върху стълбата и другите възпламеняващи се предмети и от това се срутили гредите на тавана, които повлекли със себе си части от каменния корниз, както и някои от сражаващите се защитници. Крайно сухият климат на югозападните плата заедно с палещата жега и натрупаните отпадъци така добре законсервирали труповете, щото някои от тях се оказали по-добре запазени от много египетски мумии.

„Там лежеше по гръб върху един шкаф тялото на млада жена. Тя била премазана от камъните, срутили се от горната част на стената, но тялото беше поразително добре запазено, а на сплесканото лице личеше дори изразът на агония. В гърдите и стомаха стърчаха овъглените краища на шестнадесет тръстикови стрели с кремъчни върхове. В лявата си ръка тя още стискаше лък, от единия край на който висеше дори част от тетивата. Това беше къс, мощен на вид лък от дъбово дърво и все пак жената несъмнено е стреляла с него.

В средата на пода на кулата, очевидно сгромолясали се от покрива, лежаха напряко един върху друг двама мъже. Единият държеше в ръката си три лъка — два от дъбово дърво и един от хвойново, а в другата ръка — сноп от двадесет и седем стрели. Очевидно малко преди да бъде убит, този човек се е опитвал да занесе някому оръжие и муниции.

Другият воин също бил сполетян от тази страшна участ. Каменна брадва с назъбено острие беше до половина забита в черепа му и продължаваше да стърчи над лявото око. Очевидно и една друга жена се е сражавала с мъжете. Тези воини от племето Галина били удивителни хора, както мъжете, така и жените. От рамото ѝ стърчеше забита стрела, беше ранена може би и от други стрели, но това не можеше да се установи, тъй като падналият покрив я беше смазал напълно. Прическата ѝ обаче стоеше непокътната и изглеждаше забележително съвременна. Тя грижливо бе разделила косата си на път в средата и от всяка страна бе направила по три плитки, спускащи се надолу. Тези три плитки бяха отново повдигнати нагоре и завързани точно на тила с малък възел. В техните падащи до раменете краища бяха вплетени оцветени по съвсем модерен начин тънки ивици еленова кожа. Скалпът по краищата на косата беше оцветен в червено.“

Дори дрехите им били отчасти запазени.

„Цяла група воини-индианци бяха очевидно паднали през люка или са били хвърлени от там, където стълбата е водела от покрива към вътрешността на кулата. Те бяха обути с красиви сандали, изтъкани от влакна на юка и завързани с ремъци около горната част на стъпалото и глезена. Тези сандали много приличаха на днешните обувки за плаж, а на подметките им имаше дори втъкан изпъкнал орнамент, за да не се хлъзгат при ходене. Единият от мъжете носеше нещо като препаска от еленова кожа, закрепена с плетен колан от двете страни на бедрата. Другият беше облечен с панталон от груба еленова кожа, закриващи цялата долна част на тялото, на които още личаха следи от овъглена везба и украшения.“

Най-драматичната сцена обаче се разкрила пред очите на археолозите, когато започнали да разглеждат шахтата на комина. В него намерили труп на петнадесет-шестнадесетгодишно момче все още с дългите, тънки плитки на главата. То трябва да е било още живо, когато паднало от сгромолясалия се покрив, с последни сили се опитало да се скрие в тесния комин и там се заклещило. Огънят, паднал заедно с него, успял да овъгли само долната част на тялото му. В бедрото му още стърчала стрела, изстреляна отзад. „Столетия след като момчето бе пропълзяло в комина, опитвайки се да се спаси от горещината на пламъците, по изсъхналото му, мумифицирано лице все още можеше да се прочете изражението на ужас и болка.“

Хибън и помощниците му продължили своите изследвания до началото на Втората световна война. Дотогава те успели да разчистят отвътре седемнадесет кули и всичките седемнадесет разказвали една и съща история. В една били останали петима защитници, в друга — единадесет и сред тях пак една жена с оръжие в ръка. Всички кули били опожарени и във всяка бранителите се сражавали до последния човек. Все по-настоятелно се натрапвали въпросите: Кой е построил тези кули? Кой ги е отбранявал? И кой ги е нападнал и разрушил?

На четвъртия, най-важен въпрос, а именно, колко стари са тези кули, можело да бъде отговорено с известна сигурност. Помогнала дендрохронологията — датирането въз основа на годишните пръстени на дървесното стъбло. В случая изследователите разполагали с достатъчно покривни греди, за да извършат анализите. Според техните резултати (пак по данни на Хибън) дърветата били отсечени между 1143 и 1245 година. Следователно преди близо 800 години и 250 години преди идването на испанците, приблизително в течение на едно столетие, народът, населявал долината на река Галина, построил всичките тези кули.

Но какъв е бил този народ, остава загадка — всички намерени предмети на бита и оръжия, както и физическите особености на скелетите, открити в някои от кулите, значително се различавали от аналогичните останки от пуебло-индианците. Намерената керамика притежавала особености, чужди на Югозапада, но напомня образци, намерени в щата Небраска и по долината на Мисисипи. Освен това Хибън установил, че строителите на кулите отглеждали една разновидност на царевицата и особен сорт тиква, смятан дотогава за типичен само за Айова и за долината на Мисури. Това са все указания, но твърде загадъчни. Хибън обобщава:

„Въз основа на многобройни детайли ние стигнахме до заключението, че народът Галина е дошъл в Югозапада много отдавна, вероятно няколко столетия преди да бъде унищожен. Той идвал от прериите, вероятно от долината на Мисисипи… Какво е накарало тези хора да се преселят на югозапад, не знаем, но трябва да се предполага, че са го заварили вече заселен от други. С това се обяснява защо те избрали за обитаване негостоприемната, макар и много красива долина на река Галина. Откъде е възникнала у тях странната идея да строят кули е неизвестно. Може би от някое друго население, което е строило кули, а може би те сами са създали тази архитектура, когато възникнала необходимостта да се отбраняват.“

Остава още въпросът, кои са били хората, нападнали този несъмнено безстрашен и така добре подготвен за отбрана народ, които, след като го унищожили, продължили пътя си или се върнали към местата, откъдето дошли, защото никой не се заселил в тези руини по-късно чак до наши дни. Всичко свидетелства, че това е бил много войнствен чергарски народ, но племената, за които би могло да става в случая дума — навахите или апахите, — са нахлули в тези плата едва двеста години след клането в Галина. Известни сведения дават и стрелите, намерени в телата на убитите. Те обаче ни насочват към пуебло-индианците, които употребявали точно такъв тип стрели с тесни, триъгълни кремъчни върхове. Всичко е много противоречиво и загадъчно.

Авторите на някои съвременни обзорни трудове по археология на Северна Америка въобще не споменават за проблема Галина. Джон К. Макгрегър в своя основополагащ труд „Археология на Югозапада“ („Southwestern Archaeology“), издаден през 1965 г., възхвалява само разнообразната керамика на някакъв „етап Галина“ и признава архитектурното своеобразие на кулите. И той обаче не дава отговор на въпросите „кои“ и „откъде“.

23. Най-древният жител на Америка или момичетата от Мидланд и Лагуна

Читателят вероятно често си задава един въпрос, който еднакво занимава и учените — защо в Северна Америка са намерени безброй много останки от различни оръжия на древния човек, но дълго време не са били открити никакви кости от хора, живели преди могилостроителите и пуебло-индианците. Всъщност нещо все пак е намерено. Наистина редица от „безспорните“ находки, за които всяка година пресата бърза да съобщи, при проверка под лупата на специалистите се оказаха крайно съмнителни.

Такъв беше например случаят с т. нар. „човек от Небраска“, за който навремето вестниците писаха с гръмки заглавия. Само въз основа на един зъб му беше приписана твърде древна възраст, а след това се оказа, че това е зъб на една изчезнала разновидност на пекара — млекопитаещо от семейството на свините.

Не е изяснен досега въпросът и за „Минесота-Мини“, както журналистите нарекоха останките на едно навярно петнадесетгодишно момиче, чийто череп беше намерен през 1931 г. сред свлекли се пластове по време на работа с булдозер. Разбира се, при това положение почти триметровите земни напластявания били разрушени. Напълно е възможно преди 10 000 — 8000 години момичето да е паднало в ледниковото езеро Пеликан или да е било хвърлено там и да се е удавило. Възможно е това да е момиче от племето на сиуксите, родено през миналото столетие, чието тяло по някакви причини е попаднало в много дълбоки земни пластове.

Във всеки случай сега се появяват все повече и повече останки от скелети като обекти за изследване и обсъждане. Няма вече никакво съмнение, че най-древните жители на Америка са били пришълци и е съвършено ясно, че те вече са принадлежали към човешкия род, т. е. появили са се в резултат от дългата еволюция, довела до появата на Homo sapiens (на латински „homo“ означава „човек“, а „sapiens“ — разумен, умен — в подходящ контекст „sapiens“ може да означава и мъдър, но в този смисъл понятието, дори и в наши дни — след почти 40 000 години развитие — е рядко приложимо).

Преди няколко години две находки от части на скелети си оспорваха честта да принадлежат на най-древните жители на Америка — на човека от Мидланд и на човека от Тепекспан, — като първата произхождаше от Тексас, а втората от околностите на Мексико Сити. Двете находки и тяхната последваща обработка имат диаметрално противоположни характеристики. Разкопките в Мидланд се смятат и досега за образец на акуратна колективна работа. В тях, под ръководството на Фред Уендорф от лабораторията по антропология в Санта Фе, взели участие Алекс Д. Кригър от Тексаския университет в Остин, Клод Е. Албритън от Южния методистки университет в Далас и Т. Д. Стюърт от Националния музей на САЩ, филиал на Смитсъновия институт.^[217] Що се отнася до останките на човека от Тепекспан, отчетът на Хелмут де Тера е окачествен от археолога Джеси Д. Дженингс от Университета в Юта като „образец на неясно съобщение“.^[218]

Човекът от Мидланд всъщност е жена, приблизително тридесетгодишна, чиито останки намерила през 1953 г. Кейт Гласкок — археоложка-любителка, която веднага съобщила за това на специалистите („Дано се умножава нейното племе!“ — възкликнал по този повод Дженингс). Въпреки голямата старателност на археолозите обаче находката е могла да бъде датирана крайно приблизително — по-стара от 10 000 години, може би до 20 000. Това означава, че жената от Мидланд, ако се приеме крайната предполагаема датировка, би могла да бъде смятана наистина за най-древната, известна досега жителка на Америка, но тази датировка за съжаление е много съмнителна.

Що се отнася до тепекспанския човек (доста по-възрастен мъж със зъби, изтрити почти до челюстите), може с доста голяма сигурност да бъде казано, че е „само“ на 10 000 години или малко повече.

Така или иначе въпросът за най-древния жител на Америка все още остава без точен отговор. Засега ще дадем последната дума още веднъж на Гордън Р. Уили, който в доклада си, направен през 1956 г. пред Американското философско общество във Филаделфия, заяви:

„Сега вече почти няма съмнение, че първите хора са дошли в Новия свят от Азия през Беринговия проток в Аляска, по време на ледниковия период. Също така е почти сигурно, че първите американци принадлежат към рода на Homo sapiens и твърде вероятно са се числили към монголоидната раса. Но освен тези основни положения, по които са съгласни всички, има и във висша степен спорни — точното време, когато се е появил човекът в Новия свят, и какво културно наследство е носел със себе си.

Неопровержим факт е, че около 10 000 г. пр. н. е. този човек вече се е намирал в Новия свят. Той е ходел на лов за едри, сега вече измрели млекопитаещи, включително мамута, и ги е преследвал с метателни оръжия или копия, снабдени с изящно обработени каменни върхове, които имали характерни жлебове.

Според мнението на някои археолози, човекът за първи път е стъпил на територията на Аляска непосредствено преди 10 000 г. пр. н. е. и е донесъл със себе си от Азия раннопалеолитната техника на изработване на остриета и метателни върхове, от които по-късно създал типично американските форми с жлебове.

Учените, които застъпват противоположното становище, приемат, че човекът е дошъл в Новия свят много по-рано, вероятно преди 30 000 или 40 000 години, а може би още по-рано. Ако той действително се е появил тогава, то неговите оръдия са били много по-примитивни. Той не е разполагал нито с върхове на копия, нито с остриета, а е използвал сечива, изработени вероятно в традицията на древната късно — или среднопалеолитна промишленост на Югоизточна Азия. Въз основа на тази традиция в течение на хилядолетия човекът от Новия свят, независимо от допълнителното влияние на Азия, разработил копиевидните метателни върхове с жлебове от 10 000 г. пр. н. ера.

При сегашното състояние на нашите знания нито една от тези хипотези не може да се смята за напълно задоволителна.“^[219]

Общо взето, казаното по-горе остава в сила и днес, но междувременно към старите открития се прибавиха няколко нови и преди всичко се удаде да бъде определена възрастта на една стара находка. Ако тази датировка е действително вярна, ще бъдат оправдани гръмките заглавия, които се появиха в началото на 1969 г. в американските вестници от Лос Анжелес до Ню Йорк: „Момичето от Лагуна е датирано!“

Преди да разкажем за тази находка, трябва да поясним, че историята на човека, включително и неговите предшественици, прадедите на Homo sapiens, е много, много по-стара, отколкото всички следи, намерени от него в Америка.

Най-известният от предшествениците на човека е може би неандерталецът, чийто скелет е намерен през 1856 г. в една пещера край Дюселдорф в Германия. По-късно неговите останки изследвал, описал и за първи път определил като принадлежащи към праисторически човек И. К. Фулрот (след като някои авторитетни учени смятали тази находка за скелет на уродлив идиот, наш съвременник, а някои дори предположили, че това са останките на казак, изостанал от руската армия, която преследвала Наполеон). Днес се смята, че възрастта на останките на неандерталския човек възлиза на 50 000 години. Но тези и всички следващи датировки са все още неуточнени и се оспорват от учените. Трябва да имаме също предвид, че при подобни определения се борави с големи периоди от време и често цифрата не означава нищо друго, освен приблизителната възраст на находката, при което е абсолютно неизвестно колко дълго е просъществувал този човешки вид преди и след посочената дата. В случая с неандерталския човек учените са общо взето съгласни, че той е принадлежал, така да се каже, към „сляп клон“ от еволюцията на човечеството, който е измрял, а нашите действителни прадеди са произлезли от друга раса.

Към още по-древно минало ни отвежда откриването на яванския човек, на когото приписват възраст между 500 000 и 1 000 000 години. Също е и с хайделбергския човек и синантропа — смята се, че последният е живял преди 200 000 до 500 000 години. През 1959 г. вниманието на учените бе привлечено от африканските находки на Луис С. Б. Лики, уредник на музея Коридон в Найроби — столицата на Кения. В пролома Олдовей, на югоизточната граница на резервата Серенгети (Танзания), той намери останки от човек, чиято възраст се определя приблизително на 600 000 години, а по-късно и други останки, на които приписа направо фантастична възраст — 1 750 000 години!

За нашата книга обаче е интересно само откриването на останките от т. нар. кроманьонски човек, станало през 1868 г. в една пещера във френската провинция Дордон. Редом с останките от костите на мамут и див кон там лежали и скелетите на трима мъже, жена и човешки зародиш. Кроманьонският човек несъмнено е най-близкият наш предтеча (предполага се, че е живял преди 30 000 — 40 000 години) — той имал продълговат череп, тесен нос, високо чело, широки плещи и все още доста плоско лице. И ако все още няма единно мнение относно принадлежността на неандерталеца и неговите предшественици към Homo sapiens, то що се отнася до кроманьонския човек, всички са единодушни, че той вече е Homo sapiens.

Каква е разликата между единия и другия?

На този въпрос френският археолог Анри де Люмле, когато разказва за своите разкопки край Ница, където открил жилището на човек отпреди двеста хиляди години, отговаря на един журналист по следния начин:

„Ако във вагона на метрото влезе кроманьонец, вие вероятно няма да му обърнете внимание. Но ако редом с вас се хване за дръжката за правостоящи неандерталец, сигурно ще го погледнете и втори път.“

„И вероятно на следващата спирка ще сляза!“ — добавил журналистът.^[220]

Човекът, който в праисторически времена се преселил в Америка, бил в пълния смисъл на думата Homo sapiens — „разумен човек“, познаващ огъня, притежаващ оръжия и различни сечива, движен от любопитство и жажда да намери богати с дивеч земи.

Но да се върнем към находката от Лагуна, към момичето, което хилядолетия след смъртта си пътешествало повече и по-надалеч, отколкото когато било живо.

През 1933 г. седемнадесетгодишният Хауърд Уилсън тръгнал със свой приятел да търсят съкровища. Уилсън имал вече хубава колекция от върхове на копия, стрели и други такива неща. Двете момчета започнали да копаят недалеч от къщи, близо до днешното шосе Сейнт Ан’с Драйв в Лагуна Бийч, щата Калифорния. Те копаели с отвертка там, където земята била песъчлива и мека, и ненадейно попаднали на една кост — веднага решили, че е на човек, което много ги развълнувало. Следващият слой земя обаче се оказал твърд, а пластът под него — още по-твърд. Едното момче изтичало до къщи за мотика и продължили да копаят с нея. Скоро се показал човешки череп — те още по-разгорещено продължили да удрят мотиката, без особено да внимават, при което един от ударите попаднал върху черепа. За щастие той не се разчупил, но върху него останала ясна следа от несръчността на археолозите-любители (това по-късно се оказало извънредно важно).

Уилсън отнесъл черепа вкъщи и го показал на майка си. Без много да му мисли, тя му казала да го изхвърли веднага на боклука. За щастие — хвала на неговото непослушание! — синът прибрал черепа в една кутия от обувки, където той престоял известно време.

Изминали две години и Уилсън, който продължавал да се интересува от останки, свързани с индианския бит, извадил веднъж черепа, за да го разгледа отново, и му направило впечатление, че той съвсем не прилича на черепите, които бил виждал в музея. В писмо до Музея на Югозапада в Хайланд Парк (Калифорния) той описал своята находка и дори приложил грижливо направена рисунка. Скоро получил отговор, че този череп несъмнено принадлежи на праисторически човек, „но не от особено примитивен тип“.^[221]

Уилсън не се задоволил с това и тогава започнали странстванията на черепа. Той бил изпратен на д-р Д. Б. Роджърс от Музея по естествена история в Санта Барбара (Калифорния), който го идентифицирал като „доста“ стар и изказал предположението, че принадлежи на представителка на т. нар. „племе на дъбравата“, най-древните известни индианци, населявали някога Калифорния.

Но никой още не подозирал каква е истината.

След няколкомесечни изследвания на черепа в Университета на Южна Калифорния Уилсън получил през 1937 г. писмо от Иван А. Лопатин, който му съобщил своите заключения: „След подробно външно проучване и след сравнения с други черепи в нашата лаборатория мога да кажа, че изследваният череп не се отличава по нищо от черепа на нормалния калифорнийски индианец.“^[222]

И черепът отново бил върнат в кутията за обувки. Само неговият откривател Уилсън продължил да вярва, че в находката му има нещо необикновено. След шестнадесет години той го предоставил като модел на скулптора Джордж Стромър, специалист по изработване на пластични изображения на праисторически хора за един музей.

И сега, колкото и неправдоподобно да звучи, следващата оценка на черепа се оказала диаметрално противоположна на предишните. Стромър показал черепа на някой си д-р Дж. Дж. Марки, който го отнесъл в европейската цитадела на антропологията — в прочутия „Музей на човека“ в Париж. Тамошните учени се произнесли, че раковинните вкаменелости, които се намирали във вътрешността на черепа, произхождат от вид, изчезнал преди сто хиляди години! Нима и черепът бил стар 100 000 години? Това изглеждало съвсем невероятно.

Д-р Марки, силно заинтригуван от загадката, понесъл черепа в Рим, Мадрид, Брюксел и после в Лондон — в Британския музей. Не може да се каже, че черепът не привлякъл внимание, но мненията на различните прочути антрополози за него съвсем не били единодушни и категорични (да не забравяме, че радиокарбонната датировка се появява едва през 1947 г.). След осемгодишни странствания черепът се върнал при своя откривател.

Изминали още години, докато по щастливо стечение на обстоятелствата нещата изведнъж се променили. В началото на 1967 г. световноизвестният археолог Луис С. Б. Лики, който разкопал най-древните човешки останки в споменатия вече Олдовейски каньон, пътувал из Калифорния, за да чете лекции. Чрез посредничеството на трето лице упоритият Уилсън, който междувременно станал в Саут Лагуна преуспяващ архитект, но все още имал археоложки амбиции и все още вярвал в необикновения характер на своята находка, успял да се срещне с Лики. Прочутият учен отделил за разговора с любителя десет минути. Когато обаче черепът се оказал в ръцете му и когато научил за обстоятелствата, при които бил намерен, разговорът продължил четиридесет и пет минути. Лики решил, че черепът веднага трябва да бъде изпратен на д-р Бергер в Калифорнийския университет, за да бъде подложен на грижлива радиокарбонна датировка!

По такъв начин с този дълго време нерешен проблем се заел д-р Райнър Бергер, бивш асистент на Либи, изобретателя на радиокарбонното датиране, а по това време вече сътрудник на Института по геофизика и астрофизика.

Удивителните резултати от прецизното изследване на черепа, които послужили като материал за сензационни съобщения в пресата, Бергер обобщава с най-пестеливи думи: „Радиокарбонна датировка на черепа: части от черепа, теменната и слепоочните кости бяха датирани по колагенния метод, както следва: 78,5 грама кости стояха натопени няколко дни в етер, за да бъдат отделени всички органични субстанции, евентуално попаднали там при пипането на черепа. След това минералната маса на костите беше разрушена чрез третиране с разредена студена солна киселина. После посредством студен разтвор от натриев хидроокис бяха отделени хумусови киселини с различно специфично действие. Останалата органична част беше подложена на датиране и бе установено, че тя съответства на възраст 17 150 ± 1470 години.“^[223]

Необикновено голямото отклонение в плюс или минус говори за съответната предпазливост. Ако изчисленията са верни, това означава, че възрастта на този толкова дълго подценяван череп от Лагуна е някъде между 15 680 и 18 620 години.

Действително удивителна възраст!

Бергер не се задоволил с първите резултати. Той проверил още веднъж автентичността на черепа. Действително ли черепът, изследван в най-различни лаборатории и пътешествал из толкова музеи, е бил същият череп, който открил Уилсън? За щастие се намерило доказателство. Навремето, когато находката била още съвсем нова, местният вестник публикувал рисунка. На това изображение отчетливо се виждала следата, оставена тогава от мотиката на нетърпеливия Уилсън — същата следа личала ясно и на черепа, който се намирал в лабораторията.

Били направени и други анализи — особено на костта, намерена от Уилсън още преди черепа. Експертът от Смитсъновия институт, д-р Д. Стюърт, изказал от чисто антроположка гледна точка мнението, че по всяка вероятност черепът принадлежи на жена (което ние съобщихме на читателя още в началото).

Но не само това — разпитали Уилсън, за да проверят дали може да се намери мястото на находката. Той го показал, и то съвсем точно. През 1968 г. при Сонт Ан’с Драйв започнали широкообхватни разкопки с надежда да открият нещо повече.

Резултатите обаче разочаровали археолозите и пробудили съмнения. По време на разкопките попаднали на няколко кости от животни и на раковини, но на никакви следи от човек. Най-много смутило учените това, че на дълбочина около 60 см намерили раковини, чието радиокарбонно датиране показало възраст 8950 ± 70 години. А на дълбочина приблизително 180 см попаднали на други раковини, чийто радиокарбонен анализ показал възраст 8300 ± 80 години.

Наистина объркана история! Не само че по-младите раковини, противно на всички правила на стратиграфията, лежали на по-голяма дълбочина от по-старите, но според разказа на Уилсън черепът се намирал тъкмо между тях!

Как е могъл череп отпреди 17 000 години да попадне в пластове с възраст между 8000 и 9000 години?

Д-р Бергер и археологът Дж. Р. Сакет обясняват, че всички тези объркани обстоятелства не са чак толкова необясними, ако бъдат взети под внимание особените геоложки условия в дадената местност. Няма да се впускаме в подробности, но разместванията, които могат да доведат до най-странни стратиграфски отношения в този район, съвсем не са рядкост — както прекрасно знаят жителите на каньона в околностите на Лос Анжелес, на мнозина от които през 1968 г. се наложи да скачат от прозорците, когато огромни маси земя изведнъж започнаха да се движат и застрашиха къщите им със затрупване.

Въпреки това съмненията на свръхпредпазливите археолози (поучени от богат опит) все още не са напълно разсеяни — те смятат, че данните от едно датиране не са достатъчни и искат многократни доказателства, подкрепени от най-стария метод на изследване в тяхната професия — стратиграфията.

При все това „Луис С. Б. Лики е доволен от външния вид на черепа и неговата радиокарбонна възраст“ — пише Бергер и добавя: „Този череп е най-старото непосредствено свидетелство за съществуването на човек в двете Америки.“^[224]

Могат да бъдат споменати още и други находища, но нека оставим това на специалистите. Във всеки случай не може да се отрече, че през последните години археологията на Северна Америка отбелязва огромен напредък по отношение не само на своите изследователски методи, но и по количеството на находките, които преди бяха така редки (Лики е правел изследвания в Африка цели тридесет години и е открил само три по-значителни обекта.)

Опитът от историята на всички науки свидетелства, че всяко ново откритие предизвиква верижна реакция. Неочаквано се изостря зрението и ние започваме да виждаме неща, на които преди не сме обръщали внимание. Затова вярвам, че имаме основание да очакваме много по-нататъшни открития. И може би Лики (или някой друг) с течение на времето ще докаже това, което не може да направи сега никой поради недостатъчността на находките — че най-древният жител на Америка е по-стар, много по-стар, отколкото се е предполагало досега.^[225] (През 1968 г. Лики откри по време на своите разкопки в Калифорния извънредно примитивни каменни оръдия — за тях той казва в едно интервю, че възрастта им е 40 000 — 50 000 години, а може би и повече — 80 000 — 100 000 години, макар повечето археолози да се съмняват, че находките му са дело на човешка ръка, и смятат, че се касае за случайна игра на природата.) През 1965 г. Емил У. Хаури се обзаложил с Лики на 100 долара, че през следващите петнадесет години той няма да може убедително да докаже, че възрастта на най-древния жител на Северна Америка възлиза на 50 000 — 100 000 години. Засега печели Хаури.

24. Пътят през Беринговия проток

Изпарения, мъгла, плаващи ледове — това било всичко, което виждал в един августовски ден на 1728 г. човекът от капитанския мостик на малкия кораб, който с мъка си проправял път на север през протока, наречен по-късно в негова чест Берингов. По поръчение на цар Петър II датският мореплавател Витус Беринг се отправил да изследва северните граници на огромната руска империя. Когато минавал през „Беринговия“ проток, той не знаел със сигурност, че минава между два континента, бреговете на които при хубаво време биха се виждали ясно, тъй като ширината на пролива на най-тясното място е само 85 километра. Въпреки това той предполагал, бил уверен, че протокът разделя Сибир и Аляска и в края на краищата се оказал прав, въпреки че… не винаги е било така!

 

 

В днешно време дълбочината на Беринговия проток е 45 метра. За моряците, ловците на китове и тюлени той е също така негостоприемен, какъвто е бил и преди хилядолетия. През по-голямата част от годината температурата на въздуха не се покачва над нулата, а температурата на водата никога не надвишава 9°С. Амплитудата между приливи и отливи е незначителна — протокът би бил напълно блокиран от полярния лед, ако не беше постоянното течение от Тихия океан в северна посока. В средата на този безрадостен проток се намират две също тъй безрадостни и нищожни парчета суша — Диомедовите острови. Тъй като ширината на протока на най-тясното място, както вече беше казано, е само 85 километра, ескимосите могат да го преплуват със своите каяци, както и правят от най-древни времена. Само че:

Хората, които се преселили още преди повече от десет хиляди години от Сибир в Аляска, вървели след едрия дивеч и заедно с него направили това пътешествие по суша!

Уилям Хауълс от Харвардския университет го формулира така: „Те не са знаели, че тъкмо тази земна ивица ще бъде наводнена, когато много по-късно глетчерите се разтопят и се покачи морското равнище. Не са знаели, че са дошли в един съвсем нов свят, богат с такива животни като мастодонти, мамути, коне, камили, дълговлакнести бизони, мускусни бикове, а също с такива редки същества като гигантския ленивец, да не говорим за лосовете, за северните и благородните елени. Пришълците не са знаели, че са първите жители на Америка.“^[226]

Те навлизали в новия континент на немногочислени орди — това не е било огромно преселение на народите като онези, които нееднократно са ставали в Азия и Европа. Не е имало „народи“, преселващи се от Сибир в Аляска. Тук са дошли първобитни сибирски ловци, принадлежащи към монголоидната раса, които живеели на малки племена, постоянно вървейки по следите на едрия дивеч, който им служел за прехрана. Те са проникнали на малобройни групи в Северна Америка и сега, в края на настоящата книга, трябва да разгледаме въпроса — кога е станало това?

Вече неведнъж беше казано, че и в Америка, както в Европа и Азия, е имало няколко ледникови периода. Повече от половината американски континент е бил покрит от огромни пластове лед. Четири пъти ледът излизал напред и отново се отдръпвал, при което винаги това явление било съпровождано със значителни промени в климата. В този процес на заледяване нямало нищо драматично. Земетресенията са драматични, а ледниковите периоди протичат с „епичен“ ритъм, обхващат периоди от време, които сякаш надхвърлят човешките мащаби. Много важно е изказаното с определена увереност мнение на геолозите, че глетчерите са поемали огромни маси вода, от което равнището на Ледовития океан и на Берингово море така силно спаднало, че Беринговият проток се превърнал в обикновен провлак. Макар и много предпазливо, те твърдят още, че за сибирските ловци е имало на два пъти особено благоприятни условия да стъпят на американския континент — между 40 000 и 20 000 г. пр. н. е. и между 13 000 и 12 000 г. пр. н. ера.

През 1967 г. Дейвид М. Хопкинс, който е посветил много години на изследването на Беринговия проток, писа:

„Когато преди осемнадесет години лошото време ме задържа в селото Уелс, наблюдавах внимателно леката мъгла над бурните води на Беринговия проток и си мислех, че може би в този неспокоен ден някой си проправя път сред ветровете на азиатския континент, за да вземе участие в моите търсения на следите от миналото. Недалеч от мен се издигаше нещо като торфен хълм — грамада отпадъци, оставена от много поколения ескимоси, които са живели по западните краища на Северна Америка, а зад мен се издигаше нос Принц Уелски, набразден от глетчери, насечен от вечния прибой. Може би в този миг някой скрива от влажната мъгла своите бележки, написани с руска азбука, седнал на стръмния бряг на нос Дежньов — в източния край на Сибир, или в ескимоското гробище в Уелен — най-източното сибирско поселище.“^[227]

Хопкинс пише тези редове в качеството си на редактор на многобройните доклади, прочетени през 1965 г. от 27 автори, представители на шест националности (сред тях за първи път и учени от СССР) на VII конгрес на Международната асоциация по изучаване на четвъртичния период. Тези доклади бяха на една и съща тема: Беринговият проток.

Показателно е, че учените вече не обсъждат въпроса, действително ли най-древните жители на Америка са дошли от Сибир — сега това се приема като абсолютно сигурно. Тази увереност обаче, която съществува от тридесетте години на нашето столетие (най-старото предположение за преселение от Азия датира от около 1590 г. и принадлежи на монаха Хосе де Акоста), се основава, така да се каже, на косвени доказателства — на това, че всички други теории са опровергани като погрешни или, както например теорията за „десетте изчезнали племена на Израил“, за Атлантида или за страната, „Му“, са изоставени просто като безсмислени.

 

 

Но дори да допуснем — както се смята днес, — че е имало няколко преселнически вълни, и да не изключваме напълно предположението, че преди Колумб и вероятно преди викингите случайни мореплаватели са достигнали на кораби или салове през Тихия океан и през северния Атлантически океан (с което се обяснява многообразието на индианските езици и расовите им различия), то защо толкова дълго не можеше да бъде отговорено на въпроса, наистина ли е било възможно няколко си племена за сравнително немного хилядолетия да се превърнат в милиони, които са се разселили от Беринговия проток до най-южните краища на Южна Америка?

Действително стремежът в посока на юг, който трябва да ги е въодушевявал, е малко загадъчен. Дълго време изследователите са се задоволявали с най-простото обяснение — естественият стремеж на човека към слънцето, нещо като предисторическо: „На юг!“, аналогично на девиза на северноамериканските пионери: „На запад!“

Но защо тогава азиатските племена са вървели към северните краища на Сибир, в студения мрак? И защо ескимосите — най-древните праисторически преселници в Америка — не само не са откликнали на този стремеж към слънцето, но и са се аклиматизирали при най-трудни за човека условия сред снеговете и леда?

Що се отнася до масовото размножаване на преселниците, учените са направили крайно интересни изчисления, обобщени през 1966 г. от К. Ванс Хейнс Мл.^[228] Той смята, че за 500 години едно племе, състоящо се само от 30 ловци на мамути, е можело да се увеличи на 800 до 12 500 човека, което пък отговаря на 26 до 425 ловджийски племена. В конкретния случай Хейнс е направил пресмятанията си за ловците от племето кловис, които са живели преди 12 000 — 13 000 години и чиито характерни върхове на копия са разпръснати из целия континент, и изчислил, че тези племена са били в състояние през същия период да изработят от 2 до 14 милиона такива върхове!

Що се отнася до скоростта на разселване на тези ловци, то Хейнс стигнал до заключението, че ако те са се придвижвали на юг само по четири мили годишно, то за 500 години биха могли да стигнат от тогавашния Берингов проток до своите най-южни ловни райони в Ню Мексико. И това е напълно реално. А една нереалистична теория гласи: „Ако едно номадско ловно племе, тръгнало от бреговете на Беринговия проток, е премествало всяка седмица своя лагер само с по три мили в южна посока, и то седмица след седмица, месец след месец, то би могло да достигне най-южната точка на Южна Америка само за 70 години.“ Това е нереално, защото такова непрекъснато придвижване на юг е напълно изключено за ловците, които е трябвало да преследват едър дивеч в най-различни направления. Така или иначе, тези първи ловци постепенно са завладели Северна и Южна Америка.

Този факт е неоспорим и върху него не може да окаже влияние и т. нар. дифузионна теория, чиито привърженици, въз основа на езикови сходства, строителството на пирамиди, определени митологични представи и други признаци, се опитват да докажат, че е имало многократни културни инвазии — дошли може би от Египет, Месопотамия и дори от Китай. За сходството на индианските езици с езиците на Стария свят през 1966 г. У или каза кратко и ясно: „До настоящия момент никой не е доказал по задоволителен начин наличието на такова сходство.“^[229] Все пак и той, както и други съвременни археолози, смята за възможни културни влияния от Стария свят, особено в Централна и Южна Америка — но едва през историческата епоха, когато първобитните ловци вече от хилядолетия бродели по пустите плата на северноамериканския Югозапад, преследвайки изчезналите междувременно животни.^[230]

А първобитните ловци — които наистина са най-древните жители на Америка — са дошли през Беринговия проток. Те са били хора мъжествени, любопитни и до известна степен изобретателни. Но защо не са се издигнали до такава висока култура, каквато са имали на юг маите, ацтеките и инките — това вероятно завинаги ще остане загадка.

25. Последният американец от каменния век

Тази история започва в Калифорния, в ранното утро на 29 август 1911 г., край оградата на една кланица.

Кучетата се разлаяли така яростно, че няколко още сънени касапи изскочили навън да видят какво става. При оградата намерили свил се човек, когото в началото помислили за пиян скитник. След това забелязали, че е почти гол, само на плещите му висели парцали от някаква тъкан, напомняща пончо. Лицето му било очевидно на индианец, но от някакъв тип, какъвто дотогава не били срещали. В черните очи на това същество се четели страх и ужас.

Озадачените месари не успели да измислят нищо по-добро, освен да извикат шерифа от най-близкото градче Оровил, на около 113 км североизточно от Сакраменто. Шерифът пристигнал, приближил се към непознатия с готово за стрелба оръжие и му наредил да тръгне с него. В отговор чул непонятни звуци. За всеки случай представителят на властта сложил белезници на непознатия, който смирено се подчинил, но все още страшно уплашен — след това го закарал в Оровил и го затворил в килията, предназначена за душевно болни.

Едва сега шерифът видял, че неговият арестант е изтощен до смърт. Нямало съмнение, че е индианец, но кожата му била по-светла, отколкото на което и да е друго известно на шерифа племе. Въпреки че се появил и един мексиканец, който говорел испански, и неколцина индианци, които знаели различни диалекти, не успели да установят никакъв контакт с него.

Шерифът започнал да се чуди какво да прави, тъй като вестта за залавянето на „дивака“ бързо се разнесла. Все повече се увеличавал броят на любопитните, които искали да го видят. Скоро пристигнал и репортер от местния вестник. На следващия ден във вестника се появила снимката на „дивака“, а след още един ден под сензационни заглавия за него вече съобщавали вестниците в Сан Франциско. Там се намирал обаче Антропологическият музей на Калифорнийския университет, в който работели двама антрополози — Алфред Л. Крьобър и Томас Т. Уотърман.

Оказало се истинско щастие за Иши, както вече ще наричаме със собственото му име пришелеца, а и за науката, че Крьобър и Уотърман не само прочели написаното във вестниците, но и се досетили, че може би са попаднали на единствен по рода си случай. Ако това странно същество наистина говорело на някакъв неизвестен език, не би ли могло то да бъде някой от последните представители на племе, смятано вече за изчезнало?

Надеждата на двамата антрополози била съвсем фантастична, но на 31 август, само два дни след появата на Иши, Крьобър изпратил в Оровил следната телеграма:

„До шерифа на околията Бът. Вестниците съобщават за залавянето на див индианец, говорещ на език, напълно неразбираем за другите племена. Моля потвърдете или опровергайте. Отговорът предплатен. Ако съобщението е вярно, задръжте индианеца до пристигането на професор от Калифорнийския университет, който ще го вземе със себе си и ще поеме отговорността за него. Въпросът е важен за възстановяване историята на коренното население.“^[231]

Отговорът дошъл веднага и още същия ден Уотърман се отправил на път за Оровил.

Фактологическият материал, с който антрополозите разполагали, не давал основание за много надежди. Знаело се, че земите около Оровил били някога населени от индианците яна, които говорели на различни диалекти. Учените разполагали със свидетелство за диалектите на двете северни племена — последните останали живи, един мъж на име Батуи, наречен по-късно Сам, и жената Чидаймия, получила при покръстването името Бети Браун, помогнали да бъде съставен доста богат речник. За езика на южното племе яхи обаче никой не знаел нищо и то било смятано за изчезнало. Ако Иши се окажел от племето яхи, то с него трудно биха могли да се разберат, но за науката щяло да бъде сензация.

Можем да си представим с какво вълнение Уотърман влязъл за първи път в килията на Иши и седнал срещу него със списъка на думите от езика яна. Той отворил „речника“ и започнал да показва различни предмети, произнасял съответните думи, повтарял ги с друго ударение, тъй като не можел да разчита, че произношението му е правилно. Усилията му останали обаче безуспешни. Иши лежал неподвижно и с безизразно лице разглеждал посетителя (както се изяснило по-късно, той се страхувал, че ще го отровят, и затова още не бил ял нищо). Уотърман започнал да се отчайва, тъй като вече наближавал края на своя списък, и тогава посочил с пръст дъските на нара и казал „сивини“, което означавало „жълт бор“. И ето че Иши се изправил. „Сивини“ — повторил той. След това и двамата завикали като побъркани: „Сивини, сивини!“, като чукали върху дървото. Били щастливи, че най-после са се разбрали.

Изминали часове, преди Уотърман да намери и други разбираеми думи, и станало ясно, че Иши е наистина от племето яхи и че езикът на това южно племе е близък до отчасти познатия диалект на северните племена. Постепенно антропологът открил сходствата и се научил да променя произношението, започнали да образуват изречения и накрая настъпил мигът, когато Иши задал своя първи въпрос. От верния или погрешен отговор на този въпрос зависело дали Уотърман ще спечели доверието на индианеца. Въпросът гласял: „Ай не ма яхи?“ („Ти от нашия народ ли си?“). Уотърман го погледнал в черните очи и отговорил: „Да“.

 

 

От този момент Иши напуснал каменния век и навлязъл в света на съвременните хора. Възникнали обаче някои проблеми от правнотехническо естество. Шерифът не знаел как да постъпи — Иши очевидно не бил нито душевно болен, нито представлявал опасност за околните, така че нямало основание да стои задържан! От друга страна, какво би станало с индианеца, ако бъде пуснат на свобода в един свят, който му вдъхвал страх и му изглеждал враждебен?

Шерифът прехвърлил цялата отговорност на Уотърман и той с готовност я поел. Между него и Крьобър в Сан Франциско полетели телеграми. Но случаят бил без прецедент и това наложило да се допитат до Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон. След четиридесет и осем часа намерили решение. Шерифът подписал уникален юридически документ — арестантът се предавал направо на музея.

Така започнал вторият живот на Иши.

Трябва да се върнем за момент към историята, за да разберем ясно от какъв свят идвал Иши и защо неговият случай бил такава щастлива находка за науката. Неговият живот бил протекъл според законите на своего рода антична трагедия — трагедията на залеза на цял един народ!

Въз основа на археологическите находки може да се приеме (разбира се, съвсем приблизително), че до идването на европейците в Калифорния там са живели около 150 000 индианци. Те се разделяли на двадесет и една народности, които, от своя страна, се разпадали на повече от двеста и петдесет подгрупи, племена и родове, говорещи на сто и тринадесет различни диалекта — някои от тях си приличали толкова много, колкото бостънският английски и нюорлеанският. Значителна група съставлявали племената яна, от които две или три хиляди души населявали територията източно от река Сакраменто до Маунт Ласен. Преди около хиляда години те се оттеглили в платата и станали войнолюбив народ. Това били, по-точно казано, четири племена, от които яхи било най-южното и населявало районите Мил Крийк и Диър Крийк. Техният език се числял към групата хокан. Най-удивителното било, че жените и мъжете говорели на различни диалекти. Момчетата, възпитавани от жените, започвали да говорят „по мъжки“ едва от десетгодишната си възраст. Братята и сестрите се обръщали един към друг почтително, във второ лице множествено число, подобно на французите, и правели разлика между „ти“ и „вие“.

Те се занимавали с лов и риболов, събирали плодове и корени (основната им храна било брашното от жълъди), не познавали грънчарството, но за всички нужди използвали плетени кошници.

Тяхната трагедия започнала през 1849 г. с калифорнийската „златна треска“.

Страната някак преживявала при управлението на мексиканското правителство, но през 1848 г. била анексирана от САЩ и със „златната треска“ настъпил период на пълно беззаконие. Само през 1849 г. към долините на реките и в планините се отправили осемдесет хиляди златотърсачи, сред които имало какви ли не хора. Моряците изоставяли в пристанищата корабите, фермите запустявали, цели села обезлюдявали, затова пък никнели като гъби безименните и недълговечни поселища на златотърсачите. Само 8% от жителите били жени, а в самите рудодобивни райони — едва 2%. За десет години, докъм 1860 г. бялото население нараснало на 390 000 души. Като любопитна подробност може да бъде отбелязано, че сред тях се намирал и човекът, който по-късно останал в историята като прочут археолог, открил със своите разкопки древната Троя — немецът Хайнрих Шлиман. Но той не издържал дълго по тези места. Тамошните нрави му се видели твърде сурови. Подвизите и злодеянията през тези години са забулени от романтика и са се превърнали в легенда. Както са казали по-късно, те разкрили американския характер откъм най-добрата и откъм най-лошата му страна. От това развитие на нещата най-много пострадали индианците.

Те били изтласкани стъпка по стъпка. Когато се опитвали да се отбраняват с първобитните си оръжия, когато, преследвани от глада, нападали керваните с припаси или ограбвали някое ранчо, срещу тях организирали жестоки наказателни експедиции. В началото на 60-те години районът източно от река Сакраменто бил обзет от ужас и смут, когато индианците — вероятно именно от племето яхи — убили пет бели деца. Но от 1852 до 1867 г. белите избили три до четири хиляди индианци. За това, с каква безсмислена жестокост е била водена борбата, най-красноречиво свидетелства фактът, че именно белите въвели в Калифорния скалпирането, непознато на тамошните племена. Уотърман пише:

„Получих сведения от сигурен източник за един от старите пионери по тези места — златотърсач и ловец, — който още в юношеските си години застилал кревата си с покривка, съшита от скалпове на индианци. Те били взети години преди това. Той никога не е бил държавен служител, войник или полицай. Избивал е индианци просто по свое собствено усмотрение. Никой никога не му е търсил отговорност за това.“

Именно през тези години израснал Иши. Ако се съди по това, което успели да разберат от него, той се родил някъде около 1862 година. Възможно е никога да не е виждал отблизо бял човек, тъй като племето му през цялото време се намирало в бягство. Страхът от бледоликите заседнал в душата му още от ранно детство, когато слушал за кланетата, в резултат на които загинали остатъците от неговото племе. Веднъж яхите нанесли ответен удар. Ограбени от земята, която им давала препитание, принудени да напуснат сухата пустош от глада, през август 1865 г. те нападнали едно ранчо и убили трима бели. В отговор на това седемнадесет души под предводителството на двама „легендарни“ ловци на индианци, Андерсън и Гуд, и двамата вече притежатели на много скалпове, обкръжили през една безлунна нощ малкото поселище на племето яхи в Мил Крийк и избили мъжете, жените и децата — „множество трупове влачел надолу буйният поток“. Такива кланета имало и през 1867 г., а през 1868 г. те били „увенчани“ с кръвопролитието северно от Мил Крийк, където в пещерата „Кампо Секо“ били затворени, избити и скалпирани тридесет и трима индианци — само от четирима въоръжени до зъби бели, които по време на сечта сменили едрокалибрените си винтовки с револвери, тъй като куршумите от винтовките, както по-късно съобщава един от участниците, Норман Кингсли, „твърде много ги разкъсваха“ — особено кърмачетата.

След това клане белите помислили, че са изтребили веднъж завинаги яхите. Но станало нещо загадъчно. Когато няколко дни по-късно няколко каубои влезли в пещерата, те открили, че тридесет и трите трупа са изчезнали. Това означавало, че някои са оцелели и са оказали последна почит на своите съплеменници, като изгорили труповете им. Тези последни живи обаче не се появили повече или, по-точно казано, в продължение на 12 години, от 1872 до 1884 г. изчезнали безследно в гората.

Тиодора Крьобър, съпругата на големия антрополог, с дълбоко съчувствие описва това време на скрито съществуване под заплахата на смъртта и ние смятаме, че ще бъде жалко, ако не я цитираме:

„През тези дванадесет години индианците умело се криели. Не се опитвали да отвличат коне и рогат добитък, не ограбвали жилища, не крадели зърно, никъде не се виждала следа от стъпки, от предателска пепел или дим от огнища. Не била намерена нито една счупена стрела, нито един изгубен връх от копие или остатъци от ласо, направено от растителни влакна, нямало никакъв признак за съществуването на индианци в горите или в полята…

През по-голямата част от своя живот Иши бил напълно изолиран от историята — един дълъг промеждутък на мълчание. Напразно се опитваме да си представим как са преминавали неговите дни и нощи, и макар че Иши не можеше да ни разкаже за всичките свои травми и трагедии, все пак той описа нещо от своя всекидневен живот.

Укрилите се индианци използвали само безшумни оръжия — ловели риба с харпуни или мрежи, ловували дивеч с лъкове и стрели или поставяли капани. През есента събирали жълъди, за да се изхранят през зимата. През април вече ядели зелена детелина, а в ранно лято — лук. По средата на лятото се отправяли на четиридневно пътешествие към Ваганупа, където сенките били по-дълбоки, въздухът — по-прохладен, а дивечът — по-многоброен. Останалото време живеели в горен Мил Крийк, в малки колиби, замаскирани така, че отгоре — единствената посока, от която биха могли да бъдат открити — внимателно огънатите клони, които ги прикривали, изглеждали като дело на природата. Близо до жилищата се намирали скривалищата им за хранителни запаси, замаскирани по същия начин — кошници с изсушено месо, риба и жълъди и кошници със сечива и кожи.

Понякога извършвали големи преходи, като скачали от камък на камък, от скала на скала, така че босите им крака да не оставят следи. Движели се също, като използвали като пътеки коритата на потоците и ручеите. Следите от стъпките си по земята замаскирали със сухи листа. Техните пътеки минавали сред гъстите храсталаци от млад дъб и те пълзели сред тях на четири крака. Рогат добитък не би могъл да мине по такива пътища, дори елените избирали по-удобни места. Ако някой клон препречвал пътя им, бавно и тихо го извивали настрани, а ако нямало такава възможност, овъглявали го или го изпилвали с камък — бавна, но безшумна работа. Никога не сечели дървета, защото ударите на брадвата биха издали човешкото присъствие. Палели малки огньове, за да се разсейва димът незабелязано в храсталаците, без да се издига над короните на дърветата, и веднага след изгасването на огъня засипвали мястото с камъни. Изкачвали се и се спускали по отвесните скали на каньона Мил Крийк с помощта на въжета от растителни влакна. Това бил бърз и сигурен път, тъй като каньонът бил добре скрит от дърветата, надвесени над стените му. Така те можели лесно и бързо да изтеглят нагоре уловена риба, кошници със съдове за вода или да се спускат долу, за да се изкъпят в реката, без да губят време и сили да се катерят по виещите се разклонени пътечки, които водели към водата. По тях индианците се движели рядко, за да не бъдат много отъпкани и да изглеждат като прокарани от животни. Мелели жълъдите с помощта на гладки камъни и от полученото брашно готвели в кошници своята всекидневна каша. Носели наметала от кожи на елен или рис, а понякога и на мечка. Спели под завивки от заешки кожи. Етнографите са единодушни, че тези хора са водели най-простия и примитивен начин на живот на континента, поне от времето на идването на белия човек в Америка.“

При тези условия израснал Иши и станал мъж. Но неизвестно откъде, през 1884 г. изведнъж отново се появили слухове за последните индианци от племето яхи. Никакви точни сведения — само слухове. Някой някъде видял индианец, мярнал му се като сянка, другаде ограбили каубойски склад с припаси, но единственото доказателство били следите от боси крака. Появили се и съобщения във вестниците, раздути както обикновено от журналистически измислици. Сега знаем, че по онова време Иши живеел с още четирима души от своето племе. Тяхното последно убежище било „Вовунупо му тетна“ — „Леговището на гризли“.

„Вовунупо“ е тясна скална издатина на 150 м или повече височина над потока. Само там, до отвесната стена на каньона, можело да бъде направен най-обикновен навес, който да пази хората от лошото време. По протежение на този скален корниз растели дървета, които го прикривали от случаен поглед както отдолу, така и отгоре. Над корниза до горния ръб на каньона се издигала отвесна, непристъпна скала, висока 60 м, която скривала убежището от любопитни погледи отгоре.

Но сигурността била илюзорна. В околностите започнали все по-често да се появяват бели. В началото двама от тях, а след това и трети видели индианец, но той се скрил, като подплашил пришълците с пусната стрела. През 1908 г. белите открили и Вовунупо. Намерили там само една много стара, болна индианка, така затрупана с рогозки, като че ли близките ѝ са се опитвали да я скрият при приближаването на бледоликите. Намерени били и продукти и завивки. Когато на следващия ден белите дошли отново, старицата вече я нямало. По-късно станало ясно, че там живеели Иши, майка му и сестра му, един млад индианец и един старец. Когато белите открили убежището им, младият индианец бил вече умрял, а останалите се разбягали уплашени и загинали в горите. Оцелял само Иши. Последният от своето племе, той още три години се прехранвал с лов в гората, докато най-после не можел вече да намери никаква храна и полумъртъв от глад, за първи път през живота си допълзял до жилищата на белите, където една сутрин го намерили край оградата на кланицата.

На 4 септември 1911 г., в деня, в който чествали американския Празник на труда^[232], Иши пристигнал в музея в Сан Франциско и на следващата сутрин застанал пред Крьобър. Неговият граждански и политически статус бил абсолютно неизяснен. Можело ли той да бъде смятан за гражданин на Съединените щати и имал ли право да гласува?

Във Вашингтон с този въпрос се заели по официален ред, но след това забравили за него. Кой трябвало да заплаща за издръжката на Иши? Крьобър намерил изход от положението, като включил „дивака“ във ведомостта за заплатите като чистач, и за всеобщо учудване се оказало, че Иши отлично се справя със своите задължения. Той старателно и с увлечение метял и лъскал.

Броят на любопитните посетители надминал всички очаквания. Дошли репортери и фотографи, директори на циркове и кабаретни импресарии, които искали да сключат с Иши договор — един от тях бил достатъчно нахален да предложи и на Крьобър да излиза на цирковата арена заедно със своя възпитаник. Представителите на грамофонни фирми искали той да пее, а филмовите компании (през същата тази 1911 г. възниква градчето Холивуд) искали да го снимат в документални и игрални филми. Той дори получил предложение за женитба.

Антрополозите се интересували от два въпроса — първо, как ще се държи човек, израснал в условията на каменния век и попаднал изведнъж в двадесетото столетие, и второ, какво би могъл да разкаже той за своето минало?

„Цивилизоването“ на Иши вървяло бързо и дало някои удивителни резултати. Дрехите веднага му харесали, с изключение на обувките, които обувал само при особени обстоятелства. Той, който прекарал почти целия си живот гол, категорично отказал да бъде сниман без дрехи (само веднъж, по време на излет сред природата, се съгласил на това). Индианецът бил изключително чистоплътен, обичал реда и ежедневно се къпел — впрочем това той правел и преди своето цивилизоване, вероятно по-често от тогавашните жители на американския Запад. Водели го на ресторант и на театър. Бил стеснителен, но бързо се научил да си служи с нож и вилица и изобщо не „биел на очи“. В театъра вниманието му привличали зрителите, а не сцената и актьорите, нито дори акробатите. Отначало това озадачавало неговия придружител, докато не го отвели на брега на океана, където за най-голямо учудване на антрополозите безбрежната морска шир също не му направила особено впечатление, за разлика от „публиката“ — т. е. безбройното множество хора на плажа. През почти целия си живот Иши не бил виждал повече от дузина хора. За съществуването на бледоликите той научил в по-късна възраст — по време на набезите за набавяне на хранителни продукти, но нямал представа за техния брой, така че сега бил безмерно изумен. Иши умеел да брои от едно до десет, и когато му изплащали заплатата в монети по половин долар, добре разбирал разликата между 40 и 20. За да получава пари с чек, трябвало да се подписва — научил и това.

По време на първите разходки го поразили не толкова автомобилите (въпреки че самото колело му било нещо абсолютно чуждо), колкото влаковете, които най-после видял с очите си, тъй като по време на ловуванията си ги чувал в далечината, но мислел, че са зли духове. След това не се страхувал да ги използва, стига да бил с придружител, а с трамвай започнал да пътува даже и сам. Високите къщи не му правели никакво впечатление — „скалите в каньона бяха по-високи“, заявил веднъж той. Да, „заявил“, защото с течение на времето неговият английски речников фонд се разширил до 500 — 600 думи, т. е. бил не по-беден от езика на мнозина бели заселници от първото поколение. Само веднъж изпаднал в истински ужас, когато в съседната болница, където той се сприятелил с редовно преглеждащия го и лекуващ честите му простуди лекар Сакстън Поуп, случайно попаднал в моргата — при вида на мъртвите изпаднал в паника, страхувайки се от зли духове и демони.

За посетителите били определени постоянни часове — в неделя от 14 до 16,30 часа. В един от първите приемни дни дошли около хиляда души. Иши посрещал посетителите с достойнство и дружелюбно усмихнат, стискал всекиму ръката. Полагал много усилия да запаметява лицата на хората. Един китаец той нарекъл „яна“ — с името на своето племе, а всички бели си оставали за него „салту“, което означавало „другите“. На това би могло да се гледа като на доказателство за азиатския произход на всички индианци, но то би могло да се дължи и на чисто външно сходство. Все пак забележително е, че Иши, както и китайците, не можел да произнася американското „р“ и вместо него изговарял „л“.

Всичките му приятели — Крьобър, Уотърман и Поуп — били с впечатлението, че Иши се чувства в музея като „у дома си“. Никой обаче дори не предполагал до каква степен това отговаряло на истината. Когато възникнала идеята да организират дълга експедиция заедно с Иши из територията, обитавана навремето от племето яна — в неговата родина, той страшно се разтревожил. Индианецът не оставял на мира приятелите си е картинни описания на трудностите, които им предстояли, разказвал, че ги очакват непрекъснато лошо време, опасни змии и рисове, глад, жажда, а вечер — липсата на меко легло. И как биха приели да изтърпят всичко това само за да се запознаят с дивата природа? Той сочел ваната, отоплението, масите и шкафовете — струвало му се връх на безразсъдството да бъдат оставени тези неща дори за няколко седмици.

Накрая дошло време да бъде направена равносметка на всичко, на което Иши научил антрополозите, а не на онова, което научил сам. Трябва да се каже, че той научил своите приятели на всичко, което знаел и което можел. Това обучение започнало с родния му език, като той постепенно продиктувал целия си речников фонд, изпял песните, които знаел, продемонстрирал безброй много викове на диви зверове и птици и показал как с гласа си примамвал животни по време на лов. Индианецът им разкрил всички сръчности, позволили на човека от каменния век да оцелее в борбата с природата. Разказал на д-р Поуп около четиридесет различни истории и легенди от живота в гората, преплетени с мечти и призраци, със страхове и любов. В градината на музея построил колиба, каквато имал в земите на племето яна. Кошници обаче не изплел — или не умеел, или не искал, това било все пак женска работа. На мъжа подобавало да изработва оръжия или приспособления за лов. Тук той проявил някои сръчности, които имали огромно значение за учените. Те получили възможност да видят как човек преди хиляда или десет хиляди години е изработвал връх на копие от обсидиан. Иши само за тридесет минути бил в състояние да направи остър като бръснач, смъртоносен връх със съвършена форма. Той изработвал пред очите им харпуни, уреди за риболов, правел възли и изплитал въжета от растителни влакна и от еленови сухожилия. И накрая показал върха на своето изкуство — изготвянето на лък и стрели. Това било работа, изискваща голямо търпение, тъй като дървото трябвало да бъде изсушавано на няколко пъти при различните стадии на обработка, а освен това трябвало да се съблюдава и определен мистичен ритуал. Д-р Поуп бил неговият най-прилежен ученик и по-късно публикувал няколко научни статии за изкуството на стрелбата с лък. По-малък успех имал Уотърман, който внимателно наблюдавал как Иши с помощта на дървен свредел и меко дърво получавал искра и запалвал огън. След това Уотърман побързал да поиска от всички свои студенти, преди да положат изпита си по антропология при него, да се научат да добиват огън чрез триене. Казал им, че най-напред сам ще им покаже как се прави това, но после въртял и въртял дървената пръчица, без да получи нито една искра!

През май 1914 г. Крьобър, въпреки упоритата съпротива на Иши, организирал експедиция в земите на някогашното племе яна. Учените най-после получили възможност да наблюдават индианеца в привичната за него обстановка. Те издирили всички места, които той помнел във връзка с важни за него събития — нападението на бледоликите по време на детството му, изгарянето на убитите членове на племето, успешен лов или опасен двубой с кафява мечка. Във Вовунупо — „Леговището на гризли“ — те още веднъж съпреживели края на последните хора от неговото племе.

Видели как той си служел със своя великолепен лък — Иши улучил птица по време на полет, заек на разстояние пет метра, а елен — от 35 метра. Наблюдавали го как пълзи безшумно из храсталаците, нещо, което сами никога не биха успели да направят. Удивявали се на акробатическата ловкост, с която се люлеел над скалите на каньона на усукано от него въже. С интерес научили названията на повече от двеста растения и треви и техните хранителни качества и лечебни свойства. Изпадали в отчаяние от стоическото търпение, с което той, застанал неподвижно, дебнел с часове появата на дивеч, в чието наличие не се съмнявал.

През цялото време учените очаквали, че приятелят им отново ще се отчужди от тях и ще пожелае да остане там, където е израснал. Но той не изявил такова желание и настоявал да се върне „вкъщи“, а неговото „вкъщи“ била стаята в музея. Когато пред Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон още веднъж бил поставен въпросът, дали този път Иши не трябва да бъде изпратен в резерват при другите червенокожи и Крьобър бил принуден да му съобщи това, той отвърнал: „Аз бих искал да живея до последния си ден като бял човек. Искам да остана тук, където съм сега. Искам в този дом да остарея и да умра.“

Така и станало.

През 1916 г. Иши започнал постоянно да боледува, чувствал се все по-зле. Скоро станало ясно, че е болен от туберкулоза. Прекарал дълги дни в болницата, където за него се грижел приятелят му д-р Поуп. След това той помолил да му дадат възможност да умре „вкъщи“, т. е. в музея. Там Иши, последният от „дивите“ индианци на Северна Америка, починал на 15 март 1916 година.

Погребали го с почести, което красноречиво свидетелствало за чувството на духовна привързаност, възникнало с течение на годините между него и приятелите му, които в началото били просто заинтригувани учени. Когато някой предложил тялото му да бъде аутопсирано с научна цел, Крьобър, който по онова време се намирал в Ню Йорк, телеграфирал:

„По дяволите науката!“ — и добавил: „Разполагаме със стотици скелети на индианци, с които никой не се занимава. В дадения случай се проявява ненужен и нездрав интерес.“ Но Крьобър не присъствал там и затова между „науката и чувствата“ бил направен компромис. След аутопсията тялото на Иши било изгорено в крематориум, както изгаряли телата на неговите прадеди, пепелта му била погребана в индианска урна заедно с лъка му, пет стрели, кошница с брашно от жълъди, няколко парченца обсидиан и други дреболии.

Когато по-късно попитали Крьобър как би охарактеризирал Иши, той отговорил: „Това беше най-търпеливият човек, който някога съм познавал. Искам да кажа, че той изповядваше философията на търпението и нито сянка от самосъжаление или горчивина не помрачаваха чистотата на съществуването му.“

Д-р Поуп пише в некролога за него: „И така последният първобитен индианец в Америка приключи жизнения си път стоически и без страх. С него завършва цяла глава от нашата история. Той виждаше в наше лице цивилизовани деца — хитри, но не мъдри. Ние знаем твърде много и много от онова, което знаем, е лъжливо. Той познаваше природата, която е винаги истинна. Притежаваше черти на характера, които никога няма да загубят своята стойност — беше добър, мъжествен, сдържан и въпреки че му беше отнето всичко, в сърцето му нямаше горчивина. Той притежаваше душата на дете и мисълта на философ.“

За разлика от неговите приятели светът бързо забравил Иши. Наистина навремето било писано много за него и това поне е запазено.

Когато след много време се заинтересували отново за него и през 1957 г. отворили сандъците, където се пазели восъчните валяци със записите на гласа на Иши, на неговите песни и речников фонд, оказало се, че повечето от тях са изпочупени, а освен това нито един от старите апарати, които работели с такива валяци, не можел да бъде приведен в действие. Все пак един находчив студент успял да сглоби от няколко фонографа един, годен за работа, и така станало възможно да се прослушат част от валяците. По-лошо било положението със старите филмови касети, държани като че ли нарочно цели 14 години в помещение, зад чиито стени минавали тръбите на отоплението. Навремето филмовата компания „Калифорния моушън пикчър корпорейшън“ заснела специално за нуждите на музея 1500 м филмов материал. Когато с големи усилия най-после отворили кутиите, в тях се оказала безформена спечена маса.