Вадим Панов
Войни започват неудачниците (20)

Глава 18

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“

28 юли, сряда, 11:27

 

— Днес в полунощ, в казино „Реактивната яребица“, ще се проведе финалът на шампионата на Тайния Град по елементарен покер. Напомням, че за специалната награда ще играят четирима водещи играчи: известният журналист Карим Томба, барон Святополк, господар на Перовския домен, вицепрезидентът на „Тиградком“ Егор Бесяев и миналогодишният шампион Бонций Чейс, управител на „Реактивната яребица“. — Симпатичното момиче бавно мина през разкошната зала и спря до игралната маса. — След края на играта ще има банкет в чест на победителя. За да получите покана, наберете с дистанционното на вашия телевизор 777–529.

На екрана светнаха шест цифри и надписът: „Платена услуга“.

— Аз заложих на Бонций, — съобщи уйбуй Драка, докато си чоплеше с кинжала зъбите. — Той е в прекрасна форма, преди две седмици спечели в „Короната“ двеста хиляди.

— А Томба разказа играта на хваните в „Реактивната яребица“, — застъпи се за своето протеже уйбуй Копито. — Между впрочем, даже Бонций не смее да сяда на една маса с него.

— Да беше заложил на Бесяев, на чела, — презрително отговори Драката Дурич. — С вас, фъфлещите, нищо не може да се направи!

Копитото Шибзич се озъби и неуверено посегна за пистолета.

— Стига сте се пулили в телевизора, да ви чукам в ушите! — Секирата щракна с дистанционното и мрачно погледна седящия зад масата Чук. — Ти кога тръгваш? Сега моите момчета са дежурни.

— Когато Любомир каже, — лениво отговори едноокият и си сръбна от манерката. — И на мене не ми е кеф фа сефя тука.

— Любомир, Любомир, — замърмори Секирата. — Развил е мания за преследване, да ме чукат в ушите. Удвои охраната, блокираха асансьора, и за какво, се питам, довлякоха на покрива десет тона чакъл? Истина ви казвам, изкукал е нашият магьосник, да ме чукат в ушите.

Секирата млъкна и очаквателно погледна едноокия. Обикновените охранители се бяха разпълзели по ъглите, по-далече от двамата фюрери. Едноокият благоразумно мълчеше.

— Довлече някакъв чел, и тая фея, Лана, — продължи Дуричът. — Кой знае какво се договаря с нея? Може да се кани да се върне в Зеления Дом, а нас да ни зареже?

На Секирата много му се искаше Шибзичът да подкрепи размирните му мисли и да изрази недоверие в магьосника. Тогава можеше с пълно право да го обвини в предателство и да го убие. Но Чукът не се поддаде:

— Любомир знае какво прави. Ние вофим опасна и сложна игра.

Секирата се намръщи:

— Разбира се.

* * *

Москва, улица „Болша Молчановка“,

28 юли, сряда, 11:29

 

Щом последният рицар се скри във входа, Мечеслав си свали блейзера, нави ръкави и измъкна от багажника на сааб-а масивен боен топор.

— Идеален за близък бой, — обясни той на комисаря. — На Любомир ще му хареса.

— Надявам се. — Навът любопитно пипна с пръст широкото острие. Съдейки по йероглифите, гравирани в метала, оръжието бяха направили жриците на Зеления Дом. — Само го размахвайте по-внимателно, бароне, все пак не сме в гората.

— Не се бой, — покровителствено каза людът. — Ако искаш, имам още един такъв.

— Благодаря — Сантяго се усмихна, и в ръката му се появи тънък навски стилет, — имам си всичко.

За разлика от барона, който не беше магьосник, върховният боен маг на Тъмния Двор можеше да си позволи да носи само това крехко острие. Мечеслав потрепери. Също като тогава, в тронната зала на Зеления Дом, той не успя да види откъде навът вади оръжието си.

— Изящна вещ, — промърмори людът.

— Действа избирателно. — Комисарят протегна ръка пред себе си и стилетът изчезна. — Насилието — това е грубо. Аз се стремя да го ограничавам при водене на преговори.

Людът поклати глава с разбиране:

— Не обичаш кръв?

— Не обичам много кръв.

— Не се ли боиш, че ще си изцапаш костюма? Предстоят ни напрегнати преговори, казано на твоя език.

— Нищо страшно, — сви рамене Сантяго, и гледайки отражението си в стъклото на сааб-а, си оправи вратовръзката. — Имам много.

— Скъп ли е?

— Осем хиляди. Шит е по поръчка в ателието на Манир Турчи.

— О-хо, — поклати глава людът.

Манир Турчи обличаше елита на Тайния Град. Красиво, но безумно скъпо. Баронът можеше да си позволи само три такива костюма на Турчи и разбира се, нямаше намерение да облича някой от тях пред битка. Съдейки по всичко, Сантяго просто нямаше други костюми.

Мечеслав извади от жабката изящна златна кутийка и изсипа на дланта си няколко сухи листенца.

— Зъбарче? — поинтересува се комисарят.

— А-ха. — Баронът хвърли кутийката в колата и започна да дъвче листенцата.

Навът не одобряваше такива неща. За разлика от златния корен, зъбарчето не беше забранено в Тайния Град, но се отнасяше към силно действащите препарати. По време на действието си (от петнайсет минути до шест часа в зависимост от дозировката) то удесеторяваше силата на воина, но правеше поведението му доста неадекватно.

— Тук ще има ли проблеми? — Сантяго почука с пръст челото си.

— Не-а, — измуча Мечеслав, — аз контролирам всичко.

— Надявам се, — миролюбиво произнесе навът и измъкна от джоба си звънящия телефон. — Франц вече е горе, време е.

 

 

— Избирай — времето изтече. — Любомир тежко изгледа пленника. — Какво реши, Артьом? С мен ли си?

Лана мълчеше, а Псор, слугата на Любомир, безсмислено се пулеше в пространството. Артьом дълбоко въздъхна:

— Както разбираш, Вестителю, в дадената ситуация…

— Нищо не му казвай, той е лъжец, — неочаквано се обади Лана. — Сантяго беше прав.

— Какво?

— Какво?! — подскочи Любомир.

— Сантяго беше прав! — силно и с някакво отчаяно злорадство в гласа повтори младата жена. — Ти не си пророк, а обезумял от кръв девственик с наполеонов комплекс. Късно е, Вестителю, с твоите методи вече нищо няма да постигнеш!

— Тогава защо беше целият спектакъл? — личеше си, че Любомир е зашеметен.

— Нямаше спектакъл, — усмихна се Лана. — Аз действително водех Артьом при теб, аз действително ти носех Амулета, аз действително вярвах, че ти си моят император. Достойният владетел на Великия Дом Люд.

Феята презрително се намръщи:

— Артьом каза, че работи за Тъмния Двор, и аз, докато пътувахме насам, реших да се обадя на Сантяго.

— И какво ти каза той? — глухо попита Вестителят.

— Той не започна да ме заплашва и да ме уговаря, — въздъхна Лана. — Просто ме посъветва да доведа Артьом при теб, да видя какво представляваш, и чак след това да взема решение. Фактически, комисарят спаси живота ми. Амулетът е в моя мустанг, Вестителю, но ти няма да се добереш до него.

Във въздуха пред масата се появи малка черна точка. Магьосникът отскочи. Точката бързо растеше, и след миг в стаята играеше приличащ на огромно вретено вихър.

— Портал! — изкрещя феята. — Най-накрая!!!

От бушуващия мрак на вретеното се появи висок мъж в елегантен светъл костюм.

— Сантяго? — без да вярва на очите си, изсъска магьосникът.

— Здравейте, Вестителю, — очарователно се усмихна пришелецът. — Ще поговорим ли?

Любомир грабна от масата малък дървен жезъл и очерта пред себе си кръг:

— Защита!

Плътна зелена мъгла омота вихъра и скова стремителните му движения. Разнесе се грохот, някой извика, нещо се събори, сградата потрепери и се разклати. Порталът изчезна, и на мястото, където беше стоял, с глух удар падна голямо парче от дръжката на боен топор.

— Сега ще поговорим, нав, — озъби се магьосникът. — Сега никой няма да ни попречи.

— Много добре, — пришелецът отново се усмихна. — Тъмният Двор не е съгласен с действията ви, Вестителю, и ме изпрати да оправя нещата…

 

 

— Ще я отнесе като перушинка, — обеща Бамбарда, залепвайки към масивната желязна врата опаковка пластичен експролив. — Дръпнете се.

Останалите без Източник чуди икономисваха магическа енергия и решиха да разбият вратата по челския начин.

Де Гир махна с ръка и рицарите се спуснаха половин етаж надолу.

— Защо е всичко това? — изписка Юшлаков. — Защо съм тук?

След като дойде на себе си и видя, че е заобиколен от странно облечени хора, фотографът изпадна в паника. Докато го караха да тича, подкарвайки го с ритници, той мълчеше и едва сега, след като си пое въздух, рискува да зададе въпроса, който го измъчваше. Отговорът не закъсня.

— Млъкни, тъпанар, — изгледа го Кортес, и фотографът незабавно се подчини. Той страшно се боеше от едрия наемник.

— Готови ли сте? — за последен път се огледа Бамбарда. — Взривявам.

Оглушителен грохот разтресе сградата, вратата отлетя, и от дупката се разнесоха уплашените вопли на Червените Шапки.

— Напред! — изкрещя де Гир и тръгна напред, но веднага объркан се спря.

Грохотът не стихваше. Той се усилваше, като че ли от горния етаж към тях идваше огромна снежна лавина. Приближаваше се нещо много тежко. Капитанът се заслуша.

— Какво става? — прошепна Бамбарда.

Отгоре се посипа тънка струйка пясък, падна камъче, а грохотът се усилваше…

— Спасявай се! — кресна Кортес, хвана фотографа за яката и се хвърли по стълбището.

След секунда на площадката, където току-що стояха чудите, се стовари лавина от чакъл и пясък и затвори пътя нагоре.

 

 

Мечеслав се опитваше да върви на крачка от Сантяго. Баронът още не беше ползвал навски портал и не се чувстваше сигурен. Но всичко се оказа много просто. Щом стъпи в тъмния вихър, някаква мощна сила леко го подхвана и го понесе някъде напред. Струваше му се, че продължава да върви, но усилия за това не се изискваха. Странно усещане за лекота обхвана барона, той се разсмя и намести топора.

— Ще му дадем да се разбере, нав! — викна той на гърба на вървящия отпред комисар. — Смърт за Любомир!!

— Здравейте, Вестителю! — отговори гърбът. — Ще поговорим ли?

Мечеслав трепна, но се досети, че навът вече е излязъл от портала, и решително направи последната, както му се струваше, крачка. Вдигна топора, готвейки се за бой, и в този момент чу гласа на магьосника:

— Защита!

Зелена мъгла проникна в тъмнината на портала. Нещо разтресе Мечеслав, дръпна го надолу, и баронът усети, че пада. Той нелепо разпери ръце, преобърна се няколко пъти и закрещя. След това спомените му бяха хаотични и неясни. Нещо го носеше като перце, въртеше го на всички страни като в огромна центрофуга, и когато най-накрая, кашляйки тежко, се измъкна от портала, му се виеше свят. Не можеше да се съпротивлява на прилошаването. Не виждаше нищо. Тялото му се сгърчи и остатъците от закуската напуснаха организма му. След секунда баронът видя къде са отишли. Пред него стоеше разстроеният Секира.

— Ще те убия!! — изрева людът и замахна с топора.

„Много е лек“ — отбеляза той за себе си.

За съжаление, баронът не разбра, че по-голямата част от оръжието е останала от другата страна на портала. Замахът, подходящ за тежкия топор, доведе до напълно предсказуем резултат — Мечеслав нелепо се строполи на пода.

— Тревога! — вресна Секирата, хвърляйки се на земята. — Люди!

Червените Шапки откриха безредна, но доста хазартна стрелба по барона. Помещението се напълни с дим. Мечеслав стана на четири крака, и спасявайки се от изстрелите, се заби в стената. Удесеторяващото силите му зъбарче му помогна да пробие бетонната преграда, като че ли е от хартия, и баронът пропадна в някаква яма.

— Тревога, тревога!!! — продължаваше да врещи изпод масата Секирата.

— Млъкни! — не издържа Чукът. — Той беше сам.

Съпроводен от уважителните погледи на Червените Шапки, едноокият храбро се приближи до дупката и внимателно надникна в шахтата на асансьора. Някъде отдолу се чуваха ругатните на Мечеслав.

— Ще му пратим пофарък, — каза Чукът и хвърли в дупката граната.

Чу се взрив, ругатните престанаха, но развлечението допадна на останалите, и в шахтата полетяха още няколко гранати.

 

 

— Къде, къде са те? — викаше Васкин и тресеше рамото на Корнилов. — Къде се дянаха?

— Спри с истерията! — кресна майорът. — Ти офицер ли си, или…

Владик засрамено млъкна и погледна Шустов. Дебелият мълчеше, но в очите му се четеше аналогичен въпрос.

Ситуацията се получи странна. Двете лелки, които стояха на улицата, известно време се въртяха около тъмнозеления сааб. След това тази, която беше по-висока, измъкна от сутиена си телефон, каза няколко думи в него и сътвори в средата на улицата малко черно облаче. Пред очите на полицаите двете лелки по ред пристъпиха в него и изчезнаха. Облачето се разсея, улицата опустя, и Васкин откачи.

— Странна работа, — внимателно каза Сергей. — Може да са някакви хипнотизатори или екстрасенси…

— Може би, — промърмори Корнилов, — а може и да са избягали от лудницата циркаджии.

— Ти такива случаи ли търсеше в архива?

Андрей не успя да отговори.

— Отново, — прошепна лейтенантът.

Около сребристия мустанг, паркиран до полицейската волга, се образува още едно черно облаче. Зашеметените хора безмълвно видяха как от него излезе висок, облечен в тъмносив костюм мъж, отвори вратата и извади от задната седалка малка черна раница.

— Да го хванем ли? — неуверено попита Шустов.

Корнилов отрицателно поклати глава.

Човекът затвори вратата, смигна на седящите във волгата полицаи и се върна в облачето, което мигновено се разтвори във въздуха. Улицата отново опустя.

— Познаваме ли го? — с недоумение поклати глава Сергей. — Кирилич, на кого намигна?

— На мен не, със сигурност. — Корнилов се втренчи във Васкин. — Дойде ли на себе си, студент?

— А-х, — изскимтя Владик и се преви.

В шахтата на асансьора избухна първата граната.

 

 

Като видя, че Любомир е зает с комисаря, Лана ловко се изви, и острият и лакът се заби в лицето на Псор. Малкият слуга залитна. Младата жена скочи и го удари с крак.

— Господарю!!! — отчаяно изврещя Псор, но на Любомир не му беше до него.

След като разбра, че помощ няма да има, слугата с всички сили се вкопчи във феята и я блъсна в зимната градина.

— Махни се, изрод!

Лана не искаше да убива нещастника, но Псор настъпваше. Разногледите му очи горяха яростно, а малките му ръчички бяха свити в юмручета.

— Псор, спри се, ще те убия!

Лана, която още не можеше да реши как да постъпи с вбесения слуга, направи крачка назад и се оказа на витата стълба, която водеше някъде надолу.

— Защита! — долетя от кабинета гласът на Вестителя, и защитните системи на магьосника влязоха в действие. Стените затрепериха, подът се разтресе, и цялата сграда потрепери. Феята усети, че губи опора, стълбата изчезна изпод краката и, и двамата със слугата паднаха долу. Лана с усилие се извъртя като котка във въздуха и се приземи долу-горе добре, а обезумелият Псор, до последно протегнал към нея малките си ръчички, падна лошо. С кратък, сух трясък вратът му се счупи, и Вестителят остана съвсем сам.

 

 

Шумът на горния етаж се усилваше. Там явно оставаше нещо, но риданията на уплашените пленници пречеха на Яна да разпознае донасящите се гласове. Тя се стегна и реши — време е.

Строши със зъби малката пластмасова ампула, сгърчи се (както каза Сантяго, разтворът от разковниче беше ужасно горчив), но не обърна внимание на това, внимателно наплюнчи оковите си и го потърка една в друга. Разтворът със съскане се просмука в закалената стомана и за няколко секунди я превърна в прах.

— Как го направи? — учудено прошепна Марина, но не дочака отговор.

След като се освободи, Яна се заслуша — през звуците, които издаваха пленниците, до нея стигна звукът от приближаващи се крачки. Някой идваше по витата стълба.

Любомир? Младата жена спря, страхуваше се от среща с магьосника. Внезапно сградата потрепери, пленниците заскимтяха, а откъм стълбата се раздаде сърцераздирателен вой. Нещо меко падна на пода.

Яна внимателно надникна зад колоната. На пода, там, където се предполагаше да е краят на стълбата, седеше руса жена с лекомислени дрешки и мрънкайки жално, разтриваше удареното място. Яна се хвърли напред и ритна блондинката в слепоочието. Тя падна безчувствена на пода.

 

 

— За какво си дошъл? — заплашително попита магьосникът.

— Трябва да извадя сърцето ви, Любомир, — обясни Сантяго. — Сърцето на Вестител — това е голяма рядкост в днешно време.

— Също като сърцето на нав, — парира магьосникът. — Наскоро ми доставиха едно.

— За щастие, то беше фалшиво, — усмихна се комисарят. — Вашите храбри последователи убиха куклата на Ортега.

Магьосникът почервеня.

Разменяйки си фрази, съперниците бавно се движеха из стаята, избирайки удобно място за двубоя. Любомир с дървения жезъл в ръка приличаше на огромен бял плъх с яркозелени очи. В сравнение с високия Сантяго изглеждаше истинско джудже.

— Няма да ме спреш!

Навът не отговори. Без да изпуска от поглед противника, той извади отнякъде тънкия черен стилет, протегна го пред себе си, и с мека, хищна грация започна да се приближава към магьосника.

И двамата не забелязваха Артьом. Стараейки се така и да си остане, той отстъпи към стената и се огледа да потърси Лана. Но уви! Тя беше изчезнала.

— Няма да вземеш сърцето ми!

Навът спря:

— Може би, ще започнем?

— Съгласен съм.

В този момент Артьом твърдо реши, че ще застане на страната на победителя.

Магьосникът замахна с жезъла. Избухна нетърпимо ярка светлина, и към нава полетяха тънки зелени мълнии. Любомир, чието тяло излъчваше зелено сияние, виртуозно въртеше жезъла, и създаваше все нови и нови мълнии. Сантяго се държеше. Той беше сгънал леко краката си в коленете и плавно движеше пред себе си свободната си ръка, създавайки плътен черен облак, в който изчезваха мълниите на магьосника. Зад гърба му застрашително се трупаше мъгла.

— Виждам, че добре си се подготвил, нав! — презрително извика магьосникът. — Мракът ти дава сили.

Огънят в камината пламна по-силно…

 

 

— От тук няма да минем, — разочаровано произнесе Кортес, гледайки стълбищната площадка. — Камъни.

Следващите му думи, вероятно нецензурни, потънаха в кашлица. Прахът стоеше като стена.

Чудите, които, спасявайки се от лавината, бяха слезли на двайсет и третия етаж, недоволно зашумяха. Де Гир печално погледна белия си от варта плащ и горчиво въздъхна. Чувстваше се излъган.

— Трябва да пробием тавана, — наемникът най-накрая спря да кашля и върна Франц към действителността. — Взрив остана ли?

— Има по-добър начин, — недоволно изрече повелителят на войната. — Намерете маса!

Той начерта на прашния плот кръг, нарисува в него няколко причудливи руни и внимателно положи в центъра малък, изискано обкован рубин.

— Кабинетът вероятно е защитен със заклинания, — предупреди Кортес.

Повелителят на войната презрително се обърна към чела, но си спомни, че Сантяго го нарече свой приятел, и високомерно обясни:

— Това е „диханието на дракона“, ще стигне до небето.

— Да-да.

Капитанът направи няколко крачки в страни, и съсредоточено гледайки рубина, произнесе късо заклинание. Камъкът се изпълни с гъст червен сок, леко се вдигна и започна бавно да се върти около оста си.

— Аз спя, аз спя, — прошепна Юшлаков и веднага изплашено млъкна под погледа на Кортес.

Рубинът ускори движението си и порасна. Сега над руническия кръг беснееше пламтящо кървавочервено кълбо с размерите на футболна топка. В стаята стана нетърпимо горещо. Де Гир замахна с ръка, и огненото кълбо, увеличило размера си още три пъти, с вой се вряза в тавана, направи в него идеално кръгъл отвор, устреми се нагоре и оглушително се взриви във въздуха. Посипаните с мазилка чуди очаровано следяха полета му. Първи се опомни де Гир.

— Напред, гвардейци! — извика той, скачайки на масата. — Слава на Ордена!

Отговор на призива му беше мощен поток вода, който се изля от дупката на главата на повелителя на войната и капитан на гвардията на великия магистър.

— Какво беше това? — разстроено попита Франц, гледайки подчинените си, които се стараеха да не се смеят.

Водата спря, превръщайки се първо в тъничко кално ручейче, а след това в едри капки. Подът беше покрит с тънък слой вода, в която обречено пляскаха с опашки няколко златни рибки.

— Какво беше това? — повтори мокрият от главата до петите де Гир.

— Вода, — обясни му звънлив женски глас и от дупката се показа изящна чернокоса главица. — Изля се от последния етаж.

— Яна!!! — закрещя Кортес.

— Кортес, скъпи, — младата жена жизнерадостно се усмихна. — Какви са тези нещастници с теб?

— Аз съм Франц де Гир, — с достойнство съобщи чудът, докато се опитваше едновременно да се промуши през дупката и да си свали мокрия плащ. — Капитан на гвардията на великия магистър.

— Много ми е приятно, капитане, — вежливо отговори Яна, докато му помагаше да се качи на горния етаж. — Благодаря, че дойдохте на помощ.

— Къде е Любомир? — веднага попита де Гир. — И къде сме ние?

— Ние сме в затвора на предпоследния етаж. Кабинетът на Любомир е отгоре. Натам имаше стълба, но наскоро изчезна.

— Охрана?

— Зад тази врата. Не са излизали от началото на данданията.

— Червените Шапки?

— Да.

Де Гир се обърна към гвардейците:

— Оправете се с тях.

Рицарите тръгнаха към стаята на охраната.

— Кортес, какво става с тоя тук? — Франц кимна към фотографа.

— Той вече пристигна, — изръмжа наемникът, докато приковаваше пленника към стърчащ от стената метален пръстен. — Скоро ще дойдат за вас, Юшлаков, всичко хубаво.

— Ето как изглежда — Яна с презрение огледа разтреперания Алик. — Твар. Между другото, и аз имам нещо за вас.

И гордо демонстрира на спасителите си умърлушената Лана, на чиято скула чернееше огромна синина.

Когато сградата престана да се клати, Секирата се измъкна изпод масата и се огледа. Стаята на охраната представляваше жалко зрелище. Дупката от вратата, водеща към стълбището, беше засипана с чакъл. Самата врата, която чудите взривиха, се валяше до отсрещната стена, затиснала под себе си уйбуй Драка. Помещението беше пълно с дим, осеяно с гилзи, и облагородено с огромната дупка, през която Мечеслав пропадна в асансьорната шахта.

— Великите Фомове са се обефинили, — разнесе се гласът на Чука. — Трябва фа си хофим.

— Ние служим на Любомир, — изхриптя Секирата, гледайки с ненавист едноокия, — и ще се бием, да ме чукат в ушите!

— Не ставай глупак, Секира, — захили се фюрерът на Шибзичите, докато търсеше нещо по бойния си пояс. — Наистина ли си мислиш, че ще воювам с Тъмния Фвор?

— Не разбрах.

— Много си тъп! — Чукът замахна с ятагана. — За фа станеш император на Червените Шапки, не е нужно фа си с магьосника. Фостатъчно е просто фа отстраниш конкурентите. Сега моите момчета колят Фуричи из целия граф, а аз ще се разбера с теб!

— Измяна! — Секирата измъчено се огледа, но никой не идваше на помощ.

Червените Шапки, които бяха по равно от двата клана, предано гледаха фюрерите, изчаквайки да видят кой ще победи.

— Трябва фа те утрепя, пале, — решително заяви Чукът. — Като фафем тъпата ти глава на Сантяго, той ще ни пусне. Нали ти уби нава.

Глухото мърморене показа, че публиката се отнася благосклонно към предложението на едноокия. Чукът се ободри.

— Любомир е бъдещето! — парира Секирата, хващайки ятагана. — Той ще довърши Тъмния Двор, а аз — теб, да ме чукат в ушите!

Зрителите започнаха да ръкопляскат.

— Трепи го, еднооки!

— Залагам петдесет на Секирата, той е по-млад!

— И аз!!

Червените Шапки извадиха пари и започнаха да залагат. Събра се прилична банка.

Схватката започна моментално. Натрупаната ненавист на противниците най-накрая излезе на свобода, и резултат можеше да бъде само смъртта на един от двамата фюрери. На по-малко никой нямаше да се съгласи. Особено зрителите, подкрепящи гладиаторите.

Под гръмките крясъци и звъна на ятаганите чудите без проблем отвориха вратата и нахлуха в стаята.

— Всички на пода!

— Долу!

Забравил за двубоя, Секирата се обърна към рицарите, а Чукът ловко замахна с ятагана, и главата на младия фюрер се търкулна на масата.

— Префаваме се, — дишайки тежко, произнесе Шибзичът. — Излъгаха ни.

 

 

Когато взривовете в шахтата утихнаха, Мечеслав, който се люлеше на въжетата, отвори уста, за да продължи да ругае, но помисли и се сдържа. Можеха да го чуят и да продължат с опитите да го довършат. Баронът, стараейки се да не шуми, бързо се изкачи нагоре към последния етаж. Инцидентът с охраната застави Мечеслав да погледне трезво на ситуацията и да се съсредоточи над главните проблеми. Трябваше му Любомир. Той се задържа до дупката, през която беше паднал, чу вой и звън на остриета и злобно се усмихна.

— Отлично, — промърмори баронът, докато се катереше като маймуна към последния етаж. — Никой няма да ми попречи да изтръгна сърцето ти, Любомир!

Шахтата свършваше с масивни метални врати. Мечеслав оцени колко са здрави, и отново усмихнат, замахна и им нанесе съкрушителен удар с юмрук.

 

 

Докато Сантяго и Любомир, забравили за всичко, мятаха един по друг мълнии, Артьом се поуспокои. Вратите на асансьора в другия край на кабинета му подсказваха най-рационалния изход — да бяга. Нека тия ненормалници да си изясняват отношенията, а докато се разберат, той ще бъде далече.

Притиснал гръб към стената, Артьом бавно се прокрадваше към вратите и… огорчено въздъхна — от шахтата се носеше шумно сумтене. Всичко отначало. Артьом потърси наоколо някакво оръжие, и взимайки първото, което му попадна под ръка — малък метален мангал с още топли въглени, се приготви да посрещне гостите. Сумтенето престана, смени го отначало неясно скриптене, а след това тежък кънтящ удар. Железните врати на асансьора се огънаха, но издържаха. Артьом се усъмни в силите си и здраво стисна мангала в ръце. От втория удар металът се разкъса, и в образувания отвор се показа главата на пришълеца.

Това животно Артьом позна веднага. Светлокосият бандит с белега, който отвлече наемниците от „Гущер“. Главата се обърна, и Артьом с удоволствие я цапардоса с мангала. Пришълецът с неразбран вик полетя обратно в шахтата.

Удовлетвореният Артьом хвърли огънатото оръжие и се обърна към биещите се. Сантяго отстъпваше. Любомир скочи на масата и като луд заразмахва жезъла. Потокът зелени мълнии се усили, и комисарят едва смогваше да ги отбива. Мъглата зад гърба му вече не беше толкова гъста и приличаше на слаб дим.

— Приготви се да умреш, нав! — извика Любомир.

— Княже, — прошепна Сантяго. — Дойде време, княже!

 

 

Полицаите нахлуха в сградата с бодър ловен подем. Те вече знаеха, че престъпниците са на последните два етажа, а асансьорът е повреден, за това веднага се хвърлиха към стълбището. Първи вървяха спецназовците на Клим, а след тях — детективите, облечени по тоя случай с бронежилетки. Настроението на всички беше бойко, а предстоящата операция изглеждаше като разходка. Злодеите нямаше къде да се дянат.

На четвъртия етаж огънят стихна, лицата почервеняха и станаха съсредоточени, а шегичките престанаха. Дългите стълбища с високи стъпала заставиха всички, особено детективите, да си пазят въздуха. Шустов спря на седмия етаж. Гледайки недружелюбно търчащите като кози спецназовци, той дълбоко си пое въздух и бавно тръгна след тях, чудейки се дали да не остави тежката бронежилетка.

Отговор получи на деветия етаж, където видя снаряжението на Корнилов. До бронежилетката Шустов намери сако и вратовръзка. С майора се срещна два етажа по-нагоре. Вбесеният като дявол Корнилов мрачно пушеше, седнал на мръсния перваз. След като си починаха и свалиха снаряжението на Шустов, двамата тръгнаха отново.

На петнайсетия етаж догониха Васкин, който беше изостанал от спецназ, беше свалил бронежилетката и сега се канеше да захвърли личното си оръжие. След като го порицаха за малодушието, всички тръгнаха с маниакална упоритост нагоре.

— Умирам, — жално хленчеше Шустов, изгубил сметката на етажите. — Още дълго ли ще продължи това?

— Още два етажа, — въздъхна сгънатият на две Корнилов. — Смятай, че сме стигнали.

Капитанът изруга.

— Корнилов! Да те донесем? — разнесе се някъде отгоре гласът на командира на спецназ.

— Върви по дяволите, Клим — озъби се майорът.

— Само виж какво става тук!

Клим изчака, докато Корнилов се добере до следващата площадка, и ритна чакъла, който запушваше пробойната.

— Как са го направили?

— Довлекли са камъни и са го направили. — Майорът се закашля. — Някой минал ли е нагоре?

— Разбира се, че е минал! — ентусиазирано реагира Клим, влачейки Корнилов в стаята. — Добре е минал, трябва да отбележа! — Той показа идеално кръглия отвор в тавана. — Експресно!

Известно време Корнилов тихо разучаваше дупката, от която се виждаше небето, а след това калните локви под краката си.

— Да не е валял дъжд?

 

 

— Княже, — прошепна Сантяго. — Дойде време, княже!

Като го чу, Любомир се разкикоти и широко разпери ръце:

— С властта, която ми е дадена по рождение, призовавам цялото могъщество на Великия Дом Люд, цялата сила на Кладенеца на Дъждовете, цялата сила на земята…

Силуетът на магьосника затрепери, контурите му се размазаха, и очертанията му започнаха да се променят, като че ли беше хвърлил мъгла. Беше дошло време за решителната битка за властта в Тайния Град, и Любомир събираше в юмрук цялото си могъщество. Грохотът на сърцето му заглушаваше всичко.

Артьом се мушна в тясната пролука между два шкафа и наблюдаваше следващите събития именно от там.

Когато магьосникът завърши трансформацията, на масата стоеше висок широкоплещест воин с хищни черти на лицето. Дългите му бели коси бяха прихванати със златен обръч, украсен с огромен изумруд. Елекът от нещавена кожа беше юнашки разтворен на гърдите, а в мускулестите си ръце държеше масивна секира. Силуетът на воина беше обвит в зелено сияние, а по широкото острие на секирата пробягваха малки зелени пламъчета. В движенията му имаше сила и увереност, които не оставяха никакви съмнения, че той вече се чувства победител. Вестителят се усмихна леко, но хладните му, пронизително зелени очи не обещаваха нищо хубаво:

— Искаш сърцето ми, презрян червей?

Сантяго не отговори, той също се променяше. Комисарят захвърли настрана стилета, нещо извика и вдигна ръце нагоре. Черната мъгла се обви около него. От тялото му, разкъсвайки кожата и мускулите, изскочи зловещо… нещо. Когато мъглата се разреди, пред Могъщия Вестител застана истинско чудовище.

Дълбоко хлътнали антрацитно черни очи с ненавист горяха на малкото сбръчкано лице. Черепът с многобройни израстъци и дългите заострени уши, вадеха от паметта най-страшните нощни кошмари. Устни нямаше, от устата стърчаха черни бивни, между които като змийче се подаваше тънък раздвоен език. Чудовището беше много високо, очите му бяха на едно ниво с очите на Вестителя, въпреки че то стоеше на пода. На гърба му стърчаха малки кожени крила, които помръдваха, щом раздвижеше плещи.

— Не очакваше да ме видиш тук ли, Вестителю? — избоботи чудовището.

— Значи Сантяго е аватар, — удиви се магьосникът.

— Сантяго е част от мен, — изръмжа чудовището, — едно от моите превъплъщения.

— Интересен подход, — весело отбеляза Вестителят, премятайки секирата в ръце. — Защо да се наемат министри и вицекрале, като можеш да поставиш на ключовите длъжности собствените си превъплъщения? Както и да е, княже, радвам се, че дойде лично!

Трансформацията приключи и чудовището се почувства много по-уверено. То шумно издиша, призова нова порция гъста черна мъгла и разпери крила.

— Да започваме, Вестителю.

— Да започваме! — Воинът раздвижи мускулите си. — Какво да ти отсека първо, изрод? Крилата?

— Пробвай с главата!

— Разбрахме се!

Виртуозно размахвайки секирата, Вестителят скочи от масата и тръгна напред. Въпреки че стигаше само до гърдите на чудовището, напорът беше страшно силен. С всяко замахване острието се оказваше все по-близо и по-близо до чудовището и го принуждаваше да кръжи из кабинета. Зелени искри излитаха от секирата и се забиваха като мълнии в княза, но това не стигаше — те изчезваха в черната мъгла, обвила чудовището. Князът отбиваше секирата с тежките си ноктести лапи, но не успяваше да нанесе нито един сериозен удар. Обръщайки мебелите, съперниците вихрено кръжаха из кабинета, а от разбитите през това време бурканчета се разнасяше тежка миризма на стара изгребна яма. Артьом тихичко се свиваше в царящия наоколо хаос и се опитваше да отгатне кой ще допусне грешка пръв. Както се оказа — князът. Два последователни резки удара на Вестителя го накараха да загуби бдителността си. Мълниите разкъсаха черната мъгла, която защитаваше чудовището, и дебели зелени израстъци се увиха около него. Чудовището се заклати и с глух удар се стовари на пода.

— Предречено ми е да властвам! — закрещя Вестителят и вдигна секирата над главата си. — Моето време дойде!

Смъртта на княза изглеждаше неминуема, той нямаше шансове срещу белокосия гигант. Артьом видя, как широкото острие на секирата започна бавно да се спуска над главата на чудовището. Князът заръмжа, и в този момент силен удар отхвърли Любомир настрани — от образувалия се в центъра на стаята червен вихър прекрачи могъщ, не отстъпващ на Вестителя по ръст Рицар.

— Велики магистре! — процеди магьосникът, отстъпвайки към масата. От раната на хълбока му се лееше гъста кръв.

— Струва ми се, навреме!

Рицарят вдигна над главата си двуръчен, обхванат от пламъци меч, и направи крачка напред. Червените му доспехи, богато украсени с позлатени гравюри, весело заблестяха сред зелените мълнии.

— Време е да си платиш, Вестителю! Време е да почувстваш мощта на Картагенския Амулет!

Князът се беше съвзел, скочи на крака, и сега двамата притиснаха магьосника. Черната мъгла от една страна и изгарящият пламък от друга, силата на мрака и силата на огъня, но раненият Вестител не се предаваше. Трябваше му време, за да дойде на себе си, и неуверено размахвайки секирата, той започна да отстъпва към малката вратичка, водеща към градината.

— Не му позволявай да излезе, магистре! — извика князът.

— Аз въпреки всичко ще властвам! — изхриптя Вестителят и веднага изстена — с ловък удар Рицарят изби секирата от ръцете му.

Дългият нокът на княза се заби в китката на Вестителя и го прикова към стената. Магьосникът отново застена, а в другата му ръка се заби огненият меч на великия магистър. Вестителят се озова разпънат пред враговете си.

— Мислите, че сте победили? — леко се усмихна той.

Раната на хълбока му беше започнала да се затваря.

— Никой няма да спре Вестителя!

— Трябва ни Жрица! — викна великият магистър.

— Знам, — изръмжа князът, — идва.

В центъра на стаята се отвори още един портал, и, заобиколена от слабо зелено сияние, към мястото на схватката се приближи Жрица. Гъстите и пшеничноруси коси се стелеха по раменете, проста рокля свободно обвиваше тялото и, а дълбоките яркозелени очи блестяха като огромните изумруди, украсяващи диадемата и.

— По-бързо, Жрице! — не издържа Рицарят. — Едва се справяме!

Жената се приближи до обездвижения Вестител и вдигна над главата му цъфтящо зелено клонче.

— Не! — прошепна Любомир. — Всеслава, не!

Кръвта от раната му потече по-силно.

— Призовавам Кладенеца на Дъждовете да ми върне силата, която Вестителят ми отне, — глухо произнесе жената. — Изисквам това с правото на жрица на Зеления Дом.

Моментът беше избран идеално. Вестителят не можеше да отбива натиска на княза и Рицаря, и в същото време да контролира напълно Кладенеца на Дъждовете. Всеслава отнемаше енергията на Любомир, клончето в ръката и се изпълваше със светлина, а зеленото сияние около поваления магьосник започна бавно да угасва. Последните му сили изчезваха.

— Смърт за Вестителя! — изръмжа князът, и заби по-дълбоко нокти в тялото на противника. Дясната ръка на магьосника започна да почернява, като че ли събираше черната мъгла около чудовището в себе си.

— Смърт за Вестителя! — повтори великият магистър, гледайки как пламъците обхващат другата ръка на Любомир.

— Недей, — магьосникът отчаяно се вгледа във Всеслава.

Кралицата размаха клончето:

— Смърт за Вестителя!

— Не!!!

Ослепителна светлина озари тъмния кабинет.

 

 

Когато Артьом се свести, всичко беше свършило. Магическата битка приключи, и всички присъстващи бяха придобили нормалния си облик.

До Артьом на малко столче седеше великият магистър. Той се оказа доста стар мъж, с благородно сива брада и големи печални очи. Битката му беше отнела много сили — повелителят на Великия Дом Чуд дишаше тежко, ръцете му трепереха, а обшитата му със злато дреха беше мокра от пот.

В средата на кабинета, отчаяно стиснал ръце за масата, се опитваше да стане Любомир. Изглеждаше отвратително — разрошена коса, неестествено бяла кожа, треперещи пръсти, зинали дупки на китките… От страшната рана на левия му хълбок шуртеше кръв и попиваше в бялото кожено палто.

Вестителят умираше. Безумният му поглед се спря на Всеслава, замряла до камината, устните му затрепериха и по тях изби кървава пяна. Кралицата тихо изхлипа и направи крачка назад.

— Не му позволявайте да произнесе проклятието, ваше величество! — промълви нечий глас.

Всеслава наведе очи:

— Няма да може.

Гласът принадлежеше на Сантяго. Това отново беше той — висок, стегнат франт, е, вярно, костюмът на комисаря беше страшно изцапан и скъсан на няколко места, а вратовръзката висеше накриво.

— Къде е князът? — попита великият магистър.

— Чака ни в Цитаделата, — вежливо се усмихна Сантяго. — С ваше позволение, интересите на Великия Дом Нав засега ще представлявам аз.

— Нямаме нищо против, — въздъхна Всеслава.

— Благодаря.

Нито кралицата, нито великият магистър се изненадаха от бързото изчезване на княза — повелителят на Тъмния Двор напускаше Цитаделата неохотно, само при чрезвичайни обстоятелства, и не за дълго. Артьом с удивление разбра, че висшите магове на Тайния Град не са видели превръщането на комисаря в княз и обратното и не знаят, че князът и Сантяго са същности на една личност. Или не една? Артьом се обърка.

— Трябва да свършим работата докрай! — гръмко произнесе комисарят.

— Остави го намира, Сантяго, — помоли Всеслава. — Той умира.

— Именно за това, — отсече навът. — Трябва да сме сигурни, че в Тайния Град никога повече няма да се роди Вестител.

Великият магистър стана от табуретката:

— Съгласен съм с комисаря. Трябва да приключим с пророчеството веднъж завинаги.

Всеслава се извърна. Сантяго вдигна от пода стилета, приближи се до умиращия Любомир и рязко го заби в гърдите му. Магьосникът жално изхлипа.

— Прости ми, — прошепна Всеслава и очите и се насълзиха.

— Трябва ми сърцето ви, Вестителю, — извинително произнесе Сантяго. — Докато още бие.

Използвайки стилета като лост, навът разтроши ребрата на магьосника и измъкна от малките гърди пулсиращото зелено сърце. Любомир се строполи на пода и пламъци обхванаха тялото му.

— Прощавай.

Великият магистър хвана Всеслава за ръката. Сантяго се приближи до мангала, хвърли върху въглените биещото сърце на Вестителя и протегна напред ръка:

— С властта, дадена ми от силата на мрака, проклинам това сърце.

Над мангала започна да се спуска гъста черна мъгла. Великият магистър застана до комисаря и също протегна ръка:

— С властта, дадена ми от силата на огъня, проклинам това сърце.

Над мангала избухна червен пламък.

— Ваш ред е, кралице.

Трета ръка се простря над пулсиращото в мангала сърце.

— С властта, дадена ми от силата на земята, аз проклинам това сърце.

Мангалът затрепери. Три ръце, три цвята се съединиха над него, и тих стон се разнесе из стаята. Сърцето на Вестителя удари още един път и умря.

— Е, това е всичко… — Сантяго плю в мангала и се огледа. — Ортега, къде сте?

— Вече тук. — Въздухът пред комисаря се сгъсти, и от образувалия се портал в стаята прекрачи висок мъж в тъмносин костюм. — Аз съм готов.

— Заведете нашите гости при княза, — заповяда Сантяго. — Аз ще почакам останалите.

Ортега кимна и галантно се поклони пред дамата:

— Заповядайте, ваше величество.

Кралицата прекрачи в портала.

— Хубава битка, — въздъхна великият магистър. — Не се случва често да се бием заедно.

— Беше интересно.

— Съгласен съм. — Де Сент-Каре изчезна в мрака на портала.

Артьом неуверено се измъкна иззад шкафа.

— Вървете след нас, — кимна му Сантяго. — Вас също ви очакват.

Артьом направи крачка към портала, но се спря и се обърна към комисаря.

— Доколкото разбирам, вие не искате никой да знае за вашата тайна.

— Абсолютно прав сте.

— Можете да разчитате на мен. Но бих искал да разбера…

— Знаменитото любопитство на челите, тази черта на вашето семейство винаги ми импонира. — Сантяго внимателно погледна в очите на Артьом. — Князът на Тъмния Двор носи твърде голяма отговорност пред навите и всички семейства на Великия Дом, и не може да си позволи емоции и дребни слабости. За това, качвайки се на престола, князът създаде мен — съд, в който са скрити чертите на характера му, които му пречат. Всичко останало съм постигнал сам. Доволен ли сте?

— Напълно.

— Тогава заповядайте в портала. Време е да напуснем това място.

 

 

— Истински затвор, — произнесе Корнилов, докато гледаше увисналите от колоните вериги.

— Тук е имало охрана, — извика иззад дупката на вратата Шустов, — и сериозна схватка!

— Има ли някой жив?

— Никой.

— Жалко.

— Патрон, тук има истинска градина. — В отвора над главата на Корнилов се показа Васкин. — С басейн! Елате да видите.

Лейтенантът изчезна и Корнилов бавно тръгна из залата. Той погледа как спецназовците освобождават ридаещите момичета, внимателно разгледа блестящите инструменти на малката масичка и се спря пред свитото в ъгъла човече.

Корнилов знаеше, че ще го срещне тук и точно в такава ситуация — прикован към стената и заобиколен от свидетели на обвинението.

Майорът извади цигара и запуши.

— Не е ли прекалено просто, Кирилич? — тихо каза приближилият се Шустов. — Фотографът ли е Вивисектора?

— Ще считаме, че е той.

— И ще закриваме делото?

— А защо не? — Корнилов сви рамене. — Има достатъчно свидетели.

Шустов удовлетворено потри ръце. Майорът се извърна към фотографа и повиши тон:

— Здравейте, Юшлаков, имам към вас няколко въпроса…