Скот Уестърфийлд
Левиатан (33)

Тридесет и три

Алек се опита да помръдне, но ръцете му бяха като заковани, притиснати в смразяващата прегръдка на снега.

Опита се да се бори за кратко, а после осъзна, че все още е вързан за пилотското кресло. Когато разкопча катарамите и се изплъзна от стола, светът сякаш се намести отново.

Визьорът беше наопаки, като вертикалната цепка в окото на котка.

Сега като се замисли, цялата кабина лежеше странично. Десният борд играеше ролята на под, а всички дръжки на тавана висяха в безпорядък.

Алек примига, неспособен да повярва. Беше катастрофирал със самохода.

Кабината беше тъмна — светлините бяха изгаснали, и беше странно тихо. Двигателите явно бяха изгаснали автоматично при падането. Алек чу дишане до себе си.

— Клоп — промълви, — добре ли сте?

— Мисля, че да, но нещо е… — Мъжът вдигна едната си ръка. Таса се показа отдолу, скимтейки жално, а после се разтръска и пръсна сняг по цялата кабина.

— Спри с това, Таса — дочу се гласът на д-р Барлоу от мрака.

— Добре ли сте, госпожо? — попита Алек.

— Добре съм, но господин Шарп изглежда е ранен.

Алек се приближи лазешком. Дилан лежеше с глава върху скута на д-р Барлоу и затворени очи. През челото му се простираше пресен разрез, а кръвта се стичаше по синината от преди това. Нежните му черти бяха бледи под раните.

Алек преглътна. Вината беше негова — той беше на руля.

— Помогнете ми да намеря някакви превръзки, Клоп.

Разчиствайки снега настрани, успяха да отворят вратата на шкафа. Клоп извади два комплекта за първа помощ и подаде единия на Алек.

— Аз ще се погрижа за господин Шарп — каза д-р Барлоу и взе комплекта. — Не съм толкова безнадеждно лоша сестра, за каквато се представям.

Алек кимна и се обърна да помогне на Клоп да отвори люка за долната част, който сега се намираше на стената на прекатурената кабина. Механизмът се опъваше известно време, а после се отвори с яростно металическо скърцане.

Хофман, закопчан странично в артилерийския стол, нададе глас и обясни, че с Бауер са ранени и насинени, но цели. Алек въздъхна с облекчение. Поне не беше убил никого.

Обърна се към Клоп.

— Съжалявам, че паднах.

Мъжът се изсмя.

— Доста време ви отне, млади господарю. Сега най-после можем да ви наречем истински пилот.

— Какво?

— Мислите, че аз никога не съм катастрофирал със самоход? — Клоп се разсмя. — Това е част от усвояването на занаята, млади господарю.

Алек примигна — не беше сигурен дали мъжът не се шегуваше.

През кабината се разнесе дрънчене. Клоп погледна нагоре, когато последва още един, а после и още удари, като засилваща се буря.

— Флашети — обясни д-р Барлоу.

— Да се надяваме, че ще хванат на тясно тези цепелини — меко каза Клоп. — Иначе граф Волгер никак няма да е доволен от нас.

— Ще погледна навън — рече Алек. — Може би ще успеем да се изправим и да се присъединим отново към битката.

Клоп поклати глава.

— Не ми се вярва, млади господарю. Останете тук, докато не приключи всичко.

— Звучи разумно — намеси се и д-р Барлоу на немски език.

Ала дъждът от флашети отшумяваше и Алек дочу двигателите на цепелините много близо.

— Трябва да проверя какво става — заяви. — Картечниците ни все още работят!

Клоп се опита да спори, но Алек не му обърна внимание, разчисти с шепи снега и се измъкна от визьора.

Осветеният от слънцето сняг го заслепи за миг, с изключение на тъмния кратер, оставен от някоя от въздушните бомби на цепелина. Почти директен удар. Следите от Бурехода тръгваха точно от почернялата дупка и водеха на зигзаг към мястото, където машината лежеше в смачкан вид.

Алек протегна ръце и си припомни борбата да задържи самохода изправен. Почти беше успял. Ала думата почти нямаше никакъв смисъл сега. Обшивката на двигателите беше пропукана, а горещото масло капеше на снега, вдигайки пара. Единият грамаден метален крак бе неестествено извит. Машината едва ли щеше да се изправи отново.

Откъсна поглед от нея и се взря в небето. Кондорът, който ги беше бомбардирал, едва се беше отдалечил на стотина метра. Летеше над снега, а балонът му се вееше на вятъра, целият надупчен от флашетната атака.

Отгоре се чуха викове. Двама авиатори го бяха видели и обръщаха картечницата си към него.

Тогава Алек осъзна къде беше застанал — точно пред плочата на самохода с герба на Хапсбургите, който заявяваше недвусмислено кой и какъв точно е той…

Кръгъл глупак.

Преди да успее да помръдне, картечницата на Кондора изригна. Куршумите летяха по стоманения корпус на самохода и отскачаха по снега в краката му. Алек се скова, готов да почувства как горещият метал разкъсва плътта му.

Тогава въздухът около цепелина се накъдри. Заслепяващата светлина на картечницата се разля надолу по фланга. Прекалено късно — немските авиатори осъзнаха какво се случва. Оръжието замлъкна.

Ала пламъкът вече бе живо същество, танцуваше по разкъсаната кожа, от която изтичаше водород. Кондорът загуби височина, а гондолата му се удари тежко в снега. Балонът се сбръчка, изстисквайки още водород от дупките, в резултат на което изригнаха стотици огнени гейзери.

Алек примижа и покри лицето си. Целият въздухоплавателен съд светеше из отвътре, докато се издигаше отново, носен от собствената си топлина. Алуминиевият скелет вътре се стопяваше. Кондорът се усука, счупи се през средата, а от цепнатината израсна грамадна огнена гъба.

После двете половини отново полетяха надолу в спираловидна линия.

Изглеждаше сякаш се удариха леко в земята, но снегът се гърчеше и съскаше докато стопеният метал и горящият водород го превръщаха в пара. Бели облаци се надигнаха около двете половини и Алек чу ужасяващи крясъци над пукота на пламъците.

— Вие, Машинистите, наистина трябва да се научите да използвате въздушни пушки.

Алек се обърна.

— Дилан! Добре ли си?

— Е, нали ме знаеш — рече момчето. Челото му бе превързано, а очите му искряха, докато наблюдаваше огнения ад. — Малко ароматни соли и пак съм на крак. — Усмихна се и се олюля леко.

Алек обгърна момчето през раменете, за да го задържи, но очите им бяха привлечени отново към умиращия съд.

— Ужасно, нали? — прошепна Алек.

— Много прилича на кошмарите ми. — Дилан се огледа. — Виж, другият се измъква.

Алек се обърна. Виждаше се как вторият цепелин се отдалечава. Няколко от по-големите ястреби на Левиатан го преследваха, понесли хора на гърбовете си. Но съвсем скоро прелетя над планините, в посока към хангарите на Боденското езеро.

— Надвихме ги — каза Дилан с уморена усмивка.

— Може би. Но сега ще знаят къде сме.

Алек погледна отново към Бурехода — счупен и притихнал, с изключение на съскането от горещото масло, което прокапваше на снега. Ако Клоп не успееше да го поправи, германците щяха да заварят два трофея, щом се върнеха — раненият Левиатан и изчезналият принц фон Хохенберг.

— Когато се върнат — каза, — ще водят повече от чифт Кондори.

— Е, може би. — Дилан го плесна по рамото. — Но не се тревожи, Алек. Ние ще сме готови за тях.

* * *

— Може би Дарвинистите ще могат да ни помогнат — каза Клоп.

Алек погледна към двигателите, където стоеше и подаваше инструменти на Хофман. Трансмисията не беше толкова зле, колкото бе очаквал. И последната капка масло бе изтекла, но никой от чарковете не беше счупен.

Изникваше отново истинският проблем. Едно от колената на самохода се бе усукало. Може би щеше да е в състояние да ходи, но друг въпрос беше как ще го вдигнат.

Алек поклати глава.

— Съмнявам се, че имат достатъчно силни зверове, които да могат да повдигнат един самоход.

— Имат един — рече Клоп, загледан в огромната маса на кораба. — Когато онзи безбожен звяр успее да се издигне, можем да вържем Бурехода за него. Като да задвижваш кукла на конци.

— Тридесет и петтонна марионетка? — На Алек му се искаше д-р Барлоу да беше още с тях, щеше да е наясно с подемния капацитет на Левиатан. Но тя и Дилан бяха тръгнали към кораба, за да проверят безценните й яйца.

— Защо не? — попита Клоп и погледна към замъка. — Имат цялата храна, за която могат да мечтаят.

От другата страна на ледника изоставеният товар на Бурехода беше отрупан от птици. Дарвинистите бяха изпратили хора да отворят сандъците и варелите и не след дълго изгладнелите ята вече се спускаха към тях.

Създанията на Левиатан изглежда разбираха, че нямат време за губене.

— Млади господарю? — тихо повика Хофман. — Задават се неприятности.

Алек погледна нагоре и забеляза една фигура в кожено палто, която крачеше към тях в снега. Почувства как устата му пресъхва.

Лицето на граф Волгер носеше студено изражение. Едната му ръка бе сключена около дръжката на сабята.

— Разбирате ли какво ни сторихте? — попита.

Алек отвори уста, но нищо не излезе оттам.

— Вината беше… — започна Клоп.

— Замълчете — Волгер надигна ръка. — Да, трябваше да ударите този млад идиот по главата, за да не ви се бърка. Но искам да чуя неговото обяснение, а не вашето.

— В интерес на истината, те удариха мен по главата — измънка Клоп и тръгна към Бауер, за да му помогне.

Алек се изправи.

— Изборът ми беше правилен, графе. Единственият начин да останем под прикритие бе да свалим двата цепелина. — Посочи към обгорените останки в снега. — Все пак успяхме да надвием единия.

— Да, браво — иронично отвърна Волгер. — Успях да видя брилянтната ви стратегия да стоите под открития му огън.

Алек бавно си пое дъх.

— Граф Волгер, любезно ще ви помоля да сдържате тона си.

— Напускате поста си, игнорирате собствената си сигурност, а сега и това! — Волгер посочи към разбития самоход, а ръката му трепереше от ярост и отвращение. — И ми казвате да сдържам тона си? Не разбирате ли, че германците ще се върнат съвсем скоро, а вие не ни оставихте път за бягство!

— Беше риск, който реших да поема.

Волгер изгуби глас.

— Едно нещо е да рискувате себе си, Алек, но какво ще кажете за живота на хората си? Какво мислите, че ще се случи с тях, когато дойдат германците?

Алек погледна към Клоп, но останалите си бяха намерили работа извън полезрението му.

— Клоп казва, че може да поправи самохода.

— Може и да съм офицер-кавалерист, Алек, но виждам, че тази машина сама не може да се изправи.

— Не. Но Дарвинистите могат да ни издърпат, щом си поправят кораба.

— Забравете за новите си приятели — горчиво каза Волгер. — След тази последна атака, корабът им не може да се поправи.

— Но цепелините дори не успяха да го уцелят.

— Само защото искаха да го заловят жив — отвърна графът. — Затова съсредоточиха огъня върху механиката. От това, което успях да чуя, разбрах, че двигателите им са на парчета — невъзможно е да се поправят.

Алек погледна към гигантския черен силует, проснат на снега, а птиците кръжаха над него.

— Но те пълнят балона. Сигурно планират нещо.

— Затова съм тук — каза Волгер. — Ще се издигнат без двигатели, като балоните с горещ въздух. Източният вятър ще ги пренесе до Франция. Би трябвало да сработи, ако вятърът задуха преди германците да пристигнат.

Алек погледна с отчаяние към Бурехода. Може би все пак щяха да успеят да изправят самохода… но Левиатан никога нямаше да добие достатъчно контрол, за да го постави на крака.

Волгер направи още една крачка напред, а гневът се изпаряваше от лицето му. Внезапно доби изтощен вид.

— Решението е ваше, Алек, ако решите да се предадете.

— Да се предам? — повтори Алек. — Но германците ще ме обесят.

— Не… Да се предадете на Дарвинистите. Да им обясните кой и какъв сте вие. Сигурен съм, че ще ви вземат с тях. Ще бъдете затворник, но ще сте в безопасност. Може би те ще спечелят тази война. И тогава, ако сте достатъчно покорен, може да ви сложат на трона на Австро-Унгария, като приятелска марионетка-император, която да поддържа мира.

Алек направи крачка назад в снега. Не беше възможно Волгер да казва това. Едно нещо бе да се укриват — никой не очакваше някой петнадесетгодишен да се бие на фронта. Но да се предаде на врага?

Щяха да го запомнят като предател за всички времена.

— Трябва да има и друг начин.

— Разбира се. Може да останете тук и да се биете, когато се върнат германците. И да загинете заедно с всички нас.

Алек поклати глава. Всичко това нямаше смисъл — тези приказки на Волгер. Този човек винаги имаше стратегия, някакъв план, по който да подчини света на волята си. Не беше възможно да се предава.

— Няма нужда да решавате веднага, Алек — продължи Волгер. — Имаме поне ден, докато германците се върнат. Може би ви очаква дълъг живот, ако се предадете. — Отново вдигна рамене. — Но аз вече се отказвам да ви съветвам за каквото и да било.

С тези думи той се обърна и се отдалечи.