Диана Петрова
Ана (127)

127.

Мая нямаше сили да го слуша, нито да гледа умолителното му око. В него сякаш се оглеждаше цялата тревога и ужас от постъпката й. Не можеше да обясни на детето си с прости думи защо го беше изоставила. Нямаше и начин да му разкаже защо сега не трябваше да бъдат заедно.

Затова тя пое дълбоко дъх, хвана го за ръката и мълчаливо го поведе обратно. Трябваше да разговаря с Ана на всяка цена, но не днес, не сега. Беше толкова объркана, че едва чуваше собствените си мисли, ако такива изобщо можеше да проследи в този момент. Трябваше много бързо да се отърве от Дани. „Отърве“ — настръхна от мисълта за тази дума. Преди години беше направила същото, не биваше да го повтаря сега… И тогава гузната й съвест я заля с неописуема мощ, причерня й. Както крачеха двамата, тя отпусна ръце. Прибледня, а после като че ли лицето й позеленя. Никога не беше знаела колко буквално можеше да се разчита фразата: „омекнаха ми краката“. Виждаше Дани пред себе си, усещаше как я дърпа за ръката, но знаеше, че след даден момент не можеше да направи повече от две стъпки. Започна да потъва в безкрайното тъмно море. Тялото й вече не беше нейно, а на някой друг — можеше да си го възвърне, ако пожелаеше, но за това трябваше да полага неимоверни усилия. И потъваше ли, потъваше… без това да й се струваше опасно. Даже напротив — беше й приятно. Някой я дърпаше нагоре, хванал я през кръста. Ах, че грубиян. Как смееше да прави с тялото й нещо, което тя не желаеше! Но беше безсилна, не можеше да му се опълчи. Вече не потъваше, а излизаше от океана с шеметна скорост. Водораслите се отвориха, за да й покажат пътя към светлината, към слънцепътя. Ръцете я издърпаха и тя се озова в скута на Боян, който не спираше да я вика.

— Мая, Мая! Добре ли си?!

Трябваше й цялата сила на света, за да отвори клепките си. Огледа се с видимо нежелание. Бяха паднали до кофите пред блок 258. Дани го нямаше. Няколко души се бяха струпали и цъкаха с езици. Боян, който трябваше да си стои у дома и да я изчака, явно я беше проследил. „Колко предвидливо от негова страна!“, отбеляза тя с ирония наум.

Край тях мина съседът на Ана, когото всички обвиняваха за лошия си късмет, срещнеха ли го сутрин. Без да знае за етикета, който му бяха сложили, Мая почувства лошия късмет, който той носеше. Искаше й се само да спи, да спи. Боян я вдигна на ръце — в големите му силни ръце тя се усещаше като момиче. Стана й домашно и приятно. Само да не беше онази буца в корема й, буцата на предишния й скапан живот, за който трябваше да плаща и днес. Източи шия, сякаш за да му каже нещо, и повърна. След това се отпусна омаломощена и затвори очи. Не искаше да вижда този ужасен свят, не искаше да бъде част от него. У дома, у дома при Боян.