Скот Уестърфийлд
Левиатан (14)

Четиринадесет

С усилие газеха през реката, керосинът се плискаше при всяка крачка, а изпаренията изгаряха дробовете на Алек. Всеки от тримата носеше по две тежки туби и затова обратният път до Бурехода вече им се струваше много по-дълъг, отколкото разходката до града сутринта.

И все пак, „благодарение“ на Алек, се бяха лишили от повечето неща, които им трябваха.

— Колко дълго ще издържим без части, Клоп? — попита той.

— Докато някой не ни уцели със снаряд, млади господарю.

— Имате предвид, докато не се счупи нещо — намеси се Волгер.

Клоп повдигна рамене.

— Циклопът Буреход е предвиден да бъде част от армия. Ние нямаме снабдителен влак, нямаме танкери, нямаме ремонтен екип.

— Щяхме да сме по-добре на коне — промърмори Волгер. Алек прехвърли тежестта на хватката си, а миризмата на керосин се смеси с тази на пушените наденички, увити около врата му. Джобовете му бяха натъпкани с вестници и пресни плодове. Почувства се като скитник, който носи в себе си всичките си вещи.

— Учителю Клоп? — попита. — Защо да не вземем онова, от което имаме нужда сега, докато Буреходът все още е в бойна активност?

— И да си навлечем цяла армия по петите ли? — попита Волгер.

— Те вече знаят къде сме — отвърна Алек. — Благодарение на моята…

— Чуйте! — изсъска Волгер.

Алек спря… Не чуваше нищо, освен плискането на горивото в тубите. Затвори очи. На ръба на възприятията си усети нисък тътен. Тропот на копита.

— Прикрийте се! — викна Волгер.

Пръснаха се по двата бряга на рекичката към гъстите храсталаци. Алек приклекна, а сърцето му биеше бясно.

С приближаването на конския тропот, към него се присъедини и лаят на ловни кучета.

Алек преглътна — беше безсмислено да се крият. Въпреки че хрътките не ги бяха душили предварително, наденичките и керосинът биха предизвикали любопитството на всяко куче.

Волгер извади пистолета си.

— Алек, вие сте най-бърз. Бягайте право към самохода. Клоп и аз ще останем тук.

— Но това са поне дванадесет коня!

— Не са чак толкова много за един самоход. Побързайте, Ваше височество!

Алек кимна и захвърли наденичките. Хукна през плитчината, докато краката му се пързаляха по хлъзгавите камъни. Кучетата нямаше да могат да го проследят през рекичката, а противоположният бряг бе по-равен и нямаше храсти.

Докато тичаше, тропотът на конете и лаят на кучетата се чуваше все по-близо. Прогърмя пистолетен изстрел, а после се чуха викове и цвилене.

Последваха още изстрели — пушечни гърмежи. Освен че бяха по-малобройни, Клоп и Волгер разполагаха и с по-малко оръжия. Хубавото беше, че конниците спряха за битка, вместо да преследват него. Все пак обикновените войници нямаха представа кой е той. Може би нямаше да се занимават с малко момче във фермерски дрехи.

Алек продължи да бяга, без да се обръща назад, като се опитваше да изгони от мислите си представата за това как го пронизват куршуми.

Рекичката се виеше измежду фермите, а от двете й страни имаше висока трева. Виждаше само групичката дървета, където бе скрит самоходът — на половин километър от него. Наведе глава и побягна още по-бързо, съсредоточен само в ботушите си и камъните покрай брега.

На половината път към дърветата до ушите му достигна ужасяващ звук — тропот от копитата на кон, който го настигаше. Алек се осмели да погледне назад и видя конник от другата страна на рекичката, който яздеше с все сила. Ремъкът на карабината му бе увит около едната ръка.

Беше готов за стрелба…

Алек се обърна в другата посока и започна да лази по речния бряг. Ръжта в полето беше израснала в почти човешки ръст — достатъчно висока, за да го скрие.

Прогърмя изстрел — на метър в дясно изригна фонтан от пръст.

Той се гмурна в ръжта, бягайки надалеч от рекичката на ръце и колене.

Карабината отново гръмна и един куршум прониза въздуха точно покрай ухото на Алек. Инстинктите му крещяха да продължи да бяга още навътре, но конникът щеше да види как се движи високата трева. Замря там, докъдето беше стигнал, дишайки тежко.

— Нарочно не уцелих! — извика един глас.

Алек остана да лежи на място, докато се опитваше да успокои дишането си.

— Виж какво, ти си само едно момче — продължи гласът. — Каквото и да са сторили онези двамата, сигурен съм, че капитанът ще е по-снизходителен към теб.

Алек чу как конят влиза във водата, без да бърза.

Започна да лази още по-навътре в ръжта, внимавайки да не разбутва стъблата. Сърцето му биеше силно, а потта се стичаше в очите му. Никога до момента не бе участвал в подобна битка — извън металния корпус на Бурехода. Волгер не му бе позволил да носи оръжие в града, дори и нож.

Първата му схватка и той бе невъоръжен.

— Хайде, момче. Не ми губи времето или лично ще те напердаша!

Алек спря, осъзнавайки предимството, което имаше — този млад войник не знаеше кого преследва. Очакваше някой обикновен селянин, не благородник, обучаван да воюва от десетгодишната си възраст.

Човекът едва ли очакваше отпор.

Конят вече се движеше из ръжта; Алек чуваше как хълбоците му разделяха дългите стъбла. Високата, кичозна украса от пера върху шлема на конника се появи пред погледа му и Алек залегна още по-ниско. Мъжът явно се беше изправил, стъпил върху стремената, за да може да огледа тревата.

Алек се намираше от лявата страна на коня, където висеше и сабята на войника. Не беше като пушката, но все пак беше по-добре от нищо.

— Не ми губи времето, хлапе. Покажи се!

Алек гледаше украсата върху шлема, осъзнавайки, че извивката на дългите й пера издаваше посоката, към която гледа. Застанал така, едва ли беше особено стабилен.

Алек пролази по-близо, все така ниско към земята, в очакване на подходящия момент…

— Предупреждавам те, момче. Каквото и да си откраднал, не си струва да получиш куршум за него!

Конят се приближаваше все повече и най-после главата на ездача се обърна в другата посока. Алек се надигна от земята и изтича няколко крачки, метна се върху мъжа, сграбчи лявата му ръка и силно я издърпа. Конникът изруга, тогава карабината му стреля във въздуха. Шумът изплаши коня, той хукна напред през ръжената нива, вдигайки краката на Алек във въздуха. Алек се държеше за лакътя на мъжа с едната си ръка, а с другата се опитваше да извади сабята, която се мяташе силно в ножницата си.

Конникът се извиваше, докато се опитваше да се задържи върху стремената. Лактите му се забиваха в лицето на Алек като чукове. Той усети вкуса на кръв, но игнорира болката, а пръстите му продължаваха да тършуват.

— Ще те убия, момче! — викна мъжът, едната му ръка усука поводите на коня, а другата се опитваше да стовари приклада на пушката върху главата на Алек.

Най-после ръката на Александър успя да хване дръжката на сабята. Пусна конника и падна на земята, а стоманата иззвъня, докато я изтегляше от ножницата. Приземи се до мятащия се все още кон и се завъртя на един крак, шляпвайки гърба на коня с плоската част на меча.

Животното се изправи на задни крака, а конникът извика, когато най-после се отдели от седлото. Карабината излетя от ръцете му към високата трева и той се стовари на земята с тежко тупване.

Алек си разсече път през ръжта, докато не застана до падналия конник. Насочи върха на сабята към гърлото на мъжа.

— Предайте се, господине.

Мъжът не отговори.

Очите му бяха полуотворени, а лицето — бледо. Не беше много по-голям от Алек, брадицата му — рехава, разперените ръце — слабички. А изражението на лицето толкова застинало…

Алек отстъпи назад.

— Ранен ли сте, господине?

Нещо голямо и топло го побута нежно изотзад — конят, внезапно успокоен. Муцуната, притисната към тила на Алек, изпрати студени тръпки по гръбнака му.

Мъжът не отвърна.

В далечината се раздадоха изстрели. Волгер и Клоп се нуждаеха от помощта му сега. Алек обърна гръб на падналия конник и се издърпа върху седлото. Юздите бяха заплетени и усукани, а конят под него беше нестабилен.

Алек се наведе и прошепна в ухото му.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде добре.

Смушка с токове хълбоците му и конят започна да се движи, изоставяйки досегашния си ездач да лежи в тревата.

 

 

Двигателите на Бурехода вече боботеха.

Конят не се поколеба, когато Алек го насочи между двата огромни стоманени крака. Явно животното беше обучено да стои редом със самоходни машини — все пак беше австрийски кон.

А Алек току-що бе убил австрийски войник.

Насила изтласка мисълта и се хвана за висящата стълба, прогонвайки коня с вик и с ритник.

Бауер го посрещна при отвора.

— Чухме изстрели и запалихме, сър.

— Отлично — отвърна Алек. — Трябва да заредим и оръдието. Волгер и Клоп са на километър оттук, удържат цял конен взвод.

— Веднага, сър. — Бауер му предложи ръка и го издърпа вътре.

Докато Алек се изкачваше през корема на самохода към пилотската кабина, в далечината прозвучаха още изстрели. Поне битката не беше приключила още.

— Имате ли нужда от помощ, сър? — попита Хофман. Беше се подал наполовина през люка с разтревожена физиономия върху брадясалото лице.

Алек се взираше в лостовете за управление и осъзна, че никога не беше пилотирал без присъствието на учителя Клоп до себе си. И ето го сега, готов да встъпи в битка.

— Никога не си пилотирал, нали? — попита Алек.

Хофман поклати глава.

— Аз съм обикновен инженер, сър.

— Е, добре, тогава ще си по-полезен долу при Бауер за зареждането на оръдието. Дръжте се здраво — и двамата.

Хофман се усмихна и отдаде чест.

— Ще се справите отлично, сър.

Алек кимна и се обърна към контролното табло, докато люкът се затваряше. Протегна ръце.

Стъпка по стъпка, бе казвал винаги Клоп.

Алек избута лостовете напред… Самоходът се надигна, а вентилите започнаха да съскат. Единият огромен крак се придвижи напред в рекичката, запращайки пелена от ситни капки във въздуха. Алек направи още една крачка, ускорявайки темпото на машината.

Но всички измервателни уреди за мощност проблясваха в зелено — двигателите не бяха загрели.

След няколко крачки Буреходът вече бе изкатерил речния бряг, до нивото на земята. Алек подаде още сила на горивните инжектори, а двигателите ревяха.

Стрелките в уредите за мощност започнаха да се надигат.

Насочи машината напред, увеличавайки разкрача на всяка следваща стъпка. Браздите започнаха да профучават под машината, а звукът от разкъсвана ръж надделяваше над двигателите. Усети момента, в който самоходът се впусна в бяг, а машината се озоваваше във въздуха между стъпките.

При всяко издигане, Алек успяваше да види конния взвод пред него. Бяха се разпръснали в ръжта, във формация за претърсване.

Алек се усмихна. Клоп и Волгер също се бяха шмугнали във високата трева — затова бяха удържали положението толкова дълго.

Няколко глави се обърнаха и конниците препуснаха към новата заплаха.

Интеркомът изпука.

— Готови за стрелба.

— Целете се над главите им, Бауер. Това са австрийци, а и Клоп и Волгер са някъде из тревата.

— Тогава предупредителен изстрел, сър.

Няколко карабини изпукаха и Алек чу как един куршум се удари в метала някъде наблизо. Осъзна, че визьорът е широко отворен и няма кой да завърти ръчките и да го затвори.

Младият ездач, когото беше убил, не го беше уцелил нарочно. Но тези мъже се целеха да убиват.

Промени крачката на самохода, насочвайки краката настрани, така че машината започна да се движи на зигзаг от ляво на дясно.

Бягаща змия, така наричаше Клоп този прийом — да си проправяш пътя като змия през тревата.

Ала усещането в машината не бе толкова елегантно, колкото звучеше.

Оръдието изгърмя под него, а после във въздуха зад конниците изригна колона от пръст и дим. По тревата преминаха разширяващи се кръгове, като след камък във водата на езеро и два от конете паднаха странично, захвърляйки ездачите си.

Секунда по-късно, вълна от кал и сила удари Алек през отворения визьор и ръцете му се изплъзнаха от контролните ръчки. Самоходът се килна на една страна, засилвайки се към рекичката. Алек хвана лостовете, извивайки ги с все сила и Буреходът успя да се изправи, със залитане, но все пак на крака.

Конниците се бяха събрали в подреден строй, готови да се оттеглят. Но Алек забеляза, че се колебаят, чудейки се дали самоходът не е загубил контрол. Като се клатушкаше така, отстрани сигурно имаше жалкия вид на пиян петел. Усъмни се, че Бауер ще успее да презареди оръдието, ако не успееше да накара машината да стъпи здраво на краката си.

Отново се чуха изстрели и нещо профуча покрай ушите на Алек — един куршум рикошираше от стените на кабината. Нямаше смисъл да спира — това го правеше по-добра мишена, затова Алек се наведе ниско над контролното табло и се запъти уверено към конния взвод.

Конниците се поколебаха още за миг, а после обърнаха конете и се впуснаха в галоп към рекичката, решени да не изправят плът срещу метал.

— Сър! Това е господин Клоп! — донесе се гласът на Бауер от интеркома. — Стои точно пред нас.

Алек издърпа обратно лостовете, както го беше направил и на предния ден — и отново десният крак на самохода се стовари прекалено силно, така че машината понечи да се прекатурва.

Но този път той знаеше какво да прави. Извъртя самохода странично, изпъвайки единия стоманен крак. През визьора избухна облак прахоляк, а ушите му се изпълниха със звука на обтегнати до максимум механизми и разкъсана трева.

Алек почувства как машината отново си връща равновесието, а инерцията от засилването се поема от спирачната челюст.

Докато самоходът заставаше на място, Алек чу как люкът в долната част се отваря. Последваха викове и дрънченето от спускането на верижната стълба. Чий беше този глас? На Клоп? На Волгер?

Искаше да надникне през люка на кабината, но остана на таблото. Прахолякът пред него вече се утаяваше и той забеляза леко раздвижване в далечината — проблясването на шлемове и шпори. Помисли си, че може би трябва да пусне един предупредителен изстрел във въздуха, само да ги задържи надалеч.

— Млади господарю!

Алек се завъртя в пилотското кресло.

— Клоп! Вие сте добре!

— Достатъчно добре. — Мъжът се издърпа в кабината. Дрехите му бяха разкъсани и в кръв.

— Уцелиха ли ви?

— Не мен. Волгер. — Клоп се стовари върху командното кресло, дишайки тежко. — Рамото му… Хофман го преглежда долу. Но трябва да потегляме, млади господарю. Ще дойдат още от тях.

Алек кимна.

— Накъде?

— Първо обратно към реката. Керосинът все още е там.

— Да. Разбира се. — Прахолякът се разсейваше от визьора и Алек отново постави треперещи ръце върху лостовете. Осъзна, че се бе надявал Клоп да поеме управлението, но мъжът все още не можеше да си поеме въздух, а лицето му бе яркочервено.

— Не се тревожете, Алек. Справихте се добре.

Алек преглътна, принуждавайки ръцете си да задвижат Бурехода.

— Едва не го разбих за пореден път.

— Именно — едва. — Засмя се Клоп. — Спомняте ли си като ви казах, че всеки пада при първия опит за бяг?

Алек кривеше лице, докато правеше гигантска крачка върху речния бряг.

— Трудно ще ми е да забравя.

— Е, всички падат и втория път, когато бягат, млади господарю! — Смехът на Клоп премина в кашляне, после той се изхрачи и прочисти гърло. — С изключение на вас, изглежда. Късметлии сме, задето сте такъв Моцарт по отношение на лостовете за управление.

Алек продължи да гледа напред, без да отвръща. Не се чувстваше горд, след като беше оставил онзи конник да лежи ранен в тревата. Мъжът бе войник, който служеше на империята. Едва ли би могъл да разбере цялата тази политика, която се вихреше около Алек по-добре от онези обикновени хорица в Лиенц.

И все пак той бе загубил живота си.

Алек почувства как се разделя на двама души, както ставаше, когато бе сам на стража — едната част се сриваше от отчаяние в малкото си скривалище. Примигна, за да отстрани потта, която влизаше в очите му и започна да оглежда брега за безценните туби с керосин, с надеждата, че Бауер наблюдава за конници и че оръдието е заредено отново.