Диана Петрова
Ана (58)

58.

Мая си беше взела куче от приюта за кучета, чиято порода беше крайно съмнителна. Единствено то не й се подмаза, дори не завъртя опашка, когато отвориха клетката му. Просто си лежеше на пода и я гледаше с големите си тъжни очи. Кръсти го Рошко заради щръкналата му козина, която му придаваше вид на стара плюшена играчка. Прибра го у дома — изкъпа го, а следобед го заведе на ветеринар за обезпаразитяване. Кучето понасяше стоически всички процедури и показваше признаци на живот едва когато му се припикаеше. До следващата утрин навсякъде в дома й вонеше на кучешка пикня. Мая трябваше да го приучи да изпразва мехура си навън и нямаше понятие как да го стори. Реши, че още на следващия ден ще се въоръжи с литература по въпроса, а докато постигне забележими резултати, щеше да го държи в коридора си.

През следващите вечери и особено уикендите, тя го водеше в парка, където се срещаше с Ана, Дани и Скипър. Двете кучета привикнаха едно към друго и се търсеха при всяка от разходките. Ана се беше сприятелила с Мая и постепенно й разказа всичко за объркания си живот. Имаше нужда да го стори, защото й се струваше, че ако не сподели с някого, ще се пръсне. Мая беше идеалният мех за тази работа — тя не говореше много, но за сметка на това я изслушваше. Ана не знаеше почти нищо за нея, но някак й се стори близка — като човек, на когото можеше да се довери. Ден след ден Ана изливаше насъбралата се злъч в себе си — срещу съдбата и света, такъв какъвто й се поднасяше. Мая я слушаше безмълвна и само от време на време очите й се пълнеха със сълзи. Ана забеляза това и го разтълкува като знак за зараждащата се близост между двете. Онова, което убягна на Ана обаче, беше, че тези пълни със сълзи очи не гледаха към нея, а към Дани.

Наближаваше денят за поредната корекция на окото му и Ана искаше да го извежда колкото можеше повече навън — за да го разсее.

В един душен септемврийски ден, когато Дани беше тичал с кучетата, той се върна при двете жени с мокра от пот глава. Ана съблече блузата му и понечи да изтрие гърба му.

Тогава Мая видя родилния белег на лявото му рамо и едва не припадна. Хиляди мълнии! Тя се изкачи високо в небето, а после започна да пада, пада надолу — дори се побоя да не би да получи инфаркт или прединфаркт. Трябваха й всички сили, които притежаваше, за да се овладее и изтърпи разходката до самия й край. От този момент нататък тя не можа да слуша излиянията на Ана. До края на разходката тя беше вперила безумен поглед в Дани, а пред очите й преминаваха всички събития от живота й. Без мисъл в главата си, тя едва се прибра у дома.

От този момент нататък започна да ходи късно на работа и се връщаше рано — колегите й бяха заподозрели, че с нея се случва нещо необичайно, и когато този ден тя се обади, че не може да отиде, вече всички бяха сигурни, че това беше така, като се имаше предвид доскорошната й амбициозност. Никой досега не беше чувал Мая, главната редакторка в издателството, да се обади, че няма да дойде на работа. Колегите й се шегуваха, че може би настъпваше краят на света и само Мая го знаеше със сигурност, за да не дойдеше онзи ден. Болна, с температура, по време на празници и през уикендите — тя винаги беше в офиса, първа сутрин и последната, която си тръгваше вечер.

Този болничен ден Мая затъмни с щорите вкъщи, седна на дивана и прекара часове, вперила поглед в стената. Без сълзи, без гримаси, без да вдига телефона си и без да става. Цял ден тя не хапна, нито стана да иде до тоалетната. Мая чакаше, чакаше първите си мисли, ослушваше се за първите си чувства — като новородено бебе, което не познаваше нито себе си, нито света, в който бе попаднало.