Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Левиатан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Левиатан

Преводач: Майре Буюклиева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мартина Попова

Художник на илюстрациите: Кийт Томпсън

ISBN: 978-954-2908-36-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5095

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четири

Вече на гръбнака, Дерин виждаше крушението по-добре.

Имаше хора и зверове навсякъде по фланга на кораба, а четирите лъча хвърляха сенките си в чудовищни пропорции. Главната гондола лежеше под ъгъл, наполовина увиснала от сбруята, наполовина положена в снега. Дерин се спусна надолу по въжетата и със засилка скочи на земята.

Вътре в гондолата палубите и преградите се бяха наклонили към десния борд — като в увеселителен парк — беше пълно с преобърнати мебели. Заради миризмата на водород, която се носеше навсякъде, газените лампи бяха изгасени и целият хаос бе осветен от мъждукащото зелено сияние на светлочервеите. Хората се блъскаха по наклонените коридори и изпълваха кораба с ругатни, викове и заповеди.

Дерин се промушваше и обикаляше измежду тях с надеждата да зърне Нюкърк или г-н Ригби. Висяха от тази страна на кораба, която се бе обърнала към небето, значи не беше възможно да са се разбили…

Но пък старшият изглеждаше зле ранен още преди падането. Ами ако е бил мъртъв още тогава?

Дерин преглътна мисълта и продължи да бяга. Първата й задача бе да провери дали всичко е наред с дамата-учен — едно задължение, което вече бе закъсняла да изпълни.

Спря пред машинното отделение и отвори вратата. Помещението беше нагоре с краката. Цели кутии с части се бяха преобърнали по време на крушението и подът бе покрит с метални парчета. Блещукаха на светлината на лампата с червеи, която висеше под ъгъл от тавана.

— А, господин Шарп — дочу се един глас. — Най-после се появихте.

Дерин въздъхна — наполовина от облекчение, наполовина от спомена за това колко изтощително може да бъде общуването с д-р Барлоу. Тя бе застанала в ъгъла на стаята, надвесена над мистериозното сандъче, в което се съдържаше товара й.

Таса изскочи от сенките и се хвърли към Дерин, пружинирайки щастливо на задните си крака. Тя го почеса зад ушите.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожо. — Дерин посочи засъхналата кръв по яката на летателния си костюм. — Преживях малък инцидент.

Всички ние го преживяхме, господин Шарп. Мисля, че е очевидно. А сега бихте ли ми помогнали, ако обичате?

Дерин подаде торбичките.

— Простете, госпожо, но съм тук да ви помоля…

— Времето е от решаващо значение, господин Шарп. Боя се, че вашият въпрос ще трябва да почака.

Дерин понечи да спори, но забеляза, че капакът на кутията бе отстранен. Отвътре се надигаше топлина, дори няколко струйки пара, които се заизвиваха в ледения въздух. Навсякъде бе застлано с опаковъчна слама — тайната мисия на това пътуване до Константинопол най-после бе разкрита.

— Ами, предполагам, че може — отвърна Дерин. Прекоси разстоянието по наклонения под до сандъка, като внимаваше да не се подхлъзне на разпиляната слама или някое обло метално парченце. Таса подскачаше безгрижно около нея, сякаш е бил роден на склона на някой хълм.

Отне й само миг да надникне в тъмната вътрешност на кутията. Щом очите й свикнаха с тъмнината, пред погледа й се разкриха дванадесет закръглени форми, осветени слабо от лампата с червеите.

— Госпожо… това яйца ли са?

— Точно така, и то такива, които съвсем скоро ще се излюпят. — Д-р Барлоу почеса Таса по главата и въздъхна. — Или поне бяха. Повечето са счупени. Това не беше безпроблемното пътешествие, което ми обещахте, господин Шарп.

Дерин погледна по-отблизо и забеляза пукнатините по черупките, както и някаква жълтеникава течност, която сълзеше измежду тях.

— Признавам, че не беше. Но от какво са тези яйца?

— Въпреки тежкото ни положение, това си остава военна тайна. — Д-р Барлоу посочи към четирите яйца, които бяха най-близо до нея. — Тези май са живи, господин Шарп. И ако ще се опитваме да ги запазим в това състояние, ще трябва да ги държим на топло.

leviatan_p_220.png

Дерин надигна вежда.

— Да не искате да седна да ги мътя, госпожо?

— Чудна картинка щеше да е, но не. — Д-р Барлоу зарови и двете си ръце в сламата и извади оттам две малки стъкленици, които светеха с червеникава светлина. Приличаха на бутилките с фосфоресциращи водорасли, които кадетите пускаха за проверка на височината.

Д-р Барлоу разтръска бурканчетата и сиянието се усили, а във въздуха се надигна пара. Постави ги обратно в сламата.

— Електрическата печка се счупи при катастрофата, но тези бактериални нагреватели ще запазят яйцата живи — поне засега. Номерът е да се поддържа точната температура, което няма да е никак лесно. — Посочи към бъркотията в единия ъгъл на кутията — червеникави капчици сред натрошени стъкла. — Ще трябва да почистите остатъците от този термометър, впрочем. Внимавайте с живака — много е отровен.

— Възможно ли е да използвате нов, госпожо? — Дерин бръкна в една от торбичките, които й бе дал Алек. — По случайност ми се намират няколко.

— Намират ви се термометри? — дамата-учен примигна от удивление. — Колко предвидливо от ваша страна, господин Шарп.

— Радвам се, че мога да съм от полза, госпожо. — Дерин подаде термометъра и отвори друга от торбичките. — Има още два, мисля.

Щом Дерин надигна поглед, д-р Барлоу все още се взираше в уреда.

— Редовна практика на Въздушните сили ли е да използва машинистко оборудване, господин Шарп?

Дерин се ококори. Да не се окажеше сега, че тази жена може да чете и мисли?

— Ама вие как…

— Отново подценявате набитото ми око. — Подаде й обратно термометъра. Дерин го взе и го разгледа от двете страни. Изглеждаше й напълно нормален термометър.

— Обърнете внимание на червената линия на 36.8 градуса — каза д-р Барлоу. — Това е телесна температура по Целзий. При досега ми с въоръжените сили до момента не се бе случвало да използват метричната система.

Дерин прочисти гърло.

— Е, ние не сме Машинисти, нали?

— Нито пък сте учени. — Д-р Барлоу дръпна термометъра от пръстите на Дерин. — Защо тогава червената линия не е на 98.6? Не ми приличате на машинистки шпионин, господин Шарп, освен ако не сте някой напълно некомпетентен такъв.

Дерин се опита да не издаде досадата си.

— Щях да ви кажа, госпожо, но не ми позволихте. Имаше едно странно момче… отвън на снега. От него взех комплектите.

— Момче? И позволете да предположа, че се е взел от нищото, понесъл сноп термометри.

— Ами да, малко или много. Когато се свестих след крушението, той просто беше там.

— Трудно ми е да повярвам на тази история, господин Шарп. — Д-р Барлоу постави хладната си длан върху синината около окото на Дерин. — Май сте си ударили главата доста силно?

— Не е проблемът в главата ми, госпожо. Целият този планински връх е проблемът. Едно момче се появи от нищото! Казва се Алек.

Д-р Барлоу си размени изпълнен със съмнение поглед с Таса.

— Господин Шарп, и двамата знаем, че не се гнусите да послъгвате.

Дерин зяпна срещу жената, сякаш я бе ударила с мокър парцал.

— Може и да съм подвел Силите за някои свои… особености, когато постъпвах, но това не значи, че ще лъжа под път и над път, без основателна причина!

— Е добре, ако ми казвате истината, значи този „Алек“ трябва да е доста интересна особа. — Д-р Барлоу отново взе термометъра, разтръска го и го пъхна в сламата. — Каза ли къде живее?

— Не съвсем. — Дерин се смръщи, докато се опитваше да си спомни точните думи на Алек. — Първо спомена някакво село, но говореше предимно за семейството си. Обзалагам се, че са престъпници… или може би шпиони. Сякаш беше нервен през цялото време, подскачаше като нашия Таса. После ми насочи пистолет и щеше да ни направи всички на парчета! Но аз успях да му го избия от ръцете.

— Какъв късмет — рече д-р Барлоу разсеяно, сякаш бе свикнала ежедневно да я спасяват от ужасяваща смърт. Протегна се към една от торбичките и извади съдържанието на пода. — Полеви превръзки, турникет… не, Таса, това не е за душене… дори скалпел.

— Доста претенциозно като за малко селце на върха на планината — каза Дерин. — Не мислите ли?

Д-р Барлоу вдигна една кутия и загледа етикета с присвити очи.

— А това носи знака на двуглавия орел — австрийски военен предмет.

Очите на Дерин се удвоиха.

— Не сме много далеч от Австрия, госпожо. Но Швейцария би трябвало да е неутрална!

— Технически погледнато, господин Шарп, и ние нарушаваме този неутралитет. — Д-р Барлоу завъртя скалпела в ръката си и острието му проблесна. — Това е много тревожна новина. Но вярвам, че скоро отново ще потеглим, нали?

— Съмнявам се, госпожо. Корабът е тотален погром.

— Но сигурно ще тръгнем щом поправят кожата и ще продължим с ремонтите някъде на по-топло място? Яйцата ми няма да издържат дълго на този студ.

Дерин понечи да каже, че не е сигурна, понеже бе в безсъзнание след падането. Ала д-р Барлоу сякаш не беше в настроение за празни приказки. А от онова, което бе видяла отгоре, отговорът беше очевиден.

— Не и в близките няколко дни, госпожо. Изгубили сме половината водород, поне.

— Разбирам — отвърна дамата-учен, свличайки се надолу по стената на сандъка с товара. Придърпа Таса по-близо към себе си, а бледото й лице бе осветено от зеленото мъждукане на лампата. — Тогава се боя, че никога няма да си тръгнем оттук.

— Не бъдете глупава, госпожо. — Дерин си спомни за това как им представяше винаги ситуацията г-н Ригби. — Този кораб не е някакъв машинистки механизъм. Той е живо същество. Може да си създаде колкото водород пожелае. Повече се тревожа за двигателите.

— Боя се, че не е толкова просто, господин Шарп. — Д-р Барлоу посочи през наклоненото помещение към люка. — Надникнахте ли навън?

— Да, бях там половината нощ! — Дерин си спомни странната дума, която момчето бе използвало. — Казват му ледник, госпожо.

— Запозната съм с концепцията — отвърна д-р Барлоу. — Огромен пласт лед, безжизнен колкото самите полюси. Колко високо в планината мислите, че се намираме?

— Ами, Машинистите ни удариха на осем хиляди фута. Може да сме се снижили с хиляда-две хиляди, преди да се ударим в снега…

— Доста над зоната с дърветата — каза меко д-р Барлоу. — Пчелите на дядо ми няма да открият много нектар тук, нали?

Дерин се намръщи. Не бе видяла и едно живо същество сред снежната пустош. Което означаваше, че нямаше цветя за пчелите, нито пък насекоми за прилепите.

— Ами ястребите и другите хищници, госпожо? Могат да летят доста надалеч, за да ловуват.

Д-р Барлоу кимна.

— Може и да намерят плячка в близката долина. Но Левиатан се нуждае от повече от няколко мишки и зайци, за да се излекува. Това място е биологична пустош, изпразнена от всяко нещо, необходимо за оцеляването му.

Дерин искаше да спори, но корабът трябваше да яде, за да оздравее — както всяка природна твар. А сред тази огромна снежна шир нямаше и шепа храна.

— Значи искате да кажете, че няма какво да направим?

— Не съм казала това, господин Шарп. — Д-р Барлоу се изправи и посочи купчината шишенца на пода. — Първо трябва да осигурим на яйцата подходящата температура. Хайде разтърсете ги тези нагреватели.

— Веднага, госпожо!

— А после бих искала да се срещна с това ваше мистериозно момче.