Скот Уестърфийлд
Левиатан (9)

Девет

Алек се събуди от тракане в ритъма на морзов код.

Дървото изскърца, докато се наместваше, а влажна миризма изпълваше носа му. Прахолякът се виеше на снопове в светлината на слънцето, нахлуваща през полуизгнилите стени. Изправи се и примигна, поглеждайки сламата, покрила дрехите му.

Принц Александър никога до този момент не бе спал в хамбар. Разбира се, през последните две седмици бе правил редица неща за пръв път.

Клоп, Бауер и главен инженер Хофман хъркаха до него. Буреходът седеше клекнал в полуосветения хамбар, а главата му беше почти на нивото на сеновала. Алек беше успял да маневрира и да вкара машината вътре късно предната вечер, движейки се в мрака на половината от височината й, за да се вмъкне. Доста сложно пилотиране.

Морзовият код изпука отново през отворения визьор на самохода.

Граф Волгер, разбира се. Този човек бе алергичен към съня.

Пролуката между сеновала и главата на самохода беше колкото дължината на един меч — лесен скок.

Алек се приземи меко, без да вдига шум с босите си крака върху металната броня. Спусна се по ръба, за да надникне през визьора. Волгер седеше в командирското кресло обърнал лице в другата посока и притискаше безжичната слушалка към главата си.

Бавно, тихо, Алек спусна единия си крак до ръба на визьора…

— Внимавайте да не паднете, Ваше височество.

Алек въздъхна, чудейки се дали някога ще успее да хване учителя си по фехтовка неподготвен. Промуши се през визьора и се отпусна в пилотската седалка.

— Никога ли не спите, графе?

— Не и с тази дъскорезница там — Волгер хвърли поглед към сеновала.

— Имате предвид хъркането ли? — смръщи се Алек. Постепенно бе свикнал да спи сред шумовете на мъжете и на машините, но лекото припукване на точки и тирета от безжичното радио бе успяло да го събуди по някакъв начин. Две седмици в ролята на преследван дивеч бяха изострили сетивата му. — Нещо за нас?

Волгер надигна рамене.

— Кодовете отново са сменени. Но тракането е повече отколкото съм чувал досега — очевидно армията се готви за война.

— Може би са забравили вече за мен — каза Алек. През онези първи дни наземните дредноути ги причакваха от всички посоки, а наблюдателниците им бяха пълни с хора по спар дековете. Напоследък, обаче, бегълците виждаха само по някой самолет от време на време.

— Не сте забравен, Ваше височество — отвърна Волгер с категоричен тон. — Сърбия просто представлява по-лесна мишена.

— Нямат късмет — рече Алек меко.

— Късметът няма нищо общо — промърмори Волгер. — Империята от години търсеше война със Сърбия. Останалото е предлог.

— Предлог ли? — попита Алек, а гневът му се разпалваше, докато си представяше лицата на убитите си родители. Но не можеше да спори с логиката на Волгер. Дредноутите, които го бяха преследвали, бяха немски и австрийски, в крайна сметка. Семейството му бе разрушено от стари приятели, а не от някаква нещастна шайка сръбски гимназисти. — Но баща ми винаги е пледирал за мир.

— А сега вече не може да го прави. Много хитро, нали?

Алек поклати глава.

— Плашите ме, Волгер. Понякога си мисля, че се възхищавате на хората, които стоят зад всичко това.

— Няма съмнение, че плановете им не са лишени от известна елегантност — да убиеш миротвореца, за да започнеш война. Но те допуснаха една много глупава грешка. — Графът се обърна с лице към него. — Оставиха ви жив.

— Аз не означавам нищо, вече не.

Волгер изключи радиото и кабината потъна в мълчание. Плясъкът от крилете на птиците се донасяше от напречните греди на хамбара.

— Означавате много повече, отколкото някой изобщо предполага, Александър.

— Как е възможно? Нямам родители, нямам истинска титла — Алек погледна тялото си, облечено в откраднати фермерски дрехи и покрито със слама. — Дори не съм се къпал от две седмици.

— Не, наистина — подуши Волгер въздуха. — Но баща ви подготви всичко за предстоящата война.

— Какво искате да кажете?

— Когато стигнем до Швейцария, ще ви обясня. — Волгер отново включи радиото. — Което обаче няма да се случи, ако утре не успеем да купим гориво и резервни части. Идете да събудите хората.

Алек изви вежда.

— Да не би току-що да ми издадохте заповед, графе?

— Идете да събудите хората, ако обичате, Ваша Светлост.

— Разбирам, че се държите безочливо само, за да отклоните вниманието ми от малката ви тайна, графе. Но това не прави нещата по-малко досадни.

Волгер се разсмя.

— Сигурно е така. Но все още не мога да ви споделя тайната си. Обещах на баща ви, че ще изчакам да дойде подходящият момент.

Алек сви юмруци. Вече му идваше в повече да се държат с него по този начин, без да го посвещават в плановете на Волгер до последния момент. Може и да беше дете в деня, когато родителите му загинаха, но вече не.

През последните две седмици се бе научил как да пали огън, как да сменя свещите на двигателите, как да проследява нощните им придвижвания към Швейцария с помощта на секстант и на звездите. Можеше да промуши Бурехода под мостове и в хамбари, да разглоби и да почисти картечниците Спандау така леко, както да изпере дрехите си — още едно ново нещо, което се бе научил да прави. Хофман дори му бе показал как да сготви това-онова — да свари сушено месо, за да го направи по-меко, добавяйки зеленчуците, които събираха, докато газеха из нивите на някой фермер без късмет.

Но най-важното — Алек се бе научил да блокира отчаянието. Не беше плакал от онзи първи ден, нито веднъж. Мъката му бе заключена в едно малко, скрито ъгълче на съществото му. Сега ужасната празнота го тормозеше единствено когато стоеше сам на пост, докато останалите спяха.

Дори тогава Алек упражняваше уменията си да сдържа сълзите.

— Вече не съм дете — каза.

— Знам. — Гласът на Волгер омекна. — Но баща ви ме помоли да изчакам Алек, и аз възнамерявам да уважа неговото желание. Идете да събудите хората и след закуска ще проведем един урок по фехтовка. Имате нужда от обостряне на рефлексите за пилотирането този следобед.

Алек се вторачи във Волгер за още един момент и накрая кимна.

Почувства нуждата от меч в ръката си.

 

 

— Ангард, ако обичате.

Алек надигна шпагата и зае отбранителна позиция. Волгер се движеше бавно в кръг около него, проверявайки стойката му повече от цяла минута — поне така му се стори.

— Повече тежест върху задния крак — каза най-после мъжът. — Иначе — приемливо.

Алек прехвърли тежестта, а мускулите му вече започваха да се схващат. Дългите дни в пилотската кабина бяха развалили формата му. Урокът предвещаваше да бъде болезнен.

Но болката, разбира се, винаги е била целта на граф Волгер. Когато Алек бе започнал обучението си на десетгодишна възраст, бе очаквал размахването на мечове да бъде нещо забавно. Но първите му уроци се състояха единствено в това да стои неподвижно часове наред, поемайки упреците на Волгер при всяко потрепване на ръката.

Поне сега, на петнадесет, вече му бе позволено да кръстосва меча.

Волгер зае своята отбранителна стойка.

— Нека да е бавно като за начало. Ще ви предизвиквам и ще очаквам париращите ви удари — каза Волгер и започна да атакува, извиквайки наименованията на отбранителните движения едновременно с нанасянето на ударите. — Трета позиция… трета отново. Сега първа. Това е ужасно, Алек. Острието ви е прекалено ниско! Два в трета. Сега отново защита. Сега четвърта. Просто отвратително. Отново…

Атаките на графа продължиха, но поне млъкна, оставяйки на Алек сам да избере париращите си удари. Мечовете хвърляха искри, краката им се движеха, без да спират и вдигаха облаци прах към сноповете светлина, които се процеждаха през процепите на хамбара.

Беше странно да се фехтува, облечен във фермерски дрехи, без наоколо да снове прислугата, готова във всеки един момент да подаде вода или чисти кърпи. През краката им притичваха мишки, а гигантският Буреход ги наблюдаваше като някакво желязно божество на войната. На всеки няколко минути граф Волгер спираше и се вторачваше в машината, сякаш с надеждата да открие в стоическото й безмълвие още малко търпение да издържи непохватната техника на Алек.

После въздишаше и казваше:

— Отново…

Алек почувства как започва да набира концентрация с всеки следващ удар. За разлика от фехтовалната зала вкъщи, тук нямаше огледала покрай стените, а Клоп и останалите мъже бяха прекалено заети с проверката на самохода, за да наблюдават боя. Никакво разсейване — само ясният звън от сблъсъка на метал в метал и движението на краката.

Спарингът ставаше все по-напрегнат и Алек осъзна, че още не бяха поставили маските си. Винаги беше молил да се дуелира без защитна екипировка, но родителите му така и не позволиха.

— Защо Сърбия? — попита внезапно Волгер.

Алек отпусна гарда.

— Моля?

Волгер изтласка полузавършеното париране на Алек и приключи с леко докосване на китката му с върха на меча.

— Какво правите? — извика Алек, потривайки ръка. Острието на спортната сабя беше затъпено, но все пак оставяше белези след допир с плътта.

— Не отпускайте гарда докато противникът ви не го направи пръв, Ваше височество. Не и по време на война.

— Но вие ме попитахте… — започна Алек, после въздъхна и отново вдигна меча. — Добре. Да продължим.

Графът започна със следващата поредица от удари, избутвайки Алек назад. По правилата на фехтовката, всеки контакт с меча на противника трябваше да слага край на официалната атака. Ала Волгер игнорираше всяко париране, използвайки брутална сила, за да завземе още територия.

— Защо Сърбия? — повтори графът, докато избутваше Алек към най-вътрешната стена на хамбара.

— Защото сърбите са съюзници на Русия! — извика Алек.

— Точно така — Волгер изненадващо прекрати атаката си, обърна гръб и се отдалечи. — Съюзът на славянските народи, който съществува от край време.

Алек примигна. Потта влизаше в очите му, а сърцето му препускаше.

Волгер зае стойка в средата на хамбара.

— Ангард, господине.

Алек се приближи уморен, но с вдигнат меч.

Волгер отново атакува, все така пренебрегвайки правилата за предимство. Това не беше никаква фехтовка, осъзна Алек изведнъж, това си беше… дуел с мечове. Концентрацията му се стесни, фокусирана само и единствено върху дължината на меча. Също, както краката на Бурехода, металът се превърна в продължение на тялото му.

— А кой е най-близък съюзник на Русия? — попита Волгер, без дори да се задъха.

— Великобритания — отвърна Алек.

— Не съвсем — острието на Волгер се шмугна под гарда на Алек и силно удари дясната му ръка.

— Ауч! — Алек отпусна гарда и разтри раната. — За Бога, Волгер! На фехтовка ли ме обучавате или на дипломация?

Волгер се усмихна.

— Имате нужда от обучение и по двете, това е очевидно.

— Но британското военно командване се срещна с руснаците миналата година! Татко каза тогава, че това е довело германците до лудост от притеснение.

— Това не е съюз, Алек. Все още не. — Волгер вдигна меча си. — И така, кой е в съюзнически отношения с Русия, тогава?

— Франция, предполагам. — Алек преглътна. — Имат подписано съглашение, нали?

— Правилно. — Волгер спря за момент — върхът на острието му рисуваше някаква фигура във въздуха. После се намръщи. — Вдигнете меча, Алек. Няма да ви предупреждавам повече, нито пък ще го правят враговете ви.

Алек въздъхна и зае позиция. Почувства как стиска сабята прекалено силно и принудително отпусна ръката си. Дали Волгер смяташе, че му помага, като го разсейва така?

— Фокусирайте се върху очите ми — каза Волгер. — А не върху края на меча ми.

— Като стана дума за очи, не носим маски.

— Във войната няма маски.

— Във войната няма и особено много бой с мечове! Не и напоследък.

Волгер надигна вежда при това изказване, а Алек се наслади на триумфалния миг. Тази игра на нерви можеше да се играе от двама.

Мъжът атакува, Алек парира, контраатакувайки едновременно с това. Острието на сабята му се размина на косъм с ръката на Волгер.

Той се изтегли назад и зае защитна позиция.

— Е, да обобщим сега — каза Волгер, а мечът му все още проблясваше. — Австрия си отмъщава на Сърбия. Какво се случва после?

— За да защити Сърбия, Русия обявява война на Австрия.

Докато говореше, съзнанието на Алек някак си оставаше фокусирано върху играта на остриетата. Беше странно пояснително да не носи маска. Беше срещал немски офицери от военните училища, за които носенето на защитна екипировка се смяташе за страхливост. Лицата им бяха белязани надлъж и нашир, сякаш носеха жестоки усмивки.

— И после? — попита Волгер.

— Германия защитава честта на Машинистите и обявява война на Русия.

Волгер замахна към коляното на Алек — неразрешена мишена.

— И после?

— Франция се възползва от съглашението си с Русия и обявява война на Германия.

— И после?

— Кой знае? — извика Алек, отбивайки сабята на Волгер. Беше изгубил почвата под краката си, усещаше го — беше оставил прекалено голяма част от тялото си незащитена. Обърна се, за да поправи това. — Великобритания също успява да се намеси някак. Дарвинисти срещу Машинисти.

Волгер атакува и сабята му се завъртя, обви се около тази на Алек като змия и я изскуба от хватката му. Металът проблесна, когато мечът полетя през хамбара, забивайки се в полуизгнилата стена с едно туп.

Графът пристъпи напред и задържа сабята си на гърлото на Алек.

— И какво заключение можем да си извадим от този урок, Ваше височество?

Алек се вторачи в мъжа.

— Можем да заключим, граф Волгер, че да дискутираш политика по време на фехтовка е идиотско занимание.

Волгер се усмихна.

— Може би е така, за повечето хора. Но някои от нас са родени без право на избор. Играта между нациите е ваше рождено право, Алек. Политиката е част от всичко, което правите.

Алек избута сабята на Волгер. Без меч в ръката, той изведнъж се почувства скован и изтощен и нямаше сили да спори срещу очевидното. Раждането му беше разклатило Австро-унгарския трон, а сега смъртта на родителите му беше разрушила деликатния баланс между силите в Европа.

— Значи тази война е по моя вина — каза той с горчивина.

— Не, Алек. Силите на Машинистите и на Дарвинистите щяха да си намерят повод за война рано или късно. Но може би вие все още може да дадете своя принос.

— Как? — попита Алек.

Графът тогава направи нещо много странно. Хвана собствената си сабя за острието и я подаде на Алек, с дръжката напред, сякаш я предлагаше на победител.

— Ще видим, Алек. Ще видим.