Скот Уестърфийлд
Левиатан (12)

Дванадесет

Докато Дерин и Нюкърк се приближаваха към носа, прилепите ставаха все по-шумни, а цвърченето им за ехо-локализация звучеше като хала върху ламаринен покрив.

Останалите курсанти вече почти ги бяха настигнали, с г-н Ригби сред тях, а той ги подканваше да побързат. Храненето на прилепите трябваше да се случи точно навреме за атаката с флашети.

Внезапно от тъмата се понесе един пищящ безпорядък — цяло гнездо артилерийски ястреби политна във въздуха, а самолетните мрежи заблестяха в мрака. Нюкърк извика изплашено и краката му се оплетоха. Затъркаля се по склона на фланга, а гумените му подметки скърцаха по мембраната. Накрая спря.

Дерин пусна торбата си и хукна след него.

— Да му се не види! — викаше Нюкърк, а вратовръзката му стоеше още по-криво от обикновено. — Тези безбожни птици ни атакуваха!

— Нищо подобно — каза Дерин и му предложи ръка.

— Трудно се държите на краката си, така ли, господа? — викна към тях г-н Ригби, надничайки от гръбнака. — Може би ще ви е нужна малко светлина.

Извади командната свирка и изсвири няколко ноти — високо и рязко. Звукът отекна през мембраната и светлочервеите се събудиха под краката им. Задвижиха се точно под кожата на звяра, отделяйки достатъчно бледа зеленикава светлина, че екипажът да може да вижда под краката си, но не и прекалено, че да може вражески кораб да забележи Левиатан в небето.

Все пак, бойните учения трябваше да се провеждат на тъмно. Нуждата от буболечките, които да ти светят, само за да ходиш, беше малко смущаваща.

Нюкърк погледна надолу, потрепервайки леко.

— Не ми харесват и тия зверчета.

— Ти не харесваш никои зверчета — отвърна Дерин.

— Тъй де, ама тези лазещите са ми най-гадни.

Дерин и Нюкърк се изкатериха обратно горе и сега бяха зад останалите курсанти. Но носът вече се виждаше, а прилепите бяха накацали по него като железни парченца, налепени по магнит. Пищенето се носеше от всички посоки.

— Звучи като да са гладни, господа — предупреди ги г-н Ригби. — Гледайте да не отхапят и някое парче от вас самите!

Нюкърк се попритесни, а Дерин го сръга с лакът.

— Не бъди глупав. Флашетните прилепи ядат само насекоми и плодове.

— Тъй, тъй, и метални шипове — измърмори. — Това си е яко неестествено.

— Ами така са проектирани, Нюкърк — извика г-н Ригби. Въпреки че не беше позволено фабрикуването на човешки жизнени нишки, курсантите бяха на мнение, че ушите на старшия бяха фабрикувани. Успяваше да чуе несвързан шепот при сила на урагана 10.

Прилепите ставаха все по-шумни при вида на торбите с храна и се боричкаха да заемат по-добра позиция по наклонената полусфера на носа. Курсантите закрепиха предпазните си въжета едно за друго и се пръснаха по издутата повърхност на кораба с приготвените торби.

— Да започваме, господа — извика г-н Ригби. — Хвърляйте с всичка сила и разпръсвайте храната възможно най-много!

Дерин отвори своята торба и пъхна вътре ръка. Пръстите й стиснаха шепа сушени смокини, всяка от които имаше по една метална стреличка-флашетка в средата. Докато ги хвърляше, във въздуха се надигна цяла вълна прилепи, а крилете им плющяха, докато се биеха за храната.

— Не ми харесват тези птици — мърмореше Нюкърк.

— Не са птици, пъзльо — отвърна Дерин.

— Ми какво друго да са?

Дерин изстена.

— Прилепите са млекопитаещи. Като конете или като теб и мен.

— Летящи млекопитаещи! — Нюкърк поклати глава. — Какво ли още ще вземат да измислят тези учените?

Дерин завъртя очи и подхвърли поредната шепа храна. Нюкърк имаше навика да спи по време на лекциите по натурфилософия.

И все пак, тя трябваше да признае, че беше адски странно да гледа как прилепите поглъщат ужасните метални стрелички. Което обаче, като че не им причиняваше болка.

— Уверете се, че всички са получили храна! — викна г-н Ригби.

— Аха, то е както, когато хранех патиците, като бях малък — промърмори Дерин. — Никога не успяваш да дадеш и трошичка на дребосъците.

Подхвърли по-силно, но без значение накъде падаха смокините, най-силните животинки винаги успяваха да ги докопат. Оцеляването на най-силните беше нещо, което учените не можеха да премахнат от създанията, които фабрикуваха.

— Достатъчно! — кресна най-накрая г-н Ригби. — Преялите прилепи не са ни от полза! — обърна се с лице към курсантите. — А сега имам малка изненада за вас, дръвници. Някой да възразява да остане на дорсала?

Курсантите извикаха някакво приветствие. Обикновено слизаха до палубите за бойните учения. Но нямаше нищо по-добро от това да наблюдаваш флашетните атаки от върха.

КНВ Горгона беше вече в обсега им, издърпвайки кораба-мишена. Той представляваше остаряваща шхуна, която не беше осветена, но белите й платна се развяваха над тъмното море. Горгоната я освободи и се отдалечи на безопасно разстояние от цяла миля. После запрати нагоре сигнална ракета, за да покаже, че е готова за началото.

— Освободете ми пътя, младежи — донесе се един глас иззад тях. Беше д-р Бъск — хирург и главен научен изследовател на Левиатан. В ръка държеше пистолет със сгъстен въздух — единственото оръжие, позволено на хората да носят на кораб с водородно дишане. Проправи си път измежду прилепите, докато черните им форми се разбягваха надалеч от ботушите му.

— Хайде! — Дерин сграбчи Нюкърк за ръката и хукна по наклона на фланга за по-добра гледка.

— Опитайте се да не падате, господа — подвикна г-н Ригби.

Дерин не му обърна внимание, стигайки долу чак до такелажа. Задачата на старшия беше да се грижи за кадетите, но Ригби май си въобразяваше, че им е майка.

Един вестоносен гущер профуча покрай Дерин и застана пред главния изследовател.

— Може да започнете атаката си, доктор Бъск — рече с гласа на капитана.

Бъск кимна, както обикновено правеха хората пред вестоносците гущери, което бе абсолютно безсмислено, и надигна оръжието.

Дерин промуши лакът през напречните въжета.

— Покрийте си ушите, господин Нюкърк.

— Да, слушам, сър!

Пистолетът прогърмя с грохот — мембраната около Дерин се разтресе, и изплашените прилепи се надигнаха във въздуха като огромна черна пелена, вееща се на вятъра. Завихриха се лудо — буря от крила и светнали очи. Нюкърк се сви от страх до нея, придърпвайки се по-близо до фланга.

— Не бъди пъзльо — каза му тя. — Още не са готови да пуснат стрелите.

— Ами, дано да не са!

Миг по-късно под основната палуба се включи прожектор, чийто лъч пронизваше мрака. Прилепите се втурнаха право към светлината, накъдето като компас ги водеха втъканите в телата им нишки от молец и комар.

Светлината на прожектора се изпълни с форми на малките им размахващи криле — като лъч светлина, в който играят снопове прах. После лъчът започна да се движи наляво и надясно, а ордата прилепи го следваше вярно през небето. Успяваха да запълнят цялата му дължина, все по-близо и по-близо до мишената, чиито платна белееха над вълните.

Преместването на светлината от прожектора беше с точно изчислено време, довеждайки гъмжилото прилепи директно над шхуната…

… и внезапно светлината придоби кърваво червен цвят.

Дерин чу писъците на прилепите — звукът стигаше до ушите й, въпреки шума на двигателите и бойните викове на екипажа на Левиатан. Флашетните прилепи се бояха до смърт от червения цвят — караше ги да се изпускат от ужас.

С падането на стрелите, прилепите започнаха да се разпръсват — оформиха се в дузина по-малки облаци и се прибираха обратно в гнездата си на борда на Левиатан. Същевременно светлината от прожектора се спусна към мишената.

Стреличките все още падаха. Бяха хиляди, проблясваха като метален дъжд на фона на яркочервената светлина и разкъсваха платната на шхуната на парченца. Дори от това разстояние Дерин можеше да види как дървото на палубата се разпада на трески, а мачтите се накланят докато стрелите разцепват щаговете и вантите им.

— Ха! — извика Нюкърк. — Няколко такива ще им дадат на германците някой и друг урок!

Дерин се намръщи, представяйки си за момент, че на този кораб има екипаж. Картината не бе особено приятна. Дори брониран съд би загубил палубните си оръдия и сигналните флагчета, а една наземна армия щеше да е лесна плячка за падащите стрелички.

— Затова ли се записа? — попита тя. — Защото мразиш германците повече от фабрикатите?

— Не — отвърна той. — Силите бяха идея на мама.

— Ама тя не е ли маймунска лудитка?

— Аха, смята, че фабрикатите са безбожни създания. Но била чула, че по време на война небето било най-безопасното място. — Посочи към разбития кораб. — Не е толкова опасно колкото там долу.

— Няма съмнение в това — рече Дерин, потупвайки бучащата кожа на въздушния звяр. — Ей, я виж… е сега вече ще видим шоу!

Корабчето-кракен се беше заело със своите задачи.

От Горгоната се появиха две прожекторни светлини, премигвайки със сигнални цветове, докато се носеха по водата, призовавайки своя звяр. Когато светлините достигнаха шхуната, се озариха до ярко бяло, осветявайки всичко, което й бяха причинили прилепите на Левиатан. От платната не бе останало почти нищо, а такелажът приличаше на плетеница от сдъвкани и изплюти връзки за обувки. Палубата бе покрита с трески и бляскави стрели.

— Да му се не види! — извика Нюкърк. — Само виж какво сме…

Гласът му заглъхна щом първият крайник на звяра се надигна от водата.

Огромното пипало изплющя във въздуха, пускайки пелена от морска вода, ливнала като дъжд по цялата му дължина. Кракенът на Кралската флота бе поредният фабрикат на Хъксли, както бе чела Дерин, съставен от жизнените нишки на октопод и гигантска сепия. Крайникът се разви като огромен, бавен камшик на светлината на прожекторите.

Без да бърза, пипалото се уви около шхуната, а вендузите му плътно се впиха в корпуса. Тогава към него се присъедини още един крайник и се зае с другия край на кораба. Съдът се пречупи между двете пипала, а ужасният звук на разцепващо се дърво стигна до ушите на Дерин, отразявайки се от черната вода на морето.

Изпод водата се появиха още пипала и се увиха около кораба. Най-после се подаде и главата на кракена — едно огромно око се взря в Левиатан миг преди да потъне отново под вълните, в смъртоносна прегръдка с шхуната.

Скоро по повърхността на морето не се виждаше нищо, освен няколко плавея. Оръдията на Горгоната разцепиха въздуха с приветствен салют.

— Хмм — обади се Нюкърк. — Предполагам, че това е начинът на морската флота да има последната дума. Скапаняци.

— Не бих казал, че някой на шхуната би бил впечатлен особено от кракена — каза Дерин. — Едва ли боли особено да те убиват за втори път.

— Тъй де, ама ние бяхме тези, дето нанесоха съкрушителните удари. Адски добри — такива сме ние!

Първите прилепи вече се носеха към къщи, което означаваше, че бе време за курсантите да се спуснат долу за още храна. Дерин изпъна уморените си мускули. Не искаше да се подхлъзне и да се озове долу при кракена. Зверчето сигурно не бе особено доволно, че закуската му не съдържаше вкусни моряци, а Дерин някак си нямаше желание да подобрява настроението му.

Всъщност гледката от флашетната атака я беше разтърсила. Може би Нюкърк с нетърпение очакваше някоя битка, но тя се присъединила към Силите, за да лети, а не за да разпарчетосва някакви нещастници на хиляди фута под нея.

Едва ли германците и верните им австрийски дружки бяха толкова тъпи, че да започнат война само заради убийството на някакъв си аристократ. Машинистите бяха като майката на Нюкърк. Бояха се от фабрикуваните създания и се прекланяха пред механическите двигатели. Да не би да смятаха, че купчината крачещи приспособления и бръмчащи самолети можеха да противостоят на Дарвинистката мощ на Русия, Франция и Великобритания?

Дерин Шарп поклати глава, след като реши, че разговорите за война са само куп дрънканици. Силите на Машинистите едва ли биха пожелали да воюват.

Обърна гръб на развалината, която бе останала от шхуната и се затътри зад Нюкърк надолу към тресящия се фланг на Левиатан.