Скот Уестърфийлд
Левиатан (7)

Седем

Тъкмо бяха започнали да свалят Дерин на земята, когато бурята удари.

Наземният екипаж вече бе забелязал притъмняващото небе. Щураха се из полето, подсигурявайки хангара с допълнителни скоби и прибираха кандидатите на сигурно. Четирима души се потяха на лебедката, издърпвайки Дерин надолу с бързи и равномерни темпове. Дузина други чакаха да хванат пипалата на звяра, щом се снижи достатъчно.

Но тя все още беше на петстотин метра от земята, когато я настигнаха първите пелени от дъжд. Студените капки падаха диагонално и върху краката й, въпреки че беше под прикритието на въздушния звяр. Пипалата му се сгърчваха все по-стегнато и тя се зачуди колко ли дълго ще издържи медузата под ударите на дъжда, преди да изпусне целия водород от себе си и да се хвърли към земята.

— Моля те, запази спокойствие, мило зверче — рече Дерин нежно. — Скоро ще ни приберат.

Силен повей подхвана балона на медузата и тя се изду като кораб с пуснати докрай платна. Дерин се озова насред окото на бурята, а момчешките й панталони подгизнаха от мразовития дъжд.

Тогава въжето загуби тяга, накланяйки звяра към земята, като хвърчило без една връв. Започна да пропада към къщите и дворовете, толкова ниско, че почти допираше високите стени на затвора. Точно под Дерин хората притичваха по мокрите улици с приведени рамене, без да имат представа за звяра над главите си.

Последва нов повей на вятъра и Хъкслито пропадна толкова ниско, че Дерин можеше да види ребрата на чадърите под нея.

— Ох, зверче. Това никак не е добре.

Медузата се изду отново, докато се опитваше да набере височина и се изкачи на няколко дузини фута над покривите. Въжето се изпъна на вятъра за миг, а после се разхлаби. Дерин предположи, че наземният екипаж ги отпуска, за да могат да се издигнат още малко, като рибар, който се опитва да задържи улова си на въдицата.

Само че допълнителната дължина на въжето означаваше повече тежест, а тя и Хъкслито вече бяха натежали от дъжда. Можеше да пусне водния баласт, но веднъж изхабен, нямаше да има с какво да забави едно евентуално падане, ако зверчето се паникьосаше.

Въжето вече остъргваше покривите на затвора и се удряше в керемиди и водосточни тръби. Дерин забеляза как се закача за един от пушещите комини и очите й се разшириха от ужас…

Нищо чудно, че наземният екипаж им отпускаше още дължина на въжето — опитваха се да ги държат далеч от затвора. Ако някоя искра от комините хвръкнеше и стигнеше до балона на Хъкслито, водородът щеше да се възпламени и звярът щеше да избухне като огромна огнена топка — с дъжд или без дъжд.

Въжето отново се закачи и разтърси Хъкслито. Създанието се ужаси, пипалата му се сгърчиха и то отново започна да пропада.

Дерин сграбчи баластната връв и стисна зъби. Можеше и да оцелее при едно такова направлявано от вятъра приземяване, но керемидените покриви и оградите на дворовете долу щяха да разкъсат звяра на парченца. И всичко това щеше да е по вина на Дерин Шарп, задето не бе предупредила наземния екипаж, когато бе имала тази възможност.

Голям „усет за небе“, няма що.

— Добре, зверче — извика тя. — Може би аз те вкарах в цялата тази каша, но и аз ще те измъкна от нея. И чуй добре какво ти казвам: Сега не е време за паника!

Създанието не даде никакви обещания, но Дерин все пак дръпна баластните върви. Торбите се отвориха и изсипаха водата в бурята.

Въздушният звяр бавно започна да се издига.

Хората от наземния екипаж нададоха приветствени викове и се съсредоточиха отново върху лебедката, бясно влачейки звяра срещу вятъра. Капитанът надзираваше ситуацията и издаваше заповеди от задната част на каретата си. Тигърините имаха нещастен вид в дъжда, като двойка домашни котки, застанали под улука.

След още няколко оборота на лебедката медузата вече беше над опитния терен, безопасно далеч от пушещите комини на затвора.

Ала тогава вятърът смени посоката си. Звярът се изду отново и се придвижи в полукръг към противоположния край на Скръбс.

Хъкслито зави жално, заглушавайки вятъра — ужасният звук, както при утечка в балоните на татко.

— Не, зверче! Почти сме спасени! — викаше Дерин.

Но вятърът подхвърляше медузата насам-натам прекалено често. Газовият й балон се свиваше и отпускаше, а пипалата се гърчеха като змии.

Дерин Шарп надуши изтичащия във въздуха водород с аромат на горчиви бадеми. Падаше…

Вятърът обаче все още ги носеше, сменяйки посоката си безразборно и безпричинно. Размяташе въздушния звяр като лист хартия, влачейки и Дерин зад него.

Сигурно вече бяха по-тежки от въздуха, но според Дерин при този вихър, можеше да летиш и с бомбе, овързано с няколко върви.

От другата страна на въжето наземният екипаж безпомощно наблюдаваше случващото се, а капитанът на полета приклякаше, когато извиващата се връв разсичаше въздуха над главата му. Ако се опитаха да я издърпат по-наблизо, щяха да блъснат звяра в земята.

Джаспърт тичаше през полето към нея, събрал шепи пред устата си и викаше нещо…

Тя улови звука на гласа му, но вятърът изтриваше думите.

Краката на Дерин сега висяха на няколко ярда от земята, която минаваше пред погледа й сякаш от гърба на препускащ кон. Дерин свали тежкото, мокро яке и го захвърли.

Затворът отново изникна в плашеща близост, докато Хъкслито се носеше покрай него. Ако се забиеше в стените му с тази скорост, Дерин и медузата щяха да се превърнат в кървави петна.

Пръстите й зашариха по пилотската седалка, търсейки начин да я измъкнат от установката. Дерин прецени, че ще е по-удачно да падне в калната трева, отколкото да се разбие в някаква стена. А и без нейната тежест, Хъкслито щеше отново да се издигне във въздуха.

Но, разбира се, онази торба тор — кормчията — не си направи труда да й обясни как се откопчава установката. Кожените ремъци бяха подгизнали и бяха здраво затегнати, като кокоше дупе. Очевидно Силите не се доверяваха особено на кандидатите, че няма да се откопчаят в паниката си и да се разбият до смърт.

Тогава Дерин забеляза възела над главата си — въжето, което свързваше въздушния звяр със земята!

Тя погледна към нишката, опъната между нея и лебедката… в този момент беше около триста фута. А триста фута подгизнали от дъжда конопени нишки сигурно тежаха повече от едно кльощаво девойче и мокрите му дрехи.

Ако успееше да освободи Хъкслито, можеше да има достатъчно водород, който да я върне на безопасно място.

Ала земята отново се надигаше — блестящата влажна трева и замъглените локви бяха точно под краката й, както и стената на затвора отпред. Посягайки с една ръка нагоре, Дерин усети полупознатата форма на възела…

Не беше нищо повече от буксирен моряшки възел! Спомни си как Джаспърт й бе разказвал, че хората от Въздушните сили използвали моряшки възли, като онези, които бе връзвала хиляди пъти в балоните на татко!

Докато Дерин водеше борба да освободи мокрото въже от възела, ботушите й се удариха в земята с разтърсващ костите удар и се плъзнаха по тревата.

Ала истинската опасност не беше под нея — бяха приближаващите се стени на затвора. Дерин и Хъкслито бяха на секунди от стълкновение с блестящите от влагата камъни.

Най-после пръстите й успяха да освободят края на въжето. Възелът се разтвори, а въжето се заизвива като живо същество, жулейки пръстите й, докато се изхлузваше от металния пръстен.

В момента, в който тежестта на триста фута мокра тъкан се отдели от звяра, той се издигна нагоре, избягвайки на метри стените на затвора.

Дерин затаи дъх, когато бълващият горещина комин мина точно под краката й. Представи си дъждовните капки, които се търкалят надолу през отвора към огньовете, накладени с въглища и как те изпускат пара, а хвърчащите искри възпламеняват бясната водородна маса над главата й.

Но вятърът отнасяше искрите — само мигове по-късно Хъкслито бе прекосило разстоянието до най-южната част на сградите на затвора.

Докато се издигаше, Дерин чу грубите приветствени викове отдолу.

Хората от наземния екипаж вдигаха триумфално ръце. Джаспърт сияеше, събрал двете си ръце пред лицето и викаше нещо, което звучеше като поздравление, сякаш бе направила точно онова, което я бе посъветвал!

— Идеята си беше само моя, Джаспърт Шарп — промърмори тя, смучейки изгорените си от въжето пръсти.

Тя, разбира се, все още беше насред голямата буря, вързана за раздразнително Хъксли, а двамата се рееха над Лондон, който не разполагаше с особено много подходящи за кацане места.

А и как се очакваше от Дерин да приземи зверчето? Нямаше как да изпусне водорода, нито пък имаше повече баласт, в случай че създанието отново изпаднеше в паника, нито пък имаше представа дали някой досега беше летял в свободен полет с Хъксли и бе оживял да разкаже историята.

Но все пак… поне летеше. Ако някога се върнеше на земята жива, учените трябваше да признаят, че е преминала успешно този тест.

Момче или не, в крайна сметка Дерин Шарп бе демонстрирала отличен „усет за небе“.