Диана Петрова
Ана (61)

61.

Съблякоха Дани чисто гол — такава беше практиката при хирургична интервенция в болница „Тариба“ — най-модерната болница в София. В нея се приемаха болни с направления от личните лекари, но всички до един се принуждаваха да преведат пари във формата на дарение в зависимост от операцията, която предстоеше да се извърши, особено ако се отнасяше за козметични намеси като тази при Дани. Сложиха го да седне на инвалиден стол, покрит с прозрачна зелена болнична дреха. Ана и Илия можеха да го съпроводят до предоперативната зала. Там големите тежки врати се затвориха пред тях и последното, което Дани видя, бяха окуражителните им усмивки и сълзите в очите на майка си. След това се прехвърли от стола върху легло с колелца и луминесцентните лампи по тавана запрепускаха пред здравото му око. В операционната цареше тишина, смущавана само от тихото кикотене на сестрите, които си разказваха истории от изминалия уикенд. Те сновяха край него, сякаш беше жив труп, овързваха го в системи… Минаха повече от петнайсет минути, през които Дани имаше чувството, че замръзва. Ръцете и краката му се вкочаняваха от студ. След това до него се приближи мъж с тъмни очи, анестезиологът.

— И на колко години си? — попита той.

— На осем и половина.

— Охо, ти си истински мъж — рече той, докато държеше ръката му.

— Ходиш ли на училище? — продължи, без да отмества поглед от системата.

— Да.

— Кое училище? — попита отново.

Дани заспа моментално, без да си спомня дали бе отговорил на последния въпрос на лекаря.

* * *

Тъмнина. Пълна и безпаметна тъмнина. Нямаше образи, нито усещания. Той не беше себе си, но това нямаше значение. Всичко, изглежда, бе в реда на нещата.

Някой го пляскаше по бузите и му повтаряше да отвори здравото си око. Дани трябваше да положи огромно усилие, за да го стори. Беше толкова удобно и добре в тъмнината, където нищо не се усещаше и човекът губеше собствените си очертания. Тъпа болка в окото, примесена с онова невероятно дразнещо щипене, което той много добре познаваше отпреди. Гърдите му бяха свити, не можеше да си поеме дълбоко дъх от страх да не го заболи и там. След това отново затвори очи.