Вадим Панов
Войни започват неудачниците (9)

Глава 7

Общинска жилищна сграда

Москва, ул. „Миклухо-Маклай“

27 юли, вторник, 07:00

 

Работният ден на Артьом започваше с телевизора. От будилника се отказа отдавна, преди три години, когато забеляза, че резките пронизителни звуци започват да му докарват пристъпи на бяс. За това си купи телевизор с таймер и сега всяка сутрин го будеше бодра поп лигня. Звукът се усилваше бавно и правеше ежедневния делничен кошмар малко по-малко неприятен.

Щом поредният опус на MTV започна да му бърка в мозъка, Артьом изпълзя от дивана, и ругаейки под нос, се потътри към банята. Беше в отвратително настроение. Не стига, че му предстоеше съмнителното удоволствие да бръсне нещастното си лице и да щурмува сутрешните задръствания, а и нощните приключения не можеха да му излязат от главата. Артьом влезе под душа, и щом дойде на себе си, започна да обмисля следващите си действия.

Въпреки съвсем ясните указания на Кортес не беше звънял на никого през нощта. Нямаше никакво намерение да ходи където и да е, още повече да кани някого в къщи, и вече съжаляваше за даденото обещание, но вече не можеше да се отметне. След тежки размисли Артьом реши да се обади от офиса. Фирмата, за която работеше, се помещаваше в голяма стара къща на ул. „Покровка“, там винаги имаше много хора, охраната беше надеждна, и всичко това го караше да се чувства малко по-сигурен.

Гонен от крясъците на телевизора, Артьом измъкна от гардероба бяла риза, и докато я обличаше, огледа стаята. Единствена и абсолютно разхвърляна. Той разтребваше обикновено в събота, но последните два уикенда прекара с Люся на вилата и, така че основания за критика имаше. Събути още в неделя джинси се въргаляха на креслото, под масата стоеше пълен сак, а отгоре беше захвърлена мръсна риза. В петък Артьом бързаше и не я сложи в пералнята. До дивана имаше празна бирена бутилка (спомен от футболната сряда) и чиния с недояден сандвич (спомен от леката вечеря в петък). Но пък нямаше много прах — благодарим на PVC дограмата.

Докато си връзваше вратовръзката, блуждаещият поглед на Артьом се натъкна на малката черна раница, която кротко стоеше до стената.

„Добре, ще си изпълня обещанието, и толкова. Никакви игри повече.“

— Грандиозно шоу в клуб „Гущер“! — пронизително изврещя телевизорът.

Артьом се стресна и недоумяващо зяпна екрана. За това заведение беше слушал само от Кортес.

— Неукротимият Птиций, най-добрият приятел на московските палавници, е измислил ново развлечение — Танцът на Феникса! — дереше се телевизорът. — Хванатият в Марина рошча феникс ще се самозапали и ще възкръсне от пепелта! Не пропускайте! Хиляда години бяхме лишени от това потресаващо зрелище!

— Хванах се, — учудено изсумтя Артьом и погледна адреса на клуба — някъде в Измайловския парк.

Полуголи девойки предизвикателно се извиваха около мръсно червен птеродактил, който тъжно очакваше огъня. Телевизорът беше програмиран да се включва на MTV, но сега в горния десен ъгъл стояха буквите „ТГК“.

— За да запазите маса, наберете номер 777–311 с дистанционното на вашия телевизор. Не забравяйте, местата в клуба са ограничени!

На екрана се появиха цифрите 777–311 и надпис „платена услуга“.

Артьом щеше да се радва още на буйната фантазия на организаторите на шоуто, но телевизорът се изключи, което означаваше, че има съвсем малко време. Сутрешните московски задръствания не позволяват да се мотаеш вкъщи дълго. Артьом хвърли дистанционното на масата, взе раницата и излезе от квартирата си.

В разпределителното табло на етажа ровеше дебел човек в бял униформен комбинезон.

— Работи ли? — без да прекъсва заниманието си, попита той.

— Работи, — машинално отговори Артьом.

— Разпишете се тогава.

Той връчи на Артьом бланката с поръчката.

— Безплатно?

— Безплатно, — потвърди човекът.

Артьом се подписа.

— Вдигнали са ме по тъмно, — оплака се човекът. — По-бързо, по-бързо… И за какво е това бързане? Техниката изисква внимание.

— Ъ-хъ — съгласи се Артьом и кимна към отворената врата на асансьора. — Ще се качвате ли?

— Не, имам още една поръчка на шестия етаж.

Човекът акуратно сгъна листа и го прибра в папка. На левия ръкав на униформата му беше изписано „ОТС Техническа служба“.

В асансьора Артьом както обикновено си провери съобщенията и удивено подсвирна — петдесети шест съобщения за една нощ! Обикновено не получаваше толкова за година! Отвори наслуки едно:

„Негово превъзходителство, Антоан де Куле, магистър на ложата на Драконите, официално обявява, че временно прекратява набирането на наемници за шестата експедиция в търсене на Шамбала. За подновяване на набора ще бъде съобщено допълнително. Компенсациите ще се получават в офиса на магистъра срещу карта на участник в експедицията.“

Това съобщение напомняше вчерашните приказки на Кортес. Явно имаше и смисъл, за сега неизвестно какъв. Артьом излезе от входа в дълбок размисъл. Новите програми по телевизията и странните съобщения изглежда бяха звена от една верига. Странна, но въпреки това логична. И това, че радиото в голфа беше настроено на непозната станция, не предизвика особено учудване от негова страна.

— И така, какво се случи вчера на булевард „Вернадски“? — с бащински глас попита радиото, докато Артьом излизаше на улицата. — Какво означава атаката срещу Замъка? Кой търси открито противопоставяне? И най-важното, заплашва ли Тайния Град война на Великите Домове?

Тайния Град?!! Артьом изпусна волана, голфът кривна на страни, и отдясно се разнесе възмутен вой на клаксон, а пред очите му се появи лицето на Серебрянц.

— Тези въпроси задавам на капитан де Гир, който любезно се съгласи да даде ексклузивно интервю за нашата програма, — продължи през това време радиото. — Капитане, как ще коментирате вчерашните събития?

— Неуправляеми и глупави — с тези си качества Червените Шапки са станали пословични, — разнесе се студен мъжки глас. — Вчерашните събития го потвърждават. И на някого ще му се наложи да отговаря за тях.

— На кого?

— Първо, на самите Червени Шапки. Днес великият магистър им обяви война.

— Войната до пълно унищожение е забранена от Кодекса.

— Ние имаме намерение просто да намалим популацията им до приемливо ниво.

— Тоест, вие не смятате, че зад нападението стои някой от Великите Домове?

— Уверени сме, че не стои.

— Вярно ли е, че Червените Шапки са похитили Картагенския Амулет?

— Слухове, — отсече де Гир след кратка пауза. — Ако това е била целта им, не можаха да я постигнат.

Артьом бързо хвърли поглед към малката черна раница, която мирно си седеше на съседната седалка.

— Благодарим на капитан де Гир за интервюто. За съжаление представителите на Великия Дом Нав и Великия Дом Люд се въздържаха от коментар. Надяваме се, че развитието на събитията ще ги накара да променят позицията си и да споделят с Тайния Град информацията си. Вие слушахте извънредното предаване на рубриката за анализи „Скрити помисли“, с вас беше Карим Томба. Следва реклама.

Карим Томба! Артьом знаеше това име. Томба водеше анализаторско ежедневно предаване по ТВЦ и колонка във вестник „Известия“! Умен и язвителен журналист, за когото не съществуваха авторитети. Да го чуе на тази странна вълна беше съвсем неочаквано.

— Уважаеми господа! — жизнерадостно избърбори радиото с приятен женски глас. — Търговската гилдия има честта да съобщи, че в Тайния Град е пристигнал първият за тази година Голям Източен Керван. Заповядайте в супермаркетите на Гилдията на „Болшая Якиманка“ и Кузнецкия Мост! Само там ще намерите последните новости от жълтите империи с удивителна десетпроцентна отстъпка! Древни манускрипти и талисмани на манджурските магове, безценно оръжие от могилите на Виетнамските Завоеватели и съвременни лечебни средства, приготвени в нелегалните тайвански фабрики. Красиви украшения за вашия дом. Ние рискувахме живота си и донесохме за вас всички чудеса на Изтока! Редовните клиенти могат да се свържат с керван-башията незабавно. Наберете на вашия приемник 777–612, и нашите оператори ще приемат поръчката ви. Услугата е платена.

Радиото се закашля и Артьом безмилостно го изключи.

* * *

Южният Форт, щабквартирата на Червените Шапки

Москва, Бутово,

27 юли вторник, 07:03

 

Рано сутринта в Бутово влязоха дълга тъмночервена лимузина, вратите на която бяха украсени със златни изображения на изправен еднорог, и два съпровождащи автомобила, пълни с въоръжени гвардейци. Франц де Гир, повелител на войната и капитан на гвардията на великия магистър, и Нелсън Бард, магистър на ложата на Мечовете, носеха официален манускрипт, известяващ започването на война. Съгласно Кодекса нито един Велик Дом не можеше да започне бойни действия без предизвестие.

Кортежът спря до металните врати на Южния Форт и въоръжените гвардейци от съпровождащите автомобили заобиколиха лимузината. С помощта на майстор на илюзиите над делегацията беше хвърлена мъгла, и рицарите не се страхуваха, че случайни свидетели ще видят готовото за стрелба оръжие. Съгласно същия този Кодекс посланиците бяха неприкосновени, но чудите вече не вярваха на диваци.

Пръв от лимузината излезе де Гир, и мръщейки се срещу яркото сутрешно слънце, взе от ръцете на пажа кутията с манускрипта. След него към вратите на Форта се приближи Бард, облечен също като капитана в прости челски дрехи — костюм, риза, вратовръзка и боти с големи токи. Шофьорът на лимузината учтиво натисна клаксона, опитвайки се да привлече вниманието на Червените Шапки, а гвардейците дружно свалиха предпазителите на автоматите. Щракането им се разнесе неочаквано силно по празната улица и беше единственият отговор на сигнала. Южният Форт мълчеше, и освен сънените обитатели на съседните къщи, чиито недоволни лица се мяркаха по прозорците, никой не се интересуваше от идването на чудите. Франц кимна към малката вратичка в едно от крилата на вратите:

— Да се провери.

Най-близо стоящият гвардеец пъргаво дотича до вратичката и я ритна с отскок. Старанието му излезе през носа. Вратичката не беше заключена, той не можа да се задържи на крака и с трясък влетя във Форта. Посланиците, които стояха от другата страна на вратите, чуха кратка, но крайно емоционална фраза.

— Без приказки, — реагира де Гир на тихия смях, преминал между гвардейците.

— Струва ми се, че диваците са учудени, — отбеляза Бард. — Едва ли са очаквали официално обявяване на война.

— Те знаят правилата, — не се съгласи Франц, — наясно са, че няма да започнем война просто така.

Вратичката се отвори, и отвътре се показа нещастният разузнавач, който разтриваше голяма синина на бузата си:

— Отворено е.

— И какво? — издевателски се осведоми де Гир.

— Нищо, — сви рамене гвардеецът, — просто е отворено.

— Има ли някой вътре?

— Не знам.

— Ами иди да разбереш!

Вратичката се захлопна.

— Мисля, че се предават, — предположи Нелсън. — Не са намерили бяло знаме и просто са отворили вратата.

Де Гир погледна със съжаление младия магистър, който за разлика от него не беше участвал във военни кампании, и силно прехапа устните си.

— Ако се предадат сега, — продължи да приказва Бард, — няма да зверстваме. Най-наглите ще обесим, естествено, но на останалите ще наложим само контрибуции. Какво мислите, капитане?

— Прекрасна мисъл.

От недрата на Форта отново се измъкна разузнавачът.

— Празно е! — Той унило разпери ръце. — Има само жени, деца и старци. Никаква охрана!

Посланиците се спогледаха и едновременно скръцнаха със зъби. Откакто Кодексът забрани войните до пълно унищожение, убиването на цивилни се смяташе за особено тежко престъпление.

— Боклуци страхливи, — изрази мнението си Нелсън. — Какво ще правим?

— Ще изпълняваме заданието.

Де Гир отмести разузнавача от пътя си, решително прекрачи през вратичката и веднага също толкова решително спря, опитвайки се да свикне с вонята в помещението. Червените Шапки се гордееха с уникалната си миризма.

Капитанът се огледа, с мъка поемайки си въздух. Беше в мръсна, лошо осветена стая, където би трябвало да стои стражата на вратите. Като мебел присъстваха дървена маса с полепнали по плота остатъци от храна, две табуретки и прашна купчина празни бутилки. И много народ. Стреснатите диваци, щом чуха за идването на рицарите, се бяха струпали в стаята, и от всички страни към де Гир гледаха уплашени очи. Разузнавачът беше прав — жени, деца и старци.

— Искам да говоря с някого, — нещастно пророни капитанът.

Двама гвардейци измъкнаха от тълпата съпротивляваща се бабичка с непрана отдавна червена забрадка, от която висяха няколко сиви кичура, и я довлякоха до командира си. Тя бръкна в устата си с дългия жълт нокът на един от пръстите си, провери единствения си зъб и бързо заломоти нещо на древния диалект на Западния Лес. Франц се намръщи:

— Накарайте я да говори на руски.

Един от гвардейците, който искаше час по-скоро да се измъкне от вонящото помещение, плесна старицата по тила. Тя злобно показа единствения си зъб, оправи падналата си до носа забрадка, погледна капитана в очите и изфъфли:

— Вшички заминаха. Казаха, че шкоро ще штанем крале!

После отметна глава и доволно се захили, заливайки Франц с тежкия си смрадлив дъх.

Де Гир остави кутията на мръсната маса и извади тънък кинжал с позлатена дръжка. Смехът престана. Старицата тихо зави, съплеменниците и отговориха, и стаята се изпълни с високо жално скимтене.

— Великият Дом Чуд обявява война на малоумното ви семейство! — гръмко произнесе Франц. — Не знам на какво разчитат вашите фюрери, но не могат да се крият вечно. Рано или късно ще ги намерим и ще ги накараме да отговарят за вчерашното нападение.

Воят затихна. След като разбраха, че няма да ги колят, обитателите на Форта внимателно започнаха да слушат посланика.

— Едновременно с това великият магистър милостиво обяви, че Червените Шапки, които се предадат доброволно, могат да разчитат на снизхождение. На останалите предайте това. — Повелителят на войната заби до дръжката кинжала в каменната стена на Южния Форт.

* * *

Сградата на фирма „ГВ“

Москва, ул. „Покровка“

27 юли, вторник, 08:56

 

Къщата, собственост на фирмата, за която работеше Артьом, се намираше на края на „Покровка“, срещу паспортния отдел на полицейското управление. Главният вход, украсен с помпозна абревиатура „ГВ“, се отваряше в девет часа, за това Артьом както обикновено паркира в двора и влезе през служебния.

Настроението вътре отговаряше на започващия ден — слънчево и топло. Обикновено киселият охранител се усмихваше широко, и сподели с Артьом, че директорът е заминал на поредното сафари, оставяйки фирмата на вятърничавия си заместник, а всички сътрудници като деца се радваха на летния ден и цялата предстояща седмица. В офиса цареше атмосфера на истинско братство и взаиморазбирателство. Колегите се носеха по коридорите плавно и лениво, а малкото кафе на втория етаж беше препълнено. По всяко друго време Артьом незабавно щеше да се включи в стихийния празник, но не и днес.

Малката черна раница пареше в ръцете му.

Той се добра до отдела си, пусна компютъра — трябваше да се имитира трудова дейност, и с нежелание набра номера, който му беше дал Кортес. Отсреща вдигнаха веднага.

— Слушам ви. — Гласът беше учтив, но сух.

Артьом се огледа — колегите му бурно обсъждаха заминаването на директора и не му обръщаха никакво внимание.

— Имам пратка от Кортес.

Фразата прозвуча съвсем шпионски, но отсреща се отнесоха към нея абсолютно сериозно.

— Прекрасно. При вас ще дойде мой помощник, казва се Ортега. Как да ви намери?

И нито дума за това, че са чакали да се обади цяла нощ. Артьом обясни как се стига до офиса.

— Необходими са ни двайсет минути. Ако обичате, не ходете никъде.

Артьом затвори телефона, усещайки нарастващо безпокойство. Предстоящата среща го притесняваше.

— Клиент? — поинтересува се Костик, когото заради къдравата коса наричаха Пушкин.

Той беше щатният шегаджия на отдела и основен организатор на масови мероприятия. Артьом не възнамеряваше да му обяснява каквото и да е, за това кимна към раницата:

— Леля се обади, обещал съм да й намеря карданов вал.

— Като не искаш да кажеш, хубаво, — обиди се Костик.

Артьом напрегнато се усмихна, но докато измисли как да заглади ситуацията, телефонът иззвъня.

— Извинявай, — той вдигна слушалката — Ало.

— Чакат ви на главния вход.

Артьом си погледна часовника — бяха минали само две минути, значи, най-вероятно е клиент. Да се заемаме със служебните задължения.

— Сега идвам.

В приемната го очакваше нисичък дребен тийнейджър с бял комбинезон и бейзболна шапка с познатата емблема „ОТС“. Като видя Артьом, той подсмръкна и измъкна от куриерската си чанта някакъв лист.

— Служба за доставки. Имате колет.

— Нищо не съм поръчвал.

— Това е информация. Безплатна — момчето нетърпеливо подскочи. — Подпишете.

То скри листа в чантата и извади обемист плик.

— За Артьом Головин, — прочете момчето.

— Правилно — Артьом хвана плика.

Не успя да го вземе. Момчето вдигна въпросително вежди, докато продължаваше да го стиска здраво. Артьом въздъхна обречено и извади портфейла си. Момчето се усмихна и одобрително закима с глава.

След като си получи бакшиша, то пусна плика и изчезна вдън земя.

— Реклама? — попита охранителят.

— Сигурно. — Артьом подозрително гледаше плика.

— Не се живее от тях, — сподели охранителят, излезе пред пропуска и оправи карираното си сако. — Малко са им пощенските кутии, даже и на работа вече идват.

Както се изясни, в плика нямаше реклами. По-точно нямаше само реклами. Първият документ, който Артьом извади, гласеше:

Скъпи приятелю!

Днес вие се включихте в Обединената Телекомуникационна мрежа на корпорация „Т-Град Комюникейшън“ („Тиградком“). От все сърце ви поздравяваме с това и искаме нашето сътрудничество да бъде дълго и взаимно изгодно.

С уважение,

Егор Бесяев, вицепрезидент

„Тиградком“

На следващия лист имаше договор за включване в ОТС, предвиждаш неголям абонамент, сметка и приходен ордер. Подпис, печат. Артьом с изненада разбра, че е платил предварително за предоставените услуги.

Следваше купчинка красиви рекламни проспекти. Обикновено Артьом не разглеждаше подобни глупости, но сега ситуацията го изискваше.

Гланцирана хартия, тъмносин печат: „Каним ви в Единствената Публична Библиотека на Тайния Град! Тихи уютни зали и прекрасно подбрана литература по всички теми, които ви интересуват — от периодики до древни манускрипти, много от които нямат електронен вариант. Гарантира се локален достъп до затворените библиотеки на Великите Домове.“

Гланцирана хартия, яркожълт печат: „Уникалният метод на брат Ястребус! Амбулаторна корекция на хронични изтичания. Двуседмичният курс на лечение ще ви помогне напълно да се избавите от този неприятен недъг и отново да почувствате вкуса на истинския живот. Предложението важи за всички генетични статуси. Прилага се лиценз на Ерлийския манастир за частна практика.“

Достатъчно. Артьом сложи настрани рекламните проспекти и отвори тесен продълговат плик, а от там изпадна черна пластмасова карта, на която със златни букви пишеше „Тиградком“. На нея Артьом видя своя снимка, отпечатък от палеца си и сложна черно-бяла шарка.

Инструкцията за експлоатация, приложена към картата, беше лаконична:

„Скъпи приятелю!

Универсалната карта «Тиградком» е Вашият пропуск в света на ОТС, и единственият документ за идентификация в Тайния Град. Използвайте я във всички приспособления и устройства, предназначени за кредитни карти. Ако загубите картата, или за всякаква допълнителна информация отидете на адрес www.t-grad.com или на телефон 777, денонощно.“

— Да не си забогатял? — Костик кимна към картата и направи мързелив опит да я стигне. — Коя банка?

— „Мост“. — Артьом не обърна внимание на жеста му и прибра картата в джоба си. — Ще ходя във Франция през отпуската, и реших да не нося пари в брой.

— Добре си живееш.

— Цял живот се стремя към това.

— Да-да. — Костик се обърна към компютъра си.

В последно време работите на Артьом вървяха по-добре от неговите, беше успял да сключи няколко доходни договора, и отпуската в Париж не изглеждаше невъзможна.

— А с кого ще ходиш в Париж? — веднага се заинтересува ослепителната Шурочка, най-младата колежка в отдела.

Тя се появи в офиса само преди седмица, но Артьом вече беше успял да усети, че е станал главен обект на вниманието и.

Без да чака отговор, Шурочка се облегна на стола и замечтано добави:

— А аз с удоволствие бих отишла на море! Просто се виждам на плажа, с чаша леден портокалов сок, а на съседния шезлонг…

Тя многозначително погледна Артьом.

— Шурочка, слънчице, — веднага се обади Костик, — там просто трябва да седя аз.

— Да, и шестте ти деца също, — отговори момичето.

— Те са само две!

Жизнерадостният Пушкин отчаяно се опитваше да завърти главата на младата красавица, но всеки път получаваше решителен отпор. Въпреки крехката си възраст, Шурочка вече си знаеше цената. Артьом поклати глава и с размах смете в горното чекмедже на бюрото всички реклами.

Телефонът отново иззвъня.

— Чакат ви в приемната на главния вход.

— Благодаря.

Артьом затвори телефона и тежко въздъхна. Ръцете му затрепериха. Докато четеше пощата, се беше разсеял, но сега мислите му отново се върнаха към предстоящата среща.

„Спокойно, трябва просто да дам раницата. Нищо не знам и за нищо нямам претенции. Просто трябва да дам раницата. Те нямат нищо против мен.“

Но ръцете му продължаваха да треперят.

 

 

— Ще се срещнат след тридесет и осем секунди, комисарю, — съобщи Доминго, без да откъсва поглед от треперещия пламък на свещта пред себе си. — Артьом сериозно нервничи.

— Вероятността да се срещнат е деветдесет и четири процента, — потвърди Тамир.

Срещата на Артьом с Ортега контролираха знаменитите „ласвегас“-и, най-добрите експерти на Тъмния Двор. Двамата аналитици се прославиха преди три години, когато спечелиха в най-голямото казино на Невада сто милиона долара. На американците им направиха особено силно впечатление шестте поредни печалби от Колелото на Фортуна. Комисарят забеляза талантливите момчета и ги направи свои лични аналитици. Доминго, нав, кльощав и нескопосан, облечен в тъмен пуловер и черни джинси Версаче, преглеждаше бъдещето, а партньорът му Алир Кумар, шас, седеше зад компютъра и пресмяташе вероятността да се случи съответното събитие.

Сантяго стана от креслото и се приближи до висящия на стената екран. Камерата, от която постъпваше изображението, се намираше точно срещу офиса на фирма „ГВ“, и комисарят виждаше всичко, което се случва в приемната на главния вход. Ортега, облечен в скъп костюм, се беше облегнал на пропуска и въртеше в ръка слънчеви очила. Компания му правеха двама рошави безделници с тениски и джинси, възрастна жена и охранител в безвкусно карирано сако.

— Къде са Червените Шапки? — попита Сантяго.

— Затварят кръга около сградата, — съобщи Доминго, към когото се насочваха съобщенията на всички наблюдатели, изпратени от комисаря на „Покровка“. — Не по-малко от три десетки Дуричи. Фюрерът не е там.

— Ще се появи в последния момент, — добави Тамир.

— Ще почакаме.

 

 

„Своя“ посетител Артьом позна веднага. Висок, стегнат мъж в елегантен костюм, който небрежно се беше облегнал на пропуска и замислено въртеше слънчеви очила в ръка. Освен него в приемната имаше стара лелка, държаща някаква смачкана фактура и двама доста възрастни инженери с тениски и джинси. Като видя Артьом, човекът с костюма направи крачка напред, и черните му дълбоко поставени очи се спряха на раницата.

— Вие сте приятел на Кортес. — Това прозвуча като твърдение.

Артьом мълчаливо кимна, притискайки към себе си раницата.

— Аз съм Ортега.

Мъжът явно предпочиташе прости изречения.

— Приятно ми е. — Устните на Артьом се изкривиха от нещо като усмивка.

Ортега кимна и бавно мушна дясната си ръка в джоба на сакото.

„Започва се? Какво да правя? Да бягам?! Няма да успея!!!“

Артьом трескаво стисна раницата.

— Знакът, — произнесе мъжът и извади ръката си от джоба.

На пода със звън падна връзка ключове.

Артьом потрепери.

Ортега невъзмутимо се наведе, вдигна ключовете и показа златния ключодържател с изображение на гризяща орех катерица.

— Пратката?

— Ето.

Обляният в студена под Артьом реши да използва маниера на общуване на госта си и започна да използва максимално кратки фрази. Раницата се озова в ръцете на Ортега.

— Добре.

Ортега огледа пратката, а след това явно си спомни нещо и вдигна очи към Артьом:

— Контейнерът повреден ли е?

— Не.

— Добре.

Ортега се обърна и излезе на улицата.

 

 

— Амулетът е у нас, — делово съобщи Тамир, въпреки че Сантяго и сам видя всичко. — Нищо не се случи.

— Червените Шапки ще нападнат на улицата, — без да откъсва очи от свещта, каза Доминго.

— Вероятността е деветдесет и шест процента, — потвърди Тамир.

— Артьом ще излезе ли на улицата?

— Да, — изпревари партньора си Доминго.

— И след нападението Амулетът ще се върне у него?

— С вероятност седемдесет процента.

— Никак не е лошо.

— Не точно, — повиши глас Тамир. — Имаме проблеми.

Комисарят рязко се обърна:

— Вероятността Артьом да умре е петдесет и три процента и продължава да расте.

 

 

Всичко мина съвсем просто, така да се каже делнично, и съвсем не страшно. Елегантен млад мъж дойде, взе това, което му принадлежеше и изчезна завинаги. Приключението свърши.

Артьом изпитваше огромно облекчение и… разочарование. Всичките му страхове изчезнаха и животът се върна в предишното си русло, програмирано за много години напред. Какво ще стане утре? Същото като вчера. Работа от понеделник до петък, футбол в събота, отпуска през юли. Преди няколко минути Артьом със страх очакваше неизвестното, а сега съжаляваше, че всичко приключи толкова бързо. Можеше да направи повече, много повече! А какво толкова направи? Предаде пратката и откара ранения в манастира. Героите не правят това.

 

 

— Вероятността Артьом да умре е шестдесет и осем процента!

— Доминго, какво става?! — кресна Сантяго.

— Вече не внимава, — предсказа аналитикът. — Щом започне престрелка, Артьом ще хукне на помощ на Ортега, и Секирата ще го убие.

— Вероятността Артьом да умре е седемдесет и пет процента!

 

 

— За какво мислиш? — Шурочка беше съвсем близо, и тръпчивият аромат на парфюма и удари Артьом в носа. — За Париж?

— С кого да замина.

— Трудно ти е да решиш?

— Шурочка, защо се занимаваш с тоя сухар? Нали отивахме да пушим!

Преди няколко месеца, повлиян от модерните чуждестранни тенденции, директорът на „ГВ“ започна активна борба с тютюнопушенето. Сътрудник, хванат в работно време с цигара, първия път биваше глобяван с половин месечна заплата, а вторият — уволняван, без значение длъжността. Вероятно по този начин ръководството смяташе да вдигне производителността на труда и да получи допълнителни печалби, като едновременно превърне московския офис в уникално здраво място. Резултатът беше далече от планирания. Тъй като пушачите нямаха намерение да се разделят с пагубната си привичка, петминутките за по цигара се трансформираха в двайсетминутни разходки около офиса, с цел изучаване на околността, поставяха се постове и се извършваха отвличащи вниманието маневри във вид на закупуване от близкото магазинче на безсмислени кутийки със сокове. Същевременно числото на любителите на „Стиморол“, „Дирол“ и прочие дъвки в офиса рязко нарасна.

— Ще дойдеш ли с нас? — Кафявите очи на момичето настоятелно гледаха Артьом. — Да вървим!

Ризата му още беше мокра от пот и Артьом реши, че след всички преживявания няма да е лошо да изпуши една цигара.

— Да вървим.

 

 

— Червените Шапки излязоха на ударна позиция, — доложи Доминго. — Засякохме Секирата до мултиплекс „Новоросийск“. Престрелката ще започне след двайсет секунди.

— Вероятността Артьом да умре е осемдесет и четири процента. Ако остане в това емоционално състояние, ще умре.

— Доминго, какви са вариантите? — бързо попита комисарят.

— Имаме снайпер, който може да унищожи Секирата. Това ще предотврати престрелката.

— Не бива. Секирата може да ни заведе при Вестителя.

— Вероятността Артьом да умре е деветдесет и един процента.

— Трябва да върнем нашия чел в изходно емоционално състояние, трябва отново да стане внимателен.

— Стреляйте по някой от спътниците му — Взе решение Сантяго. — Но не го убивайте.

— Къдравия или момичето? — попита снайперистът.

— Момичето, това ще подейства по-силно.

— О’кей.

 

 

Яна се наведе към мерника и хвана на мушка момичето, излязло заедно с Артьом от офиса на фирма „ГВ“.

 

 

— Наистина ми трябва отпуск, — с наслада се протегна Артьом, след като се озова на обляната в слънце улица.

— Много работиш, — съчувствено отбеляза Костик. — Един нов виц?

— Казвай.

— Кръстосват танк с хлебарка. Полученият хибрид забавно мърда с всичките си дула.

Шурочка звънко се разсмя.

— И още нещо, — като мина на любимата си тема, Пушкин забележимо се ободри. — Един приятел вчера ми каза…

Какво е казал приятелят на Костик, така и си остана тайна. Шурочка, която вървеше до Артьом, изведнъж се спъна и падна върху него. Той машинално вдигна момичето на ръце:

— Как си?

Шурочка изхлипа. На дясното и рамо се разливаше кърваво петно.

— Кръв, — прошепна Костик.

Артьом потрепери.

И избухна взрив.

Блестящият син Ягуар, който бавно тръгваше от отсрещния тротоар, подскочи и с глух, неестествен звук се удари в асфалта.

За секунда настъпи гробна тишина, а след това започна лудницата. Диво закрещя жена, или много жени, пронизително завиха автомобилни аларми, по тротоара се посипаха парчета от счупени стъкла. Хондата, оказала се до Ягуара, рязко, със сърцераздирателно скърцане наби спирачки, и в багажника и влетя бяла четворка. Водачите благоразумно не бързаха да напускат машините. Улицата замря, минувачите пъргаво се хвърлиха на земята, и Артьом, който продължаваше да притиска Шурочка към себе си, бавно клекна.

 

 

— Вероятността Артьом да умре е деветнайсет процента, — съобщи Тамир.

— И ще спада, — тихо каза Доминго. На челото му блестяха капки пот.

— Вече спада, — потвърди шасът.

 

 

— Тя мъртва ли е? — прошепна Костик.

— Надявам се, че не. — Артьом сложи момичето на асфалта. — Ранена е в рамото.

Артьом не се съмняваше, че престрелката е продължение на приключенията му, но за свое учудване, не изпитваше страх или несигурност. Кръвта на Шурочка по ръцете му го накара да се стегне.

— Не мърдай! — нареди той на Пушкин и внимателно надникна над стоящата пред тях кола.

Вратата на Ягуара се отвори, и на асфалта падна Ортега. Лицето му беше цялото в кръв, лъскавият костюм — скъсан и опушен, а дясната му ръка висеше неестествено до тялото. Но Ортега не се предаваше. С мъка се надигна от земята и с лявата ръка измъкна от колана си пистолет и свали предпазителя. Движенията му ставаха все по-уверени, но да се подготви за нападението не успя.

Прескачайки с лекота предния капак на Хондата, до Ортега дотича нисък младеж в черни дрехи. Блъсвайки настрани ръката с пистолета, ниският извади нож и с рязък точен удар го заби в гърдите на Ортега. От раната шурна кръв. Ортега изкрещя и с последни усилия се опита да отхвърли нападателя от себе си. Телата им се сблъскаха. Умиращият буквално падна върху противника си, но той с отработено движение завъртя ножа, измъкна сърцето на Ортега и блъсна безжизненото тяло към Ягуара.

Когато убиецът гордо вдигна ръка със стиснато в юмрука черно пулсиращо нещо, Артьом едва не повърна. Но не обърна внимание на прилошаването и бавно се притисна към асфалта, без да изпуска от поглед дребния.

За негово щастие, убиецът беше зает изцяло с победата си. Късокрак, с дълги мускулести ръце, той приличаше на маймуна, която са облекли в кожени панталони за майтап. Силно издадената напред долна челюст и сплесканият нос само усилваха впечатлението. Ръцете му бяха покрити с татуировки, а на лявата му скула беше изрисувано голямо зелено цвете. На главата си убиецът носеше яркочервена кърпа. „Червените Шапки“, така май ги наричаше Кортес.

Около повредения Ягуар се появиха бандити — убиецът явно не беше сам. Артьом се досещаше какво търсят. Амулета. Корпусът на волгата го скриваше от Червените Шапки, но въпреки това Артьом се залепи за асфалта и замря.

На земята, под шасито на автомобила, лежеше малка черна раница. Цяла и невредима. Нямаше време за мислене. Червеноглавите, след като се убедиха, че Амулетът не е в Ягуара, започнаха трескаво да сноват между колите и идваха все по-близо. Ставаше дума за секунди. Артьом грабна раницата и на четири крака забърза към офиса. Приключенията продължаваха. Отваряйки вратата заднишком, той влетя в приемната и се блъсна в охранителя.

— Какво става?

— Викай „Бърза помощ“! Раниха Шурочка!!

— А какво става?

— Тихо! — Артьом се изправи.

— Ти как си?

— Май, добре. — Артьом метна раницата на рамо и тръгна към офисите.

Взривът привлече всеобщо внимание. Сътрудниците бързо напълниха приемната и буквално вибрираха от любопитство. Да излизат на улицата по разбираеми причини не бързаха, за това заобиколиха Артьом и поискаха подробен отчет. Кой, кога и защо? Какво прави полицията и колко трупа има на улицата? Най-активните предлагаха да се обадят в някой вестник.

С мъка пробивайки си път, Артьом се добра до тоалетната, наплиска лицето си с вода и погледна в огледалото. Слава богу, без наранявания. Физиономията е леко опушена, майната и, косата е разрошена, нищо страшно, очите гледат леко налудничаво, какво да се прави, на челото има прясна драскотина. Е, можеше да бъде и по-зле. Артьом се среса, скри драскотината под косата, изми се още веднъж и се усмихна. Получи се отвратително, но все пак се получи. Следващите стъпки бяха долу-горе ясни. Трябва да се измъкне от работа, при тия обстоятелства няма да е трудно, и да иде… да речем, при Люся, тя трябва да си е в къщи по това време. Ще стои у тях до вечерта, а после ще видим.

За да стигне до своя отдел, трябваше отново да мине през приемната. Тълпата се беше разпръснала, всички бяха на улицата, по-близо до центъра на събитията, и само охранителят си говореше с двама мъже в износени сиви костюми. И двамата бяха дребни, невзрачни, приличаха на рекламни агенти, и вчера Артьом нямаше да им обърне внимание, но сега спря. Нещо не беше наред. Защо тия двамата не се пулеха с всички останали в останките на Ягуара и не обсъждаха нарастващото ниво на престъпността? Какво искаха?

Артьом направи крачка встрани, за да излезе от полезрението на охранителя, и се убеди, че предчувствието не го е излъгало. В ръцете на единия от така наречените агенти блесна полицейска значка. Разпитваха охранителя.

— Потърпевшият е излязъл от вашия офис, от тази врата. — Единият показа вратата, през която преди няколко минути действително беше излязъл Ортега. — Не се опитвайте да скриете това. Лъжата ви е очевидна. Кажете истината.

— Не знам, — захленчи охранителят. — Никакъв потърпевш в тъмносин костюм не е влизал тук.

Отклонили са му вниманието, разбра Артьом, спомняйки си вчерашните събития. Но откъде са разбрали, че Ортега е бил тук? Свидетели? Съдейки по времето, което беше минало от момента на взрива, полицията още даже не трябваше да е тук.

— Кажи, чел, при кого са идвали посетители през последните двайсет минути, — заповяда вторият. — По-бързо, нямаме време.

Чел?! Хрипкав глас! Не е съвпадение, това са Червените Шапки. Артьом изстина. Оставаше надеждата, че Ортега е прикрил и него, но… явно не е счел за нужно.

Охранителят се намръщи:

— Една жена, несръчна такава, изпусна си ключовете. Чакаше Головин, от първи отдел, той и даде някаква чанта. Впрочем, тя излезе точно преди взрива…

— Къде е тоя Головин?

— Трябва да говорим с тоя чел!

Червените Шапки бяха усетили нещо.

Артьом се обърна и бързо тръгна към служебния изход. Документите, ключовете от голфа, парите — всичко беше в отдела, но това не беше толкова важно. Трябваше да се маха.

През двора той излезе на съседната улица и след няколко минути вече беше на булеварда.

 

 

— Изгубихме го, комисарю. — Доминго за първи път от началото на операцията вдигна очи от свещта и погледна Сантяго.

— Какво значи изгубихме?

— Артьом изчезна. Не го усещам.

— Амулетът у него ли е?

— Да.

Сантяго помисли малко, след което се обърна към Тамир:

— Ще отиде ли в „Гущер“?

— Вероятността за това е деветдесет и седем процента.

— А вероятността да се срещне с Червените Шапки?

— По-малко от шест.

— Значи оставяме нещата, както са си.