Скот Уестърфийлд
Левиатан (16)

Шестнадесет

Зоологическата градина на Негово Величество беше шумна като горяща торба канарчета. Дерин спря при входа, зашеметена от глъчката — бухания и ревове, и писъци.

От дясно една банда маймунки се бе залепила за решетките на клетката си и виеше към въздуха. След тях имаше едно оградено място, пълно с развълнувани птици — хаос от перушина и шум. Отвъд широк ров нервно пристъпваше слон и разтрисаше земята, запращайки пулсации под ботушите на Дерин.

— Да му се не види — изруга тя леко.

Беше накарала Джаспърт да я заведе до Лондонската зоологическа градина преди пет седмици, още със слизането от влака от Глазгоу. Но по време на онова посещение нямаше такава врява.

Явно Левиатан беше докарал животинките до това състояние.

Дерин се зачуди какво ли говори миризмата на кораба на естествените животни. Че е голям хищник, който идва да ги погълне? Че е някой отдавна изгубен от еволюцията братовчед? Или пък плетеницата от фабрикувани видове ги караше да мислят, че над главите им лети цял остров?

— Вие ли сте моят авиатор? — обади се един глас.

Дерин се обърна и видя една жена, облечена в дълго палто за път и чанта в едната ръка.

— Извинете, госпожо?

— Обещаха да ми изпратят един авиатор — отговори жената. — А вие май носите униформа. Или сте дошли да хвърляте фъстъци на маймуните?

Дерин примигна, а после осъзна, че жената носи черно бомбе.

— Оо… вие сте изследователят?

Жената надигна вежда.

— Виновата. Но да се запознаем — наричайте ме доктор Барлоу.

Дерин се изчерви и леко се поклони.

— Кадет Дилан Шарп на вашите услуги.

— Значи все пак вие сте моят авиатор. Отлично. — Жената протегна чантата си. — Ако бъдете така добричък, аз само ще ида да взема моя придружител.

Дерин пое чантата и отново се поклони.

— Разбира се, госпожо. Извинете за глупостта ми. Просто… никой не ми беше казал, че сте дама.

Доктор Барлоу се засмя.

— Не се безпокойте, младежо. Понякога въпросът подлежи на обсъждане.

С тези думи се обърна и изчезна през вратата на входа, оставяйки Дерин да държи тежката пътна чанта и да се чуди дали не й се привиждат неща. Никога не бе чувала за жена учен преди — или за дипломат-жена, ако става дума. Тя винаги бе смятала, че единствените жени, които се замесваха с външните работи на страната, бяха шпионите.

Но доктор Барлоу не изглеждаше като шпионин. Беше прекалено шумна, за да бъде такава.

— А сега внимавайте, господа — прокънтя гласът й от входа.

От вратата излязоха двама млади учени в бели престилки и носеха дълга кутия помежду си. Мъжете не се представиха на Дерин. Бяха прекалено съсредоточени да правят малки, предпазливи стъпчици, сякаш кутията бе пълна с барут и крехък порцелан. Измежду дъските се подаваха стръкове слама.

Нищо чудно, че Левиатан се приземи насред Лондон — този мистериозен товар беше прекалено крехък, за да се превозва с конска кола.

Дерин пристъпи напред, за да помогне, но се поколеба, когато усети силната горещина, която излизаше от кутията.

— Нещо живо ли има вътре? — попита.

— Това е военна тайна — отвърна единият от двамата млади учени.

Преди Дерин да може да отговори, д-р Барлоу се появи с гръм и трясък от входа, дърпана от най-странното животно фабрикат, което Дерин бе виждала.

Създанието изглеждаше като добре охранено жълто-кафяво куче с дълга муцуна и тигрови райета в задната част. Опъвайки каишката си, животното се опитваше да подуши протегнатата ръка на Дерин. Докато го галеше по главата, зверчето се облегна на силните си задни крака и подскочи на място веднъж.

Дали нямаше следа от кенгуру в жизнената си нишка?

— Таса май ви харесва — обади се д-р Барлоу. — Странно. Обикновено е срамежлив.

— Много е… възторжен — отговори Дерин. — Но за какво може да служи това животно?

— Да служи ли? — Намръщи се д-р Барлоу. — Какво искате да кажете, господин Шарп?

— Ами, не ми прилича на водородна хрътка. Може би е някакъв вид тигъриново куче-пазач?

— О, небеса! — Разсмя се жената. — Таса не е фабрикат и не служи за нищо. Освен че не обичам да пътувам без него.

Дерин отдръпна ръка и отстъпи с една крачка назад.

— Искате да кажете, че зверчето е естествено?

— Той е чудесен здрав тилацин. — Д-р Барлоу протегна ръка да го почеше между подскачащите уши. — Познат още като Тасманийски тигър. Макар да намираме това сравнение със семейство котки леко дразнещо, нали Таса?

Тилацинът се прозя, а дългите му челюсти се разтвориха широко като на алигатор.

Д-р Барлоу сигурно се шегуваше. Създанието никак не приличаше на естествено. А тя го взимаше за домашен любимец? Таса изглеждаше достатъчно тежък, за да измести поне още един курсант без късмет.

Но не беше особено дипломатично да изтъква това и затова Дерин прочисти гърло и каза:

— Може би трябва да се отправяме към полето, госпожо. Корабът скоро ще се приземи.

Д-р Барлоу посочи с жест към един пътнически сандък до входа. Върху него стоеше покрита клетка за птици.

— Бъдете така любезен, господин Шарп.

— Да, госпожо — въздъхна Дерин. Стиснала пътната чанта под едната ръка, тя вдигна клетката с другата. Сандъкът тежеше почти колкото нея самата (още един кадет зад борда), но Дерин успя да надигне единия край и да го повлече след себе си. Четиримата — с Таса тилацина, се насочиха към парка, а учените носеха кутията с бавна стъпка.

Докато се придвижваха към кораба, Дерин си мърмореше под нос. Едно нещо е да отстъпиш койката си на всепризнат учен на тайна мисия, но друго нещо беше някаква глупава животинка на име Таса да заеме нейното място… светът бе напълно изкукал.

 

 

Д-р Барлоу цъкна с език.

— Корабът ви изглежда нещастен.

Левиатан все още беше на петдесет фута от земята, а капитанът го приземяваше с безкрайно внимание. Ресните по фланговете му се вълнуваха, а ято фабрикувани птици се рееха из парка, напуснали гнездата си на кораба, заради нервността му.

Какво ли предизвикваше тази тревожност в огромния звяр? Дерин погледна нагоре, припомняйки си бурята, която почти не сложи край на кариерата й в Силите през първия ден. Но небето бе безоблачно. Може би беше заради зяпачите около полето с ярките им чадъри, въртящи се на слънцето.

— Товарът ми се нуждае от безпроблемно пътешествие, господин Шарп.

— Ще се успокои, когато кацне на земята — отвърна Дерин. По време на една лекция по въздухоплаване, г-н Ригби беше напълнил една винена чаша до горе и дори при най-остри завои от чашата не се разливаше и капка. — Просто въздушните потоци се оплитат тук долу.

Д-р Барлоу кимна.

— Особено насред Лондон.

— Точно тъй, госпожо. Улиците променят посоките на вятъра, а и големите кораби се изнервят, когато кацат върху непознати терени. — Дерин каза това с равен тон, без да споменава кой е виновникът за тази ситуация. — Виждате ли онези малки подобни на тревички парцалчета по страните на кораба? Казват се ресни и ми се струва, че треперят.

— Знам какво представляват ресните, господин Шарп — каза дамата-учен. — Всъщност аз самата изфабрикувах точно тези видове.

Дерин примигна и се почувства като идиотка. Да поучава един от създателите на Левиатан за въздушните потоци!

Тилацинът отново заподскача щастливо на задните си крака, а кафявите му очи следяха всичко, което се случваше наоколо. Два слоньовъра чакаха под кораба, вързани за транспортен вагон и бронирана кола. Полицаите едва удържаха тълпата от спектакъла.

Без мачта за акостиране в парка, от Левиатан се простираха въжета във всички посоки. Дерин се намръщи, когато забеляза, че някои от хората, които ги държаха, не носеха униформа на въздушните сили. Забеляза и неколцина полицаи и дори един отбор играчи на крикет, чиято игра в парка бе прекъсната.

— Фицрой сигурно е изтрещял — измърмори тя.

— Какъв е проблемът, господин Шарп? — попита доктор Барлоу.

— Онези мъже на въжетата, госпожо. Ако се надигне внезапна буря, няма да се сетят да ги пуснат — и то бързо, и ще ги отвее в небето…

— Където в крайна сметка ще се пуснат — довърши доктор Барлоу.

— Точно тъй. Един по-силен порив може да издигне Левиатан със сто фута в секунда. — Това бе едно от първите неща, на които обучаваха наземните екипажи: „Не се дръжте“. Дърветата се развълнуваха над главите им и това накара Дерин да настръхне.

— Какво предлагате да направим, господин Шарп?

Дерин се намръщи, замислена дали офицерите на кораба бяха наясно с това, което се случваше. Повечето необучени хора бяха откъм кърмата и не се виждаха от капитанския мостик.

— Ами, ако успеем да предупредим капитана, ще знае да се спусне по-бързо или да отреже въжетата, ако удари буря.

Огледа полето, търсейки Фицрой или някой, който да отговаря за ситуацията. Но паркът беше в пълен хаос, а главният инспектор не се виждаше никъде.

— Може би Клементин ще ни помогне — обади се д-р Барлоу.

— Кой?

Д-р Барлоу подаде каишката на Таса на Дерин и посегна към клетката. Отгърна ленената покривка и бръкна, изваждайки отвътре една птица със сиви пера и разкошен червен пискюл на опашката.

— Добро утро, доктор Барлоу — изкряка птицата.

— Добро утро, съкровище, — отвърна докторката. После изрече бавно и ясно: — Капитан Хобс, поздрави от доктор Барлоу. Имам съобщение за вас от господин Шарп — изглежда на въжетата има неколцина необучени мъже. — Погледна към Дерин и вдигна рамене. — И… очаквам с нетърпение да се срещнем, уважаеми господине. Край на съобщението.

Притисна птицата по-близо към гърдите си и после я отблъсна към кораба.

Докато животинката се издигаше все по-нагоре и все по-надалеч, Дерин промърмори:

— Какво беше сега това?

— Вестоносен папагал — отвърна доктор Барлоу. — На основата на Африканския сив папагал жако от Конго. Обучихме го специално за това пътешествие. Може да разпознава униформите на екипажа и маркировките на гондолите, като истински гущер от Силите.

— Обучили ли сте го, госпожо? — намръщи се Дерин. — Но аз мислех, че тази история с Константинопол е изникнала съвсем внезапно.

— Действително, нещата се развиват по-бързо от очакваното. — Доктор Барлоу положи ръка на мистериозната кутия. — Но някои от нас планират тази мисия от години.

Дерин хвърли още един предпазлив поглед на кутията, а после се обърна да наблюдава папагала. Той се промушваше измежду въжетата и предпазните върви, право към отворените прозорци на мостика.

— Това е брилянтно, госпожо. Същински летящ вестоносен гущер!

— Да, притежават някои общи жизнени нишки — отвърна д-р Барлоу. — Всъщност някои от нас смятаме, че тези птици споделят общи прародители с древните гущери… — Гласът й заглъхна, докато резервоарите на Левиатан олекваха със струи баласт.

Корабът се надигна леко, разхвърляйки мъжете на въжетата по земята в неравностойна битка срещу кораба.

— Да му се не види! — изруга Дерин. — Защо се издига?

— О — рече д-р Барлоу, гледайки надолу. — Надявам се това да беше Клементин.

Дерин проследи погледа й до клетката. Друга сива човка се подаваше оттам, дъвчейки решетките.

— Два ли са?

Дамата кимна.

— Уинстън обикновено изопачава нещата, но не мога да ги различа един от друг. Голяма мъка е.

Дерин преглътна, наблюдавайки как баластната вода вали върху главите на наземния екипаж. Красиво проблясваше на слънце, но Дерин знаеше откъде идва баластът — право от стомашния канал, екскременти и всичко останало.

Цивилните сред тях решиха, че нещо се е объркало. Една групичка мъже в бели екипи за крикет пуснаха своите въжета и покриха глави с ръце, отдръпвайки се от неочаквания дъжд миризлива вода. Корабът се издигна по-високо, когато тежестта им се отдели от въжетата, но Дерин забеляза, че водородните хрътки върху горната част на съда се въртяха изнервено. Капитанът изпускаше и газ.

Корабът застана стабилно във въздуха.

Последва още един дъжд от баласт, по-силен от предния. Истинските членове на наземния екипаж, които неведнъж бяха усещали отпадните води на звяра върху главите си, останаха на пост. Но само след няколко мига всички необучени мъже изоставиха своите въжета.

— Много е хитър този ваш капитан — каза д-р Барлоу.

— Малко тор винаги може да изчисти нещата! — зарадва се Дерин, а после добави: — Образно казано, госпожо.

Доктор Барлоу се разсмя.

— Действително. За мен ще е удоволствие да пътувам с вас, господин Шарп.

— Благодаря, госпожо — Дерин погледна към огромната купчина багаж на дамата-учен. — Може би бихте могли да го споменете на старшия. Разбирате ли, корабът сега е малко претоварен.

— Ще го направя — отвърна жената, поемайки обратно каишката на зверчето си. — Бихме се радвали на свой собствен стюард, нали, Таса?

— Амиии, всъщност аз нямах предвид точно… — започна да пелтечи Дерин, опитвайки се да обясни, че и курсантите са на практика офицери. И със сигурност не стюарди.

Но д-р Барлоу вече водеше своя тилацин към кораба, заобиколена от останалите учени и мистериозната им кутия.

Дерин въздъхна. Поне беше заслужила мястото си на борда на Левиатан. А след тази бъркотия с въжетата, онзи глупак Фицрой щеше да си получи най-после заслуженото. Никак не беше зле за един ден работа.

Но, разбира се, сега имаше нова тревога.

Като друга жена, доктор Барлоу можеше да забележи някои странности, които останалите от екипажа не забелязваха. А и беше умна глава, с цялата тази наука, която криеше под бомбето. Ако някой можеше да узнае малката тайна на Дерин, то това беше дамата-учен.

— Страхотно — измърмори Дерин, докато хващаше тежкия сандък и после побърза към кораба.