Скот Уестърфийлд
Левиатан (4)

Четири

Слънцето едва започваше да пропълзява над дърветата, когато пристигнаха същинските военни. Прекосиха полето с карета за всякакви терени, теглена от два вълчи тигърина и спряха точно пред строя кандидати. Мускулите на зверовете се издуваха под кожените ремъци на впряга, а когато единият от тях се разтръска като чудовищна домашна котка, потта му се разхвърча във всички посоки.

С крайчеца на окото си Дерин забеляза, че момчетата около нея се сковават. С един удар на камшика си кочияшът предизвика ръмженето на тигърините, а сред строя се разнесе нервен шепот.

Един мъж в пилотска униформа стоеше изправен в откритата карета с камшик за езда под едната си ръка.

— Господа, добре дошли в Уормууд Скръбс. Вярвам, че сред вас няма такива, които да се плашат от изобретенията на натурфилософията.

Никой не отговори. Фабрикуваните зверове бяха навсякъде из Лондон, разбира се, но нито един така великолепен като тези тигри с вълча половина — целите мускули и нокти, с лукава интелигентност, просветваща в очите им.

Дерин задържа погледа си напред, въпреки че си умираше да разгледа тигърините по-отблизо. До този ден беше виждала военни фабрикати само в зоологическата градина.

— Да му се не види! — прошепна момчето до нея. Беше висок почти колкото нея, а късата му руса коса стърчеше право нагоре. — Не ми се ще тези двете да се изплъзнат на свобода.

Дерин устоя на порива да обясни, че от всички фабрикати лупусите най-много подлежат на опитомяване. Вълците всъщност са просто вид куче и лесно могат да се дресират. Виж, въздушните зверове са по-особени, това е ясно.

След като никой не пристъпи напред, за да признае страха си, капитанът каза:

— Отлично. Значи няма да ви притесни да ги разгледате отблизо.

Камшикът на кочияша изплющя отново и каретата се втурна отново през разораното поле, а най-ближният тигър мина на ръка разстояние от доброволците. Ръмжащите зверове дойдоха в повече на трите момчета в другия край на строя. Изскочиха от редицата и хукнаха с писъци обратно към отворения портал на Скръбс.

Дерин продължи да гледа напред, без да отмества поглед, докато тигрите минаваха покрай нея, но миризмата им — смесица от мирис на мокро куче и сурово месо, накара кожата по гърба й да настръхне.

— Не е зле, не е зле — каза капитанът. — Радвам се, че малцина от младите ни мъже се поддават на обичайните суеверия.

Дерин изсумтя развеселено. Малко хора — само Маймунските лудити^[1], както ги наричаха — се страхуваха от дарвинистките зверове по принцип. Смятаха, че кръстосването на естествените създания е повече богохулство, отколкото наука, независимо от това, че фабрикатите се бяха превърнали в гръбнака на Британската империя през последните петдесет години.

Тя се зачуди за миг дали тези тигри не бяха тайният тест, за който я беше предупредил Джаспърт, и се захили лукаво. Ако е така, всичко това е чиста загуба на време.

— Ала железните ви нерви може да не издържат до края на деня, господа — продължи капитанът. — Преди да продължим, бих желал да разбера как се справяте с височините. Кормчия?

— Кръъъгом! — извика авиаторът. Строят от момчета се обърна с лице към хангарния навес, не без известна суматоха. Дерин забеляза, че Джаспърт още е там, застанал до един от учените. Всички бяха мръснишки нахилени.

Платната на хангара се разтвориха и челюстта на Дерин увисна…

Вътре имаше въздухоплавателен звяр — едно Хъксли за издигане във въздуха. Дузина мъже на земята го държаха здраво за пипалата. Звярът пулсираше и потреперваше, докато нежно го изкарваха навън, а прозрачният му газов балон блещукаше в червената светлина на издигащото се слънце.

— Медуза — ахна момчето до нея.

Дерин кимна. Това беше първият звяр на водородно дишане, фабрикуван някога, нищо общо с днешните гигантски живи въздушни апарати с техните гондоли, двигатели и палуби за наблюдение.

Хъкслито беше съставено от жизнените вериги на мекотели — медузи и други отровни морски твари и на практика беше също толкова опасно. Един грешен повей на вятъра можеше да изплаши Хъкслито и да го запрати към земята като птица, гмурнала се да сграбчи червей от пръстта. Рибешките вътрешности на тези създания можеха да оцелеят след почти всякакъв вид падане, но пасажерите им рядко имаха този късмет.

После Дерин забеляза пилотската установка, която висеше от звяра и очите й се окръглиха още повече.

Това ли беше тестът за „усет за небе“, за който подхвърли Джаспърт? А той я беше оставил да повярва, че само се шегува! Този негодник!

— Вие, млади ми късметлии, ще се возите тази сутрин — обади се капитанът иззад гърбовете им. — Няма да е дълго — само на хиляда метра или малко отгоре и после обратно… след десет минути реене във въздуха. Повярвайте ми, ще видите Лондон такъв, какъвто никога не сте го виждали!

Дерин почувства как устните й се разливат в усмивка. Най-после! Възможност отново да види света от високо, също както някога от татковите балони.

— За онези от вас, които предпочитат да не го правят — завърши капитанът, — пожелаваме ви всичко хубаво и сбогом.

— Кой от вас, малки мерзавци, иска да си ходи? — извика кормчията от края на редицата. — Да се маха още сега! Иначе над вас е само небето!

След кратка пауза още дванадесетима си тръгнаха. Този път не се разбягаха с писъци, а просто се изнизаха през портала в стегната групичка, а неколцина обръщаха пребледнели и уплашени лица към пулсиращото чудовище, кръжащо във въздуха. Дерин с гордост осъзна, че почти половината доброволци вече ги няма.

— Много добре, тогава. — Капитанът застана пред строя. — А сега, когато Маймунските лудити са вече прочистени, кой иска да бъде пръв?

Без да се колебае, без да мисли какво бе казал Джаспърт за това да не привлича внимание и след като и последното кълбо нерви в стомаха й се изпари нанякъде, Дерин Шарп направи крачка напред.

— Моля ви, сър. Бих желал да полетя.

Пилотската установка я обхвана плътно, полюлявайки се леко под тялото на медузата. Кожените ремъци минаваха под ръцете й и около кръста, после се закопчаваха за извитата седалка, където тя седеше като конник върху странично седло. Дерин се притесни, че кормчията ще разкрие тайната й, докато я окопчаваше на пилотското място, ала Джаспърт беше прав за едно — нямаше много от онова, което можеше да я издаде.

— Само се качваш нагоре, приятелче — рече тихо мъжът. — Наслади се на гледката и изчакай докато те свалим долу. Преди всичко — не прави нищо, с което да разстроиш зверчето.

— Да, сър. — Тя преглътна.

— Ако се паникьосаш или ако решиш, че нещо не е наред, просто хвърли надолу това. — Сложи в ръката й дебела ролка жълт плат, а после завърза единия край за китката й. — Ние ще те свалим бързо и спокойно.

Дерин здраво стисна ролката.

— Не се безпокойте. Няма да се паникьосам.

— Всички така казват. — Усмихна се и постави в другата й ръка едно въженце, водещо до две торби с вода, прикрепени към пипалата на създанието. — Но ако случайно направиш нещо съвсем глупаво, Хъкслито може да се гмурне надолу. Ако земята започне да се приближава прекалено бързо, просто дръпни въжето.

— Излива водата и прави звяра по-лек — каза Дерин, кимайки с разбиране. Също като торбите с пясък на татковите балони.

— Много си съобразителен, приятелче — рече кормчията. — Но умът не замества усета за небе, както в Силите наричаме това да държиш скапаната си глава горе. Разбрано?

— Да, сър — отговори Дерин. Нямаше търпение да се отдели от земята след всичките тези години без летене, откакто инцидентът с татко легна тежко на сърцето й.

Кормчията отстъпи назад и нададе кратък сигнал със свирката си. При последния тон, хората на земята едновременно пуснаха пипалата на Хъкслито.

Докато звярът се издигаше нагоре, ремъците се впиха в тялото й, сякаш бе хваната в някаква гигантска мрежа. Само миг по-късно усещането за изкачване се изпари, а земята сякаш сама пропадаше надалеч…

Долу, в ниското, момчетата, наредени в строй, се взираха нагоре с неприкрито възхищение. Джаспърт се хилеше като луд и дори на лицата на учените проблясваха искрици интерес. Дерин се чувстваше прекрасно, докато се въздигаше, а беше и в центъра на всеобщото внимание, като акробат на люлка под купола на цирка. Искаше й се да изнесе реч: Ей, вие дръвници, аз мога да летя, а вие не! Природен талант за авиация, в случай че не сте забелязали. И в заключение бих желала да добавя, че съм момиче и всички вие може да си гледате работата!

Четиримата авиатори на лебедката отпускаха въжето доста бързо и скоро обърнатите към нея лица се размиха в далечината. Пред погледа й се разкриха по-големи геометрични фигури — избледнелите извивки на старо овално игрище за крикет върху терена за излитане; мрежата от пътища и железопътни релси около Скръбс; крилата на затвора, насочени на юг, като огромна вилица.

Дерин погледна нагоре и видя тялото на медузата, осветено от изгряващото слънце; пулсиращите вени и артерии, които се виеха като разноцветен бръшлян през прозрачната плът. Пипалата се рееха свободно, разклащани от нежните ветрове около нея и ловяха полени и дребни насекоми, изсмуквайки ги в стомашния сак над Дерин.

Разбира се, създанията на водородно дишане не вдишваха водорода в действителност. Те го издишваха и го „оригваха“ в специалните си газови балони. Бактериите в стомасите им раздробяваха храната до най-простите елементи — кислород, въглерод и най-важното — по-лекия от въздуха водород.

Дерин предположи, че може би следва да й прилошава от мисълта, че виси във въздуха, поддържана само от тези мъртви насекоми в газообразен вид. Или пък да се ужаси, защото само няколко кожени ремъка деляха нея и четвърт миля падане и разбиване до смърт. Ала тя се чувстваше великолепно, като орел в полет.

Размитият силует на централен Лондон се издигаше на изток, разделен от виещата се трептяща змиевидна форма на река Темза. Скоро щеше да види и зелените пространства на Хайд Парк и градините на Кенсингтън. Беше като да разглеждаш жива географска карта — омнибусите пълзяха напред и назад, като малки буболечки, а платноходите по Темза потрепваха с платна срещу бриза.

И тогава, точно когато пред погледа й се появи върха на катедралата Св. Павел, пилотската установка се разтресе.

Дерин се намръщи. Да не би десетте минути да са минали вече?

Погледна надолу, но въжето, което я свързваше със земята, беше стабилно. Все още не бяха започнали да я спускат.

В този момент последва още едно разтрисане и Дерин забеляза, че няколко от пипалата около нея се свиват и се гърчат като панделки, заклещени между остриетата на ножица. Бавно се събираха на сноп.

Хъкслито беше нервно.

Дерин се залюля наляво и надясно, без да обръща внимание на величието, което демонстрираше Лондон под нея, взирайки се в хоризонта в търсене на онова, което плашеше въздушния звяр.

И тогава забеляза — тъмна безформена маса на север — търкаляща се вълна от облаци, която заливаше небето. Предната й част се приближаваше с бързи темпове, затъмнявайки северните предградия с дъжд.

Дерин почувства как косъмчетата на ръцете й се надигат.

Свали поглед към Скръбс, докато се чудеше дали миниатюрните авиатори под нея също виждаха задаващата се буря и дали ще започнат да я издърпват надолу. Ала опитните терени все още сияеха под светлината на изгрева. Отдолу можеха да се видят само ясни небеса — време като за пикник.

Дерин помаха с ръка. Дали можеха да я видят добре? Но те естествено щяха да си помислят, че просто я е хванало шубето.

— Тъпа работа! — изруга тя и се взря в топчето жълт плат, вързано за ръката й. Един истински специалист по издиганията щеше да си има семафорни флагчета или поне вестоносен гущер, когото да пусне по въжето надолу. А те й бяха дали само сигнал за паника.

А Дерин Шарп не се паникьосва!

Поне си мислеше, че е така…

Гледаше почернялото небе и се чудеше, дали това не е просто последното късче нощ, което изгревът още не е успял да прогони. Ами ако тя изобщо нямаше „усет за небе“ и височината просто бе объркала мислите й?

Дерин затвори очи, пое си дълбоко въздух и преброи до десет.

Когато ги отвори пак, облаците все още си бяха там — дори по-близо.

Хъкслито потрепери отново и Дерин надуши светкавиците във въздуха. Наближаващата буря беше истинска, нямаше съмнение. Изглежда, че учебникът по въздухоплаване все пак е бил прав: Аленее ли сутрин небето, морякът тревога да носи в сърцето.

Тя отново се вторачи в жълтия плат. Ако офицерите долу видят, че се развива, ще си помислят, че тя се паникьосва. После ще трябва да обяснява, че това не е било страх, а обикновено хладнокръвно наблюдение върху задаващите се неподходящи климатични условия. Може би дори щяха я поощрят за правилно взетото решение.

Обаче какво би станало, ако бурята смени курса си? Или се превърне в лек дъждец, преди да достигне Скръбс?

Дерин стисна зъби, чудейки се колко дълго вече е била горе. Дали десетте минути бяха към края си? Или чувството й за време се беше изкривило сред необятното студено небе?

Очите й се стрелкаха напред-назад между навития топ жълт плат и приближаващата се буря, а тя размишляваше трескаво какво би направило в тази ситуация едно момче.