Серия
Кати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Първа глава

Всъщност виновен беше Ян. За това, че заминах за Америка, искам да кажа. Дотегнало ми беше от вечните му хвалби колко забележително е всичко в Щатите. И затова реших самата аз да отида там и да видя как стоят нещата.

Ян беше в Америка. Цели две седмици, или по-точно, за да не бъдем несправедливи, четиринадесет дни. После се върна, но вече се беше превърнал в голям познавач на Америка. О, той би могъл да напише докторски труд за американското общество, американската архитектура, американския бизнес, американската кухня и американските момичета. Особено за американските момичета. Не беше за вярване колко информация беше събрал по време на престоя си там… Така става, когато човек е толкова възприемчив по природа.

Не искам да твърдя, че съм твърде романтична. Но когато ми изнасят лекция върху американската архитектура, докато се разхождам на лунна светлина, в мен се появява едно-единствено желание: да бъда малко самотно животинче в гората.

Ян е архитект. Поне така си мисли. Аз обаче не мисля така. Малките отвратителни четириъгълни къщи, които проектира той, аз бих могла да начертая само за един следобед. Понякога си въобразявам, че съм влюбена в Ян. Той самият е твърдо убеден, да не кажа непоносимо сигурен, че случаят е точно такъв.

Докато Ян ми обясняваше разпалено как е там в Америка, аз обикновено слушах с половин ухо, както обича да казва леля ми. Но понякога не можех да се сдържа да не поспоря с него.

— Скъпи Ян — дразнех го аз, — но това е много добре известно на всички. Нали всички хора са били в Америка. Защо по-добре не отидеш в Емабода? Там, доколкото знам, дори мишка още не е била. Бяло петно върху картата. Там трябва да отидеш, казвам ти. После можеш да се върнеш у дома и да наемеш голямата зала на градското училище и да разкажеш на мало и голямо какъв е животът в Емабода.

Тогава Ян заяви, че американските момичета били очарователни, а пък аз съм завиждала, понеже никога не съм била в най-голямата страна на Запада.

Може пък да имаше право. Някой ден бих могла да се озова във витрините на Националния музей: „Единственият познат шведски екземпляр, който никога не е стъпвал на американска земя“. В наше време всички заминават натам. Беше направо позорно да си виждал Статуята на свободата само от пощенски картички.

Та, значи, колкото по-дълги лекции ми изнасяше Ян и колкото повече ми дотягаше да го слушам, толкова повече ме обземаше неустоимото желание да видя Америка от близо. И се радвах като дете при мисълта какво ще разкажа на Ян, когато се върна. Ще го притисна в някой ъгъл и ще му говоря за Америка, докато му причернее.

Особено обидно беше, че според Ян американските момичета били същински чудеса от хубост и очарование, фигурите им, начинът, по който се обличали, гримът им — всичко било страхотно! Нищо не му пречеше да прибави, че според него и аз съм очарователна. Но той не направи нищо такова.

ian.png

— Ти не си хубава, но пък имаш характер — казваше той.

И с такъв човек да обикаляш зоопарка почти всяка вечер!

Не, Кати, тази няма да я бъде, стягай си багажа и право в Америка, казах си аз. Достатъчно е само да ликвидираш внушителната си банкова сметка и да се качиш на самолета.

И нищо повече? О, де да беше така. Първо трябваше да говоря с леля. Живея при леля си откак като малка останах без родители. И ако зависеше от леля, аз и досега щях да клеча с кофичка и лопатка в някой пясъчник в парка и да копая тунели. Леля ми винаги ще вижда в мен само малкото мило, безпомощно дете, дори след като самата аз стана обемиста лелка с внушително количество брадавици и глас, който може да стресне цяла рота.

С други думи, подозирах, че ми предстои тежка битка с леля. Тя не изпитваше никаква симпатия към голямата страна на запад и изобщо към всякакви чужди страни. Защото знаеше какви опасности дебнат там! Стъпи ли кракът на едно младо момиче на чужда територия, още зад първия ъгъл го чака коварен търговец на момичета. С дяволска хитрост той подмамва жертвата си и я отвежда към една съдба, която е по-лоша и от смъртта. А леля беше обещала на смъртното легло на мама да се грижи за мен.

Но в края на краищата аз вече бях пълнолетна, макар леля още да не беше проумяла това. И бях наследила няколко хиляди крони от моите родители. Изцяло заслуга на леля ми беше, че в деня на моето пълнолетие тези пари си стояха непокътнати. Самата аз в течение на годините бях направила всевъзможни предложения за изгодното им инвестиране. Мотоциклет с кош беше най-горещото ми желание като четиринадесетгодишна и аз така и не можах да разбера как може един човек да бъде толкова изостанал и заслепен като моята леля. Тя упорито отказваше да проумее, че мотоциклетът е капиталовложение, за каквото банкерите само могат да сънуват. Не помогна и това, че великодушно предложих да поема разноските по курса за мотоциклетисти за леля ми, докато самата аз стана на осемнадесет и взема шофьорска книжка. Също толкова неотстъпчива беше тя, когато исках да вложим една дребна сума в акордеон, с който смятах да облекча много от самотните й часове. Вместо да ми бъде благодарна за това, тя само каза:

— Не, в никакъв случай, парите трябва да си останат в банката!

Щели да ми бъдат добре дошли, ако ме сполети нещастен брак, тризначета без баща, хронични болести на бъбреците заради тънкото ми бельо, чума и някои други нещастия, които според нея ме заплашваха.

Сега обаче аз поисках да пътувам за Америка. Когато леля разбра, че имам съвсем сериозни намерения, от нея се изтръгнаха няколко вопли на дълбоко страдание и тя цялата вечер говори за това какво щастие е, че бедните ми родители са си отишли навреме. Но след като и това не помогна, тя отиде да спи, дълбоко обидена. На другата сутрин се появи с прояснена физиономия и рече, че щом съм настоявала да се хвърля в покварения свят, то неин дълг било да ме последва. Освен това тя имала брат в Чикаго и голямата й мечта била да го види отново. Леля ми искаше да дойде с мен в Америка!

Усетих, че въздухът не ми достига и поех дълбоко дъх. Като че отведнъж моето американско пътуване бе загубило целия си блясък и очарование. Години наред бях като затворник между тези четири стени, бях вдигала поглед нагоре с вик: „Искам навън! Искам навън!“. Никак не беше лесно да се пренастроя бързо и да викам: „Моята леля и аз искаме навън!“. Ами всички забавни малки приключения, които исках да преживея, за да мога после да ги разказвам с подробности на момичетата в службата, пък и на всички, които имаха желание да слушат! Можех да си представя съвсем ясно как щеше да прозвучи: „Да бяхте ме видели как стопирам коли между Ню Йорк и Чикаго, беше дяволски забавно!“. Защото, естествено, аз възнамерявах да пътувам на стоп. Едва ли има човек, който е бил в Америка и не е стопирал коли по пътя през голямата солена пустиня. Но да стопирам коли с леля до мен?

Аз, разбира се, знам какво е семейна солидарност, но кой би се наел да твърди, че една леля със старомодни боти с връзки не е сериозна пречка, когато си застанал край пътя и със светнали очи и вдигнат палец се опитваш да убедиш профучаващите коли да намалят скорост. А леля наистина носи боти с връзки отпред, когато иска да изглежда добре. Ръчна изработка. От шевро. От началото на века или горе-долу там някъде. Това обяснява почти всичко за нея. Но зад строгата външност и резките приказки тя е страшно мила и аз я обожавам. Щеше да ми бъде много по-драга обаче, ако останеше в нашето малко двустайно жилище на улица „Капитен“, пък аз щях да я обожавам от сигурно разстояние, с Атлантическия океан между нас. Сега обаче тя беше решила друго, а коя съм аз, та да посмея да се опълча срещу една природна сила? С дълбока въздишка хванах леля под ръка и я поведох към паспортното бюро.

Тук тя трябваше да свали своите боти с връзки, защото искаха да измерят точния й ръст. Тя предложи вместо това да приклекне леко при измерването, горе-долу толкова, колкото са високи токовете й, но номерът не мина. Леля ми развърза разгневено ботите с много горчиви думи за шведската педантичност. След известно време получихме паспортите си. Снимките ни по нищо не се различаваха от обичайните паспортни снимки. Аз изглеждах като Ирод преди детеубийството, а леля като престъпница, която тъкмо замисля ново злодейство. Мислех си: „Цяло щастие ще бъде, ако с тези паспорти получим виза“. Най-вече защото всеки, който иска виза за Америка би трябвало да обещае, че не крои планове да убие американския президент. Ха, мислех си, достатъчно е американският посланик да хвърли един поглед на нашите снимки и да разбере, че леля и аз веднага ще се спуснем към Белия дом и ще удушим президента с голи ръце. Но по забележително стечение на обстоятелствата ние получихме виза без никакви проблеми. А валутният отдел милостиво ни позволи да обменим малка сума в твърда валута. Ако не живеехме прекалено разхитително, искам да кажа, ако не упорствахме да се храним непременно всеки ден, нашите долари сигурно щяха да стигнат за цяла седмица. Леля наплюнчи палец и преброи внимателно тънката пачка доларови банкноти. Тя погледна Джордж Вашингтон[1] право в очите и рече: „Добре че имам брат в Чикаго“.

Не бях казала нито дума на Ян за моите планове. Той си живееше без нищо да подозира, горкото невинно агънце, и фантазираше за американската архитектура, докато аз се подготвях за път. Мислех си, как хубаво ще му натрия носа. Мъчеше ме подозрението, че Америка му бе харесала толкова много, защото беше отишъл без мен.

Няма да разказвам тук какъв шум се вдигна в службата ми, когато оповестих новината. Всички момичета се скупчиха около бюрото ми, на което аз се опитвах да изглеждам така, сякаш предприемам само малка разходка из околността.

— О, Кати — извика Барбара, — да не би да искаш да кажеш, че заминаваш за същата тази Америка, където милионерите никнат като гъби? Моля те, бъди така добра и ми откъсни един от тях!

— Но, разбира се — утеших я аз, — ще ти донеса пълна кошница, ще можете да хвърляте чоп за тях.

Оставаше само да убедя шефа да ми даде отпуск. Беше съвсем просто. Попитах го така, между другото, дали кантората би могла да оцелее известно време без такава добра стенографка като мен и дали той желае след няколко месеца отново да се върна при тях.

— Да се върнеш? Не разбирам — рече той и ме погледна съвсем объркан.

— От Америка — обясних, — смятам да отида там за известно време.

След като размисли няколко минути, той все пак се зарадва и ми беше благодарен, че след завръщането си смятах да продължа благодатната си дейност в неговата скромна кантора.

В една тиха априлска вечер вървяхме с Ян по северния бряг на Мелар и гледахме как светлините се отразяват във водата. Стигнахме до кметството, което извисяваше великолепната си кула в синьото нощно небе с преминаващи априлски облаци.

— О — казах аз, — о, колко е хубаво кметството!

Ян се съгласи с мен. С цялото си сърце. После замълча за миг. И накрая не се стърпя:

— Всъщност много жалко, че не си виждала Емпайър Стейт Билдинг[2].

Аз обаче отвърнах:

— Бъди спокоен, скъпи Ян. Ще видя Емпайър Стейт Билдинг. Още в четвъртък. Заминавам за Ню Йорк.

Бележки

[1] Джордж Вашингтон — първият президент на САЩ (1789–1797), негов портрет е изобразен върху банкнотите от един долар. — Бел.пр.

[2] Емпайър Стейт Билдинг — един от най-високите небостъргачи в света — 381 метра със 102 етажа. Намира се в Манхатън, Ню Йорк. — Бел.пр.