Скот Уестърфийлд
Левиатан (17)

Седемнадесет

Наземната фрегата стоеше на върха на едно далечно възвишение, а сигналните й флагове плющяха на вятъра.

— Лошо — каза Клоп, сваляйки бинокъла. — Хиляда тона, клас Вотан. Нов експериментален модел. Достатъчно малък, за да се движи с добра скорост, но достатъчно голям, за да ни разпердушини.

Алек взе бинокъла от Клоп и го надигна пред очите си.

Херкулес не беше най-големият наземен съд, който бе виждал, но имаше осем дълги крака, подредени като крайниците на паяк — изглеждаше добре подвижен. Многото пушек предполагаше и мощен двигател.

— Какво прави тук при швейцарската граница? — попита Алек. — Няма ли война?

— Човек би си помислил, че чака нас — обади се граф Волгер.

— Виждате ли онова гарваново гнездо? — посочи Клоп към високата мачта, която се издигаше над оръжейната палуба на фрегатата. Две малки фигурки бяха застанали върху платформата, монтирана на върха. — Такава наблюдателница не е стандартно оборудване за този съд.

— А съгледвачите са с лице насам — към Австрия — добави Бауер. Пилотската кабина беше претъпкана, останалите трима бяха се наредили около Алек като за семеен портрет. — Съмнявам се, че е позициониран тук, за да пази границите ни от инвазия.

— Не, тук са, за да не допуснат ние да напуснем границите — отвърна Алек, сваляйки бинокъла. — Разбрали са, че се насочваме към Швейцария, благодарение на мен.

Граф Волгер надигна рамене.

— А къде другаде бихме отишли?

Алек реши, че е прав. С тази война, която се разпространяваше все повече с всеки изминал ден, Швейцария бе единствената държава, останала неутрална — последно убежище за изгнаниците и бегълците.

И все пак, не беше никак честно да попаднат право в ръцете на тази наземна фрегата. Бяха кръстосвали напред и назад цяла Австрия повече от месец — промъкваха се през горите часове наред всяка вечер. Бяха ги преследвали, обстрелвали, дори нападали с бомби. Бяха прекарали цели дни да крадат части и гориво от земеделски машини и складове за отпадъци, колкото да поддържат Бурехода в движение. И ето най-после се бяха добрали до поне някакъв безопасен проход, само за да установят, че е охраняван от гигантски метален паяк.

Беше сигурно, че Херкулес няма да мръдне скоро оттам. Под двигателите му беше опъната шатра за командването, а до нея чакаше шесткрак товарен самоход за доставка на стоки и нов екипаж.

— Колко далеч от границата сме? — попита Алек.

— Виждате я, сър — отвърна Бауер, сочейки покрай фрегатата. — Онези планини са в Швейцария.

Клоп поклати глава.

— И Марс да беше, пак същото. Да си проправим път до друга планина ще отнеме поне седмица.

— Няма да успеем — каза Алек, потропвайки с пръсти по керосинометъра. Стрелката подскочи до средата — щеше да стигне максимум за няколко дни.

Откакто свърши онази глупост в Лиенц, бе станало сложно да се сдобиват с гориво. Съгледвачи на коне охраняваха пътищата, а в небето патрулираха цепелини — всичко това, защото се бе държал като разглезено момченце.

Но Волгер бе прав поне за едно нещо.

Принц Александър фон Хохенберг не бе забравен.

— Не можем да ги заобиколим — прецени Алек. — Затова ще минем през тях.

Клоп поклати глава.

— Разработен е за сериозни гонки, млади господарю. Големите оръжия са в предните кули — може да стреля, без да се налага да се обръща.

— Не казах, че ще се бием — отговори Алек. Клоп и Волгер се вторачиха в него и той се зачуди какво толкова не схващат. Въздъхна. — Някой от вас беше ли пътувал през нощта със самоход, преди да започне всичко това?

Клоп сви рамене.

— Прекалено е рисковано. По време на Балканските войни всички битки със самоходи се водеха на дневна светлина.

— Именно — отвърна Алек. — Но ние прекосихме цяла Австрия в мрака. Усвоили сме едно умение, което никой дори не смее да опита.

— Вие усвоихте нощното управление — каза Клоп. — Старите ми очи не могат да се справят с това.

— Глупости, Клоп. Вие все още сте много по-добрият пилот.

Мъжът поклати глава.

— На дневна светлина — може би. Но, ако ще пътуваме в тъмното, вие трябва да сте зад руля.

Алек се намръщи. През целия този месец беше предполагал, че старият Клоп му позволява да пилотира заради практиката. Идеята, че е надминал своя стар преподавател по механика, беше обезпокоителна.

— Сигурен ли сте?

— Както никога досега — отвърна Клоп, потупвайки Алек по гърба. — Какво ще кажете, графе? Обучили сме нашия млад Моцарт достатъчно добре за нощно пилотиране. Можем и да го подложим на едно изпитание!

 

 

Запалиха двигателите веднага след залез-слънце.

Последните лъчи все още хвърляха перлени отблясъци върху заснежените върхове в далечината. Но от планините падаха дълги сенки, които потапяха прохода в мрак.

Ръката на Алек се придвижи към лостовете…

Внезапно два лъча от фрегатата пронизаха тъмнината. Плъзнаха се по замръкналата шир — ярки ножове, които разрязваха нощта на парчета.

Ръцете му се дръпнаха от контролното табло.

— Знаят, че сме тук.

— Глупости, млади господарю — каза Клоп. — Разбрали са, че се движим нощем. Но само два прожектора не могат да покрият цялата граница.

Алек се поколеба. От край време се носеха слухове за немските тайни оръжия — подслушвателни устройства или машини, които прозираха през мъгла и мрак чрез радио вълни.

— Ами ако имат нещо повече от светлини?

— Тогава ще импровизираме — усмихна се Клоп.

Алек внимателно наблюдаваше светлините. Не откри някаква схема в движението им през долината. Щеше да е истински късмет да останат под прикритие, а това не беше добро решение. Целият план бе негова идея — всеки провал щеше да е само негова отговорност.

С усилие прогони тази мисъл, припомняйки си любимата на баща му мисъл на поета Гьоте — Безбройни са опасностите на живота, ала сред тях се крие сигурността.

Истинската опасност се криеше тук в Австрия. Ако се опитаха да избегнат каквито и да било рискове, щяха да ги открият рано или късно. Постави отново ръце върху контролните лостове.

— Готови ли сте? — попита.

— Когато решите, Алек. — Граф Волгер се набра нагоре през люка и постави краката си на облегалката на пилотското място. Носовете на ботушите му потупаха Алек по раменете — и по двете едновременно, което беше сигнал да потегли.

Алек стисна контролните лостове и направи първата крачка.

Ботушът на Волгер силно притисна лявото му рамо и Алек насочи самохода на ляво. Беше дразнещо да го направляват така, като кукла на конци, но графът имаше по-добра видимост отгоре.

— Сега по-леко — намеси се Клоп, когато самоходът се наведе напред. Пътят ги водеше по стръмно надолнище към дългата и тясна долина, охранявана от Херкулес. — Малки стъпки.

Алек кимна, а хватът му се стегна, когато самоходът поднесе леко по наклона.

— Пуснете задната котва, Хофман — нареди Клоп по интеркома.

Зад тях се чу тракането на развиваща се котва.

Алек почувства опъването на котвата, докато тя се врязваше в корените и ниската растителност, влачена от самохода като детска играчка.

— Знам, че е неприятно — каза Клоп. — Но така няма да се преобърнем, ако паднем.

— Няма да падна — отвърна Алек, а ръцете му здраво стискаха лостовете. Двигателите бяха на четвърт от мощността си и масивните крака се движеха бавно — сякаш крачеше из гъст сироп.

Луната тъкмо бе започнала да се издига и Алек не виждаше през визьора нищо, освен черна плетеница от клони. Ботушите на Волгер го насочваха наляво и надясно без някаква ясна схема, а краката на самохода се оплитаха в корени и ниски храсти. Беше като да те водят с превръзка на очите и на бос крак, през стая покрита с капани за мишки.

Най-после стигнаха до долината и Клоп вдигна котвата. Алек все още не виждаше нищо, освен промушващите се през визьора клони, които ръсеха листа върху контролното табло. Зачуди се дали не раздвижват короните на дърветата, като риба, която се движи под повърхността на езеро.

Главата му гъмжеше от съмнения. Може би трябваше да изберат някоя ветровита нощ, за да се опитат да реализират този план. Или пък да бяха изчакали някоя дъждовна буря? Или пък мрака на новолунието?

Волгер скочи обратно в кабината, а ботушите му издрънчаха в метала.

— Снижете ни!

Алек посегна към контролното табло, но ръцете на Клоп бяха по-бързи — съскане изпълни кабината, докато самоходът снижаваше металния си корпус сред дърветата.

Само миг по-късно над тях се плъзна заслепяваща светлина.

Прожекторът се задържа за секунди, а после продължи към гората, без да спира мързеливия си обход по дърветата.

— Тръгваме отново — каза Волгер. — Сега ще гледат в друга посока.

— Боя се, че ще е само за момент — отвърна Клоп, а очите му бяха приковани към измервателните устройства.

— Двигателите ни едва работят — обясни Алек. — Ще ни отнеме известно време, за да върнем коленното налягане.

Облегна се назад и протегна пръсти, доволен от кратката почивка. Вече му се беше дощяло фрегатата да ги забележи и да ги подгони. Едно добро препускане щеше да е по-добре от лазенето в мрака на четвърт скорост.

Люкът към долната част се отвори и от него се показа главата на Хофман.

— Извинете ме, господа, но чухте ли това?

Всички се заслушаха за миг, а Алек долови звука от течаща вода под тътена на двигателя.

— Поток? — попита.

Хофман се ухили.

— И то доста шумен, сър. По-шумен от нас, всъщност.

— Отлично — рече Алек и се изправи на седалката. — Да качим на половин скорост, учителю Клоп?

Клоп послуша още един миг, после кимна.

* * *

Не след дълго Буреходът крачеше срещу течението на потока, а шумът от двигателите се смесваше с плясъка на водата. Луната вече бе по-нависоко, а пътят мержелееше пред тях. Волгер все още беше горе, следейки за светлините на фрегатата, но поне вече не стоеше на раменете на Алек.

Пръските от потока бяха ледени — снегът в планините сигурно още се топеше, дори сега през ранния август. Алек се зачуди колко ли време щеше да им се наложи да останат в Алпите. Надяваше се тайнствените приготовления на Волгер да включват колиба с топло огнище.

Започна да става стръмно. Приближаваха се до възвишението, върху което стоеше на стража наземната фрегата. Алек отново намали мощността на двигателите до четвърт скорост и Буреходът отново придоби влудяващо тежката оловна походка. Не се чуваше нищо, освен крясъците на нощните птици, плясъкът от стъпките на грамадните крака и бълбукането на потока.

И тогава един ботуш се удари в облегалката на креслото му с глухо отекване.

— Волгер! Какво пра…

Нещо проблесна в мрака отпред. Алек замръзна, както и самоходът на средата на крачката си. Надникна в тъмнината.

— Да изключа ли двигателите? — прошепна.

— Не! — извика Клоп. — Ако са ни забелязали, ще имаме нужда от мощност.

Волгер висеше наполовина от люка.

— Германци! Пешаци — на стотина метра пред нас. Не са ни видели. Поне не още.

Алек изруга леко, а ръцете му се извиваха върху контролните ръчки. Зачуди се кое можеше да е по-лошо — да те забележат или да стоиш, без да помръдваш, като заек в очакване да удари ястреба. Наведе се по-близо към визьора, прикривайки очите си. Нещо метално проблесна в мрака, а после се чу вик.

— Мисля, че току-що… — започна.

Пръски вода блестяха в бяло на лунна светлина — малък пехотен взвод с крясъци препускаше през потока. Един се подпря на коляно на брега и надигна пушката си.

—… ни забелязаха — довърши Алек, в момента, в който прокънтя пукот. Куршумът се удари някъде по металното тяло на самохода.

— Готови за стрелба! — извика Клоп по интеркома.

— Не! — отсече Алек с ръце над контролното табло.

— Алек е прав — намеси се граф Волгер. — Пушките може и да обострят вниманието на фрегатата, но един оръдеен залп ще изтрие всяко съмнение. Просто минете през тях.

Двигателите се съживиха с рев под него и Алек придвижи лостовете напред. Огромните крака на Бурехода се изпънаха, газейки в плитката вода.

Тръгнаха нагоре по потока, разпръсвайки германци наляво и надясно като оловни войничета. Няколко куршума се отразиха от бронята, докато минаваха, но Алек не нареди да затворят визьора. Видимостта беше по-важна от безопасността.

Повече никакви препъвания, никакви грешки или щяха да ги заловят.

Луната освети дърветата, а водата блестеше на пътя им. Лицето на Алек се разля в усмивка, докато ускоряваше Бурехода до бяг. Нека сега фрегатата да се опита да ги хване.

Никой не можеше да пилотира в мрака като него.