Скот Уестърфийлд
Левиатан (30)

Тридесет

На Таса изглежда му харесваше да се вози на Бурехода.

Животното лазеше по пода на пилотската кабина и си играеше с празните патрони, които се търкаляха по ъглите. Скоро се отегчи от това и започна да души шкафа с провизиите за спешни случаи. После се загледа в краката на Алек върху педалите и взе да ръмжи. Беше доста дразнещо.

— Тази машина има особена походка — каза д-р Барлоу от командирското кресло. Очите й не се отделяха от ръцете на Алек, докато той управляваше, а това беше много смущаващо. — На базата на някое определено животно ли е проектирана?

— Нямам представа — отвърна Алек и му се искаше Клоп да беше там да отговаря на въпросите. Беше се оттеглил при артилеристите долу, ужасѐн от присъствието на жена в неговия Буреход. Или пък се боеше от Таса.

— Крачи малко като птица — каза д-р Барлоу.

— Аха, като грамаден железен петел! — добави Дилан.

Алек въздъхна — искаше му се да беше постигнал по-равностойна размяна на заложници. Не беше честно д-р Барлоу да води целия си антураж — животно, асистент и цял сандък с багаж. А там, на кораба, Волгер нямаше дори резервен чифт чорапи.

Алек игнорира въпросите им и се концентрира върху управлението. Буреходът се бореше с един каменист наклон, който водеше към замъка, а не му се искаше да се препъва пред Дарвинистите.

Д-р Барлоу се наведе напред щом рушащите се стени се откриха пред погледите им.

— Колко недодялано.

— Идеята е да е скришно — измънка Алек.

— Разрухата като камуфлаж? Хитро.

С приближаването към портата, Алек забави самохода, но все пак закачи железните панти с дясното рамо на машината. Потрепери, когато металното остъргване се разнесе из кабината, а Таса надигна нос и нададе пронизителен вой.

— Малко е тесничко, а? — отбеляза Дилан. — Ако ще се разхождате наляво-надясно с тая чудесия, трябва да си сложите по-голяма врата!

Алек стисна лостовете още по-здраво докато спираше самохода, но успя да задържи езика зад зъбите си.

 

 

— Сигурно сте много хора — възкликна д-р Барлоу.

— Само петима — отговори Алек, отваряйки широко вратите на конюшните. — Но сме добре запасени. — Не спомена, че това бе само един от многото складове.

— Колко удобно. — Д-р Барлоу отвърза Таса и животното изчезна в полумрака, душейки всеки сандък и всеки варел по пътя си. — Но едва ли сте донесли всичко това с машината си.

— Не — отвърна простичко Алек. — Чакаше ни тук, само за всеки случай.

Жената тъжно изсумтя.

— Да, дългогодишните семейни крамоли може да са крайно неприятни.

Алек не отговори, скърцайки със зъби. Всяка дума от устата му само издаваше повече информация.

Зачуди се дали Дарвинистите вече предполагаха кой всъщност е той. Убийството все още бе новина от първа страница, а несъгласието между баща му и императора не беше тайна. За щастие, австрийските вестници така и не бяха обявили за изчезването на Алек. Правителството сякаш искаше това да остане в тайна, поне докато не го превърнат в реалност.

Дилан се появи на врата на конюшните и подсвирна.

— Това ли ти е килерът? — разсмя се момчето. — Чудно защо си толкова слаб.

— Нека не си играем с добрата съдба, господин Шарп — каза д-р Барлоу, сякаш тя самата не бе кълбо от въпроси само допреди малко. Подаде на Дилан един бележник и химикал, а после започна да се движи между касетките и чувалите, разчитайки етикетите, диктувайки резултатите от изследването на провизиите.

След като погледа кратко как тя безпроблемно превежда етикетите, Алек прочисти гърло:

— Немският ви е доста добър, д-р Барлоу.

— О, благодаря.

— Изненадан съм, че не си разменихте няколко думи с Волгер — продължи той.

Тя се обърна към него и се усмихна невинно.

— Немският е толкова важен за науката език, че се научих да го чета. Разговорната страна е съвсем друг въпрос.

Алек се зачуди дали това бе вярно или тя все пак ги бе разбрала идеално.

— Е, радвам се, че отдавате заслуженото на нашата наука.

Тя сви рамене.

— Заемаме идеи от вашата инженерна наука толкова, колкото и вие от нашата.

— Ние, да заемаме от Дарвинистите? — Алек се изсмя. — Колко абсурдно.

— А-а, вярно си е — намеси се Дилан от другия край на помещението. — Господин Ригби казва, че вие, Машинистите, нямаше да изобретите самоходните си машини без нашия пример, който да следвате.

— Разбира се, че щяхме да ги изобретим! — викна Алек, въпреки че тази взаимовръзка никога не му бе хрумвала. Но как иначе щеше да се движи, която и да е военна машина? На вериги, като старомоден трактор?

Ама че нелепост.

Щом Дарвинистите се захванаха отново с работата си, тревогата на Алек се превърна в яд към самия него. Ако не се бе изпуснал, че е разбрал как д-р Барлоу разбира немски, може би Волгер щеше да измисли някакъв начин да я заблуди.

После въздъхна, депресиран от това колко често напоследък мислите му се въртяха около измамата. В крайна сметка, д-р Барлоу просто направи същото, което Волгер стори с Дарвинистите — престори се, че не говори езика им, за да ги шпионира.

Беше странно, наистина, колко много си приличаха тези двамата.

Алек потрепери при мисълта, после тръгна към Клоп и останалите да подготвят Бурехода. Колкото по-скоро си тръгнеха Дарвинистите, толкова по-скоро щеше да свърши цялата тази игра на шпионаж.

* * *

— Тази ваша измишльотина наистина ли може да влачи всичко това? — попита Дилан.

Алек погледна към шейната, която бе отрупана с връх с варели, касетки и чували — общо осем хиляди килограма. Плюс тежестта на Таса, който се бе настанил най-отгоре върху планината от храна и улавяше последните слънчеви лъчи. Нямаше шанс да потеглят, преди да падне мрак, но щяха да са готови при изгрев-слънце на другия ден.

— Господин Клоп казва, че ще се плъзга лесно по снега. Номерът е да не счупим веригите.

— Е, не е зле — изкоментира Дилан. Момчето скицираше Бурехода и товара му, улавяйки силуета с бързи и уверени щрихи. — Трябва да призная, че вие, Машинистите, сте доста напред с машинариите.

— Благодаря — отвърна Алек, въпреки че беше невероятно лесно да изработят шейната. Просто бяха откачили едната врата от портата на замъка и я бяха положили на земята, прикрепяйки към нея две железни релси за плъзгачи. Сложното беше да прикрепят шейната към Бурехода. В това време Клоп се бе покатерил до средата на една стълба и подсилваше котвата на машината, заварявайки я с пращящия пламък на оксижен.

— Но не коства ли прекалено много усилия? — попита Дилан. — Да накараш една машина да прави нещо, в което животните са много по-добри?

— По-добри? — повтори Алек. — Съмнявам се, че някое от фабрикуваните ви създания ще може да изтегли този товар.

— Бас ловя, че един слоньовър ще го изтегли като стой, та гледай. — Дилан посочи към Клоп. — И нямаше да се налага да му смазвате частите на всеки пет минути.

— Господин Клоп просто проявява предпазливост — обясни Алек. — Металът може да е много уязвим на студа.

— Точно това имам предвид. А мамутините обожават студа!

Алек се сети, че бе виждал снимка на мамутин — огромно, космато нещо, подобно на сибирски слон — първото от изчезналите животни, което Дарвинистите бяха върнали на този свят.

— Но те не умират ли в жегата?

— Това е машинистка лъжа! — възкликна Дилан, а после надигна рамене. — Добре са си, само да не ги водиш на юг от Глазгоу.

Алек се засмя, макар никога да не бе сигурен кога се шегуваше Дилан. Момчето имаше чувство за хумор, въпреки грубоватия си изказ. Беше много находчив за това как да завържат товара за шейната и се бе сприятелил с Бауер и Хофман така лесно, както Алек така и не бе успял досега — и то без да продума и дума на немски.

Алек може и да беше обучаван на бойни техники и тактика през целия си живот, но Дилан бе истински войник. Ругаеше с безгрижна разточителност, а по време на обяда бе метнал ножа си от три метра и бе уцелил една ябълка право в сърцевината. Беше по-хилав от повечето младежи на неговата възраст, но работеше редом с мъжете и те се отнасяха към него като към един от тях. Дори синината на окото от катастрофата му придаваше леко пиратски вид.

По някакъв начин Дилан бе точно такова момче, каквото Алек би искал да бъде, ако не се бе родил син на ерцхерцог.

— Е, не се тревожи — рече Алек и шляпна Дилан по рамото. — Буреходът може да пренесе цялата храна, необходима за вашия въздушен звяр. Въпреки че не разбирам как ще изяде всичко това.

— Не ставай глупав. Левиатан не е едно същество — отвърна Дилан. — Той е цяла мрежа от зверчета — казва се екосистема.

Алек бавно кимна.

— Май чух доктор Барлоу да споменава нещо за прилепи?

— А, да, флашетни прилепи. Трябва да ги видиш в действие.

— Флашетни? Като „стреличка“ на френски?

— Звучи правдоподобно — отвърна Дилан. — Прилепите поглъщат едни метални шипове, а после ги освобождават над врага.

— Ядат метални шипове — повтори бавно Алек. — А после… ги освобождават?

Дилан потисна смеха си.

— Да, обикновено така правят.

Алек примигна. Момчето не можеше да казва онова, което си мислеше Алек. Може би това бе поредната от странните му шеги.

— Е, тогава се радвам, че не сме във война, така че вашите прилепи да не… ъ-ъ-ъ… освобождават флашетите си върху нас.

Дерин кимна със сериозно изражение на лицето си.

— И аз се радвам, Алек. Всички казват, че Машинистите се интересуват само от собствените си машини. Но ти не си такъв.

— Ама, разбира се, че не.

— Много смела постъпка — да прекосиш сам целия този лед.

Алек прочисти гърло.

— Всеки би сторил същото.

— Това са празни приказки. Докара си неприятности за това, че ни помогна, нали?

— Не мога да отрека.

Дилан протегна ръка.

— Е, това беше адски благородна постъпка от твоя страна.

— Благодаря, сър. — Алек пое ръката на момчето и я стисна. — А от твоя страна беше много благородно да ме спасиш от огнена смърт.

— Това не се брои — рече Дилан. — То щеше да е и моята огнена смърт!

Алек се засмя.

— Все пак го оценявам — стига да ми обещаеш да не опираш отново нож в гърлото ми.

— Обещавам — отвърна Дилан, но лицето му остана сериозно. — Сигурно ти е било тежко да избягаш от къщи.

— Тежко беше — каза Алек, а после подозрително изгледа момчето. — Да не би доктор Барлоу да те е помолила да разбереш кой съм?

— Докторката не се нуждае от помощта ми — изсумтя Дилан. — Тя така или иначе смята, че си някой важен.

— Заради замъка? Или защото дойдоха да ме приберат със самоход?

Дилан поклати глава.

— Защото размениха цял граф за теб.

Алек тихо изруга. Д-р Барлоу беше разбрала отлично, когато се бе обърнал Волгер с титлата му. А това не беше единственият път, когато от устата му глупаво му се бе изплъзнало нещо.

— Мога ли да ти се доверя, Дилан? Да пазиш тайна.

Момчето го изгледа с недоверие.

— Не и ако крие опасност за кораба.

— Разбира се, че не. Просто… Би ли си замълчал пред доктор Барлоу за това, че съм сирак? — Алек замълча, замисляйки се, че е възможно да се издаде само заради този въпрос. — Ако го узнае, ще разбере кой съм. И тогава отново могат да се появят проблеми между нас.

Дилан го загледа за миг, а после кимна сериозно.

— Мога да пазя тази тайна. Семейството ти не е наша работа.

— Благодаря ти. — Докато отново стискаха ръце, Алек почувства как от плещите му пада товар и беше уверен, че Дилан ще удържи на думата си. След месец на предателства — от страна на семейството му, от страна на съюзниците и на собственото му правителство — беше истинско облекчение да се довери на някого.

Потрепери и скочи на крака.

— Да се махаме от този студ?

— Да. Чаша горещ чай би ми дошла идеално.

— Може да си запалим огън! — извика Алек, изведнъж осъзнал, че вече няма нужда да крият дима. Това беше още един от плюсовете да помагат на Дарвинистите — щеше да си вземе гореща вана и да хапне топла храна за пръв път от седмици насам.

 

 

Вечерята беше екстравагантно удоволствие, но банята беше още по-хубава.

Първо Бауер напълни ваната със сняг, после го разтопи с кофи вряла вода. В крайна сметка се получи приятно гореща вана, която за пръв път от месец насам успя да премахне машинното масло изпод ноктите на Алек. А в присъствието на дама, Клоп, Бауер и Хофман се избръснаха, докато Дилан шумно се жалваше, че не си е донесъл бръснача, макар да не изглеждаше да има особена нужда от него.

Д-р Барлоу, разбира се, отклони поканата да се къпе в замък, пълен с мъже. Ала когато и Дилан отказа да се възползва от ваната, Алек се зачуди дали на борда на дарвинисткия кораб по принцип не течеше свободно гореща вода.

Хофман размрази агнешко на огъня, докато господин Клоп и Бауер готвеха огромна тенджера с картофи в пилешки бульон, лук и черен пипер. Угощението продължи до след тъмно, въпреки умората им.

Присъствието на дама на масата беше освежаващо приятно. Както бе предположил и Алек, разговорният немски на д-р Барлоу бе доста свободен. А Дилан някак успяваше да разсмее останалите мъже с малкото думи, които бе научил за един ден.

С напредването на нощта Алек започна да се чуди кога отново ще срещне някой непознат. След като се бяха крили пет седмици, почти бе забравил какво е да се запознаеш с нов човек или да се сприятелиш с някого.

Ами ако се наложеше да остане в замъка с години?

 

 

На следващата сутрин първите стъпки на Алек бяха бавни.

Първоначално шейната не помръдваше — като куче, което отказва да се разхожда. Ала най-накрая плъзгачите пропукаха леда, който ги беше сковал през нощта и застъргаха по камъните на двора.

Когато Буреходът се приближи към портата, Алек се зачуди дали шейната зад тях бе наред.

Господин Клоп сякаш му прочете мислите.

— Може би трябва да се покажа през люка и да следя нещата, като Волгер.

— Не се обиждайте, Клоп — отвърна Алек, — но сте доста по-едър, за да стоите на раменете ми.

Учителят по механика надигна рамене с облекчен вид.

— Може би господин Шарп ще помогне — предложи д-р Барлоу на немски. Отново беше седнала в командирското кресло, а Таса лежеше в краката й.

Алек се съгласи и не след дълго Дилан се бе промушил наполовина през люка, застанал на раменете на Алек, обърнат с лице назад.

— Поне сме сигурни, че шейната ще мине през вратата — измърмори Клоп. — Защото тя е вратата.

След няколко малки сблъсъка и застъргвания отново бяха на открития лед. Но да влачиш шейната все пак беше като да крачиш в захарен сироп. При всяка стъпка двигателите ревяха мъчително. Това, че Дилан стоеше горе, а ботушите му подскачаха върху раменете на Алек, беше дразнещо.

— Пригответе се да увеличите леко скоростта — каза Клоп, когато стигнаха до склона, водещ надолу от замъка. — Не искаме товарът ни да се вреже в нас изотзад.

Алек кимна и сграбчи лостовете още по-силно. Когато се засилеше надолу по хълма, шейната щеше да ускори по инерция.

Дилан скочи обратно в кабината.

— Тук са!

Всички го изгледаха безмълвно.

— Да ни спасят! — извика. — Два кораба, задават се над планините горе!

Алек бързо спря Бурехода и погледна към Клоп.

— Освободете ни от товара. Трябва да си върнем Волгер.

— Но те ще решат, че ги нападаме.

— Моля ви, изчакайте за момент и двамата — намеси се д-р Барлоу.

— Според капитана Въздушните сили не биха могли да стигнат дотук за седмица!

Господин Клоп не отговори, наведе се напред и вдигна бинокъла пред очите си. Погледът му се плъзна по небето за кратко, а после се съсредоточи върху една-единствена точка с намръщено лице.

Алек надникна през визьора и ги видя — две точки точно над хоризонта. Изгаси самохода, заслушан в звука от двигателите над снега.

— Не са въздухоплавателни зверове — простичко каза Клоп. — Това са цепелини на кайзера, идват да довършат плячката.