Диана Петрова
Ана (117)

117.

През това време Мутия, преоблечен и сресан, с хлътнали от недоспиване очи, стоеше и чакаше пред вратата на Ана.

Няколко пъти недоверчиво го заглеждаха преминаващи съседи. Всички те бяха чули за трагедията с Илия, но споделената отговорност на тълпата и тук означаваше безотговорност. Никой не го попита за нищо. Само го оглеждаха и отминаваха.

Мутия слушаше гласа на Ана, който се чуваше от време на време в коридора сред домакинските потраквания. Сърцето му препускаше. Искаше само да й зададе въпроса, който го мъчеше. Направеше ли го, щеше да си иде завинаги. Така поне си мислеше пред вратата й.

— Кого чакате? — попита го средно висок мъж с тъмносини очи.

Мутия взе да ръкомаха, непознатият го изгледа недоверчиво и отмина. Мутия понечи да тръгне по стълбите, а мъжът го последва. Слизаха мълчаливо, само Мутия ускоряваше крачката.

— Бира?! — пресегна се Спартак и го хвана през рамото.

Мутия се закова на място. Никой не му беше предлагал да пие бира с него. Ракия, вино и всякакви други бъркочи от селския казан — но бира не. Не че никога не беше пил, просто не беше пил бира с никого. Страхът му, Ана, Дани и целта на посещението му — всичко се разля в безформена маса. Внезапно почувства любопитство, а след това и желание да се съгласи. Като улично куче, което лаеше срещу непознат, но ако непознатият му поговореше и протегнеше ръка да го погали, той бе готов да се сприятели.

В пицарията, която се намираше до блока на Ана, сервираха бирите в големи запотени халби. В десет и половина заведението беше празно — единствено сервитьорите се разминаваха като тъжни гарги. Навън пееха птици, лятото беше в разгара си, но все още носеше онази ледена непостоянност на месец март.

— Ти, предполагам, си някакво гадже на Ана — рече Спартак, след като отпи.

Мутия го гледаше в устата, за да разчете думите му. След това поклати отрицателно с показалец. Двамата се подсмихнаха.

— Е, и аз не съм.

Мутия не написа въпроса, който и двамата очакваха той да зададе, а именно: кой всъщност бе Спартак. Само оглеждаше дрехите му — мръснобял панталон и сако, усещаше мириса му — мирис на скъпо.

— Тук съм, за да видя детето си.

Мутия потъна в хиляди пластове. Значи всичко беше напразно. Беше убил човек, защото си беше помислил, ах, той, глупакът, как можа да си го помисли, че Ана бе носила неговото дете в утробата си. А тя, разбира се, бе забременяла от този добре изглеждащ мухльо. Той самият, глухонемият селяндур, беше само мимолетно лятно удоволствие. Част от извратените й фантазии да спи с местния куку.

Мутия стана да си върви.

— Хей, къде така? Тъкмо поръчахме бирите. Седни…

Но Мутия вече излизаше от заведението. Той се заскита из улиците на квартала — вървя така до вечерта, а накрая се загърна в шубата си и легна на една пейка.

Сутринта, когато отровно розовият цвят на изгряващото слънце разтвори клепките му, първото, което видя, бяха комините на Топлофикация. Те бълваха отрова в ранните часове на утрото и цапаха по слънчевия многопът като дете, което се учи да рисува. Този ден Мутия се предаде сам в полицейското управление.