Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Левиатан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Левиатан

Преводач: Майре Буюклиева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мартина Попова

Художник на илюстрациите: Кийт Томпсън

ISBN: 978-954-2908-36-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5095

История

  1. — Добавяне

Пет

Когато принц Александър се събуди, езикът му бе покрит с лепкава сладост. Отвратителният вкус надделяваше над всички останали усещания — не можеше да вижда, нито да чува, нито дори да мисли, сякаш мозъкът му плуваше в захарен сироп.

Главата му постепенно се проясни — надуши миризмата на керосин и чу клоните на дърветата, които се удряха в бронята навън. Светът се люлееше около него — ръбат и метален.

После Алек започна да си припомня — среднощния урок по пилотиране; учителите му, които се обърнаха срещу него и накрая химикала с тежък сладък мирис, който го беше накарал да изгуби съзнание. Все още беше в Бурехода, отдалечавайки се от дома. Всичко това се беше случило наистина… Беше отвлечен.

Поне все още беше жив. Може би планираха да вземат откуп за него. Унизително, помисли си той, но все пак по-добре от смърт.

Похитителите му очевидно не го смятаха за особена заплаха. Не го бяха вързали. Някой дори се беше погрижил да сложи одеяло между него и люшкащия се метален под.

Отвори очи и забеляза бързо движещите се петна светлина, мрежа от въртящи се сенки, хвърляни от вентилатора. Покрай стените имаше лавици с прилежно наредени експлозиви, а съскането на пневматиката беше по-силно от всякога. Беше в корема на Бурехода — в оръжейната станция.

— Ваше височество? — дочу се нервен глас.

Алек се показа изпод одеялото, примигвайки в тъмното. Един от екипажа се изправи в цял ръст до една от лавиците — отворил широко очи в стойка мирно. Предател или не, човекът изглежда не бе оставал насаме с принц до този момент. Не изглеждаше на повече от двадесет години.

— Къде сме? — попита Алек, опитвайки се да вложи възможно най-заповеднически метален тон, както го беше учил баща му.

— Аз… мисля, че не знам точно, Ваше височество.

Алек се намръщи, но човекът имаше право. Тук долу нямаше кой знае какво да се види, освен през дулото на 57-милиметровото оръдие.

— А накъде тогава сме се запътили?

Войникът преглътна, а после посегна към комуникационния шлюз.

— Ще повикам граф Волгер.

— Не — извика рязко Алек и мъжът замръзна.

Александър се усмихна мрачно. Поне някой на тази машина си знаеше мястото.

— Как се казваш?

Човекът отдаде чест.

— Ефрейтор Бауер, сър.

— Добре, Бауер — отвърна той със спокоен и равен глас. — Заповядвам ти да ме пуснеш. Мога да скоча от люка в долната част докато се движим. Можеш да ме последваш и да ми помогнеш да се прибера вкъщи. Ще се погрижа баща ми да те възнагради за това. Ще бъдеш герой, а не предател.

— Баща Ви… — Лицето на мъжа притъмня. — Толкова съжалявам.

Като ехо, търкулнало се нейде от далечината, в главата на Алек се появи отново онова, което му беше казал граф Волгер преди химикалът да подейства — нещо, че родителите му са мъртви.

— Не — каза той отново, но заповедническият тон беше изчезнал. Внезапно металните стени в корема на Бурехода му се сториха смазващо тесни. Дори в собствените му уши, гласът му звучеше като детски хленч. — Моля те, пусни ме.

Ала мъжът отклони смутено поглед и посегна към шлюза с омазан в масло френски ключ.

 

 

— Баща ви подготви нещата, преди да отпътува за Сараево — каза граф Волгер. — В случай че се случи най-лошото.

Алек не отговори. Взираше се навън през визьора на Бурехода от пилотското кресло, наблюдавайки върховете на младите габъри, които се нижеха покрай тях. До него Ото Клоп управляваше машината с уверени, перфектни движения с лостовете.

Слънцето изгряваше, а хоризонтът се обагряше в кърваво червено.

Все още бяха дълбоко в гората и се носеха на запад по един тесен каретен път.

— Беше мъдър човек — обади се Клоп. — Знаеше, че може да е опасно да отива толкова близо до Сърбия.

— Но заплахите не можеха да държат ерцхерцога далеч от дълга му — каза граф Волгер.

— Дълг? — Алек се хвана за пулсиращата глава, все още усещайки вкуса на химикала в устата си. — Но майка ми… Никога не би я подложил на опасност.

Граф Волгер въздъхна.

— Баща ви беше щастлив в случаите, когато принцеса София можеше да участва в държавните дела.

Алек затвори очи. За баща му беше голяма болка, че на Софи й бе забранено да стои редом до него по време на официални събития. Още едно наказание за това да обичаш жена, която не е от кралски род.

Мисълта, че родителите му са мъртви, беше абсурдна.

— Това е номер, за да ме накарате да мълча. Всички вие лъжете!

Никой не отговори. Кабината се изпълваше с ръмженето на Даймлеровите двигатели и стъргането на клоните по камуфлажната мрежа на Бурехода. Волгер стоеше безмълвно със замислено лице.

Кожените дръжки, висящи от тавана, се полюшваха в такт с походката на самохода. Странно, но част от съзнанието на Алек можеше да се концентрира само върху ръцете на Клоп върху контролното табло и да се възхищава на умението му да управлява.

— Сърбите не биха посмели да убият баща ми — каза меко Алек.

— Мисля си за други заподозрени — отвърна равно Волгер. — Онези, които искат война сред великите сили. Но сега нямаме време да теоретизираме, Александър. Първата ни задача е да ви заведем на сигурно място.

Алек отново се взря навън през визьора. Волгер се бе обърнал към него просто като към Александър, без никаква титла, сякаш бе от простолюдието. Ала обидата някак загуби силата си.

— Сутринта имаше две нападения от наемни убийци — продължи Волгер. — Сръбски младежи, не много по-големи от вас — първо с бомби, а после и с пистолети. Провалиха се и в двата случая. Но вчера вечерта е имало пир в негова чест и са вдигали тост за смелостта на баща ви. Отровата отне живота на родителите ви за една нощ.

Алек си представи как лежат мъртви един до друг и празнината отвътре започна да расте. Само че тази история нямаше никакъв смисъл. Убийците щяха да дойдат за Алек — с половин кралско потекло, син на придворна дама. Не и за баща му, чиято кръв бе чиста.

— Ако наистина са мъртви, защо тогава някой ще се тревожи за мен? Сега съм нищо.

— Някои не мислят така. — Граф Волгер приседна на пети до командното място. Погледна през прозореца до Алек, а гласът му се снижи до шепот. — Император Франц Йозеф е на осемдесет и три години. Ако умре скоро, някои хора биха се обърнали към вас в тези смутни времена.

— Той мразеше майка ми повече от всеки друг сред тях — Алек затвори отново очи. Обагрената в червено гора вече беше прекалено безрадостна, за да я гледа повече. Заради някаква неравност по земята кабината се разтресе — сякаш светът беше станал нестабилен по пътя си към слънцето. — Просто искам да си отида у дома.

— Не и преди да сме сигурни, че сте в безопасност, млади господарю — каза Ото Клоп. — Обещахме на баща Ви.

— Какво значение имат обещанията сега, когато той е…

— Тишина! — извика Волгер.

Александър го погледна шокиран. Отвори уста да протестира, но ръката на графа го стисна за рамото.

— Спрете двигателите!

Господин Клоп спря Бурехода и започна да снижава оборотите на Даймлерите, намалявайки ги до тихо ръмжене. Съскането на пневматиката изпълни кабината.

Внезапната тишина прокънтя в ушите на Алек, тялото му пулсираше с ехото от стъпките на самохода. През визьора се виждаха листата на дърветата, които не помръдваха, а въздухът не трепваше и от повей вятър. Птиците не пееха, сякаш гората бе замлъкнала от неочакваното спиране на машината.

Волгер затвори очи.

И тогава Алек го почувства. Съвсем леко потреперване, което минаваше през металната конструкция на Бурехода — стъпките на нещо по-голямо и по-тежко. Нещо, което разтрисаше земята.

sms_beulf.pngСМС Беоулф

Граф Волгер се изправи и отвори люка на покрива. Светлината на изгрева се разля в кабината, докато той издърпваше горната част на тялото си навън.

Земята отново се разтресе. През визьора Алек видя как пулсацията премина през цялата гора и разлюля листата на дърветата, събуждащи се за новия ден. Това го накара да почувства топка в стомаха, като от разгневен поглед от страна на баща му.

— Ваше височество — извика го Волгер, — заповядайте да се присъедините към мен.

Алек се изправи, опитвайки се да запази равновесие върху командното кресло, докато се измъкваше през люка.

Навън, очите му се премрежиха срещу наполовина изгрялото слънце — изгревът бе оцветил небето около тях в тъмно оранжево. Буреходът се извисяваше съвсем малко над младите габъри, а хоризонтът му се струваше необятен след часовете взиране през визьора на машината.

Волгер му посочи посоката, от която бяха дошли.

— Ето ги и вашите врагове, принц Александър.

Алек примижа срещу надигащото се слънце. Другата машина беше на километри от тях и се издигаше още два пъти над дърветата. Шестте й крака се движеха плавно, но хората се щураха като мравки по артилерийската палуба — надигаха сигнални флагчета и заемаха позиции по кулите. По фланга се четяха буквите, изписващи името: СМС Беоулф[1].

Алек наблюдаваше как масивното стъпало на машината се стоварва върху горската пръст. След няколко дълги секунди ги настигна поредното разтрисане, запращайки вълни сред дърветата около тях и през металното тяло на Бурехода. Със следващата крачка една дървесна корона започна да пада и после изчезна, смачкана от гигантското стъпало на самохода.

Червените и черни ивици във флага на Наземните сили на Кайзера се вееха от спардека и плющяха на вятъра.

— Немски наземен дредноут[2] — каза меко Алек. — Но не сме ли още в Австро-Унгария?

— Да — отвърна Волгер, — но всички онези, които искат хаос и война, са по петите ни, Ваше височество. Или все още се съмнявате в мен?

Ами ако това е спасителна мисия?, помисли си Алек. Може би похитителите му все пак го бяха лъгали и татко и майка все още бяха живи. И за спасението на Алек е стартирана голяма операция с помощта на немската наземна флотилия! Защо иначе някой би позволил тази ужасия да стъпва на австрийска земя?

После Алек забеляза, че машината сменя посоката си, обръщайки се бавно странично на изгрева…

Той вдигна ръка и започна да маха.

— Насам! Насам!

— Вече ни виждат, Ваше височество — тихо каза граф Волгер.

Алек все още махаше, когато изригна първият залп — ярки проблясъци по целия фланг на дредноута и кълба оръдеен дим, образуващи замъглена завеса около машината. Звукът последва след няколко секунди — силен гръм, който се разпадна на остри, разкъсващи въздуха експлозии във всички посоки. Короните на дърветата се развълнуваха, сътресенията разлюляха Бурехода и запратиха облаци от зелени листа към небето.

Тогава Волгер издърпа Алек обратно в кабината, а двигателите се връщаха към живот.

— Заредете оръдието! — извика учителят Клоп на хората долу.

Когато машината тръгна напред, Алек се озова настанен в командирското кресло. Бореше се с коланите на седалката, но една ужасяваща мисъл се беше загнездила в главата му и вкочаняваше ръцете му.

Щом се опитват да ме убият… значи всичко е вярно.

Граф Волгер приклекна до него, надвиквайки шума на двигателите и на стрелбата.

— Погледнете и от положителната страна на тази грубост, Алек. Доказва, че все още сте заплаха за трона.

Бележки

[1] СМС на немски Seiner Majestät Schiff или в превод „Съд на Негово Величество“. В края на XIX и началото на XX в., действително е имало военен кораб с името СМС Беоулф. Бил е част от група от шест такива кораба за охрана на бреговете и има минимално участие през Първата световна война — Бел.прев.

[2] Дредноут — поколение бойни плавателни съдове от класа на линкорите от началото на XX век, със значителен брой оръдия с голям калибър на борда — Бел.прев.