Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Левиатан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Левиатан

Преводач: Майре Буюклиева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мартина Попова

Художник на илюстрациите: Кийт Томпсън

ISBN: 978-954-2908-36-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5095

История

  1. — Добавяне

Четиридесет

Буталата бяха най-сложни за рисуване. Имаше нещо странно в начина, по който си пасваха — машинистката им логика, която не даваше мира на Дерин.

Беше скицирала новите двигатели цял следобед и си представяше рисунките публикувани в някое бъдещо издание на Учебник по въздухоплаване. Но дори и никой никога да не ги видеше, топлият ден беше достатъчно извинение да си лежи тук. Корабът беше само на сто ярда от водата, а следобедното слънце се отразяваше от вълните и караше всичко да блести. След три злощастни нощи на ледника, този следобед бе идеален да се излежаваш на такелажа, да попиваш топлината и да си рисуваш.

Но дори когато Средиземно море се простираше около тях във всички посоки, Машинистите като че ли не успяваха да се отпуснат. Алек и Клоп не спираха работата си в двигателните отсеци още от обяд и разработваха нови ветропротектори, които да защитават пилотите на двигателите. Така се бяха назовали — пилоти, не отговорници по двигателите или пък друг подходящ термин от Силите. Вече бяха забравили, че истинските пилоти се намираха на мостика.

Но от друга страна, беше чула слуховете, че корабът не се нуждае от пилотиране през последните дни — нито Дарвинисти, нито Машинисти. Китът бе развил независимост и склонност сам да намира пътя си между термиките и другите въздушни потоци. Някои се чудеха дали катастрофата не бе предизвикала някои смущения в главата на звяра. Ала Дерин смяташе, че това беше заради новите двигатели. Кой не би се почувствал свободен с цялата тази мощ?

Една пчела пълзеше по скицника и тя я отпрати. Кошерите се бяха събудили от тридневния си зимен сън гладни и се нахвърляха жадно на дивите цветя на Италия, докато Левиатан се насочваше на юг. Артилерийските ястреби изглеждаха дебели и щастливи този следобед — разполагаха с купища диви зайци от полята и откраднати от фермите прасенца.

— Господин Шарп? — дочу се гласът на главния кормчия.

Дерин едва не застана в стойка мирно, но тогава забеляза вестносния гущер, който се бе вторачил в нея с мигащи очички.

— Моля докладвайте в каютата на капитана — продължи гущерът. — Незабавно.

— Да, сър. Веднага! — Дерин потръпна, когато чу пискливия си момичешки глас. Снижи децибелите и довърши: — Край на съобщението.

leviatan_p_361.png

Докато зверчето се отдалечаваше, тя събра скицника и моливите си, чудейки се дали не бе направила нещо нередно. Нищо чак толкова лошо, че да си заслужи аудиенция при капитана — поне не си спомняше. Г-н Ригби дори я беше похвалил, задето бе взела Алек за заложник по време на атаката на Бурехода.

И все пак беше нервна.

 

 

Покоите на капитана бяха близо до носа, до навигационната зала. Вратата бе полуотворена, капитан Хобс седеше зад бюрото си, а топлият бриз от отворения прозорец развяваше картите по стените.

Дерин стегнато отдаде чест.

— Кадет Шарп докладва, сър.

— Свободно, господин Шарп — каза мъжът, което я изнерви още повече. — Моля, заповядайте. И затворете вратата.

— Да, сър — отвърна тя. Вратата на капитана бе от солидно естествено дърво, не от фабрикуваната балсамова дървесина и се захлопна с тежко усещане за безвъзвратност.

— Мога ли да ви попитам, господин Шарп, за мнението ви относно нашите гости?

— Машинистите ли, сър? — намръщи се Дерин. — Те са… много умни. И доста решени да поддържат двигателите в изправност. Бих казал, че са добри съюзници.

— Така ли? Значи имаме късмет, че официално не са наши врагове. — Капитанът почука с молив по клетката на бюрото си. Вестоносното птиче вътре размаха крилца и извади езиче, за да вкуси въздуха. — Току-що научих, че Англия официално не е във война с Австро-Унгария, още не. В момента трябва да насочим вниманието си изцяло към германците.

— Е това е много подходящо за момента, сър.

— Наистина. — Капитанът се облегна назад и се усмихна. — С младия Алек сте в приятелски отношения, нали?

— Да, сър. Добро момче.

— Така изглежда. Младеж като него има нужда от приятели, особено след като е избягал от дома и родината си. — Капитанът надигна вежда. — Тъжно, не мислите ли?

Дерин кимна и отвърна внимателно:

— Предполагам, сър.

— И всичко е така загадъчно. Ето ни нас, оставени на тяхното благоволение, погледнато технически, а още не знаем кой знае колко за Алек и приятелите му. Кои са те в действителност?

— Малко са потайни, сър — отвърна Дерин, което не беше лъжа.

— Съвсем вярно. — Капитан Хобс вдигна един лист хартия от бюрото пред себе си. — Самият Първи лорд на Адмиралтейството се заинтересува от тях и отправи молба да го държа в течение. Така че може да е полезно, Дилан, да държите ушите си отворени.

Дерин бавно издиша.

Това, разбира се, бе моментът, когато дългът изискваше от нея да разкаже на капитана всичко, което знаеше — че Алек е син на ерцхерцог Фердинанд и че германците стояха зад убийството на баща му. Самият Алек го беше казал — това не бяха просто семейни работи. Убийствата бяха предизвикали цяла война, в крайна сметка.

А сега самият лорд Чърчил питаше за това!

Ала тя бе обещала на Алек да не казва. Дължеше му поне толкова, след като изпрати хрътките по петите му още при първата им среща.

А и в крайна сметка целият кораб му беше задължен. Алек бе издал скривалището си, за да им помогне да отблъснат цепелините, беше загубил Бурехода и цял замък, пълен с провизии. А всичко, за което бе помолил в замяна, бе да остане анонимен. И беше невъзпитано от страна на капитана дори да пита за това.

Тя не можеше да наруши обещанието си — не и по този начин, без дори да поговори първо с Алек.

Дерин отдаде чест.

kautata_na_kapitana.pngКаютата на капитана

— За мен ще бъде удоволствие да направя, каквото мога, сър.

И излезе, без да каже нищо на капитана.

* * *

Същата вечер, когато отиде да търси Алек на пост при яйцата, вратата на машинното бе заключена.

Дерин потропа. Алек отвори и се усмихна, но не се помести.

— Дилан! Радвам се да те видя. — Снижи гласа си. — Но не мога да те пусна.

— Защо?

— Едно от яйцата не изглежда много добре, затова трябваше да пренаредим отоплителите. Много е сложно. Доктор Барлоу каза, че още един човек в помещението ще повлияе на температурата.

Дерин завъртя очи с досада. Колкото повече се приближаваха до Константинопол, толкова по-запалена ставаше докторката на тема предпазване на яйцата. Бяха оцелели след корабокрушението, бяха прекарали три нощи върху ледник, бяха минали през атака от цепелини, а тя все още смяташе, че могат да се напукат само от нечий лош поглед.

— Това са глупости, Алек. Пусни ме.

— Сигурен ли си?

— Да! Поддържаме им почти телесна температура. Още един човек вътре няма да е от значение.

Алек се поколеба.

— Е, тя каза, че Таса не е излизал на разходка цял ден. Ще издере стените на каютата й, ако не идеш да го разходиш.

Дерин въздъхна. Беше удивително колко досадна можеше да е докторката, без дори да присъства в стаята.

— Трябва да ти кажа нещо важно, Алек. Помести се и ме пусни вътре!

Той се намръщи, но отстъпи и я остави да се промуши през вратата в задушното машинно.

— Да му се не види, сигурен ли си, че не е прекалено горещо?

Алек вдигна рамене.

— Нареждания на доктор Барлоу. Каза, че болното яйце има нужда от топлина.

Дерин надникна в сандъчето. Две от оцелелите яйца бяха сгушени в единия край, другото бе само в средата, обградено от цял куп нагреватели — прекалено много. Пристъпи напред, за да провери термометъра и се намръщи. Яйцата си бяха на доктор Барлоу. Ако искаше да ги сготви — нейна си работа.

Дерин имаше по-важни неща, за които да се тревожи.

Обърна се към Алек.

— Капитанът ме повика днес. Попита ме за теб.

Алек помръкна.

— О…

— Не се тревожи. Нищо не казах — продължи тя. — Искам да кажа, че не бих нарушил обещанието си.

— Благодаря ти, Дилан.

— Въпреки че той… — Тя прочисти гърло и се опита да звучи съвсем нормално. — Каза ми да те наглеждам и да му кажа, ако разбера нещо.

Алек кимна бавно.

— Директно нареждане, нали?

Дерин отвори уста, но думите не излизаха — нещо се променяше в нея. По пътя насам се бе надявала, че Алек ще й позволи да каже на капитана и така щеше да се реши целият проблем. Ала сега в съзнанието й пропълзяваше едно напълно различно желание.

Осъзна, че онова, което в действителност желае, е Алек да разбере как е излъгала заради него и как ще продължи да го прави пак заради него.

Внезапно пак почувства същото, както когато Алек бе разказал за родителите си — пукот в прегрелия въздух. Кожата й бе изтръпнала там, където я бе прегръщал.

Нещата никак не отиваха на добре.

— Да. Май, да.

Алек въздъхна.

— Директно нареждане. Значи ако разберат, че си крил истинската ми самоличност, ще те обесят като предател.

— Да ме обесят ли?

— Да, задето заговорничиш с врага.

Дерин се намръщи. При цялото претегляне между обещания и преданост, бе пропуснала да мисли толкова напред.

— Е… не точно врагът. Не сме във война с Австрия, поне така каза капитанът.

— Още не. Но от онова, което Волгер чу по безжичното радио, то е въпрос на седмица-две. — Усмихна се тъжно. — Странно как всички тези политици решават дали да сме врагове или не.

— Да, страшна нелепица — промърмори Дерин. Тя стоеше тук срещу него, а не някакъв си политик. Решението беше нейно. — Обещах, Алек.

— Но ти си се клел пред Въздушните сили и пред крал Джордж — напомни й той. — Няма да те карам да нарушаваш обета си. Прекалено добър войник си, за да правиш това, Дилан.

Тя преглътна, пристъпвайки от крак на крак.

— Но какво ще ти сторят тогава?

— Ще ме заключат — отвърна Алек. — Прекалено ценен съм, за да позволят да избягам някъде в дебрите на Османската империя. А когато ме заведат в Англия, ще ме скрият на някое сигурно място докато не свърши войната.

— По дяволите! — възкликна тя. — Но ти ни спаси!

Момчето вдигна рамене. В очите му все още се таеше тъга. Вече не предизвикваше сълзи, но беше много по-дълбока от преди.

Тя му отнемаше и последната искрица надежда.

— Няма да те издам — обеща отново.

— Тогава сам ще се предам — тъжно каза Алек. — Истината ще трябва да излезе наяве рано или късно. Няма смисъл да се оставяш на бесилото.

Дерин искаше да спори, но и Алек не отстъпваше. Беше прав за това какво значи да не се подчиняваш на заповеди по време на война. Наричаше се предателство, а предателите се наказваха с екзекуция.

— Вината е изцяло на доктор Барлоу — мърмореше тя. — Никога нямаше да разбера кой си, ако не беше толкова любопитна. Тя също си мълчи, но такава умница като нея няма да я обесят.

— Сигурно няма — Алек отново вдигна рамене. — В крайна сметка тя не е войник. А освен това е жена.

Дерин зина. Почти беше забравила — Въздушните сили нямаше да обесят една жена, нали така? Дори да е обикновен войник. Ще я изритат, естествено, ще й отнемат всичко, което е желала — дома в небето. Но никога не биха екзекутирали петнадесетгодишно момиче. Би било прекалено неудобно пред обществото.

Почувства, че по лицето й се разлива усмивка.

— Не се тревожи за мен, Алек. Имам си един коз в ръкава.

— Не ставай глупав, Дилан. Това не е някоя от щуротиите ти. Това е сериозно!

Всички мои приключения са дяволски сериозни!

— Не мога да позволя да поемеш такъв риск — продължи той. — Достатъчно хора си отидоха вече заради мен. Сега ще отидем двамата при капитана и ще му обясним всичко.

— Няма нужда да го правиш — спореше Дерин, но знаеше, че Алек няма да я послуша. Нямаше да повярва, че няма опасност за нея, освен ако не разбереше истината. Най-странното беше, че тя почти жадуваше да му каже, да размени своята тайна за неговата.

Приближи се с една крачка.

— Няма да ме обесят, Алек. Не съм войникът, за когото ме смяташ.

Той се смръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Дерин си пое дълбоко въздух.

— Аз всъщност не съм…

Откъм вратата се дочу шум — дрънчене на ключове. Отвори се и вътре влезе доктор Барлоу, а погледът й помътня щом падна върху Дерин.

— Господин Шарп. Вие какво правите тук?