Скот Уестърфийлд
Левиатан (23)

Двадесет и три

Дерин изчака странното швейцарче да отвърне на жеста й. След миг колебание той най-после протегна ръка.

— Казвам се Алек — рече. — Приятно ми е да се запознаем.

Дерин се усмихна, въпреки че я болеше главата. Момчето трябва да беше на нейните години, с червеникава коса и остри, красиви черти. Коженото му палто — вероятно страшно модно някога, сега бе пълен парцал. Тъмно зелените му очи се оживяваха от някаква нервност, сякаш бе готов да се обърне и да избяга върху нелепите си обувки.

Много е странно всичко това, помисли си Дерин.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита Алек. Английският му беше адски правилен, дори и с машинистки акцент.

— Достатъчно добре — отвърна Дерин. Потропваше с крака и се чудеше кога ще започне да отшумява това замайване. Тиквата й се беше размътила, това беше сигурно. Не можеше да си спомни точния момент на падането, само спускането — вдигналите се облаци сняг, претъркулването на кораба, което заплашваше да я смаже, ако не се изкатери достатъчно бързо…

Дерин погледна надолу към осигурителното си въже — бе разтегнато и оръфано, но все още закрепено за такелажа. Явно звярът я беше теглил със себе си, докато се е плъзгал през снега. Ако се беше търкалял още малко, от нея щеше да е останало само мазно петно под кита.

— Малко ми е замаяно, само толкоз — добави, загледана нагоре в продупчената от куршуми мембрана. Миризмата на горчив бадем от водородните течове изпълваше и без това омаяната й глава. — Но не ми е и наполовина толкова зле, колкото на това зверче тук.

— Да, корабът ви изглежда ужасно — отвърна Алек. Беше се ококорил, сякаш за пръв път виждаше фабрикат през живота си. Може би това обясняваше нервността. — Мислиш ли, че ще успеете да го поправите?

Дерин отстъпи крачка назад, за да огледа по-добре развалината от кораба. Почти никой не работеше по десния борд. Но по гръбнака светлината на лъчовете осветяваше силуетите на мъжете, които се трудеха там. Явно гондолите се бяха извили от другата страна и затова поправките бяха започнали оттам.

Дерин разбираше, че трябва да е там и да им помага, както и да разбере какво се бе случило с Нюкърк и г-н Ригби, но чувстваше ръцете си прекалено слаби, за да се катери. Студът се бе просмукал през костите й, докато бе лежала в безсъзнание.

— В крайна сметка, сигурно да. — Очите й оглеждаха тъмния терен. — Но едва ли ще е много добре да оставаме тук прекалено дълго! Може би твоите съселяни биха могли да ни помогнат?

Момчето леко се изцъкли.

— Селото ми е доста далеч оттук. А и не разбираме нищо от въздухоплавателни съдове.

— Не, разбира се, че не. Но тук май ще има нужда от много работа. Ще ни трябват много въжета, може би и механични части. Страничните двигатели сигурно са на парчета. Вие, швейцарците, сте добри в механиката, нали?

— Боя се, че няма да можем да ви помогнем. — Алек свали няколко кожени торбички от рамото си. — Но мога да ви оставя тези. За ранените.

Подаде торбичките на Дерин. Тя отвори една и надникна вътре — превръзки, ножици, термометър в кожен калъф и дузина малки шишенца. Които и да бяха тези хора на Алек, явно знаеха какво е необходимо за планината.

— Благодаря — каза тя. — Но откъде ги имате?

— Боя се, че трябва да тръгвам. — Момчето направи крачка назад. — Очакват ме да се прибера скоро.

— Чакай, Алек! — извика тя и го накара да подскочи. Живеейки тук, сигурно не бе свикнал с непознати. Но тя не можеше да го остави да се изплъзне така. — Само ми кажи къде се намира селото ти.

— От другата страна на ледника. — Посочи с ръка към хоризонта, без да конкретизира посоката. — Доста далеч.

Дерин се замисли дали не крие нещо. Разбира се, че животът в такава мразовита пустош сигурно ти размътваше разсъдъка. Или пък тези хора бяха някакви престъпници?

— Доста странно място за село — рече тя предпазливо.

— Е, не е някакво голямо село. Само аз… и голямото ми семейство.

Дерин бавно кимна, все още усмихната. Значи сега Алек променяше историята. Та имаше ли село или не?

Той отстъпи отново.

— Виж, наистина не бива да съм толкова далеч от дома. Просто се случи, че се разхождах наоколо и видях как корабът ви се спуска.

— Разхождал си се наоколо? — повтори Дерин. — В скапания сняг? Посред нощ?

— Да. Често се разхождам нощем по ледника.

— С лекарства в чантата?

Алек примигна.

— Е, така стана този път, защото… — последва дълга пауза. — Ами, боя се, че не знам думата на английски.

— Думата за какво?

— Нали казах — не я знам! — Обърна й гръб и започна да се плъзга върху странните си свръхголеми обувки. — Сега трябва да си тръгвам.

Очевидно беше, че историята на Алек е пълна измишльотина. И откъдето и да идваше, офицерите на кораба щяха да искат да разберат това. Тръгна след него, но ботушите й пропаднаха през крехката кора и се напълниха със сняг.

— Скапана работа! — изруга тя и внезапно й се проясни смисълът на странните обувки. — Не си отивай, Алек! Имаме нужда от теб!

Момчето спря с нежелание.

— Виж какво. Ще ви донеса каквото мога, става ли? Но не бива да казваш на никого, че си ме видял. Ако дойдете да търсите семейството ми, няма да свърши добре. Не си падаме по непознати, а и може да е доста опасно.

— Опасно ли? — попита Дерин. Сигурно бяха някакви престъпници — или нещо по-лошо. Постави ръка върху джоба си и опипа свирката си.

— Смъртно опасно — повтори Алек. — Затова трябва да ми обещаеш да не казваш на никого за мен! Разбрахме ли се?

Стоеше там, вперил зелените си очи върху нейните. Дерин задържа дъха си, опитвайки се да удържи на силата на погледа му. Беше като битката с очи преди юмручен бой и предизвика трепет в стомаха й.

— Обещаваш ли? — настоя отново той.

— Не мога да те пусна, Алек — отвърна тя меко.

— Не можеш… какво?

— Трябва да докладвам за теб на офицерите. Ще искат да ти зададат няколко въпроса.

Той се ококори.

— Ще ме разпитвате?

— Съжалявам, Алек. Но сега е пълно с всякакви опасни хора и е мой дълг да съобщя на офицерския състав. — Повдигна торбичките. — Вие сте някакви контрабандисти или нещо такова, нали?

— Контрабандисти! Не ставай смешен — отвърна Алек. — Ние сме съвсем почтени хора!

— Щом сте толкова почтени — каза Дерин, — защо ми ги редиш тези врели-некипели?

— Просто се опитвах да помогна! И не знам какво е това врели-некипели! — избухна момчето и после каза нещо неприятно на немски. Завъртя се на грамадните си обувки и се скри в мрака.

Дерин извади свирката си от джоба. Леденият метал изгори устните й, докато наду няколко бързи поредици — сигналът за появата нарушители разцепи студения въздух.

Напъха обратно свирката в джоба си и закрачи тромаво след него, без да обръща внимание на снега, който се трупаше в ботушите.

— Чакай, Алек! Никой няма да ти причини болка!

Той не отговори, а продължи да се отдалечава. Дерин обаче чу викове зад гърба си и драскането от ноктите на водородните хрътки по такелажа. Животинките скачаха като зайци щом се чуеше сигнал за нарушител отвън.

— Алек, спри! Само искам да поговорим!

Момчето хвърли поглед през рамо, а очите му се разшириха от ужас при вида на хрътките. Нададе уплашен вик и забави бяг, обръщайки се отново с лице към нея.

Дерин тичаше по-силно и се надяваше да изпревари хрътките. Нямаше смисъл животинките да плашат горкия Алек до смърт.

— Само чакай там! — извика тя. — Няма смисъл да…

Гласът й секна щом видя какво държеше в ръката си Алек — черен пистолет — металът проблясваше на лунна светлина.

— Ти откачи ли? — извика тя, вдишвайки горчивия мирис на водорода. Само една искра от изстрела щеше да възпламени въздуха и да превърна кораба в огромна огнена топка.

— Не се приближавай! — кресна Алек. — И извикай тези… неща!

Дерин спря, поглеждайки към хрътките, които се приближаваха към тях по снега.

— Добре, ще ги повикам. Но не си мисли, че ще ме послушат!

Пистолетът се насочи от нея към хрътките и тя забеляза как Алек стиска зъби.

— Недей! — извика. — Ще ни подпалиш!

Ала той вече надигаше ръка и се прицелваше към най-близкото зверче…

Дерин се хвърли напред, покривайки оръжието с тялото си. Един куршум беше нищо в сравнение с огъня. Сграбчи Алек за раменете и го повлече надолу в снега.

Главата й разтроши кората на снега с пукот, което предизвика звезди пред очите й. Алек се приземи върху нея, а дулото на оръжието се заби със сила в ребрата й. Затвори очи в очакване на експлозия от агония и шум.

Той се бореше да освободи пистолета и тя го придърпа още по-силно към себе си. Ледът проряза бузата й, докато затъваха все по-надълбоко в снега, вплетени в схватка.

— Пусни ме! — извика той.

Дерин отвори очи и се взря право в неговите. Той замръзна за миг, а тя заговори бавно и ясно.

— Не. Стреляй. Въздухът е пълен с водород!

— Не искам да убивам никого. Само се опитвам да се махна оттук!

Отново започна да се боричка, а пистолетът все по-силно се притискаше към ребрата й. Дерин изпъшка. Обви ръка около оръжието и се опита да отклони дулото от себе си.

През снега се донесе ниско ръмжене и една хрътка навря продълговатата си муцуна в лицето на Алек. Той отново се скова, а ужасът източваше цвета от лицето му. Изведнъж се оказа заобиколен от всички животни, а топлият им дъх пускаше пара в мразовитата нощ.

— Няма нищо, зверчета — обади се Дерин със спокоен глас. — Ще се отдръпнете ли, само малко, моля ви? Плашите нашия приятел тук, а не искаме да дръпне скапания спусък, нали?

Най-близката хрътка надигна глава и нададе нисък вой. Дерин дочу викове — хората викаха зверчетата обратно. Около тях се напълни със зелени сенки от фенери, пълни със светлочервеи.

Алек въздъхна, а мускулите му се отпуснаха.

— Пусни пистолета — каза тя. — Моля те?

— Не мога — отвърна той. — Стискаш пръстите ми.

— О… — Дерин осъзна, че ръката й е все още обвита около неговата. — Хубаво, ако те пусна нали няма да ме застреляш?

— Не бъди глупав — отговори той. — Досега да съм те застрелял, ако исках да го направя наистина.

— Глупак ли ме наричаш? Скапан пъзльо! Едва не ни вдигна всички във въздуха! Не знаеш ли как мирише водородът?

— Разбира се, че не — отговори той и я изгледа с гнусливо изражение. — Що за нелеп въпрос е това?

Тя отвърна на погледа му, а после отпусна хватката си. Момчето остави пистолета да падне и се изправи, заставайки предпазливо лице в лице с мъжете около него. Дерин скочи на крака, изтупвайки сняг от летателния си костюм.

— Какво става тук? — дойде един глас от тъмнината. Беше г-н Роланд — старшият на отговорниците по такелажа.

Дерин отдаде чест.

— Кадет Шарп докладва, сър. Бях в безсъзнание след катастрофата, а когато се свестих, това момче беше на място. Даде ми тези торбички — пълни с лекарства, както предполагам. Живее някъде в околността, но не казва къде. Опитах се да го спра за разпит, а той извади оръжие, сър!

Тя коленичи и вдигна пистолета, подавайки го гордо на г-н Роланд.

— Но аз успях да го обезвредя.

— Нищо подобно — промърмори Алек, а после се обърна към г-н Роланд. Изведнъж нервността му се бе изпарила някъде. — Настоявам да ме пуснете!

— Така ли? Веднага ли? — Г-н Роланд изгледа строго Алек, а после насочи поглед към пистолета. — Австрийски е, нали?

Алек кимна.

— Предполагам.

Дерин се вторачи в него. Значи в крайна сметка може би наистина беше Машинист?

— И откъде го имате? — попита г-н Роланд.

Алек въздъхна и кръстоса ръце.

— От Австрия. Всички се държите абсурдно. Дойдох само, за да ви донеса лекарства, а вие се отнасяте към мен като към враг.

Изкрещя последната дума и една от хрътките излая. Алек се сви и погледна ужасѐн надолу.

Г-н Роланд се засмя.

— Е, щом сте тук само, за да помогнете, значи не би трябвало нещо да ви тревожи. Последвайте ме, млади господине. Ще разнищим цялата тази история.

— Ами аз, сър? — попита Дерин. — Аз го залових!

Г-н Роланд я изгледа с онзи поглед, който всички пълноправни офицери пазеха за обикновените кадети — сякаш поглеждат към нещо върху обувката си.

— Ами, защо не занесете торбичките на учените? Вижте дали няма да им свършат някаква работа.

Дерин отвори уста да протестира, но думата „учени“ я подсети за д-р Барлоу. Точно преди удара тя се беше запътила към машинното. А там беше пълно с разни джаджи и резервни части — не беше най-подходящото място, където да се преобръща човек при катастрофа!

— Тъй вярно, сър — отвърна Дерин и се насочи тичешком към кораба.

След като се извини набързо на наполовина спадналия въздушен звяр, тя се хвана за въжетата и се набра нагоре. Ръцете й трепереха и все още бяха слаби, но щеше да й отнеме сума време да заобиколи грамадното животно — затова нагоре и точка по въпроса.

Издърпа се по-нависоко, прогонвайки въпросите, които изникваха в главата й за странното момче.